Кървава музика

1

Ла Джола, Калифорния

Черна, метална и лъскава правоъгълна табела се издигаше върху една затревена купчина в средата на равно подстриганата корейска трева, заобиколена от ириси и няколко тъмни циментови корита, запълнени с пръст. Върху табелата беше изписано с червени релефни букви името „ГЕНЕТРОН“, а под него се мъдреше девизът: „КЪДЕТО МАЛКИТЕ НЕЩА ИЗВЪРШВАТ ГОЛЕМИ ПРОМЕНИ“.

Лабораториите и офисите на Генетрон се помещаваха в една П-образна стоманено-бетонна сграда, заобиколена от правоъгълен двор с градина. Централният комплекс беше на два етажа, а от него до четириетажния прозрачен куб, заобиколен от висока телена ограда с електрически ток, водеха няколко павирани алеи.

Така Генетрон имаше две лица — лабораториите, където се извършваха опитите с биочипове и сградата, в която се разработваха изследванията по поръчка на военното министерство.

Дори в лабораториите достъпът бе ограничен и всеки посетител подлежеше на контрол и проверка. Служителите трябваше да винаги да носят значки с надпис и снимка, а посетителите получаваха специални временни пропуски. Отдавна управата на Генетрон — всъщност петима съкурсници от Станфърдския университет, които бяха основали компанията едва три години след дипломирането си — си бе дала сметка, че индустриалният шпионаж може да нанесе далеч по-сериозни финансови щети от намесата на което и да било разузнаване. Въпреки това общата атмосфера в никакъв случай не беше подтисната и консервативна и очевидно бяха положени немалко усилия за да се скрият с кадифена ръкавица инак стриктните мерки на охраната.

Висок, леко прегърбен мъж с разчорлени черни коси се измъкна мъчително от купето на червеното спортно волво и подсмъркна няколко пъти, докато пресичаше паркинга за служители. Тревата край паркинга бе щръкнала в предлятна разплодителна оргия, готова да порази всеки малко по-чувствителен нос. Мъжът поздрави небрежно Уолтър, навъсеният пазач на входа. Уолтър също така небрежно провери значката на пристигналия, като я прекара през процепа на лазерния датчик.

— Май не сте спали добре снощи, г-н Юлам? — попита любезно той.

Върджил прехапа лекичко устни и поклати глава.

— Купони, Уолтър.

Очите му бяха зачервени, а носът му беше подпухнал от честото бърсане с кърпата, подаваща се от крайчеца на джоба на сакото му.

— Не мога да разбера, как учени хора като вас не се сещат, че не бива да се прекалява с веселбата в неделя вечер?

— Какво да се прави, не трябва да се отказва на дамите — въздъхна Върджил, докато го подминаваше. Уолтър се ухили и кимна, въпреки че искрено се съмняваше в това, че животът на Върджил е кой знае колко забавен и претрупан с купони. Освен ако представите за мъжка привлекателност не бяха се променили от времето на неговата младост, едва ли която и да било дама би обърнала внимание на мъж, чиято брада от близо седмица не бе виждала бръснача.

Юлам в никакъв случай не беше най-забележителната фигура в Генетрон. Макар и висок на ръст, той бе възпълничък, във всеки случай доста над нормалното за възрастта си — трийсет и две години — тегло, ходеше прегърбен под някаква невидима тежест, оплакваше се от високо кръвно и болки в гърба и рядко се сещаше да избръсне вече прошарената си брада, придаваща му допълнителен страдалчески изглед.

А и гласът му сякаш не беше създаден за да печели приятели — остър, леко писклив в някои моменти и прекалено силен. Двайсетината години, прекарани в Калифорния бяха поизгладили тексаския му диалект, но когато се гневеше или вълнуваше той неизменно изплуваше за да напомни за себе си.

Единствената що годе отличителна черта бяха неговите изумрудено зелени, вечно ококорени очи, скрити под чифт красиво оформени като сенници ресници. Функцията им обаче бе по-скоро декоративна, отколкото приложна, защото вървяха почти неизменно с чифт стъкла с черни рогови рамки. Върджил беше късоглед.

Той пое енергично нагоре по стълбата, като взимаше по две и дори три стъпала наведнъж и бетонните й подпори скоро взеха да вибрират болезнено. Като стигна втория етаж, Върджил сви по коридора, навлезе в сектора за разработка на свръхмодерни биочипове и се насочи към общата лабораторна зала. Работният му ден обикновено започваше с проверка на образците в някоя от петте центрофуги. Последната заложена от него серия се бе въртяла шейсет часа при 200 000 G и сега вече бе готова за анализи.

Въпреки едрия си ръст Върджил съвсем не беше непохватен и притежаваше изключително деликатни и чувствителни ръце. Той извади скъпия ротор от черен титан от ултрацентрофугата и затвори херметизиращия похлупак. След това постави внимателно ротора върху лабораторната маса, измъкна едно по една петте епруветки от гнездата им и ги огледа, като примижаваше срещу светлината. Под гумените им капачки се бяха оформили няколко ясно отграничени слоя.

Върджил се усмихна и веждите му подскочиха над роговите рамки на очилата. Имаше едри, неравни и леко пожълтели от богатата на естествен флуор вода зъби.

Тъкмо се канеше да изсмуче буферния разтвор и най-горния ненужен слой, когато лабораторният телефон зазвъня. Той остави епруветката при другите в статива и вдигна слушалката.

— Тук е Върджил, общата лаборатория.

— Върджил, обажда се Рита. Видях те, че идваш, но не те намерих в твоята лаборатория…

— Хей, Рита, къде се губиш? Нещо интересно?

— Ти ме помоли — каза ми — да те уведомя, ако се появи един определен човек. Мисля, че той е тук, Върджил.

— Михаел Бернард? — подскочи Върджил и гласът му затрептя.

— На него прилича. Но Върджил…

— Слизам веднага.

— Върджил…

Той затвори, огледа за миг епруветките и накрая реши да ги остави както са си сега.

Приемната на Генетрон бе едно просторно овално помещение в източното крило, заградено от панорамни прозорци и богато украсено с фикуси в керамични саксии с хромирани подложки. Светлините на утринното слънце трепкаха жизнерадостно по небесносиния килим, когато Върджил се появи откъм лабораторното крило. Рита се надигна от бюрото си, докато профучаваше край нея.

— Върджил…

— Благодаря — измърмори той. Очите му следяха неотклонно достолепния джентълмен, изправен край единствения облицован с кожа диван в приемната. Нямаше никакво съмнение — Михаел Бернард, в собствена персона. Върджил го познаваше от снимките и корицата на „Тайм мегъзин“ отпреди три години. Той протегна разтреперано ръка и лицето му се разкриви в невероятна усмивка.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Бернард.

Бернард пое ръката на Върджил, но имаше объркан вид.

На прага на широкия портал пред луксозно обзаведения показен офис на компанията бе застанал Джералд Т. Харисън, притиснал слушалката на телефона с рамо. Бернард го погледна въпросително, в очакване на обяснение.

— Ужасно се радвам, че сте прочели писмото ми… — продължаваше да бърбори Върджил, преди да регистрира присъствието на Харисън.

Междувременно Харисън приключи припряно разговора, който водеше и затвори телефона.

— Всеки пост има свои привилегии, Върджил — рече усмихнато той и застана до Бернард.

— Извинете… какво писмо? — попита Бернард.

— Това е Върджил Юлам, един от нашите водещи изследователи — побърза да се намеси Харисън. — Господин Бернард, всички ние ужасно се радваме на пристигането ви. Върджил, веднага щом се освободя ще дойда да обсъдим въпроса, който те интересува.

Нямаше нищо за обсъждане помежду им.

— Разбира се — отвърна Върджил. Вече се беше прегърбил под неприкрития намек — отново изместен встрани, избутан в глуха линия.

Бернард очевидно никога не беше чувал за него.

— По-късно, Върджил — повтори настойчиво Харисън.

— Но да, разбира се. — Той отстъпи назад, погледна умолително Бернард, сетне се обърна и пое към задния коридор.

— Кой беше това? — попита Бернард.

— Един много амбициозен млад човек — произнесе навъсено Харисън. — Но ние го държим под контрол.

Кабинетът на Харисън бе разположен на приземния етаж в западното крило на лабораторната сграда. Стените на стаята се криеха зад масивни дървени лавици, по които бяха подредени в стройни редици различни научни издания. Най-скъпите се разполагаха нашироко в рафтовете на височината на погледа. Под тях следваха редовете от различни антикварни телефонни указатели — стара страст на Харисън — имаше и няколко лавици с книги по компютърно програмиране. Върху облицованото с черна кожа бюро бе поставен само тефтер за бележки и монитор.

От основателите на Генетрон единствено Харисън и Уилям Йънг бяха останали достатъчно дълго, за да се радват на резултатите от първите лабораторни разработки. И двамата се занимаваха повече с бизнес, отколкото с изследователска работа, макар докторатите им да висяха в красиви рамки на стените.

Харисън се облегна назад в мекото кресло и сплете пръсти зад врата си. Имаше руса коса, внимателно сресана така, че да скрие преждевременното й оредяване. Върджил забеляза, че под мишниците му са се оформили едва забележими влажни полукръгове.

— Върджил, получи се нещо крайно неловко — поде той.

— Съжалявам.

— Аз два пъти повече. Поканил си господин Бернард да посети нашите лаборатории.

— Да.

— Защо?

— Мислех, че ще бъде заинтригуван от работата ни.

— И ние така смятаме. Затова го поканихме. Изглежда въобще не е узнал за твоята покана, Върджил.

— Така изглежда.

— Действал си без наше знание.

Върджил стоеше прав до бюрото, втренчил поглед в гърба на монитора.

— Трябва да призная, че си свършил доста полезна работа за нашата компания. Ротуайлд те смята за брилянтен, може би дори за безценен. — Ротуайлд бе ръководителят на групата за разработка на биочипове. — Но някои от другите са на мнение, че на теб не бива да се разчита. А ето сега… и този инцидент.

— Бернард…

— Не, не става дума за Бернард, Върджил. За това. — Той завъртя монитора и натисна едно копче на клавиатурата. На екрана се появи началната страница от тайния файл в компютъра на Върджил. Той се ококори и почувства, че гърлото му се свива болезнено, но все пак се овладя преди да започне да се задушава. Вълнението му видимо остана в рамките на нормалното за подобни случаи. — Не съм го чел целия, но все пак ми стига за да знам, че си се захванал с нещо крайно подозрително. Може би дори неморално. Тук, в Генетрон, обичаме да се придържаме към някои определени правила и норми особено в светлината на предстоящото ни излизане на пазара. Но не единствено заради тази причина. Аз самият държа компанията да следва строги морални принципи.

— Не съм извършил нищо неморално, Джералд.

— Така ли? — Харисън прелисти няколко страници. — Занимавал си се с конструиране на нов тип ДНК-комплементи за няколко видове микроорганизми, поставени под контрола на НИЗ1. На всичко отгоре използваш клетки от бозайници. Бедата е, че ние не сме оборудвани с необходимата екипировка за произтичащите от това рискове — не и в общата лаборатория. Надявам се все пак, че ще бъдеш в състояние да ме убедиш в абсолютната безвредност и безопасност на твоите изследвания. Нали не си се хванал да създаваш нов чумен щам за някоя революционна организация от Третия свят?

— Не — отвърна лаконично Върджил.

— Чудесно. Част от този материал надхвърля моите познания. Изглежда сякаш се опитваш да разшириш мащабите на изследванията върху БМП2-проекта. Не бих се изненадал ако вътре има ценни неща. — Той направи многозначителна пауза. — С какво, по дяволите, си се захванал, Върджил?

Върджил свали очилата и ги изтри с крайчеца на бялата си престилка. Сетне неочаквано подсмъркна — рязко и шумно.

