Където пеят раците

Пролог 1968 година

Мочурището не е тресавище. Мочурището е светло място, където тревата расте във вода, а водата изтича в небето. Лъкатушат бавни поточета, отнасят със себе си слънчевото кълбо към морето и дългокраки птици — сякаш несъздадени за полет — неочаквано политат грациозно под крясъците на хиляди снежни гъски.

А след това в мочурището тук-таме пропълзява истинското тресавище с хлътнали блатца, закътани в натегнали от лепкава влага гори. Водата в тресавището е неподвижна и тъмна — погълнала светлината с калното си гърло. Дори и нощните твари се промъкват денем в този полуздрач. Звуци, разбира се, има, но в сравнение с мочурището тресавището е тихо, защото разлагането се извършва на клетъчно ниво. Животът гние и смърди, и се изронва обратно на изгнили трици — мъчителен порив на смъртта, зачеваща живот.

Сутринта на трийсети октомври 1968 година тялото на Чейс Андрюс лежеше в тресавището, което, както си му е редът, щеше безмълвно да го погълне. Да го скрие завинаги. Тресавището знае всичко за смъртта и не я определя задължително като трагедия, още по-малко като грях. Но онази сутрин две момчета от градчето бяха подкарали велосипедите си към пожарникарската кула и докато се катереха, забелязаха от третата площадка джинсовото му яке.

Първа глава Мама 1951 година

Утрото пламтеше толкова по августовски горещо, че влажният дъх на мочурището бе окичил дъбовете и боровете с мъгла. Участъците, обраснали с палми джуджета, бяха необичайно тихи, с изключение на бавното пляскане на крилете на чаплите, които излитаха от лагуната. И тогава Кая, която по онова време бе шестгодишна, чу как шумно се затръшна замрежената врата на верандата. Както стоеше върху една табуретка, тя спря да остъргва остатъците от кашата от царевичен булгур по тенджерата и я натопи в мивката с поизветрял препарат. Вече не чуваше никакъв звук освен собственото си дишане. Кой беше напуснал къщурката? Не можеше да е Мама. Тя никога не хлопваше вратата.

Но когато Кая изтича на верандата, видя майка си, облечена с дълга кафява пола с цепки, които се отваряха на глезените, докато тя крачеше с обувките си на високи токчета по песъчливата пътека. Обувките с тъпи върхове бяха имитация на крокодилска кожа. Единствените ѝ официални. На Кая ѝ се дощя да я извика силно, но знаеше, че не бива да буди Татко, затова отвори вратата и застана на паянтовите стъпала от тухли и дъски. Оттам видя и синият пътнически куфар, който носеше Мама. Обикновено с увереността на кутре, Кая знаеше, че майка ѝ ще се прибере с месо, увито в промазана кафява хартия, или с пиле с провиснала глава. Но никога досега не бе ходила за това с крокодилските си обувки и никога не взимаше куфар.

Мама винаги се обръщаше да погледне назад оттам, където свършваше пътеката, вдигаше високо ръка и размахваше бяла длан, преди да поеме по пътя, който лъкатушеше през лонгозните гори, обраслите с тръстика лагуни и може би — ако позволяваше приливът — най-сетне стигаше до града. Но днес тя продължи напред, без да се обърне, като залиташе по коловозите. Високата ѝ фигура ту се появяваше, ту изчезваше в пролуките между дърветата, докато сред листата остана да проблясва само белият ѝ шал. Кая бързо изтича до мястото, откъдето се виждаше пътят. Сигурно Мама щеше да ѝ махне оттам, но когато стигна, успя да зърне за миг само синия куфар — какъв неподходящ за гората цвят, — преди той да изчезне от погледа ѝ. Като гъста черна кал някаква тежест притисна гърдите на момиченцето, когато то се върна да чака на стъпалата.

Кая беше най-малкото от петте деца — останалите бяха много по-големи от нея, макар че по-късно не можеше да си спомни кой на колко години беше. Живееха с Мама и Татко, натъпкани натясно като в заешка дупка в грубо скована паянтова къщурка, чиято оградена веранда се блещеше изпод дъбовете.

Джоди — най-близкият ѝ по възраст брат, който въпреки това беше седем години по-голям от Кая, излезе от къщата и застана зад нея. Той имаше тъмни очи и черни коси като нейните, учеше я коя птица как пее, как се казват звездите и как да управлява лодка през обрасналите с жилава острица участъци вода.

— Мама ще се върне — каза той.

— Не съм сигурна. Обула е крокодилските си обувки.

— Майките не оставят децата си. Не им е в природата.

— Ама ти нали ми разказа за онази лисица, която изоставила малките си.

— Да, но на онази лисица кракът ѝ беше разкъсан. Щеше да умре от глад, ако се беше опитала да изхрани себе си и лисичетата. По-добре беше да ги изостави, да ѝ зарасне раната, а после да се окучи с нови, когато може да ги отгледа. Мама не гладува, ще се върне — Джоди съвсем не беше толкова сигурен в думите си, но го каза заради Кая.

Със свито гърло Кая прошепна:

— Но Мама носеше синия си куфар, все едно отива на някакво важно място.

Къщурката се гушеше зад палми джуджета, които бяха плъзнали по пясъчните плитчини до огърлицата от зелени лагуни и цялото мочурище зад тях в далечината. Простираха се километри, обрасли с тръстиковидни треви, толкова жилави, че растяха дори и в солената вода, с пръснати из тях силно наведени дървета, сякаш поели формата на вятъра. От другата страна на къщурката се диплеха дъбови гори и закриваха най-близката лагуна, чиято повърхност кипеше от живот. През дърветата от морето нахлуваха солен въздух и крясъците на чайките.

От средата на шестнайсети век насам в заявяването на територия не бяха настъпили много промени. Пръснатите из мочурищата парцели земя не бяха узаконени, само бяха отбелязани по естествен начин от различните дезертьори — до границата на поточето от тази страна, до изсъхналия дъб от онази. Човек не сковава в блато навес от палмова дървесина, освен ако не бяга от някого или не е стигнал до края на пътя си.

Мочурището се охраняваше от разчленена брегова ивица, кръстена от най-ранните изследователи "Гробището на Атлантика", тъй като силните насрещни течения, ураганните ветрове и плитчините са разпердушинвали плавателните съдове като книжни корабчета покрай онова, което е щяло да стане брегова линия на Северна Каролина. В бордовия дневник на един кораб пишело: "… кръстосвахме покрай брега… но не намирахме достъп. Свирепа буря ни връхлетя… и бяхме принудени да се върнем в морето, за да спасим себе си, и ни понесе бързеят на силно течение…".

"Земята беше мочурлива и блатиста и ние се завърнахме на кораба си… Колко обезсърчаващо за онези, които насетне ще дойдат да се заселват тук."

Хората, които търсели добра земя, продължили нататък, а в мрежата на прословутите мочурища се задържала разнородна сбирщина от разбунтували се моряци, корабокрушенци, длъжници и бегълци от войните, данъците или пък от законите, които не им харесвали. Онези, които не били покосени от маларията или погълнати от тресавищата, еволюирали до племе горски жители от няколко раси и най-различни култури, като всеки от тях можел да изсече горичка само с една томахавка и да влачи с километри на гърба си убит елен. Също като крайречните гризачи всеки си имал очертана територия и въпреки това трябвало да се свива по периферията или просто някой ден да изчезне в тресавището. След още двеста години към тях се присъединили избягалите в мочурището роби, наричани марони, както и освободени роби, голи като пушки и притиснати от всички страни, които се били пръснали из влажните земи заради нищожните възможности, предлагани им там.

Земята може и да била сиромашка, но в никой случай не била постна. Предлагала изобилие от всякакви живинки — от гърчещите се морски раци, заровените в калта речни раци, водните птици, рибите, скаридите и стридите до охранените елени и тлъстите гъски по бреговете ѝ. Човек, готов да се потруди за вечерята си, нямало никога да гладува.

Сега беше 1951 година, така че вече четири века някои от заявените земи се притежаваха от несвързани помежду си и нерегистрирани лица. Повечето бяха дошли още преди Гражданската война. Други се бяха настанили незаконно в по-близки времена, особено след световните войни, когато мъжете се завръщали сломени и без пукнат грош. Мочурището не ги ограничавало, само ги определяло и като всяка свещена земя, пазело дълбоко тайните им. Никой не го било грижа, че живеели на тази земя, защото никой не я искал. В крайна сметка това били необработваеми блата.

Както уискито, така и законите на жителите на мочурището били контрабандни — това не били закони, изсечени върху каменни плочи или записани в документи, те били залегнали много по-дълбоко, в гените им. Древни и естествени като законите, които се излюпвали сред соколите и гугутките. Когато бил притиснат в ъгъла, отчаян или изолиран, човек се обръщал към онези инстинкти, които гарантирали пряко оцеляването му. Бързи и справедливи. Те винаги били печелившата карта, защото за разлика от по-кротките гени по-често се предавали от едно поколение на друго. Въпросът бил не на морал, а на проста математика. Гугутките се бият помежду си не по-рядко от соколите.

Онзи ден Мама не се върна. Никой не продума за това. Най-малкото пък Татко. Вмирисан на риба и на нелегално варен алкохол, той затрака с капаците на тенджерите.

— К'во има за вечеря?

Със сведени очи братята и сестрите свиха рамене. Татко изруга грубо, а после закуцука навън, обратно в гората. И преди се бяха карали. Мама дори си бе тръгвала един-два пъти, но винаги се връщаше и гушваше онзи, който ставаше за гушкане.

Двете по-големи сестри приготвиха вечеря от червен боб и царевичен хляб, но никой не седна да се храни на масата, както щяха да направят при Мама. Всеки загреба боб от тенджерата, плесна отгоре комат царевичен хляб и отиде да го яде на дюшека си върху пода или на избелелия диван.

Кая не можа да хапне. Тя седеше върху стъпалата на верандата и гледаше към пътеката. Висока за годините си, слаба като вейка, тя имаше силно загоряла кожа и права коса, черна и гъста като гарваново крило.

Мракът сложи край на бдението ѝ. Макар че квакането на жабите щеше да заглуши звуците от всякакви стъпки, тя все пак легна на леглото си на верандата и се заслуша. Та нали тази сутрин се бе събудила от цвъртенето на бекон в тигана и аромата на содени питки, руменеещи във фурната на кухненската печка.

Навлече гащеризона си и изтича в кухнята да извади чиниите и вилиците. Да махне гъгриците от царевичния булгур. Повечето утрини Мама я прегръщаше с широка усмивка, "Добро утро, мое специално момиче" — и двете като в танц се заемаха с домакинските задължения. Понякога Мама пееше народни песни или декламираше детски стихотворения като например И това прасенце отиде на пазар. Или пък повличаше Кая в ритъма на буен танц: двете тропаха с крака по дъсчения под, докато не заглъхнеше музиката от транзистора, който като че ли пееше сам на себе си от дъното на варел. Други сутрини пък Мама говореше за разни възрастни неща, които Кая не разбираше, но схващаше, че думите на Мама трябваше да идат някъде, затова ги попиваше през кожата си, докато слагаше още дърва в печката за готвене. И кимаше, все едно разбира.

После започваха да се суетят, докато вдигнат и нахранят всички. Татко го нямаше. Той имаше две състояния — да мълчи или да крещи. Затова беше просто чудесно, когато оставаше да си доспи или пък изобщо не се връщаше вкъщи.

Тази сутрин обаче Мама беше смълчана, не се усмихваше и очите ѝ бяха зачервени. Тя завърза белия си шал по пиратски, ниско през челото, но под него се провиждаха моравожълтите очертания на синина. Веднага след закуска, още преди да измият съдовете, Мама нахвърля някои вещи в куфара и пое към пътя.

На другата заран Кая отново застана на пост върху стъпалата, втренчена с тъмните си очи в пътеката като в тунел в очакване на влака. Мочурището отзад бе забулено с толкова ниска мъгла, че пухкавият ѝ долен край стигаше направо до калта. Кая барабанеше с пръстите на босите си крака, хвърляше стръкчета трева по ларвите на мраволъвите, но едно шестгодишно дете не можеше да седи дълго на едно място и скоро тя се измъкна към приливните плитчини, където водата се засмукваше между пръстите на краката ѝ. Клекнала на края на бистрата вода, тя наблюдаваше как рибките лещанки се стрелкат между огрените от слънцето места и сенките.

Джоди ѝ изкрещя нещо откъм палмите. Тя го зяпна — може би идваше с новини. Но докато сновеше между острите листа, от небрежния начин, по който се движеше, Кая разбра, че Мама не е у дома.

— Искаш ли да играем на пътешественици? — попита я той.

— Ами ти каза, че си твърде стар, за да играеш на пътешественици.

— Нее, само така си приказвах. Не съм толкова стар. Хайде да се надбягваме!

Те хукнаха през плитчините, а после през гората към плажа. Тя изписка, когато той я задмина, и се смя, докато не стигнаха при големия дъб, прострял огромните си ръце над пясъка. Джоди и по-големият му брат Мърф бяха заковали няколко дъски в клоните му като наблюдателница и укрепление на дървото. Сега повечето от тях бяха изпопадали, увиснали на ръждясалите пирони.

Когато ѝ разрешаваха изобщо да се включи в игрите им, Кая обикновено беше робиня, която носи на братята си топли содени питки, отмъкнати от тавата на Мама.

Но днес Джоди каза:

— Можеш да си капитан.

Кая вдигна дясната си ръка с жест за атака: "Гони испанците!". Отчупиха си пръчки саби и се врязаха в гъсталака от калина, за да пронижат с крясъци врага.

А после желанието ѝ за игра наужким се изпари със същата лекота, с която я бе завладяло, и тя седна на обрасъл с мъх дънер. Джоди също седна безмълвно до нея. Искаше му се да ѝ каже нещо, за да разсее мислите ѝ за Мама, но думите не идваха и те продължиха да наблюдават плаващите сенки на крачещите из водата птици.

По-късно Кая се върна на стъпалата на верандата и остана дълго да чака, но когато погледът ѝ стигнеше до края на пътечката, тя не се разплакваше. Лицето ѝ бе неподвижно, устните — стиснати на тънка черта под търсещите очи. Но Мама не се върна и този ден.

Втора глава Джоди 1951 година

След като Мама си отиде, в рамките на няколко седмици най-големият брат на Кая и двете ѝ сестри също се запиляха някъде, като че ли последваха примера ѝ. Известно време успяваха да понасят Татковите пристъпи на ярост, които започваха с крясъци, а след това ескалираха до юмручни удари или цапвания с опакото на ръката, после изчезнаха един по един. Бездруго бяха почти пораснали. По-късно, точно както беше забравила годините им, Кая не можа да си спомни и истинските им имена, помнеше само че им викаха Миси, Мърф и Манди. Върху дюшека си на верандата Кая откри малка купчинка къси чорапи, оставени от сестрите ѝ.

Сутринта, след като беше останал само Джоди, Кая се събуди от тракането на съдове и съскането на гореща мазнина в тигана. Тя се втурна в кухнята, защото си помисли, че Мама се е върнала у дома и прави пърженки от царевично брашно или царевични питки. Но беше Джоди, който, застанал до печката, разбъркваше кашата от булгур. Тя се усмихна, за да прикрие разочарованието си, а той я потупа по главата, като тихичко я подкани да не вдига шум — ако не събудеха Татко, можеха да закусят сами. Джоди не умееше да пече содени питки и нямаше бекон, така че той приготви каша от булгур и бъркани яйца с мас, те седнаха да закусят заедно и през цялото време се споглеждаха и се усмихваха.

Измиха бързо съдовете и изхвръкнаха през вратата към мочурището, той тичаше напред. Но точно тогава Татко се развика и закуцука към тях. Беше невъзможно кльощав и фигурата му като че ли се люшкаше от слабото земно притегляне. А кътниците му бяха жълти като зъби на старо куче.

Кая погледна към Джоди.

— Можем да избягаме. Да се скрием сред мъха.

— Няма страшно. Всичко ще е наред — каза той.

По-късно, на свечеряване, Джоди откри Кая на плажа, загледана в морето. Когато спря до нея, тя остана с прикован в мътните вълни поглед. Въпреки това по говора му разбра, че Татко го е ударил по лицето.

— Трябва да се махна, Кая. Не мога повече да живея тук.

Тя понечи да се обърне към него, но спря. Искаше да го помоли да не я оставя сама с Татко, но думите я задавиха.

— Като пораснеш още малко, ще разбереш — каза той.

На Кая ѝ се искаше да изкрещи, че може и да е малка, но не е глупава. Знаеше, че всички те са си отишли заради Татко, само се чудеше защо никой не я взима със себе си. И на нея ѝ беше минала мисълта да си тръгне, но нямаше къде да отиде и нямаше пари за автобус.

— Кая, ще внимаваш, чу ли? Ако някой дойде, не влизай в къщата. Там могат да те хванат. Бягай далеч в мочурището, скрий се в храстите. Винаги замитай следите си, научил съм те как. Също така можеш да се криеш от Татко.

След като тя продължи да мълчи, той се сбогува и закрачи през плажа към гората. Точно преди да потъне сред дърветата, Кая най-сетне се обърна и го видя как си отива.

— А това малко прасенце си остана у дома — каза тя на вълните.

Щом излезе от вцепенението си, изтича до къщурката. В преддверието извика Джоди по име, но вещите му вече ги нямаше и дюшекът му на пода беше опразнен.

Кая рухна върху дюшека и дълго наблюдава как последната дневна светлина се оттича надолу по стената. Както обикновено светлината сподири слънцето, част от нея се събра в стаята и за миг изтърбушените дюшеци и купищата стари дрехи добиха повече цвят и форма от дърветата навън.

Загриза я глад — каква досада — и това я изненада. Тя пристъпи в кухнята и застана на вратата. През целия ѝ живот това помещение винаги бе излъчвало топлина от печащия се хляб, врящия боб или къкрещата рибена яхния. Сега беше спарено, тихо и тъмно.

— Кой ще готви? — попита тя на глас.

Със същия успех можеше да попита: "Кой ще танцува?".

Запали свещ, разрови жаравата в печката, добави подпалки. Задвижи духалото, докато се появи пламъче, а после сложи още дърва. Хладилникът им служеше само като шкаф, защото електричеството не стигаше до къщурката. За да озаптяват мухъла, вратата зееше отворена, подпряна с една мухоловка. Въпреки това зеленикавочерните вени на плесента гнездяха във всяка пукнатина.

Кая извади остатъците от храна и си каза: "Ще объркам кашата от булгур с мас и ще я стопля". Така и направи, яде направо от тигана — непрекъснато надничаше през прозореца дали Татко си идва. Но той не дойде.

Когато светлината на месечината най-сетне огря къщурката, Кая пропълзя в леглото си на верандата — изтърбушен дюшек с истински чаршафи на малки сини розички, които Мама беше купила на една дворна разпродажба — за пръв път в живота си сама през нощта.

Отначало през няколко минути сядаше в леглото и надничаше през мрежата на вратата. Вслушваше се за стъпки в гората. Познаваше силуетите на всички дървета, но въпреки това някои сякаш все сменяха местата си и се придвижваха с луната. По едно време така се беше вцепенила, че не можеше да преглътне, а после, като че ли по поръчка, познатите песни на жабите и щурците изпълниха нощта. По-утешителни, отколкото песничката за трите слепи мишки. Мракът ухаеше сладко със земния дъх на жабите и саламандрите, преживели още един лепкаво горещ ден. Мочурището се сгуши по-наблизо в ниската мъгла и Кая заспа.

Татко не се върна цели три дни и Кая си вареше листа от ряпа от градината на Мама на закуска, обяд и вечеря. Отиде до кокошарника за яйца, но откри, че е празен. Ни пиле, ни яйце.

"Курешки! Вие сте само една купчина курешки!" Смяташе да ги гледа, след като Мама си отиде, но не направи кой знае какво. Сега бяха избягали на пъстър рояк и къткаха далеч зад дърветата. Кая трябваше да разпръсне царевичен булгур, за да види не може ли да ги подмами обратно. Вечерта на четвъртия ден Татко се появи с бутилка и се просна на леглото си.

Когато на другата сутрин влезе в кухнята, се разкрещя.

— К'де са се запилели всички?

— Не знам — каза тя, без да го погледне.

— Тъпа си като сляпо кутре. И безполезна като циците на глиган.

Кая се изхлузи тихичко от верандата, но докато вървеше по плажа и търсеше миди, надуши дим и видя, че откъм къщурката се вие пушек. Хукна с всички сили, а когато излезе изпод дърветата, видя, че в двора гори голям огън. Татко хвърляше рисунките, роклите и книгите на Мама в пламъците.

— Не! — изкрещя Кая.

Без да я погледне, той метна транзистора в огъня. Лицето и ръцете ѝ пламнаха, докато тя посягаше за рисунките, но пламъците я отблъснаха.

Кая се втурна в къщурката, за да попречи на Татко да награби още вещи, и кръстоса твърдо поглед с него. Той посегна да я цапардоса с опакото на ръката си, но Кая не отстъпи. Внезапно баща ѝ се обърна и закуцука към лодката си.

Кая се свлече на дъсченотухлените стъпала и оттам загледа как нарисуваните от Мама с водни бои сцени от мочурището се превръщат в пепел. Седя до залез, докато всички копчета не станаха на въглен и спомените за буйните танци с Мама не се стопиха в пламъците.

През следващите няколко дни, поучена от грешките на другите, а може би най-вече от поведението на рибките лещанки, Кая проумя как да живее с Татко. Просто не трябваше да му се пречка, трябваше да избягва да я вижда, да притичва от осветените от слънцето места към сенките. Ставаше и излизаше от къщата, преди той да се е събудил, живееше в гората и във водата, а после се промъкваше тихичко да спи в леглото си на верандата, възможно най-близо до мочурището.

През Втората световна война Татко се бил срещу Германия, където един шрапнел раздробил лявата му бедрена кост — предмет на последната им гордост. И ежеседмичните чекове за инвалидност бяха единственият им източник на доходи. Седмица след напускането на Джоди хладилникът се опразни и почти не останаха репи. Когато в понеделник сутринта Кая влезе в кухнята, Татко посочи един смачкан долар и няколко монети върху кухненската маса.

— С това тук ще купиш храна за седмицата. Нищо не се дава даром — каза той. — Всяко нещо си има цена, а с тези пари ще трябва да въртиш къщата, да събираш дърва за печката и да переш дрехите.

За пръв път в живота си Кая тръгна сама за продукти до градчето Баркли Коув — това малко прасенце отиде на пазар. Гази повече от шест километра през дълбокия пясък или кал, докато отпред не блесна заливът с градчето на брега.

Баркли Коув бе заобиколен от блатисти земи, които смесваха солената си омара с тази на океана, а той пък се надигаше при прилив от другата страна на Главната улица. Заедно мочурището и морето отделяха градчето от останалия свят, с него го свързваше само шосе с едно платно, което куцукаше по напукан бетон с дупки по него.

Имаше две улици: Главната следваше извивката на океанския бряг с редичка от магазини — от едната страна бакалията "Пигли Уигли", от другата "Уестърн Ауто" с ресторантчето по средата. Имаше също така "За пет цента при Крес", "За едно пени" (само каталог), пекарната на Паркър и магазина за обувки "Бъстър Браун". До "Пигли" се мъдреше Проклетата бирария, където предлагаха хотдог, люто чили и пържени скариди, сервирани в хартиени лодчици. Дамите и децата не влизаха вътре, защото се смяташе за неприлично, но в стената имаше гише за храна за вкъщи, откъдето можеха да си поръчат хотдог и газирана напитка от улицата. Цветнокожите не можеха да използват нито вратата, нито гишето.

Другата улица, Широката, се насочваше от старото шосе право към океана и опираше в Главната, където и свършваше. Така че на единственото кръстовище в градчето се събираха Главната улица, Широката улица и Атлантическият океан.

Магазините и търговските обекти не бяха залепени един за друг както в повечето градчета, а се отделяха от малки пространства, обрасли с морски овес и палми джуджета, сякаш през нощта мочурището се примъкваше помежду им. В продължение на повече от двеста години пронизващите солени ветрове бяха оцветили обшитите с кедрови дъски сгради в ръждивокафяво, а боята по рамките на прозорците, предимно бяла и синя, беше напукана и се лющеше. Градчето имаше уморен вид от спора със стихиите и като че ли се захлупваше.

Кеят му, окичен с опърпани въжета и стари пеликани, се врязваше в малкия залив, в чиято вода при липса на вълнение се отразяваха червените и жълтите цветове на лодките за скариди. Сред дърветата, около лагуните и покрай океана, от двете страни на магазините криволичеха черни пътища, край които се редяха малки къщички от кедрово дърво. Баркли Коув беше в буквалния смисъл на думата затънтено градче с къщи, разхвърляни тук и там сред приливните устия на реките и папура като гнезда на бели чапли, разпилени от вятъра.

Боса и облечена с твърде окъсял гащеризон, Кая стоеше на мястото, където пътят от мочурището се вливаше в главния път. Хапеше устна и ѝ се щеше да хукне към дома. Не можеше да измисли какво да каже на хората, как да се справи с парите в бакалницата. Но подтиквана от глада, пристъпи по Главната и тръгна с наведена глава към "Пигли Уигли" по разнебитения тротоар, който от време на време надничаше между туфите трева. Когато наближи "За пет цента", чу зад себе си шумотевица и отскочи встрани точно когато три момчета, няколко години по-големи, профучаха покрай нея с велосипедите си. Водачът се обърна назад, смее се на пропуснатата възможност да я блъсне, а после едва не се бутна в жена, която излизаше от магазина.

— ЧЕЙС АНДРЮС, върни се веднага! Върнете се и тримата.

Те повъртяха педалите още няколко метра, но после размислиха и се върнаха при жената — госпожица Панзи Прайс, продавачка на платове и галантерия. Някога семейството ѝ бе притежавало най-голямата ферма в покрайнините на мочурището и макар че много отдавна бяха принудени да я продадат, тя продължаваше да играе ролята на благородна собственичка на земя. Което не беше лесно, ако живееш в миниатюрен апартамент над ресторантчето. Госпожица Панзи обикновено носеше шапки с формата на копринени тюрбани и тази сутрин тюрбанът ѝ беше в розово, като подчертаваше червеното ѝ червило и наплесканите с руж страни. Тя се скара на момчетата.

— Мисля да ви обадя на майките ви. Или още по-добре — на бащите ви. Толкова бързо карахте по тротоара, че едва не ме блъснахте! С какво ще се оправдаеш, Чейс?

Велосипедът му беше най-лъскавият от всички — с червена седалка и високи хромирани ръкохватки.

— Съжаляваме, госпожице Панзи, не ви видяхме, защото хей онова момиче ни попречи.

Чейс, загорял от слънцето и с тъмна коса, посочи Кая, която се бе върнала на тротоара и стоеше наполовина скрита в един миртов храст.

— Няма значение. Не можете да извинявате греховете си с други хора, дори и с измета от мочурището. Сега, момчета, трябва да свършите нещо добро като извинение за простъпката си. Вижте, ето там госпожица Ериъл идва с покупките си, идете да ѝ помогнете да ги занесе до камионетката. И си приберете ризите в панталоните.

— Да, госпожо — отвърнаха момчетата и подкараха велосипедите към госпожица Ериъл, която им водеше часовете във втори клас.

Кая знаеше, че родителите на тъмнокосото момче са собственици на магазина "Уестърн Ауто", поради което то караше най-хубавия велосипед. Беше го виждала да разтоварва големи кашони със стока от камиона, да ги внася, но никога не беше обелвала и дума с него или с останалите.

Тя почака няколко минути, а после с наведена глава приближи бакалницата. В "Пигли Уигли" разгледа изложения царевичен булгур и избра половинкилограмов пакет, воденично мливо от "Мелница Аткинсън", защото отгоре му имаше червен етикет — "Специално предложение за седмицата, както я беше учила Мама. Помота се между стелажите, докато на касата не останаха хора, а после се приближи и застана пред касиерката госпожа Сингълтъри, която я попита:

— Къде е майка ти?

Госпожа Сингълтъри беше с късо подстригана коса, ситно навита и боядисана в пурпурно като перуника на слънце.

— Шета, госпожо.

— Е, имаш ли пари за булгура, или не?

— Имам, да.

Тъй като не знаеше да отброи точно монетите, тя подаде целия долар.

Госпожа Сингълтъри не беше сигурна дали детето различава монетите, затова, докато връщаше рестото в отворената длан на Кая, започна бавно да отброява:

— Двайсет и пет, петдесет, шейсет, седемдесет, осемдесет и три пенита. Защото царевичният булгур струва дванайсет цента.

Стомахът на Кая се преобърна. Дали не трябваше да върне нещо? Тя зяпна непознатите монети в дланта си.

Госпожа Сингълтъри като че ли омекна.

— Добре тогава. Хайде, бягай.

Кая изхвръкна от магазина и закрачи възможно най-бързо към пътеката за мочурището. Мама ѝ бе казвала неведнъж: "Никога не тичай в града или хората ще си помислят, че си откраднала нещо". Но веднага щом стигна пясъчната пътека, Кая тича почти километър. Останалата част от пътя извървя с бърза крачка.

Когато се върна у дома, въобразила си, че знае как да приготви каша от царевичен булгур, тя изсипа брашното във врялата вода, но то стана на буца — една голяма топка, която отдолу загоря, а в средата остана сурова. Беше толкова жилава, че Кая можа да хапне само няколко хапки, затова отново претърси градината и откри между златника още няколко листа от ряпа. Свари ги и ги изяде всичките, като изсърба течността от тенджерата.

След няколко дни му хвана цаката как да вари царевична каша, макар че колкото и да бъркаше, кашата пак ставаше донякъде на бучки. Другата седмица купи ребра — отново с червен етикет — и ги свари с царевичен булгур и зелено зеле на каша с чудесен вкус.

Кая често переше с Мама, така че знаеше как да търка дрехите на пералната дъска под чешмата в двора с калъпи сапун от луга. Гащеризонът на Татко беше толкова тежък, когато беше мокър, че тя не можеше да го извие със слабите си ръце и не стигаше до въжето, за да го просне, така че го провеси да капе от листата на палмите джуджета в края на гората.

