Кървав изгрев

ДЕСЕТА ГЛАВА

Пазачът седеше на бюрото си в дъното на коридора, наведен над вестник. Равнодушно махна с ръка, когато му казахме, че искаме да проверим в книгата, кой е сега в сградата. Имаше само няколко подписали се, но никой — за етажа, който ни интересуваше.

Тримата — Чарли, Рандолф и аз се качихме с асансьора, докато другите тръгнаха по стълбите.

Когато стигнахме етажа, изчакахме другите, оставихме двама до асансьорите и един на стълбите, а ние приближихме вратата. На пръв поглед изглеждаше, че вътре е тъмно, после забелязах тънък сноп светлинка в долния ъгъл на вратата. Шепнешком казах на Чарли:

— Стъклото е боядисано в черно, но виж долу.

Той също забеляза процеждащата се светлина и кимна.

— Вътре има някой — подхвърлих аз.

Чарли ни направи знак да се отдалечим малко.

— Трябва да действаме бързо!

— През стъклото. Аз ще го разбия с брадвичка от противопожарното табло, а вие покрийте цялата стая. Разположението е просто, има само една голяма стая и можем да ги спрем от вратата.

Отворих вратичката на противопожарното табло, взех брадвичката с червена дръжка и се върнах до вратата. С черни полицейски пистолети в ръце, Чарли и Рандолф се дръпнаха настрани, за да има място да действам. Когато бяха готови, аз хванах брадвата откъм плоската страна, за да отнесе по-голяма част от стъклото, и я стоварих, описвайки дъга върху него.

То се счупи и се посипа в стаята с трясък, който отекна по коридорите. Светлината от стаята ни заля, но от стъклото беше останало много и трябваше отново да удрям. Един смешен дребен човек в черен костюм скочи от бюрото с изкривено от страх лице, изруга неразбрано и се хвърли под масата.

Рандолф посегна да отключи вратата. Дръпнах го навреме. Светна от дулото на пистолет и един куршум се заби в рамката на вратата, където Рандолф стоеше само преди миг. Чарли даде няколко бързи изстрела по посока на човека, но аз знаех, че не е улучил.

Още два куршума излетяха през вратата от стаята и чух, че човекът пълзи нанякъде. Махнах им с ръка да се отдръпнат, застанах зад стената и започнах да удрям с брадвата по вратата, около бравите. Почти ги бях разбил, когато един куршум удари дръжката на брадвата, точно когато удрях, и дървото се разпиля на трески, а металната част полетя в стаята. Хората на стълбите не мръднаха, докато Рандолф не извика. Трябваше ни подкрепление за да го притиснем. Но засега той имаше по-добър шанс.

Рандолф изчака, докато заеха позиция, и всички се спогледахме. Лек мирис на дим идваше от стаята. Рандолф каза:

— Дявол да го вземе, гори листове. Трябва да го спрем!

— И да дадем колко убити? — почти извика Чарли.

Вдигнах 45-ия си калибър, прицелих се в стаята и стрелях в капачката на противопожарната инсталация на тавана. Капачката се разхвърча на парчета и от тръбите зашуртя вода. Не беше насочена струя, но свърши работа. Чу се някой да проклина и нови изстрели пробиха вратата откъм стаята.

Тогава Рандолф даде сигнал за стрелба и докато трясъкът от изстрелите отекваше из цялата сграда, от отсеченото излайване на шест святкащи пистолета се разнесе неземната симфония на смъртта.

Този отвътре изкрещя, но стрелбата не спря. Пистолетите бяха заредени отново и посред всичко това викът пак се разнесе, задави се и премина в кашлица.

Не можехме да чакаме повече.

Заблъскахме вратата, докато тя излетя от пантите, заедно с бравите и с трясък падна на пода. Нахлухме, готови да стреляме при първите признаци на движение. Но нямаше повод за опасения. Човекът лежеше свит там, където бе паднал. Кръв се стичаше от две дупки на корема му. Един стържещ стон проби сред избилата на устните му розовата пяна.

Човек от групата заудря листовете на бюрото, които все още димяха, а друг залепи ръка на тръбите с водата, за да отклони струята от вратовете ни. Някъде долу по Броудуей се приближаваше червената светлина на пожарните коли, които се отзоваха на тревогата, задействана от моя изстрел в противопожарната инсталация. Въздухът се изпълни с техните сирени.

Застанах до хората, които събираха листовете и ги подреждаха на бюрото. Чарли каза:

— Какво представляват всички тези книжа, Тайгър? Листовете бяха част от тефтера и изглеждаше, че не са нищо повече от обикновени записвания на специални поръчки. Казах:

— Това е каналът им за свръзка. Предполагам, че човекът на пода е Фаунтънс.