Харисън дори не се постара да прикрие отвращението си.

— Едва вчера успяхме да преодолеем твоя код. И то почти случайно. Защо е трябвало да се криеш? Или предпочиташ ние да не знаем за това?

Без очила Върджил имаше безпомощен и ококорен изглед. Той запелтечи някакъв набързо скалъпен отговор, после неочаквано млъкна и изпъчи предизвикателно брадичката си напред. Гъстите му вежди се сключиха в болезнена изненада.

— Освен това, до мен стигнаха сведения, че си използвал геноконструиращия ни апарат. Без разрешение, естествено, но ти изглежда не си от онези, които чакат зелена светлина.

Лицето на Върджил се обагри в тъмночервено.

— Да не ти е лошо? — попита го Харисън. Няма съмнение, че изпитваше перверзно удоволствие заради начина, по който се гърчеше Върджил. На ситно потрепващите му устни се показа зародиша на доволна усмивка.

— Нищо ми няма — отвърна Върджил. — Аз… се занимавах с биологика.

— Биологика ли? Не съм запознат с този термин.

— Това е страничен клон на биочиповете. Автономни органични компютри. — Болезнено непоносима бе мисълта да каже дори още една дума. Беше писал на Бернард — очевидно безрезултатно — с молба да пристигне тук и да се запознае с разработките му. Нямаше никакво желание да ги предлага доброволно или инак на Генетрон в качеството си на най-обикновен наемен служител — според договора. На пръв поглед идеята му изглеждаше съвсем проста, а му беше отнела близо две години — две години тайни и неимоверни усилия.

— Заинтригуван съм. — Харисън завъртя монитора към себе си и отново взе да прелиства документа. — Значи не говорим само за белтъци и аминокиселини. Виждам, че си се захванал с хромозомите. Дори рекомбиниращи гени от бозайници, смесвани с бактериални и вирусови гени. — Пламъчетата в очите му неусетно бяха изгаснали и сега те изглеждаха непроницаемо сиви. — Само това е достатъчно да затворят Генетрон още сега, Върджил. Ние не разполагаме с никакви предпазни мерки за подобни неща. Не си спазил дори елементарните правила за сигурност.

— Не е вярно, че съм се занимавал с репродуктивни гени.

— Твоите да не са някакви други? — подскочи Харисън, ядосан че Върджил се опитва да го изпързаля.

— Това са интрони. Вериги, които не закодират информация за белтъчна структура.

— И какво за тях?

— Работя само в тази област. Опитвам се… да добавя още нерепродуктивен генетичен материал.

— Звучи ми доста противоречиво, Върджил. Никой все още не е доказал, че интроните не са в състояние да закодират информация.

— Така е, но…

— Но… — Харисън вдигна ръка. — Всичко това няма кой знае какво значение. Фактът е налице — работил си по неща извън договора, опитал си се да запознаеш с резултатите Бернард — без наше знание — и вероятно за да получиш неговата лична поддръжка. За своя изгода. Вярно ли е?

Върджил предпочете да замълчи.

— Не се мисли за голям хитрец, Върджил. Не и в света на бизнеса. Може би все още не си даваш сметка за последствията.

Върджил преглътна мъчително. Лицето му беше пламнало. Чувстваше как пулсира кръвта в слепоочията му и дори лекичко му се виеше свят от прекомерното напрежение. Той подсмъркна два пъти.

— Добре, сега ще те запозная с последствията. Мисля, че си на крачка от това да те изхвърлим от тук.

Върджил вдигна изненадано вежди.

— Да, така е, ти си твърде важен за БМП-проекта. АКо не беше, щеше да изхвръкнеш от тук още в тази минута и аз лично щях да се постарая да не те наемат на работа в нито една частна лаборатория. Но Торнтън, Ротуайлд и другите смятат, че все още можеш да се поправиш. Да се поправиш, казвам. Помисли върху това. Още не съм се съветвал с Йънг. Но да знаеш — сгазиш ли втори път лука — заминаваш си.

Той фиксира заплашително Върджил под сключените си вежди.

— Престани да си губиш времето с излишни занимания. Твоят файл остава тук, но искам да прекратиш незабавно всички експерименти извън БМП-проекта и да унищожиш микроорганизмите, с които си работил. Ако не го направиш, смятай се за уволнен. Два часа, Върджил. Никакви изключения, никакво отлагане.

— Да, сър.

— Това е всичко.

2

Уволняването на Върджил едва ли би впечатлило особено неговите колеги. През трите години работа в Генетрон той беше извършил безчислен брой дребни нарушения в лабораторния етикет. Изключение беше да измие стъкларията, която ползваше и на два пъти беше обвинен, че е пропуснал да изтрие капки от етидиум бромид — много силен мутаген — попаднали върху лабораторните маси. Освен това не се отнасяше с нужното внимание и към радионуклеидите.

Повечето от хората, с които работеше, не биха изразили никакво съжаление от загубата му. В края на краищата всеки един от тях бе млад и надарен специалист в една многообещаваща научна област, повечето очакваха да забогатеят и да основат собствени компании в рамките на следващите няколко години. Върджил се отличаваше съществено от тях. Работеше интензивно и без да вдига особен шум през деня, а след това оставаше да работи извънредно и нощем. Не беше общителен, но и не се държеше враждебно, просто не обръщаше внимание на обкръжаващите го.

Своята лична лаборатория делеше с Хейзъл Овертън, която се славеше с невероятна педантичност и добросъвестност. От всички Върджил най-малко би липсвал на Хейзъл. Може би тъкмо тя бе проникнала в тайния му файл — справяше се чудесно с компютрите и сигурно би дала десет години от живота си за да му създаде подобни неприятности. За съжаление не разполагаше с никакви доказателства, а и нямаше смисъл да се поддава на параноични настроения.

Когато влезе, лабораторията тънеше в мрак. Хейзъл тъкмо извършваше флуоресцентен оглед на желатиновата електрофорезна матрица с миниатюрна ултравиолетова лампа. Върджил включи осветлението. Тя го погледна, свали защитните очила и на лицето й се изписа раздразнение.

— Закъсняваш — бяха първите й думи. — Оставил си лабораторията като неоправено легло. Върджил, това е…

— Истинско безобразие — довърши той вместо нея и хвърли папката с документацията на масата.

— Зарязал си цял статив с опитни образци на масата в общата лаборатория. Боя се, че са унищожени.

— Майната им.

Хейзъл се ококори в него.

— Божичко, колко сме ядосани само!

— Току що ми стъпиха на шията. Заповядаха ми да прекратя всякаква извънпроектна работа и да предам досегашните си резултати на Харисън — в противен случай ми показват зелена светлина.

— Не са прави — произнесе с известна симпатия Хейзъл. Харисън бе прекратил една от нейните извънпроектни разработки преди няколко месеца. — Къде оцапа работата?

— Какво значение има за теб? Предпочитам да остана сам — той й се озъби над масата. — Можеш да довършиш опита в общата лаборатория.

— Бих могла, но…

— Ако не изчезнеш — добави мрачно Върджил, — ще ти размажа петритата с агар по пода.

Хейзъл го изгледа за миг, но вероятно прецени, че този път не се шегува. Тя изключи електродите, събра си набързо багажа и тръгна към вратата.

— Моите съболезнования — подхвърли му през рамо.

— Прието.

Трябваше да изработи някакъв план. Той почеса замислено наболата си брада, докато се опитваше да открие някакъв бърз начин за спасяване на онова, което можеше да се спаси. Склонен бе да пожертва някои продукти на експеримента — културите с Ешерихия коли, например. Те бяха отдавна изминал етап от работата. Пазеше ги като спомен и отправна точка за напредъка си, а донякъде и като резервен вариант, в случай, че се препъне в някоя от следващите си стъпки. Работата обаче, бе потръгнала неочаквано добре. Все още не беше напълно завършена, но бе достатъчно близо до успеха, за да почувства свежия му полъх.

Хейзъловата половина от лабораторията бе изрядно подредена и чиста. В неговата цареше бъркотия, истински хаос от разхвърляно оборудване и пакети с разпечатани химикали. Дори някога бялата абсорбираща гюдерия висеше небрежно от дръжката на едно полуоткрехнато чекмедже и единият й край бе затиснат от пластмасов контейнер с разтворител.

Върджил застана пред таблото за записки и заразглежда почти непонятните бележки, които бе надраскал преди няколко дни.

На пръв поглед драсканици на душевно болен и Хейзъл едва ли би им обърнала някакво внимание. А може би не? Сред учените бе честа практика да си записват всякакви безумни идеи, моментни вдъхновения и дори шегички и да ги забравят там — докато ги изтрие следващият ентусиазиран гений. Кой знае…

Бележките биха могли да пробудят любопитството на някой също толкова умен, колкото бе Хейзъл. Особено след като са забелязали, че работата му по проекта БМП изостава.

Не беше проявил нужната предпазливост.

Проектът БМП — Биочипове с Медицинско Приложение — трябваше да бъде първият практически продукт на биочиповата революция — комбинирането на протеинова макромолекулна верига със силиконови микроелетронни елементи. За биочиповете се пишеше от години в научната литература, но Генетрон се надяваха да бъдат първите създатели на приложни образци, които да преминат изпитания и да получат одобрение в рамките на няколко месеца.

Конкуренцията съвсем естествено беше жестока. Поне още шест компании в Ензимовата долина — както я наричаха, по аналог със Силиконовата — работеха в същата насока. Някои бяха започнали като фармацевтични лаборатории, надявайки се да заделят част от спечеленото за разработки върху рекомбинираща ДНК. Ала съвсем скоро бяха осъзнали накъде духа вятърът и сега влагаха всички усилия в създаването на биочипове. Генетрон беше единствената фирма, създадено по начало за разработване на биочипове.

Върджил взе една гума и изтри внимателно бележките. Мислеше си за това, че събитията винаги се бяха обръщали срещу него. Нерядко — би могъл да го признае с ръка на сърцето — той самият бе предизвиквал буреносните облаци над главата си. Нито веднъж досега не му се бе отдало да доведе започнатото до успешен край. Нито в работата, нито в личния си живот.

Така и не беше се научил да преценява последствията от собствените си действия.

Той извади четири пришити с тел бележника от едно заключено чекмедже и ги добави към заплашително нарастващата купчина от документи, които по някакъв начин трябваше да измъкне от лабораторията.

Не можеше да унищожи всички доказателства. Трябваше да спаси поне културите с бели кръвни клетки — неговите специални лимфоцити. Но дори да ги изнесе навън — къде ще ги държи?

Никъде. Просто нямаше къде да ги остави. Генетрон разполагаше с всичко, каквото му беше нужно за изследванията, а докато се настани в друга лаборатория щяха да минат месеци. През това време делото на неговия живот просто щеше да загине.

Върджил излезе през задната врата на лабораторията, мина покрай дезинфекциращите душове — оборудвани за работа в случай на опасен инцидент — и се насочи към инкубаторите, които бяха разположени в едно от вътрешните помещения. Тук край стената бяха подредени в стройни редици седем емайлирани хладилници, а върху вратите им блестяха екраните на електронните датчици, отчитайки непрестанно температурата, концентрацията на въглероден двуокис и парциалните налягания във всеки един от тях. В далечния ъгъл, сред инкубатори с най-различни форми и модели (повечето закупени на старо при някоя разпродажба на банкрутирала лаборатория) беше и неговият, със залепена отгоре изписана с червен флумастър бележка „за лична употреба“. Той отвори вратичката и извади отвътре таблата с петритата.

