Където пеят раците

Двайсет и втора глава Познатият прилив 1964 година

Деветнайсетгодишна, с по-дълги крака, по-големи и като че ли по-черни очи, Кая седеше на Пойнт Бийч и наблюдаваше как раците вървят назад и се закопават в размивания от вълните пясък. Изведнъж дочу от юг гласове и скочи на крака. Група дечурлига — сега вече юноши, — които бе наблюдавала от време на време през годините, се приближаваха бавно към нея, като си подхвърляха футболна топка, тичаха и ритаха разбиващите се вълни. Разтревожена, че ще я видят, Кая хукна с големи скокове към дърветата, от краката ѝ се разхвърча пясък, после се скри зад широкия ствол на един дъб. Същевременно съзнаваше колко странно е поведението ѝ.

"Нищо не се е променило кой знае колко — помисли си тя, — те се смеят, а аз се държа като пясъчен рак." Дивачка, която се срамува от чудатото си поведение.

Високата-кльощава-блондинка, Конската-опашка-с-луничките, Винаги-нося-перли и Топчестата-с-дебелите-бузи лудуваха по плажа в плетеница от смях и прегръдки. По време на редките си посещения в градчето Кая чуваше превзетия им провлачен говор. "Ами, да, Момичето от мочурището се облича с дрехи от цветнокожите и трябва да продава миди за царевичен булгур."

И все пак след всичките тези години те още бяха приятелки. Това не беше малко. Отвън изглеждаха глуповати, да, но както няколко пъти ѝ беше повторила Мейбъл, иначе бях бетон. "Имаш нужда от няколко приятелки, сладурче, защото са завинаги. Без клетви. Малката група жени са най-нежното и най-жилавото нещо на земята."

Кая усети, че и тя се смее заедно с тях, докато ритаха една по друга солената вода. После с писъци хукнаха като една към разбиващите се вълни в по-дълбокото. Усмивката на Кая изчезна, когато излязоха от водата и се скупчиха в традиционната си групова прегръдка.

Писъците им задълбочиха още повече тишината около Кая. Тяхната свързаност протягаше ръце към нейната самота, но тъй като знаеше, че е нарочена като измет от мочурището, Кая остана зад дъба.

Очите ѝ се спряха върху най-високото момче. С шорти и цвят каки и без риза, той подхвърляше футболната топка. Кая гледаше как мускулите по гърба му потрепват. Загорелите му рамене. Знаеше, че това е Чейс Андрюс, и през годините, откакто той едва не я бе премазал с велосипеда си, го бе виждала неведнъж с тези негови приятели на плажа, да влиза в ресторанта за млечен шейк или да купува бензин при Джъмпин.

Сега, след като групата се приближи, тя наблюдаваше само него. Когато друго момче хвърли топката, той се затича да я хване и се приближи до нейното дърво, като зарови боси крака в горещия пясък. Вдигна ръка да хвърли топката, погледна случайно назад и улови погледа на Кая. Върна топката и без да се издава пред другите, се обърна и задържа погледа ѝ. Косата му беше черна като нейната, но очите му бяха светлосини, имаше мъжествено, забележително лице. Върху устните му се оформи сянка на усмивка. После той се върна при останалите с отпуснати рамене, самоуверен.

Обаче я забеляза. Задържа погледа ѝ. Дъхът ѝ се смръзна, докато я заливаше гореща вълна.

Тя ги проследи с очи, предимно него, надолу по брега. Умът ѝ казваше едно, желанието ѝ — друго. Тялото, а не сърцето ѝ наблюдаваше Чейс Андрюс.

На другия ден Кая се върна — със същия прилив, но по друго време, на плажа обаче нямаше никой освен шумните брегобегачи и раците, яхнали вълните.

Опита се да си наложи да избягва този плаж и да броди из мочурището, където да търси птичи гнезда и пера. Да стои на сигурно място и да храни чайките с царевична каша. Животът я беше научил да замесва вещо толкова чувства, колкото може да поеме.

Но самотата имаше свой собствен компас. Затова Кая отиде и на другия ден да търси момчето на плажа. И на по-другия.

Един късен следобед, след като отново беше търсила Чейс Андрюс, Кая пое от къщурката си и легна на тесния плаж, загладен от последната вълна. Вдигна ръце над главата си да докосне влажния пясък и протегна крака с изпънати пръсти. Със затворени очи се затъркаля бавно към морето. Хълбоците и ръцете ѝ оставяха малки вдлъбнатини в лъщящия пясък, който проблясваше и помътняваше от движенията ѝ. Когато се изтърколи близо до вълните, усети с цялото си тяло рева на океана и се запита — кога ще ме докосне морето? Къде ще ме докосне най-напред?

Разпенените вълни се втурнаха към брега и посегнаха към нея. Изтръпнала от очакване, тя задиша дълбоко. Започна да се върти все по-бавно и по-бавно. С всяко претъркулване, точно преди лицето ѝ да докосне пясъка, вдигаше леко глава и вдишваше слънчевосоления мирис. Близо съм, много съм близо. Приближава се. Кога ще го почувствам?

Трескавото ѝ очакване се засили. Усещаше пясъка под себе си по-мокър, боботенето на вълните по-силно. Забави още движението си, сантиметър по сантиметър, в очакване на докосването. Скоро, скоро. Почти го усещаше, преди да е дошло.

Щеше ѝ се да отвори очи, за да надникне, да види колко още ѝ остава. Но се сдържа, стисна клепачи още по-силно, а светлината на небето зад тях не ѝ подсказа нищо.

И изведнъж изпищя, когато водата се втурна под нея, замилва нозете ѝ, помежду тях, потече покрай гърба ѝ, завихри се под главата ѝ и издърпа мастилени кичури коса. Тя се затъркаля по-бързо подир отдръпващата се към дълбокото вълна, срещу потоци от раковини и разни парченца, носени от океана, в обятията на водата. Притиснало я към силното си тяло, морето я сграбчи и я задържа. Не беше сама.

Кая седна и отвори очи към океана, който се пенеше наоколо на меки бели, вечно променящи се талази.

След онзи път, когато Чейс я беше погледнал на плажа, тя вече два пъти за една седмица ходи при Джъмпин. Без да си признава, че се надява да срещне там Чейс. Когато те забележат, ти се приисква да общуваш.

Тя попита Джъмпин:

— Как е Мейбъл? Внуците у вас ли са? — както едно време.

Джъмпин забеляза промяната, но избегна да коментира.

— Да, сега четирима са у дома. Къщата се пръска от кикот и не знам още от какво.

След няколко сутрини обаче, когато Кая доплава до кея, Джъмпин не се виждаше никъде. Накацалите по коловете кафяви пеликани ѝ хвърляха по едно око, като че ли те стопанисваха магазина. Кая им се усмихна.

Подскочи, когато някой я докосна по рамото.

— Здравей — тя се обърна и видя Чейс Андрюс, застанал зад нея. Усмивката ѝ угасна. — Аз съм Чейс Андрюс.

Леденосините му очи пронизаха нейните. Изглежда, изобщо не се притесняваше да я зяпа.

Тя не отговори, но премести тежестта на другия си крак.

— Виждал съм те наоколо. През годините в мочурището. Как ти е името?

За миг му се стори, че няма да му отговори, може би беше тъпа или говореше на някакъв първобитен език, както твърдяха някои. Един не толкова самоуверен мъж щеше да си тръгне

— Кая.

Очевидно той не си спомняше случката с велосипедите на тротоара или я познаваше само като Момичето от мочурището.

— Кая — странно име. Но хубаво. Искаш ли да си направим пикник? С моята яхта, тази неделя?

Тя отклони очи от него, докато преценяваше думите му, но не можа да ги проумее докрай. Това беше шанс да бъде с някого. Най-сетне отвърна:

— Добре.

Той ѝ каза да го посрещне по обяд на полуострова с дъбовете на север от Пойнт Бийч. После се качи в синьо-бялата си яхта за водни ски, чиито метални части лъщяха отвсякъде, и даде газ.

Кая се обърна при звука на други стъпки. Джъмпин припкаше по кея.

— Здравей, госпожице Кая. Извинявай, ама влачех един празни сандъци ей натам. Да го напълня ли?

Кая кимна.

На път за дома изключи мотора и се остави да я носи течението, без да губи от поглед брега. Опряла гръб на старата брезентова мешка, загледана в небето, рецитираше наизуст стихотворения, както правеше понякога. Едно от любимите ѝ беше "Морска треска" от Джон Мейсфийлд:

Кая беше прочела едно стихотворение от не толкова известната поетеса Аманда Хамилтън, публикувано наскоро в местния вестник, който тя си купи в "Пигли Уигли", и издекламира и него:

Думите я подсетиха за Тейт и дъхът ѝ спря. Стигаше му само да намери нещо по-добро и си отиде. Не дойде дори да се сбогува.

Кая не знаеше, че Тейт е идвал да я види.

В деня, преди да се качи на автобуса за дома онзи Четвърти юли, доктор Блум, преподавателят, който го беше взел на работа, влезе в лабораторията по протозоология и попита Тейт дали иска в събота и неделя да се присъедини към група известни еколози в орнитоложка експедиция.

— Забелязал съм интереса ви към орнитологията и се чудех дали не искате да дойдете. Имам място само за един студент и се сетих за вас.

— Абсолютно. Ще дойда.

След като доктор Блум си тръгна, Тейт остана сам сред лабораторните маси, микроскопите и бръмченето на автоклава, не спираше да се чуди как се е поддал толкова лесно. Колко бързо скочи, за да направи впечатление на професора. Каква гордост изпита, че е единственият студент, когото са забелязали и поканили.

Следващият му шанс да се прибере у дома — и то само за една нощ — беше след петнайсет дни. Бързаше неистово да се извини на Кая, която щеше да го разбере, щом научеше за поканата на доктор Блум.

Тейт намали оборотите и сви в канала, където дънерите лъщяха от гърбовете на припичащите се на слънцето костенурки. Някъде насред пътя забеляза лодката на Кая старателно скрита сред високата жилава спарцела. Веднага намали и видя Кая далеч отпред, беше коленичила върху широк пясъчен нанос, очевидно прехласната от някакво дребно ракообразно.

Почти допряла глава до земята, тя не го забеляза и не чу бавно придвижващата се лодка. Тейт сви тихо с лодката в тръстиките, за да не се вижда. Знаеше от години, че Кая понякога наднича през бодливия храсталак и го шпионира. Импулсивно и той реши да направи същото.

Боса, облечена в отрязани джинси и бяла тениска, тя се изправи и протегна високо нагоре ръце. При това движение изложи на показ тънката си като на оса талия. Отново коленичи и загреба пясък с шепи, като го пропускаше между пръстите си и разглеждаше внимателно организмите, които оставаха да се гърчат в шепите ѝ. Той се усмихна на младата биоложка, съсредоточена и глуха за всичко наоколо. Представи си я как стои най-отзад в групата по изучаване на птиците в опит да не бие на очи, но първа от всички забелязва и определя всяка птица. Свенливо и тихо щеше да опише точния вид на тревите, вплетени във всяко гнездо, или пък възрастта на наскоро излюпено женско пиленце въз основа на цветовете по върховете на крилцата му. И най-дребната особеност, характерна за вида. Същината.

Внезапно Тейт трепна, когато Кая скочи с пясък, разлетял се от пръстите ѝ, и се загледа нагоре по течението, в посока, обратна на Тейт. Той едва дочу тихия звук на моторна лодка, която се приближаваше — вероятно рибар или някой от жителите на мочурището, запътил се към града. Мъркащ звук, обичаен и спокоен като гукането на гугутките. Но Кая грабна мешката си, хукна през пясъчния нанос и се шмугна във високата трева. Приведена ниско до земята, започна да хвърля погледи, за да види дали онази лодка не се е показала, и тръгна по патешки към своята лодка, като вдигаше колене почти до брадичката си. Сега беше по-близо до Тейт и той видя очите ѝ, тъмни, с налудничав блясък. Когато стигна до лодката си, Кая се сви от едната ѝ страна с ниско приведена глава.

Рибарят — старче с весело лице и нахлупена шапка — изникна бавно пред погледите им, без да забележи нито Кая, нито Тейт, и изчезна зад завоя. Но тя остана все така замръзнала да се вслушва в постепенно заглъхващите звуци на двигателя, а после се изправи и обърса чело. И продължи да гледа по посока на изчезналата лодка, както елен се взира в празния храсталак подир отишлата си пантера.

Тейт донякъде бе наясно, че Кая си се държи така, но след играта с перата не беше виждал болезнената същина на нещата. Колко измъчена, изолирана и странна беше тя.

Беше прекарал в колежа по-малко от два месеца, но вече беше навлязъл в света, към който се стремеше, беше анализирал смайващата симетрия на молекулата ДНК, сякаш беше пропълзял лично в искряща катедрала от спираловидни атоми, а после се бе покатерил по виещите се окислени стъпенки на спиралата. Разбираше, че целият живот зависеше от този точен и сложен код, транскрибиран върху крехки органични снопчета, които веднага биха загинали в един малко по-топъл свят. И не на последно място, в това негово влечение към целта му да стане учен биолог със своя собствена лаборатория, който да общува с други учени, той бе заобиколен от жизненоважни въпроси и от хора, любопитни като него самия да открият отговорите им.

Умът на Кая би могъл да живее лесно на такова място, но тя самата — не. Дишаше тежко: беше изправен пред решението, което трябваше да вземе там, сред високите треви — Кая или всичко останало.

"Кая, Кая, просто не мога да го направя — прошепна той. — Съжалявам."

След като Кая си замина, той се качи в лодката и отплава обратно към океана. През цялото време проклинаше у себе си страхливеца, който не намери сили да се сбогува с нея.

Двайсет и трета глава Раковината 1964 година

Вечерта, след като беше срещнала Чейс Андрюс на кея на Джъмпин, Кая седеше на кухненската маса под леко примигващия газен фенер. Беше започнала отново да си готви и дояждаше вечерята от питки със суроватка, репи и шарен боб, докато се хранеше, четеше. Но мисълта за пикника с Чейс на другата сутрин размиваше всяко изречение.

Тя стана и излезе в нощта под млечната светлина на непълната луна. Мекият въздух се диплеше като коприна около раменете ѝ. Лунната светлина чертаеше неочаквана пътека през боровете и подреждаше сенките им в рими. Кая тръгна като сомнамбул, докато луната се измъкваше гола от водите и се катереше клон по клон нагоре по дъбовете. Лъскавата кал в лагуната сияеше в силната ѝ светлина и хиляди светулки блещукаха в гората. Облечена в бяла рокля втора ръка, с бухнала пола, Кая размаха бавно ръце във въздуха и започна да танцува под песента на цикадите и петнистите водни жаби. Плъзна длани по хълбоците си и нагоре по врата си. После ги придвижи по бедрата с образа на Чейс Андрюс пред очите си. Искаше ѝ се той да я докосва по този начин. Задиша по-дълбоко. Никой не я беше гледал така, както я гледаше той. Дори и Тейт.

Продължи да танцува сред бледите крилца на еднодневките, пърхащи над ярко осветената от луната кал.

На другата сутрин, след като заобиколи полуострова, видя Чейс в яхтата му близо до брега. Тук на дневна светлина действителността я беше изпреварила и я чакаше. Гърлото ѝ пресъхна. Кая се насочи към плажа, слезе от лодката и я затегли, дъното ѝ захрущя по пясъка.

Чейс се изравни с нея, дрейфуваше по течението.

— Здравей.

Кая го погледна през рамо и кимна. Той слезе от яхтата и ѝ подаде ръка — дълги загорели пръсти и отворена длан. Тя се поколеба — да докосне някого, означаваше да му даде част от себе си, част, която никога нямаше да си върне.

Въпреки това сложи леко ръката си в неговата. Той ѝ помогна да се закрепи, докато стъпваше на кърмата и сядаше на тапицираната скамейка. Денят сияеше, топъл и ясен, и Кая, облечена с отрязани до коленете джинси и бяла памучна блуза — костюм, който бе прекопирала от другите, — изглеждаше нормално. Чейс седна до нея и тя усети как ръкавът му се плъзва леко през ръката ѝ.

Чейс подкара леко яхтата към океана. Откритото море я залюля по-силно от мочурището и Кая знаеше, че от морското люшкане ръката ѝ ще се отърка в неговата. Това предчувствие я накара да забие поглед точно пред себе си, но тя не се отмести.

Най-сетне ги подхвана по-голяма вълна — нагоре и надолу — и ръката му, силна и топла, погали нейната. Отдръпваше се рязко и отново я докосваше при всяко повдигане и падане на лодката. А когато се озоваха в мъртво вълнение, бедрата им се сблъскаха и дъхът ѝ секна.

Докато поемаха на юг покрай брега — единствената яхта в безкрайността, — Чейс даде газ. През следващите десет минути покрай линията на прилива се стелеха километри плажове с бял пясък, защитени от другата част на света от плътна гъста гора. Пред тях във водата Пойнт Бийч се разпери като бляскаво бяло ветрило.

Чейс не беше проронил и дума след поздрава, тя пък изобщо нищо не каза. Той плъзна яхтата на брега и сложи кошницата с храната за пикника в сянката ѝ.

— Искаш ли да се разходим? — попита.

— Да.

Закрачиха покрай водата, всяка вълничка завихряше малки водовъртежи около глезените им и после се оттегляше към морето със засмукващ звук.

Чейс не я държеше за ръка, но от време на време съвсем естествено пръстите им се докосваха. Понякога коленичеха, за да разгледат някоя раковина или кичур прозрачни водорасли, които артистично се виеха на спирала. Сините очи на Чейс бяха игриви, той често се усмихваше. Кожата му беше силно загоряла като нейната. Двамата бяха високи, елегантни и си подхождаха.

Кая знаеше, че Чейс е предпочел да не завършва колеж, а да работи при баща си. Той беше забележителността на града, пуякът мъжкар. И някъде дълбоко в себе си Кая се тревожеше, че тя самата също е произведение на плажното изкуство, някаква рядкост, която той ще повърти в ръце, а после ще хвърли обратно на плажа. Но продължи да върви. Беше дала шанс на любовта, сега искаше просто да запълни празнините. Да притъпи самотата, докато огражда сърцето си със стени.

След около половин километър Чейс застана пред нея, поклони се ниско и я покани подчертано с ръка да седнат на пясъка и да се облегнат върху голям плавей. Заровиха пръстите на краката си в белите пясъчни кристали и се отпуснаха назад.

Чейс измъкна от джоба си хармоника.

— О — каза тя, — ама ти свириш.

Усети думите си някак грапави върху езика.

— Не много добре. Но когато имам публика, облегната върху плавей на плажа…

Със затворени очи той засвири "Шенандоа"[10], пръстите му пърхаха по хармониката като птици, затворени зад стъкло. Песента беше хубава и тъжна като зов от далечен дом. След това Чейс спря рязко насред песента и вдигна една раковина, малко по-голяма от петцентова монета, кремавобяла, с ярки пръски червено и пурпурно.

— Хей, я погледни — каза.

— О, това е Pecten ornatus, пъстра кръгла мида — отвърна Кая. — Срещам ги много рядко. Има много от този род тук, но точно този вид обикновено се заселва на юг от тази ширина, защото тези води са твърде студени за тях.

Той я зяпна. От всички клюки в нито една не се споменаваше, че Момичето от мочурището, "момичето-което-не-може-да-казва-по-букви-куче", знае латинските имена на мидите, къде се въдят — и защо, за бога.

— Не знам нищо за това — каза той, — но виж тук, извита е.

Малките крилца от двете страни на мидата бяха огънати и в основата ѝ бе скътана съвършена дупчица. Той обърна мидата в дланта си.

— Ето, запази я. Ти си по мидите.

— Благодаря — и тя я плъзна в джоба си.

Чейс изсвири още няколко песни и завърши с потпури от мелодии от южните щати, после се върнаха при кошницата за пикник и седнаха върху карираното одеяло да хапнат студено пиле, солена пушена шунка с питки и картофена салата. Кисели краставички с копър. Парчета четирислойна торта с един пръст карамелена глазура. Всичко това беше домашно приготвено и завито във восъчна хартия. Чейс отвори две бутилки кола "Ройъл Краун" и наля в пластмасови чашки — първата газирана напитка в живота ѝ. Щедрата трапеза за нея беше невероятна със старателно сгънатите хартиени салфетки, пластмасовите чинии и вилици. Имаше дори миниатюрна солничка и пипериничка. Сигурно майка му ги беше опаковала, помисли си тя, без да знае, че Чейс отива на среща с Момичето от мочурището.

Говореха само за морските създания — за плавния полет на пеликаните и подскачащите брегобегачи, — не се докосваха и рядко се смееха. Когато Кая му показа неравната редичка от пеликани във въздуха, той кимна и се примъкна по-близо до нея, така че раменете им леко се докоснаха. Когато тя го погледна, Чейс вдигна брадичката ѝ с ръка и я целуна. Докосна леко врата ѝ, а после пробяга с пръсти по блузата до гърдите ѝ. Започна да я целува по-настойчиво и да я държи по-здраво, заобляга се назад, докато накрая и двамата легнаха на одеялото. Чейс бавно се плъзна върху нея, притисна слабини между краката ѝ и с едно движение вдигна блузата ѝ. Тя рязко отметна глава, измъкна се изпод него с блеснали очи, по-черни и от нощта. Дръпна блузата си обратно.

— Леко, леко, всичко е наред.

Кая продължи да лежи с разпиляна по пясъка коса, с пламнало лице, леко отворени алени устни — зашеметяващо красива. Чейс предпазливо протегна ръка да докосне лицето ѝ, но тя скочи и се изправи по-бързо от котка.

Дишаше тежко. Снощи, докато танцуваше сама по брега на лагуната, докато се люлееше в ритъма на луната и еднодневките, тя си въобразяваше, че е готова. Мислеше си, че е научила всичко за чифтосването от гугутките. Никой не ѝ беше казал нищо за секса и единственият ѝ опит в любовната игра беше с Тейт. Тя обаче познаваше подробностите от книгите по биология и беше видяла достатъчно живинки да се чифтосват — и това не беше само като "си триеха дупетата", както ѝ беше казал Джоди, — беше видяла много повече, отколкото мнозина други.

Но поведението на Чейс тук беше твърде безцеремонно — пикник, после чифтосване с Момичето от мочурището. Дори и птиците мъжкари ухажваха известно време женските, като се перчеха с искрящите си пера, строяха беседки, играеха невероятни танци и пееха любовни песни. Да, Чейс беше направил пиршество, но тя струваше повече от порция печено пиле. И песничките от южните щати не се брояха за любовни песни. Кая би могла да предположи, че нещата ще се развият точно така. Мъжките бозайници пърхаха само когато са разгонени.

Докато двамата се гледаха, тишината натежаваше, нарушавана само от дишането им и звука на разбиващите се вълни. Чейс седна и посегна да я хване за ръката, но тя се дръпна.

— Съжалявам. Всичко е наред — каза той, докато се изправяше.

Вярно е, че беше дошъл да я изчука, да е пръв, но бе запленен от вида на тези пламтящи очи.

Опита отново.

— Хайде, Кая. Казах, че съжалявам. Да забравим случката. Ще те закарам до лодката ти.

При тези думи тя се обърна и тръгна през пясъка към гората. С леко поклащащо се издължено тяло.

— Къде отиваш? Не можеш да се върнеш оттук. Ще вървиш с километри.

Но тя вече се беше скрила в дърветата и затича по траекторията на птичия полет — първо навътре в сушата, а после напряко през полуострова към лодката си. Местността ѝ беше непозната, но косовете я поведоха през мочурището из сушата. Не спираше пред блатата и деретата, прецапваше напряко потоците и прескачаше нападалите дървета.

Най-сетне се преви на две и падна на колене, дишаше тежко. Ругаеше със старомодни думи. През ругатните ѝ риданията не можеха да избият на повърхността. Но нищо не можеше да спре онзи срам, който я изгаряше, и болезнената тъга. Беше се подмамила от простичката надежда да общува с някого, всъщност да бъде желана, да бъде докосвана. Но тези забързано опипващи я ръце само взимаха, не споделяха и не даваха.

Заслуша се дали Чейс не е тръгнал подире ѝ, без да е сигурна дали иска той да се промъкне през храстите и да я хване, да помоли за прошка. Ядосваше се отново и отново. После се изправи изтощена и измина останалия път до лодката си.

Двайсет и четвърта глава Пожарникарската кула 1964 година

Буреносните облаци се трупаха и отместваха хоризонта, докато Кая навлизаше с лодката в следобедното море. След пикника им на плажа преди десет дни не беше виждала Чейс, но все още усещаше формата и твърдостта на тялото му, което я притискаше към пясъка.

Нямаше никакви други лодки, когато пое към едно приливно устие на юг от Пойнт Бийч, където веднъж беше видяла необикновени пеперуди — толкова невероятно бели, че биха могли да са албиноси. На трийсетина метра от брега обаче изведнъж изключи мотора, защото видя приятелите на Чейс да товарят ярките кърпи и кошниците за пикник в лодките си. Кая бързо зави, за да потегли с пълна скорост, но тласкана от силно привличане, се обърна да потърси с поглед Чейс. Знаеше, че този неин копнеж е напълно безсмислен. Нелогичното ѝ поведение да запълни празнината нямаше да доведе до нищо. Каква цена можеше да плати човек, за да победи самотата си?

Близо до мястото, където я беше целунал, го видя да върви с въдиците към лодката си. Винаги-нося-перли влачеше подире му хладилна чанта.

Ненадейно Чейс извърна глава и погледна право към нея, докато Кая дрейфуваше с лодката. Тя не се извърна и също го загледа. Но както винаги свенливостта ѝ надделя, Кая извърна очи, даде газ и се мушна в едно сенчесто заливче. Преди да стъпи на плажа, щеше да изчака, докато малката им флотилия си тръгне.

След десет минути излезе отново в морето и далеч напред видя Чейс сам в яхтата си да подскача по вълните. В очакване.

У нея се надигна старият копнеж. Тя все още го интересуваше. Вярно е, че Чейс беше прекалил на пикника, но когато Кая го бе отблъснала, беше спрял. Беше се извинил. Може би Кая трябваше да му даде още един шанс.

Той ѝ махна и извика:

— Здравей, Кая.

Тя не се приближи, но и не си тръгна. Чейс докара яхтата по-близо.

— Кая, съжалявам за онзи ден. Искам да ти покажа пожарникарската кула.

Тя все така мълчеше, но остави течението да носи лодката ѝ към него, макар да съзнаваше, че проявява слабост.

— Виж, ако никога не си се качвала на кулата, това е страхотен начин да видиш мочурището отвисоко. Следвай ме.

Тя даде газ и обърна лодката си към неговата, през цялото време оглеждаше морето, за да се увери, че приятелите му не се виждат.

Чейс ѝ посочи да тръгне на север от Баркли Коув — градчето остана в далечината, ведро и колоритно — и слезе на плажа на малък залив, сгушен в гъста гора. След като завързаха лодките, той я поведе по пътека, обрасла с восъчна мирта и бодлива зеленика. Кая никога не беше идвала в тази наводнена и корениста гора, защото бе разположена от другата страна на градчето и беше твърде близо до хората. Докато вървяха, под храстите се процеждаха тънки вадички застояла вода, напомнящи подмолно, че тази земя принадлежи на морето.

А после се ширна истинското тресавище с торфената си миризма и спарен въздух. Едновременно изненадващо, коварно и безмълвно, то се врязваше в устата на тъмната отдръпваща се гора.

Кая видя как над дървесния свод стърчи разнебитената дървена площадка на изоставената пожарникарска кула и след още няколко минути те стигнаха до разкрачената ѝ основа, направена от грубо издялани греди. Около пилоните и под кулата се процеждаше черна кал, влажна плесен разяждаше гредите. Към върха се виеха стъпала, конструкцията се стесняваше на всяко ниво. Прецапаха през калта и започнаха да се изкачват, Чейс водеше. На петата площадка гъстите дъбови гори се отдръпнаха на запад, докъдето стигаше поглед. Във всички останали посоки попътните течения, лагуните, потоците и приливните устия се виеха сред искрящо зелената трева към морето. Кая никога не се беше изкачвала толкова високо над мочурището. Сега всички парченца от пъзела бяха пред очите ѝ и тя за пръв път видя изцяло лицето му.

Когато се изкачиха до последното стъпало, Чейс протегна ръка и вдигна желязната решетка, която преграждаше стълбите. След като се качиха на площадката, той отново спусна решетката. Преди да стъпи върху нея, Кая я пробва, като почука с пръстите на краката си. Чейс се засмя.

— Здрава е, не се тревожи.

Поведе я към парапета, откъдето се откриваше гледка към мочурището. С вятър, свирещ в крилете им, два червеноопашати ястреба се рееха на нивото на очите им, извили изненадано глави към младия мъж и младата жена, които стояха в тяхното въздушно пространство.

Чейс се обърна към нея и промълви:

— Благодаря, че дойде, Кая. Че ми даде още един шанс да ти кажа колко съжалявам за онзи ден. Прекалих и няма да се случи повече.

Тя не отговори. Дълбоко в себе си искаше да го целуне, да почувства силата му до себе си.

Вместо това бръкна в джоба на джинсите си и каза:

— Направих ти гердан с раковината, която намери. Ако не искаш, няма нужда да го носиш.

Предишната вечер беше закачила раковината на тънко кожено ремъче: беше решила, че уж ще я носи тя самата, но всъщност се надяваше да срещне отново Чейс и ако има възможност, да му подари гердана. Дори и в своя изпълнен с желание блян обаче Кая не си представяше как двамата стоят на върха на пожарникарската кула и гледат отгоре света. От един и същи връх.

— Благодаря ти, Кая — каза той. Погледна гердана, а после промуши глава през ремъчето, като опипваше раковината, която легна върху гърлото му. — Разбира се, че ще го нося.

Не изтърси нищо банално от рода на "Ще го нося винаги, докато съм жив".

— Заведи ме в твоята къща — подкани Чейс.

Кая си представи дървената къщурка, сгушена под дъбовете, сивите ѝ дъски с лекета от кръвта на ръждясалия покрив. Замрежените врати с повече дупки, отколкото мрежа. Изкърпена отвсякъде.

— Далече е — каза само.

— Кая, не ме е грижа колко е далеч или как изглежда. Да вървим.

Ако откажеше, щеше да изгуби този шанс да бъде приета.

— Добре.

Слязоха от кулата и той я поведе обратно към заливчето, като ѝ махна да води с нейната лодка. Тя пое на юг към плетеницата от приливни устия и наведе глава, когато се плъзна в своя обрасъл със зеленина канал. Неговата яхта беше твърде голяма за такава джунгла, да не говорим колко бяла и синя бе, но се промъкна между стържещите по корпуса ѝ клони.

Пред тях се разкри лагуната ѝ, а фините подробности на всеки обрасъл с мъх клон и на всяко блестящо листо се отразяваха в бистрата тъмна вода. Водните кончета и белите чапли хвръкнаха за миг при вида на странната му яхта, а после грациозно и безшумно се върнаха. Кая завърза лодката си, докато Чейс приближаваше към брега. Голямата синя чапла, отдавна приела не толкова дивите като нея, които се мотаеха наоколо, стоеше неподвижно като щъркел на около метър от тях.

Прането на Кая от избелели работни гащеризони и тениски се вееше парцаливо на въжето и към гората се бяха разселили толкова много репи, че беше трудно да се определи къде свършва градината и къде започва пущинакът.

Докато оглеждаше кърпените мрежи на верандата, Чейс я попита:

— От колко време живееш тук сама?

— Не помня точно кога си тръгна Татко. Но мисля, че от около десет години.

— Страхотно. Да живееш така без родители, които да ти казват какво да правиш.

Кая не му отговори, само пророни:

— Вътре няма нищо интересно.

Но Чейс вече се изкачваше по паянтовите стъпала от дъски и тухли. Първото, което видя, бяха колекциите ѝ, подредени върху самоделни рафтове. Колаж от трептящ живот зад мрежата.

— Ти ли ги събра всичките? — попита той.

— Да.

Чейс разгледа част от пеперудите, но бързо изгуби интерес. И си помисли: "Защо ѝ е да събира неща, които може да види отвън пред вратата си?".

Малкият ѝ дюшек на пода на верандата беше оправен спретнато с износено покривало от стара хавлия. С няколко крачки прекосиха тясната дневна с изтърбушения диван, после Чейс надникна в задната стая, където на стената бяха закачени пера с всякакви цветове, форми и размери.

Кая му махна да влезе в кухнята, чудеше се с какво ли да го почерпи, със сигурност не разполагаше с кока-кола или студен чай, нямаше сладки, та дори и студени питки. Царевичният хляб от предишния ден беше оставен отгоре на печката, до тенджера с грах, обелен и готов да бъде сварен за вечеря. Нямаше нищичко за гости.

По навик Кая мушна няколко дръвца в готварската печка. Поразръчка ги с ръжена и огънят веднага пламна.

— Това е — каза, обърната с гръб към него, докато наливаше вода в очукания чайник с ръчната помпа — илюстрация на двайсетте години на века на показ през шейсетте.

Без водопровод, без електричество или баня. Тенекиената вана с очукан и ръждив ръб беше подпряна в ъгъла на кухнята. В кутията за хляб имаше някакви остатъци, загърнати старателно с тънки кърпи за ръце, а изгърбеният хладилник зееше с отворена врата, подпряна с мухобойка. Чейс никога не беше виждал нищо подобно.

Той задейства помпата и загледа как водата се излива в емайлирания леген, използван като мивка. Докосна спретнато подредените дърва до печката. Само няколко газени лампи с опушени до сиво стъкла даваха светлина.

Чейс беше първият ѝ посетител след Тейт, който приемаше нещата по съвсем естествен начин, както останалите живинки от мочурището. С Чейс тя се чувстваше разголена, сякаш някой я режеше на парчета като риба. В нея се надигна срам. Тя продължи да стои с гръб към него, но го чуваше как ходи из стаята, следван от познатото поскръцване на дъските. После застана зад нея, нежно я обърна към себе си и я прегърна леко. Притисна устни до косата ѝ и тя усети дъха му до ухото си.

— Кая, никой от моите познати не би могъл да живее тук сам, по този начин. Повечето деца, дори и момчетата щеше да ги е страх.

Кая помисли, че Чейс ще я целуне, но той свали ръце и отиде при масата.

— Какво искаш от мен? — попита го тя. — Кажи ми истината.

— Виж, няма да те лъжа. Разкошна си, свободна и дива като проклет вихър. Миналия път исках да се доближа колкото може повече до теб. Кой не би го поискал? Но не беше редно. Не трябваше да се държа така. Просто искам да съм с теб, разбираш ли? Да се опознаем.

— И после какво?

— Ще разберем как се чувстваме. Няма да направя нищо, ако ти не го искаш. Какво мислиш?

— Ами добре.

— Каза, че имаш плаж. Да идем на плажа.

Тя отряза за чайките парчета от стария царевичен хляб и тръгна първа по пътеката, докато пред тях не се ширнаха лъскавият пясък и морето. Щом чуха тихия ѝ зов, чайките се появиха и закръжиха над тях и около раменете им. Едрият мъжкар, Големия червеноточко, кацна и се заразхожда върху краката ѝ.

Чейс стоеше малко встрани и гледаше как Кая изчезва сред вихъра от птици. Нямаше намерение да изпитва чувства към това чудато и неопитомено босоного момиче, но докато я наблюдаваше как се върти по пясъка с птиците на върха на пръстите си, беше заинтригуван от способността ѝ да разчита само на себе си, както и от красотата ѝ. Не познаваше друга като Кая — наред с желанието в него се размърда любопитство. Когато тя се върна при него, той я попита може ли да дойде отново на другия ден, обеща дори да не я хваща за ръка, каза, че иска единствено да бъде близо до нея. Кая само кимна. За пръв път, откакто си отиде Тейт, в сърцето ѝ пламна надежда.

Двайсет и пета глава Посещението на Пати Лъв 1968 година

На вратата на полицейското управление се почука леко. Джо и Ед вдигнаха погледи, когато силуетът на Пати Лъв Андрюс, майката на Чейс, се очерта като накъсана сянка върху матираното стъкло. Въпреки това я познаха по черната рокля и шапка. Побеляващата ѝ кестенява коса беше прибрана на спретнат кок. Носеше подходящо убито червило.

Двамата мъже станаха и Ед отвори вратата.

— Пати Лъв, здравей. Влизай. Седни. Мога ли да ти предложа кафе?

Тя хвърли поглед към полупразните керамични чаши със следи от кафе по ръбовете.

— Не, благодаря ти, Ед — и седна на стола, който Джо ѝ придърпа. — Имате ли някакви следи? Някаква нова информация освен доклада от лабораторията?

— Не. Нямаме. Преглеждаме цялата подръчна информация и ще съобщим най-напред на теб и на Сам, ако изскочи нещо.

— Не е било нещастен случай, Ед. Нали? Знам, че не е било нещастен случай. Чейс никога нямаше да падне сам от кулата. Знаеш какъв спортист беше. И беше умен.

— Съгласни сме, че има достатъчно доказателства да подозираме нещо нередно. Но разследването продължава и още нищо не е категорично. Та спомена, че имаш да ни кажеш нещо.

— Да, мисля, че е важно — Пати Лъв премести поглед от Ед към Джо и обратно. — Имаше един гердан с мида, който Чейс носеше непрекъснато. От години. Знам, че тръгна с него в нощта, когато отиде на кулата. Беше дошъл да вечеря при нас със Сам, нали си спомняш, че ти казах — Пърл не дойде, защото това беше нейната вечер за бридж, — и той беше с гердана точно преди да тръгне към кулата. А после, след като… е, когато го видяхме в клиниката, гердана го нямаше. Предположих, че следователят го е свалил, и тогава не го споменах, а покрай погребението изобщо забравих за него. След това, преди един ден отидох с колата до Сий Оукс и помолих следователя да ми разреши да видя вещите на Чейс, личните му вещи. Те ги пазеха за лабораторните изследвания, но аз исках само да ги подържа, просто да усетя какво е носил в онази последна нощ. Оставиха ме да седна до една маса и да ги прегледам и, шерифе, гердана с мидата го нямаше. Попитах следователя свалял ли го е и той отвърна, че не бил. Каза, че не бил виждал никакъв гердан.

— Много странно — рече Ед. — Какво имаше нанизано на гердана? Може да е паднало, когато е паднал и той.

— Една-единствена мида на тънко кожено ремъче, дълго колкото да си промуши главата. Не беше хлабав и беше завързан на възел. Не мога да си представя, че е отхвръкнал.

— Съгласен съм. Кожените ремъци са здрави и правят яки възли — каза Ед. — Защо го е носил непрекъснато? Да не би някой специален човек да му го е направил? Да му го е подарил?

Пати Лъв помълча, забила поглед встрани от бюрото на шерифа. Ужасяваше се от онова, което трябваше да изрече, така и не си беше признала, че синът ѝ е имал вземане-даване с онзи измет от мочурището. Разбира се, из градчето се носеха клюки, че Чейс и Момичето от мочурището са имали нещо помежду си повече от година преди сватбата му. А Пати Лъв подозираше, че това е продължило и след това, но когато приятелите започнеха да я разпитват за тази история, тя винаги отричаше. Сега обаче нещата бяха различни. Сега тя трябваше да проговори, защото инстинктивно усещаше, че онова момиче има нещо общо със смъртта на сина ѝ.

— Да, знам кой е направил гердана за Чейс. Онази жена, която кара лодка като стар капан за плъхове, кара я от години. Направила го е и му го е дала, докато се срещаха за известно време.

— Говориш за Момичето от мочурището ли? — попита шерифът.

Джо се намеси.

— Виждал ли си я наскоро? Тя вече не е момиче, може би е на двайсет и три години и е истинска красавица.

— Онази жена Кларк ли? Просто искам да си изясня — каза Ед, свъсил вежди.

Пати Лъв отвърна:

— Не ѝ знам името. Нито дори дали има такова. Хората я наричат Момичето от мочурището. Нали знаеш, от години продава миди на Джъмпин.

— Точно така. Говорим за едно и също лице. Продължавай.

— Е, бях шокирана, когато следователят каза, че Чейс е бил без гердан. А после ми хрумна, че тя е единственият човек, който има интерес да го вземе. Чейс скъса с нея, когато се ожени за Пърл. Тя вече не можеше да го има, затова вероятно го е убила и е свалила гердана от врата му.

Пати Лъв се бе разтреперила леко, но си пое дъх.

— Разбирам. Е, това е много важно, Пати Лъв, и заслужава да се провери. Но нека не избързваме — предложи Ед. — Сигурна ли си, че тя му го е дала?

— Сигурна съм. Знам, защото Чейс дълго не искаше да ми каже, но после го направи.

— Знаеш ли нещо друго за гердана или за отношенията им?

— Не знам много. Дори не съм сигурна колко време са ходили. Вероятно не знае никой. Той беше много потаен по въпроса. Както вече ви казах, кри от мен с месеци. А после, след като ми съобщи, никога не знаех, когато излизаше с лодката, дали е с приятели, или с нея.

— Е, ще разнищим въпроса. Обещавам ти.

— Благодаря ти. Сигурна съм, че това е следа — тя се изправи да си върви и Ед ѝ отвори вратата.

— Отбивай се всеки път, когато искаш да поговорим, Пати Лъв.

— Довиждане, Ед, Джо.

След като затвори вратата, Ед седна отново, а Джо попита:

— Е, какво мислиш?

— Ако някой е свалил гердана от Чейс край кулата, това най-малкото го изкарва на сцената и като нищо би могъл да бъде човек от мочурището. Те имат свои си закони. Само се съмнявам, че жена би могла да блъсне як мъж като Чейс през онази дупка.

— Би могла да го примами там, да отвори решетката, преди Чейс да дойде, а после, когато се е приближил към нея в тъмното, да го блъсне още преди той да я види — заключи Джо.

— Изглежда ми възможно. Не е лесно, но е възможно. Не е кой знае каква следа. Липсата на гердан с мида — каза шерифът.

— За момента е единствената ни следа. Като изключим липсата на отпечатъци и тайнствените червени влакна.

— Точно така.

— Едно обаче не мога да разбера — продължи Джо, — защо ще си дава труд да му сваля гердана? Добре, като наскърбена жена е решила да го убие. Макар че и този мотив издиша, но защо ѝ е да сваля гердана, който може директно да я свърже с престъплението?

— Знаеш как е. Като че ли при всяко убийство има по нещо нелогично. Хората оплескват нещата. Може да е била шокирана и бясна, че той все още носи гердана, и след като го е убила, не ѝ е струвало голямо усилие да го смъкне от врата му. Не би могла да знае, че някой ще свърже гердана с нея. Твоите източници са ти казали, че Чейс е имал нещо в мочурището. Може би, както спомена по-рано, това не са били наркотици, ами жена. Онази жена.

— Друг вид наркотик — подметна Джо.

— А хората от мочурището знаят как да си прикриват следите, защото преследват животните, ловуват с капани и така нататък. Е, няма да ни навреди да идем и да поговорим с нея. Да я попитаме къде е била онази нощ. Можем да я разпитаме за гердана и да видим дали това ще я стресне.