Един от групата, който се беше навел под ранения, извади портфейла му.

— Така е. Ето шофьорската му книжка. Но няма нищо друго.

— Ще оживее ли?

Мъжът поклати глава:

— Сега е в безсъзнание. Лошо е ранен.

Прелистих листата, като се мъчех да проумея написаното.

— Когато е искал да се свърже с някого, го е правел чрез обявите. Вероятно е с код, но не вярвам да е много труден за разгадаване. За него беше важно да изгори документацията, значи тук е истината.

Започнах да ровя из листовете на бюрото и намерих списъка за специални поръчки, който бях видял по-рано, и ги подадох на мъжете.

— И тези може да ви потрябват. По-голяма част от неговия бизнес е била законна. Едно добро прикритие за операцията. Може да се справим с кода и да разкрием агентурата. В случай, че тези имена означават нещо…

Рандолф вече не беше враждебно настроен. Той взе листовете и поръчките от ръката ми.

— Направи точно попадение, Мен. Тези специални поръчки и отговорите са вероятно шифровани инструкции. Ще ги взема и ще ги дам на нашите хора да ги обработят. Няма да отнеме много време, ще имаме отговорите.

Един от хората на IATS се обади:

— Идва в съзнание.

Минахме от другата страна на масата. Рандолф, Чарли и аз коленичихме до ранения. Мъжът се втренчи в мен с очи, пълни с омраза, в които се виждаше смъртта.

— Спаад — казах аз. — Трябва ми Спаад Хело!

Дори и в това положение той се опита да ни се усмихне подигравателно.

— Ще ви погребем! — едва изграчи той.

— Но първо ние теб — извадих револвера си и го опрях в корема му под другите две рани. — Този изстрел няма да те довърши по-бързо, но със сигурност болката ще е страшна. Искам Спаад Хело!

Нещо се промени в очите му. Той погледна другите, после мен. Казах:

— Аз не съм един от тях. Може би ме познаваш. Името ми е Тайгър Мен.

Едва доловимо кимна с глава.

— Спаад Хело — настоявах аз. — Къде е той? Или искаш още един куршум?

Щеше да говори. Искаше да говори, макар и при тези възможно най-лоши обстоятелства.

На лицето му беше изписана дива болка и мисълта, че тя може да стане още по-страшна, му идваше твърде много. Той отвори уста, за да каже нещо, но усилието бе прекалено.

Главата му клюмна. Беше мъртъв.

Изправих се и прибрах револвера. Рандолф ме наблюдаваше със странно изражение на лицето.

— Щеше ли да успееш, Тайгър?

— Разбира се. Защо не?

Той направи гримаса и се обърна. Отвън в коридора се чуха тежки стъпки и по цялата сграда се разнесоха викове. Чарли каза:

— По-добре иди да им кажеш, Хал. Ние тук ще съберем нещата.

Намерих някакви картонени кутии и ние започнахме да събираме всичко от стаята. Пожарникарите влязоха, все още недоволни от обясненията на Рандолф, но нищо не можеха да направят. Един от тях временно спря струята вода и ние събрахме всичко в кутии на масата.

В далечния край на стаята имаше шкаф, заемащ цялата стена. Един от хората на Рандолф го отвори и измъкна кутии с дамски чорапи, евтино еротично бельо, кухненски приспособления и всякакви други боклуци, с които Фаунтънс бе търгувал.

— Какво да правим всичко това? Чарли ги погледна и каза:

— Остави ги за по-късно. Ще проверим всичко, но точно сега документацията е най-важна.

Кимнах, но не се чувствах както трябва. Нещо друго бе в главата ми — една мисъл като клин се мъчеше да се забие там. Спрях, прекосих стаята, погледнах нещата, които подреждаха в кутиите, но не можех да разбера какво ме тревожи. Върнах се при бюрото да огледам пак, но вече всичко беше прибрано.

Първият полицай, който влезе в стаята, ме видя да стоя така и извади пистолет, преди някой да го спре.

— Стой!

Чарли смушка Рандолф.

Аз чаках. Полицаят приближи и нареди:

— Обърни се.

Още преди заповедта аз застанах до стената, облегнах се на нея с разтворени крака, оставих полицая да издърпа пистолета и да ме провери за друго оръжие.

Чух Чарли да казва:

— Е?

Рандолф се засмя:

— Казах, че му давам десет минути преднина, но сега нещата не са в мои ръце.

До този момент не бях подозирал колко „остър“ може да бъде старият Чарли.

— Нямаш избор, Хал. Може би жена ти би искала да узнае за епизода в Детройт.

Рандолф едва не се задави.

— Не, няма да направиш това…

— Може би не, ако…

Хал Рандолф каза нещо, което не чух, отиде до ченгето и пъхна служебната си карта в носа му.

