Кървава музика

9

Ървин, Калифорния

Изминали бяха близо две години от последната среща на Едуард Мълиган с Върджил. Спомените на Едуард от онова време никак не съответстваха на мургавия, ведро усмихнат и добре облечен господин, застанал пред него. Бяха се уговорили предния ден по телефона да се срещнат и обядват и сега се разглеждаха любопитно пред вратата на ресторанта за служещи в новия медицински център на Ървин „Маунт Фрийдъм“.

— Върджил? — Едуард му стисна ръката и го огледа смаяно. — Ти ли си това?

— Радвам се да те видя отново, Едуард. — Върджил му отвърна със здраво ръкостискане. Беше изгубил десетина килограма от предишното си тегло, но крайният резултат бе повече от задоволителен. В медицинския факултет Върджил бе пухкаво, пъпчиво и къдрокосо момче, което обичаше да се забавлява, като връзва оголени жици за бравите, тайно им пробутва прахчета, от които урината посинява и никога не ходи на срещи с момичета, освен веднъж с Ейлиън Термагант, която споделяше някои от физическите му характеристики.

— Изглеждаш фантастично — заключи Едуард. — Да не си прекарал лятото на Караибите? — Междувременно се бяха подредили на опашката пред шублера с храната.

— Този тен — обясни Върджил, — получих след тримесечно излежаване под кварцова лампа. А зъбите ми се изправиха от само себе си. За останалото също ще получиш обяснение, но след като останем насаме, или поне никой не ни обръща внимание.

Едуард го насочи към пушаческия ъгъл, където седяха само трима самотници.

— Говорех сериозно — продължаваше темата той. — Наистина си се променил. Изглеждаш страхотно.

— В интерес на истината, промяната е далеч по-голяма, отколкото би могъл да си представиш. Как е Гейл?

— Не се оплаква. Оженихме се преди година.

— Ей, поздравления. — Върджил си отряза парченце ананас. Беше избрал плодова салата. — Друго да забелязваш? — попита той с леко притеснен глас.

— Ами… — Едуард се поколеба.

— Гледай внимателно.

— Не съм съвсем сигурен. Ах, да. Не носиш очила. Контактни лещи?

— Не, не ми трябват повече.

— И си намерил добър шивач. Кой ти даде тези съвети? Надявам се тя да е също толкова сексапилна, колкото и надарена с вкус.

— Кандис. ЗНаеш ли, уволниха ме от работа. Преди четири месеца. Сега я карам на спестявания.

— Чакай де, помня че се беше настанил добре. Къде беше точно?

— В Генетрон — Ензимната долина. Може и да си чувал за тях. Всеки момент ще излязат на пазара с огромна рекламна кампания. Осъществиха пробив в БМП.

— Биочипове?

Той кимна.

— Някои от техните вършат истинска работа.

— Какво? — Едуард го погледна изненадано.

— Микроскопични биокомпютърчета. Инжектират се в човешката кръв и там се захващат за работа — поправят всичко, каквото им наредят. С личното одобрение и благословия на доктор Михаел Бернард.

Бръчката между веждите на Едуард се задълбочи.

— Божичко, Върджил. Че Бернард е повече от светец. Миналия месец му лепнаха снимката на корицата на „Мега“ и „Ролингстоунз“. Защо ми разказваш всичко това?

— Истина е, че трябва да се пази в тайна. Нали разбираш, пазар, конкуренция и прочие. Аз обаче разполагам със свои хора вътре в компанията. Да си чувал нещо за Хейзъл Овертън?

Едуард поклати глава.

— Трябваше ли?

— Вероятно не. Мислех, че ме мрази в червата. Оказа се, че таяла завистливо уважение към мен. ПРеди около два месеца ми позвъни и ме попита, дали не бих могъл да отпечатам под мое име статията й за Ф-факторите при геномите на Е. коли. — Той се огледа подозрително и сниши глас. — Ти прави каквото искаш, но аз приключих с тези копелдаци.

— Ще ме правиш богат, а? — ухили се Едуард.

— Ако си съгласен. Изслушай ме само докрай, преди да се втурнеш към твоя брокер.

— Не ще и дума. Продължавай, моля ти се.

Върджил дори не бе докоснал остатъка от салатата. Стигаше му парчето ананас.

— Навлязох в този бизнес преди около пет години. Нямах проблеми да си намеря работа заради дипломата от медицинския факултет и опита ми от работата с компютри. Първите, при които влязох, бяха Генетрон и те ме взеха.

— Толкова лесно?

— О, не. Поправих това онова в досието си. Все още никой не е разбрал. Изкарах се голям специалист по техните проблеми, освен това веднага щом постъпих направих някои не съвсем маловажни открития за белтъчните структури при ранните прототипове на биочиповете. Генетрон разполага със солидна подкрепа и нямахме никакви финансови ограничения. След четири месеца се захванах и с мои собствени изследвания, използвайки тяхната лабораторна база. Тук също направих открития. — Той махна нервно с ръка. — Ей тогава не ми провървя. Оставах да работя извънредно, онези от ръководството надушили и ме уволниха. Все пак успях да спася… част от експеримента. Не бях обаче достатъчно предвидлив. Така или иначе експериментът продължава и сега — в извънлабораторни условия.

Едуард винаги бе смятал Върджил за амбициозен и малко смахнат. Още по време на следването той си беше навлякъл гнева на факултетската управа. Във всеки случаи интересите му в науката бяха като на изстрадал на женска ласка нещастник, пред когото неочаквано разтваря обятия страстна хубавица — тоест, винаги готов да скочи с главата напред. Изглежда и този път бе станало нещо подобно.

— Извън лабораторията? Не те разбирам.

— Искам да ме изследваш. Всичко, каквото се сетиш. Все едно, че съм болен от рак. После ще ти обясня.

— Че това може да излезе и десет хиляди долара.

— Каквото успееш. Ултразвук, магнитен резонанс, скенер, термограма… всичко.

— Не зная дали ще ме допуснат и до половината от тези апарати. Скенера например, го инсталираха само преди няколко месеца. ЗАщо избра все най-скъпите…

— Тогава ултразвук и магнитен резонанс. Това ще ти бъде достатъчно.

— Върджил, аз съм гинеколог. Не съм лаборант. Гинеколог — чуваш ли ме? Мога да ти помогна само ако се превръщаш в жена. Шегата настрана.

Върджил се наведе напред, като едва не цопна с лакът в чинията.

— Изследвай ме внимателно и тогава… — той присви очи и поклати глава. — Тогава ще видиш.

— Добре де, ще те запиша за ултразвук и магнитен резонанс. Но кой ще плаща?

— Имам застраховка. Преди да напусна промених някои неща в здравното ми досие в Генетрон. Стига да е в рамките на стотина хиляди долара и въобще няма да им направи впечатление. Трябва обаче да не вдигаме много шум.

— Не зная дали си представяш колко много искаш от мен, Върджил.

— А ти искаш ли да влезеш в историята на медицината, или не?

— О, я стига си се шегувал.

Не и с теб, приятелче — поклати глава Върджил.

Едуард уреди всичко необходимо още същия следобед, като попълни собственоръчно формулярите. Доколкото беше запознат с бюрократичната страна на въпроса, всичко, което искаха от него бе съвсем изпълнимо, стига да беше обезпечено финансово. Реши да не вписва нищо за своята работа. В края на краищата с Върджил бяха стари приятели — още от времето, когато му пробутваше разни неща за посиняване на пикнята.

Наложи се да остане извънредно и той позвъни на Гейл за да я предупреди. Тя въздъхна с примиреността на докторска жена и го предупреди, че ще му остави сандвич в кухнята на масата.

Върджил се върна към десет вечерта и Едуард вече го очакваше пред едно странично крило на третия етаж, което сестрите наричаха „Отделението на Франкенщайн“. Когато Върджил влезе Едуард седеше в просторното меко кресло и четеше старо списание. Под флуоресцентните лампи кожата му беше придобила маслинен цвят.

Едуард махна на нощната сестра, че това е пациентът, който очаква и поведе Върджил към вратата на диагностичното отделение. Никой не бързаше да заговори. Влязоха вътре, Върджил се съблече без подкана и Едуард му посочи меката кушетка с бял чаршаф.

— Глезените ти са оттекли — отбеляза с професионален тон той. Не бяха меки и подпухнали, а имаха плътна консистенция. Изглеждаха здрави, макар и променени. — Хъм — продължи той, но Върджил го спря с поглед, който казваше: още не си видял всичко. — Добре. Сега ще те подложа на кратка серия от изследвания и ще събера резултатите в компютъра. Първо на ултразвук. — Едуард нагласи трансдюсера и започна да го плъзга с внимателни движения по тялото на Върджил. След това го накара да влезе в тясна, въртяща се ниша, където имаше цял мощен ултразвуков комплекс. Докато свършат Върджил беше плувнал в пот.

— Клаустрофобията ли те мъчи? — попита го Едуард.

— Не колкото по-рано.

— Магнитният резонанс е малко по-неприятен.

— Води ме, палачо.

След около час приключиха, преместиха се в тесен кабинет със светещи табла по стените и няколко монитора и Едуард се настани зад компютъра. На екрана се появиха серия от познати очертания.

— Започвам със скелета — обясняваше Едуард, но млъкна и се ококори в екрана. — Преди колко време е била катастрофата? — попита той като се надвеси напред.

— Не е имало никаква катастрофа — отвърна Върджил.

— Какво, да не са те понатупали някъде. Хайде, сега не е време за тайни.

— Не ме разбираш, Едуард. Погледни внимателно образа. Това не са последствия от травма.

— Ами тези удебеления тук — посочи той. — Виж си ребрата — целите са покрити със зигзагообразни линии. Очевидно са били натрошени. Също и…

— Прегледай гръбначния стълб — посъветва го Върджил. Едуард бавно завъртя изображението на екрана.

Този път не можа да сдържи възклицанието си. Картината беше направо фантастична. Гръбначният стълб на Върджил бе като броеница от триъгълни кости, които се съчленяваха по невъобразим начин.

— Може ли да те пипна? — попита Едуард. Върджил кимна. Изтегна се на кушетката, разкопча ризата и Едуард прокара разтреперани пръсти по гърба му. — Не мога да ги стигна — изсумтя той. — Всичко е толкова гладко… и гъвкаво — колкото по-силно притискам, толкова повече нараства съпротивлението. — Той се изправи и огледа замислено Върджил. — Я гледай, нямаш зърна. — На тяхно място бяха останали само тъмни пигментирани отпечатъци.

— Видя ли? — тържествуваше Върджил. — Преправят ме отвътре навън.

— Глупости.

— Нима не вярваш на очите си? — изненада се Върджил. — Така е — аз не съм същият, какъвто бях допреди четири месеца.

— Не разбирам за какво говориш. — Едуард продължаваше да сменя изображенията, разглеждаше ги от различни гледни точки, сверяваше данните.

— Виждал ли си някога подобно нещо? Човек, с подобна конструкция?

— Не — призна Едуард. Той стана, заобиколи бюрото, затвори вратата и пъхна ръце в джобове. — Какво, по дяволите, си направил?

Върджил му разказа. В началото не беше съвсем последователен, но Едуард попълни празнините в обясненията му с допълнителни въпроси.

— Как успя да конвертираш ДНК така, че да разчита и записва едновременно?

— Първо, за целта е необходимо да намериш подходящ по дължина сегмент от вирусна ДНК, който кодира топоизомерази и жирази. Прикачваш този сегмент към твоята ДНК и я улесняваш да намали свързващото си число — извършваш отрицателно свръхнамотаване на молекулата. Лично аз в началото на експеримента използвах етанид, но…

— Не задълбочавай, моля те. Не съм разтварял учебника по молекулярна биология от години.

— Крайната цел е да се прибавят и отделят сегменти от ДНК и създадената обратна ензимна връзка поема тази функция. Когато този процес приключи молекулата ще се разгъне за транскрипция и твоята програма ще бъде разпечатана върху две огледални РНК молекули. Едната от тях след това се отправя към разчитащата рибозома и се използва за белтъчен синтез. За целта в началото на веригата трябва да е записан най-прост стартиращ код…

Едуард остана прав до прозореца и слуша търпеливо в продължение на близо половин час. Накрая, след като се увери, че Върджил няма никакво намерение да спира, нито пък се изморява, той вдигна ръка и го прекъсна.

— Но как всичко това води до появата на разум?

— Все още не съм съвсем сигурен — намръщи се Върджил. — Това, което ме забавляваше в началото, бе все по-лесното въвеждане на логически вериги в ДНК-молекулите. Огромни интервали от геноми проявяваха изключителна податливост към този процес. Съществуваха дори такива участъци, за които бих се заклел, че вече са били закодирани със специфични логически задачи — но тогава все още ги смятах за типични интрони — участъци, където не се кодира информация за белтъчен синтез. Нали разбираш, нещо като останки от по-ранни неуспешни транскрипции, все още неизтрити в еволюционния процес. Говоря най-вече за еукариотите. Прокариотите нямат интрони. През последните няколко месеца подложих на обстоен анализ целия експеримент. Имах толкова много свободно време за мислене, след като останах без работа.