— Знаеш ли как да стигнеш до нейната къща? — попита Джо.

— С лодка не съм сигурен. Но мога да я намеря с патрулката. По онзи безкрайно криволичещ път, който минава покрай верига от лагуни. Преди време трябваше да посетя дома, за да поговоря с баща ѝ. Гаден тип беше той.

— Кога ще идем?

— На зазоряване, да видим дали ще можем да я заварим, преди да е отпрашила нанякъде. Утре. Но преди това по-добре да потърсим гердана наистина старателно около кулата. Може би с все още там някъде.

— Не виждам как. Претършувахме всяко местенце в търсене на отпечатъци от гуми, влакна и следи.

— Въпреки това трябва да го направим. Да вървим.

По-късно, след като бяха преровили калта под кулата с гребла и с пръсти, решиха твърдо, че няма никакъв гердан.

Под ниските тежки облаци на утрото се процеждаше бледа светлина, докато Ед и Джо шофираха по пътя в мочурището с надеждата да заварят момичето, преди то да е изчезнало някъде с лодката си. На два пъти объркваха завоите и стигаха в задънени участъци или до друго порутено жилище. Край една такава барака някой изкрещя "Шерифът!" и във всички посоки през гъсталаците от калина се застрелкаха тела, предимно голи.

— Проклети наркоманчета — изсумтя шерифът. — Контрабандистите поне ходят облечени.

Най-сетне обаче стигнаха до дългата пътека, която водеше към дървената къщурка на Кая.

— Ето я — каза Ед.

Той сви с огромния си пикап по пътеката и след като стигна с угасен мотор до къщурката, спря на петнайсетина метра от вратата. Двамата мъже слязоха безшумно. Ед почука по дървената рамка на замрежената врата.

— Ало! Има ли някой вкъщи? — отговори му тишина, затова той опита пак. Изчакаха две-три минути. — Да погледнем отзад дали лодката ѝ е там.

— Не е. Май я връзва за онзи дънер. Изчезнала е вече. По дяволите! — изруга Джо.

— Да, чула ни е, че идваме. Сигурно чува дори как зайците спят.

Следващия път, когато пристигнаха преди зазоряване, паркираха горе на пътя и откриха лодката завързана за дънера. Но отново никой не отвори на чукането им.

— Имам чувството, че е някъде тук и ни наблюдава — прошепна Джо. — А ти? Скрила се е сред проклетите палми. Съвсем наблизо. Усещам го — той завъртя глава да огледа гъсталака от калина.

— Така няма да стане. Ако открием още нещо, можем да вземем заповед за обиск. Да си вървим.

Двайсет и шеста глава Приземяването 1964 година

През първата седмица, откакто бяха заедно, почти всеки ден, след като свършеше работа в "Уестърн Ауто", Чейс идваше в лагуната на Кая и двамата тръгваха да изследват обраслите с дъбове закътани канали. В неделя сутринта той я заведе на експедиция далеч нагоре по брега, на място, което Кая никога не беше виждала, защото беше твърде отдалечено за малката ѝ лодчица. Там вместо приливните устия и огромните пространства, обрасли с трева, както в нейното мочурище, през рядката кипарисова гора течеше бистра вода, докъдето ѝ стигаше погледът. Искрящо бели чапли и щъркели стояха сред водните лилии и плаващите растения, които бяха толкова ярки, сякаш светеха. Облегнати върху огромните като шезлонги коренища на кипарисите, двамата ядоха сандвичи със сирене с червен пипер и картофен чипс. И се усмихваха на гъските, които се стрелваха току над пръстите на краката им.

Както повечето хора, Чейс познаваше мочурището единствено като място, което може да бъде използвано за каране на лодка и риболов или за пресушаване и земеделие, и заради това осведомеността на Кая за живинките, теченията и папурите го интригуваше. Мръщеше се обаче на внимателните ѝ докосвания, на плаването с бавна скорост, на преминаването с изключен мотор покрай елените и шепненето край птичите гнезда. Той самият не се интересуваше да научи повече за раковините или перата и започваше да я разпитва, когато тя правеше записи в дневника си или събираше образци.

— Защо рисуваш тревите? — попита я един ден в кухнята ѝ.

— Рисувам цветята им.

— Тревите нямат цветя — разсмя се той.

— Разбира се, че имат. Виж тези цветчета. Мънички са, но са прекрасни. Всеки вид трева си има различно цвете или съцветие.

— За какво са ти изобщо всичките тези неща?

— Записвам, за да науча повече за мочурището.

— Не ти трябва да знаеш нищо повече, освен кога и къде кълве рибата, а това мога да ти го кажа и аз — отвърна той.

Кая се засмя, за да му угоди, нещо, което не бе правила никога досега. Даде още една частица от себе си само за да има в замяна някого около себе си.

Същия следобед, след като Чейс си тръгна, Кая излезе сама с лодката в мочурището. Не се чувстваше самотна. Подаде повече газ от обикновено и зафуча с развята дълга коса по вятъра, с лека усмивка на устните. Самата мисъл, че скоро ще го види отново, че ще бъде с някого, повдигаше духа ѝ.

А после, зад един завой, обрасъл с висока трева, видя отпред Тейт. Беше доста далеч, може би на около трийсет и пет метра, и не беше чул звука на двигателя ѝ. Тя веднага го изключи. Грабна веслото и загреба обратно в тревите.

"Предполагам, че си е дошъл от колежа", прошепна. Беше го зървала на няколко пъти през годините, но никога от толкова близо. А ето че сега беше тук и непокорната му коса се бореше с поредната червена шапка, а лицето му беше загоряло.

Тейт беше обул високи ботуши и крачеше през лагуната, за да взима проби от водата в мънички шишенца. Не в старите бурканчета от сладко, както когато бяха босоноги деца, а в малки епруветки, които прозвъняваха в специалната стойка за носене. Държеше се като професор. Много над нейната класа.

Вместо да продължи да гребе, за да се измъкне. Кая остана да го наблюдава известно време, като си мислеше, че вероятно всяко момиче си спомня първата си любов. Отрони тежка въздишка, а после с помощта на веслото се върна там, откъдето беше дошла.

На другия ден, докато Чейс и Кая плаваха на север покрай брега, подире им тръгнаха четири делфина. Небето беше сиво и пипалата на мъглата флиртуваха с вълните. Чейс изключи мотора и докато лодката дрейфуваше по течението, измъкна хармониката си и засвири старата песен "Греби, Майкъл, греби към брега", мелодичен мотив, изпълнен с копнеж, който робите пеели през деветнайсети век, докато гребели с лодките си към материка от островите на Южна Каролина. Мама обичаше да я пее, докато переше, и Кая почти си спомняше думите. Сякаш заинтригувани от музиката, делфините доплуваха по-близо и закръжиха около лодката, приковали пронизващи погледи в Кая. После два от тях се плъзнаха току до корпуса, а тя с наведено на сантиметри от муцуните им лице тихичко запя:

Делфините погледаха Кая още няколко секунди, а после се върнаха в морето.

През следващите няколко седмици Чейс и Кая прекарваха мързеливи вечери с чайките на нейния плаж, полегнали върху все още топлия от слънцето пясък. Чейс не я водеше в града, на кино или на младежките забави, бяха само те двамата, мочурището, морето и небето. Той не я целуваше, само я държеше за ръка и я прегръщаше леко през раменете, когато станеше хладно.

А после една нощ остана до късно, двамата седяха на плажа под звездите до малък огън, завити с одеяло, а раменете им се докосваха. Пламъците осветяваха лицата им и мрака на бреговата ивица зад гърба им, както при всеки лагерен огън. Чейс надникна в очите ѝ и я попита:

— Имаш ли нещо против сега да те целуна?

Кая кимна, той се наведе и отначало я целуна леко, а после като мъж.

Легнаха върху одеялото и тя се намести колкото се може по-близо до него. Усещаше силното му тяло. Чейс я притисна до себе си с две ръце, но съвсем леко докосваше раменете ѝ. Нищо повече. Тя си пое дълбоко дъх, пое топлината и аромата, неговия и на морето, в цялото им единство.

Само след няколко дни Тейт, който още беше у дома след завършването си, влетя с лодката в канала на Кая в мочурището — за пръв път от четири години насам. Все още не можеше да си обясни защо досега не се е върнал при нея. Най-вече защото се чувстваше страхливец, беше го срам. Но най-сетне щеше да я камери, да ѝ каже, че никога не е спирал да я обича, и да я помоли да му прости.

През четирите години в университета той убеждаваше себе си, че Кая няма да се впише в академичния живот, към който той се стремеше. През студентските си години се опитваше да я забрави — в крайна сметка в Чейпъл Хил имаше достатъчно развлечения от женски пол. Той дори завърза няколко дълготрайни връзки, но нито едно от момичетата не можеше да се мери с Кая. Онова, което Тейт научи непосредствено след като проумя тайните на ДНК, изотопите и най-ранните следи от живот, бе, че не може да диша без нея. Вярно, Кая не можеше да живее в университетския свят, към който Тейт се стремеше, но сега той можеше да живее в нейния.

Беше измислил всичко. Професорът му каза, че може да защити докторската степен през следващите три години, защото работеше върху дисертацията си още от университета и почти я беше завършил. А после, съвсем наскоро Тейт научи, че до Сий Оукс ще се строи щатска научноизследователска лаборатория и той има сериозен шанс да бъде назначен на щат като научен изследовател. Никой на този свят не беше по-подготвен от него за тази задача — през по-голямата част от живота си той бе изучавал местното мочурище, а скоро щеше да стане и доктор на науките. Само след някакви си четири години можеше да дойде да живее тук, в мочурището, и да работят с Кая в лабораторията. Щеше да се ожени за нея. Ако тя все още го искаше.

И докато лодката му подскачаше по вълните към нейния канал, изведнъж видя как лодката на Кая профучава перпендикулярно на неговия курс. Той пусна руля, вдигна ръце над главата си и замаха неистово, за да привлече вниманието ѝ. Извика я по име. Но тя гледаше на изток. Тейт погледна натам и видя яхтата за водни ски на Чейс, завиваше към нея. Тейт се остави на вълните и дълго наблюдава как Кая и Чейс описват един около друг кръгове по сиво-сините вълни, все по-малки и по-малки, като орлите, когато се ухажват в небето. А следите от лодките им завихряха силно водата подире си.

Той не откъсна очи от тях, когато се срещнаха и допряха пръсти през разпенената вода. Беше чул слухове от старите си приятели в Баркли Коув, но се надяваше да не са верни. Разбираше защо Кая може да си падне по такъв човек, красив, без съмнение романтичен, който да я вози насам-натам с луксозната си яхта, да я води на фантастични пикници. Тя не знаеше нищо за живота му в града — че се среща и ухажва други млади жени в Баркли, та дори и в Сий Оукс.

"А и кой съм аз, че да роптая против това? — помисли си Тейт. — И аз не се отнесох по-добре с нея. Наруших обещанието си, нямах куража дори да скъсам, като я гледам в очите."

Той наведе глава, а после хвърли още един поглед точно когато Чейс се наведе напред и я целуна. "Кая, Кая — помисли си Тейт. — Как можах да те изоставя?" Бавно подаде газ и обърна към градското пристанище, за да помогне на баща си да пресипе скаридите в сандъци и да ги занесе до брега.

След няколко дни, тъй като никога не беше сигурна кога ще дойде Чейс, Кая отново се улови, че се вслушва за шума от двигателя на яхтата му. Както навремето се вслушваше за Тейт. Независимо дали плевеше, сечеше дърва за печката, или събираше миди, тя навеждаше глава на една страна, за да улови звука, "отваряше си ушите", както казваше Джоди.

Изморена от бремето на надеждата, Кая натовари в мешката царевични питки за три дни, студена говежда рибица и сардини и тръгна към старата разпадаща се колиба — "читалнята", както я наричаше наум. Там, наистина далеч от всичко, беше свободна да скита, да събира каквото си поиска, да разшифрова езика на пущинака. Това, че не чакаше ще дойде ли някой, ѝ дойде като облекчение. И ѝ даде сила.

В една гъста борова горичка, точно след завоя по течението от колибата, тя откри мъничко перо от гушката на червеногуш гмуркач и се засмя на глас. От незапомнено време ѝ се искаше да намери такова перо, а ето че то я чакало тук, на една ръка разстояние надолу по течението.

Но Кая беше дошла тук най-вече да чете. След като Тейт я изостави преди няколко години, тя вече нямаше достъп до книгите, които ѝ носеше, затова една сутрин тръгна с лодката покрай Пойнт Бийч и плава още десет километра чак до Сий Оукс — малко по-голямо и много по-претенциозно градче от Баркли Коув. Джъмпин ѝ беше казал, че всеки може да взима книги от тамошната библиотека. Тя се съмняваше, че това важи и за хората, които живеят в тресавището, но беше решила да провери.

Завърза лодката на градския кей и прекоси обрамчения с дървета площад, който гледаше към морето. Докато вървеше към библиотеката, никой не я зяпаше, не шушукаше зад гърба ѝ и не я гонеше от витрините. Тук тя не беше Момичето от мочурището.

Кая връчи на библиотекарката госпожа Хайнс списък с учебници за колежа.

— Ще мога ли да заема от вас "Ръководство по органична химия" от Гайсман, "Зоология на безгръбначните" от Барне и "Основи на екологията" от Юджийн Одъм… — беше видяла тези заглавия като препоръчително четиво в последните училищни учебници, които Тейт ѝ беше дал, преди да замине за колежа.

— О, божичко! Разбирам. Библиотеката трябва да ги заеме от Университета на Северна Каролина в Чейпъл Хил.

И сега, седнала пред старата барака, тя взе един журнал с научни статии. Една от статиите за стратегиите за възпроизводство носеше името "Ловките осеменители". Кая се засмя.

Както е добре известно, започваше статията, обикновено самците с най-силно изразени вторични полови белези, например с най-големи рога, най-силни гласове, най-широки гърди и с по-добри познания, си осигуряват най-добрите територии, защото отстраняват по-слабите самци. Женските избират да се чифтосват с тези внушителни алфа-мъжкари и по този начин са осеменявани с най-добрата ДНК, която се среща наоколо и която те предават на поколението си — едно от най-значимите явления в приспособяването и продължаването на живота. В добавка към това женските получават и най-добрата територия за своите малки.

Някои от отхвърлените самци обаче, които не са достатъчно силни, надарени или умни, за да си осигурят добри територии, прибягват към купища хитрини, с които да измамят женските. Те се надуват, когато разхождат по-дребните си тела, или често издават викове, макар и с пискливи гласове. Заложили на преструвките и лъжливите сигнали, успяват да си уредят някое и друго чифтосване. Мъжките американски жаби, които тежат едва половин килограм, се крият в тревата близо до алфа-мъжкаря, който квака разпалено, за да привлече партньорки. Когато няколко женски едновременно са привлечени от силния му глас и алфата е зает да се чифтосва с една от тях, по-слабият мъжкар скача и се чифтосва с някоя от другите. Тези мъжкари шарлатани ги наричаме "ловките осеменители".

Кая си спомни как преди много години Мама е предупреждавала по-големите ѝ сестри да внимават с младежи, които форсират двигателите на ръждясалите си пикапи или пък карат таратайките си с надуто до дупка радио. "Недостойните момчета вдигат голям шум", казваше Мама.

Тя прочете и някой и друг утешителен ред за женските. Природата бе достатъчно изобретателна, за да направи така, че самците, които сменят често женските си, почти винаги накрая да остават сами.

Друга статия се занимаваше с дивото съперничество при оплождането.

При повечето животински форми самците се състезават да осеменят женските. Мъжките лъвове понякога се бият до смърт, съперничещите си мъжки слонове преплитат бивници и изпотъпкват всичко под краката си, докато разкъсват взаимно плътта си. Въпреки ритуалния им характер сблъсъците все пак може да завършат с осакатяване.

За да се избегнат такива наранявания, осеменителите при някои видове се състезават с по-малко насилствени и по-творчески методи. Най-голямо въображение проявяват насекомите. Членът на мъжкото равнокрило водно конче е снабден с малко черпаче, което изгребва спермата на предишния опонент, преди да вкара своята.

Кая пусна списанието в скута си и остави ума си да се рее с облаците. Женските насекоми изяждаха мъжките, майките на някои бозайници изоставяха малките си, много мъжки животни измисляха рискови или находчиви начини, за да преодолеят спермата на съперниците си. Нищо не се смяташе за непристойно, докато животът продължава равномерния си ритъм. Тя знаеше, че това не е някаква тъмна страна на Природата, а просто изобретателни начини да устоиш срещу всички превратности. Сигурно хората измисляха още повече такива номера.

След като не откри Кая три поредни дни, Чейс започна да я пита може ли да дойде в определен ден, в определено време, за да я види в къщурката ѝ или на този или онзи плаж, и винаги пристигаше навреме. Тя забелязваше отдалеч как ярко оцветената му яхта — като шарените пера на мъжка птица — плава по вълните и знаеше, че е дошъл именно за нея.

Кая започна да си фантазира как той я взима на пикник с приятелите си. Как всички се смеят, втурват се във водата и ритат пяната на вълните. Как той я вдига и я върти. А после сядат с другите и си поделят сандвичите и питиетата от хладилните чанти. Лека-полека въпреки съпротивата ѝ в главата ѝ започнаха да се оформят картини за семейство и деца. Може би това беше някакъв биологичен подтик към възпроизвеждане, каза си тя. Но защо да не може да има хора, които да обича, както всички останали? Защо не?

Въпреки това всеки път, когато понечваше да го попита кога ще я запознае с приятелите и родителите си, думите засядаха в гърлото ѝ.

Няколко месеца след като се бяха запознали, в един горещ ден, докато се носеха с крайбрежното течение, той каза, че моментът е идеален да поплуват. Сваляй дрехите и скачай, после и аз. Кая се изправи пред него и се закрепи в лодката, но когато смъкна тениската си през главата, той не извърна очи. Протегна ръка и пробяга леко с пръсти по твърдите ѝ гърди. Тя не го спря. Чейс я придърпа към себе си, свали ципа на шортите ѝ и ги смъкна с лекота около стройните ѝ бедра. След това си съблече тениската и шортите и нежно бутна Кая върху хавлиите.

Коленичил до краката ѝ, прокара пръсти леко като шепот по левия ѝ глезен и от вътрешната страна на коляното, а после бавно от вътрешната страна на бедрото ѝ. Тя изви тяло към ръката му. Пръстите му се поспряха в горната част на бедрата ѝ, потъркаха се в гащичките ѝ, сетне прекосиха корема ѝ, по-леки и от мисъл. Кая усети как тръгват нагоре от корема към гърдите ѝ и се опита да се отстрани. Той уверено я бутна по гръб и плъзна длани към гърдите ѝ, като очертаваше бавно зърното ѝ с пръст. Гледаше я, без да се усмихва, а ръката му се придвижваше надолу, докато не дръпна гащичките ѝ. Тя го желаеше, целия, и тялото ѝ се притисна към неговото. Но след няколко секунди го хвана за ръката.

— Хайде, Кая — подкани той. — Моля те, чакаме цяла вечност. Бях доста търпелив, не мислиш ли?

— Чейс, ти ми обеща.

— По дяволите, Кая. Какво чакаме? — той седна. — Със сигурност ти показах, че те харесвам. Защо не?

Тя седна и облече тениската си.

— И какво ще стане после? Как да знам, че няма да ме зарежеш?

— Може ли някой да знае? Но, Кая, аз съм тук. Влюбвам се в теб. Искам да бъда с теб през цялото време. Какво да направя още, за да ти докажа?

Досега не беше споменавал нищо за любов. Кая се вгледа в очите му в търсене на истината, но откри в отговор само твърдия му поглед. Неразгадаем. Тя самата не знаеше какво точно изпитва към Чейс, но вече не беше самотна. Това ѝ се струваше достатъчно.

— Добре, скоро.

Той я притегли по-близо до себе си.

— Всичко е наред. Ела тук.

Прегърна я и останаха да лежат под слънцето, както дрейфуваха по морето, с плисъка на вълните под яхтата.

Денят се изцеди и настана тежка нощ, светлинките на градчето проблясваха тук-таме по далечния бряг. Високо над главите им, над техния свят от море и небе блещукаха звезди.

— Чудя се какво ли кара звездите да блещукат — каза Чейс.

— Атмосферни смущения. Ами, ветровете във високата атмосфера.

— Така ли?

— Сигурна съм, знаеш, че повечето звезди са твърде далеч от нас, за да ги виждаме. Виждаме само светлината им, която може да се изкривява от атмосферата. Звездите, разбира се, не са застинали, а се движат много бързо.

От книгите на Алберт Айнщайн, които беше прочела, Кая знаеше, че времето е също толкова подвижно, колкото и звездите. Времето препуска и се огъва около планетите и слънцата, различно е в планините и в равнините и е част от същата тъкан като пространството, което се изкривява и разширява като морето. Предметите, било то планети, или ябълки, падат или се движат по орбита не заради гравитацията, а защото се изстрелват в копринените гънки на пространство-времето — като вълнички в езерце, — създадени от обектите с по-голяма маса.

Кая обаче не спомена нищо по въпроса. За съжаление, гравитацията нямаше влияние върху човешката мисъл и в уроците, които се преподаваха в гимназията, ябълките падаха на земята поради силното земно привличане.

— Представяш ли си — каза Чейс, — помолиха ме да им помогна при тренировките на футболния отбор на гимназията.

Тя му се усмихна. А после си помисли: "Както и всичко останало във Вселената, ние се стремим към обектите с по-голяма маса".

На другата сутрин при едно от редките ѝ посещения в "Пигли Уигли", за да си купи разни неща за лична употреба, които не се предлагаха при Джъмпин, Кая тъкмо излизаше от бакалницата, когато едва не се сблъска с родителите на Чейс — Сам и Пати Лъв. Те знаеха коя е — всички знаеха.

През годините ги беше виждала няколко пъти случайно в града, предимно отдалеч. Човек можеше да срещне Сам зад тезгяха на "Уестърн Ауто", обслужваше купувачите, отваряше касата. Кая си спомняше как, когато беше малко момиченце, той я гонеше от витрината, сякаш щеше да уплаши истинските му купувачи. Пати Лъв не работеше на цял работен ден в магазина, за да ѝ остава време да крачи бързо по улиците и да раздава листовки за Годишния конкурс по направа на парцалени кувертюри или за Фестивала на кралицата на сините раци. Винаги облечена с хубави дрехи и с обувки с високи токове, с чанта и шапка в тон според сезона в южните щати. Независимо от темата тя успяваше да вметне, че Чейс е най-добрият футболен защитник, с когото е разполагал някога градът.

Кая се усмихна свенливо и погледна Пати Лъв право в очите с надеждата, че двамата ще ѝ проговорят и ще се запознаят с нея. Може би ще я признаят като момичето на Чейс… Но те се заковаха намясто, не казаха нищо и я заобиколиха много по-отдалеч, отколкото беше необходимо. Продължиха по пътя си.

Вечерта след тази ненадейна среща Кая и Чейс се бяха оставили на течението, докато лодката ѝ не доплава под един дъб, толкова огромен, че коренищата му се подаваха от водата и бяха оформили малки пещери за видрите и патиците. С тих глас, отчасти за да не смути зеленоглавите патици, отчасти от страх, Кая разказа на Чейс, че е видяла родителите му, и го попита ще се запознае ли скоро с тях.

Чейс мълчеше, от което стомахът ѝ се сви. Най-сетне каза:

— Разбира се, че ще се запознаеш. Скоро, обещавам — но отклони поглед, когато го изрече.

— Те знаят за мен, нали? За нас? — попита тя.

— Разбира се.

Течението, изглежда, беше отнесло лодката твърде близо до дъба, защото точно тогава един вирджински бухал, охранен и лек като пухена възглавница, се спусна от дървото на големите си криле, размаха ги бавно и с лекота прекоси лагуната. Гръдните му пера хвърляха по водата меки отражения.

Чейс се протегна и хвана за ръка Кая, за да изцеди съмнението от пръстите ѝ.

Седмици наред залезите и изгревите на луната проследяваха бавните движения на Чейс и Кая през мочурището. Но всеки път, когато тя се възпротивяваше на опитите му за сближаване, той спираше. Спомените за гугутките или за пуйките, които оставаха сами с изморителните си отрочета, докато мъжкарите отдавна се бяха запилели по други женски, тегнеха настоятелно в съзнанието ѝ.

Стигаха най-много до това да лежат голи в яхтата, независимо какво казваха хората от градчето. Макар че Чейс и Кая не се набиваха на очи, градчето беше малко и хората ги виждаха заедно в яхтата му или по плажовете. Ловците на скариди не пропускаха почти нищо, което ставаше в морето. Хората приказваха. Чешеха си езиците.

Двайсет и седма глава На Хог Маунтин Роуд 1965 година

Къщурката се спотайваше мълчаливо сред плясъка от крилете на косовете, които излитаха рано сутринта, а гъстата зимна мъгла се надигаше от земята и се кълбеше по стените ѝ като дипли памук. С парите, спечелени от продажбата на миди в продължение на няколко седмици, Кая бе купила специални продукти и сега пържеше парчета маринована шунка и бъркаше кафяв сос, за да ги поднесе с питки със заквасена сметана и конфитюр от къпини. Чейс пиеше нескафе "Максуел Хаус", а тя горещ чай "Тетли". Бяха заедно вече почти цяла година, макар че никой от двамата не го споменаваше. Чейс каза какъв късмет било, че баща му е собственик на "Уестърн Ауто".

— Така ще имаме хубава къща, когато се оженим. Ще ти построя една на два етажа на плажа, с опасваща веранда. Или каквато къща поискаш, Кая.

На Кая ѝ секна дъхът. Той искаше да я има в живота си. Това беше не само намек, ами нещо като предложение. Тя щеше да принадлежи на някого. Да бъде част от семейство. Скова се още повече на стола. А той продължи:

— Не мисля, че трябва да живеем в града. Ще ти дойде в повече да направиш такава голяма крачка. Но можем да си построим нещо в покрайнините. Знаеш ли, близо до мочурището.

Напоследък в ума ѝ се зародиха няколко смътни идеи за брак с Чейс, но не смееше да ги обмисля. А ето че той изричаше това на глас. Кая дишаше плитко-плитко — хем не ѝ се вярваше, хем същевременно подреждаше подробностите на онова, което чуваше. Мога да го направя, помисли си тя. Ако живеем встрани от другите, може да проработи.

А после с наведена глава попита:

— Ами родителите ти? Каза ли им?

— Кая, трябва да разбереш нещо за нашите. Те ме обичат. Кажа ли им, че съм избрал теб, готово! Направо ще се влюбят в теб, когато те опознаят.

Тя подъвка устната си. Толкова ѝ се искаше да му повярва.

— Ще построя ателие за всичките ти неща — продължи той. — С големи прозорци, за да виждаш подробностите на всичките тези проклети пера.

Кая не знаеше дали чувствата ѝ към Чейс са като на съпруга, но в този миг сърцето ѝ се изпълни с нещо като любов. Край на събирането на миди.

Тя се протегна и докосна гердана с мидата на врата му.

— О, между другото — каза Чейс. — След няколко дни ще ходя до Ашвил, за да купя стоки за магазина. Мислех си, защо не дойдеш с мен?

Със сведени очи тя отвърна:

— Но градът е голям. Ще има много хора. И аз нямам подходящи дрехи, нито пък знам кои дрехи са подходящи и…

— Кая, Кая. Чуй ме. Ще бъдеш с мен. Аз знам всичко. Няма нужда да ходим по някакви засукани места. Ще видиш още от колата голяма част от Северна Каролина — Пидмонт[11], Грейт Смоуки Маунтинс[12], за бога. После, като стигнем там, можем да си вземем бургери за вкъщи от гише за автообслужване. Можеш да облечеш, каквото имаш. Няма нужда да разговаряш с никого, ако не искаш. Аз ще се погрижа за всичко. Бил съм там много пъти. Ходил съм дори в Атланта. Ашвил е едно нищо. Виж, ако ще се женим, можеш да почнеш да излизаш малко по малко сред хората. Да разпериш тези твои големи криле.

Тя кимна. Ако не друго, поне да види планините. А той продължи:

— Работата е за два дни, така че ще трябва да пренощуваме. В някое непретенциозно място. Нали разбираш, в малък мотел. Това е нормално, защото сме големи хора.

— О! — само каза тя. А после: — Разбирам.

Кая никога не се беше возила с автомобил, така че след няколко дни, когато Чейс пое на запад от Баркли Коув с пикапа си, тя зяпаше през прозореца, стиснала седалката с две ръце. Пътят се виеше с километри през острица и палми, а морето изостана в задния прозорец.

Повече от час познатите треви и водни канали преминаваха покрай прозореца на пикапа. Кая различаваше тръстиковите орехчета и белите чапли и това я успокояваше, все едно не беше напуснала дома си, ами го беше взела със себе си.

След това рязко, сякаш бяха пресекли невидима черта, ливадите в мочурищата свършиха и пред тях се ширнаха прашни земи — грубо раздробени, заградени квадрати, изорани на бразди. В изсечените гори се открояваха поляни с паралитични дънери. Към хоризонта се точеха стълбове с опънати жици. Кая, разбира се, знаеше, че крайбрежните мочурища не покриват земното кълбо, но никога не беше излизала извън тях. Какво бяха причинили хората на земята? Всички къщи приличаха на кутии за обувки върху подкастрената морава. В един двор се хранеха ято розови фламинги, но когато изненадано се завъртя да ги огледа, Кая видя, че са от пластмаса. Елените пък бяха от цимент. Единствените летящи патици бяха нарисувани върху пощенските кутии.

— Невероятни са, нали? — каза Чейс.

— Какво?

— Къщите. Никога не си виждала такива, а?

— Не, не съм.

След няколко часа, вече из равнините на Пидмонт, тя видя Апалачите, очертани в бледосиньо на хоризонта. Когато се приближиха, около тях се заиздигаха върхове, а гористите планини се губеха в далечината, докъдето ѝ стигаше погледът.

В обятията на хълмовете лениво се гушеха облаци, които после се кълбяха нагоре и отлитаха. Части от тях се завиваха на стегнати спирали и следваха очертанията на по-топлите клисури като мъглите по усойните блата в мочурището. Една и съща игра на физиката в различна биологична област.

Кая бе родена в низина, в земя на хоризонти, където слънцето залязваше и луната изгряваше навреме. Но тук, където топографията беше объркана, слънцето балансираше по върховете, ту се скриваше зад някое било, ту изскачаше отново, щом пикапът на Чейс изкачеше поредния хълм. В планините, забеляза Кая, времето на залеза зависеше от това къде си застанал на хълма.

Чудеше се къде ли са земите на дядо ѝ. Може би нейната рода гледаше прасета в посивял от времето хамбар като онзи, който Кая бе видяла на една ливада с поточе край нея. Семейството, каквото някога със сигурност е имала, се трудеше, смееше се и плачеше сред този пейзаж. Някои от членовете му сигурно все още бяха живи, пръснати из страната. Безименни.

Пътят премина в магистрала с четири платна и Кая се хвана здраво, когато пикапът на Чейс заснова на по-малко от метър сред другите бързо движещи се автомобили. Той сви по дъгата на едно платно, което като с магия се втурна към небето и ги поведе към града.

— Автомобилна детелина — каза Чейс гордо.

На фона на планините се издигаха огромни сгради на по осемдесет етажа. Десетки коли щъкаха като пясъчни раци и по тротоарите имаше толкова много хора, че Кая притисна лице до стъклото и заоглежда лицата им с мисълта, че Мама и Татко сигурно са сред тях. Едно загоряло и тъмнокосо момче, което тичаше по тротоара, ѝ заприлича на Джоди, тя рязко се извърна да го види. Брат ѝ, разбира се, вече беше пораснал, но тя продължи да следи момчето с поглед, докато не завиха зад ъгъла.

В другия край на града Чейс ги регистрира в мотел на Хог Маунтин Роуд — редица едноетажни кафяви стаи, осветени от неонови светлини във формата на палмови дървета, да не повярваш.

След като Чейс отключи стаята им, тя влезе в помещение, което ѝ се стори достатъчно чисто, но смърдеше на дезинфектант с мирис на бор и беше обзаведено с американски евтинии — имитация на ламперия, провиснало легло с масажор, който се включваше с петцентова монета, и черно-бял телевизор, прикован за масата с невероятно огромна верига с катинар. Чаршафите бяха в празенозелено, килимът — оранжев и рошав. Кая се върна мислено към всички места, където бяха лежали заедно — върху кристалния пясък до приливните езерца, в лодки по течението, огрени от луната. Тук мястото на леглото се набиваше на очи като централно, но стаята не предизвикваше любов.

Тя нарочно остана до вратата.

— Не е кой знае какво — каза Чейс, докато оставяше брезентовия сак на стола.

Приближи се до нея.

— Време е, не си ли съгласна, Кая? Време е.

Разбира се, така го беше планирал. Но тя беше готова. Тялото ѝ копнееше за него от месеци и след като бе заговорил за брак, Кая отстъпи. Тя кимна.

Чейс се приближи бавно и разкопча блузата ѝ, обърна я нежно с гръб към себе си и махна сутиена ѝ. Обиколи с пръсти гърдите ѝ. Топлината на възбудата плъзна от гърдите към бедрата ѝ. И когато Чейс я придърпа върху леглото под червените и зелените неонови светлини, които се процеждаха през завесите, тя затвори очи. Досега по време на всички онези моменти, когато това бе напът да се случи, но тя го възпираше, скитащите му пръсти ѝ носеха вълшебно усещане, пробуждаха за живот различни части от нея, караха я да извива тялото си към неговото, да копнее и да го желае. Сега обаче, когато най-сетне разрешението беше дадено, Чейс бе обхванат от някакво нетърпение и като че ли пренебрегнал нуждите ѝ, бързаше. След едно остро разкъсване тя извика, решила, че нещо не е наред.

— Всичко е наред. Ще става все по-добре — каза той много авторитетно.

Но не стана и скоро той се изтърколи до нея ухилен.

Докато Чейс заспиваше, тя наблюдаваше примигващите светлини на надписа "Свободни стаи".

Няколко седмици по-късно след закуска с пържени яйца и каша от булгур с бекон в къщурката на Кая двамата с Чейс седяха на кухненската маса. Тя се беше увила плътно с одеяло след любенето, което не се бе подобрило кой знае колко след първия им опит в мотела. Всеки път оставаше незадоволена, но нямаше и най-малка представа как да подхване темата. Пък и така или иначе не знаеше как би трябвало да се чувства. Може би това беше нормално.

Чейс стана от масата и като повдигна с пръсти брадичката ѝ, я целуна с думите:

— Е, през следващите дни няма да идвам често, задава се Коледа с цялата патърдия около нея. Има много сбирки и разни ми ти работи, и роднини, които ще ни гостуват.

Кая вдигна очи и каза:

— Надявах се, че сигурно ще мога… ами, да дойда на някои от сбирките и срещите. Поне на коледната вечеря със семейството ти.

Чейс седна отново на стола.

— Виж какво, Кая, исках да поговоря за това с теб. Ще ми се да те поканя на танците в клуб "Елк" и на разни такива неща, но знам колко си стеснителна, как дори избягваш да идваш в града. Знам, че ще ти бъде непоносимо. Няма да познаваш никого, няма да имаш какво да облечеш. И изобщо знаеш ли да танцуваш? Не умееш нито едно от тези неща. Разбираш го, нали?

Със забит в пода поглед тя отговори:

— Да, така е. Ама нали трябва да започна да си намирам донякъде място в живота ти. Да разперя криле, както каза ти. Предполагам, че трябва да се сдобия с нужните дрехи, да се запозная с приятелите ти — тя вдигна глава, — и ти можеш да ме научиш да танцувам.

— Ама, разбира се, и ще го направя. Но все си представям нас двамата с онова, което имаме тук. Харесва ми как си прекарваме времето тук заедно, само ти и аз. Да ти кажа правичката, започнал съм да се изморявам от всичките онези глупави танци. Едни и същи от година на година. В гимнастическия салон на гимназията. Стари и млади на едно място. Една и съща тъпа музика. Готов съм за промяна. Знаеш ли, когато се оженим, все едно няма да се занимаваме с такива неща, защо да те въвличам сега? Безсмислено е. Съгласна ли си?

Тя отново заби очи в пода, затова той пак вдигна брадичката ѝ и задържа погледа ѝ със своя. А после каза с широка усмивка:

— И, божичко, що се отнася до коледната вечеря с моето семейство… Ще пристигнат древните ми лелки от Флорида. Не млъкват нито за минута. Не бих го пожелал на никого. Най-малкото на теб. Повярвай ми, нищо не пропускаш.

Тя продължи да мълчи.

— Наистина, Кая, искам да си наясно. Онова, което имаме тук, е най-прекрасното нещо, на което може да се надява човек. А всичко останало — и той разпери ръце във въздуха — е просто глупаво.

Чейс се пресегна и я сложи да седне в скута му, а тя отпусна глава на рамото му.

— Тук всичко е истинско, Кая. Не като онова, другото — и я целуна топло и нежно. После се изправи: — Е, трябва да вървя.

И както всяка година, откакто си беше тръгнала Мама, Кая посрещна Коледа сама с чайките.

Два дни след Коледа Чейс все още го нямаше. Кая наруши обещанието, което си беше дала, да не чака никого повече и тръгна по брега на лагуната с коса, сплетена на френска плитка, и устни, начервени с червилото на Мама.

Мочурището се ширеше отвъд, наметнато със зимния си плащ в кафяво и сиво. Повехналите треви, пръснали вече семената си, свеждаха на километри пораженчески глави към водата. Вятърът шибаше и дереше, а грубите стебла тракаха в шумен хор. Кая разпусна рязко косите си и избърса червилото с опакото на ръката си.

Сутринта на четвъртия ден седеше сама в кухнята и побутваше содените питки и яйцата в чинията си. "При всичките му приказки как тук всичко е истинско, защо го няма досега? — изфуча тя. Мислено виждаше как Чейс играе на топка с приятелите си или танцува по забави. — Май се занимава с онези глупави неща, от които вече се изморявал."

Най-сетне дочу бръмченето на моторна лодка. Скочи от масата, тресна вратата и хукна от къщурката към лагуната точно когато лодката се появи в канала. Но това не беше яхтата за водни ски на Чейс, нито пък той самият, беше младеж със златноруси коси, подстригани малко по-късо, но скиорската шапка все така ги удържаше с мъка. Приближаваше се старата рибарска лодка и в нея, прав, въпреки че лодката продължаваше напред, стоеше Тейт, пораснал мъж. Лицето му вече не беше момчешко, беше красиво и зряло. В очите му се четеше въпрос, по устните пробягваше свенлива усмивка.

Първата мисъл на Кая беше да побегне. Но умът ѝ изкрещя — НЕ! Това е моята лагуна, защо винаги бягам? Не и този път. Следващата ѝ мисъл беше да вдигне един камък и тя го запокити по него от пет-шест метра. Той бързо се приведе, а камъкът профуча покрай челото му.

— Мамка му, Кая! За какъв дявол? Чакай — докато тя вдигаше друг камък и се прицелваше. Той вдигна ръце да закрие лицето си. — Кая, за бога, спри. Моля те. Не може ли да поговорим?

Камъкът го уцели болезнено по рамото.

— МАХАЙ СЕ ОТ МОЯТА ЛАГУНА! ТИ, ДОЛЕН МРЪСЕН ПОДЛЕЦ! НЕ ТИ ЛИ ХАРЕСВА ТОВА ВМЕСТО РАЗГОВОР!

Развилнялата се като продавачка на риба Кая се озърна трескаво за друг камък.

— Кая, чуй ме. Знам, че сега си с Чейс. Уважавам това. Искам само да поговоря с теб. Моля те, Кая.

— Защо да говоря с теб? Не искам да те виждам повече, НИКОГА!

Тя вдигна шепа по-дребни камъни и ги запрати в лицето му.

Тейт рязко изгуби равновесие, наведе се напред и се хвана за планшира, докато лодката му се врязваше в пясъка.

— КАЗАХ ТИ, МАРШ ОТТУК! — изстреля тя все още силно, но вече по-тихо изрече: — Да, сега съм с друг.

Тейт си възвърна равновесието след удара на лодката в пясъка, а после седна на седалката на носа.

— Кая, моля те, има неща, които трябва да знаеш за него.

Той не идваше, за да разговарят за Чейс. Това негово изненадващо посещение при Кая никак не се развиваше според очакванията му.

— Какви ги дрънкаш? Нямаш право да ми говориш за личния ми живот — беше се приближила на около метър-два и плюеше яростно думите си.

Тейт каза твърдо:

— Знам, че нямам, но все пак го правя.

При тези негови думи Кая се обърна да си върви, но Тейт заговори по-силно на гърба ѝ.

— Не живееш в града. Не знаеш, че Чейс излиза с други жени. Точно снощи го видях как си тръгва от едно празненство заедно с блондинка в пикапа си. Той не е достатъчно добър за теб.

Кая се завъртя рязко.

— О, така ли? ТИ беше онзи, който ме изостави, който не се върна, след като обеща, който никога не се върна. Ти беше онзи, който не драсна и ред, за да обясни защо го направи или поне дали си жив, или умрял. Нямаше кураж да скъсаш с мен. Не и като истински мъж, който да се изправи пред мен. Просто изчезна. ОСРАНА КОКОША ТРЪТКА! И сега ми пристигаш тук след всичките тези години… Ти си по-лош от него. Той може да не е идеален, но ти си по-лош, много по-лош — тя рязко млъкна и заби поглед в него.

С разтворени длани Тейт се заоправдава:

— Права си за мен, Кая. Всичко, което каза, е вярно. Аз съм осрана кокоша трътка. Нямах право да говоря за Чейс. Не ми влиза в работата. И няма никога повече да ти досаждам. Просто имах нужда да се извиня и да ти обясня всичко. Съжалявам от години, Кая, моля те.

Тя посърна като платно на лодка, останало без вятър. Тейт беше нещо повече от първата ѝ любов, той споделяше любовта ѝ към мочурището, беше я научил да чете и беше единствената връзка, макар и незначителна, с изчезналото ѝ семейство. Той беше страница от живота ѝ, залепена в албума изрезка, той беше всичко, с което Кая разполагаше. Сърцето ѝ заблъска, докато гневът ѝ се изцеждаше.

— Виж се — толкова си красива. Вече жена. Как се справяш? Още ли продаваш миди?

Тейт бе останал смаян от промените в нея — чертите ѝ бяха станали по-нежни, но пак се запечатваха в паметта, скулите ѝ се бяха изострили, устните ѝ бяха сочни.

— Ето, нося ти нещо.

От един плик Тейт извади и ѝ подаде малко червено перце от главата на златист шилоклюн кълвач. Тя си помисли дали да не го хвърли на земята, но никога не беше намирала такова перо, защо пък да не го запази? Мушна го в джоба си и не му благодари.

