Лабиринтът от кости

10.

30 април, 05:45

Загреб, Хърватия

Щом влезе в малката кухня, Грей видя смесицата от надежда и страх на лицето на Лена Крандъл.

Издялани на ръка греди поддържаха ниския таван, а стените бяха от неизмазани тухли. Кухнята беше в жилището на енорийския свещеник на църквата „Св. Екатерина“ в столицата на Хърватия Загреб. Лена седеше на старата дъбова маса в дъното. Зад нея имаше почерняла от сажди каменна камина, в която гореше огън.

— Някакви новини за Мария? — попита тя.

Сейчан също го погледна с очакване, пристъпи откъм кухненския плот и му подаде чаша кафе. Грей я взе, взе си и парче пай със сирене от подноса зад нея — нещо, наречено щрукли — и отиде до масата.

— Получих новини от Вашингтон. Продължават да следят джипиес предавателя, за който се смята, че е в групата на сестра ти, но получават сигнал само от време на време.

Лена сведе поглед. Беше стиснала ръце върху масата.

— Гривните за наблюдение са предназначени за къс обхват. Предпазна мярка, за да следим Баако, ако случайно се изгуби в гората на центъра или мине през оградата.

Грей се опита да си представи горилата хибрид. По време на напрегнатото нощно пътуване през бурната планина от Огулин до Загреб Лена бе описала изследването си, както и необичайния му обект. Набегът в изследователския център трябваше да е свързан с атаката тук.

„Но как и защо?“

Представи си лицето на Ковалски и се зачуди дали е жив.

Лена изглеждаше също толкова уплашена за сестра си.

Той се опита да я успокои.

— Засега предавателят продължава да работи достатъчно добре, за да знаем, че сигналът се движи на запад през Тихия океан. Вече сме вдигнали във въздуха екип, който ги настига. Щом похитителите кацнат, ще стегнем обръча около тях.

Пропусна да спомене по-големия страх на Пейнтър — че двете атаки вероятно са дело на някаква организация в Китай. Ако наистина беше така, спасяването на групата на Мария след пристигането ѝ там щеше да е проблематично в най-добрия случай.

„И невъзможно в най-лошия“.

Лена повдигна и друг тревожен въпрос.

— Батериите на предавателите издържат около един ден. Ако се изтощят преди да кацнат, няма как да ги следим.

Грей седна на пейката. Пейнтър не беше споменал тази подробност.

„Ако изобщо я знае“.

Така или иначе, нямаше с какво да помогне оттук и затова Пейнтър го беше натоварил със задачата да върне Лена жива и здрава в Щатите. В момента чакаха подробности и инструкции как да продължат.

— Ами професор Райтсън и доктор Арно? — попита Лена.

Грей поклати глава. Дори да бяха живи, британският геолог и френският палеонтолог отдавна не бяха в района. Приоритетът му бе да не се набива на очи и да пази в тайна оцеляването на Лена, докато не бъде изведена от страната. Отец Новак беше помогнал за това, като предложи да се скрият в църквата. Всички бяха успели да поспят няколко часа на походни легла в стаичката отзад, но до изгрев оставаше само час.

Скоро трябваше да потеглят отново.

Тътрене на крака насочи вниманието му към вратата. Роланд Новак влезе, помъкнал под мишница голяма книга с размерите на атлас. В другата си ръка носеше по-малка книга и правоъгълна метална плоча. Изглеждаше измъчен, с торбички под кръвясалите си очи. Май изобщо не беше спал. Но въпреки всичко трепереше от вълнение.

— Трябва да видите това — заяви той.

Сложи голямата книга на масата. Заглавието беше изписано с позлатени букви, гравирани върху грамадната кожена корица: Mundus Subterraneus.

— Това е книга на отец Атанасий Кирхер, издадена през 1665 година — заяви той и постави по-малката книга до нея. — А това е томчето, което намерихме в другата пещера, за което смятам, че е принадлежало на отеца.

Грей погледна лабиринта върху корицата му.

Роланд и Лена бяха разказали какво са открили в пещерната система под планината — готически параклис с останките на неандерталец, чиито кости по-късно били взети от нападателите. Параклисът явно бе имал някаква историческа връзка с въпросния Атанасий Кирхер, йезуитски свещеник от седемнайсети век, който по всяка вероятност бе взел други кости, може би на неандерталска жена.

Роланд явно бе прекарал последните часове в проучване на тази следа. Страстта на свещеника, да не говорим за храбростта му пред лицето на смъртната опасност, напомняше на Грей за по-млада версия на един скъп приятел, друг свещеник от Ватикана, който беше изгубил живота си в търсене на древни истини.

„Точно сега не бих отказал съвета ти, Вигор“.

Пропъди спомена и заслуша Роланд.

— За съжаление — каза той — написаното е било унищожено през вековете и са останали само няколко следи.

— Като ключа, който намерихме — добави Лена, извади от джоба си голям ключ и го сложи на масата. Макар да бе потъмнял от годините, херувимът и дъгата от черепи се виждаха ясно.

Роланд кимна.

— Нямам представа за коя точно ключалка става този ключ, но реших да проуча първо най-очевидната следа. — Проследи с пръст очертанията на лабиринта на корицата. — Стори ми се, че това ми изглежда познато. Мисля, че е изображение на лабиринта в древен Крит, където според митовете е бил държан прочутият Минотавър. Вижте това.

Свещеникът взе жълта папка, пъхната между страниците на голямата книга, и извади от нея разпечатка, показваща стара сребърна монета.

— Била е изсечена в Кносос, столицата на Крит.

Грей сравни лабиринта на монетата с този на корицата.

— Изглеждат почти еднакви.

— Оказа се, че този лабиринт може да се види не само на Крит. Петроглифи с този мотив могат да се видят върху камъни по целия свят. Ще ги откриете в Италия, Испания, Ирландия, дори във Финландия. И не са само петроглифи. Древноиндийският санскритски епос „Махабхарата“ описва военен строй, наречен падмавиуха, който е същият.

— Интересно. — Лена придърпа към себе си снимката на монетата. — Излиза, че различните древни народи са познавали тази форма и са я вградили в митологиите си. На Крит тя е била леговището на Минотавъра. В Индия — боен строй.

— Възможно е да представлява истинско място. — Роланд се загледа в корицата на дневника. — Така или иначе, символът явно е важен, щом отец Кирхер го е сложил тук. Затова проверих дали няма и други примери на интерес към подобни лабиринти от страна на отеца. И намерих много такива в този том.

И постави ръка върху Mundus Subterraneus.

Сейчан се настани до Лена.

— Кой всъщност е този свещеник? Никога не съм чувала за него.

Роланд се усмихна и отвори голямата книга. Грей знаеше, че Роланд е бил извикан на обекта поради големите си познания за йезуитския свещеник. Ако някой знаеше как е свързано всичко това, това бе този човек.

Свещеникът спря на страница с портрета на мъж с роба и шапка на главата и заговори с ясно доловимо уважение:

— Мнозина смятат отец Кирхер за Леонардо да Винчи на своето време. Бил е истински ренесансов човек с интереси в много области — биология, медицина, геология, картография, оптика, дори инженерство. Но сред най-големите му страсти били езиците. Той пръв осъзнал, че има пряка връзка между древния египетски и съвременния коптски. Дори написал дебели томове върху египетските йероглифи. По-късно започнал да вярва, че езикът им е изгубеният език на Адам и Ева, и дори изсякъл свои йероглифи върху няколко египетски обелиска в Рим.

Интересът на Грей към свещеника се засили. Той се загледа в изражението му, в замислените му очи, и за миг отново се сети за стария си приятел монсеньор Вигор Верона. Двамата, макар и разделени от векове, спокойно можеха да минат за братя — и може би бяха такива в известен смисъл. И двамата бяха духовници, стремящи се да разберат Божието творение не само от страниците на Библията, но и чрез изследване на природата.

— Накрая отец Кирхер основал към Ватиканския колеж музей, в който работел и преподавал — продължи Роланд. — Museum Kircherianum имал колосална колекция от антики, както и огромна библиотека, и пазел някои от собствените му изобретения. За да ви дам някаква представа за мястото — и за значението на Кирхер за неговото време — ето една гравюра на музея.

Роланд бръкна отново в папката и извади друго изображение.

Грей разгледа изображението на огромното помещение, съдържащо делото на живота на един човек. Трябваше да признае, че изглежда внушително.

Сейчан не беше толкова впечатлена.

— И как един йезуитски свещеник се е озовал на такова затънтено място в Хърватия?

Роланд поклати глава.

— Всъщност никой не знаеше, че е бил тук. Според собственото ми проучване за дисертацията ми за отец Кирхер той е пристигнал в града през пролетта на 1669 година, за да следи укрепването на катедралата в Загреб.

Грей си спомни, че бе зърнал високите готически камбанарии на въпросната катедрала на идване. Нямаше как да бъдат пропуснати, тъй като бяха най-високите постройки в града.

— Поради постоянната османска опасност по онова време — обясни Роланд — около катедралата били вдигнати крепостни стени. Отец Кирхер лично бил призован от императора на Свещената римска империя Леополд I да помогне с построяването на кула от южната страна, която трябвало да служи като наблюдателен пост. Но при проучванията си открих несъответствия в историята, доказателства, че отецът е изчезвал за цели седмици, докато е работел тук. Сред местните се носели слухове, че Кирхер може да е бил извикан от императора с някаква друга цел и че наблюдателната кула е само прикритие за нещо друго.

— Мотив, който вече може и да не е тайна — каза Грей, като кимна към дневника. — Но дори някой да е открил пещерата с кости и картини, защо му е трябвало на императора да вика точно отец Кирхер, за да я проучи?

— Не мога да кажа със сигурност, но почитаемият отец е бил известен с интереса си към фосилите и костите на древни хора. — Роланд продължи да обяснява, докато преглеждаше страниците на Mundus Subterraneus. — Този труд на отец Кирхер покрива всеки аспект на земята, от геология и география до химия и физика. Отец Кирхер бил вдъхновен да започне работа по него, когато посетил Везувий малко след изригването му през 1637 година. Дори се спуснал с помощта на въжета в димящия кратер, за да научи повече за вулканичните процеси.

„Определено се е потопил в работата си“ — помисли Грей.

— Отец Кирхер заключил, че земята е пронизана от огромна мрежа подземни тунели, извори и водоеми с размерите на океани. Докато проучвал подземния свят, той събрал и хиляди фосили и документирал находките си.

Роланд спря на една страница с рисунки на вкаменелости на риби.

— Има страници и страници с подобни рисунки — добави той. — Но отец Кирхер открил също и пещери с големи кости в северната част на Италия. Били бедрени кости на мамути, но той погрешно ги приписал на някакъв вид гиганти, бродили по земята заедно с първите хора.

Роланд обърна на страница, показваща опитите на Кирхер да предаде как вероятно са изглеждали митичните великани и размерите им спрямо размерите на обикновения човек.

После явно долови насмешливия скептицизъм на лицата им и също се усмихна.

— Вярно е, че почитаемият отец е стигнал до някои странни заключения, но не бива да забравяте, че той е бил човек на своето време и се е опитвал да разбере света с инструментите и познанията на епохата си. Mundus Subterraneus съдържа много подобни приумици, като се почне от древни чудовища и се стигне дори до местоположението на изчезналия континент Атлантида.

Грей се изпъна и разкърши врат след дългото стоене наведен над масата. Започваше да губи търпение.

— Какво общо има всичко това с решаването на загадката на онази пещера?

Роланд не беше притеснен от реакцията му.

— Общото е, че аз знам защо отец Кирхер е бил извикан в тези планини.

Грей го изгледа и забеляза, че развълнуваното пламъче в очите на свещеника се е завърнало.

Роланд се пресегна да вземе металната плоча на масата и я обърна. Сребристата ѝ повърхност беше прясно почистена.

— Тази плоча беше поставена върху външната стена на пещерния параклис.

Грей видя изписаните редове. Надписът беше на латински, с ред символи в долната част.

— Успял си да го преведеш, така ли?

Роланд кимна.

— Най-общо представлява предупреждение да не се влиза в пещерите, тъй като наказанието за това ще е смърт.

— Защо? — попита Сейчан. — Какво според теб са защитавали?

Роланд прокара палец под един ред на латински и преведе на глас:

— „Тук лежат костите на Адам, бащата на човечеството. Нека вечният му сън никога да не бъде смутен… — пое си дъх и довърши, — за да не настъпи краят на света“.

06:14

При последните думи Лена потрепери. Взираше се в изображението на древния гигант и в същото време си спомняше танца на сенките, хвърляни върху стените на пещерата. Тъмните фигури бяха огромни, извисяваха се високо над стадата изрисувани животни.

„Сякаш са сенки на войска от гигантите на Кирхер“.

Грей заговори и откъсна вниманието ѝ от книгата.

— Защо отец Кирхер е сметнал, че неандерталските кости са на Адам?

— Очевидно е сгрешил, както с костите на мамут. — Роланд сви рамене. — Може да е стигнал до това заключение заради древността на костите. Или може би заради нещо друго, което е намерил. Онези странни петроглифи, отпечатъците във формата на звезда…

И погледна Лена, сякаш търсеше подкрепата ѝ.

Тя поклати глава. Не можеше да предложи никакво обяснение, но се сети за друга загадка.

— Ами другите останки, които отец Кирхер вероятно е извадил от пещерата? Дали не е сметнал, че са принадлежали на Ева?

— Възможно е — отвърна Роланд. — Но на плочата не пише нищо за липсващите кости.

— Ако приемем, че Кирхер е вярвал, че останките са на Ева, защо е трябвало да ги взема? — продължи тя. — Защо не ги е оставил да почиват за вечни времена, както костите на Адам?

— Не зная. — Роланд се намръщи. — Поне все още.

Сейчан се пресегна и почука долната част на металната плоча.

— Ами този ред символи?

Лена също бе забелязала избледнелия ред малки кръгчета с нарастващи и намаляващи сенки по тях.

— Приличат на фазите на Луната. Двайсет и осем са, колкото е и пълният лунен цикъл.

— Мисля, че доктор Крандъл е права — каза Роланд.

— Зная, че отец Кирхер е бил обсебен от Луната. Смятал е, че тя е жизненоважна не само за функционирането на Земята, както е с приливите и отливите, но и за съществуването на човека. С помощта на телескоп е съставил сложни карти на Луната, много от които могат да се видят в Mundus Subterraneus.

За да докаже думите си, Роланд прелисти няколко страници, докато не намери нарисувана на ръка скица на лунната повърхност.

Подробностите — метеоритните кратери, планините, сухите морета — бяха забележителни за времето си. Лена откри, че се колебае между уважението към делото на свещеника от миналото и пренебрежението заради някои от по-причудливите му приумици.

Погледът на Грей не се откъсваше от другата книга.

— Кирхер очевидно се е опитвал да съобщи нещо, като е оставил дневника си в пещерата със скулптурите.

Лена беше съгласна с това. Спомни си покритите от калцитни отложения ниши и счупените парченца на мястото, където беше скрита книгата.

— Отец Кирхер не е отнесъл само костите — каза неочаквано за самата себе си. — Взел е и нещо от другата пещера и на негово място е оставил книгата. Нещо като троха, с която да ориентира някой бъдещ изследовател.

— Но какво означава това? — попита Грей.

Лена поклати глава, загледана в плачевното състояние на дневника.

— Каквото и послание е искал да остави, то е било унищожено отдавна. — Тя побутна ключа на масата. — Но се обзалагам, че е трябвало да отведе до мястото, което се отключва с този ключ.

Грей продължаваше да се взира в дневника. Лена почти виждаше как зъбните колелца се въртят зад буреносно сините му очи. Накрая той се пресегна и сложи пръст върху датата, изписана под лабиринта.

— Хиляда шестстотин седемдесет и девета — прочете на глас той и се обърна към Роланд. — Не каза ли, че отец Кирхер е бил извикан в Загреб през шейсет и девета!

Свещеникът се премести и застана рамо до рамо с Грей.

— Точно така. Трябваше сам да видя несъответствието. Това означава, че отец Кирхер се е върнал в пещерите десетилетие по-късно — и е оставил книгата и ключа.

— Защо? — попита Лена.

Роланд ги погледна.

— Не знам. Но отец Кирхер е умрял следващата година. Може би, както каза ти, е искал да остави някакво съобщение за бъдещето, преди да си отиде.

Лена вдигна ключа, претегли го на ръка и огледа потъмнелия от вековете метал. „Какво е отключвал този ключ? Какво е скрил този Леонардо да Винчи на своята епоха?“

Грей взе дневника и внимателно го отвори. Загледа се в станалата на засъхнала каша хартия. Погледът му се спря върху отпечатъка от ключа, после върху вътрешната страна на кориците. Устните му внезапно се свиха. Той отиде по-близо до огъня и поднесе книгата към пламъците — не да я изгори, а за по-добра светлина.

— От вътрешната страна на корицата е написано нещо. Едва успявам да го различа.

Роланд отиде при него; Лена го последва.

— Да… — промърмори Роланд и присви очи към избледнялото изображение на кръст и нещо като вдигнати нагоре криле от двете му страни.

— Какви са тези пламъци под кръста? — попита Сейчан.

Облещеният Роланд отстъпи крачка назад.

— Не са пламъци. А рога.

„Рога ли?“

— Знам накъде ни насочва отец Кирхер — каза Роланд.

06:33

Роланд обърна гръб на книгите и старите послания, отиде при хладилника, извади една бутилка, върна се и я постави до томовете, ключа и мистериозния надпис на латински.

Сейчан взе зелената бутилка разклати я и прочете немския етикет:

— „Йегермайстер“? Ако ще празнуваме, защо не отворим виното за причастие?

— Монсеньорът обича глътка-две преди лягане — обясни Роланд. — Питието е много популярно в Хърватия. Но не ви го показвам заради това.

И обърна етикета към Грей, сякаш причината би трябвало да е очевидна.

Грей погледна и моментално разбра.

— Символът…

На етикета имаше глава на елен с широко разклонени рога, обгръщащи сияещ кръст.

— Компанията твърди, че символът изобразява свети Хуберт, светеца покровител на ловците — обясни Роланд. — Йегермайстерите са били главни ловци, отговарящи за горите и дивеча. Оттук и връзката с ликьора.

— Но какво общо има това с отец Кирхер? — попита Лена.

Роланд вдигна ръка, молейки за търпение.

— Историята на свети Хуберт е свързана с видение, което получил по време на лов. Видял великолепен елен, който се явил пред него със златен кръст между рогата. Мнозина католически учени обаче приписват тази история на светец, живял половин хилядолетие по-рано, свети Евстатий. Според легендата римският военачалник Пласид излязъл на лов за елени в околностите на Рим, получил подобно видение и веднага приел християнството, като сменил името си на Евстатий.

— И все пак каква е връзката? — настоя Грей.

— През последните си години, когато грохнал от старост, отец Кирхер се оттеглил в провинцията в Италия и при едно от пътуванията си открил руините на малка църква над долината Джовенцано, светилището „Менторела“. Било е построено от император Константин в чест на свети Евстатий.

Грей пак погледна етикета на бутилката ликьор.

„Светец покровител на ловците“.

— След като открил забравената църква насред нищото — продължи Роланд, — Кирхер се заел да я възстанови, събрал пари за целта и накрая ръководил изграждането ѝ. Твърди се, че бил дейно въвлечен в работата, помагал при проектирането и ръководел лично мястото на строителството, което било много добре охранявано.

— Мислиш, че там може да е скрито нещо — каза Грей.

— Според историческите записи бил обсебен от онова място и прекарал последните си години там. Дори настоял да бъде погребан в светилището.

— И там ли са го погребали? — попита Лена.

— Колкото и да е странно, там са погребали само сърцето му. — Роланд ги погледна и изчака да разберат значението на думите му. — Дори един тогавашен папа, Инокентий XIII, поискал сърцето му също да бъде погребано там.

„Значи нещо около онова място несъмнено е било важно“.

Грей взе стария ключ от масата и прокара палец по дъгата от черепи. Мислеше за костите, откраднати от отец Кирхер.

— Заслужава си да се провери — каза Сейчан. Грей видя изписаното на лицето ѝ желание да действат, вместо да седят тук и да чакат инструкции. — Можем да стигнем до Рим за по-малко от два часа.

Грей се изкушаваше. И не беше единственият.

— Аз също искам да дойда — каза Роланд, което не изненада никого. — Познанията ми може да са ви от полза.

— Аз също идвам — заяви Лена, което вече беше изненада.

Грей понечи да възрази, но Лена ги погледна решително и каза:

— Някой открадна костите от пещерата. И всички знаем, че не е заради цената им на черния пазар. Особено като се има предвид координацията между атаките тук и в Атланта. — Гласът ѝ леко трепна при мисълта за сестра ѝ, но тя продължи: — Тези кости трябва да имат някаква значителна генетична стойност. Видях черепа само за кратко, но в него имаше нещо особено. Ако можех да го огледам по-добре…

— Тя е права. — Роланд застана до нея, сякаш искаше да я подкрепи не само с думи, но и физически. — Ако успеем да разберем къде отец Кирхер е занесъл другите кости, може да разберем по-добре причината за атаката. Смятам, че отец Кирхер е открил в пещерите нещо важно и ще ни трябва човек с повече познания върху неандерталците, който да разбере какво е то.

— И двамата сте прави — заключи Сейчан и сви рамене. — Обаче мисля, че пропускаме нещо в цялата тази история. От друга страна, не можем да помогнем на Пейнтър в операцията му в Китай.

Грей отказваше да отстъпи, макар че бе малцинство. Задачата му беше да се грижи за безопасността на Лена.

Тя сякаш прочете мислите му и настоя:

— Никой изобщо няма да си помисли, че ще пътувам за Рим. В очите ѝ проблясваше същата решимост и нетърпение, които се виждаха и в очите на Сейчан. — Пък и не смятам да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо, докато Мария е в опасност.

Преди Грей да успее да отговори, сателитният му телефон иззвъня с познатия тон на централата на Сигма. Той вдигна и чу гласа на Пейнтър Кроу.

— Командир Пиърс, изтеглянето е уредено. Човек от хърватските военновъздушни сили ще ви качи на военен самолет за…

Грей го прекъсна: гледаше стоящата пред огъня група.

— Сър, има промяна в плана.

07:22

Мъжът седна в малкото кафене. Сложи на масата пред себе си вестник, но очите му не се откъсваха от прозореца. От другата страна на площад „Св. Екатерина“ се издигаше барокова църква със същото име, чиято бяла фасада сияеше под лъчите на изгряващото слънце. Тя бе една от десетките католически сгради в този набожен град. От мястото си мъжът можеше да види двете кули на готическата катедрала на Загреб, устремени в яркото небе.

Други двама мъже бяха разположени в катедралата, имаше и хора на международното летище и на градската гара.

Църквите се следяха поради вестта, че в групата, влязла в пещерите вчера, имало католически свещеник. Не се знаеше дали той или американката са успели да се измъкнат от планината, но Zhõngxiào Сун категорично бе наредил столицата да бъде плътно покрита и да се наблюдава за евентуални оцелели.

Мъжът не негодуваше срещу заповедта. В душата му гореше огън при спомена за другарите му, загинали в онези планини. Кръвта им зовеше за отмъщение.

Някакво движение откъсна вниманието му от църквата към съседната художествена галерия. Беше твърде рано, за да са я отворили. Според туристическата брошура, която беше прочел, докато чакаше тук, галерията „Кловичеви Двори“ била навремето манастир към „Св. Екатерина“. Преди секунди пред входа ѝ бе спрял черен седан. Двигателят му работеше на празни обороти — от ауспуха излизаше пушек.

Четирима души забързаха от входа на галерията към седана. Забеляза сред тях жена, чиято руса коса беше като флаг насред тъмните дрехи. Когато вратата на колата се отвори, видя и шофьора — беше облечен с униформа на хърватските ВВС.

Пулсът му се ускори. Нямаше място за съмнения.

Той вдигна вестника пред лицето си, взе телефона от масата и натисна копчето за набиране. Връзката се установи незабавно.

— Zhõngxiào Сун, открих ги.

11.

30 април, 14:05

Във въздуха над Източнокитайско море

Стюардесата се наведе с поднос горещи кърпи, грижливо сгънати като жерави.

— Ще кацнем в Пекин след по-малко от час. Желаете ли да се освежите?

Монк се пресегна и си взе една кърпа. Върховете на пръстите на изкуствената му ръка регистрираха мократа топлина.

— Благодаря.

— А за съпругата ви? — Стюардесата предложи подноса.

— Вúуàо xièxie — любезно отказа жената и отклони с жест предложението.

Докато стюардесата се отдалечаваше, Монк избърса лицето си с вдигащата пара кърпа и топлината пропъди донякъде умората.

— Така ли пътувате обикновено? — усмихнато попита жената, като вдигна черните си очи и отметна кичур абаносова коса от красивото си лице. — Май ще трябва да премисля предложението на Кат да постъпя в организацията ви.

Той сви рамене.

— За съжаление най-често пътуваме в каросерията на камион.

Кимбърли Мой беше на възрастта на Монк, но красотата ѝ бе неподвластна на времето и я караше да изглежда много по-млада — което, предвид прикритието им като съпруг и съпруга, не им помагаше особено.

Все пак външният ѝ вид правеше дългото пътуване много по-поносимо.

„Съжалявам, Кат“.

Жена му беше във Вашингтон и координираше действията с директор Кроу в Сигма. Тъкмо Кат беше препоръчала Кимбърли Мой за тази операция. Познаваха се от времето им във Военноморската академия. След това Кимбърли бе постъпила в Агенцията за военно разузнаване, но двете бяха останали тесни съюзнички в потайния свят на американските служби за сигурност. Кат беше гарантирала за уменията на приятелката си. Освен че владееше безупречно всички китайски диалекти, тя беше отлична снайперистка и майсторка по бойни изкуства: беше победила повечето мъже в агенцията си.

Кимбърли отпусна седалката си назад и каза:

— Всъщност почти ми харесва.

Намираха се на борда на среброкрил „Боинг 757“, преправен от „Четири сезона“ в първокласно транспортно средство със само петдесет и две места, от които в момента бяха заети едва половината. Маршрутът на частния полет покриваше осем страни в продължение на двайсет и четири дни. Кат бе уредила да вземат самолета от Токио до Пекин, което да подкрепи версията, че са богата двойка американци, тръгнали на околосветско пътешествие.

В момента задната част на самолета бе на тяхно разположение.

Монк се загледа в сателитния си телефон, на чийто екран се виждаше карта на китайското крайбрежие. Пейнтър прехвърляше на устройството последните данни от джипиес предавателя на Баако. Изглежда, че сигналът беше спрял в столицата на Китай, но двамата следяха дали ще остане в Пекин, или отново ще потегли нанякъде.

Ролята на Монк и Кимбърли беше на предна експедиционна част, която да определи по-точно къде похитителите са откарали Мария, Ковалски и Баако. Спасителният екип вече пътуваше след тях и очакваше заповед да се включи в операцията.

Телефонът на Монк избръмча — получи се ново съобщение. Беше от Пейнтър. Монк го прочете и започна да усеща мащабите на предизвикателството, което ги очакваше. Съобщението съдържаше всичко, което Сигма бяха открили за д-р Ейми Ву, изследователката от Националната научна фондация, която бе организирала засадата в центъра за примати. Ясно беше, че е била китайска къртица в ННФ, успяла да се добере чак до научния съвет към Белия дом.

Мотивите ѝ за подобно предателство си оставаха неясни. Ейми Ву беше американка четвърто поколение, доста малко вероятна цел, която да бъде привлечена от китайската политическа идеология. Преглеждането на досието и на кореспонденцията ѝ не показваше, че е подкрепяла комунизма. Въпреки това финансовите детективи на Сигма разкриха паричен поток от Пекин през офиса на Ву до различни научни проекти.

„Не се връзва“.

Той подаде телефона на Кимбърли, за да прочете доклада. След като приключи, тя му го върна. Говореше тихо, макар че най-близките хора седяха на три реда от тях и гледаха забавни програми със слушалки на ушите.

— От десетилетия наблюдаваме китайската активност по американските брегове — каза тя. — Инфилтрирането на техните къртици и шпиони далеч надхвърля досадните хакерски атаки, за които се съобщава по новините. Навсякъде в Щатите има китайски студенти и докторанти във всяка технологична и научна област. Овладяват умения при нас и после се връщат в родината си, където познанията им често се използват против нас.

— Защо позволяваме това?

— Добър въпрос. Най-простият отговор е, че нямаме достатъчно американски студенти, които са достатъчно квалифицирани за всичките ни докторски програми. В момента половината докторски програми по физика на американските университети се спечелват от чужденци, повечето от които си вземат дипломите и се връщат у дома. В известен смисъл това може да се смята за помощ на други страни, тъй като голямата част от образованието им е за сметка на американския данъкоплатец — чрез стипендии за проучвания, финансови помощи, да не говорим за данъчните облекчения, давани на колежи и университети.

