Кървав изгрев

ДЕВЕТА ГЛАВА

Едва към седем се измъкнахме от метрото при 49-та улица, слети с тълпата. На щанда за вестници хвърлих поглед на последните издания. Както и очаквах, първите страници на повечето пишеха за нещо друго и аз бях спокоен, що се отнася до хората по улиците. Но в града шареха и по-внимателни очи. Точно от тях трябваше да се пазим.

Влязох през страничната врата на един магазин близо до телефонна кабина, пуснах монета и набрах номера на Уоли Гибънс. Иззвъня шест пъти, преди да вдигне. Той познаваше гласа ми и не се представих за в случай, че телефонът се подслушва. Казах направо:

— Виж, Уоли, съжалявам, че трябва да те обезпокоя, по ми трябват нещата, с които ти услужих за случая при строежа на „Уотсън-Брайс“. Ще се видим след час там, където Бинг кисне непрекъснато…

Затворих преди да ми отговори, но го чух как шумно си пое въздух. Преди две години, минавайки покрай сграда, строяща се от „Уотсън-Брайс“, той се спъна и падна в едно корито вар, и аз трябваше да се разтършувам и му намеря други дрехи. Тогава беше смешно, защото, така оплескан с вар, той изглеждаше като излязъл от някоя комедия. Не искаше и да чуе да се покаже на улицата в такъв вид. Бинг Уилис беше един стар приятел, който на практика живееше в бар „Стентън“ на Броудуей преди да умре, така че ако Уоли пресметнеше две и две можехме да отървем Мартрел от белия му комбинезон.

Опасявах се, че полицията знае в какво облекло се движи. Тъй като не се хванахме в капана им и единствените дрехи в апартамента бяха работните комбинезони, бързо щяха да се сетят. Но трябваше да проверяват всеки бояджия и работник в бели работни дрехи, а това отнема време.

Не вървяхме заедно е Мартрел. Аз се движех малко напред, а той ме следваше. При лош късмет него щяха да забележат първи и тъй като полицията трябва само да го прибере, аз оставам със свобода на действие. Вървяхме нагоре по Броудуей, задържани от оживеното движение, и пресякохме. Стигнахме бар „Стентън“ и влязохме в него.

Рон, дневният барман, беше свършил смяната си, но бе оставил плика, който търсех, зад касата. Барманът от нощната смяна ми го подаде и взе долара, който му предложих. Беше твърде зает да приготвя напитки, за да ми обърне внимание и тъй като бе пълно с работници от строежите наоколо, нито Мартрел нито аз изглеждахме не на място.

Отидох до масите в задния салон, избрах едно сепаре в ъгъла и седнах с лице към входа. Когато Мартрел влезе, беше добре скрит от наблюдение, с изключение на отсрещното сепаре. Един келнер дойде, взе поръчката ни за два сандвича и бира, записа я и се отдалечи.

Петнадесет минути, след като ни сервираха, влязоха Уоли Гибънс и Рондин, минаха покрай бара и се отправиха към задния салон. Уоли знаеше, че ще съм там. И преди съм го виждал бесен от яд, но сега лицето му беше нещо ново за мен.

Махнах му и протегнах ръка на Рондин. Само като я погледнах, нещо в мен се обърна. Казах.

— Здравей, скъпа.

Трудно бе да се разчете погледа, но не и усмивката й.

— Беше ли… страшно? — попита тя.

— Трудно. Седни. Това е Гейбън Мартрел.

Уоли хвърли през масата пакета към мен, погледна ме в пълно недоумение и започна да се хили.

— Дяволите да те вземат, Тайгър, да се продъниш в ада дано!

— Благодаря, приятел…

— Не благодари на мен. Благодари на нея. — С палец посочи Рондин. — Исках да се изпотиш, както аз се потях, но тя ме разубеди.

— Наблюдават ли апартамента ти?

— Да, но не беше трудно да се изплъзнем. Съзнаваш ли в каква дяволска каша си се забъркал?

— Не съм се свързал с никого.

— Ами тогава да те осветля по въпроса — той погледна Гейбън Мартрел, после мен. — Може ли да говоря?

— Давай.

— След като си се измъкнал от болницата, някой забелязал, че липсва полицаят от поста пред вратата. Той не се свестил веднага, за да обясни, така че те блокираха мястото от всички възможни страни след леко забавяне.

— Очаквах го.

— Пак ти вадиш късмет, — отбеляза той, — а някой друг го отнася.

— Какво искаш да кажеш?