Той заговори бързо:

— Кая, да те изоставя, бе не само погрешно, но и най-лошото нещо, което съм правил или някога ще направя в живота си. От години съжалявам за това и винаги ще съжалявам. Мисля за теб всеки ден. До края на живота си ще се упреквам, че те изоставих. Наистина смятах, че няма да можеш да напуснеш мочурището и да живееш в другия свят, затова не виждах как бихме могли да останем заедно. Но лошото и глупавото бе, че не се върнах да поговоря с теб. Знаех колко пъти са те изоставяли. Затварях очи пред това колко зле съм те наранил. Не се държах като мъж. Точно както ти каза — той млъкна и я загледа.

Най-сетне Кая продума:

— Какво искаш сега, Тейт?

— Само някак си да ми простиш — изрече той на един дъх и зачака.

Кая беше забила очи в пръстите на краката си. Защо ли наранените, все още облени в кръв, трябваше да поемат бремето на прошката? Не му отговори.

— Просто трябваше да ти кажа, Кая.

След като тя продължи да мълчи, Тейт продължи:

— Сега следвам в университета, зоология. Предимно протозоология. Щеше да ти хареса.

Кая не можеше дори да си го представи и зарея поглед из лагуната в очакване на Чейс. Това не убягна от вниманието на Тейт, той веднага се беше досетил, че Кая е излязла да чака Чейс.

Миналата седмица Тейт бе наблюдавал как Чейс с бял смокинг танцува с различни жени на коледното галатържество. Танците, както и повечето събития в Баркли Коув, се провеждаха в гимнастическия салон на гимназията. От твърде малката хай-фай уредба под баскетболния кош звучеше измъченото "Ули Були" и Чейс въртеше в обятията си една брюнетка. Когато започна "Мистър Тамбурин Ман", той изостави дансинга и брюнетката и отиде при други бивши спортисти, с които се редуваше да отпива от плоската метална джобна бутилка уиски "Уайлд Търки". Тейт беше наблизо и бъбреше с двама от бившите си учители, когато чу Чейс да казва: "Даа, дива е като лисица в примка. Точно каквото може да се очаква от палавница от мочурището. Струва си всеки цент от парите, похарчени за бензин".

Тейт се насили да се отдалечи.

Студеният вятър шибаше и къдреше водата в лагуната. В очакване на Чейс Кая беше изтичала навън по джинси и лек пуловер. Тя обхвана тялото си зиморничаво с ръце.

— Замръзваш, да влезем вътре — Тейт посочи къщурката, където от ръждивия кюнец пуфкаше дим.

— Тейт, според мен трябва да си тръгнеш.

Тя хвърли няколко бързи погледа към канала. Ами ако пристигнеше Чейс и Тейт все още беше тук?

— Кая, моля те, само за няколко минути. Наистина искам отново да видя колекциите ти.

В отговор тя се завъртя и изтича към къщурката, а Тейт я последва. На верандата спря рязко. Колекциите ѝ от детско хоби по естествена история се бяха превърнали в музей на мочурището. Той вдигна черупката на кръгла мида, на етикета ѝ имаше рисунка с водни бои на плажа, където беше намерена, плюс вмъкнати допълнения, че това създание яде по-дребни морски животни. Това се повтаряше за всеки образец — стотици, може би хиляди от тях. Някои вече беше виждал като момче, но сега, като кандидат-доктор по зоология, ги гледаше като учен.

Той се обърна към нея, още стоеше на прага.

— Кая, чудесни са, с великолепни подробности. Можеш да ги публикуваш. От това ще излезе книга — много книги.

— Не, не. Те са само за мен. Помагат ми да уча, това е.

— Кая, чуй ме. Знаеш по-добре от всеки друг, че справочници за този район почти не съществуват. Тези бележки, технически данни и великолепни рисунки — това са книгите, които всички очакват.

Беше вярно. Старите справочници на Мама за раковини, растения, птици и бозайници в този район бяха единствените печатни издания, и то печално неточни, само с простички черно-бели скици и повърхностна информация във всяка статия.

— Ако позволиш да взема няколко образеца, ще открия издател и ще разбера какво мислят по въпроса.

Тя го гледаше втренчено, без да знае как да изтълкува думите му. Трябваше ли да ходи някъде, да се среща с хора? Тейт разбра безмълвния ѝ въпрос.

— Няма нужда да ходиш никъде. Можеш да пратиш образците на издателя по пощата. Ще ти докара и малко пари. Може би няма да е голяма сума, но пък вероятно няма да се налага да събираш миди до края на живота си.

Кая продължаваше да мълчи. Отново Тейт я подтикваше да се погрижи за себе си, а не предлагаше единствено той да се грижи за нея. Струваше ѝ се, че е бил до нея през целия ѝ живот. А после си е отишъл.

— Опитай, Кая. Какво ти струва?

Най-сетне тя се съгласи той да вземе някои образци и Тейт избра няколко акварелни рисунки в меки тонове на миди и на голямата бяла чапла заради подробните скици на птицата през различните сезони, както и нежна рисунка с маслени бои на перото от главата ѝ.

Тейт вдигна рисунката на перото — разточителство от стотици тънки-претънки мазки с четка с ярки цветове, които достигаха връхната си точка в наситено черно, толкова рефлексно, сякаш слънчевата светлина докосваше платното. Лекото разкъсване в основата на перото се забелязваше много добре и Тейт и Кая осъзнаха на секундата, че е изобразено най-първото перо, което той ѝ е подарил в гората. Вдигнаха погледи от перото и се загледаха в очите. Тя извърна глава. Насили се да не чувства нищо. Нямаше да позволи отново да я привлече някой, на когото не можеше да се довери.

Той пристъпи към нея и я докосна по рамото. Опита се нежно да я обърне към себе си.

— Кая, толкова съжалявам, че те напуснах. Моля те, можеш ли да ми простиш?

Най-сетне тя се обърна към него и го погледна.

— Не знам как да го направя, Тейт. Вече никога няма да мога да ти повярвам. Моля те, Тейт, трябва да си вървиш.

— Знам. Благодаря, че ме изслуша, че ми даде възможност да ти се извиня.

Почака я да каже нещо, но тя не продума повече. Поне си тръгваше с нещо. Надеждата да ѝ намери издател щеше да бъде причина да я види отново.

— Довиждане, Кая.

Тя не отговори. Тейт се загледа в нея и тя надникна в очите му, но после извърна глава. Тейт излезе през вратата и тръгна към лодката си.

Кая го изчака да се скрие, после седна върху влажния студен пясък на лагуната да чака Чейс. Повтори силно на глас думите, които бе казала на Тейт.

— Чейс може да не е идеален, но ти си по-лош.

Ала докато се взираше дълбоко в тъмната вода, в главата ѝ продължаваха да се въртят думите на Тейт"… тръгна си от едно празненство заедно с блондинка в пикапа си".

Чейс дойде чак една седмица след Коледа. Влезе в лагуната и каза на Кая, че може да остане през нощта, за да посрещнат заедно Новата година. Ръка в ръка те тръгнаха към къщурката, където като че ли същата мъгла забулваше покрива. След като свършиха да се любят, се сгушиха, увити в одеяла до печката. Наситеният въздух не можеше да поеме нито молекула влага повече, затова, когато чайникът завря, по студените черчевета избиха тежки капки вода.

Чейс измъкна хармониката от джоба си, притисна я до устните си и засвири тъжната песен за Моли Малоун. А сега нейната сянка бута количката по улици тесни и широки и напява миди, миди, купете си живи миди от мен!

На Кая ѝ се струваше, че когато Чейс свири такива меланхолични мелодии, най-вече тогава у него се усеща душа.

Двайсет и осма глава Ловецът на скариди 1968 година

По бирено време Проклетата бирария предлагаше по-добри клюки и от ресторанта. Шерифът и Джо влязоха в дългото натъпкано помещение и си проправиха път до бара, направен от дънера на един-единствен северноамерикански бор, който се проточваше покрай лявата страна на помещението и се губеше в сумрака. Местните — до един мъже, тъй като на жените не им се разрешаваше да влизат тук — се бяха струпали на бара или седяха край разпръснатите маси. Двамата бармани печаха хотдог, пържеха скариди, стриди и царевични пърженки, бъркаха каша от булгур, наливаха бира и бърбън. Единствената светлина идваше от проблясващите реклами за бира, които светеха в кехлибареножълто като лагерни огньове, отразени върху обраслите с бакенбарди лица. От задната част на помещението се чуваха почукването и потракването на билярдни топки.

Ед и Джо се вмъкнаха полека сред група рибари, струпани в средата на бара, и щом поръчаха бира и пържени стриди, към тях заваляха въпроси: има ли нещо ново? Как така няма пръстови отпечатъци — вярно ли е това? Вие, момчета, сетихте ли се за стария Хансън? Той е напълно откачен и му приляга да направи нещо такова — да се качи на кулата и да бутне всеки, който дойде там. Ама тази работа с Чейс ви скри топката, а?

Ед и Джо — единият обърнат на една страна, а другият на друга — яхнаха вълната. Отговаряха, слушаха, кимаха. А после през шумотевицата ухото на шерифа долови откъслеци от думи, изречени със спокоен глас и равен тон, и когато той се обърна, се оказа лице в лице с Хол Милър — един от ловците на скариди от екипажа на Тим О'Нийл.

— Може ли да поговоря с теб за минутка, шерифе? Насаме?

Ед се измъкна заднешком от тълпата край бара.

— Разбира се, Хол, ела с мен — той го поведе към масичка до стената и двамата седнаха. — Искаш ли още една бира?

— Не, засега ми стига. Но ти благодаря.

— Нещо наум ли имаш, Хол?

— Ми да, със сигурност. Трябва да го махна от главата си. Направо ме побърква.

— Да чуем.

— О, човече — Хол заклати глава. — Не знам. Може и нищо да не е — или е така, или трябваше да ви кажа по-рано. Онова, което видях, ме преследва.

— Просто ми кажи, Хол. Заедно ще решим дали е важно, или не.

— Ами то е за онази работа с Чейс Андрюс. Точно в нощта, когато е загинал, ходихме да ловим в морето скариди за Тим и се прибрахме късно в залива, доста след полунощ, и тогава ние с Алън Хънт видяхме жената, на която ѝ викат Момичето от мочурището, излизаше с лодката си от залива.

— Така ли? Колко след полунощ?

— Трябва да беше в два след полунощ.

— Накъде отиваше?

— Ами там е работата, шерифе. Беше се насочила право към пожарникарската кула. Ако не променеше курса, щеше да излезе точно в заливчето край кулата.

Ед издиша шумно.

— Да, Хол. Това е важна информация. Много важна. Сигурен ли си, че е била тя?

— Ами ние с Алън го обсъдихме тогава и бяхме почти сигурни, че е тя. Искам да кажа, че и на двамата ни мина една и съща мисъл. Почудихме се защо, по дяволите, толкова късно плава без светлини. Добре че я видяхме, можехме да я блъснем. А после забравихме. Едва по-късно си дадох сметка и се усетих, че е било същата нощ, когато Чейс е загинал край кулата. Е, тогава реших, че е по-добре да ви кажа.

— Някой друг на лодката видял ли я е?

— Е, не знам. Със сигурност имаше и други, защото се насочвахме към залива и всички на борда бяха на крак. Но никога не съм го обсъждал с никого. Нали разбираш, тогава нямаше причина. А и после не съм говорил за това.

— Разбирам. Хол, добре направи, че ми каза. Твой дълг е да съобщиш. Не се тревожи. Можеш само да ми кажеш какво си видял. Ще ви извикам с Алън да дадете показания. Сега мога ли да те почерпя с бира?

— Не, по-добре да си ходя. Лека нощ.

— Лека нощ. Още веднъж благодаря.

Веднага щом Хол стана, Ед махна на Джо, който на няколко секунди поглеждаше към тях, за да разгадае изражението на шерифа. Дадоха на Хол време да си вземе довиждане и да излезе, а после и те излязоха на улицата.

Ед разказа на Джо на какво е станал свидетел Хол.

— Човече — каза Джо, — май това е обяснението. Не мислиш ли?

— Мисля, че това ще накара съдията да издаде съдебна заповед. Не бях сигурен, а пък обичам да съм сигурен, преди да го помоля за такова нещо. С такава заповед можем да претърсим къщата ѝ за следи от червените влакна, които намерихме по дрехите на Чейс. Трябва да си изясним историята ѝ за онази нощ.

Двайсет и девета глава Водораслото 1966 година

През зимата Чейс идваше често в къщурката на Кая и в края на седмицата обикновено оставаше за през нощта. Дори в студените и влажни дни се промушваха с яхтата през мъгливите гъсталаци, Кая събираше образци, а той свиреше чудати мелодии с хармониката си. Звуците отлитаха в ниските места заедно с мъглата, която се разсейваше в по-мрачните части на горите, и мочурището сякаш ги поглъщаше и запомняше, защото, минеше ли отново по тези канали, Кая дочуваше музиката.

Една сутрин в началото на март тя пое сама към морето и градчето. Небето бе навлякло развлечен пуловер от сиви облаци. Рожденият ден на Чейс беше след два дни и Кая се беше насочила към "Пигли", за да купи продукти за тържествен обяд, на който да сервира и първата си карамелена торта. Представяше си как слага тортата със запалените свещички пред Чейс на масата — събитие, което не се бе случвало в кухнята ѝ след напускането на Мама. Напоследък той беше споменал на няколко пъти, че спестява пари за къщата им. И Кая реши, че в такъв случай ще е по-добре да се научи да пече сладкиши.

Завърза лодката и докато вървеше по кея към редицата магазинчета, видя Чейс, застанал в края му, разговаряше с приятелите си. Беше прегърнал през раменете стройно русо момиче. Разсъдъкът на Кая се напъна да проумее това, а краката ѝ продължиха да се движат от само себе си. Тя никога не се доближаваше до Чейс, ако той беше с други хора в града, но сега срещата им беше неизбежна, освен ако Кая не скочеше в морето.

Чейс и приятелите му се обърнаха веднъж да я погледнат и в същия миг той свали ръката си от рамото на момичето. Кая беше облечена с бели отрязани джинси, които подчертаваха дългите ѝ крака. От двете страни върху гърдите ѝ падаше по една черна плитка. Групата спря да разговаря и я зяпна. Сърцето ѝ пламна от несправедливостта, че не може да изтича при него.

Когато Кая стигна края на кея, където бяха застанали те, Чейс възкликна:

— О, Кая, здравей.

Тя премести поглед от него към тях и отвърна:

— Здравей, Чейс.

Чу го да казва:

— Кая, нали помниш Брайън и Тим, Пърл и Тина — той избърбори още няколко имена, докато гласът му не заглъхна. А после се обърна към Кая и допълни: — А това е Кая Кларк.

Тя, разбира се, не си ги спомняше, никой не я беше запознавал с тях. Знаеше ги само като Високата-кльощава-блондинка и останалите. Почувства се като повлечено от въдица водорасло, но успя да се усмихне и да каже здравейте. Беше очаквала тази възможност. Сега стоеше сред приятелите му, към които искаше да се присъедини. Умът ѝ трескаво търсеше думи, нещо умно, което да каже и да ги заинтересува. Най-сетне двама от тях я поздравиха хладно и се извърнаха рязко. Другите бързо ги последваха като пасаж риби лещанки, които заплуваха надолу по улицата.

— Е, ето ни тук — каза Чейс.

— Не искам да те прекъсвам. Само дойдох за продукти и се връщам у дома.

— Нищо не прекъсваш. Просто ги срещнах случайно. Ще дойда в неделя, както обещах.

Чейс пристъпи от крак на крак, пипна мидата на кожената каишка.

— Значи тогава ще те видя — каза му тя, но той вече се беше обърнал да догони другите.

Кая забърза към бакалията и заобиколи семейство зеленоглави патици, които се клатушкаха по Главната улица с изненадващо оранжеви крака на фона на сивия паваж. В "Пигли Уигли", изтласкала образа на Чейс и момичето от ума си, тя зави зад щанда за хляб и видя на около метър от себе си жената, която отговаряше за самоотлъчките от училище, госпожа Кълпепър. И двете замръзнаха като заек и койот, впримчени в телена ограда. Кая вече беше по-висока от жената и много по-образована, макар че нито една от двете не би се досетила за това. След всичките ѝ бягства на Кая и сега ѝ се искаше да хукне, но не отстъпи и отвърна на погледа на госпожа Кълпепър. Жената ѝ кимна леко и всяка продължи по пътя си.

Кая откри продуктите за пикника — сирене, франзела и съставките за тортата, — те погълнаха всичките пари, които бе успяла да спести за случая. Но като че ли не тя, а някой друг вдигаше всеки продукт и го слагаше в количката. Пред очите ѝ беше само ръката на Чейс, обвита около рамото на момичето. Купи и местния вестник, защото заглавията съобщаваха за морска лаборатория, която щеше да се открие наблизо по крайбрежието.

Щом излезе от магазина, тя заприпка с наведена глава като крадлив гризач към пристана. Вече в къщичката, седна на кухненската маса да прочете статията за лабораторията. Наистина на някакви си двайсет километра южно от Баркли Коув, край Сий Оукс се строеше скъп научен център. Щяха да изучават екологията на мочурището, което допринасяше за оцеляването на почти половината морски животни по един или друг начин, и…

Кая обърна страницата, за да дочете статията, и там сред обявите на годежи в очите я блъсна снимката в едър план на Чейс и едно момиче — Андрюс/Стоун. Тя се задави от купищата изникнали думи, последвани от ридания и най-сетне от накъсани стонове. Изправи се и се втренчи във вестника отдалеч. Взе го отново, за да види — да не би да си беше въобразила? Но те бяха там, доближили лица, усмихнати. Момичето, Пърл Стоун — красиво, богато на вид и с перлена огърлица и дантелена блуза. Същото, което той бе прегърнал на кея. Винаги-нося-перли.

Като се подпираше с ръка по стената, Кая стигна до верандата, където рухна на леглото и закри с ръце отворената си уста. После чу шум на мотор. Седна рязко, погледна към лагуната и видя Чейс, изкарваше яхтата си на брега.

Бързо като мишка, побягнала от зорка лисица, тя се промуши през вратата на верандата, преди той да я види, и избяга в гората, по-далеч от лагуната. Клекнала сред палмите джуджета, остана да го гледа как влиза в къщурката и я вика по име. Щеше да види отворения върху кухненската маса вестник. След няколко минути Чейс отново излезе и тръгна към плажа, явно предположил, че ще я намери там.

Кая не мръдна дори когато той се върна, отново я викаше по име. Чак когато запали двигателя и замина, тя излезе от гъсталака. Като влачеше крака, взе храна за чайките и тръгна подир слънцето към плажа. По пътеката откъм океана нахлуваше силен вятър, така че когато Кая стигна на плажа, можеше да се облегне поне на него. Тя извика чайките и замята големи парчета франзела във въздуха. А после заруга по-силно и люто от вятъра.

Трийсета глава Насрещни течения 1966 година

От плажа Кая изтича при лодката, даде газ и се насочи към морето, право в насрещните течения. Отметнала глава, закрещя: "Ти, подло ЛАЙНО… КУЧИ СИН!". Снишени и объркани, вълните блъснаха отстрани по носа на лодката и оказваха съпротивление на руля. Както винаги океанът изглеждаше по-сърдит от мочурището. По-дълбок, имаше повече за казване.

Кая много отдавна се беше научила да различава обикновените и насрещните течения, умееше да ги яхне или да се измъкне от тях, като обърне лодката перпендикулярно на посоката им. Никога обаче не се беше насочвала навътре, право в тях, където някои се захранваха от самия Гълфстрийм, бълващ всяка секунда четири милиарда кубически метра вода — с повече сила от всички реки на земята, взети заедно и препуснали току над разперените ръце на Северна Каролина. Вълните пораждаха свирепи обратни течения, вихрени въртопи и обратни кръгови потоци, които извиваха в крайбрежни насрещни течения и така оформяха едно от най-зловещите и ужасни места в моретата на планетата. През целия си живот Кая ги беше избягвала, но не и сега. Днес тя се насочи право в зиналите им гърла — да става каквото ще, само и само да превъзмогне болката и гнева. Насреща ѝ се надигна мътна вода, надвисна над носа и рязко блъсна десния борд на лодката. Повлече я в бясно насрещно течение и я понесе четири пъти по-бързо. Стори ѝ се твърде рисковано да се опита да излезе от него, затова започна борба да плава по течението, като внимаваше за подводни пясъчни наноси, които оформяха неспирно променящи се бариери под повърхността. И най-мимолетното докосване до тях щеше да я обърне.

В гърба ѝ се разбиваха вълни, от които косата ѝ прогизна. Точно над главата ѝ препускаха лудешки черни облаци, които скриваха слънчевата светлина и размиваха видимостта за въртопи и бурно вълнение. Изсмукваха горещината на деня.

Въпреки това страхът я отбягваше, колкото и тя да копнееше да изпита ужас, каквото и да било, само и само да изтръгне острието, забито в сърцето ѝ.

Внезапно тъмните тътнещи вълни на течението се разместиха, лодчицата се завъртя надясно и се изправи на една страна. Силата на това движение запокити Кая към дъното на лодката, морето се затвори над нея. Замаяна, тя седеше във водата и събираше сили за нова вълна.

Разбира се, беше много, много далеч от истинския Гълфстрийм. Това беше само тренировъчният лагер, игралното поле на сериозното море. Но тя бе рискувала да се напъха в зловещите вълни и възнамеряваше да се пребори с тях. Да спечели нещо. Да притъпи болката.

Тъмносивите талази я връхлитаха от всички страни без никакво чувство за симетрия и посока. Кая се изтегли отново на седалката и хвана руля, но не знаеше накъде да върти. В далечината земята се виждаше като линия, изскачаща от време на време на повърхността между белите върхове на вълните. Още щом Кая зърнеше твърда земя, лодката се завърташе или се накланяше и тя я изгубваше от поглед. Беше толкова сигурна, че ще успее да яхне течението, но ето че то показваше мускули и я запращаше все по-далеч в бясното притъмняло море. Облаците се кълбяха и надвисваха ниско, скриваха слънцето. Мокра до кости, тя трепереше, докато енергията ѝ се изцеждаше и това затрудняваше управлението на лодката. Не си беше взела никакви дрехи за лошо време, нито храна и вода.

Най-сетне дойде и страхът. Надигна се отнякъде, по-дълбок от морето. Страхът от това, че отново ще остане сама. Може би завинаги. Доживотна присъда. От гърлото ѝ се изтръгнаха грозни задъхвани звуци, докато лодката се клатушкаше напреки на вълните и се навеждаше опасно при всяка вълна.

На дъното ѝ вече се беше събрала около педя разпенена вода, която пареше със студа си босите ѝ крака. Колко бързо морето и облаците бяха победили пролетната горещина. Обхванала с една ръка гърдите си, Кая се опитваше да се стопли, докато управляваше слабо с другата, без да се бори с водата, само се движеше с нея.

Най-сетне водите се поуспокоиха и макар че течението влачеше Кая накъдето му хрумне, океанът вече не я блъскаше и не кипеше. Тя видя отпред малка тясна наносна пясъчна ивица, дълга може би трийсетина метра, която лъщеше от водата и раковините. Като се бореше със силното подводно течение, Кая дръпна рязко точно в нужната секунда руля и излезе от него. Направи маневра от подветрената страна на ивицата и вече в по-спокойни води изкара леко като първа целувка лодката върху нея. Стъпи на тесния нанос и рухна на пясъка. Легна по гръб и усети твърдата земя под себе си.

Знаеше, че оплаква не Чейс, а целия си живот, определян от отхвърляния. Докато небето и облаците се боричкаха над главата ѝ, тя каза на глас: "Налага се да живея сама. Но аз си го знаех. Много отдавна знаех, че хората не остават".

Не беше никакво съвпадение, че Чейс лукаво е споменал за брак, което веднага я вкара в леглото му, а после я заряза заради друго момиче. От изследванията си тя знаеше, че самците прескачат от една на друга женска, защо тогава си беше паднала по този мъж? Лъскавата му яхта за водни ски приличаше на мускулестия врат и огромните рога на разгонен елен — придатъци, с които да пъди другите мъжкари и да привлича една подир друга самките. И въпреки това тя се беше поддала на същата измама, както и Мама — ловките, подскачащи като жаби осеменители. Какви ли лъжи ѝ беше наговорил Татко, в какви ли скъпи ресторанти я беше водил, докато парите му бяха свършили и я беше довел у дома, в истинската си територия — къщурката в тресавището? Дали не беше по-добре любовта да бъде оставена като незасята угар?

И Кая започна да рецитира на глас едно стихотворение от Аманда Хамилтън:

Бледото слънце намери пролука между тежките снаги на облаците и докосна пясъчната ивица. Кая се огледа. Течението, величественият размах на морето и този пясък се бяха наговорили да действат като ситна мрежа, защото навсякъде около нея се виждаха най-невероятни раковини. Ъгълът, под който се изпречваше ивицата, и кроткото течение около нея задържаха мидите откъм подветрената ѝ страна и ги полагаха нежно върху пясъка, без да ги чупят. Кая забеляза няколко редки раковини и много от любимите си, непокътнати и преливащи в перлени цветове. Все още лъскави.

Тръгна сред тях, избра най-ценните и ги струпа на куп. Обърна лодката, изля водата от нея и подреди старателно раковините покрай задната седалка. След това се изправи и започна да обмисля обратния път, като оглеждаше вълните. Огледа и морето и взела поука от раковините, се приготви да тръгне от подветрената страна, а оттам да се насочи право към сушата. Така щеше напълно да избегне най-силните течения.

Когато се отблъсна с лодката, Кая разбра, че никой повече няма да види тази пясъчна ивица. Стихиите бяха създали кратка и променлива усмивка от пясък, обърната точно под определен ъгъл. Следващият прилив, следващото течение щяха да създадат друга пясъчна ивица, а после още една и още една, но нито една като тази. Като ивицата, която я беше уловила. Ивицата, която ѝ бе разказала някои неща.

По-късно, докато се разхождаше по своя плаж, тя подхвана друго стихотворение от Аманда Хамилтън.

Ако не друг, то поне луната разбираше от самота.

Оставила се на предвидимите цикли на поповите лъжички и балета на светулките, Кая задълбаваше все повече в безмълвния пущинак. Като че ли природата беше единственият камък, който нямаше да я подхлъзне насред потока.

Трийсет и първа глава Книгата 1967 година

Ръждясалата пощенска кутия, закачена върху издялан от Татко колец, се мъдреше в края на пътя, който нямаше име. Кая получаваше единствено масовите листовки, изпращани на всички жители на градчето. Нямаше сметки за плащане, нямаше приятелки или стари лели, с които да си разменя умилително глупави писъмца. С изключение на онова единствено писмо от Мама преди години, пощата ѝ беше доста безинтересна и понякога тя забравяше да изпразни кутията със седмици.

Но когато навърши двайсет и две, повече от година, след като Чейс и Пърл обявиха годежа си, тя всеки ден изминаваше нажежената от слънцето пясъчна пътека до пощенската кутия и надничаше в нея. Най-сетне една сутрин откри вътре дебел кафяв плик и изтърси съдържанието му в ръцете си — безплатен екземпляр на книгата "Морските раковини по Източното крайбрежие" от Катрин Даниел Кларк. Пое си дъх — нямаше на кого да я покаже.

Седнала на своя плаж, разгледа внимателно всяка страница. Когато след първоначалния контакт, установен от Тейт, писа на издателите и им изпрати още рисунки, с обратната поща получи договор. Тъй като всичките ѝ рисунки и текстове за всяка раковина бяха готови от години, редакторът господин Робърт Фостър ѝ писа, че книгата ще бъде издадена в рекорден срок и че скоро след това ще я последва и другата ѝ книга, за птиците. Беше включил и аванс от пет хиляди долара. Татко щеше да се препъне в сакатия си крак и да си разлее пиенето в плика.

Окончателният вариант на книгата вече беше в ръцете ѝ — всяко мазване с четката, всеки старателно обмислен цвят, всяка дума в текста бяха отпечатани. Имаше рисунки и на създанията, които живееха в раковините — как се хранят, как се движат, как се чифтосват, — защото хората забравят за съществата, които живеят там.

Кая докосваше страниците и си спомняше всяка раковина и историята как я е намерила, къде е лежала на плажа, сезоните, изгрева на слънцето. Като семеен албум.

През следващите месеци нагоре и надолу по крайбрежието на Северна Каролина, Южна Каролина, Джорджия, Вирджиния, Флорида и Нова Англия сувенирните магазини и книжарниците щяха да изложат книгата ѝ на витрините си или на специални масички. Съобщиха ѝ, че чековете с хонорарите щели да пристигат на шест месеца, може би всеки за по няколко хиляди долара.

Седнала на кухненската маса, Кая съчиняваше благодарствено писмо до Тейт, но когато го прочете, сърцето ѝ прескочи. Писмото ѝ се стори недостатъчно. Благодарение на неговата добрина любовта ѝ към мочурището сега можеше да стане трудът на живота ѝ. Нейният живот. Всяко перо, раковина или насекомо, които беше събрала, можеха да бъдат споделени с други хора и вече нямаше да има нужда да рови в калта, за да събира миди за вечеря. Може би дори нямаше да ѝ се налага всеки ден да яде и каша от булгур.

Джъмпин ѝ беше казал, че Тейт работи като еколог в новия институт с лаборатория край Сий Оукс, който му беше зачислил модерна лодка за научна работа. От време на време Кая го виждаше отдалеч, но избягваше срещите с него.

В послепис към писмото тя добави: "Отбий се някой път, ако си близо до дома ми. Бих искала да ти подаря един екземпляр от книгата си", и адресира писмото до лабораторията.

Следващата седмица нае от градчето Джери — специалист по всичко, който ѝ прокара течаща вода, монтира ѝ нагревател и в задната стая изгради напълно обзаведена баня с вана на крачета. В един килер, облицован с плочки, сложи мивка и вътрешна тоалетна с течаща вода. Свърза я с електрическата мрежа и монтира електрическа кухненска печка и нов хладилник. Кая настоя да си запази старата печка на дърва заедно с дървата, натрупани до нея, защото тя затопляше къщурката, но предимно и заради това, че в нея Мама беше опекла от сърце хиляди содени питки. Ами ако Мама се върнеше и печката ѝ я нямаше? Джери ѝ скова кухненски шкафове от чам, закачи ѝ нова входна врата, нови мрежи на верандата и направи рафтове от пода до тавана за образците ѝ. Тя си поръча диван, столове, легла и дюшеци от "Сиърс и Роубък", но запази старата кухненска маса. Сега вече разполагаше с истински шкаф, в който да пази няколкото неща, останали ѝ за спомен — малък шкаф с останки от нейното разпаднало се семейство.

Както и преди, къщурката остана небоядисана отвън, потъмнелите с времето борови дъски и тенекиеният покрив преливаха в сиви и ръждиви цветове, обрасли с испански мъх от надвесените клони на дъба. Не изглеждаше толкова паянтова, но беше все така вплетена в тъканта на мочурището. Кая продължи да спи на верандата освен в най-студените зимни дни. Но сега вече имаше легло.

Една сутрин Джъмпин съобщи на Кая, че в района са се появили предприемачи с големи планове да пресушат "мрачното тресавище" и да построят хотели. През последните години тя виждаше как от време на време големи машини изсичат за една седмица цели дъбрави, а после копаят канали, за да пресушат мочурището. Щом свършеха, се преместваха на друго място, като оставяха подире си следи от жажда и утъпкана кал. Очевидно не бяха чели книгата на Алдо Лиополд.

Аманда Хамилтън казваше ясно в едно свое стихотворение:

Кая не знаеше дали семейството ѝ притежава земята, или просто се е настанило да живее там без документи, както правеха от векове повечето хора от мочурището. През годините, докато търсеше следите на майка си, беше изчела всяко късче хартия в къщурката и не беше срещнала нищо, което да прилича на документ.

Веднага щом се върна от Джъмпин, тя зави старата Библия в парче плат и я занесе в съдилището на Баркли Коув. Окръжният чиновник — беловлас мъж с огромно чело и тесни раменца, извади голям тефтер с вписвания, някакви карти и няколко снимки от въздуха, които разгърна на плота. Кая прокара пръст по картата, посочи лагуната си и очерта грубо границите на онова, което смяташе за своя земя. Чиновникът провери изходящия номер и затърси документ за парцела в стара дървена кантонерка.

— Ми да, ето го — каза той. — Парцелът е размерен както трябва и е купен през 1897 година от някой си господин Нейпиър Кларк.

— Това е дядо ми — отвърна Кая.

Тя прелисти тънките страници на Библията и там сред записите за ражданията и смъртите откри някой си Нейпиър Мърфи Кларк. Какво внушително име. Каза на чиновника, че баща ѝ е мъртъв, което вероятно беше вярно.

— Парцелът никога не е бил продаван. Така че, да, абсолютно смятам, че е твой. Но се боя, че дължиш данъци за изминали години, госпожице Кларк, и за да запазиш земята, трябва да ги платиш. Всъщност, драга ми госпожице, според закона онзи, който дойде и плати тези данъци, той получава и земята, дори и да няма документ.

— Колко има да плащам?

Кая не си беше открила банкова сметка и носеше в мешката всичките си налични пари, които ѝ бяха останали след подобренията по къщурката — около три хиляди долара. Но явно ставаше дума за неплатени данъци от четиресет години — хиляди и хиляди долари.

— Ами, да видим тук. Земята се води в категория "пустош", така че данъкът за нея през повечето години е бил около пет долара. Да видим сега, трябва да ги сметна.

Той пристъпи към тромава подрънкваща сметачна машина, набра цифрите на клавишите, като след всяко въвеждане дръпваше някаква ръчка, след което се чуваше бръмчене, докато машината събираше.

— Ами излизат около осемстотин долара общо — ясно и просто, за да стане земята твоя.

Кая излезе от зданието на съда със законен документ за собственост на свое име върху хиляда двеста и петдесет декара потънали в зеленина лагуни, искрящо мочурище, дъбови гори и дълъг частен плаж по крайбрежието на Северна Каролина. Категория пустош. Мрачно тресавище.

Когато вкара лодката в своята лагуна, тя се обърна към чаплата:

— Всичко е наред. Това място си е твое!

На другия ден по обяд намери в пощенската си кутия бележка от Тейт, което ѝ се стори странно и някак си официално, защото досега той ѝ беше оставял съобщения само върху онзи пън с перата. Благодареше за поканата да се отбие при нея за един екземпляр от книгата ѝ и добавяше, че ще дойде днес следобед.

С един от шестте екземпляра на книгата, които издателите ѝ бяха изпратили, тя го чакаше при стария читалищен дънер. След около двайсет минути чу как по канала бръмчи старата моторна лодка на Тейт и се изправи. Докато той се измъкваше от горичката, си помахаха с ръка и се усмихнаха леко. И двамата нащрек. Последния път, когато бе дошъл тук, тя го бе замеряла с камъни по главата.

След като завърза лодката, Тейт пристъпи към нея.

— Кая, книгата ти е цяло чудо.

Наведе се леко напред, като че ли да я прегърне, но загрубялата обвивка на сърцето ѝ я възпря да му отвърне.

Вместо това тя му протегна книгата.

— Ето, Тейт. Това е за теб.

— Благодаря ти, Кая — каза той, като я отвори и разлисти страниците. Не спомена, че вече си е купил един екземпляр в книжарницата на Сий Оукс и се е възхищавал на всяка страница. — Досега не е публикувано нищо като нея. Сигурен съм, че за теб това е само началото.

Тя само наклони глава и се усмихна леко.

А после, след като обърна на титулната страница, Тейт каза:

— Но ти не си я надписала. Трябва да я надпишеш за мен. Моля те.

Кая вдигна рязко глава. Не беше помислила за това. Какви думи да напише на Тейт?

Той извади химикалка от джоба на джинсите си и ѝ я подаде.

Кая я пое и след няколко секунди написа следното:

На Момчето с перата с благодарност

от Момичето от мочурището.

Тейт прочете думите и извърна глава към мочурището, защото не можеше да я прегърне. Най-сетне вдигна ръката ѝ и я стисна леко.

— Благодаря ти, Кая.

— Дължа го на теб, Тейт — каза тя и си помисли: "Всичко дължа на теб", едната част от сърцето ѝ копнееше за него, а другата се криеше.

Тейт постоя около минута и след като тя не изрече нищо повече, се обърна да си върви. Но когато се качваше в лодката си, ѝ каза:

— Кая, когато ме видиш в мочурището, моля те не се крий в тревата като сърненце. Обади ми се и може да изучаваме някои неща заедно. Съгласна ли си?

— Добре.

— Благодаря ти за книгата.

— Довиждане, Тейт.

Остана да го гледа, докато изчезна в гъсталака, и после си каза: "Можех поне да го поканя на чай. Нямаше да навреди на никого. Можех да му бъда приятел". А след това с рядко изпитвана гордост се сети за книгата си. "Можех да му бъда колега."

Един час след като Тейт си отиде, Кая пое с лодката към Джъмпин с още един екземпляр от книгата в мешката си. Когато наближи, го видя да се подпира на стената на разядения от вятъра магазин. Той се изправи и ѝ махна с ръка, но тя не му отговори. Разбрал, че нещо се е променило, я изчака безмълвно да завърже лодката си. Кая се приближи, вдигна ръката му и сложи книгата си в нея. Отначало Джъмпин не разбра, но тя посочи името си и каза:

— Вече съм добре, Джъмпин. Благодаря на теб и на Мейбъл за всичко, което направихте за мен.

Той я зяпна. По друго време и на друго място цветнокож старец и бяла млада жена можеха да се прегърнат. Но не и тук, не и сега. Тя покри ръката му със своята, обърна се и потегли с лодката. За пръв път го виждаше да остане без думи. Продължи да купува от него бензин и провизии, но вече никога не прие стари дрехи. И всеки път, когато спираше край кея му, забелязваше книгата подпряна на малката витрина, за да я виждат всички. Както би я изложил един баща.

Трийсет и втора глава Алибито 1968 година

Над стоманеносивото море към Баркли Коув препускаха ниски тъмни облаци. Пръв връхлетя вятърът, който разтресе прозорците и запремята вълни през кея. Завързаните на пристана лодки заподскачаха нагоре-надолу като детски играчки, а мъжете с жълти мушами се впрегнаха да затягат ту едно, ту друго въже, за да не се откъснат. След това кос дъжд блъсна странично градчето и заличи всичко освен някой и друг жълт силует, който се луташе из сивата пелена.

Вятърът свиреше в прозореца на шерифа и той повиши глас.

— Е, Джо, имаш ли да ми кажеш нещо?

— Със сигурност. Открих къде госпожица Кларк ще твърди, че е била в нощта, когато е загинал Чейс.

— Какво? Добра ли се най-сетне до нея?

— Шегуваш ли се? Хлъзгава е като проклета змиорка. Изчезва всеки път, щом се приближа. Затова днес сутринта отидох с колата до морската бензиностанция на Джъмпин, за да разбера може ли да ми каже кога ще дойде тя следващия път. Както и всички други, ще трябва да иде при него, за да си купи бензин, та си направих сметка, че рано или късно ще я хвана. Няма да повярваш какво открих.

— Казвай.

— Два достоверни източника твърдят, че в онази нощ не е била в града.

— Какво? Кои? Тя никога не напуска града, а дори и да го е напуснала, кой може да знае?

— Спомняш ли си Тейт Уокър? Вече доктор Уокър. Работи в новата лаборатория по екология.

— Да, знам го. Баща му лови скариди. Скупър Уокър.

— Е, та Тейт каза, че познавал доста добре Кая — нарича я Кая — от времето, когато били по-млади.

— Така ли?

— Не съвсем така. Били са още деца. Очевидно той я е научил да чете.

— Това той ли ти го каза?

— Да. Беше при Джъмпин. Аз разпитвах Джъмпин знае ли къде и как мога да задам някои въпроси на Момичето от мочурището. Джъмпин ми каза, че никога не знаел кога ще се появи.

— Джъмпин винаги е бил добър с нея. Съмнявам се, че ще ни каже нещо.

— Е, аз го попитах дали случайно не знае какво е правила в нощта, когато е умрял Чейс. И той ми отговори, че всъщност знаел, че е дошла при него на втората сутрин след смъртта на Чейс и точно той ѝ е съобщил, че Чейс е мъртъв. Каза ми, че била две нощи в Грийнвил, включително и в нощта, когато е умрял Чейс.

— В Грийнвил ли?

— Така ми каза и тогава Тейт, който стоеше там през цялото време, се намеси и потвърди, че да, тя е ходила в Грийнвил и че именно той ѝ е обяснил откъде да си купи билет за автобуса.

— Е, това вече е новина — рече шериф Джаксън. — И колко удобно само, че и двамата са били там с една и съща история. Защо ѝ е да ходи в Грийнвил?

— Тейт каза, че от едно издателство — представяш ли си, тя взела, че написала книга за раковините и още една за морските птици, — ами, платили ѝ разноските да иде там и да се запознае с тях.

— Трудно ми е да си представя някакви нафукани издатели да искат да се запознаят с нея. Предполагам, че никак няма да е трудно да проверим. Защо Тейт ти е казал, че я е научил да чете?

— Попитах го откъде я познава. Той ми обясни, че ходел близо до къщурката ѝ за риба и когато разбрал, че не може да чете, я научил.

— М-м. Така ли?

Джо добави:

— Във всеки случай това променя всичко. Тя има алиби. И то добро. Бих казал, че да си в Грийнвил по онова време, е доста добро алиби.

— Да. Поне на пръв поглед. Нали знаеш какво казват за добрите алибита? А пък ние имаме онзи ловец на скариди, който твърди, че я видял да кара лодката право към пожарникарската кула в същата нощ, когато е паднал Чейс.

— Може и да е сбъркал. Било е тъмно. Никаква луна. Може и да е била в Грийнвил, а той да е видял някой друг в лодка, която прилича на нейната.

— Е, както вече казах, няма да е трудно да проверим предполагаемото ѝ пътуване до Грийнвил.

Бурята беше утихнала до тих вой на вятъра и ръмеж, но въпреки това двамата закрилници на закона изпратиха човек да им донесе пилешки кюфтета, зелен боб с масло, задушена лятна тиква, тръстиков петмез и содени питки.

Точно след обедната почивка на вратата на шерифа се почука. Госпожица Панзи Прайс я отвори и влезе вътре. Джо и Ед се изправиха на крака. Тюрбанът ѝ лъщеше в розово.

— Добрутро, госпожице Панзи — кимнаха и двамата.

— Добро утро, Ед, Джо. Може ли да седна? Няма да ви бавя много. Мисля, че имам важна информация по случая.

— Да, разбира се. Седнете, моля.

И двамата мъже седнаха веднага щом госпожица Панзи се намести като едра кокошка на стола, сетне поприбра оттук-оттам по някое перо и сложи дамската си чанта на скута като ценно яйце. Шерифът не издържа да не я подкачи.

— За кой случай става дума, госпожице Панзи?

— О, за бога, Ед. Знаеш за кой случай. Кой уби Чейс Андрюс. За този случай.

— Не знаем дали е бил убит, госпожице Панзи. Ясно ли е? Сега какво имате да ни кажете?