— Значи не само им позволяваме да си отидат със знанията ни, но и им плащаме?

— Някои твърдят, че това може да е от полза в дългосрочен план.

— Как по-точно?

— Може да послужи като начин за разпространение на американския капитализъм, бизнес практики и дори образователни норми зад границата. Разбира се, обратната страна на монетата е, че сами си създаваме конкуренция. Учените и инженерите в крайна сметка движат прогреса, а ние изнасяме този интелектуален капитал зад граница.

Монк започваше да разбира защо Кат беше избрала Кимбърли за тази мисия. Тази жена определено си разбираше от работата.

— Например — каза тя — в Харвард имаше една китайска студентка, която години наред работеше с най-добрите ни генетици и биоинженери. Неотдавна се върна в Шанхай и използва наученото с цели, смятани за неморални в повечето западни страни.

— Какво е направила?

— Започна програма за генетична промяна на човешки ембриони. — Кимбърли тъжно поклати глава. — Тези процедури вече са забранени в повече от четирийсет страни, при това с основание. Подобни изследвания могат да се тълкуват като първа крачка по пътя на евгениката, към създаването на по-добро човешко същество с помощта на науката. Става въпрос за вкарване на наследяеми черти в човешкия геном, като по този начин не само че го повреждаме, но и рискуваме бъдеще, в което ще има нов вид хора — проектирани така, че да са по-висши от другите.

Монк се намръщи.

— Мислиш ли, че подобна цел може да е мотивирала тази атака? Ейми Ву е насочвала финанси към изследването на сестрите Крандъл върху генетичния произход на човешкия разум.

— Трудно е да се каже. Но относно доктор Ву подозирам, че лоялността ѝ не е била мотивирана от политическа идеология, а от чисто научен интерес. Днес се гледа дали някое изследване може да се направи, вместо да се преценява дали следва да се прави. Знание заради самото знание, независимо от въздействието му върху света.

Монк си спомни коментара на Ейми Ву по този въпрос на генното инженерство: „Разбира се, не бихме могли да разрешим проучването да се извърши върху човешки ембриони. Бихме предизвикали истинска буря от протести“. За нея стоенето настрана от подобно изследване не бе свързано с етиката и избора между добро и лошо, а само със страха, че могат да те хванат.

Телефонът му отново избръмча. Ново съобщение от Пейнтър.

СИГНАЛЪТ ПРЕКЪСНА.

ПРЕДАВАТЕЛЯТ ИЛИ Е ОТКРИТ, ИЛИ Е ИЗГУБИЛ МОЩНОСТ.

ПРАЩАМ ПОСЛЕДНОТО ИЗВЕСТНО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ.

Монк се върна на картата и увеличи отбелязаното на пътната карта на Пекин място. Намираше се в голям зелен парк.

Кимбърли се наведе, погледна екрана и каза:

— Това е Пекинската зоологическа градина.

Монк кимна. Като се имаше предвид, че врагът беше отвлякъл горила, мястото изглеждаше логично.

— Какво ще правим? — попита Кимбърли.

Той я погледна.

— Скъпа съпруго, май ще идем на гости на прочутите китайски панди.

14:22

Мария се наведе под въртящите се перки на хеликоптера. Бяха летели от военно летище край Пекин до площадка до широка река, която се виеше между плачещи върби. Беше гледала спускането, бе видяла простиращите се на юг паркове и беше видяла клетки, оградени места и други големи постройки. По плетеницата лъкатушещи пътеки се разхождаха стотици, дори хиляди хора.

„Това трябва да е Пекинската зоологическа градина“.

Ковалски застана до нея, все така намръщен.

— Тук вони.

Прав беше. Носеше се миризма на отработени газове. Небостъргачите покрай реката тънеха в жълтеникава мъгла. Мария беше чела за проблемите със замърсяването на въздуха в Пекин, но никога не си бе представяла, че е толкова зле. Вече усещаше парене в очите и трябваше да закрие устата си с длан. Закашля се.

— Тръгвайте — нареди глас зад тях.

Тя се обърна към високия слаб китаец. По пътя беше научила, че се казва Гао. Изглеждаше някъде на трийсет и пет. Черната му коса беше остригана нула номер около ушите и оставена по-дълга на темето.

От задния вход на транспортния хеликоптер излезе малък електрокар, вдигнал високо клетката с Баако. Той се беше вкопчил в решетките и се взираше с уплашени очи в нея, като свиваше устни и сумтеше за помощ, но Мария не можеше да го чуе от рева на двигателите.

Тя понечи да отиде при него, но Гао ѝ препречи пътя.

— Тръгвайте — сурово нареди той и вдигна пистолета, за да подсили заповедта.

„С този пистолет уби Джак“ — помисли си тя. Яростта от хладнокръвното убийство на студента ѝ пламна в гърдите ѝ. Юмрукът ѝ се сви безсилно, но очите ѝ блеснаха от гняв.

Ковалски я хвана за ръка и я дръпна да се обърне и да тръгне.

— После — измърмори под нос. Прозвуча като обещание.

Мария се остави да я поведе през бетонната площадка. Погледна напред. В далечината се издигаше голяма сграда с купол. Над дърветата надничаше гигантски стенопис, изобразяващ морска сцена с играещи си тюлени, косатки и делфини.

„Аквариум…“

Но тяхната дестинация беше по-близо — неугледна бетонна постройка на два етажа, чийто плосък покрив бе отрупан със сателитни чинии и антени. Голямата врата се плъзна нагоре и се видя товарен асансьор.

Електрокарът с клетката на Баако мина покрай тях и влезе в асансьора. Мария ускори крачка, за да не изостава.

— Ти не — нареди Гао и мина покрай нея. Посочи Ковалски. — Ти иди с горилата. Гледай да е спокойна.

Ковалски погледна Мария. Явно версията, че се грижи за Баако, все още работеше.

За да я запази, Мария му кимна и каза:

— Направи всичко възможно да не се уплаши прекалено.

Той повдигна вежда, сякаш питаше: „Кой, аз ли?“

— Баако ще има нужда от познато лице — продължи тя.

„Дори да е лицето на човек, с когото се е запознал съвсем скоро“.

Но Баако беше умен. Той знаеше, че тя се доверява на Ковалски, и познатото присъствие на едрия мъж би трябвало да му донесе известна утеха, особено в такава непозната среда. Надяваше се, че Ковалски ще му помогне да не изпадне в паника. Боеше се за подопечния си — помнеше как похитителите им бяха използвали електрически остен срещу него. Не искаше да го тормозят още.

Тази мисъл събуди по-голям страх, докато гледаше как товарят клетката в асансьора. Какво искаха от него… или от нея?

Ковалски явно видя изписаната на лицето ѝ тревога и каза:

— Не се безпокой. Ще се грижа за малкия приятел.

Без да помисли, тя се хвърли към него и го прегърна. Тялото му се стегна от изненада, но после се отпусна. Ръцете му я обгърнаха и я стиснаха с необичайна за грубата му външност нежност. Топлината на тялото и силата на прегръдката му бяха много по-окуражаващи от думите му.

— Тръгвайте! — извика им Гао и сръчка Ковалски в ребрата с пистолета си.

Ковалски я пусна и го изгледа така кръвнишки, че китаецът отстъпи крачка назад.

Гао се обърна към Мария.

— Ти идваш с мен.

Един войник с автомат подкара Ковалски към товарния асансьор, а Гао поведе Мария към една по-малка врата отстрани.

— Къде ме водите? — попита тя.

— При генерал-майор Лау. Да видим дали ще живеете.

14:45

„Колко дълбоко се спускаме?“

От усещането в стомаха си Ковалски знаеше, че се спускат, но нямаше как да прецени на каква дълбочина. Преброи цели петнайсет секунди преди кабината най-сетне да спре.

Зачака до клетката на Баако, която още беше на електрокара. Заедно с тях в асансьора имаше четирима въоръжени — твърде много, за да се справи с тях и да се измъкне с бой.

Баако го подръпна за ръкава.

Той погледна косматите пръсти, хванали комбинезона му. Баако притисна лице към решетките и тъмните му очи погледнаха нагоре към него.

„Да, да, знам… уплашен си, приятел“.

Дръпна ръката си, когато вратата на асансьора се отвори. Нямаше време за разсейване. Трябваше да се съсредоточи, да научи разположението на този подземен комплекс. Ако му се отвореше надежда за бягство, трябваше да знае къде е изходът.

Баако изсумтя тихо и уплашено, когато електрокарът излезе от асансьора в някакъв просторен склад. Помещението беше високо пет-шест метра и бе пълно с редици рафтове. Други електрокари сновяха из него, натоварени с кашони и контейнери.

Дуло на автомат избута Ковалски от асансьора и го накара да последва клетката. Той полагаше всички усилия да изглежда уплашен: беше присвил рамене, но оглеждаше рафтовете в търсене на нещо, което би могло да му послужи. Всички сандъци и кашони обаче бяха с надписи на китайски и нямаше как да разбере какво има в тях — оръжия или спагети.

Излязоха от склада и продължиха през лабиринт от коридори, рампи и покрай подземни помещения, в които имаше кози, овце и няколко оклюмали свине.

„Какво е това място, по дяволите?“

Докато вървяха, броят на персонала — предимно с лабораторни престилки, униформи или работни комбинезони — постепенно намаля, докато не стигнаха до район с гневни на вид червени знаци.

Дори Ковалски можеше да се досети за значението им.

Забранен район… Влизането забранено.

Групата им обаче продължи напред. Тук нямаше други хора. Накрая стигнаха до нещо като дълъг затвор с редица бетонни клетки с размерите на гараж. Изглеждаха празни, но ако се съдеше по драскотините, дупките и петната по бетона, бяха използвани усилено.

В другия край имаше стоманена врата като на банков трезор с кървавочервен светещ надпис над нея. Един от войниците посочи към нея, но друг го удари по ръката и го сгълча. Явно дори любопитството какво има зад вратата се наказваше сурово.

Ковалски присви очи.

„Интересно…“

Но вратата не беше тяхната цел. Електрокарът спря насред клетките и водачът му излая нещо на китайски. Един войник изтича напред и отключи една клетка, а водачът спусна клетката на Баако на пода. Другите двама войници тръгнаха напред, като метнаха автоматите си на рамо и извадиха електрическите остени. Четвъртият държеше автомата си насочен към гърдите на Ковалски, като гледаше да стои достатъчно далеч, ако на пленника му хрумне да предприеме нещо.

Войниците с остените завикаха и заръчкаха Баако, който се беше свил уплашено в дъното на клетката — опитваха се да го накарат да влезе в отключената клетка. Ковалски можеше само да си представи ужаса на разтрепераното създание.

— Спрете! — накрая извика той и вдигна ръце с разтворени длани, за да покаже, че иска да помогне. — Оставете ме да го взема преди да сте му докарали инфаркт, мътните да ви вземат!

Нямаше представа дали някой от похитителите му знае английски, но показа намеренията си ясно, като бавно пристъпи към отворената врата на клетката на Баако и махна на косматия приятел да дойде при него.

— Всичко е наред, Баако — каза той. — Ще го направим заедно.

Независимо дали го бяха разбрали, или не, войниците го оставиха на мира.

Баако дишаше тежко, очите му се стрелкаха във всички посоки. Изглеждаше така, сякаш ще рухне всеки момент.

Ковалски се потупа по гърдите. „Погледни ме, приятел“.

Очите на Баако се обърнаха към него.

Ковалски вдигна ръка и започна бавно да прави знаци, като се обръщаше към обучението на Баако, за да го отдалечи от ръба на сляпата паника. Накрая скръсти юмруци и ги потупа в китките.

[Аз ще те пазя.]

Баако продължаваше да диша тежко, но погледът му се успокои. Ръцете му, с които беше прегърнал косматите си колене, се отпуснаха и той също тупна юмруци, като изсумтя тихо.

Ковалски кимна.

— Точно така.

Баако протегна ръка към него и Ковалски за миг си помисли за сестра си Ани. Тя често посягаше към него така, търсеше утеха от по-големия си брат винаги, когато беше уплашена, било в кабинета на лекаря или по време на някой от пристъпите на пиянска ярост на баща им.

Топли пръсти се свиха около неговите.

„Точно така, приятел“.

Ковалски поведе Баако от електрокара, помогна му да скочи на пода и го поведе към бетонната клетка. От една килия в друга.

Един от войниците излая нещо и пръстите на Баако се свиха толкова силно, че едва не смазаха ръката на Ковалски. Той стисна зъби от болка и махна с другата си ръка на групата.

— Дръпнете се назад, по дяволите!

Клетката беше мизерна. Бетонният под беше покрит с тънък слой пръсната слама. Кофата в ъгъла беше наполовина пълна със зеленикава вода. Нямаше играчки и въжета за люлеене — нищо, което да разсее Баако от мрачната обстановка. Най-лошото бяха стоманени окови, висящи застрашително от задната стена.

Един войник извика на Ковалски, този път по-меко, и му махна да излезе.

Ковалски погледна пръстите, които продължаваха да го държат здраво.

„Майната му!“

Седна на студения бетон и потупа сламата до себе си, приканвайки Баако да седне до него, после се обърна към войника.

— Оставам.

„По-добре тук, отколкото другаде“.

Войникът се посъветва с другарите си и сякаш стигнаха до някакъв консенсус. Един от тях вдигна кош с връзки натъртени банани, моркови и клонки с листа, пусна го през прага и го срита към тях. Друг затвори вратата и я заключи с голям ключ.

— Май разбраха — промърмори Ковалски под нос.

Електрокарът обърна и се отдалечи, следван от войниците. След излизането им от затвора двойната врата се затръшна, но преди това Ковалски забеляза, че единият остава на пост от другата страна.

„Значи не поемат никакви рискове с новите си затворници“.

Ковалски освободи ръката си от пръстите на Баако и се изправи. Погледна към другия край на коридора, към затворената стоманена врата. Забеляза светещия до нея четец на длани и редицата насочени към клетките камери по тавана.

Баако също използва възможността да се огледа и подуши въздуха. После доближи нос към едно тъмно петно под сламата. Каквото и да беше надушил, миризмата го накара да се дръпне.

Ковалски не го винеше. Приличаше на засъхнала кръв.

За да разсее Баако, той вдигна коша с храна и отиде до маймуната.

— Не е точно пица и бира, но ще свърши работа.

Остави коша на пода, извади един банан и му го подаде. Баако клекна и се извърна — отказваше храната. Не беше ял, откакто го бяха заловили. Мария го беше накарала да пийне малко вода, но това беше всичко.

— Трябва да ядеш — каза Ковалски.

Баако се обърна и докосна устните си. В очите му продължаваше да се чете страх.

„По дяволите, забравих за предавателя…“

Премести се така, че да застане между камерите и Баако, и протегна ръка.

— Всичко е наред. Изплюй го.

Баако го разбра достатъчно, за да се подчини. Олигавената гривна падна в шепата на Ковалски и той я огледа, като продължи да стои с гръб към камерата. Зелената светлина, която обикновено светеше на джипиеса, сега едва мъждукаше. Батерията свършваше.

„Не че върши някаква работа под целия този бетон“.

Изруга под нос.

Баако изсумтя разтревожено и наведе глава — може би беше решил, че Ковалски му е ядосан.

— Не говоря на теб, приятел. — Той прибра предавателя и забрави за него. Точно сега имаше по-непосредствена грижа. — Хайде да хапнеш нещо.

Отново подаде банана, но получи само отчаян поглед от страна на съкилийника си. Сестра му Ани често правеше подобна физиономия, когато се опитваше да я накара да яде. Отчасти анорексията ѝ се дължеше на болката, но до голяма степен бе и отражение на жалките опити на брат ѝ в готвенето.

Ковалски седна до Баако. Сложи банана в скута си, после вдигна ръце настрани, стисна юмруци и наду мускули.

[Трябва да си силен]

Повтори знака, като леко го промени — сви пръсти като хищни нокти, след което стисна ръце.

[И храбър]

Накрая събра пръсти и ги доближи до затворените си устни.

[Затова трябва да ядеш]

Баако погледна банана. Ковалски го взе, обели го и отново му го подаде.

Баако най-сетне посегна и го взе. Пъхна обеления край между устните си, после имитира първия знак на Ковалски с вдигнатите юмруци и стегнатите мускули. Накрая посочи Ковалски.

[И ти трябва да си силен]

Отхапа половината банан и му подаде другата половина.

Ковалски изгледа банана с гримаса, после сви рамене.

„Майната му“.

Взе банана, дообели го и задъвка.

„Е, все нещо трябва да се яде“.

15:13

„Къде ме водят?“

Уплашена от онова, което я чакаше, Мария вървеше по пищен коридор. Стените бяха покрити с алена щампована коприна, дограмата на прозорците бе позлатена. Под краката ѝ имаше тъкана на ръка пътека, приличаща на гоблен.

„Къде съм?“

След като я отделиха от Ковалски и Баако, Гао я качи в асансьор и се спуснаха в подземен комплекс, където ги чакаше войник с електромобил, който ги закара през подземното съоръжение. В движение Мария успя да надзърне през прозорците в големите лаборатории. Разпозна оборудване, използвано при генетичните изследвания — термични барабани за размножаване на ДНК, фурни за инкубация на нуклеотидни сонди, центрофуги за разделяне на макромулекули. В едно помещение имаше апарат „СекуиДжен“ като онзи в собствената ѝ лаборатория, използван за секвентиране на ДНК.

Накрая стигнаха до друг асансьор и Гао я принуди с вдигнат пистолет да влезе в кабината, която се качи в тази по-стара сграда. Ако се съдеше по резбите по дървото и обзавеждането, сякаш беше прехвърлена от съвременната епоха в седемнайсети век. По дължината на коридора имаше малки прозорци с изгледи към някакво езеро с водни птици, а зад дърветата се виждаше и останалата зоологическа градина.

„Значи още съм на територията на зоопарка“.

Напред имаше затворена врата, пред която стоеше мъж с униформа и високи черни ботуши. Макар да изглеждаше няколко години по-възрастен от нея, той беше красив по един пакостлив начин — черта, която се подсили от топлата усмивка, с която ги посрещна — или по-точно, посрещна спътника ѝ.

— Гао, huanãyíng huí jiã, dìdu.

Гао прибра пистолета в кобура си и го прегърна.

— Xiè xie, Чан.

От искрената им прегръдка Мария предположи, че са братя, и чак после видя приликата помежду им. Докато двамата разговаряха полугласно, тя забеляза недоловимата разлика в поведението им, дължаща се не само на разликата в годините, но и вероятно на по-високия чин на Чан.

Накрая по-големият брат — Чан — почука на вратата, чу се приглушен отговор и той отвори. Влезе пръв, а Гао я бутна да го последва.

Мария си спомни предупреждението му, когато го попита къде я водят.

„При генерал-майор Лау. Да видим дали ще живеете“.

Очакваше да я разпитва някакъв строг китайски военен, но когато влезе, видя слаба жена с колосана зелена униформа. Гърдите ѝ бяха покрити с разноцветни ленти, а на пагоните ѝ имаше големи звезди. Ако се съдеше по сивата коса и бръчките по лицето ѝ, вероятно беше над петдесет.

Жената не беше сама.

На съседното канапе седяха двама по-възрастни мъже, които не бяха китайци. А от двете страни на широкия прозорец зад бюрото на генерала стояха двама въоръжени стражи.

По-възрастният от мъжете се изправи. На лицето му се изписа объркване и шок, докато нагласяше очилата си и я оглеждаше.

— Лена?

Мария беше свикнала с подобни обърквания и го поправи.

— Лена е моя сестра, близначки сме. Аз съм Мария.

— А, да, да — каза мъжът и се отпусна обратно на канапето, засрамен от грешката си.

Не беше необходимо да чуе британския му акцент, за да се сети, че това трябва да е професор Алекс Райтсън, геологът, открил пещерната система в Хърватия. Монк ѝ беше показал снимки на двамата отвлечени изследователи. Другият очевидно бе френският палеонтолог д-р Дейн Арно. Макар че бе с двайсет години по-млад от геолога, в момента изглеждаше също толкова изнемощял и стар.

Жената заобиколи бюрото.

— Доктор Крандъл, много се възхищавам на работата ви. Аз съм Дзяйин Лау, генерал-майор от Народната освободителна армия.

И ѝ протегна ръка. Мария я стисна — не искаше да е груба с жената, която щеше да реши участта ѝ.

Погледът на Дзяйин се премести към Гао и по-големия му брат и тя бързо каза нещо на мандарин и посочи вратата. Чан се опита да възрази и изглеждаше разтревожен, но тя го скастри и той излезе бързо, следван от Гао.

Щом видя раздразнението им, Мария почувства малко повече симпатия към домакинята.

Въпреки това реши да мине в настъпление. Изправи рамене и попита твърдо:

— Откъде знаете за работата ми?

Дзяйин ѝ махна да седне във фотьойла срещу канапето.

— Кой според вас финансираше проучването ви?

Не толкова поканата, колкото шокът накара Мария да се отпусне тежко в креслото.

— Ка… какво искате да кажете?

— Вашият защитник от Националната научна фондация, жената, която участваше в научния съвет на Белия дом и помогна на вас и сестра ви за финансирането на изследването ви…

— Ейми…

Дзяйин кимна.

— Да. На доктор Ву беше добре платено да улесни потока пари от Академията за военни науки в Пекин към вашия център за примати в Съединените щати. Жалко, че я изгубихме.

„Изгубили са я?“

Мария се опита да запази безстрастна физиономия, докато умът ѝ бясно работеше в опит да проумее всичко, което бе чула. Ако казаното беше истина, значи двете с Лена от самото начало бяха работили за китайците. Били са кукли, чиито конци са се дърпали от Ейми Ву.

„Как е възможно това?“

Мария смяташе Ейми за приятелка. А вместо това тя се бе оказала нещо като къртица. Мария задиша тежко, идеше ѝ да стисне главата си с ръце. Спомни си колко здраво ги гонеше Ейми, как ги караше да работят по-бързо, да оставят настрана първоначалните си опасения около създаването на горила хибрид, за да проверят теориите си.

Открай време идеята да използват човекоподобни маймуни в научно изследване не ѝ харесваше. Беше водила разгорещени спорове с Ейми по тази тема. Човекоподобните маймуни бяха интелигентни животни с богат емоционален и когнитивен живот. Показваха признаци, че се самоосъзнават, можеха да разберат индивидуалната си роля в миналото и бъдещето. Какво право имаха хората да ги затварят и измъчват в името на науката?

Въпреки това накрая Ейми намери начин да я убеди, да успокои тревогите ѝ, да я придума да прекрачи моралните граници, които си беше поставила.

„И виж какво направих…“

Дълбоко в себе си Мария знаеше, че не бива да стоварва цялата вина върху Ейми. Беше се оставила да бъде убедена, защото самата тя искаше да научи истината, да докаже хипотезата си за Големия скок напред. Но най-вече искаше да види дали може да успее там, където мнозина други се бяха провалили.

„Включително и китайците“.

Двете с Лена бяха разработили иновативни техники за хибридизация, които все още не бяха публикувани. Дори Ейми не бе напълно в течение с тях.

„И слава богу“.

Мария започна да разбира защо са я отвлекли, но техниките бяха повече по специалността на Лена, отколкото по нейната. Сестра ѝ беше техническият експерт и работеше по проекта на молекулярно ниво. Ролята на Мария бе да се справя с голямата картина — отглеждането, обучаването и тестването на Баако.

— Надяваме се, че ще се съгласите да продължите изследването си при нас — каза Дзяйин, потвърждавайки страховете на Мария. — Разбирам отвращението ви към начина, по който доведохме вас и тестовия ви образец тук. Но и двете с вас сме учени, които търсят истината. В крайна сметка какво значение има дали изследването ви ще бъде проведено тук или в Щатите? Ако ни съдействате, можете да живеете чудесно, с всички ресурси на китайското правителство на ваше разположение, без никакви ограничения от етично или друго естество, които ви връзват ръцете в Съединените щати.

Мария се опита да изглежда заинтригувана вместо ужасена.

— Разбира се — добави Дзяйин, — това се отнася и за сестра ви.

— Лена?

Преди да я отвлекат, Мария очакваше вести от Хърватия за издирването и спасяването на сестра ѝ от някакви наводнени пещери. След това не беше чула нищо.

— Тя… жива ли е? — насили се да попита.

— Забелязали са я в Загреб — отвърна Дзяйин. — Надяваме се скоро двете да бъдете отново заедно.

Мария стисна ръце в скута си, за да прикрие треперенето им. Погледна към двамата мъже.

Професор Райтсън ѝ се усмихна едва-едва.

— Докато е жива, винаги има надежда.

Д-р Арно не я погледна в очите. Очевидно не беше такъв оптимист.

Мария се опита да смени темата.

— Защо изобщо е бил набегът в онези пещери? Само за да отвлечете сестра ми ли?

— Всъщност възнамерявахме да я пипнем в Германия, в института ѝ. Но поради лошото време тя замина един ден по-рано от очакваното. Съдбата е капризна и обича да разваля и най-добре планираните стратегии.

— Тогава какво сте търсели в пещерите?

— Ще ви покажа.

Дзяйин ѝ даде знак да отиде до дългия пластмасов сандък на канапето. Закопчалките вече бяха свалени, така че китайката просто вдигна капака. Мария впери поглед вътре. Моментално позна фосилните останки на скелет. Въпреки че сърцето ѝ биеше в гърлото, не можеше да отрече искрата професионален интерес.

Наведе се, за да огледа черепа по-добре, и остана изумена от доброто му състояние.

— Тези останки не са човешки… или по-скоро, не са на Homo sapiens.

— Неандерталски са — обади се Райтсън.

Мария се намръщи и посегна с пръст към надочните дъги.

— Не, не мисля. Поне не напълно. Лицевите кости са твърде плоски. Виждам и кътниците, изглеждат ми твърде малки.

Вдигна очи и видя, че Дзяйин ѝ се усмихва.

Но вместо нея заговори Дейн Арно.

— Аз забелязах същото — скръбно каза той. — И след подробно измерване смятам, че си имаме работа с останките на хибрид, на издънка, много близка до първоначалното чифтосване между анатомично съвременен човек и неандерталец.

— Ако сте прав…

— Това ще е първото по рода си откритие — довърши Арно. — Изключително рядък екземпляр, при това открит непокътнат. Радиовъглеродното датиране на професор Райтсън отнася останките към последната ледникова епоха, преди около четирийсет хиляди години.

Геологът кимна.

— Но най-интригуващи са противоречията във връзка…

— Достатъчно, Алекс — рязко го прекъсна Арно. — Никой не се интересува от подобни дребни аномалии.

Райтсън изглеждаше готов да възрази, но вместо това се облегна назад и скръсти ръце. Явно двамата учени бяха свикнали с подобни сблъсъци.

Арно затвори очи, после ги отвори, мъчеше се да се овладее.

— Именно заради невероятната находка се обърнах към института „Макс Планк“. И затова изрично помолих сестра ви да дойде в Хърватия.

— Заради изследванията ни върху хибридите между неандерталци и съвременни човеци — каза Мария.

Палеонтологът кимна.

— Да. Смятах, че в подходяща лаборатория ще има голям шанс да се извлече достатъчно ДНК, и исках нейната експертиза.

Мария го разбра. Подобно откритие можеше да даде отговор на всичко, да обясни какво представлява съвременният човек като вид, откъде са се появили хората.

„Ако двете с Лена разполагахме с подобна проба…“

Дзяйин откъсна вниманието ѝ от научния потенциал и го насочи обратно към непосредствената заплаха.

— Научихме за откритието на доктор Арно чрез един от агентите ни в института и действахме бързо. Може би дори прибързано.

Мария поклати глава. Китайската система на къртици и шпиони беше наистина ефективна. Тя знаеше, че китайски студенти влизат в технически университети навсякъде в Съединените щати и чужбина, но очевидно много от тях си отваряха очите на четири и бяха готови да съобщят на господарите си за всяко значително откритие.

— Подобно откритие може да скъси собственото ни изследване с десетилетие, а може би и повече — продължи Дзяйин. — Особено при наличието на подходящ екип.

И кимна към Мария и останалите.

Мария се изправи и попита:

— Какво по-точно се опитвате да постигнете?

— По-добре да ви покажа.

И Дзяйин ѝ даде знак да тръгне към вратата. Двамата мъже също станаха — Райтсън се изправи със стон и се хвана за кръста.

— Надявам се да спечелим съдействието ви — каза Дзяйин на Мария. — Доктор Арно, вашата експертиза като палеонтолог също може да ни бъде от полза. Професор Райтсън, за съжаление нямаме особена нужда от геолог, дори да е уважаван като вас. Но може би ще можете да ни помогнете в друга роля.