Бактериите във всяко едно от тях бяха развили свои собствени, нетипични колонии — оранжево-зелени мехурчета, които приличаха на въздушната карта на Париж, или Вашингтон. Криволичещи линии разделяха гроздовидните скупчвания на сектори, всеки от които се отличаваше със собствен причудлив строеж и — както предполагаше Върджил — функция. Тъй като всяка бактерия в културата притежаваше потенциален интелектуален капацитет на опитна мишка, напълно възможно бе вътре в петрито да се бяха образували прототипи на общества и тези общества да бяха създали свое вътрешно функционално разделение. Напоследък малко ги бе позанемарил, тъй като опитите с реконструираните Б-лимфоцити поглъщаха цялото му внимание.

Всички те бяха като негови деца. И всички до едно се бяха оказали изключителни.

Почувства, че се изпълва с гняв и отвращение, когато накрая запали газовата горелка и доближи едно по едно петритата до пламъка, като придържаше стъклените им стени с метални щипци.

След като свърши, той се върна в своята лаборатория и пусна петритата в стерилизационната ваничка. Това беше пределът. Повече не бе в състояние да унищожи нищо. Изпитваше такава невероятна омраза към Харисън, каквато не бе чувствал към никое човешко същество. Очите му се замъглиха от бликналите сълзи на отчаяние.

Върджил отвори лабораторния келвинатор и извади отвътре спинерова колба и пластмасов статив, съдържащ двадесет и две епруветки. Колбата беше изпълнена със светложълтеникава течност — лимфоцити в серумна среда. Беше конструирал специално пригодена бъркалка със съвсем фини тефлонови „платна“, така че разбърквайки серума да не причинява особена вреда на доста чувствителните клетки.

Епруветките съдържаха физиологичен разтвор и прецизно концентрирани серумни хранителни вещества, които да обезпечават необходимата енергия за клетките, докато бъдат изследвани под микроскопа.

Той изтегли от течността в колбата и внимателно добави по няколко капки в четири от епруветките на статива. След това върна колбата обратно на държача. Дискът под нея се завъртя.

След като се загреят до стайна температура — процес, който той обикновено подпомагаше като изтласкваше с ветрило затоплен на спиртника въздух — лимфоцитите в епруветките щяха да преминат в активно състояние и да започнат отново да се делят, нещо което беше невъзможно докато са замразени в хладилника.

Щяха да продължават да трупат знания, добавяйки нови сегменти към изменените участъци от тяхната ДНК. И когато, в следващата фаза на клетъчния растеж, новите ДНК се възпроизведат в РНК, които на свой ред послужат за шаблон при продукцията на аминокиселини и когато тези аминокиселини се превърнат в белтъци…

Тези белтъци ще бъдат много повече от обикновени градивни единици на клетъчната структура, защото другите клетки ще са в състояние да ги разчитат. Или да извличат от тази клетка свободна РНК, която да поглъщат и четат. Или — тази трета възможност се беше появила неочаквано след като Върджил успя да вкара фрагменти от бактериална ДНК в хромозоми от бозайник — цели сегменти от ДНК могат да бъдат изваждани и предавани по веригата.

Всеки път, когато се замислеше за това, му се завиваше свят от безкрайните възможности, от безчислените начини, по които клетките биха могли да общуват помежду си и да развиват свой интелект.

Идеята за разумна клетка все още му се струваше странна и невероятно красива. Караше го да изпада в унес и да стои с часове, замислен, втренчен в стената, без да върши нищо.

Той вдигна покривалото на микроскопа и пъхна пипета в една от епруветките. Калибриращият прибор изтегли точно зададеното количество течност и той го разля в тъничък овален пръстен върху предметното стъкло.

От самото начало Върджил знаеше, че идеите му не са нито налудничави, нито лишени от смисъл. Първите три месеца работа в Генетрон, през които бе помагал в създаването на силиконово-протеинов интерфейс за бъдещите биочипове, го бяха убедили, че създателите на проекта пропускат нещо съвсем очевидно и изключително заинтригуващо.

Защо трябва да се ограничават в рамките на силиконово-протеинови биочипове с размери близо една стотна от милиметъра, когато в почти всяка жива клетка съществува вече напълно функциониращ компютър при това с неограничена памет? Клетките на бозайниците например притежават огромен запас от ДНК-комплементи, всеки от които може да бъде носител на информация. Какво всъщност е възпроизвеждането, ако не компютъризиран биологичен процес с невероятна сложност и сигурност?

В Генетрон изглежда никой не се досещаше за тази възможност и Върджил отдавна бе решил, че така е много по-добре. Нека го оставят на спокойствие да си свърши работата, и когато създаде няколко милиарда клетъчни компютри и докаже, че е бил прав, ще напусне Генетрон и ще основе своя собствена компания.

След близо година и половина подготовка и изследвания, той беше готов най-сетне да започне работа — нощем, разбира се — с геноконструиращата машина. Използвайки компютърна клавиатура той конструира верижно навързани бази, всяка от които беше основа за образуването на една доста груба ДНК-РНК-белтъчна логическа последователност.

Първите биологични вериги бяха въведени в бактерии на Е.коли като циркулиращи плазмиди. Постепенно Е.коли абсорбира плазмидите и ги включи в своята собствена ДНК. След това бактериите започнаха да произвеждат идентични плазмиди и да ги разпространяват сред останалите клетки. В тази почти критична фаза на неговата работа Върджил прибягна да използването на вирусна реверсивна-транскриптаза за да осъществи механизъма на обратна връзка между РНК и ДНК. Дори най-ранните и примитивни бактерии са „наемали“ рибозомите като „шифровчици“ и „дешифровчици“ на „РНК-записа“. След създаването на обратната връзка клетките най-сетне се снабдиха със собствена памет и със способността да действат и процедират съобразно постъпващата от околната среда информация.

Голямата изненада дойде докато подлагаше на изпитания култура от изменени микроби. В сравнение със създадената от човека електроника, изчисляващата способност на една най-проста бактериална ДНК беше направо невероятна. Единственото, което се искаше от Върджил бе, да се възползва от нещо, което природата вече бе сътворила — най-много да му даде нужния тласък.

Неведнъж го завладяваше усещането, че задачата му е прекалено лесна и че е по-скоро изпълнител, отколкото създател… Особено когато макромулекулите сякаш от само себе си заеха същинските си места и той съвсем ясно забеляза грешките, които бе допускал преди това.

Първите мутации на Е.коли притежаваха заучаващата способност на дъждовни червеи, което стана ясно, след като ги прекара през най-прости Т-образи лабиринти, като за награда им пускаше захарен разтвор. Ала съвсем скоро бактериите вече превъзхождаха червеите. Макар и най-обикновени прокариоти те се справяха със задачите далеч по-добре, отколкото многоклетъчните еукариоти! След няколко месеца лабиринтът вече бе достигнал степен на сложност, отговаряща на лабораторната мишка.

При следващия етап Върджил съумя да извлече така получените макромулекулни вериги от изменените Е.коли и да ги включи в Б-лимфоцити, използвайки бели кръвни телца от собствената си кръв. Вместо интроновите вериги — самовъзпроизвеждащи се последователности от бази, които изглежда не записваха белтъчна информация — той прибягна до своята собствена генетична последователност. Използвайки изкуствено създадени белтъци и хормони като метод за общуване, през последните шест месеца Върджил съумя да „обучи“ лимфоцитите да взаимодействат колкото се може повече помежду си и с обкръжаващата ги среда — далеч по-сложна от миниатюрния стъклен лабиринт. Резултатите изненадващо надхвърляха очакванията му.

Лимфоцитите се научиха да преминават лабиринта и да достигат своите хранителни награди с невероятна бързина.

Той изчака образците да се затоплят достатъчно, за да преминат в активно състояние, след това пъхна окуляра на микроскопа във видео-обектива и включи първия от четирите панорамни екрана върху стената пред него. Там съвсем ясно се виждаше изображението на приблизително овалния лимфоцит, за чието създаване бе пропилял две години от живота си.

Тъкмо в момента лимфоцитите обменяха генетичен материал помежду си, използвайки за целта дълги, сламковидни канали. Някои от характеристиките, регистрирани по време на експериментите с Е. коли, по неизвестен начин се бяха запазили и при лимфоцитите. Зрелите лимфоцити не се възпроизвеждаха, но в замяна на това бяха завладени от трескава генетична оргия.

Всеки един от лимфоцитите в пробата, която бе поставил върху предметното стъкло, притежаваше потенциалните интелектуални способности на маймуна от вида резус, макар това да не личеше по привидно опростеното им поведение в средата, която обитаваха.

На няколко пъти дори общува с тях на сравнително високо химично ниво, а ето че сега идеше краят на и без това краткотрайното им съществуване — бяха му наредили да ги убие. На пръв поглед нищо особено. Достатъчно бе да добави малко разтворител към течността в епруветките и клетъчната им мембрана щеше да бъде разрушена. Щяха да се превърнат в жертва на прекомерната предпазливост и късогледството на групичка дипломирани печалбари.

Неусетно задиша още по-развълнувано, докато наблюдаваше как лимфоцитите преминават към нормалната си активност. Толкова бяха красиви. Та те са негови деца, кръв от кръвта му, грижливо отгледани, подложени на изключително фина операция, той лично бе инжектирал биологичния материал в поне хиляда от тях. А сега те продължаваха делото му, прехвърляйки и размножавайки получената отвън информация на техните събратя… Също като Уоши, шимпанзето, заело се да обучи собствените си деца на езика на знаците. Те бяха новите Прометеи, предаващи нататък факлата на познанието. Ще узнае ли някога дали ще могат да използват своите възможности?

Пастьор.

— Пастьор — произнесе той. — Дженър.

Върджил взе една спринцовка, забоде иглата през гумената тапа на първата епруветка и потопи върха й в разтвора. След това изтегли назад буталото и жълтеникавата течност започна да изпълва тялото на спринцовката: десет, петнадесет, двадесет милилитра.

Той вдигна спринцовката и я подържа пред очите си няколко минути, осъзнавайки, че се готви да извърши един напълно необмислен акт. „Лесно ви беше на вас досега, обърна се той към своите невидими създания. Живеехте си като крале. Седите си в серума, тъпчете се от хранителния разтвор и поглъщате хормоните, от които имате нужда. Никой не ви е карал да работите, за да живеете. Никакви неприятни тестове, никакъв стрес. Никаква необходимост да използвате това, което ви дадох.“

Какво да прави сега? Да ги върне обратно в естествената им среда? Ако ги инжектира в тялото си ще може да ги изнесе от Генетрон, а след това — на по-късен етап — да си върне достатъчно от тях за да продължи експеримента.

— Ей, Върджил! — Ернесто Вилар почука на вратата и пъхна глава вътре. Събираме се в 233-та. Готови са с филма за артериалната система при плъховете. — Той почука с пръст по перваза на вратата и се ухили. — И ти си поканен. Нали знаеш, че си душата на компанията?

Върджил свали спринцовката и се загледа в празното пространство.

— Върджил?

— Идвам — отвърна равнодушно той.

— Не ни карай да чакаме. Премиера е все пак — подхвърли Вилар и изчезна. Стъпките му постепенно утихнаха в коридора.

Ето че времето му беше съвсем ограничено. Той натисна буталото, впръска обратно серума в епруветката и пусна спринцовката в една ваничка със спирт. Сетне върна епруветката на статива, а него постави в келвинатора. До този момент спинеровата колба и епруветките носеха етикети с неговото име. Той ги отлепи и написа нови: „Биочипови белтъчни проби: неуспешни лабораторни опити 13-14“. А върху колбата постави надписа: „Серум от плъх, неуспешен лабораторен опит 13-14“. Никой не би се заинтересувал от някаква анонимна и неизследвана партида лабораторни опити — при това неуспешни. Неуспехите тук бяха нещо свято.

Нуждаеше се от време за да помисли.