— Както знаете, работя в "Крес" — тя никога не принизяваше общественото си положение с цитиране на пълното име на магазина "За пет цента при Крес". Изчака шерифът да кимне, че е разбрал — въпреки че той прекрасно знаеше къде работи, защото още като дете беше купувал от нея оловни войничета, — и след това продължи. — Предполагам, че е заподозряно Момичето от мочурището. Вярно ли е?

— Кой ви каза?

— О, много хора са убедени, но основен източник е Пати Лъв.

— Разбирам.

— Е, от магазина аз и още неколцина, които работят там, видяхме как Момичето от мочурището се качва и слиза от автобуса в определени дни, според което излиза, че е била извън града в нощта, когато е загинал Чейс. Мога да свидетелствам за тези дати и часове.

— Така ли? — Джо и Ед се спогледаха. — Кои са тези дати и часове?

Госпожица Панзи изправи гръб на стола.

— На двайсет и осми октомври тя напусна града с автобуса в два и половина следобед и се върна в един и шестнайсет на трийсети октомври.

— Казвате, че са я видели и други?

— Да, ако искате, мога да ви дам списък.

— Няма нужда. Ако искаме показания, ще дойдем в "За пет цента". Благодаря ви, госпожице Панзи.

Шерифът стана, така че госпожица Панзи и Джо го последваха.

Тя тръгна към вратата.

— Е, благодаря за отделеното време. Както казахте, знаете къде да ме намерите.

Сбогуваха се.

Джо седна отново.

— Е, туй то. Потвърди онова, което са казали Джъмпин и Тейт. Онази нощ е била в Грийнвил или поне се е качила на автобуса и е отишла някъде.

Шерифът издиша продължително.

— Така изглежда. Но мисля, че щом някой може да иде с автобус до Грийнвил през деня, то може да се върне с него и през нощта. Да си свърши работата и отново да вземе автобуса до Грийнвил. Без да разбере никой.

— Предполагам. Но ми се струва малко пресилено.

— Иди вземи разписанието на автобуса. Ще видим дали часовете съвпадат. Дали за една нощ е възможно да идеш и да се върнеш.

И преди Джо да излезе, Ед добави:

— Може да е искала да я видят посред бял ден как се качва и слиза от автобуса. Като си помислиш, човек би трябвало да направи нещо необичайно, за да си осигури алиби. Ако твърдеше, че както обикновено е седяла самичка в къщурката в нощта, когато е загинал Чейс, нямаше да има алиби. И ето че, хоп! Планира нещо, в което да я видят много хора. Осигурява си страхотно алиби пред всички на Главната. Блестящо.

— Ами да, така си е. Във всеки случай не трябва повече да се правим на интересни. Можем да си седим тук, да си пием кафето и дамите от града да притичват насам и да ни разказват каквото трябва. Отивам да взема разписанието.

След петнайсет минути Джо се върна.

— Прав беше — каза. — Ето, виждаш ли тук, възможно е за една нощ да идеш с автобус от Грийнвил до Баркли Коув и да се върнеш. Всъщност не е трудно.

— Да, има достатъчно време между двата автобуса, за да блъснеш някого от пожарникарската кула. Викам да идем да вземем съдебно решение за претърсване.

Трийсет и трета глава Белегът 1967 година

Една сутрин през зимата на 1967 година Кая седеше на масата в кухнята и рисуваше с водни бои дебеличка гъба в оранжево ѝ розово. Беше завършила книгата си за морските птици и сега работеше върху наръчник за гъби. Смяташе да напише и друга книга — за дневните и нощните пеперуди.

Грах, червен лук и шунка вряха в старата очукана тенджера върху печката на дърва, която тя предпочиташе пред новата на газ. Особено през зимата. Тенекиеният покрив пееше под лекия дъждец. Изведнъж до ушите на Кая достигна звук на пикап, който се бореше с пясъка по пътеката. С надигаща се в гърдите ѝ паника тя зърна червен пикап, който криволичеше по калните коловози.

Първата мисъл на Кая беше да побегне, но пикапът вече спираше до верандата. Приклекнала до перваза на прозореца, тя видя как от него слиза мъж със сиво-зелена военна униформа. Той постоя известно време така с отворена врата на пикапа, оглеждаше се към гората и към пътя за лагуната. След това затвори тихичко пикапа, притича през дъжда до вратата на верандата и почука.

Кая изруга. Сигурно се беше изгубил, щеше да поиска да му покаже пътя и щеше си върви, но на нея не ѝ се занимаваше с него. Можеше да се скрие в кухнята и да се надява, че ще си тръгне. Чу го обаче да вика:

— Хей! Има ли някой вкъщи? Ехо!

Подразнена, но все пак любопитна, тя прекоси новообзаведената всекидневна и излезе на верандата. Непознатият, висок и тъмнокос, стоеше на стъпалото и беше отворил мрежестата врата на около метър и половина от нея. Униформата му изглеждаше ушита от толкова твърд плат, че като че ли нямаше да падне и празна, сякаш точно тя го държеше като едно цяло. Куртката му се пъстрееше на гърдите със знаци за най-различни военни награди. Но най-силно ловеше око назъбеният червен белег, който пресичаше лицето му от лявото ухо до горната устна. Кая ахна.

За по-малко от миг тя се върна мислено в онази великденска неделя, около половин година преди Мама да си отиде завинаги. Както пееха "Грамада вековечна"[13], двете с Мама прекосиха рамо до рамо всекидневната и отидоха в кухнята, където бяха оставили ярко боядисаните яйца от предишната вечер. Другите деца бяха навън да ловят риба, така че те с Мама имаха достатъчно време да скрият яйцата, а после да сложат пилето и содените питки да се пекат във фурната. Братята и сестрите ѝ бяха твърде големи, за да търсят скрити лакомства, но щяха да тичат наоколо, да се преструват, че не ги намират, а после да вдигат всяко новооткрито съкровище високо във въздуха и да се смеят.

Мама и Кая излизаха от кухнята с кошници, пълни с яйца и шоколадови зайчета от "За пет цента", точно когато от антрето се зададе Татко.

Той дръпна великденското боне от главата на Кая и го размаха във въздуха, а после се разкрещя на Мама.

— Откъде взимаш пари за тези измишльотини? Бонета и лъскави кожени обувки? Лигави яйца и шоколадови зайци? Казвай. Откъде?

— Хайде, Джак, моля те успокой се. Великден е, те са за децата.

Той блъсна Мама назад.

— Ходиш да мърсуваш, това е. Така ли печелиш парите? Кажи ми веднага.

Хвана Мама за ръцете и толкова силно я разтърси, че лицето ѝ сякаш затрептя около очите, които оставаха неподвижни и широко отворени. Яйцата се изхлузиха от кошницата и се търкулнаха в несигурен пастелен поток по пода.

— Татко, моля те, спри! — извика Кая, а после изхълца.

Той вдигна ръка и зашлеви Кая през лицето.

— Я млъквай, разглезена ревла такава! Смъквай тази глупава рокля и лъскави обувки от себе си. Това са курвенски дрехи.

Стиснала бузата си, тя се мушна под ръката му, за да гони ръчно боядисаните от Мама яйца.

— На теб говоря, жено! Откъде взимаш тези пари?

Той грабна железния ръжен от ъгъла и тръгна към Мама.

Кая изпищя с всички сили и увисна на ръката на Татко, когато той удари Мама с ръжена през гърдите. От роклята с презрамки на цветя пръсна кръв като червени точици върху плат. А после едно едро тяло прекоси антрето и когато Кая вдигна поглед, видя как Джоди се хвърля отзад върху Татко и двамата се просват на пода. Брат ѝ застана между Мама и Татко, изкрещя на Кая и Мама да бягат и те хукнаха. Но преди да се обърне, Кая видя как Татко вдигна ръжена и халоса Джоди през лицето, а челюстта му се изкриви неестествено и рукна кръв. Цялата тази сцена сега премина за миг през ума ѝ. Как брат ѝ рухва на пода между лилаворозовите яйца и шоколадовите зайци. Как те с Мама тичат сред палмите, за да се скрият в храстите. С окървавена отпред рокля Мама продължаваше да повтаря, че всичко е наред, че яйцата няма да се счупят, че те все още могат да опекат пилето. Кая не разбираше защо трябва да се крият там — беше сигурна, че брат ѝ умира, че има нужда от помощта им, но беше твърде уплашена, за да помръдне. Останаха така дълго време, а после се промъкнаха обратно и надникнаха през прозореца, за да се уверят, че Татко си е отишъл.

Джоди лежеше в безсъзнание на пода, около него имаше локва кръв и Кая проплака, че е мъртъв. Но Мама го вдигна и го премести на дивана, а после заши лицето му с иглата за шиене. Когато всичко се успокои, Кая грабна бонето си от пода, притича бързо през гората и го запокити с все сила в острицата.

Сега тя надникна в очите на непознатия мъж, застанал на верандата, и промълви:

— Джоди.

Той се усмихна и белегът се изкриви.

— Кая, надявах се да си тук.

Всеки се вглеждаше в по-зрелите очи на другия. Джоди нямаше как да знае, че винаги е присъствал в мислите ѝ през всичките тези години, че десетки пъти ѝ е показвал пътя през мочурището, че отново и отново я е учел за чаплите и светулките. От всички хора на света тя най-много искаше да види отново Джоди и Мама. Умът ѝ беше изтрил белега и цялата съпровождаща го болка. Нищо чудно, че беше погребал и сцената, нищо чудно, че Мама си беше отишла. Ударена с ръжен през гърдите. Кая видя отново онези изтрити петна върху плажната рокля като кръв.

Джоди искаше да я прегърне, да обвие около нея ръце, но когато направи крачка напред, Кая, силно притеснена, наведе ниско глава встрани и се дръпна назад. Така че Джоди просто пристъпи на верандата.

— Влез — покани го тя и го поведе в малката всекидневна, задръстена с нейните образци.

— О! — каза Джоди. — Ами да. Видях книгата ти, Кая. Не бях съвсем сигурен, че си ти, но, да, сега виждам, че си. Невероятно е.

Обикаляше, разглеждаше колекциите ѝ, оглеждаше стаята с новите ѝ мебели, надничаше от антретата в спалните. Не за да любопитства, а да обхване всичко с очи.

— Искаш ли кафе, чай?

Кая не знаеше дали е дошъл да я види, или за да остане тук. Какво искаше всъщност той от нея след всичките тези години?

— Кафе ще бъде чудесно. Благодаря ти.

В кухнята Джоди видя старата печка на дърва до новата на газ и хладилника. Прокара длан по старата кухненска маса, която Кая бе запазила в някогашния ѝ вид. С цялата ѝ история от люпеща се боя. Тя наля кафе в големи чаши и двамата седнаха.

— Значи сега си войник.

— Бих се два пъти във Виетнам. Ще остана в армията още няколко месеца. Държаха се добре с мен. Платиха да завърша колеж — машиностроене, в Техническия университет на Джорджия. Мога да остана при тях поне още малко.

Джорджия не беше чак толкова далеч — можеше да дойде да я види и по-рано. Но сега беше тук.

— Вие всички си отидохте — каза Кая. — Татко остана малко след вас, но после и той си отиде. Не знам къде е, не знам дори дали е жив.

— Значи оттогава ти тук си сама?

— Да.

— Кая, не трябваше да те оставям с това чудовище. Болно ми беше и се чувствах ужасно години наред. Държах се като страхливец, глупав страхливец. Тези проклети медали нищо не са — той махна с ръка към гърдите си. — Изоставих те, едно малко момиченце да оцелява самичко в мочурището с един луд. Не очаквам изобщо някога да ми простиш.

— Джоди, няма нищо. Ти самият тогава беше още дете. Какво можеше да направиш?

— Можех да се върна, когато попораснах. Отначало преживявах ден за ден в покрайнините на Атланта — той се ухили подигравателно. — Тръгнах оттук със седемдесет и пет цента в джоба. Откраднах ги от парите, които Татко държеше в кухнята, взех ги, макар да знаех, че ще останат по-малко за вас. Работех какво ли не, докато армията не ме прибра. След тренировъчния период веднага ме пратиха на фронта. Когато се върнах, беше изминало толкова много време, че реших, че и ти отдавна си напуснала или избягала. Затова и не писах, мисля, че втория път, когато кандидатствах да ида във Виетнам, като че ли го направих да се самонакажа. Смятах, че това заслужавам, след като те бях напуснал. После преди няколко месеца завърших Техническия университет и видях книгата ти в една книжарница. Катрин Даниел Кларк. Сърцето ми хем се късаше, хем подскачаше от радост. Трябваше да те намеря — реших да започна оттук и после вече да тръгна да те търся другаде.

— Е, ето ни сега тук — тя се усмихна за пръв път. Очите му не се бяха променили. Лицата се променят в отговор на данъка, който плащаме на живота, но очите ни остават отворени като прозорци към онова, което е било, и тя го виждаше в тях. — Джоди, толкова съжалявам, че си се измъчвал, задето си ме напуснал. И аз те обвинявах неведнъж. Но ние бяхме жертвите, не бяхме виновниците.

Той се усмихна.

— Благодаря ти, Кая.

В очите им се надигнаха сълзи и двамата отклониха погледи. Тя се поколеба, а после каза:

— Може би ще ти е трудно да повярваш, но известно време Татко беше добър с мен. По-малко пиеше, научи ме да ловя риба и често кръстосвахме с лодката цялото мочурище. Но после, разбира се, отново се запи и ме остави да се боря сама.

Джоди кимна.

— Да, и аз съм забелязвал тази негова страна няколко пъти, но винаги се връщаше към бутилката. Каза ми веднъж, че било свързано с войната. Бил съм на война и съм видял неща, които могат да накарат човек да се пропие. Но не трябваше да си го изкарва върху жена си и децата си.

— Какво е станало с Мама, с останалите? — попита тя. — Чувал ли си нещо за тях, знаеш ли къде са отишли?

— Не знам нищо за Мърф, Манди или Миси. Няма да ги позная, дори и да се разминем на улицата. Предполагам, че са се пръснали по вятъра. Но Мама, ами това е още една причина да те открия, Кая. За нея имам новини.

— Новини? Какви? Кажи ми — побиха я тръпки чак до пръстите на ръцете.

— Кая, не са добри. Научих едва миналата седмица. Мама е починала преди две години.

Кая се преви на две, стиснала лицето си с ръце. От гърлото ѝ се отрониха тихи стонове. Джоди се опита да я прегърне, но тя се отдръпна от него.

— Мама е имала сестра, Роузмари, и тя се е опитала да ни открие чрез Червения кръст, когато Мама починала, но те не могли да ни намерят. А после преди няколко месеца ме откриха чрез армията и ме свързаха с Роузмари.

Кая промърмори дрезгаво.

— Мама е била жива допреди две години. А аз я чаках всичките тези години да се върне тук по пътечката — тя се изправи и се хвана за мивката. — Защо не се е върнала? Защо никой не ми каза къде е? А сега вече е твърде късно.

Джоди се приближи до нея и въпреки че тя се опитваше да извърне глава, я прегърна.

— Съжалявам, Кая. Ела да седнеш. Ще ти разкажа какво ми съобщи Роузмари.

Изчака я да седне и продължи.

— Мама получила сериозен нервен срив, когато ни остави и замина за Ню Орлиънс, където била израснала. Била болна умствено и физически. Спомням си малко от Ню Орлиънс. Мисля, че бях на пет, когато го напуснахме. Спомням си само хубава къща с големи прозорци, през които се виждаше градина. Но щом се настанихме тук, Татко не даваше на никой от нас да спомене Ню Орлиънс, нито баба и дядо, нито каквото и да било друго. Така че всичко в главата ми се заличи.

Кая кимна.

— Не съм знаела.

— Роузмари каза, че родителите им от самото начало били против брака на Мама и Татко — продължи Джоди, — но Мама заминала за Северна Каролина със съпруга си без пукнат грош. По-късно Мама започнала да пише на Роузмари за хала си — как живее в къщурка в тресавището с пияница, който бие нея и децата. А после, след години, един ден Мама се появила. Била с обувки от изкуствена крокодилска кожа на висок ток, които обичала. Не се била къпала и не се била ресала с дни. Мълчала с месеци, не продумвала и дума. Настанила се в старата си стая в дома на родителите си и почти не ядяла. Разбира се, повикали лекари, но никой не могъл да ѝ помогне. Бащата на Мама се обадил на шерифа в Баркли Коув да пита дали децата на Мама са добре, но оттам му отговорили, че дори не се и опитват да следят хората от мочурището.

От време на време Кая хлипаше.

— Най-сетне, почти година по-късно, Мама изпаднала в истерия и разказала на Роузмари как си спомня, че била изоставила децата си. Роузмари ѝ помогнала да напише писмо до Татко, в което го питала може ли да дойде да ни вземе да живеем с нея в Ню Орлиънс. Той ѝ отговорил, че ако се върне или се свърже с някого от нас, ще ни пребие до смърт. А тя знаела, че той бил способен на това.

Писмото в синия плик. Мама я е потърсила, потърсила е всички тях. Мама е искала да я види. Но последиците от това писмо бяха съвсем различни. Думите бяха разярили Татко и го бяха тласнали отново към пиенето, а после Кая изгуби и него. Тя не призна на Джоди, че все още пази пепелта от писмото в малко бурканче.

— Роузмари каза, че Мама не се сприятелила с никого, не вечеряла със семейството и не общувала с никого. Не си позволила да живее и да изпитва някакво удоволствие. След известно време започнала да говори повече и приказвала само за децата си. Роузмари каза, че Мама ни е обичала през целия си живот, но била като вцепенена от ужасната мисъл, че ще ни навреди, ако се върне, или че ще бъдем изоставени, ако не се върне. Не ни е зарязала заради каприз, а е била тласната към лудост и почти не е съзнавала, че ни е изоставила.

— Как е починала? — попита Кая.

— Била е болна от левкемия. Роузмари каза, че би могла да се излекува, но тя отказвала всички лекарства. Все повече и повече отслабвала и просто угаснала преди две години. Роузмари каза, че умряла, както и живяла. В мрак и тишина.

Джоди и Кая седяха неподвижно. Кая се сети за едно стихотворение от Голуей Кинъл, което Мама бе подчертала в книгата си.

Джоди стана.

— Ела с мен, Кая, искам да ти покажа нещо.

Той я заведе до пикапа и се качи отзад. Внимателно отвори голям кашон и извади една по една неопаковани картини, рисувани с маслени бои. Нареди ги покрай каросерията на пикапа. На едната имаше три момичета — Кая и сестрите ѝ, — клекнали край лагуната да наблюдават водните кончета. На другата Джоди и брат им държаха нанизана риба на канап.

— Донесох ги, в случай че все още си тук. Роузмари ми ги изпрати. Каза, че Мама с години ни е рисувала дни и нощи наред.

На една от картините и петте деца като че ли следяха с поглед художничката. Кая се вгледа в очите на сестрите и братята си, които сега се взираха в нея.

— Кой кой е? — прошепна тя.

— Какво?

— У дома няма нито една снимка. Не ги познавам. Кой кой е?

— О! — на Джоди му секна дъхът, но най-сетне каза: — Ами това е Миси, най-голямата. После са Мърф, Манди. Разбира се, този малък сладур съм аз. А това си ти.

Той я остави да им се нагледа, а после каза:

— Я виж тази.

Сочеше една изключително колоритна маслена картина на две деца, клекнали сред водовъртежи от зелена трева и диви цветя. Момиченцето едва беше проходило, може би беше на три години, правата му черна коса падаше по раменете. Момченцето, малко по-голямо, със златни къдрици, сочеше пеперуда монарх, разперила криле в черно и жълто над една маргаритка. Беше хванало за ръка момиченцето.

— Мисля, че това сте вие с Тейт Уокър — каза Джоди.

— Сигурно си прав. Прилича на него. Защо Мама е нарисувала Тейт?

— Той идваше доста често, ловеше риба с мен. Винаги ти показваше разни насекоми и други неща.

— Защо не си спомням?

— Беше много малка. Един следобед Тейт дойде с лодката си в нашата лагуна, Татко се наливаше от бутилката в плика, наистина беше много пиян. Ти газеше из водата и се предполагаше, че Татко те пази. Изведнъж, без никаква причина, Татко те сграбчи за ръцете и така те разтресе, че главата ти се отметна назад. После те пусна в калта и се разкикоти. Тейт изскочи от лодката и се затича към теб. Беше само седем-осемгодишен, но се разкрещя на Татко. Разбира се, Татко го зашлеви и му кресна да се омита от земята му и никога повече да не се връща, защото ще го застреля. Вече всички бяхме дотичали да видим какво става. Въпреки че Татко крещеше и беснееше, Тейт те вдигна и те подаде на Мама. Увери се, че си добре, преди да си тръгне. След това ние с него продължихме да ловим риба, но той никога повече не дойде у нас.

Не и докато не ме изпрати дотук, когато бях изкарала за пръв път лодката в мочурището, помисли си Кая. Тя се загледа в картината — толкова пастелна и мирна. Умът на Мама някак си беше извлякъл красота от лудостта. Всеки, който погледнеше тези картини, щеше да си помисли, че изобразяват най-щастливото семейство на света, което живее на брега на морето и играе под слънцето.

Джоди и Кая седяха на ръба на каросерията на пикапа и все така безмълвно съзерцаваха картините. Той продължи да говори.

— Мама беше толкова изолирана и сама. В такива условия хората се държат различно.

Кая изстена тихичко.

— Моля те, не ми говори за изолация. Няма нужда някой да ми обяснява как тя променя хората. Преживяла съм я. Аз съм олицетворение на изолацията — прошепна тя малко остро. — Прощавам на Мама, че си тръгна. Но не разбирам защо не се върна — защо ме изостави. Сигурно не си спомняш, но след като тя си тръгна, ти ми каза, че лисицата понякога изоставяла лисичетата си, ако гладувала или била под краен стрес. Лисичетата умирали — както сигурно така или иначе щели да умрат, — но лисицата оставала, за да даде живот на ново потомство, когато условията са по-добри, когато може да отгледа ново котило. Оттогава прочетох доста по въпроса. В природата — там, където пеят раците — това наглед безмилостно поведение всъщност увеличава броя на малките, отгледани от майката в продължение на целия ѝ живот, и така, когато изостави потомството си по време на стрес, гените ѝ се предават на следващото поколение. И тъй нататък, и тъй нататък. Същото се случва и с хората. Някои видове поведение, които сега ни се струват безмилостни, са осигурили оцеляването на човека в ранните му години, в каквото тресавище и да се е намирал по онова време. Без това сега нямаше да сме тук. Тези инстинкти все още са заложени в нашите гени и се проявяват, когато надделяват определени обстоятелства. Някои части от нас още от древни времена винаги остават онова, което сме, което трябва да бъдем, за да оцелеем. Може би някакъв първичен подтик — някакви древни гени, вече неподходящи — е принудил Мама да ни изостави заради стреса, ужаса и реалната опасност да живее с Татко. Това не я оправдава — тя трябваше да избере да остане. Но след като знаем, че тези тенденции са заложени в биологичните ни програмни схеми, това може да ни помогне да простим дори и на една провалила се майка. Това може да обясни напускането ѝ, но аз все още не разбирам защо не се е върнала. Защо дори не ми писа. Би могла да изпраща писмо след писмо година след година, докато някое от тях най-сетне стигне до мен.

— Предполагам, че някои неща не могат да бъдат обяснени, а само простени или не. Не зная отговора. Може би няма такъв. Съжалявам, че ти донесох лоши новини.

— През по-голямата част от живота ми не съм имала семейство, нито новини за семейството. Сега само за няколко минути открих брат си и изгубих майка си.

— Съжалявам, Кая.

— Не съжалявай. Всъщност изгубих Мама преди много години, а сега ти се върна, Джоди. Не мога да ти обясня колко много исках да те видя отново. Това е един от най-щастливите и най-тъжните дни в живота ми — тя докосна ръката му с пръсти и Джоди вече я познаваше достатъчно, за да разбере какъв рядък жест е това.

Двамата се върнаха в кухнята и той огледа новите неща, прясно боядисаните стени, ръчно изработените шкафове.

— Как се оправяше, Кая? Преди да излезе книгата ти, откъде взимаше пари, храна?

— О, това е дълга и досадна история. Най-вече продавах миди, стриди и пушена риба на Джъмпин.

Джоди отметна глава и се засмя гръмогласно.

— Джъмпин! Не съм се сещал за него от години. Все още ли е жив?

Кая не се засмя.

— Години наред Джъмпин беше най-добрият ми приятел, единственият ми приятел. Единственото ми семейство, ако не броиш сребристите чайки.

Джоди стана сериозен.

— Нямаше ли приятели в училище?

— Ходих на училище само един-единствен ден в живота си — ухили се тя. — Децата ми се присмяха, така че аз повече не стъпих там. Прекарвах седмици да надхитрям служителите, отговарящи за самоволните отсъствия от училище. А това не беше чак толкова трудно след всички неща, на които ме беше научил ти.

Той я погледна смаяно.

— Как се научи да четеш? Как написа книгата си?

— Всъщност Тейт Уокър ме научи да чета.

— Продължавате ли да се виждате?

— От време на време — тя се изправи и се обърна към печката. — Искаш ли още кафе?

Джоди усети как присъствието на самотния ѝ живот тегне в кухнята. Забелязваше се по малобройните лукови глави в кошницата за зеленчук, по единствената чиния, оставена да се отцеди на сушилката, по царевичния хляб, завит грижливо с тънка кърпа, както би го завила стара вдовица.

— Пих достатъчно, благодаря. Но какво ще кажеш да се повозим из мочурището? — попита той.

— Разбира се. Няма да повярваш, имам нова лодка, но все още използвам старата.

Слънцето беше пробило през облаците и сияеше ярко и топло за такъв зимен ден. Докато Кая прекарваше лодката през тесните канали и блестящите като стъкло приливни устия, той възкликваше при вида на някой познат щръкнал дънер, останал непроменен през всичките тези години, или къщурка на бобри, струпана на все същото предишно място. Двамата се смяха, когато стигнаха до лагуната, където Мама, Кая и сестрите ѝ бяха заседнали с лодката в калта.

Щом се върнаха в къщурката, Кая събра в една кошница храна, която изядоха на плажа с чайките.

— Бях толкова малка, когато всички напуснаха — каза тя. — Разкажи ми за другите.

И Джоди ѝ разказа за по-големия им брат Мърф, който я носел на раменете си през гората.

— Ти се смееше през цялото време. Той тичаше и правеше кръгове с теб на раменете си. И веднъж ти се смя толкова много, че се напишка на врата му.

— О, не! Не съм го направила — Кая се облегна назад със смях.

— Да, напишка се. Той поквича малко, но продължи да тича и влезе в лагуната, докато не се скри под водата, а ти остана на раменете му. Ние всички — Мама, Миси, Манди и аз — ви гледахме и се смяхме до сълзи. Мама направо трябваше да седне на земята, толкова много се смя.

Кая си представяше сцените, които той ѝ описваше. Парченца от семейния им живот, за които не бе и подозирала, че ги помни.

— Миси започна първа да храни чайките — продължи Джоди.

— Какво? Наистина ли! Мислех си, че аз съм започнала, когато всички си отидоха.

— Не, тя хранеше чайките всеки ден, когато можеше да се измъкне. Беше им дала имена на всичките. Една от тях наричаше Големия червеноточко, спомням си го. Нали знаеш, заради онова червено петно на клюновете им.

— Разбира се, това не е същата птица… през мен минаха няколко поколения Големи червеноточковци. Но ето там, вляво, е сегашният Голям червеноточко.

Тя се опита да си представи сестра си, която ѝ беше подарила чайките, но виждаше само лицето от картината. А това беше повече от всичко, с което бе разполагала досега.

Както беше известно на Кая, червената точка върху клюна на сребристата чайка не беше единствено за украса. Само когато малките кълвяха тази точка с клюновете си, родителят им даваше донесената за тях храна. Ако червената точка не се виждаше и малките не я кълвяха, родителят нямаше да ги нахрани и те щяха да умрат. Дори и в природата границата между родители и деца беше по-тънка, отколкото човек можеше да си представи.

Седнаха за малко и Кая каза:

— Просто не си спомням много за онова време

— Е, значи си късметлийка. Така е по-добре.

Поседяха безмълвно. Без да си спомнят.

Тя сготви южняшка вечеря, както я приготвяше Мама — грах с червен лук, пържена шунка, царевичен хляб с пръжки, маслен боб, задушен с масло и мляко. И плодов сладкиш с къпини и бита сметана с бърбъна, който беше донесъл Джоди. Докато се хранеха, той ѝ каза, че би искал да остане няколко дни, ако Кая няма нищо против, и тя му отговори, че е добре дошъл да стои, докогато си иска.

— Това вече е твоя земя, Кая. Ти си я спечели. Аз още известно време съм разквартируван във форт Бенинг, не мога да остана дълго. След това вероятно ще си намеря работа в Атланта, за да можем да поддържаме връзка. Ще ми се да те виждам всеки път, когато мога да се измъкна дотук. През целия си живот съм искал само едно — да знам, че си добре.

— Ще бъде чудесно, Джоди. Заповядай, когато можеш.

На другата вечер, докато седяха на плажа, а върховете на вълните гъделичкаха пръстите на босите им крака, Кая бъбреше неудържимо и все Тейт ѝ беше в устата. Как ѝ показал веднъж пътя до дома, когато тя, още като малка, се била изгубила в мочурището. Как бил първият човек, който ѝ прочел стихотворение. Разказа на Джоди за играта с пера и как Тейт я научил да чете, как сега работел като учен в лабораторията. Как бил първата ѝ любов, но я зарязал, когато заминал да учи в колежа, оставил я да го чака на брега на лагуната. И така всичко свършило.

— Преди колко време се случи това? — попита Джоди.

— Някъде преди седем години. Когато отиде за пръв път в Чейпъл Хил.

— Виждала ли си го оттогава?

— Върна се да ми се извини, каза, че все още ме обичал. Точно той предложи да публикувам наръчниците. Приятно ми е да го срещам от време на време из мочурището, но никога вече няма да се обвържа с него. Не мога да му имам доверие.

— Кая, това се е случило преди седем години. Той е бил още момче, за пръв път далеч от дома си, със стотици хубави момичета наоколо. Щом се е върнал да се извини и е казал, че те обича, може би не трябва да го съдиш твърде строго.

— Повечето мъже прескачат от една на друга жена. Недостойните се перчат и те примамват с лъжи. Което, предполагам, е причината Мама да си падне по Татко. Тейт не е единственият мъж, който ме е изоставил. Чейс Андрюс дори ми говореше за женитба, а се ожени за друга. И дори не ми каза — прочетох го във вестника.

— Много съжалявам. Наистина, но, Кая, не само мъжете изневеряват. И мен са ме мамили, зарязвали са ме и са ме прегазвали няколко пъти. Да си признаем честно, любовта в повечето случаи не продължава дълго. Но дори и когато е несполучлива, тя те свързва с други хора и в крайна сметка това ти остава — връзките. Да вземем нас двамата, сега отново се намерихме и само си помисли, че ако всеки от нас има деца, това ще е цяла нова верига от връзки. И така ще продължава. Кая, ако обичаш Тейт — престраши се.

Кая се сети за картината, на която Мама ги беше нарисувала с Тейт като деца, събрали глави, заобиколени с пастелни цветя и пеперуди. В крайна сметка може пък това да беше послание от Мама.

На третия ден от посещението на Джоди те разопаковаха картините на Мама — с изключение на една, която Джоди задържа за себе си — и ги закачиха по стените. Къщурката някак си светна, като че ли ѝ се отвориха още прозорци. Кая отстъпи назад и ги загледа — какво чудо бе да има част от картините на Мама по стените си. Измъкнати от огъня.

След това тя изпрати Джоди до пикапа и му даде пакета с обяда, който беше приготвила за пътуването. Двамата плъзгаха погледи в гората, по пътеката, къде ли не, но не и в очите един на друг. Най-сетне той каза:

— По-добре да тръгвам, но ето адреса и телефонния ми номер — и ѝ подаде листче от тефтер.

Дъхът ѝ спря, с лявата ръка зад гърба си тя потърси да се опре на пикапа, а с дясната взе листчето. Такова простичко нещо — адресът на брат ѝ на листче хартия. Такова изумително нещо — семейство, което можеше да намери. Номер, на който можеше да се обади и той щеше да отговори. Тя се задави безмълвно, когато Джоди я прегърна, и най-сетне след дълги години живот се облегна на него и се разплака.

— Не мислех, че ще те видя вече. Мислех, че си отиде завинаги.

— Винаги ще съм тук, обещавам. Ако се преместя другаде, ще ти изпратя новия ми адрес. Ако някога имаш нужда от мен, пиши или ми се обади, чуваш ли?

— Ще го направя. И идвай на гости, когато можеш.

— Кая, намери Тейт. Той е добър човек.

Джоди ѝ маха от прозореца на пикапа през цялото време, докато караше по пътеката, а тя го гледаше, плачеше и се смееше едновременно. И след като свърна на пътя, червеният пикап все още се провиждаше през изсветлените места в гората, където някога просветваше белият шал. Джоди ѝ махаше с дългата си ръка, докато не изчезна.

Трийсет и четвърта глава Обискът 1968 година

— Ето че пак я няма — каза Джо, след като почука по рамката на замрежената врата на верандата на Кая.

Ед бе застанал на стъпалата пред верандата и заслонил очи с длани, се мъчеше да види нещо през мрежата. Огромните клони на дъба с увиснали повесма от испански мъх хвърляха сенки върху овехтелите дъски и острия покрив на къщурката. В късната ноемврийска утрин примигваха само сиви кръпки небе.

— Разбира се, че не е тук. Това няма значение, имаме заповед за обиск. Просто влизай, обзалагам се, че не е заключено.

Джо отвори вратата и се провикна:

— Има ли някой вкъщи? Шерифът е тук.

След като влязоха, зяпнаха втрещено рафтовете с нейната менажерия.

— Ед, виж, виж всички тези неща. Продължават и там, в другата стая, и в антрето. Малко ми мяза на откачена. Луда е като триок плъх.

— Може би, но очевидно е специалист по мочурището. Нали знаеш, че е публикувала онези книги. Хайде да се заемаме. Така, търсим следните неща — и шерифът зачете от къс списък. — Предмети с влакна от червена вълна, които да отговарят на влакната, намерени по якето на Чейс. Дневник, календар или бележки, нещо, в което може да се споменават местата и часовете на местопребиваването ѝ, гердана с мидата или пък използвани нощни автобусни билети. И да не ѝ разхвърляме нещата. Няма причина. Можем да погледнем под и около всяко нещо, няма нужда да повреждаме всичко.

— Да, чух те. Тук е почти като в параклис. Хем съм впечатлен, хем ме побиват тръпки.

— Ще е досадно, бъди сигурен — каза шерифът, докато старателно надничаше зад редица птичи гнезда. — Ще започна отзад, от спалнята ѝ.

Мъжете работеха мълчаливо в търсене на доказателства, като повдигаха дрехите в чекмеджетата, ровеха из ъглите на килерите, разместваха буркани със змийска кожа и зъби от акула.

След десет минути Джо се обади.

— Ела да видиш това тук.

Когато Ед излезе на верандата, Джо каза:

— Ти знаеше ли, че женските птици имат само по един яйчник?

— Какви ми ги плещиш?

— Виж. От тези рисунки и бележки се вижда, че женските птици имат само един яйчник.

— По дяволите, Джо. Не сме тук за урок по биология. Върни се към заданието.

— Секунда само. Виж тук. Това е перо от мъжки паун, а в бележките ѝ се казва, че в продължение на еони перата на мъжките ставали все по-големи, за да привличат женските, докато мъжките просто вече не можели да литнат.

— Свърши ли? Имаме работа да вършим.

— Е, много е интересно.

Ед излезе от помещението.

— Заеми се с работа, човек.

След още десет минути Джо отново го извика. Докато Ед крачеше от малката спалня към всекидневната, каза:

— Нека позная. Намерил си препарирана мишка с три очи.

Джо не му отговори, но когато Ед влезе в помещението, му показа червена вълнена шапка.

— Къде я намери?

— Ето тук, висеше на редицата куки заедно с тези палта, още шапки и разни други работи.

— Хей така, на открито?

— Точно тук, както ти казах.

Ед измъкна от джоба си прозрачното пликче с червените влакна, свалени от джинсовото яке, което Чейс бе носил в нощта на смъртта си, и ги сравни с червената шапка.

— Изглеждат съвсем същите. Същият цвят, същата дължина, същата дебелина — каза Джо, докато двамата разглеждаха шапката и образеца.

— Така е. И в двата случая червените влакна са смесени с мъхава бежова вълна.

— Човече, това може да е нещото, което ни трябва.

— Трябва да я изпратим в лабораторията, разбира се. Но ако влакната съответстват, ще я извикаме за разпит. Сложи шапката в плик и я надпиши.

След четири часа обиск мъжете се срещнаха в кухнята.

След като си разкърши гърба, Ед каза:

— Мисля, че ако имаше още нещо, вече щяхме да сме го намерили. Винаги можем да се върнем. За днес стига.

Докато криволичеше по коловозите обратно към града, Джо се обади:

— Струва ми се, че ако беше виновна, щеше да скрие шапката. Нямаше да я държи на открито, просто така.

— Може би не си е представяла, че влакната могат да полепнат по якето му. Или пък че лабораторията може да ги идентифицира. Просто е нямало как да знае такова нещо.

— Е, това може и да не го е знаела, но се обзалагам, че знае много други работи. Онези мъжки пауни, които се перчат и се състезават за женските, те дори не можели да хвърчат. Птиците имали само един яйчник. Не съм сигурен какво означава всичко това, но като цяло значи нещо.

Трийсет и пета глава Компасът 1968 година

Един юлски следобед на 1968 година, повече от седем месеца след посещението на Джоди, в пощенската ѝ кутия се появи "Птиците от Източното крайбрежие" от Катрин Даниел Кларк — втората ѝ книга, с ярки подробности и много красота. Тя прокара пръсти по впечатляващата обложка с нейна рисунка на сребриста чайка. И каза с усмивка: "Хей, Голям червеноточко, уреди се на корицата, а?".

С книгата в ръка Кая тръгна тихо към сенчестата поляна сред дъбовете, близо до къщурката ѝ, да търси гъби. Влажните гнили листа хладнееха под стъпалата ѝ, докато тя се приближаваше към кръг от яркожълти гъби. Изведнъж спря рязко насред крачката. Върху стария дънер с перата беше оставена малка картонена кутия от мляко в бяло и червено, досущ като една друга кутия преди много време. Най-неочаквано Кая се засмя на глас.

Вътре в кутията, завит в тънка хартия, се гушеше стар военен компас с позеленял от времето месингов обков. Кая затаи дъх при вида му. Никога не бе имала нужда от компас, защото посоките ѝ се струваха очевидни. Но в облачни дни, когато слънцето се криеше, компасът щеше да я насочва.

В сгънатата бележка пишеше: Скъпа Кая, този компас е на дядо ми от Първата световна война. Той ми го подари, когато бях малък, но аз така и не го използвах и реших, че може би ти ще му намериш по-добро приложение. С обич, Тейт. П. П. Радвам се, че можеш да прочетеш тази бележка!

Кая препрочете още веднъж думите "скъпа" и "с обич". Тейт. Момчето със златистите коси в лодката, което я заведе до дома ѝ преди бурята, момчето, което ѝ оставяше в дар пера върху стария пън, момчето, което я научи да чете, деликатният юноша, който я преведе през първия ѝ менструален цикъл и събуди у нея първите ѝ сексуални желания като жена, младият учен, който я насърчи да издаде книгите си.

Въпреки че му подари книгата си за раковините, Кая продължаваше да се крие в шубрака, когато го видеше в мочурището, и се отдалечаваше с лодката, без той да я забележи. Познаваше любовта само по безчестните сигнали на светулките.

Дори Джоди ѝ каза, че трябва да даде на Тейт втори шанс. Но всеки път, когато го видеше или помислеше за него, сърцето ѝ прескачаше от старата ѝ любов към болката от изоставянето. Щеше ѝ се вече да избере едната или другата страна.

След няколко дни тя се промъкна през приливните устия в ранната утринна мъгла с компаса в мешката, макар че едва ли щеше да ѝ потрябва. Бе решила да потърси редки диви цветя върху пясъчна ивица, която бе издадена в морето, но част от Кая оглеждаше каналите за лодката на Тейт.

Мъглата се заинати и не искаше да се вдигне, а заизвива пипала около дървесните пънове и ниско провисналите клони. Въздухът не помръдваше, дори птиците мълчаха, докато Кая лъкатушеше по канала. Наблизо отекнаха два удара, все едно бавно загребващо весло се чукна във флашборд, а после от омарата изникна призрачна лодка.

Убити от сумрака, на светло цветовете придобиха форма. Златисти коси под червена шапка. Сякаш излязъл от сън, Тейт стоеше прав върху кърмата на старата си риболовна лодка и се отблъскваше с прът през канала. Кая изключи мотора и загреба назад в един гъсталак, за да види как Тейт ще мине край нея. Винаги назад, за да го види как ще мине.

По залез, вече по-спокойна, със сърце на мястото му, Кая рецитираше на плажа.

Трийсет и шеста глава Капанът 1968 година

Джо влезе през отворената врата в канцеларията на шерифа.

— Ето го доклада.

— Я да видим.

И двамата мъже прегледаха набързо документа до последната му страница. Ед каза:

— Е, туй то. Абсолютно съответствие. Има влакна от шапката ѝ по якето на вече мъртвия Чейс — шерифът плесна с доклада по китката си. — Да видим с какво разполагаме. Първо, ловецът на скариди ще свидетелства, че е видял госпожица Кларк да кара лодката си към пожарникарската кула точно преди Чейс да се пребие до смърт. Колегата му ще го подкрепи. Второ, Пати Лъв каза, че госпожица Кларк е направила гердан с мида за Чейс, който е изчезнал в нощта на смъртта му. Трето, има влакна от нейната шапка по якето му. Четвърто — мотивът на изоставената жена. И алибито, което можем да опровергаем. Би трябвало да е достатъчно.

— Един по-добър мотив щеше да ни свърши повече работа — обади се Джо. — Не ми се струва достатъчно да те разкарат, за да убиеш.

— Е, не сме приключили с разследването, но имаме достатъчно доказателства, за да я приберем за разпит. Може би достатъчно и да я обвиним. Ще разберем по-точно, когато я докараме тук. И тъкмо в това е проблемът, нали? Как да го направим? Години наред тя се изплъзва на всички. На служителите по самоотлъчка от училище, на преброителите на населението, на който и да било, надхитрила е всички. Включително и нас. Тръгваме да я гоним из тревите в тресавището и ставаме за смях.

— Това не ме плаши. Само защото никой друг не я е хванал, не означава, че и ние няма да успеем. Но това не е най-умният начин. Да ѝ заложим капан.

— Да, бе. Хубаво — каза помощник-шерифът. — Поназнайвам нещичко за капаните. Когато ловиш лисица, обикновено тя надхитря капана. Едва ли ще можем да я изненадаме. Чукаме на вратата ѝ от толкова време, че бихме могли да сплашим и кафява мечка. Какво ще кажеш да пуснем хрътките? Това поне ще е сигурна работа.