Така го караха с Татко на две нива, живееха отделно в една и съща къщурка, понякога не се виждаха с дни. Почти никога не разговаряха. Тя разтребваше след себе си и след него като сериозна малка жена. Не беше достатъчно умела готвачка, за да му приготвя храна — обикновено него все го нямаше, — но през повечето време оправяше кревата му, вдигаше разхвърляните вещи, метеше и миеше съдовете. Не защото ѝ бяха наредили, а защото това беше единственият начин да поддържа къщурката в приличен вид до завръщането на Мама.

Мама винаги казваше, че есенната луна изгрява за рождения ден на Кая. И въпреки че не си спомняше рождената си дата, една вечер, когато луната изплува пълна и златна от лагуната, Кая си каза: "Мисля, че станах на седем". Татко изобщо не спомена нищо за това и разбира се, нямаше торта. Не каза нищо и за отиването ѝ на училище, а тя, след като не знаеше кой знае колко по въпроса, се страхуваше да го повдигне.

Мама със сигурност щеше да се върне за рождения ѝ ден, затова на сутринта след пълнолунието тя си облече басмената рокля и се загледа в пътеката. Мислено подканваше Мама да се завърне в къщурката все със същите обувки от крокодилска кожа и дългата пола. Когато не дойде никой, Кая взе тенджерата с кашата от булгур и прекоси гората до морския бряг. Свила длани на тръба до устата си, вдигна глава и извика "Кааа, кааа, кааа". От двете страни на плажа над разбиващите се вълни високо в небето се появиха сребърни точки.

— Ето ги, идат. Не мога да ги преброя тези чайки, толкова са много — каза тя.

С крясъци и пищене птиците се виеха и пикираха, рееха се край лицето ѝ и кацваха, когато Кая им хвърляше каша. Най-сетне се успокоиха и започнаха да се почистват с клюновете си, докато тя седеше на пясъка с подвити настрани крака. Една едра чайка се настани близо до Кая.

— Имам рожден ден — каза тя на птицата.

Трета глава Чейс 1968 година

Изгнилите основи на старата изоставена пожарникарска кула обкрачваха блатото, издишващо собствени повесма мъгла. С изключение на грачещите врани, смълчаната гора като че ли се бе притаила в очакване, когато двете момчета — Бенджи Мейсън и Стив Лонг — и двете по на десет години, и двете руси, се закатериха по влажното стълбище сутринта на трийсети октомври 1968 година.

— Не се очакваше есента да е толкова гореща — провикна се Стив към Бенджи.

— Да и всичко е тихо, без да броим враните.

Когато погледна надолу през стъпалата обаче, Стив каза:

— Стой. Какво е това?

— Къде?

— Виж там. Сини дрехи, като че ли някой лежи в калта.

Бенджи се провикна:

— Хей, ти! К'во правиш?

— Виждам лице, ама не мърда.

Размахали ръце, те изтичаха обратно на земята и си пробиха път от другата страна на основата на кулата, а зелената кал полепваше по обувките им. На земята лежеше мъж, по гръб, със странно извит в коляното ляв крак. С отворени очи и уста.

— Господи! — каза Бенджи.

— Божичко, това е Чейс Андрюс.

— По-добре да доведем шерифа.

— Ама нали не трябваше да сме тук.

— Сега това няма значение. И враните ще го накацат всеки момент.

Обърнаха глави по посока на граченето, а Стив каза:

— Може би един от нас да остане да отпъжда птиците?

— Трябва да си луд да си помислиш, че ще остана тук сам. И се обзалагам на един цент, че и ти няма да искаш.

След което двамата грабнаха велосипедите си и натиснаха педалите по дълбокия пясък на пътеката обратно до Главната улица, прекосиха града и влязоха бегом в ниската сграда, където шерифът Ед Джаксън седеше на бюрото си в полицейското управление, осветено от увиснали на жиците голи крушки. Набит и среден на ръст, той имаше червеникава коса, а лицето и ръцете му бяха обсипани с бледи лунички. Шерифът седеше и прелистваше списанието "Спорт далеч от дома".

Без да почукат, момчетата се втурнаха през отворената врата.

— Шерифе…

— Хей, Стив, Бенджи. Да не е станал пожар?

— Видяхме Чейс Андрюс, проснат в тресавището под пожарникарската кула. Прилича на мъртъв. Изобщо не мърда.

Още от основаването на Баркли Коув през 1751 година нито един правозащитник не беше разпростирал юрисдикцията си отвъд блатните треви. През четиресетте и петдесетте години неколцина шерифи бяха подгонили с кучета престъпници, избягали от сушата в мочурището, и затова все още се гледаха кучета за всеки случай. Но като цяло Джаксън пренебрегваше престъпленията, извършени в тресавището. Защо да пречи на едни плъхове да избиват други плъхове?

Но пък в случая ставаше дума за Чейс. Шерифът стана и свали шапката си от закачалката.

— Заведете ме.

Клони от дъб и зеленика стържеха отвън по патрулната камионетка, докато шерифът маневрираше по пясъчната пътека с доктор Върн Мърфи, слаб и стегнат, с посивяла коса, единствения лекар в града, седнал до него. И двамата се люшкаха в такт, когато колата подскачаше по дълбоките коловози, главата на Върн почти се удряше в стъклото. Стари приятели и горе-долу връстници, те ходеха заедно за риба и често работеха по един и същи случай. Сега и двамата мълчаха пред перспективата да потвърдят чие е тялото в блатото.

Стив и Бенджи седяха в каросерията на камионетката с велосипедите си, докато тя не спря.

— Той е там, господин Джаксън. Хей зад онези храсти.

Ед слезе от камионетката.

— Вие чакайте тук, момчета.

След това двамата с доктор Мърфи изгазиха калта до мястото, където лежеше Чейс. При идването на камионетката враните бяха отлетели, но отгоре бръмчаха други птици и насекоми. Животът продължаваше дръзко своя марш.

— Вярно, че е Чейс. Сам и Пати Лъв няма да го преживеят.

Всяка поръчана автомобилна свещ, всяка сметка и всеки етикет, закачен в "Уестърн Ауто" на семейство Андрюс, се правеха в името на единственото им дете Чейс.

Клекнал до тялото, Върн го преслуша със слушалките за сърдечен ритъм и потвърди смъртта му.

— Откога според теб е така? — попита Ед.

— Бих казал, че е мъртъв поне от десет часа. Съдебният следовател ще каже със сигурност

— Сигурно се е покатерил снощи. И е паднал отгоре.

Върн огледа набързо Чейс, без да го докосва, после се изправи до Ед. И двамата се втренчиха в очите на Чейс, които все още гледаха към небето от отеклото му лице, а после хвърлиха поглед към зиналата му уста.

— Колко пъти казвах на хората от града, че непременно ще се случи нещо такова — рече шерифът.

Познаваха Чейс още от раждането му. Гледаха го как израства от чаровно дете в привлекателен юноша, звезден защитник в спорта и градски талант, който работеше при родителите си. И накрая — красив мъж, женен за най-красивото момиче в градчето. Сега лежеше сам, по-незначителен и от тресавището. Грубата ръка на смъртта както винаги бе обрала овациите.

Ед наруши мълчанието.

— Работата е там, че не проумявам защо другите не са потърсили помощ. Винаги идват тук на цяла тумба или поне по двама — да разпуснат.

Шерифът и лекарят размениха кратко, но многозначително кимване, означаващо, че макар вече да беше женен, Чейс би могъл да доведе на кулата друга жена.

— Хайде да се върнем. Да огледаме нещата добре — каза Ед. Вдигаше крака по-високо от необходимото. — Вие, момчета, стойте, където сте, не правете излишни стъпки.

И като посочи следите, които водеха от стълбището през блатото и спираха на около два и половина метра от Чейс, Ед ти попита:

— Тези стъпки вашите от сутринта ли са?

— Да, господине, дотам стигнахме — каза Бенджи. — Щом видяхме, че е Чейс, се върнахме. Вижда се откъде сме го направили.

— Добре — Ед се обърна, — Върн, нещо не е наред. Край тялото няма следи. Ако е бил с приятели или с когото и да било там, щом е паднал, те са щели да изтичат долу, да го обкръжат, да коленичат до него. Да видят дали е жив. Виж колко са дълбоки стъпките ни в калта, но други пресни следи няма. Никой не е ходил до стълбите, нито пък е тръгнал оттам, няма следи и около тялото.

— Може би тогава е бил сам. Това обяснява всичко.

— Едно нещо обаче няма как да обясни. Къде са неговите стъпки? Как Чейс Андрюс е минал по пътеката, прекосил е това калище до стълбището, за да се качи горе, и не е стъпвал никъде?

Четвърта глава Училището 1951 година

Няколко дни след рождения си ден, докато шляпаше боса и сама в калта, Кая се беше навела и наблюдаваше как на една попова лъжичка ѝ растат жабешки крака. Но изведнъж нещо я накара да се изправи. Един автомобил разриваше дълбокия пясък в края на тяхната пътека. Никой не идваше дотук с автомобил. После през дърветата долетя приглушен разговор между мъж и жена. Кая изтича бързо в подраста, откъдето можеше да види кой идва и после да избяга. Както я беше научил Джоди.

От автомобила слезе стройна жена и се запоклаща несигурно на високите си токчета, точно както Мама, докато вървеше по пясъчната пътека. Сигурно бяха дошли от сиропиталището да я вземат.

"Мога да я надбягам като нищо. Ще се просне по лице с тези нейни обувки." Кая не помръдна, само наблюдаваше как жената пристъпва към мрежестата врата на верандата.

— Ехо, има ли някой вкъщи? Тук е служителката по самоотлъчка от училище. Дойдох да заведа Катрин Кларк на училище.

Ставаше интересно. Кая седеше безмълвно. Беше съвсем сигурна, че би трябвало да започне училище на шест години. И ето че дойдоха година по-късно.

Нямаше представа как да разговаря с децата, още по-малко е учителката, но искаше да се научи да чете и да разбере какво следва след двайсет и девет.

— Катрин, миличка, ако ме чуваш, моля те покажи се. Такъв е законът, сладурче, трябва да идеш на училище. Но освен това ще ти хареса, миличка. Всеки ден ще имаш безплатен топъл обяд. Мисля, че днес имат пай с пилешко на фурна.

Това вече беше друга работа. Кая беше много гладна. За закуска си свари каша от булгур с разбъркани вътре солени крекери, защото нямаше сол. Едно от нещата, които вече беше научила в живота, бе, че не може да се яде царевична каша без сол. Беше яла пай с пилешко само няколко пъти в живота си, но все още помнеше златистата му коричка, хрупкава отвън, мека отвътре. Усещаше вкуса на соса съвсем истински тук и сега. Стомахът ѝ накара Кая да се изправи по собствена воля сред палмовите листа.

— Здравей, миличка, аз съм госпожа Кълпепър. Вече си пораснала и си готова да тръгнеш на училище, нали?

— Да, госпожо — отвърна Кая с наведена глава.

— Можеш да дойдеш боса, и други деца идват така, но понеже си малко момиченце, трябва да носиш пола. Имаш ли рокля или пола, сладурче?

— Да, госпожо.

— Добре тогава, да идем да те облечем.

Госпожа Кълпепър последва Кая през вратата на верандата наложи се да прескочи редицата птичи гнезда, които Кая беше наредила по дължината на дъските. В спалнята Кая облече единствената рокля, която ѝ ставаше — плисиран сукман с една презрамка, забодена с безопасна.

Чудесно, миличка, изглеждаш просто чудесно.

Госпожа Кълпепър протегна ръка. Кая се втренчи в нея. Не беше докосвала със седмици друг човек и не беше докосвала непознат през целия си живот. Но сложи малката си длан в ръката на госпожа Кълпепър, която я заведе по пътечката при един форд феърлейн, шофиран от мълчалив мъж със сива мека шапка. Седнала на задната седалка, Кая не се усмихваше и не се чувстваше като пиленце под крилото на майка си.

В Баркли Коув имаше едно училище за бели. Учениците от първи до дванайсети клас учеха в двуетажно тухлено здание на Главната срещу управлението на шерифа. Цветнокожите деца си имаха собствено училище — едноетажен циментов блок близо до Квартала на цветнокожите.

Когато я въведоха в училищната канцелария, в регистъра за ражданията на общината откриха името ѝ, но не и рождената ѝ дата, затова я сложиха във втори клас, въпреки че нито ден от живота си не беше ходила на училище. Казаха, че първи клас бездруго бил твърде препълнен и за хората от мочурището нямало никаква разлика, защото така и така посещавали училище може би само няколко месеца и след това не ги виждали повече. Докато директорът я водеше по широкия коридор, в който отекваха стъпките им, по челото ѝ изби пот. Той отвори вратата на една класна стая и я побутна леко.

Плисирани блузки, набрани поли, обувки, много обувки, тук-таме боси крака и очи — и всички я зяпаха. Кая не беше виждала никога толкова много хора. Може би повече от десет. Учителката, същата онази госпожица Ериъл, на която помагаха момчетата, я заведе до един чин в дъното на стаята. Казаха ѝ, че можела да сложи вещите си в една от преградките, но Кая нямаше вещи.

Учителката се върна до първите чинове и подкани:

— Катрин, моля те, изправи се и кажи на класа цялото си име.

Стомахът ѝ се преобърна.

— Хайде, миличка, не се срамувай.

Кая се изправи.

— Госпожица Катрин Даниел Кларк — оповести тя, защото Мама веднъж и беше споменала, че това е пълното ѝ име.

— Можеш ли да ни кажеш буква по буква думата "куче"?

Втренчена в пода, Кая мълчеше. Джоди и Мама я бяха научили на някои букви. Но никога не беше казвала на глас думи буква по буква.

Стомахът ѝ се сви на възел от нерви, но тя все пак опита.

— Ч-у-ч-е.

По редиците се надигна и затихна смях.

— Шът! Млъквайте! — провикна се госпожица Ериъл. — Никога не се надсмиваме, чувате ли ме, никога не се надсмиваме помежду си. Знаете го много добре.

Кая си седна бързо на чина отзад в класната стая, опита се да изчезне като бръмбар корояд, който се слива с набраздения дънер на дъбовете. Но колкото и да беше притеснена, докато учителката продължаваше урока, тя се наведе напред в очакване да научи какво следва след двайсет и девет. Засега госпожица Ериъл говореше само за нещо, наричано "фоника"[1], и учениците, закръглили уста като буквата О, повтаряха подире ѝ звуковете "а", "о" и "у", стенещи като гугутки.

Към единайсет часа уханието на топло масло от печащите се кифли с мая и тестото за пая изпълни коридорите и се просмука в стаята. Стомахът на Кая я болеше и се гърчеше и когато класът най-сетне се строи в редичка по един и тръгна към стола, устата ѝ се напълни със слюнка. Кая последва примера на другите: взе си една табла, зелена пластмасова чиния и прибори. В кухнята се отвори голям прозорец с тезгях отпред и пред Кая се появи огромна емайлирана тава с парчета пай с пилешко, върху който се кръстосваха хрупкави ленти тесто и димеше горещ сос. Високата чернокожа, която се усмихваше и се обръщаше към някои деца по име, ѝ сипа голямо парче пай в чинията, малко грах с масло и ѝ даде кифла с мая. Кая си взе сама бананов пудинг и сложи картонена бяло-червена опаковка с мляко на подноса си.

Обърна се към стола, повечето маси вече бяха пълни с деца, които се смееха и разговаряха. Тя позна Чейс Андрюс и приятелите му, които едва не я бяха съборили с велосипедите си от тротоара, обърна глава на другата страна и седна на една празна маса. На няколко пъти очите ѝ я подвеждаха и тя хвърляше бързи погледи към момчетата — единствените лица, които познаваше. Но както и всички останали, те не ѝ обръщаха внимание.

Кая се загледа в пая, пълен с пилешко, морковчета, картофи и грахчета. Със златистокафява коричка отгоре. До масата ѝ се приближиха няколко момичета с набрани поли, разперени допълнително от фусти на волани. Едното беше високо, слабо и русо, другото — закръглено с топчести бузи. Кая се зачуди как ли ще се покатерят на дърво или дори ще се качат в лодка с тези бухнали поли. Да не говорим, че не можеха да нагазят във водата за жаби — от полите нямаше да могат да видят дори краката си.

Когато се приближиха, Кая заби поглед в чинията си. Какво щеше да им каже, ако седнеха при нея? Но момичетата я подминаха, чуруликаха като птичета и седнаха при свои приятели на друга маса. Въпреки глада, от който се свиваше стомахът ѝ, Кая усещаше устата си пресъхнала и ѝ беше трудно да преглъща. Затова, след като хапна само няколко залъка, изпи цялото мляко, натъпка колкото можа повече пай в картонената опаковка и внимателно, за да не я види някой, я зави заедно с кифлата в салфетката си.

През останалата част от деня не отвори уста. Дори когато учителката ѝ задаваше въпрос, Кая оставаше безмълвна. Смяташе, че би трябвало тя да научи нещо от тях, а не те от нея. "Защо да се излагам да ми се смеят?" — мислеше си.

След последния звънец ѝ казаха, че шофьорът на автобуса ще я остави четири километра преди пътеката за дома ѝ, защото пътят там бил твърде песъчлив, и че тя трябва да го взима оттам всяка сутрин. По обратния път, докато автобусът подскачаше по дълбоките коловози и минаваше покрай обрасли с жилава спартина места, в предната част започнаха да скандират:

— ГОСПОЖИЦА Катрин Даниел Кларк!

Високата-кльощава-блондинка и Топчестата-с — дебелите-бузи — момичетата, които беше видяла на обяд, се провикнаха:

— Къде си, птицо, в това блато? С шапка от мъх, мочурищен плъх?

Най-сетне автобусът спря на едно неотбелязано кръстовище от преплитащи се пътеки далеч в гората. Шофьорът отвори вратата и Кая се шмугна навън, като пробяга почти цял километър, докато се задъха, а после тича в тръс през целия път до тяхната пътека. Не спря при къщурката, а претича между палмите до лагуната, а после по пътечката, която минаваше през гъстите дъбове с широки корони до океана. Изхвърча на пустия плаж срещу морето, разтворило широко ръце, при вятъра, който разплиташе сплетената ѝ коса, и накрая спря на линията на прилива. Както и през целия ден, беше готова да се разплаче.

Кая се опита да надвика рева на блъскащите вълни, за да призове птиците. Океанът пееше басово, чайките пригласяха сопрано. С писъци и крясъци те кръжаха над мочурището и над пясъка, докато тя им хвърляше на плажа корички от пая и парченца от кифлата. Те кацаха с провиснали надолу крака и въртяха глави.

Няколко птици кълвяха лекичко трошички между пръстите на краката ѝ и тя се разсмя, защото я беше гъдел, докато по страните ѝ не потекоха сълзи и най-сетне дълбоки накъсани ридания не изригнаха от онова свито място под гърлото ѝ. Когато опразни картонената опаковка, Кая си мислеше, че няма да издържи на болката, боеше се, че и те ще я изоставят както всички останали. Но чайките се настаниха на плажа около нея и се заеха да приглаждат с клюнове сивите си разперени криле. Затова и тя също седна и ѝ се дощя да ги сграби всичките и да ги занесе на верандата да спят заедно. Представи си всички напъхани в леглото ѝ, пухкава купчина топли пернати тела заедно с нея под завивките.

След още два дни чу как отново онзи форд феърлейн разравя с гуми пясъка и избяга в мочурището, като оставяше дълбоки стъпки из пясъчните наноси, направо да ти извадят очите, а после прецапа на пръсти през водата, без да оставя следи, върна се и пое в друга посока. Когато стигна до калта, затича в кръг, за да обърка всички дири. Щом стъпи до твърда земя, прехвръкна през нея и прескочи от туфите в клечките, без да оставя следи.

Още няколко седмици те идваха по веднъж на два-три дни, мъжът с меката шапка я търсеше и преследваше, но никога не успя да я доближи. После една седмица не дойде никой. Само враните грачеха. С отпуснати отстрани на тялото си ръце Кая се загледа в пустата пътека.

Нито ден повече не се върна на училище. Продължи да наблюдава чаплите и да събира раковини, от които смяташе, че може да научи нещо. "Вече мога да гукам като гугутка — си каза. — И много по-добре от тях. Въпреки всичките им хубави обувки."

Една сутрин, няколко седмици след онзи ден в училище, слънцето припичаше, нажежено до бяло, докато Кая се катереше в укреплението на братята си върху дървото на плажа, за да потърси платноходи, окичени със знамена с череп и кръстосани кости. В доказателство на това, че въображението покълва дори и в най-самотната почва, тя изкрещя: "Хо! Пирати, хо!". Размахала сабя, скочи от дървото, за да атакува. Но изведнъж дясното ѝ ходило бе пронизано от болка, която запламтя по целия ѝ крак. С подкосени колене Кая падна настрани и изкрещя. Видя дълъг ръждив пирон, забит дълбоко в ходилото ѝ. "Татко!" — изпищя тя. Опита се да си спомни дали се е прибирал миналата нощ у дома. "ПОМОГНИ МИ, Татко" — извика отново, но никой не ѝ отвърна. С бързо движение посегна и измъкна пирона, като пищеше, за да прикрие болката.

Несъзнателно раздвижи със скимтене ръце в пясъка. Накрая седна и погледна ходилото си отдолу. Кръв почти нямаше, само нищожен отвор на малка дълбока рана. И точно тогава се сети за тетануса. Стомахът ѝ се сви и я побиха студени тръпки. Джоди ѝ беше разказвал за някакво момче, което стъпило върху ръждив пирон и не му били инжекция против тетанус. Челюстите му се схванали и толкова се стегнали, че то не могло да си отвори устата. После гърбът му се извил назад като лък и никой не можел да му помогне, освен да стои и да го гледа как умира в гърчове.

Джоди ѝ беше обяснил пределно ясно — трябва да ти бият инжекцията до два дни, след като си настъпила пирона, или си обречена. Кая нямаше представа как да се добере до такава инжекция. "Трябва да направя нещо. Ще се схвана със сигурност, докато чакам Татко." С оросено от пот лице тя изкуцука през плажа и с усилие достигна накрая до по-хладната сянка на дъбовете около къщурката.

Мама киснеше раните в солена вода и ги превързваше с кал, смесена с най-различни церове. В кухнята нямаше сол, затова Кая закуцука през гората до обрасло с папур приливно езерце, толкова солено при отлив, че по краищата му избиваха блестящи бели кристали. Седна на земята и накисна крака си в саламурата на мочурището, като през цялото време движеше устата си — отваряше я, затваряше я, отваряше я, затваряше я, имитираше прозевки, дъвчене, каквото и да е, само и само да не се схване. След около час отливът се отдръпна дотолкова, че Кая успя да изкопае с пръсти дупка в черната кал и внимателно пъхна крака си в копринената ѝ плът. Въздухът тук беше по-хладен и тя се ориентираше по крясъците на орлите.

В късния следобед много огладня и се върна в къщурката. Стаята на Татко беше все така празна и той вероятно нямаше да се върне у дома още дълги часове. Играта на покер и пиенето запълваха времето му през по-голямата част от нощта. Царевичен булгур нямаше, но докато ровеше из долапа, Кая откри стара мазна тенекиена кутия с маргарин "Криско", топна малко от него и го размаза върху един крекер. Отначало гризваше по-малко, а после изяде още пет.

Опъна се в леглото си на верандата и се заслуша за лодката на Татко. Настъпващата нощ се втурваше и побягваше и тя заспиваше и се будеше на пресекулки, но сигурно към сутринта бе заспала дълбоко, защото се събуди с изцяло огряно от слънцето лице. Кая бързо отвори уста — все още действаше. Куцука така напред-назад между обрасналото с тръстика езерце и къщурката, докато по движението на слънцето не разбра, че са изминали два дни. Все отваряше и затваряше уста. Може би беше прескочила трапа.

Тази нощ, докато се мушкаше в чаршафите върху дюшека на пода, с крак, облепен със засъхнала кал и увит с парцал, тя се почуди дали ще се събуди умряла. Не, спомняше си, че нямаше да е толкова лесно — гърбът ѝ щеше да се извие, а крайниците ѝ да се изкривят.

След няколко минути усети потръпване в долната част на гърба и седна. "О, не, о, не, Мамо, Мамо!" Тръпката се повтори и я накара да замлъкне. "Това е само сърбеж" — промърмори тя. Най-сетне, изтощена донемайкъде, потъна в сън и отвори очи едва след като гугутките загукаха в дъба.

Цяла седмица Кая ходеше до езерцето по два пъти, като се хранеше със солени крекери и "Криско", а Татко така и не се върна у дома през цялото време. Някъде към осмия ден тя можеше да върти ходилото си без схващане и остана само повърхностна болка. Кая изигра кратък буен танц за похвала на ходилото си, съпроводен с писъците: "Справих се, справих се!".

На другата сутрин отново се отправи към плажа да търси още пирати.

"Първото нещо, което ще направя, е да накарам екипажа да извади всички онези пирони."

Всяка сутрин Кая се будеше рано и се вслушваше за тракането от припряното готвене на Мама. Любимата закуска на Мама бяха бъркани яйца от собствените ѝ кокошки, нарязани зрели червени домати и пърженки от царевично брашно, които тя приготвяше, като смесваше брашното с вода и сол и изсипваше сместа върху толкова гореща мазнина, че тя ставаше на мехури и краищата се запържваха като хрускава дантела. Мама казваше, че едно пържене не е пържене, ако не чуваш цвъртенето от другата стая, и през целия си живот, отвореше ли очи, Кая чуваше как пърженките цвъртят в мазнината. Надушваше синкавия дим на горещия царевичен булгур. Сега обаче кухнята беше тиха и студена и Кая се измъкна от леглото на верандата и пое към лагуната.

Изминаха месеци и зимата се настани тихо, както подобаваше на зимите на юг. Слънцето като топло одеяло обгръщаше раменете на Кая и я подмамваше да навлиза все по-навътре в мочурището. Понякога тя чуваше непознати нощни шумове или се стряскаше от паднала твърде наблизо мълния, но когато се спънеше, земята я поемаше. Докато накрая, в един неопределен миг, болката в душата ѝ изтече като вода в пясъка. Пак остана, но надълбоко. Кая положи ръка върху дишащата влажна земя и мочурището ѝ стана майка.

Пета глава Разследването 1968 година

На фона на нажеженото до бяло слънце над главите им пееха цикади. Всички други живинки се бяха скрили от жегата и само безцелно бръмчаха от подраста.

Шериф Джаксън обърса чело и каза:

— Върн, тук има още работа, но някак си не е редно. Съпругата на Чейс и хората му не знаят, че е починал.

— Ще ида да им кажа, Ед — отвърна доктор Върн Мърфи.

— Признателен съм ти. Вземи патрулката. Изпрати обратно линейката за Чейс и Джо с моята камионетка. Но не казвай и дума на никого. Не искам всички от града да дотичат тук, а ще стане точно така, ако го споменеш.

Преди да тръгне, Върн огледа продължително Чейс, сякаш беше пропуснал нещо. Като лекар би трябвало да оправи това. Тежкият въздух на тресавището се възправяше зад тях като стена в очакване на своя ред.

Ед се обърна към момчетата.

— Вие оставате тук. Само това оставаше някой да се раздрънка из града, не пипайте нищо и не правете повече стъпки в калта.

— Да, господине — каза Бенджи. — Мислите, че някой е убил Чейс, нали? Защото няма следи. Може би го е блъснал?

— Не съм казвал нищо подобно. Това е стандартна полицейска процедура. Вие, момчета, не се пречкайте сега и не повтаряйте нищо, което чуете тук.

Заместник-шерифът Джо Пардю, дребничък мъж с гъсти бакенбарди, се появи с патрулката след по-малко от десет минути.

— Направо не мога да повярвам, че Чейс е мъртъв. Беше най-добрият защитник, излъчван от града. Направо не ми го побира умът.

— Правилно си разбрал. Е, да се заемаме с работа.

— Какво си открил досега?

Ед се отдръпна по-далеч от момчетата.

— Ами на пръв поглед изглежда като злополука — паднал е от кулата и се е пребил. Но засега не съм открил нито една негова стъпка, която да води към стълбището, или пък отпечатъци на някой друг да видим има ли доказателства, че някой е прикрил следите.

Двамата мъже на закона претърсваха внимателно района цели десет минути.

— Прав си, никакъв отпечатък освен на момчетата — каза Джо.

— И никакви заличени следи. Направо не разбирам. Да вървим. Ще поработя върху това по-късно — каза Ед.

Снимаха тялото, разположението му по отношение на стълбището, близък план на раните по главата, на изкривения крак. Джо записваше, а Ед диктуваше. Докато измерваха разстоянието от тялото до пътеката, чуха как гъстите храсти край нея драскат по страните на линейката. Шофьорът ѝ, стар чернокож, който от десетилетия се грижеше за ранените, болните, умиращите и мъртвите, сведе в почит глава и предложи шепнешком:

— Тъй, тъй, ръцете му не могат да се свият кой знае колко до тялото, няма как да го изтъркалям върху платнището, трябва да го вдигнем, а ще тежи, шерифе, шефе, хванете главата на господин Чейс. Така. Боже, боже.

До края на сутринта го натовариха целия заедно с калта, полепнала по гърба му.

Тъй като доктор Мърфи вече беше съобщил на родителите на Чейс за смъртта му, Ед каза на момчетата, че могат да се приберат у дома, а той и Джо тръгнаха да се качват по стълбите, които отиваха догоре, като се стесняваха на всяка площадка. Докато се катереха, краищата на света се разгъваха все повече и повече пред очите им, а тучните закръглени гори и покритото с вода мочурище се разпростряха до границите му.

Щом стигнаха до последното стъпало, Джаксън се протегна и отвори една желязна решетка. След като се изкачиха върху площадката, той отново я спусна, защото тя беше част от пода. Разцепените и посивели от времето дъски оформяха центъра на площадката, но подът по периферията се състоеше от прозирни квадратни решетки, които можеха да се отварят и затварят. Докато бяха затворени, човек можеше безопасно да върви по тях, но дори и една да беше отворена, можеше да падне на земята от височина двайсет метра.

— Хей, виж там — Ед посочи далечния край на площадката, където една от решетките беше отворена.

— По дяволите, какво е това? — попита Джо, докато вървяха към нея.

Надникнаха долу и видяха идеалното очертание на тялото на злочестия Чейс, отпечатано в калта. Отстрани като мазки в картина се мержелееха нещо жълто и лепкаво, както и водна леща.