Той млъкна, поклати глава и сплете развълнувано пръсти.

— И?

— Всичко е много странно, Едуард. Още в първи курс на медицинския факултет ни изнасяха лекции за „егоистичните гени“ и затова, че както индивидът, така и цялата популация нямат друга биологична функция освен да възпроизвеждат нови и нови гени. От яйцата излизат кокошки за да снасят нови яйца. Учените отдавна са се примирили, че интроните са гени, които нямат друго предназначение, освен да се възпроизвеждат в клетъчната среда. От тук до идеята, че са безполезни, има само една крачка. Първото, което направих, бе да се отърва от тези предразсъдъци. За мен интроните бяха като резервни части, останки от генетичен материал. Можех да строя от тях каквото си пожелая. — Той млъкна отново, но Едуард не го подкани да продължи. — Не съм виновен — заоправдава се Върджил. — Те ме прелъстиха.

— Не разбирам за какво говориш, Върджил. — Едуард имаше уморен вид, в мислите му непрестанно нахлуваха спомени от съвместното им следване. Имаше чувството, че Върджил дрънка някакви безсмислици.

Върджил удари с юмрук по бюрото.

— Те ме накараха да го направя. Проклетите гени!

— Защо, Върджил?

— За да не се налага повече да разчитат на нас. Те наистина се оказаха егоисти. През цялото време те са ме водили за носа. Хвърлили са ми примамка, а аз я нагълтах като пълен глупак.

— Ти си се побъркал.

— Не можеш да почувстваш това, което чувствам аз, защото не си работил върху тях. Би трябвало да се захване цял изследователски екип, все едно че е Манхатънският проект или нещо такова. А излезе толкова лесно, всяко парче от мозайката си падаше на мястото. Разбираш ли — аз не съм гениален.

Едуард разтърка уморено очи.

— Ще ми трябва кръвна проба, а също и малко урина за изследване.

— Защо?

— За да видя какво става с теб.

— Вече ти казах.

— Това са небивалици.

— Едуард, нали видя изображенията. Не нося очила, болките в гърба ми изчезнаха, от четири месеца не зная какво е алергичен пристъп и не боледувам от нищо. Нито грип, нито инфекции, нищо. Никога не съм се чувствал по-добре.

— И всичко е заради мъничките умни лимфоцити, които щъкат из теб и променят каквото не им се понрави?

Той кимна.

— В този момент вероятно всеки клетъчен куп е почти толкова умен, колкото сме ти и аз.

— Чакай… ти не спомена нищо за клетъчни купове.

— Забелязах, че клетките имат тенденция да образуват струпвания, които понякога надхвърлят двеста клетки. Трябваше да се досетя по-рано. По този начин общуват помежду си.

— Капнал съм. — Едуард се отпусна на стола.

— Според мен, загубата на тегло се дължи на това, че са подобрили обмяната на вещества. Освен това са подсилили костите ми, прекроили са изцяло гръбначния стълб и…

— Сърцето ти също беше променено.

— Виж, за сърцето не знаех. — Той приближи монитора, извика изображението на сърцето и го огледа от различни позиции. — Божичко! Всъщност, какво се чудя, не можех да си дам представа за всички изменения. Не знаеш какво облекчение е да споделиш всичко това с някой, който те разбира.

— Аз не те разбирам.

— Едуард, доказателствата са неопровержими. В състояние са да умножат броя на мозъчните ми клетки, да подобрят метаболизма и какво ли още не. Дори хранителните ми навици се промениха. Според мен все още не са проникнали в мозъка. — Той се почука с пръст по темето. — Вече са наясно с основните неща. Сега остава да схванат глобалната картина, ако разбираш какво имам пред вид.

Едуард провери пулса и нервните рефлекси.

— Ще ти взема проби и за днес приключваме.

— Едно ме е страх — да не се намъкнат под кожата ми. Направо ми настръхва косата като си го помисля. Преди няколко вечери почувствах мравучкане и реших, че е време да предприема ответни действия. Купих си кварцова лампа. Исках да ги държа под контрол — за всеки случай. Представяш ли си, ако вземат да преодолеят кръвно-мозъчната бариера и да научат за мен — за това как функционира мозъкът. Що се отнася до инвазията в кожата, предполагам, че са искали да изградят нови комуникационни вериги по повърхността. Далеч по-лесно, отколкото да осъществяват връзка през мускулите, паренхимните органи и съдовата система — така се скъсява дистанцията. В момента редувам слънчеви бани с кварцова лампа. Засега ги държа далеч от кожата — доколкото съм в състояние да го почувствам. Ето откъде идва и този чудесен тен.

— Ще вземеш да пипнеш рак на кожата — намуси се Едуард.

— Хич не ме е страх. Те ще се погрижат за това. Като полицаи са.

— Стига — прекъсна го Едуард и вдигна ръце в знак, че се предава. — Прегледах те и изслушах историята ти, макар да не мога да я приема за достоверна. Какво друго искаш от мен?

— Не съм толкова безгрижен, колкото ти изглеждам. Едуард, страх ме е, разбираш ли? Ще ми се да успея да ги взема под свой контрол преди да се напъхат и в мозъка. Помисли само — опитай се да си представиш. Те са милиарди на брой, може би и повече — ако са се научили как да променят и другите типове клетки. Безброй разумни купове. В този момент сигурно съм най-умното създание на Земята, а те дори още не са се заловили за работа. Не искам да ставам техен роб. — Той се изсмя нервно. — Току виж ми откраднали душата, а? Дойдох при теб за да измислиш някакво лечение. Нещо, с което да ги неутрализираме. Да речем, да ги подложим на гладна диета. Измисли нещо, умолявам те. И ми се обади. — Той подаде на Едуард визитната си картичка. После се наведе над компютъра и изтри цялата информация от изследванията. — Само ти. Никой друг не бива да знае — поне засега. Побързай… моля те. — Той протегна ръка и Едуард я пое. Дланите на Върджил бяха влажни. — Внимавай с пробите. Да не ги глътнеш.

Едуард изпрати Върджил до паркинга и проследи с поглед стопяващите се в далечината светлини на волвото. Обърна се и закрачи бавно към болницата. Наближаваше един след полунощ. Надяваше се до сутринта да е готов с лабораторните резултати от кръвта и урината. Стига да не възникнеше нещо непредвидено. Хрумна му, че не е зле да позвъни в къщи и да остави съобщение до Гейл на телефонния секретар. Зачуди се какво да й каже.

— Ще й обясня, че причината е Върджил — тя знае каква стока е — промърмори си той.

10

Едуард се избръсна със старата самобръсначка, която държеше в бюрото си за случаи като този. Беше шест и трийсет сутринта — тъкмо по това време Гейл ставаше, за да се приготви за училище.

Пусна две монети в апарата на стената в лекарската стая и набра номера с тъпия връх на химикалката си.

— Ало?

— Гейл, аз съм, Едуард. Обичам те и съжалявам.

— Вече го чух от призрачния глас на секретаря. Освен това, преди няколко минути ми позвъни Върджил Юлам. Беше нещо разтревожен. Не бях говорила с него от години.

— Ти каза ли му…

— Че си още в болницата. Разбира се. Днес в осем ли застъпваш дежурен?

— Също като вчера. Имам два учебни часа с фелдшерите в лабораторията и след това съм на повикване… Гейл, искаш ли да излезем някъде довечера? Ще хапнем нещо, ще се разходим.

— Това пък защо?

— Ей така. Животът си върви.

— Спечели ме. Кой ще кара?

— О, боже. Нали току що поправихме скоростомера.

— Но междувременно се развали кормилното управление.

— Шшшт. Все още работи. На никой няма да казваш.

— Сърдиш ли ми се?

Гейл изхъмка.

— Гледай да приключиш с Върджил в работно време. Защо толкова настояваше да се срещнете? Да не си променя пола? — Тази мисъл очевидно й се понрави и тя се изкиска. Представяше си я, как стои до телефона и се оглежда в огледалото. — Прощавай. Наистина, Едуард… защо?

— Лекарска тайна, мила моя. Не съм сигурен, че и аз знам. Може би по-късно.

— Трябва да вървя. В шест?

— Пет и трийсет.

— Тогава ще съм още на работа.

— Аз пък ще те отвлека.

— Милият ми Едуард.

Както винаги в края на разговора те си размениха целувки. Търкайки замислено брадичка Едуард се върна в лабораторията. Върху екрана на анализатора се бяха подредили стройни колони от цифри. Отклоненията бяха изписани в червено, а мястото за предполагаемата диагноза стоеше празно.

Едуард поръча разпечатка на компютърния анализ и принтерът послушно затрака. Междувременно провери данните от изследването на урината, но там всичко изглеждаше напълно нормално. Общо взето и това бе достатъчно за вземане на решение — трябваше час по-скоро да настани Върджил в болница, където ще е под наблюдение от специалисти. Едуард набра номера на Върджиловия телефон.

При второто позвъняване се отзова ленив женски глас.

— Кандис.

— Мога ли да разговарям с Върджил?

— За кого да предам? — отвърна тя с комично официален тон.

— Едуард. Той ме познава.

— Разбира се. Вие сте докторът. Дето ще го излекува. — Тя изглежда захлупи слушалката в ръка, защото гласът й стана приглушен. — Въъърджил?

Върджил отговори почти веднага.

— Едуард? Какво има?

— Здравей, Върджил. Получих някои резултати, но все още нищо определено. Можеш ли да дойдеш тук в болницата?

— Какво показват резултатите?

— Че си много болен.

— Глупости.

— Така е според компютъра, Върджил. Наднормен брой лимфоцити…

— Разбира се, това е съвсем обяснимо…

— И много странни вариации от протеини и деградационни продукти, които се носят из кръвта ти. Хистамини. Изглеждаш като някой, който умира от тежка инфекция.

Настъпи тишина, сетне: — Аз не умирам.

— Мисля, че трябва да дойдеш, за да те прегледат и други. Кой беше одеве на телефона — Кандис? Тя също…

— Не, Едуард, поисках твоята помощ. Никой друг. Знаеш как се чувствам в болница.

Едуард се изсмя мрачно.

— Върджил, не съм най-компетентният лекар за твоя случай.

— Вече ти обясних какво ми има. Сега трябва да ми помогнеш да ги поставя под контрол.

— Това е безумие, Върджил! — Едуард удари ядно с юмрук по апарата. — Извинявай. Не мога да го приема спокойно. Сигурно разбираш защо.

— Надявам се, ти да разбираш как се чувствам в този момент. Може и да се боя, но освен това съм горд. Ужасно се гордея. Какво ще кажеш, а?

— Върджил, аз…

— Ела при мен. Ще си поговорим, ще обсъдим нещата спокойно.

— Започвам дежурство, не мога.

— Кога ще се освободиш?

— И утре съм зает. Довечера… След вечеря.

— Само ти. Никой друг.

— Добре — въздъхна Едуард. Изслуша внимателно указанията на Върджил и си записа адреса. Каза му, че ще бъде там в девет.

Когато се прибра Гейл вече го очакваше. Едуард предложи да приготви нещо за хапване. Тя прие нацупено новината, че излизането се отменя.

— Какво му има пък сега на Върджил?

— Защо „сега“?

— Как защо? И друг път се е забърквал в разни каши. Не помниш ли онази история с авторските права, когато работеше в Уестингхауз?

— Е, тогава беше на свободна практика.

— Както и да е. Какво иска от теб?

— Не съм сигурен, дали въобще му има нещо — отвърна уклончиво Едуард.

— Брей, страшна тайна!

— Не, не съвсем. Ще ти прозвучи невероятно.

— Болен ли е?

Едуард вдигна очи към тавана: Кой знае?

— Няма ли да ми кажеш?

— Не точно сега — той се опита да я умилостиви с усмивка. — Той ме помоли да не казвам на никого.

— Има ли някаква опасност?

— Не мисля — отвърна Едуард. По-скоро не беше мислил за това.

— Ще си дойдеш ли довечера?

— Веднага щом мога. Не се сърди — той я погали по бузата.

— О, няма — усмихна се тя. — Не виждам защо.

Докато караше към Ла Джола, Едуард бе завладян от неочакван ентусиазъм. Мисълта за странните събития около Върджил сякаш го пренасяха в някаква друга вселена, където законите на природата губеха своето значение. Правилата на играта бяха претърпели промяна и Едуард дори не знаеше дали ще му хареса крайният резултат.

Кварталът, където живееше Върджил, се оказа изключително приятен — много зеленина, красиви, дървени къщи, разхвърляни на голямо разстояние. Дали пък с Гейл да не потърсят нещо подобно? Сигурно биха могли да си го позволят.

Върджил живееше в масивна четириетажна сграда, с малък паркинг отпред. Кабината на асансьора бе озвучена, свиреше тиха музика, а на дисплея течеха реклами за къщи и апартаменти под наем. Едуард натисна бутона за третия етаж.

Върджил отвори вратата след първото позвъняване и го покани да влезе. Носеше халат с дълги ръкави и меки пантофи. Беше захапал закривена лула и оставяше след себе си димни следи.