Шерифът помълча няколко секунди.

— Не знам. Може би остарявам и се размеквам на пределната възраст от петдесет и една години. Но да насъскваш хрътки срещу жена, не ми се струва редно. Добре е за избягали затворници, за хора, които вече са били уличени в престъпление. Но както и всички останали, тя е невинна до доказване на противното и аз не мога да си представя да пусна хрътки по следите на заподозряна жена. Може би като крайна мярка, но все още не.

— Добре. Тогава какъв капан?

— Точно това трябва да измислим.

На другата сутрин, петнайсети декември, докато Ед и Джо обсъждаха възможностите как да докарат Кая, на вратата се почука. Зад матираното стъкло се извиси едрата фигура на мъж.

— Влез — обади се шерифът.

Когато мъжът влезе, Ед каза:

— А, здравей, Родни. Какво можем да направим за теб?

Родни Хорн, пенсиониран монтьор, прекарваше по-голямата част от времето си в ловене на риба с приятеля си Дени Смит. Хората от селото го познаваха като тих и стабилен човек, винаги облечен с работен гащеризон. Не пропускаше нито една църковна служба, но и там се появяваше с гащеризона, с прясно изгладена риза, колосана като дъска от жена му Елси.

Родни свали филцовата си шапка и я задържа пред шкембето си. Ед му предложи стол, но Родни поклати глава.

— Няма да ви отнемам много време — започна той. — Просто нещо, което може да е важно по случая с Чейс Андрюс.

— Какво имаш? — попита го Джо.

— Ами беше преди известно време. На трийсети август тази година ние с Дени ловяхме риба и видяхме нещо в Сайпрес Коув. Мисля, че може да ви заинтересува.

— Давай — каза шерифът. — Ама, моля ти се, седни, Родни. Всички ще се почувстваме по-добре, ако седнеш.

Родни седна на предложения стол и в следващите пет минути им разказа историята си. След като си отиде, Ед и Джо се спогледаха.

— Е, сега вече имаме мотив — каза Джо.

— Хайде да я приберем.

Трийсет и седма глава Сивите акули 1968 година

Една сутрин няколко дни преди Коледа и по-рано от обичайното Кая бавно и тихо караше лодката към Джъмпин. Откакто шерифът и помощникът му се въртяха около къщичката ѝ в опити да я заловят у дома — а тя само наблюдаваше напразните им усилия от палмите, — Кая купуваше бензина и продуктите, преди да съмне, когато единствено рибарите бяха навън. Днес над плискащото се море се носеха ниски облаци, а от изток, засукана като бич над хоризонта, заплашваше да се втурне внезапна буря. Преди да е връхлетяла, Кая трябваше да приключи бързо с покупките при Джъмпин. Когато беше на около половин километър, видя пристана му, обвит в мъгла. Намали още повече скоростта и се огледа за други лодки в тегнещата тишина.

Най-сетне някъде от четиресет крачки забеляза, че Джъмпин седи на стария стол, подпрян на стената. Махна му. Той не ѝ отговори. Не стана. Поклати леко глава, едва-едва. Кая уби скоростта.

Махна му отново. Джъмпин я погледна, но не помръдна.

Кая дръпна силно скоростния лост и рязко сви обратно към морето. Но от мъглата изплува голяма лодка с шерифа на руля. С още няколко лодки отстрани. А зад тях идваше бурята.

С газ до дупка Кая се запровира между настъпващите плавателни съдове, а лодката ѝ се заудря в белите върхове на вълните, докато се втурваше към открито море. Искаше ѝ се да прекоси към мочурището, но шерифът беше твърде близо, щеше да я залови, преди да стигне дотам.

Морето вече не се надигаше в симетрични вълни, а се блъскаше хаотично. Водата ставаше все по-безмилостна, когато бурята я връхлетя. След секунди се изсипа порой. Кая прогизна до кости, дълги кичури коса струяха през лицето ѝ. Насочи се по вятъра, за да не се обърне, но морето блъскаше лодката откъм носа.

Осъзнала, че техните лодки са по-бързи, тя се приведе срещу бесния вятър. Сигурно можеше да им се изплъзне в тази буря или да скочи в морето и да заплува. Прехвърляше наум подробностите около подобен скок, според нея това бе най-добрият ѝ шанс. На такова близко разстояние до брега обратното течение щеше да я всмукне под водата и да я понесе много по-бързо, отколкото те смятаха, че може да плува. Ако вадеше от време на време глава, за да си поеме въздух, тя можеше да стигне до сушата и да се измъкне на обрасналия бряг.

Зад нея моторите им изпреварваха бурята. Приближаваха се. Кая не можеше просто да спре. Никога не се предаваше. Трябваше да скочи сега. Но изведнъж като сиви акули лодките им я наобиколиха, все по-близо и по-близо. Една от тях се изпречи отпред и Кая се блъсна в нея странично. Ударът я отхвърли назад, към извънбордовия двигател, и вратът ѝ се изметна рязко. Шерифът се протегна и сграбчи флашборда ѝ, докато кипящите килватерни вълни подмятаха всички лодки. Двама мъже скочиха при нея и заместник-шерифът изрече:

— Госпожице Катрин Кларк, арестувана сте за убийството на господин Чейс Андрюс. Имате право да мълчите…

Кая не чу останалото. Никой не чува останалото.

Tридесет и осма глава Неделния съдия 1969 година

Кая замижа от силната светлина на лампите и от големите прозорци до тавана. Два месеца беше живяла като в мъгла и сега, когато отново отвори очи, погледът ѝ улови мекия силует на мочурището отвън. Големите дъбове, надвиснали над високи като храсти папрати и зимна зеленика. Опита се да задържи по-дълго пред погледа си тази жива зеленина, но неумолими ръце я поведоха към дълга маса със столове, където седеше адвокатът ѝ Том Милтън. Ръцете ѝ бяха оковани пред тялото в неловка поза като за молитва. Облечена с черен панталон и семпла бяла блуза, с виеща се плитка между лопатките на гърба ѝ, тя не обърна глава да погледне присъстващите. Въпреки това усещаше топлината и раздвижването на хората, събрани в съдебната зала за гледане на делото ѝ по обвинение в убийство. Усещаше как хората въртят рамене и глави, за да я видят по-добре. Да я видят с белезници. От миризмата на пот, пушек и евтин парфюм ѝ се пригади още повече. Кашлянето престана, но шумът се усили, когато Кая се приближи до стола си — всичко това ѝ се струваше далечно, защото чуваше най-вече собственото си болезнено накъсано дишане. Докато ѝ сваляха белезниците, беше забила поглед в пода — лъснати до блясък чамови дъски, после седна тежко на мястото си. Беше девет и половина на двайсет и пети февруари 1969 година.

Том се наведе към нея и ѝ прошепна, че всичко ще е наред. Тя не отговори, но потърси в очите му искреност — каквото и да било, за да има за какво да се залови. Не че му вярваше, но за пръв път в живота си трябваше да разчита на друг. Доста висок за своите седемдесет и една години, той носеше гъстата си бяла коса и старомодните си ленени костюми с неочаквано, макар и клиширано изящество на провинциален държавник. Движеше се спокойно и говореше тихо с постоянна приятна усмивка на лицето.

Съдия Симс беше определил за госпожица Кларк един млад адвокат, след като тя не направи нищо по въпроса, но когато Том Милтън научи за това, заряза пенсионерския си живот и помоли да я представлява pro bono[14]. Както и всички останали, той беше чувал историите за Момичето от мочурището и през годините я беше виждал случайно няколко пъти — или как дрейфува с лекота по каналите като част от течението, или как като енот от боклукчийска кофа притичва от бакалията до лодката си.

Когато преди два месеца посети за пръв път Кая в затвора, го заведоха в тъмна стаичка, където тя седеше на масата. Кая не вдигна очи да го погледне. Том се представи, каза, че ще я представлява в съда, тя обаче не отговори и не вдигна очи. Обхвана го силно желание да я потупа по ръката, но може би изправената ѝ стойка или пък празният ѝ поглед някак си я предпазваха от докосване. Като навеждаше глава под различни ъгли в опит да улови погледа ѝ, той ѝ обясни съдебните процедури, какво да очаква от тях, а после ѝ зададе няколко въпроса. Кая нито му отговори, нито помръдна, нито го погледна. Когато я извеждаха от стаята, обърна глава да погледне през прозорчето, откъдето се виждаше небето. Над пристанището крещяха морски птици и Кая като че ли се вслушваше в песните им.

При следващото си посещение Том бръкна в амбалажен плик и плъзна към нея книга с лъскава подвързия. Заглавието ѝ беше "Най-редките раковини в света" и беше изпълнена с рисунки с маслени бои в естествена големина на раковини от най-далечните брегове на земята. С полуотворена уста Кая разгърна бавно страниците, като кимаше с глава при някои от екземплярите. Том я остави да я разгледа. После отново я заговори и този път тя го погледна в очите. С непринудено търпение Том ѝ обясни съдебните процедури и дори ѝ начерта скица на съдебната зала с местата на съдебните заседатели, скамейката на съдията и къде ще седи тя с адвоката си. После надраска с чертички човечета вместо съдебния пристав, съдията, протоколчика и обясни ролите им.

Както и при първата им среща се опита да ѝ каже какви доказателства има срещу нея и да я попита къде е била в нощта на смъртта на Чейс, но тя отново се сви в черупката си при споменаването на каквито и да било подробности. По-късно, когато Том стана да си върви, Кая плъзна книгата към него по масата, но той ѝ каза:

— Не, донесъл съм я за теб. Твоя е.

Тя прехапа устни и примигна.

И сега, когато за пръв път влязоха в съдебната зала, Том се опита да отвлече вниманието ѝ от суматохата зад тях, като посочи различните части на съдебната зала по скицата. Старанията му обаче бяха напразни. Към десет без петнайсет галерията бе претъпкана от граждани, запълнили всички скамейки, и бръмчеше от коментари на висок глас за доказателствата и за смъртното наказание. На малкия балкон отзад имаше място за двайсетина души, но макар и без надпис, всички разбираха, че цветнокожите не могат да сядат там. Днес залата беше изпълнена предимно с бели и имаше само няколко цветнокожи, тъй като делото засягаше единствено белите. На специални места отпред седяха неколцина журналисти от "Атланта Конститюшънъл" и "Рейли Хералд". Хората, за които нямаше места, се трупаха покрай задната стена и отстрани до високите прозорци. Въртяха се, мърмореха, клюкарстваха. Момичето от мочурището беше обвинено в убийство — какво по-хубаво от това? Неделния съдия, котаракът от съдебната зала — с черен гръб и бяла глава с черна маска около зелените очи, — се беше изтегнал в слънчевото петно на един от широките прозоречни первази. Неделима част от съдебната зала от години, той гонеше плъховете от мазето и мишките от залата и си беше извоювал мястото.

Тъй като Баркли Коув беше първото селище в тази част от разпокъсаното и мочурливо крайбрежие на Северна Каролина, навремето Британската корона го беше провъзгласила за окръжен град и първото здание на съда бе построено през 1754 година. По-късно, макар че други градове като Сий Оукс вече имаха повече жители и бяха по-развити, Баркли Коув си остана пъпът на окръжната администрация.

През 1912 година онази първа съдебна сграда беше ударена от мълния и по-голямата част от дървената конструкция изгоря до основи. Построена отново на другата година на същия площад в края на Главната улица, сега тя представляваше тухлена двуетажна постройка с триметрови прозорци, обточени с гранит. През шейсетте години дивите треви, палмите джуджета, дори и папурът бяха пропълзели от мочурището и бяха превзели някога поддържания площад. Задушаващата се от водни лилии лагуна преливаше през пролетта и с годините беше изяла част от тротоара.

За разлика от това самата съдебна зала, проектирана да повтори първоначалната, беше внушителна. Издигнатата пейка на съдията от тъмен махагон с живописни инкрустации на щатския печат беше разположена под няколко различни знамена, включително и на Конфедерацията. Половината стена зад местата на съдебните заседатели беше също облицована с махагон и обточена с червен кедър, а зад прозорците, разположени по една цяла стена от залата, се виждаше морето.

Докато съдебните чиновници влизаха в залата, Том посочваше фигурките на скицата си и обясняваше кой какъв е.

— Това е съдебният пристав Ханк Джоунс — каза Том, докато към предната част на помещението крачеше върлинест мъж на шейсет години, с коса, като че ли опасана на темето, от което главата му изглеждаше наполовина плешива и наполовина не.

Носеше сива униформа и широк колан, на който висяха радиостанция, фенер, внушителна връзка ключове и револвер "Колт" в кобур.

Господин Джоунс се провикна към тълпата.

— Съжалявам, хора, но всички знаете правилата за противопожарна охрана. Ако не сте седнали, напускайте.

— Това е госпожица Хенриета Джоунс, дъщерята на съдебния пристав, ще води протокола — обясни Том, когато тихо влезе млада жена, висока и слаба като баща си, която седна на бюрото до пейката на съдията.

Щом седнаха, прокурорът господин Ерик Частейн извади от портфейла си бележници. Ерик беше широкоплещест мъж с червена коса, висок почти метър и осемдесет, носеше сини костюми и широки ярки вратовръзки от "Сиърс и Роубък" в Ашвил.

Съдебният пристав Джоунс извика:

— Всички да станат. Делото се открива под председателството на почитаемия съдия Симс.

Изведнъж настъпи тишина. Вратата на съдията се отвори и съдия Симс влезе и кимна всички да седнат, като помоли прокурора и адвоката да се приближат. Мъж с едър кокал, кръгло лице и буйни бели бакенбарди, съдия Симс живееше в Сий Оукс, но изпълняваше съдийските задължения по делата в Баркли Коув вече девет години. В общи линии го смятаха за улегнал, разумен и справедлив арбитър. Гласът му избумтя в помещението.

— Господин Милтън, искането ви за прехвърляне на процеса в друг окръг въз основа на това, че госпожица Кларк няма да получи справедлив процес поради предразсъдъци спрямо нея от страна на общността, се отхвърля. Приемам, че е живяла при необичайни обстоятелства и е била предмет на известни предразсъдъци, но не виждам доказателства, че е била изложена на повече предразсъдъци, отколкото много от подсъдимите в малките градове из цялата страна. Че и в някои големи градове. Продължаваме тук и сега.

В залата закимаха одобрително, докато прокурорът и адвокатът се връщаха по местата си. Съдията продължи.

— Госпожице Катрин Даниел Кларк от окръг Баркли, Северна Каролина, обвинена сте в убийство първа степен на Чейс Лорънс Андрюс, също от Баркли Коув. Убийството първа степен се определя като преднамерено действие и в такива случаи щатът може да иска смъртно наказание. Прокурорът обяви, че ще постъпят така, ако бъдете призната за виновна.

Из помещението се разнесе шепот. Том се приближи малко повече до Кая и тя не отхвърли тази утеха.

— Ще започнем с избора на съдебни заседатели.

Съдия Симс се обърна към първите два реда с потенциални съдебни заседатели. Докато изчиташе списъка с правилата и условията, Неделния съдия скочи от прозоречния перваз с глухо тупване и с плавен скок се настани на съдийската скамейка. Съдия Симс започна да гали разсеяно котарака по главата, докато продължаваше да говори.

— В случаите, когато се налага смъртно наказание, щатът на Северна Каролина разрешава на съдебния заседател да се откаже, ако не приема такова наказание. Моля, вдигнете ръце, ако няма или не можете да наложите смъртно наказание при виновна присъда.

Не се вдигна нито една ръка.

Кая чу само "смъртно наказание".

Съдията продължи.

— Друго законно основание да не бъдете съдебен заседател е, ако сега или в миналото сте имали някаква тясна връзка или с госпожица Кларк, или с господин Андрюс, и затова не бихте могли да бъдете обективни по това дело. Моля, съобщете ми, ако смятате, че е така.

От средата на втория ред госпожа Сали Кълпепър вдигна ръка и съобщи името си. Сивата ѝ коса беше опъната силно назад в миниатюрно кокче, костюмът и обувките ѝ бяха в убито кафяво.

— Добре, Сали, кажи какво има — каза съдията.

— Както знаете, бях чиновничка по самоотлъчка от училище в Баркли Коув в продължение на почти двайсет и пет години. Госпожица Кларк беше един от случаите ми и аз имах или се опитвах да имам някакви отношения с нея.

Ако не се обърнеше, Кая не можеше да види госпожа Кълпепър или когото и да било в главната галерия, а тя, разбира се, нямаше да се обърне никога. Спомняше си обаче ясно последния път, когато госпожа Кълпепър седеше в колата, а мъжът с меката шапка се опитваше да я хване. Кая гледаше да не тормози много стареца, като си пробиваше шумно път през гъсталака от калина, за да го насочи нанякъде, а после правеше кръг и се скриваше в храстите почти до колата. А мъжът с меката шапка тичаше в обратна посока към плажа.

Клекнала в храстите, Кая удари с клонче зеленика вратата на колата и госпожа Кълпепър надникна от прозореца право в очите ѝ. Тогава ѝ се беше сторило, че жената по самоотлъчки от училище се е усмихнала лекичко. Във всеки случай не направи опит да я издаде, когато мъжът с меката шапка се върна с ругатни, а после подкара колата по пътеката, за да не се върне никога.

Сега госпожа Кълпепър каза на съдията:

— Ами, след като съм имала с нея някакви отношения, не знам дали това означава, че би трябвало да ме освободят от задълженията на съдебен заседател.

— Благодаря ти, Сали. Някои от вас може да са имали някакви отношения с госпожица Кларк в магазините или официално, както в случая на госпожа Кълпепър, служителката по самоотлъчки от училище. Въпросът всъщност е можете ли да изслушате дадените тук показания и да решите дали е виновна, или невинна въз основа на доказателствата, а не на опита и чувствата си от миналото? — каза съдия Симс.

— Да, уважаеми господине, сигурна съм, че мога да го направя. Ваша чест.

— Благодаря ти, Сали, можеш да останеш.

До единайсет и половина седем жени и петима мъже вече седяха на местата на съдебните заседатели. Кая ги виждаше от мястото си и поглеждаше крадешком лицата им. Повечето познаваше от градчето, макар че на малцина знаеше имената. Госпожа Кълпепър седеше изправена в средата и беше за Кая малка утеха. До нея обаче седеше Териза Уайт — русата съпруга на методисткия свещеник, която преди години беше изхвръкнала от обущарския магазин, за да грабне и отнесе дъщеря си далеч от Кая, която стоеше на тротоара, след като бяха обядвали с Татко в ресторанта — един-единствен път. Госпожа Уайт, която бе казала на дъщеря си, че Кая е мръсна, сега беше съдебен заседател.

Съдия Симс обяви обедна почивка до тринайсет часа. От ресторанта щяха да донесат риба тон, пилешка салата и сандвичи с шунка за съдебните заседатели, които щяха да се хранят в стаята за съвещания. За да не бъде пренебрегнато никое от двете заведения за хранене, Проклетата бирария щеше да се редува с ресторанта и да сервира през ден хотдог, чили и сандвичи с пържени скариди. Винаги носеха и по нещо за котарака. Неделния съдия предпочиташе сандвичите със скариди.

Трийсет и девета глава Ненадейна среща с Чейс 1968 година

Една ранна утрин през август 1968 година, когато мъглата вече се вдигаше, Кая пътуваше с лодката към далечно полуостровче, наричано от местните Кипарисовия залив, където си спомняше, че е виждала редки гъби. През август вече беше късно за гъби, но на залива беше хладно и влажно, така че може би Кая щеше да успее да намери отново някоя гъба от онзи рядък вид.

Окичените с мъх дървета прегръщаха брега и ниско надвисналите им клони оформяха край него нещо като пещера, през която Кая плъзна лодката и заоглежда гъсталаците за малки оранжеви гъби на високи крачета. И най-сетне ги видя — релефни и ярки, поникнали отстрани на стар прогнил пън. След като изтегли лодката на плажа, тя седна в залива със скръстени крака и започна да ги рисува.

Изведнъж чу стъпки в изгнилите листа, а после и глас.

— Я виж кой е тук. Моето Момиче от мочурището.

Кая се обърна рязко назад, като същевременно скочи и се намери лице в лице с Чейс.

— Здравей, Кая — каза той.

Тя се огледа. Как беше попаднал тук? Не беше чула мотора на яхтата му. Чейс отгатна въпроса ѝ.

— Бях тръгнал за риба, видях те да минаваш и затова изкарах яхтата от другата страна.

— Моля те, просто си върви — каза тя, като трескаво натикваше моливите и скицника в мешката си.

Но той я хвана за ръката.

— Хайде, Кая. Съжалявам, че нещата се извъртяха така — и се наведе към нея, а от устата му лъхна на сутрешен бърбън от закуската.

— Не ме докосвай!

— Хей, казах, че съжалявам. Ти знаеше, че не можем да се оженим. Никога нямаше да можеш да живееш близо до града. Но винаги съм те обичал, бях близо до теб.

— Близо до мен ли! Какво означава това? Остави ме на мира — Кая пъхна мешката под мишница и тръгна към лодката, но той я сграбчи за ръката и здраво я стисна.

— Кая, никога няма да има друга като теб, никога. И знам, че ме обичаш.

Тя изтръгна ръката си от неговата.

— Грешиш! Не съм сигурна дали изобщо съм те обичала. Но ти ми говореше за женитба, спомняш ли си? Говореше ми как ще построиш къща за теб и за мен. Вместо това научих за твоя годеж с друга жена от вестника. Защо постъпи така? Защо, Чейс!

— Хайде, Кая. Женитбата ни беше невъзможна. Ти знаеше, че няма да стане. Какво им беше лошото на нашите отношения? Да се върнем към онова, което имахме.

Той протегна ръце и я притегли за раменете.

— Пусни ме! — тя се загърчи в опит да се отскубне, но Чейс я държеше здраво с две ръце, като ѝ причиняваше болка. Притисна устни към нейните и я целуна. Тя вдигна рязко ръце и избута неговите. Дръпна главата си назад и изсъска: — Да не си посмял!

— Ето я моята тигрица. По-дива от всякога — отново сграбчи раменете ѝ, притисна коленете ѝ отзад с единия си крак и я повали на земята. Главата ѝ се удари силно в пясъка. — Знам, че ме искаш — ухили ѝ се похотливо.

— Не, спри! — изпищя тя.

Но Чейс коленичи, заби коляно в корема ѝ и ѝ изкара въздуха, докато сваляше ципа на джинсите си и ги смъкваше надолу.

Тя се надигна и го блъсна с две ръце. Внезапно Чейс заби десния си юмрук в лицето ѝ. В главата ѝ избухна болезнен пукот. Вратът ѝ се изметна рязко назад и тялото ѝ бе хвърлено обратно на земята. Точно както Татко удряше Мама. За миг Кая почувства главата си празна от пулсиращата болка, после се изви и се обърна в опит да изпълзи изпод него, но той беше твърде силен. Хванал с едната ръка нейните две ръце над главата ѝ, с другата разкопча ципа на шортите и съдра гащите ѝ, докато Кая го риташе. Тя пищеше, но нямаше кой да я чуе. Риташе земята и се бореше да се освободи, но той я сграби през кръста и я блъсна по корем. Натика пулсиращото ѝ лице в мокрия пясък, после посегна под корема и притегли таза ѝ към себе си, докато коленичеше зад нея.

— Този път няма да те пусна. Харесва ли ти, или не — моя си.

Почерпила сили от някакъв дълбоко скрит първичен източник, тя се отблъсна от земята с колене и ръце, изправи се, като същевременно заби лакът в челюстта му. Когато главата му се люшна рязко встрани, Кая го заудря диво с юмруци, докато той изгуби равновесие и падна по гръб в калта. След това с точен прицел го изрита с всички сили в слабините.

Чейс се преви на две и се изтърколи на една страна, като се държеше за тестикулите и се гърчеше. За по-сигурно тя го изрита в гърба, тъй като знаеше точно къде се намират бъбреците му. Няколко пъти. Силно.

Вдигна нагоре шортите си, грабна мешката и изтича до лодката. Дръпна рязко стартера и се обърна назад. Чейс се изправяше на четири крака и стенеше. Кая не спря да ругае, докато двигателят не запали. В очакване Чейс да хукне веднага да я гони, тя изви рязко руля и се отдалечи бързо от брега точно когато той се изправяше. С треперещи ръце закопча ципа на шортите и обви с ръка тялото си. Погледна с подивели очи към морето и видя наблизо друга рибарска лодка с двама мъже в нея, които я зяпаха.

Четиресета глава Кипарисовият залив 1969 година

След обедната почивка съдия Симс се обърна към прокурора.

— Ерик, готов ли си да призовеш първия си свидетел?

— Готов съм, Ваша чест.

При всички досегашни дела Ерик обикновено първо призоваваше следователя по случая, защото показанията му представяха важни веществени доказателства като оръжието на убийството, времето и мястото на смъртта и снимки от мястото на престъплението, които в общи линии силно впечатляваха съдебните заседатели. В този случай обаче оръжие на убийството нямаше, нямаше пръстови отпечатъци или следи, затова Ерик възнамеряваше да започне с мотива.

— Ваша чест, народът призовава господин Родни Хорн.

Том Милтън се наведе към Кая и каза:

— Спомняш ли си, че ти го споменах? Това е рибарят, който ще свидетелства, че е присъствал на инцидент между теб и покойния през август миналата година. В Кипарисовия залив.

Всички очи в съда проследиха Родни Хорн, който застана на свидетелското място и се закле да казва истината. Кая го позна, макар че бе мярнала лицето му само за секунди. Тя извърна глава. Пенсиониран монтьор, Родни беше един от хората, които прекарваха по-голямата част от деня в риболов, лов или игра на покер в "Блатната чернилка". Носеше на алкохол като варел за дъждовна вода. Както винаги беше облечен с джинсов гащеризон и с чиста карирана риза, колосана толкова твърдо, че яката ѝ сякаш беше застанала мирно. В лявата си ръка държеше рибарско кепе, докато се заклеваше с дясната, а после седна на мястото за свидетели и сложи кепето на коляното си.

Ерик пристъпи нехайно към свидетелското място.

— Добро утро, Родни.

— Добрутро, Ерик.

— Ами, Родни, струва ми се, че сутринта на трийсети август 1968 година си ловял риба заедно с един приятел на Кипарисовия залив. Вярно ли е?

— Така е, точно. Ние с Дени бяхме там да ловим риба. Още от съмване.

— За протокола става дума за Дени Смит, нали така?

— Да, ние с Дени.

— Добре. Бих искал да разкажеш на съда какво видя онази сутрин.

— Ами, както казах, бяхме там от рано заранта и мисля, че вече беше някъде към единайсе', а аз не бях хапнал и залък, затова решихме да свием въдиците и да тръгваме, когато чухме разправия сред дърветата на носа. В гората.

— Каква разправия?

— Ами, гласове, отначало като че ли приглушени, а после по-силни. Мъж и жена. Но не можехме да ги видим, а само чувахме гюрултията.

— И после какво стана?

— Ами жената започна да крещи, затова ние се приближихме, за да видим по-добре. Дали не е в беда.

— И какво видяхте?

— Когато приближихме, видяхме жената застанала до мъжа, риташе го точно в… — Родни погледна към съдията.

— Къде го риташе? Можеш да кажеш — подкани съдия Симс.

— Изрита го точно в топките и той се сви на една страна, като пъшкаше и охкаше. После го изрита отново и отново в гърба. Беше откачила като муле, нагълтало земна пчела.

— Ти позна ли жената? Тя сега тук в залата ли е?

— Да, всички я знаем добре. Ей онази там, обвиняемата. Онази, дето хората ѝ викат Момичето от мочурището.

Съдия Симс се наклони към свидетеля.

— Господин Хорн, името на обвиняемата е госпожица Кларк. Не я наричай с никакво друго име.

— Добре де. Беше госпожица Кларк, дето я видяхме.

Ерик продължи.

— Позна ли мъжа, когото тя риташе?

— Е, не можах да го видя тогава, щото се гърчеше и се търкаляше по земята, но след няколко минути стана и това беше Чейс Андрюс, футболният защитник отпреди няколко години.

— И после какво стана?

— Тя стигна с препъване до лодката си и ами, беше почти съблечена. Шортите ѝ бяха смъкнати около глезените, а гащите ѝ — около коленете. Опитваше се по едно и също време да си вдигне шортите и да тича. И през цялото време крещеше по него. Отиде до лодката, скочи в нея и отпраши, още си вдигаше панталона. Когато се размина с нас, ни погледна право в очите. Така разбрах точно коя беше.

— Казваш, че му е крещяла през цялото време, докато е тичала към лодката. Ти чу ли какво точно казваше?

— Ми, да, чухме я ясно тогава, защото бяхме доста наблизо.

— Моля, кажи на съда какво си я чул да вика.

— Тя крещеше: "Остави ме на мира, копеле! Ако ме закачиш пак, ще те убия!".

През залата се понесе висок шепот, който не спираше. "Ето какво било. Това е достатъчно."

Съдия Симс удари с чукчето.

Ерик каза на свидетеля си:

— Това е достатъчно, благодаря ти, Родни. Нямам повече въпроси. Свидетелят е на ваше разположение.

Том мина покрай Ерик и пристъпи към свидетелското място.

— Виж сега, Родни, ти свидетелства, че отначало, когато си чул онези приглушени, но силни гласове, не си могъл да видиш какво е ставало между госпожица Кларк и господин Андрюс. Вярно ли е?

— Вярно е. Не ги виждахме, докато не се приближихме малко.

— И каза, че жената, която по-късно си разпознал като госпожица Кларк, е крещяла, сякаш е била в беда. Така ли?

— Да.

— Не си видял целувки или някакво сексуално поведение между двама взаимно съгласни възрастни. Чул си жена да крещи, като че ли е била нападната и е била в беда. Така ли?

— Да.

— Е, не е ли било възможно, когато госпожица Кларк е изритала господин Андрюс, тя да се е защитавала — сама жена в гората — срещу як атлетичен мъж? Бивш футболен защитник, който я е нападнал.

— Да, мисля си, че е възможно.

— Нямам повече въпроси.

— Да пренасоча ли свидетеля?

— Да, Ваша чест — каза Ерик и застана до прокурорската скамейка.

— Та, Родни, независимо дали поведението им е било въпрос на съгласие, или не, вярно ли е да кажем, че обвиняемата госпожица Кларк е била много бясна на покойния вече Чейс Андрюс?

— Да, доста бясна.

— Достатъчно бясна, за да му изкрещи, че ако я закачи още веднъж, ще го убие. Вярно ли е?

— Да, така беше.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

Четиресет и първа глава Малкото стадо 1968 година

Ръцете на Кая едва удържаха руля, когато тя се обърна да види дали Чейс я гони с неговата яхта от Кипарисовия залив. Стигна бързо до своята лагуна и се затича с куцукане с вече отичащи колене. В кухнята се свлече на пода с плач, докосваше подуващото се око и плюеше пясъка в устата си. След това се заслуша дали не идва.

Беше видяла гердана с мидата. Той все още го носеше. Защо?

"Моя си", беше ѝ казал. Сигурно е бесен, че го е изритала, и ще дойде да я търси. Можеше да дойде още днес. Или да изчака нощта.

Кая не можеше да разкаже на никого за случката. Джъмпин щеше да настоява да иде при шерифа, но законът никога нямаше да повярва на думите на Момичето от мочурището срещу думите на Чейс Андрюс. Не беше сигурна какво са видели двамата рибари, но те също никога нямаше да я защитят. Щяха да кажат, че си го е търсела, защото, преди Чейс да я зареже, са я виждали как се натиска с него години наред и не се държи като дама. "Държеше се като курва", щяха да кажат.

Навън вятърът виеше откъм морето и Кая се притесняваше, че няма да чуе яхтата на Чейс, затова, като се влачеше бавно заради болката, опакова содени питки, сирене и ядки в мешката и привела глава срещу разбеснялата се буря, забърза през спарцината покрай каналите към колибата читалня. Отне ѝ четиресет и пет минути да стигне дотам, при всеки звук охлузеното ѝ и схванато тяло трепваше, а главата ѝ се завърташе рязко встрани да огледа дърветата. Най-сетне пред погледа ѝ изникна старата дървена колиба, потънала до колене във високи треви и залепена до брега на потока. Тук вятърът беше по-слаб. Меката поляна беше тиха. Кая не беше казала на Чейс за това свое скривалище, но той би могъл да го знае. Не беше сигурна.

Вътре миризмата на мишки беше изчезнала. След като лабораторията по екология взе на работа Тейт, двамата със Скупър постегнаха старата колиба, така че той да може да нощува в нея при някоя от експедициите си. Бяха укрепили стените, бяха оправили покрива и купили малко покъщнина — тясно легло, застлано с одеяло, печка за готвене, маса и стол. От гредите висяха тенджери и тигани. Освен тях някак си не намясто и завит с найлон върху сгъваема масичка се мъдреше микроскоп. В ъгъла в стара метална ракла бяха складирани консерви печен боб и сардини. Нищо, което да примами мечките.

Вътре обаче Кая се чувстваше като в капан, тъй като не можеше да следи дали Чейс идва, затова седна на брега на потока и заоглежда затревената влажна земя с дясното си око. Лявото ѝ се беше затворило от отока.

Надолу по течението стадо от пет кошути обикаляха покрай водата и пасяха листа. Животните не ѝ обръщаха внимание. Ах, ако можеше да тръгне с тях, да бъде част от малката им общност. Кая знаеше, че липсата на една от кошутите няма да отвори кой знае каква празнина в стадото, но че всяка от тях ще усеща в себе си празнина без него. Една от кошутите вдигна глава, огледа с тъмните си очи пространството на север между дърветата, тропна с десния си преден крак, а после и с левия. Другите също вдигнаха глави да погледнат и шумнаха разтревожени. Кая веднага заоглежда със здравото око гората за следи от Чейс или от друг хищник. Но всичко беше тихо. Може би ги беше стреснал вятърът. Те спряха да бият с копита, но се изтеглиха бавно сред високите треви и оставиха Кая сама и тревожна.

Точно в този момент Кая забеляза една женска богомолка, пълзеше по клонче близо до лицето ѝ. Насекомото обираше нощните пеперуди с чаталестите си предни крака, а после ги сдъвкваше, докато крилете им още пърхаха в устата му. Друга, мъжка богомолка, с високо вдигната глава и наперена като пони, пълзеше до нея да я ухажва. Женската сякаш проявяваше интерес, пипалата ѝ се размахваха като диригентски палки. Кая не можеше да каже дали прегръдката на мъжкия е груба, или нежна, но докато той търсеше с размножителния си орган да оплоди яйцата на женската, тя обърна назад дългия си елегантен врат и му отхапа главата. Той толкова се беше заплеснал в чифтосването, че не забеляза. Обезглавеният му врат се люшкаше от едната на другата страна, докато той продължаваше, и тя загриза първо гръдния кош, а после и крилете му. Накрая от устата ѝ стърчеше последният му преден крак, докато обезглавената и лишена от сърце долна част на тялото се чифтосваше с нея в идеален ритъм.

Женските светулки привличаха непознатите мъжки с фалшиви сигнали и ги изяждаха, женските богомолки поглъщаха собствените си мъжки. Женските насекоми знаеха как да се справят с любовниците си, помисли си Кая.

Тя огледа още веднъж ливадата за натрапници, но вслушването и вглеждането бяха изсмукали цялата ѝ енергия, затова се върна в колибата. Измъкна размекнатото сирене от мешката. После рухна на пода и започна да яде механично, не спираше да докосва охлузената си буза. Лицето, ръцете и краката ѝ бяха одрани и изцапани с окървавен пясък. Коленете ѝ бяха ожулени и пулсираха. Тя се разрида, бореше се със срама, и ненадейно изплю сиренето на влажни едри парчета.

Сама си беше виновна. Да ходи с мъж без придружител. Природната нужда я беше довела без брак в евтин мотел и тя пак остана незадоволена. Секс под примигващи неонови светлини, белязан единствено с размазана кръв по чаршафите като животински следи.

Чейс сигурно се хвалеше наляво и надясно за онова, което правеха двамата. Нищо чудно, че хората страняха от нея — тя беше употребена и отвратителна.

Когато месечината просветнеше между препускащите облаци, Кая се вглеждаше през прозорчето за приведени дебнещи човешки силуети. Най-сетне пропълзя в леглото на Тейт и заспа под одеялото. Събуждаше се често и се вслушваше за стъпки, а после се завиваше презглава.

На закуска яде пак разтрошено сирене. Лицето ѝ стана зеленикавомораво, окото ѝ се поду като варено яйце, а вратът ѝ се беше схванал. Част от горната ѝ устна потръпваше грозно. Досущ като Мама се страхуваше да се върне у дома. Изведнъж Кая осъзна кристално ясно какво е търпяла Мама и защо ги е напуснала. "Мамо, Мамо — прошепна тя. — Разбирам те. Най-сетне разбирам защо трябваше да си идеш и никога повече да не се върнеш. Съжалявам, че не знаех, че не можех да ти помогна." Кая оброни глава и зарида. А после рязко се изправи и каза: "Никога няма да живея така — живот, в който да се чудя кога и откъде ще се стовари върху ми следващият пестник".

Следобед се прибра пеш, но въпреки че беше гладна и имаше нужда от продукти, не отиде при Джъмпин. Чейс можеше да я причаква там. Освен това не искаше никой, най-малкото Джъмпин, да види подутото ѝ и посиняло лице.

След няколко дни Кая тръгна с лодката из мочурището да търси места, които не бяха известни на Чейс, но беше притеснена и нащрек, а това затрудняваше рисуването ѝ. Окото ѝ все още беше подуто около една тясна цепка и отвратителните цветове от натъртването бяха плъзнали по половината ѝ лице. Почти цялото ѝ тяло пулсираше от болка. Тя се извръщаше рязко при всяко цвъртене на катерица и се вслушваше внимателно в крясъците на враните — език, по-древен от думите, когато общуването е било простичко и ясно — и където и да отидеше, планираше наум пътя си за отстъпление.

Четиресет и втора глава Килията 1969 година

През прозорчето на килията на Кая струяха мътни лъчи светлина. Кая гледаше как прашинките танцуват тихо в една посока, сякаш следваха призрачен водач. Стигнеха ли до сенките — изчезваха. Не представляваха нищо без слънцето.

Кая изтегли дървения сандък, който ѝ служеше за маса, под вдигнатия два метра над земята прозорец. Облечена със сив анцуг с надпис ЗАТВОРНИК на гърба, Кая стъпи върху сандъка и загледа морето, което едва се виждаше отвъд дебелото зарешетено стъкло. Белите зайчета на вълните плискаха и плюеха пяна, а пеликаните, изпънали глави за риболов, летяха ниско над вълните. Ако проточеше врат силно вдясно, Кая можеше да види плътната корона на дърветата в края на мочурището. Вчера видя как един орел се стрелна да улови риба.

Окръжният затвор се състоеше от шест килии, три и половина на три и половина метра всяка, в едноетажен циментов блок зад полицейското управление в края на града. Килиите бяха разположени по дължината на сградата само от едната страна, така че затворниците да не могат да се виждат. Три от стените бяха влажни циментови панели, четвъртата беше решетка със заключена врата. Във всяка килия имаше дървено легло с памучен дюшек на буци, натъпкана с пера възглавница, чаршафи, сиво вълнено одеяло, мивка, дървен сандък за маса, плюс тоалетна чиния. Вместо огледало над мивката висеше репродукция на Исус Христос, закачена там от женското крило на Баптистката църква. Единствената отстъпка, която бяха направили за нея — първата от години жена затворничка, която се различаваше от обичайните клиенти за по една нощ, — беше сивата найлонова завеса, която можеше да дръпне около мивката и тоалетната чиния.

Затвориха я в килията два месеца преди началото на делото, без възможност да я пуснат под гаранция заради неуспешния ѝ опит да избяга от шерифа с лодката. Кая се зачуди кой ли пръв е започнал да използва думата "килия" вместо "клетка". Вероятно в някакъв незнаен момент от времето милосърдието е наложило тази промяна. Беше разчесала ръцете си до кръв. Безброй минути, седнала на леглото, разглеждаше кичури от косата си и ги скубеше като пера. Като'чайките.

Сега, застанала върху сандъка и извила врат към мочурището, Кая рецитираше стихотворение от Аманда Хамилтън.

Макар че затворниците не се виждаха помежду си, единствените други клиенти — двама мъже в края на редицата — прекарваха голяма част от деня и вечерта в бърборене. И двамата излежаваха по трийсет дни заради бой в пивницата, завършил със счупени огледала и няколко кости и предизвикан от разногласието кой кого ще надплюе в Проклетата бирария. През повечето време те се търкаляха по леглата и се провикваха един към друг от съседните килии, а гласовете им отекваха като във варел. По-голямата част от шегичките им се въртяха около клюките по случая на Кая, които те научаваха от хората, дошли им на свиждане. Особено възможността да бъде осъдена на смърт, което не се беше случвало в окръга вече от двайсет години и никога на жена.

Кая чуваше всяка тяхна дума. Мисълта за смъртта не я тревожеше, заплахите за прекратяване на този неин призрачен живот не я плашеха. Но планираният процес да бъде убита от ръката на някой друг по график беше толкова немислим, че ѝ спираше дъхът.

Сънят ѝ бягаше, промъкваше се по периферията, а после изчезваше. Разсъдъкът ѝ потъваше сред дебелите стени на ненадейно връхлетял я лек сън — мигове на блаженство, — а после тялото ѝ се разтрисаше будно.

Тя слезе от сандъка и седна на леглото със свити под брадичката колене. Доведоха я тук след заседанието на съда, а сега сигурно беше някъде около шест часът. Беше изминал само един час. А може би и по-малко.

Четиресет и трета глава Микроскопът 1968 година

В началото на септември, повече от седмица след като Чейс я беше нападнал, Кая вървеше по плажа си. Вятърът се мъчеше да изтръгне от ръката ѝ едно писмо, затова тя го притисна до гърдите си. Редакторът ѝ я канеше да се срещнат в Грийнвил, пишеше ѝ как знаел, че тя не посещава често града, но искал да се запознае с нея, а издателят щял да покрие разходите.

Денят беше ясен и горещ, така че тя потегли с лодката из мочурището. В края на едно приливно устие, когато заобикаляше обраслия му с трева хълбок, видя Тейт, клечеше на широката наносна ивица и взимаше проби от водата в малки епруветки. Неговата научноизследователска лодка, завързана за един дънер, дрейфуваше в канала и го препречваше. Кая изви руля. Отокът и синината по лицето ѝ бяха понамалели, но около окото ѝ все още имаше грозни зелени и лилави петна. Обхвана я паника. Не можеше да си позволи Тейт да види удареното ѝ лице и затова се опита бързо да обърне лодката.

Но той вдигна глава и ѝ махна.

— Кая, ела. Искам да ти покажа новия си микроскоп.

Думите му имаха същия ефект, както навремето думите за пая с пилешко на служителката по самоотлъчки от училище. Кая намали скоростта, но не му отговори.