— Долу в мазето намерили трима без документи за самоличност. Никой в болницата не ги познава, макар те да се кълнат, че са от персонала по чистенето. Полицията проверила нещата им и открила една „дреболийка“, предназначена да унищожи половината етаж. Една от машините за чистене на пода — тъпкана с взрив. Отнася като нищо цялата стая на Мартрел, дори и поставена извън вратата. Щяла е да свърши работа…

— Вестниците даже не споменават…

— Заповед отгоре. Не искат да се разбере. Пълно информационно затъмнение, но трима репортери били в сградата по друг повод, когато всички се разтичали, и разбрали какво става. Обади ми се Дейв Севърн и той ми разказа.

Мартрел промълви през стиснати зъби:

— Сега са решени на всичко…

Рондин протегна ръка през масата и я сложи върху моята.

— Тайгър… Трябва ли да правиш всичко това сам?

— Нямам избор.

— Все още имаш живота си…

Това е критичният момент! Мога да го видя в очите и. Всеки момент ще получа ултиматум. Може да бъде и сега, но тя не желае в този миг да мисля за нещо друго. Иска да съм освободен от всичко и спокоен, преди да го постави направо.

— Същото е и с много други хора, скъпа. Ако свършим всичко както трябва, те ще могат да запазят своя живот.

— А твоят собствен?

— Това е работата ми, Рондин. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Не се предавам никога. Имам поставена задача!

Очите й бяха безкрайно тъжни, когато отдръпна ръката си. Дадох пакета на Мартрел.

— Иди в мъжката тоалетна и се преоблечи. Пъхни работния комбинезон в коша за боклук под хартиените кърпи.

Обърнах се към Уоли:

— Кажи ми за тези, които ви наблюдават.

— Не се притеснявай. Не ни следят. Сградата се свързва със съседната чрез пасаж и ние се изнизахме през задния вход. Хванахме такси на авенюто и дойдохме направо тук.

— Телефонът ти подслушва ли се?

— Естествено. Или пък има смущения по линията… Виж, Бинг беше добре известен. Много хора го познаваха, знаеха и това място. Ако прослушват разговорите…

— Изчезваме веднага, щом се върне Мартрел.

— Тези от митническите власти идваха и снощи. Сигурно сега са там. Ще трябва да измисля някоя дяволски добра история за пред тях.

— Ще измислиш. Ти ще си във вихъра на най-страшната история, която някога си чувал. Ще са ми нужни двама свидетели за нея — точно ти и Рондин можете да бъдете тези свидетели. Нещо против, скъпа?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не. Този път не.

Дадох на Уоли адреса на склада и сигнала за почукване на вратата, за да ги разпознае Соня. Те с Рондин трябваше да останат с нея, докато се появим ние с Мартрел и всичко, което нашите хора искаха от него, щеше да се изясни. Трябваше да кажат на Соня да не разочарова Мартрел преди ние да свършим работата си с него заради нейната собствена безопасност, а и неговата. Единственото нещо, което можеше да спаси живота им, бе той да проговори. Тогава русите остават без избор. Ще трябва да сформират голяма бойна група и да действат бързо. Ако можем да разкрием и елиминираме центъра и връзките им, може и да ги спрем, но това ще почака. Първото и най-важно нещо сега е да опазим Мартрел.

Рондин и Уоли тръгнаха. Мартрел излезе, облечен в един от старите костюми на Уоли, а аз уредих сметката на бара.

Отново валеше лекият и топъл дъжд, достатъчен да опразни улиците и накара хората да се поприберат. Не ми харесваше да висим да ъгъла. Казах на Мартрел да върви до мен и тръгнахме. Придвижвахме се трудно и едва хванахме такси. Дъждът поне оправдаваше това, че държим главите си наведени. Но не достатъчно ниско. В един миг нечия ръка се пресегна, сграбчи ме за ръкава и грубоват глас викна:

— Хей! Хей, мистър!

Той никога нямаше да узнае колко близо е бил до смъртта. Наполовина бях извадил ръката с револвера, когато познах портиера от Томлинсън Билдинг.

— Ти не ми върна ключовете, шефе, мога да загазя, ако разберат, че връзката ключове я няма. Виж…

Блъснах го във входа на един магазин, а Мартрел нервно ни наблюдаваше.

— Извинявай, много бързах… — Бръкнах в джоба си и извадих двата ключа. Заедно с тях пръстите ми неволно дръпнаха и нещо друго — снимката на Спаад Хело, дадена ми от Ърни.

Портиерът взе ключовете. Бе мярнал и снимката, и възкликна:

— Ха, това е един от тия, дето доставят поръчките на Фаунтънс!

С усилие си наложих гласът ми да остане спокоен.