— Аз ще се погрижа за него.

Но полицаят не трепна.

— Съжалявам, сър. Той е в списъка на издирваните!

— По-добре виж картата ми…

— Видях я. Може да впечатли капитана, но не и мен. — Полицаят ме потупа.

— Изправи се с ръце на гърба!

Чух изщракването на извадени белезници. Рандолф каза:

— В такъв случай, по-добре виж това, преди да предприемеш нещо.

Каквото и да бе това, което показа, полицаят бързо промени решението си. Обърнах се. Те двамата стояха лице в лице. С гневно лице полицаят връчи в протегнатата ми ръка револвера. Рязко се обърна на пети и излезе от стаята.

— Благодаря. Разтревожи ме. Някой ден и аз ще открия какво се е случило в Детройт…

Лицето му застина отново и аз разбрах, че съм прекалил. С преднамерен жест Рандолф погледна часовника си.

— Имаш десет минути, Тайгър, после тръгваме след теб. Ще се обадя навсякъде и ще затворя всички пътища за бягство, и когато те изправя пред съда, ще ви поставим на място — теб, Мартин Грейди и цялата му проклета организация веднъж завинаги! Няма да стигнеш далеч. Не си по-бърз от радиото или телефона, така че в мига, в който тръгнеш оттук, започни да мислиш какво ще ти струва това, че си такъв умник!

— Не си от благодарните — отбелязах небрежно.

— Мен, губиш собственото си ценно време!

— Винаги мога да ти се измъкна, Рандолф.

— He, не можеш!

— Имаш слаба памет. Все още нямаш Мартрел, както и разкритията му. Все още не си намерил Спаад Хело и ако ти ми заиграеш твърдо, направо ще ви съсипя — теб и организацията ти. Аз ще се откача от въжето с нещо, с което разполагам, а ти ще „увиснеш“, заедно с мръсните си калташки номера. Доставих ти неща, за които можеш да получиш медал или повишение, а това е нещо, което сам не можа да заслужиш. Ако мислиш, че ще спра дотук, направо си луд.

— Имаш още осем минути.

— Заври си ги, знаеш къде!

Той се ухили, доволен от себе си и от това че бях вбесен. Когато кипнеш целия, забравяш някои неща, а той точно това искаше.

Тогава мярнах предупреждението в очите на Чарли и с поглед им казах „чао“. После се чупих.

Точно преди асансьорът да стигне фоайето, си спомних нещо и го спрях на първия етаж. Излязох и се спуснах долу по стълбите, залепих се до стената и огледах коридора. Полицаят, който беше горе, стоеше там с няколко други; един с униформа на капитан и в ролята си на началство четеше конско на патрулния полицай, че е послушал човек от Вашингтон, без значение кой е той. Нареди на един да стои при асансьорите, друг да пази стълбите, а после се качи в другия асансьор с униформения полицай. Преди те да стигнат до мен, аз слязох по стълбите към мазетата, намерих врата, която излизаше в задната част на сградата, и се изнизах. Трябваше да прескоча две огради, докато стигна до тротоара. Мушнах ръце в джобовете си и се отправих към Осмо авеню, усмихвайки се при мисълта за бесните в момента ченгета.

Валеше.

Какво липсваше? Какво беше това, което знаех и точно когато щях да сложа ръка на него, ми се изплъзна? Там беше, а аз не го виждах. Отсега нататък всичко ставаше много просто. Подробни разкрития на Мартрел и всички са доволни. Той бе с жената, която обичаше. Искаше единствено нейната безопасност.

По един особен начин той бе по-голям късметлия от мен. Достатъчно възрастен бе, за да проумее, че Соня не е за него, а възрастта има и предимства. Знае ли човек? Може би, в края на краищата, тя го обичаше? Може би точно образът на бащата бе това, от което се нуждаеше тя? Имало е и други подобни случаи.

А сега, Рондин. Моята работа е нещо, което тя никога нямаше да разбере, а не искаше и да чуе за нея. За Рондин тя бе минало, с което е свършено. Тя не можеше да живее със страха и опасността, и изобщо не я обвинявах за това. Това не е живот за жена.

Но как, по дяволите, да зачеркна двадесет години от живота си? Как да изтръгна нещо, така дълбоко вкоренено в мен? Как мога да й кажа, че никога няма да бъда истински в безопасност, независимо от това къде сме и под какви имена? Винаги ще има някъде някой Спаад Хело, винаги със задача да вземе главата ми, защото няма да допуснат, че съм извън играта. Зная за тях толкова, колкото и те за мен. Те ще бъдат по-спокойни, ако съм мъртъв, а не жив. Хм, с разпънатата ми пред камината кожа…

Колцина сме останали сега? Замислих се. Само една шепа от предишната многобройна група. Само толкова. И само късметлиите. Или добрите, „майсторите“. Законът на джунглата за оцеляването очисти жестоко повечето посредствени. И Рондин, и Чарли се оказват прави. Организацията ще продължи да съществува. Работа на Мартин Грейди ще продължава, като ще подпомага правителствените служби с действия, които те самите не могат да осъществяват.