— Тук има нещо неясно — каза Ед. — Понякога хората забравят да затворят решетката над стълбището. Когато тръгнат да слизат. Намирали сме я отворена няколко пъти, но другите почти никога не са оставяни отворени.

— Преди всичко защо му е на Чейс да отваря тази? Защо ще я отваря който и да било друг?

— Освен ако някой не се е наканил да блъсне някого през нея — отвърна Ед.

— Тогава защо не са я затворили после?

— Защото, ако Чейс беше паднал през нея сам, нямаше да може да я затвори. Трябва да е оставена отворена, за да изглежда като нещастен случай.

— Виж онзи трегер под отвора. Целият е очукан и ожулен.

— Да, виждам. Чейс явно си е блъснал главата в него, когато с падал.

— Ще се покатеря дотам да видя за проби от кръв или коса. Да събера няколко трески.

— Благодаря ти, Джо. И снимай няколко близки плана. Аз ще ида за въже да те осигурявам. Нямаме нужда от два трупа за един ден в тези калища. И трябва два свалим отпечатъци от тази решетка, от решетката до стълбището, от парапета и перилата. От всичко, което би могло да бъде докоснато от някого. Събери също така косми и влакна.

След около два часа те разкършиха гърбове, дълго се бяха навеждали и лазили. Ед каза:

— Не твърдя, че има нещо гнило. Рано е още. Освен това не мога да се сетя за никой, който би искал да убие Чейс.

— Аз пък бих изредил цял списък — възрази заместникът му.

— Като например? Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Ед. Знаеш какъв беше Чейс. Развяваше си байрака като разгонен бик. Преди да се ожени, след като се ожени, с момичета и омъжени жени. Виждал съм похотливите песове около разгонена кучка да се държат по-добре.

— Стига де, не беше чак толкова лош. Със сигурност. Имаше репутация на женкар. Но не ми се вярва някой в този град да убива заради това.

— Казвам само, че имаше хора, които не го харесваха. Някой и друг ревнив съпруг. Трябва да е бил някой, когото е познавал. Някой, когото ние всички познаваме. Малко вероятно е Чейс да се покатери там с някой непознат — каза Джо.

— Освен ако не е бил задлъжнял до уши на някой извън града. Нещо, което не сме знаели. И да е бил достатъчно силен мъж, за да блъсне Чейс Андрюс. Трудна задача.

Джо каза:

— Вече се сещам за неколцина, готови да го направят.

Шеста глава Една лодка и едно момче 1951 година

Веднъж сутринта Татко, току-що избръснат и облечен с извадена и закопчана риза, влезе в кухнята и каза, че тръгвал с автобуса на "Трейлуейс" за Ашвил, за да обсъди някои въпроси с военните. Каза, че му се полагали още пари за инвалидност и че отива да уреди този въпрос и няма да се върне три-четири дни. Тъй като никога не беше съобщавал на Кая какво прави, къде отива или кога ще се върне, тя само го загледа мълчаливо, както стоеше пред него в твърде окъселия гащеризон.

— Май, щом всички си идат, ще оглушееш и ще онемееш — каза той и вратата на верандата се тресна подире му.

Кая го проследи с очи как куцука по пътеката, изхвърляше настрани и после напред крака си. Ръцете ѝ се свиха в юмруци. Може би всички един по един щяха да я напуснат по тази пътека. Когато Татко стигна до пътя и ненадейно се обърна, тя вдигна ръка и я размаха силно. В опит да го привърже. Той ѝ махна в бърз презрителен поздрав. Но все пак беше нещо. Повече, отколкото бе направила Мама.

Оттам Кая отиде на лагуната, където ранното утро се отразяваше в блясъка на стотиците крилца на водните кончета. Дъбовете и гъстите храсти обрамчваха водата и я потъмняваха като в пещера. Кая спря и се загледа в лодката на татко, която дрейфуваше привързана. Ако я подкараше из мочурището и Татко разбереше, щеше да я нашиба с колана. Или пък с веслото, което подпираше до вратата на верандата — "приветствената бухалка" му викаше Джоди.

Може би копнежът да посегне към далечината я теглеше към лодката — килната на една страна, малка плоскодънна метална лодка, която Татко използваше за риболов. Беше се возила с нея още от малка, обикновено с Джоди. Понякога той ѝ даваше да я управлява. Тя дори познаваше пътя през някои от обърканите канали и приливни устия, които се виеха през плетеница от вода и суша, суша и вода, докато най-сетне стигнеха до морето. Защото, макар че океанът беше точно зад дърветата около къщурката, единственият начин да стигнеш до него с лодка беше да тръгнеш в обратна посока, навътре в сушата и да лъкатушиш с километри през лабиринт от водни пътища, които накрая свръщаха към морето.

Но тъй като беше само на седем години и беше момиче, Кая никога не беше излизала сама с лодката. А лодката дрейфуваше там, вързана с едно-единствено памучно въже за дънер. Сивкава мръсотия, очукани риболовни такъми и смачкани до половината тенекиени кутии от бира покриваха пода ѝ. След като се качи, Кая изрече на глас: "Трябва да проверя горивото, както казваше Джоди, за да не разбере Татко, че съм я взимала". Тя мушна една дръжка от папур в ръждясалия резервоар. "Мисля, че ще стигне за кратка разходка."

Като всеки разбойник намясто, Кая се огледа, а после отвърза въжето от дънера и загреба напред с единственото весло. Безшумният облак от водни кончета са разцепи на две пред лодката.

Кая не устоя на изкушението, дръпна въженцето на стартера и рязко се люшна назад, когато моторът запали веднага и започна да плюе и да киха бял пушек. Сграбчила лоста на руля, Кая подаде твърде много газ и лодката изви рязко, а моторът застена. Тя намали газта, вдигна ръце и лодката с мъркане заплава полека.

Закъсаш ли — пускай. Върни на празен ход.

Вече с по-малко газ тя преведе лодката покрай стария паднал кипарис — ту-ту-ту — и отвъд натрупаните съчки на бобровото леговище. След това, притаила дъх, я насочи към входа на лагуната, почти скрит от калиновите храсти. Лодката се промуши под надвисналите ниско клони на гигантските дървета и продължи да разпенва бавно водата през гъсталака в продължение на още стотина метра, докато ленивите костенурки се смъкваха от водните дънери. Плаващ килим от водна леща оцветяваше водата в зелено, досущ като листния свод, и образуваше изумруден тунел. Най-сетне дърветата се разредиха и лодката се плъзна сред ширнало се небе с развети треви и звуци на грачещи птици. Сигурно, помисли си Кая, това вижда пилето, когато най-сетне разчупи черупката на яйцето.

Тя гребеше, дребно момиченце, застанало в лодка, завиваше ту на една, ту на друга страна по безкрайните приливни устия, които се разклоняваха и се преплитаха пред нея. Хващаш наляво на всички завои, ѝ беше казал Джоди. Тя почти не подаваше газ, докато насочваше лодката по течението, за да не вдига много шум. Когато заобиколи гъсталака на папура, видя сърничка с бяла опашка и роденото ѝ през пролетта сърненце, пиеха вода. Те вдигнаха рязко глави, при което пръснаха наоколо капки. Кая не спря, защото щяха да побягнат, урок, който бе научила, докато наблюдаваше дивите пуйки — ако се държиш като хищник и те се държат като плячка. Просто не им обръщаш внимание и караш полека. Лодката мина бавно покрай тях и сърните застинаха неподвижни като дървета, докато Кая не изчезна зад соленолюбивите треви.

Тя навлезе сред тъмни лагуни, загърлени от дъбове, и се сети за един канал в най-отдалечената им част, който се вливаше в огромно приливно устие. На няколко пъти попада в задънени места и трябваше да се връща, за да намери нов завой. Запомняше всички ориентири, за да може да се прибере. Най-сетне пред нея се появи устието с толкова много ширнала се напред вода, че отразяваше цялото небе и облаците по него.

Започваше отлив, както личеше по следите, оставени от водата по бреговете на потоците. Когато водата се отдръпнеше много, някои канали щяха да станат твърде плитки за лодката и тя щеше да заседне. Кая трябваше да се върне преди това.

След като заобиколи обрасло с високи треви място, изведнъж океанът навъси лице пред нея — сиво, строго и пулсиращо. Вълните се блъскаха една в друга, плувнали в собствената си слюнка, и се разбиваха в брега със силен тътен — енергия, която търсеше отдушник. После се смаляваха до тихи езици пяна в очакване на следващата голяма вълна.

Приливът я мамеше, предизвикваше я да разпори вълните и да навлезе в морето, но без Джоди не ѝ стигна кураж. Бездруго беше време да се връща. В небето на запад се трупаха буреносни облаци, кълбяха се като огромни сиви гъби, готови да се пръснат по шевовете.

Нямаше никакви други хора, нито дори далечни лодки, затова Кая се изненада, когато отново влезе в голямото приливно устие и там, близо до тревния гъсталак, видя момче, ловеше риба от друга очукана лодка. Кая щеше да мине само на около шест метра от него. Сега вече съвсем приличаше на дете на тресавището — с оплетена коса и носени от вятъра пръски вода, изпъстрили прашните ѝ бузи.

Привършващият бензин или заплахата от буря не я изнервяха толкова, колкото видът на друг човек, особено момче. Мама беше казвала на по-големите ѝ сестри да внимават с момчетата — ако изглеждаш съблазнителна, мъжете стават хищници. Стиснала силно устни, тя си помисли: "Какво да правя? Трябва да мина точно покрай него".

С ъгълчето на окото Кая забеляза, че момчето е слабо, със златни къдрици, натъпкани под червена бейзболна шапка. Беше много по-голямо от нея, на единайсет, може би на дванайсет години. Тя го приближи с мрачно лице, но той ѝ се усмихна, топло и открито, и докосна козирката на шапката като джентълмен, който поздравява изискана дама, облечена с рокля и с боне на славата. Тя му кимна леко, сетне погледна напред и подаде още газ, за да го подмине.

Вече си мислеше само как да се върне по познатите места, но изглежда, беше сбъркала някой завой, защото, щом стигна до втората поредица от лагуни, не можа да намери канала, който я отвеждаше у дома. Продължи да кръжи отново и отново покрай чепатите дъбови клони и гъсталаците от мирта в търсене на път. Започна да я обхваща паника. Вече всички тревни гъсталаци, пясъчни плитчини и завои ѝ изглеждаха еднакви. Кая угаси мотора, застана точно в средата на лодката, като балансираше с широко разтворени крака в опит да надникне зад тръстиките, но не успя. Седна. Изгубена. Със свършващ бензин. Пред връхлитаща буря.

Припомни си ругатните на баща си и прокле брат си, че си е тръгнал: "Проклет да си, Джоди! Да сереш огън и да паднеш в него! Направо да сереш огън и да паднеш в него!".

Изскимтя веднъж, когато лодката пое леко по течението. Надвили слънцето, набъбнали от дъжд, но безшумни, облаците се стелеха по небето, отблъскваха го нагоре и влачеха сенки през бистрата вода. Бурята можеше да връхлети всеки миг. И нещо по-лошо, ако Кая се забавеше твърде дълго, Татко щеше да разбере, че е взимала лодката. Тя пое бавно напред, може би щеше да успее да открие онова момче…

След още пет минути по потока стигна до завоя и голямото приливно устие отпред, от другата му страна беше момчето в лодката. На фона на все по-сивите облаци във въздуха излетяха чапли като големи бели флагове. Кая прикова поглед в момчето. Хем се боеше да го приближи, хем се страхуваше, че няма да го направи. Най-сетне пое през устието.

Той вдига очи при приближаването ѝ.

— Хей — каза.

— Хей — отвърна тя, докато надничаше през рамото му в тръстиките.

— Къде отиваш всъщност? — попита я момчето. — Надявам се, че не в открито море. Идва буря.

— Не — каза тя и заби поглед във водата.

— Добре ли си?

Гърлото ѝ се сви и тя потисна едно ридание. Кимна, но не можа да проговори.

— Изгуби ли се?

Тя отново кимна с глава. Нямаше да се разциври като момиче.

— Е, нищо. Аз непрекъснато се губя — каза той и се усмихна. — Хей, аз те познавам. Ти си сестрата на Джоди Кларк.

— Бях. Той си тръгна.

— Е, все още си… — но момчето не довърши изречението.

— Откъде ме познаваш? — погледна го бързо Кая право в очите.

— О, понякога ходехме с Джоди за риба. Виждал съм те няколко пъти. Тогава беше съвсем дете. Ти си Кая, нали?

Ето че някой знаеше името ѝ. Това я остави безмълвна. Кая се почувства някак закотвена и същевременно освободена от нещо друго.

— Да. Знаеш ли къде живея? И как се стига оттук?

— Мисля, че да. Бездруго е време да тръгваме — кимна момчето към облаците. — Следвай ме.

Изтегли въдицата от водата, върна такъмите в кутията и запали извънбордовия двигател. Когато пое през устието, махна с ръка и Кая го последва. След като обиколи бавно, момчето се насочи право към точния канал, обърна се да види, че и тя е завила, и продължи напред. Така се обръщаше на всеки завой, чак до лагуните с дъбовете. Когато зави в тъмния канал към дома ѝ, тя разбра къде е сбъркала, вече никога нямаше да повтори грешката си.

Той продължи да я води — макар и Кая да му махна, че вече знае пътя — през нейната лагуна и чак до брега, където се беше сгушила къщурката в гората. Кая стигна при почти потъналия стар бор и завърза лодката. Момчето се беше оставило на течението около лодката ѝ и подскачаше в обратната водна диря.

— Сега добре ли си?

— Да.

— Е, идва буря. По-добре да вървя.

Тя кимна, а после си спомни какво я е учила Мама.

— Благодаря.

— Ами добре тогава. Казвам се Тейт, в случай че ме видиш отново.

Тя не отговори и той каза:

— Довиждане засега.

Докато поемаше напред, по брега на лагуната заплющяха едри дъждовни капки и Кая си каза: "Ще вали като из ведро, момчето ще подгизне".

Наведе се над резервоара и потопи стеблото на папура в него, свила длани около ръба, за да не влезе вътре дъжд. Може и да не умееше да си брои монетите, но със сигурност знаеше, че не бива да позволяваш в бензина да влезе вода.

"Доста е намалял. Татко ще познае. Трябва да домъкна една тенекия от "Синг Ойл", преди Татко да се е върнал."

Познаваше собственика му, господин Джони Лейн, който винаги наричаше семейството ѝ "измета от мочурището", но пък си заслужаваше да се разправя с него, с бурите и приливите, защото сега си мислеше само как отново да се върне на онова място с трева, небе и море. Колкото и да я беше страх да го стори сама, страхът ѝ вече преминаваше във възбуда. Имаше и друго. Спокойствието на онова момче. Кая не познаваше човек, който да говори или да се движи с такава сигурност. С такава увереност и лекота. Самият факт, че се бе приближила до него, и то не кой знае колко, беше свалил напрежението ѝ. За пръв път, след като Мама и Джоди си бяха отишли, тя си пое дъх без болка, усети нещо различно от болката. Имаше нужда от тази лодка и от това момче.

Същия следобед, стиснал дръжките на велосипеда си, Тейт Уокър прекоси града, като кимна на госпожица Панзи в "За пет цента" и мина покрай "Уестърн Ауто" до края на градския кей. Огледа морето за "Чери Пай", лодката за скариди на баща си, и я забеляза, яркочервена, далеч в морето, където широките ѝ мрежи се люшкаха по вълните. Когато лодката се приближи, съпроводена от облак чайки, той махна и баща му — едър мъж, с рамене като планина и гъста червена коса и брада, вдигна ръце във въздуха. Скупър[2], както го наричаха всички в селото, хвърли на Тейт въжето и Тейт го завърза, а после скочи на борда да помогне на екипажа да разтоварят улова.

Скупър разроши косата на Тейт.

— Как е, синко? Благодаря, че дойде да помогнеш.

Тейт се усмихна.

— Няма нищо.

Заеха се с моряците да товарят скаридите в касетки и да влачат касетките до кея, провикваха се един на друг как ще му ударят по една бира в Проклетата бирария и разпитваха Тейт за училище. По-висок с десетина сантиметра от останалите мъже, Скупър вдигаше по три касетки наведнъж, сваляше ги по дървения мостик и се връщаше за нови. Юмруците му бяха като на мечок, с изпръхнали и обелени кокалчета. За по-малко от четиресет минути палубата беше измита, мрежите бяха прибрани и въжетата завързани здраво.

Скупър каза на екипажа, че ще пийне с тях бира някой друг ден, защото трябвало да свърши нещо, преди да се прибере. В кабината, където беше щурвалът, Скупър сложи на прикрепения за плота грамофон плоча на Милица Корджъс[3] на 78 оборота и наду звука. Двамата с Тейт слязоха и се вмъкнаха в трюма на машинното, където Тейт подаваше инструментите на баща си, докато той смазваше частите и затягаше болтовете в светлината на слабата крушка. А през това време сладките звуци на операта се издигаха високо в небето.

През шейсетте години на осемнайсети век прапрадядото на Скупър, емигрант от Шотландия, беше претърпял корабокрушение край бреговете на Северна Каролина и единствен от всички беше оцелял. Доплувал до бариерните острови Аутър Банкс, намерил си жена и народили тринайсет деца. Мнозина биха могли да проследят корените си до онзи смелчак, но Скупър и Тейт не държаха да го правят. Не се включваха често в неделните пикници на роднините с пилешка салата и фаршировани яйца, особено приживе на майка му и сестра му.

Най-сетне в сивеещия здрач Скупър тупна Тейт по раменете.

— Готово. Да си вървим у дома да вечеряме.

Тръгнаха по кея, после по Главната улица и по един виещ се път стигнаха до тяхната къща, двуетажна сграда с разядена от вятъра кедрова обшивка, построена в началото на деветнайсети век. Белите первази на прозорците бяха прясно боядисани, а моравата, която слизаше почти до морето, беше старателно окосена. Азалиите и розовите храсти край къщата обаче се давеха в бурени.

След като изу в антрето жълтите гумени ботуши, Скупър попита:

— Писна ли ти от бургери?

— Никога не ми писва от бургери.

Тейт застана на кухненския плот, за да направи кюфтета за хамбургерите, подреждаше ги в чиния. Майка му и сестра му Кариан, и двете с бейзболни шапки, му се усмихваха от една снимка, закачена до прозореца. Ах, как обичаше Кариан тази шапка на "Брейвс", носеше я непрекъснато.

Той отмести от тях очи и започна да реже домати и да разбърква печения фасул. Ако не беше заради него, още щяха да са тук. Майка му щеше да маже пилето с марината, а Кариан да реже содените питки.

Както винаги Скупър попрепече бургерите, но вътре бяха сочни и бяха с дебелина на малък телефонен указател. И двамата бяха огладнели и известно време се хранеха мълчаливо, после Скупър попита Тейт за училище.

— Биологията е интересна, харесвам я, но в часа по английски се занимаваме с поезия. Не мога да кажа, че ми харесва кой знаe колко. Всеки от нас трябва утре да прочете по едно стихотворение на глас. Ти някога ми декламираше стихотворения, но аз не си ги спомням.

— Имам едно специално за теб, сине — каза Скупър. — Любимото ми — "Кремирането на Сам Макгий" от Робърт Сървис. Четях ви го на всички. Беше любимо и на майка ти. Винаги се смееше, докато го четях, никога не ѝ омръзваше.

Тейт заби поглед в чинията при споменаване на майка му и забута боба с вилицата.

Скупър продължи.

— Не си въобразявай, че поезията е само за лигльовци. Че има сантиментални стихотворенийца — има, но има също така и смешни, много за природата, дори и за войната. Смисълът им е, че те карат да се разчувстваш.

Баща му повтаряше многократно, че един истински мъж плаче, без да се срамува, чете поезия от сърце, усеща операта с душата си и прави всичко необходимо, за да защити една жена. Скупър отиде във всекидневната и се провикна оттам.

— Някога го знаех почти цялото наизуст, но вече не. Ама ето го, ще ти го прочета.

Той седна отново до масата и зачете. Най-сетне стигна до онази част.

Скупър и Тейт се изкискаха.

— Майка ти винаги се смееше на това.

Усмихнаха се на спомена. Поседяха минутка. После Скупър каза, че ще измие чиниите, а Тейт да си напишел домашните. В стаята си, докато разлистваше сборника със стихотворения, за да си избере кое да прочете в клас, Тейт намери едно от Томас Мур.

Думите го подсетиха за Кая, сестричката на Джоди. Изглеждаше му толкова малка и самотна сред просторите на мочурището. Все едно че се беше изгубила неговата собствена сестра. Баща му беше прав — стихотворенията те карат да се разчувстваш.

Седма глава Риболовният сезон 1951 година

Онази вечер, след като момчето, което ловеше риба, я беше превело през мочурището до дома ѝ, Кая седеше със скръстени крака върху леглото на верандата. През закърпената мрежа на вратата се просмукваше мъгла от пороя, която я докосваше по лицето. Кая си мислеше за момчето — добро, но силно като Джоди. Единствените хора, с които сега разговаряше, бяха понякога Татко, жената на касата в "Пигли Уигли", госпожа Сингълтъри, която напоследък се бе заела да учи Кая как да различава монетите от четвърт долар и от по пет и десет цента — Кая вече познаваше пенитата. Но госпожа Сингълтъри беше доста любопитна.

— Миличка, как всъщност ти е името? И защо майка ти не идва вече? Не съм я виждала, откакто извадиха репите.

— Мама има много за шетане, затова изпрати мен в магазина.

— Да, миличка, но никога не купуваш достатъчно продукти за цялото ви семейство.

— Да, госпожо, трябва да вървя. На мама царевичният булгур ѝ трябва веднага.

Когато можеше, Кая избягваше госпожа Сингълтъри — отиваше при другата жена на касата, която не проявяваше към нея никакъв интерес, само ѝ казваше, че децата не бива да идват боси на пазар. На Кая ѝ идеше да отговори, че не смята да бере грозде с пръстите на краката си. Та кой ли можеше да си позволи грозде изобщо?

Все по-често не разговаряше вече с никого освен с чайките. Чудеше се дали не може да се спазари с Татко да използва лодката му. Навътре в мочурището можеше да събира пера и раковини и понякога да вижда момчето. Никога не беше имала приятел, но усещаше необходимостта, привличането. Можеха да карат лодките си из приливните устия, да изучават блатистите местности. Той сигурно я мислеше за малко дете, но умееше да се ориентира из мочурището и можеше да научи и нея.

Татко нямаше автомобил. Използваше лодката, за да лови риба, да иде в града и да маневрира през тресавището до "Блатната чернилка" — брулена от стихиите пивница и свърталище на покерджии, от която се стигаше до сушата по паянтово дъсчено мостче, вързано с тръстика. Грубо скована от застъпващи се дъски, под тенекиен покрив, сградата се кривеше от пристройка до пристройка и подът ѝ беше на различни нива в зависимост от това колко високо "кокошите крака" от тухли са я издигнали над тресавището. Когато Татко отиваше там или където и да било, той взимаше лодката, много рядко ходеше пеш, защо тогава да ѝ я дава?

Но пък я даваше на братята ѝ, когато не му трябваше, вероятно защото ловяха риба за вечеря. Кая не се интересуваше от риболов, но може би щеше да се спазари за нещо друго — знаеше, че именно това е начинът да убеди баща си. Може би трябваше да готви, да върши повече домакинска работа, докато Мама се върнеше.

Дъждът отслабна. Само по някоя капка разклащаше тук-таме някое листо като помръдване на котешко ухо. Кая скочи, почисти шкафа хладилник, изми захабения кухненски под от шперплат и остърга натрупаните с месеци остатъци от царевична каша по кръговете на готварската печка. На другата сутрин изпра чаршафите на Татко, които воняха на пот и уиски, и ги простря по палмите. С парцала за прах и метлата мина през стаята на братята си, малко по-голяма от килер. В дъното бяха струпани мръсни чорапи, по двата захабени матрака на пода бяха разхвърляни пожълтели комикси. Тя се опита да си припомни лицата на момчетата, краката, които обуваха чорапите, но подробностите ѝ се губеха. Избледняваше дори лицето на Джоди — за миг Кая виждаше очите му, а после изчезваха и те и се затваряха.

На другата сутрин с четирилитрова туба за бензин в ръка тя пое по песъчливите пътеки до "Пигли" и купи кибрит, кокали и сол. Спести две монети по десет цента. "Не мога да купя мляко, трябва да купя бензин."

Спря на бензиностанцията "Синг Ойл", която се намираше точно в края на Баркли Коув, сгушена в борова горичка и заобиколена от ръждясали камиони и таратайки върху циментови блокове.

Господин Лейн я видя, че идва.

— Махай се оттук, ти, рошаво просякинче такова. Измет от мочурището.

— Имам пари, господин Лейн. Трябва ми бензин и шило за моторната лодка на Татко — и тя протегна две десетцентови и две петцентови монети и пет пенита.

— Е, не си заслужава да се пъна за такива смешни пари, ма хайде, дай ги тука — и той се протегна за очуканата квадратна туба.

Кая благодари на господин Лейн, който отново изгрухтя. Продуктите и тубата ѝ натежаваха все повече с всеки изминат километър и ѝ отне доста време да се добере до дома. Най-сетне в сянката на лагуната тя изпразни тубата в резервоара и почисти лодката с парцали и домакински пясък, докато металните бордове се показаха изпод мръсотията.

На четвъртия ден след заминаването на Татко Кая започна да го чака. Късно следобед я обхвана студен ужас, който затисна гърдите ѝ. Ето че тя отново стоеше и се взираше в пътеката. Колкото и да беше гаден Татко, Кая имаше нужда той да се завърне. Най-сетне в ранната вечер Татко закуцука през пясъчните коловози. Тя изтича в кухнята и сложи на масата гулаш от сварени листа на горчица, кокали и царевична каша. Не умееше да прави сос, затова изля бульона от кокалите — в който плуваха парченца бяла лой — в празен буркан от сладко. Чиниите бяха напукани, от различни сервизи, но Кая беше сложила вилицата отляво, а ножа отдясно, както я беше учила Мама. После зачака, залепена до хладилния шкаф като прегазен на пътя щъркел.

Татко блъсна входната врата в стената, с три крачки прекоси всекидневната до стаята си, без да повика Кая или да погледне в кухнята. Това беше нормално. Тя го чу да тръшва куфара си на пода, да отваря чекмеджета. Бе забелязал изпраните чаршафи и със сигурност чистия под. Ако не с очи, щеше да усети разликата с носа си.

След няколко минути той излезе оттам и влезе право в кухнята, погледна пренесената маса, купите с димяща храна. Видя Кая, застанала до хладилника, и двамата се зяпнаха, като че ли никога не се бяха виждали.

— Бреей, виж ти, момиче, к'во е това? Май си взела, че си пораснала. Готвиш и разни там.

Не се усмихна, но лицето му беше спокойно. Беше небръснат, с тъмна немита коса, провиснала над лявото му слепоочие. Но беше трезвен — тя познаваше признаците.

— Да, замесих и царевичен хляб, ама не се надигна.

— Е, благодаря ти. Браво на теб. Капнал съм и съм гладен като свиня в кочина.

Той измъкна стол и седна, затова седна и Кая. Напълниха мълчаливо чиниите си и започнаха да гризат жилавото месо от почти голите кокали. Татко вдигна един прешлен и осмука мозъка, а мазнината лъсна по бакенбардите му. Глозга ги тези кокали, докато не ги лъсна като панделки.

— Това тук е по-добро от студен сандвич с царевични пърженки и зеле — каза той.

— Жалко, че царевичният хляб не се надигна. Може би трябваше да сложа повече сода и по-малко яйца — на Кая не ѝ се вярваше, че изрича тези думи, не можеше обаче да се спре. — Мама го правеше толкова хубав, но сигурно не съм внимавала достатъчно кое как става…

После си помисли, че не е трябвало да споменава Мама, и млъкна.

Татко побутна чинията си към нея.

— Ще има ли още някоя лъжица?

— Да, има още много.

— О, и тури малко от царевичния хляб право в яхнията. Умирам да топя бульона и се обзалагам, че този хляб става идеално за това, кашав е като качамак.

Тя се усмихна вътрешно, докато пълнеше чинията му. Кой би помислил, че царевичният хляб може да ги свърже.

После обаче, след като поразмисли малко, Кая се разтревожи, че ако го помоли сега да използва лодката, той ще реши, че е сготвила и изчистила само заради това, което отначало така си и беше, но сега вече изглеждаше по-различно. Харесваше ѝ да седнат и да се хранят като семейство. Нуждата ѝ да разговаря с някого беше много остра.

Затова не спомена, че иска да кара лодката сама, а вместо това попита:

— Мога ли някой път да дойда с теб за риба?

Той се разсмя шумно, но не злобно. Смееше се за пръв път, откакто Мама и останалите си бяха тръгнали.

— Риба ли искаш да ловиш?

— Да, искам.

— Та ти си момиче — каза той с очи в чинията, докато дъвчеше един кокал.

— Да, аз съм твоето момиче.

— Е, мога да те взема някой път.

На другата сутрин Кая тичаше по пясъчната пътечка, накланяше изпънатите си ръце и издаваше влажни звуци, от което пръскаше слюнка. Щеше отначало да плава през мочурището и да търси гнезда, а после щеше да се издигне и да хвръкне крило до крило с орлите. Пръстите ѝ се превърнаха в протегнати косо към небето дълги пера, които събираха под нея вятъра. Но после виковете на Татко откъм лодката я приземиха рязко. Крилете ѝ се свлякоха, стомахът ѝ се сви — сигурно се беше досетил, че я е взимала. Тя почти усещаше удара на веслото по дупето си и отзад по краката. Знаеше как да се скрие и да изчака, докато е пиян, и той никога нямаше да я намери. Но сега се беше отдалечила много по пътечката, беше точно пред погледа на Татко, и той стоеше с всичките си въдици и пръчки и ѝ махаше да иде при него. Тя го приближи, тиха и уплашена. Риболовните такъми бяха разпилени наоколо, под седалката му имаше шише с царевичен алкохол.

— Качвай се!

С това поканата му се изчерпа.

Кая понечи да изрази радост или благодарност, но безизразното му лице я накара да замълчи, докато тя пристъпваше към носа на лодката и сядаше върху металната седалка с лице напред. Татко запали и поеха по канала: промушваха се под сведените клони, докато кръжаха нагоре-надолу по водните пътища, а тя запаметяваше счупените дървета и остатъците от стари пътепоказатели. Татко заглуши мотора в една затънтена лагуна и ѝ даде знак да седне на средната седалка.