— Така ли?

— Сигурен съм! Редовно влиза и излиза оттам. Стиснат изглежда, затова съм го забелязал. Кой е той?

— Не е някой важен…

— Добре, че те срещнах, да си върна ключовете. Скапано време, а?

— Не е толкова зле — отвърнах.

Той се изхили, пусна ключовете в джоба си, вдигна си яката и продължи в дъжда. Погледнах Мартрел. Лицето му беше бяло като тебешир.

— Мога ли да видя тази снимка?

Дадох му я.

— Познаваш ли го?

— Спаад Хело. Познавам го повече от добре…

— Сещаш се — тук е, за да те ликвидира, Мартрел…

Той ми върна снимката и ме изгледа дълго и твърдо.

— Не, аз не съм най-важната му задача.

Ръцете ми се свиха в юмруци.

— Казвай! Изплюй камъчето най-накрая!

— Той е тук във връзка с плана „Валчек“.

Ето го пак този план.

— Казвай нататък. Бързо!

— В някаква сграда в Вашингтон има доклади и информации — руски секретни данни, включително и най-нови, но вашите хора все още не ги разбират. Скоро ще намерят начин да ги дешифрират и системата ще получи тежък удар.

— Знаеш ли за какво става дума?

— Не, друг отдел се занимаваше с това. Зная само, че е адски важно. Цялата сграда ще бъде унищожена. Това именно е план „Валчек“.

Отначало взех да проумявам бавно, но постепенно главата ми пламна от ужас, като взех да събирам детайлите на ситуацията и ги намествам в „пъзела“. Тази налудничава история започна случайно и се развива с ужасна преднамереност, а краят й не се вижда. Може вече й да е твърде късно.

— Мартрел, виж… Ще трябва сами да се оправят…

Сега в очите му се четеше твърдост. Почти бе взел решение.

— Както кажеш.

Дадох му адреса на склада и сигнала. Трябваше да стигне с такси и да не мърда оттам, докато пристигна. Уоли и Рондин щяха да бъдат при Соня, надявам се, в безопасност. Той може да разкрие на Уоли накратко плана „Валчек“, докато чака. Ако Уоли успееше да излезе с двете сензационни новини, щеше едновременно да блокира операцията и да се номинира за „репортер на годината“.

Вървяхме малко на запад, докато едно такси мина край нас и аз качих Мартрел в него. След няколко минути спрях друго и отидох на пристанището, до акостиралия „Мейтланд“.

Ирландският късмет все още беше с мен. Пристанището бе осветено и доста оживено. „Мейтланд“ се готвеше да отплава и нямаше много време. За 5 долара използвах телефона на пристанищната охрана и се свързах с Чарли Корбинет.

Той заговори нещо, но го прекъснах. Казах му къде съм и настоях да дойде веднага. Исках също един екип от IATS да бъде вдигнат по тревога, готов за бързи действия. Поисках достъп до всички международни линии за свръзка. Трябваше да са свободни, за да не губя време. Той не зададе никакви въпроси. Можеше да пита и по-късно. Знаеше, че върша нещо важно и затвори преди мен.

Пазачът каза, че корабът ще отплава след 45 минути. Погледнах часовника и зачаках до вратата, следейки за коли, идващи насам. С всяка изминала минута ставах все по-нервен. На Чарли му бе нужен половин час, за да дойде. Накарах го да задържи таксито.

— Сега на всяка цена трябва да успееш, Тайгър! — бе първото нещо, което каза.

— Задръж този кораб, Чарли! Можеш ли?

— Мисля, че да.

Каквото и да беше това, което показа на пазача, накара човека да отвори вратата за нас. Ние изтичахме по пристана, и по мостчето се качихме на палубата, където един едър мъж стоеше и препречваше пътя с грозна гримаса на обсипаното си с белези лице.

— Какво искате, по дяволите?

— Капитана! — каза Чарли, и отново размаха картата си.

— По дяволите, този кораб ще отплава. Нямаме време…

— Прави каквото ти се казва! — каза Чарли студено и твърдо.

Човекът изръмжа, отдалечи се и се върна само след минута с нисък кривокрак човек с износена синя униформа с настроението на раздразнен бик. Но той знаеше как да се държи с началството, когато го види, и не желаеше да утежнява нещата така, че отплаването да се отложи.

— Да, джентълмени?

Чарли ме погледна.

— Ти си на ход, Тайгър.

Извадих снимката на Спаад Хело и тази на мъртвия, когото той случайно застреля, и ги показах на светлината.

— Познаваш ли тези, двамата?