Ще дойдат други, ще заемат нашето място, ще натрупат опит, докато стигнат до нивото на най-добрите. След известно време моята липса дори няма да се чувства. Ще ме споменават с добро, когато старата група се събере заедно, но няма да им липсвам. Ако ме убият или се оттегля, изобщо няма да им липсвам.

Патриоти? Един от момчетата на IATS веднъж ни нарече предатели. Глупости. Те просто разкриха, че ние всички сме обучени професионалисти, но от по-друг калибър. Бяхме твърда група, биехме се на предна линия толкова необуздани и толкова нови като всичко, което някога е съществувало в стария свят. Бяхме умирали с най-добрите от тях, помагахме в действията им, понякога ние ги изпреварвахме. Никога не ни отблъскваха, когато се нуждаеха от въоръжена ръка или информация, които само парите на Мартин Грейди можеха да купят.

Но Рондин не можеше да приеме всичко това. Щеше да боли, но това щеше да бъде голямото „сбогом“ и за двама ни, и както бе казал някой: „благодаря за спомените“.

С какво ще ги заместя? Мисли за други жени? Доста от тях бяха много хубави. Приятната миризма на баня, парфюм. Някои от тях бяха диви и с ухание на свежест в косите и нисък, приглушен смях. Други, с възбуждащо оскъдно копринено бельо, някои с рокли, които се въртяха и разтваряха, когато танцуваха. Някои…

Заковах се на улицата.

— прошепнах дрезгаво и усетих, че по врата ми започна да се стича пот. Ръцете ми трепереха, когато погледнах часовника си. Беше почти 5:30 сутринта и аз бях вървял през времето, като че ли то изобщо не означаваше нищо.

И тогава внезапно разбрах къде е Спаад Хело. Всъщност съм знаел всички отговори и просто не съм виждал посоката. Затичах се до една закусвалня на ъгъла, намерих телефон, пуснах монета и набрах номера. Чарли Корбинет.

Даваше свободно и никой не вдигна. Провесих слушалката и излязох от кабината, опитвайки се да реша какво да правя. Можех да се обадя на ченгетата, но те щяха по-скоро да бързат да ме опандизят, отколкото да ме изслушат. За тия работи са даже прекалено чевръсти. А в този случай само при една погрешна тяхна стъпка щяха да погинат много хора. Не трябваше да ги оставям да си развихрят глупостта.

Човекът на щанда бе пуснал радио, което малко неясно предаваше новини. Дикторът говореше спокойно, но много трудно успяваше да скрие вълнението в гласа си. Един от нашите тайни агенти току-що предотвратил разрушаването на важна правителствена сграда във Вашингтон и въпреки, че случаят е строго секретен, се очаквали още подробности, които ще съобщят в следващите новини.

Значи бяха успели и стигнали навреме. Но дали това бе достатъчно?

Спрях едно такси, дадох му адреса на склада и му казах да ме остави на ъгъла. Водачът кимна и се отправи към Уест Сайд Хайуей по прекия път към центъра. Когато стигнахме на високото, видях целия град. Това са единствените моменти от денонощието, когато времето спира и градът — тази камара от бетон и стомана, най-после заспива. На изток бе сиво от лъжлив изгрев, а дъждът се превръщаше в една лека мъглива пелена.

Дали на Рандолф му харесва, или не, аз зная, че е пусната обща заповед за залавянето ми и всички патрулни коли са излезли да ме търсят. Цялата полиция е на крак. Тук беше дяволски пусто, така че всяко движение би изглеждало подозрително, а не можех да си позволя да ме спрат точно сега.

Съблякох мушамата. Опасявах се, че проблясва на лампите и може да бъде забелязана, затова я захвърлих в една кофа за боклук на тротоара. В черния костюм, който нарочно бях облякъл, нямаше да е толкова лесно да ме видят. Освен мен никой друг не се движеше по тротоара. От време на време минаваше кола, завиваше в някоя пресечка и изчезваше.

На два пъти дежурни коли минаха бавно и аз се прикривах в сянка, като се движех плътно до сградите. Когато стигнах до крайната сграда, я заобиколих и се изкачих по водещата към покрива металната стълба. Свих се в тъмнината, оглеждайки се дали няма някой.

На изток небето ставаше все по-светло. Само още половин час и слънцето щеше да изгрее. Поредният изгрев.