— Изглежда имаш някаква инфекция — поде Едуард, докато му показваше резултатите.

— Мислиш ли? — Върджил прегледа внимателно разпечатката, сетне я остави на масичката.

— Така поне смята компютърът.

— Естествено, той не е пригоден за подобни изключения.

— Може и да не е, но съветът му е…

— Зная. Извинявай за нахалството, Едуард, но какво ще ми помогне вашата болница? Тези резултати… без съмнение сочат нещо, но мисля, че не бива да избързваме със заключенията.

— Слушай — Едуард си смъкна развълнувано сакото. — Не можеш да си представиш колко се безпокоя за теб. — Той се огледа — стаята беше празна. — Къде е Кандис?

— Излезе да се поразходи. Напоследък нещо не се погаждаме.

— Тя знае ли?

— Как да не знае? Нали ме вижда гол всяка вечер? — Той се постара да скрие очи от Едуард. Лъжеше.

— Да не си се дрогирал?

Върджил поклати глава, сетне кимна — веднъж, съвсем бавно.

— Слушах — рече той.

— Какво?

— Не зная. Шумове. Не бяха шумове. Нещо като музика. Сърцето, всички кръвоносни съдове, триенето на кръвта в артериите, вените. Цяла филхармония. Музиката на кръвта. — Той огледа подозрително Едуард. — Какво каза на Гейл?

— Нищо. Само че си закъсал и идвам да те видя.

— Можеш ли да останеш?

— Не. — Едуард огледа масата за пепелник, трева или хартийки.

— Не съм дрогиран, Едуард. — Може и да греша, но смятам, че става нещо велико. Мисля, че те са открили кой съм аз.

Едуард погледна втрещено Върджил. Другият изглежда не забеляза, погълнат от някакъв вътрешен процес.

— Да имаш кафе? — попита Едуард. Върджил махна небрежно към кухнята. Едуард напълни чайника и извади кутия с нес от горния шкаф. Когато свърши и се върна, Върджил седеше все така, ококорил очи в нищото.

— Винаги си знаел какъв искаш да бъдеш, нали? — попита той.

— Повече или по-малко.

— Умно решение. Гинеколог. Никакви погрешни ходове. Аз не бях такъв. Имах цели, но не и посока. Като карта с обозначения, но без пътища. Пукната пара не давах за нищо, или никого — освен за мен. Дори и за науката. Не мога да повярвам, че стигнах толкова далеч. — Той стисна облегалките на стола. — Що се отнася до мама… — Жилите на ръцете му бяха изпъкнали от напрежение. — Тя е вещица. Вещица и плашило за другите. Отвлечено дете. Където малките неща извършват големи промени.

— Да не ти е зле?

— Те ми говорят, Едуард. — Той замижа.

— Божичко. — Нищо друго не можа да измисли. Ситуацията беше повече от абсурдна, мисълта за измама или зла шега бе направо недопустима. На всичко отгоре разполагаше и с данните от изследването.

Върджил прекара близо четвърт час в неспокоен сън. Едуард провери пулса — беше ясен и ритмичен, опипа челото му — леко хладно — и си направи още кафе. Тъкмо се канеше да позвъни — все още не бе решил, дали да потърси помощ в болницата, или да се свърже с Гейл, когато Едуард отвори очи и го погледна втренчено.

— Не мога да разбера как възприемат идеята за времето — заговори той. — За не повече от три-четири дни научиха нашия език и основните понятия. Представяш ли си, Едуард? Те дори не знаят. Мислят, че аз съм вселената. Сега обаче всичко им е ясно. Скоро ще се справят и с мен. Всеки момент. — Той се изправи, прекоси стаята, дръпна пердето и надникна навън. Само няколко стаи светеха в океана на нощта. — Трябва да са прикачили хиляди малки изследователи към моите неврони. Ужасно са експедитивни и все се стараят да не ме повредят нещо. Пипат изключително внимателно. Пак ще правят промени.

— Болницата — изграка пресипнало Едуард. Той се покашля смутено. — Моля те, Върджил. Незабавно.

— Какво, по дяволите, ще им стори твоята болница? Имаш ли идея как могат да се контролират същества колкото клетки? Искам да кажа — те са си мои собствени. Убиеш ли ги — убиваш и мен.

— Хрумна ми една идея — рече Едуард. Какво по-сигурно доказателство, че е повярвал на Върджил — главата му вече раждаше идеи! — Актиномицинът се свързва с ДНК и блокира транскрипцията. Бихме могли да ги забавим по този начин.

— Само че аз съм алергичен към актиномицин. Направо ще ме довърши.

Едуард сведе изтощено глава. Това беше последната възможност.

— Можем да експериментираме, да изучим вътреклетъчните им процеси, да открием в какво се различават от нормалните клетки. А ако изолираме хранителната среда, от която се нуждаят, ще ги подложим на глад. Или пък радиационно лечение…

— Удариш ли ги — повтори Върджил, — удряш и мен. — Той застана в средата на стаята и разпери ръце. Халатът се разтвори, откривайки гърдите и краката му. — А и вече не съм сигурен, дали бих искал да се отърва от тях. Нищо лошо няма да ми направят.

— Откъде знаеш?

Върджил поклати глава и вдигна пръст към тавана.

— Те се опитват да разберат какво представлява космосът. Ужасно им е трудно. За тях пътуването през пространството се отмерва с изменение в химичните характеристики на околната среда.

— Върджил…

— Слушай, Едуард, помисли! — гласът му трепереше от вълнение. — Нещо става вътре в мен. Те разговарят помежду си с помощта на белтъци и нуклеинови киселини, през течности и мембрани. Те изграждат нещо — мисля че са вируси — които да съхраняват и пренасят информация. Плазмоподобни структури. Съвсем логично е — нали така ги бях програмирал. Може би това е, което твоят компютър е помислил за инфекция — всички тези информационни носители в кръвта ми. Приказки. Вкусът на другите индивиди. Наблюдатели. Командващи. Подчинени.

— Върджил, чувам те, но…

— Това е моето шоу, Едуард. Аз съм тяхната вселена. Те са изумени от тези нови хоризонти. — Той приседна на крайчеца на стола и за известно време потъна в мълчание. Едуард коленичи до него и го хвана за ръката. Кожата му беше покрита с мрежа от белезникави резки.

— Ще извикам линейка — заяви той и посегна към телефона.

— НЕ! — изкрещя Върджил и скочи. — Казах ти, не съм болен, това е моето шоу. Какво ще ми направят? Ще го превърнат във фарс?

— Тогава, за какво съм ти притрябвал тук? — тросна се Едуард. — Безпомощен съм, като някакъв пещерен човек пред…

— Ти си ми приятел. Искам да ми правиш компания. — Той се изсмя. — Но вече не съм сам, нали?

— Трябва да се обадя на Гейл.

— Ами обади се. Но не й казвай нищо.

— Нито дума. Нищичко.

11

Призори Върджил започна да обикаля из апартамента, огледа предметите, надникна през прозореца и накрая се зае да си прави закуска с методична последователност.

— Знаеш ли, струва ми се, че започнах да долавям мислите им — обяви той. Едуард го следеше с хлътнали от недоспиване очи, седнал в един фотьойл. — Искам да кажа, че цитоплазмите им сякаш са надарени със самостоятелна воля. Нещо като подсъзнателен живот, противоположен на рационалната същност, с която са се сдобили наскоро. Те долавят химичния „шум“ на молекулите, които се свързват и разделят вътре.

Той спря в средата на стаята и отново разпери ръце. Сякаш от време на време задремваше на крака. Или получава petit mal4, помисли си Едуард. Кой би могъл да предвиди хаоса, който всяват сега тези лимфоцити в мозъка му?

Едуард се свърза с Гейл от телефона в кухнята. Помоли я да позвъни в болницата и да предупреди, че е болен и не може да отида на работа.

— Искаш да те скрия. Значи нещата са сериозни. Какво му има на Върджил? Не може ли да си смени сам пеленките?

Едуард не отговори.

— Добре ли си? — попита тя.

— Нищо ми няма. — Как ли пък не!

— Култури! — възкликна Върджил, който в този момент влезе в кухнята. — Те плуват в един огромен информационен басейн. И допринасят за разширяването му. Заражда се едно ново общество, Едуард, с различни от нашите принципи. То притежава абсолютна йерархия. Срещу клетките, които отказват да сътрудничат, се изпращат наказателни отреди от реконструирани фагоцити. Всяка отделна група разработва свои модели вируси-информационни носители. Няма мърдане. Прониже ли те веднъж такъв вирус, клетката избухва и се разпада. Но това не е диктатура. Мисля, че в действителност те разполагат с по-голяма свобода от нас. Те са толкова различни — имам пред вид разликата между индивидите, ако въобще съществуват такива. Как ти звучи всичко това?

— Като безумие. Върджил, опасявам се, че съм на предела на силите си. Няма да издържа още много. Нищо не разбирам, а и отказвам да повярвам на…

— Дори сега?

— Добре де, да речем, че горе-долу съм запознат с картината. Да речем, че приемам за достоверно всичко, което ми казваш. Имаш ли представа какви могат да бъдат последствията?

— И ти като майка ми… — промърмори Върджил.

— Моля те, говори смислено.

— Никога не ме е бивало в това — да си представям какви могат да бъдат последствията.

— Не те ли е страх?

— Ужасно — призна Върджил. На устните му цъфтеше маниакална усмивка. — Отначало исках да ги контролирам. — Той коленичи до фотьойла на Едуард. — Но те са по-способни от мен. Кой съм аз, слепият глупец, че да пробуждам гнева им? Намислили са нещо много важно.

— Ами ако те убият?

Върджил се просна на пода и разпери ръце и крака.

— Като мъртво куче — засмя се той. Едуард понечи да го ритне. — Виж, не искам да си мислиш, че те подценявам, но вчера си уговорих среща с Михаел Бернард. Той ме прие в неговата частна клиника и взе цял куп проби и образци от кожата ми. Биопсии. Ето тук — виж, останаха ми малки белези. Много бързо заздравяха. Той каза, че ще ги прегледа лично. Помоли ме, да не споменавам пред никого. — Очите му придобиха замечтан израз. — Градове от клетки. Едуард, те прокарват миниатюрни тунелчета през тъканите и се разпространяван навсякъде, а информацията, която носят, променя и другите типове клетки…

— Престани! — кресна му Едуард. — Какво показаха изследванията?

— Според Бернард, имал съм „прекомерно уголемени“ лимфоцити. Чакаше още резултати. Говоря за вчера. Така че, това не е масова психоза.

— И какво възнамерява да предприеме?

— Ще опита да убеди Генетрон, че трябва да ме вземат обратно. Да ми позволят да продължа работата.

— Това ли искаш?

— Не е въпросът само в лабораторията. Чакай да ти покажа. Откакто прекратих облъчванията с кварцовата лампа кожата ми отново започна да се променя. — Той разтвори халата си.

Кожата по цялото му тяло бе покрита с познатата вече мрежа от белезникави линии. По протежение на гърба линиите оформяха изпъкнали ивици.

— Боже мили! — възкликна Едуард.

— Скоро ще ставам само за лабораторията. С такива украси няма да съм за публични изяви.

— Ти… защо не поговориш с тях, опитай се да ги убедиш да забавят темпото. — Още докато го казваше осъзна колко смешно звучи.

— Да, наистина, бих могъл, но те едва ли ще ме послушат.

— Нали каза, че си техен бог.

— Онези, които са се прикачили към невроните ми, не са големите колела. Те са изследователи, или поне временно изпълняват тази функция. Знаят за мен, знаят какво представлявам, но това не означава, че ще успеят да убедят горните нива на йерархията.

— В момента ли го дискутират?

— Нещо подобно — той се уви в халата и отново застана до прозореца. — Сега вече само те ми останаха. Мънички са, а не се боят от мен. Едуард, никога не съм имал по-близки същества на този свят. Аз съм отговорен за тях. Като майка съм им на всичките. Знаеш ли, доскоро дори не бях им измислил име. Всяка майка има право да назове отрочето си, нали?

Едуард не отговори.

— Порових се — речници, учебници, какво ли не? После изведнъж ми изникна от само себе си. „Нооцити“. Това е от гръцката дума „ноос“. Казах и на Бернард. Изглежда името му хареса…

Едуард размаха отчаяно ръце.

— Ти въобще не знаеш какво могат да направят! Нали каза, че са като чужда цивилизация…

— Като хиляди цивилизации.

— Да и преди цивилизациите са обърквали нещата. Войни, обкръжаваща среда… — Усещаше, че е като удавник, който се вкопчва във всичко. Чувстваше се напълно некомпетентен за проблема, с който трябваше да се справи.

— Но аз съм единственият, който се излага на риск — възрази Върджил.

— Откъде можеш да си сигурен? Божичко, Върджил виж какво са направили с теб!

— Аз го приемам — отвърна той стоически.

Едуард поклати обезверено глава.

— Добре. Да речем, че Бернард убеди Генетрон да те вземат обратно за опитно зайче. Тогава какво?