— Хайде вземи и извади няколко червея от консервената кутия — каза той и си сви цигара, която увисна в ъгъла на устата му.

Научи я как да закачва примамката, да хвърля въдицата и да подсича рибата. Извиваше тялото си почти неестествено, за да избегне допира с нея. Говореха само за риболов, никога не подхващаха други теми, нито пък се усмихваха много, но пък общуваха уверено по въпроса, който ги свързваше. Той пийна малко алкохол, после обаче се улиса в работа и не пи повече. Късно през деня слънцето въздъхна и избеля до масленожълто, а те, може би без да забележат, най-сетне приведоха рамене и мускулите на вратовете им се отпуснаха.

Кая тайничко се надяваше да не хване никаква риба, но усети подръпване, подсече рязко въдицата и на нея увисна едра платика, блеснала в сребърно и синьо. Татко се наведе и я хвана с кепчето, а после се облегна назад, като се пляскаше по коленете и ухаше така, както никога не го беше виждала. Тя грейна в усмивка, двамата се погледнаха в очите и затвориха кръга.

Преди Татко да я окачи на кокана, платиката се мяташе по дъното на лодката и на Кая ѝ се наложи да се загледа в литналите в далечината пеликани, да се взре във формата на облаците и изобщо да се занимава с всичко друго, но не и да гледа умиращата риба в очите, втренчени в един свят без вода, докато всмукваше безполезния въздух с широката си уста. Но цената за всичко това и цената, която плащаше рибата, си заслужаваха да бъдат платени заради жалките останки от семейството ѝ. Може би това не важеше толкова за рибата, но все пак.

На следващия ден те отново излязоха с лодката и в тъмната лагуна Кая забеляза как по повърхността на водата припламват меките гръдни пера на голям вирджински бухал. Всички пера се бяха извили нагоре от двете си страни и се носеха наоколо като малки оранжеви лодки. Тя ги събра в шепа и ги пъхна в джоба си. По-късно намери изоставено гнездо на колибри, свито на един протегнат клон, и го скри на сигурно място на носа.

Вечерта Татко приготви вечеря от прясна риба — панирана с царевично брашно и черен пипер и поднесена с царевична каша и зеленчуци. Докато Кая миеше чиниите след вечеря, Татко влезе в кухнята със старата си мешка от Втората световна война. Застанал до вратата, той я метна грубо на един от столовете. Тя се свлече на пода с тупване, от което Кая подскочи и се обърна рязко.

— Мисля, че можеш да я използваш за твоите пера, птичи гнезда и всички там други неща, които събираш.

— О — каза Кая. — О, благодаря ти.

Но той вече беше излязъл на верандата. Кая вдигна опърпаната мешка, направена от достатъчно здрав брезент да издържи цял живот и изпъстрена с малки джобчета и тайни отделения. С яки ципове. Погледна през прозореца. Досега Татко никога не ѝ беше давал нищо.

Всеки по-топъл зимен ден и всеки пролетен ден Татко и Кая излизаха с лодката далеч нагоре и надолу покрай крайбрежието, хвърляха стръв и въртяха макарите. Във всяко приливно устие или поток тя се оглеждаше за онова момче Тейт в неговата лодка, надяваше се да го види отново. Понякога си мислеше за него, искаше да се сприятелят, но нямаше представа какво да направи и дори как да го намери. А после, един следобед, просто така, тя и Татко взеха един завой и видяха момчето да лови риба на същото място, където Кая го бе видяла за пръв път. То веднага се усмихна и махна. Без да се замисли, тя също вдигна ръка и махна почти с усмивка. А след това също толкова бързо си свали ръката, когато Татко я погледна изненадан.

— Един от приятелите на Джоди, преди да си тръгне — рече Кая.

— Трябва да внимаваш с хората тук — каза Татко. — Горите гъмжат от бели боклуци. Почти всеки тук е никаквец.

Тя кимна. Искаше ѝ се да се обърне и да погледне момчето, но не го направи. А после се притесни, че то ще я сметне за темерут.

Татко познаваше мочурището, както ястребът познава ливадата си — как да ловува, как да се скрие, как да тормози натрапниците. А въпросите, които задаваше Кая с широко отворени наивни очи, го подтикваха да ѝ обяснява сезоните на гъските, навиците на рибите, как да познава времето по облаците и насрещните течения по вълните.

Някои дни Кая взимаше в мешката храна като за пикник и те ядяха ронливия царевичен хляб, който тя почти се бе научила да пече, с нарязан лук, докато залязващото слънце застиваше над мочурището. От време на време Татко забравяше контрабандния алкохол и пиеха чай в буркани от сладко.

— Моите хора невинаги са били бедни, тъй да знаеш — изтърси веднъж Татко, докато седяха в сянката на дъбовете, хвърлили въдиците в една кафява лагуна, звънтяща от бръмченето на ниско литнали насекоми. — Имаха земя, богата земя, гледаха тютюн и памук и такива неща. Близо до Ашвил. Баба ти от моя страна носеше капели колкото колелата на каруца и дълги поли. Живеехме в къща с веранда, дето я опасваше цялата, на два етажа. Беше хубаво, много хубаво.

— Баба ли? — Устните на Кая се разтвориха.

Някъде имаше или бе имала баба. Къде беше тя сега? Кая копнееше да разпита какво се е случило с всеки. Но се боеше.

А Татко продължи.

— После всичко се срина накуп. Аз бях малък през повечето време и не разбирах, но имало депресия, молец по памука и не знам още к'во и всичко замина. Останаха само дългове, много дългове.

По тези накъсани подробности Кая се мъчеше да си представи миналото му. Не знаеше нищо за историята на Мама. Татко изпадаше в ярост, ако някой споменеше живота им, преди да се роди Кая. Тя знаеше, че семейството ѝ е живяло много далеч от мочурището, близо до другите ѝ баба и дядо, на място, където Мама е носела рокли, купени от магазина, с малки седефени копченца и атлазени панделки и обточени с дантела. След като се преместиха в къщурката, Мама ги държеше в един сандък и на няколко години вадеше по една, за да я преправи на работна дреха, защото нямаха пари за нищо ново. Сега тези хубави дрехи бяха изчезнали заедно с историята си, изгорени в огъня, напален от Татко в деня, след като всички си тръгнаха.

Кая и Татко продължиха да хвърлят въдиците, те изсвистяваха над мекия жълт полен, който плуваше върху неподвижната вода, и тя реши, че това е краят на историята му, но Татко добави:

— Някой ден ще те заведа в Ашвил и ще ти покажа земята, която беше наша и трябваше да бъде твоя.

След малко дръпна рязко въдицата си.

— Я виж тук, сладурче, хванах си риба, голяма колкото Алабама-а!

След като се върнаха в къщурката, изпържиха рибата и бухти от царевично брашно, "дебели като гъши яйца". После тя му показа сбирките си: внимателно забоде насекомите върху парче картон и закачи перата на стената в задната стая в мек и вълнуващ колаж. По-късно лежеше в леглото си на верандата и се вслушваше в боровете. Затвори очи, а после ги ококори отново. Ха, та той я беше нарекъл "сладурче".

Осма глава Нулеви данни 1968 година

След като приключиха сутрешното разследване около пожарникарската кула, шерифът Ед Джаксън и заместникът му Джо Пардю пуснаха вдовицата на Чейс, Пърл, и родителите му Пати Лъв и Сам да го видят, положен върху метална маса под чаршаф в охладената лаборатория на клиниката, която служеше за морга. Да се сбогуват. Вътре обаче беше твърде студено за всяка майка и непоносимо за всяка съпруга. Наложи се да изведат и двете жени от помещението.

Когато отново се върнаха в полицейското управление, Джо каза:

— Уф, беше възможно най-зле…

— Да. Не знам как хората успяват да преживеят подобни неща.

— Сам не пророни и дума. Никога не е бил много приказлив, но това ще го довърши.

Някои твърдяха, че соленоводното мочурище може да погълне за закуска циментов блок, без да му попречи нищо, дори полицейското управление с вид на бункер. Петна от влага, очертани с кристали от сол, пълзяха по долната част на стените, а черната плесен се протягаше като кръвоносни съдове към тавана. В ъглите се свиваха миниатюрни тъмни гъби.

Шерифът измъкна бутилка от най-долното чекмедже на бюрото си и наля и на двамата двойна доза в чаши за кафе. Отпиваха, докато слънцето, също толкова златно и течно като бърбъна, не се гмурна в морето.

Четири дни по-късно Джо влезе в управлението и размаха във въздуха тесте документи.

— Получих първите резултати от лабораторията.

— Дай да видим.

Седнаха от двете страни на бюрото на шерифа и запреглеждаха документите. От време на време Джо смачкваше по някоя муха.

Ед зачете на глас.

— Време на смъртта между полунощ и два след полунощ на двайсет и девети и трийсети октомври 1968 година. Точно както предполагахме и ние.

След като чете в продължение на минута, той каза:

— Не разполагаме с никакви данни.

— Прав си. Нямаме дори една улика, шерифе.

— С изключение на двете момчета, които са се изкачили до втората площадка, няма други отпечатъци по перилата, по решетките — нищо. Нито от Чейс, нито от някой друг.

Следобедът хвърляше сенки върху иначе червендалестото лице на шерифа.

— Значи някой ги е изтрил. Всичките. Ако не друго, защо по парапета и решетката няма негови отпечатъци?

— Точно така. Първо нямаше стъпки, а сега и отпечатъци от пръсти. Няма никакви доказателства, че е пресякъл калта до стълбището, качил се е по него или че е отворил горе двете решетки — едната над стълбището и другата, през която е пропаднал. Или пък че го е направил друг. Но липсата на данни пак е данни. Някой наистина добре е почистил подире си или пък го е убил другаде и е пренесъл тялото му на кулата.

— Но ако са докарали тялото му до кулата, щеше да има следи от гуми.

— Правилно, трябва да се върнем, да огледаме за следи от гуми освен на патрулката и на линейката. Може да сме пропуснали нещо.

След като продължи да чете още минута, Ед каза:

— Във всеки случай сега съм сигурен, че не е нещастен случай.

— Съгласен съм — рече Джо — и не всеки може да заличи така добре следите.

— Гладен съм. Да минем покрай ресторанта на път за там.

— Е, бъди готов за засада. Всички в града са на нокти. Убийството на Чейс Андрюс е най-сериозната случка тук, откакто го има града. Клюките се вият като димни сигнали.

— Ами надавай ухо. Може да понаучим нещичко. Повечето безделници не умеят да си затварят устата.

На фасадата на ресторантчето "Баркли Коув", обърната към пристанището, имаше редица прозорци с противоураганни капаци. Само тясната уличка делеше построената през 1889 година сграда от влажните стъпала на кея. Покрай стената, под прозорците бяха наредени стари кошове за скариди и смачкани риболовни мрежи, тук-таме по тротоара се виждаха стъпкани раковини. Навсякъде ехтяха крясъци на морски птици и се виждаха курешките им. За щастие, ароматът на кренвирши и содени питки, на варени листа от ряпа и пържено пиле надделяваше над силната миризма на варелите с риба, подредени в пристанището.

Когато шерифът отвори вратата, това предизвика леко раздвижване. Всички сепарета — с високи облегалки и червена тапицерия — бяха заети, както и повечето маси. Джо посочи два високи свободни стола до тезгяха за газирана вода и двамата тръгнаха натам.

Докато вървяха, чуха как господин Лейн от "Синг Ойл" каза на механика си по дизеловите двигатели:

— Мисля, че е работа на Ламар Сандс. Спомняш ли си, че хвана жена си да му върти номера с Чейс на луксозната му яхта за водни ски? Ето ти мотив, а Ламар е имал и други търкания със закона.

— Какви търкания?

— Той беше в онази тайфа, дето нацепи гумите на шерифа.

— Ама тогава бяха съвсем деца.

— Имаше и още нещо. Но съм забравил какво.

Зад тезгяха собственикът готвач Джим Бо Суини притичваше от тигана, където пържеше кюфтета от раци, за да разбърка царевицата със сметана на котлона, след което бързаше да обърне пилешките бутчета във фритюрника и после повтаряше всичко отначало. Междувременно подаваше на клиентите препълнените чинии. За него казваха, че можел с едната ръка да забърка тесто за содени питки, докато с другата разфасова морска котка. Само няколко пъти годишно предлагаше прочутия си специалитет — камбала на скара, пълнена със скариди и поднесена върху сирене с червен пипер. Нямаше нужда от реклама — разчуваше се.

Докато шерифът и помощникът му се промушваха между масите към тезгяха, чуха госпожица Панзи Прайс от магазина на Крес "За пет цента" да казва на една приятелка:

— Може да е била онази жена, която живее в мочурището. Доста откачена е — направо е за лудница. Обзалагам се, че такива работи ѝ допадат…

— Какво искаш да кажеш? Какво общо има тя с всичко това?

— Е, за известно време се беше забъркала с…

Когато шерифът и помощникът му стигнаха до тезгяха, Ед каза:

— Хайде да си вземем по един сандвич с месо за вкъщи и да се махаме оттук. Не може да се забъркваме в тези истории.

Девета глава Джъмпин[4] 1952 година

Седнала на носа, Кая наблюдаваше как мъглата пресяга пръсти към лодката им. Отначало над главите им струяха разпокъсани облаци, после мъглата ги загърна със сивия си плащ, чуваше се само тихото тик-тик-тик на двигателя. След минути обаче отпред неочаквано изникнаха цветни петна, докато пред очите им не се очерта очуканият силует на морската бензиностанция — все едно че се движеше тя, а не те. Татко угаси двигателя и лодката се бутна леко в кея. Кая беше идвала тук само веднъж. Собственикът, възрастен чернокож, скочи от стола да им помогне — причината, поради която го наричаха Джъмпин. Бели бакенбарди и прошарена коса обрамчваха широкото му щедро лице с кръгли като на бухал очи. Висок и слаб, той като че ли никога не спираше да говори, да се усмихва и да отмята назад глава, докато се смееше по свой си начин със силно стиснати устни. Не беше облечен с работен гащеризон както повечето работници, а носеше изгладена и закопчана синя риза, възкъс тъмен панталон и работни обувки. Не често, но понякога през най-горещите летни дни добавяше и опърпана сламена шапка.

Бензиностанцията му за гориво и стръв се люшкаше на собствения си несигурен кей. От най-близкия дъб на брега, на около дванайсетина метра през лагуната беше опънат кабел, който го държеше здраво. В незапомнени времена, някъде преди Гражданската война, прапрадядото на Джъмпин беше построил кея и къщурката от кипарисови дъски.

Три поколения бяха ковали навсякъде по нея ярки метални реклами — безалкохолно "Ней Грейп", кола "Ройъл Краун", "Камъл Филтърс", наред с двайсетгодишна поредица от автомобилни регистрационни номера на Северна Каролина — и само най-гъстата мъгла можеше да скрие този взрив от цветове от идващите откъм морето хора.

— Здравейте, господин Джейк. Как сте?

— Добре. Събудих се и още шавам — отвърна Татко.

Джъмпин се разсмя, като че ли никога не беше чувал тази изтъркана фраза.

— Довели сте и малката си дъщеричка с вас и изобщо. Това е много добре.

Татко кимна. А после добави, сякаш му беше хрумнало допълнително:

— Да, това тук е дъщеря ми, госпожица Кая Кларк.

— Е, горд съм да се запозная с теб, госпожице Кая.

Кая се втренчи в босите си крака, но не откри там отговор.

Това не смути Джъмпин и той продължи да говори за добрия риболов напоследък. А после попита Татко:

— Ами, да го напълня ли, господин Джейк?

— Да, налей го чак догоре.

Мъжете поговориха за времето, за риболова, после отново за времето, докато резервоарът не се напълни.

— Хубав ден на всички ви сега — каза Джъмпин, докато им хвърляше въжето.

Татко излезе бавно в блесналото море — на слънцето му отне по-малко време да погълне мъглата, отколкото на Джъмпин да напълни резервоара. В продължение на няколко километра лодката заобикаляше с пухтене обраслия с борове полуостров близо до Баркли Коув, където Татко я привърза за издълбаните от въжетата стълбове на градския кей. Наоколо шетаха рибари, които опаковаха рибата и връзваха въжетата.

— Мисля, че можем да хапнем няк'ва ресторантска манджа — каза Татко и я поведе покрай вълнолома към ресторантчето "Баркли Коув".

Кая не беше опитвала никога ресторантска храна, никога не беше стъпвала дори вътре. Сърцето ѝ заблъска, докато тя отупваше калта от твърде окъселия си гащеризон и оправяше разрошената си коса. Когато Татко отвори вратата, всички посетители спряха насред хапката. Няколко мъже кимнаха леко на Татко, жените се намръщиха и извърнаха глави. Едната изсумтя:

— Сигурно не могат да прочетат, че тук се влиза с ризи и обувки.

Татко посочи на Кая да седне на масичка с изглед към кея.

Кая не можеше да прочете менюто, но той ѝ описа по-голямата част от него и тя си поръча пържено пиле, картофено пюре, сос, грах и содени питки, пухкави като току-що набран памук. Той си взе пържени скариди, сирене с пипер, пържена бамя и пържени зелени домати. Сервитьорката сложи пред тях на масата цяла чиния с парченца масло върху ледени кубчета, кошничка с Царевичен хляб и содени питки и изстуден сладък чай, колкото им душа иска. За десерт си взеха плодов сладкиш с къпини и сладолед. Кая така се натъпка, че се уплаши да не повърне, но реши, че си е струвало.

Докато Татко плащаше на касата, Кая излезе на тротоара, където над залива тегнеше силната миризма от рибарските лодки. Беше завила в мазна салфетка остатъка от пилето и содените питки. Джобовете на гащеризона ѝ бяха натъпкани с тънки солени бисквитки, които сервитьорката беше оставила на масата — да си взимат.

— Здравей — чу Кая тихо гласче зад себе си и когато се обърни, видя около четиригодишно момиченце с руси къдрици, вдигнало към нея лице.

Беше облечено с небесносиня рокля и протягаше ръчичка. Кая зяпна ръчичката — беше пухкава и може би най-чистото нещо, което Кая бе виждала в живота си. Не я бяха мили със сапун за пране и със сигурност нямаше кал от миди под ноктите си. После погледна момиченцето в очите, където се отразяваше ти самата просто като друго дете.

Премести салфетката в лявата си ръка и протегна дясната бавно към ръката на момиченцето.

— Хей ти, махай се оттам! — госпожа Териза Уайт, съпругата на методисткия свещеник, изхвърча внезапно от вратата на обущарския магазин "Бъстър Браун".

Баркли Коув сервираше религията си твърдо сварена и добре препържена. Колкото и да беше малко, градчето издържаше четири църкви, и то само за белите, цветнокожите имаха още три.

Естествено, пасторите и свещениците, да не говорим за съпругите им, се радваха на уважение в градчето и се обличаха и държаха в съответствие с положението си. Териза Уайт често носеше пастелни поли и бели блузи, с подходящи по цвят обувки и чанта.

Сега тя се втурна към дъщеря си и я вдигна на ръце. След като се дръпна от Кая, отново пусна детето на тротоара и клекна до него.

— Мерилин, миличка, не се приближавай до това момиче, чу ли? То е мръсно.

Кая гледаше как майката прекарва пръсти през къдриците на детето и не пропусна да забележи колко дълго двете задържаха погледите си.

От "Пигли Уигли" излезе друга жена и бързо се приближи до тях.

— Добре ли си, Териза? Какво стана? Това момиче да не е досаждало на Мерилин?

— Видях го навреме. Благодаря ти, Джени. Ще ми се тези хора да не идват в града. Погледни я само. Мърлява. Направо противна. В момента върлува стомашен вирус и със сигурност знам, че е дошъл от тях. Миналата година ни докараха дребна шарка, а това е сериозно — Териза си тръгна, притиснала детето.

Точно тогава Татко с няколко бири в кафяв амбалажен плик подвикна зад гърба ѝ.

— К'во правиш? Хайде, да се махаме оттук. Отливът започна.

Кая се обърна и го последва, докато плаваха към дома си в мочурището, все виждаше къдриците и очите на майката и дъщерята.

Татко все така изчезваше за по няколко дни, но не толкова често, колкото преди. И когато се весваше, не рухваше в алкохолно вцепенение, а сядаше да се храни и си говореха. Една вечер играха на карти и той се кикотеше, когато Кая печелеше, а тя се кискаше, прикрила уста с ръка, като възпитано момиче.

Слезеше ли от верандата, Кая поглеждаше към пътеката и си мислеше, че макар дивата глициния да увяхваше с отминаването на пролетта, а майка ѝ да си беше тръгнала в края на миналото лято, тя може би щеше все пак да види Мама да се прибира през пясъка. Със същите обувки, имитация на крокодилска кожа. Сега, когато те с Татко ходеха за риба и разговаряха, можеше да се опитат отново да бъдат семейство. Татко ги биеше всичките, най-вече когато беше пиян. Но когато беше трезвен няколко дни подред, ядяха заедно пилешка яхния, а веднъж пуснаха на плажа хвърчило. После отново пиене, крясъци и бой. Подробностите при някои от пристъпите му се бяха врязали дълбоко в съзнанието на Кая. Веднъж Татко блъсна Мама в стената на кухнята и продължи да я удря, докато тя не се свлече на пода. Кая докосна ръката му и го замоли с ридания да спре. Той я сграбчи за раменете и като ѝ крещеше да си свали джинсите и гащите, и наведе над кухненската маса. С едно-единствено плавно и отработено движение смъкна колана от панталона си и я нашиба с него. Разбира се, че тя си спомняше острата болка, разкъсваща голото ѝ дупе, но колкото и да беше странно, много по-живо си спомняше джинсите, смъкнати около кльощавите ѝ глезени. И как Мама, рухнала в ъгъла до кухненската печка, плачеше на глас. Кая не знаеше защо беше избухнала кавгата.

Но ако Мама се върнеше сега, когато Татко се държеше свястно, можеха да започнат на чисто. На Кая и през ум не ѝ беше минавало, че Мама ще си иде, а Татко ще остане. Но знаеше, че майка ѝ няма да я изостави завинаги — ако беше жива някъде там по света, щеше да се върне. Кая все още виждаше сочните ѝ червени устни, когато Мама пееше в такт с радиото, и чуваше думите ѝ: "Слушай внимателно как приказва господин Орсън Уелс, той говори като истински джентълмен. Никога не казвай ня'а — това дори не е дума".

Мама рисуваше приливните устия и залезите с ярки маслени и водни бои, сякаш ги беше взела от земята. Беше донесла със себе си някои неща за рисуване и купуваше по някоя дреболия от "За пет цента". Понякога Мама оставяше Кая да рисува свои си картини върху кафявите амбалажни пликове от "Пигли Уигли".

В началото на септември след това риболовно лято, в един избелял от жега следобед Кая отиде до пощенската кутия в края на пътеката. Докато прелистваше рекламите за хранителни продукти, изведнъж замръзна намясто, беше видяла син плик, адресиран с четливия почерк на Мама. Няколко листа на чинара вече жълтееха както тогава, когато тя си тръгна. През цялото това време от нея нямаше следа, а сега — писмо. Кая го загледа втренчено, вдигна го срещу светлината, прокара пръсти по идеално наклонените букви. Сърцето ѝ думкаше в гърдите.

"Мама е жива. Живее някъде другаде. Защо не се е върнала у дома?"

Дощя ѝ се да разпечата плика, но единствената дума, която можеше да прочете, беше собственото ѝ име, а то не беше върху плика.

Тя изтича до къщурката, ала Татко беше отишъл някъде с лодката. Затова подпря писмото върху солницата на масата, където той щеше да го види. Докато вареше папуда[5] с лук, все поглеждаше писмото да не изчезне.

През няколко секунди изтичваше до кухненския прозорец и се ослушваше за бръмченето на мотора. А после Татко изведнъж закуцука по стълбите. Смелостта ѝ я напусна и тя се промуши покрай него, като извика, че отива в нужника и че вечерята скоро ще е готова. Постоя в миризливия клозет, докато сърцето ѝ се спускаше в стомаха. Покачена върху дървената седалка, надничаше през една дупка във вратата, без да знае какво точно да очаква.

После чу как вратата на верандата се трясва и видя Татко да върви към лагуната. Отиде право при лодката с хартиен плик в ръка и замина с нея. Кая изтича обратно в къщата, влезе в кухнята, но писмото го нямаше. Започна да отваря чекмеджетата на кухненския бюфет, прерови шкафа. "То е и мое! Толкова е мое, колкото и твое!" Върна се отново в кухнята и надникна в кофата за боклук, където намери пепелта от писмото в рамка от синя хартия. Извади изгорялото с лъжица и го сложи на масата, малка купчинка остатъци в черно и синьо. Прерови боклука късче по късче — може би някои думи бяха пропаднали на дъното. Но нямаше нищо освен следи от пепел по обелките от лук.

Тя седна до масата, папудата все още къкреше в тенджерата, и се загледа в малката купчинка. Може би Татко ще ми каже какво е написала. Не бъди глупава — по-скоро над мочурището ще завали сняг.

Дори пощенската марка беше изгоряла. Сега Кая нямаше да разбере никога къде е Мама. Тя изсипа пепелта в малко шишенце и го скри в кутията от пури до леглото си.

Татко не се прибра онази нощ, нито на следващия ден, а когато най-сетне се върна, беше старият пияница, който залитна през вратата. Когато Кая събра смелост да попита за писмото, той изръмжа:

— Не е твоя работа — и после, — тя ня'а да се върне, така че просто забрави за това.

С хартиения плик в ръка той повлече крак към лодката.

— Не е вярно — изкрещя Кая подире му, стиснала юмруци отстрани до тялото си. Изгледа го как заминава, а после извика на безлюдната лагуна: — Ня'а дори не е дума!

По-късно се чудеше дали не е трябвало сама да отвори писмото, без дори да го показва на Татко. Тогава щеше да запази думите, за да ги прочете някой ден, а той щеше да се чувства по-добре, ако не знаеше за тях.

Татко никога повече не я взе със себе си за риба. Онези топли дни бяха като продължение на мач. Ниските облаци се бяха разтворили и слънцето за кратко беше огряло нейния свят, а после облаците отново се затвориха, тъмни и застрашителни.

Кая не си спомняше как да се моли. Кое беше важно — как си държиш ръцете или колко силно стискаш очи? "Може би, ако се моля, Мама и Джоди ще се върнат у дома. При всички крясъци и олелия онзи живот беше по-добър от тази каша от булгур на буци."

Пееше сбъркани откъси от химни — "и Той върви с мен, докато все още има роса по розите" — единственото, което помнеше от малката бяла църквица, където Мама я заведе няколко пъти. За последен път отидоха там на Великден, преди Мама да си тръгне, но Кая си спомняше от празника само крясъци и кръв, как някой падна и те с Мама побягнаха, така че изобщо потисна този спомен.

Погледна през дърветата към лехите царевица и ряпа на Мама, вече целите буренясали. Със сигурност нямаше рози.

"Забрави. Кой господ ще дойде в такава градина?"

Десета глава Само трева по вятъра 1968 година

Пясъкът пази тайните по-добре от калта. Шерифът паркира патрулката в началото на пътеката до пожарникарската кула, за да не заличат някое веществено доказателство, че и друг е шофирал тук през нощта на предполагаемото убийство. Но докато вървяха покрай пътеката и се оглеждаха за следи от гуми, които да се различават от техните, песъчинките се местеха на безформени купчинки при всяка тяхна стъпка.

По-късно при дупките в калта и заблатените места близо до кулата откриха най-различни следи — женски енот с четирите си малки бяха сновали напред-назад из калта, охлюв бе изплел дантелена плетеница от следи, прекъснати от пристигането на мечка, и малка костенурка бе лежала в хладната тиня и бе оставила гладка следа като плитка паничка.

— Картинката е ясна, но освен нашите коли няма никакви следи от човек.

— Не знам — каза Джо, — виждаш ли онази права черта с малкия триъгълник накрая? Би могло да е някаква следа.

— Не, мисля си, че е част от следа на пуйка, върху която е стъпил елен и я е направил да изглежда толкова геометрична.

След още четвърт час.

— Я да идем пеш до онзи малък залив да видим дали някой не е стигнал дотам с лодка вместо с камионетка.

Отместваха с ръце острите клонки на миртата от лицата си и се промъкнаха до заливчето. По мокрия пясък имаше следи от раци, чапли и брегобегачи, но не и от хора.

— А, я виж тук — Джо посочи почти идеален полукръг, отпечатан в пясъка. — Би могло да е следа от лодка със закръглен нос, изтеглена на брега.

— Не. Виждаш ли вятърът как вее тази пречупена трева назад-напред в пясъка. Така очертава полукръг. Това е само трева по вятъра.

Стояха така и се оглеждаха. Останалата част от малкия плаж с форма на полумесец бе покрита с дебел слой черупки от миди, най-различни части от ракообразни и щипки от раци. Раковините криеха най-добре тайните.

Единайсета глава Конопените чували 1955 година

През зимата на 1955 година Татко докуцукваше до къщурката все по-рядко. Минаваха седмици без бутилка от уиски на пода, без тяло, проснато на леглото, и без пари в понеделник. Кая все очакваше да го види как куцука между дърветата с хартиения плик в ръка. Мина едно пълнолуние, после още едно, откакто го бе видяла за последен път.

Чинарите и американските орехи протягаха голи клони към унилото небе, а безмилостният вятър изсмукваше всякаква радост, която зимното слънце би могло да внесе в помръкналия пейзаж. Безполезен изсушаващ вятър в морска земя, която не можеше да изсъхне.

Седнала на стъпалата пред къщурката, Кая размишляваше. Можеше да са пребили баща ѝ при игра на покер и да са го изхвърлили в тресавището през някоя студена и дъждовна нощ. Или може би просто беше паднал, докато се е прибирал пиян някъде из горите, с лице, потопено във водата на някое блато.

"Мисля, че си отиде завинаги."

Кая прехапа устни, докато устата ѝ побеля. Не я болеше толкова, както когато Мама си тръгна — всъщност насилваше се да жали за него. Но чувството да останеш сама беше толкова необятно, че направо отекваше в душата ѝ и властите със сигурност щяха да научат и да дойдат да я приберат. Трябваше да се преструва дори пред Джъмпин, че Татко все още скита някъде наоколо.