Колко бяха умрели този път? Колко още щяха да умрат, преди слънцето да поеме пътя си на запад? Кой нямаше да доживее срещата с новия ден? И ако смъртта стигнеше не тези, които трябва, колко още други ще заплатят с живота си?

Напълно готов пропълзях по покрива към комина, застанах за миг, преди да се придвижа до парапета от другата страна, и скочих на следващия покрив. Гумените ми подметки поначало са тихи, но лекият шум от чакъла ми звучеше в тишината почти експлозивно. Изглеждаше чисто, но трябваше да съм напълно сигурен. Отидох до ръба и се ослушах.

Знаех къде съм. Използвал съм тази сграда и преди, познавам всеки сантиметър. Сградата бе ремонтирана за наше удобство от Мартин Грейди именно за подобни акции, и в случай, че не са я огледали и претърсили основно, не биха знаели за таванската капандура, водеща в стаята долу. Но те нямаше да очакват да дойда оттам. Те щяха да очакват почукване на вратата, както се бяхме договорили. Шансовете бяха все още на моя стана, ако ги използвах правилно. Пръстите ми напипаха дръжката на капандурата и тя се отвори върху добре смазаните си панти. Подпрях я, спуснах се и краката ми напипаха стъпало. Затворих капандурата над главата си и по таванската стълба се спуснах до горния етаж.

Стълбището бе тихо. Хванах се с една ръка за парапета, а 45-милиметровия ми приятел бе в другата със свален предпазител. Когато почувствах бетона под краката си, вече знаех, че вратата е точно отпред и протегнах ръка да напипам резето.

Отвътре се чуваха тихи, приглушени гласове. Познати гласове.

Трябваше да действам бързо. Тази врата тук бе предвидена за изход, а не за вход. Отвътре те не можеха да знаят, че има врата, защото бе замазана, както и цялата стена. Щях да имам няколко секунди в своя полза, не повече. Още със самото влизане бе нужно да действам светкавично. Защото втори такъв шанс нямаше да имам, а залогът бе собственият ми живот.

Другият е бърз като мен и ако не е застанал на такова място, че да го видя веднага, щеше пръв да действа той…

Имаше само един начин да разбера. Стиснах резето, издърпах го безшумно, сложих рамо на вратата и с един тласък я отворих широко. Втурнах се вътре със страхотен вик, който се изтръгна от мен, подобно рев на диво животно.

В тази частица от секундата…

В тази частица от секундата аз ги видях, Рондин и Мартрел, вързани на пода, а едрият човек с мушама, близо до другата врата, се извърна към мен. Очите му бяха силно присвити, а пистолетът в ръката му гръмна, преди даже да бе добре насочен към мен.

Моят собствен „звяр“ подскочи в ръката ми и аз почти видях как куршумите се забиха в тялото му и го хвърлиха към стената. Трясъкът и димът от двете оръжия изпълни стаята. Но дори след като го бях надупчил с огромния си калибър, онзи тип продължаваше да не предава Богу дух. Опита се да каже нещо и със сетни усилия надигна пистолета си, но този път го насочи към Мартрел. Моят следващ изстрел го изби от ръката му. Последният отправен куршум прониза челото му точно по средата. Спаад Хело умря с шапка, преливаща със собствения му мозък. Елитният агент бе безжизнена купчина месо на пода.

Писъкът й не стигна до мен, но очите й успяха. В тях бе изписан ужас и преди да успея да го разчета правилно, стана твърде късно. Един куршум долетя отнякъде и се заби в ръката ми под рамото, и аз изпуснах револвера си. Хвърлих се на пода, претърколих се и усетих, че друг куршум одраска скулата ми. С лявата си ръка се опитах да напипам револвера, но един точно премерен изстрел го отпрати надалеч, а куршумът рекушира в тавана.

Този път щастието ми измени.

— Ако мръднеш, ще убия момичето! — заяви Соня.

Мартрел издаде тих, отчаян вик. Сега изглеждаше много по-стар, напълно съсипан.

Изправих се до седнало положение, с ръка на огнестрелната рана под рамото ми. Извадих носна кърпа и я вързах около раната.

— Чакахме те — каза Соня, влизайки в стаята.

— Зная.

— Трябваше да огледаме мястото по-внимателно. Може би тогава Спаад нямаше да умре. Така става, когато човек стане невнимателен. — Тя погледна свитото тяло до стената, без въобще да трепне от гледката. Ти също си невнимателен, тигре мой…

— Случва се.

— Ако с теб е имало други, досега щяха да са тук. Мисля, че спокойно можем да приемем твоето появяване за еднолично решение. Или греша?