Той взе снимките, разгледа ги внимателно и каза:

— Да. Те се качиха на борда, когато пристигнахме. От Митницата са. Мисля че търсеха наркотици. Не е необходимо да казвам, че нищо не намериха. — Той посочи едната снимка. — Този изглежда мъртъв…

— И наистина е — отвърнах.

— Какво мога да направя за вас в такъв случай?

— Разтоварили сте пратка контейнери с преси „Кайплайтц“ и съоръжения за тях, адресирани за столицата. Какво стана с тях?

— Ще трябва да проверите на друго място за тази информация. Пристанищните работници, компаниите за превози…

— Няма време — нетърпеливо го прекъснах. — Всичко е затворено.

— Съжалявам, повече и е мога да ви помогна. — Върна ми снимките. — А сега, ако мога да се върна към задълженията си…

— Да, може.

Върнахме се на пристанището и застанахме под светлината на прожекторите. Чарли каза:

— Казвай, Тайгър.

— План „Валчек“.

— Дявол да го вземе! — избухна той.

Дадох му подробности по случая, които научих от Мартрел.

Руснаците са намерили начин да проникнат и се внедрят в тези сгради. Научили са, че пресите са доставени тук и са подготвили миниатюрно ядрено устройство. В един момент, при монтажа на тези преси в сградата, бомбата е щяла да избухне и да унищожи всичко в район с размера на малък квартал. Една жестока касапница, която пак щяха да припишат на терористи. Вината щеше остане в нас. Нямаше да има никакви следи от външна намеса, а някой налудничав фундаменталист щеше да се обади и да се похвали, че той стои зад цялата работа…

— И как всъщност се добра до всичко това?!

— Не е за вярване. Разбрах го от един смахнат дребен човечец, който се косеше, че е прахосал 1800 долара за един гайгеров брояч. Е, ще ми се да му кажа, че парите му не са отишли на вятъра, но сега той е вече мъртъв. Играл си е наоколо с тази джаджа и открил приспособлението в един от контейнерите, и ми се обади да ме извика. Не е знаел какво друго да прави. Аз реших, че броячът отчита нещо от фосфорециращия циферблат на пресата. И така му обясних. Казах му и как се е минал, че е купил брояча толкова скъпо. След това човекът се напоркал до припадък. После, когато „Мейтланд“ пристигнал, руският екип, действащ по план „Валчек“, дошъл на борда с фалшиви карти на Митническите гранични служби. Направили се, че търсят наркотици. Това е обичайно, така че никой нищо не заподозрял. А в действителност те проверявали товара си. И тогава сигурно някой от приятелите на Флетчър им е казал, че той се е разхождал с брояча покрай товара на кораба и те наистина се уплашили. Унищожили са брояча, открили са Клемънт пиян и са го хвърлили в реката. Той бе дребен човечец и няма да липсва на никого. Грешката им е, че единият от тях забрави в себе си фалшивата служебна карта на Митническия отдел. Уоли Гибънс се обади в отдела и му казаха, че не са изпращали хора на „Мейтланд“. Всичко това ми направи впечатление. През цялото време виждах, че нещата просто съвпадат с техния начин на действие.

— Можем да успеем навреме. Ако трябва, ще вдигнем на крак всички служби, които са се занимавали с тази пратка. Хайде!

— Къде отиваме?

— Всички от IATS са се събрали, за да чуят историята ти. Държат да го чуят от първоизточника. Хм, това май е единственият начин да отървеш въжето. Защото вече затягат примката около шията ти…

— Може би…

— Е, все пак е по-добре от нищо…

И те чакаха, както лешояди чакат едно тяло да умре, за да пируват с него. Дузина от тях седяха от двете страни на дълга махагонова маса. Гледаха ме, някои със смразяваща враждебност, а други — просто с любопитство оглеждаха човека, за който бяха слушали толкова много. Хал Рандолф седеше на далечния край, четири стенографа стояха до него и записваха всичко.

Това бе играта на Чарли и той не си губеше времето, защото бе от старата гвардия полковници, а те знаят какво да правят и как да го правят — и не понасят да им се бъркат. Беше част от тях и в същото време бе заедно с мен; и независимо от раздвоението голямата цел, за която работеше той, бе националната сигурност — цел, която щеше да постигне. Чарли фактически водеше война и трябваше я да спечели.

Разказах подробно, а те слушаха. Съзнателно пропуснах случая Мартрел и им изложих плана „Валчек“ c развитието на фактите около него. По-късно те сами щяха да стигнат до Мартрел, но все още не бе дошъл моментът, не точно сега.