Старецът я погледна озадачено.

Дзяйин извади пистолета си, насочи го към Райтсън и стреля.

Объркването така и не напусна лицето на геолога, докато падаше на канапето. В челото му зееше дупка.

Внезапният гърмеж в затвореното пространство оглуши Мария. Тя залитна назад и едва не падна, но Дзяйин я задържа, като сграбчи ръката ѝ. Мария я погледна с ужас, моментално осъзнала целта на бруталното действие.

Това беше урок.

Мария го разбираше.

Бъди полезна… или умри.

12.

30 април, 11:10

Гуаданьоло, Италия

Грей вкара джипа „Мерцедес“ в поредния завой в планините Пренестини. Макар да им бе нужен само един час да стигнат от летището на Рим до тези височини, сякаш влизаха в друг район. Шумотевицата и тълпите на Рим бяха останали зад тях, докато се изкачваха към нивята и лозите на селска Италия.

Седналата на задната седалка Лена Крандъл беше свалила прозореца, за да пусне свежия топъл въздух на пролетния ден, но очите ѝ си оставаха измъчени от тревоги по сестра ѝ. При пристигането им в Италия бяха получили вест, че наблюдаваният от Сигма джипиес предавател най-сетне е замлъкнал, отбелязвайки последното известно положение на Мария някъде в Пекин. Монк току-що бе кацнал, за да продължи издирването на отвлечената група.

Междувременно групата на Грей имаше своя задача.

Отец Роланд седеше отзад до Лена. Беше заровил нос в малък туристически пътеводител, като в същото време придържаше на коляното си айпад, в който бе заредил цялата информация, която имаше за отец Атанасий Кирхер. Свещеникът бе купил пътеводителя, когато спряха в село Гуаданьоло да хапнат в „Ристоранте да Пепе“ — старомодно семейно заведение с разпалена камина, над която бяха окачени нанизи домашна наденица. Роланд използва времето и да разпита местните посетители за крайната им цел — Сантуарио дела Менторела.

Католическото светилище, чиито руини бяха открити и възстановени от отец Кирхер, се намираше в съседната планина Гуаданьоло. Беше кацнало като орлово гнездо на няколко километра нагоре, долепено до издадена скала, гледаща към долината Джовенцано. Според легендата именно там св. Евстатий получил видението си с елена, носещ сияйния кръст между рогата си.

Грей си представи избледнялото изображение в дневника на отец Кирхер.

„Да се надяваме, че не сме тръгнали да гоним вятъра“.

Щом излязоха от завоя, пред тях изникнаха няколко скупчени каменни постройки с керемидени покриви. Грей подмина крайпътна табела с надписи на италиански, полски и английски.

Сейчан, която седеше отпред с опрян на прозореца лакът, се намръщи на табелата.

— Защо навсякъде има надписи на полски?

Права беше. Дори в малкото село, където бяха спрели да обядват, имаше книжарница с доста книги на полски.

— През 1857 година папа Пий XI дал църквата на Конгрегацията на възкресението, които са полски орден — обясни Роланд. — Интересното е, че папа Йоан Павел II често посещавал това светилище и дори дошъл тук веднага след избирането му за папа. Същото се отнася и за наследника му, папа Бенедикт.

— Значи отец Кирхер е оставил сърцето си тук — отбеляза Грей. — Както и един папа от онова време. А сега папите идват тук на първото си поклонение. Определено изглежда, че това място е важно.

Роланд вдигна пътеводителя.

— Тук пише също, че в светилището са погребани светите мощи на повече от двеста светци.

Лена се обърна от прозореца, заинтересувана от този странен факт.

— Защо толкова много?

— Вероятно защото повечето хора вярват, че тази църква е най-старото марианско светилище на света.

Лена сбърчи чело.

— Марианско?

— Място, посветено на Мадоната, на Дева Мария — обясни Роланд. — Светилището е било основано от император Константин някъде през четвърти век. Бенедиктинският орден се грижил за това място в продължение на почти хиляда години, след което то запустяло. Смята се, че самият свети Бенедикт е прекарал известно време тук в уединение и молитви, като е живял в една пещера на няколко крачки от църквата. Тя още може да се посети.

— Мисля, че приключих с пещерите в обозримо бъдеще — каза Лена и Сейчан изсумтя развеселено.

Подминаха малко гробище и Грей паркира на почти пустия паркинг до един манастир. Църквата на светилището се намираше наблизо. Невзрачната ѝ романска фасада с нищо не загатваше за значението на това място. Кръглият прозорец розета над простите дървени врати отразяваше слънчевата светлина, а под него имаше бронзова статуя на някакъв папа, вдигнал ръка за благословия.

— Това ли е мястото? — малко разочаровано попита Лена.

Грей слезе от колата и се огледа. Макар църквата да не изглеждаше впечатляващо, гледката от скалата компенсираше. Планините се губеха в далечината на север и юг, а на изток се откриваше широка долина, спускаща се далеч долу на отвесни скали и гори до далечните поля и лози.

Останалите също слязоха и се събраха около него.

— Първо да проверим църквата — каза Роланд. — Монахините вероятно знаят повече за загадките на това място, отколкото ще открием в туристическия пътеводител.

И тръгна към вратата, като оправяше бялата си якичка. Грей и двете жени го последваха. Ако някой можеше да изкопчи тайните от местна монахиня, това щеше да е свещеник от същата вяра.

Слънцето беше в зенита си и денят бе топъл и светъл, което превръщаше студените бурни планини на Хърватия в далечен спомен. Въпреки това Сейчан беше нащрек и често поглеждаше към пустия път, водещ дотук. Когато стигнаха вратата на църквата, тя изостана.

— Нещо не е наред ли? — попита Грей.

— Подходът дотук… — Тя присви очи. — Има само един път нагоре и надолу.

Права беше. Бяха изолирани на върха и лесно можеха да ги приклещят. След станалото в Хърватия Грей не я винеше за подозрителността ѝ. Той пооправи лекото си яке и докосна тежкия „Зиг Зауер“ в кобура под мишницата си.

Сейчан забеляза движенията му и го погледна в очите.

— Ще остана тук. Вие поогледайте.

Грей оценяваше предпазливостта ѝ. Макар да нямаше признаци, че ги следят, защо да рискуват? Стисна за миг ръката ѝ. Пръстите му се плъзнаха по вътрешната страна на китката ѝ и той си спомни как беше целувал нежната плът — но сега усети твърдата дръжка на скритата под ръкава ѝ кама. Тя му напомни за истинската природа на жената, която обичаше, за сместа от нежност и стомана.

Такава беше Сейчан.

Роланд отвори вратата на църквата.

— Захващай се за работа — дрезгаво прошепна Сейчан на Грей. В изумрудените ѝ очи се четеше предизвикателство и заплаха: „И не ме оставяй да чакам твърде дълго. Кой знае в каква пакост ще се забъркам?“

11:21

Роланд влезе в църквата, топна пръсти в купела до вратата и прошепна молитва. Прекръсти се, като се поръси със светена вода. Както обикновено, влизането в дома Господен го изпълваше с трепет и благоговение. Дори лекият аромат на тамян, смесен с дима на свещите, го посрещаше като скъп приятел.

Макар отвън църквата да изглеждаше неугледна, отвътре белите гипсови стени бяха изпълнени със святост и се извисяваха в готически сводове. Пътеката между дървените пейки водеше към олтара, а на площадка отгоре се издигаше великолепен орган от осемнайсети век. Отстрани имаше прозорци със стъклопис и минаващата през тях слънчева светлина осветяваше вековни стенописи и картини. Но истинското съкровище на светилището Менторела беше олтарът.

В нишата зад него се издигаше голяма дървена статуя на Богородица. Беше изработена през дванайсети век и представяше Мария седнала на трон с младенеца Иисус на ръце. На главите на двете фигури имаше корони с инкрустирани скъпоценни камъни и перли. От двете страни се издигаха високи бронзови свещници, които осветяваха статуята и създаваха впечатление, че тя сияе отвътре, сякаш самото дърво бе пропито със святост.

Роланд тръгна към нея, запленен от великолепието ѝ.

Лена заговори зад него и развали магията.

— Знаем ли изобщо откъде да започнем търсенето си?

Роланд забави крачка, когато думите ѝ му напомниха задачата им — да открият онова, което отец Кирхер бе извадил от пещерите. Изчака Лена и Грей да го настигнат в средата на нефа, огледа се и забеляза колко малко са хората в църквата. Двама туристи — съпруг и съпруга — бавно обикаляха около пейките, а една самотна възрастна жена, покрила косата си с шал, бе коленичила и се молеше със сведена глава.

Единственият друг човек беше жена в черните одежди на монахиня. Стоеше до олтара със скръстени ръце, скрила пръсти в ръкавите си. Предвид възрастта на манастира Роланд очакваше да види възрастна монахиня, но тази изглеждаше на по-малко от трийсет. Косата ѝ бе прибрана под забрадката ѝ, но ясните ѝ очи искряха от младост. Погледът ѝ се стрелна към римската му якичка и тя скромно кимна, отдавайки дължимото на сана му.

— Да видим дали тя няма да ни помогне — каза Роланд и продължи между пейките към олтара.

— Dzień dobry — поздрави го тя на полски, после повтори на италиански: — Buongiorno.

Роланд се усмихна на опита ѝ да е полезна на всички посетители — или поне на онези, които явно идваха най-често.

— Lei parla inglese? — попита той на италиански.

— Разбира се, отче — отвърна тя на английски, но полският ѝ акцент си личеше. — Всъщност живях две години в Атланта Сити. Като крупие на блекджек.

Роланд се разсмя.

— Не е най-обичайният път към служба на Господ.

Тя се усмихна и сведе смутено очи.

— Работата беше добра, заплатата също, а и видях повече свят.

— Разбирам ви — каза той и ѝ се усмихна топло. — Мога ли да попитам за името ви?

— Сестра Клара.

— Отлично. Сестра Клара, надяваме се, че ще ни помогнете.

— Стига да мога, отче.

— Идваме чак от Хърватия да научим повече за това светилище. По-конкретно се интересуваме от информация за свещеника, ръководил реконструкцията му през седемнайсети век.

— Имате предвид отец Кирхер.

Роланд леко се стресна, но после си даде сметка, че всяка тукашна монахиня несъмнено познава подробно историята на това място, и каза:

— Да, именно. Преподавам в католическия университет в Загреб и дисертацията ми е посветена на почитаемия отец. Дойдох тук да науча повече за последните му години, да разбера защо е бил така отдаден на възстановяването на светилището и по-точно защо лично е участвал в него. Надявах се, че може би вие или някоя от сестрите тук знае повече, отколкото може да се прочете в книгите.

— Дори да са само легенди и слухове — добави Грей. — Всичко, което може да ни помогне да научим повече за работата му тук.

Сестра Клара посочи мраморния под пред олтара.

— Можем да започнем направо оттук. Сърцето на отец Кирхер е погребано в основата на този олтар по негова молба към папата. Искал е милостта на Мадоната завинаги да сияе върху него.

— Значи отец Кирхер е бил обсебен от Дева Мария — обади се Лена.

— Мисля, че по-точният израз е дълбоко почитал. Именно затова е помолил да възстанови светилището. Защото това е най-старото място, посветено на Светата майка.

Роланд погледна въпросително Лена и видя, че очите ѝ блестят — беше се сетила нещо. Той дръпна нея и Грей настрани и попита тихо:

— Лена, какво мислиш?

— Ева е била жена, майката на всички нас — прошепна тя. — Ако отец Кирхер е търсил място, на което да почита и нея…

„Това би било идеалното място да погребе костите ѝ“.

— Но ако си права, как може да е скрил такъв гроб? Как би го отбелязал?

Грей предложи решение.

— Не спомена ли, че отец Кирхер живо се е интересувал от йероглифи и че дори е гравирал някои от собствените си символи върху древноегипетски обелиски?

— Така е, но какво общо има това с…

Грей продължи:

— И нали е започнал да смята, че йероглифите може да са изгубеният език на Адам и Ева?

Очите на Роланд се разшириха от изумление и той погледна американеца с повече уважение.

— Да видим — каза и се върна при Клара. — Сестро, когато е наглеждал реконструкцията, почитаемият отец е положил лично някои тухли и е участвал във възстановяването на украсата, нали?

— Точно така.

— Изумително. Знам, че може да ви се стори странно, но тук има ли нещо, върху което са били изписани йероглифи за украса?

Клара повдигна изненадано вежди.

— Всъщност има, отче. — Обърна се към една странична врата. — В параклиса на свети Евстатий. Мога да ви покажа, ако желаете.

Роланд сведе глава и се опита да запази спокойствие.

— Ще ви бъдем изключително благодарни.

Тя ги поведе покрай олтара към малка дървена врата и я отвори. Слънчевата светлина струеше от малкия двор зад църквата. Застлана с чакъл пътека водеше през градина с маслинени дръвчета и розови храсти, между които бяха пръснати мраморни статуи.

— Продължете по пътеката и ще стигнете до разклонение — упъти ги тя. — Наляво са стълбите към пещерата на свети Бенедикт, а надясно ще откриете Скала Санта, Светото стълбище. Качете се по него и ще стигнете до параклиса на свети Евстатий.

Грей тръгна пръв, като кимна на Клара.

— Благодаря, сестро.

Клара докосна Роланд по ръката и го спря.

— Питахте за легенда, свързана с отец Кирхер. — Тя кимна към уединения параклис, кацнал на самия връх. — Говори се, че той е работил по онази постройка с един-единствен зидар. Единственият друг човек, когото допускал там по време на строежа, бил негов приятел, епископ Николас Стено. Според архивите ни епископ Стено и отец Кирхер прекарвали много време заедно там и именно епископът донесъл сърцето на Кирхер в светилището Менторела след смъртта на почитаемия отец.

— Това е наистина изключително интересно — каза Роланд. — Благодаря, сестро.

Тя кимна, върна се в църквата и затвори вратата.

Роланд пое след Грей и Лена тръгна до него.

— Какво значи това?

— Може би нищо, но попаднах на името Николас Стено при проучванията ми за дисертацията. Бил датски учен, няколко десетилетия по-млад от отец Кирхер. Движели се в едни и същи кръгове и станали близки приятели. Но най-интересното е, че Стено се занимавал с това, което днес може да се нарече палеонтология. Изучаването на вкаменелости, стари кости и тъй нататък.

— Мислите дали това, че отец Кирхер се е сдобил с предполагаемите останки на Ева, е свързано с приятеля му.

Настигнаха Грей на разклонението. Роланд посочи стръмните каменни стъпала, които се виеха нагоре вдясно.

— Според това, което каза сестра Клара, двамата сякаш са се занимавали с нещо тайно, свързано с параклиса.

Грей беше спрял да огледа другата пътека, която водеше надолу към отвесна скала, в която зееше тъмен отвор.

— Това там трябва да е прочутата пещера. — Посочи покритото със стъкло светилище при входа ѝ, пълно с черепи и кости. — А онова какво е?

— Костница — обясни Роланд. — Според пътеводителя в нея са останките на монасите, служили тук. Надписът върху мраморния пиедестал гласи: Помнете — ние бяхме това, което сте вие. И ще станете това, което сме ние.

— Вярно е, но определено е мрачно. — Грей се обърна към мраморното стълбище и тръгна нагоре.

Лена го последва, но се озърна назад към костницата.

— Да се надяваме, че ние няма да станем като тях преждевременно.

Роланд се усмихна. „И това е вярно“.

Грей ги поведе по стръмната Скала Санта. Стъпалата бяха от бял мрамор, излъскан от безбройните сандали, ботуши и обувки, минали по тях през вековете. Ниската стена отляво беше единственото, което пазеше изкачващите се да не паднат от отвесната скала.

— Сега разбирам защо го наричат Свето стълбище — отбеляза Лена, която се бе запъхтяла от изкачването.

— Било е замислено като предизвикателство и смирение за поклонниците, желаещи да стигнат до параклиса — изхриптя Роланд.

— Определено върши работа.

Роланд погледна напред, като заслони очи от слънцето. Малкият параклис изглеждаше аскетичен и прост на фона на синьото небе, кацнал на скалата, гледаща към съседната долина. Четири засводени прозореца гледаха към четирите посоки на света.

Когато стигна вратата му, Роланд беше останал без дъх. Спря за миг и огледа панорамата от бели скали и покрити с папрати склонове. Лек ветрец носеше едва доловим аромат на бор.

„Какво е скрил отец Кирхер тук… и защо?“

11:48

Лена последва Роланд през прага в сенките на малкия параклис. След трудното катерене очакваше да открие нещо внушително и величествено, но интериорът беше спартански. Единствената украса бе малък мраморен олтар в другия край и няколко разтекли се свещи под просто дървено разпятие. Помещението бе не по-голямо от двоен гараж с прозорци, гледащи към посоките на света.

Роланд се загледа към тавана и пресичащите се каменни арки.

— Строителната техника е същата като онази, която видяхме в параклиса в пещерите.

Беше прав и това я накара да се замисли. Ако параклисът в пещерата бе построен да приюти костите на мъжа неандерталец, дали тази постройка не беше някаква насока за направеното с останките на жената?

Роланд се огледа.

— Сестра Клара каза, че имало йероглифи.

Грей тръгна покрай стените на помещението, като прокарваше пръсти по стените под прозорците и се вглеждаше внимателно.

— Всички тухли са изписани. Редовете вървят на пояси по цялото помещение. Най-горният прилича на латински. Под него е на гръцки.

Лена отиде при него. Той клекна и продължи:

— Следващият пояс е на китайски… А най-долният е редица египетски йероглифи.

Роланд клекна до тях.

— Все едно ги е наредил по възраст. Назад във времето.

Лена прокара пръсти по най-долния пояс, впечатлена от способността на отец Кирхер да имитира древната писменост. Продължи покрай стените, като оглеждаше трите реда йероглифи ниско над пода.

Роланд я следваше.

— Един от най-големите издадени трудове на отец Кирхер е тритомният Oedipus Aegyptiacus. Пространен трактат върху Египет, йероглифите и древната мъдрост. Смесва гръцки митове, питагорейска математика, арабска астрология, библейски разкази и дори алхимия в опит да разбере универсалния източник на цялото познание.

— Като някаква голяма обща теория на разума — каза Лена.

Роланд кимна.

Лена внезапно почувства някакво родство с отдавна починалия свещеник. „Ние с Мария изучаваме същото, опитваме се да открием произхода на човешкия разум“.

Грей огледа йероглифите и попита:

— Можете ли да преведете нещо от това?

Роланд се намръщи.

— Най-вероятно са безсмислици. Отец Кирхер е смятал, че е открил начин да разчита йероглифи, но в крайна сметка се оказало, че се е заблуждавал.

— Тогава какво се надяваме да открием тук? — попита Лена.

Очевиден отговор нямаше и тримата се умълчаха.

След няколко минути тя беше готова да се признае за победена, но Грей посочи една част от стената.

— Вижте тук. На средния ред, двете антилопи. Обърнете внимание на тази отдясно, с изправените рога.

Потърка с палец, за да разкрие по-добре голямата колкото монета вдлъбнатина между рогата. Погледна спътниците си.

— Прилича на йероглифно представяне на символа на свети Евстатий. Рогата на елена с кръста.

— Като онова, което открихме в дневника на Кирхер — каза Лена. — Но какво означава?

Грей се обърна към нея и протегна ръка.

— Може ли ключа?

Лена го разбра, извади ключа от джоба си и му го подаде.

Грей доближи върха ключа до вдлъбнатината между рогата. Диаметърът беше същият.

— Обърни внимание, че върхът на ключа стърчи с около сантиметър, почти като перфоратор.

Роланд го погледна със съмнение.

— Мислиш си, че пасва?

Грей извади химикалка и я напъха във вдлъбнатината.

— Запълнена е с нещо рохкаво. — Разтри изпадналия пълнеж между пръстите си. — Прилича ми на фин пясък и може би восък.

— Опитай пак.

Грей нагласи върха на ключа и удари силно халката с длан. Ключът потъна с чегъртане до първия зъб. Грей го извади и издуха оронения пълнеж.

— Мисля, че се получи. Отдолу има жлеб. Изглежда, че е точно за зъба на ключа.

Измъкна ножа от канията в кубинката си и изчисти жлеба с върха му. После отново направи опит с ключа. Наложи се да бута и ръчка, но накрая ключът потъна изцяло, чак до дръжката с черепите.

„Тази ключалка определено няма да проработи след толкова векове“ — помисли си Лена.

— Давай — каза Роланд с блеснали от надежда очи. — Освен че е изучавал забравени езици, отец Кирхер е бил майстор инженер и е създал какви ли не устройства, от магнитни часовници до автомати с пружина. В музея си в Рим дори имал статуи, които говорели, като усилвали гласовете на хора в друга стая.

Грей стисна дръжката на ключа и я завъртя.

Лена затаи дъх.

Откъм стената отекна силно изщракване. После една голяма мраморна плоча в подножието на олтара хлътна, завъртя се на скрити панти и видяха рампа, водеща надолу. От отвора се вдигна прах.

Лена предпазливо се отдръпна от дупката. Роланд пристъпи до нея, а Грей извади ключа и отиде при тях.

Рампата водеше към тънещи в полумрак стъпала, скрити под олтара. Изглеждаха изсечени в самата скала и се спускаха стръмно надолу.

— Като тъмно огледало на Свещеното стълбище отвън — прошепна Роланд.

„Но накъде води?“ — помисли Лена.

12:18

Сейчан се придържаше към сенките на манастирските стени. Обедното слънце се издигаше високо в ослепително синьото небе. Един сокол бавно кръжеше във въздушни течения, издигащи се от загретите планини. Свежият въздух ухаеше на бор с лек примес на розмарин от манастирската градина. Чуваха се гласовете на монахините — надигаха се и затихваха в молитвен ритъм.

Сейчан се опита да си представи какво ли е да живееш в такова уединение и изолация, да бъдеш в мир със себе си и с Бог. Младините ѝ бяха пълни с ужас и отчаяние, докато се мъчеше да оцелее в бедняшките квартали на Югоизточна Азия. Именно там я вербуваха и я обучиха по брутален начин, за да унищожат малкото човечност, останала в нея. Едва наскоро тя бе успяла да се примири с миналото си и се зае да поправи злините, които беше извършила, и да намери някакво подобие на покой.

Покой, на който още нямаше доверие.

Знаеше колко лесно може да ѝ бъде отнет той.

Погледна към църквата и към параклиса горе. Преди няколко минути беше видяла как Грей се изкачва там с останалите. Не се съмняваше в любовта му към нея, нито можеше да отрече чувствата, които изпитваше към него. Но колкото и да се опитваше да го скрие — а тя беше добра в слагането на маски, — не можеше да се освободи от предпазливостта, когато беше около него. Това бе някаква комбинация от страх, че ще го загуби, наред с чувството, че не го заслужава.

„Нито пък този нов живот“.

Затръшването на врата насочи вниманието ѝ към църквата. Някаква двойка на средна възраст се насочи към малкия паркинг. Жената пъхна ръката си в ръката на съпруга си естествено и с лекотата на птичка, кацаща на клон. Каза нещо и мъжът се усмихна. Докато вървяха, двамата незабележимо се доближиха един до друг. Това бе танц, по-стар и от времето, подбуждан от двете им сърца, които биеха като едно, синхронизирани от изминалите години в съвършен ритъм.

Гледката я подразни — не защото им завиждаше, а тъкмо обратното. Намираше ги за наивни, блажено невежи за суровата реалност на живота. За нея подобен мир беше илюзия, нарочна слепота, подобна на капаците на кон, които му пречат да се подплаши от опасностите около него.

В крайна сметка единственият истински и вечен покой можеше да се намери в смъртта.

„А аз нямам намерение да си отида без бой“.

Отекващо буботене откъсна вниманието ѝ от двойката и го насочи към пътя. На завоя се появи туристически автобус и бавно запълзя нагоре. Беше боядисан в яркочервено, със стилизиран дракон отстрани. Беше виждала подобни автобуси из цяла Европа, пълни с азиатски туристи с фотоапарати, които се движеха на групи и се придържаха към собствената си култура като стена срещу чуждото влияние. Знаеше, че някои туристически компании дори съветват клиентите си да не опитват местната кухня, а да предпочетат сергиите за макарони или азиатските ресторанти.

Макар че подобни автобуси бяха често срещана гледка в Европа, Сейчан все пак се скри по-дълбоко в сенките на манастира. Знаеше, че някаква китайска групировка е отвлякла Ковалски и сестрата на Лена и вероятно бе устроила засадата в Огулин.

За всеки случай се премести до един тесен прозорец, отворен за лекия ветрец от планините. Гласовете на монахините в обедната молитва се засилиха. По-рано беше обходила района: направи пълна обиколка на мястото и огледа различните пътища за отстъпление.

Приклекнала, тя се заслуша в хрущенето на чакъла под гумите на автобуса, който влизаше в паркинга. Използва момента да се прехвърли през отворения прозорец в празната стая и загледа как автобусът спря сред облак от прах и отработени газове.

Секунди по-късно вратите се отвориха и от него започнаха да слизат хора, които се протягаха, прозяваха и проверяваха фотоапаратите си. Екскурзоводът — дребна жена с яркоалено яке в тон с боята на автобуса — отвори чадър със същия цвят. Използва го и за сянка, и за да привлече вниманието към себе си, докато дърдореше високо на мандарин. След известно суетене поведе групата към дървената врата на църквата.

Сейчан се загледа в туристите. Всички бяха китайци, от деца до прегърбени старци. Очевидно не бяха ударен отряд. Въпреки това подобна тълпа предлагаше идеално прикритие за всеки, който би поискал да се доближи до групата на Сейчан. Тя внимателно огледа всички, като обръщаше внимание на начина, по който се движат, с кого разговарят, как общуват.

Шестима мъже — в края на двайсетте и началото на трийсетте — я изпълниха с безпокойство. Не вървяха заедно, нито разговаряха с някой от останалите. Вместо това погледите им се насочваха към върха малко по-целенасочено от нормалното, а един се загледа няколко секунди по-дълго в паркирания им джип. Когато се обърна, Сейчан забеляза издайническа издутина под лекото му яке.

Можеше да е фотоапарат — но тя не се върза на тази версия.

Трябваше да измисли някакъв план.

Времето на покой беше изтекло.

12:32

Грей поведе надолу по тъмното стълбище. То беше тясно и коварно стръмно, поради което се налагаше да вървят в колона. Той осветяваше пътя с малко фенерче, а Лена вървеше зад него и си светеше с телефона. Въздухът бе с няколко градуса по-студен, отколкото в слънчевия параклис горе, както и по-сух, отколкото беше очаквал.

„Все едно влизаме в прашна египетска гробница“.

Роланд прокара пръсти по стената.

— Ако питате мен, това стълбище може да води до някаква пещера в планината, подобна на пещерата на свети Бенедикт.

След още няколко стъпала преценката на свещеника се оказа вярна — лъчът на фенерчето на Грей изчезна в пещера. Беше малка, широка не повече от метър и половина. Когато слезе от последното стъпало, петата му потъна в нещо като счукани камъни по пода. Дръпна се, за да направи път на другите. Хрущенето на стъпките им звучеше силно в затвореното пространство, но недостатъчно, за да заглуши изненаданото общо ахване.

Лена вдигна телефона си по-високо.

Роланд се олюля, сякаш всеки момент щеше да рухне на колене.

В отсрещния край на пещерата върху изсечен от скалата трон седеше бронзова фигура на Дева Мария, точно копие на дървената Мадона в църквата — от короната с бижута на главата до младенеца Христос в скута ѝ.

— Прекрасна е — промълви Роланд.

Лена охлади ентусиазма му.

— Но не сме дошли тук заради нея. — Тя огледа каменните стени на пещерата. — Това е просто поредният параклис. Може би място, на което отец Кирхер се е молил на Дева Мария.

— Но все пак да откриеш такова свято място, скрито от векове… — Гласът на Роланд бе изпълнен със страст и звучеше така, сякаш щеше да заплаче. — Това е чудо!

Грей пристъпи напред и освети фигурата с фенерчето си.

— Засега не ме е грижа толкова за чудеса, колкото за отговори. Например, защо отец Кирхер е скрил тази статуя тук?

Погледна безметежните очи на Мадоната и си спомни как сестра Клара каза, че Кирхер поискал сърцето му да бъде погребано в църквата под святия ѝ поглед.

„Тук трябва да има нещо повече“.

Погледна в краката си и разрови едрия пясък. Не приличаше на отпадъци от строителството, а по-скоро на пълнеж на котешка тоалетна. Движението откъсна вниманието на Роланд от статуята.

Грей се наведе, взе няколко зрънца и ги разтърка между пръстите си.