— Другите ще дойдат по-късно…

Нямаше смисъл да се опитвам да я лъжа. Тя знаеше резултата в състезанието също толкова добре, колкото и аз…

— Дотогава ти ще си мъртъв. Не се притеснявам. Ти твърде много внимаваше да не разберат къде си ме скрил. Е, аз пък ще им кажа, че съм била другаде.

— Браво на теб.

Погледнах Рондин. Беше легнала настрани, с вързани на гърба й крака и ръце, точно както и Мартрел. Казах:

— Извинявай, скъпа, не исках да стане така.

В гласа й имаше невероятна студенина. Навярно така са се чувствали англичаните, когато Хитлер е пускал бомби над главите им.

— Няма нищо, скъпи.

— Колко трогателно…

Рондин я погледна и всичко в Соня се стегна. Беше като едно хубавичко момиче, което благородната дама от замъка поглежда от висотата на положението си, и въпреки че именно Соня държеше положението под контрол, имаше нещо толкова различно между двете, че бе направо страшно. Устните й, толкова меки преди, се свиха и станаха твърди, а едно ново и жестоко изражение се появи на скулестото й лице. С крива усмивка тя заяви на Рондин:

— Вие никога няма да спечелите!

Съзнателно или не, Рондин й се усмихна. После каза:

— Напротив. Ние никога не губим…

За миг си помислих, че тя ще натисне спусъка на малкия, плосък автоматичен пистолет, но не го направи. Мартрел се раздвижи на пода и каза с треперещ глас:

— Соня… Моля те!

— Изменник! Мръсна свиня! Смяташ, че ще останеш жив, за да ни предадеш? Мислиш, че аз съм като теб? Не, никога! Аз не съм бягала като теб, старик такъв! Бях изпратена тук. Имах заповед да правя това, което съм правила, и да бъда в готовност. Тук съм готова да ликвидирам всеки като теб, ако се наложи. Сега моментът настъпи.

Намръщих се и разхлабих превръзката, после пак я стегнах.

— Твоята група е унищожена, Соня. Остана само ти и си разкрита. Ликвидирахме всички връзки в кантората на Фаунтънс, осуетихме плана „Валчек“ и се добрахме до списъка на всички агенти в списъка на Фаунтънс. Съвсем скоро нашите ще се доберат до името ти в списъка му. Ще ви преследват като проклети, бесни кучета. Всички вас!

Това я спря. Обърна се към мен, очите й светеха:

— Значи ти си разбрал всичко? Успял си?

— Да. Аз, Тигърът! Аз успях!

Тя искаше да е сигурна. Трябваше да знае и не можа да се сдържи. Думата сама изскочи от устата й.

— Как?

Отне ми известно време, за да й обясня. Сега вече само времето ми бе останало. Може би… Казах:

— Твоите хубави, малки, екзотични бикини, милинка. Те те издадоха. Връзките ти с Фаунтънс са били прикритие. Под формата на талони за поръчки и за да правите комбинацията с обратни инструкции, които ти е предавал. Пращал ти е и стоки, с които е търгувал.

Нищо по-специално. Нищо, което жена с вкус би носила. Само евтини боклуци, с които е снабдявал жени по цялата страна. В теб имаше нещо. Минало, възпитание, както го наречеш. Но има и липса на класа. Имаш лош вкус и не си могла да изхвърлиш боклуците, които ти е изпращал. Ти сама ми каза, че при вас жените обичат такива неща. В тях има полъх на „Запада“ и го обичат.

Когато видях тези парцали в офиса на Фаунтънс, трябваше да се сетя, но измина известно време, докато го осъзная. Боже, как не се хванах в хитрия ти капан. Ти си изпратена тук със задача да се добереш до Мартрел, а аз се захванах и свърших всичко вместо теб… Операцията е била добре замислена, но не бе изпълнена достатъчно бързо, така че останалите от групата ви опитаха и други средства. Но всички се провалиха. Много време ще мине, докато се подготви друга група като вашата.

— Били са твърде глупави и са ги хванали.

— Аз също.

Соня Девъл ме погледна с изненада. Все още исках да печеля време и все още нямах отговор.

— Нима? Значи и тигърът греши?

— Можех да ви спра, когато приятелят ви се преоблече като жена, за да стигне до теб и ти предаде инструкциите. Ho в този момент Ан Лайтър е попаднала на вас. Бележката, която си взела от нея, бе подписана Т. Мен. нямаше никакъв „Тигър“ в нея. И все пак ти ме нарече така, когато за първи път установи контакт с мен. Ан никога не би разкрила толкова много за мен, но един руски агент, който ме знае от досиетата „А“, би ме познавал. Това беше грешка, сладурано.

Тя размаха пистолета в ръката си.

— Но не фатална като твоята. — Погледна другите. — Или като тяхната.

Видях лицето на Мартрел. Тя му се усмихна.