Ротуайлд и още десет негови колеги по БМП-проекта се бяха събрали пред големия прожекционен видеоекран в 233-та, понастоящем празна лаборатория, която се използваше като заседателна зала. Ротуайлд бе нисък червенокос бърборко, който действаше като посредник и координатор между отделните звена на проекта и управата. Беше се изправил край екрана, в цялата прелест на своя кремав костюм и шоколадовокафяви панталони. Вилар посочи на Върджил едно авокадовозелено кресло в дъното и той се отпусна уморено, протегна крака и скръсти ръце на гърдите си.

Ротуайлд подхвана очевидно предварително подготвеното встъпление.

— Щастлив съм да обява, че става дума за ключов момент от работата на отдел Е-64. Разбира се, със сътрудничеството на всички останали… — Той погледна неуверено към Върджил. — Дойде моментът да си поделим… хм, триумфа. Мисля, че спокойно можем да го наречем така. Е-64 е прототип на изследователски биочип с диаметър триста микрометра, протеин върху силиконов субстрат, чувствителен към четиридесет и седем различни вида кръвни фракции. — Той се покашля развълнувано. Всички знаеха за какво става дума, но моментът беше тържествен и го изискваше. — На 10 май ние въведохме Е-64 в една от артериите на опитен плъх, затворихме микроскопичния разрез и го оставихме да продължи по хода на магистралния съд до там, докъдето стигне. Цялото пътуване е продължило не повече от пет секунди. След това аутопсирахме животното, извадихме биочипа и групата на Терънс се зае с интерпретацията на резултатите. С помощта на една специална векторно-графична програма успяхме да създадем малко филмче.

Той даде знак на Ернесто, който натисна копчето на проекционния видеоапарат. На екрана се зареди цяла серия от компютърни графики — първо стилизираната емблема на Генетрон, после списъкът на създателите и накрая тъмнина. Ернесто изключи осветлението в залата.

В средата на екрана изгря розов кръг, започна да се разширява и да се изкривява в неправилен по форма овал.

— Забавихме шест пъти продължителността на пътуването — обясняваше Ротуайлд. — За да опростим още повече нещата елиминирахме данните за химическите концентрации в артериалната кръв.

Върджил се наведе напред в креслото, забравил за миг собствените си проблеми. През постоянно менящия се тунел от концентрични кръгове прелитаха някакви белезникави точици.

Пътешествието навътре в артериалната система на опитния плъх продължи трийсет секунди. Върджил почувства, че космите по гърба на ръката му са настръхнали. Ако неговите лимфоцити можеха да виждат, това щеше да е заобикалящата ги картина, докато се носят из кръвоносните съдове… Дълъг и неравен тунел, по който кръвта струи, завихря се в локални течения там, където артерията се стеснява — навлиза във все по-тесните съдове, а биочипът заедно с останалите кръвоносни телца отскача от еластичните стени, докато се заклещи в някой свръхтесен капиляр.

Филмът свърши и осветлението беше запалено.

Стаята се изпълни с овации.

— И така — попита Ротуайлд като се изправи усмихнат. — Има ли някакви коментари, или забележки, преди да го покажем на Харисън и Йънг?

Върджил успя да напусне почти незабелязано последвалото празненство като се размина само с една чаша шампанско и се върна обратно в лабораторията. Чувстваше се по-подтиснат отпреди. Къде бе изчезнал стремежът му към сътрудничество? Наистина ли вярваше, че ще е способен да се справи съвсем сам с нещо толкова амбициозно, като обучаването на неговите разумни лимфоцити? Дотук наистина бе успял — но с цената на изричната заповед да прекрати експеримента и да унищожи резултатите.

Той хвърли събраните записки в един празен кашон и го облепи със скоч. Потършува в бюрото на Хейзъл, откри една бележка с надпис „Отровно — не пипайте!“ и я залепи върху едната му страна. Сетне остави кашона в неутралната зона между двете страни на лабораторията. Накрая се зае да почиства епруветките и колбите, които бе зарязал отдавна.

Когато дойде моментът за проверка, той ще бъде кротък и сговорчив и ще даде на Харисън възможността да се порадва на победата си.

А след това, изключително предпазливо, в рамките поне на няколко седмици — ще изнесе навън материалите, от които се нуждае. Лимфоцитите ще останат накрая, известно време може да ги държи в хладилника в неговия апартамент. От лабораторията ще взема разтвори за да ги подхранва, но едва ли ще е в състояние да продължава работата си върху тях.

По-късно ще реши къде да продължи с експеримента.

Харисън стоеше на прага на лабораторията.

— Всичко е почистено — докладва Върджил, свел покорно глава.

3

Продължиха да го следят през следващата седмица, сетне, загрижени за заключителната фаза от БМП-проекта прибраха хрътките, пуснати подир него.

Дойде най-важният момент от замисления план.

Веднага щом се увери, че са престанали да му обръщат внимание той премина към действие. Първо поиска пълен достъп до компютрите на компанията (бяха му забранили да ползва значителна част от информацията вътре), като се оправда, че би желал да сфери резултатите относно структурата на денатурираните и неразгърнати протеини. Естествено, разрешиха му и същата вечер някъде след осем той се включи в мрежата, използвайки терминала в общата лаборатория.

Върджил бе понадхвърлил възрастта за да бъде обявен за вундеркинд на осемдесетте, но през последните седем години той бе нанесъл нужните корекции във всички свои характеристики на три големи фирми и дори един известен университет. Благодарение на последната го приеха на работа и в Генетрон. Нито веднъж не беше страдал от скрупули заради тези манипулации, или дори фалшификации. Той знаеше, че е напълно способен да се справи със задълженията си в Генетрон — при това блестящо — и беше подправил документите единствено за да преодолее досадната бариера на бюрократичните изисквания. Освен това Върджил отдавна бе дълбоко убеден, че светът е нещо като безкрайна китайска мозайка и колкото по-добре се справяш в разрешаването й и в разкриването на отделните й детайли — толкова по-бързо ще се похвалиш с победата. Дори ако за целта прибягваш до хакерство.

Не беше никак трудно да преодолее кода на Риналди, зад който се намираха секретните файлове на компанията. Чувстваше се като в свои води, докато кръстосваше сред безчислените таблици от на пръв поглед случайни числа, които се стичаха по екрана. Съвсем скоро откри своя файл и премина на съответния код за текущата директория. След това реши да играе на сигурно — винаги съществуваше възможността и други да проявят подобна изобретателност — и изтри файла напълно.

Следващата точка от програмата бе да открие медицинската картотека на служителите на Генетрон. Тук промени категорията на здравната си застраховка и внимателно прикри следите от намесата. Допитвания от външни източници щяха получат отговор, че застраховката е покрита дори след като напуснеше завинаги пределите на компанията.

Длъжен бе да се погрижи за тези неща. От край време по петите все го следваха разни дребни болести.

Замисли се за миг дали да не остави известни и поне засега незабележими поражения в системата, но бързо се отказа. По природа не беше отмъстителен човек. Излезе от мрежата и изключи терминала.

Измина изненадващо кратко време — само два дни — преди да забележат изтриването на файла. Рано една сутрин Ротуайлд го причака в коридора и му съобщи, че е уволнен. Върджил изрази учудване, накрая сведе смирено глава и помоли да му позволят да вземе поне кутията с личните си вещи.

— Добре, но само това. Никакви биологични препарати. Лично ще проверя какво изнасяш.

Върджил се съгласи спокойно.

— Какво съм сбъркал сега? — попита той.

— Честно казано не зная. А и не ме интересува. Аз гласувах за теб. А също и Торнтън. Ти си най-голямото ни разочарование.

Върджил мислеше трескаво. Така и не бе успял да измъкне навън лимфоцитите, струваха му се в пълна безопасност скрити в общия хладилник на лабораторията, а и не очакваше толкова бързо събитията да вземат неприятна посока.

— Гоните ме, значи.

— Да. Боя се, че ще ти е много трудно да си намериш свястна работа в която и да било частна лаборатория. Харисън е направо бесен.

Когато влязоха в лабораторията, Хейзъл вече се бе захванала за работа. Върджил вдигна кашона, който бе оставил в неутралната зона между двамата и прикри надписа с длан. Сетне доближи кошчето, откъсна етикета, смачка го и го пусна вътре.

— Още нещо — рече той. — Забравил съм една партида епруветки от неуспешен опит в общата лаборатория, които трябва да бъдат изхвърлени. Радионуклеиди.

— О, по дяволите — извика уплашено Хейзъл. — Къде?

— В хладилника. Не се безпокой — най-обикновен въглерод 14. Може ли? — той погледна въпросително Ротуайлд. Другият махна да сложи кашона на масата, за да провери съдържанието му. — Може ли? — повтори Върджил. — Не бих желал да оставям след себе си нищо, което може да навреди на нечии резултати.

Ротуайлд кимна неохотно. Върджил закрачи към келвинатора, като пътем свали престилката и взе незабелязано неизползвана стерилна спринцовка от една кутия.

Стативът с лимфоцитите бе на най-долната етажерка. Върджил коленичи и извади една епруветка. Той пъхна сръчно иглата в течността и изтегли двайсет милилитра серум. Нямаше време да почиства кожата си със спирт, но рискът бе съвсем минимален.

Миг преди да се прободе с иглата той се зачуди какво всъщност прави. Шансът лимфоцитите да оцелеят бе почти нищожен. Напълно възможно бе средата, която им бе осигурил, да ги е променила дотолкова, че да загинат още при навлизането в неговата кръв. Или да бъдат унищожени от собствената му имунна система.

Дори и да преживеят тази среща с непознатото, средната продължителност на живот за всеки лимфоцит не надхвърляше няколко седмици. Рано или късно, неговите собствени стражи щяха да докопат нарушителите.

Иглата проникна в кожата. Той почувства леко убождане и в следния миг серумът се смеси с неговата кръв. Върджил извади спринцовката и я захвърли на дъното на хладилника. След това взе статива с епруветките и колбата, изправи се и пое към вратата. Ротуайлд го следеше нервно, докато изсипваше една по една епруветките в контейнер за химически отпадъци, наполовина пълен с етанол. Накрая добави и течността от колбата. Когато свърши, запуши я и я постави в касетката за използвана стъклария. Ритна касетката към Ротуайлд и произнесе с иронична усмивка.

— Твоя е.

Ротуайлд бе приключил с прегледа на бележниците.

— Не съм уверен, дали записките ти не трябва да останат при нас — рече той. — В края на краищата, прекара доста време в работа по проекта.

От лицето на Върджил не слизаше насмешливата усмивка.

— Направиш ли го, ще осъдя Генетрон и ще ви изкарам мръсното пране във всички вестници, които проявят интерес. Няма да е никак добре за предстоящото ви излизане на пазара.

Ротуайлд го изгледа с присвити очи. Бузите му бяха поруменели.

— Изчезвай от тук — произнесе той. — По-късно ще си получиш партакешите.

Върджил вдигна кашона. Хладното усещане в предмишницата му бе изчезнало. Ротуайлд го изпрати по стълбите и дори си направи труда да стигне вратата. Уолтър прие пропуска с непроницаемо лице, а Ротуайлд продължи след него към паркинга.

— Не забравяй договора — рече той. — Спомни си какво можеш и какво не можеш да приказваш.

— Едно нещо, вярвам, ми е позволено да кажа.

— Кое е то?

— Майната ти. И на всички останали.

Върджил профуча покрай табелата с надпис ГЕНЕТРОН, замислен за всичко онова, което му се бе случило зад тези стени. На излизане хвърли прощален поглед към черния стъклен куб, който едва се виждаше над върховете на кипарисите.

Експериментът най-вероятно беше приключил. За миг го завладя тъга и усещането за невъзвратима загуба. Спомни си за милионите лимфоцити, които бе унищожил. Призля му, наложи се да преглътне няколко пъти мъчително, за да прогони горчивия вкус в устата си.