И в понеделник няма да има пари. Кая успя да изкара седмици с последните няколко долара, хранеше се с царевична каша, варени миди и по някое яйце от дивите кокошки. Единствените ѝ запаси бяха няколко кибритени клечки, парченце сапун и шепа царевичен булгур. С малкото останали кибритени клечки нямаше да изкара зимата. А без тях нямаше да може да си свари кашата, която правеше за себе си, за чайките и за кокошките.

"Не знам как да живея без царевичен булгур."

Помисли си, че където и да се беше запилял Татко, този път беше отишъл пеш. Лодката остана за Кая.

Разбира се, тя трябваше да открие друг начин да си намира храна, но за момента изтласка тази мисъл в някакво отдалечено кътче на съзнанието си. След вечерята от сварени миди, които се беше научила да размачква на каша и да маже върху солени содени питки, тя прелисти любимите книги на Мама, преструваше се, че чете приказките. Дори и на десет години, Кая все още не можеше да чете.

После газената лампа примигна, избледня и угасна. Мекият кръг от онова, което допреди малко беше нейният свят, се смени от тъма. Кая изхлипа. Татко винаги купуваше газта и пълнеше лампата, така че тя не се беше замисляла много по въпроса. Докато не остана на тъмно.

Кая поседя няколко секунди в опит да изстиска светлина от остатъците, но не успя да направи почти нищо. После в мрака се очертаха закръглената издатина на хладилния шкаф и прозоречната рамка и тогава тя прокара ръка по плота, докато не напипа остатък от свещ. Трябваше да използва една клечка, за да я запали, а ѝ бяха останали само пет. Но в момента трябваше да се пребори с тъмнината.

Фъш-ш. Кая драсна клечката, запали свещта и тъмнината се оттегли в ъглите. Тя обаче се беше запознала достатъчно отблизо с нея, за да разбере, че ѝ трябва светлина, а газта струваше пари. Кая задиша плитко-плитко. "Може би трябва да ида до града и да се предам на властите. Поне ще ми дадат храна и ще ме пратят на училище."

Но след като поразмисли минута, си каза: "Не, не мога да изоставя чайките, чаплата, къщурката. Мочурището е единственото ми семейство".

Докато свещта догаряше, на Кая ѝ хрумна нещо.

На другата сутрин тя стана по-рано от обикновено, още докато имаше отлив, навлече гащеризона и се измъкна с кофа в ръка, закривен нож и празни торби. Клекнала в калта, засъбира миди по края на блатцата, както Мама я беше учила, и след два часа клякане и лазене напълни два конопени чувала.

Слънцето се измъкваше бавно от морето, докато тя прекосяваше с лодката до бензиностанцията на Джъмпин. Той се изправи, когато Кая се приближи.

— Здравей, госпожице Кая, сигурно искаш бензин?

Тя наведе глава. Не беше продумала с никого нито дума от последното си посещение в "Пигли Уигли" и говорът ѝ изневеряваше.

— Може би и бензин. Ама зависи. Чух приказки, че купуваш миди, а аз тук съм събрала. Можеш ли да ми платиш в брой и да добавиш малко бензин?

И тя посочи чувалите.

— Да, като нищо. Пресни ли са?

— Извадих ги преди изгрев. Току-що.

— Добре тогава. Мога да ти дам петдесет цента за единия чувал и пълен резервоар за другия.

Кая се усмихна леко. Това бяха истински пари, които бе спечелила сама.

— Благодаря — каза само.

Докато Джъмпин ѝ пълнеше резервоара, Кая влезе в магазинчето му на кея. Никога не му беше обръщала внимание, защото пазаруваше в "Пигли", но сега видя, че освен стръв и тютюн той продаваше кибрит, мас, сапун и сардини, виенски кренвирши, царевичен булгур, солени содени питки, тоалетна хартия и газ. Почти всичко, което ѝ трябваше на този свят, беше складирано там. На тезгяха бяха подредени пет половинлитрови буркана, пълни с бонбони за по едно пени — желирани червени, твърди захарни и карамелени на клечка. Като че ли тук бяха събрани всички бонбони на света.

С парите от мидите Кая купи кибрит, една свещ и царевичен булгур. Газта и сапунът трябваше да почакат, докато донесе друг чувал. Наложи ѝ се да впрегне цялата си воля да не си вземе един карамел на клечка вместо свещ.

— Колко чувала купуваш седмично? — попита тя.

— Сега какво, бизнес сделка ли сключваме? — попита той на свой ред, като се засмя по особения си начин — със затворена уста и отметната назад глава. — Купувам към двайсетина кила на всеки два-три дни. Но имай предвид, че и други ми носят. Ако донесеш, а аз вече съм взел, тогава си извън играта. Който изпревари, той ще натовари. Няма друг начин да се играе:

— Добре. Благодаря ти, ще стане. Довиждане, Джъмпин — а после добави. — О, между другото, Татко ти праща поздрави.

— Така ли, добре тогава. И ти му предай от мен, моля. Довиждане и на теб, госпожице Кая.

Докато тя тръгваше, той разцъфна в голяма усмивка. Тя също почти му се усмихна. Пазаруването на бензин и продукти със собствени пари определено я правеше по-голяма. По-късно, в къщурката, когато разопакова малката си купчинка запаси, Кая намери и една изненада в жълто и червено на дъното на плика. Беше станала по-голяма, ама не чак толкова, че да не се зарадва на карамела на клечка, който Джъмпин ѝ беше пуснал в плика.

За да изпревари другите събирачи на миди, Кая се промъкваше до мочурището на свещ и на светлината на луната, сянката ѝ се люшкаше по лъщящия пясък и тя събираше миди в сърцето на нощта. Добавяше и стриди към улова си, понякога спеше край каналите под звездите, за да стигне при Джъмпин още на разсъмване. На парите от мидите можеше да разчита повече, отколкото на парите, които получаваше в понеделник, и обикновено успяваше да изпревари другите събирачи.

Престана да пазарува в "Пигли", където госпожа Сингълтъри все я разпитваше защо не е на училище. Рано или късно щяха да я пипнат и да я замъкнат там. Поминаваше със запасите си от Джъмпин, имаше повече миди, отколкото можеше да изяде. Не бяха чак толкова лоши, разбъркани с царевичната каша, ако преди това ги размачкаш до неузнаваемост. Нямаха и очи да я гледат като онази риба.

Дванайсета глава След последното пени 1955 година

Седмици след изчезването на Татко чуеше ли граченето на гарвани, Кая вдигаше поглед — може би го бяха видели да куцука през гората. Наостряше уши при всеки непознат шум, довят от вятъра, и се ослушваше дали не идва някой. Който и да било. Щеше да се зарадва, дори и да ѝ се наложеше да се крие отчаяно от социалната работничка.

Най-вече търсеше момчето, което ловеше риба. Няколко пъти през тези години го бе зървала отдалеч, но не беше разговаряла с него, откакто преди три години, когато беше на седем, той ѝ бе показал пътя до дома през мочурището. Беше единствената душа, която Кая познаваше на този свят, освен Джъмпин и няколко продавачки. Когато се плъзгаше с лодката по водните пътища, тя се оглеждаше за него.

Една сутрин, докато насочваше лодката в един гъсталак от упарцина[6], видя неговата лодка, скрита сред тръстиките. Тейт носеше друга бейзболна шапка и вече беше по-висок, но дори и от около петдесет метра Кая позна русите му къдрици. Остави лодката да плава по инерция, насочи я във високата трева и надникна към него. Както мърдаше устни, реши да се доближи и може би да го попита дали е хванал риба. Май Татко и всеки друг в мочурището питаха точно това, когато срещнеха някого: "Кълве ли? Лапат ли стръвта?".

Остана обаче само да го гледа, без да помръдне. Влечението ѝ към него беше силно, но нещо също толкова силно я спираше и затова Кая остана здраво закотвена на мястото си. Най-сетне пое полека към къщи, а сърцето ѝ блъскаше в ребрата.

Това се повтаряше всеки път, когато го видеше — наблюдаваше го като чаплите.

Кая и досега събираше пера и раковини, но ги зарязваше разхвърляни със солта и пясъка върху паянтовите стъпала. Отлагаше всеки ден миенето и съдовете се трупаха в мивката, а и защо ли ѝ трябваше да пере гащеризона си, като веднага го изцапваше отново с кал? Беше започнала много отдавна да износва старите дрехи на напусналите я братя и сестри. Ризите ѝ целите бяха на дупки. И вече изобщо нямаше обувки.

Една вечер Кая свали от телената закачалка роклята на розови и зелени цветя, с която Мама ходеше на църква. От години само опипваше тази красота — единствената рокля, която Татко не изгори — и докосваше розовите цветя. Отпред имаше леке, избеляло кафеникаво петно под презрамките — може би кръв. Но сега почти не се виждаше, изтрито, както и другите лоши спомени.

Кая навлече презглава роклята на слабото си тяло. Подгъвът стигаше почти до пръстите на краката ѝ. Смъкна я и я закачи да чака още няколко години. Би било жалко да я отреже и да я носи, докато рови за миди.

След няколко дни отиде с лодката до Пойнт Бийч — издадена в морето ивица земя, покрита с бял пясък, няколко километра на юг от бензиностанцията на Джъмпин. Времето, вълните и ветровете бяха издължили върха ѝ, където се събираха повече раковини, отколкото по другите плажове, и Кая бе намирала там редки екземпляри. След като завърза лодката в южния край, тръгна на север да търси. Изведнъж до ушите ѝ достигнаха далечни гласове — пронизителни и възбудени.

Кая веднага притича през плажа към гората, където се издигаше огромен дъб, около двайсет и пет метра в размаха на клоните си, обрасъл до колене в тропическа папрат. Скрита зад дървото, видя група деца, които вървяха по пясъка и от време на време цапаха из вълните и ритаха морската пяна. Едно от момчетата тичаше напред, друго подхвърляше футболна топка. На фона на белия пясък карираните им шорти приличаха на пъстри птици, подсказващи за смяната на сезона. По плажа към нея идваше лятото.

Когато се приближиха, тя се залепи за дъба и надзърна. Пет момичета и четири момчета, малко по-големи от нея, може би дванайсетгодишни. Кая разпозна Чейс Андрюс — хвърляше топката на момчетата, с които винаги движеше.

Момичетата — Високата-кльощава-блондинка, Луничавата-с-конската-опашка, Късата-черна-коса, Винаги-нося-перли и Топчестата-с-дебели-бузи — вървяха подире им по-бавно, на малка групичка, бъбреха и се кискаха. Гласовете им се издигаха до Кая като звънчета. Тя беше твърде малка, за да се интересува от момчетата, очите ѝ бяха приковани в момичешката група. Те клекнаха заедно, за да наблюдават един рак, който бягаше настрани в пясъка. Облягаха се със смях една на друга, докато не се строполиха накуп в пясъка.

Кая захапа долната си устна, докато ги гледаше. Чудеше се какво ли е усещането да бъде сред тях. Радостта им оформяше почти видима аура на фона на дълбокото синьо небе. Мама казваше, че жените имат нужда една от друга повече, отколкото от мъже, но никога не ѝ бе обяснила как да се включи в прайда. Тя с лекота потъна още по-навътре в гората и продължи да ги наблюдава иззад гигантските папрати, докато децата не тръгнаха обратно по плажа и не се превърнаха в малки точки върху пясъка, както бяха дошли.

Зората пламтеше зад сивите облаци, когато Кая приближи до кея на Джъмпин. Той излезе от малкия магазин, клатеше глава.

— Толкова съжалявам, госпожице Кая — каза. — Но този път те изпревариха. Получих седмичната си квота от миди и не мога да купя повече.

Тя угаси мотора и лодката се удари в един кол. Вече втора седмица я изпреварваха. Парите ѝ се бяха свършили и не можеше да си купи нищичко. Беше свършила всичко до последното пени и до трошица царевичен булгур.

— Госпожице Кая, трябва да изнамериш нещо друго да припечелваш. Не можеш да залагаш само на един кон.

Когато се върна в къщурката, Кая седна да поразмисли върху паянтовите стъпала и ѝ хрумна нова идея. Осем часа подред тя лови риба, после накисна улова си в солена саламура за през нощта. Рано сутринта подреди рибите върху рафтовете на старта пушалня на Татко, която по размери и форма наподобяваше нужник, напали огън в ямата и започна да хвърля в пламъците зелени клони, както правеше той. Синкавосив дим плъзна на кълба през комина и през всяка пукнатина в стените. Цялата постройка запухтя.

На другия ден Кая подкара лодката към Джъмпин и без да слиза от нея, му подаде кофата. В общи линии съдържанието ѝ беше жалка купчинка малки платики и шаранчета, които се разпадаха на части.

— Купуваш ли пушена риба, Джъмпин? Имам тук малко.

— Бре, признавам, че наистина имаш, госпожице Кая. Виж к'во ще ти кажа — ще ги взема на консигнация. Ако ги продам, ще получиш парите, ако ли не — ще си ги вземеш обратно. Става ли?

— Добре, благодаря ти, Джъмпин.

Вечерта Джъмпин тръгна по пясъчната пътека към квартала на цветнокожите — колиби и навеси, че дори и истински къщи, струпани край блатца със застояла вода и кални мочури. Разпокъсаното поселище беше разположено дълбоко в гората, далеч от морето, без никакъв бриз и с "повече комари, отколкото в целия щат Джордж'а".

След около пет километра надуши през боровете пушека от огнищата, на които готвеха, и чу бърборенето на някои от внуците си. В Квартала на цветнокожите нямаше пътища — само пътечки, които криволичеха през горите насам и натам до жилището на едно или друго семейство. Джъмпин и баща му бяха построили истинска къща от чамова дървесина, с ограда от грубо одялани колове около двор с твърдо утъпкана пръст, който Мейбъл — неговата булка с щедри пропорции, измиташе до блясък, като че ли беше под. Нито една змия не можеше да се промъкне и на трийсетина метра от къщата, без да срещне мотиката ѝ.

Мейбъл излезе от къщата да го посрещне с усмивка, както често правеше, и той ѝ връчи кофата с пушената риба на Кая.

— Какво е това? — попита го тя. — Прилича на нещо, което и кучетата няма да довлекат.

— Ами пак онова момиче. Госпожица Кая го донесе. Понякога я изпреварват с мидите и е започнала да опушва риба. Иска да ми я продава.

— Божичко, трябва да направим нещо за това дете. Никой няма да купи тази риба, може аз да я сготвя на яхния. Църквата ни ще ѝ събере малко дрехи и други неща. Ще ѝ кажем, че има семейство, готово да разменя пуловери срещу шарани. Кой номер носи?

— Мен ли питаш? Кльощава е. Знам само, че е кльощава като чироз. Мисля, че ще цъфне още на съмване. Останала е без грош.

След като си изяде закуската от претоплени миди с царевична каша, Кая подкара лодката към Джъмпин, за да разбере дали е спечелила нещо от пушената риба. През всичките години на бензиностанцията я посрещаше само той или клиентите му, но този път, докато приближаваше, Кая видя едра чернокожа жена, която метеше кея, все едно беше кухненски под. Джъмпин седеше на стола, облегнат на стената на магазина, и пресмяташе нещо в тефтера си. Щом я видя, той скочи и ѝ помаха.

— Добрутро — каза тя тихичко, докато пускаше вещо лодката по инерция до кея.

— Здрасти, госпожице Кая. Тук има някой, с който да се запознаеш. Това тук е булката ми Мейбъл.

Мейбъл се приближи и застана до Джъмпин, така че когато Кая стъпи на кея, се оказаха близо една до друга.

Мейбъл се пресегна и взе ръката на Кая, задържа я нежно и рече:

— Много ми е приятно да се запозная с теб, госпожице Кая. Джо ми е казвал какво добро момиче си. И една от най-добрите събирачки на стриди.

Въпреки че Мейбъл копаеше градината си с мотика и половин ден готвеше, чистеше и кърпеше дрехите на белите, ръцете ѝ бяха меки. Кая остави пръстите си в тази кадифена ръкавица, но не знаеше какво да каже и не пророни ни дума.

— Та, госпожице Кая, имаме едно семейство, което разменя дрехи и други неща срещу пушената ти риба.

Кая кимна. Усмихна се на краката си, а после попита:

— Ама ще може ли и бензин за лодката ми?

Мейбъл обърна въпросителен поглед към Джъмпин.

— Ами виж — каза той, — днес ще ти дам, защото знам, че нямаш. Но ще продължиш да носиш миди и такива неща, когато можеш.

Мейбъл изрече с гръмкия си глас:

— Божке, дете, няма да се тревожим за подробностите. Нека те огледам. Трябва да разбера кой номер носиш, за да им кажа — и тя я заведе в магазинчето. — да седнем тук и да ми кажеш от какви дрехи и от какво-що имаш нужда.

След като обсъдиха списъка, Мейбъл очерта ходилата на Кая върху парче кафяв амбалажен плик, а после каза:

— Е, ела утре сутринта и ще те чака цяла купчина.

— Много съм ти задължена, Мейбъл — промълви Кая, а после продължи по-тихо. — Има и нещо друго. Намерих стари пакетчета със семена, но не разбирам нищо от градинарство.

— Е — Мейбъл се облегна назад и дълбоко в щедрата ѝ гръд заклокочи смях, — аз пък със сигурност разбирам от градинарство.

След като обясни на Кая всичко с големи подробности и стъпка по стъпка, тя посегна към тенекиените кутии на рафта и извади оттам семена от тиквички, домати и тиква. Зави ги поотделно в хартия и нарисува отвън от кой зеленчук са. Кая не разбра защо Мейбъл го е направила, дали защото не може да пише, или защото знае, че Кая не може да чете, но и в двата случая свърши добра работа.

Благодари им и се качи на лодката.

— Радвам се да ти помогна, госпожице Кая. Ела утре да си вземеш нещата — каза Мейбъл.

Още същия ден следобед Кая започна да разкопава с мотика земята, където някога беше градината на Мама. Мотиката дрънчеше покрай редовете и изравяше мирис на земя и розови червеи. После се чу различно дрънчене и когато Кая се наведе, откри една от шнолите на Мама от метал и пластмаса. Тя я изтри внимателно в гащеризона си, докато падна всичката мръсотия. Като че ли отразени в евтината вещ, видя червените устни и тъмните очи на Мама по-ясно, отколкото от години насам. Огледа се, стори ѝ се, че Мама върви сега по пътеката и е дошла да ѝ помогне да разкопае земята. Най-сетне отново у дома. Беше изненадващо тихо, дори враните мълчаха и Кая чуваше собственото си дишане.

Тя повдигна кичури от косата си и забоде шнолата над лявото си ухо. Може би Мама никога нямаше да се върне у дома. Може би някои мечти просто трябваше да избледнеят. Кая вдигна мотиката и като я стовари със сила върху буца твърда глина, я раздроби на дребни парченца.

Когато на другата сутрин стигна с лодката до бензиностанцията на Джъмпин, той беше сам. Може би едрата снага на жена му и всичките ѝ добри намерения бяха само илюзия. На кея обаче я чакаха два кашона с разни неща, които Джъмпин ѝ сочеше с широка усмивка на лицето.

— Добрутро, госпожице Кая. Това тук е за теб.

Кая скочи на кея и зяпна препълнените кашони.

— Хайде — каза Джъмпин. — Всичко е твое.

Тя извади внимателно гащеризоните, джинсите и истинските блузи, а не тениски. Морскосините кецове с връзки и половинките в два цвята, кафяв и бял, лъснати така, че блестяха. С полуотворена уста Кая вдигна бялата блуза с дантелена яка и синя сатенена панделка по врата.

В другия кашон имаше кибрит, царевично брашно, кутия с маргарин, сушен боб и цял литър домашно топена мас. Отгоре, завити във вестник, бяха сложени пресни репи и зеленчуци, жълти репи и бамя.

— Джъмпин — каза тя тихо, — това е повече, отколкото струваше рибата. Това е срещу месечен улов.

— Ами какво да правят хората със старите си дрехи, които им се подмятат из къщи? Ако на тях са им в повече, а на теб ти трябват и ти имаш риба, пък на тях им трябва риба — значи имате сделка. Трябва да ги вземеш сега, защото нямам място тук за тези боклуци.

Кая знаеше, че последното беше вярно. Джъмпин нямаше излишно място, така че щеше да му направи услуга да ги вдигне от кея.

— Тогава ще ги взема. Но ще им благодариш от мое име, нали? А аз ще опуша още риба и ще донеса веднага щом мога.

— Добре тогава, госпожице Кая. Така е добре. Ще донесеш риба, когато хванеш.

Кая запърпори с лодката обратно към морето. След като заобиколи полуострова и Джъмпин не я виждаше вече, тя изключи мотора, разрови кашона и извади блузата с дантелената яка. Нахлузи я направо върху съдрания си гащеризон със закърпените колене и върза малката сатенена панделка на врата си. След това с едната ръка върху руля, а с другата върху дантелата се плъзна през океана и каналите към дома.

Тринайсета глава Перата 1959 година

Източена, но жилава за своите четиринайсет години, Кая стоеше един следобед на плажа и хвърляше трохи на чайките. Не можеше да ги преброи, все още не можеше да чете. Вече не бленуваше през деня да литне с орлите — може би, когато се налага да ровиш за обяда си в калта, въображението ти издиша като на възрастен. Плажната рокля на Мама прилепваше плътно до гърдите ѝ и ѝ стигаше точно под коленете. Явно Кая беше наваксала, че и надхвърлила на ръст. Тя се върна в къщурката, взе въдица и блесна и веднага отиде да лови риба от един гъсталак в далечния край на лагуната.

Едва метнала въдицата, и зад гърба ѝ изпращя съчка. Кая рязко обърна глава и се огледа внимателно. Чу стъпки в подраста. Не беше мечка, чиито големи лапи шляпат в нападалите листа и клони, а силно изпукване в шубрака от калина. После се разврещяха враните. Враните пазят тайни точно колкото и калта — видят ли веднъж нещо любопитно в гората, трябва да го разкажат на всички. Който ги чуе, печели — или е предупреден, че се задава хищник, или пък знае, че идва храна. Кая разбра, че има нещо гнило.

Изтегли влакното и го намота около пръчката на въдицата, докато тихичко си пробиваше път с рамене. Отново спря и се заслуша. Мрачната поляна — едно от любимите ѝ места — зееше като пещера под пет дъба, израсли толкова нагъсто, че само няколко размазани слънчеви лъча успяваха да пробият свода им и да осветят тучните туфи трилиум и бели теменужки. Очите ѝ претърсиха поляната, но не видяха никого.

След това през гъсталака отвъд се промъкна силует и очите ѝ се завъртяха натам. Силуетът спря. Сърцето ѝ заби по-силно. Тя клекна и приведена, се втурна безшумно към подраста на границата на поляната. Когато надникна назад през клоните, видя едно по-голямо от нея момче, крачеше бързо през гората, като въртеше глава на всички страни. То спря, щом я видя.

Кая отскочи зад една глогина, а после се шмугна в някакъв заешки ходник, който криволичеше през гъсталака от калина, дебел колкото крепостна стена. Все още приведена, излази оттам, като изподра ръцете си в бодливия шубрак. Отново спря и се заслуша. Сви се в изгарящата жега с пресъхнало от жажда гърло. Още десет минути никой не се появи, затова тя пропълзя до един поток, направил езерце в мъха, и пи вода като кошута. Почуди се кое ли е онова момче и защо ли е дошло. Това му беше лошото на ходенето при Джъмпин — хората я виждаха там. Беше беззащитна като мекото коремче на бодливо прасе.

Най-сетне някъде между здрача и нощта, когато сенките изглеждаха несигурни, тя тръгна към къщурката през поляната край дъбовете.

"Не хванах никаква риба за опушване заради това промъкващо се момче."

В средата на поляната имаше изгнил пън, толкова обрасъл с мъх, че приличаше на старец с наметало. Кая го приближи, а после спря. Забодено в пъна, право нагоре стърчеше тънко черно перо с дължина около петнайсет сантиметра. На повечето хора щеше да им се стори най-обикновено, може би перо от крилото на врана. Но Кая знаеше, че е изключителна находка, защото беше "вежда" от голяма синя чапла, перото, което грациозно се скланяше от окото ѝ и се проточваше назад зад изисканата ѝ глава. Едно от най-изящните късчета на крайбрежното мочурище бе точно пред очите ѝ. Кая никога не беше намирала такова перо, но веднага разбра какво е, тъй като през целия си живот беше клечала очи в очи с чаплите.

Голямата синя чапла имаше цвят на сива утринна мъгла, отразена в синята вода. И също като мъглата можеше да се слее с фона, да изчезне напълно, с изключение на концентричните кръгове на втренчените ѝ за лов очи. Чаплата е търпелив и самотен ловец, който може да дебне дълго, докато не сграбчи плячката си. Или пък с очи върху плячката да пристъпва бавно напред крачка по крачка като хищна шаферка. В редки случаи ловува и от полет, стрелва се рязко като гмурец, водена от подобния си на сабя клюн.

"Че как се е заклещило толкова право в този пън? — зашепна Кая и се огледа. — Сигурно го е сложило онова момче. Може и сега да ме наблюдава." Тя замръзна намясто, а сърцето ѝ отново заблъска. Запристъпва заднешком, остави перото и изтича в къщурката, като заключи вратата на верандата, което правеше рядко, защото от нищо не можеше да я спаси.

Въпреки това още с пукването на зората, която се запромъква между дърветата, тя усети силното притегляне на перото — поне да го погледне още веднъж. По изгрев Кая изтича на поляната и се огледа внимателно, после отиде до пъна и взе перото. Беше гладко, почти кадифено на пипане. Когато се върна в къщурката, му намери специално място в центъра на колекцията си от пера, разперена като крило на стената — от миниатюрните пера на колибрите до големите опашни пера на орлите. Позачуди се защо ли момчето ѝ е донесло перо.

На другата сутрин ѝ се искаше отново да изтича до пъна, за да види няма ли оставено ново перо, но се насили да изчака. Не трябваше да се сблъсква с момчето. Най-сетне в късната утрин отиде на поляната предпазливо, като се вслушваше. Не чу и не видя никого, затова пристъпи напред и на лицето ѝ грейна рядка мимолетна усмивка, когато Кая видя в пъна забучено тънко бяло перо. Дълго почти петдесет сантиметра, то се извиваше грациозно до крехкото си връхче. Тя го взе и се засмя на глас. Та това беше великолепно опашно перо на птица фаетон. Кая никога не беше виждала тези морски птици, защото не се въдеха в този район, но в редки случаи крилете на ураганите ги довяваха до брега.

Сърцето на Кая се изпълни с почуда как човек, който има такава сбирка от редки пера, си позволява да ѝ подари точно това.

Тъй като не можеше да прочете стария наръчник на Мама, тя не знаеше имената на повечето птици и насекоми, затова ги кръщаваше с измислени от нея самата имена. И макар че не можеше да пише, Кая беше открила начин да означава образците си. Талантът ѝ беше узрял и сега тя можеше да рисува с молив и с маслени бои и да скицира всичко. С помощта на креда или водни бои от "За пет цента" скицираше птиците, насекомите или раковините върху пликовете от покупките и ги закачваше на мострите си.

Тази нощ Кая запали щедро две свещи и ги сложи в чинийки на масата, за да може да нарисува перото на птицата фаетон.

Повече от седмица върху пъна не се появиха други пера. Кая минаваше покрай него по няколко пъти на ден и надничаше предпазливо през папратите, но не виждаше нищо. На обяд оставаше в къщурката, нещо, което правеше рядко.

"Трябваше да накисна боб за вечеря. Сега вече е твърде късно." Тя обиколи кухнята, претършува кухненския шкаф и накрая забарабани с пръсти по масата. Реши да рисува, но се отказа. Отново отиде при пъна.

Още отдалеч видя дългото раирано опашно перо от дива пуйка. То прикова вниманието ѝ. Пуйките бяха сред любимите ѝ птици. Беше виждала как до дванайсет пуйчета се гушат под крилете на майка си дори когато тя вървеше, някои изоставаха, а после се втурваха да я догонят.

Но преди около година, докато Кая пресичаше една борова горичка, чу остър крясък. Ято от около петнайсет диви пуйки — предимно женски и няколко млади и стари пуяка — налитаха да кълват нещо, което приличаше на мазен парцал, метнат на земята. Вдигнатата от краката им прах забулваше гората и се процеждаше през клоните, които я улавяха. Когато се промъкна по-наблизо, Кая видя, че не е парцал, а женска пуйка и че птиците от собственото ѝ ято налитат да я кълват и да я дращят с нокти по врата и главата. Пуйката някак беше оплела крилете си в трънаците, така че перата ѝ стърчаха под странен ъгъл и тя вече не можеше да лети. Джоди ѝ беше казвал, че когато една птица започне да се различава от другите — ако е осакатена или ранена, — има по-голяма вероятност да привлече хищник, така че останалата част от ятото я убива, което е по-добре, отколкото да привлече някой орел, който заедно с нея може да грабне и една от тях.

Една едра пуйка заби ноктите на големите си мазолести крака в злощастната мъченица, а после я притисна до земята, докато друга пуйка я закълва по голия врат и главата. Падналата пуйки пищеше и гледаше с обезумели очи как собственото ѝ ято и напада.

Кая изтича на поляната с вдигнати ръце.

— Хей, какво правите? Махайте се оттук. Спрете!

С размаханите криле пуйките вдигнаха още прах, докато се пръсваха из храсталака, а две от тях кацнаха тежко на един дъб.

Но Кая бе закъсняла. Жертвата им лежеше безжизнена с отворени очи. От голия ѝ изкривен в прахта врат течеше кръв.

— Къш, махайте се оттук!

Кая подгони и последните едри птици и те се отдалечиха с тътрене на крака, след като си бяха свършили работата. Тя коленичи до мъртвата пуйка и покри очите ѝ с лист от чинар.

Онази вечер, след като бе видяла какво са направили пуйките, тя хапна остатъци от царевичен хляб и боб, а после се опъна на леглото на верандата, откъдето загледа как луната се потапя в лагуната. Изведнъж чу гласове, които се приближаваха към къщурката през гората. Звучаха ѝ нервно и кресливо. Бяха момчета, а не мъже. Тя седна в леглото. Нямаше задна врата. Трябваше да излезе сега или да продължи да седи в леглото, когато дойдат. Бързо като мишка тя се шмугна до вратата, но точно тогава видя запалените свещи с ореоли от подскачаща светлина. Беше твърде късно за бягство.