— Бедният глупак. Сега, след като знае, би казал и майчиното си мляко. Виж как ме гледа. За да си отмъсти, ще ви „изпее“ всичко.

Зад Мартрел Уоли изпъшка. Помъчи се да се освободи от въжетата, но се отказа и започна да ругае. На няколко пъти чух името си, преда да спре. Рондин разбра какво се опитвам да правя и се намеси.

— Защо не ни застреляш сега?

— Защото ще направя нещо по-интересно с куфара, който Спаад Хело донесе.

Проследих погледа й до черната чанта на стола.

— Знаеш ли какво има вътре?

— Разбира се.

На Рондин, Мартрел и Уоли тя каза:

— Експлозив, приятели. Всички ще умрете заедно. Дълго време няма да узнаят кои сте и защо сте умрели. Дотогава ще сме взели положението под контрол. Виж какво, тигре мой, ти ще направиш нещо за мен. Нещо, което Гейбън беше принуден да направи преди теб.

Тя бръкна в джоба си и извади няколко сгънати листа.

— За да спаси живота им той подписа изявление, че не е тук по своя собствена воля, а е отвлечен със сила и задържан от вашите агенти и смята, че ще го убият, ако не направи разкрития. Кълне се в непоколебимата вярност към нашата велика родина. Ето го, тигре мой, провалът ти… Когато изявлението стигне до Обединените нации и бъде правилно използвано, ще стане солидна причина за протест от наша страна срещу вашата „политическа провокация“…

По кожата ми мина хлад.

— И ти ще напишеш собственоръчно изявление и ще потвърдиш, че си имал задача да отвлечеш и убиеш Мартрел. Значи ще подкрепиш истинността на неговото изявление…

Тя се усмихна, но очите й бяха жестоки и хладни.

— А ти всъщност точно това направи. Отвлече го и ще го намерят мъртъв… Когато това излезе във вестниците, смятам, че ще си в много неприятно положение.

— А ако не подпиша?

— Ще подпишеш… — Тя погледна Рондин. — Ще стрелям в нея така, че да е много болезнено. Тя няма да умре лесно и веднага, както останалите, и ти ще трябва да я гледаш как страда, докато настъпи смъртта. Не, мисля, че ще подпишеш.

С глас, в който нямаше нито страх, нито напрежение, Рондин каза спокойно:

— Не подписвай, Тайгър!

— Предпочиташ да те застреля?!

— И други за били убивани преди мен. Ще има и такива след мен. Но трябва да запазим своята лоялност!

— Няма да разсъждаваш така с куршум в корема — каза Соня, като изпитваше задоволство от всяка дума.

— Може би не, но ако го спра да подпише тези глупости, по-добре е да те накарам да го сториш.

Наистина го мислеше. По дяволите, мислеше го! Но аз нямаше да й позволя да го направи.

— Млъквай, Рондин!

Видях я да се усмихва. Изпрати ми целувка, но в очите й съзрях решителност.

— Аз не съм твоята Рондин, не помниш ли? Може би тя щеше да предпочете бърза смърт, вместо да загуби всичко. Аз съм Едит, аз съм друга жена, въпреки че ме наричаш Рондин. Аз съм различен човек от нея, скъпи.

— Това сега няма значение — отвърнах.

— Значи ти направи всичко това просто за нищо? Ние умираме за нищо? Мислех, че вярваш в това, което вършиш! Вярвах, че си професионалист! Беше толкова… всеотдаен. Исках да изоставиш работата си, докато осъзнах, че никога няма да можеш. Вече дори бях готова и аз да заживея с нея. Знаех, че тази работа трябва да се върши и ти трябва да я вършиш. Бях готова да съм теб! Сега съм готова да умра за твоите принципи, Тайгър. Мисля, че това е последното, което ще ми позволиш да направя.

Тя отново бе изцяло моя, дори така — вързана и победена, пред очите на смъртта. Аз сия бях възвърнал, а чрез нея получих и малката отсрочка, от която се нуждаех.

За секунда помислих, че е твърде късно и пистолетът ще изгърми, преди да успея да го спра. Но казах:

— Соня, спри! Ще подпиша…

Тя се обърна с тържествуваща усмивка към Рондин. Изглеждаше като победа на слугинята над господарката й.

— Ти си много умен, тигре мой. Ще ми бъде мъчно, когато умреш. Закратко, защото ще си спомням изгревите, които прекарахме заедно. Но после ще забравя.

Тя бавно отстъпи назад към Спаад Хело, наведе се, бръкна в джоба му и извади тънки, но здрави белезници, и ми ги подхвърли.

— Закачи лявата си ръка на тръбата до теб. Здраво! Виждам какво правиш. И без номера!