— Вървете на майната си — промърмори той. — Така става с всичко, което пипна.

4

Хората са отвратителна стока, мислеше си Върджил, подпрял лакти на масата, докато наблюдаваше полюшващите се тела на дансинга под акомпанимента на тиха, приятна мелодия. Върху ниския таван на бара бяха подредени изумително количество питиета в шишета, обърнати с гърлата надолу — повечето скъпи и отбрани вина, но сред гордостите на заведението бяха и четиридесет и петте сорта кафе, които се предлагаха по всяко време.

Точно в този час търсенето на кафе рязко се бе покачило — нощта постепенно се разтваряше в ранната утрин и съвсем скоро „При Уери“ щеше да загаси лампите и да приключи със сервирането.

Изглежда това бе една от причините зовът на плътта да подхване сигнал за последна атака. Разговорите отново се оживиха, никой не слизаше от дансинга, а ниският тип с лъщящ син костюм, който седеше на съседната маса дори придърпа неочаквано на коленете си азиатката, която натискаше от известно време. Върджил се почувства още по-самотен и изоставен. Така и не успя цяла вечер да преодолее невидимата граница между половете, а беше дошъл в бара още в седем. Никой и не пресече границата към него.

Едва ли можеше да бъде определен за скъпоценна находка. Дори походката ме беше някак неуверена — не че кой знае колко се движеше, само когато се наложи да посети тоалетната. Беше прекарал изминалите няколко години предимно затворен в лабораториите и кожата му имаше непривлекателния пръстенобледен цвят. Не изглеждаше никак ентусиазиран от кипящото наоколо безгрижно веселие, нито пък имаше желание да похарчи пари, за да привлече нечие внимание.

За щастие поне климатичната инсталация в бара беше в пълна изправност и в хладината не чувстваше дразненето от алергичния обрив по кожата си.

По голямата част от вечерта прекара в наблюдение над неописуемото разнообразие — и скритата на пръв поглед прилика — на тактики, които самците използваха, за да спечелят женските. Чувстваше се като напълно безстрастен страничен наблюдател, увиснал в изолирана от околното пространство сфера, от която можеше да вижда всичко и да достига навсякъде. Един единствен въпрос така и не намери своя отговор — защо продължаваше да идва тук, в „При Уери“? Какъв смисъл от присъствието му? Никога досега, през целия си живот, не беше свалял жена в който и да било бар.

— Здрасти.

Върджил подскочи и се завъртя, ококорил очи.

— Извинявай. Не исках да те стряскам.

Той поклати глава. Тя беше на около двайсет и осем, златокоса блондинка, слабичка почти до границата на мършавостта, с хубаво, почти красиво лице. Имаше големи кафяви очи, също толкова привлекателни, колкото стройните крака, които Върджил огледа почти инстинктивно.

— Не съм те виждала често тук — продължи тя и се огледа през рамо. — А може и да греша. Искам да кажа, че и аз не съм от редовните. Откъде ще зная със сигурност.

Той поклати глава.

— Права си — не идвам често. Сигурно защото не мога да се похваля с успехи.

Тя го погледна усмихнато.

— Зная повече за теб, отколкото предполагаш. Дори не е необходимо да чета по дланта ти. Ти си много интелигентен.

— Ами? — отвърна той, но почувства, че се изчервява.

— Бива те с ръцете — продължи тя и докосна леко ръката му, положена върху коляното. — Знаеш ли, имаш хубави ръце. Много неща могат да се направят с такива ръце. Не са изцапани, значи не си монтьор. Освен това се опитваш, да се обличаш добре, но… — Тя се изкикоти като ученичка и прикри устата си с ръка. — Съжалявам. Е, поне се опитваш.

Той сведе поглед към зелената си памучна риза и черните панталони. Дрехите му бяха съвсем нови. Какво толкова не й харесваше? Може би се смееше на мокасините, които бяха малко демоде.

— Я да видя какво работиш — тя замълча и погали замислено бузата си. Ноктите й бяха истински шедьоври на маникюрното изкуство, дълги, блестящи, покрити с бронзов лак. — Ти си технар3.

— Моля?

— Работиш в някоя от близките лаборатории. Косата ти е прекалено дълга за да си във флота, а и те не идват често насам. Та значи, работиш в лаборатория и… си нещастен. Защо?

— Защото… — Той спря. Май нямаше да е добре ако признава, че са го изхвърлили от работа. Чакаха го дълги месеци на неизвестност и безработица. — Как разбра, че съм технар?

— Ами, просто познах. Например, по джоба на ризата… — тя сви пръст и дръпна капачето на джоба. — Изглежда така, сякаш вътре си държал цяло стадо моливи.

— И после?

— После, носиш очила с рогови рамки. Само технарите носят такива очила.

— На мен пък ми харесват — рече малко троснато той.

— О, на мен също. Това, което искам да кажа е, че никога досега не съм била близка с технар… в интимен смисъл.

О, майчице, изстена мислено Върджил.

— А ти какво работиш? — попита я междувременно, опитвайки се отчаяно да смени темата.

— И много ми се ще да поправя тази грешка — продължи тя, сякаш не беше чула въпроса му. — Виж какво, след няколко минутки затварят бара. Мисля, че пих предостатъчно, а и музиката ми втръсна вече. А на теб?

Тя се казваше Кандис Райн. Работата й беше да приема рекламните съобщения за „Светлините на Ла Джола“. Първото, което одобри, беше неговото спортно волво, второто — апартамента с две спални и чудесен изглед към залива. Върджил го бе закупил на изгодна цена още преди шест години, от един свой колега — професор в тукашния университет — който заминаваше да изучава еквадорските индианци.

Кандис влезе в апартамента така, сякаш бе живяла в него от години. Тя захвърли коженото си яке на дивана, а блузата си просна върху масата. Сутиенът й увисна с хихикане от стъкления абажур над масата. Гърдите й бяха малки, но стърчаха напред примамващо.

Върджил наблюдаваше цялото това представление с безпокойство.

— Хайде, технарче — повика го тя с пръст, застанала съвсем гола на прага на спалнята. — Обичам кожите. — Грамадното легло зад нея бе скрито под кожено покривало. Тя му обърна гръб и като полюшваше бедра, изчезна в тъмнината.

Върджил остана на място докато тя запали лампата.

— Знаех си! — чу развълнувания й глас. — Гледай само колко книги!

Мракът изостри сетивата му и го накара да си припомни всичко за рисковете от секса. Кандис спеше до него, изтощена от погълнатия в бара алкохол и четирите страстни схватки в леглото.

Четири пъти.

Никога досега не се беше представял толкова добре. Преди да заспи, тя промърмори, че химиците го правили с епруветките си, докторите с пациентите, а технарите винаги в геометрична прогресия.

А що се отнася до рисковете… Беше виждал неведнъж — най-често в учебници — резултатите от промискуитета в съвременния свят на свободни връзки. Ако Кандис беше промискуитетно момиче (съвсем обяснимо, имайки пред вид лекотата, с която бе спряла избора си на него), какви ли зловещи микроорганизми щъкаха вече из неговата кръв?

Въпреки тази мисъл се засмя.

Четири пъти!

Кандис изпъшка в съня си и Върджил я погледна уплашено. Не можеше да заспи, не беше привикнал да има друг човек в леглото.

Четири…

Пожълтелите му зъби блеснаха още веднъж в мрака.

На сутринта дързостта на Кандис изглежда се беше изпарила. Още сънена, тя настоя да се заеме с приготвянето на закуската. В хладилника имаше прясна шунка и яйца и тя наистина се справи чудесно — а може би така беше с всички жени? Той самият така и не научи как се пържат яйца. Винаги завършваше с разпукани жълтъци и загорели, кафеникави ръбове.

Нахвърли се лакомо върху закуската, с което предизвика изненадата й. Какво пък толкова — сега не беше време да се демонстрират маниери. А и какво би могъл да очаква от нея — или тя от него?

— Знаеш ли, никога не оставам до сутринта — заговори го тя. — Събуждам се към четири, вземам такси и оставям приятелчето да си спи доволно. Но с теб се забавлявахме чак до пет и аз… просто не ми се тръгваше. Направо ме съсипа.

Той кимна и омете последното петънце великолепно изпържен жълтък с препечената филийка. Пет пари не даваше с колко мъже е спала преди него. Не бяха никак малко, съдейки по откровенията й.

През целия си досегашен живот Върджил можеше да се похвали само с три победи на нежния фронт. Първата беше на седемнадесет и се дължеше най-вече на невероятен късмет, а последната бе само преди година. От нея още носеше прясна рана в душата си.

— Звучи ужасно, нали? — продължи тя. — Искам да кажа, моите признания за любовници и таксита. — Тя не откъсваше поглед от него. — С теб го получих шест пъти.

— Радвам се.

— Ти на колко си години?

— На трийсет и две.

— А се държиш като тинейджър — в леглото, имам пред вид. Много си издръжлив.

В интерес на истината, като тинейджър не беше се справял толкова добре.

— На теб хареса ли ти?

Той остави вилицата, вдигна глава и я погледна замислено. Да ли му беше харесало — определено.

— Да. Кога ще го направим пак?

— Знаеш ли защо те избрах в тълпата? — попита го тя. Почти не беше докоснала закуската си.

— Не.

— Защото знаех, че си технар. Никога не съм се чукала… искам да кажа, не съм правила любов, с технар. Върджил. Така се казваш, нали? Върджил Улам.

— Юлам — поправи я той.

— Но щях да започна по-скоро, ако знаех… — рече тя усмихнато. Зъбите й бяха бели и равни, но кой знае защо тази гледка по-скоро го подразни.

— Благодаря ти. Не мога да говоря… от името на всички нас. На тях. Текитата, де. Които и да са.

— Знаеш ли, ти си страхотно сладурче — усмивката изчезна, заменена от сериозно изражение. — Повече от сладурче. Честно, Върджил. Никога не бях се чукала така. Трябва ли да ходиш на работа днес?

— Не. Работя, когато реша.

— Чудесно. Свърши ли със закуската?

Още три пъти до обед. Направо не можеше да повярва.

Когато си тръгваше, Кандис имаше изморен вид.

— Чувствам се, сякаш съм тренирала цяла година за петобоя — оплака се тя на вратата. — Искаш ли да дойда довечера? — Имаше леко обезпокоен вид. — Искам да кажа — да си побъбрим? Нещо не ми се мисли за любов. Боя се, че заради теб мензиса ми дойде по-рано.

— Но, моля ти се — той се пресегна и я потупа успокояващо по рамото. — Няма нищо. — Тя го погали по бузата и излезе. Върджил поклати смаяно глава.

5

Около седмица след запознанството с Кандис Върджил за първи път почувства, че интересът му към храната, която поглъща, неусетно е започнал да се променя. Откак се помнеше, никога не беше изпитвал скрупули от сладкиши, хляб и прекомерни мазнини, а любимото му меню беше двойна пица с месо и пушена сланина.

Кандис го посъветва да намали приемането на мазнини, които тя наричаше „течни лъскави лайна“ и да увеличи плодовете и зеленчуците. Тялото му сякаш избърза да се съгласи преди него.

Заедно с промяната на вкусовите навици настъпи и промяна в отношението му към любовта. Върджил вече беше достатъчно опитен в живота за да осъзнае, че най-добрият лек срещу меланхолията и самотата е една здрава и пълноценна връзка. Тъкмо това, което му даваше Кандис.

Повечето от нощите прекарваха в креватни занимания. Първи и неусетно изчезнаха болките в краката. Сетне се загубиха и инак почти постоянните бодежи в гърба. Светът стана далеч по-приятно място за живеене. Върджил естествено приписа всички тези положителни страни на връзката си с Кандис, точно както изчезването на младежките пъпки се приписва на благотворния ефект от загубата на девствеността.

