Кървав изгрев

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Пред апартамента се тълпеше навалица от поне 25 човека, някои с пижами и хавлии, други с набързо навлечени дрехи. Униформен патрул и един пожарникар настояваха хората да се отдалечат, докато изветрее газта. Никой от тях не се забавляваше от ситуацията, а обикновените любопитни с нищо не помагаха.

Използвах прескартата си, за да мина покрай полицая и вляза в антрето. Дежурният от охраната само кимна при показването на документа и каза:

— Вторият етаж. Късно идваш. Повечето от пресата вече си отидоха.

— Бях на друго обаждане — отвърнах небрежно и се заизкачвах.

Вратата на апартамент 2-С беше широко отворена. Прозорците — също, но още можех да почувствам остатъците от газ. Прекрачих, махнах на репортерите, които записваха подробности от детектива, и отидох в кухнята, където на пода лежеше покритото с чаршаф тяло. Двама служители от моргата, чиято кола чакаше долу, вече се готвеха да вдигнат трупа на носилка. Двама пожарникари и друг детектив стояха наблизо, смееха се нещо, напълно нехаещи за смъртта, която бе толкова наблизо. За тях това си беше до болка позната история. Попитах:

— Мога ли да хвърля един поглед?

Единият полицай сви рамене, кимна и продължи да говори. Човек от хората на моргата отметна чаршафа, за да мога да видя това, което бе останало от Бил Копли. Не беше красива гледка. А и никой не е в това положение.

Той лежеше по гръб точно до газовата печка с възглавница под главата и ръцете му бяха скръстени на гърдите.

— Странно, че искат да им е удобно, когато решат да умират — каза човекът, като посочи възглавницата. — Миналата седмица имаше двама такива. Единият дори се беше подстригал, избръснал и облякъл най-хубавите си дрехи. Сигурно за да спести усилия на погребалното бюро…

— Благодаря.

Човекът покри чаршафа и останките на Копли бяха качени на носилката. Детективът, който разговаряше с пожарникарите, приближи и нареди:

— Никакви снимки!

— Не си и заслужава. Какво се е случило?

— Един от наемателите подушил газ и се обади. Човекът е мъртъв твърде отдавна, за да можем да помогнем. Все същата стара и банална история.

Извадих бележник и писалка, и погледнах полицая:

— Уилиам Копли. Личната му карта го представя като застрахователен агент към агенция „Уотс“ — отвърна той на безмълвния ми въпрос. — Мисля, че е дошъл от Калифорния. Никой от съседите не знае нещо определено за него, а засега не сме се свързали и с офиса му.

— Защо го е направил?

— А, да. — Той посегна към масата и взе едно писмо. — Нямаше плик. Писмо, започващо със: „Скъпи Джо…“ от дама, подписана като „Фло“. Развалила годежа и се омъжила за някакъв си, в когото се влюбила внезапно. Писмото бе в ръката му, когато го намерихме.

Той ми го показа — една страница на евтина канцеларска хартия. Без име и адрес, писмото изглеждаше да е сгъвано няколко пъти. Подадох му го обратно:

— Лоша работа.

— Но и нищо ново. Затворил прозореца, включил фурната и котлона и си легнал. Поне си е направил труд да изгаси пламъка, иначе тук щеше да има страхотна експлозия. Обаче е забравил да изключи телевизора. Това може да свърши същата работа, като да запалиш цигара… Тези побърканяци не дават и строшен цент за това колко хора могат за си отидат заедно с тях. Аз лично предпочитам да скачат отвисоко. Невинаги, но обикновено е по-безопасно за всички…

Записах подробностите, имената на служителите и попитах отново:

— Имате ли нещо против да поразгледам?

— Не. Казах Ви, няма нищо особено. Само обикновени дрехи на ерген, а в хладилника няма храна дори за една котка. Тук е от около три месеца и вероятно се е хранил навън. Нищо чудно и за първи път да е ползвал печката…

Не ми отне много време да си съставя представа за Бил Копли. Вероятно най-доброто описание е именно „типичен ерген“. Но при наличието на факт, че е работил при Рей Уотс, не се връзвах на приказките за самоубийство. Всички, които работят в компанията на Рей, са бивши полицаи или служители на разузнаването. Тренирани, със здрава психика.

Пръснати по пода около кухненския асансьор и прозорците, имаше доста сгънати вестници, които запушваха дупки, и те бяха единствените неща не на място в цялата обстановка. Всичко друго беше спретнато и подредено като при военен.