— Ще ме гледат като писано яйце. Вече не съм старият скромен Върджил. Аз съм цяла една проклета галактика — свръхмайка.

— Нищо не мога да направя за теб — рече Едуард. — Не мога да ти помогна, не мога да те разубедя. Ти си по-упорит от всякога. Най-добре да си вървя.

В отговор Върджил кимна. Той пристъпи напред и понечи да постави длани върху раменете на Едуард.

— Недей — предупреди го Едуард и отскочи инстинктивно.

— Защо не искаш да ме разбереш? — натъжи се Върджил. — Не зная още колко ще ми позволят да ги наблюдавам. Не зная дори дали няма накрая да ме убият. Нищо не зная. Напрежението е непоносимо, Едуард.

Едуард отстъпи към вратата и намери пипнешком дръжката. Лицето на Върджил се изкриви в болезнена гримаса.

— Ей, чуваш ли? — рече той. — Сега те…

Едуард отвори вратата, изскочи в коридора и я хлопна зад себе си. Сетне изтича при асансьора и се спусна на първия етаж.

Когато излезе във фоайето той постоя няколко минути замислен. Накрая си погледна часовника — беше девет сутринта.

Кого би послушал Върджил?

Бернард — ето кого. Отишъл е сам при него, значи сега Бернард бе ключът към разрешаването на проблема. Върджил спомена, че той не само повярвал на обясненията му, но и бил заинтригуван. Хора с положението на Михаел Бернард не биха обърнали внимание на чудаци като Върджил ако в торбата не се крие нещо. Едуард дръпна вратата и излезе решително навън. Дано нюхът не му бе изневерил.

Върджил лежеше по средата на гостната, скръстил ръце на гърдите, и се смееше. Не след дълго поизтрезня от еуфорията си и се зачуди какво ли впечатление е направил на Едуард. Или на Бернард. Не, това едва ли имаше значение. Нищо вече нямаше значение, освен това, което ставаше вътре, във вътрешната вселена.

— Винаги съм имал голямо сърце — промърмори Върджил.

Всичко.

— Да, така е, сега съм всичко.

Обясни.

— Какво? Какво да обясня?

Опростено.

— Да, сигурно не е никак лесно да се пробудиш. Добре де, вие си заслужавате трудностите. Дявол да го вземе, събуди се най-сетне и най-старата ДНК.

Говореше с друг.

— Какво?

ДУМИ общуване с друга „съвместно споделяна телесна структура“ „вътрешна съвкупност“ подобна на ВЪНШНАТА

— Нищо не разбирам, говори по-ясно.

Настъпи тишина. Колко ли време мина — беше невъзможно да определя интервалите в секунди, минути или часове. Нооцитите бяха развалили вътрешния му часовник. И какво ли още?

ТВОЯТ „интерфейс“ стои МЕЖДУ ВЪНШНОТО и ВЪТРЕШНОТО. Те еднакви ли са?

— Вътре и отвън? О, не, разбира се.

ВЪНШНАТА „съвместно споделяна телесна структура“ същата ли е като твоята?

— Искаш да кажеш Едуард? Ами да… телесната структура е същата.

ЕДУАРД и другата структура ЕДНАКВИ/подобни/същи?

— Ах, тя ли? Разбира се, също. Сега я няма — нещо не се чувстваше добре снощи. Само аз съм различен. Заради вас. Аз ви направих. Никой друг си няма такива, освен мен.

Дълбока космическа тишина.

Едуард паркира колата край един бронзов фонтан, излезе и се отправи към уличния телефон. Откъм океана се носеше влажна мъгла и покрива на катедралата „Свети Джеймс“ беше скрит под нея. Той пъхна кредитната си карта в телефона и набра номера на Генетрон. При първия сигнал се обади механичен глас.

— Моля ви, свържете ме с доктор Михаел Бернард.

— Кой го търси, моля?

— От телефонния сервиз. Изглежда се е повредил автоматичният му секретар.

След още няколко тревожни минути се чу мъжки глас.

— Кой, по дяволите, е това? Нямам никакъв автоматичен секретар.

— Казвам се Едуард Мълиган. Аз съм приятел на Върджил. Мисля, че имаме общи проблеми за обсъждане.

Настъпи продължителна тишина. Накрая:

— Работите в „Маунт Фрийдъм“ нали, докторе?

— Да.

— Днес не мога да изляза. Утре добре ли е?

Едуард си помисли за обратния път и за разтревожената не на шега Гейл.

— Да — съгласи се той.

— В девет часа ще ви чакам в Генетрон. Адресът е улица „Тори Пайнз“ 60895.

— Разбрано.

Едва когато влизаше в колата му щукна още една обезпокоителна мисъл.

Снощи Кандис не си беше дошла. Не се върна и тази сутрин.

Значи Върджил лъжеше и нея — поне това бе сигурно. Каква роля играеше тя?

И къде беше, дявол да го вземе?

12

Когато Гейл се върна Едуард спеше на кушетката. Тя седна до него, погали го лекичко и той отвори очи.

— Здравей — рече тя.

— Здравей и на теб. — Той премигна и се огледа. — Колко е часът?

— Току що си идвам. Навън е страхотен студ.

— Четири и трийсет. Заспал ли бях?

— Не съм била тук, казах ти. Как си?

— Все така изморен.

— Нещо не е наред, нали? Ще ми кажеш ли какво има, или ще продължаваш да се преструваш, че не е станало нищо?

— Не зная какво да ти кажа — отвърна Едуард.

— Добре де, ще направя чай. Искаш ли? — Той кимна и тя изчезна в кухнята.

Защо да не й кажа? — мислеше си Едуард. Че нашето старо приятелче се е превърнало в галактика.

Вместо това стана и разтреби масата в столовата.

Същата нощ Едуард седеше в леглото, подпрял възглавница на стената и разглеждаше Гейл, която спеше кратко. Опитваше се да постави поне някаква ограничителна линия между реалността и фантазията. Аз съм лекар, повтаряше си той. Това е техническа, научна професия. Би трябвало да съм имунизиран към неща като шока от бъдещето, например.

Върджил Юлам се превръща в галактика.

Как ли се чувства човек, завладян от няколко милиарда китайци? Той се засмя в тъмното и реши, че започва да се побърква. Това, което обитаваше Върджил, бе невъобразимо по-чуждо и неразбираемо от няколко милиарда китайци.

Какъв тип психология или индивидуалност би могла да развие една разумна клетка — или цели клетъчни купове? Той се опита да си припомни поне нещо от онова, което бяха учили за клетъчната среда във факултета. Кръв, лимфа, тъкани, интерстициални течности, гръбначно-мозъчна течност… Не можеше да си представи какъвто и да било разумен организъм в подобно обкръжение, който не би пощурял от скука. Среда с относително прост строеж, без особени изисквания, пригодена изцяло за съществуването на клетките. От друга страна, стресът можеше да се окаже ключов фактор — тази среда бе като майка-закрилница за своите клетки, но към чуждите би била повече от зла мащеха.

За Едуард нямаше съмнение кое е най-важното: реалността, Гейл, заспала кротко до него, уличните светлини и сенките на дърветата, трептящи върху пердето на спалнята.

От това по-важно и по истинско нямаше.

Опита се да си представи Върджил в лабораторията, надвесен над микроскопа и изучаващ своите миниатюрни любимци. Кой знае защо се сети за Криптон — родният свят на Супермен, милиарди гении унищожени в една гигантска космическа катастрофа. Убийство — или геноцид?

Границата между съня и действителността бе започнала да изчезва. Загледан в прозореца той виждаше града, сякаш завесите бяха дръпнати. И изведнъж прозорецът изригна, напълно безшумно, разпиля се на безброй парченца и градът нахлу в спалнята, като някакъв гигантски обезумял булдозер, ръмжащ на непознат и неразбираем език, огласящ околностите с ехото на своята парна свирка, следван от крясъците на работниците и металическото дрънчене на камионите. Едуард размаха ръце, опитвайки се да го спре, но булдозерът удари право в заспалото тяло на Гейл и миг след това се превърна в рояк от звезди, изпълващи цялата стая.

Едуард подскочи в леглото и се събуди. Вятърът свистеше яростно зад прозореца. Най-добре да не спя, реши той и остана да чака, докато Гейл се събуди. Когато тръгваше за училище той я притисна към себе си, сякаш се разделяха задълго.

Малко след това слезе, запали колата и подкара към Ензимната долина.

Огромна черна табела с червени букви ГЕНЕТРОН. Сградата отзад бе масивна и по нищо не приличаше на научно-изследователска лаборатория. В далечината се подаваше върха на някаква черна кубична постройка.

При караулката с бариера го спря въоръжен пазач, издокаран в синя униформа. Едуард смъкна прозореца на колата.

— По-работа, сър?

— Имам среща с доктор Бернард.

Пазачът поиска да види документ за самоличност. След това позвъни по телефона. Накрая се върна.

— Съжалявам, нямаме паркинг за посетители. Оставете колата на номер 31 в служебния паркинг, точно пред входа на западното крило. — Той посочи с ръка, кимна и се върна в караулката.

Едуард последва указанията, а след като остави колата се отправи към входа. Стъклените врати отскочиха назад веднага щом ги доближи. Фоайето беше просторно, с овална форма, вътре имаше само един кожен диван и ниска масичка с куп научни списания.

— С какво мога да ви услужа? — обърна се към него администраторката.

— Търся доктор Бернард.

— Доктор Бернард? — тя го погледна объркано. — Тук нямаме…

— Доктор Мълиган?

Едуард се обърна и видя, че Бернард влиза след него през автоматичните врати. — Благодаря, Джанет — подхвърли той на администраторката. — Моля ви, последвайте ме, доктор Мълиган. Ще разговаряме в заседателната зала. — Той поведе Едуард към задната врата.

Бернард беше облечен в стегнат сив костюм, който чудесно подхождаше на сивите му коси, профилът на лицето му беше строг, орлов. Малко приличаше на Ленърд Бърнстейн, нищо чудно, че журналистите толкова си падаха по него. Той беше пионер в няколко нови научни области и фотогеничен на всичко отгоре.

— Извинявайте за досадните ограничения, но се налага да охраняваме цялата зона. Какво да се прави, така реши съдът още преди десетина години. Инак току виж сме изгубили някое важно патентно право само защото сме си позволили да обсъждаме перспективен проблем на открита научна конференция. Какво друго може да се очаква от една бюрократична и невежа съдебна система като нашата? — Въпросът изглежда беше риторичен. Едуард кимна любезно и пое след Бернард нагоре по широките стълби към втория етаж.

— Да сте виждали скоро Върджил? — попита Бернард докато отключваше стая 245.

— Вчера.

Бернард влезе вътре и запали осветлението. Заседателната се оказа не по-голяма от четири-пет метра, с масивна дъбова маса в средата и облицовани в черна кожа столове подредени край нея.

— Заповядайте, седнете. — Той се настани на отсрещната страна, кръстоса ръце и подпря брадичката си на тях. — Юлам е изключителен учен. Не бих се поколебал да добавя — и много смел.

— Той е мой приятел. Безпокоя се за него.

Бернард вдигна пръст.

— Смел — но и ужасно глупав — продължи той. — Това, което стана с него, не биваше да се допуска в никакъв случай. Разбирам, че е бил под напрежение, но това едва ли го оправдава. Както и да е, станалото — станало. Предполагам, че знаете всичко.

— В най-общи линии. Някои неща не са ми съвсем ясни.

— Също и на нас, доктор Мълиган. Това е една от причините да му предложим свободна лаборатория. Както и помещение, където да живее.

— Не бива да се среща с никого.

— Вярно. Затова точно в момента конструираме специално изолирано помещение — с работна част и място за отдих.Но ние сме частна компания и възможностите ни са ограничени.

— За случая трябва да бъде уведомен НИЗ.

Бернард въздъхна.

— Така е. Но се опасявам, че ако се вдигне малко повече шум ще ни затворят. Имам пред вид цялата лаборатория — както и едно перспективно производство на биочипове. Представям си какъв вой ще нададе тълпата.

— Върджил е много болен. Както физически, така и душевно. Той може да умре.

— Аз мисля, че умирането ще му се размине — отвърна Бернард. — Но ние се отдалечаваме от темата.

— И каква е темата? — попита ядосано Едуард. — Смятах ви за независим специалист, а сега излиза, че сте се сдушили с Генетрон. Те какво ще спечелят?

Бернард се облегна назад в креслото.

— Помислете за безкрайните възможности за приложение на техните миниатюрни, свръхплътни микропроцесорни елементи с биологична основа. Опитайте само. Генетрон вече извърши грамаден пробив, но откритието на Върджил е още по-революционно.

— Какви са вашите предположения за него?

Бернард се усмихна, но излезе малко фалшиво.

— Нямам право да говоря. Нека първо го изследваме в лабораторни условия. Ще използваме и опитни животни. Все отнякъде трябва да започнем. Мисля че Върджиловите… хм, колонии не могат да се прехвърлят на други организми. Те произлизат от негови собствени клетки. Ще мине време преди да открием как да ги предпазваме от имунната система на новия организъм.