От време на време в иначе спокойното им съвместно съществуване се разразяваше по някоя буря. Първата дойде, когато се опита да й обясни естеството на работата си. Върджил бе неспособен да разговаря с нормални думи, а техническите термини за нея бяха непонятни. Най-лошото дойде, когато едва не й призна, че си е инжектирал лимфоцитите. Все пак спря на време.

— Виж какво, тия разговори ме уморяват от скука — отряза го тя. — Съобщи ми, когато си намерил лек за рака и толкоз. Ще направим цяло състояние от Армията за Спасение на света само като не го пускаме на пазара.

Междувременно напълно бяха изчезнали опасенията му от венерическо заболяване — надушила какво го безпокои Кандис побърза да го увери, че се старае да бъде чиста. Една вечер обаче внезапно получи изключително неприятен обрив по кожата, свързан с остри сърбежи. За няколко часа целият се покри с едри белезникави пъпки, но до сутринта изчезнаха и повече не се появиха.

Върджил се беше изтегнал в леглото, а до него тихичко похъркваше изключително съблазнителен хълм, облечен в къса — специално за случая — нощница, която не скриваше много от прелестите. Бяха привършили със секса преди повече от три часа, а ето, че Върджил все не можеше да заспи. Мислеше си, че през последните две седмици се беше любил повече пъти с Кандис, отколкото през целия си живот.

Все още му се струваше забавно. Открай време се интересуваше от статистика. Също както в бизнеса, при научните експерименти цифрите бяха безпристрастните съдници, отчитащи успеха, или провала на начинанието. Странно, че бе склонен да разглежда и „аферата“ си с Кандис — каква интереса дума само! — като многообещаващ (поне засега) научен експеримент. Не можеше да определи точно нейното отношение. Напоследък тя избягваше да започва първа любовната игра, но подхванеше ли я Върджил, участваше с ентусиазъм. Оприличи я на котка, твърде дълго търсила своя дом и сега решена да се установи — без особени грижи за следващия ден.

В едно внимаваше особено — никога не мислеше за нея, като за изостанала в интелектуално отношение спрямо неговия стандарт. Имаше моменти, в които тя проявяваше великолепно чувство за хумор и духовитост, освен това притежаваше рядка наблюдателност и практически усет. Само дето ценностите й не бяха същите като неговите. Кандис вярваше в повърхностните неща от живота — традиции, ритуали, какво мислят и правят другите. Върджил никога не се интересуваше от мислите и действията на околните, стига да не пречеха на плановете му.

Кандис приемаше и експериментираше. Върджил наблюдаваше и обмисляше.

Завиждаше й. Тя бе склонна да се радва искрено, като децата — да живее като нея би означавало да прекара една безкрайна ваканция.

От друга страна, Кандис очевидно го смяташе за един от онези, които творят и променят обкръжаващия я свят. Странно, но тя не загуби увереността си в него дори когато най-сетне узна, че нейният „творец“ е всъщност безработен. Може би, подобно на котките и тя не разбираше много от тези неща.

И така, тя спеше, а той мислеше, връщаше се назад в спомените си към онова, което се бе случило в Генетрон, предъвкваше отново и отново провала си там и решението да си инжектира последната култура с лимфоцити, а сетне се ядосваше, че не знае какво може да стане нататък.

Нямаше как да избяга от тези мисли. Неволно протегна ръка, погали Кандис по бедрото, сетне вдигна пръсти и притисна слепоочията си. Опита се да си внуши, че трябва да забрави

да прогони

да избягва

чак до сутринта

и след това

всякакви мисли за безвъзвратно изгубеното

и наскоро припечеленото

защото още не е готов да твори и променя

а само да губи.

Неделя сутрин на третата седмица:

Кандис му подаде гореща чаша кафе. Той я погледна за миг. Имаше нещо странно с чашата. Затършува с ръка по шкафчето и си сложи очилата — колкото да установи, че сега всичко изглежда още по-зле.

— Мерси — промърмори Върджил, пое чашата и се намести, като разплиска част от съдържанието й по чаршафите.

— Днес какво ще правиш? — попита го тя. (Ще търсиш ли работа? — вероятно бе скритият подвъпрос.)

— Ами, ще си търся работа — рече той. Продължаваше да разглежда чашата с присвити очи.

— Аз ще изляза на пазар — уведоми го тя. — И ще прескоча до редакцията да видя има ли нещо за мен. А после смятам да си сготвя вечеря и да я изям сама.

Върджил я погледна изненадан.

— Какво те учудва? — попита го тя.

— Защо сама? — Той свали очилата и ги остави.

— Защото мисля, че започна да ме приемаш за нещо дадено. А това не ми харесва.

— Защо да не ти харесва?

— Няма значение — махна тя с ръка и започна да се облича. — Просто не искам да загубим импулса.

— Импулса ли?

— Виж, всяка връзка се нуждае от малко вдъхновение от време на време. Хванах се, че гледам на теб като на домашен любимец, а това хич не е добре.

— Права си — побърза да се съгласи той.

— Спа ли снощи?

— Не — призна той. — Малко. — Имаше объркан вид.

— И какво друго?

— Друго… чудесно те виждам.

— Ето, видя ли. Значи ме приемаш за даденост.

— Не, искам да кажа… без очила. Мога да виждам без очила.

— Щом е така, радвам се за теб — озъби се тя. — Ще ти се обадя утре. Не тъгувай.

— О, няма — отвърна Върджил, докато разтъркваше замислено слепоочията си.

Тя затвори тихо вратата зад себе си.

Той огледа стаята.

Всичко си беше съвсем на фокус. Не беше виждал нещата толкова ясно от седемгодишна възраст, когато все още не носеше очила.

Това беше първото подобрение, което със сигурност не се дължеше на връзката с Кандис.

— Импулс, значи — промърмори той и примижа към завесите.

6

Върджил имаше чувството, че е прекарал седмици в канцеларии като тази — меки, пастелни тонове на стените, стоманеносиво бюро отрупано с папки и документи, няколко метални касетки за писма, а зад всичко това мъж, или жена, задаващи с кротък, любезен глас въпроси от психологически характер. Този път беше жена, симпатична, добре облечена с търпеливо, дружелюбно лице. Върху бюрото пред нея лежеше папката с неговото досие и резултатите от психологическото изследване. Отдавна беше хванал цаката на тестовете — поискат ли да им нарисуваш нещо, избягвай заострени предмети и в никакъв случай не скицирай очи, придържай се към рисунки на красиви жени, простовати натюрморти и винаги подчертавай, че интересът ти е насочен към обикновени, практически неща, не без тенденция да ги надмогнеш, но и без излишно фантазиране — покажи, че имаш въображение, но не необуздано. Тя кимна към папката и го погледна проучващо.

— Досието ви е забележително, господин Юлам.

— Върджил, ако обичате.

— Все още има какво да се желае от академичната ви подготовка, но затова пък опитът ви е направо завиден. Предполагам вече знаете какво смятам да ви попитам.

Той опули очи — самата невинност.

— Знаете ли, Върджил, ще ми се да си поговорим за онова, което бихте могли да направите за нас — тук, в компания Кодън. В молбата не сте засегнали кой знае колко тази страна.

Той погледна скришом часовника си, не толкова заради часа, колкото за да провери датата. След около седмица щеше да изчезне и последната надежда да възстанови своите променени лимфоцити. Това наистина беше последният му шанс.

— Квалифициран съм достатъчно, за да се справя с всякакъв вид работа — както лабораторна, така и изследователска. Компанията Кодън е широко известна с фармацевтичните си проучвания и аз наистина съм заинтригуван от тази насока, но мисля, че най-вече ще ви бъда от полза в разработката на биочипове.

Жената отсреща едва забележимо присви очи. Право в целта, помисли си той. Компания Кодън без съмнение се готви за настъпление в сферата на биочиповете.

— В момента не работим върху биочипове, Върджил. А и опитът ви в отглеждането на биологични култури може да послужи там, където изследванията имат далеч по-практическа насоченост. Само че има един малък проблем… — тя направи многозначителна пауза. — Всички ваши характеристики са направо завидни, с изключение на тази от последния ви работодател — Генетрон.

— Вече ви обясних, че става дума за лично неразбирателство…

— Да, обикновено не обръщаме внимание на подобни неща. В нашата компания се гледа най-вече на качествата на наемания служител. Понякога обаче, предпочитам да се осланям на инстинкта си. Имам чувството, че във вашия случай нещо не е съвсем наред. В Генетрон сте разработвали биочипове, нали?

— Да, бях член на групата.

— Така. Готов ли сте да ни предложите опита, който сте натрупали в Генетрон?

Иначе казано, ще споделиш ли с нас тайните на бившите си работодатели?

— Да и не — отвърна той. — Първо, аз не бях в сърцевината на проекта. Не съм запознат с най-строго охраняваните му тайни. Бих могъл обаче да ви представя резултатите от моите собствени изследвания. Стига да ме наемете, разбира се. Но те и без това ще са част от онова, което бих могъл да правя за вас. — Надяваше се отговорът му да е попаднал някъде по средата — на неутрална територия. Той беше абсолютно неверен — Върджил знаеше всичко за биочиповете на Генетрон, но същевременно бе зачеркнал концепцията за биочиповете като безперспективна, мъртвородена.

— Ммм-хъмм. — Тя прелисти няколко страници от папката. — Върджил, ще бъда напълно откровена с вас. Може би по-откровена, отколкото бяхте вие с мен. Появата ви тук малко ни изненада, вие сте странен човек, затворен, усамотен… но все пак, бяхме склонни да ви вземем на работа… ако не беше една дребна подробност. С господин Ротуайлд съм в приятелски отношения. Много добри приятели сме. Та той ми повери информация, която би трябвало да се смята за секретна — в Генетрон, искам да кажа. Не назова никакви имена, а и едва ли е имал представа, че някой ден ще застанете пред моето бюро. Разказа ми, че някой в Генетрон се захванал с рекомбиниране на ДНК от бозайници в нарушение на разпоредбите от Националния Институт по Здравеопазване. Имам подозренията, че точно вие сте били този човек. Така ли е?

От близо година никой не беше уволняван от Генетрон. Не му остана друго, освен да кимне.

— Ето това ме безпокоеше. Той каза, че вие сте брилянтен учен, но всяка компания, която ви наеме, ще си има ядове. Заплашваше да ви вкара в черните списъци. Е, в наши дни много компании и лаборатории не обръщат особено внимание на тези неща. Но точно във вашия случай ние в компания Кодън знаехме малко повече, отколкото би трябвало. Казвам ви всичко това, за да не остане и следа от недоразумение. Но трябва да разберете, че го споделям на четири очи. Официалната причина да отхвърля молбата ви ще бъде вашето психологическо изследване. Рисунките ви са твърде раздалечени една от друга, което недвусмислено подсказва, че сте склонен към самоизолация и напълно неспособен да работите в колектив. — Тя му подаде обратно досието. — Някакви възражения?

Върджил поклати глава.

— Вие дори не познавате Ротуайлд — рече той, докато поемаше папката. — Това ми се случва за шести път.

— Мислете каквото желаете, господин Юлам. В нашите тежки времена компании със сродни проучвания гледат да си помагат с всичко, с каквото могат. За пред публиката сме се хванали за гушите, но не и зад завесата. Приятно ми беше да разговарям с вас, Върджил. Всичко хубаво.

Когато излезе навън, посрещна го ярка слънчева светлина. Той спря и замижа объркано.

Всички негови усилия бяха обречени на провал. Кой знае — може би толкова по-добре.

7

Волвото мъркаше безгрижно по почти пустото платно на магистрала 5. От двете му страни се ширеха памучни полета, изпъстрени с дребни, зеленикави горички. Потънал в размисли и тревоги, Върджил почти механично взе отбивката за шосе 580 в покрайнините на Трейси. Полетата останаха назад, горичките се сгъстиха, а дърветата поизправиха.