Взех белезниците, щракнах ги на лявата си ръка, в дясната чувствах адския огън на болката при всяко движение. После заключих белезниците на тръбата.

Тя се доближи до мен с пистолет, насочен в главата ми. Бръкна в джоба си, извади листата и ги хвърли в краката ми.

— Аз ще диктувам — каза тя, — а ти ще пишеш.

— Моля те, Тайгър! — тихо изрече Рондин. Очите й бяха мокри и в тях имаше горчилка от поражението.

— Остави, скъпа. Всичко е в нейни ръце. Това все някога трябва да свърши.

— Не е така!

Взех листата и казах остро:

— Млъквай!

Нещо като стон бе сподавено в гърлото й. Аз бръкнах в джоба си и напипах писалката на Ърни, която имаше експлозивен заряд. Свалих капачката и я сложих от другия край.

— Хайде. Диктувай.

Соня продиктува три страници с възможно най-уличаващи свидетелства срещу нашата страна, които аз документирах за нейно задоволство. Казваше имената буква по буква, така че всички да могат да бъдат „проверени и наказани“. С един бърз поглед забелязах Рондин да ме гледа с истински ужас и отвращение, изписани и по лицето на Мартрел. Но той бе преизпълнен с отвращение и омраза и към всичко онова, което бе извратило до безумие съзнанието на най-скъпия му, обичен човек…

Разочарованието не слизаше от лицето на Рондин.

Написах всичко, подписах го с кръв, която се стичаше по ръката ми, и се облегнах, напълно изтощен. Соня изчака да свърша, взе куфара, отвори го и пусна часовника вътре. Оттам започна да се чува тихо, зловещо тиктакане.

— След пет минути всичко е свършено — каза ни тя. — Можете да викате и да надавате писъци на ужас, но няма кой да ви чуе. Това място е добре звукоизолирано, а по улиците все още няма хора. Твърде е рано. Едва зазорява…

Изчаках да свърши, завъртях капачката на писалката, колкото бе необходимо, закачих я на листовете с признанията и й ги подадох. Тя посегна, взе ги от ръката ми, без да сваля поглед от мен, и ги мушна в джоба си. Режеща болка прониза ръката ми, но аз потиснах неволната гримаса. Поне малко прикрих това, което Соня искаше да види изписано на лицето ми — унижението и болката на победения…

— Благодаря ти, тигре мой. Почти съжалявам, че няма да те видя вече… жив. Е, хайде, сега вече сбогом.

Не й отговорих. Чаках да излезе и се вслушвах в часовника в куфара. Тя ритна тялото на Спаад Хело настрани, отвори вратата, излезе и я затвори след себе си.

— О, Тайгър! Защо? — промълви Рондин.

Отново времето беше главният фактор. И то — секундите. Тръбата от газовата инсталация, за която ме държаха белезниците, беше доста по-слаба, отколкото показваше видът й. Издигаше се на около десет фута над пода и бе закрепена за тавана в горната си част. Почти изревах от болката, която разкъса ръката ми, но се изкачих по тази проклета тръба и извадих белезниците от горния й край. Свлякох се на пода и за миг останах на колене, подпирайки се със сетни усилия на ръцете си, после страшно предпазливо, въпреки пълното ми изтощение, откачих жиците на експлозива в чантата.

Развързах първо Уоли, за останалите не губих време.

— Издърпай го към задния изход! Бързо! Трябва да има няколко стени между нас!

Той не прояви глупостта да задава въпроси. Сграбчи Мартрел под мишниците, докато аз затеглих Рондин със здравата си ръка. Измъкнахме се в двора отзад и едва успяхме да се прикрием зад купчина бетонни панели.

В следващият миг последва ужасяващ гръм! Сякаш целият свят експлодира над нас в един истински вулканичен порой от огън, дим е прах.

Когато всичко затихна, аз се надигнах, отвързах Рондин и Мартрел, погледнах в очите й, които сега вече осъзнаваха всичко. Разбираше, че аз бях имал все пак един печеливш коз в ръцете си, който изиграх правилно, и в последна сметка ние победихме!

Приближихме се заедно до купчината към предната част на сградата. Вече долавяхме слаб вой на сирени. Приближаваха доста бързо към нас.

Сега вече можехме да ги посрещнем и поздравим. Бях готов да прегърна целия свят, почти всичко, даже и тъпите ченгета!

Слънцето едва се появяваше на изток като яркооранжев, извит надолу сърп, който посягаше да запали земята с огнената светлина на новия ден.

Соня беше още с мен, но не можеше да види този изгрев. В известен смисъл тя беше част от него, защото представляваше само едно ярко, влажно, кървавочервено петно на асфалта пред сградата. Там се отразяваше блясъкът на новия ден и финалът на едно дело, което най-после бе напълно завършено.