Гласовете се извисиха.

— Идваме при теб, момиче от мочурището!

— Хей, там ли си? Госпожица Липсващо звено!

— Покажи си зъбите! Покажи ни мочурливата си трева!

Последваха изблици от смях.

Тя се сви още по-ниско под стената на верандата, докато стъпките се приближаваха. Пламъците примигваха бясно, а после съвсем угаснаха и през двора претичаха пет момчета, може би тринайсет-четиринайсетгодишни. Те мълчаливо пробягаха с всички сили разстоянието до верандата и там плеснаха с длани по вратата.

Свита до стената, Кая понечи да изхленчи, но притаи дъх. Можеха лесно да влязат през вратата. Достатъчно бе да я дръпнат силно и бяха вътре.

Но те се върнаха по стъпалата и отново изтичаха в гората: провикваха се и крещяха от облекчение, че са оцелели след посещението при момичето от мочурището, при Вълчето дете, при момичето, което не може да каже буква по буква "куче". Думите и смехът им достигнаха до нея през гората, после изчезнаха обратно в нощта — там, където се чувстваха в безопасност. Тя загледа как отново запалените свещи подскачат между дърветата.

Видеше ли диви пуйки, Кая винаги се сещаше за онзи ден и за онази нощ, но въпреки това се развълнува при вида на перото върху пъна. Достатъчно ѝ беше, за да разбере, че играта продължава.

Четиринайсета глава Червените влакна 1968 година

Тежката влажна жега размиваше утрото в мараня, в която се сливаха море и небе. Джо излезе от сградата на полицейското управление и срещна Ед, който слизаше от патрулката.

— Ела тук, шерифе. Имам още резултати от лабораторията по случая на Чейс Андрюс. Вътре е жежко като в пещ.

Джо поведе Ед към голям дъб, чиито възлести корени бяха избили през пръстта като юмруци. Шерифът го последва, жълъдите хрущяха под краката им, докато и двамата не застанаха на сянка с обърнати към морския бриз лица.

Джо зачете на глас.

— "Охлузванията по тялото и вътрешните наранявания отговарят на падане отвисоко." Той си е ударил главата в онази греда — потвърждават го кръвта и пробите от косата, — което е причинило сериозни охлузвания и е увредило тилния лоб, но не го е убило.

— Ето, значи е умрял, където го намерихме, не е бил пренесен. Кръвта и косата върху напречната греда го потвърждават. "Причина за смъртта: внезапен удар върху тилния и теменния лоб на тилната мозъчна кора, тежки гръбначни… от падането от кулата."

— Значи някой все пак е заличил всички стъпки и отпечатъци от пръсти. Нещо друго?

— Чуй това. Открили са по якето му много чужди влакна. Влакна от червена вълна, които не са били от неговите дрехи. Изпратили са ни образец — шерифът разклати малко найлоново пликче.

Двамата се взряха в мъхавите червени влакна, залепнали като паяжина по пликчето.

— Казват, че били от вълна. Може да са от пуловер, шал, шапка — каза Джо.

— Риза, пола, къси чорапи, пелерина. По дяволите, може да са от какво ли не. И ние трябва да го открием.

Петнайсета глава Играта 1959 година

На другия ден с притиснати до бузите си ръце Кая се приближи бавно до пъна, почти изричаше наум молитва. Но на пъна нямаше перо. Тя сви устни.

— Разбира се. Трябва и аз да му оставя нещо.

Напипа в джоба си опашното перо от млад белоглав орел, което беше намерила сутринта. Само човек, който познаваше птиците, щеше да разбере, че това раздърпано перо на петънца принадлежи на орел. Тригодишен, още незакачулен. Не беше толкова ценно, колкото опашното перо на птицата фаетон, но все пак беше нещо скъпо. Тя го остави внимателно върху пъна и го притисна отгоре с малък камък, за да не го отвее вятърът.

Тази нощ с кръстосани под главата ръце Кая лежеше на леглото на верандата, а по устните ѝ играеше лека усмивка. Семейството ѝ я беше зарязало да оцелява в тресавището, но ето че се беше намерил някой, който да идва сам и да ѝ оставя подаръци в гората. Кая и досега изпитваше известна несигурност, но колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно ѝ се струваше, че момчето ѝ мисли зло. Не прилягаше на човек, който харесва птиците, да е подъл.

На другата сутрин Кая скочи от леглото и се зае с онова, което Мама наричаше "основно почистване". Седнала до тоалетката на Мама, Кая възнамеряваше само да прегледа какво е останало по чекмеджетата, но когато вдигна ножицата на Мама от стомана и бронз с отвори за пръстите, оформени със сложно преплетени орнаменти от лилии, тя внезапно изтегли назад косата си, която не беше подстригвана, откакто Мама си беше отишла преди повече от седем години, и отряза от нея двайсетина сантиметра. Сега косата ѝ падаше малко под раменете. Огледа се в огледалото, отметна леко глава и се усмихна. Търка с четка ноктите и разресва косата си, докато не залъщя.

След като върна намясто ножицата и четката за коса, Кая се зарови в старата козметика на Мама. Фондьотенът и ружът бяха изсъхнали и напукани, но трайността на червилото сигурно се измерваше с десетилетия, защото, когато Кая отвори тубичката, то изглеждаше свежо. Тя си сложи червило за пръв път в живота си: в детството си никога не се беше обличала като голяма жена. Размаза го с устни, после отново се усмихна в огледалото. Реши, че изглеждаше поне мъничко хубава. Не колкото Мама, но доста приятна. Изкикоти се, а после изтри червилото. Точно преди да затвори чекмеджето, мерна шишенце изсъхнал лак за нокти "Ревлон" — бледорозов.

Вдигна малката стъкленица и си припомни как Мама се беше върнала веднъж от града не с друго, а с това шишенце лак за нокти. Заяви, че лакът наистина щял да подхожда на мургавата им кожа. Сложи Кая и двете ѝ по-големи сестри да седнат една до друга на избелелия диван, каза им да протегнат босите си крака и лакира всичките им пръсти на краката и на ръцете. После лакира и своите и те се смяха и се забавляваха, като тичаха из двора и показваха една на друга розовите си нокти. Татко беше отишъл някъде, но лодката беше закотвена в лагуната. И на Мама ѝ хрумна да качи всички момичета в лодката — нещо, което никога не бяха правили.

Покатериха се в лодката и продължиха да лудуват, като че ли бяха пийнали. Наложи се да дръпнат няколко пъти въженцето на стартера, за да потеглят, но най-сетне успяха и поеха — Мама насочи лодката през лагуната в тесен канал, който водеше към мочурището. Носеха се като перце по каналите, но Мама не познаваше много пътищата и когато навлязоха в една плитка лагуна, заседнаха в лепкавата черна кал, гъста като катран. Опитаха се да избутат лодката с пръти насам и натам, но тя не помръдваше. Не им оставаше нищо друго, освен да се смъкнат отстрани, както бяха облечени с поли, и да затънат до колене в тинята.

Под виковете на Мама: "Сега да не я обърнете, момичета, да не я обърнете", те теглиха лодката, докато не се освободи, като пищяха при вида на изкаляните си лица. Малко трудничко се покатериха отново вътре и се пльоснаха отстрани като току-що уловена риба. И вместо да седнат на седалките, и четирите се натъпкаха на дъното на лодката, наредени една до друга, вдигнаха крака до небето и замърдаха с пръсти, а розовите им нокти проблясваха изпод калта.

Докато лежаха там, Мама каза: "Сега слушайте, това е като житейски урок. Да, заседнахме, но какво направихме ние, момичетата? Превърнахме го в забавление, смяхме се. За това са сестрите и приятелките. Да се подкрепят дори и в калта, особено в калта".

Мама не беше купила лакочистител, затова, когато лакът започна да се бели и лющи, ноктите на краката и ръцете им станаха на избелели петна, но и така им напомняха за добре прекараното време и за онзи житейски урок.

Загледана в старото шишенце лак, Кая се опита да си представи лицата на сестрите си. И каза на глас:

— Къде си сега, Мамо? Защо не остана?

На другия ден следобед, още щом стигна поляната с дъбовете, Кая забеляза ярките и неестествени цветове на фона на приглушеното зелено и кафяво на гората. На пъна имаше малка картонена опаковка от мляко в червено и бяло, а до нея — още едно перо. Изглежда, момчето беше вдигнало мизата. Кая приближи и първо взе перото.

Сребристо и меко, то беше от качулката на нощна чапла, една от най-красивите птици в мочурището. После Кая надзърна в картонената опаковка. Вътре имаше здраво увити пакетчета със семена — репи, моркови и зелен боб, — а на дъното ѝ, опакована в амбалажна хартия, автомобилна свещ за мотора на лодката. Кая отново се усмихна и се завъртя в кръг. Беше се научила да се оправя без повечето неща, но от време на време ѝ трябваше свещ за двигателя. Джъмпин я беше научил как да прави някои дребни поправки, за всяка част обаче се налагаше да ходи до града и да плаща в брой.

А ето че имаше резервна свещ за двигателя, когато ѝ потрябваше. В повече. Кая усети сърцето си пълно. Със същото чувство, както когато имаше пълен резервоар с бензин или пък наблюдаваше залеза в пересто оцветеното небе. Стоеше съвсем неподвижно и се опитваше да проумее какво ли означаваше всичко това. Беше наблюдавала как мъжки птици ухажват женските, като им носят подаръци. Но беше твърде млада, за да свие гнездо.

На дъното на картонената опаковка имаше бележка. Тя я разгъна и се загледа в буквите, изписани старателно с едър шрифт, който можеше да прочете дори и дете. Кая усещаше със сърцето си времето на приливите и отливите, можеше да намери пътя за дома по звездите, познаваше всяко орлово перо, но дори и на четиринайсет години не можеше да прочете тези думи.

Беше забравила да донесе нещо, което да му остави. В джобовете си имаше само обикновени пера, раковини и семена, затова забърза към къщурката и застана пред стената с перата — да избере. Най-изискани бяха опашните пера на тундровия лебед. Тя свали едно от стената, за да го остави върху пъна, когато мине следващия път.

Падна нощ, Кая взе одеялото и отиде да спи в мочурището, близо до едно дере, пълно с луна и миди, и до зазоряване беше събрала два чувала. Пари за бензин. Бяха много тежки за носене, затова тя извлече единия обратно до лагуната. Въпреки че това не беше най-краткият път, мина през поляната с дъбовете да остави лебедовото перо. Промуши се между дърветата, без да се озърта, и видя момчето с перата, подпряно на един пън. Позна, че е Тейт, който ѝ беше показал пътя за дома през мочурището, когато Кейт беше малко момиченце. Тейт, когото тя наблюдаваше седем години от разстояние, без да посмее да се приближи. Разбира се, сега той беше по-висок и порасъл, може би шестнайсет-седемнайсетгодишен. Златистите му къдрици стърчаха изпод шапката на всички страни, лицето му беше загоряло и приятно. Той беше спокоен, усмихваше се широко и от усмивката цялото му лице светваше. Но Кая остана пленена най-вече от очите му — златистокафяви със зелени точици, втренчени в нейните както очите на чапла, когато лови риба лещанка.

Тя спря, разтърсена, че ненадейно е нарушила неписаните правила. Та нали това му беше забавното — игра, в която не трябваше да разговарят и дори да се виждат. Лицето ѝ пламна.

— Хей, Кая. Моля те… не… бягай. Това съм… просто аз… Тейт — изрече той много тихо и бавно, като че ли тя беше тъпа или нещо такова.

Вероятно хората от града приказваха точно това, че почти не може да говори.

Тейт не можеше да се удържи да не я гледа. Сигурно беше на тринайсет-четиринайсет години, помисли си той. Но дори и на тази възраст тя имаше най-поразителното лице, което бе виждал. Големите ѝ очи бяха почти черни, а малкото носле над хубавите устни ѝ придаваше екзотичен вид. Беше висока и слаба, което я правеше да изглежда крехка и гъвкава, сякаш изваяна от вятъра. И въпреки това с ненатрапчива сила прозираха младите ѝ, едва загатнати мускули.

Първият ѝ подтик, както винаги, беше да хукне. Но Кая усети и друго. Пълнота, която не беше изпитвала от години. Все едно в сърцето ѝ бяха влели топлина. Тя се сети за перата, за автомобилната свещ, за семената. Всичко това можеше да свърши, ако тя побегнете. Без да продума, вдигна ръка и му протегна прелестното лебедово перо. Бавно, сякаш от страх тя да не хукне като подплашено сърненце, той се приближи и го разгледа в ръката ѝ. Кая го наблюдаваше мълчаливо, приковала очи единствено в перото, не в лицето му, да не говорим за очите.

— От тундров лебед, нали? Кая, невероятно е. Благодаря ти — каза той.

Беше десетина сантиметра по-висок от нея и се приведе леко, когато го взе. Разбира се, сега беше моментът да му благодари за подаръците, но Кая остана безмълвна, с желание той да си тръгне и да продължат с тяхната игра.

В опит да запълни мълчанието, той продължи:

— Баща ми ме научи да различавам птиците.

Най-сетне Кая го погледна и каза:

— Не можах да прочета бележката ти.

— Ами да, нали не ходиш на училище. Забравих. В нея се казваше, че съм те виждал няколко пъти, когато идвах за риба, и това ме накара да помисля, че може би ще използваш семената и автомобилната свещ. Имах в излишък и помислих, че може да ти спести едно ходене до града. Също така реших, че ще харесаш перата.

Кая наведе глава и продума:

— Благодаря ти за тях, беше много мило от твоя страна.

Тейт забеляза, че докато лицето и тялото ѝ загатват за съзряването ѝ като жена, държанието и начинът ѝ на изразяване са донякъде детински. За разлика от момичетата в градчето, чието държание — да прекаляват с грима, да ругаят и да пушат — надхвърляше далеч подобно съзряване.

— Е, няма защо. Аз по-добре да вървя, става късно. Ще наминавам от време на време, ако нямаш нищо против.

Кая не отрони и дума в отговор. Играта май беше свършила. Веднага щом разбра, че тя няма да проговори повече, той ѝ кимна, докосна шапката си и се обърна да си върви. Но точно когато наведе глава, за да навлезе в гъсталака от калина, се обърна и я погледна.

— Знаеш ли, мога да те науча да четеш.

Шестнайсета глава Четенето 1959 година

Дните отминаваха, а Тейт не се връщаше за урока по четене. Преди играта с перата самотата се беше превърнала за Кая в нейно естествено продължение, като ръката ѝ. Сега обаче се вкорени и притисна гърдите ѝ.

Веднъж късно следобед тя пое на път с лодката. "Не мога само да седя и да чакам."

Вместо да спре лодката на кея при Джъмпин, където щяха да я видят, тя я скри в малък залив южно от него и с брезентова торба в ръка тръгна по сенчестата пътека към Квартала на цветнокожите. През по-голямата част от деня бе ръмял ситен дъждец и сега, когато слънцето клонеше към залез, гората оформяше своя собствена мъглица, която се носеше бавно на талази над тучните горски поляни. Кая не беше ходила никога в Квартала на цветнокожите, но знаеше къде е и предполагаше, че ще намери къщата на Джъмпин и Мейбъл, след като стигне там. Беше облечена с джинси и розова блуза от Мейбъл. В брезентовата торба имаше два половинлитрови буркана с истинско полутечно къпиново сладко, което беше сварила сама, за да се отблагодари за добрината на Джъмпин и Мейбъл. Необходимостта да бъде с някого, шансът да разговаря с жена приятелка я тласкаше към тях. Ако Джъмпин още не се беше върнал, може би тя щеше да седне и да погостува на Мейбъл.

После, когато наближи един завой на пътя, чу, че към нея се приближават гласове. Спря и се заслуша внимателно. Бързо отби от пътя в гората и се скри зад гъсталак от мирта. Минута по-късно от завоя се появиха две бели момчета, облечени с парцаливи гащеризони, влачеха риболовни такъми и връзка морски котки, дълга колкото ръката ѝ. Тя замръзна зад храстите и зачака.

Едно от момчетата посочи надолу по пътечката.

— Виж там.

— Какви късметлии сме. Някаква чернилка се тътри към Квартала на чернилките.

Кая погледна надолу по пътеката и видя Джъмпин, който се прибираше за вечеря. Беше съвсем наблизо и сигурно беше чул момчетата, но само наведе глава, навлезе в гората, за да ги заобиколи, и продължи.

Какво му ставаше, защо не направеше нещо? Кая се ядоса на себе си. Знаеше, че "чернилка" беше наистина лоша дума — знаеше от начина, по който Татко я използваше в ругатните си. Джъмпин можеше да сблъска главите на момчетата една в друга, да им е за урок. Но той бързо отмина.

— Една стара чернилка към градчето отива. Внимавай, чернилко, да не стъпиш накриво — започнаха да римуват момчетата, за да подразнят Джъмпин, който бе забил поглед в краката си.

Едното от тях се наведе, вдигна камък и го хвърли по гърба му. С глух удар камъкът го уцели точно под лопатката. Той залитна напред, но продължи да върви. Момчетата се разсмяха, когато Джъмпин изчезна зад завоя, а после награбиха още камъни и тръгнаха подире му.

Кая прекоси горичката и ги задмина, не сваляше очи от шапките им, които подскачаха между клоните. Клекна на едно място, където до пътеката растяха гъсти храсти — след секунди момчетата щяха да минат на някаква си педя от нея. Джъмпин беше избързал напред и не се виждаше. Тя нави стегнато платнената торба със сладкото и я върза около бурканите. Когато момчетата се изравниха с гъсталака, Кая замахна с тежката торба и цапна по-близкото момче отзад по главата. То се препъна и падна по лице. С крясъци и викове Кая се втурна към второто момче, готова да фрасне и него по главата, но то търти да бяга. След петдесетина метра Кая се шмугна сред дърветата и загледа как първото момче се изправя — държеше се за главата и ругаеше.

Като влачеше торбата с бурканите със сладко, тя тръгна обратно към лодката и се прибра у дома.

Реши, че сигурно никога вече няма да гостува на никого.

На другия ден, когато звукът от моторната лодка на Тейт отекна през канала, Кая изтича до лагуната, застана в храстите и се зае да следи как той слиза от нея с раница в ръка. Тейт се огледа, извика я по име и тя бавно излезе, облечена с джинси, които ѝ бяха по мярка, и бяла блуза с различни копчета.

— Хей, Кая. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Трябваше да помогна на баща си, но на бърза ръка ще те научим да четеш.

— Хей, Тейт.

— Хайде да седнем тук — посочи той един извит дъбов корен в дълбоката сянка на лагуната.

От раницата извади тънка избеляла книжка с азбуката и тефтер с раирана хартия. Внимателно и бавно изписваше буквите между линиите — а А, б Б, — караше я да прави същото и търпеливо чакаше, докато тя се мъчеше с изплезен език. Тейт произнасяше тихо и бавно буквите на глас и тя ги пишеше.

Кая помнеше някои букви от Джоди и Мама, но не знаеше как да ги слива в думи.

Само след няколко минути той ѝ каза:

— Виждаш ли, вече можеш да изписваш дума.

— Какво искаш да кажеш?

— К — а — б. Можеш да напишеш думата "каб"[7].

— Какво значи каб? — попита тя.

А той се усети навреме да не се разсмее.

— Не се притеснявай, ако не знаеш думата. Да продължим. Скоро ще напишеш дума, която знаеш.

По-късно ѝ каза:

— Трябва да поработиш повечко върху азбуката. Ще ти отнеме известно време да я схванеш, но вече можеш да четеш по малко. Ще ти покажа.

Тъй като нямаха читанка, първата ѝ книга беше "Алманахът на Пясъчния окръг" от Алдо Лиополд, собственост на бащата на Тейт. Той ѝ посочи първото изречение и я накара да му го прочете. Първата дума беше there[8] и Кая трябваше да се върне отново към азбуката и да упражнява изговора на всяка буква, но Тейт търпеливо ѝ обясняваше специалния звук th и когато най-сетне тя го произнесе правилно, вдигна ръце във въздуха и се разсмя. Тейт я наблюдаваше със светнало лице.

Лека-полека Кая разгадаваше всяка дума в изречението: "Има хора, които могат да живеят без диви животни, а има и такива, които не могат".

— О — каза тя. — О!

— Можеш вече да четеш, Кая. Вече няма да има момент, в който да не можеш.

— Не е само това — тя почти шепнеше. — Не знаех, че думите могат да значат толкова. Не знаех, че едно изречение може да бъде толкова пълно.

Той се усмихна.

— Изречението е много хубаво. Не всички думи значат толкова.

През следващите дни, седнал на дъбовото коренище на сянка или на брега на слънце, Тейт я научи как да чете думите, които пееха за истинските гъски и жерави наоколо. "Какво ще стане, ако не чуем повече музиката на гъските?"

В промеждутъците от време, което отделяше да помага на баща си или да играе бейзбол с приятелите си, Тейт идваше при Кая по няколко пъти седмично и сега, независимо какво правеше — дали плевеше градината, хранеше кокошките, или търсеше раковини, — тя се вслушваше за звука на моторната му лодка, която бръмчеше по канала.

Един ден на плажа, докато четеше какво обядват синигерчетата, Кая го попита:

— Ти със семейството си ли живееш в Баркли Коув?

— Живея с баща си. Да, в Баркли.

Тя не го попита дали е имал и други роднини, които може би също са си отишли. Сигурно и неговата майка го беше напуснала. Дълбоко в себе си копнееше да го докосне по ръката, но пръстите ѝ не помръдваха. Вместо това запечати в паметта си синкавите вени отвътре на китката му, също толкова преплетени, колкото нарисуваните жилки по крилете на осите.

Вечерно време, седнала на кухненската маса, тя преговаряше уроците на газена лампа, чиято мека светлина проникваше през прозорците на къщурката и докосваше долните клони на дъбовете. Единствената светлина в километричния мрак с изключение на мекото примигване на светулките.

Отново и отново Кая изписваше и изговаряше старателно всяка дума. Тейт казваше, че дългите думи са просто нанизани една до друга къси, така че тя не се плашеше от тях и започна да заучава "плейстоцен" наред с думата "седна". Да се учи да чете, беше най-забавното нещо, което ѝ се беше случвало. Но не проумяваше защо Тейт беше предложил да обучава беден-бял-измет като нея, защо изобщо беше дошъл да ѝ носи красиви пера. Тя обаче не го попита от страх, че ако се позамисли за това, той може да си иде.

Най-сетне Кая можеше да надпише етикетите на всичките си безценни образци. Тя проверяваше в книгите на Мама за всяко перо, насекомо, раковина или цвете как се пише името му и старателно го записваше върху рисунката на амбалажна хартия.

Какво следва след двайсет и девет? — попита тя един ден Тейт.

Той я погледна. Кейт знаеше повече за приливите и отливите, за снежните гъски, орлите и звездите, отколкото много хора щяха изобщо да научат през живота си, и въпреки това не можеше да брои до трийсет. Той не искаше да я засрамва и не показа, че е изненадан. Кая много я биваше да разчита погледи.

— Трийсет — каза простичко. — Ето, ще ти покажа цифрите и ще се заемем с малко елементарна аритметика. Лесно е. Ще ти донеса книги за това.

Кая четеше всичко, което попаднеше пред очите ѝ — указанията върху пликовете с царевичен булгур, бележките на Тейт и приказките в нейните детски книжки, които се бе преструвала, че чете от години. А после, една вечер, Кая възкликна о! И свали Библията от полицата. Седнала на масата, започна да я разлиства внимателно и стигна до страницата с имената на семейството ѝ. Откри своето най-накрая. Ето го рождения ѝ ден: госпожица Катрин Даниел Кларк, родена на 10 октомври 1945 година. След това продължи нагоре по списъка и прочете истинските имена на братята и сестрите си.

Господин Джереми Андрю Кларк, 2 януари 1939 година.

— Джереми — изрече тя на глас. — Джоди, със сигурност никога не съм и помисляла за теб като за господин Джереми.

Госпожица Аманда Маргарет Кларк, 17 май 1938 година. Кая докосна името с пръсти. Повтори го няколко пъти. И продължи да чете.

Господин Нейпиър Мърфи Кларк, 4 април 1936 година.

— Мърф, ама името ти било Нейпиър — каза тихо Кая.

И най-отгоре беше най-голямата, госпожица Мери Хелън Кларк, 19 септември 1934 година. Кая прокара отново пръсти по имената, като извикваше лицата им пред очите си. Те се размиваха, но тя ги виждаше как, седнали натясно около масата, ядат яхния, подават си царевичния хляб и дори се смеят. Беше я срам, че е забравила имената им, но сега, след като ги откри, вече никога нямаше да ги забрави.

Над списъка с имената на децата прочете: На 12 юни 1933 година господин Джаксън Хенри Кларк взе за съпруга госпожица Жулиен Мария Жак. До този момент Кая не знаеше истинските имена на родителите си.

Поседя така няколко минути с отворената Библия на масата. Със семейството си пред себе си.

Времето така подрежда нещата, че децата няма как да познават родителите си на младини. Кая нямаше да разбере никога как в началото на трийсетте години на века красивият Джейк влиза наперено в млечния бар на Ашвил и забелязва там Мария Жак — красавица с черни къдрици и червени устни, която е дошла на гости от Ню Орлиънс. Докато пият млечен шейк, той ѝ разказва, че семейството му има плантация, че след гимназията ще продължи да учи за адвокат и ще живее в имение с колони.

Когато обаче Голямата депресията се задълбочава, банката разпродава на търг земята направо пред очите на семейство Кларк и баща му спира Джейк от училище. Те се преместват по-надолу по пътя в малка къщурка от борови дъски, в която преди това са живели роби. Джейк работи на полята с тютюн, ниже листа с чернокожите мъже и жени, завързали новородените си деца на гърба с пъстри шалове.

Две години по-късно, една нощ, без да се сбогува, Джейк тръгва на зазоряване, като взима със себе си колкото може повече от хубавите дрехи и семейните ценности, включително златния джобен часовник на дядо си и пръстена с диамант на баба си. Стига на стоп до Ню Орлиънс и открива Мария, която живее със семейството си в красива къща близо до морето. Те са потомци на френски търговец и притежават фабрика за обувки.

Джейк залага семейните ценности, води Мария по хубави ресторанти с червени плюшени завеси и ѝ разправя, че ще ѝ купи онова имение с колоните. И когато коленичи пред нея под една магнолия, тя се съгласява да се омъжи за него. Така през 1933 година минават под венчило на скромна църковна церемония, на която семейството ѝ отива от немай-къде.

По онова време парите на Джейк вече са свършили и той приема да работи за тъста си в обувната фабрика. Предполага, че ще го назначат управител, но господин Жак, човек, когото е трудно да заблудиш, настоява Джейк да изучи занаята от самото начало като всеки друг работник. И така Джейк превива гръб и изрязва подметки.

Живеят с Мария в малко жилище над един гараж, обзаведено с тежки мебели от зестрата на Мария, омешани с маси и столове от битпазар. Джейк се записва във вечерно училище, за да завърши гимназия, но обикновено пропуска занятията, за да играе покер, и вмирисан на уиски, се прибира късно при младата си жена. След третата седмица учителят го задрасква от списъците.

Мария го умолява да спре да пие, да прояви усърдие в работата си, за да може баща ѝ да го повиши. Но започват да се раждат децата и той така и не спира пиенето. Между 1934 и 1940 година те вече имат четири деца, а Джейк е получил само едно повишение.

Войната с Германия изравнява шансовете. Облечен в униформа със същия цвят, както и всички останали, той може да прикрие срама си и отново да се почувства горд. Но една нощ в някаква кална траншея във Франция се чува вик, че сержантът им е прострелян и лежи кървящ на двайсетина метра от тях. Войниците са още момчета, които би трябвало да седят на резервната скамейка в очакване да поемат батата и да нервничат заради някоя бърза топка. Въпреки това те скачат веднага и се хвърлят да спасят ранения мъж — всички без един.

Джейк се свива в ъгъла, твърде уплашен, за да помръдне, но точно тогава зад траншеята избухва в жълто и бяло мина, която раздробява костите на левия му крак на парчета. Когато войниците се строполяват обратно в окопа, довлекли сержанта, те решават, че Джейк е бил ранен, докато е помагал на другите да спасят другаря си. Обявяват го за герой. Никой не знае истината. Освен самия Джейк.

С медал и уволнение заради инвалидност го изпращат у дома. Твърдо решен да не работи повече в обувната фабрика, Джейк остава само няколко нощи в Ню Орлиънс. С мълчаливата подкрепа на Мария той продава всичките ѝ мебели и сребърни съдове, после качва семейството си на влака и се премества в Северна Каролина. Научава от стар приятел, че майка му и баща му са починали, а по този начин са разчистили терена за неговия план.

Убеждава Мария, че за тях ще бъде ново начало да живеят в къщурка, построена от баща му като подслон за риболов по крайбрежието на Северна Каролина. Няма да има наем и Джейк ще завърши гимназия. Купува малка лодка в Баркли Коув и преминава километри по каналите на мочурището със семейството си и имуществото им, натрупано около тях, с няколко красиви кутии за шапки най-отгоре. Когато накрая слизат в лагуната, където разнебитената къщурка с ръждясали мрежи на верандата се гуши под дъбовете, Мария притиска в прегръдките си най-малкото им дете, Джоди, и едва надмогва сълзите си.

Джейк я убеждава:

— Няма да се тревожиш. Ще я оправя за нула време.

Но така и не поправя къщурката, нито пък завършва гимназия. Скоро след като пристигат, започва отново да пие и да играе покер в "Блатната чернилка" в непрестанни опити да удави в чашките алкохол спомена за онази траншея.

Мария прави каквото може, за да превърне къщурката в дом. Купува чаршафи на битпазара за дюшеците на пода и тенекиена вана за седящи, пере прането под крана в двора и сама се научава как да засади градина и как да гледа кокошки.

Скоро след пристигането им, облечени с най-хубавите им дрехи, тя завежда децата пеша до Баркли Коув, за да ги запише на училище. Джейк обаче се присмива на идеята за образование и често поощрява Мърф и Джоди да не учат, а да ловят катерици или риба за вечеря.