— Хайде. Няма да повярваш какво увеличение предлага. Можеш да видиш камшичетата на амебите.

Тя никога не беше виждала амеба, камо ли части от нея. Пък и когато срещнеше Тейт, това ѝ носеше мир и спокойствие. След като реши, че може да извръща от него охлузената страна на лицето си, тя изкара лодката на пясъка и тръгна да прекосява плитката вода. Беше облечена с отрязани джинси и бяла тениска, косата ѝ беше разпусната. Застанал на стълбичката на носа, Тейт ѝ протегна ръка и тя я пое с извърната глава.

Бледите бежови тонове на лодката му се сливаха с мочурището и Кая за пръв път видя нещо толкова красиво като палубата ѝ от тиково дърво и месинговия щурвал.

— Ела долу — каза той и отстъпи навътре в каютата.

Кая обхвана с поглед бюрото на капитана, кухничката, оборудвана по-добре и от нейната, и останалата част, превърната в бордова лаборатория с многобройни микроскопи и стойки с епруветки. Имаше и други инструменти, които бръмчаха и мигаха.

Тейт отиде до най-големия микроскоп и нагласи предметното стъкло.

— Минутка само — капна капчица вода от мочурището върху стъклото, покри го с друго и нагласи окуляра. Изправи се: — Погледни.

Кая се наведе нежно, сякаш щеше да целуне бебе. Светлината на микроскопа се отрази в тъмните ѝ зеници и тя си пое рязко дъх, когато пред погледа ѝ като на карнавал затанцуваха и се завъртяха маскираните играчи. Невероятни украшения за глава се кипреха върху изненадващи по форма тела, жадни за още живот — лудуваха, като че ли бяха в цирка, а не в една-единствена капчица вода.

Тя сложи ръка на сърцето си.

— Нямах представа, че са толкова много и толкова красиви — каза, без да откъсва очи.

Той ѝ посочи няколко странни вида и отстъпи да я погледа. Кая усеща ритъма на живота, помисли си Тейт, защото нищо излишно не я дели от нейната планета.

Показа ѝ още предметни стъкла.

— То е като никога да не си виждал звездите и изведнъж да ги зърнеш — прошепна тя.

— Искаш ли кафе? — попита тихо Тейт.

Тя вдига глава.

— Не, благодаря ти.

А после отстъпи заднешком от микроскопа към кухнята, като държеше неловко кафяво-зеленото си око извърнато от него.

Тейт беше свикнал, че Кая е затворена, но поведението ѝ сега изглеждаше още по-сдържано и странно. Тя непрекъснато държеше главата си обърната под определен ъгъл.

— Хайде, Кая. Само чаша кафе.

Той вече беше влязъл в кухнята и наля вода в машината, която пусна силна запарка. Кая бе застанала до стълбата за палубата, Тейт ѝ подаде чашата и ѝ махна да се качи. Тя се плъзна до изхода като котка. Пред тях извиваше гръб ослепително бялата пясъчна ивица под клоните на закрилящите я дъбове.

— Кая — Тейт понечи да ѝ зададе някакъв въпрос, но когато тя обърна лице към него, видя избледняващата синина на бузата ѝ. — Какво е станало с лицето ти? — Тейт направи крачка към нея и посегна да докосне бузата ѝ.

Тя извърна глава.

— Нищо. Сблъсках се с една врата посред нощ.

Тейт разбра, че това не е вярно, от начина, по който тя рязко вдигна ръка към лицето си. Някой я беше ударил. Дали не беше Чейс, дали тя все още се срещаше с него, въпреки че той беше женен? Тейт стисна зъби. Кая понечи да остави чашата и като че ли да си тръгне.

Той си наложи да говори спокойно.

— Започна ли нова книга?

— Почти свърших книгата за гъбите. Редакторът ми ще идва в Грийнвил някъде към края на октомври и иска да се срещнем там. Но аз не съм сигурна дали ще ида.

— Трябва да отидеш. Ще е добре да се запознаете. От Баркли всеки ден тръгва автобус и има един обратно през нощта. Не пътува дълго. Може би около час и двайсет минути, нещо такова.

— Не знам откъде да си купя билет за автобуса.

— Шофьорът ще ти каже. Просто иди на автобусната спирка на Главната, той ще ти обясни какво да правиш. Мисля, че Джъмпин е залепил разписанието на автобуса в магазина си.

Едва не се изпусна да каже, че е използвал многократно автобуса, когато се е връщал от Чейпъл Хил, но реши, че е по-добре да не ѝ напомня за онези дни през юли, когато го е чакала на плажа.

Помълчаха малко, докато отпиваха от кафето и се вслушваха в двойка ястреби, които си подсвиркваха през стената на голям облак.

Тейт се поколеба дали да ѝ предложи още кафе, но знаеше, че тя ще си тръгне, ако го направи. Затова заразпитва за книгата ѝ за гъбите и обясни за протозойните организми, които изучаваше. Готов бе на всякаква примамка, която да я задържи.

Следобедната светлина омекна и повя хладен ветрец. След като остави чашата, тя каза:

— Трябва да вървя.

— Мислех си дали да не отворя едно вино. Искаш ли да пийнеш?

— Не, благодаря.

— Почакай малко, преди да тръгнеш — каза Тейт и слезе отново в кухнята. След минута се върна с торба стар хляб и питки. — Поздрави от мен чайките.

— Благодаря — тя слезе от лодката.

Докато вървеше към нейната лодка, той се провикна:

— Кая, захладня, не искаш ли яке или нещо такова?

— Не. Добре съм.

— Е, поне вземи шапката ми — и той подхвърли червената си скиорска шапка към нея.

Кая я улови и я метна обратно. Тейт отново я запрати към нея, по-далеч, и тя затича през пясъчната ивица, наведе се и я вдигна. Скочи със смях в лодката си, запали мотора и докато преминаваше край Тейт, хвърли шапката в неговата лодка. Той се ухили, а Кая се изкиска. После спряха да се смеят и просто продължиха да се гледат, прехвърляха си шапката един на друг чак докато тя влезе в завоя. Кая седна на твърдата седалка на носа и покри устата си с ръка. "Не — каза на глас, — няма отново да си падна по него. Няма да се оставя отново да ме нарани."

Тейт продължи да стои на носа. Стиснал юмруци при мисълта, че някой я е ударил.

Кая плаваше на юг близо до брега, малко зад линията на прибоя. Оттук щеше да мине първо покрай плажа, преди да стигне до канала, който водеше до къщурката ѝ.

Обикновено тя не спираше на плажа, а изминаваше плетеницата от канали до лагуната си, а после вървеше пеш по брега.

Но докато напредваше, чайките я забелязаха и литнаха подир лодката. Големия червеноточко кацна на носа и заклати глава. Кая се разсмя: "Добре де, ти печелиш". Пресече разбиващите се вълни, изтегли лодката на плажа зад високия морски овес и застана на брега да им хвърли трохите, които ѝ беше дал Тейт.

Докато слънцето обагряше водата в златно и розово, Кая седна на пясъка, а чайките се настаниха около нея. Изведнъж чу звук на мотор и видя как яхтата за водни ски на Чейс се е устремила към канала ѝ. Той не можеше да види лодката ѝ зад морския овес, но тя самата се виждаше ясно върху голия пясък. Кая веднага легна по корем и изви глава на една страна, за да може да го наблюдава. Той стоеше на руля с грозно свъсени вежди, вятърът развяваше косата му. Не погледна обаче в нейната посока, когато сви в канала към къщурката ѝ.

Щом изчезна от погледа ѝ, Кая седна. Ако не беше спряла тук заради чайките, Чейс щеше да я хване в дома ѝ. Беше го научила многократно от Татко — този тип мъже държаха да нанесат последния удар. Кая беше оставила Чейс проснат в калта. Двамата възрастни рибари вероятно я бяха видели как го поваля. Както би казал Татко, на Кая трябваше да ѝ се даде урок.

Веднага щом разбереше, че не е в колибата, Чейс щеше да дойде на плажа. Тя изтича при лодката, наду газта и пое обратно към Тейт. Не ѝ се искаше обаче да му разказва какво ѝ е причинил Чейс — срамът надделя над разума. Кая намали скоростта и се остави да дрейфува по вълните, докато слънцето залязваше. Трябваше да се скрие и да изчака Чейс да си тръгне. Ако не го видеше, нямаше да знае дали е безопасно да се прибере в дома си.

Тя сви отново в канала, обхваната от паника, че всяка секунда Чейс можеше да я връхлети. Напредваше на съвсем бавни обороти, за да чува неговата лодка, мушна се в застоялите води в един гъсталак от надвиснали дървета и подраст. Влезе на заден по-дълбоко в храстите, отместваше клоните, докато листакът и гаснещата светлина не я скриха.

Задъхана, нададе ухо. Най-сетне чу как моторът му изви в мекия вечерен въздух. Приведе се още по-ниско, когато той наближи, разтревожена изведнъж, че се вижда носът на лодката ѝ. Звукът приближи съвсем и след секунди яхтата му профуча край нея. Тя остана така почти половин час, докато окончателно не се стъмни, а после стигна до дома си на звездна светлина.

Отнесе завивките си на плажа и остана с чайките. Те не ѝ обръщаха внимание и пощеха разперените си криле, а след това се пръснаха из пясъка като пернати камъни. Докато издаваха тихи звуци и криеха главички под крилете си за сън, Кая легна колкото се може по-близо до тях. Но дори сред тихото им гукане и шумолене не можа да заспи. През повечето време се мяташе от една на друга страна и сядаше всеки път, когато ѝ се причуваха стъпки заради вятъра.

На зазоряване вълните се втурнаха с шибащ вятър, който ужили страните ѝ. Тя седна сред птиците, които се щураха наоколо, протягаха се и се чешеха с крачета. Големия червеноточко — с ококорени очи и изпружен врат, — изглежда, беше открил нещо извънредно интересно под крилото си. Такава картина обикновено щеше да разсмее Кая. Но сега птиците не я ободриха.

Чейс нямаше да остави нещата така. Да живееш изолирано, беше едно, но да живееш в страх, беше съвсем друго.

Тя си представи как се придвижва стъпка по стъпка във врящото море, как потъва в покоя под вълните, а кичурите на косата ѝ се разстилат като черен акварел в бледосинята вода, как дългите ѝ пръсти и ръце се вдигат към осветената повърхност. Мечтите за спасение — дори и чрез смърт — винаги клоняха към светлината. Примамливата бляскава награда на покоя, който не можеше да улови, докато най-сетне тялото ѝ не се спуснеше на дъното и не легнеше в мрачната тишина. В безопасност.

Но кой решава иде ли смъртта?

Четиресет и четвърта глава Другарче по килия 1969 година

Кая стоеше в средата на килията. Беше в затвора. Ако онези, които обичаше, включително Джоди и Тейт, не я бяха изоставили, сега нямаше да е тук. Възможността да се опреш на някого те приземява.

Преди да я арестуват, бе зърнала някаква пътечка обратно към Тейт, сърцето ѝ полека се отваряше. Любовта се издигаше по-близо до повърхността. Но макар че той вече няколко пъти идва да я види в затвора, Кая отказа да се срещне с него. Не разбираше защо затворът е захлопнал сърцето ѝ още повече. Защо тя отказва да посегне към утехата, която Тейт можеше да ѝ предложи на такова място. Струваше ѝ се, че сега, когато бе по-уязвима от всякога, като че ли именно това беше причината още по-малко да се доверява на околните.

И на това особено несигурно място в живота си Кая се обърна към единствената спасителна мрежа, която познаваше — към себе си.

Това, че бе хвърлена зад решетките, без да може да излезе под гаранция, показваше ясно колко самотна бе. Предложението на шерифа да се възползва от правото си на телефонно обаждане само ѝ напомни особено остро, че няма на кого да се обади.

Единственият телефонен номер, който знаеше, беше на Джоди, но как да се обади на брат си и да му каже, че е в затвора по обвинение в убийство? След всичките тези години как да го занимава с проблемите си? А може би и срамът си казваше думата.

Бяха я изоставили да оцелява и да се защитава. И ето я тук отново сама.

Тя вдигна за пореден път чудесната книга за раковините, която ѝ беше донесъл Том Милтън — откъдето и да погледнеш, най-ценният ѝ том. На пода бяха струпани статии по биология, за които надзирателят ѝ каза, че ги е донесъл Тейт, но думите се разбягваха пред очите ѝ. Изреченията поемаха в най-различни посоки, кръжаха и отново се връщаха в началото. С рисунките на раковините беше по-лесно. Върху покрития с евтини плочки под отекнаха стъпки и пред вратата ѝ изникна Джейкъб, дребничък чернокож, който беше надзирател в затвора. Държеше голям пакет, увит в амбалажна хартия.

– ‘Звинявам се, че ви безпокоя, госпойце Кая, ама имате пос'тител. Елате с мен.

— Кой е той?

— Вашият адвокат, господин Милтън — затрака метал върху метал и Джейкъб отключи вратата и ѝ връчи пакета. — А туй тук е от Джъмпин.

Тя остави пакета на леглото и тръгна след Джейкъб по коридора към една стая, по-малка и от килията ѝ. Том Милтън стана от стола, когато тя влезе. Кая му кимна и се загледа през прозореца, където набъбваше огромен кълбест облак с оцветени в прасковено страни.

— Добър вечер, Кая.

— Господин Милтън.

— Кая, моля те, наричай ме Том. Какво е станало с ръката ти? Наранила ли си се?

Тя си дръпна рязко ръката, за да прикрие издраното по нея.

— Май са просто ухапвания от комари.

— Ще поговоря с шерифа, не би трябвало да имаш комари в… стаята си.

С ниско наведена глава тя го помоли:

— Моля ви, недейте, всичко е наред. Насекомите не ме притесняват.

— Добре, разбира се, че няма да направя нищо, което не желаеш. Кая, искам да знаеш, че имаш някаква възможност.

— Каква възможност?

— Ще ти обясня. В момента е трудно да се предскаже накъде ще се ориентират съдебните заседатели. Обвинението се представи добре. В никой случай не убедително, но като вземем предвид колко предубедени са хората в града, трябва да си готова, че няма да ни е лесно да спечелим. Можем обаче да постигнем сделка с признаване на вина. Разбираш ли какво имам предвид?

— Не съвсем.

— Ти не се призна за виновна в предумишлено убийство. Ако изгубим, губиш много — очаква те живот в затвора или както вече ти е известно, ще ти искат смъртно наказание. Имаш възможност да се признаеш за виновна в нещо по-незначително, да речем, в непредумишлено убийство. Ако искаш, можеш да кажеш, че, да, онази нощ си отишла на кулата, срещнали сте се с Чейс, скарали сте се и за нещастие, той е паднал назад през отворената решетка. Делото може веднага да бъде прекратено, няма да е нужно да изживяваш повече тази драма и можем да преговаряме с обвинението каква да бъде присъдата. Тъй като никога досега не си била обвинявана в нищо, вероятно ще те осъдят на десет години затвор и ще излезеш, да речем, след шест. Знам, че не звучи добре, но е по-добре от това да прекараш целия си живот в затвора или пък онова другото.

— Не, няма да кажа нищо, което да ме представи за виновна. Няма да ида в затвора.

— Кая, разбирам, но все пак помисли малко. Нали не искаш да прекараш целия си живот в затвора, нито пък онова… другото.

Кая отново погледна през прозореца.

— Няма нужда да го обмислям. Няма да остана в затвора.

— Е, не се налага да го решаваме сега. Разполагаме с известно време. Да видим какво ще стане. Преди да си тръгна, има ли нещо, което би искала да обсъдиш с мен?

— Моля ви, измъкнете ме оттук. По единия… или по другия начин.

— Ще направя всичко възможно да те измъкна, Кая. Не се отчайвай. И моля те, помогни ми. Както вече ти казах, ангажирай се повече, поглеждай към съдебните заседатели от време на време…

Но Кая вече се беше обърнала да си върви.

Джейкъб я отведе отново в килията, където тя вдигна пакета от Джъмпин — вече проверен от надзирателя и залепен криво-ляво отново. Тя го отвори, като запази и сгъна хартията. Вътре имаше кошница с малки бурканчета боя, четка, хартия и книжен плик с царевичните мъфини на Мейбъл. Кошницата беше постлана като гнездо с борови иглички, листа от дъб, няколко раковини и няколко папура. Кая вдъхна дълбоко аромата им. Прехапа устни. Джъмпин. Мейбъл.

Слънцето беше залязло. Нямаше прашинки, които да следи.

По-късно Джейкъб дойде да вземе подноса от вечерята.

— Шʼви кажа, госпойце Кларк, май хич не ядете. Швинските котлети и зеленчуците си бяха съвсем добри.

Тя се усмихна леко, а после се заслуша в стъпките му, трополящи в края на коридора. Изчака да чуе как тежката метална врата се затръшва окончателно.

А после нещо се размърда на пода в коридора, точно пред решетката. Очите ѝ се стрелнаха натам. Неделния съдия седеше на дупе, втренчил зелените си очи в тъмните очи на Кая.

Сърцето ѝ запрепуска. Беше заключена тук сам-самичка през всичките тези седмици, а ето че сега това същество можеше да премине като с магия през решетката. Да остане с нея.

Неделния съдия отклони очи и хвърли поглед надолу по коридора към другите бръщолевещи затворници. Кая изпита ужас, че ще я зареже и ще иде при тях. Но той я погледна отново, мигна със задължителното котешко отегчение и с лекота се промуши между решетките. Вътре.

Кая издиша предпазливо. Прошепна: "Моля те, остани".

Без да бърза, котаракът подуши всички ъгълчета в килията, изследва влажните циментови стени, оголените тръби, мивката, но все така без да обръща внимание на Кая. Някаква пукнатина в стената му се стори особено интересна. Кая разбра по това, че котаракът издаваше мислите с опашката си. Приключи обиколката при тясното ѝ легло. После съвсем непринудено скочи на скута ѝ, намести се на кравай и започна да мачка леко бедрата ѝ с големите си бели лапи. Кая седеше замръзнала, с леко вдигнати ръце, за да не го прекъсне. Най-накрая той се намести, все едно се беше сгушвал там всяка божа нощ. Погледна я. Тя го погали лекичко по главата, почеса го по врата. Заля я вълна от мъркане. След като той я прие с такава лекота, Кая притвори очи. Стори ѝ се направо невероятно в целия ѝ живот, изпълнен с копнеж за такова приемане.

Седеше вдървено, боеше се да помръдне, докато кракът ѝ не изтръпна, а после се размърда леко, за да отпусне мускулите си. Без да отваря очи, Неделния съдия се плъзна от скута ѝ и се сви на кълбо до нея. Тя си легна, без да се съблича, и двамата се гушнаха. Не потъна в дълбок сън с внезапни стряскания, а най-сетне се унесе в изпразнено от мисли спокойствие.

Веднъж през нощта Кая отвори очи и го видя да спи по гръб с разперени преди и задни лапи. Но когато на изгрев-слънце се събуди, той вече си беше отишъл. От гърлото ѝ се отрони стон.

По-късно Джейкъб стоеше пред килията ѝ с подноса със закуската в едната ръка и ключа, с който отключваше, в другата.

— Т'ва тук е овесената ви каша, госпойце Кларк.

Тя пое подноса и попита:

— Джейкъб, черно-бялата котка, която спи в съдебната зала. Тя беше тук снощи, нали?

— О, много съжалявам. Т'ва е Неделния съдия. Понякога се промъква край мен и аз не го виждам, нали разнасям подносите с вечерята. И така го затварям с всички вас.

Колко мило от негова страна да не каже "заключвам".

— Няма нищо. Приятно ми е да е тук. Моля те, ще го пуснеш ли, ако го видиш след вечеря? Или по друго време?

Джейкъб я погледна с кротките си очи.

— Разбира се, че ще го пусна. Ще го направя, госпойце Кларк, със сигурност. Виждам, че може да е страшно добра компания.

— Благодаря ти, Джейкъб.

Вечерта на същия ден.

— Ето ви сега храната, госпойце Кларк. Пържено пиле с к'ртофено пюре и сос от ресторанта. Надявам се вече да хапнете нещо тази вечер.

Кая стана, за да поеме подноса.

— Благодаря ти, Джейкъб. Виждал ли си котарака?

— Не. Никак. Ама ще се оглеждам.

Кая кимна. Отпусна се на леглото — единственото място, на което можеше да седне, и се втренчи в чинията. Тук, в затвора, храната беше по-добра от всичко, което бе видяла през живота си. Тя побутна пилето, разрови масления боб. При вида на храната стомахът ѝ не знаеше какво да прави.

После Кая дочу как в тежката ключалка се завърта ключ и металната врата се отвори.

Кая чу Джейкъб да казва в края на коридора:

— Хайде, върви там, господин Неделен съдия.

Затаила дъх, тя втренчи очи в пода пред килията и след няколко секунди там се появи Неделния съдия. Петната по козината му бяха изненадващо отчетливи и същевременно меки. Този път без никакво колебание той влезе и дойде при нея. Тя сложи чинията на пода и котаракът изяде пилето — смъкна кълката направо на пода, — а после облиза соса. Пропусна масления боб. Тя му се радваше, докато той поглъщаше всичко това, а после избърса пода с чиста салфетка.

След това той скочи на леглото ѝ и двамата потънаха в сладък сън.

На другия ден Джейкъб застана пред вратата ѝ.

— Госпойце Кларк, имате пак пос'тител.

— Кой?

— Пак е господин Тейт. Той вече идва няколко пъти, госпойце Кларк, или носи нещо, или пита да ви види. Няма ли да се срещнете днес с него, госпойце Кларк? Съб'та е, няма заседания на съда, няма 'кво да се прави по цял ден.

— Добре, Джейкъб.

Джейкъб я отведе в същата мрачна стаичка, където се бе срещнала с Том Милтън. Докато влизаше, Тейт се надигна от стола отсреща и прекоси бързо стаята. По устните му играеше лека усмивка, но в очите му се четеше тъга, че я вижда тук.

— Кая, изглеждаш добре. Толкова се тревожех. Благодаря, че се съгласи да се видим. Сядай.

Те седнаха един срещу друг, а Джейкъб в ъгъла се зачете много съсредоточено във вестника.

— Здравей, Тейт. Благодаря ти за книгите, които ми донесе.

На вид беше спокойна, но сърцето ѝ се късаше.

— Какво да направя още за теб?

— Може би да нахраниш чайките, когато наминеш натам.

Той се усмихна.

— Ами храня ги. Горе-долу през ден.

Привидно прозвуча с лекота, но той отиваше с лодката до къщурката ѝ всеки ден на зазоряване или по залез, за да ги нахрани.

— Благодаря ти.

— Бях в съдебната зала, Кая, седях точно зад теб. Ти така и не се обърна, не знаех разбрала ли си. Но ще бъда там всеки път.

Тя зарея поглед през прозореца.

— Том Милтън е много добър, Кая. Може би най-добрият адвокат в тази част на щата. Той ще те измъкне. Просто трябва да издържиш.

И когато тя отново не продума, Тейт продължи:

— И щом излезеш оттук, ще изследваме отново лагуните, както някога.

— Тейт, моля те, трябва да ме забравиш.

— Никога не съм те забравял и няма да те забравя, Кая.

— Знаеш, че съм различна. Не си пасвам с другите хора. Не мога да бъда част от твоя свят. Моля те, толкова ли не разбираш, че се боя да се сближа с когото и да било вече. Не мога.

— Не те виня, Кая, но…

— Тейт, изслушай ме. От години копнеех да живея с хора. Наистина вярвах, че някой ще остане с мен, че всъщност ще имам приятели и семейство. Че ще бъда част от някаква група. Никой обаче не остана. Нито ти, нито пък някой от семейството ми. Сега вече най-сетне знам как да се справя и как да се защитя. Но сега не мога да говоря за това. Признателна съм, че си дошъл да ме видиш тук, наистина. И някога вероятно ще можем да бъдем приятели, но сега не мога да мисля какво ще стане по-нататък. Не и тук.

— Добре. Разбирам. Наистина разбирам.

След като помълча малко, той продължи.

— Вирджинските бухали вече се търсят.

Тя кимна и почти се усмихна.

— О, и вчера, когато бях при къщурката ти, няма да повярваш, но един от ястребите на Купър кацна точно на стъпалата пред вратата.

При мисълта за ястреба тя най-сетне се усмихна. Това беше един от много личните ѝ спомени.

— Вярвам ти.

След десет минути Джейкъб каза, че времето им за свиждане е изтекло, и Тейт трябваше да си върви. Кая му благодари още веднъж, че е дошъл.

— Ще продължа да храня чайките, Кая. И ще ти нося книги.

Тя поклати глава и тръгна след Джейкъб.

Четиресет и пета глава Червената шапка 1969 година

В понеделник сутринта след посещението на Тейт, когато съдебният пристав въведе Кая в съдебната зала, тя не погледна към присъстващите, както и преди, а зарея поглед дълбоко в сенчестите дървета отвън. Дочу обаче познат звук, може би тихо кашляне, и обърна глава. На първия ред в залата заедно с Тейт седяха Джъмпин и Мейбъл с шапката си за неделните църковни служби, украсена с копринени рози. Хората се размърдаха, когато те влязоха с Тейт и седнаха в "частта за бели". Но щом съдебният пристав го спомена пред съдия Симс, който все още беше в кабинета си, съдията му нареди да съобщи, че в неговата съдебна зала всеки, независимо от цвета на кожата и вероизповеданието си, може да седи където си поиска и ако това не харесва на някого, то този някой е свободен да напусне. Всъщност съдията щял да се погрижи сам за това.

След като видя Джъмпин и Мейбъл, Кая почувства някакъв прилив на сили и леко изправи гръб.

Следващият свидетел на обвинението, съдебният лекар Стюард Коун, беше с много късо подстригана побеляваща коса и очила, смъкнати ниско на носа му — навик, който го караше да накланя глава назад, за да погледне през тях. Докато той отговаряше на въпросите на Ерик, Кая се отплесна да мисли за чайките. През дългите месеци в затвора тя тъгуваше за тях, но Тейт през цялото време е ходел да ги храни. Не са били изоставени. Кейт се замисли за Големия червеноточко, как винаги стъпваше върху пръстите на краката ѝ, когато им хвърляше трохи.

Съдебният лекар наклони глава назад, за да намести очилата си, и този негов жест върна Кая в съдебната зала.

— Значи, да обобщим, вие свидетелствахте, че Чейс Андрюс е починал между полунощ на двайсет и девети и два часа сутринта на трийсети октомври 1968 година. Причина за смъртта е било масивно увреждане на мозъка и гръбначния мозък поради падане на земята през отворената решетка на пожарникарската кула. Докато е падал, е ударил тила си в трегера, факт, потвърден от кръвта и пробите коса, взети от трегера. Всичко това вярно ли е според мнението ви на експерт?

— Да.

— Кажете, доктор Коун, каква е причината един интелигентен и в чудесна физическа форма млад мъж като Чейс Андрюс да стъпи в отвора на решетката и да се пребие до смърт? За да изключим една от възможностите, имаше ли в кръвта му алкохол или някакво друго вещество, което да е замъглило преценката му?

— Не, нямаше.

— Според изложените по-горе доказателства Чейс Андрюс си е ударил в трегера главата отзад, а не челото — Ерик застана пред съдебните заседатели и направи голяма крачка. — Но когато пристъпвам напред, главата ми е издадена малко по-напред от тялото. Ако стъпя в дупка тук пред мен, инерцията и тежестта на главата ми ще ме тласнат напред. Така ли е? Ако е пристъпил напред, Чейс Андрюс би трябвало да си удари в гредата челото, а не задната част на черепа. Затова не е ли вярно, доктор Коун, че според доказателствата Чейс е пристъпил назад, когато е паднал?

— Да, доказателствата са в подкрепа на това заключение.

— Значи може да заключим също така, че ако Чейс е стоял с гръб към отворената решетка и е бил блъснат от някого, е щял да падне назад, а не напред?

И преди Том да възрази, Ерик изрече много бързо:

— Не искам от вас да заявите, че това доказва по безспорен начин как Чейс е загинал, защото е бил блъснат назад. Просто пояснявам, че ако някой е блъснал Чейс назад през отвора, раната по главата му от носещата греда ще съответства на онази, която бе открита. Вярно ли е?

— Да.

— Добре. Доктор Коун, когато на трийсети октомври преглеждахте Чейс Андрюс в клиниката, той носеше ли гердан с мида?

— Не.

За да потисне надигащото се гадене, Кая се съсредоточи върху Неделния съдия, който се чистеше върху перваза на прозореца. Засукан в невъзможна поза, проточил единия си крак право нагоре, той облизваше вътрешната страна на опашката си. И сякаш беше погълнат изцяло да се мие.

Прокурорът попита:

— Вярно ли е, че в нощта на смъртта си Чейс Андрюс е носел джинсово яке?

— Да, вярно е.

— И според официалния ви доклад, доктор Коун, вие сте намерили по това яке червени вълнени влакна? Влакна, които не са от друга дреха, която той е носел?

— Да.

Ерик вдигна прозрачно найлоново пликче с червени вълнени влакна,

— Това ли са червените влакна, които са били намерени върху якето на Чейс Андрюс?

— Да.

Ерик вдигна от бюрото си по-голям плик.

— А вярно ли е, че червените вълнени влакна, открити по якето на Чейс, отговарят на влакната от тази червена шапка? — и той я връчи на свидетеля.

— Да, това са образци с моите етикети и влакната от шапката отговарят точно на влакната от якето.

— Къде беше намерена тази шапка?

— Шерифът е открил шапката в дома на госпожица Кларк.

Този факт не беше общоизвестен и през множеството премина вълна от шепот.

— Има ли доказателства, че тя някога е носила тази шапка?

— Да. По шапката бяха намерени косми от косата на госпожица Кларк.

Докато наблюдаваше Неделния съдия в съдебната зала, Кая се замисли защо семейството ѝ никога не е имало домашен любимец. Нито куче, нито котка. Единственото създание, което се доближаваше до това понятие, беше един женски скункс — копринено, дебнещо и дръзко създание, — който живееше под къщурката. Мама ѝ викаше Шанел.

След няколко почти фалови положения те се опознаха взаимно и Шанел стана много учтива, заплашваше с оръжието си само когато играта с децата загрубяваше. Тя идваше и си отиваше, понякога оставаше на разстояние от няколко метра от онези, които се качваха или слизаха по стъпалата.

Всяка пролет придружаваше дечицата си в набезите им из дъбовите гори и по посока на приливните течения. Те подтичваха с блъскане подире ѝ като черно-бяла тълпа.

Татко, разбира се, все заплашваше да се отърве от нея, но Джоди прояви много повече зрялост от баща си и заяви с каменно лице: "Друга ще се настани на мястото ѝ и все си мисля, че е по-добре да имаш скункс, когото познаваш, отколкото скункс, когото не познаваш". Тя се усмихна при мисълта за Джоди. А после се взе в ръце.

— И така, доктор Коун, в нощта, когато Чейс Андрюс умира, в нощта, когато е паднал назад през отвора на решетката — положение, отговарящо на това, че е бил блъснат от някого, — влакната по якето му са били от червената шапка, намерена в дома на госпожица Кларк. И по шапката е имало косми от косата на госпожица Кларк.

— Да.

— Благодаря ви, доктор Коун. Нямам повече въпроси.

Том Милтън погледна за миг Кая, която наблюдаваше небето. — От настроението, натежало в полза на обвинението, подът в помещението като че ли се наклони и това, че Кая седеше сковано и отнесено, сякаш изсечена от лед, никак не ѝ помагаше. Адвокатът отметна бялата коса от челото си и се приближи до съдебния лекар за кръстосан разпит.

— Добро утро, доктор Коун.

— Добро утро.

— Доктор Коун, вие свидетелствахте, че раната върху тила на Чейс Андрюс отговаря на това, че е паднал назад през отвора на кулата. Вярно ли е, че ако е стъпил назад и е паднал случайно през отвора, резултатите от удара в тила щяха да бъдат съвсем същите?

— Да.

— Имаше ли някакви следи по гърдите и ръцете му, които да свидетелстват, че е бил бутнат или блъснат?

— Не. От падането имаше, разбира се, тежки наранявания по цялото му тяло. Предимно отзад и по краката му. Нямаше обаче нищо, което да бъде окачествено изрично като нараняване от бутане или блъскане.

— Всъщност вярно ли е, че няма никакви доказателства, че Чейс Андрюс е бил блъснат в отвора?

— Вярно е. Няма доказателства, които да са ми известни, че Чейс Андрюс е бил блъснат.

— И така, доктор Коун, значи след професионалния ви преглед на тялото на Чейс Андрюс няма доказателства, че това е било убийство, а не нещастен случай?

— Не.

Том помълча малко, докато отговорът на съдебния лекар стигне до всички съдебни заседатели, после каза:

— А сега да поговорим за червените влакна, открити по якето на Чейс Андрюс. Има ли начин да се определи от колко време влакната са били върху якето?

— Не. Можем да кажем откъде са дошли, но не можем да кажем кога.

— С други думи, тези влакна може да са били по якето от година или дори две?

— Точно така.

— Дори и ако якето бъде изпрано?

— Да.

— Значи няма доказателства, че тези влакна са се залепили за якето в нощта, когато е умрял Чейс?

— Не.

— Тук изслушахме показания, че обвиняемата е познавала Чейс Андрюс от две години преди смъртта му. Значи вие твърдите, че по всяко време през тези две години, когато са се срещали, облечени с тези дрехи, е възможно влакната да са полепнали от шапката по якето.

— От онова, което видях — да.

— Значи червените влакна не доказват, че госпожица Кларк е била с Чейс Андрюс в нощта, когато е умрял. Има ли изобщо някакви доказателства, че госпожица Кларк е била близо до Чейс Андрюс онази нощ? Например частици от кожата ѝ по тялото, под ноктите му или пък отпечатъци от пръстите ѝ по копчетата или закопчалките на якето му? Кичури от косата ѝ по дрехите или тялото му?

— Не.

— Значи всъщност, тъй като червените влакна биха могли да стоят върху това яке цели две години, изобщо не съществуват никакви доказателства, че госпожица Катрин Кларк е била близо до Чейс Андрюс в нощта на неговата смърт?

— Според онова, което съм установил, е така.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Съдия Симс обяви ранна обедна почивка.

Том докосна леко по лакътя Кая и прошепна, че кръстосаният разпит е преминал добре. Тя му кимна едва-едва, докато хората ставаха и се протягаха. Почти всички останаха в залата доста дълго и видяха как слагат на Кая белезниците и я извеждат.

След като Джейкъб остави Кая в килията ѝ и стъпките му отзвучаха в коридора, тя се свлече на леглото. Когато в началото я бяха затворили в килията, не ѝ разрешиха да вземе със себе си мешката, но ѝ позволиха да пресипе в кафяв амбалажен плик някои неща от нея. Тя бръкна в плика и извади листчето с телефонния номер на Джоди и адреса му. Откакто беше тук, почти всеки ден Кая вадеше листчето и се чудеше дали да се обади на брат си да пристигне, за да ѝ дава кураж. Знаеше, че той ще го направи, и Джейкъб ѝ беше казал, че може да използва телефона да му се обади. Но тя не го направи. Как можеше да му каже: "Моля те, ела. Аз съм в затвора, обвинена в убийство".

Тя прибра старателно листчето обратно в плика и извади компаса от Първата световна война, който ѝ беше дал Тейт. Загледа се как иглата се завъртя на север и се успокои. Притисна го до сърцето си. Едва ли имаше друго място, където компасът можеше да ѝ потрябва повече.

След това прошепна една строфа от Емили Дикинсън:

Четиресет и шеста глава Кралят на света 1968 година

Септемврийското море и небето лъщяха в бледосиньо от мекото слънце, докато Кая плаваше с малката лодка към Джъмпин, за да вземе разписанието на автобуса. Притесняваше се при мисълта да пътува с автобус с непознати хора към непознат град, но искаше да се запознае с редактора си Робърт Фостър. Вече повече от две години те си разменяха кратки бележки — та дори и дълги писма, — в които предимно обсъждаха някои редакторски уточнения по текста и рисунките в нейните книги, но кореспонденцията им, често използваща биологически фрази, смесени с поетични описания, се бе превърнала във връзка, споена от езика, на който се водеше. Кая искаше да се запознае с този човек от другата страна на телефонната линия, който разбираше как обикновената светлина се раздробява от микроскопичните призми в перата на колибритата и създава цветната дъга на златночервените им гушки. И умееше да облече това с думи, също толкова смайващи, колкото и цветовете.

Когато Кая стъпи на кея, Джъмпин я поздрави и я попита иска ли бензин.

— Не, благодаря ти, не и този път. Трябва да си препиша разписанието на автобусите. Нали го имаш?

— Със сигурност. Залепил съм го на стената, вляво от вратата. Препиши си го.

Когато Кая излезе от магазина с разписанието, той я попита:

— Да не отиваш някъде, госпожице Кая?

— Може би. Редакторът ми ме покани в Грийнвил да се запознаем. Още не съм сигурна дали ще ида.

— Е, т'ва е страхотно. Далечко е дотам, ама едно пътуване ще ти дойде добре.

Когато Кая се обърна, за да се качи на лодката, Джъмпин се наведе към нея и я загледа по-внимателно.

— Госпожице Кая, к'во ти има на окото, на лицето? Да не са те били, госпожице Кая?

Тя рязко извърна глава. Синината от юмручния удар на Чейс, нанесен почти преди месец, бе избледняла до бледожълто, което според Кая нямаше да забележи никой.

— Ами, просто се блъснах в една врата в…

— Не ми разправяй врели-некипели, госпожице Кая. Не съм паднал от небето. Кой те е ударил така?

Тя остана безмълвна.

— Господин Чейс ли ти го причини? Знаеш, че можеш да ми кажеш. Всъщност ще си стоим тук, докато не ми кажеш.

— Да, Чейс.

На Кая не ѝ се вярваше, че думите са излезли от устата ѝ. Не си беше и помисляла, че има човек, на когото да разкаже за това. Отново извърна глава, за да пребори сълзите.

Джъмпин се свъси. Той помълча няколко секунди. А после каза:

— И какво още е направил?

— Нищо, кълна се. Опита се, Джъмпин, но аз го отблъснах.

— Този човек трябва да го нашибат с камшик и после да го изгонят от града.

— Джъмпин, моля те. Не казвай на никого. Знаеш, че не бива да казваш на шерифа или на когото и да било. Ще ме завлекат в полицейското и ще ме накарат да опиша всичко, което се случи, пред куп мъже. Няма да го преживея — Кая скри лице в ръцете си.

— Добре, ама нещо трябва да се направи. Не може той да се разхожда и да ги върши такива, а после само да се фука с онази негова префърцунена яхта. Като че ли е кралят на света.

— Джъмпин, знаеш как стоят нещата. Ще застанат на негова страна. Ще кажат, че просто мътя водата. Че се опитвам да измъкна пари от родителите му или нещо такова. Помисли си какво ще стане, ако някое момиче от Квартала на цветнокожите обвини Чейс Андрюс, че я е нападнал и се е опитал да я изнасили? Нищо няма да направят. Нищичко — гласът на Кая ставаше все по-остър и по-остър. — Всичко ще свърши с големи неприятности за момичето. Ще пишат във вестниците. Хората ще я обвиняват, че е курва. Е, същото ще бъде и за мен, знаеш го. Моля те, обещай, че няма да кажеш на никого — изхълца тя накрая.

— Права си, госпожице Кая. Знам, че си права. Не се тревожи, че ще направя нещо, което още повече да оплеска нещата. Ама знаеш ли дали няма пак да те подгони? А ти си все сам-самичка някъде там.

— Винаги съм се опазвала досега, този път не стана, защото не го чух, че идва. Ще се пазя, Джъмпин. Ако реша да ида до Грийнвил, когато се върна, може би ще поживея известно време в колибата читалня. Не мисля, че Чейс знае къде е.

— Е, хубаво. Ама искам да идваш тук по-често, искам да идваш и да ми казваш какво става. Знаеш, че винаги можеш да дойдеш да поживееш с мен и Мейбъл, нали?

— Благодаря ти, Джъмпин. Знам.

— Кога ще ходиш в Грийнвил?

— Не знам точно. В писмото на редактора се споменава краят на октомври. Не съм уговорила нищо, дори не съм приела поканата.

Вече знаеше, че няма да може да иде, докато синината по лицето ѝ не изчезне съвсем.

— Ами кажи ми, кога ще идеш и кога ще се върнеш. Чу ли? Трябва да знам, че не си в града. Щото, ако не те видя повече от ден-два, ще ида сам до вас. Ако трябва, ще доведа и полицаи.

— Ще го направя. Благодаря ти, Джъмпин.

Четиресет и седма глава Експертът 1969 година

Прокурорът Ерик Частейн разпитваше шерифа за двете момчета, намерили на трийсети октомври тялото на Чейс Андрюс в основата на пожарникарската кула, за медицинския преглед и началните етапи от разследването.

— Шерифе, моля кажете кое ви накара да решите, че Чейс Андрюс не е паднал от кулата по нещастно стечение на обстоятелствата. Какво ви накара да сметнете, че е извършено престъпление? — продължи Ерик.

— Ами едно от първите неща, които забелязах, беше, че около тялото на Чейс няма никакви отпечатъци на стъпки, дори и неговите. С изключение на оставените от момчетата, които го бяха намерили, затова сметнах, че някой ги е заличил, за да прикрие престъплението.

— Вярно ли е също така, шерифе, че на местопрестъплението не е имало и отпечатъци от пръсти, нито пък следи от превозно средство?

— Да, вярно е. Докладите от лабораторията показаха, че няма пресни отпечатъци по кулата. Нито по решетката, която все някой е отворил. Ние със заместника ми търсихме следи от превозно средство и такива също липсваха. Всичко това показва, че някой преднамерено е унищожил уликите.

— Значи, когато лабораторните резултати доказаха, че червените вълнени влакна от шапката на госпожица Кларк, намерени по якето на Чейс, са от онази нощ, вие…

— Възразявам, Ваша чест — обади се Том. — Подвеждане на свидетеля. И освен това вече беше доказано, че червените влакна може да са били полепнали от дрехите на госпожица Кларк върху тези на господин Андрюс преди нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври.

— Приема се — изтътна гласът на съдията.

— Нямам повече въпроси. Свидетелят е на ваше разположение.

Ерик знаеше, че показанията на шерифа в подкрепа на обвинението леко издишат — какво можеше да направи без оръдие на убийството, без отпечатъци от пръсти, без стъпки и следи от превозно средство, — но по кокала все пак беше останало достатъчно месо, за да убеди заседателите, че някой е убил Чейс и че ако отчетем червените вълнени влакна, този някой е госпожица Кларк.

Том Милтън се приближи до мястото на свидетеля.

— Шерифе, потърсихте ли вие или някой друг експертно мнение при издирването на отпечатъци или пък доказателство, че отпечатъците са били изтрити?

— Това не беше необходимо. Аз съм експерт. Претърсването за отпечатъци е част от официалното ми обучение. Нямам нужда от друг експерт.