— Прилича ми на материала с който беше запълнена ключалката. Някакъв пясък.

Роланд също се наведе и го огледа.

— Не е пясък — каза той и когато вдигна глава, на лицето му играеше лека усмивка. — А слюда.

— Слюда ли? — попита Лена.

— Да, слюда — потвърди Роланд. — Има я в торбички в някои шишенца с хапчета, за да попива влагата.

„Нищо чудно, че въздухът тук е толкова сух“.

— Материалът е бил интересен за учените от времето на отец Кирхер — продължи Роланд. — Той е написал няколко глави върху получаването му и способността да изсушава. Дори го е използвал, за да запази някои от частите на механичните си устройства.

Лена погледна назад към стълбите.

— Като заключващия механизъм горе.

Роланд кимна.

— Може би не само него — добави Грей. — Отец Новак, нали каза, че Кирхер е построил движещи се статуи, някои от които били изложени в музея му?

Очите на Роланд се разшириха.

— Не мисля, че… — Той се обърна към бронзовата скулптура на Мадоната. — Не може да бъде.

„Има само един начин да разберем“.

Грей отиде при статуята и я освети с фенерчето. Подозираше какво ще намери. Откри го в короната на главата на Мария — дупка във формата на кръст, оградена от полумесец от скъпоценни камъни.

„Като рога на елен“.

Роланд се прекръсти и прошепна молитва.

Лена изглеждаше не по-малко поразена от него.

Грей подаде фенерчето на Роланд и извади стария ключ на Кирхер. Наложи се да се опре на скута на статуята, за да стигне до короната.

— Внимателно — предупреди го Роланд.

Грей пъхна докрай ключа в кръста. Завъртя го на пълен оборот — но не се случи нищо. Опита отново, но със същия резултат.

— Може ключалката да е счупена — каза Лена и скръсти нервно ръце на гърдите си.

Грей потрети опита си и усети леко напрежение, което се засилваше с всяко завъртане.

— Вътре сякаш нещо се затяга.

— Продължавай — подкани го Роланд с надежда в гласа.

Грей се подчини и продължи да върти ключа. Напрежението продължаваше да расте. Той разбра на какво се надява Роланд.

„Навивам нещо“.

След малко вече трябваше да полага усилия, за да продължи да навива; малките черепи се забиваха в пръстите му. Накрая нещо в статуята изщрака и бронзът звънна като камбана.

Грей се сепна и се дръпна назад, като измъкна ключа.

Роланд го сграбчи за лакътя — не за да не падне, а от смайване.

— Вижте!

Статуята забръмча и по дължината на Мадоната се появи тъмна линия. Статуята се отвори сама на две половини, подобно на някакъв бронзов саркофаг.

Кухата скулптура криеше в себе си останките на древен скелет. Но не просто сложен вътре. Костите бяха внимателно подредени и прикрепени към бронза, разположени точно като Мадоната. Фигурата седеше безметежно, празните очни кухини се взираха надолу към тях под изпъкналите надочни дъги, така различаващи се от тези на съвременния човек.

— Открихме я — прошепна Лена. — Открихме Ева.

— И това не е всичко — каза Роланд и пристъпи напред. — Вижте какво държи.

В едната си ръка скелетът държеше еднометрова тояга от кост, която лежеше в скута му, подобно на Мадоната, държаща младенеца Иисус, но не той привлече най-силно вниманието им. На едното коляно беше поставена каменна топка с размерите на грейпфрут.

Грей я освети с фенерчето си и се взря в изваяните по нея детайли — кратери във формата на звезди и гладките равнини на морета.

— Това е макет на Луната — каза Роланд. — Почти съвършено копие.

Лена пристъпи още по-близо.

— Невъзможно.

Грей не разбираше реакцията им. Роланд вече им беше показал рисунки на отец Кирхер, изобразяващи лунната повърхност. Находката не би трябвало да предизвика такива невярващи физиономии.

— Какво има? — попита той.

Лена го погледна. Наложи се да преглътне, преди да успее да отговори.

— По задната част на сферата още има парченца калцит.

Грей се намръщи неразбиращо.

— Това не е от времето на отец Кирхер — обясни Роланд. — Топката трябва да е била взета от онази ниша в праисторическата скулптурна галерия, за която ти разказахме. Личи си, че е откъсната от мястото ѝ, след като е била покрита с калцитни отложения през хилядолетията.

Лена посочи.

— Което означава, че макетът на Луната трябва да е на десетки хиляди години.

Грей се загледа в загадката.

Това вече беше невъзможно.

Роланд отстъпи крачка назад и вдигна ръка към челото си.

— Нищо чудно, че Кирхер е бил така обсебен от Луната, докато е търсел източника на древното познание. Подобно на нас, той би трябвало да разпознае невъзможността на тази находка.

— Може би затова е запечатал онези пещери — каза Лена. — И е оставил предупреждения никой да не влиза в тях.

— И затова накрая е скрил всичко тук — добави Роланд.

Лена докосна ръката на свещеника.

— По този начин Кирхер се доказва като истински учен. Защитил е и е запазил откритието си за бъдещите поколения.

Роланд въздъхна.

— Вероятно е прекарал последните години от живота си в тайно изучаване на всичко това. Споделил е наученото само с най-близките си колеги. И макар вероятно да не е разбирал напълно откритието си, очевидно е започнал да го почита.

Грей погледна прекрасната изработка на механичната Мадона. Нямаше как да не се съгласи със свещеника.

Лена вдигна ръка към дългата тояга между пръстите на скелета.

— Мисля, че е от слонова кост, може би от бивен на мамут.

— Какво трябва да представлява? — попита Грей.

— Не знам. Може би бастун. Ако се съди по артритните промени по някои от костите, тя е умряла много стара.

Грей се загледа в тоягата. Имаше чувството, че това е нещо повече от обикновен праисторически бастун, особено след като беше изложен по този начин. Можеше да различи едва доловими резки по дължината му, подобно на някакъв праисторически метър.

Лена се наведе напред.

— Вижте. Кутрето на тази ръка е зараснало след старо счупване.

— Счупен пръст. — Роланд надникна над рамото ѝ. — Също като на онези отпечатъци от длани, които видяхме над гроба ѝ.

— И в пещерата с нишите и статуите. Което означава, че става дума за същата жена. Тя е изрисувала стената и вероятно е създала това изображение на Луната.

Грей се дръпна назад и огледа скелета. От мястото си забеляза нещо, които другите двама бяха пропуснали. Вътрешната повърхност на двете половини на бронзовата Мадона криеха още загадки. От едната страна в метала беше гравирана карта. Грей виждаше голям остров, но останалите детайли бяха твърде дребни, за да ги различи.

На другата страна на обвивката имаше подвързана в кожа книга, пъхната в бронзов джоб. Горната ѝ половина се виждаше и върху подвързията се мъдреше познатият лабиринт.

Той насочи лъча на фенерчето към книгата и това привлече вниманието на Роланд. Свещеникът рязко издиша, когато осъзна онова, което Грей вече знаеше.

Ръцете на Роланд посегнаха към книгата, но после се отпуснаха предпазливо.

— Това е копие на дневника на Кирхер.

Преди да успеят да решат какво да правят, телефонът на Грей избръмча в джоба му. Той отговори и чу гласа на Сейчан.

— Опитвах се да се свържа с теб — забързано каза тя. — Имаме си компания.

13.

30 април, 17:04

Пекин, Китай

— Според картата на зоологическата градина горилите трябва да са след следващия завой — каза Монк.

Двамата с Кимбърли продължиха по пътеката, която се виеше покрай покритите с плексиглас клетки на маймуните. Монк беше вдигнал яката на якето си и държеше Кимбърли за ръка, докато се разхождаха из зоологическата градина, преструвайки се на съпруг и съпруга.

Погледна си часовника.

Бяха влезли в парка преди петнайсет минути, през високите порти, украсени великолепно с лудуващи дракони. Величественото въведение не беше подготвило Монк за занемарената обстановка в самия зоопарк.

Повечето посетители се насочваха към най-голямата атракция тук — Дома на пандите, който беше удобно разположен до главния вход. Онова изложение изглеждаше модерно и примамливо и там се намираше националното богатство на Китай — гигантските панди. Двамата с Кимбърли устояха на наплива в тази посока и продължиха навътре.

Онова, което откриха отвъд Дома на пандите, беше не просто обезсърчаващо, а направо сърцераздирателно.

Минаха покрай клетка със златокосмести маймуни. Плексигласът беше мръсен, самата клетка — също. Нещо повече, неколцина посетители се бяха промушили под парапета и чукаха по преградата, викаха и се подиграваха, с което измъчваха още повече животните вътре.

От малкото, което беше видял от останалия зоопарк, подобно поведение изглеждаше съвсем приемливо. Никакви служители не се появяваха да сгълчат никого. Бетонният под на откритата широка яма на монголската мечка беше целият в боклуци, хвърляни върху бедното създание — опаковки от шоколади, чашки, салфетки. Монк видя как един тийнейджър със смях изля бутилка кока-кола върху главата на окаяното животно и едва се сдържа да не блъсне хлапето през парапета в ямата.

Кимбърли явно усети растящото му раздразнение и прошепна:

— Знам, че е разочароващо. Липсата на поддръжка, позорното поведение на посетителите, жалкото състояние на клетките…

— Жалко не е думата, която аз бих използвал — изръмжа Монк. — Това място е адска дупка.

— То е просто отражение на времената в тази страна — каза тя, опитваше се да го успокои. — Да, зоологическата градина е много назадничава за нашата епоха, но в самолета прочетох, че вече се говори да я пренесат в предградията, където земята е по-евтина и животните ще имат по-просторни хабитати.

— Защо им е да чакат толкова? — попита той. — След всички пари, които изляха в олимпийското си селце, властите би трябвало да са направили нещо и за това място. Ако не друго, поне да сложат повече полиция. Тукашното правителство определено няма проблем да мачка населението. Защо тогава търпят това?

Монк посочи един турист, който риташе решетката на една лисица, която се беше свила уплашено и трепереше в отсрещния ъгъл, и изръмжа още по сърдито:

— Какво им е на тези хора?

— Не забравяй, че китайците продължават да възприемат животните като храна, лекарства или забавление. Надписите при клетките доскоро са описвали кои части от животното са най-вкусни и от кои се правят най-добрите лекарства. — Тя наклони глава и го погледна. — Така че виждаш ли, нещата вече се подобряват.

Отвратен, той ускори крачка към района на човекоподобните маймуни. Зоологическата градина щеше да затвори след час и Монк искаше да провери колкото се може по-голям район, преди да ги принудят да си тръгнат. Но зоопаркът беше с площ над осемдесет хектара и трябваше да използват времето разумно. Планът бе да съсредоточат търсенето върху изложението с човекоподобните маймуни. Ако бяха докарали Баако тук, това бе най-логичното място, на което да го потърсят.

След затварянето на зоопарка щяха да го обиколят отвън, за да потърсят някакви следи от Ковалски и Мария Крандъл. В Сигма Пейнтър продължаваше да следи за нови сигнали от предавателя, а Кат съставяше подробна наземна и подземна карта на района.

Монк се загледа в краката си. Според предварителния инструктаж на Пейнтър паркът имаше множество подземни съоръжения, но не се знаеше докъде се простират те.

Кимбърли забеляза накъде се е загледал и прочете мислите му.

— Там долу може да има всичко.

— Какво имаш предвид?

— Друга популярна туристическа дестинация в Пекин е така нареченият Dìxia Chéng, Подземният град. Бил е създаден като бомбоубежище за населението през седемдесетте, заема площ от двеста квадратни километра и се твърди, че има над сто входа, повечето скрити в магазини или покрай улиците. Само малка част от него е отворена за посещения, останалото се пази в тайна.

Монк се опита да си представи подобна огромна инфраструктура под краката си.

— Мислиш ли, че този подземен град би могъл да стига и дотук?

— Възможно е. Системата свързва най-главните места в града — железопътната гара, площад Тянанмън, дори Забранения град.

Монк потърка замислено брадичка. Определено си заслужаваше да проучат това.

— Виж — каза Кимбърли и го накара да откъсне очи от земята. — Ето ги шимпанзетата.

Монк се огледа. Изглежда, най-сетне бяха стигнали района, където се намираха човекоподобните маймуни.

Площта на шимпанзетата не изглеждаше много по-добре от предишните, които беше видял. Стъклото беше измацано. В клетките имаше купчини изпражнения и локви урина. Животните изглеждаха умърлушени и седяха унило на бетона. Посетителите блъскаха по стъклото и викаха, за да привлекат вниманието им.

До шимпанзетата имаше самотна мъжка горила. Клетката ѝ беше обикновена бетонна килия. Едрото животно клечеше в ъгъла, обърнало гръб на вилнеещите посетители. Монк не можеше да си представи подобен живот — на пълна изолация, без подходяща умствена стимулация, изпълнен с непрестанно дразнене и подигравки. Щом това се случваше в столицата на Китай, мисълта какво може да види в по-малките зоологически градини в страната направо го плашеше.

Кимбърли понижи гласа си до шепот.

— Не виждам никаква следа от Баако.

Колкото и да искаше да открие отвлеченото животно тук, част от Монк се радваше. Нито едно живо същество не заслужаваше да бъде третирано по такъв начин.

Може би усетила съчувствието му, горилата се обърна към него. Големите ѝ тъмни очи изглеждаха изгубени и отчаяни. Ноздрите ѝ се разшириха, когато подуши въздуха. С тежка въздишка горилата отново се обърна към стената.

„Съжалявам, приятел, щях да те спася, ако можех“.

— Това е задънена улица — каза Кимбърли.

Монк беше съгласен с нея.

— Да се махаме оттук.

„Преди да съм застрелял някого“.

Тръгнаха към главния изход. Като се изключеха клетките, самият парк бе доста красив, с поточета, покрай които растяха плачещи върби, езерца с водни птици и множество дървени павилиони и изрисувани колонади.

Но цялата тази красота не беше достатъчна да маскира мъченията, които можеха да се видят тук.

Монк стана още по-мрачен от неуспеха им да открият някаква следа от отвлечената група. Въпреки това се държеше за мъничкото останала му вяра.

Мария и Баако не бяха сами.

„Хайде, Ковалски, дай ни някакъв знак“.

17:18

— Направи го — изръмжа Ковалски.

И каза същото със знаци на съкилийника си, както беше с гръб към камерата отвън. Не беше сигурен дали някой ги наблюдава, но не можеше да рискува.

Баако се взираше с неохота в него.

Ковалски направи знак за ОК с пръсти, за да накара горилата да му сътрудничи. Това трябваше да изглежда добре. Беше прекарал последния един час, като жестикулираше крадешком, опитвайки се да накара Баако да разбере.

Отново започна да жестикулира.

[Трябва, приятел… ако искаш отново да видиш Мария]

Ковалски не беше сигурен доколко ще го разбере косматият му другар, но този план беше единствената им надежда.

Баако се поколеба и изсумтя уплашено и разтревожено. После вдигна ръка и потупа с палец брадичката си, разперил пръсти. Накрая изсумтя въпросително към Ковалски.

[За мама ли?]

— Точно така — отвърна Ковалски. Разбираше, че Баако най-вероятно има предвид Мария.

„Той всъщност е адски умен. Може пък и да се получи“.

Ковалски приближи и леко вирна брадичка. Баако го погледна в очите. Ковалски кимна.

„Сега или никога, приятелче“.

Баако вдигна високо ръка, замахна и зашлеви Ковалски през лицето. Ноктите се забиха в бузата му. Ударът беше по-силен, отколкото Ковалски беше очаквал. Той политна назад, като се чудеше дали главата му е още на раменете му.

Баако трепна и леко се сви от страх.

Ковалски се плъзна по задник по-далеч от горилата, като жестикулираше скришом. [Добре съм] После сви приканващо пръсти към Баако да му се нахвърли отново.

Баако атакува. На Ковалски не му се наложи да се преструва на уплашен, докато отстъпваше бързо. Горилата беше много по-силна, отколкото изглеждаше. Баако се хвърли върху него, заби рамо в гърдите му и го прикова към решетката.

Ковалски изпъшка, после закрещя с всички сили:

— Хей! Помощ! Измъкнете ме оттук!

Секунди по-късно вратата в края на блока се отвори с трясък. Ковалски погледна през рамо и видя двама униформени да тичат към него. Единият носеше електрически остен, другият — автомат.

Изпъшка от яд. Беше се надявал, че ще дойде само един войник, с когото да се справи и да избягат.

„Значи е ред на план Б“.

Преди войниците да стигнат до него, Ковалски вдигна ръце към гърдите си и ги размърда. Макар движението да изглеждаше, сякаш се мъчи да се предпази, знакът всъщност беше прост.

[Дръж се агресивно]

Баако нямаше нужда от увещания да изглежда разгневен. Очите му блеснаха яростно при вида на войниците и пращенето на остена. Той зае позиция на два метра от решетката, опря се на кокалчетата на едната си ръка и заблъска гърдите си с другата, свита в юмрук. Наред с това оголи заплашително зъби.

— Пуснете ме да изляза! — извика Ковалски.

Войникът с остена трескаво отключи клетката и дръпна вратата. С другата си ръка размаха пращящия край на електрическото си оръжие към Баако. Това позволи на Ковалски да се претърколи навън.

Другият войник стоеше доста назад с вдигнат автомат и се целеше ту към Ковалски, ту към Баако.

Ковалски тайно направи знак на Баако, като свали длан надолу.

[Отстъпи]

Баако изсумтя шумно и раздразнено, но се обърна и се върна на четири крака в клетката.

Войникът затръшна с трясък вратата и я заключи.

Ковалски докосна дълбоките драскотини по бузата си и размаза кръвта, така че пораженията да изглеждат още по-лоши.

— Помислих, че ще ме убие.

Двамата войници заговориха бързо на мандарин. Едва сега Ковалски позна този с остена. Беше онзи задник Гао, водачът на групата, която ги беше отвлякла. Кучият син беше отвел Мария някъде и се бе върнал да провери другите си пленници.

Гао се изплю през решетките към Баако и махна на Ковалски да приближи, като вдигна заплашително остена. Войникът с автомата застана от другата му страна.

Ковалски вдигна ръце и се помъчи да изглежда смутен.

— Отведете ме при доктор Крандъл. Тя трябва да знае за всичко това.

Не получи отговор, така че просто се остави да го изведат от затворническия блок. Преди вратата да се затвори, погледна назад към Баако; изпитваше вина, че изоставя малкия приятел. Стисна вдигнатите си юмруци и ги притисна към гърдите си.

[Бъди смел]

17:22

Баако гледа как големият мъж излиза, как вратата се затваря. Помни последните му думи, но открива в себе си единствено страх. Не му помага и острото обоняние, което долавя миризмата на кръв под ноктите. Дишането му става по-тежко и той се отпуска на пода.

Обгръща колене. Иска му се да може да прегърне мама.

Бавно се оглежда. Няма играчки, няма дъска за рисуване, няма въжета. Поглежда към храната в коша, но не изпитва глад.

А само страх.

Стои с гръб към далечния ъгъл, извърнат от вонящата купчина, където го е накарал да отиде мъжът. Тук няма тоалетна като у дома. Чувства срам — не само защото е научен да не го прави на пода, но и защото знае какво е скрито там от мъжа.

Изсумтява объркано и безсилно.

Докосва с палец брадичката си и леко се поклаща.

[Мама, мама, мама…]

Изведнъж се чува силен шум — рев, свиреп крясък. Идва от голямата блестяща врата в другия край. Червени букви светват гневно над нея като предупреждение. Нещо удря силно вратата.

Баако замръзва, уплашен да помръдне, за да не привлече онова, което крещи по този начин. Козината му настръхва. Чува кръвта в онзи рев, както я надушва от пръстите си. Двете му майки са му разказвали приказки нощем, често с картинки. В някои има чудовища — сенки, спотайващи се под леглото, или тролове под мостове.

Спомня си думите на мама: Троловете ядат кози.

Не знае какво издава онзи рев. Отново настъпва тишина, но Баако се бои, че той може да се окаже козата в тази приказка.

Извръща се от блестящата врата към двойната в другия край на помещението, зад която е изчезнал големият мъж, но си мисли за друг.

Мамо, къде си?

17:42

Мария крачеше напред-назад в осмоъгълната стая. Подът беше от полиран бетон, стените — покрити с еднообразен бял гипс. Остъклени ниши около нея съдържаха артефакти и инструменти, чиято древност беше в рязък контраст с модерната стерилност на това място.

Д-р Дейн Арно стоеше пред една от витрините леко приведен в кръста, с ръце зад гърба. Разглеждаше камък колкото юмрук, издялан във формата на праисторическа брадва. Но от измъченото му изражение си личеше, че едва ли проявява интерес към предмета, а само се опитва да се разсее от положението, в което се намираха.

Тя го разбираше. Бруталната и внезапна екзекуция на професор Райтсън беше потресла и нея.

Погледна двамата въоръжени стражи до изхода. Дзяйин Лау я беше довела с д-р Арно в подземния комплекс под зоологическата градина и ги бе зарязала в този музей, като обеща да се върне скоро.

Това беше преди повече от час. Междувременно нервите на Мария се бяха опънали като струни. Накрая тя спря пред френския палеонтолог.

„Може би ако сравним наученото…“

— Доктор Арно — каза тя и го накара да се обърне към нея. — Имате ли някаква представа или предположение какво става тук?

Той погледна към изхода и леко поклати глава.

Мария въздъхна и се помъчи да подреди нещата.

— Очевидно става дума за някакъв секретен генетичен проект, свързан с древна ДНК, но има и нещо друго. Нещо, което китайците все още пазят в тайна. След като ви отвлякоха с професор Райтсън, успяхте ли да подочуете нещо?

— Hélas, Docteur Crandall — започна Арно, после сви устни и премина на английски: — Извинете. За съжаление, не владея мандарин, така че малкото, което чух, беше безсмислено за мен.

С нея бе същото.

— Но — продължи той, като обгърна с жест помещението, — по събраната тук колекция мога да направя някои предположения.

— Какво имате предвид?

— Елате да ви покажа.

Арно я поведе към една от големите ниши. На един рафт, осветен от панелите отзад, беше поставен масивен череп, много по-голям от човешки, но подобен по форма.

„Някаква човекоподобна маймуна“ — предположи Мария.

Когато Арно заговори, тя долови в гласа му завист.

— Досега не е било откривано нищо подобно на този череп. Или поне не в такова добро състояние.

— Какво е това?

— Изчезнал вид горила. Gigantopithecus blacki. Тези зверове бродели из височините на Южен Китай и Виетнам. Измрели са преди сто хиляди години.

Мария погледна черепа.

— Трябва да са били огромни.

— En effet — съгласи се той. — Достигали са височина три метра и са тежали към петстотин килограма.

Мария се опита да си представи тежащия половин тон звяр.

— Видът ни е познат единствено по шепа кътници и няколко фрагмента от челюст — продължи Арно. — Първите зъби били открити през 1935 година в една аптека в Хонконг.

— В аптека? Как са се озовали там?

— В китайската медицина фосилните останки често били стривани на прах за правене на еликсири.

— Но какво общо има всичко това със ставащото тук?

Той огледа колекцията.

— Ако се съди по този екземпляр и няколко други, съм готов да се обзаложа, че някой е открил нещо изумително важно, фосили и останки, които потенциално могат да пренапишат представата за ранната ни история.

Мария се намръщи към черепа на горилата.

— В какъв смисъл нашата история?

— Както казах, гигантопитекът е измрял едва преди сто хиляди години, което го прави съвременник на ранните хора в този регион. — Той отиде при друга ниша. — И вижте всички кости, рога и каменни сечива в тази витрина. Доколкото мога да преценя, всички те се отнасят към късния палеолит.

Мария бавно кимна. Познаваше добре периода от собственото си изследване. Това бе времето, когато неандерталците са съществували едновременно със съвременния човек наред с някои други хоминиди като денисовия човек, подобния на хобит Homo floresiensis и дори оцелели роднини на Homo erectus.

Това бил повратен момент в човешката история.

Арно я поведе към една каменна фигура, представляваща грубо изображение на бременна жена с огромен корем.

— Подобни изображения, известни като Венери, започнали да се появяват през късния палеолит. Венера от Вилендорф, Венера от Лосел и тъй нататък. Ако се вгледате по-внимателно, ще видите по фигурата следи от червена охра, което е ясен знак, че е била използвана в ритуали.

— Значи смятате, че цялата тази колекция идва от сравнително къс исторически период?

— Не само това, но и от едно и също място. Ако се съди по непокътнатия череп на гигантопитека, бих казал, че всички тези изкопаеми идват от Южен Китай или може би от Хималаите. Което ни води до това. — Той я поведе към друга витрина и друг череп, този път много по-малък. — Обърнете внимание на съчетаването на архаични черти и съвременна анатомия у този екземпляр. Плоското лице, дебелите черепни кости, широкия нос.

— Прилича на човешки.

— Но не съвсем. — Той я погледна. — Това е череп на вид пещерни хора, открити съвсем наскоро в южните провинции на Китай. Известни са като хората от пещерата Червените елени и съществуването им още озадачава палеонтолози и археолози.

— Защо?

— Защото не би трябвало да съществуват. Дълго време се смяташе, че неандерталците са последните оцелели от най-близките ни роднини и са изчезнали преди около трийсет или четирийсет хиляди години. А според датировките хората от пещерата Червените елени са съществували преди единайсет хиляди години.

Очите на Мария се разшириха. Това бе само миг от гледна точка на геологията.

— Повечето палеонтолози смятат, че те са подвид на съвременния човек, кръстоска между Homo sapiens и по-древни хоминиди, известни като денисови хора, които се срещали по-често или по-рядко, в зависимост от региона. Но много от всичко това си остава загадка. Например фактът, че едно неотдавнашно сравнително изследване дава основание да се предположи, че в генома ни има следи и от трета архаична група, която все още не ни е известна.

Възможностите бяха интригуващи.

Ако тази загадка можеше да намери решение, какво щяха да научат за истинското си минало?

— Мислите ли, че китайците изучават точно това? — попита тя. — Опитват се да открият генетичните корени на онова, което ни прави човеци?

— Не знам. — Погледът му обходи помещението. — Но ако се съди по идеалното състояние на тези фосили, всичките от такъв важен период, китайците са открили нещо важно, нещо, което смятат за достатъчно ценно, за да го пазят в тайна от останалия научен свят.

Мария си помисли за цената, платена за изграждането на този подземен лабораторен комплекс. Трябваше да е огромна, подобно на разходите за проекта Манхатън. Но още по-тревожещ беше въпросът кой ръководи всичко това.

Погледна униформената охрана.

— Ако сте прав за това откритие, защо с него се занимават китайските военни?

Арно се намръщи.

— Може би търсят начин да превърнат находката си в оръжие.

Мария пое дълбоко дъх. Тази мисъл беше ужасяваща.

— Но от друга страна, доктор Крандъл, вашето собствено изследване не се ли финансира от АИОП, които са научно подразделение на американските военни?

Това определено бе вярно.

„А моите ръце чисти ли са?“

Финансирането ѝ идваше от отдел „Биологични технологии“ на АИОП, който изследваше границата между биологията и физиката. Преди да приеме парите на АИОП тя бе прочела за други проекти на БТ, много от които бяха свързани с подобряване на ефективността на войниците по различни начини, от свръхмодерни протези до мозъчни импланти. Но един от проектите целеше и увеличаване на човешката интелигентност чрез генно инженерство. Мария подозираше, че нейното изследване с Баако е свързано с тази дългосрочна цел.

Затвори очи. Не можеше да продължава да отрича истината. Независимо дали ѝ харесваше, или не, светът се намираше в разгара на ескалираща надпревара в областта на биотехнологичните оръжия. И двете с Лена бяха част от тази надпревара.

„Но за кого всъщност работим? — запита се тя, представяйки си усмихващото се лице на Ейми Ву. — За Китай или за Съединените щати?“

Дишането ѝ стана по-трудно — осъзнаваше, че ако иска да живее, няма избор, освен да продължи напред. Много добре помнеше урока с бруталната екзекуция на професор Райтсън.

Бъди полезна… или умри.

Погледна към изхода. Един-единствен човек щеше да реши съдбата ѝ.

Сякаш в отговор на мислите ѝ вратата се отвори и на прага се появи фигура, следвана от въоръжен войник. Но новодошлият не беше онзи, когото очакваше Мария.

Ковалски влезе тежко в стаята. Изгледа намръщено мъжа с пистолета — онзи кучи син Гао — и се обърна към Мария. Лявата му буза беше превързана и беше облечен в нов комбинезон.

— Ето те и теб — измърмори той.

— Какво стана? — Тя се вгледа в лицето му. — Баако…

Ковалски докосна превръзката.

— Откачи. Нападна ме.