— Както при вирусите и бактериите?

— Предполагам, че има прилики. Разликата е, че Върджил не е заразен — в обичайния смисъл на това понятие.

— Аз съм на друго мнение — възрази Едуард.

— Не смятате ли, че при този случай не бива да се опираме само на рутинни методи за диагностика?

— Виж, това не зная. — Слушайте — Едуард се наведе напред. — Какво ще спечелите от всичко това? Вие, лично?

— Едуард, за мен проблемът е чисто професионален. Не виждам никаква причина да не помогна с каквото мога. С моите познания за мозъка и нервите, с изследванията, които съм извършвал в областта на неврофизиологията и изкуствения интелект…

— Искате — заедно с Генетрон — да скриете Върджил от официалните власти — досети се изведнъж Едуард.

— Несправедливо е да ни обвинявате в подобни намерения — отвърна Бернард, но за миг гласът му прозвуча неуверено.

— Може и да е така. Но представете си, че станалото е непоправимо, доктор Бернард.

— Не ви разбирам.

— Лоши сънища и нищо повече, докторе.

Бернард присви очи и смръщи вежди. Ето едно изражение, което никак не подхождаше за корицата на „Тайм“ — в него имаше изненада, дори гняв.

— Съжалявам, но времето ми е ограничено. Исках само да се разберем като приятели.

— Разбира се — кимна хладно Едуард. — Надявам се, ще ми позволите да посещавам Върджил, когато лабораторията му започне да функционира. Въпреки несправедливите ми обвинения.

— Разбира се — повтори Бернард, но очевидно беше недоволен от постигнатия неуспех. Той се изправи и протегна ръка. Дланта му беше влажна — и той като Едуард бе изнервен.

— Предполагам, че това което дискутирахме остава строго поверително — рече Едуард.

— Не съм сигурен, дали имам право да го искам от вас. Нямаме подписан договор.

— Вярно — кимна Едуард.

— Ще ви изпратя.

— Ах, сетих се… — спря Едуард. — Да знаете нещо за една жена на име Кандис?

— Върджил спомена, че така се казвала приятелката му.

— Казвала, или казва?

— Мда, разбирам накъде биете — кимна Бернард. — Тя може да се окаже сериозен проблем.

— Не това имах пред вид. Въобще не мислех за вашите тайни.

13

Подпрял чело с ръка, Бернард прелистваше бавно папката със събраните документи и изражението му помрачняваше.

Това, което ставаше в черния куб, бе достатъчно, за да му се изправят косите. Събраната информация без съмнение бе крайно недостатъчна, но въпреки това неговите приятели във Вашингтон бяха извършили забележителна работа. Пакетът бе пристигнал със специален куриер само половин час след като си тръгна Едуард Мълиган.

Разговорът с Мълиган остави у него неприятно впечатление. Младият доктор бе като негово огледално отражение от ранните години и сравнението не беше никак приятно. Нима добрият стар Михаел Бернард неусетно бе позволил да бъде купен от жадните за печалба капиталисти?

В началото предложението на Генетрон изглеждаше колкото невинно, толкова и примамливо — минимално участие през първите няколко месеца, после — когато излязат пред публика — позиция на главнокомандващ, на човек, който обира лаврите. Искаха да вземат наготово популярността му и той не бе имал нищо против. Едва напоследък взе да осъзнава, че са го сложили на пост при детонатора на бомбата.

Той погледна към прозореца, изправи се и вдигна щорите. Точно отсреща, зад горичката, се показа черният куб, с ниски облаци над него.

Почти долавяше мириса на надвисналата катастрофа. Върджил Юлам щеше да е само първият сигнал, а ударът с цялата си мощ щеше да се стовари върху черния куб.

Юлам беше уволнен и прогонен от Генетрон, а сетне поставен в черния списък, не защото не си бе гледал работата — а защото бе следвал твърде близо по петите изследователите от отбранителния проект в секретната лаборатория. На всичко отгоре той бе успял там, където те бяха претърпели най-голямото си поражение. И въпреки че вече няколко месеца групата изучаваше внимателно записките му, все още не бяха сполучили да повторят неговия успех.

Вчера Харисън промърмори, че откритието на Юлам е станало съвсем случайно. Нямаше съмнение какви причини го подтикваха към подобни забележки точно сега.

Юлам бе само на една ръка от възможността да осъществи своето откритие, след което да напусне Генетрон, без никой да подуши успеха му. Големите момчета не обичаха да ги мамят така и никога не биха му се доверили.

Той беше типичното слабо звено във всяка верига. Такива като него не се допускаха в нито един секретен проект.

А ето, че се завръщаше като призрак от страната на мрака. И при това не биваше да го прогонват повторно.

Бернард приключи с документите и започна да обмисля как да се измъкне от тази бъркотия с минимални поражения. Да ги остави ли? Едва ли щяха да намерят друг с неговия опит и знания. Отдавна бе започнал да се съмнява във възможностите на Харисън и Йънг. В края на краищата, нали първоначално искаха от него само да ги представи пред обществото. Вътре в компанията той нямаше никакво влияние.

Той спусна щорите, обърна се и вдигна слушалката на телефона.

— Дайте ми Харисън.

— Да?

— Бернард.

— Слушам те, Михаел.

— Искам още днес да доведем Юлам тук. Събери хората си, повикай и групата от секретния проект.

— Михаел, това е…

— Не можем да го оставим навън.

Харисън замълча.

— Добре, съгласен съм.

— Размърдай ги, тогава.

14

Едуард реши да хапне в една попътна кафетерия, цялата остъклена, с обърната към магистралата фасада. Седнал на една от многобройните свободни маси той се загледа с празен поглед в оживения трафик. Нещо не беше наред в Генетрон. Усещаше го подсъзнателно, без да може поне засега да посочи някаква конкретна причина. И друг път се бе уповавал на своята интуиция без да сгреши.

Бернард и Харисън се опитваха да прикрият един очевиден факт. Генетрон се захващаше с нещо далеч по-голямо от това да помогне на един изпаднал в беда бивш служител, по-голямо дори от предстоящата кампания по лансиране на биочипове на пазара. Едни твърде прибързани действия можеха да предизвикат нечий подозрения, а от друга страна събитията ги притискаха да не губят време.

Какво всъщност ги безпокоеше най-вече? Безопасността — Бернард на няколко пъти бе споменал тази дума. Дали пък не се бояха, че Генетрон може да се превърне в сфера на чужди интереси, на могъщи компании с достатъчно сили да прокарат навсякъде свои шпиони, или да закрепят осведомители.

Едва ли бяха толкова глупави и късогледи, колкото се оказа Върджил, би трябвало да си дадат сметка че това, което се бе случило с него е твърде важно, за да бъде изместено от най-обикновено безпокойство за съдбата на техния бизнес.

Втори въпрос — дали наистина са се свързали с официалните служби? Бернард намекна нещо подобно, но не го призна открито. (Ако не са — не е ли редно той да не го стори?) И да са го направили — официалните служби обикновено действат мудно, понякога губят седмици и дори месеци в безсмислени бюрократични преписки, а през това време Върджил ще бъде изоставен на произвола на съдбата. Генетрон не ще посмее да доразвие откритието му — компаниите, занимаващи се с генетични проучвания винаги са се радвали на хладен прием сред обществеността, а един скандал би могъл да повлияе негативно на пазарните им планове.

Значи ясно — Върджил можеше да разчита само на себе си. Едуард познаваше достатъчно добре старото си приятелче за да изпитва някакви съмнения за това кой ще наглежда магазина. Отговорността никога не е била сред достойнствата на Юлам. Малка надежда вдъхваше фактът, че засега предпочиташе да си стои затворен вкъщи и да се наслаждава на еуфоричното състояние, породено от психоза или следствие от неговата самовлюбена маниакалност.

В края на краищата Едуард стигна до извода, че той е единственият, който би могъл да предприеме нещо в тази ситуация.

Единствено той бе човек на дълга.

Време беше да се върне в апартамента на Върджил и да остане там на пост докато Големите момчета излязат на сцената.

Докато шофираше обратно по магистралата той се замисли за откритието на Върджил. Това, което бе направил Юлам едва ли подлежеше на сравнение. Върджил Юлам се беше превърнал в бог. Затворени в обвивката на плътта му обитаваха милиарди разумни същества.

Едуард едва не се задави при тази мисъл.

— Неолудит — промърмори с отвращение той.

— Влизай — извика Върджил, когато Едуард натисна звънеца на вратата. — Ти ли си, Едуард? Влизай, влизай. Къпя се, вратата е отключена.

Едуард влезе в гостната и свърна по коридорчето към банята. Върджил лежеше излегнат във ваната, потънал до шия в розовата вода. Той се усмихна вяло на Едуард и плесна с мокрите си ръце.

— Да не вземеш да си помислиш, че съм си прерязал вените? Не се безпокой. Всичко при мен е наред. Генетрон каза, че ще си ме приберат обратно. Бернард, Харисън и още няколко души тръгнали насам със специален фургон. — Лицето му бе изпъстрено от белезникави резки, а по кожата на ръцете му се бяха вдигнали бели сочни мехури.

— Тази сутрин разговарях с Бернард… — поде малко объркано Едуард.

— Те току що се обадиха. От час и половина съм във ваната, излязох само като позвъниха. Кисна се и мисля.

Едуард приседна върху клозетната чиния. Кварцовата лампа бе поставена върху шкафчето до ваната.

— Сигурен ли си, че го искаш? — попита Едуард.

— Аха. Разбира се. Пак ще сме заедно. Вземат си обратно блудния син, а? Не чак дотам блуден. Знаеш ли, никога не съм разбирал какво означава това понятие „блуден син“.

Розовият цвят на водата не изглеждаше да е последица от някакъв сапун.

— Това сол за вана ли е? — попита Едуард и в същия миг се досети за причината. Призля му.

— Не. Отделя се от кожата ми. Те не споделят с мен всичко, но мисля, че изпращат навън разузнавачи. Ей, виж — астронавти! — той се ухили безгрижно на Едуард.

Едуард почувства, че му се гади неудържимо.

— За първи път ли се случва? — попита пресипнало той.

— Да — кимна Върджил и се засмя. — Тъкмо се чудех дали да не пусна дребните нахалници да изтекат през канала. Защо да не им покажа какво представлява истинският свят?

— Ще идат навсякъде — предупреди го Едуард.

— Не ще и дума.

Едуард кимна.

— Знаеш ли, пропусна да ме запознаеш с Кандис — подхвърли небрежно той.

Върджил поклати глава.

— Вярно бе — и нищо повече.

— Как… как се чувстваш?

— Съвсем добре. Сигурно са милиарди на брой. — Той отново плесна с ръце. — Ти какво смяташ? Да ги пусна ли навън?

— Имам нужда да пийна нещо — рече Едуард.

— Кандис остави малко уиски в едно шкафче в кухнята.

Едуард коленичи до ваната. Върджил го разглеждаше с любопитство.

— Какво ще правим сега? — попита Едуард.

— Уф, Едуард, добре че ми каза. Майка ми… те идват да ме вземат, а тя ме помоли да й се обадя. Говори с нея. — По бузите му се търкулнаха две едри сълзи. — Искаше да си ида при нея. Когато… когато реша, че е дошъл моментът. Дошъл ли е, Едуард?

— Да — кимна бавно Едуард. — Мисля, че е дошъл.

Той протегна ръка, плъзна пръсти по стойката на кварцовата лампа и напипа щепсела.

Върджил беше шегаджията на компанията, обичаше да закачва оголени жици за дръжката на вратата, да пробутва прахчета от които пикнята посинява, но така и не бе пораснал достатъчно, за да си даде сметка какво би могъл да причини на света, в който живееше.

Върджил протегна ръка към дръжката над ваната.

— Знаеш ли, Едуард, аз…

Не можа да завърши. Едуард пъхна щепсела в контакта, сграбчи лампата и я преобърна във ваната. Сетне отскочи назад, от внезапния блясък и вдигналата се пара. Върджил изпищя, започна да се мята, разлисквайки водата, а после утихна и само от обгорялата му коса се вдигаше тъничка струйка дим. Лампата продължаваше да цвърчи във водата. Светлината от малкия вентилационен прозорец прокарваше ярка колона през изпаренията. Миришеше отвратително.

Едуард вдигна капака на клозетната чиния, преви се и повърна. После стисна нос с пръсти и изтича в гостната. Краката му се подкосиха и той се строполи на кушетката.

Но време за губене нямаше. Намери бутилката „Джек Дейниълз“ в кухнята, върна се в банята, развинти капачката и изсипа съдържанието й във ваната, като се стараеше да не поглежда към Върджил. Уискито не беше достатъчно. Ще му трябват още белина и амонячна вода, преди да си тръгне. Тъкмо се канеше да попита Върджил къде ги държи, когато осъзна, че е мъртъв. Стомахът му отново се разбунтува и той опря чело в хладната повърхност на плочките. Нима всичко това се бе случило?