На тоалетката в спалнята му лежаха шепа монети и отворен портфейл с пари, стърчащи от него, но леглото бе впечатляващо добре оправено, и, с изключение на липсващата възглавница, бе непипнато.

Двустаен апартамент с баня към спалнята. Дневната бе съчетана с кухня и обзаведена с два големи фотьойла, канапе и маса за хранене с четири стола. Имаше две малки възглавнички в единия ъгъл край канапетата. Застанах край него и забелязах три монети между възглавниците.

Прибрах бележника в джоба, казах „довиждане“ на полицаите и се отправих към вратата. Останалите наематели се трупаха и всеки се опитваше да надзърне в апартамента. Въпреки протестите им ги накараха да си разотидат по жилищата.

Полицаят каза:

— Свърши ли?

— Тук няма нищо.

— Същото казаха и другите. Така е, братче, невинаги излиза свястна историйка за вестника…

— Ще изчакам малко…

Точно преди да си тръгна, разгледах вратата, чиято ключалка бе извадена от полицаите при разбиването. Полицаят се обади отново:

— Действаха бързо. Добре, че не беше от металните противопожарни, каквито има в по-нови апартаменти.

— Не беше ли си сложил резето?

— По дяволите, винаги забравят по нещо.

— Така си е — потвърдих.

На ъгъла, при будката за цигари се свързах с Нюарк Кънтрол и говорих с Върджил Адамс. Казах му, че искам отново Ан Лайтър, Хукър и Джеймс да проследят какво точно е правил Бил Копли, и му описах накратко какво съм видял.

Той можеше да го предаде в доклада си до централата и да ми спести време. Казах му, че сменям хотела и ще му се обадя по-късно.

Влязох през страничния вход на хотел „Кинг Лиополд“, проверих дали има нещо, оставено за мен. Нямаше, и тогава се качих с асансьора до стаята си. Превъртях ключа и почти едновременно запалих лампата.

Сега Рондин не беше там. Но имах посещение. Компания от трима. Спокойни мъже, както си седяха и пушеха, мълчаливо и кротко, само дето единият държеше насочен към мен пистолет.

Първи се обади Хал Рандолф:

— Хайде, влизай, Тайгър.

Чу се и гласът на Томас Уотфорд:

— Моля, заповядайте, мистър Мен.

И двамата са шефове на IATS и когато те лично вземат участие в някой случай, значи работата е адски напечена. Не бях виждал другия по-рано, но беше достатъчно, даже прекалено типичен — CIA4, IATS или някоя друга система от този тип. Точно той бе с пистолет.

Рандолф ме остави да седна, кимна към младия мъж й той остави пистолета.

— Кой е приятелят ти? — попитах.

— Катър. Албърт Катър. Въпреки че не си го срещал, той е добре запознат с богатото ти на факти досие…

Погледнах го и забелязах науверения начин, по който седеше. Около тридесетгодишен и невероятно стриктно избаран със сивия си костюм, консервативна кройка. Всички белези на образование, възпитание и интелигентност се набиваха в очи.

— Може би това мога да ти кажа, Мен — продължи Рандолф с изписано на лицето задоволство. — Ние не можахме да накараме Конгреса на САЩ да предприеме действия срещу вашата т. н. група и персонално към Мартин Грейди, който все намира достатъчно влияние и пари, за да размотава процедурите. Но комитетът издейства вашата организация да бъде под постоянно наблюдение, при непрекъснато проверяване и проучване…

— „Тормозена“ не е ли по-точно казано, приятел?

— Не е добре да ме прекъсваш, Мен!

Нахилих му се откровено и не без известна наглост.

— Мръсна работа. Някой трябва да върши нещо, за да оправя шибаните бакии, които вашите хора доста често заформят!

— Но политическият аспект…

— Шибани глупости! — Рязко се изправих и ги изгледах отгоре. — Уморен съм, направо съм скапан от тези тъпи идиотщини, които ще последват. Как не разбрахте, че светът се променя! Ние винаги си търсим проблемите и враговете навън, а не се мъчим да си оправим батаците вътре! Ще се сблъскваме с руснаците, докато сме живи и съществуваме, но сега вече те не отварят достатъчно работа, за да оправдаят съществуването на плесенясали мозъци като вас! А ние сме цивилизована държава! И всички, които ни точат ножа отвън, колкото и реална опасност да представляват, са нищо пред маниакалните дегенерати у нас, докопали се някак до властта… Набий си го в главата, Рандолф! Не се знаем от вчера. Кой се валя в калта, когато всичко се обърка, военните не могат да се справят, а политиците се уплашат до смърт да не би да докоснат някой по мазола, та после да не ги преизберат? Пак ние, действащи под прикритие, но известни на когото трябва, защото вършим и мръсна работа, не се разтакаваме и се справяме с всичко. А вие ще ни „проучвате“!