Сърцето на Мария прескочи един такт, но после Ковалски събра пръсти и ги вдигна под брадичката си.

[Лъжа]

И я изгледа многозначително.

— Трябва да слезем долу и да се опитаме да го успокоим.

Преди тя да успее да отговори, Гао сръчка Ковалски да влезе навътре в стаята.

— Генерал-майорът каза всички да чакате тук.

Ковалски стисна раздразнено зъби.

„Май засега никъде няма да ходим“.

Без повече обяснения Гао се обърна и излезе ядосано. Очевидно нещо тормозеше китаеца.

— Какво значи това? — обърна се Мария към Ковалски.

Той я погледна мрачно и прошепна:

— Мисля, че лошо ни се пише.

18:05

— Сигурен съм, че брат ми не е оставил следи за американците — настоя Чан Сун. Подполковникът стоеше мирно, но очите му горяха от гняв. — Готов съм да заложа живота си.

„Ще го имам предвид“ — помисли си Дзяйин.

Бяха в офиса на охраната на комплекса. По-рано беше получила предупреждение от Министерството на държавната сигурност, което ръководеше разузнавателните операции на Китайската народна република. Имаше данни, че американските разузнавателни служби подозират кой стои зад атаката срещу центъра за примати. И ако наистина беше така, тя трябваше да приеме, че американците ще пратят някой да проучи нещата.

„Освен ако вече не са пратили…“

Пришпори охраната и лично дойде тук, в сърцето на отдела, командван от Чан. Това беше нарочно навлизане в територията му, за да покаже яда си и да даде знак, че не е уверена в способностите на подполковника.

Погледът ѝ се плъзна по мониторите, заемащи трите стени. Обикновено техниците седяха на П-образно бюро под тях и наблюдаваха картините от различните камери, разположени из целия комплекс и зоологическата градина горе. Беше наредила всички да излязат, за да поговори с Чан на четири очи.

Остави го да кипи от скастрянето и се загледа в монитора, показващ горилата на д-р Крандъл, която седеше намусено в клетката си.

— И сте проверили подробно тялото и клетката на животното за скрита електроника.

— Гао лично се погрижи преди малко. След това претърсихме и онзи, който се грижи за горилата. Няма нищо. Както казах, брат ми не е допуснал никаква грешка, която да накара американците да погледнат към бреговете ни.

— Но според Министерството на държавната сигурност те правят точно това.

— Трябва да е свързано с нещо, което са научили от онази къртица в научния отдел към Белия дом. Кой знае какво им е казала доктор Ву, преди да умре? Или какво са научили американците след това?

Дзяйин си даваше сметка, че сценарият е доста вероятен. За щастие д-р Ву не знаеше никакви подробности за тези лаборатории. Въпреки това Дзяйин нямаше намерение да отпуска примката около врата на Чан или на по-малкия му брат. Не и докато не се увери напълно, че американците не знаят нищо за този комплекс.

— Ами доктор Крандъл? — попита Чан.

Дзяйин погледна друг монитор, който показваше помещението с американката и френския палеонтолог. Току-що към тях се беше присъединил отговарящият за животното, заведен там от Гао.

— Ще взема един техник да я претърси — каза тя. — Имам да обсъждам много неща с нея.

— Смятате ли, че ще сътрудничи?

— Сътрудничеството ѝ до голяма степен зависи от това дали сте в състояние да осигурите сестра ѝ. Как вървят нещата в Италия?

Дзяйин с удоволствие напомни за поредния провал на Чан. Оказа се, че Лена Крандъл е оцеляла в пещерите в Хърватия и бяга с малка група спътници, чиято самоличност и принадлежност си оставаха неясни. Дзяйин все още бе озадачена от странния път, по който бяха поели в Италия.

Просто нямаше логика.

„Защо им е да ходят в онова затънтено католическо светилище?“

— Всичко би трябвало да се реши в рамките на един час — сковано отвърна Чан.

— Да се надяваме, че по задоволителен начин. Съветвам ви да се съсредоточите върху това и да оставите въпроса със сътрудничеството на Мария Крандъл на мен.

Погледна към трети екран. Той бе тъмен. Нужен бе специален ключ за достъпа до картината — ключ, с който разполагаха само двамата с Чан. Екранът даваше изглед към Ковчега. След като и двете сестри попаднаха в ръцете ѝ, проблемите на комплекса щяха да се решат по-бързо.

Но пък ако се наложеше, Дзяйин щеше да се справи и само с една от тях.

Обърна се към Чан и го изгледа студено.

— Погрижете се периметърът да бъде непрекъснато наблюдаван, особено за чужденци.

— А брат ми?

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Скоро ще пристигне агент от министерството, който ще разпита Гао. След като приключи, отстранете брат си от комплекса, докато напълно разберем размерите на провала му.

— Но…

— Заповедите ми ли оспорвате, Zhõngxiào Сун?

Усети как погледът му прогаря дупка в гърба ѝ.

Предпочиташе да държи двамата братя разделени, така че Чан да няма никаква подкрепа. Подполковникът щеше да внимава повече и да се държи по-уважително, ако знае, че кариерата на брат му е застрашена.

— Bù, Shàojàng Лау — отвърна той.

Тя се усмихна, когато чу покорството в гласа му.

„Така е по-добре“.

Излезе, твърдо решена да подчини на волята си още някого.

18:18

Мария стоеше с разперени ръце, докато техникът в бяла лабораторна престилка прокарваше детектора по тялото ѝ. Генерал-майор Дзяйин Лау стоеше отстрани със скръстени на гърдите ръце. Беше ѝ казала да се подложи на претърсване, но така и не ѝ обясни защо.

„Не че не мога да се сетя“.

Китайците явно бяха заподозрели съществуването на джипиес предавателя, но претърсването слепешком подсказваше, че не са сигурни. По-скоро изглеждаше, че се застраховат. Тя погледна над техника към Ковалски. Изглеждаше невъзмутим. Охраната със сигурност вече го беше претърсила, а сигурно бяха използвали детектора и върху Баако.

Техникът каза нещо на мандарин на Дзяйин, поклони се и отстъпи назад. Мария можеше да се досети какво означават думите му: „Чисто е“. Какво бе станало с предавателя? Дали Ковалски беше намерил начин да го скрие в клетката на Баако? Или Баако го беше глътнал?

Имаше толкова много въпроси, но Дзяйин се бе върнала преди да успее да изкопчи нещо от Ковалски.

Генерал-майорът пристъпи напред.

— След като приключихме с това, доктор Крандъл, да продължим разговора относно проучванията, които се правят тук. Вярвам, че след като напълно оцените какво се опитваме да постигнем, ще поискате да сте част от всичко това.

„Да бе“ — помисли си тя, но се обърна и огледа осмоъгълното помещение, пълно с фосили, образци и останки.

— Ако трябва да позная, проектът ви сигурно е свързан със създаването на по-силен войник с помощта на генетиката.

Дзяйин не реагира по никакъв друг начин освен леко да кимне.

— Може би на пръв поглед целта ни е тази. Но най-големите постижения в науката винаги са били подбуждани от по-първичните нужди на света.

— Иначе казано, нуждата е майка на изобретателността.

— Така е откакто свят светува. Но често онова, което военните финансират тайно, рано или късно става общодостъпно. Вземете интернет. Започнал е като малка американска военна мрежа, но скоро след това се разшири и промени света. По същия начин крачките, които правим тук днес, утре ще променят пътя на човечеството.

— Но вие говорите за намиране на начини за перманентна промяна на човешкия геном. Кой може да каже какви могат да бъдат вредните ефекти в дългосрочен план?

Дзяйин въздъхна.

— Не мислите рационално. Човешката дейност вече променя генома ни. Пушенето причинява мутации в спермата. Децата, заченати от по-възрастни мъже, е по-вероятно да наследят тези мутации. Единствената разлика е, че те са случайни. Защо да не поемем контрола над подобни вредни последствия за генома ни?

— Това е ключовата дума. Контрол. Това, за което говорите, е хлъзгавият път към евгениката, където човешкият живот ще бъде построяван, където бебетата ще бъдат проектирани и където слабите ще бъдат изкоренявани или превърнати във второ качество хора. Нищо добро не може да излезе от това.

— Нищо добро ли? Ще можем да заличим наследствени болести, да лекуваме рак, дори да подобрим природата. Откога природата е непогрешима? Защо е толкова ужасно да си представим как човечеството поема управлението на еволюцията? Дори вашата страна не е забранила официално проучванията в тази област.

Мария много добре знаеше това. Собственото ѝ проучване можеше да се смята за стъпка в тази посока. Каква беше етичната разлика между създаването на Баако в лаборатория и правенето на същото с човешкия живот?

Дейн Арно наруши настъпилата тишина:

— Но, генерал-майор Лау, вие сте открили нещо, което ви е насочило по този път. Нещо, което е достатъчно важно, за да рискувате да построите тайно този комплекс. Мога ли да попитам какво е то?

— Благодаря, че ми напомнихте, доктор Арно. Именно затова ви доведох тук. — Тя тръгна към стената срещу изхода. — Чували ли сте за връх Кайлиш в Южен Тибет?

— Non — каза той. — Не съм.

— Свещен връх в Хималаите, почитан както от индуистите, така и от будистите. Вярва се, че на него седи бог Шива в състояние на вечна медитация. Поклонниците се стичат там от векове. Преди осем години един тибетски пастир тръгнал да търси изгубена овца, попаднал на група пещери по склоновете му и отишъл при местен антрополог да му покаже какво е намерил.

Мария се огледа.

— И сте открили всичко това там?

— От онези пещери и от други, открити наоколо. — Дзяйин отиде до стената и сложи ръка на нея. Светна екран на скрит електронен четец на длани. — Но в първата пещера, открита от пастира, намерихме това.

В стената бавно се отвори скрит шкаф. Беше широк и дълбок, като голям ковчег. Вътрешността му се освети с мека светлина.

— Пастирът сметнал, че води антрополога в пещера на йети — обясни Дзяйин. — И може би не е сгрешил напълно. Може би костите, които намерихме там, са в основата на митовете за подобно създание, бродещо по снежните височини. Възможно е дори подобни пещери да са родили легендите за дремещия в планината бог. Но в крайна сметка истината се оказа много по-вълнуваща.

Дзяйин се дръпна настрани, за да могат Мария и Арно да видят находката. Дори Ковалски пристъпи напред да погледне. Френският палеонтолог ахна. Мария вдигна ръка към устата си, сподавяйки изненадата си.

В шкафа имаше напълно запазен човекоподобен скелет. По форма черепът бе забележително сходен с човешкия, само че с по-големи надочни дъги и двоен стреловиден гребен на темето. Но онова, което шокираше наистина, беше размерът на скелета. Тялото бе високо около два и половина метра, а черепът бе два пъти по-голям от човешки.

Това бяха кости на истински гигант.

— Това не може да е истинско — пренебрежително заяви Ковалски.

— Но е — с тихо благоговение каза Арно. — Виждал съм фрагменти от череп на този хоминид, но не и нещо толкова запазено. По-старата номенклатура класифицира такива останки като Meganthropus, или голям човек.

— Е, определението определено му пасва — промърмори Ковалски.

Арно продължи:

— Днес повечето палеоантрополози са възприели името Homo erectus palaeojavanicus и смятат, че този хоминид е произлязъл от наш по-стар прародител. Останки от тези особено едри потомци на Homo erectus са открити из цяла Югоизточна Азия.

— Колко е тежал този екземпляр, когато е бил жив? — попита Мария.

Отговори ѝ Дзяйин:

— Ако се съди по плътността на дългите кости и размерите на черепа, предполагаемото му тегло е между триста и триста и петдесет килограма.

Ковалски я погледна въпросително.

— Между шестстотин и осемстотин паунда — обясни Мария.

„Два пъти повече от типична горила“.

— Но доколкото мога да преценя — обади се Арно и погледна Дзяйин, — този екземпляр има няколко нехарактерни черти, различни от тези на типичния мегантроп.

Дзяйин кимна в знак на съгласие.

— Прав сте. Според сравнителното проучване, което направихме, този екземпляр е резултат от кръстоска между мегантроп и ранен човек. Затова го нарекохме Homo meganthropus. Тази преценка се потвърждава и от генома му, който разчетохме напълно.

Мария не можа да скрие шока си.

— Искате да кажете, че сте успели да извлечете годна за изследване ДНК?

— Точно така.

Мария се вгледа по-внимателно и видя няколко малки дупки от бургии по таза и единия пищял. Замръзна, понеже внезапно я осени. Почти изгуби дар слово. Генетиците и антрополозите вече бяха изказали хипотезата, че в генома на модерния човек има ДНК от трети хоминид и че най-вероятно става въпрос за неизвестен досега потомък на Homo erectus. Нещо повече, от изучаването на генетичния дрейф същите учени бяха предположили, че въпросното неизвестно племе е живяло някъде в централната част на Евразия.

Тя впери поглед в шкафа.

„Дали в момента гледам точно този вид? Това ли е нашият отдавна изгубен роднина?“

Арно следваше същия ред на мисли, но от различен ъгъл.

— Ако този вид наистина се е кръстосвал с ранния човек, за кое време говорим? — попита той. — Предполагам, че сте датирали костите?

— Разбира се. Те са на около трийсет хиляди години.

Дори Ковалски разбра значението на думите ѝ.

— Значи казвате, че тези гиганти със сигурност са бродели из света с нас.

— За известно време — съгласи се Дзяйин. — И като се имат предвид съобщенията за наблюдения на йети в Хималаите, може би все още ги има. В затънтени села продължават да се разказват истории как йети крадат жени, чифтосват се с тях и им се ражда потомство. Така че кой знае?

Генералът се усмихна меко и очите ѝ блеснаха развеселено от тези суеверия. Но Мария се запита дали в тези истории няма зрънце истина, някаква видова памет или легенди, идващи от онова време. Дори според Стария завет имало гиганти, високи между два и три метра, които живеели редом с първите хора.

— Тези едри пичове само по тези краища ли са живели? — попита Ковалски. — В Китай?

— Няма как да знаем със сигурност — отвърна Дзяйин.

— Може и да имаме — каза Арно. — През 1890 година един мой сънародник, антропологът Жорж Ваше дьо Лапуж, открил неолитни кости в Кастелно льо Ле във Франция. Те станали известни като костите на Гиганта от Кастелно, защото били на същество, високо три метра. Костите били проучени от зоолози, палеонтолози и анатоми от Монпелие и всички те потвърждават, че находката на Ваше е автентична. По-късно подобни кости били открити и при изкопни работи във Франция, като черепите били два пъти по-големи от тези на съвременните хора. Всички находки са датирани към последния ледников период в Европа, приблизително на същата възраст като костите в този шкаф.

— И какво е станало с тези гиганти? — Ковалски махна към огромния скелет. — Нещо ми нашепва, че жалките ни прадеди не са ги затрили… поне не без нечия помощ.

— Може просто да сме ги надхитрили. — Арно се наведе да огледа по-внимателно черепа. — Ако се съди по обема на черепната кутия, това създание не е било чак толкова интелигентно. Може би е било достатъчно умно да използва инструменти и да овладее огъня, също като Homo erectus. Но само дотам.

Мария се намръщи и се огледа.

— Тогава откъде са дошли всички тези артефакти? Инструментите от кост и рог, да не споменавам и онова изображение на Венера. Да не би да казвате, че те не са дело на този хибрид?

— Не мога да си представя, че са — отвърна Арно, докато се изправяше.

— И правилно — потвърди Дзяйин. — Имахме половин десетилетие да разберем доста за поведението на това племе, като изучавахме пещерите му и съседните кланове на други хора.

— Като хората от пещерата Червените елени — каза Арно и погледна към по-малкия череп.

Дзяйин кимна.

— Усъвършенстваните оръдия, които виждате тук, са изработени от това племе, но открихме и няколко съкровища от същите оръжия и артефакти в пещерите на Кайлаш. Заедно с тези…

Тя докосна друг панел и част от стената се плъзна, разкривайки остъклена ниша с рафтове. Халогенните лампи осветиха овъглени и натрошени парчета от череп наред с фрагменти от тазови и бедрени кости. Сякаш надничаха в костница.

— Дълбоко в пещерите на мегантропа попаднахме на груб крематориум. Сред пепелта открихме тези изгорели кости на хора от пещерата Червените елени.

Мария не можа да скрие отвращението си.

— Да не искате да кажете, че тези мегантропи са били канибали?

Дзяйин се обърна към тях.

— Археологическите ни проучвания показват, че определено са били войнолюбиви диваци. Със сигурност са ловували съседите си — поведение, родено вероятно от присъща ксенофобия. И макар че не са имали вродените умения да изработват свои инструменти и оръжия, не са се свенили да крадат и използват оръдията на другите.

— Но какво е станало с тях? — попита Мария.

— Предполагаме, че агресивността им в крайна сметка се е обърнала навътре и е довела до гибелта им. В същия крематориум намерихме и горели фрагменти от черепа на друг мегантроп.

Мария издиша затаения си дъх.

„Значи са се ядели един друг“.

Арно имаше какво да добави.

— Може би подобно поведение е причината да откриваме толкова малко свидетелства за съществуването им. Ако са изяждали и изгаряли мъртвите си, трудно биха оставили значителна следа във фосилните останки.

— Именно затова тази рядка находка е толкова важна — каза Дзяйин. — Тя ни дава възможност да погледнем дълбоко в собствения си произход, да извлечем гени, които са съвместими с гените на съвременния човек, изгубени секвенции ДНК, които да са от полза за човечеството.

— От полза? — попита Мария. — Как?

— От самото съществуване на Homo meganthropus знаем, че бихме могли да бъдем по-силни и по-едри. Това е само въпрос на възстановяване на древния ни потенциал.

— За да създадете по-добър войник — осъзна на глас Мария.

— Мислите толкова на дребно. Във вашия Харвард генетиците изолираха десет естествено съществуващи генетични варианти, които имат потенциала да облагодетелстват цялото човечество. Например единият е отговорен за изграждането на по-плътни кости, така че крайниците са по-яки и по-трудно се чупят. Друг защитава срещу Алцхаймер. Трети намалява риска от сърдечни заболявания. — Тя посочи отворения шкаф. — Защо не се възползваме напълно от този генетичен източник? Защо да не се обърнем към този древен потенциал, за да подобрим себе си?

— Заради онова. — Мария кимна към витрината с обгорените кости. — Грубата сила без разум, който да я владее, е рецепта за катастрофа.

Вместо да предизвика Дзяйин, коментарът ѝ само я накара да се усмихне.

— Именно, доктор Крандъл.

Мария примигна няколко пъти. Изведнъж разбра защо са я довели в тази лаборатория и защо костите на онзи неандерталски хибрид от Хърватия са толкова важни. Изследването ѝ беше върху еволюционните корени на разума, на уникалната секвенция гени, издигнали ранния човек от човекоподобните му предци.

Тя зяпна отворения шкаф. Явно китайците бяха открили мускула; сега им трябваше мозък, който да върви с него.

Преди да успее да протестира, вратата зад тях се отвори и влезе Чан. Не обърна внимание на никого, а се обърна направо към генерал-майора и заговори бързо на мандарин. Личеше си, че е възбуден.

Казаното накара Дзяйин да се усмихне още по-широко.

Сърцето на Мария заби по-бързо.

„Нищо, което радва тази жена, не може да е добро за нас“.

След кратка размяна на думи Дзяйин се обърна към Мария.

— Доктор Крандъл, имам чудесна новина. Изглежда, че сестра ви скоро ще се присъедини към нас.

14.

20 април 13:00

Гуаданьоло, Италия

— Какво правим? — попита Лена.

Преди минути, в тишината на малката пещера, бе чула предупреждението на Сейчан към Грей: „Имаме си компания“. Сега Грей стоеше в началото на стълбището, водещо нагоре към параклиса на св. Евстатий. В едната си ръка държеше черен пистолет и пазеше единствения изход. Лена погледна към тъмното стълбище. Дори да стигнеха до параклиса, какво щяха да правят после? Бяха в капан.

— Приключи ли със снимките? — попита Грей.

Лена вдигна телефона си.

— Да.

След обаждането на Сейчан Лена бе направила серия снимки в опит да улови праисторическата Ева на отец Кирхер от всички възможни ъгли. Постара се да запише всеки детайл от скелета наред с нещата в ръцете му — макета на Луната и странната тояга. Освен това засне кухата бронзова статуя, която бе крила останките векове наред.

Роланд откъсна поглед от фигурата на Мадоната.

— Аз също приключих.

И вдигна дневника на Атанасий Кирхер с позлатения лабиринт на кожената корица. Беше го извадил от металния джоб от вътрешната страна на кухата статуя.

Роланд посочи другата половина.

— Лена, успя ли да заснемеш добре тази карта?

— Опитах се, но резките са много плитки.

— Няма значение — каза той и я поведе към изхода. — Виждал съм нещо подобно и преди. Да вървим.

Лена усещаше, че нещо е смутило дълбоко свещеника, но сега не беше времето да го разпитва. Двамата бързо се присъединиха към Грей.

— Готови сме — каза Роланд, макар че се взираше с копнеж към бронзовата Мадона. Беше направил няколко измервания. Освен това бе взел каменното изображение на Луната и го бе прибрал в малката си раница. Въпреки това бе очевидно, че никак не му се иска да изостави тази Ева.

Лена разбираше колебанието му. Искаше ѝ се да може да събере костите, да ги запази за бъдещо генетично проучване, но скелетът бе събран с дебела бронзова тел — не само кост по кост, но и закрепен за механичната скулптура. Без секачи и време трябваше да се задоволи с онова, което бе архивирала на телефона си и което бе събрал Роланд. Ако оцелееха, винаги можеше да се върне.

— След мен — каза Грей и започна да се изкачва. — Но останете малко назад. Искам първо да проверя положението. Изчакайте сигнала ми, преди да излезете.

Изкачваха се в колона. Лена дишаше тежко, а Роланд хриптеше зад нея. Грей се изкачваше по-бързо, без да издава нито звук. Беше изключил фенерчето си и сега единствената светлина идваше от светлия квадрат, бележещ тайния отвор в пода на параклиса.

Грей пръв стигна до изхода. Спря да огледа дебелата мраморна плоча, образуваща рампата, водеща към параклиса. Лена пъшкаше четири стъпала под него.

Грей погледна надолу към тях и посочи стената.

— Там намерих лост. Мисля, че с него може да се вдига и спуска рампата.

— Какво се иска от нас? — попита Роланд.

Лена се досещаше и Грей потвърди предположението ѝ.

— Един от вас да държи лоста. Ако не мога да се справя с проблема, дърпате лоста и се криете тук.

— Ами ти? — попита Лена.

— Ще направя всичко по силите си да отвлека врага. Ако не се върна, изчакайте да се стъмни и се измъкнете.

Лицето му, очертано на фона на светлината, беше цялото в сенки. Невъзможно беше да се каже колко уверен е в плана си.

— Роланд — продължи Грей, — пазиш ли онзи номер във Вашингтон, който ти дадох?

— Да.

— Ако се разделим, използвай го. Директор Кроу ще ви помогне да намерите безопасно място.

Вместо да окуражат Лена, тези резервни планове само я изпълниха с още повече безпокойство.

Гласът на Роланд трепна от подобно напрежение.

— Д-добре.

Грей кимна, обърна се и бързо изскочи навън, движеше се приведен.

Лена изкачи последните стъпала и зае позиция до бронзовия лост, който стърчеше от стената. Хвана го с две ръце; солидното парче метал ѝ вля мъничко увереност. Тя впери поглед надолу към Роланд, чието лице бе осветено от идващата отгоре светлина. Очите му блестяха от страх. Зад раменете му имаше само мрак.

Пръстите ѝ се свиха около лоста.

„Моля те, Господи, дано не ми се налага да го дърпам“.

13:02

Грей се промъкна до вратата на параклиса. Застана така, че да не се вижда от стълбите — Светото стълбище, — водещи дотук от църквата. Докосна микрофона, закрепен на гърлото му.

— Сейчан? — Натика с пръст по-плътно слушалката в ухото си и зачака отговор.

Такъв не последва.

„Къде си?“

Докато чакаше Роланд и Лена да приключат с работата си долу, се бе опитал на няколко пъти да се свърже със Сейчан — както по радиото, така и по сателитния телефон. След първото обаждане тя бе замлъкнала напълно.

„Нещо не е наред“.

Приближи съседния прозорец и се надигна колкото да надникне зад ъгъла. Тук беше по-малко изложен, отколкото при вратата. Под него белите мраморни стъпала на Светото стълбище блестяха ослепително на обедното слънце. Стълбището засега пустееше, но от позицията му ясно се виждаше градината в двора зад църквата. Там имаше група хора, събрали се около червения чадър на екскурзоводката.

Преди да замлъкне, Сейчан бе съобщила за пристигането на автобус китайски туристи — сред които имало подозрителна групичка от най-малко шестима мъже.

Екскурзоводката свали чадъра и посочи нагоре към параклиса.

Грей стисна зъби.

„Да не са тръгнали насам?“

Мислено ги подканваше да си останат в двора. Не искаше да излага цивилни на ненужна опасност, особено ако трябваше да се измъква с бой от скалистия връх.

И тогава някакво движение привлече вниманието му. От задната врата на изхода се появи познатата фигура на сестра Клара. С нея вървяха двама китайци. Тя заслони очи и вдигна ръка към параклиса. Мъжете погледнаха право към него.

Грей се дръпна още назад, като проклинаше добронамереността на монахинята. Дали мъжете питаха за групата им, или сестра Клара просто им разказваше историята на параклиса и легендата за свети Евстатий? Единият леко ѝ се поклони в знак на благодарност, а другият тръгна към две тъмни фигури, чакащи на разклонението на пътеката. Казаха си нещо, после двамата тръгнаха надолу към пещерата на свети Бенедикт — очевидно им бе наредено да претърсят старото убежище на отшелника.

Мъжът, който бе дал заповедта, остана на място. Другият дойде при него и вдигна поглед към параклиса.

Грей се скри напълно.

„Дотук четирима от ударната група“.

Предположи, че другите двама са в църквата или отпред и покриват пътищата за бягство от планината. Врагът възнамеряваше да отцепи върха. Единственият друг изход надолу бе направо през отвесните скали.

„А аз съм без парашут“.

От дупката в пода зад него се чу приглушен шепот. Долови само няколко думи, но от въпросителния тон разбра, че Роланд и Лена искат да знаят какво става.

— Стойте там — предупреди ги той и се просна по корем до вратата.

Държеше пистолета си насочен напред и се прицели в двамата, които вече се изкачваха към параклиса. Помисли си дали просто да не изпълзи до падащата врата и да се скрие под нея с Роланд и Лена, но врагът очевидно знаеше, че целите му са тук. Боеше се какво може да стане, ако противниците не успеят да ги намерят, какво биха могли да направят на групата туристи или на монахините от манастира.

А и Сейчан я нямаше никаква!

Трябваше да остане на позиция, да я подкрепи.

По средата на стълбището онзи, който вървеше пръв, разкопча тясното си яке и се видя компактен автомат. Той вдигна оръжието, като го държеше скрито от туристите с тялото си. Грей разпозна модела — ZH-05, най-новото оборудване на китайските специални части. Оръжието вървеше с насочван от лазер гранатомет.

И ако това не беше достатъчно лошо…

Групата туристи на двора се отдели от екскурзоводката и започна да се разпръсва — някои тръгнаха нагоре, други поеха надолу към пещерата. Ако откриеше огън от стълбището, Грей рискуваше да улучи някой от тях със заблуден куршум.

Трябваше му нов план.

Погледна през рамо. Параклисът имаше четири прозореца, гледащи към различните посоки на света. Трябваше да остави двамата да стигнат дотук, далеч от цивилните. Оттегли се пълзешком от вратата към олтара. Прозорецът над него гледаше към планината. Ако се скриеше отвън и изчакаше двамата да влязат, би могъл с малко късмет да ги изненада.

Но първо трябваше да се увери, че Роланд и Лена са в безопасност.

Стигна отвора в пода и две бледи лица се обърнаха нагоре към него.

— Затваряйте — нареди той. — Имаме гости.

Макар и уплашена, Лена кимна и дръпна бронзовия лост. Той не помръдна. Челото ѝ се набърчи от напрежение, докато се бореше с вековния механизъм.

Роланд също хвана лоста и напъна — и накрая нещо се раздвижи. Рампата започна да се издига с ритмично тиктакане на зъбни колела.

Удовлетворен, Грей се втурна към прозореца над олтара.

Поне те щяха да са в безопасност.

„А сега да намеря Сейчан“.

Скочи на олтара и от него на перваза на отворения прозорец. Докато летеше, отвън зад него изтрещя изстрел. Грей кацна на перваза и се обърна.

Нещо тъмно влетя в параклиса.

Граната.