Едва бях свършил и един от тези, които гледаха с любопитство, вече бе с телефон в ръка и даваше заповеди. Очевидно бе важна личност, защото само при една негова дума Хал Рандолф скочи и отиде на друг телефон да задвижи нещата. Щяха да проверят компютрите на товарителните компании, за да открият камиона за доставки и настоящото местоположение на контейнерите.

Не допускаха, че греша за нещо сериозно като това, и тъй като беше изминало доста време, може би пресите вече бяха доставени и монтажът им — започнал.

Внезапно Хал Рандолф вдигна ръка за тишина.

— Вашингтон на линията — съобщи той.

Всички в стаята замълчаха и го загледаха внимателно. Лицето му стана пепеляво, докато казваше в слушалката:

— Тези преси са пристигнали сутринта. Вече са в мазето на R-1 и в момента ги монтират.

Другият отсреща нареди:

— Спрете моментално монтажа! Евакуирайте района и незабавно изпратете екип!

Човек от екипа взе един от другите телефони и заповяда на оператора да осигури военен хеликоптер, готов за действие, събра групата и тръгна. Останахме само трима други и Рандолф.

Той дойде до мен, в очите му вече нямаше любопитство.

— Това ще бъде в твоя полза, разбира се, но трябва да отговарям за още неща. Точно сега си арестуван.

— Хиляди благодарности…

Когато те тръгнаха, Рандолф се приближи с останалите, усмихвайки се насила с твърдо стиснати устни.

— Откога чакам, Мен. Твоите проклети номера ми струваха много, а аз съм човек, който обича да си връща…

Ухилих му се почти нагло.

— Може да ти помогна малко и на теб ще ти потръгне.

Усмивката беше все още на лицето му, но се чувстваше, че е засегнат.

— Какво означава това? — попита той.

— Значи, че си обрал някои лаври за моя сметка. Може би трябва сам да заслужиш награда, която да те закрепи отново здраво на стола ти пред бюрото…

— Мога да мина и без да ми правят услуги. Особено ти…

— Но страната не може! — прекъснах го рязко.

Сега вече без изобщо да се усмихвам.

— Хайде, да не започваме лични заяждания, докато не се изясни положението като цяло. Все още нищо не е ясно…

Той ме погледна с очакване. Другите — също. А очите на Чарли бяха притворени и той се наслаждаваше на момента, колкото и аз самият, доволен, че нещата стават така, както искам.

— Мисля, че зная как можем да разбием връзките им. Вече съм наясно и откъде идват нарежданията им.

Някой каза нещо неразбрано. Лицето на Рандолф започна да се зачервява и белите му зъби проблясваха на него.

— Не се пазарим, Тайгър.

— Ами тогава, вървете по дяволите — казах спокойно.

Той посегна към ревера ми и почти ме сграбчи. Хванах ръката му и го отблъснах.

— Не ме пипай!

— Могат да те накарат да говориш.

— Имам много белези от хора, които мислеха като теб, но това досега не се е случвало. Ако не сте усъвършенствали техниката си, ще ти е трудно да ме пречупиш.

Чарли застана между нас.

— Кажи, каквото имаш да казваш, Тайгър! Кимнах и се усмихнах на Рандолф.

— Приказките ще оставим за после. Искам десетминутна преднина на улицата.

— Добре — каза той студено.

— Много бързо се предаваш, приятел. Искам да потвърдиш.

— Ако мислиш…

Чарли се обади:

— Познавам този човек, Хал, няма да каже нищо, ако не се навиеш. А ако се съгласиш, искам да спазиш уговорката.

Рандолф щеше да експлодира всеки момент.

— За толкова глупав ли ме мислиш?

— Доста глупав, ако не решиш бързо — прекъсна го Чарли. — През цялото време правим пазарлъци. Това не е нищо особено. Залагам за този човек. Ако смяташ, че сега те натискат от страна на правителството, задръж Тайгър и ядрото на групата ИМ ще се изплъзне. Но именно тогава наистина ще разбереш какво е натиск. Ще те смачкат. И аз ще се включа, и от Вашингтон, и Мартин Грейди, пресата и кой ли още не. През останалата част от живота си ще изрязваш вестници…

Не можах да не се засмея. Не мислех, че полковникът все още може да говори така. Рандолф знаеше, че той не се шегува. Стоеше, искаше да ме убие с поглед, но не можеше да го направи. Трябваше му минута, за да се успокои, бясно крачейки из стаята. Най-накрая дойде пред мен и каза:

— Добре, Мен, печелиш. Сега къде отиваме?

— Томлинсън Билдинг на Бродуей — отвърнах.