Сега запомнете добре вие, тримата, и го предайте нататък! Никой не може да ни спре! Ще действаме, докато смятаме, че е нужно, а вие правете каквото трябва. Ако трябва да премахнем някой, за да се оправи заплетена ситуация, ние ще сме щастливи да го направим. Както и досега. Всички сме опитни професионалисти и вие, момчета, има какво да научите от нас. Много пъти ви опазихме да не си изгорите задниците и при тези действия загубихме маса хора. И никой не може да ни спре. НИКОЙ! А сега давай по същество, или върви да се гръмнеш!

За миг си помислих, че Рандолф и Уотфорд наистина ще експлодират. И двамата гледаха адски свирепо, а лицата им пламтяха от яд. Само Катър си седеше спокойно и ми се стори, че дори се усмихва. Накрая, след мъчителна пауза, Рандолф каза:

— Може би ние наистина можем да ви спрем, Тайгър. Точно сега. Веднага. Можем това, Тайгър! Можем дори да ви отстраним от играта.

— Как?

Знаех какви ще ги разтяга и съзнавах, че ако поиска, наистина може да го направи.

— Ти си проникнал в хотелската стая в Чембърлейн…

— И какво от това?

Не ми обърна внимание и продължи:

— Гейбън Мартрел ни даде подробно описание и те разпозна на снимка. Човекът от асансьора — също. Мартрел е пазен там, докато не бъде официално потвърдено политическото му убежище. Има неуредени формалности. Междувременно го охраняваме и твоите действия погазват установените правила.

— Дяволски много време ще ти трябва, за да го докажеш.

— Така е, но пък можем да те задържим достатъчно дълго, за да блокираме и забавим каквото и да си започнал или намислил.

— Ще бъде чудна историйка за заглавията на вестниците…

— В този случай дори и ние можем да си го позволим…

— Възможно е — признах неохотно.

Рандолф се ухили направо злобно.

— Само си представи, че се пробваме, Мен. Няколко дни в пандиза ще ти дойдат направо много добре. Отрезвяващо…

Но и аз на свой ред можах да се усмихна широко.

— Все още не сте ме питали.

Рандолф се намръщи.

— Какво?

— За каквото сте дошли. Защо НИЕ се интересуваме от Мартрел?

— Добре, защо?

— Защото дори да му приложите всички трикове и обработки от създаваното на разузнаванията до наши дни, той е достатъчно натрениран да не ви изпее абсолютно нищо. Просто точно на вашите хора нищо няма да снесе. И вие го знаете… Ще пази цялата огромна информация, като в стъклен сейф, който можем да счупим, но и да загубим с това безценното му съдържание. Той дори не трябва да се притеснява. Нищичко не можете да направите, за да го накарате да говори.

Попритиснах ги и той го разбираше. В ума си прехвърляше всички факти с надежда късметът да заработи за него. Каза:

— Предполагам, че ти можеш.

— Има начини…

— Знаем някои от начините ви. На няколко места оставихте доста тежки поразии зад себе си. Мъртви или съсипани хора…

— Но те проговаряха. Самите те бяха правили същите неща на другите. Толкова ми е мъчно за тях, колкото на теб за Хитлер.

— Но ти няма да направиш това.

Продължително го изгледах.

— И не е необходимо.

Уотфорд се облегна назад и скръсти ръце. Попита с безразличие:

— От какво всъщност се интересувате, Тайгър?

— Вече ви е ясно. От същото, от което и вие.

— Ако не ни кажеш нещо повече, няколко дни ще си извън играта.

Не се шегуваха. Трябваше да им подхвърля някой кокал. Казах:

— Един човек умря тази вечер. Видимо „самоубийство“ с газ… Името му е Бил Копли, работил е за агенция „Уотс“. Никой не знае с какъв случай се е занимавал, но може да се натъкнал на нещо, засягащо Мартрел. Бих ви предложил да проверите и ключалката на вратата за насилствено влизане и да огледате тялото за възможно инжектиране c някакъв седатив. Това го е държало неподвижен, докато газта го убива. Аутопсията може да покаже какво е използвано, но ви трябва най-добрата лаборатория, защото газта прикрива следите. Бих казал, че убиецът е отворил вратата, душил го е с възглавница до изпадане в безсъзнание, инжектирал е нещо и е „аранжирал“ сцената за очевидно самоубийство.