Надникна в шкафчето в банята, но тук имаше само хавлиени кърпи. Разтвори гардероба в спалнята и едва тогава зърна вратата на втората баня. Отвори я, влезе и се огледа за лампата. В дъното мержелееше матовата врата на душкабината. Изпод долния й край изтичаше тъничка струйка вода. Опита се да запали осветлението, но изглежда в тази част на апартамента нямаше ток. Единствената светлина идваше откъм прозорчето на банята. В шкафчето на стената намери бутилка с белина и полупразна туба амонячна вода.

Отнесе ги обратно в първата баня и ги изсипа във ваната, като се стараеше да не среща изцъкления поглед на Върджил. Над водата се вдигнаха гъсти облаци, той изскочи навън задъхан и затвори вратата след себе си.

Някои тихичко повика Върджил. Едуард отнесе тубите обратно във втората баня, където гласът бе по-силен. Идеше откъм душкабината. Едуард пристъпи нерешително напред, сетне спря. Остана така, наострил слух.

— Ей, Върджил, ти ли си? — Гласът бе малко пресипнал, идеше от кабината. Едуард направи още крачка и пак спря. Стига толкова, рече си той. Имаше чувството, че обитава някакъв кошмарен свят и не му се щеше да вижда повече от него. Пристъпи още една крачка, още една и застана при вратата.

Макар нисък и дрезгав, гласът беше женски. Не изглеждаше никак обезпокоен.

Той натисна дръжката и я дръпна към себе си. Вратата изщрака оглушително и се отвори. Едуард надникна вътре, наострил очи в сумрака.

— Божичко, Върджил, съвсем ме забрави. Трябва да се измъкнем по някакъв начин от този хотел. Тук е тъмно, тясно и никак не ми харесва.

Той позна гласа от телефона, макар че едва ли би разпознал лицето й, дори да го бе виждал на снимка.

— Кандис?

— Върджил? Да си вървим.

Едуард побягна.

15

Още на вратата го посрещна упорит телефонен звън. Едуард дори не погледна нататък. Може би звъняха от болницата, или беше Бернард. Или полицията — нищо чудно. Сигурно ще трябва да им обясни всичко — когато намери сили. Генетрон ще се скрие зад каменна стена, а Бернард вероятно ще бъде недосегаем.

Чувстваше се напълно изтощен, боляха го всички мускули, сякаш бе катерил планина.

Как да нарече това, което извърши? Геноцид?

Не, кошмарът продължаваше. Не можеше да повярва, че е убил няколко милиарда разумни същества. „Нооцити“. Цяла галактика. Глупости — та това е смешно. Но не му беше до смях.

Пред очите му беше Кандис — седнала на пода на душкабината.

Измененията при нея бяха протекли още по-интензивно. Краката й бяха изчезнали, а трупът бе смален с импресионистична икономичност. Лицето, което бе завъртяла към него, беше изпъстрено с изпъкнали успоредни белезникави резки и приличаше на колода от карти.

Докато излизаше от сградата, на паркинга отпред спря голям бял фургон, следван недалеч отзад от лимузината на Бернард. Едуард изтича при колата си, свря се вътре и остана да наблюдава. От фургона слязоха трима, облечени в изолиращи костюми. Едва тогава забеляза, че фургонът беше без номера.

Изгубил търпение той запали двигателя и подкара бясно към къщи. Сега се нуждаеше от прости решения, инак можеше да загуби дори разсъдъка си. Също като Кандис.

Кандис, която бе претърпяла трансформация над отворения канал на банята. „Чудех се, дали да не пусна дребните нахалници да изтекат през канала, бе казал Върджил. Защо да не им покажа какво представлява истинският свят?“

Трудно му беше да си представи, че само преди час бе убил човешко същество, свой приятел. Димът, цвърченето на потопената във водата кварцова лампа, вонята в тясната баня.

Върджил.

Беше запратил лампата при него във ваната. Но не му стигнаха силите да го повтори с Кандис. Може би хората на Бернард ще довършат работата? Едва ли.

Той се отпусна на кушетката и закри очи с ръка. Никога през целия си живот не беше се чувствал толкова изтощен — не само физически, но и емоционално. Не искаше да заспи, почти усещаше дебнещите го в периферията на подсъзнанието кошмарни видения и отгласи от онова, което бе преживял.

Отмести ръка и се загледа в тавана. Все още имаше малка надежда да се сложи край на това, което бе започнало. Може би тъкмо той бе дал началото на нова верига от действия, които щяха да решат проблема. Би могъл да се обади в Центъра за Контрол на Заразните Болести (дали всъщност на тях?). Или в Министерството на отбраната? А може би да търси помощ на местна почва и да чака, докато нещата тръгнат по канален ред? Защо не опита в някоя специализирана болница, тук в Ла Джола май имаше инфекциозна клиника.

Твърде много възможности.

Събитията просто се оказаха недостижимо далеч от неговите способности. Сигурно така е било неведнъж в човешката история — вълни от събития, които заливат известните днес исторически личности и ги помитат под себе си, оставяйки решението в ръцете на случайността. Дали да не избяга, да се скрие в някое затънтено мексиканско селце и там да изчака края? Поне ще може да се наспи.

— Едуард? — над него се бе надвесила Гейл и опипваше челото му с хладни пръсти. — Напоследък все така те заварвам — съсипан от умора. Не изглеждаш добре. Как се чувстваш?

— Горе-долу. — Той приседна на крайчеца на кушетката. — Какво ще готвиш за вечеря? Ако искаш, можем да излезем.

— Имаш температура — рече Гейл. — Направо гориш. Ще отида за термометъра. Не ставай.

— Недей — извика той отпаднало. Надигна се, влезе в банята и се погледна в огледалото. Гейл го пресрещна на вратата и пъхна термометъра в устата му. Както обикновено го споходи желанието да го схруска като захарна пръчица — видял бе този номер в един филм на братята Маркс. Обърна се и отново погледна към огледалото.

— Какво има? — попита Гейл.

Точно под нивото на яката на ризата бе забелязал тънка бяла ивица. Още няколко се разклоняваха надолу от нея — като пътна мрежа.

— Влажни длани… — промърмори той. Поне от няколко дни бяха и в него. — Върджил имаше влажни длани. А аз не се сетих.

— Едуард, какво се е случило?

— Трябва да се обадя — рече той. Гейл го последва до спалнята и остана на вратата, докато набираше номера на Генетрон. — Доктор Михаел Бернард, моля ви. — Телефонистката отвърна, че такъв човек не работи в Генетрон. — Не разбирате ли, че е важно, да ви вземат дяволите! Предайте на доктор Бернард, че доктор Едуард Мълиган иска да говори с него.

Телефонистката му каза да почака. Може би Бернард все още се намираше в апартамента на Върджил — опитвайки се да събере парченцата от мозайката. Или пък направо щяха да изпратят някой, за да го арестува. Това едва ли имаше вече някакво значение.

— На телефона Бернард. — Гласът му звучеше все така уверено и спокойно.

— Твърде късно е, докторе. И вие и аз си стискахме ръцете с Върджил. Влажни длани. Помните ли? Спомнете си на кого след това сте подавал ръка. Сега ние с вас сме преносителите на заразата.

— Мълиган, днес бях в апартамента на Върджил. Вие ли го убихте?

— Да. Той искаше да пусне на свобода… микробите. Нооцитите. Каквито и да са в действителност.

— Открихте ли приятелката му?

— Да.

— Какво сте направили с нея?

— Да съм направил ли? Нищо. Тя беше в другата баня. Чуйте…

— Когато пристигнахме нея я нямаше. Само дрехите й бяха останали. И нея ли убихте?

— Чуйте ме, докторе. Заразен съм с микробите на Върджил. А също и вие.

Настъпи тишина, след това се чу дълбока въздишка и накрая:

— Така?

— Открихте ли някакъв начин да ги контролирате — вътре в тялото?

— Да. — После съвсем тихо: — Не. още не. Антиметаболити, лъчева терапия, актиномицин. Все още не сме изпробвали всичко, но… не.

— Това е краят, докторе.

Още една пауза. — Хъм.

— Ще остана при жена си, за да прекарам с нея последните си дни.

— Ясно — отвърна Бернард. — Благодаря ви, че се обадихте.

— Е, да затваряме тогава.

— Разбира се. Сбогом.

Едуард затвори, изправи се и привлече Гейл към себе си.

— Това е болест, нали? — попита го тя.

Едуард кимна.

— Върджил я създаде. Болест, която мисли. Съмнявам се, че ще успеем да победим една разумна чума.

16

Харисън прелистваше тлъста папка с документи и си вземаше бележки. Йънг седеше в мекото кожено кресло в дъното на стаята, оформил пирамида с изпънатите си пръсти, а очите му бяха скрити под спусналия се напред кичур коса. Бернард стоеше неподвижно до прозореца. Харисън се облегна назад и тропна с молив по бележника.

— Първо, ние не носим никаква отговорност. Юлам е извършвал проучванията си без наше разрешение…

— Но не сме го уволнили веднага щом сме научили за това — контрира го Йънг. — Това ще направи лошо впечатление в съда.

— Рано е да се говори за съд — отряза го Харисън. — От нас се изисква едно — незабавно да съобщим за случая в Центъра за Контрол на Заразните Болести. Това не е ветеринарен пропуск, или вътрелабораторна инфекция, това е…

— Никой от нас, никой нямаше ни най-малка представа, че клетките на Юлам могат да остават жизнеспособни извън организма — продължаваше Йънг като чупеше нервно пръсти.

— Все още нямаме конкретни доказателства за противното — успокои го Бернард, намесвайки се в спора въпреки желанието си. — Очевидно обаче тези клетки са претърпели огромна еволюция след създаването си. Самонасочена еволюция.

— Все още отказвам да повярвам, че Юлам е създал разумни клетки — заяви Харисън. — Нашите собствени изследвания в тази насока доказват, че това ще бъде невероятно трудно — или може би невъзможно. Как е преценил дали наистина са разумни? Как ги е подлагал на обучение? Не… изключено…

Йънг избухна в ироничен смях.

— Как можеш да се съмняваш, в това, че са разумни… спомни си само какви изменения е претърпяло тялото на Върджил!

— Господа, господа — вдигна успокояващо ръце Бернард. — Всичко това са академични спорове. Сега обсъждаме друго — ще размахаме ли червено флагче, за да привлечем вниманието на Големия брат, или ще си мълчим?

— И какво ще му кажем?

— Че сме в ранната фаза на изключително опасна зараза — отвърна Бернард. — Създадена в нашата лаборатория от изследовател, който вече е мъртъв…

— Убит — подчерта Йънг и поклати отчаяно глава.

— И се разпространява с обезпокояващо темпо.

— Така — рече Йънг — и какво ще направят онези от ЦКЗБ? На този етап вероятно е засегнат вече половината континент.

— Едва ли сме стигнали чак дотам — възрази Харисън. — Върджил не е имал контакт с толкова много хора. Сигурно все още може да се ограничи в рамките на северна Калифорния.

— Важното е, че е имал контакт с нас — подхвърли огорчено Йънг. — Как мислиш, дали сме заразени?

— Да — отвърна лаконично Бернард.

— Възможно ли е да се вземат някакви мерки?

Бернард помисли малко и вдигна рамене.

— Надявам се да ме извините — рече той, — но имам още малко работа, която трябва да свърша преди да излезем със съобщението. — Той напусна заседателната зала и слезе по стълбите. На стената близо до входната врата имаше кредитен телефон. Той извади картата си от портфейла, пъхна я в процепа и набра номера на своята канцелария в Лос Анджелис.

— Обажда се Бернард. Искам да ме откарат с лимузината до летището. Намерете Джордж. — Той почака малко, докато секретарката го свърза с личния му пилот и продължи: — Джордж, съжалявам че не можах да те предупредя, но става дума за нещо спешно. Ще те помоля да подготвиш самолета — след час и половина излитам.

— Къде този път? — попита невъзмутимо Джордж. Беше привикнал да го уведомяват в последния момент.

— Европа. Имаш достатъчно време да попълниш плана на полета.

— Ще бъда готов, докторе. Щом е спешно.

— Ах, освен това… Ще летя сам.

— Докторе, предпочитам…

— Сам, Джордж.

— Добре — въздъхна пилотът.

Бернард натисна вилката, пусна я отново и набра бавно двадесет и седем цифрен телефонен номер, който започваше с неговия сателитен код и завършваше с таен шифър за заглушаване срещу евентуално подслушване. Отсреща се обади женски глас на немски.

— Доктор Хайнц Паулсен-Фукс, бите.

Жената не зададе никакви въпроси. Имаше изричните разпоредби да свързва доктора с всеки, който използва тази линия. След няколко минути се обади и Паулсен-Фукс. Бернард се огледа разтревожено, съзнавайки риска, който поема, като звъни от обществено място.

— Паул, обажда се Михаел Бернард. Имам много сериозна молба към теб.

— Хер доктор Бернард, е винаги добре дошъл! Какво мога да направя за теб?

— Разполагате ли във Вистбаденския институт с напълно изолирана лаборатория, която да бъде освободена да речем до утре?