— Разбирам. Та имаше ли доказателство, че стъпките по земята са били заличени? Например имало ли е следи от помитане с четка или с клон, за да се заличат отпечатъците? Или пък че е бил махнат горният слой от калта? Някакво доказателство, някакви снимки за подобно деяние?

— Не. Аз съм тук, за да свидетелствам, че под кулата нямаше отпечатъци на стъпки с изключение на нашите и на момчетата. Значи все някой ги е заличил.

— Добре. Но, шерифе, една от физическите характеристики на мочурището е, че по време на прилив и отлив подземните води — дори и далеч от линията на прилива — се покачват и спадат, за известно време почвата изсъхва, а след няколко часа водата се покачва отново. На много места при покачване на водата тя просмуква почвата и заличава всякакви следи в калта, например стъпките. Земята става като избърсана черна дъска. Вярно ли е това?

— Ами, да, би могло да стане така. Но няма и доказателства, че се е случило нещо такова.

— Тук при мен е таблицата на приливите за нощта на двайсет и девети и утрото на трийсети октомври и, шериф Джаксън, тя показва, че е имало отлив около полунощ. По онова време, ако Чейс е пристигнал при кулата и се е качил по стъпалата, е щял да остави стъпки в мократа кал. После, когато е дошъл приливът и подземните води са се надигнали, стъпките му са били заличени. Това е причината вие и момчетата да оставите дълбоки следи и причината, поради която следите на Чейс са изчезнали. Съгласен ли сте, че такова нещо е възможно?

Кая наклони леко глава — това бе първата ѝ реакция на показанията от началото на гледането на делото. Тя бе виждала многократно как водите на мочурището поглъщат вчерашните следи — изчезваха следите на сърните и елените край потока или на риса край умряло сърненце.

— Е, никога не съм виждал мочурището да заличава напълно нещо, така че не знам — отвърна шерифът.

— Но, шерифе, вие сте експерт, обучен да търси следи от стъпки. А сега твърдите, че не знаете дали онази нощ се е случило такова обичайно нещо.

— Ами, едва ли ще е много трудно да се докаже това или пък противното, нали? Просто трябва да се иде там по отлив, да се оставят следи и после да се види дали ще бъдат заличени, когато дойде приливът.

— Да, не е било трудно да се докаже това или противното, но защо не е било направено? Вече сме в съда, а вие нямате никакво доказателство, че някой е заличил стъпките, за да прикрие престъпление. По-вероятно е Чейс Андрюс да е оставил стъпки под пожарникарската кула и те да са били заличени от надигащите се подземни води. И ако с него е имало приятели, които да се качат на кулата за забавление, техните следи също са щели да бъдат заличени. При тези много вероятни обстоятелства не може и да се говори за престъпление. Вярно ли е това, шерифе?

Очите на Ед се застрелкаха от ляво надясно и от дясно наляво, като че ли отговорът беше написан на стените. Хората по пейките се размърдаха.

— Шерифе? — подкани го отново Том.

— Според моето професионално мнение в случая изглежда малко вероятно един нормален цикъл от надигащи се подземни води да заличи напълно стъпките до степен да изчезнат. Тъй като няма знак за укриване, отсъствието на стъпки само по себе си не доказва, че е имало престъпление. Обаче…

— Благодаря — Том се обърна към заседателите и повтори думите на шерифа. — Липсата на стъпки не доказва, че е имало престъпление. А сега да продължим. Шерифе, какво ще кажете за решетката, която е била оставена отворена на пожарникарската кула? Проверихте ли я за пръстови отпечатъци от госпожица Кларк?

— Да, разбира се, че я проверих.

— И открихте ли отпечатъци от госпожица Кларк по решетката или някъде другаде по кулата?

— Не. Не, но не намерихме и никакви други отпечатъци, така че…

— Отговаряй само на въпросите, Ерик — наведе се от мястото си съдията.

— Ами косми? Госпожица Кларк има дълга черна коса — ако се е качила чак догоре и е обикаляла по площадката, за да отвори решетката и така нататък, би трябвало да се очаква да остави косми от косата си. Намерихте ли?

— Не — челото на шерифа лъщеше от пот.

— Съдебният лекар даде показания, че след огледа на тялото на Чейс не е имало доказателства, че онази нощ госпожица Кларк е била в близост до него. Е, да, червените влакна, но те биха могли да бъдат там от цяла година. А сега ни казвате, че няма изобщо никакви доказателства, че онази нощ госпожица Кларк е била на пожарникарската кула. Вярно ли е?

— Да.

— Значи нямаме доказателства, че госпожица Кларк е била на пожарникарската кула в нощта, когато Чейс Андрюс е паднал и е загинал. Вярно ли е?

— Това казах и аз.

— Значи това означава "да".

— Да, това е "да".

— Шерифе, вярно ли е, че решетките на върха на кулата често остават отворени от децата, които играят там?

— Да, понякога остават отворени. Но както казах вече, обикновено това е решетката, която трябва да отворите, за да се качите най-горе, а не другите.

— Но не е ли вярно, че решетката до стълбището, а понякога и другите са оставали отворени толкова често и са били толкова опасни, че полицейското управление е подало писмена молба до Службата по горите на САЩ да промени това положение? — Том показа на шерифа един документ. — Това ли е официалната молба до Службата по горите от осемнайсети юли тази година?

Шерифът погледна страницата.

— Да. Това е.

— Кой точно написа тази молба?

— Лично аз я написах.

— Значи само два и половина месеца преди Чейс Андрюс да намери смъртта си при падане през отворената решетка на пожарникарската кула, вие сте подали молба до Службата по горите кулата да бъде затворена или пък решетките да се подсигурят така, че никой да не пострада. Вярно ли е?

— Да.

— Шерифе, бихте ли прочели, моля, последното изречение от този документ, който сте адресирали до Службата по горите? Само последното изречение тук — и той връчи документа на шерифа, като сочеше последния ред.

— "Повтарям, тези решетки са много опасни и ако не се вземат мерки, може да се стигне до сериозно нараняване и дори смърт" — прочете шерифът на глас пред съда.

— Нямам повече въпроси.

Четиресет и осма глава Пътуването 1968 година

На двайсет и осми октомври 1968 година Кая спря лодката до кея на Джъмпин, за да му каже довиждане, както му беше обещала, а после отплава към градчето, където рибарите и ловците на скариди, както винаги, спряха работа, за да я позяпат. Без да им обръща внимание, тя завърза лодката за кея и понесе по Главната улица един очукан куфар от мукава — измъкнат иззад гардероба на Мама. Нямаше дамска чанта, но беше с мешката, натъпкана с книги, малко шунка и содени питки, както и неголяма сума в брой — беше закопала повечето пари от хонорарите си в една тенекиена кутия близо до лагуната. Поне този път изглеждаше съвсем нормално, облечена с кафяв костюм с пола от "Сиърс и Роубък", с бяла блуза и обувки с ниски токове. Продавачите от магазините, заети с обслужване на клиентите и метене на тротоара, я зяпаха до един.

Тя застана на ъгъла под знака "Автобусна спирка" и зачака, докато не пристигна автобусът на "Трейлуейс", който спря със съскащи въздушни спирачки и закри гледката към океана. Никой не слезе, когато Кая пристъпи и си купи от шофьора билет до Грийнвил. Попита го за датите и часовете на връщане и той ѝ връчи отпечатано разписание, а после натовари куфара ѝ. Стиснала здраво мешката, тя се качи. И преди да ѝ остане време за мислене, автобусът напусна Баркли Коув.

След два дни, в тринайсет и шестнайсет часа, Кая слезе от автобуса на "Трейлуейс", който идваше от Грийнвил. Сега наоколо имаше още повече жители на градчето, които я зяпаха, докато тя преметна дългата си коса през рамо и си взе куфара от шофьора. Пресече улицата към кея, качи се в лодката и замина право у дома. Искаше ѝ се да спре и да се обади на Джъмпин, че се е върнала, както му беше обещала, но до кея му за бензин се бяха наредили други лодки и тя реши да дойде на следващия ден. Освен това така щеше да стигне по-бързо при чайките.

Затова на другата сутрин, на трийсет и първи октомври, когато спря край кея на Джъмпин, тя го извика и той излезе от малкия магазин.

— Хей, Джъмпин, идвам само да ти кажа, че се прибрах. Пристигнах вчера.

Той се приближи мълчаливо. Но веднага щом тя стъпи на кея, ѝ каза:

— Госпожице Кая, аз…

Тя наклони глава.

— Какво има? Какво се е случило?

Джъмпин стоеше и я гледаше.

— Кая, чу ли новините за господин Чейс?

— Не. Какви новини?

Той поклати глава.

— Чейс Андрюс е мъртъв. Умрял среднощ, докато ти си била в Грийнвил.

— Какво?

Кая и Джъмпин се взряха дълбоко в очите си.

— Намериха го вчера следобед под старата пожарникарска кула с… ами казаха, че вратът му бил счупен и черепът му отзад бил смазан. Мислят, че е паднал право отгоре.

Кая остана с отворена уста.

— Целият град бръмчи като кошер. Някои викат, че било нещастен случай, ама се приказва и че шерифът не бил сигурен. Майка му на Чейс е бясна, твърди, че тук имало нещо гнило. Със сигурност е голяма каша.

Кая попита:

— Защо си мислят, че има нещо гнило?…

— Една от решетките на кулата била оставена да зее, той паднал точно през нея и те смятат, че е подозрително. Някои казват, че решетките оставали отворени през цялото време, а там винаги се навъртали да играят деца и господин Чейс е могъл да падне оттам случайно. Но други пък се развикаха, че било убийство.

Кая мълчеше и затова Джъмпин продължи:

— Една от причините е, че когато намерили господин Чейс, той не бил с гердана, който носел всеки ден от години, а жена му казала, че бил с него онази нощ, когато излязъл от тях. Винаги го носеше, заявила.

Устата на Кая пресъхна при споменаване на гердана.

— После двете хлапета, дето намериха Чейс, казаха как чули шерифът да твърди, че на местопрестъплението нямало никакви отпечатъци. Нито един. Като че ли някой бил заличил уликите. По-късно момчетата се раздрънкаха из целия град.

Джъмпин ѝ съобщи кога ще е погребението, но знаеше, че Кая няма да иде. Какво представление само щеше да бъде за специалистките по бод зад игла и групите за изучаване на Библията. Без съмнение предположенията и клюките нямаше да подминат Кая. "Благодаря ти, Боже, че е била в Грийнвил по времето на смъртта му, иначе щяха да обвинят нея" — помисли си Джъмпин.

Кая му кимна и потегли за дома. Застана върху калния бряг на лагуната и зашепна едно от стихотворенията на Аманда Хамилтън.

Четиресет и девета глава Маскировките 1969 година

Призоваха поредния свидетел — мъж с късо подстригана къдрава бяла коса, облечен в син костюм от евтин лъскав плат, — който заяви, че се казва Лари Прайс и че шофира автобуса на "Трейлуейс" по различни маршрути в тази част на Северна Каролина. Докато Ерик го разпитваше, господин Прайс потвърди, че е възможно за една и съща нощ автобусът да пътува от Грийнвил до Баркли Коув и да се върне в Грийнвил. Той също така заяви, че шофирал автобуса от Грийнвил за Баркли Коув в нощта на смъртта на Чейс и че никой от пътниците не приличал на госпожица Кларк.

— Вижте сега, господин Прайс — подхвана Ерик, — по време на разследването сте казали на шерифа, че тогава в автобуса е пътувал някакъв кльощав пътник, който би могъл да е висока жена, маскирана като мъж. Вярно ли е? Моля ви, опишете пътника.

— Да, вярно е. Бял младеж. Къмто метър и шейсет висок и панталонът му висеше като чаршаф на простор. Носеше обемиста шапка, синя. Седеше с наведена глава, не гледаше към никого.

— А сега, след като вече сте видели госпожица Кларк, смятате ли, че е възможно онзи кльощав мъж в автобуса да е била предрешената госпожица Кларк? Смятате ли, че дългата ѝ коса би могла да бъде скрита под онази обемиста шапка?

— Да.

Ерик помоли съдията да накара Кая да стане и тя го направи с Том Милтън до себе си.

— Можете да седнете отново, госпожице Кларк — рече Ерик, после се обърна към свидетеля. — Можете ли да кажете, че младежът в автобуса е бил със същата височина и стойка като госпожица Кларк?

— Бих казал, че са почти същите — отвърна господин Прайс.

— Та, като вземем всичко предвид, можете ли да кажете, че е вероятно кльощавият младеж, пътувал с автобуса от Грийнвил до Баркли Коув в дванайсет без десет през нощта на двайсет и девети октомври миналата година, всъщност да е била обвиняемата госпожица Кларк?

— Бих казал, че е много възможно.

— Благодаря ви, господин Прайс. Нямам повече въпроси. Свидетелят е на ваше разположение.

Том застана пред мястото за свидетели и след като разпитва господин Прайс в продължение на пет минути, накрая обобщи.

— Значи ни казахте следното: че в нощта на двайсет и девети октомври 1968 година в автобуса от Грийнвил до Баркли Коув не е имало жена, която да прилича на ответницата, второ, че в автобуса е имало висок слаб младеж, но че по онова време, въпреки че сте видели лицето му много отблизо, не сте помислили, че е предрешена жена, и трето, че мисълта за маскировката ви е хрумнала едва след като шерифът я е споменал като възможност.

И преди свидетелят да е успял да отговори, Том продължи.

— Господин Прайс, кажете ни защо сте сигурен, че този слаб мъж е пътувал с автобуса в дванайсет без десет през нощта на двайсет и девети октомври? Записвахте ли си, отбелязахте ли си някъде това? Може би е пътувал предишната нощ или пък следващата. Сто процента ли сте сигурен, че това е станало в нощта на двайсет и девети октомври?

— Е, разбирам накъде биете. Когато шерифът ме притисна да си спомня, ми се струваше, че мъжът се е возил в онзи автобус, но сега си мисля, че не бих могъл да съм сто процента сигурен.

— Освен това, господин Прайс, нима автобусът не беше закъснял много онази нощ? Всъщност е пристигнал в Баркли Коув с двайсет и пет минути закъснение, чак в един и четиресет сутринта. Вярно ли е?

— Да — господин Прайс погледна към Ерик. — Само се опитвам да помогна тук, да направя каквото е редно.

— Помогнахте много, господин Прайс — увери го Том. — Благодаря. Нямам повече въпроси.

Ерик призова следващия си свидетел, шофьора на автобуса в два и половина след полунощ от Баркли Коув за Грийнвил на трийсети октомври, някой си господин Джон Кинг. Той свидетелства, че ответницата госпожица Кларк не е пътувала с автобуса, но че е имало по-възрастна жена.

— … висока колкото госпожица Кларк, с посивяла къса коса, на къдрици като от студено къдрене.

— Като гледате ответницата, господин Кинг, възможно ли е, ако госпожица Кларк се е била предрешила като по-възрастна жена, да прилича на жената в автобуса?

— Е, трудно ми е да си го представя. Може би.

— Значи е възможно?

— Да, предполагам.

При кръстосания разпит Том каза:

— Не можем да приемем думата "предполагам" в дело за убийство. Видяхте ли ответницата госпожица Кларк в автобуса в два и половина след полунощ на трийсети октомври 1968 година от Баркли Коув за Грийнвил?

— Не.

— А имаше ли онази нощ друг автобус от Баркли Коув за Грийнвил?

— Не.

Петдесета глава Дневникът 1969 година

Когато на другия ден въведоха Кая в съдебната зала, тя хвърли поглед към Тейт, Джъмпин и Мейбъл, но дъхът ѝ секна, щом видя и Джоди в униформа и с лека усмивка на белязаното лице, седеше заедно с тях. Съвсем незабележимо тя кимна на брат си, чудеше се как ли е разбрал за делото. Може би беше прочел в някой вестник в Атланта — мисъл, която я засрами.

Ерик стана.

— Ваша чест, ако съдът разреши, народът призовава госпожа Сам Андрюс.

През помещението премина въздишка, когато Пати Лъв, скърбящата майка, стигна до свидетелското място. Сега, докато наблюдаваше жената, за която някога се бе надявала да ѝ стане свекърва, Кая проумя колко абсурдна е била тази мисъл. Дори и в тази мрачна обстановка Пати Лъв, облечена с най-скъпата черна коприна, изглеждаше погълната от вида и значимостта си. Седеше с изправен гръб, с лъскавата си дамска чанта, кацнала в скута ѝ, черната ѝ коса беше сресана на идеален кок под съвсем леко килнатата шапка, с драматична черна воалетка, която скриваше очите ѝ. Тази жена никога не би приела за снаха босоногата жителка от мочурището.

— Госпожо Андрюс, знам, че ви е трудно, затова ще съм пределно кратък. Вярно ли е, че синът ви Чейс Андрюс е носел раковина, провесена на кожено ремъче?

— Да, вярно е.

— Кога и колко често той носеше този гердан?

— Непрекъснато. Никога не го сваляше. За четири години не съм го виждала нито веднъж без гердана.

Ерик връчи на госпожа Андрюс дневник с кожена подвързия.

— Можете ли да кажете на съда каква е тази книга?

Кая се втренчи в пода, разярена от това нахлуване в личното ѝ пространство, тъй като прокурорът държеше в ръцете си личния ѝ дневник, за да го видят всички в съда. Скоро след като се бяха запознали, тя го беше направила за Чейс. През по-голямата част от живота на нея ѝ беше отказана радостта да подарява — лишение, което малцина разбираха. След като работи дни и нощи наред върху дневника, тя го уви в кафява амбалажна хартия, която украси с изумителни зелени листа папрат и бели пера от снежни гъски. Подаде му го, когато Чейс слезе от лодката на брега на нейната лагуна.

— Какво е това?

— Дреболия от мен — усмихна се тя.

Дневникът съдържаше илюстрираната история на времето, което двамата прекарваха заедно. Първо, имаше една скица с туш как двамата седят, облегнати върху плавеи, и Чейс свири на хармониката си. Кая беше изписала с печатни букви латинските имена на морския овес и пръснатите наоколо раковини. С вихър от цветове беше изобразена яхтата му, която дрейфуваше на лунна светлина. Следваха абстрактни образи на странни делфини, които обикаляха лодката с думите от песента "Майкъл, греби към брега", разхвърляни сред облаците. Самата Кая как се върти между сребърните чайки на сребърния бряг.

Чейс прелистваше страниците в почуда. Прокарваше леко пръсти по някои рисунки, смееше се на други, но предимно мълчеше и кимаше.

— Никога не съм имал такова нещо — каза и се наведе да я прегърне. — Благодаря ти, Кая.

Поседяха на пясъка, увити в одеяла, разговаряха и се държаха за ръце.

Кая си спомняше как сърцето ѝ е туптяло от радостта да направи подарък, никога не си беше представяла, че някой друг ще види дневника. Най-малкото като доказателство по делото ѝ за убийство.

Тя не погледна към Пати Лъв, която отговаряше на въпроса на Ерик.

— Това са рисунки, които госпожица Кларк е направила за Чейс. Дала му ги е като подарък.

Пати Лъв си спомни как е намерила дневника под купчина албуми, докато е чистела стаята му. Очевидно го беше скрил от нея. Тя бе седнала на леглото на Чейс и бе отворила дебелата подвързия. А вътре, нарисуван подробно с туш, синът ѝ се облягаше на плавей с онова момиче. Момичето от мочурището. Нейният Чейс с бял измет. Дъхът ѝ секна. Ами ако хората разберат? Тя залитна, първо разтърсена от студени тръпки, а после обляна в пот.

— Госпожо Андрюс, бихте ли обяснили моля какво виждате на тази картина, нарисувана от ответницата госпожица Кларк?

— Това е рисунка на Чейс и госпожица Кларк горе на пожарникарската кула.

През помещението премина вълна от шепот.

— И какво виждате още?

— Тя му подава гердана с мидата.

И той така и не го свали повече — рече си наум Пати Лъв. — Мислех си, че ми казва всичко. Мислех си, че връзката със сина ми е по-здрава, отколкото тази на другите майки, така си казвах. Но не съм знаела нищичко.

— Значи, от онова, което ви е казал, и от този дневник вие сте знаели, че синът ви се е срещал с госпожица Кларк, знаели сте и че му е дала гердан?

— Да.

— Когато Чейс дойде в дома ви през нощта на двайсет и девети октомври, той носеше ли този гердан?

— Да, тръгна си от нас след двайсет и три часа и носеше гердана.

— Но когато на другия ден отидохте в клиниката да разпознаете тялото му, той не е носел гердана?

— Не, не го носеше.

— Известна ли ви е някаква причина някой от приятелите му или пък някой друг освен госпожица Кларк да иска да свали гердана от Чейс?

— Не.

— Възразявам, Ваша чест — обади се Том бързо от мястото си. — Това са слухове. Призив към теоретизиране. Свидетелката не може да внушава логически изводи на другите хора.

— Приема се. Съдебните заседатели трябва да пренебрегнат последния въпрос и отговора — а след това наведе като гъсок глава по посока на прокурора и издума: — Внимавай какво правиш, Ерик. За бога! Не си вчерашен.

Без капка смущение Ерик продължи.

— Добре, знаем от собствените ѝ рисунки, че ответницата госпожица Кларк се е качвала на пожарникарската кула с Чейс поне веднъж, знаем, че му е дала гердана с раковината. След това той го е носел непрекъснато до нощта, в която е умрял. Когато този гердан е изчезнал. Вярно ли е това?

— Да.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси. Свидетелката е на ваше разположение.

— Нямам въпроси — отвърна Том.

Петдесет и първа глава Намаляващата луна 1969 година

Езикът на съдебната зала, разбира се, не беше толкова поетичен, колкото езика на мочурището. Съдията — очевидна алфа-фигура, не се съмняваше в положението си, затова стойката му беше внушителна, но не беше напрегната или заплашителна като на глиган, който владее територията си. Том Милтън също излъчваше увереност и класа с непринудените си движения и стойка. Мощен елен, признат като такъв. Прокурорът, от друга страна, разчиташе широките му ярки вратовръзки и сака с подплатени рамене да подчертаят положението му. Вдъхваше авторитет, като размахваше ръце и повишаваше глас. По-незначителният мъжкар трябва да крещи, за да го забележат. Съдебният пристав беше най-нископоставеният мъжкар и разчиташе на колана си: на него висяха лъскав пистолет, връзка с ключове и пиукаща радиостанция, които да утвърдят положението му. Йерархиите на принципа на доминиране засилваха устойчивостта сред естествените популации и сред някои недотам естествени, помисли си Кая.

Прокурорът с алена вратовръзка пристъпи смело напред и призова следващия си свидетел Хол Милър, тънък като вейка двайсет и осем годишен младеж с копа кестенява коса.

— Господин Милър, моля кажете ни къде сте били и какво сте видели в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври 1968 година, някъде около един и четиресет и пет часа след полунощ.

— Късно през нощта плавахме с Алън Хънт в екипажа на Тим О'Нийл на лодката му за скариди към Баркли Коув и видяхме нея, госпожица Кларк, в лодката ѝ на около миля на изток от залива, движеше се на североизток.

— И къде щеше да я откара този курс?

— Точно насред онова заливче, близо до пожарникарската кула.

Съдия Симс удари чукчето си при избухналия шум, който не стихна цяла минута.

— Можело ли е тя да иде някъде другаде?

— Е, сигурно, но натам няма нищо освен километри залети от тресавището гори. Няма друга крайна точка, за която да знам, освен пожарникарската кула.

Погребалните ветрила на дамите вееха в сгорещената и неспокойна стая. Неделния съдия, който спеше на перваза на прозореца, скочи на земята и отиде при Кая. За пръв път в съдебната зала той се отри в крака ѝ, а после скочи и се настани в скута ѝ. Ерик млъкна и погледна към съдията, може би обмисляше възражение за подобно открито демонстрирано пристрастие, но законов прецедент май не съществуваше.

— Защо сте сигурен, че е била госпожица Кларк?

— О, всички познаваме лодката ѝ. Тя я кара сама от години.

— Лодката ѝ имаше ли светлини?

— Не, нямаше. Можехме да я прегазим, ако не я бяхме видели.

— Но не е ли незаконно да се кара лодка по тъмно без светлини?

— Да, би трябвало да има светлини. Ама нямаше.

— Значи в нощта, когато Чейс Андрюс е загинал край пожарникарската кула, госпожица Кларк е карала лодката си точно в онази посока само минути преди часа на неговата смърт. Вярно ли е?

— Да, това видяхме.

Ерик си седна. До свидетеля се приближи Том.

— Добро утро, господин Милър.

— Добрутро, Том.

— Господин Милър, откога служите в екипажа на лодката за скариди на Тим О'Нийл?

— Вече къмто три години.

— Отговорете ми моля ви по кое време изгря луната в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври?

— Ами тя намаляваше и изгря чак след като хвърлихме котва в Баркли.

— Разбирам. Значи, когато онази нощ сте видели малката лодка край Баркли Коув, не е имало луна. Сигурно е било много тъмно.

— Да, тъмно беше. Е, светеха там разни звезди. Но, да, доста тъмно беше.

— Бихте ли казали на съда с какво беше облечена госпожица Кларк, когато онази нощ е минала покрай вас с лодката си?

— Е, не бяхме достатъчно близо, за да видим с какво е облечена.

— Така ли? Значи не сте били достатъчно близо, за да видите дрехите ѝ — и Том погледна съдебните заседатели, когато изрече това. — Добре, колко далеч бяхте?

— Мисля, че бяхме най-малкото на петдесетина и повече метра.

— Петдесет метра — Том отново погледна съдебните заседатели. — Доста далечко, за да различите малка лодка в тъмното. Кажете ми, господин Милър, какви особености, какви черти на онова лице в лодката ви накараха да сте толкова сигурен, че е била госпожица Кларк?

— Ами, както казах, почти всеки в града познава лодката ѝ, как изглежда отблизо и отдалеч. Знаем формата на лодката и как изглежда тя самата, когато седи на руля, една такава висока и слаба. Много особен силует.

— Особен силует. Значи, всеки със същия вид, всяко лице, което е високо и слабо, в такъв тип лодка щеше да изглежда като госпожица Кларк. Вярно ли е?

— Предполагам, че и някой друг би могъл да изглежда като нея, но ние наистина познаваме лодките и собствениците им, знаете ли, след като през цялото време сме в морето.

— Но, господин Милър, може ли да ви напомня, че това е дело за убийство. То е достатъчно сериозно и в такива случаи трябва да сме сигурни. Не можем да се позоваваме на форми и силуети, забелязани от петдесет метра в тъмното. Затова, моля ви, можете ли да кажете на съда, че сте сигурен, че лицето, което сте видели в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври 1968 година, е била госпожица Кларк?

— Ами, не, не мога да съм съвсем сигурен. Никога не съм казвал, че съм съвсем сигурен, че е тя. Обаче съм доста…

— Това е всичко, господин Милър. Благодаря ви.

Съдия Симс се обади.

— Да пренасоча ли свидетеля, Ерик?

— Хол, ти свидетелства, че си виждал и разпознавал госпожица Кларк в лодката ѝ поне от три години. Кажи ми случвало ли ти се е да видиш госпожица Кларк в лодката ѝ от разстояние, а после, когато се приближиш, да откриеш, че това изобщо не е била госпожица Кларк. Случвало ли ти се е подобно нещо?

— Никога.

— Нито веднъж в продължение на три години?

— Нито веднъж в продължение на три години.

— Ваша чест, обвинението няма повече въпроси.

Петдесет и втора глава Мотелът "Трите планини" 1969 година

Съдия Симс влезе в съдебната зала и кимна към масата на защитата.

— Господин Милтън, готови ли сте да призовете първия свидетел на защитата?

— Готов съм, Ваша чест.

— Давайте.

След като свидетелят се закле и седна, Том се обърна към него.

— Моля кажете ни името си и с какво се занимавате в Баркли Коув.

Кая вдигна глава колкото да види ниската възрастна жена с побеляла коса с лилав оттенък, накъдрена на студено на ситни къдрици, която преди години все я питаше защо винаги идва в магазина сама. Може сега да ѝ се струваше по-ниска и с по-дребни къдрици, но изглеждаше забележително непроменена. Колкото и госпожа Сингълтъри да обичаше да си пъха носа в чуждите работи и да командори, все пак именно тя беше дала на Кая мрежестия коледен чорап със синята свирка вътре онази зима, след като Мама си отиде. Това ѝ беше цялата Коледа на Кая.

— Аз съм Сара Сингълтъри и съм продавачка в бакалията "Пигли Уигли" в Баркли Коув.

— Сара, вярно ли е, че от касата в "Пигли Уигли" виждаш спирката на автобусите на "Трейлуейс"?

— Да, виждам я ясно.

— А видя ли на двайсет и осми октомври миналата година ответницата госпожица Катрин Кларк да чака на спирката в два и половина следобед?

— Да, видях госпожица Кларк да стои там.

При тези думи Сара хвърли поглед към Кая и си спомни за малкото момиченце, което дълги години е идвало да пазарува босоного. Никой никога нямаше да разбере, но преди Кая да се научи да брои, Сара даваше на детето по някоя дребна пара в повече — от собственото си портмоне, за да ѝ излезе касата. Разбира се, Кая боравеше с много малки суми, така че Сара ѝ даваше само монети от по няколко цента, но сигурно и това ѝ беше в помощ.

— Колко време чака ответницата? И всъщност видя ли я да се качва на автобуса в два и половина следобед?

— Мисля, че чака около десет минути. Всички я видяхме как си купува билет от шофьора, как му дава куфара си и се качва в автобуса. Автобусът тръгна и тя определено беше вътре.

— И предполагам, че си я видяла също така да се връща след два дни на трийсети октомври, с автобуса в един и шестнайсет следобед. Вярно ли е?

— Да, след два дни, малко след един и петнайсет следобед вдигнах поглед, когато автобусът спря, и видях госпожица Кларк, слизаше от него. Посочих я на останалите касиерки.

— И какво направи тя после?

— Отиде на кея, качи се в лодката си и пое на юг.

— Благодаря ти, Сара. Нямам повече въпроси.

— Имаш ли въпроси, Ерик? — попита съдия Симс.

— Не, Ваша чест, нямам въпроси. Всъщност от списъка на свидетелите виждам, че защитата възнамерява да извика неколцина граждани да свидетелстват, че госпожица Кларк се е качила и е слязла от автобуса на "Трейлуейс" на датите и в часовете, посочени от госпожа Сингълтъри. Обвинението не оспорва тези показания. Всъщност това отговаря и на нашата теза, че госпожица Кларк е пътувала с автобусите в посочените часове, и ако съдът сметне за нужно, не е необходимо да разпитвате останалите свидетели по този въпрос.

— Добре. Госпожо Сингълтъри, свободна сте. Какво ще кажете, господин Милтън? Ако обвинението приема факта, че госпожица Кларк се е качила на автобуса в два и половина следобед на двайсет и осми октомври 1968 година и се е върнала някъде около един и шестнайсет следобед на трийсети октомври 1968 година, има ли нужда да призовавате други свидетели за целта?

— Не, Ваша чест.

Външно Том изглеждаше спокоен, но наум изруга. Алибито на Кая, че е отсъствала от града по време на смъртта на Чейс, беше един от най-силните козове на защитата. Ерик обаче успешно разводни това алиби, като просто го прие и дори заяви, че няма нужда да се изслушват показанията, че Кая е пътувала за и от Грийнвил през деня. За обвинението това нямаше значение, защото то твърдеше, че Кая се е върнала в Баркли през нощта и тогава е извършила убийството. Том беше предвидил този риск, но реши, че е жизненоважно съдебните заседатели да изслушат показанията, да си представят как Кая напуска града през деня и се връща вече след злополуката. А сега те щяха да решат, че алибито ѝ не е достатъчно важно дори за да бъде потвърдено.

— Отбелязваме го. Моля, продължете със следващия си свидетел.

Плешив и нисичък, с плътно закопчано сако около кръглото коремче, господин Ланг Фърлоу даде показания, че притежава и стопанисва мотела "Трите планини" в Грийнвил и че госпожица Кларк е била отседнала в мотела от двайсет и осми до трийсети октомври 1968 година.

Кая изпитваше погнуса дори да слуша този мазен и космат мъж, когото се надяваше никога повече да не види и който сега стоеше тук и говореше за нея, като че ли тя не присъстваше. Той обясни как я завел до стаята ѝ в мотела, но не спомена, че се е мотал там твърде дълго. Все измисляше причини да остане в стаята ѝ, докато тя не отвори вратата и не му намекна да си върви. Когато Том го попита откъде знае за идването и заминаването на госпожица Кларк от мотела, той се ухили и каза, че тя е от онези жени, които мъжете забелязват. Добави колко била странна и как не знаела да използва телефона, как дошла пеш от автогарата с мукавения си куфар и как си донесла вечерята в пликче.

— Господин Фърлоу, на следващата нощ, двайсет и девети октомври 1968 година, когато умира Чейс Андрюс, вие сте дежурили през нощта на рецепцията в мотела. Вярно ли е това?

— Да.

— След като госпожица Кларк се е върнала в стаята си в двайсет и два часа след вечеря с редактора ѝ, видяхте ли я да напуска отново? По което и да било време през нощта на двайсет и девети или пък рано сутринта на трийсети октомври, видяхте ли я да напуска или да се връща в стаята си?

— Не. Бях там цяла нощ и не я видях да излиза от стаята си. Както казах, стаята ѝ беше точно срещу рецепцията, така че щях да я забележа да излиза.

— Благодаря ви, господин Фърлоу, това е всичко. Свидетелят е на ваше разположение.

След като няколко минути подложи свидетеля на кръстосан разпит, Ерик продължи.

— Добре, господин Фърлоу, значи вие сте напускали два пъти рецепцията, за да идете до тоалетната в апартамента си и да се върнете, момчето от пицарията ви е донесло пица и вие сте му платили, настанили сте четирима нови клиенти и двама клиенти са си заминали, между всичко това сте си проверявали сметките. Трябва да ви призная, господин Фърлоу, че в цялата тази суматоха госпожица Кларк е имала достатъчно възможности да излезе тихо от стаята си, да пресече бързо улицата и вие изобщо да не я видите. Възможно ли е това?

— Е, предполагам, че е възможно. Но не съм видял нищо. Казвам само, че онази нощ не съм я видял да излиза от стаята си.

— Разбирам ви, господин Фърлоу. А пък аз казвам, че е много възможно госпожица Кларк да е излязла от стаята си, да е отишла до автогарата, да се е качила на автобуса за Баркли Коув, да е убила Чейс Андрюс, да се е върнала в стаята си, а вие изобщо да не сте я видели, защото сте били достатъчно зает с работата си. Нямам повече въпроси.

След обедната почивка, когато вече всички се бяха настанили и съдията седна на мястото си, в съдебната зала влезе Скупър. Когато Тейт се обърна, видя баща си, все още с работния гащеризон и жълтите гумени ботуши, да върви по пътеката. Скупър не идваше на делото, защото, както твърдеше той, имаше работа, а най-вече защото се смущаваше от продължителната привързаност на сина си към госпожица Кларк. Тейт като че ли така и не изпита чувства към никое друго момиче и дори като зрял професионалист все още обичаше тази странна и тайнствена жена. Жена, която сега обвиняваха в убийство.

Днес следобед обаче, застанал в лодката със струпаните около ботушите му мрежи, Скупър изведнъж се задъха. Лицето му пламна от срам, когато проумя, че и той като някои невежи граждани е предубеден спрямо Кая, защото бе израсла сред мочурището. Спомни си как Тейт с гордост му показва първата книга на Кая на рафтовете в магазина и как самият Скупър е бил слисан от уменията ѝ на учен и на художник. Той си купи по един брой от всичките ѝ книги, но не спомена това пред Тейт. Каква глупост.

Толкова се гордееше, че синът му винаги знае какво иска и как да го постигне. Е, Кая беше направила същото при много по-трудни условия.

Как можеше да не подкрепи Тейт? Нищо. Нямаше значение пред това да подкрепи сина си. Той захвърли мрежата в краката си, остави лодката да се клатушка край кея и се запъти право към съдебната зала.

Когато стигна до първия ред, Джоди, Джъмпин и Мейбъл се сместиха да му направят място до Тейт. Баща и син си кимнаха и очите на Тейт се наляха със сълзи.

Том Милтън изчака Скупър да седне и в помещението да настъпи пълна тишина и после каза:

— Ваша чест, защитата призовава Робърт Фостър.

Облечен в сако от туид, с вратовръзка и панталон в цвят каки, господин Фостър беше спретнат, среден на ръст мъж с грижливо подстригана брада и благи очи. Том го попита за името и професията му.

— Казвам се Робърт Фостър и съм старши редактор в издателство "Харисън и Морис" в Бостън, Масачузетс.

Притиснала ръка към челото си, Кая беше забила поглед в земята. Редакторът ѝ беше единственият човек, който не я възприемаше като Момичето от мочурището, който ѝ бе показал уважение и дори изпитваше благоговение пред познанията и таланта ѝ. А ето че сега беше тук, в съда, и я виждаше като подсъдима, обвинена в убийство.

— Вие ли сте редактор на книгите на госпожица Катрин Кларк?

— Да, аз съм. Тя е много талантлива естественичка, художничка и писателка. Една от любимите ни авторки.

— Можете ли да потвърдите, че на двайсет и осми октомври 1968 година сте пътували до Грийнвил, Северна Каролина, и на двайсет и девети и трийсети октомври сте се срещнали с госпожица Кларк?

— Точно така. Присъствах на една конференция там и знаех, че ще ми остане време да се срещнем, докато съм в града, но нямаше да ми стигне времето да пътувам чак до Баркли Коув, затова поканих госпожица Кларк да дойде в Грийнвил, за да се срещнем.

— Можете ли да ни посочите точния час, в който я закарахте до мотела ѝ в нощта на двайсет и девети октомври миналата година?

— След срещата ни вечеряхме в хотела и после закарах Кая до мотела ѝ в двайсет и един и петдесет и пет часа.

Кая си спомни как е стояла на прага на ресторанта. Масите, осветени от свещи в елегантни свещници. Високите чаши за вино върху белите покривки. Стилно облечените посетители, които разговаряха тихо, и тя самата, облечена с най-обикновена пола и блуза. Двамата с Робърт вечеряха пъстърва от Северна Каролина, панирана в бадеми, див ориз, пюре от спанак и франзели с мая. Кая се чувстваше удобно, а той поддържаше разговора с непринудена изтънченост, като се придържаше към теми от природата, които ѝ бяха познати.

Сега при спомена за това тя се смая, че е успявала да поддържа разговора. Но всъщност ресторантът с целия си блясък не можеше да се мери с величието на любимия ѝ пикник от миналото. Една сутрин, когато Кая беше на петнайсет години, Тейт пристигна на зазоряване в къщурката ѝ и след като я заметна с одеяло, потеглиха през плетеница от канали навътре в сушата до една гора, която тя никога не беше виждала. Повървяха около километър до някаква наводнена поляна, където през калта избиваше свежа трева, и той постла там одеялото под папрати, големи колкото чадъри.

"Трябва да почакаме" — каза ѝ, докато ѝ наливаше горещ чай от термоса и ѝ предлагаше "топки от енот" — хлебно тесто, изпечено с плънка от кренвирш и люто сирене чедър, — които беше приготвил за случая. Дори и сега, на фона на тази студена съдебна зала, тя си спомняше топлите му рамене, които я докосваха под одеялото, докато хапваха и отпиваха на този сутрешен пикник.

Не им се наложи да чакат дълго. Само след няколко минути от север се надигна тупурдия като от стрелба. "Ето ги, идат" — каза Тейт.

На хоризонта се зададе тънък черен облак, който, докато се приближаваше към тях, се разширяваше нагоре. Писъците станаха още по-силни и остри, облакът бързо закри небето и не остана ни едно синьо петно. Стотици хиляди снежни гъски с плясък на криле, крясъци и планиране във въздуха се спуснаха над света. Част от тях се виеха във виражи, за да се приземят. Някъде около половин милион бели криле се вдигаха в пълен синхрон, с увиснали под тях розовооранжеви крака, докато птичата фъртуна се готвеше да кацне. Не беше затъмнение, а истинско избелване, при което всичко на земята изчезна наблизо и далеч. Отначало поединично, после с десетки и сетне със стотици гъските кацаха само на метри от мястото, където Кая и Тейт седяха под папратите. Небето се опразни, а влажната поляна се изпълни с пухкав сняг.

Нито един лъскав ресторант не можеше да се мери с това, а "топките на енота" бяха по-пикантни и вкусни от пъстървата с коричка от бадеми.

— Видяхте ли госпожица Кларк да влиза в стаята си?

— Разбира се. Отворих ѝ вратата и я изпратих да влезе здрава и читава вътре, преди да си тръгна.

— Срещнахте ли се с госпожица Кларк на другия ден?

— Бяхме се уговорили да се срещнем за закуска, така че я взех в седем и половина сутринта. Закусихме в заведението за палачинки "Стак ‘ем Хай". Върнах я в мотела ѝ в девет часа. И тогава я видях за последен път преди днешния ден — той хвърли поглед към Кая, но тя беше забила очи в масата.

— Благодаря ви, господин Фостър. Нямам повече въпроси.

Сега към редактора се обърна Ерик.

— Господин Фостър, чудех се защо вие сте отседнали в хотел "Пидмонт", най-добрия в града, а издателството ви е платило госпожица Кларк — талантлива авторка и една от най-любимите ви, както отбелязахте — да отседне в такъв долнопробен мотел като "Трите планини"?

— Е, ние, разбира се, ѝ предложихме, дори препоръчахме на госпожица Кларк да отседне в "Пидмонт", но тя настоя да отиде в мотела.

— Така ли? Тя знаеше ли името на мотела? Специално ли настоя да отседне в "Трите планини"?

— Да, изпрати писмо, че предпочита да отседне в "Трите планини".

— Обясни ли ви защо?

— Не, не зная защо.

— Е, аз имам известна представа. Това тук е туристическата карта на Грийнвил — Ерик размаха картата, докато се приближаваше към свидетелското място. — Ето, вижте, господин Фостър, хотел "Пидмонт" — четиризвездният хотел, който сте предложили на госпожица Кларк — е разположен в центъра на града. От друга страна, мотелът "Трите планини" се намира на шосе четиресет, близо до автогарата на автобусите на "Трейлуейс". Всъщност, ако разгледате картата внимателно като мен, ще видите, че "Трите планини" е мотелът най-близо до автобусната гара…

— Възразявам, Ваша чест — обади се Том. — Господин Фостър не е специалист по градоустройствения план на Грийнвил.

— Но картата е. Разбирам накъде биеш, Ерик, и ще те оставя да го направиш. Продължавай.

— Господин Фостър, ако някой смята да стигне посред нощ бързо до автобусната гара, не е ли логично да избере "Трите планини" вместо "Пидмонт"? Особено ако смята да върви пеш. Искам от вас само потвърждение, че госпожица Кларк е поискала изрично да отседне в "Трите планини", а не в "Пидмонт".

— Както вече казах, тя помоли да я настаним в "Трите планини".

— Нямам повече въпроси.