Тримата се спогледаха, смилайки с усилие за какво им говоря.

— Полицията знае ли това? — попита Уотфорд.

— Не съм си правил труд да питам. Бях на мястото като репортер. Тяхна работа е да стигнат до същите изводи.

— А ти как си се свързал с този Копли? Познаваше ли го отпреди?

— Не. Той ми се обади и каза, че има нещо, което може да ме заинтересува, във връзка с човека. Даде ми името и адреса, но когато отидох да се свържа с него, бе вече мъртъв.

— Но си отишъл като репортер — бърза каза Рандолф. — Използвал си прикритие…

— Така правя винаги, приятел. Не съм в положение да поемам много рискове. Никога не се знае на какво можеш да попаднеш. Защо не се заинтересувате от този случай?

Рандолф стана и се отправи към телефона.

— Ще си взема един душ, докато търсите. Нещо против?

— Давай.

Добре използвах времето си, вдигах много шум, избърсах се и навлякох къси панталони. Когато излизах от банята, Рандолф тъкмо затваряше телефона.

— Какво научи от доклада?

Той отвърна тихо:

— Открили са следа от убождане на бедрото му.

— О’кей, ето ти отправна точка. Сега знаеш точно толкова, колкото и аз.

Томас Уотфорд стана, Катър го последва.

— Ако ни баламосваш, ще се върнем при теб!

— Как ме открихте този път? Проследили сте Едит Кейн?

Уотфорд се усмихна мрачно и кимна.

— Да. Твоята Рондин… He беше достатъчно хитра, за да заблуди Катър. Препоръчвам ти да не напускаш града. Навъртай се наоколо.

— Това и възнамерявам да правя, джентълмени. Сега, ако си тръгвате, мисля да „понатисна възглавницата“.

Те минаха покрай мен и само Катър си направи труда да кимне за „лека нощ“. Стопроцентовият професионалист при среща веднага познава другия, ако е такъв като него.

Намигнах му и заключих вратата, след като благоволиха да се изметат.

Но не си легнах. Събрах си багажа и се измъкнах през аварийния изход. Няма проблем да си прекъснеш регистрацията без много шум, само с десет долара за момчето от руумсървис. Настаних се в хотел „Брайем“ под собственото си име — Тайгър Мен, Колумбия, обадих се на Рей Уотс от уличен телефон и му разказах за края на Бил Копли. Наредих му да не споменава за задачата, свързана с Мартрел. Ако имаше въпроси, той щеше сам да си отговори на тях.

Рей бързо схвана положението и каза, че ще се погрижи. Безпокоеше го факта, че Копли не е оставил нищо като някакъв вид информация. Знаех, че и да преореш мястото, няма да намериш нищо. Ако убиецът е имал време, той е открил всичко, оставено от Копли и представляващо интерес, защото вече бях съвсем наясно, че си имаме работа именно с професионалисти.

Оставих слушалката, върнах се в хотела и се строполих в леглото. Беше тежък ден. Междувременно бях съобщил на Нюарк Кънтрол къде съм. След това заспах.

Тя можеше първо да се обади. Но не го направи. Вместо това почука на вратата в 12 часа на обяд, като ме изтръгна от един много тежък сън. Трябваше трескаво да измъкна револвера и едва след това отворих вратата.

Тя стоеше усмихната и в първия момент не я познах.

В този миг жената, която бях оприличил на мишка, представляваше една истинска мечта в тесен костюм и пелерина. Косата й — напълно руса, бе вдигната високо. Ан Лайтър е или най-голямото превъплъщение на дявола в женски образ, което съм виждал, или ненадмината майсторка на женското преобразяване. Признавам, че ме впечатли. Казах:

— Влизай. Не съм облечен.

— Така разхвърлян и с този револвер в ръката си идеалната корица за едно определено списание…

— Чудесно.

Тя затвори вратата зад себе си и пристъпи в стаята.

— Фирмата на Грейди не може ли да си позволи по добри места за живеене? Мисля, че изкарвам повече от теб. — Ан се усмихна и настани удобно във фотьойла. — И престани да се мръщиш.

— Такъв съм. Характер.

— Очевидно. Мислех, че мъж с твоята надареност никога не спи сам…

— Празни приказки, бейби. Какво става?