— С каква цел? Извини ме, Михаел, може би е неудобно да питам?

— Да, моментът не е съвсем подходящ за обяснение.

— Разбрах. Изглежда става дума за нещо важно.

— Точно така. Имам нужда от лабораторията и освен това бих желал да използвам служебното летище на „Б.К. Фармек“. След като напусна самолета, трябва да бъда облечен в изолиращ костюм и откаран с херметически затворен и снабден с биологичен филтър фургон. Междувременно самолетът ми трябва да бъде изгорен на площадката и целият район да бъде почистен с дезинфекцираща пяна. Ще остана да ви гостувам… ако се съгласите да го наречете така… за неопределен период. Лабораторията трябва да бъде снабдена с всичко необходимо, за да мога да живея и да работя. Ще имам нужда от компютър свързан с външния свят.

— Михаел, не помня да съм те виждал пиян. Освен това те познавам като човек спокоен и уравновесен. Това, което каза, звучи много сериозно. За пожар ли става дума, докторе? Лабораторна зараза, може би?

Бернард се изненада, че Паулсен-Фукс бе в течение с новите му интереси към генното инженерство. Дали наистина знаеше, или само предполагаше?

— Касае се за извънредно опасен инцидент, хер доктор. Мога ли да разчитам на теб?

— Ще получа ли обяснения — когато му дойде времето?

— Да. Освен това ще бъде от полза за теб и за твоята нация — вие ще узнаете първи истината.

— Започвам да се плаша, Михаел.

— Мисля, че има защо, Паул.

— Тогава всичко ще бъде изпълнено. Кога да те очакваме…?

— До двадесет и четири часа. Паул… благодаря ти.

Той затвори и погледна колко е часът. Съмняваше се, че който и да било в Генетрон осъзнава мащабите на разрастващата се криза. Дори той си ги представяше със затруднение. Нямаше съмнения в едно — не повече от четиридесет и осем часа след като Харисън уведоми Центъра за Контрол на Заразните Болести целият Североамерикански континент щеше да бъде поставен под строга карантина — независимо дали официалните власти щяха да бъдат склонни да повярват за случилото се, или не. Ключовите думи щяха да са „чума“ и „компания за генно инженерство“. Реакцията щеше да бъде напълно оправдана, но той се съмняваше, че ще е както своевременна, така и съответстваща. Вероятно на втори етап щяха да последват още по-драстични мерки.

Нямаше никакво намерение да остава на континента докато това се случи, но от друга страна, не биваше да носи отговорност за по-нататъшното разпространение на заразата. Ето защо бе решил да предложи услугите си в качеството на опитен екземпляр в лабораторията на най-добрата европейска фармацевтична фирма.

Умът на Бернард функционираше по такъв начин, че никога не го безпокоеше с паралелни възможности или крайни съмнения — нито в работата, нито в живота. При каквато и да било кризисна ситуация той неизменно подаваше един единствен готов и винаги правилен отговор. И да имаше резервни решения, те се спотайваха някъде дълбоко в подсъзнанието му, без да го разсейват, или да пробуждат съмнения. Никога не бе считал това свое качество за особено достойнство, понякога си мислеше, че е като робот, изпълняващ предварително зададената програма, без да може да надзърне над хоризонта на онова, което вижда пред себе си. Все пак досега инстинктът никога не му бе изневерявал и нещо повече — всячески беше допринасял за успехите му в неврофизиологичните изследвания, носейки му широка популярност както сред неговите колеги, така и сред обществеността.

Той се върна в заседателната и взе куфарчето си. Лимузината вероятно вече го очакваше на паркинга пред Генетрон, а шофьорът сигурно играеше шах на джобния си компютър.

— Ако ви потрябвам, ще си бъда в канцеларията — осведоми ги Бернард. Харисън и Йънг го изгледаха с празни погледи.

— Току що се обадих в ЦКЗБ — рече Харисън. — Казаха да изчакаме техните разпореждания.

Което означаваше, че слухът съвсем скоро ще напусне пределите на компанията. Колко още докато затворят летищата? Зависи от тяхната експедитивност.

— Позвънете, като ги научите — кимна той и излезе, без да се сбогува. Отвън спря, споходен от мисълта, дали не трябва да вземе още нещо със себе си. Не — разполагаше с дискета с файловете на Юлам, а в кръвта си имаше и от неговите клетки. Нищо повече.

И това ще бъде достатъчно за да се занимава поне за известно време.

Другите? Дали да не ги предупреди?

Кой — някоя от трите си бивши жени? Той дори не знаеше къде са сега. Издръжката я пращаше неговият счетоводител.

Някой за когото наистина го е грижа, на когото държи?

Последната среща с Полет беше през март. Среща — раздяла. Болезнена, но не непоносима. Известно време тя бе кръжала като нов спътник в неговия живот, но така и не можаха да стигнат до сближаване. И тя като него твърде много държеше на кариерата си — Полет беше сред най-добрите клетъчни технолози в „Ситъс корпорейшън“ в Пало Алто.

Едва сега му хрумна, че вероятно тъкмо тя го е препоръчала на Харисън в Генетрон. След като се разделиха. Служебна загриженост извън рамките на личните отношения.

Не можеше да й се сърди за това. Но нищо в него не трепна при спомена за нея.

Не беше виждал сина си от пет години. Знаеше че е в Китай, работеше върху някакъв стипендиантски проект.

Той прогони тази мисъл от главата си.

„Може би няма да ми потрябва изолационна камера, помисли си Бернард. Изглежда вече съм напълно изолиран.“

17

Едуард беше твърде отпаднал за да й попречи. Гейл направо не беше на себе си от страх. Обади се на родителите си, позвъни в училище, взе да търси един по един учениците си. Той лежеше и си представяше как мълвата пълзи, набира скорост като гигантска вълна и се разлива — все по надалеч и по надалеч. Накрая и нейните сили се изчерпаха и тя се просна на леглото до него.

Той я прегърна и я привлече към себе си. Беше изпотена, дишаше трескаво и търсеше утеха в него като подплашено животинче. Отначало дори си помисли, че вече се е разболяла и че краят и на двама им е близо. Малко по-късно му стана безразлично. Затвори очи и зачака.

Едва сега долови ритмичното пулсиране в ръцете и краката си. С всеки удар на кръвта вътре в него се надигаше някакъв шум, цял оркестър, изпълняващ бавно усилваща се мелодия, не една, а безброй симфонии.

Музиката на кръвта.

Силата й нарастваше, но темпото оставаше непроменено. Ритъмът подаваше неговото собствено сърце.

Никой от тях не усещаше хода на времето. Изминали бяха може би дни, преди Едуард да събере достатъчно сили, за да отиде до банята. Пи докато стомахът му отказа да побира течности, след това занесе чаша вода на Гейл. Вдигна нежно главата й и поднесе ръба на чашата към устните й. Целите бяха напукани и подути, очите й бяха кръвясали и обкръжени от жълтеникави ореоли, но кожата й бе започнала да възвръща цвета си.

— Кога ще умрем? — попита го тя прегракнало. — Искам да ме прегръщаш докато умра.

Само след минути той бе достатъчно силен за да й помогне да се премести в кухнята. Обели един портокал и го раздели за двамата, усещайки пулса на захарта, киселината и сока в гърлото си.

— Къде са всички? — попита тя. — Обадих се в болницата, на приятелите. Къде са?

Усещането за хармонично музикално присъствие се завърна. Отделните музикални фрагменти се сливаха, превръщаха се в безкрайна мелодия и изведнъж:

Чувстваш ли НЕУДОБСТВО?

— Да.

Той отвърна почти автоматично, сякаш отдавна бе очаквал началото на разговора.

ТЪРПЕНИЕ. Има затруднения.

— Какво? Не разбирам.

„Имунологична реакция“. „Сблъсък“. Затруднения.

— Оставете ни, моля ви! Вървете си!

Невъзможно. Ние сме взаимосвързани.

Значи възстановяването им не се дължеше на успешна борба със заразата. Първоначалното илюзорно усещане за възвърната свобода се бе оказало погрешно. Когато посъбра още малко сили той се помъчи да обясни на Гейл какво чувства в себе си.

Тя се надигна неуверено и пристъпи към прозореца.

— Но къде са изчезнали всички? — попита от там. — И тях ли ги е хванало? Затова ли никой не идва?

— Не зная. И да не е… скоро.

— Тези… които говорят… това ли е болестта?

Той кимна.

— Значи не съм си изгубила ума — въздъхна тя. — Трябва да поседна. — Тя се върна при него. — Ти как си? Дали да не опитаме да избягаме?

Той й протегна ръка и поклати глава.

— Те са вътре в нас — и част от нас. Сега. Къде ще избягаме?

— Да си легнем тогава. Искам пак да ме прегърнеш.

Изтегнаха се в леглото.

— Еди…

Последният звук, който чу. Мъчеше се да се съпротивлява, но вълните на успокоението надвиха и заляха цялото му тяло. Не след дълго се озова върху повърхността на някакво виолетово море. Тялото му беше огромно — като безкрайна релефна равнина. Като карта, върху която бяха набелязани посоките за атака на нооцитите и той можеше без никакви затруднения да следи техния прогрес. Не Мълиган сега командваше това тяло.

— Какво ще стане с нас?

Никакви движения повече.

— Умираме ли?

Промяна.

— А ако не желаем да се променяме?

Няма да боли.

— Ами страхът? Дори не ни позволявате да се боим!

Синьовиолетовото море и картата избледняха в топлия сумрак.

Разполагаше с цяла вечност за да обмисли всичко отново, но информацията бе крайно недостатъчна. И Върджил ли е изпитвал това? Нищо чудно, че изглеждаше като умопобъркан. Потънал в някакво вътрешно съзерцание, нито тук, нито там. Усещаше, че топлината нараства, чувстваше се заобиколен от нечие присъствие.

„Едуард…“

— Гейл? Ти ли си? Чувам те… не, не точна чувам…

„Едуард, не зная защо, но не ме е страх. Искам да се ядосам, но не мога.“

Това няма значение.

„Махай се! Едуард, искам да се освободя…“

— Оставете ни, моля ви!

ТЪРПЕНИЕ. Затруднения.

Настъпи тишина и двамата отново можеха да се наслаждават на близостта помежду си. Имаше още някой, някой който ги следеше, или наблюдаваше.

— Колко ли време е минало?

„Не зная. Попитай ги.“

Никакъв отговор.

„Казаха ли ти?“

— Не. Съмнявам се, че все още знаят как да разговарят с нас… поне засега. Може би това е халюцинация. Върджил също халюцинираше, дали пък не е последствие от треската…

„Кажи ми тогава кой кого халюцинира. Чакай. Нещо идва. Виждаш ли го?“

— Не мога да го видя… но го чувствам.

„Опиши ми го.“

— Не мога.

„Виж… там нещо става — после с неохота — красиво е.“

— И малко страшно. Идва по-близо.

Няма да БОЛИ. Не се бойте. „Учете“ „приспособявайте се“.

Не беше халюцинация, ала не можеше да се опише с думи. Едуард не му се съпротивляваше, докато нахлуваше в него.

„Какво е това?“

— Мястото, където ще бъдем за известно време, мисля.

„Остани при мен!“

— Разбира се…

А след това изведнъж имаше страшно много да се учи.

Едуард и Гейл се сляха в леглото, материята на техните тела премина през дрехите и устните им се докоснаха за последен път.

18

Бернард беше много горд със своя „Фалкън 10“. Беше го закупил в Париж от един президент на банкрутирала компютърна компания. Вече три години притежаваше този елегантен и много скъп самолет. Научи се да лети почти веднага, „от седящ старт“, както го определи неговият тогавашен инструктор и на втория месец получи разрешително.

Той докосна с любов черната кожа на таблото и плъзна ръка надолу към щурвала. Странно, че от всичко, което щеше да остави след себе си, този неодушевен самолет значеше най-много за него. Свобода, професионална реализация, престиж… А ето че сега му предстоеше да започне един съвсем различен живот и да се примири с неизбежната промяна.

Презареди с гориво в Ла Гуардия без да напуска кабината. Свърза се по радиото още докато кацаше, даде инструкции и рулира към хангара за частни посетители. След като допълниха резервоарите той поиска от кулата разрешение за излитане и го получи почти веднага. Нито веднъж не докосна чужда плът, нито пък общува с някого отблизо.

В Рейкявик се наложи да излезе от самолета и сам да извърши зареждането, но беше облякъл дебело яке и ръкавици и не докосна нищо с пръсти.

С наближаване на континента мислите му постепенно започнаха да се проясняват — заедно с това дойде пълното осъзнаване на онова, което се бе случило през последните дни. Опита се да прогони неприятните мисли, особено що се отнася до онова, което според него предстоеше, но така и не успя напълно. Не беше съвсем сигурен дали не носи вина за предстоящата световна катастрофа. Добре че поне самолетът се държеше чудесно на автопилот.