Джейк извежда Мария само веднъж с лодката на романтичка разходка на лунна светлина, резултат от която е последното им дете, наречено Катрин Даниел и по-късно получило прякора Кая, защото това бил отговорът ѝ, когато я попитали за пръв път как се казва.

От време на време, когато е трезвен, Джейк мечтае отново да завърши училище, да осигури по-добър живот за всички, но случката в траншеята хвърля сянката си върху ума му. Някога самоуверен, наперен, красив и в добра физическа форма, той вече не може да понася мъжа, в когото се е превърнал, и току надига бутилката в книжния плик. Най-лесно му е да се слее с побойниците, пияниците и псуващите дезертьори от мочурището.

Седемнайсета глава Поредният праг 1959 година

Веднъж през онова лято с четенето Кая отиде с лодката при Джъмпин и той ѝ каза:

— Виж к'во. Госпожице Кая, има и друго. Нек'ви мъже ровят наоколо и подпитват за теб.

Тя го погледна право в очите, вместо както обичайно да гледа встрани.

— Кои са, какво искат?

— Май са от социалните служби. Задават к'ви ли не въпроси. Навърта ли се още баща ти наоколо, къде е майка ти, ще ходиш ли на училище тази есен. И кога идваш тук, искаха най-вече да разберат по кое време идваш.

— Ти какво им каза, Джъмпин?

— Е, направих всичко възможно да ги разкарам. Казах, че баща ти е добре и просто е отишъл някъде за риба — той се разсмя, като отметна глава назад. — После им казах, че никога не знам кога ще дойдеш с лодката. Не бери грижа, госпожице Кая. Джъмпин ще ги прати за зелен хайвер, ако дойдат отново.

— Благодаря ти.

След като напълни резервоара, Кая се върна право вкъщи. Вече трябваше да е нащрек, може би трябваше да си намери скривалище в мочурището, където да се спотаи за известно време, докато се откажат да я търсят.

В късния следобед, след като Тейт изтегли лодката на брега и корпусът ѝ застърга тихо по пясъка, тя каза:

— Можем ли да се срещаме на някое друго място ‘свен тук?

— Хей, Кая, радвам се да те видя — поздрави я Тейт, все още седнал зад руля.

— Какво мислиш?

— Казва се "освен", а не "'свен" и е добре да поздравиш човека, преди да му искаш услуга.

— И ти казваш понякога 'свен — отвърна му тя почти с усмивка.

— То ние всички ги плещим едни, защото живеем из пущинаците на Северна Каролина, но трябва да се стараем.

— Добър ден, господин Тейт — рече тя и направи лек реверанс. Тейт усети как дълбоко в нея проблясват кураж и дързост. Та можем ли да се срещаме някъде другаде освен тук. Моля.

— Предполагам, че да, но защо?

— Джъмпин ми каза, че са ме търсили социалните. Страх ме е да не ме сграбчат като пъстърва и да ме натикат в приемен дом или нещо подобно.

— Е, по-добре ще е да се скрием там, където пеят раците. Тежко и горко на приемния родител, който ще те вземе — лицето на Тейт се озари от усмивка.

— Какво значи "където пеят раците"? Мама го казваше понякога.

Кая си спомни как Мама винаги я е насърчавала да изследва мочурището — "Иди колкото можеш по-далеч — там, където пеят раците".

— Означава далеч в пущинака, където всички твари са диви и още се държат като животни. Всъщност имаш ли някаква представа къде може да се срещаме?

— Има едно място, което открих веднъж — стара разнебитена колиба. Ако знаеш къде да завиеш, можеш да стигнеш дотам с лодката, а аз мога да ходя оттук пеш.

— Добре, качвай се тогава. Този път ще ми покажеш откъде и следващия път ще се срещнем там.

— Ако вече съм там, ще оставя малка купчинка камъни точно до дънера, на който връзвам лодката — Кая посочи мястото на плажа в лагуната. — Иначе ще съм някъде тук и ще дойда, щом чуя мотора ти.

Потеглиха бавно през мочурището, а после прекосиха на юг в открито море, далеч от града. Кая подскачаше на носа на лодката с пръски морска вода по страните и гъделичкащ хлад в ушите. Когато стигнаха до малък залив, тя го поведе по тесен сладководен поток с надвиснали отгоре калинови храсти. На няколко пъти потокът като че ли се смаляваше, но Кая даваше знак, че могат да продължат, и те си пробиваха път през нови храсталаци.

Най-сетне излязоха на широка поляна, където потокът течеше покрай стара, климнала дървена колиба само с една стая. Неодяланите дънери бяха поддали и някои се търкаляха по земята като клечки от детска игра. Покривът, подпрян на половин стена, се беше навел ниско на една страна като килнати шапка. Тейт изтегли лодката в калта и те тихо минаха през отворената врата.

Вътре беше тъмно и смърдеше на урина.

— Е, дано не смяташ да живееш тук — цялото това чудо може да ти се срути върху главата — Тейт натисна с ръка стената.

Тя обаче се оказа достатъчно здрава.

— Не, това е просто скривалище. Мога да се запася с храна, в случай че за известно време се наложи да бягам.

Тейт се обърна и я погледна, след като очите им свикнаха с тъмнината.

— Кая, не ти ли е хрумвало някога да се върнеш на училище? Това няма да те убие и може да те оставят на мира, ако го направиш.

— Сигурно са разбрали, че съм сама, и ако ида, ще ме хванат и ще ме пратят в дом. Във всеки случай вече съм твърде голяма за училище. Къде ще ме сложат, в първи клас ли? — очите ѝ се разшириха при мисълта да седи на столче, заобиколена от деца, които могат да произнасят думите и да броят до петдесет.

— И какво, завинаги ли смяташ да живееш в мочурището?

— По-добре така, отколкото да ида в приемен дом. Татко някога ни заплашваше, че ще ни даде в такъв дом, ако не слушаме. Казваше ни, че са гадни.

— Не, не са. Невинаги. Повечето семейства са добри хора, които обичат деца — възрази той.

— Значи казваш, че предпочиташ приемен дом пред живот в мочурището, така ли? — попита тя, вирнала брадичка и с ръка на хълбока.

Той помълча малко.

— Е, донеси си няколко одеяла, кибрит в случай, че застудее. Може би няколко консерви със сардини. Те траят вечно. Но не дръж прясна храна, ще привлече мечките.

— Н'им се плаша на мечките.

— Не се плаша от мечки.

До края на лятото Кая и Тейт провеждаха уроците си по четене в порутената колиба. До средата на август преполовиха "Алманахът на Пясъчния окръг" и макар че Кая не можеше да прочете всички думи, бе разбрала повечето от тях. Алдо Лиополд я научи, че естествено наводняваните равнини са живо продължение на реките, които можеха да ги завземат отново, когато си решат. Да живееш в наводнявана по този начин равнина, е като да чакаш отстрани на реката. Кая научи къде отиват гъските през зимата и какъв е смисълът на тяхната музика. От тихите думи на Тейт, които звучаха почти като поезия, разбра, че почвата гъмжи от живот и е едно от най-големите богатства на земята, че отводняването на влажните зони изсушава земята наоколо с километри и така убива растенията и животните наред с водата. Някои семена можеха да спят с десетилетия в сухата пръст и когато водата отново се завърнеше, пробиваха през почвата и показваха личицата си. Това бяха чудеса и познания за истинския живот, които Кая никога нямаше да научи в училище. Истини, които би трябвало да знае всеки, но които, въпреки уж привидната им очевидност, сякаш се криеха като семената.

Кая и Тейт се срещаха в дървената колиба по няколко пъти в седмицата, но през повечето време тя спеше в своята къщурка или пък на плажа с чайките. Трябваше да събере дърва за огрев преди зимата и тя си го постави за задача: влачеше товари от близо и далеч и ги подреждаше внимателно между два бора. Репите в градината ѝ едва подаваха глава над златника и въпреки това Кая имаше повече зеленчуци, отколкото можеше да изяде заедно с елените. Обра последната късна лятна реколта и складира тиквите и цвеклото в хладната сянка под паянтовите стъпала.

През цялото това време обаче се ослушваше дали не буксува някъде автомобил, пълен с мъже, дошли да я отведат. Понякога слушането беше изморително и зловещо и тя отиваше да спи в дървената колиба върху пръстения под, увита в едно от излишните одеяла. Успяваше да съчетае събирането на миди и опушването на риба така, че Тейт да може да ги закара на Джъмпин и да ѝ докара обратно стоки. Така не оголваше много мекото си коремче.

— Помниш ли, когато прочете първото си изречение, каза, че някои думи значели много?

— Да, спомням си. Защо?

— Това важи особено за стихотворенията. Думите в стихотворенията не само ти съобщават разни неща — каза Тейт един ден, седнал на брега на потока. — Те събуждат чувствата. Дори те карат да се смееш.

— Мама ни четеше стихотворения, но не си спомням нито едно от тях.

— Чуй сега, това е на Едуард Лиър — и Тейт извади един сгънат плик и прочете:

Кая каза с усмивка:

— Има ритъм като вълните, когато се удрят в брега.

След което навлезе в поетичната си фаза: съчиняваше стихове, докато караше лодката през мочурището или пък търсеше миди — простички рими, напевни и глупави. От клона сойка отлетя, и аз щях, имах ли крила. Те я караха да се смее на глас и запълваха няколко минути от дългия ѝ самотен ден.

Веднъж, късно следобед, докато четеше на кухненската маса, Кая се сети за сборника стихотворения на Мама и рови, докато не го намери. Томчето беше толкова опърпано, че кориците му отдавна ги нямаше и два оръфани ластика крепяха страниците да не се разпилеят. Кая ги свали внимателно и го запрелиства. Цялата книга беше изпъстрена с бележки в полетата, а накрая имаше списък на страниците, на които бяха любимите стихотворения на Мама.

Кая се зачете в едно от тях от Джеймс Райт:

И едно друго от Голуей Кинъл:

Кая докосна думите, сякаш бяха послание, сякаш Мама ги беше подчертала нарочно, за да може дъщеря ѝ да ги прочете някой ден под мъждукащия пламък на газената лампа и да ги разбере. Не беше кой знае какво, не беше като написана на ръка бележка, пъхната отзад в чекмеджето за чорапи, но пак беше нещо. Кая усещаше, че думите са заредени с мощно значение, а тя не го разчита. Ако някога станеше поет, щеше да пише ясни послания.

През септември Тейт започна последната си учебна година и не можеше да идва много често при Кая, но дойдеше ли, ѝ носеше стари учебници от училище. Не каза и дума, че учебниците по биология са твърде сложни за нея, и тя поглъщаше цели глави, с чието съдържание нямаше да се сблъска и за четири години в училище.

— Не се притеснявай — казваше той, — всеки път ще разбираш по нещичко, докато ги четеш.

И това беше вярно.

Когато дните се скъсиха, те отново започнаха да се срещат край нейната къщурка, защото не им достигаше дневна светлина, за да идат до колибата за четене. Винаги учеха навън, но една сутрин, когато задуха бесен вятър, Кая накладе огъня в печката. Никой не беше прекрачвал прага на къщурка, откакто Татко изчезна преди повече от четири години, и за нея беше немислимо да покани когото и да било вътре. Когото и да било с изключение на Тейт.

— Искаш ли да седнем в кухнята край печката? — попита тя, когато Тейт изтегли лодката на брега на лагуната.

— Разбира се — отвърна той, усетил, че не бива да придава голяма важност на поканата.

Щом пристъпи на верандата, му трябваха поне двайсет минути, за да разгледа възхитен колекциите ѝ от пера и раковини, кости и гнезда. Когато най-сетне седнаха до масата, тя притегли стола си близо до неговия, ръцете и лактите им почти се докосваха. Просто за да се чувства близо до него.

Когато Тейт беше много зает да помага на баща си, дните се точеха безкрайно от зори до здрач. Късно една вечер Кая свали от полицата с книги на Мама първия си роман — "Ребека" от Дафни дю Морие — и зачете за любовта. След известно време спря да чете и отиде до шкафа. Облече плажната рокля на Мама и закръжи из стаята, като развяваше поли и се въртеше пред огледалото. С разлюлени коси и бедра Кая си представяше как Тейт я кани на танц. С ръка на талията ѝ. Все едно че тя беше Ребека.

Внезапно видя отражението си и се наведе напред с кискане. После застана неподвижно.

— Ела тук, дете — извика Мейбъл напевно един следобед. — Събрала съм ти някои неща.

Обикновено Джъмпин донасяше кашоните с вещи за Кая, но когато идваше Мейбъл, имаше по нещо специално.

— Върви да си вземеш нещата. Аз ще ти напълня резервоара — каза Джъмпин и Кая скочи на кея.

— Я виж, госпожице Кая — рече Мейбъл и вдигна една рокля в прасковен цвят с набор от шифон върху полата с цветя. Най-красивата дреха, която Кая беше виждала някога, по-красива и от плажната рокля на мама. — Такава рокля подхожда на принцеса като теб.

Тя ѝ я премери отпред, а Кая докосна роклята и се усмихна. После, след като загърби Джъмпин, Мейбъл се наведе тежко през средата и измъкна от кашона бял сутиен.

Кая цялата пламна.

— Е, госпожице Кая, не се срамувай, сладурче. Ще имаш вече нужда и от това. И, дете, ако някога има нещо, за което искаш да поговориш с мен, нещо, което не разбираш, кажи го на старата Мейбъл. Чу ли?

— Да, госпожо. Благодаря ти, Мейбъл.

Кая пъхна сутиена на дъното на кашона под куп джинси и тениски, пакет грах и буркан бланширани праскови.

Няколко седмици по-късно, докато Кая наблюдаваше как пеликаните плуват и се хранят в морето, а лодката ѝ подскачаше нагоре-надолу по вълните, стомахът ѝ внезапно се сви от спазъм. Тя никога не страдаше от морска болест, а и тази болка беше много различна от всички други, които бе изпитала. Кая изкара лодката на брега при Пойнт Бийч и седна на пясъка с подвити на една страна крака като крило. Болката се изостри и тя изкриви лице, простена тихо. Сигурно я хващаше разстройство.

Най-неочаквано чу мъркането на мотор и видя, че лодката на Тейт пресича разбиващите се вълни. Тейт я забеляза, затова сви към сушата и пое към брега. Тя изсъска някаква ругатня, която бе чула от Татко. Винаги се радваше на Тейт, но не и когато можеше да ѝ се наложи всеки момент да изтича и да клекне сред дъбовете с разстроен стомах. След като изтегли лодката си до нейната, той се свлече на пясъка до нея.

— Хей, Кая. Как си? Бях се запътил към вас.

— Хей, Тейт. Радвам се да те видя.

Тя се опита да отговори с нормален глас, но стомахът я сви силно.

— Какво има? — попита Тейт.

— В смисъл?

— Не изглеждаш добре. Какво има?

— Май съм болна. Стомахът ме свива ужасно.

— О! — Тейт се загледа в морето и зарови пръсти в пясъка.

— Може би трябва да си вървиш — каза тя с наведена глава.

— Може би трябва да остана, докато ти олекне. Ами ако не можеш да стигнеш до дома?

— Може да ми се наложи да тичам в гората. Може да повръщам.

— Може. Но не мисля, че това ще помогне — каза той тихо.

— Какво искаш да кажеш? Не знаеш какво ми е.

— Тази болка различна ли е от другите стомашни болки?

— Да.

— И ти си почти на петнайсет години, нали?

— Да. Какво общо има това с болката?

Той помълча малко. Размърда крака и зарови пръстите си още по-дълбоко в пясъка. Без да я погледне, започна да обяснява:

— Може да е, знаеш ли, онова, което се случва на всички момичета на твоята възраст. Помниш ли, че преди няколко месеца ти донесох една листовка за това. Заедно с книгите по биология — Тейт я погледна за секунда с пламнало лице и отново отклони поглед.

Кая сведе очи и се изчерви цялата. Разбира се, Мама я нямаше да ѝ каже, но наистина училищната листовка, която ѝ донесе Тейт, обясняваше някои неща. Сега моментът беше настъпил, тя седеше на плажа и се превръщаше в жена пред очите на едно момче. Изпълниха я срам и паника. Какво трябваше да направи? Какво точно се случваше? Колко кръв щеше да изтече? Представи си как кръвта попива в пясъка около нея. Седеше безмълвна, докато острата болка раздираше стомаха ѝ.

— Можеш ли да стигнеш до вас? — попита той, все така без да я погледне.

— Мисля, че да.

— Всичко ще е наред, Кая. Всички момичета преминават без проблеми през това. Върви си у вас. Аз ще те следвам от разстояние, за да се уверя, че ще стигнеш.

— Излишно е.

— Не се тревожи за мен. Сега тръгвай.

Той се изправи и се запъти към лодката си, без да я погледне. Включи двигателя и я изчака доста навътре в морето, докато тя заобиколи брега до канала. От това разстояние се виждаше като точица, но Тейт я следваше, докато тя стигна лагуната си. Застанала на брега, Кейт му махна набързо със сведено лице, без да среща погледа му.

Както проумяваше сама повечето неща, Кая проумя сама и как се става жена. Но на другата сутрин още на зазоряване отиде с лодката при Джъмпин. Бледото слънце сякаш беше увиснало в гъстата мъгла, когато Кая се приближи до кея и потърси Мейбъл, макар да знаеше, че почти няма шанс тя да е там. Разбира се, Джъмпин излезе да я поздрави.

— Здравей, госпожице Кая, бензин ли ти трябва вече?

Без да слиза от лодката, Кая отговори тихо:

— Трябва да се видя с Мейбъл.

— Много съжалявам, дете, днес Мейбъл не е тук. Може ли аз да помогна с нещо?

С ниско наведена глава тя каза:

— Трябва да видя Мейбъл на всяка цена. Бързо.

— Е, в такъв случай… — Джъмпин хвърли поглед през малкия залив, но не видя да идват други лодки. Всеки, на когото му трябваше бензин по всяко време на деня и всеки ден, включително и на Коледа, можеше да разчита Джъмпин да е там — не беше пропуснал и ден през последните петдесет години, освен когато почина малкото им ангелче Дейзи. Не можеше да зареже поста си. — Ти чакай тук, госпожице Кая, аз ще изприпкам по пътеката да пратя някое дете да доведе Мейбъл. Ако дойде някоя лодка, кажи им, че се връщам веднага.

— Ще им кажа. Благодаря.

Джъмпин забърза по кея и изчезна, а Кая остана да чака и да поглежда всяка секунда към залива, ужасена, че може да пристигне лодка. Но той се върна бързо-бързо и ѝ каза, че едни деца са отишли да извикат Мейбъл и че Кая трябвало да почака "съвсем мъничко".

Джъмпин се зае да реди пакети с тютюн за дъвчене по рафтовете и да върши разни неща. Кая остана в лодката си. Най-сетне Мейбъл се появи забързана на кея, който се разтърси от крачките ѝ, все едно по него стоварваха пиано. Държеше малък книжен плик и не поздрави силно, както правеше обикновено, а се надвеси над Кая и каза тихо:

— Добрутро, госпожице Кая, за какво става дума, дете? Какво има, сладурче?

Кая още повече наведе глава и промърмори нещо, което Мейбъл не чу.

— Можеш ли да слезеш от лодката, или аз да се кача при теб?

Кая не отговори и Мейбъл с всичките си деветдесет килограма стъпи първо с единия, а после и с другия крак в малката лодка, която жално се блъсна кея. Седна на средната седалка с лице към Кая на кърмата.

— Хайде, дете, кажи ми какво не е наред?

Двете събраха глави, докато Кая шепнеше, а после Мейбъл я притегли до едрата си гръд, прегърна я и я залюля. Кая отначало се вцепени, несвикнала да откликва на прегръдки, но това не обезкуражи Мейбъл и най-сетне Кая се отпусна и се сгуши в тези уютни възглавници. След малко Мейбъл се изправи и отвори кафявия амбалажен плик.

— Е, предположих какво не е наред и ти донесох някои неща.

И както седеше в лодката на Кая до кея на Джъмпин, Мейбъл ѝ обясни подробностите.

— Виж сега, госпожице Кая, това не е нещо, от което да се срамуваш. Не е проклятие, както казват хората, това тук е началото на живота и само жена може да го дари. Сега вече си жена, момичето ми.

Когато на другия ден следобед чу лодката на Тейт, Кая се скри в гъсталака от калина и загледа оттам. На всеки, който изобщо я познаваше, това би могло да се стори странно, но Тейт вече знаеше за онова толкова лично събитие, което се бе случило в живота ѝ. Страните ѝ пламнаха при тази мисъл. Щеше да се крие, докато той не си тръгнеше.

Тейт доближи брега и излезе от лодката, носеше бяла кутия, вързана с канап.

— Хей, Кая, къде си? — извика. — Донесъл съм кексчета от Паркър.

Кая не беше вкусвала кекс от години. Тейт извади от лодката и някакви книги, така че Кая се измъкна тихичко зад гърба му от храстите.

— О, ето те и теб. Виж само — той отвори кутията, където, спретнато подредени, се мъдреха малки кексчета с размери най-много два и половина сантиметра, с ванилова глазура и миниатюрна розова розичка отгоре. — Хайде, нападай.

Кая си взе едно и все още без да поглежда Тейт, отхапа от него. После натъпка остатъка наведнъж в устата си. Облиза пръсти.

— Ето — Тейт остави кутията до техния дъб. — Хапни колкото искаш. Да започваме. Донесъл съм нова книга.

И толкова. Заеха се с уроците, без да продумат и дума повече за онова нещо.

Идваше есен — вечнозелените растения може и да не го забелязваха, но чинарите размахваха хиляди златножълти листа на фона на оловносивото небе. Късно един следобед след края на урока Тейт се помайваше, вместо да си тръгне. Двамата с Кая седяха на един дънер в гората. И тя най-сетне му зададе въпроса, който искаше да му зададе от месеци насам.

— Тейт, оценявам, че ме учиш да чета и всички онези неща, които ми даваш. Но защо го правиш? Нямаш ли приятелка или някой такъв човек?

— Не… е, понякога имам. Имах една, но сега нямам. Харесва ми да съм тук на спокойствие, харесвам и че толкова се интересуваш от мочурището, Кая. Повечето хора не му обръщат никакво внимание, освен да ловят риба. Смятат го за пущинак, който трябва да се пресуши и да се разоре. Хората не разбират, че повечето морски животни — включително и онези, които те ядат — имат нужда от мочурището.

Не ѝ каза, че му е жал за нея, задето живее сама, че знае как се отнасят с нея децата от години, че хората от градчето я наричат Момичето от мочурището и измислят разни истории за нея. Една от традициите бе да се промъкват през нощта до къщурката ѝ, да притичват в мрака и да докосват стените, нещо като посвещаване на момчетата в мъже. Какво говореше това за мъжете? Някои от тях вече се обзалагаха кой пръв ще докопа черешката ѝ. Тези неща го вбесяваха и разстройваха.

Но не това беше основната причина да оставя за Кая пера в гората или пък да идва да я види. Онези думи, които Тейт не изрече, бяха, че чувствата му към нея наподобяват оплетено кълбо от нежна обич към изгубена сестра и пламенна любов към момиче. Той самият не можеше да го разплете, но никога не го беше връхлитала толкова мощна вълна. Чувствата бяха завладяващи, колкото болезнени, толкова и приятни.

Както ровеше с тревичка в един мравуняк, тя най-сетне го попита:

— Къде е майка ти?

През дърветата премина ветрец и разклати леко клоните им. Тейт не отговори.

— Няма нужда да ми казваш нещо — издума Кая.

— Да казвам нищо.

— Няма нужда да ми казваш нищо.

— Майка ми и малката ми сестричка загинаха в автомобилна катастрофа край Ашвил. Сестра ми се казваше Кариан.

— О! Съжалявам, Тейт. Обзалагам се, че майка ти е била наистина добра и хубава.

— Да. И двете бяха — каза Тейт на земята между коленете си. — Досега не съм споменавал на никого за това. На никого.

Особено пък на мен, помисли си Кая и каза на глас:

— Моята майка си тръгна един ден и не се върна. Сърните майки винаги се връщат.

— Е, поне можеш да се надяваш, че някой ден ще се върне. Моята със сигурност няма.

Помълчаха малко, а после Тейт продължи:

— Мисля си… — но спря и отмести поглед.

Кая се извърна към него, но той беше забил очи в земята. Мълчеше.

Тя попита:

— Какво? Какво си мислиш? Можеш да ми кажеш всичко.

Той все така продължи да мълчи. С търпението на човек, който го разбира, Кая чакаше.

Най-сетне той каза много тихо:

— Мисля, че бяха отишли в Ашвил да ми купят подарък за рождения ден. Имаше един велосипед, който много исках да имам. В "Уестърн Ауто" не продаваха този модел, затова си мисля, че бяха отишли в Ашвил да ми го купят.

— Но ти нямаш никаква вина — възрази тя.

— Знам, но се чувствам виновен — отвърна Тейт. — Дори не си спомням какъв модел точно беше велосипедът.

Кая се наведе по-близо към него — аха да се докоснат, но не го направиха. Въпреки това като че ли разстоянието между раменете им се стопи. Кая се почуди дали и Тейт го усеща. Искаше ѝ се да се приближи още повече, толкова, че ръцете им да се допират леко. Да го докосне. И се чудеше дали Тейт ще забележи.

И точно в този миг вятърът се усили, от клоните се откъснаха хиляди, хиляди жълти листа, които полетяха в небето. Есенните листа не падат, те летят. Не бързат, лутат се и използват този свой единствен шанс да се издигнат нагоре. Докато кръжаха, плуваха и трептяха в полъха на вятъра, те отразяваха слънчевата светлина.

Тейт скочи от дънера и ѝ извика:

— Да видим колко листа ще хванеш, преди да паднат на земята!

Кая също побърза да стане и двамата хукнаха и заподскачаха през завесите от падащи листа, разтворили широко ръце, за да ги уловят, преди да паднат на земята. Тейт със смях се хвърли към едно листо, което беше на сантиметри от земята, хвана го, претърколи се и вдигна трофея си във въздуха. Кая разпери ръце и пусна обратно по вятъра всички листа, които беше хванала. Докато тичаше назад през тях, те се оплитаха, златни, в косите ѝ.

После, както кръжеше, се блъсна в Тейт, който се беше изправил, и двамата замръзнаха, загледани в очите си. Спряха да се смеят. Той я хвана за раменете, поколеба се секунда, а после я целуна по устата, докато листата тихо валяха и танцуваха около тях като сняг.

Кая не знаеше нищо за целувките и главата и устните ѝ бяха като вдървени. Двамата се откъснаха един от друг и се загледаха, учудени откъде се е взело това и какво да правят нататък. Той вдигна нежно един лист от косата ѝ и го пусна на земята. Сърцето му блъскаше лудо. От всички разпокъсани чувства, Които Кая познаваше от разпиляното си семейство, нито едно нe приличаше на това.

— Сега аз ли съм ти приятелка? — попита Кая.

Той се усмихна.

— Искаш ли да бъдеш?

— Да.

— Май си твърде малка.

— Но познавам перата. Обзалагам се, че другите момичета не познават перата.

— Добре тогава.

И той я целуна отново. Този път тя наклони главата си на страни и устните ѝ омекнаха. И за пръв път в живота сърцето ѝ се изпълни.

Осемнайсета глава Бялата лодка 1960 година

Вече всяка дума започваше с писък, всяко изречение беше борба. Тейт сграбчваше Кая и двамата се търкулваха — кога по детски, кога недотам — в киселеца, обагрен в червено от есента.

— Стегни се поне за секунда — каза ѝ той. — Единственият начин да научиш таблицата за умножение е да я запомниш.

И Тейт написа на пясъка 12 х 12 = 144, но тя притича покрай него, гмурна се в разбиващите се вълни и заплува нататък, където морето беше спокойно, а той я последва до място, на което сиво-сините лъчи светлина пронизваха водата и очертаваха фигурите им. Лъскави като делфини. По-късно, солени от морската вода, с пясък, полепнал по телата им, те се запремятаха по плажа с преплетени ръце, сякаш бяха едно същество.

На другия ден следобед Тейт пристигна с лодката в нейната лагуна, но не слезе, след като я изкара на брега. До краката му стоеше голяма кошница, завита с покривка на червени карета.

— Какво е това? Какво си донесъл? — попита Кая.

— Изненада. Хайде, качвай се.

Излязоха по мудните канали до морето, след това свиха на юг към мъничко заливче с форма на полумесец. Тейт тръсна одеялото и го постла на пясъка, после сложи върху него покритата кошница и когато седнаха, вдигна покривката.

— Честит рожден ден, Кая — каза той. — Днес навършваш петнайсет години.

В кошницата се мъдреше купешка торта на два етажа, висока като кутия за шапки и украсена с мидички от розова глазура, с името ѝ, написано отгоре. Около тортата бяха наредени подаръци, увити в шарена хартия и вързани с панделки.

Тя стоеше смаяна, с отворена уста. Никой не ѝ беше честитил рождения ден, след като Мама си отиде. Никой изобщо не ѝ беше подарявал купешка торта с името ѝ отгоре. Никога не беше получавала подаръци, увити в шарена хартия и вързани с панделки.

— Как разбра, че днес е рожденият ми ден? — тъй като нямаше календар, Кая нямаше представа, че е днес.

— Прочетох в Библията ти.

Кая помоли да не разрязва името ѝ върху тортата, но той все пак отряза огромни парчета и ги сложи припряно в мукавените чинийки. Загледани в очите си, те отчупиха парченца и ги напъхаха в устата си. Замляскаха шумно. Облизваха си пръстите. Смееха се с омазани с глазура уста. Ядяха тортата така, както би трябвало да се яде, по начин, по който всеки би искал да я яде.

— Няма ли да си отвориш подаръците? — усмихна се Тейт.

Първият беше малка лупа: "За да виждаш в подробности крилете на насекомите". Вторият беше пластмасова шнола, боядисана в сребърно и украсена с чайка от изкуствени камъни: "За косата ти". Малко неловко той затъкна няколко къдрици зад ухото ѝ и закачи шнолата. Тя я докосна. Беше по-красива от шнолата на Мама.

Последният подарък беше в по-голяма кутия и когато Кая я отвори, намери в нея десет бурканчета с маслени бои, водни боички и четки с различни размери: "За рисунките ти".

Кая опакова отново всяка боя, всяка четка. Сега имаше свои си запаси.