Малката 20-мм граната удари тавана и рикошира. Тупна върху олтара, отскочи и падна през ръба му.

Останал без избор, Грей се хвърли през прозореца — и в последния момент видя как гранатата пада през отвора, точно преди той да се затвори.

Грей изруга, падна отвън и се просна върху гранита. Прикри глава с ръце, когато детонацията разтърси земята. От покрива на параклиса полетяха керемиди и се пръснаха около него.

Представи си уплашените лица на Роланд и Лена.

„Какво направих?“

13:08

„Какво направи, Грей?“

Сейчан бе клекнала в малката пещера. Пламъчетата на десетината свещи още трепереха от труса и сенките танцуваха по каменните стени на убежището на свети Бенедикт. Тя остана неподвижна още миг, напрегнала мускули да скочи към изхода.

Отвън туристите крещяха и вероятно се разбягваха. „Добре“ — помисли тя. Така се намаляваше рискът от косвени жертви в предстоящата престрелка — а престрелка със сигурност щеше да има.

След като се увери, че таванът на пещерата няма да се срути отгоре ѝ, грижите ѝ се насочиха към Грей. Несъмнено той бе целта на онази експлозия, но Сейчан нямаше как да се свърже с него по радиото, докато беше в пещерата.

„Така че всяко нещо по реда си“.

Измъкна камата от врата на мъртвия ѝ нападател. Другарят му лежеше на метър от него, гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. Беше предположила, че врагът ще претърси пещерата, и ги беше издебнала в засада. Беше се надявала да отстрани поне един от противниците.

„Двама — още по-добре“.

Беше премахнала и трети, който беше останал на стража на паркинга. Нямаше проблем да го доближи — дойде зад него откъм манастира, където се беше скрила преди това. Той реагира твърде бавно. Сейчан скри тялото му под туристическия автобус и заобиколи църквата, за да заложи капана в пещерата.

Готова да продължи атаката си, тя избърса кървавата кама в гърдите на жертвата и я прибра в ножницата на китката си. Спусна ръкава, за да я скрие. Като допълнителна предпазна мярка бръкна под якето на мъртвия, взе пистолета му и го натика в колана си отзад. Беше готова. Оправи дрехите си и провери как изглежда.

Поне черното скриваше малкото капки кръв.

Нагласи монашеската си забрадка. Докато се криеше в манастира, когато пристигна автобусът с туристите, беше претърсила стаите, намери дрехите в един шкаф и бързо се маскира. Какъв по-добър начин да изненадаш врага от това да се престориш на обикновена монахиня, особено на такова място?

Увери се, че изглежда прилично, и тръгна към изхода. Щом излезе от пещерата на слънчевата пътека, се сблъска с млада китайка и четиригодишната ѝ дъщеря. Двете се бяха скрили зад стъклената костница, сякаш костите на мъртвите монаси можеха да ги защитят. Жената я погледна уплашено и притисна детето към себе си.

— Xiūnǘ, jui ming! — замоли се на мандарин.

„Сестро, помогнете!“

Сейчан посочи вратата към паркинга и заговори тихо и успокоително също на мандарин.

— Излез оттам, дете. Не спирай. Тръгни надолу по пътя.

Жената само притисна още по-силно дъщеря си към себе си. Беше твърде уплашена, за да помръдне.

Сейчан завъртя очи и опита по-пряк подход. Извади пистолета и махна с него към вратата.

— Изчезвай! Веднага!

Това проработи.

Подобно на подплашен заек, жената хукна, прегърнала детето.

След като пътят най-сетне бе чист, Сейчан се запромъква към разклонението на пътеката. Сега имаше ясен изглед към параклиса горе. Двама мъже се изкачваха тичешком по стръмните стъпала. Единият носеше пистолет; другият държеше димящ автомат. Двамата стигнаха параклиса и заеха позиции от двете страни на вратата, долепили гърбове към стената.

Пулсът ѝ се ускори от безпокойство за Грей.

Вдигна пистолета, но мъжете бяха твърде далеч и нямаше шанс за точен изстрел. Затова докосна микрофона на гърлото си.

— Грей, добре ли си?

Шепот в ухото ѝ ѝ отговори незабавно:

— Още съм жив, ако това имаш предвид.

Заля я облекчение, но въпреки това тя мина по същество:

— Двама се канят да почукат на вратата ти.

— Знам. Можеш ли да се погрижиш за другите? Трябва да се махнем оттук.

Тя погледна към църквата.

— Работя по въпроса.

Последният неприятел вероятно се беше сврял в църквата, което беше проблем заради скрилите се там туристи. Бърз поглед ѝ показа, че дворът зад храма е почти опустял. Екскурзоводката още беше там и гледаше разтревожено към параклиса. Очевидно осъзнаваше заплахата, но храбро се мъчеше да скрие последните си подопечни в църквата.

През отворената врата Сейчан видя тълпата вътре.

„Това няма да свърши добре“.

Скри ръце — и пистолета — в широките ръкави на дрехата си, сведе глава и забърза към задната врата с надеждата, че маскировката ѝ ще издържи достатъчно, за да изненада и последния. Не искаше да се стига до престрелка в претъпканата църква.

Екскурзоводката я забеляза и ѝ махна да побърза. Продължаваше да държи чадъра си вдигнат, като се криеше не толкова от слънцето, колкото от стрелците горе.

Сейчан ускори крачка.

Докато вървеше към вратата, изстрели насочиха вниманието ѝ обратно към параклиса. Мъжът с автомата изстреля откос през отворената врата, а другият направи кълбо и се озова вътре.

Сейчан овладя желанието си да се втурне нагоре на помощ на Грей — имаше друга задача. Щом приближи входа, някакъв мъж изскочи в двора. Сейчан го позна моментално. Трясъкът на стрелбата явно го беше накарал да излезе. Мъжът тичаше право към нея.

Сейчан се усмихна, измъкна пистолета и изпразни почти целия пълнител в гърдите му. Куршумите спряха устрема му. Сейчан прати последния между очите му и той се свлече на пътеката.

Сейчан захвърли безполезното вече оръжие и извади собствения си пистолет от кобура на кръста си — за всеки случай, ако имаше и други нападатели. По-рано бе идентифицирала най-малко шестима мъже, но можеше да има и още.

Оказа се, че е права за броя на мъжете.

Екскурзоводката наведе чадъра си, сякаш се криеше зад него. Сейчан срещна погледа ѝ над ръба му — и не видя в очите ѝ страх.

„Лошо“.

Моментално разбра грешката си.

„Май не съм единствената маскирана“.

Отскочи настрани, когато куршумите разкъсаха плата на чадъра, и се просна на земята. Един куршум изби пистолета от ръката ѝ.

Жената завъртя чадъра и тръгна към нея.

13:12

Докато Грей се промъкваше приведен около параклиса, отдолу отекнаха изстрели. Единият от нападателите извика отвътре, вероятно казваше на партньора си, че е празно. Грей чу объркването в гласовете им. Двамата явно бяха озадачени и от липсата на поражения от гранатата.

Грей имаше свои тревоги за взрива и съдбата на Роланд и Лена.

Стигна до прозореца от южната страна, надигна се и стреля в мъжа в параклиса. Дръпна спусъка два пъти, като се целеше в главата — знаеше, че врагът има бронежилетка под цивилните дрехи. Улучи и двата пъти, повали го и моментално приклекна, за да се прикрие от изстрелите откъм вратата.

Представи си скрилия се там стрелец, гледащ към трите прозореца за някакво движение.

Долепи гръб до стената, хвана пистолета с две ръце и го притисна към гърдите си, готов за предизвикателството кой ще е по-бърз в двубоя.

И тогава проехтяха силни гърмежи — общо три.

Малка граната изхвърча през прозореца над главата му, удари един камък на десетина метра от параклиса и отскочи обратно към Грей. Той си представи как подобни гранати излитат и от другите два прозореца. Противникът му се мъчеше да го изкара от убежището му.

И определено успя.

Гранатата се търкаляше към Грей и той нямаше друг избор, освен да се обърне и да се метне към прозореца. Прелетя с главата напред над перваза, докато гранатата експлодираше отвън с тътен, който отекна в гърдите му. Докато летеше, държеше ръцете си изпънати напред, като стреляше към изхода.

Противникът му изобщо не трепна. Лежеше по корем, скрит зад прага, и стреляше в параклиса. Грей усети как нещо опари бицепса му, докато падаше на мраморния под, след което се плъзна настрани към тялото на първия, когото беше застрелял.

Легна по гръб, използвайки тялото на убития като щит, и стреля над него.

Положението беше неудържимо — и това се доказа в следващия миг.

Откъм вратата отекна познат гръм. Гранатата профуча покрай носа му, удари се в олтара и рикошира право към него. Грей обаче очакваше подобна атака, така че преобърна трупа, затисна гранатата с гърдите му и се сви на кълбо, така че бронежилетката на мъртвеца да го предпази. С крайчеца на окото си видя как противникът му се скрива до вратата, за да избегне ударната вълна.

Експлозията го изхвърли нагоре и Грей полетя сред облак от кръв и дим, след което се стовари обратно долу. Но вместо да падне на пода, полетя през него, тъй като ударната сила беше пръснала дебелата мраморна плоча, покриваща скритото стълбище.

Стовари се тежко върху тъмните стъпала.

Оглушен и замаян, с писнали уши, Грей бавно се надигна на колене, после се изправи. Олюля се сред отломките и подаде глава през дупката. Пушекът изпълваше затъмненото помещение. От едната страна сияеше правоъгълник, бележещ вратата на параклиса. В него се надигна силует.

Противникът му.

Скрит в пушека, Грей без бързане вдигна пистолета си. Някак си беше успял да го задържи в дясната си ръка. Направи всичко възможно да се прицели добре и изстреля последния куршум.

С мрачно задоволство видя как противникът му се свлича на земята.

„Успях“.

Краката му се подгънаха и той падна настрани на тъмните стъпала. Всичко пред очите му се размаза… но после отдолу светна ярка светлина и освети две неясни фигури.

Нечии ръце се вкопчиха в раменете му.

— Грей?

Беше Лена.

Той издиша с мъка и от устните му се изтръгна име:

— Сей…чан…

13:15

Следващият куршум отчупи крилото на ангела в градината.

„Девет…“

Скрита зад статуята, Сейчан броеше изстрелите на азиатската убийца с чадъра. Ако оръжието ѝ бе същото като онова, което бе взела от убития в пещерата — китайски QCZ-92, — двойният пълнител имаше петнайсет патрона, което означаваше, че „екскурзоводката“ все още разполага с достатъчно боеприпаси.

Последните две минути бяха свирепа игра на котка и мишка в църковната градина. Силни експлозии откъм параклиса горе прекъснаха битката им. Сейчан се възползва от тях да се мята от едно прикритие към друго и да накара противничката си да пилее патроните си.

През цялото време се мъчеше да потисне страха си за Грей, да не обръща внимание на автоматичната стрелба горе. Трябваше да се съсредоточи. Убийцата беше добре обучена, със студено сърце като нейното.

Сейчан зърна за миг жената, докато танцуваше през градината и скриваше тялото си с експертното въртене на адския си чадър. Изглеждаше на не повече от двайсет, може би дори по-малко. Правата ѝ черна коса бе разделена на път по средата и се спускаше настрани към ушите. Сейчан прецени, че е висока най-много метър и половина, цялата гъвкави мускули — тяло, създадено за скорост, което жената използваше в своя полза.

Сейчан неведнъж се опита да стигне до избития от ръката ѝ пистолет, но противничката не ѝ позволяваше. Останала само с ножове за мятане, Сейчан вече беше запратила два по жената. Първият разряза плата на чадъра, но не улучи мишената зад него, а вторият беше блокиран с експертно завъртане на металните ребра.

Свита зад статуята на ангела, Сейчан бръкна под разкъсания край на расото и измъкна последния нож от ножницата на глезена си.

„Този не бива да пропуска“.

Използва полираната стоманена повърхност да наблюдава противничката си, без да се открива. Видя в отражението как жената се приближава, като заобикаля отстрани за по-добър изстрел. Тялото ѝ беше изцяло скрито зад чадъра, тъмните ѝ очи проблясваха от време на време отстрани, но никога на едно и също място.

Зад нея ясно се виждаше задната врата на църквата, която още беше открехната. Вътре се движеха сенки. Хората бяха твърде уплашени, за да изтичат на открито при цялата тази стрелба и експлозии. Чуваше детски плач и гласовете на родителите, които се опитваха да успокоят децата. Несъмнено вече се бяха обадили на полицията.

Но помощта нямаше да пристигне навреме.

Така че Сейчан изчака жената да излезе на пътеката и направи последния си ход. Направи лъжливо движение към лявата страна на статуята, сякаш отново искаше да стигне до захвърления пистолет, и насочи противничката си натам. После рязко се хвърли в обратната посока, като се извъртя под лявото крило на ангела.

Докато изскачаше от прикритието си, замахна ниско с ножа. Той полетя от пръстите ѝ, мина през чадъра и улучи заблудената за момент жена в прасеца.

Сейчан се хвърли на земята, претърколи се през рамо и се скри зад някаква циментова саксия. Надникна през тръните на розовия храст и видя как противничката ѝ залитна назад по пътеката. Въпреки това не издаде нито звук и продължи да държи тялото си напълно скрито зад чадъра. И въпреки че отстъпваше, стреля през чадъра по Сейчан. Макар да стреляше напосоки, два куршума успяха да улучат пръстта в саксията.

Беше адски добра.

„Но аз съм по-добра“.

Когато най-сетне спря и събра сили да поднови атаката си, противничката ѝ вече се бе доближила твърде много до вратата на църквата — където я искаше Сейчан, след като зърна съюзник вътре. Вниманието на убийцата бе изцяло насочено към Сейчан и тя не забеляза тъмната сянка, която се измъкна от вратата зад нея.

Сейчан се усмихна доволно.

„Не съм единствената монахиня, за която трябва да се безпокои“.

Сестра Клара се хвърли върху жената. Замахна с тежкото месингово разпятие и го стовари върху тила ѝ.

Убийцата изпусна чадъра. Порив на вятъра го понесе през градината. Жената рухна на колене, после на една страна.

Сейчан се втурна напред, като грабна в движение пистолета си. Стигна убийцата и видя, че черните ѝ очи са се подбелили. По чакъла се стичаше кръв. Въпреки това гърдите на жената се надигаха и спускаха.

Беше жива.

Но не за дълго.

Сейчан вдигна пистолета към бледото ѝ чело, но сестра Клара застана между нея и целта ѝ и каза твърдо:

— Не.

Сейчан изгледа кръвнишки монахинята, но сестра Клара не помръдна от мястото си. Сейчан видя решимостта и състраданието на лицето на младата жена. Монахинята можеше да бъде подтикната към насилие, за да защити невинните вътре, но определено нямаше да допусне хладнокръвно убийство.

Сейчан изръмжа, но беше задължена на монахинята за помощта ѝ. Освен това си даваше сметка, че биха могли да изтръгнат информация от убийцата, след като дойде в съзнание. Ако имаше възможност, Грей щеше да иска да я разпита.

Погледна нагоре към параклиса. Той още беше забулен от дим. Стрелбата беше престанала преди около минута. Но какво означаваше това?

Нетърпелива и разтревожена, Сейчан взе оръжието на убийцата, което бе още горещо от стрелбата, и го подаде на монахинята.

— Знаеш ли как да го използваш?

Клара отстъпи крачка назад.

— Да, но…

— Или ще я пазиш, или ще я застрелям.

Клара преглътна и взе оръжието. Сейчан изчака монахинята да насочи дулото към безжизнената фигура на убийцата и едва тогава се обърна и се втурна нагоре по стръмните стъпала. С всяка крачка страховете, които досега бе потискала, се разпалваха все по-силно в гърдите ѝ.

„Само да си посмял да ми умреш, Грей!“

13:18

Роланд излезе от тайния тунел, протегна ръка и помогна на замаяния Грей, като почти го измъкна от тъмния отвор. Дрехите му бяха станали на парцали, кожата му кървеше от десетки драскотини. Раната на главата кървеше обилно и кръвта се стичаше по лицето му.

„Но ти спаси живота ни“.

Грей изпълзя до олтара и седна. Надигна бутилката вода, която Лена му беше дала долу. Сега тя стоеше на стража при вратата.

— Идва някаква монахиня — разтревожено каза Лена. — С пистолет.

Роланд се стресна.

Грей се надигна на колене и извади пистолета си.

Лена се обърна към тях и този път в гласа ѝ се четеше облекчение.

— Сейчан е.

Грей тупна обратно по задник и изпъшка:

— Слава богу!

След секунди Сейчан влетя в параклиса като някакъв черен ястреб. Прецени всичко с един поглед и очите ѝ се спряха върху зейналата в пода дупка.

— Май сте били заети — отбеляза тя.

— А ти май имаш ново призвание — изхриптя Грей и погледна раздраното ѝ расо. — Тези цепки са доста съблазнителни. Допадат ми.

Роланд се намръщи на непристойните му думи, но долови загрижеността им един за друг и обичта им и не каза нищо.

— Стига глупости — каза Сейчан, отиде при Грей, подаде му ръка и му помогна да се изправи. — Да се махаме преди да се е появил още някой.

Той се усмихна.

— Благодаря, скъпа.

— Все някой трябваше да ти измъкне задника от огъня.

— Е, малко закъсня за това. — Грей закуцука към вратата, после погледна назад към скритото стълбище и на лицето му се изписа недоумение.

— Първата граната, която се търкулна преди плочата да се затвори… какво стана с нея?

— Полетя покрай нас и падна по стъпалата — отвърна Лена.

— Взриви се в пещерата долу — каза Роланд. — Главата ми още кънти от взрива.

— Но поне главите ни са си все още на раменете — добави Лена.

— Ами Мадоната на Кирхер и скелетът?

— Проверихме… преди да се стовариш отгоре ни. — Роланд поклати глава. — Гранатата е избухнала в краката на Мадоната. Бронзовата статуя се е катурнала и цялата е смазана и обгорена.

— А костите са станали на прах — Лена въздъхна. — Все пак разполагаме с онова, което прибрахме. Да се надяваме, че ще успеем да…

Отвън проехтя изстрел.

Роланд се обърна към вратата, но Сейчан се втурна покрай него, като изблъска Лена навътре в параклиса.

Насочи пистолета си надолу по стълбището — и изруга.

Роланд изтича до прозореца, от който се виждаше църковният двор, и видя паднала на пътеката монахиня. Видя и как някаква жена прескача през оградата и изчезва.

— Какво става? — попита Лена.

Без никакви обяснения Сейчан се втурна навън.

Грей закуцука след нея. На вратата се обърна и нареди:

— Стойте тук!

След като останаха сами, Роланд погледна Лена.

Тя прехапа устна, поклати глава и изруга:

— Майната му.

Макар че не би избрал точно този израз, той напълно споделяше чувствата ѝ. Беше му писнало да се крие в сенките и да чака безпомощно. Твърдо решени, двамата с Лена излязоха от димящия параклис и се затичаха надолу по стъпалата.

Сейчан стигна двора доста преди тях, клекна до сестра Клара и провери пулса ѝ с лявата си ръка — с дясната държеше пистолета и се оглеждаше за възможна опасност.

Роланд и Лена стигнаха двора няколко крачки след Грей, който се олюляваше от изтощение.

— Какво стана? — попита той и забърза напред.

Сейчан се обърна към тях. Лицето ѝ беше буря от емоции, повечето мрачни и гневни.

— Оная мръсница я е пробола със собствения ми нож! Измъкнала го е от крака си и я е намушкала. Не се сетих да го взема, преди да дойда при вас.

Роланд клекна до сестра Клара и с облекчение видя, че е жива, макар и тежко ранена. Кръвта се бе просмукала в одеждите ѝ и течеше около стоманената дръжка, стърчаща от корема ѝ.

— Опитах да я застрелям… — изхриптя Клара. — Беше твърде бърза.

— Не говори — каза той. — Ще се оправиш.

Клара го погледна умоляващо.

— Простете, отче.

— Няма какво да ти прощавам, дете мое. — Роланд погледна към другите, неуверен какво да прави.

Далеч откъм долината долетяха сирени. Две монахини изскочиха от задната врата на църквата. Едната носеше червено пластмасово куфарче за първа помощ.

— Трябва да се махаме оттук — каза Сейчан и се изправи.

Лена се поколеба.

— Но сестра Клара…

Роланд стисна ръката на монахинята. И той отказваше да я остави.

— Не мисля, че е засегнато нещо важно — каза Сейчан. — Ще оцелее, докато дойде помощта.

Думите ѝ бяха безжалостни, но Роланд чу и болката и вината в гласа ѝ.

Сестра Клара впери поглед в него и прошепна слабо, но решително:

— Вървете. Каквото и да целят онези potwory, спрете ги.

— Обещавам — каза Роланд.

Лена кимна.

Роланд се изправи, дръпна се настрани и остави младата монахиня на грижите на сестрите ѝ. Обърна се към Грей и Сейчан. Не беше сигурен до какво ще доведе всичко това, но в едно беше сигурен.

„Няма да наруша обещанието си“.

15.

30 април, 19:22

Пекин, Китай

— Сега пък къде ни водят? — измърмори сърдито Ковалски.

Мария поклати глава — нямаше никаква представа, също като него. Седеше до едрия мъж на задната седалка на електромобила, който пътуваше през дебрите на подземния комплекс. Забеляза, че Ковалски докосва превръзката на лицето си, и си спомни разказа му, че Баако го е нападнал. Спомни си също и тайния сигнал, който ѝ беше пратил.

[Лъжа]

Тревогата за Баако я изгаряше, а с нея и чувство за вина. Представи си Баако сам в това странно и чуждо място. Сигурно беше ужасен. Искаше ѝ се да може да иде при него, да го утеши, но в момента не се движеха натам.

След като им показа фосилните останки на новооткрития хоминид — Homo meganthropus, — генерал-майор Дзяйин Лау нареди да ги закарат на друго място. Самата тя седеше отпред до шофьора и говореше по мобилния си телефон. От резкия ѝ и гневен тон личеше, че чете конско на някого.

Електромобилът забави ход и спря пред висока двойна врата. Там ги чакаше мъж с маскировъчна униформа, застанал сковано и със стоическа физиономия. Беше братът на Гао, Чан Сун.

Дзяйин се обърна към тях и нареди:

— Останете тук.

После слезе и отведе Чан настрани.

— Къде си мисли, че можем да отидем? — измърмори Ковалски.

Зад тях спря вторият електромобил с д-р Арно и двама въоръжени войници. Смушкаха Арно да слезе и го поведоха към тях. Палеонтологът погледна високите врати — по тавана вървяха релси, които минаваха над тях — и каза:

— Май приближаваме причината да ви доведат тук, доктор Крандъл.

Мария си мислеше същото. След като бе видяла останките, беше разбрала, че китайците търсят начин да съберат специфични секвенции ДНК от костите на гиганта, за да създадат по-силен войник.

„Но колко далеч са стигнали?“

Арно скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше разтревожен от същата мисъл.

— Доколкото разбирам, със сестра ви се опитвате да докажете, че Големият скок напред в човешкия интелект се дължи на внасянето на нови гени, получени от кръстосването на ранния човек с неандерталците.

— В общи линии хипотезата ни е точно такава. Че тази хибридизация е създала малко племе способни на по-големи интуитивни скокове индивиди, които са гледали на света по по-различен начин от родителите си.

— И че Големият скок напред се дължи на тази шепа уникални същества.

Тя ясно усети неверието му.

— Множество статистически модели подкрепят тази теория. Познанието е като вирус, способен да расте експоненциално при подходящите условия. Достатъчна е творческата енергия и иновациите на съвсем малка група свръхусъвършенствани индивиди, за да се промени светът — да се разпространят нови идеи, нови инструменти, нови методи в изкуството и ритуалите. Всъщност това е една от опасностите по този път. Ако подобни свръхусъвършенствани индивиди бъдат създадени днес, резултатът може да промени света.

— Или да доведе до края му — добави Арно, загледан към Дзяйин. — Особено ако попадне в неподходящите ръце.

Мария го разбираше.

— Колко близко бяхте със сестра си до постигането на целта? — попита той.

Тя си представи Баако — модел на същата хибридизация, показал вече изумителен напредък в познанието. Макар че с Лена бяха постигнали значителен напредък в тази посока, много неща си оставаха неизвестни.

Призна го на глас.

— Гените, които засягат интелигентността, все още не са добре изучени и вероятно включват сложно взаимодействие на множество секвенции. Това, което изследваме, е нова територия.

— Но вие със сестра ви сте пионери, които са започнали да оставят диря по тази територия. — Погледът му не се откъсваше от двамата китайски офицери. — Сега трябва да внимавате кой я следва.

Междувременно разговорът между Дзяйин и Чан ставаше по-разгорещен. Мария чу на няколко пъти името на Лена сред неразбираемите думи на мандарин. Очевидно нещо не беше минало според плана. Но какво означаваше това за участта на сестра ѝ?

— Май в Италия лайното е уцелило вентилатора — обади се Ковалски, скръсти ръце и пусна доволна презрителна усмивка. — И се досещам кой е хвърлил лайното.

19:29

— И нямате представа къде са се дянали? — попита Дзяйин. Стоеше със скръстени ръце и чакаше подполковник Чан да обясни поредния си провал.

Той сведе глава. Мълчанието му беше достатъчен отговор.

Вестите от Италия бяха лоши. Не само че Лена Крандъл се беше измъкнала от клопката на екипа, подбран лично от Чан, ами и италианските специални служби бяха открили труповете на хората им.

— Италианците могат и да заподозрат кой ги е изпратил — каза Чан, — но въпреки това сме в състояние да отричаме. Хората, които пратих, бяха призраци, сенки без официално досие в Народната освободителна армия. И не са били убити никакви местни, така че станалото лесно може да се изкара като терористична атака срещу християнска цел.

Макар че преценката му вероятно щеше да се окаже вярна в дългосрочен план, това не омаловажаваше по-големия му провал. Сестрата на Мария отново се беше измъкнала.

Чан осъзнаваше това и се опита да намали вината си, като насочи обвиненията другаде.

— Ако ми бяхте казали, че имате човек на място, може би операцията щеше да даде по-положителен резултат.

Устните на Дзяйин се изкривиха в сурова усмивка.

— Duì — съгласи се тя. — Но поне старши лейтенант Вей оцеля и в момента е по петите на целите.

Старши лейтенант Шу Вей беше сред най-младите членове на специалните сили на военен окръг Ченду, носещи кодово име Сокол, специализирани в придобиване на цели, саботаж и внезапни удари. Освен това беше племенница на Дзяйин, дъщеря на сестра ѝ. Дзяйин беше използвала връзките си във военното разузнаване, за да я включи тайно в тази мисия, та да се намеси при нужда.

— Старши лейтенант Вей научи също кой съпровожда Лена Крандъл и онзи хърватски свещеник — продължи Дзяйин. — Американци са, вероятно секретна група, свързана с военните. От разговора с една монахиня преди атаката Вей е научила също какво търси групата на Лена.

— И какво? — попита Чан, този път с по-покорен тон.

— Информация за свещеник от седемнайсети век. Атанасий Кирхер.

Чан се намръщи, видимо смутен — също като Дзяйин, но тя успя да продължи с безизразна физиономия:

— Вей ще продължи в тази насока, за да определи как това необичайно проучване може да застраши целите ни… и да елиминира Лена Крандъл.

— Но аз си мислех, че искате да я заловим жива.

— След толкова много провали от ваша страна стигнах до заключението, че подобен план е твърде рискован. За безопасното ѝ залавяне е нужна деликатност, която вече не можем да си позволим. Затова Шу Вей събира от собствената си част ударен екип, който да преследва и елиминира тази заплаха веднъж завинаги.

Чан изпъна гръб.

— В такъв случай съм сигурен, че с моя подкрепа…

— Няма да е необходимо. Очевидно имате предостатъчно грижи тук.

Използва момента, за да го вбеси още повече.

— Убедена съм, че след като вниманието ви е насочено изцяло тук, поне ще можете да се погрижите за сигурността на комплекса. — Погледна го с презрение. — Разбира се, всеки нов провал ще наложи по-сурово наказание.

И кимна към двойната врата.

Макар физиономията на Чан да оставаше гневна, в очите му проблесна страх.

„Добре“.

Тя се обърна към Мария и останалите.

„А сега да покажем на новодошлите какви са последствията от провал“.

19:27

„Ето ги и неприятностите“.

Ковалски гледаше как китайската генералка върви към тях. Изглеждаше му прекалено доволна и това изобщо не му харесваше.

— Елате — каза тя, когато стигна до тях. — Нека ви покажа какво постигнахме — и как можете да помогнете.

Даде им знак да я последват и нареди на въоръжения ескорт да изостане.