Всъщност, какво толкова — и неговият край идваше скоро. Поне се бе постарал да се пожертва в името на едно благородно дело, като се предоставяше за изследване на „Фармек“ и на един свят, който още не бе заразен. Но дори и това не бе достатъчно за да го освободи от чувството за вина.

Откъде можеше да знае?

— Мълиган знаеше — прошепна ядно Бернард. — Дявол да ги вземе всичките. — И разбира се Върджил. Не беше ли и той същия като Юлам? Не, не желаеше да го признае — поне пред себе си. Върджил беше брилянтен учен (беше — точно така, спомни си подпухналото розово тяло във ваната, беше, беше), но напълно безотговорен и сляп за предпазните мерки, които трябваше да бъдат негова втора природа с работа от подобен характер. От друга страна, ако се беше придържал към тези мерки може би никога нямаше да завърши своята работа.

Никой не би му позволил да я завърши.

За Михаел Бернард отчаянието на учения, стигнал съвсем близо до успеха и спрян от нечия чужда намеса бе съвсем разбираем. Той самият можеше да излекува хиляди нещастници страдащи от Паркинсонова болест… ако просто му бяха разрешили да събира пробни образци от мозъци на мъртви ембриони. Но не, срещу него изведнъж се бе изправила невидимата стена на разгневената „общественост“ и го бе принудила да преустанови разработките си, обричайки същевременно един Бог знае колко заболели на необратима деградация. Колко пъти бе съжалявал, че Мери Шели бе написала своята книга — и защо й трябваше да избира германско име за своя герой? Подобни предразсъдъци имаха склонността да залягат трайно и продължително в умовете на хората от простолюдието, на тъпата, необразована маса…

Чудовището на Франкенщайн. Плашило, което винаги изваждаха на сцената, когато им дотрябваше.

И той се боеше, но неговият страх беше рационален. По-добре да погледнеш действителността в очите, да видиш последствията и да вземеше мерки срещу тях. А ако не можеш — както е сега — тогава пожертвай себе си в името на науката. Спомни си за доктор Луис Слотин от Лос Алмоския изследователски институт. През 1946-та Слотин и няколко негови сътрудници при един от опитите били изложени на краткотрайна и интензивна йонизираща радиация. Слотин наредил на останалите да застанат неподвижно, след това начертал с тебешир кръгове около своите и техните крака, за да предостави възможност на своите колеги да определят характера на пораженията в организма в зависимост от разстоянието до източника на радиация. Слотин умрял девет дни по-късно. Помощникът му изкарал още двайсет години преди да умре от усложнения, свързани с облъчването. Други двама получили остра левкемия и също умрели.

Хора — опитни зайчета.

Искало ли им се е — в онези трагични часове — никой да не е откривал радиацията?

„Фармек“ бе наел летище само за свои нужди на около два километра от изследователския център, който бе разположен далеч извън пределите на Висбаден. Тук естествено пристигаха видни учени и се експедираха или получаваха важни растителни или почвени образци, върху които работеха научни екипи от целия свят. Бернард направи кръг над гората и полетя край нея на около десет хиляди стъпки височина. Небето на изток вече се зазоряваше.

Той включи резервния радиопредавател на вълната на „Фармек“ и натисна два пъти бутона на микрофона за да задейства светлинната инсталация на пистата. Долу под него светнаха няколко реда жълтеникави точки и една издължена стрелка, сочеща посоката на вятъра. Бернард продължи да се снижава, като се ориентираше предимно по приборите и не след дълго колелата докоснаха с мек шум повърхността на бетонната писта.

Почти веднага съзря недалеч от сградата на летището масивен бял фургон и неколцина души, облечени в биозащитни скафандри. Веднага щом ги доближи те осветиха корпуса на самолета с ярък прожектор. Той махна с ръка зад стъклото на кабината и им даде знак да останат по местата си. Включи предавателя и каза: „Имал нужда от изолационен костюм. Оставете го на стотина метра от самолета. Откарайте фургона на още сто метра по-нататък“. Един от хората край камиона вдигна палец в знак, че са приели съобщението. Той изчезна отзад, не след дълго се появи с увиснал изолационен костюм и го отнесе на площадката. Междувременно останалите увеличиха разстоянието, което ги делеше от самолета.

Бернард изключи двигателите и остави да свети само осветлението в кабината и аварийното подаване на гориво. Взе личното си куфарче, прехвърли се в пасажерската кабина и намери тубата с дезинфектант, която бе оставил под една от седалките. Въздъхна уморено, постави си гумената филтрираща маска и прочете още веднъж инструкциите. После се върна отново в пилотската кабина и посипа с дезинфектант контролното табло, седалката, пода и тавана, докато всичко се покри с млечнозеления, силно задушлив разтвор. Пак се прехвърли в пасажерската кабина и продължи да полива методично всичко наоколо. Накрая отвъртя капачката и хвърли тубата на пода, като я преобърна с крак, така че разтворът да продължава да тече.

Потупа джоба на панталона си за да се увери, че сигналният пистолет е вътре, спусна се по стълбичката и заобиколи отдолу самолета.

Методично, стъпка по стъпка, той се зае да саботира собствения си самолет. Първо разкачи тръбите на хидравличната система, след това проби гумите и изпусна въздуха отвътре. Накрая с помощта на пожарната брадвичка разби предното стъкло и натроши таблото, след това се зае с трите двойни прозорчета на пасажерския отсек, като за целта се покатери на крилото.

Отново се върна в пилотската кабина, като се пързаляше по залетия от дезинфектант под и завъртя докрай ръчката за аварийно подаване на гориво. Долу под самолета започна да се образува стремително нарастваща локва от керосин. Бернард изскочи от самолета, вдигна куфарчето и се затича към мястото, където бяха оставили за него изолационния костюм.

До този момент нито персоналът на летището, нито изпратените от „Фармек“ техници бяха предприели каквито и да било опити да му попречат. Бернард извади пистолета и запалителните патрони от джоба си и ги остави на бетонната повърхност. След това се съблече гол и се напъха в херметизиращия се скафандър. Събра купа с дрехи и го отнесе при самолета. Върна се при куфарчето, извади отвътре паспорта си и го пъхна в един найлонов плик. След това вдигна пистолета.

Патронът се плъзна меко в задния отвор на цевта. Той се прицели внимателно — надявайки се траекторията да не е твърде извита — и стреля право в своята гордост и радост.

Горивото изригна в огнена гъба, която обхвана самолета. Озарен от ярките езици на пламъците Бернард се наведе, вдигна куфарчето и пое към очакващия го фургон.

Съмняваше се, че на летището ще го очаква и представител на митническите власти, но за всеки случай държеше в ръката си увития в найлон паспорт. Един от чакащите го взе и го прибра в джоба на своя изолационен костюм.

— Нямам нищо за деклариране — рече Бернард. Другият кимна. — Бих желал, да ме дезинфекцирате, ако обичате.

Той се завъртя бавно под струята, с която го обляха, заслушан в нежното мъркане на въздушният рециркулатор върху шлема му. Накрая заобиколи фургона, изкатери се вътре и стената зад него се затвори херметически.

Докато заобикаляха площадката на летището Бернард успя да зърне за последен път пламтящия корпус на своя самолет. Огънят хвърляше цели рояци от искри нагоре към порозовяващото небе.

19

Хайнц Паулсен-Фукс прослушваше записите на обажданията от своя телефонен секретар. Ето, че се започваше. Имаше допитвания поне от няколко агенции, включително и Отдела за Опазване на Околната среда и Федералната Комисия по Здравеопазване. Няколко държавни служители във Франкфурт и Висбаден също проявяваха тревожен интерес.

Всички полети от и за Съединените щати бяха преустановени. Всеки момент на прага на лабораторията можеха да се появят служебни лица, натоварени с разследване. Трябваше да изслуша обясненията на Бернард преди това да стане.

Не за първи път в живота си съжаляваше, задето се бе притекъл на помощ на свой приятел. Просто един от многото му недостатъци. Каква комбинация само — преуспяващ индустриалец и сантиментален глупак!

Той навлече жълтия дъждобран върху сивия си вълнен костюм и внимателно нагласи баретата за да скрие посивелите си коси. След това излезе навън и зачака появата на черния служебен ситроен.

— Добро утро, Уве — поздрави той шофьора, който изскочи да му отвори вратата. — Обещах ги на Ричард — Фукс хвърли на предната седалка няколко криминалета за двайсет годишния син на шофьора, който също като него си падаше по мистериите. — Карай по-бързо от обичайното.

— Извини ме, че не те посрещнах на летището — започна Паулсен-Фукс. — Наложи се да дръпна някои конци, за да се приготвя за пристигането ти. У дома са звънели правителствени служители. Изглежда става нещо много сериозно. Ти наясно ли си какво?

Бернард приближи дебелото трислойно стъкло, което отделяше лабораторията по биозараза от прилежащото помещение за посетители. Вдигна ръка, опря я на стъклото и посочи белезникавите резки.

— Заразен съм.

Фукс присви очи и се почеса по бузата.

— Не само ти, както изглежда. Какво става в Америка?

— Не съм чувал нищо, откакто излетях.

— Вашият Център за Контрол на Заразните Болести в Атланта е издал нареждане да се затворят всички летища. Носят се слухове, че е преустановена телефонната и радиовръзка с няколко от големите ви градове. Изглежда в страната цари хаос. Ето че ти пристигаш при нас, запалваш собствения си самолет на летището и настояваш за изключителни предпазни мерки. Какво означава всичко това, Михаел?

— Паул, твоята страна незабавно трябва да въведе абсолютна карантина за всички пристигащи от САЩ и Мексико. Нямам представа за размерите на заразената територия, но изглежда епидемията се разпространява много бързо.

— Правителството ни вече работи по този въпрос. Но нали знаеш, бюрокрацията…

— Заобиколете всякакви бюрократични спънки. Физическият контакт със Северна Америка трябва да бъде преустановен.

— Не съм човекът, който взима подобни решения…

— Паул — прекъсна го Бернард като вдигна ръка. — Разполагам с не повече от седмица, ако са верни предположенията ми. Обясни на вашето правителство, че не става дума за обикновена епидемия, следствие от лабораторна грешка. В куфарчето си нося всички необходими доказателства. Трябва да ми организираш час по-скоро научна среща, на която да присъстват поне неколцина от светилата ви в биологията. Преди да разговарят с мен искам да ги запознаеш със съдържанието на файловете. Ще включа дискетите от терминала тук, в изолационната. Не ме питай за повече, защото умирам за малко сън.

— Добре, Михаел. Кажи ми само — случилото се съвпада ли поне малко с някои от песимистичните ни прогнози?

— Не — поклати глава Бернард. — Не мисля.

— Толкова по-зле. Веднага се захващам за работа. Ти прехвърли файловете и опитай да поспиш. — Той излезе и светлината в помещението зад стъклото угасна.

Бернард закрачи из тясната стая, превърнала се в негов затвор. Лабораторията изглежда е била строена в началото на осемдесетте специално за генетични експерименти, а в онези времена подобни изследвания се смятаха за изключително опасни. Цялото вътрешно помещение бе монтирано в херметически „контейнер“ с повишено налягане и всяка, дори минимална пробойна, щеше да доведе до нахлуване, а не изтичане, на въздух. В стените на контейнера бяха вградени пулверизатори за дезинфектант, а той на свой ред бе поставен в друг, още по-голям контейнер. Всички електрически вериги и инсталации, преминаващи през стената, бяха обвити в специални изолиращи уплътнения, напълнени със стерилизиращ разтвор. Въздухът и отпадъчните материали напускащи лабораторията, се подлагаха на високо-температурна стерилизация и кремация, взетите образци оставаха в съседното помещение, където претърпяваха същите предпазни мерки. От този момент, до деня, в който щеше да бъде намерено решение за проблема, или до смъртта му, нито една клетка от тялото на Бернард нямаше да влезе в контакт с каквато и да било друга жива материя извън това помещение.

Стените бяха боядисани в неутрален сив цвят, осветлението беше флуоресцентно, вградено в тавана. Светлината можеше да се контролира както отвън, така и отвътре. Подът беше черен и лъскав. В средата на стаята бе поставено стандартно бюро, въртящ се стол, компютър и монитор с висока разделителна способност. В далечния ъгъл имаше тясна, но удобна койка, без завивки. До нея висок метален шкаф с няколко чекмеджета. На другата страна се виждаха гумени гнезда — вероятно за манипулаторни ръце. Ансамбълът завършваше хармонично с меко кожено кресло и душкабина, която сякаш бе демонтирана от първа класа на някой презокеански лайнер.

Той отвори най-горното чекмедже на шкафа и извади отвътре риза и панталон от тънка, хартиена материя. Толкова по въпроса за удобствата. И без това вече не принадлежеше на себе си. От утре щяха да започнат да го сондират, бодат и режат, да го свързват с електроди и показват на разни специалисти, като че беше рядък лабораторен екземпляр.

И толкова по-добре, помисли си той, излегнат в койката. Напълно си го заслужавам. Така ми се пада, заради всичко, което направих — или не направих. Mea culpa5.

Бернард облегна глава на стената и затвори очи.

Усещаше ударите на кръвта в ушите си.