Тя поклати глава и си позволи да ми направи физиономия.

— Казаха ми какво става с теб. Не повярвах напълно. Как стоят нещата в Щатите, Тайгър?

— Здраво и непоклатимо, кукло. Да приключваме.

Посегнах за панталоните и ризата, навлякох ги, а тя изобщо не се притесняваше да ме наблюдава. Предимство е да бъдеш достатъчно възрастен, за да избираш сам времето и мястото. Тази жена може да ми въздейства и е по-добре да се пази. Някой ден ще направи погрешно движение или ще каже излишна дума, и ще си навлече нещо, което е последно и фатално. Може би.

Професионалистка като нея бързо преценява характера на всеки. Каза:

— Отначало ли да почвам, или да обобщя?

— Само най-важното.

— Добре. Пуснахме информацията през централата и ето какво се получи. Твоят приятел Рей Уотс е натоварил Копли да тръгне по следите на Соня. Той е проверил на летището, и попаднал на жена, която пътува под името Хелън Уелс. Имахме късмет — една от стюардесите я разпозна със сигурност. Не е имала проблем със смяната на името, защото момичето знаело историята й и сметнало, че желае анонимност. От летището е взела такси…

— Намерихте ли шофьора?

— Разбира се. Той я е оставил при хотел „Шривспорт“ в началото на 30-а улица и тук следата свършва. Не се е регистрирала, нито пък някоя друга, отговаряща на нейното описание, е отсядала там.

— Това е доста работа за една нощ…

— Това е операция под команда „ПЛАТОН“ — напомни ми тя.

— А близките хотели?

— Всички.

— Такситата?

— Колкото можахме. Още не сме свършили. Хукър и Джеймс сега се занимават с това.

— Бил Копли?

— За него — абсолютно нищо. Или е попаднал на следите й и я е последвал, или се е отказал на същото място, докъдето стигнахме и ние, и се е прибрал вкъщи. Последното е мое предположение.

Потърсих в телефонния указател номера на хотел „Шривспорт“, но го открих в „жълтите страници“. Оказа се хотел само за жени и най-вероятно бе място за преспиване на момичета, дошли току-що в града. Нещо като временен разпределител, докато се намери работа или място другаде.

— Соня Девъл никога не би изпаднала до нивото на толкова евтини места — отбелязах.

— И ние така решихме. Предполагам, че просто е казала на шофьора да я закара там, и е сменила таксито.

— Къде са сега Хукър и Джеймс?

— Отседнаха в „Тафт“. Единият почива, а другият още обикаля.

— Ще видя докъде са стигнали. Някакви имена, с които са се регистрирали?

— Не.

— Добре. А ти какво смяташ да правиш?

Тя ми се усмихна щедро, стана и отметна пелерината. И с явна цел започна да се изхлузва от костюма си.

— Ужасно си падам по горещите легла, Тайгър. Затоплени специално за мен… Нямах време да си намеря легло, така че смятам да остана тук и да се наспя. Нещо против?

— Бъди моя гостенка — отвърнах великодушно.

Преди да успея да си сложа сакото, тя вече си бе свалила и блузата и аз се удивих на самия себе си. Какво, по дяволите, изобщо ме бе накарало да си помисля дори за момент, че е невзрачна като мишка?

Оказа се жена с едни от най-едрите гърди, които някога съм виждал, с дяволити, предизвикателни очи. Усмивката, който ми хвърли, бе едно огромно, нахално предизвикателство.

Не исках да гледам повече, а и тя вече не ме улесняваше в тази насока. Просто за да довърша играта хвърлих един оценяващ поглед точно, когато пръстите й намериха ципа на полата, и казах:

— Не пропилявай това, по което си падаш, сладурано.

Смехът й бе лек и гърлен.

— Твоите ивици все още не се появяват, тигърчо…

— Когато ги видиш, може и да изписукаш… — отвърнах.

— Силно ли?

— Ще те чуят всички наоколо…

— Нямам търпение — отвърна ми нахално тя и още по-нахално се отърколи гола в леглото.

Това просто нещо — да видя метаморфозата на една жена, ме накара да се замисля какво може да се е случило. Така че, противно и на собствените си очаквания, излязох, взех такси и отидох до „Шривспорт“, влязох в сградата и застанах пред рецепцията, където две ужасни типеси отбраняваха „бастиона“ от всякакви мъже. Те вдигнаха очи към мен с враждебност, която означаваше, че виждат мъже и само мъже, и че всеки мъж е само едно нещо — страхотно зло.