— Пренасочване на свидетеля? — попита съдия Симс.

— Да, Ваша чест. Господин Фостър, от колко години работите с госпожица Кларк?

— От три.

— И макар че не сте я срещали преди посещението ѝ в Грийнвил през октомври миналата година, можете ли да кажете, че сте поопознали госпожица Кларк доста добре от кореспонденцията ви през всичките тези години? Ако е така, как бихте я описали?

— Да, поопознах я. Мисля, че е стеснително и кротко същество. Предпочита да си стои сама в пущинака. Отне ми известно време да я придумам да дойде в Грийнвил. От всяко положение тя би избегнала човешките тълпи.

— Като тълпата хора, които ще срещнете в голям хотел като "Пидмонт" ли?

— Да.

— Всъщност не смятате ли, господин Фостър, че няма нищо изненадващо в това, че госпожица Кларк — която обича да е сама — би избрала малък и по-скоро отдалечен мотел, отколкото голям и оживен хотел в центъра на града? Че подобен избор би отговарял на характера ѝ?

— Да, така смятам.

— Освен това нима не е разбираемо от практична гледна точка, че госпожица Кларк, която не е била запозната с обществения транспорт и е знаела, че ще трябва да върви пеш от автогарата до хотела и обратно с куфар в ръка, да избере най-близкия хотел или мотел до автогарата?

— Така е.

— Благодаря ви. Това е всичко.

Когато Робърт Фостър напусна свидетелското място, той седна при Тейт, Скупър, Джоди, Джъмпин и Мейбъл, зад Кая.

Същия ден следобед Том призова шерифа като свой следващ свидетел.

От списъка със свидетели на Том Кая знаеше, че не са останали много хора за призоваване, и от тази мисъл ѝ призляваше. След свидетелите идваха окончателните доводи и после присъдата. Докато потокът от свидетели я крепеше, тя можеше да се надява на оправдание или поне на отсрочване на присъдата. Ако съдопроизводството се влачеше безкрай, присъдата нямаше да бъде изречена никога. Тя се помъчи да се залута наум сред полята със снежни гъски, както правеше от самото начало на процеса, но вместо това виждаше само килии, решетки и влажни циментови стени. От време на време пред вътрешния ѝ взор преминаваше образът на електрическия стол. С много каиши за връзване.

Внезапно Кая усети, че не ѝ стига въздух, че не може да остане тук повече, че главата ѝ тежи твърде много, за да я държи изправена. Тя се свлече леко на стола и когато Том се извърна от шерифа към нея, видя как главата ѝ клюмва в ръцете ѝ. Той се втурна към нея.

— Ваша чест, искам кратка почивка. Госпожица Кларк има нужда от такава.

— Разрешавам. Съдът се оттегля за петнайсет минути почивка.

Том ѝ помогна да стане и бързо я изведе през странична врата в малка заседателна зала, където тя рухна на един стол. Седнал до нея, той я попита:

— Какво има, Кая, какво не е наред?

Тя зарови лице в ръцете си.

— Как можете да ми задавате такъв въпрос? Не е ли очевидно? Как може човек да преживее всичко това? Чувствам се много зле и много изморена, за да седя там. Трябва ли да го правя? Не може ли делото да продължи без мен?

Единственото, което беше в състояние да направи и което искаше, бе да се върне в килията и да се свие на кълбо с Неделния съдия.

— Не, боя се, че не може. В дела за убийство като това тук законът изисква присъствието ти.

— Ами ако не мога? Ако откажа? Могат само да ме хвърлят в затвора.

— Кая, такъв е законът. Трябва да присъстваш и във всеки случай е по-добре за теб да присъстваш. На съдебните заседатели им е по-лесно да осъдят ответника в негово отсъствие. Но, Кая, остава още малко.

— От това не се чувствам по-добре, не разбирате ли? Онова, което предстои, е още по-лошо.

— Не знаем дали е така. Не забравяй, че можем да обжалваме, ако нещата се развият зле за нас.

Кая не отговори. Мисълта за обжалване я поболяваше още повече — все същото насилствено преминаване през други съдебни зали, все по-далеч от мочурището. Може би в големи градове. Небе без чайки. Том излезе от помещението и се върна с чаша сладък изстуден чай и пакетче солени фъстъци. Тя отпи от чая и отказа фъстъците. След няколко минути съдебният пристав почука на вратата и ги отведе в съдебната зала. Реалността ту избледняваше, ту се завръщаше в мислите ѝ и тя улавяше само откъслеци от показанията.

— Шериф Джаксън — каза Том, — обвинението твърди, че госпожица Кларк се е измъкнала от мотела късно през нощта и е отишла пеш до автогарата, което ѝ е отнело най-малко двайсет минути. После се е качила на нощния автобус от Грийнвил до Баркли Коув в двайсет и три и петдесет часа, но автобусът е закъснял, така че тя не би могла да стигне до Баркли преди един и четиресет след полунощ. Обвинението твърди, че от автобусната спирка в Баркли тя е отишла на кея — за около три-четири минути, после е поела с лодката до заливчето близо до пожарникарската кула — най-малкото за двайсет минути, отишла е на кулата — още осем минути, покатерила се е горе в пълен мрак — да речем, поне за четири-пет минути, отворила е решетката за няколко секунди, изчакала е Чейс — неизвестно колко време… и после е повторила всичко това в обратен ред. За целта ѝ трябват най-малко час и седем минути, като в това време не влиза предполагаемото изчакване на Чейс. Автобусът, който е трябвало да хване обратно за Грийнвил обаче, тръгва само петдесет минути след пристигането ѝ. Оттук и простичкият факт, че всъщност не е имала време да извърши предполагаемото престъпление. Вярно ли е това, шерифе?

— Щеше да ѝ дойде нанагорно, вярно е. Но тя би могла да изтича от лодката до кулата и обратно и да спести по някоя минута тук или там.

— Минута тук или там нямаше да ѝ стигнат. Щяха да ѝ трябват още двайсет минути. Най-малко. Откъде би могла да ги спести тези двайсет минути?

— Е, може изобщо да не е отишла с лодката, може да е вървяла пеш от автобусната спирка по Главната и после по пясъчната пътека до кулата. Така е щяла да стигне по-бързо, отколкото по море.

От мястото си при масата на обвинението Ерик Частейн хвърли на шерифа убийствен поглед. Той беше убедил съдебните заседатели, че Кая е имала достатъчно време да извърши престъплението и да се върне до автобуса. Не им трябваше кой знае колко да бъдат убедени. Освен това имаше и важен свидетел, ловецът на скариди, който даде показания, че е видял как госпожица Кларк се е насочила към кулата с лодката си.

— Имате ли някакви доказателства, че госпожица Кларк е стигнала до кулата по суша, шерифе?

— Не. Но стигането дотам по суша е добра теория.

— Теория ли! — Том се обърна към съдебните заседатели. — Имали сте време за теории, преди да арестувате госпожица Кларк и преди да я държите два месеца в затвора. Истината е, че не можете да докажете, че е отишла по суша, а времето е било недостатъчно, за да стигне дотам по море. Нямам повече въпроси.

Ерик се изправи пред шерифа за кръстосан разпит.

— Шерифе, вярно ли е, че морето около Баркли Коув е известно с бързите си течения, насрещни и обратни, които могат да повлияят върху скоростта на една лодка?

— Да, вярно е. Знае го всеки, който живее тук.

— Човек, който знае как да използва такива течения, може да стигне много бързо от пристанището до кулата. Съответно ще му е съвсем удобно и да намали пътя по вода с двайсет минути. Вярно ли е това?

Ерик се ядосваше, че трябва да предлага поредната теория, но бе достатъчно да изложи някакво правдоподобно предположение, за което съдебните заседатели да се хванат и да паднат в капана.

— Да, вярно е.

— Благодаря.

Веднага щом Ерик се извърна от мястото на свидетелите, свидетелят беше пренасочен към Том.

— Шерифе, отговорете ми само с да или не, разполагате ли с данни в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври да е имало силно течение, насрещно или обратно, и то да е скъсило времето, за което се стига от Баркли Коув до пожарникарската кула.

— Не, но съм сигурен…

— Шерифе, онова, в което сте или не сте сигурен, няма значение. Разполагате ли с данни, че в нощта на двайсет и девети октомври 1968 година е имало силно течение?

— Нямам.

Петдесет и трета глава Лисващото звено 1969 година

На другата сутрин на Том му беше останал само още един свидетел. Последния му коз.

Той призова Тим О'Нийл, който от трийсет и осем години ловеше със собствена лодка скариди във водите край Баркли Коув. Тим наближаваше шейсет и пет години, беше висок и як, с гъста кестенява коса с по някой и друг бял косъм, но пък с почти изцяло побеляла брада. Хората го познаваха като тих и сериозен човек, честен и приятен, винаги готов да отвори врата на дама. Идеалният последен свидетел.

— Тим, вярно ли е, че на двайсет и девети срещу трийсети октомври миналата година си управлявал лодката си към Баркли Коув, приблизително между два без петнайсет и някъде до два часа през нощта?

— Да.

— Двама членове от екипажа ти, господин Хол Милър, който даде тук показания, и господин Алън Хънт, който депозира писмена декларация, твърдят, че са видели госпожица Кларк да кара лодката си на север покрай пристанището приблизително в гореспоменатото време. Знаете ли какво казаха?

— Да.

— Видяхте ли същата лодка, която са видели господин Милър и господин Хънт по онова време и на онова място?

— Да, видях.

— Съгласни ли сте с изявленията им, че сте видели госпожица Кларк в лодката, ѝ да кара на север?

— Не. Не съм.

— Защо?

— Нямаше луна. Беше много тъмно и лодката беше твърде далеч, за да я разпозная със сигурност. Познавам всички тук с такъв тип лодки, многократно съм виждал госпожица Кларк в нейната и винаги съм я разпознавал. Но онази нощ беше твърде тъмно, за да се разпознае лодката или пък кой беше в нея.

— Благодаря ти, Тим. Нямам повече въпроси.

Ерик се приближи плътно до мястото на свидетелите.

— Тим, дори и да не си могъл да разпознаеш лодката или пък кой точно е в нея, съгласен ли си, че лодка приблизително със същите размери и форма като тази на госпожица Кларк се е била насочила към пожарникарската кула на Баркли Коув приблизително към два без петнайсет през нощта, когато малко по-късно Чейс Андрюс намира смъртта си край кулата?

— Да, мога да кажа, че лодката приличаше по размери и форма на лодката на госпожица Кларк.

— Благодаря ти много.

След пренасочване на свидетеля Том се изправи и попита от мястото си.

— Да потвърдим, Тим, ти даде показания, че си разпознавал госпожица Кларк в лодката ѝ нееднократно, но че онази вечер не си видял нищо, с помощта на което да разпознаеш лодката или човека в нея като госпожица Кларк. Вярно ли е?

— Вярно е.

— А можеш ли да ни кажеш много ли са на брой лодките с размери и форма като тази на госпожица Кларк, които плават в тази част на морето?

— О, да, нейната лодка е от най-разпространения вид лодки наоколо. Много такива плават тук.

— Значи човекът, когото си видял онази нощ, би могъл да бъде всеки от лицата с подобна лодка?

— Абсолютно.

— Благодаря. Ваша чест, защитата няма повече въпроси.

— Съдът излиза в двайсетминутна почивка.

За заключителната си реч Ерик носеше връзка на широки райета в златно и тъмночервено. От галерията го гледаха в очакване, когато той се приближи към съдебните заседатели и застана край парапета, като нарочно преместваше поглед от един върху друг.

— Госпожи и господа съдебни заседатели, вие сте членове на общността на един горд и уникален град. Миналата година изгубихте един от синовете си. Млад мъж, звездно присъствие в града, на когото му предстоеше дълъг живот с красивата му…

Кая почти не го чуваше, когато той описа отново как тя е убила Чейс Андрюс. Седеше с лакти на масата, с подпряна на ръцете глава и долавяше само откъслеци от повествованието му.

— Двама добре известни мъже сред тази общност са видели госпожица Кларк и Чейс в гората… чули са я да изрича: "Ще те убия!"… влакна от червената ѝ вълнена шапка, полепнали по джинсовото му яке… Кой друг ще поиска да вземе този гердан… вие познавате тези течения и ветрове, които могат драстично да повишат скоростта… Знаем от начина ѝ на живот, че е в състояние да кара лодката нощем, да се изкачи на кулата в тъмното. Всяка част пасва като в часовников механизъм. Всяко нейно действие от онази нощ е ясно. Вие можете и трябва да определите ответницата като виновна в убийство първа степен. Благодаря ви, че ще изпълните дълга си.

Съдия Симс кимна на Том, който се приближи към съдебните заседатели.

— Госпожи и господа съдебни заседатели, израснал съм в Баркли Коув и още като момче съм чувал небивалици за Момичето от мочурището. Да, нека го изречем на глас. Наричахме я Момичето от мочурището. Мнозина продължават да я наричат така. Някои шушукат, че била наполовина вълк или пък че е липсващото звено между човекоподобните маймуни и човека. Че нощем очите ѝ светели. В действителност обаче тя е просто едно изоставено дете, момиченце, което е оцелявало в мочурището, гладно и измръзнало, но никой от нас не му е протегнал ръка. С изключение на един-единствен неин приятел — Джъмпин, — нито една от църковните ни групи не ѝ предложи храна или дрехи. Вместо това ѝ прикачахме етикети и я отхвърляхме, защото смятахме, че е различна. Но, госпожи и господа, дали отхвърляхме госпожица Кларк, защото беше различна, или пък тя беше различна, защото я отхвърляхме? Ако я бяхме приели като една от нас, мисля, че сега щеше да бъде точно такава. Ако я бяхме нахранили, облекли и я обичахме, ако я канехме в църквите и домовете си, нямаше да сме предубедени към нея. И смятам, че нямаше да седи днес тук обвинявана в престъпление. Задачата да съдите тази свенлива и отхвърлена млада жена тегне на плещите ви, но трябва да стъпите в присъдата си върху фактите, които ви бяха представени на това дело, в тази съдебна зала, а не върху слухове или чувства от последните двайсет и три години. Кои са истинските и неоспорими факти?

Точно както и при обвинението, Кая улавяше мислено само откъслеци.

— … обвинението дори не доказа, че тази злополука наистина е убийство, а не просто трагична случка. Липсва оръдието на убийството, липсват рани от блъскане, няма свидетели, няма отпечатъци от пръсти… Един от най-важните и доказани факти е, че госпожица Кларк има солидно алиби. Знаем, че е била в Грийнвил в нощта на смъртта на Чейс… няма доказателства, че се е преобличала като мъж, че е пътувала с автобуса до Баркли… Всъщност обвинението не можа да докаже, че изобщо е била онази нощ в Баркли Коув, не можа да докаже, че е отишла на кулата. Повтарям отново — няма нито едно доказателство, че госпожица Кларк е била на пожарникарската кула, в Баркли Коув или пък че е убила Чейс Андрюс. И шкиперът, господин О'Нийл, който лови със собствена лодка скариди вече трийсет и осем години, даде показания, че е било твърде тъмно, за да се разпознае лодката… влакната по якето му, които може да са били там от две години… Тези неоспорими факти… Нито един свидетел по обвинението не беше сигурен в онова, което е видял, нито един. Докато всеки свидетел на защитата е стопроцентово сигурен…

Том застана за миг пред съдебните заседатели.

— Познавам повечето от вас много добре и знам, че можете да отхвърлите досегашните си предубеждения срещу госпожица Кларк. Въпреки че е ходила на училище само един ден от живота си — защото другите деца ѝ се надсмивали, — тя успява да се образова и да стане добре известна естественичка и писателка. Ние я наричахме Момичето от мочурището, научните институти сега я признават като експерт по мочурището. Вярвам, че можете да отхвърлите всички слухове и небивалици. Вярвам, че ще стигнете до присъда въз основа на фактите, които чухте в тази съдебна зала, а не на лъжливите клюки, които сте чували през годините. Време е най-сетне да отдадем справедливост на Момичето от мочурището.

Петдесет и четвърта глава И обратното 1969 година

Том кимваше към разнородните столове в малката заседателна зала и канеше Тейт, Джоди, Скупър и Робърт Фостър да седнат. Те се настаниха около правоъгълната маса, захабена от следите на чаши кафе. Стените бяха в два цвята лющеща се боя — светлозелена в горната част и тъмнозелена в долната. Помещението беше просмукано от дъх на влага — и от стените, и от мочурището.

— Можете да изчакате тук — каза Том и затвори вратата след себе си. — В края на коридора срещу стаята на съветника има кафемашина, но не става дори и за куцо муле. В ресторантчето кафето е добро. Да видим, сега е малко след единайсет. Ще кроим планове доста по-късно.

Тейт отиде на прозореца с кръстосани бели решетки, сякаш сложени да възпират опитите за бягство и на други, които очакват на присъда. Обърна се към Том:

— Къде отведоха Кая? В килията ли? Налага ли се да чака там сама?

— Да, тя е в килията. Сега отивам при нея.

— Знаете ли колко време ще отнеме издаването на присъдата от съдебните заседатели? — попита Робърт.

— Невъзможно е да се каже. Понякога си мислиш, че ще стане бързо, а отнема дни и обратното. Повечето от тях вероятно вече са решили… и то не в полза на Кая. Ако неколцина изразят съмнение и се опитат да убедят другите, че вината не е определено доказана, имаме шанс.

Всички кимнаха безмълвно, потиснати от думата "определено", като че ли вината на Кая беше доказана, но не абсолютно.

— Добре — продължи Том. — Ще ида да видя Кая и после ще се заема с работа. Трябва да подготвя молба за обжалване и дори предложение за неправилно проведен съдебен процес поради предубеждение. Моля, не забравяйте, че ако я осъдят, това не е краят на историята. В никой случай. Ще влизам и ще излизам, непременно ще ви съобщя, ако има новини.

— Благодаря — промълви Тейт и добави: — Моля те кажи на Кая, че сме тук и ще останем с нея, ако иска.

Каза го, въпреки че тя отказваше да се срещне с когото и да било освен с Том през последните няколко дни и почти с никого от два месеца.

— Разбира се, че ще ѝ кажа.

И Том излезе.

Джъмпин и Мейбъл трябваше да изчакат присъдата отвън между палмите джуджета и засятата трева на площада заедно с още неколцина цветнокожи. Но едва бяха постлали живописните си постелки на земята и разопаковали хляба и кренвиршите от хартиените пликове, когато връхлетя порой и ги накара да грабнат нещата си и да потърсят подслон под навеса на "Синг Ойл". Господин Лейн им се разкрещя да чакали отвън — нещо, което им беше известно поне от сто години — и да не се пречкат на клиентите му. Няколко бели жители се бяха струпали в ресторанта или пък в Проклетата бирария за кафе, а други чакаха на групи по улицата под ярките си чадъри. Дечурлигата цапаха в ненадейно образувалите се локви, ядяха карамелизирани пуканки и очакваха манифестация.

Благодарение на милионите минути, които бе прекарала сама, Кая мислеше, че познава самотата. Цял живот се бе взирала в старата кухненска маса, в празните стаи и ширналите се до безкрая треви и море. Нямаше с кого да сподели радостта от намерено перо или от завършен акварел. Рецитираше стихотворения на чайките.

Но след като Джейкъб заключи с изтракване на решетките килията и изчезна по коридора, след като с окончателно изщракване се затръшна и тежката врата, наоколо се настани студена тишина. Когато чакаш присъда по обвинение за убийство, самотата вече е от друг порядък. Въпросът дали ще живее, или ще умре не беше на преден план в ума на Кая. Беше изтласкан надълбоко от страха, че сега е сама и че така ще бъде още дълги години. Тази възможност я запрати в някакво мрачно и беззвездно място.

Досадните съкилийници надолу по коридора вече бяха освободени. Непрекъснатото им бърборене почти ѝ липсваше — все пак беше човешко присъствие независимо от колко ниско естество. Сега Кая обитаваше сама този дълъг циментов тунел от ключалки и решетки.

Тя знаеше какъв е мащабът на предубежденията на хората против нея и разбираше, че една бърза присъда би означавала, че съдебните заседатели не са му мислили много-много, което пък на свой ред значеше осъждане. Отново се сети за тетануса — деформирания и измъчен живот да си обречен.

Помисли си дали да не премести сандъка под прозореца, за да огледа небето за грабливи птици над мочурището. Вместо това продължи да седи неподвижно. Сред тишината.

Два часа по-късно, към един следобед, Том отвори вратата на стаята, където чакаха Тейт, Джоди, Скупър и Робърт Фостър.

— Е, има новини.

— Какви? — рязко завъртя глава Тейт. — Вече готови ли са с присъдата?

— Не, не. Присъдата не е готова, но мисля, че новините са добри. Съдебните заседатели поискаха да видят записа на показанията на шофьорите на автобусите. Това означава най-малкото, че премислят нещата, а не се втурват веднага да издават присъда. Шофьорите на автобусите, разбира се, са ключови свидетели, а и двамата казаха, че са сигурни, че Кая не се е возила в техните автобуси и че не са сигурни изобщо дали е имало предрешени хора. Понякога, когато съдебните заседатели видят показанията черно на бяло, ги приемат някак си за по-окончателни. Ще видим, но все пак е някакъв проблясък на надежда.

— Да се радваме на проблясъка — каза Джоди.

— Вижте, вече минава обяд. Защо не идете всички в ресторанта? Обещавам да ви извикам, ако се случи нещо.

— Не мисля, че е за препоръчване — каза Тейт. — Там всички ще обсъждат тежестта на вината ѝ.

— Разбирам. Ами ще изпратя писаря да донесе бургери. Какво ще кажете?

— Чудесно, благодаря — отвърна Скупър и извади няколко долара от портфейла си.

В два и петнайсет следобед Том се върна да им съобщи, че заседателите са поискали да видят и показанията на съдебния лекар.

— Не съм сигурен дали е благоприятно.

— Мамка му! — изруга Тейт. — Как може човек да изтърпи това?

— Опитай да се отпуснеш, може да минат дни. Ще ви държа в течение.

В четири следобед Том отвори вратата със сериозно и изопнато лице.

— Е, господа, съдебните заседатели са готови с присъдата. Съдията нареди всички да се върнат в съдебната зала. Тейт се изправи.

— Какво означава всичко това? Толкова бързо ли?

— Хайде, Тейт — Джоди го докосна по ръката. — Да вървим.

Във вестибюла се присъединиха към потока от граждани, които се блъскаха рамо до рамо отвън. С тях нахлуваха влажен въздух, миризма на цигарен дим и на влажни дрехи.

Съдебната зала се напълни за по-малко от десет минути. Мнозина не успяха да седнат и се струпаха в коридора или на стъпалата отпред. В четири и половина съдебният пристав поведе Кая към мястото ѝ. За пръв път я подкрепяше за лакътя и тя наистина сякаш щеше да рухне, ако не я държеше. Кая така и не вдигна поглед от пода. Тейт наблюдаваше всяко трепване на лицето ѝ. Тя дишаше тежко, за да потисне гаденето.

Госпожица Джоунс, която водеше протокола, влезе и седна на мястото си. След това като погребален хор, тържествени и мрачни, един по един на местата си се настаниха и съдебните заседатели. Госпожа Кълпепър хвърли поглед към Кая. Другите гледаха напред. Том се опита да разгадае израженията им. Не се чуваше нито кашляне, нито шум на крака от галерията.

— Всички да станат.

Вратата на съдия Симс се отвори и той зае мястото си.

— Моля седнете. Господин председателю, вярно ли е, че съдебните заседатели са стигнали до присъда?

На първия ред се изправи господин Томлинсън, кротък човечец, собственик на магазина за обувки "Бъстър Браун".

— Да, Ваша чест.

Съдия Симс хвърли поглед на Кая.

— Моля ответницата да стане за прочитане на присъдата.

Том докосна ръката на Кая и я насочи да стане. Тейт сложи длан върху перилото, колкото се може по-близо до нея. Джъмпин стисна ръката на Мейбъл.

Всички сърца в помещението като че ли биеха в един ритъм, всички бяха затаили дъх. Очите се стрелкаха, ръцете се потяха. Хол Милър от екипажа на лодката за лов на скариди напрегна мозъка си да се убеди, че онази нощ наистина е видял лодката на госпожица Кларк. Ами ако беше сгрешил? Повечето бяха забили погледи не в тила на Кая, а в пода и стените. Като че ли не Кая, а градчето очакваше присъда и малцина изпитваха нездравата радост, която предвкусваха да усетят в този миг.

Председателят господин Томлинсън връчи сгънат лист на съдебния пристав, който го занесе на съдията. Съдията го разгъна и го прочете с безизразно лице. После съдебният пристав го взе от съдията и го връчи на протоколистката госпожица Джоунс.

— Някой ще ни я прочете ли и на нас — изръмжа Тейт.

Госпожица Джоунс се изправи, застана с лице към Кая и зачете:

— Ние, съдебните заседатели, определяме госпожица Катрин Даниел Кларк за невинна по обвинението в убийство първа степен на господин Чейс Андрюс.

Краката на Кая се подкосиха и тя седна. Том я последва.

Тейт примигна. Джоди си пое дъх. Мейбъл изхълца. Галерията седеше неподвижна. Сигурно не бяха разбрали правилно. "Казаха, че не била виновна, така ли?" Надигна се вълна от шепот и бързо се извиси по сила до сърдити въпроси. Господин Лейн се провикна:

— Това е неправилно.

Съдията удари с чукчето.

— Тишина! Госпожице Кларк, съдебните заседатели ви намират за невинна по повдигнатото обвинение. Свободна сте да си вървите и ви се извинявам от името на щата, че сте излежали два месеца в затвора. Госпожи и господа съдебни заседатели, благодарим за отделеното време и за службата ви в полза на общността. Съдът се разпуска.

Около родителите на Чейс се събра малка групичка. Пати Лъв плачеше. Сара Сингълтъри се чумереше като останалите, но откри, че изпитва огромно облекчение. Госпожица Панзи се надяваше никой да не е забелязал как челюстта ѝ се е отпуснала. Самотна сълзица се търкулна по бузата на госпожа Кълпепър, сподирена от сянка на усмивка, че малката бегълка от мочурището се е измъкнала и този път.

В дъното на залата стояха група мъже в работни гащеризони.

— Съдебните заседатели ще трябва май да дават обяснения.

— Ерик не може ли да обяви съдебния процес за невалиден? Да го повторят отново?

— Не. Забрави ли? Не могат да те съдят два пъти за едно и също убийство. Свободна е. Измъкна се въпреки всичко.

— Шерифът оплеска нещата за Ерик. Не можа да държи на една и съща история, все измисляше по нещо ново. Такава теория, онакава теория.

— Дуеше се като на шоу по стрелба.

Но малката група недоволни бързо се разпадна, след като някои излязоха навън, сетили се, че трябва да наваксат с работата и как дъждът е поохладил нещата.

Джоди и Тейт се втурнаха през дървената порта към масата на защитата. Скупър, Джъмпин, Мейбъл и Робърт ги последваха и заобиколиха Кая. Не я докосваха, но стояха наблизо, докато тя продължаваше да седи неподвижно.

Джоди каза:

— Кая, можеш да си вървиш у дома. Искаш ли да те закарам?

— Да, моля те.

Кая се изправи и благодари на Робърт, че е пристигнал чак от Бостън. Той се усмихна.

— Забравете за тази глупост и продължете с изумителната си работа.

Тя докосна ръката на Джъмпин, а Мейбъл я притисна към щедрата си гръд. След това Кая се обърна към Тейт.

— Благодаря ти за нещата, които ми носеше.

После обърна очи към Том и не намери думи. Той просто я взе в прегръдките си. Хвърли поглед към Скупър. Не ги бяха запознавали, но разбра по очите му кой е. Кимна безмълвно в знак на благодарност и за нейна изненада той сложи ръка на рамото ѝ и го стисна лекичко.

След това заедно с Джоди Кая тръгна след съдебния пристав към задната врата на съдебната зала и когато мина покрай перваза на прозореца, докосна опашката на Неделния съдия. Той не ѝ обърна никакво внимание и тя се възхити на безупречната му преструвка, че няма нужда от сбогуване. Когато вратата се отвори, в лицето ѝ лъхна дъхът на морето.

Петдесет и пета глава Цветята на тревите 1969 година

Докато пикапът на Джоди поемаше с подскок от паважа по пясъчния път към мочурището, той ѝ говореше тихичко, че всичко ще се подреди, но че ще ѝ трябва известно време. Кая обхождаше с очи папура и чаплите, боровете и малките езерца, които проблясваха по пътя им. Изви врат да проследи двойка бобри, които гребяха като с весла. Като на прелетна птица рибарка, изминала десет хиляди километра до родния си бряг, умът на Кая пулсираше в копнеж и очакване на дома, тя почти не чуваше какво ѝ бърбори Джоди. Искаше ѝ се той да замълчи и да се вслуша в пустошта вътре в себе си. Тогава можеше да прогледне.

Кая се задъха, когато Джоди взе последния завой от криволичещата пътека и под дъбовете в очакване изникна старата къщурка. Испанският мъх се вееше леко по вятъра над ръждясалия покрив, а чаплата се крепеше на един крак в сенките на лагуната. Щом Джоди спря пикапа, Кая изскочи и изтича в къщурката, докосваше леглото, масата, печката. Джоди знаеше добре какво ще ѝ потрябва, затова беше оставил в ъгъла плик с трохи и изпълнена с нова енергия, с облени в сълзи страни Кая изтича с трохите на плажа, където чайките литнаха към нея от всички страни на брега. Големият червеноточко кацна и затъпка около нея, кимаше с глава.

Коленичила на брега, заобиколена от птичата вихрушка, тя се разтрепери. "Никога не съм искала нищо от хората. Може би сега ще ме оставят на мира."

Джоди пренесе малобройните ѝ вещи в къщурката и направи чай в стария чайник. Седна на масата да я чака. Най-сетне чу вратата на верандата да се отваря и тя влезе в кухнята с думите:

— О, ти още си тук.

Разбира се, че беше тук — пикапът му отвън се набиваше на очи.

— Моля те, седни за минутка, а? — каза той. — Искам да поговорим.

Тя не седна.

— Добре съм, Джоди. Наистина.

— Това значи ли, че искаш да си тръгна? Кая, ти прекара два месеца сама в онази килия, мислеше, че целият град е против теб. Почти не позволи на никого да те посещава. Разбирам това, да, но не мисля, че трябва да си замина и да те оставя сама. Искам да остана с теб няколко дни. Имаш ли нещо против?

— Живяла съм сама почти през целия си живот, а не някакви си два месеца! И не мислех, че целият град е против мен.

— Кая, не позволявай на тази ужасия да те отблъсне още повече от хората. Изпитанието бе смазващо за душата, но това все пак е възможност да започнеш наново. Присъдата може би беше техният начин да кажат, че ще те приемат.

— На повечето хора не им се налага да ги оправдават по обвинение в убийство, за да ги приемат.

— Знам и ти имаш достатъчно причини на този свят да мразиш хората. Не те обвинявам, но…

— Ето как никой не ме разбира — тя повиши глас. — Никога не съм мразила хората. Те мразеха мен. Те ме изоставиха. Те ме тормозеха. Те ме нападаха. Е, вярно е, че се научих да живея без тях. Без теб. Без Мама! Или без когото и да било!

Той искаше да я прегърне, но Кая се изскубна.

— Джоди, може би в момента съм изморена. Всъщност изтощена съм. Моля те, имам нужда да преодолея всичко това — делото, затвора, мисълта, че ще ме екзекутират — насаме, защото насаме е единственият начин, който познавам. Не умея да бъда утешавана. Твърде съм изморена дори да водя този разговор. Аз… — гласът ѝ заглъхна.

Не изчака отговора му, излезе от къщурката и потъна в дъбовата гора. Осъзнал, че няма смисъл, той не я последва. Щеше да я изчака. Предишния ден беше заредил къщурката с продукти — в случай че я оправдаят — и сега се зае да реже зеленчуци за любимия ѝ домашен пай с пилешко. Когато обаче слънцето залезе, не му останаха сили да изтърпи отсъствието ѝ нито минута повече, затова заряза горещия пай отгоре на печката и излезе. Кая беше обиколила няколко пъти плажа и когато чу, че пикапът му поема бавно по пясъчната пътека, изтича у дома.

Дъх на препечено тесто изпълваше къщурката до тавана, но Кая все още не чувстваше глад. В кухнята извади боите и започна да крои планове за следващата си книга за тревите в мочурището. Хората рядко забелязваха тревите, освен да ги окосят, да ги отъпчат или да ги отровят. Четката ѝ хвърчеше по платното по-скоро в черни, отколкото в зелени тонове. Мрачни картини на може би загиващи поляни под ударите на бурята. Трудно беше да се каже.

Кая наведе глава и зарида.

— Защо съм гневна сега? Защо сега? Защо се държах така гадно с Джоди?

Свлече се като парцалена кукла на пода. Свита на кълбо, все още разридана, копнееше да се гушне в единственото същество, което някога я беше приело такава, каквато е. Но котаракът беше останал в затвора.

Точно преди здрач Кая се върна на плажа, където чайките си почистваха перата и се настаняваха да нощуват. Когато нагази в разбиващите се вълни, в пръстите на краката ѝ в повратния си бяг към морето се блъснаха парченца раковини и черупки от раци. Тя посегна и вдигна две пера от пеликан точно като перото, сложено от Тейт на раздела "П" в речника, който ѝ бе подарил преди години за Коледа.

И зашепна стихотворение от Аманда Хамилтън.

На другата сутрин Кая седна в леглото си на верандата и попи наситените миризми на мочурището направо със сърцето си. На слабата светлина, която се процеждаше в кухнята, си приготви каша от царевичен булгур, бъркани яйца и питки — леки и пухкави като на Мама. Изяде всичко до троха. А после, когато слънцето изгря, изтича при лодката и потопила пръсти в бистрата дълбока вода, пое по лагуната.

Докато лодката разпенваше водата в канала, Кая разговаряше с костенурките и чаплите и вдигаше ръце високо над главата си. У дома.

— Ще събирам цял ден каквото си пожелая — каза.

А подсъзнателно се надяваше да срещне Тейт. Може би той работеше наблизо и тя щеше да го срещне случайно. Можеше да го покани в къщурката да хапнат от пая с пилешко, който бе изпекъл Джоди.

На по-малко от километър оттам Тейт газеше из плитката вода и взимаше проби в малки епруветки. При всяка негова стъпка, при всяко потапяне на епруветката се разбягваше ветрило от малки вълнички. Беше решил да работи в близост до къщичката на Кая. Може би тя щеше да излезе с лодката в мочурището и двамата щяха да се срещнат. Ако не се получеше, довечера той щеше да иде до къщичката ѝ. Не беше решил какво точно ще ѝ каже, но му мина през ум да ѝ налее малко разум с целувки.

В далечината се чу сърдитият рев на мотор, много по-силен от обикновена моторна лодка, който надделяваше над тихите звуци в мочурището. Тейт проследи приближаващия се към него звук и изведнъж пред погледа му изскочи една от новите лодки с въздушно витло, които не беше виждал досега. Тя разсичаше злорадо водата, издигаше се над нея и дори над тревите с шлейф от пръски подире си. И вдигаше шум като десет сирени.

Като мачкаше храсти и треви, лодката проряза своя диря през мочурището и после даде газ в приливното устие. Чаплите възроптаха шумно. На кормилото стояха трима мъже и щом зърнаха Тейт, обърнаха към него. Когато се приближиха, той позна шерифа и неговия помощник, а с тях и още един мъж.

Убила скоростта, лъскавата лодка си седна на задницата и продължи да се приближава. Шерифът извика нещо на Тейт, но дори и със свити до ушите си длани и наведен към тях, Тейт не можа да чуе нищичко от шума. Те се приближиха с поредна маневра, лодката се заклати до тази на Тейт и го оплиска с вода. Шерифът се наведе и кресна нещо.

Кая, която беше наблизо и също бе чула странната лодка, видя, че тя се приближава към Тейт. Даде на заден, вкара своята лодка в един гъсталак и остана да гледа как след думите на шерифа той замръзва с наведена глава и отпуснати рамене като ударен. Дори и от такова разстояние в стойката му се усещаше отчаяние. Шерифът изкрещя още веднъж и Тейт най-сетне подаде ръка и се остави помощникът да го изтегли в лодката им. Другият мъж скочи във водата и се покатери в лодката на Тейт. С отпусната брадичка и сведени очи Тейт стоеше между двамата униформени, а те обърнаха лодката и засилиха през мочурището към Баркли Коув, последвани от другия мъж в лодката на Тейт.

Кая ги изпрати с очи, докато лодките се скриха зад един обрасъл с морска зостера[15] нос. Защо бяха задържали Тейт? Имаше ли това нещо общо със смъртта на Чейс? Арестуваха ли го?

Прониза я остра болка. Най-сетне, след цял един живот, тя си беше признала, че това за нея е възможност да се срещне отново с Тейт, с надеждата, с която завиваше по потоците и го дебнеше през тръстиките и която я тласкаше в мочурището всеки ден от живота ѝ, още откакто беше навършила седем години. Познаваше любимите му лагуни и пътеките през опасните тресавища, винаги го следваше на безопасно разстояние. Дебнеше го да си открадне любов. Никога не я споделяше. Никой не можеше да те нарани, ако го обичаш от другия край на приливно устие. През всичките тези години тя го беше отхвърляла, но беше оцелявала, защото той беше там и я чакаше някъде из мочурището. Сега обаче може би нямаше вече да е тук.

Кая продължи да гледа по посока на отдалечаващия се шум на странната лодка. Джъмпин знаеше всичко — щеше да знае и защо шерифът е задържал Тейт и какво може да направи тя по въпроса.

Кая включи двигателя на лодката и пое на скорост през мочурището.

Петдесет и шеста глава Нощната чапла 1969 година

Гробището на Баркли Коув се простираше под сводестите клони на тъмни дъбове. Испанският мъх висеше на дълги завеси и създаваше подобни на пещери кътчета за старите надгробни камъни — ту цяло погребано семейство, ту някой самотен гроб — без никакъв ред. Чепатите пръсти на коренищата бяха разбили и разкривили надгробните камъни в прегърбени безименни силуети. Репери на смъртта, обрулени от природните сили до шепа камъни. В далечината морето и небето извисяваха твърде буйно глас за такова печално място.

Вчера гробището гъмжеше от граждани като мравки, включително всички риболовци и продавачи от магазините, които бяха дошли да погребат Скупър. Хората се тълпяха в неловко мълчание, а Тейт се придвижваше сред познатите си съграждани и непознатите роднини. Още от мига, когато шерифът го откри в мочурището, за да му каже, че баща му е починал, Тейт се движеше и вършеше всичко механично — с нечия ръка зад гърба си и побутвания отстрани. Не си спомняше нищо от въпросния ден, затова днес се върна на гробището, за да се сбогува.

През дългите месеци, докато чезнеше по Кая, а после се опитваше да я посети в затвора, той почти не отделяше време за Скупър. Сега го разяждаха вина и съжаление. Ако не беше толкова пометен от собствените си сърдечни трепети, щеше да забележи, че баща му гасне. Преди да я арестуват, Кая му бе дала знак, че иска да се върне — подари му първата си книга, качи се в лодката му да погледне през микроскопа, смя се, докато си прехвърляха шапката, — но след започването на делото се затвори в себе си още повече. Затворът можеше да причини такова нещо на човек, помисли си той.

Дори и сега, докато вървеше към пресния гроб с кафява пластмасова кутия в ръка, той се улавяше, че мисли повече за Кая, отколкото за баща си, и изруга. Доближи се до прясно натрупаната под дъбовете могила на фона на ширналото се море. Гробът на баща му беше до този на майка му, по-встрани беше гробът на сестра му, всички заобиколени с ограда от неодялани камъни. С достатъчно място и за него самия. Нямаше чувството, че баща му е там. "Трябваше да те кремирам като Сам Макгий", каза си Тейт почти с усмивка. После, след като хвърли поглед към океана, си пожела, където и да беше, Скупър да има лодка. Червена.

Отвори пластмасовата кутия — грамофон на батерии — на земята до гроба и сложи една плоча на седемдесет и осем оборота. Рамото с иглата потрепери, а после иглата докосна плочата и сребърният глас на Милица Корджъс се извиси над дърветата. Тейт седеше между гроба на майка си и отрупаната с цветя могила. Колкото и да беше странно, но прясно нахвърляната пръст миришеше сладко, по-скоро на начало, а не на край.

На висок глас, с наведена ниско глава той помоли баща си да му прости, че е прекарвал толкова време далеч от него — знаеше, че Скупър му прощава. Тейт си припомни определението на баща си за това какъв трябва да бъде един мъж — човек, който може да плаче без задръжки, да усеща поезията и оперната музика със сърцето си и да прави всичко необходимо, за да защити една жена. Скупър щеше да разбере защо синът му е газел из калта по следите на любовта. Тейт остана така доста време — с едната ръка върху гроба на майка си, а е другата — върху гроба на баща си.

Най-сетне докосна гроба за последен път, върна се при пикапа и пое към своята лодка на градския кей. Щеше да продължи да работи, щеше да се потопи в гърчещите се форми на живот. На кея го приближиха неколцина риболовци и той с голямо неудобство остана да приема сковано съболезнованията им.

С ниско наведена глава и с намерение да потегли, докато не е дошъл още някой, Тейт прекрачи на задната палуба на лодката си. Но преди да седне на кормилото, видя на тапицираната седалка бледокафяво перо. Разпозна го веднага, беше меко гръдно перо от женска нощна чапла — дългокрако потайно създание, живеещо сам-самичко дълбоко навътре в мочурището. Лодката му обаче беше твърде близо до морето.

Тейт се огледа. Не, Кая нямаше да дойде тук, толкова близо до града. Той включи двигателя и потегли на юг по море, а после и през мочурището.

Движеше се твърде бързо по каналите под надвисналите клони, които шибаха лодката. Пенестата ѝ следа се удари в пясъка, докато Тейт я изтегляше от лагуната на брега и я връзваше до нейната. От комина на къщурката се вдигаше пушек на своенравни кълбета.

— Кая — изкрещя той. — Кая!

Тя отвори вратата на верандата и пристъпи под дъба. Беше облечена с дълга бяла пола и бледонебесен пуловер — цветовете на крилете — и с коси, падащи по раменете ѝ.

Той я изчака да се приближи, а после я хвана за раменете и я притисна до гърдите си. След това пак я отдалечи.

— Обичам те, Кая, и ти го знаеш. Знаела си го през целия си живот.

— И ти ме изостави като всички останали — каза тя.

— Вече никога няма да те изоставя отново.

— Знам — отвърна тя.

— Кая, обичаш ли ме? Никога не си ми казвала тези думи.

— Винаги съм те обичала. Още от дете — от незапомнени времена вече те обичах.

Тя наведе глава.

— Погледни ме — каза той тихичко. Тя се поколеба с наведено лице. — Кая, трябва да знам, че бягането и криенето остават в миналото. Че можеш да обичаш без страх.

Тя вдигна лице и го погледна в очите, а после го поведе през дърветата към дъбовата горичка, където оставяха перата.