— Това май не е обиколка по желание — промърмори Ковалски на Мария.

Тя не отговори, но той видя нервността на пребледнялото ѝ лице. Китайците искаха експертизата ѝ като генетик за нещо — но за какво?

Стоманените врати се отвориха и ги лъхна миризма на животни, антисептици и белина.

Отвъд прага имаше огромно бяло помещение с блестящо оборудване. От едната страна имаше клетки; покрай другата стена бяха наредени десет метални маси. Ковалски си помисли, че приличат на маси в морга. С изключение на това, че двете най-близки приличаха на гинекологични.

Една от масите, изглежда, беше използвана неотдавна. Облечен в бяло работник миеше с маркуч кръв и тъкан по наклонената повърхност, като насочваше отпадъците в металната кофа в края. По-смущаващото бе, че на лавицата зад масата бяха наредени стъклени съдове, в които имаше органи, включително сърце с прекалено големи размери.

Ковалски преглътна с отвращение и извърна поглед.

В металните клетки от другата страна имаше онова, което Ковалски би очаквал да види в подобна лаборатория — бели мишки, обърнали розови муцунки към тях, зайци, самотно шимпанзе, свито в дъното на по-голяма клетка. Ръцете му бяха обръснати целите, както и темето му.

Преди Ковалски да успее да се зачуди каква е причината за тази прическа, отговорът се появи в следващата клетка. Младо шимпанзе се взираше в тях и големите му кафяви очи ги следяха. Очите му бяха единственото, което бедното създание можеше да движи. Около врата и раменете му имаше стоманен лист, очевидно предназначен да го обездвижи и да не му позволява да си вдига ръцете. Нуждата от подобно ограничаване бе очевидна: темето на шимпанзето липсваше и се виждаше мозъкът му. От влажната розова повърхност стърчаха разноцветни електроди, свързани с апаратура до клетката. Шимпанзето тихичко скимтеше.

— Мамка им на тия… — започна Ковалски, но затвори уста, щом генерал Лау погледна назад към тях. Моментът не бе подходящ да обижда домакинята — поне засега.

— Лаборатория за вивисекции — прошепна Мария. Очите ѝ бяха станали като стъклени от страх, а може би и от сълзи.

В следващата клетка малка човекоподобна маймуна — може би невръстна горила — се беше вкопчила в дървен стълб, увит с опърпан килим, сякаш се притискаше в майка си.

Французинът забави крачка, за да се вгледа по-внимателно в дребната фигурка, заровила уплашено лице в единствената утеха в това място на ужаси. Челото му се сбърчи и той хвърли тревожен поглед към Мария, но преди да успее да заговори, генерал Лау ги поведе още по-бързо навътре в лабораторията.

— Насам.

Целта ѝ като че ли беше голям прозорец в другия край на помещението, заемащ цялата задна стена. Зад дебелото стъкло се откриваше голяма зала, осветена отгоре.

— Вижте какво успяхме да постигнем дотук благодарение на техниките, усъвършенствани от вас и сестра ви, доктор Крандъл — каза генерал Лау.

Ковалски пристъпи напред заедно с Мария и д-р Арно. Погледна надолу в огромната зала и този път не успя да се сдържи и викна:

— Мамицата ви…

19:48

Монк и Кимбърли Мой седяха на една пейка в парка до река Нанчан. Тъмната река, осветявана тук-там от улични лампи, минаваше през центъра на зоологическата градина. Недалеч спирката за корабчета, която беше затворена в този час, предлагаше разходка през парка до Летния дворец. Монк имаше добър изглед към реката и мостовете ѝ.

— Какво мислиш? — тихо попита той.

Кимбърли разтри прасеца си. Бяха ходили здравата през последните три часа — първо през зоопарка, после на бавна обиколка отвън. Накрая стигнаха северната страна, след като бяха направили почти пълна обиколка на зоологическата градина.

— Определено е от по-новите военни хеликоптери на китайците — каза тя, без да вдига глава. — Модел Z-18А, ако не се лъжа, за транспортиране на персонал и товари.

„И определено достатъчно голям да побере горила в клетка“.

Монк беше забелязал хеликоптера на една площадка в този невзрачен ъгъл на парка, недалеч от големия аквариум на зоологическата градина. От външната страна на оградата успя само да зърне туловището на машината. За да не събудят подозрение, двамата бяха продължили до този парк и бяха седнали на пейката, откъдето още имаха частичен изглед към военния хеликоптер.

— Доста оживена дейност кипи там — отбеляза Монк.

През последните десет минути униформени мъже влизаха и излизаха и предимно товареха сандъци в хеликоптера. Машината, изглежда, се готвеше да излети. Монк се боеше, че китайците може да преместят отново отвлечените, и наблюдаваше внимателно за въоръжен ескорт, водещ някаква група към площадката.

— Иска ми се да можех да приближа повече — каза той. — Да се уверя, че вече не са на борда.

— И какво щеше да направиш? — попита Кимбърли. — Районът е пълен с военни. Докато не се уверим, че отвлечените са още тук, само рискуваш ненужно да се издадеш.

Права беше, но той не можеше да понася да седи бездейно и да чака някакъв знак.

Силно боботене привлече вниманието му към улицата. Голям бронетранспортьор с вездесъщата червена звезда профуча покрай тях и наби спирачки пред северния портал на парка. От задната му врата се изсипаха войници, а един се подаде през люка на покрива, за да заеме позиция зад оръдието. Войниците се разгърнаха пред портала. Две двойки се отделиха и тръгнаха в противоположни посоки, явно за да претърсят периметъра на зоологическата градина.

Монк предположи, че и другите портали са отцепени по подобен начин, и побутна Кимбърли.

— Това брои ли се за знак, че приятелите ни още са някъде тук?

Тя кимна.

— Но може и да е знак, че китайското разузнаване знае, че сме тук. Или поне подозират нещо.

Стисна ръката му и Монк разбра какво му казва без думи.

„Време е да се махаме“.

Станаха и започнаха да се отдалечават по крайбрежните алеи. Двамата войници вече се приближаваха. Монк вървеше плътно до Кимбърли, преструвайки се на обикновен турист. Вървяха, без да бързат. Монк беше вдигнал ръка и държеше лицето си извърнато от войниците. Очакваше всеки момент да чуе вик, заповед да спрат, но вместо това зад него се чу рев, съпроводен от познатия тътен на тежки ротори.

— Не поглеждай — каза Кимбърли и стисна ръката му.

Монк не изпитваше нужда да поглежда през рамо. Много добре можеше да си представи как хеликоптерът се издига от площадката в нощното небе. Не знаеше дали Ковалски и Мария са на борда му, но въпреки това усети неприятното чувство на поражение.

Нямаха избор и продължиха да се отдалечават. Дори Ковалски и Мария да бяха още тук, зоопаркът беше отцепен от китайската войска и изгледите да ги спасят се свеждаха почти до нула.

— А сега какво? — попита Кимбърли.

— Ще чакаме — отвърна той, макар че отговорът не му харесваше. — Да се надяваме, че Кат и директор Кроу са получили нов сигнал от предавателя. В противен случай сме прецакани.

Кроу му беше съобщил, че спасителният екип е пристигнал в Пекин с различни полети от различни посоки. Петимата командоси бавно се събираха на мястото за среща в очакване да получат зелена светлина от Монк.

Той се намръщи.

„Май ще се наложи всички да почакаме още“.

След като се отдалечиха достатъчно, Монк погледна назад към зоологическата градина.

„Какво става там, по дяволите?“

19:50

Мария се мъчеше да проумее какво вижда.

„Не може да бъде…“

Стоеше с Ковалски и Арно пред извитите прозорци, гледащи към хабитат с размерите на баскетболно игрище. Залата изглеждаше изкопана в естествената скала, а в стените зееха черни отвори на пещери. Вниманието ѝ обаче бе насочено към дъното на ямата.

На три етажа под нея едри космати създания бродеха или клечаха сред изкуствени голи дървета от бетон, някои от които изглеждаха натрошени на парчета от тях. Всички бяха високи по осем-девет стъпки и тежаха поне по половин тон, тоест бяха два пъти по-големи от типичната планинска горила. Краката им бяха дебели като стволове на дървета, а ръцете бяха само малко по-тънки. Повечето се движеха тежко, като се подпираха на юмруци, но най-големият стоеше изправен, показвайки целия си ръст и сребристата си козина. Създанието погледна нагоре към тях и нададе беззвучен рев — видяха се пожълтели кучешки зъби с дължина почти педя.

Сребристият пазеше наскоро убитата си плячка и очевидно се чувстваше заплашен от наблюдателите. По разкъсаното тяло в краката му още имаше парчета от раздрана униформа, подобна на комбинезоните на работниците, които Мария беше видяла тук.

Преди да успее да се извърне, изправеният звяр се пресегна, сграбчи нещо и го запрати към тях. Мария отстъпи крачка назад, когато нещото удари стъклото, изумена от демонстрацията на сила и ужасена при вида на откъснатата ръка, която се плъзна по прозореца, като оставяше кървава диря.

Ужасната гледка я изтръгна от шока ѝ.

— Какво… какво е това? — попита тя.

— Наричаме го Ковчега. Тук наблюдаваме творенията си — отвърна генерал-майор Лау. — Не се различава много от вашата класна стая в центъра за примати.

Мария отказваше да приеме подобно сравнение. Поклати глава, мъчеше се да се отърси от ужаса.

— Това са горили…

— Хибриди — ненужно я поправи Дзяйин.

Мария вече беше разбрала, че съществата не са обикновени човекоподобни маймуни. Спомни си масивния череп на праисторическата горила Gigantopithecus blacki. Тези създания бяха с подобни размери и форма, но тя знаеше, че това, което вижда долу, не е възкресеният чудовищен вид.

— Предполагам, че за създаването на тези екземпляри сте използвали ДНК от онзи мегантроп, който ни показахте — каза Арно.

Дзяйин кимна.

— Да. Използвахме различни техники, като ги усъвършенствахме през годините по метода на пробата и грешката. Накрая прибягнахме до разработените от сестри Крандъл протоколи, които ускориха програмата ни. Но докато Мария и сестра ѝ използваха за своя хибрид неандерталска ДНК, ние добавихме гените от костите на мегантропа. — Тя махна към прозореца. — Все пак, също като Крандъл, избрахме за първоначалния модел горили. Резултатите са толкова забележителни, колкото се надявахме. Дори мускулатурата на тези образци се оказа изключително мощна — те са два пъти по-силни от обикновена горила и десет пъти повече от човека.

Мария се задъха от ужас. Студените думи на генерала отекваха в главата ѝ: „Прибягнахме до разработените от сестри Крандъл протоколи“.

Тя пак погледна надолу. Едрият сребрист се наведе над плячката си, вдигна нещо като черен дроб към муцуната си и го заръфа.

„Какво сме направили с Лена?“

— Разбира се, преди да преминем към опити с хора — продължи Дзяйин, — трябва да решим някои ключови проблеми.

Мария я погледна.

— Какви проблеми?

— Тези зверове се оказаха по-свирепи от обикновените горили и често се избиват помежду си, освен ако не им осигуряваме храна в изобилие.

Мария си спомни историята за мегантропите, как ловували съседните кланове, както и собствения си вид. Явно генетиката не беше предала само силата на хибридите, но и канибалската им жестокост.

„Възможно е двете дори да вървят ръка за ръка“.

Дзяйин изгледа Мария със студените си очи.

— Затова се нуждаем от помощта ви. Да намерим баланс между постигнатото тук и повишената интелигентност, с която сте надарили вашия опитен образец.

Мария си помисли за нежната душа на Баако. Не можеше дори да си представи как би могла да постигне баланс между неговата доброта и онова, което клечеше в този проклет Ковчег.

И го каза на глас.

— За да се постигне това, което искате, ще трябва да се филтрират стотици различни променливи, да не говорим за неизвестно колко епигенични фактори, които биха могли допълнително да усложнят нещата. За постигането на подобна цел, ако изобщо е възможна, ще са нужни десетилетия по метода на пробата и грешката.

— И ние смятахме същото — призна Дзяйин. — Именно затова продължихме да финансираме тайно вашето изследване.

„С посредничеството на Ейми Ву“ — горчиво си помисли Мария.

Дзяйин изправи гръб.

— После чухме за откритието на доктор Арно в планините на Хърватия.

Арно изглеждаше също толкова възмутен, че проучванията му могат да бъдат свързани по някакъв начин с ужаса тук.

— Какво общо има откритието ми с всичко това?

— Генетичният потенциал, скрит в костите на първото поколение хибриди между ранния човек и неандерталците. Ако успеем успешно да извлечем ДНК от онези останки, ще имаме шанс да открием и изолираме специфичните генетични фактори, довели до повишаването на интелекта на хибрида.

Мария скръсти ръце — осъзнаваше, че Дзяйин най-вероятно е права. С достъп до такава уникална ДНК определянето и извличането на специфичния код, лежащ в сърцевината на еволюционния Голям скок напред, беше възможно.

„Или най-малкото ще се ускори неимоверно“.

Започваше да разбира мащабите на всичко това. Онзи, който контролираше този уникален генетичен материал, щеше да има огромно преимущество в надпреварата в областта на биотехнологичните оръжия, която течеше с пълна сила. Онези кости можеха да се окажат Светия Граал на следващия етап на човешката еволюция. И не бяха само китайците. Дори отдел „Биологични технологии“ на АИОП си беше поставил за цел да разчете генетичния код на човешкия разум.

Нищо чудно, че китайците бяха действали така бързо и грубо. Тук крайната цел не беше доминиращото положение на една страна — а кой ще направлява бъдещето на човечеството.

— Да не забравяме и Баако — добави Дзяйин.

Лицето на Ковалски стана сурово.

— Какво имате предвид?

Дзяйин погледна през прозореца.

— Наред с проблема с агресията се натъкнахме и на друг, свързан с възпроизводството. Женските хибриди са плодовити, но всички мъжки са стерилни.

Мария знаеше, че това не е необичайно. Хибридите между родствени видове често бяха безплодни, както при кръстосването на магаре с кобила. Мъжките мулета бяха винаги стерилни, докато женските понякога запазваха плодовитостта си.

Арно повдигна въпрос, който имаше още по-пряко отношение към ситуацията.

— Повечето антрополози смятат, че същото може да се отнася и за неандерталските хибриди. Мъжките вероятно са били стерилни, докато женските може би все още са били в състояние да раждат жизнено потомство.

— Ако това е вярно — добави Мария, — в такъв случай неандерталските гени, които носим в себе си днес, са дошли от жените хибриди, а не от мъжете.

— И именно затова Баако е толкова важен — каза Дзяйин. — Доколкото разбрах, вашият опитен образец е бил изследван и се е оказало, че е способен да се размножава.

Мария вдигна ръка.

— Не е задължително. Засега генетически изглежда, че е така, но не можем да го знаем с абсолютна сигурност, тъй като Баако е едва тригодишен. Той е все още полово незрял. Ще са нужни още три или четири години, преди да можем със сигурност да преценим дали е плодовит.

— Може би — отвърна Дзяйин, — но ние не се интересуваме дали Баако може да се чифтосва физически. Нужно ни е само да секвенсираме продуктивната жизненост, скрита в Y-хромозомата му. Разбира се, още по-важни са уникалните неандерталски гени, за които е показано, че подсилват интелигентността му.

Стомахът на Мария се сви.

„Горкият Баако…“

— Но от друга страна — продължи Дзяйин, — бихме могли да получим всичко това от няколко проби на слюнка и кръв. И ще направим точно това, наред с биопсия на костен мозък. Но истинската му ценност се крие в това, че ще имаме достъп до уникалния строеж на мозъка му. Може да се окаже безценно да разполагаме с жив образец за изучаване и анализ на начина, по който се проявяват уникалните му гени.

— Възнамерявате да изучавате мозъка му? — Мария си представи поредицата скенери, които правеха на Баако още от раждането му. — Да видите как се развива?

— Точно така. Но вие със сестра си бяхте твърде консервативни в подхода си. Смятаме, че едно по-инвазивно проучване ще ни даде по-пълни резултати. — Дзяйин погледна назад към шимпанзето с оголения мозък, към който бяха свързани електроди.

— Открихме, че сме в състояние да поддържаме подобни образци живи в продължение на до две години. При по-големи образци бихме могли да удължим този срок почти двойно.

Мария осъзна, че възнамеряват да извършат същата операция върху Баако.

— Не — изтърси тя. — Няма да го позволя.

— Ще стане независимо дали го позволявате, или не. Хирурзите в момента подготвят всичко.

— Кога? — немощно попита Мария.

— Ще го отведат в операционната утре сутринта, след като си почине от пътуването.

Отчаяна, Мария затърси начин да попречи на това.

— Ако… ако го направите, няма да ви сътруднича. Ще трябва да ме застреляте.

Дзяйин хвърли поглед на Ковалски.

— Ако се стигне дотам, няма да сте първата, която ще застрелям. И няма да съм толкова милостива, колкото бях с професор Райтсън.

Мария погледна Ковалски.

Той сви рамене.

— Да правят каквото искат.

Въпреки перченето му тя видя как езикът му нервно облиза долната му устна.

Но Дзяйин не беше приключила. Кимна на въоръжения им ескорт и ги подкара обратно към стената от клетки. Спряха пред шимпанзето, което изскимтя от страх. Дзяйин отиде до апаратурата до клетката и завъртя едно копче.

Шимпанзето се замята в ремъците си и от гърдите му се изтръгна пронизителен писък. Очите му се изцъклиха и сякаш щяха да изхвърчат от черепа от болка.

— Престанете! — извика Мария.

Дзяйин продължи просто да си стои, без да обръща внимание на страданията на шимпанзето.

Друг обаче не остана безучастен.

Ковалски внезапно се хвърли назад, по-бързо, отколкото Мария можеше да си представи. Блъсна единия от войниците и сграбчи цевта на автомата му. Макар ремъкът на оръжието да оставаше на рамото на войника, Ковалски стигна до спусъка и го дръпна.

Автоматът изтрещя.

Куршумът прелетя между решетките на клетката и пръсна половината череп на шимпанзето. Писъкът замлъкна и тялото се отпусна безжизнено.

Ковалски незабавно вдигна ръце и отстъпи настрани. Двата автомата се насочиха към него. Дори Дзяйин беше извадила пистолета си. Мария очакваше Ковалски всеки момент да бъде екзекутиран.

Вместо това Дзяйин прибра пистолета в кобура си.

— Виждам, че вашият помощник има нежно сърце като вас. — Обърна се към Мария. — Но няма да може да помогне на вас с Баако. Ако искате животното да се чувства добре, доколкото е възможно във всичко това, очаквам от вас не само съдействие, но и резултати.

И махна на войниците да ги изведат от лабораторията.

— Беше дълга нощ — каза Дзяйин. — Ще ви отведат в стаята ви.

Мария се запъна.

— Чакайте! Искам да видя Баако. Да прекарам тази последна нощ с него.

Дзяйин я изгледа твърдо.

— Моля ви — замоли се Мария.

— Ако му направите нещо — предупреди Дзяйин и погледна назад към мъртвото шимпанзе, — дори неподходящ акт на милост, друг ще заеме мястото на шимпанзето.

Погледът ѝ се спря върху Ковалски.

Мария дори не беше помисляла да прави нещо подобно, така че просто кимна.

— Аз също искам да ида — каза Ковалски и докосна превързаното си лице. — Да помогна на доктор Крандъл да успокои Баако и да я защитя, ако се наложи.

Дзяйин въздъхна. Личеше си, че ѝ е дошло до гуша от спорове.

— Така да бъде. Ще наредя да ви донесат постелки. Но знайте, че ще бъдете наблюдавани през цялата нощ.

Мария се пресегна и докосна ръката на Ковалски в мълчалив знак на благодарност. Щом минаха през плъзгащите се врати на лабораторията за вивисекции, всичко се стовари върху нея изведнъж и едва не я смаза.

„Какво ще правим? Как ще погледна Баако, щом знам какво ще му се случи утре сутринта?“

Краката ѝ омекнаха; коленете ѝ започнаха да треперят.

Силна ръка я подхвана през кръста и я задържа на крака.

— Ще се оправим някак — прошепна ѝ Ковалски.

— Как? — Тя погледна нагоре към него.

Той сви рамене.

— Нямам представа.

— Тогава какво…

— Просто реших, че трябва да ти го кажа.

Странно, но честността му ѝ подейства успокояващо.

Той почти я вдигна, за да я настани в електромобила.

— Да идем да видим маймунчето.

20:44

Баако вижда майка си веднага щом двойната врата се отваря. В сърцето му пламва радост. Той скача към решетките и се вкопчва в тях, сумти към нея, показва ѝ колко е щастлив.

Докато се приближава, тя притиска юмруци към тялото си в жест, който той познава добре.

[Обичам те]

Той пуска решетките, започва да подскача и повтаря жеста.

[Баако обича мама]

Тя се усмихва, но не така широко, както обикновено. Той вижда тъга и загриженост в очите ѝ. Подушва и долавя миризмата на страха ѝ. Това го кара да тупне ръката си над лакътя с длан. Прави го само когато е уплашен.

Тя вижда това и потупва китки една в друга.

[В безопасност си]

Изчаква един от лошите мъже да отвори вратата. Мрази миризмата на тези други. Дълга черна пръчка се пъха между решетките и плюе огън към Баако. Той се страхува от него и се дърпа назад, но дълбоко в гърдите му се надига ръмжене и Баако оголва зъби.

Накрая вратата се отваря широко и мама влиза. Идва с другия, големия мъж, който може да говори с ръце. Вчера мама е изписала името му с букви [Д-Ж-О]. Направи го у дома, където Баако си имаше телевизор, легло, играчки и най-добрия си приятел Танго.

Баако се радва, че Танго не е на това лошо място.

Мама го прегръща. Притиска го и издава звуци, които са топли и пълни с обич. Той тихо изсумтява. Тя се дърпа назад. Той вижда сълзи на лицето ѝ. Тя ги избърсва с ръка, но се появяват още. Тя се извръща. Той отново изсумтява и посяга към бузата ѝ с опакото на дланта си.

Мама харесва, когато прави това.

Но сега тя не се усмихва и не го целува по носа. Вместо това от очите ѝ бликват още повече сълзи.

Той сваля ръка, а големият мъж — Джо — кляка пред него и се подпира на юмрук, както прави Баако. С другата си ръка започва да прави знаци и в същото време говори.

[Добре ли си?]

Баако поклаща глава. Обръща се така, че мама да не го вижда, и размахва пръсти пред гърдите си.

[Уплашен]

Джо се премества по-близо. Големите му ръце оформят думи.

[Ще се справим заедно… ти и аз]

Джо посочва мама.

[Заради нея… нали]

Баако кима и повтаря последния жест.

[За мама]

Голяма ръка посяга към раменете на Баако. Силни пръсти стискат здраво — но Баако знае, че мъжът не иска да го нарани. Баако се взира в очите му, после свива юмруци и ги раздвижва един до друг.

[Заедно]

Джо се ухилва и казва думи, които Баако знае.

— Точно така.

Междувременно лошите мъже са си отишли, но са хвърлили в клетката две навити постелки. Червени са и миришат на пера. Напомнят на Баако за възглавниците му у дома. Веднъж мама му се скара, задето раздра възглавниците със зъби, за да се добере до перата.

Мама и Джо развързват постелките и ги разстилат.

Обхванат от любопитство, Баако се намества между двамата.

Мама се обръща към него и полага глава на отворената си длан.

[Това са легла]

Баако кашля, не ѝ вярва. Понякога мама се закача с него. Тя обаче му показва цип. Той го изпробва, като го дърпа напред-назад.

Джо казва нещо, от което мама се разсмива. Звукът е приятен. После Джо показва на Баако как да разкопчае едно от леглата. След това мъжът пъха тялото си вътре, заедно с ръцете и краката, и се преструва на заспал.

Баако подушва по краищата. Джо и мама разговарят твърде бързо, за да ги разбере, но той наостря уши всеки път, когато чуе името си. Накрая мама го кара да яде още банани; после се напъхва в собственото си легло.

Баако се взира в двамата и си играе с ципа.

Джо подава ръка от леглото си и потупва мястото между него и мама.

Баако разбира и внимателно пристъпва там. Завърта се няколко пъти и Джо измърморва, когато Баако го настъпва, без да иска. После се намества и се свива между двамата.

Мама го целува по челото, както прави винаги вечер. Той се намества по-близо до нея и тя го прегръща. Той въздиша доволно.

За първи път на това място се чувства в безопасност.

Въпреки това протяга ръка към Джо.

Очите на мъжа светят в тъмното към него. После с тихо мърморене една голяма ръка се подава навън и намира ръката на Баако. Пръстите ѝ се свиват около неговите. Стискат веднъж и се отпускат — но не се отдръпват.

Джо поклаща глава. Чуват се приглушени думи.

— Сега доволен ли си?

Баако се взира в пръстите им и вижда мълчаливото послание там, ясно като всеки знак с ръце и пръсти. Една дума и обещание.

[Заедно]

Той затваря очи и отговаря на Джо със сърцето си.

Да.

16.

30 април, 17:44

Рим, Италия

— Смятаме, че китайците още държат Ковалски и Мария Крандъл някъде на територията на зоологическата градина — каза Пейнтър по сигурната линия.

Грей стоеше с телефона до прозореца на третия етаж на Папския университет. Свободният кабинет принадлежеше на един от някогашните колеги на Роланд, друг медиевист, който имаше свободна от лекции година. След като се измъкнаха от планините, Роланд беше предложил да се установят тук за следобеда и да преценят как да действат нататък. Свещеникът искаше да използва и огромната университетска библиотека, за да провери нещо, което смяташе, че може да се окаже важно за цялата тази история.

Грей бе използвал момента да докладва в щаба на Сигма.

— Нещо ново за джипиес предавателя? — попита той. — Успяхте ли да засечете още сигнали?

— Не, но като се има предвид засиленото военно присъствие в и около зоопарка, китайците вероятно са наясно, че знаем, че са замесени. Поне такава е преценката на Кат след обаждането на Монк.

Грей беше сигурен, че Кат се тревожи за съпруга си — и с основание. Лицето на Монк не беше точно от онези, които лесно ще се смесят с лицата на жителите на Пекин.

— Какъв е следващият ход на Монк? — загрижено попита Грей.

— Наредих на двамата да не се натрапват и да не будят повече подозрения. Кат прави каквото може с допълнителните връзки, за да научи повече, но засега нямаме представа за подробностите зад атаката на наша земя.

„Да не говорим за нападенията тук“.

Лицето и крайниците на Грей бяха целите в малки лепенки, а малкото открита кожа бе цялата в синини и натъртвания. Опита се да намери логика във всичко това.

— Китайците явно са искали онези кости от пещерата в Хърватия — каза той. — И това по някакъв начин е свързано с изследванията на сестрите Крандъл върху генетичния източник на човешкия разум.

— Вероятно да. Знаем, че китайците тайно са финансирали проучването на Крандъл чрез свой агент в Националната научна фондация, доктор Ейми Ву. Но отвъд това работим на тъмно. Трябва да разберем какво им е толкова важното на тези кости. Изглежда, че откриването им е задействало всичко.

— Работим по някои насоки — каза Грей. Вече беше разказал на Пейнтър какво бяха намерили в светилището Менторела и за връзката му с отец Атанасий Кирхер. — В момента китайците се занимават с този въпрос от чисто научна гледна точка, но може би ще успеем да научим повече, като следваме историческите следи, оставени от Кирхер.

— Защо смяташ така?

— Защото Кирхер очевидно е попаднал на нещо, което е сметнал за достатъчно важно, за да бъде запазено, и в същото време за достатъчно тревожно, за да се погрижи да остане скрито. Ако научим какво е това нещо, бихме могли да изпреварим китайците — или ако не друго, да разберем по-добре причината за интереса им към костите и изследванията на Крандъл.

— Нищо не пречи да направите каквото можете — каза Пейнтър, макар че в гласа му се долавяше известно съмнение. — В момента сме в безизходица, така че всяка нова информация би могла да се окаже полезна.

— Ще ви държа в течение.

Грей затвори, но остана при прозореца, загледан към улицата долу. Като че ли не ги бяха проследили от планината, но той знаеше, че един от китайския екип — жена — беше оцеляла и избягала. Кат следеше комуникациите на местните служби за сигурност от района. Някакъв фермер в района на Гуаданьоло съобщил за кражбата на мотоциклет от бараката му.

„Може и да е съвпадение“.

Огледа улицата за откраднат мотоциклет, но всички бяха или „Веспа“, или някакви други маломощни мотопеди. Погледът му се насочи към един прозорец на горния етаж от дясната му страна. Тухлената фасада около рамката беше леко почерняла, а прозорците бяха неотдавна сменени. Почти чу старата експлозия отпреди месеци. Прозорецът беше на старите кабинети на монсеньор Вигор Верона, архивист от Ватикана и професор в този университет.