Едната, със стегната сива коса, процеди презрително само:

— Да? — и зачака.

— Бих искал да видя книгата за посетители отпреди три дни.

— Защо?

— Търся една жена. Възможно е да не е използвала истинското си име.

Усмивката й бе твърда и убийствено язвителна:

— Съжалявам, но това не е възможно.

Твърде много мъже са били сплашвани от тази усмивка. Твърде много си спомнят всесилния матриархат и авторитета вкъщи, и направо са падали възнак само при погледа, който видях.

Аз обаче съм късметлия. Този тип жени никога не са ми въздействали заплашително. Ако някой иска нещо да ми каже, не е този начинът.

Облегнах се на бюрото, колкото може по-дръзко, и когато тя прочете израза на лицето ми, схвана правилно какво й казвам. Попитах „учтиво“:

— Как ще ви хареса някоя голяма неприятност?

— Вижте…

— Отговаряй само каквото те питам!? — извиках.

— Ако мислите…

— Мисля, че веднага мога да ти разбия устата, дърта краво, и това, че си жена, няма да ме спре. Мога да намеря начин да разровя всички бакии тук и моментално ще се разхвърчите на всички страни, та ако искаш да пробваш, твоя работа.

Сега в очите й нямаше враждебност. Просто беше ужасно уплашена. Явно хулиганския ми вид бе достатъчно убедителен, даже повече от думите. Погледнах и другата:

— Само пипни телефона и ще те побъркам! Играйте по правилата и всичко ще свърши още сега.

Изведнъж и двете се превърнаха в уморени стари дами, нервно навлажниха устни с език и всяка чакаше другата да направи нещо, но не можеха да мръднат. Накрая едната все пак кимна, издърпа чекмеджето с регистрационните книги и го постави пред мен.

За онази нощ имаше записани девет резервации. Четири от имената бяха на омъжени, на останалите не беше отбелязвано семейното положение. Накарах дъртофелниците да ми дават описание за всяко посочено име. Наложи им се да се понапънат в припомнянето, но се справиха. Три от описаните отговаряха най-много на Соня Девъл, с изключение на една подробност — две от тях бяха брюнетки, а третата — червенокоса. Никакви пепеляворуси блондинки не се бяха регистрирали.

Но в наши дни качествените перуки не са рядкост. При това са лесносменяеми. А една опитна жена няма проблеми с промяната на външността си. Запомних номерата на стаите, сложих петдесетдоларова банкнота на рецепцията вместо извинение за наглостта си и върнах книгите на възрастните жени.

— Благодаря за съдействието. Съветвам ви да забравите, че изобщо сте ме виждали. Нали загрявате?

Останах, докато двете кимнаха отривисто, после едната взе банкнотата и вече бях почти уверен, че са ме забравили.

Но навън не ме бяха забравили. Усетих, че нещо дръпна рязко отстрани сакото ми и въпреки че не се чу никакъв звук, знаех, че някъде в нощта е изпратен куршум. Тичайки се хвърлих към паркираните коли до бордюра и вече изваждах в движение стария си 45-мм приятел от кобура. Точно зад мен нещо изплющя по настилката и рекушира някъде в нощта точно в мига, в който се шмугвах между колите, където клекнах и се сниших.

И двата изстрела дойдоха от лявата ми страна, отправени от оръжие със заглушител. Но не видях просветване и затова не засякох местоположението на стрелеца. Знаех, че не е от прозорец, защото ъгълът, под който рекушира куршумът от втория изстрел, изключваше това.

Точно тогава от една от сградите се разнесе весел смях. С викове и подбутвания отнякъде изскочиха десетина тийнейджъри, така че за това време улицата се оживи. Две таксита спряха, оставиха клиентите, после мина една полицейска патрулна кола, която тъкмо включваше сирената, за да отговори на далечно повикване. В този миг няколко души завиха на ъгъла и тръгнаха към мен.

Изправих се бавно, върнах револвера на мястото му, тръгнах покрай колите и се отправих на Запад към авенюто.

Две неща бяха доказани тази нощ.

Соня Девъл е в тази сграда и ТЕ я следят. Ако успееха да я вземат за заложница или премахнат — край с всякакви шансове да проговори Гейбън Мартрел.

А другото бе, че аз съм все още в списък „А“ на чуждото разузнаване. Напразно съм се залъгвал, че някой ще ме отпише така лесно. Но ще видим кой пръв ще се добере до нея.