Никога през целия си живот не беше се чувствал толкова добре и точно това го безпокоеше. Вече две седмици откакто бе престанал да подсмърква — точно в разгара на най-алергичния сезон. Последния път, когато навести Кандис за да й съобщи, че ще ходи на гости при майка си в Ливърмор, тя се изненада от здравия, почти мургав цвят на кожата му.

— При всяка среща изглеждаш все по-добре, Върджил — рече му на раздяла и се наведе да го целуне. — Връщай се по-скоро. Ще ми липсваш. Най-вече заради импулса.

Изглеждаше по-добре, чувстваше се по-добре и не беше чак толкова сантиментален, за да повярва, че причина за всичко това е любовта. Каквото и да изпитваше към Кандис.

Причината бе друга.

След близо десет часа непрестанно шофиране най-сетне навлезе в центъра на Ливърмор по Ийст авеню. Малко, бедно градче, с тухлени къщи, стари, дървени ферми и няколко модерни търговски центрове почти като тези в Калифорния… На другия край на града издигаше снага корпусът на Националната Ливърморска Лаборатория „Лоурънс“, където освен всичко друго се разработваха и ядрени оръжия.

Април Юлам живееше в една добре поддържана, почти стогодишна къща встрани от Първа улица. Къщата беше боядисана в зелено и имаше стръмен покрив. Две малки градинки отпред, метална ограда и тясна павирана пътечка до стълбите на вратата. Верандата беше остъклена с дървена дограма, а през зимата се затваряше с капаци. Входната врата бе масивна, с малко, зарешетено прозорче.

Още докато паркираше отпред майка му застана на прага — облечена с широка копринена рокля и обувки на високи токчета. Имаше гарвановочерна коса, съвсем леко заскрежена на слепоочията. Тя поздрави Върджил със сдържана прегръдка, докосвайки за миг ръката му със студените си пръсти.

Първото, което зърна, когато влезе в просторния хол, бе статуята на Буда, донесена от баща му при една екскурзия до Тайван. Франк, баща му, ги беше изоставил, още докато живееха в Тексас и Върджил едва бе навършил десет. Някъде по това време двамата с Април се преселиха в Калифорния. Майка му не си намери друг, все се оправдаваше, че й било минало времето. Върджил така и не знаеше, дали двамата са разведени официално. Баща си помнеше като човек с рязък глас и движения, не особено грижлив, нито пък забележително интелигентен, с гръмогласен смях, вероятно прикриващ липсата на самоувереност. Не му липсваше особено, освен в поетичния смисъл — като носталгия по бащината фигура, по въображаемия вечен приятел.

— Заряза работата, значи — промърмори Април, докато оглеждаше сина си с майчинска загриженост.

Върджил не й беше разказвал преживелиците си, но дори и не попита откъде й е известно. Тя беше далеч по-проницателна от своя съпруг и все още умееше да прозира с лекота зад завесата, с която Върджил прикриваше безпокойството си.

Той кимна.

— От пет седмици.

— Други възможности?

— Не съм търсил.

— От предразсъдъци ли пострада този път?

— Нещо такова.

Тя се усмихна, сигнал за продължение на словесната им фехтовка. Въпреки другите си недостатъци, синът й си оставаше все така умен и забавен. Не съжаляваше, че е изгубил работата си, приемаше го за свършен факт, знаейки, че или ще изплува, или ще потъне. В миналото въпреки затрудненията си той неизменно бе намирал пътя към повърхността — вярно, след доста шляпане и гълтане на вода, но все пак бе изплувал.

Не беше искал от нея пари откакто напусна дома преди десет години.

— И дойде да навестиш старата си майка, а? Да видиш как я карам.

— И как я караш?

— Затънала съм до гуша, естествено. На всичко отгоре се явиха шестима ухажори само за последния месец. Само шестима. Лошо е човек да остарява — навалицата край мен ще ми липсва.

Върджил се изкиска и поклати глава. Майка му беше просто невероятна.

— Хареса ли си някой?

— Никога вече — намръщи се тя. — Слава Богу, по-добър от Франк няма.

— Уволниха ме, защото се занимавах със собствен експеримент — рече той. Тя кимна и попита дали иска бира или вино.

— Бира — отвърна той.

Тя посочи кухнята.

— Хладилникът е отключен.

Избра си „Дас Еквис“ и избърса влагата от бутилката в ръкава си, докато се връщаше. Настани се в един фотьойл с широка облегалка и отпи жадно.

— На ги ли впечатли с интелекта си?

Той поклати глава.

— Никой не ме разбира, мамо.

Тя се загледа нейде над рамото му и въздъхна.

— Че то и аз не те разбирах. Очакваш ли да те вземат скоро на работа?

— Вече ме пита.

— Мислех, че като променя въпроса ще получа по-добър отговор.

— Отговорът ще е същият дори ако ме попиташ на суахили. Писна ми да се бъхтя за други.

— О, моят нещастен, неразбран син.

— Майко — погледна я раздразнено той.

— Какво си направил?

Той й предаде накратко събитията, но не беше сигурен дали е схванала всичко.

— Действал си зад гърба им — заключи тя накрая.

Той кимна. — Ако имах само още един месец… ако Бернард беше видял над какво работя — тогава всичко щеше да е съвсем различно.

— И въобще нямаше да се сетиш за старата си майчица.

— Може и да си права — призна Върджил. — Ах, забравих, имам си момиче. Жена де.

— Не е съвсем жена, щом ти позволява да й викаш момиче.

— Много е независима. — Той се зае да разказва за Кандис и за връзката им. — Взех да свиквам с нея. Но напоследък си поомръзнахме и решихме да се разделим, за да изпитаме чувствата си.

— Хубаво — прекъсна го тя. — Кажи сега защо ти беше нужна помощта на известен мозъчен хирург като Бернард?

— Той не е само мозъчен хирург. От доста време се занимава с Изин.

— Какво е Изин?

— Изкуствен интелект.

— Аха. — Тя се усмихна лъчезарно. — И така — ти си безработен, на всичко отгоре си влюбен и нямаш никакви благоприятни перспективи. Мноого ме ощастливи с тези съобщения. Какво друго?

— Друго — експериментирам върху себе си.

Април се опули в него.

— Как?

— Ами, с тези клетки, които промених. Трябваше да ги изнеса по някакъв начин от лабораторията и аз ги инжектирах в себе си. Бедата е, че след това нямах достъп до каквато и да било лаборатория. Едва ли ще успея да ги възстановя.

— Как да ги възстановиш?

— Като ги отделя от другите. В кръвта са милиони, мамо.

— Щом са твои собствени клетки, защо се тревожиш?

— Да си забелязала нещо странно?

Тя примижа към него.

— Не си толкова блед и си сложил контактни лещи.

— Не нося контактни лещи.

— Тогава може би си променил навиците си и избягваш да четеш вечер. — Тя поклати глава. — Никога не съм разбирал интереса ти към подобни глупости.

Върджил я погледна стреснато.

— Ти дори не можеш да си представиш колко е важно…

— Не се докачай от старческите ми подмятания. Пък и като гледам докъде я докара светът заради хората от твоята черга — с интелектуални наклонности. Всичко, което правите в тези ваши лаборатории е да ни доближавате до края…

— Мамо, не бива да съдиш за всички учени по мен. Едва ли съм най-типичният представител. Може би съм малко по… — той не можа да намери точната дума и изпръхтя ядно. Тя махна усмихнато с ръка.

— Смахнат? — подсказа му услужливо.

— Неортодоксален — поправи я Върджил.

— Не разбирам накъде биеш, Върджи. Що за клетки са тези твоите? Нали са си твои — от твоята кръв?

— Мамо, те могат да мислят.

И този път за негова изненада реакцията й бе съвсем уравновесена.

— Заедно — искам да кажа всичките, или поотделно?

— Поотделно. Макар по време на експериментите да показваха тенденция към създаване на групи.

— Добронамерени ли са?

Върджил погледна отчаяно в тавана.

— Това са лимфоцити, мамо. Те дори не живеят в нашия свят. Не мога да бъдат нито добронамерени, нито злонамерени по начина, по който ние разбираме тези думи. За тях всичко е химична реакция.

— Щом могат да мислят, значи могат и да чувстват — ако въобще струва нещо житейският ми опит. Или ако не са като Франк. Разбира се, той не си падаше много по мисленето, така че сравнението не е от най-подходящите.

— Така и не ми остана време да разбера какво представляват и какви са техните… потенциали.

— Какво е това потенциал?

— Сигурна ли си, че искаш да разбереш?

— А за какво тогава ще те питам?

— Вярно. Истината е, че не зная нищо за техните потенциали. Сигурен съм обаче, че са грамадни.

— Върджил, винаги си бил практичен човек — дори в лудостта си. Какво точно очакваше да спечелиш?

Това го завари съвсем неподготвен. Най-много се боеше от този разговор — за целите и смисъла. Как да й обясни колко важно може да е подобно откритие? Успехът за нея бе да натрие носа на съседите.

— Не зная. Може би нищо. Хайде стига сме приказвали.

— Щом казваш. Какво искаш за вечеря?

— Нещо от мароканската кухня.

— А танцьорка не щеш ли?

Стаята му изглеждаше така, сякаш едва вчера я беше напуснал. Филмови плакати по стените — сигурно доста ценни след всичките тези години, стари играчки, дървени, добре съхранени мебели. Дори чаршафите на леглото бяха с познатите картинки на ловци и мечки. Изтегна се отгоре и се загледа в рафтчето с научни списания, които събираше грижливо в годините на пубертета. В мрака, малко преди да заспи, Върджил почувства странен сърбеж по гърба. Той се почеса замислено, сетне скочи, сграбчи пижамата и взе да се търка с нея. Кожата му буквално пламтеше.

Разпери пръсти и докосна лицето си — беше подпухнало, променено, нечие друго лице. Носът му бе издължен, дори устните изглеждаха съвсем различни при допир. Но само с едната ръка, за другата нямаше нищо странно. Всичко това го озадачи. Не беше естествено между двете ръце да има такава рязка сетивна разлика.

Пъхтейки като от прекомерно усилие Върджил се надигна от леглото, влезе в банята и запали лампата. Гърдите го сърбяха нетърпимо. Пространството между пръстите му сякаш се беше превърнало във вход на мравуняк. Не беше се чувствал толкова зле от единадесет годишна възраст, когато се разболя от дребна шарка — месец преди баща му да ги зареже. Все така подтиснат той съблече и долнището на пижамата и пристъпи под студения душ, надявайки се поне на временно облекчение.

Водата потече на тънка струйка от стария ръждясал душ, стече се по главата и лицето му и продължи надолу по гърба и гърдите, оформяйки пъргави ручейчета. Сега вече и двете му ръце бяха изключително чувствителни и ударите на капките наподобяваха иглени убождания, ту топли, ту студени, горящи и смразяващи. Той протегна рязко ръце и почувства дори съпротивлението на въздухо по кожата си.

Остана още петнадесет минути под душа, докато сърбежът постепенно намаля. През цялото време дращеше и масажираше най-чувствителните места и кожата там придоби пламтящочервен цвят. Последни изчезнаха бодежите в дланите и пръстите му.

Излезе, но вместо да се облече застана гол пред разтворения прозорец на спалнята. Отвън полъхваше приятно прохладен ветрец.

— Дявол да го вземе — промърмори Върджил. Обърна се и се огледа в огледалото на гардероба. Гърдите му бяха изпъстрени с алени резки от разчесването. Отново се завъртя и надникна през рамо да види гърба си.

Бледи широки ленти опасваха плешките му от рамо до рамо и се пресичаха надолу по ребрата, съставяйки някаква налудничава, лишена от смисъл кожна карта. Още докато ги разглеждаше те започнаха да избледняват и само след минута вече се питаше дали не са му се привидели.