— Мога да ти донеса още, когато имаш нужда. Дори и платно, от Сий Оукс.

Тя сведе глава.

— Благодаря ти, Тейт.

Давай полека. Сега дай бавно — провикна се Скупър, когато Тейт задейства лебедката, заобиколен от рибарски мрежи, изцапани с масло парцали и пеликани, които си чистеха перата.

Носът на "Чери Пай" подскочи в рамата, потръпна и се плъзна по подводните релси на Ремонтния док на Пит — крив пристан и ръждясал навес за лодките — единствения буксирен пристан в Баркли Коув.

— Добре, успя да я качиш. Сега я изкарай.

Тейт натисна пак лоста на лебедката, лодката запълзя по релсите и влезе в сухия док. Те я завързаха с въжета и започнаха да остъргват захванатите по нея полипи, докато кристалните арии на Милица Корджъс се лееха от грамофона. Трябваше да положат грунд, а после и ежегодния слой червена боя. Майка му беше избрала цвета и Скупър никога нямаше да го смени. От време на време спираше да стърже и размахваше вдъхновено големите си ръце в такт с музиката.

Сега, в началото на зимата, Скупър плащаше на Тейт надница като на възрастен работник, за да помага след училище и в събота и неделя, но Тейт не можеше да се измъква често при Кая. Той не го спомена пред баща си, никога не споменаваше пред баща си нищо за Кая.

Стъргаха полипите до тъмно, накрая дори ръцете на Скупър изтръпнаха.

— Много съм изморен, за да готвя, ти май също си изморен. Хайде да хапнем в ресторанта на път за вкъщи.

Като кимаха на всеки срещнат, защото нямаше човек, когото да не познават, седнаха на една ъглова маса. И двамата си поръчаха специалитета на заведението — пилешка пържола, картофено пюре със сос, ряпа и салата от зеле. Содени питки и пай от орехи пекан със сладолед. На съседната маса едно четиричленно семейство се бяха хванали за ръце и бяха навели глави, докато бащата изричаше молитвата на глас. Когато каза "Амин", целунаха въздуха, стиснаха си ръцете и раздадоха царевичния хляб.

Скупър каза:

— Виж, сине, знам, че тази работа по лодката ти пречи на разни други неща. Така е, но през есента не отиде на забавата в гимназията, никъде не отиде, а аз не искам да пропускаш всичко, все пак си последна година. В павилиона ще организират голяма танцова забава. Ще поканиш ли някое момиче?

— Не. Може и да отида, не съм сигурен. Но не искам да каня никое момиче.

— Нито едно момиче ли няма в училището, с което би искал да отидеш?

— Няма.

— Е, тогава — Скупър се облегна назад, когато сервитьорката сложи пред него чинията с храната. — Благодаря ти, Бети. Добре си я напълнила.

Бети мина от другата страна и сложи чиния и пред Тейт, накамарена още повече.

— Яжте сега — подкани тя. — Има още много в кухнята. При специалитетите се яде на корем — тя се усмихна на Тейт и тръгна към кухнята, като поклащаше подчертано бедра.

Тейт каза:

— Момичетата в училище са глупави. Говорят само за прически и високи токчета.

— Ами, момичетата така си говорят. Понякога трябва да приемаш нещата, каквито са.

— Може би.

— Виж, сине, аз не плащам данък на клюките, никога не съм го правил. Но упорито се говори, че имаш вземане-даване с онова момиче от мочурището. — Тейт вдигна възмутено ръце. — Чакай, чакай — продължи Скупър, — не вярвам на всичките истории, които разправят за нея, тя сигурно е добро момиче. Внимавай обаче, сине. Не ти трябва да се обзавеждаш със семейство толкова рано. Разбираш какво ти казвам, нали?

Тейт му изсъска тихо:

— Първо твърдиш, че не вярваш на историите, които се разказват за нея, после ми заявяваш, че не трябвало да се обзавеждам със семейство, и така показваш, че смяташ, че е точно такова момиче. Е, от мен да го знаеш, тя не е такава. Тя е по-чиста и невинна от всички момичета, с които ме караш да ида да танцувам. О, човече, да речем, че някои от момичетата в този град ловуват на глутници и не взимат заложници. И да, срещам се от време на време с Кая. И знаеш ли защо? Уча я да чете, защото хората в града се държат толкова гадно с нея, че дори не може да ходи на училище.

— Чудесно, Тейт. Много добре от твоя страна. Но моля те, разбери, че съм длъжен да ти говоря такива неща. Може да не ни е приятно да говорим за това, но родителите трябва да предупреждават децата си за разни работи. Това е мое задължение, така че не се дразни.

— Знам — каза Тейт, ужасно подразнен, и ядно намаза една содена питка с масло.

— Хайде. Да си вземем допълнително, а после от пая с пекан.

Щом донесоха пая, Скупър подхвана:

— Е, след като поговорихме за неща, които никога не споменаваме, мога да кажа и още нещо, което ми се върти в ума.

Тейт отклони поглед към пая си.

Скупър продължи:

— Искам да знаеш, сине, колко се гордея с теб. Ти сам-самичък изучи живота на мочурището, наистина имаш добри оценки в училище, кандидатства в колеж, за да продължиш образованието си. И те приеха. Не съм от хората, които говорят много за такива неща. Но се гордея много с теб, сине. Ясно ли е?

По-късно, в стаята си, Тейт изрецитира част от любимото си стихотворение:

Покрай работата си, доколкото успяваше, Тейт ходеше при Кая, но никога не можеше да остане задълго. Понякога плаваше с лодката четиресет минути, за да си поговорят, хванати за ръце, десет минути на плажа. С много целувки. Не губеха нито минута. После се връщаше. Искаше му се да докосне гърдите ѝ, готов беше да убие само за да ги види. Буден през нощта, копнееше за бедрата ѝ, сигурно бяха много меки и същевременно стегнати. Всяка мисъл отвъд бедрата ѝ го караше да се оплита в чаршафите. Но тя беше толкова млада и плаха. Ако оплескаше нещата, можеше някак си да я нарани и после щеше да е по-лош и от онези момчета, които само говореха как ще я пипнат. Желанието му да я защити беше толкова силно, колкото и другото му желание. Понякога.

При всяко посещение при Кая Тейт ѝ носеше книги от училище или от библиотеката, особено за животните от мочурището и по биология. Напредъкът ѝ го смайваше. Кая вече можеше да чете всичко, каза ѝ той, а щом човек може да чете всичко, може и да научи всичко. От нея зависеше.

— Хората не се опитват изобщо да си позапълнят мозъка каза той. — Приличаме на жирафите, които не използват шиите си, за да стигнат до по-горните листа.

Сам-самичка с часове, Кая четеше на светлината на фенера как растенията и животните се изменят с времето, за да се нагодят към неспирно променящата се земя, как някои клетки се делят и се специализират в дробове или сърца, докато другите си остават необвързани стволови клетки, в случай че потрябват по-късно. Как птиците пеят на зазоряване, защото хладният и влажен въздух на утрото пренася по-бързо песните и онова, което влагат в тях. През целия си живот Кая беше наблюдавала с очите си тези чудеса, така че разбираше лесно природата.

И сред всички биологични светове търсеше обяснение защо една майка зарязва детето си.

Един студен ден, когато листата на чинарите отдавна бяха обрулени, Тейт слезе от лодката си с подарък, завит в червена и зелена хартия.

— Аз нямам нищо за теб — каза му Кая, след като той ѝ подаде подаръка. — Не знаех, че е Коледа.

— Не е — усмихна се той. — В никой случай — излъга. — Хайде, не е кой знае какво.

Тя внимателно разви хартията и откри речник на Уебстър втора ръка.

— О, Тейт, благодаря ти.

— Погледни вътре — подкани я той.

На буквата "п" имаше перо от пеликан, на "н" имаше незабравки, а на "г" — изсушена гъба. Между страниците имаше притиснати толкова много съкровища, че книгата не можеше да се затваря добре.

— Ще се опитам да дойда в деня след Коледа. Може би ще успея да донеса пуйка за вечеря.

Сбогува се с нея с целувка. След като си тръгна, Кая изруга на глас. Това беше първият ѝ шанс след напускането на Мама да подари нещо на човек, когото обича, и тя го беше пропуснала.

След няколко дни, разтреперана в прасковената рокля от шифон без ръкави, тя чакаше Тейт на брега на лагуната. Крачеше напред-назад, стиснала в ръка подаръка си за него — снопчето пера от главата на мъжки кардинал, — увит в хартията, която беше донесъл той. Веднага щом Тейт слезе от лодката, тя му тикна подаръка в ръцете и настоя да го отвори. Той така и направи.

— Благодаря ти, Кая, нямам такива пера.

Е, Коледата ѝ вече беше пълна.

— А сега да влезем вътре. Сигурно си измръзнала с тази рокля.

Кухнята беше топла от готварската печка, но въпреки това той настоя Кая да се преоблече с пуловер и джинси.

Двамата заедно стоплиха храната, която Тейт беше донесъл — пуйка с плънка от царевичен булгур, сос от боровинки, запечени сладки картофи и тиквен пай — остатъците от коледната вечеря с баща му в ресторанта. Кая беше опекла содени питки и те ядоха на кухненската маса, която тя беше украсила със зеленика и раковини.

— Аз ще измия чиниите — каза Кая, докато наливаше гореща вода от печката в мивката.

— Ще ти помогна — той се приближи отзад и обви с ръце талията ѝ.

Кая отпусна със затворени очи глава на гърдите му. Пръстите му се промъкнаха бавно под пуловера ѝ, по гладкия ѝ корем и поеха към гърдите ѝ. Както винаги, тя не носеше сутиен и пръстите му обхванаха зърната ѝ. Задържаха се там, но по тялото ѝ се разля топлина, сякаш ръцете му се бяха плъзнали между краката ѝ. Усети как в нея пулсира празнота, която настояваше веднага да бъде запълнена. Но Кая не знаеше какво да прави, какво да каже и затова го отблъсна.

— Всичко е наред — рече ѝ той.

Просто продължи да я прегръща, и двамата дишаха тежко.

Все още в оковите на зимата, слънцето свенливо надничаше от време на време в промеждутъците между дни, изпълнени с вятър и гаден дъжд. А после един следобед пролетта за постоянно си проби път с лакти. Дните се затоплиха, небето сияеше, сякаш го бяха лъснали. Кая говореше тихо, докато вървяха с Тейт покрай затревения бряг на дълбок поток под надвесените клони на високи лешникови борове[9]. Изведнъж той я сграбчи за ръката, за да я накара да млъкне. Погледът ѝ проследи неговия до ръба на потока, където под листата се криеше голяма американска жаба, почти цяла педя. Съвсем обичайна гледка, с изключение на това, че жабата беше абсолютно искрящо бяла.

Тейт и Кая се спогледаха усмихнато и продължиха да я наблюдават до мига, в който тя не изчезна с безшумен грациозен скок. Въпреки това запазиха мълчание, докато не се измъкнаха назад в храстите поне с още около пет метра. После Кая прикри устата си с ръце и се изкиска. И отскочи от Тейт в буен момичешки танц с недотам момичешко тяло.

Той я наблюдава около секунда, вече не мислеше за жаби. Тръгна целеустремено към нея. Изражението на лицето му я спря под един голям дъб. Тейт я хвана за раменете и я долепи до дървото. Притиснал ръцете ѝ от двете страни на тялото, я целуна, опрял слабините си в нея. От Коледа насам те се целуваха и бавно се проучваха, ала не по този начин. Той винаги водеше, но търсеше в очите ѝ знак дали да спре, а не както сега.

Отдръпна се, дълбоките му златистокафяви очи се бяха впили в нейните. Бавно разкопча блузата ѝ, свали я и разголи гърдите ѝ. Без да бърза, ги огледа и опипа с пръсти, като описваше кръгове около зърната ѝ. После свали ципа на шортите ѝ и ги засмъква, докато не паднаха на земята. Почти гола за пръв път пред него, тя вдигна ръце да се прикрие, силно задъхана. Той нежно отмести ръцете ѝ и отново огледа бавно тялото ѝ. Слабините ѝ пулсираха, сякаш цялата ѝ кръв се беше стекла там. Той смъкна шортите си и без да спира да я гледа, притисна към нея еректиралия си член.

Когато тя свенливо се извърна настрани, Тейт вдигна брадичката ѝ и каза:

— Погледни ме. Гледай ме в очите, Кая.

— Тейт, Тейт — тя протегна ръце в опит да го целуне, но той я възпря, за да я принуди само да го гледа.

Кая не знаеше, че абсолютната голота може да причини такъв копнеж. Тейт прокара леко ръцете си отвътре по бедрата ѝ И тя инстинктивно раздалечи леко краката си. Пръстите му се придвижиха между краката ѝ и започнаха бавно да масажират части от нея, за които тя не знаеше, че изобщо съществуват. Кая отметна назад глава и простена.

Той рязко се отблъсна от нея и направи крачка назад.

— Божичко, Кая, съжалявам. Съжалявам.

— Тейт, моля те, искам го.

— Не и така, Кая.

— Защо? Защо не така?

Тя посегна към раменете му и се опита да го придърпа отново към себе си.

— Защо? — попита отново.

Той вдигна дрехите ѝ и я облече. Без да я докосва там, където тя искаше, където части от нея все още пулсираха. После я вдигна и я занесе на брега на потока. Сложи я на земята и седна до нея.

— Кая, желая те повече от всичко на света. Желая те завинаги. Но ти си толкова млада. На петнайсет години си.

— И какво от това. А ти си само четири години по-голям от мен. Не е като да си някакъв възрастен чичко аз-знам-всичко.

— Да, но аз не мога да забременея. И такова нещо не може лесно да ми навреди. Няма да го направя, Кая, защото те обичам.

Любов. Тя не разбираше нищо, свързано с тази дума.

— Все още си мислиш, че съм малко момиченце — проплака тя.

— Кая, с всяка секунда ми звучиш все повече като малко момиченце — но се усмихна и я привлече към себе си.

— Кога тогава, ако не сега? Кога ще можем?

— Все още не.

Помълчаха малко, а после тя го попита:

— Откъде знаеш какво да правиш? — с обронена глава, отново обхваната от свян.

— Откъдето и ти.

Един майски следобед, докато се връщаха от лагуната, той каза:

— Нали знаеш, че скоро заминавам. Отивам да уча в колеж. Беше ѝ споменал, че заминава за Чейпъл Хил, но Кая изтика мисълта от съзнанието си, защото знаеше, че пред тях е поне лятото.

— Кога? Нали не сега?

— Не след дълго. След няколко седмици.

— Но защо? Мислех, че колежът започва през есента.

— Приеха ме на работа в една биологична лаборатория в студентския град. Не мога да откажа. Така че започвам през лятото. От всички хора, които я бяха напуснали, само Джоди се беше сбогувал. Всички останали си бяха отишли ей така завинаги, но от това не ѝ стана по-леко. Гърдите ѝ пареха.

— Ще се връщам колкото може по-често. Не е чак толкова далеч. По-малко от един ден с автобус.

Тя седеше безмълвно. Най-сетне каза:

— Защо трябва да ходиш, Тейт? Защо не можеш да останеш тук и да ловиш скариди като баща си?

— Кая, ти знаеш защо. Просто не мога да го направя. Искам да изучавам мочурището, да стана учен биолог.

Стигнаха до плажа и седнаха на пясъка.

— А после какво? Тук няма работа за такива хора. Няма никога да се върнеш.

— Ще се върна. Няма да те изоставя, Кая. Обещавам ти. Ще се върна при теб.

Тя скочи на крака и стресна калугериците, които хвръкнаха с крясъци. Хукна от плажа към гората. Тейт се затича подире ѝ, но когато стигна до дърветата, спря и се огледа. Кая вече не се виждаше никъде.

Ала в случай че се беше скрила някъде наблизо и го чуваше, той извика:

— Кая, не можеш да бягаш непрекъснато. Понякога трябва да обсъждаш нещата. Да се изправиш пред тях — а после, все по-нетърпеливо: — По дяволите, Кая. По дяволите!

Седмица по-късно Кая чу как лодката на Тейт бръмчи през лагуната ѝ и се скри зад един храст. Докато той забавяше ход по канала, чаплата се вдигна в небето с бавен размах на сребърните си криле. Част от Кая искаше да побегне, но тя излезе на брега в очакване.

— Хей — каза той.

Този път не носеше шапка, а непокорните му златни къдрици се развяваха около почернялото му лице. Като че ли през последните месеци раменете му се бяха разширили, бяха станали като на мъж.

— Хей.

Той слезе от лодката, хвана Кая за ръка, отведе я до дънера, където преминаваха уроците им, и седнаха до него.

— Излиза, че ще трябва да тръгна по-рано, отколкото си мислех. Пропускам тържеството за завършване на гимназията, за да мога да започна работа. Кая, дойдох да ти кажа довиждане.

Дори гласът му изглеждаше по-мъжки, готов за един по-сериозен свят.

Тя не отговори и остана да седи с извърнато настрани лице. Гърлото ѝ се беше стегнало. Той сложи в краката ѝ две чанти с шкартирани книги от библиотеката и от училище, предимно научни.

Кая не беше сигурна, че ще може да проговори. Искаше ѝ се той да я отведе отново на онова място с бялата жаба. В случай че нямаше да се върне, искаше ѝ се да я заведе там сега.

— Ще ми липсваш, Кая. Всеки ден, по цял ден.

— Може и да ме забравиш. Като се заемеш с разните работи в колежа и срещнеш всички онези красиви момичета.

— Никога няма да те забравя. Изобщо. Грижи се за мочурището, докато се върна, чу ли? И внимавай.

— Добре.

— Имам предвид сега, Кая. Внимавай с хората, не позволявай на непознати да се доближават до теб.

— Мисля, че мога да се скрия и да надбягам всеки.

— Да, вярвам ти. Ще се върна до един месец, обещавам. За Четвърти юли. Ще се върна, преди да си се усетила.

Кая не отговори и той продължи да стои с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на джинсите. Тя стоеше до него, но и двамата бяха зареяли очи в дърветата.

Тейт я хвана за раменете и я целува дълго.

— Довиждане, Кая.

За миг тя погледна над рамото му, а после се взря в очите му. Пропаст, която познаваше до най-големите ѝ дълбини.

— Довиждане, Тейт.

Без да продума повече, той се качи в лодката и прекоси лагуната. Точно преди да се скрие в канала зад гъстите храсти калина, се обърна и ѝ махна. Кая вдигна ръка високо над главата си, а после я притисна до сърцето си.

Деветнайсета глава Все пак май имаше нещо 1968 година

На сутринта, след като прочете втория доклад от лабораторията, и на осмия ден, след като бяха открили тялото на Чейс Андрюс в тресавището, заместник-шериф Пардю отвори с крак вратата на полицейското управление и влезе вътре. Носеше две мукавени чашки кафе и плик с горещи понички — току-що извадени от фритюрника.

— О, човече, мирише на заведението на Паркър — каза Ед, когато Джо остави всички тези благини на бюрото.

Всеки си извади по една огромна поничка от кафявия плик с мазни петна. Премляснаха звучно и си облизаха пръстите, изцапани с глазура.

Като се прекъсваха един друг, и двамата обявиха:

— Е, научих нещо.

— Давай — каза Ед.

— Разбрах от няколко източника, че Чейс е правел нещо в мочурището.

— Правел нещо ли? В смисъл?

— Не съм сигурен, но някакви мъже в Проклетата бирария казаха, че преди около четири години започнал да ходи често сам в мочурището, бил много потаен. Пак ходел за риба или с яхтата с приятелите си, но често пътувал сам. Мислех си да не се е забъркал с някакви наркомани или нещо още по-лошо. Да е оплел конците с някакви наркогангстери. Легнеш ли с кучета, ще те полазят бълхи. Или както в случая, изобщо няма да станеш.

— Не знам. Беше момче спортист, трудно ми е да си представя, че се е забъркал с наркотици — каза шерифът.

— Някога беше момче спортист. И въпреки това мнозина от тях се забъркват с наркотици. Преминат ли дните на величие за героя, търсят тръпката другаде. Или пък може да е имал там жена.

— Едва ли в мочурището има дами по неговия вкус. Той се мотаеше само с каймака на Баркли. Не с измета.

— Ами може да е решил, че е паднал под социалното си ниво, и вероятно затова е бил толкова потаен.

— Вярно — каза шерифът. — Във всеки случай, каквото и да е правел, това открехва нова страница от живота му, за която не знаем нищо. Да се поразровим и да видим с какво се е занимавал.

— Ти също каза, че имаш нещо ново?

— Не съм съвсем сигурен. Обади се майката на Чейс, каза, че имала да ни съобщи нещо важно по случая. Нещо, свързано с някакъв гердан с раковина, който той непрекъснато носел. Тя е убедена, че това е следа. Иска да дойде и да ни разкаже.

— Кога ще дойде?

— Днес следобед, съвсем скоро.

— Няма да е зле да имаме истинска следа. По-добре е, отколкото да се разхождаме и да търсим някой с червен вълнен пуловер, че и с мотив при това. Трябва да признаем, че ако това е убийство, било е извършено хитро. Мочурището сдъвква и поглъща всякакви доказателства, ако изобщо има такива. Имаме ли време да обядваме, преди Пати Лъв да дойде тук?

— О, да, и специалитетът на заведението са пържени свински котлети. И пай с къпини.

Двайсета глава Четвърти юли 1960 година

Облечена във вече окъсялата прасковена рокля от шифон, Кая отиде на четвърти юли боса до лагуната и седна на дънера, на който четяха. Свирепата жега бе изсмукала и последните струйки мъгла и въздухът бе изпълнен с тежка влага, в която едва се дишаше. От време на време Кая коленичеше край лагуната и плискаше с хладна вода врата си, като през цялото време се вслушваше за бръмченето на лодката на Тейт. Нямаше нищо против да чака, четеше книгите, които той ѝ беше дал.

Денят влачеше бавно минутите си, а слънцето беше заседнало насред небето. Дънерът започна да ѝ убива и Кая седна на земята, опряла гръб в едно дърво. Най-сетне, почувствала глад, изтича до къщурката да изяде вчерашния кренвирш със содена питка. Яде набързо, от страх, че Тейт ще пристигне, докато тя не е на поста си.

Горещото и задушно време докара комари. Никаква лодка, никакъв Тейт. На смрачаване Кая стоеше изправена и неподвижна като щъркел, загледана в празния и тих канал. Изпитваше болка да диша. Смъкна роклята и се потопи във водата, заплува в тъмния ѝ хлад, водата се плъзгаше по кожата ѝ и освобождаваше тялото ѝ от загнездилата се жега. Излезе от лагуната и седна, гола, върху петно мъх на брега да изсъхне, докато луната се скрие зад хоризонта. После с дрехите си в ръка влезе вътре.

Чака и на другия ден. Всеки час от деня до обяд се зареждаше с горещина, която следобед прежуряше до мехури и пулсираше след залез. По-късно луната хвърляше по водата надежда, но и тази надежда умираше. Още един изгрев, още един нажежен до бяло ден. Отново залез. Надеждата на Кая разми очертанията си. Погледът ѝ се местеше вяло и макар че се вслушваше за лодката на Тейт, тя вече не беше нащрек.

Лагуната миришеше едновременно на живот и на смърт — органична смес от обещание и разложение. Жабите крякаха. Кая наблюдаваше с притъпени сетива светулките, които чертаеха траекториите си в нощта. Никога не затваряше светещите буболечки в буркани — човек научава много повече, когато не затваря нещо в буркан. Джоди я беше научил, че женските светулки примигват със светлинките си под опашките, за да дадат знак на мъжките, че са готови за чифтосване. Всеки вид светулки имаше свой светлинен език. Докато Кая ги наблюдаваше, забеляза, че някои женски присветваха — точка, точка, точка, тире, — докато танцуваха на зигзаг, а други — тире, тире, точка — в съвсем различен танц. Мъжките, разбира се, познаваха сигналите на своя вид и отиваха само при своите женски. После, както ѝ беше обяснил Джоди, си триеха дупетата едно в друго, както повечето живинки, за да родят малки.

Изведнъж обаче Кая седна и се загледа внимателно — една от женските беше променила своя код. Първо просветна своята поредица от тирета и точки, с което привлече мъжки от своя вид и се чифтосаха. После просветна различен сигнал и при нея долетя мъжки от друг вид. Разчел посланието ѝ, вторият мъжки беше убеден, че е намерил готова за чифтосване женска от своя вид, и запърха над нея, за да я оплоди. Но изведнъж женската светулка се пресегна, захапа го и го нагълта с всичките му шест крака и две криле. Кая наблюдаваше и другите. Само като променяха сигналите си, женските получаваха онова, което искаха — първо секс, а после храна.

Кая знаеше, че нямаше за какво да ги съди. Злото не участваше в играта, просто животът продължаваше така, макар и за сметка на някои от играчите. В биологията доброто и злото бяха с един и същи цвят, но в различна светлина.

На другата сутрин, проклела остатъците от жестоката си надежда, тя отново отиде да чака в лагуната. Седнала до водата, се ослушваше за звука на лодката по каналите или из далечните приливни устия.

След един час хвърли последен поглед и тръгна към къщурката. Усещаше под себе си силно течение. Отлив, който познаваше добре.

Двайсет и първа глава Ястребът на Купър 1960 година

Горещият вятър потракваше с клоните на палмите джуджета като с малки сухи костици. Вече три дни, откакто се беше отказала да чака Тейт, Кая не ставаше от леглото. Упоена от отчаяние и жега, с влажни от пот дрехи и чаршафи, с лепнеща кожа. Изпращаше пръстите на краката си на мисия — да търсят хладни местенца между чаршафите, но те не намираха нищо.

Не забелязваше кога изгрява луната и кога всеки ден големият вирджински бухал полита надолу, за да сграбчи сойка. От леглото си чуваше мочурището отвъд в шума на крилете на косовете, но не отиваше при него. Душата я болеше от плача на чайките над плажа, които я викаха. Но за първи път през живота си не отиде при тях. Надяваше се болката от това, че ги пренебрегва, да измести раната в сърцето ѝ. Не успя.

Апатично се чудеше какво ли е сторила, за да отпрати всички така от себе си. Собствената си майка. Сестрите си. Цялото си семейство. Джоди. А сега и Тейт. Най-горчивите ѝ спомени бяха незапомнените дати, на които членовете на семейството ѝ изчезваха по пътеката. Последните проблясъци на белия шал през листата. Купчината къси чорапи, оставени върху дюшеците на пода.

Същото беше и с Тейт, с живота и с любовта. Сега вече нямаше Тейт.

"Защо, Тейт, защо? — мърмореше тя глухо в чаршафите. — Уж беше различен. Уж щеше да останеш. Каза, че ме обичаш, но такова нещо няма. Няма нито един човек на света, на когото да мога да разчитам." Някъде дълбоко в себе си Кая си обеща вече никога да не се доверява и да не обича никого.

Винаги намираше в себе си сили и воля да се измъкне от тресавището, да направи следващата стъпка, независимо колко колеблива бе тя. И докъде я беше докарал този неин дух? Потъваше в неспокоен сън и се будеше.

Изведнъж слънцето — силно, ярко и прежурящо — я блъсна в лицето. Никога през живота си не беше спала до обяд. Чу тихо шумолене и когато се надигна на лакът, видя, че един ястреб на Купър, едър колкото гарван, е застанал от другата страна на мрежата на вратата и наднича вътре. За пръв път от дни в Кая се размърда някакво любопитство. Тя се надигна и ястребът отлетя.

Най-сетне направи каша от гореща вода и царевичен булгур и се запъти да нахрани чайките. Щом излезе на плажа, те всичките закръжиха и се застрелкаха суетливо, а тя падна на колене и започна да им хвърля храна по пясъка. Когато се скупчиха около нея, усети как перата им се докосват до ръцете и бедрата ѝ и отметна назад глава с усмивка. Нищо че по бузите ѝ течаха сълзи.

След Четвърти юли Кая два месеца не напусна дома си, не излезе в мочурището и не отиде при Джъмпин за бензин или продукти. Хранеше се със сушена риба, миди и стриди. Царевична шипа и зеленчуци.

Когато опразни всичките рафтове, най-сетне пое с лодката към Джъмпин да се запаси, но не остана да бъбри с него както обикновено. Свърши си работата и го остави да стои и да гледа подире ѝ. В крайна сметка нуждата ѝ от хора винаги я нараняваше.

Няколко сутрини по-късно ястребът на Купър отново кацна на стълбите ѝ и занаднича през мрежата. "Колко странно — помисли си тя и наведе глава към него. — Хей, Куп."

Той хвръкна с лек подскок, отмина я в полет, а после се издигна в облаците. Докато го наблюдаваше, Кая си каза: "Трябва да се върна в мочурището". Изкара лодката и се плъзна сред каналите и насрещните течения в търсене на птичи гнезда, пера или раковини за пръв път, откакто Тейт я беше изоставил. Дори и сега не можеше да не мисли за него. Интелектуалният чар на хубавите момичета в Чейпъл Хил го беше подмамил. Кая не можеше да си представи как изглеждат жените в колежа, но каквито и да бяха, явно бяха по-добри от рошавата и боса търсачка на миди, която живееше в схлупена къщурка.

До края на август животът ѝ отново напипа руслото си — Кая плаваше с лодката, събираше, рисуваше. Месеците минаваха. Ходеше при Джъмпин само когато продуктите ѝ свършваха, но много малко разговаряше с него.

Колекциите ѝ ставаха все по-зрели, по-методично категоризирани по разред, род и вид, по възраст, в зависимост от износването на костите, по размер до милиметри за перата или пък по най-фините оттенъци на листата. Науката и изкуството обединяваха сили — цветове, светлина, видове, живот, — извайваха шедьоври от знание и красота, които изпълваха всеки ъгъл на къщурката ѝ. Нейният свят. Беше израснала с тях — като стеблото на асма — самичка, но свързваща всички чудеса в едно.

Наред с нарастването на сбирките обаче растеше и самотата ѝ. В гърдите на Кая се бе настанила болка с размерите на сърцето ѝ. Нищо не я облекчаваше. Нито чайките, нито великолепните залези, нито дори и най-редките раковини.

Месеците се изнизаха в година.

Самотата ѝ порасна по-голяма от нея самата. Тя копнееше за нечий глас, за присъствие, за докосване, но много повече ѝ се искаше да опази сърцето си.

Месеците се изнизаха в още една година. И в още една.