С разтуптяно от уплаха сърце Върджил вдигна дъската на тоалетната, седна и се загледа в босите си крака. После неочаквано започна да се смее — отпърво тихо, сетне гърлено и гръмогласно.

— Малките глупчовци са се захванали за работа, а? — попита се шепнешком той.

— Ей, Върджил, добре ли си? — извика майка му зад вратата.

— Добре съм — успокои я той. Все по-добре и по-добре, с всеки изминал ден.

— Така и ще издъхна някой ден без да ви разбера вас, мъжете — говореше майка му, докато си наливаше втората чаша гъсто черно кафе. — Все обмисляте всичко внимателно и накрая винаги го закъсвате.

— Не съм го закъсал, мамо. — Дори пред себе си не звучеше достатъчно убедително.

— Не си ли?

Той сви рамене.

— Здрав съм. Мога да изкарам още много месеци без работа — а и все нещо ще изскочи отнякъде. — В това имаше немалка доза истина. — Дори започнах да преодолявам депресията.

— Какво знаеш ти за депресията. Дори не разбираш смисъла на тази дума. Трябваше да изкараш няколко години като жена и тогава щях да те питам.

Утринното слънце сияеше жизнерадостно зад спуснатите щори на прозореца.

— Понякога се държиш с мен така, сякаш съм тухлена стена — оплака се Върджил.

— Ами, че ти си си такъв — понякога. Мисля си, че въобще не си пораснал, същият сантиментален глупчо си. Може да си гениален, но си момче.

— А ти — отвърна той с капризна гримаса, — си самото олицетворение на майчината утеха и подкрепа.

— Не обиждай старата си майка, Върджи. Разбирам те и ти съчувствам точно толкова, колкото заслужаваш. Хайде, признай ми, че си го закъсал. Нещо с тоя твой експеримент, нали?

— Кога ще престанеш да човъркаш с пръст в раната? Аз съм учен, заразих се доброволно и поне досега… — Той млъкна и кръстоса обидено ръце. Този разговор губеше своя смисъл. Нямаше никакво съмнение, че лимфоцитите, които си бе инжектирал, отдавна са измрели и са се разпаднали. По време на краткото си пребиваване в епруветките антигените им са претърпели достатъчно сериозни изменения за да не бъдат разпознати като „свои“ при завръщането в кръвта. Вероятно още непосредствено след инжектирането са били „атакувани“ и разрушени. Всякакви други предположения просто бяха лишени от логична обосновка. Това снощи трябва да е било някаква късна алергична реакция. Защо трябва да обсъжда разни хипотетични възможности с майка си или с други хора…

— Върджи?

— Всичко беше чудесно, Април, но мисля, че е време да си вървя.

— Още колко ти остава?

Той се надигна и я погледна стреснато.

— Но аз не умирам, мамо.

— През целия си живот си гонил някаква определена цел. Струва ми се, че сега я постигна.

— Дрънкаш абсолютни небивалици.

— Не ме мисли за изкукуригала, Върджи. Спомни си какво ми каза… аз също не съм тухлена стена. Ще ти го повторя. Каза ми, че си създал разумни клетки и чуй какво мисля аз… Всеки, който някога е почиствал тоалетна, или се е ровил в боклуците ще потрепери при мисълта за бацили, които мислят. А какво ще стане, когато те ни нападнат, Върджи? Обясни това на старата си майчица.

Той не отговори. Не беше сигурен дали въобще има смисъл да поддържа подобен спор. Ала въпреки това почувства, че стомахът му се свива.

И друг път го беше правил — първо закъсваше, а сетне се връщаше за утеха при майка си. С някаква свръхестествена последователност тя съумяваше неизменно да надуши нередностите и да ги изложи пред него така, че да изглеждат неизбежни. Едва ли би могъл да я обича точно заради това, но пък от друга страна лечението винаги помагаше.

Той се изправи, наведе се и я потупа успокояващо по ръката. Тя стисна пръстите му в своите.

— Тръгваш си значи.

— Да.

— Още колко ни остава, Върджил?

— Какво? — В първия миг не можа да разбере какво го пита, но очите й се изпълваха със сълзи и той потрепери.

— Върни се при мен, ако успееш — рече тя.

Той сграби ужасен куфара — приготвен предната вечер — изтича надолу по стълбите и го хвърли на задната седалка на волвото. Докато заобикаляше припряно колата удари болезнено коляното си в бронята. Болката беше остра, пронизваща, но почти веднага изчезна. Отпусна се на седалката и запали мотора.

Майка му стоеше подпряна на верандата, а полите на дългата й рокля се развяваха от утринния ветрец. Върджил й помаха, докато завиваше в двора. Какво друго му оставаше? Та тя му беше майка. Въпреки, че понякога я мислеше за вещица.

Той тръсна глава докато в ушите му зазвъня, успя да задържи колата на пътя и натисна газта.

Белезникава, изпъкнала ивица пресичаше опакото на лявата му ръка, като тъничка нишка лепило, останала върху кожата му.

8

Небето беше закрито от гъсти облаци след доста нехарактерната за летния сезон буря, въздухът бе прохладен, а прозорецът на спалнята бе покрит от едри дъждовни капки. Макар и през два квартала, тътнежът на океана се чуваше съвсем ясно — приглушен подземен грохот. Върджил седеше пред компютъра, подпрял брадичката си с ръка и наблюдаваше извиващата се на екрана ДНК-молекула, заобиколено от протеинова мъгла. Ярки мигащи точици бележеха местата на ензимно въздействие, благодарение на които молекулата се разгъваше за да бъда подложена на транскрипция.

Съвсем скоро ще трябва да се посъветва с някой сериозно — някой, който за разлика от майка му и Кандис се оправя далеч по-добре с тези проблеми. Кандис се нанесе при него около седмица след като се върна от посещението при Април, поддържаше жилището и му готвеше.

Понякога двамата пазаруваха заедно и той го намираше за забавно. Кандис обичаше да му помага, докато се избира дрехи и той нямаше нищо против допълнителните разходи, въпреки че спестяванията му се топяха със заплашително темпо.

Мълчеше единствено, когато го разпитваше за неща, които я плашеха. Питаше се защо настоява да се любят на тъмно.

Предложи му да ходят на плаж, но сега пък той отказа.

Все се безпокоеше от нарастващите периоди, които прекарваше под новата лампа.

— Върджи? — Кандис стоеше на прага на спалнята, загърната в мек плюшен халат с грамадни рози отпред.

— Не ме наричай така. Мама ми вика по този начин.

— Прощавай. Нали щяхме да ходим на разходка в зоопарка. Забрави ли?

Той започна да гризе замислено нокътя се. Престори се, че не я е чул.

— Върджил?

— Нещо не се чувствам добре.

— Никога не излизаш. Ето защо.

— Всъщност, чувствам се чудесно — рече той и завъртя стола. Втренчи поглед в нея, но не обясни какво е имал пред вид.

— Не те разбирам.

Посочи й екрана.

— Защото все не ми позволяваш да ти обясня.

— Винаги побесняваш, а аз се обърквам още повече — оплака се тя намусено.

— Много повече са отколкото смятах в началото.

— Кое, Върджил?

— Последователностите. Комбинациите. Енергията.

— Моля те, говори ясно.

— Попаднах в капан. Прелъстен, но не изоставен.

— Не съм те прелъстявала…

— Не ти, скъпа — произнесе отнесено той. — Не ти…

Кандис пристъпи уплашено към бюрото, сякаш мониторът можеше да я ухапе. Учите й бяха навлажнени, тя прехапа долната си устна.

— Мили?

Той маркира няколко поредици от цифри в долния край на екрана.

— Върджил.

— Аха?

— Да не си направил нещо в работата… там, където си работил преди да се запознаем?

Той завъртя глава и я погледна неразбиращо.

— Ами например с компютрите. Да не си се ядосал и да си ги объркал?

— Не — отвърна той и се ухили. — Не съм ги обърквал. Оставих нещичко, но те няма да го надушат.

— Питам, защото навремето ходех с един, който се държеше странно — съвсем като теб. Не искаше да излиза, не му се приказваше.

— И какво беше направил? — попита Върджил, докато тракаше по клавиатурата.

— Обрал някаква банка.

Пръстите му замръзнаха. Той вдигна очи към нея. Кандис плачеше.

— Много го обичах, но като разбрах, реших да го оставя — продължи тя. — Не можех да живея с такова лайно.

— Не се безпокой.

— Преди няколко седмици бях решила да те напусна — продължи тя. — Мислех, че сме изчерпали всичко интересно между нас. Но ми стана нещо. Никога не съм срещала друг мъж като теб. Ти си луд. Изкретенясал умник, не побъркано говно като другите. Мислех си, че ако поне малко си поживеем всичко ще се оправи. Слушах те внимателно, докато ми обясняваше разни неща и дори вярвах, че някой ден ще почна да разбирам по малко от биология и електроника. — Тя посочи екрана. — Опитвах се да те слушам. Наистина, повярвай.

Върджил я наблюдаваше зяпнал от неочакваното избухване. Накрая протегна ръка и изключи монитора.

— А после разбрах, че те обичам. Докато беше при майка ти. Не е ли странно?

— Кандис…

— Така че, ако си извършил нещо ужасно, ще ме боли и мен, не само теб. — Тя отстъпи назад.

— Кандис, не искам да ти сторя нищо лошо.

— Зная, ти си добър.

— Вече ти обясних всичко. И пак бих ти го обяснил, ако знаех какво става в мен. Но не зная. Не съм извършил нищо, заради което да ме пратят в затвора. Нищо незаконно. — Освен, че подправих здравната си осигуровка.

— Защо не ми кажеш какво всъщност те безпокои? Защо не поговорим като приятели? — тя дръпна другия стол и седна срещу него.

— Казах ти вече, не знам какво ми е.

— Значи си направил нещо… със себе си, така ли? Да не си се заразил с някоя болест в лабораторията? Чувала съм за тези неща. Докторите и учените понякога пипват разни работи.

— И ти си като майка ми — поклати глава той.

— Безпокоим се, Върджил. Кога ще ме запознаеш с нея?

— Май няма да е скоро.

— Прощавай, но аз… — Тя поклати енергично глава. — Просто исках да узная.

— Няма нищо.

— Върджил.

— Да?

— Обичаш ли ме?

— Да — отвърна той и остана изненадан от категоричността си.

— Защо?

— Защото ние с теб си приличаме — рече той. Не беше сигурен за какво говори — може би, че и двамата са обречени на постоянни провали, на някаква вродена неспособност да докажат себе си.

— О, стига.

— Наистина. Може би не го виждаш.

— Признавам, че не съм умна като теб.

— Понякога е голяма мъка да си умен.

Дали и те не откриват сега същата житейска философия, моите малки лимфоцити? Че да си умен е голяма мъка.

— Защо не излезем да се поразходим с колата, или на пикник? Ще вземе студено пилешко.

Той включи монитора, попълни последната колонка с цифри и изведнъж осъзна, че е узнал онова, което го вълнуваше доскоро. Лимфоцитите наистина можеха да предават генетичен материал на други видове клетки.

Можеха да правят и с други хора това, което правеха с него.

— Ами да — подхвърли той. — Защо да не идем на пикник? Чудесна идея.

— А като се върнем… ще го направим ли на запалени лампи?

— Защо не? — Рано или късно ще трябва да узнае. Би могъл да измисли някакво подходящо обяснение заради ивиците. Слава богу поне резките бяха изчезнали след лечението с кварцова лампа.

— Обичам те — прошепна тя без да става от стола.

Той съхрани компютърната информация и графиката и се обърна към нея.

— Благодаря ти — отвърна също шепнешком.