Налегнаха го лоши предчувствия, когато си спомни за загубата на скъпия си приятел — и, разбира се, племенницата на Вигор. Жегна го чувство за вина.

„Рейчъл…“

Нечия ръка докосна рамото му и той трепна. Изобщо не беше чул приближаването на Сейчан. Мислеше си, че е в съседната стая и наглежда Лена, която дремеше на едно канапе.

Сейчан го прегърна през кръста и го накара да обърне гръб на прозореца. Вгледа се в очите му. Четеше ги с лекота, знаеше за какво съжалява.

— Майка ми навремето ми каза, че светът е пълен с духове — прошепна тя. — И колкото по-дълго живееш, толкова повече те преследват.

— А моята ми казваше да седя изправен и да не си опирам лактите на масата.

Сейчан само въздъхна на опита му да разведри обстановката. Наведе се и притисна устни в неговите, за да го накара да млъкне. Грей усети топлотата ѝ, вкуси я, вдиша лекия аромат на жасмин от кожата ѝ. Тя се дръпна, колкото да може да говори.

— Духовете ги има, за да ни напомнят, че още сме живи, че още имаме сърца, които бият, плът, която е топла, дробове, които се изпълват с въздух. — Устните ѝ отново докоснаха леко кожата му. — Никога не забравяй това… или смъртта им ще бъде за нищо.

Грей я придърпа към себе си, притисна тялото ѝ към своето, усети ударите на сърцето ѝ върху гърдите си и я целуна продължително.

„Няма да забравя“.

В ключалката на вратата изтрака ключ. Грей се освободи от прегръдката и ръката му легна върху кобура. Сейчан отстъпи крачка от него, между пръстите ѝ вече блестеше кама.

Вратата се отвори и на прага се появи разрошеният отец Новак.

Натоварен с куп книги, Роланд така и не забеляза напрегнатите им стойки.

— Мисля, че намерих нещо, което ще се окаже важно.

17:52

Суматохата събуди Лена и моментално я хвърли в паника. С разтуптяно сърце тя се надигна на лакът. После чу възбудения глас на Роланд от другата стая.

„Сигурно е научил нещо“.

Беше поискала да отиде с него — ако не за друго, то да види с очите си прочутата Грегорианска библиотека, — но редките книги, които възнамеряваше да провери той, не бяха достъпни за широката публика.

Разтърка очи, изненадана, че е успяла да се унесе в дрямка, пък било то и само за кратко. Когато бе затворила очи, беше сигурна, че страхът ѝ за сестра ѝ ще я държи будна.

„Явно съм по-уморена, отколкото си мислех“.

Погледна осветения от слънцето прозорец на малката лична стаичка на колегата на Роланд. Беше малко по-голяма от килер, с канапе и малка молитвена пейка под разпятие. Създаваше усещането повече за кабинет, отколкото за място за монашеско съзерцание.

Привлечена от вълнението в гласа на Роланд, Лена стана и отиде до вратата. В съседната стая под по-големия прозорец имаше малко бюро между високи лавици, пълни с прашни томове. В средата на помещението имаше широка маса и няколко стола около нея. Тук миризмата на тютюн и стар дим от лула се усещаше по-силно, сякаш колегата на Роланд току-що беше излязъл.

— Ела да видиш — извика я Роланд, докато стоварваше книгите на масата. — Ако не греша, това е направо изумително.

Интересът на Лена се засили, подклаждан от трескавия му глас и движения.

Роланд бръкна във вътрешния си джоб и внимателно извади стария дневник на отец Кирхер, който бяха намерили в бронзовата Мадона в параклиса. Остави го благоговейно на масата до другите книги. Позлатеният лабиринт блесна на слънчевите лъчи, струящи през прозореца.

Грей дойде при тях до масата, а Сейчан остана при прозореца, загледана в улицата долу. Предпазливостта ѝ беше напомняне за заплахата, която все още беше надвиснала над тях. Поведението ѝ помрачи любопитството на Лена, но само малко. Знаеше, че най-добрият начин да помогне на Мария е като разреши загадката зад всичко това.

Впери поглед в дневника на Кирхер — подозираше, че отговорите могат да се намерят между старите му страници. Докато пътуваха към Рим, беше успяла да го прегледа набързо. Дневникът беше изписан с прилежен почерк, изцяло на латински, между рисунки, карти и цели страници с числа.

— Значи си успял да научиш нещо от дневника на Кирхер? — попита тя.

Роланд се намръщи.

— Всъщност успях да го прегледам само отгоре-отгоре. Ще са нужни много часове, ако не и седмици, за да разберем напълно посланието, криещо се между страниците му. Но все пак постигнах известен напредък.

— Тогава какво търсеше в библиотеката? — попита Грей. — Така и не обясни.

— Исках да проуча картата от вътрешната страна на бронзовата Мадона. — Роланд извади айпада от раницата си и го сложи на масата. — Стори ми се позната. Виждал съм я в по-ранен труд на отец Кирхер.

Роланд включи устройството и зареди снимката на картата, направена от Лена.

На нея се виждаше нещо като остров с грубо отбелязани реки и две планини.

— И какво трябва да представя това? — попита Грей. Роланд вдигна глава. Лицето му преливаше от изумление.

— Няма да повярвате, освен ако не ви обясня подробно. На мен самия ми е трудно да повярвам.

Лена пристъпи към масата.

— Слушаме те.

Роланд почука с пръст екрана на айпада.

— Познах тази карта веднага щом я видях. По-пълна версия може да се открие в тома Mundus Subterraneus на Кирхер.

Лена си спомни как Роланд им беше показвал рисунки от книгата на йезуитския свещеник. Томът беше пълен както с практически, така и с фантастични илюстрации.

— Само да я намеря. — Роланд прелисти записките за отец Кирхер, които беше качил на устройството, включително пълната колекция на книгите му. — Ето.

Всички се загледаха в картата, копирана от страниците на Mundus Subterraneus.

Островът в центъра определено беше същият като онзи от бронзовата обвивка. Само че тук имаше повече подробности, както и имена и легенда в горната част, написана на латински.

Лена не успя да разчете много освен името, изписано в центъра на острова.

— Да не би да е това, за което си мисля?

Роланд се ухили и прочете на глас легендата:

— Situs Insulae Atlantidis, a Mari olim absorpte ex mente Egyptorum et Platonis descriptio. Или „Мястото на остров Атлантида в морето според египетски източници и описанието на Платон“.

— Значи това трябва да е Атлантида? — Скептичността на Грей се долавяше ясно в гласа му.

— Точно така. Според написаното от отец Кирхер в Mundus Subterraneus тази карта е съставена от карти, нарисувани на древни папируси, които открил при проучванията си върху Египет, и по информация от трудовете на Платон. Според разказа на Платон островът бил дом на представители на технологично по-развита раса, които били и велики учители. Египетските папируси също разказват за богоподобните жители на острова, които донесли даровете на знанието и мъдростта и учили първите им фараони.

Лена осъзна, че това много наподобява на тяхната теория със сестра ѝ — че Големият скок напред е бил предизвикан от малка група уникални индивиди.

— Трябва да разберете — продължи Роланд, — че легендата за тези велики загадъчни учители не се среща само у гърци и египтяни. Древните шумерски текстове също споменават за съществуването на раса от високи същества, наричани Наблюдатели. Ще откриете същите Наблюдатели и в еврейски текстове и дори в Библията. Но най-доброто свидетелство е от Книгата на Енох. Според този древен текст Наблюдателят на име Уриел научил Енох за движението на звездите. В същата книга се споменават имената на други Наблюдатели, както и на областите, в които учели.

Той извади една книга от купчината, отвори на отбелязана страница и зачете на глас:

— „Амазарак… им разкри всички тайни на билките… Баркаял им показа как да наблюдават движението на звездите… Акибеел ги посвети в тайните на знаците… Тамиел ги въведе в астрономията… Азарадел им разкри движението на луната“4.

Роланд остави книгата.

— Виждате, че сред древните култури се среща една и съща митология. — Обърна се към Лена. — А относно твоите изследвания върху хибридните видове на ранния човек, свитъците от Мъртво море споменават за кръстосването на тези Наблюдатели с други хора, като споменават и за раждане на потомство.

Лена преглътна. Мислено добави плът към костите на онази Ева на Кирхер и се запита дали древните хибриди между неандерталците и ранния човек не са източникът на тези легенди.

— Значи отец Кирхер е смятал, че Ева е една от тези атланти, от древните Наблюдатели? — попита тя. — Затова ли е нарисувал картата от вътрешната страна на бронзовата обвивка около костите ѝ?

— Възможно е. Помислете само. След като Мадоната е затворена, пустите очи на Ева завинаги ще гледат острова — мястото, което Кирхер вероятно е смятал за нейна роднина.

— Но това е доста голям скок за Кирхер — отбеляза Грей. — Да свърже костите с митовете за Атлантида.

Лена не беше съгласна и посочи скулптурата на Луната, която лежеше на масата до раницата на Роланд.

— Кирхер е отмъкнал това от праисторическата скулптурна изложба, която намерихме в пещерите. Подобно на нас, той със сигурност е разбрал, че хората, живели там, са били много по-напреднали, отколкото би могъл да очаква или да си представи някой. Спомни си как е объркал костите на мамут с останките на някакъв изчезнал вид гиганти. Едва ли му е било трудно да направи подобно фантастично заключение относно тези кости.

— Само че в този случай — с блеснали очи каза Роланд — почитаемият отец може да е бил прав.

Лена се обърна към него и този път не можа да скрие скептицизма си.

— Какво искаш да кажеш? Как е възможно?

Роланд погледна картата на екрана, после отново се обърна към тях.

— Защото аз знам къде се намира Атлантида.

18:07

Роланд изпита известно гузно удоволствие от смаяните им физиономии.

— Както казах, нека обясня подробно. Така по-добре ще разберете посланието, оставено от отец Кирхер.

Той увеличи изображението на острова от Mundus Subterraneus.

— Ако погледнете компаса от картата на почитаемия отец, ще видите, че сочи надолу, което означава, че северът е долу, а югът — горе.

— Обратното на повечето карти — отбеляза Лена.

— Точно така, но за онзи период не е било необичайно картите да се чертаят по този начин. — Пръстите му затанцуваха по екрана на айпада и отвориха изображението, което беше заснел в университетската библиотека. — Позволих си да завъртя картата и да отбележа съседните континенти на английски.

Показа им резултата.

Грей погледна картата.

— Ако не бъркам, Атлантида е поставена някъде в средата на Атлантическия океан… или поне някъде между Северна Америка и Европа.

— Което отговаря на написаното от Платон в диалога му „Тимей“. — Роланд грабна гръцката книга от купчината и зачете отбелязания откъс. — Според описанието на Платон Атлантида се намирала отвъд „пролива, който вие наричате Стълбовете на Херкулес…“, или иначе казано Гибралтар.

— Тоест Атлантида е извън Средиземно море — отбеляза Грей.

— Точно така. — Роланд посочи книгата в ръката му. — Но Платон казва също, че островът бил „по-голям от Либия и Азия, взети заедно“.

Грей се намръщи.

— Това прави Атлантида повече континент, отколкото остров.

— А кой континент се намира отвъд Гибралтар и близо до Северна Америка?

Грей потърка брадичка.

— Единственият континент там е Южна Америка.

— Именно.

Грей повдигна скептично вежди.

— Значи твърдиш, че остров Атлантида е всъщност континентът Южна Америка? — Посочи картата на Кирхер на екрана. — Макар да признавам, че бреговата линия наистина напомня на очертанията на Южна Америка, островът е нарисуван в средата на Атлантическия океан.

Роланд разбираше колебанието му, тъй като и самият той бе минал през същото интелектуално изпитание.

— Не бива да забравяте — каза той, — че нарисуваното тук е заимствано от по-стари карти. Възможно е древните картографи да са поставили континента неправилно или може би са избрали мястото, за да представят по-добре чертите на сушата.

Зареди на айпада още две изображения.

— Ако погледнете очертанията едно до друго, ще видите сходство не само в бреговата линия. Дори реките и планините като че ли съвпадат.

— Прав е — каза Лена, която се беше навела над екрана и сравняваше двете карти. — Амазонка… Ориноко… и останалите по-големи реки. Наистина съвпадат.

Грей махна пренебрежително с ръка.

— И въпреки това няма логика. Ако Южна Америка е Атлантида, дом на някаква велика империя на богоподобни учители, как така няма никакви сведения за съществуването им?

— Кой казва, че няма? — Роланд извади някакво археологическо списание от купчината и го плесна на масата. — В началото на 2015 година археолози от Хондурас с помощта на британски войници от САС открили руините на изгубен град в джунглата. Те смятат, че са намерили Сиудад Бланка, легендарния Бял град на златото, построен от загадъчна предколумбийска цивилизация, изчезнала много отдавна. Единственият разказ от първо лице за този град е на конквистадора Ернандо Кортес в писмата му до испанския крал от 1526 година. Той разказва за чудно място, чиито жители били потомци на някакъв маймунски бог и чиито деца още имали маймунски черти.

— Маймунски черти. — Лена се изправи и ги погледна замислено. — Ако конквистадорите наистина са попаднали на съществуващо племе хоминиди — или дори хибриди като Ева, — като нищо биха ги приели за някакви роднини на приматите.

— И това е само една история — каза Роланд. — Сателитните карти и радарите постепенно разкриват какво е скрито под джунглите на континента и попадат на пластове древни цивилизации, като някои руини са с хилядолетия по-ранни от ацтеките, инките и маите.

Грей още не изглеждаше убеден.

— Наистина ли вярвате, че някоя от тези древни цивилизации е била домът на Наблюдателите?

— Възможно е. Ако е била достатъчно напреднала в мореплаването, тази цивилизация би могла периодично да изпраща свои пратеници, които да разпространяват нови инструменти и знания. Възможно е някои от тях да са се заселили в чужди земи, да са имали деца и да са били асимилирани от множеството древни култури. — Роланд почука картата на екрана. — Или пък накрая са се оттеглили и са се скрили тук.

Лена бавно кимна. Въпреки това я безпокоеше още нещо.

— Но Платон не описва ли как Атлантида е била унищожена и потънала в морето? А доколкото знам, Южна Америка си е още на мястото.

Роланд махна с ръка към книгите.

— Не забравяйте, че гръцките и египетските истории са писани от хора, които не биха могли да проумеят наистина нещо толкова голямо като континент в океаните отвъд Гибралтар. А и при по-внимателно прочитане излиза, че описаният от Платон катаклизъм изглежда по-скоро като потъване на островен град, или може би на отделна част от по-голяма суша, която е била унищожена от земетресения и потоп.

— И въпреки това — не отстъпваше Грей, — дори ако отец Кирхер е смятал, че скритите под параклиса кости са били на Ева и имат нещо общо с древните Наблюдатели, къде ни отвеждат всички тези връзки с Южна Америка?

Роланд се усмихна.

— Водят ни към онзи град, към изгубения дом на Наблюдателите, към самото сърце на загадката, на която Кирхер посветил последните единайсет години от живота си — и всичко това може да обясни защо китайците откраднаха костите и са отвлекли сестрата на Лена.

18:12

Грей въздъхна: в последните думи на Роланд чу ехо от разговора си с Пейнтър Кроу — как следването на историческата следа, оставена от Атанасий Кирхер, може да доведе до отговорите, които им трябват, за да получат предимство пред китайците.

С известно нетърпение даде знак на Роланд да продължи — усещаше, че свещеникът има и други неща за разкриване.

— Давай нататък. Щом Кирхер е посветил последните си единайсет години на тайно изучаване на тази загадка, какво друго е открил?

— Не става дума толкова какво той е открил, колкото какво е открил скъпият му приятел епископ Николас Стено.

Грей помнеше това име от разказа на сестра Клара за възстановяването на светилището Менторела — как епископ Стено бил единственият колега, когото Кирхер допускал при строежа на параклиса, скрил костите на Ева. Младият му другар бил и напъпващ палеонтолог с жив интерес към вкаменелости и стари кости.

Роланд взе от масата книгата на Кирхер.

— Според дневника Кирхер пращал младия Николас по света с различни задачи. Почитаемият отец се нуждаел от очите и силата на младия мъж, за да разшири проучването си. Пращал го до Крит, до Египет, до Африка, а накрая и до Новия свят.

— Какво трябвало да търси? — попита Лена.

— Истината зад тези кости. — Роланд вдигна дневника. — Макар да нямах възможност да прегледам подробно всичко събрано тук, прочетох кореспонденцията на Николас Стено, копирана от Кирхер на тези страници, заедно с няколко карти от пътешествията му. Една от тях привлече вниманието ми и може би ще ни каже накъде да продължим.

Грей пристъпи към масата.

— Какво откри?

— За да разберете, първо трябва да видите това. — Роланд отвори ново изображение на айпада. — Това е друга карта от Mundus Subterraneus на отец Кирхер. Тя несъмнено изобразява Южна Америка с повече подробности.

Грей огледа объркано картата.

— Кирхер не е ли публикувал книгата си много преди да открие костите на Ева?

— Да — призна Роланд. — Създал е тази карта в опит да опише уникалната хидрология на континента и да покаже как реките извират от Андите и текат към морето. Обърнете обаче внимание на голямото подобно на кратер образувание в средата на Андите.

— Какво по-точно? — попита Грей.

— Отец Кирхер предполагал, че в Андите е скрит огромен резервоар, подземно море, което давало водите си на континента.

— Добре — предпазливо рече Лена. — Но какво общо има това с…

— Вижте и това — прекъсна я Роланд и отвори дневника на Кирхер. — Открих тази илюстрация в кореспонденцията от Николас. Копие на част от същата карта, но върху него е нарисувано нещо, което според мен е свързано с всичко това.

Роланд остави дневника на масата, за да го видят всички.

Наистина приличаше на близък план на същото подземно езеро, само че този път върху водата имаше нова илюстрация, която почти блещукаше.

Лена тихо ахна.

— Прочутият лабиринт на Минотавъра от Крит.

Грей си спомни разказа на Роланд за лабиринта и как същият символ бил открит върху скали не само в Крит, но и в Италия, Испания, Ирландия и чак във Финландия на север. Бил описан дори в индийските санскритски епоси.

Роланд ги погледна.

— Смятам, че Николас Стено, следвайки насоките от Хърватия и подбуждан от предположенията на отец Кирхер, е открил древния дом на онези Наблюдатели и го е отбелязал тук с този лабиринт.

Грей погледна огромното езеро върху рисунката.

— Спомена, че потъването на Атлантида може всъщност да е история за потънал град. — Посочи разтворения дневник. — Да не искаш да кажеш, че това може да е мястото?

— Възможно е. Поне Кирхер е смятал така, но, разбира се, той би могъл да обедини докладите на Николас Стено с разказа на Платон. Така или иначе, Николас е открил нещо в планините на Южна Америка. Нещо, което свързва всичко.

— Само да знаехме къде е това място — с нещо като благоговение рече Лена. — Представяте ли си да можем да идем там?

Роланд я погледна.

— Можем.

— Как? — попита Грей.

Роланд потупа с пръст нарисувания кратер.

— Защото знам точно къде се намира.

Грей погледна отново картата и разбра.

— Линиите, които се пресичат над мястото. Номерирани са.

— И отбелязват географската дължина и ширина. По времето на отец Кирхер ширините се изчислявали горе-долу по начина, по който го правим и днес, но за определянето на дължината се е използвал не Гринуичкият меридиан, а меридианът на Феро.

— И можеш да ги превръщаш? — попита Грей, който бе забелязал как искрите на възбудата проблясват по-ярко в очите на свещеника.

— Не само това, но и отбелязах мястото. — Роланд посегна към айпада и отвори карта със стрелка, сочеща координатите.

— В Еквадор — каза Грей.

Роланд кимна.

— Дълбоко в Андите. На осемдесет километра южно от Куенка.

Лена споделяше скептицизма на Грей.

— Но откъде можем да знаем дали нещо от това е важно? Вижте само, мястото се намира насред нищото.

Очите на Роланд блеснаха още по-ярко.

— Защото не сме първите, които следват уликите на Кирхер за този район.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грей, без да може да скрие изненадата си.

— От проучванията ми за докторската ми работа знам, че в началото на двайсети век е имало друг католически духовник, монаха Карлос Креспи, който бил захласнат по Атанасий Кирхер. Дори подражавал на почитаемия отец, като се посветил на науките толкова всеотдайно, колкото и на вярата. Отец Креспи бил запален ботаник, антрополог, историк и музикант. Накрая основал мисия в Куенка, където служил петдесет години, до смъртта си.

— Куенка ли? — каза Лена, загледана в картата на Еквадор. — Това е съвсем близо до мястото.

— Именно. Винаги ми се е струвало странно, че такъв надарен с таланти и знания човек като отец Креспи ще избере подобно затънтено село в Андите, където да прекара остатъка от живота си. Тоест, досега.

— Мислиш, че е отишъл там заради Кирхер ли?

— По задните лавици на библиотеката още има десетки трудове, събрани от почитаемия отец, повечето от времето, когато музеят на Кирхер в този университет затворил вратите си. Сред тях е и огромната му кореспонденция — бележки, писма, отговори, дори ранни чернови на трудовете му, някои от които така и не били публикувани. Повечето били забравени за векове и така и не били каталогизирани. Докато един човек не се заел с това.

— Нека позная — рече Грей. — Отец Карлос Креспи.

— Той помогнал за организирането на по-голямата част от колекцията, както и със сортирането и запазването на повечето от онези стари писма. Включително и на много писма от Николас Стено.

— Значи смяташ, че Креспи е научил от тези писма нещо, което го е отвело в Еквадор?

— Не мисля, че е схванал истинския мащаб на всичко това. Но явно е вярвал, че там има нещо важно, което си заслужава да се проучи.

— И затова е основал мисията си в Куенка? — попита Лена. — Като прикритие?

Роланд леко се намръщи.

— Не. Мисля, че е видял възможност да преследва интересите си, като в същото време следва истинското си призвание да помага на местните жители от района. Накрая бил много обичан от хората, на които служил.

— Ами търсенето му във връзка с Кирхер? — попита Грей. — То довело ли е до нещо?

Роланд се усмихна загадъчно.

— Довело е до загадка, която озадачавала археолозите десетилетия наред и която най-сетне трябвало да бъде решена с британска експедиция в Еквадорските Анди, в която участвали над сто войници и учени, водени от прочут американски герой.

„Американски герой ли?“

— За кого става дума? — попита Грей.

Роланд вдигна каменната сфера от масата и я задържа в дланта си, за да покаже съвършеното представяне на лунния пейзаж по половината ѝ повърхност.

— Експедицията била водена от Нийл Армстронг — отвърна той с широка усмивка. — От първия човек, стъпил на Луната.

Преди Грей да успее да реагира, зад него се чу рязък гневен вик:

— Онази кучка!

Грей се обърна и видя как Сейчан се извръща от прозореца и им маха да се разкарат.

— Бягайте! — извика тя. В очите ѝ се четеше паника.

18:22

Сейчан се метна над ъгъла на бюрото. Преди миг бе забелязала група монахини в тъмни одежди да излизат от главния вход на сградата на университета. Почти не им обърна внимание, докато една не се отдели и с леко накуцване се насочи към паркиран мотоциклет. Тази странност беше достатъчна да привлече вниманието ѝ. При бордюра монахинята внезапно се обърна, разгърна робата си и извади компактен автомат.

Докато жената се завърташе и насочваше дулото към прозореца, Сейчан зърна лицето под забрадката. Беше китайската убийца. Очевидно бе захвърлила маскировката си на екскурзоводка и бе влязла в ролята на монахиня, имитирайки предишния номер на Сейчан.

Докато Сейчан се хвърляше над бюрото, прозорецът зад нея се пръсна. Тъмен предмет прелетя високо над нея и отскочи от един рафт.

Граната!

Грей награби Лена с една ръка през кръста, грабна книгата на Кирхер от масата и блъсна Роланд към вратата.

Сейчан обаче нямаше да успее да стигне до изхода.

Щом прескочи бюрото, тя се плъзна по гръб по пода и се вмъкна под масата. Сви крака, изрита я и я преобърна на една страна като щит между нея и гранатата, която падна от другата страна на бюрото.

Експлозията разтърси стаята, гърмежът отекна в главата ѝ и едва не ѝ спука тъпанчетата. Ударната вълна я запрати заедно с масата към вратата насред дъжд от трески и облак задушлив дим.

Грей беше стигнал до коридора и се бе прикрил зад прага. Сграбчи Сейчан за глезена и я изтегли от кабинета.

Тя се претърколи, клекна и се огледа наляво и надясно за друга заплаха. Не забеляза нищо. В тази част на сградата се влизаше с карти за достъп — но след подобна суматоха всички предпазни мерки лесно можеха да бъдат заобиколени в хаоса, който щеше да последва.

„Което най-вероятно е била целта“.

Някой искаше да ги накара да излязат на открито.

Грей стигна до същото заключение и викна:

— Трябва да се измъкнем оттук! Но не през обичайните изходи.

— Мазето! — Роланд посочи коридора. — Там има сервизен тунел, част от стар римски акведукт. Води до изход на няколко пресечки оттук.

— Води — каза Грей и всички забързаха.

Сейчан ги последва, но нещо я гризеше. Тя погледна назад към тъмния облак, бълващ от кабинета. Спомни си летящите останки от взривеното бюро, но експлозията беше вдигнала предимно дим и шум.

„Не и шрапнели“.

Грей забеляза, че тя забавя крачка.

— Какво има?

Тя се обърна неуверено и му махна да продължава напред. Беше сигурна само в едно.

— Да се пръждосваме оттук.

19:31

Старши лейтенант Шу Вей седеше на запаления мотоциклет на точката за среща недалеч от Пиаца Навона. Слънцето се бе спуснало ниско и площадът беше изпълнен със сенки. Туристи и местни се разхождаха и бъбреха, насочваха се към откритите ресторанти за вечеря.

Никой не ѝ обръщаше внимание.

През последния час беше захвърлила маскировката и се бе отървала от автомата, като през цялото време поддържаше контакт с тримата, зачислени ѝ в Рим. Сега бе вдигнала телефона до ухото си и слушаше как се установява обезопасена връзка с Пекин.

— Докладвайте — каза строг глас.

Тя веднага позна гласа на генерал-майор Лау и изправи гръб, сякаш леля ѝ стоеше пред нея.

— Целите бягат. За съжаление разположените при изходите хора не са ги видели да излизат от сградата.

— Наистина за съжаление.

Шу настръхна от гнева, който чу в гласа ѝ. След случилото се в планината едва бе имала време да организира подобаващо засада. Все пак се бяха сдобили с това предимство единствено благодарение на нейната находчивост и бърза мисъл.

Преди да се измъкне от планината и да открадне мотора тя бе сложила проследяващо устройство на кормилото на единствената кола, останала на паркинга. Благодарение на него успя да проследи целите си и да ги доближи, след като стигнаха в пренаселения Рим. Беше пристигнала навреме да види как четиримата влизат в сградата на университета.

След това беше съвсем лесно да обезвреди една монахиня в една празна зала, да скрие тялото ѝ в някакъв килер и да облече дрехата ѝ. Без проблеми се поинтересува за пристигането на такава необичайна и опърпана група и научи къде са отишли. После видя как хърватският свещеник слиза в библиотеката. Последва го, за да се възползва от възможността да премахне една от целите, но преди да успее да забие кама между ребрата му, свещеникът влезе в отдел, където не можеше да го последва.

Въпреки това от запитванията му на бюрото бе научила достатъчно, за да разбере, че проучва задълбочено нещо. Спомни си, че монахинята, която бе нападнала в двора на светилището Менторела, ѝ беше казала, че групата е разпитвала за някакъв свещеник от седемнайсети век.

Очевидно проучването продължаваше.

Докато чакаше свещеника да се върне от хранилището, Шу се обади на генерал-майор Лау и докладва за случилото се дотук. Лау ѝ нареди да открие какво търсят — очевидно се боеше да не пропусне информацията, която групата се опитваше да открие.

Затова Шу изчака в библиотеката. След близо час хърватският свещеник най-сетне се появи и тръгна към охраняваната част на университета, където бяха личните кабинети на преподавателите. Шу искаше да подслуша групата, но се влизаше само с код за достъп. И без лазерен микрофон нямаше как да ги чуе през прозореца от улицата.

Генерал-майор Лау посъветва Шу да принуди целите да излязат на открито и да побягнат, за да ги последва. Димната граната бе постигнала първата част от задачата, но целите се оказаха находчиви и изчезнаха преди да успее да стигне до кабинета.

— Ако си ги изгубила — предупреждаваше я сега Лау, — ще има наказания, дори за скъпата ми племенница.

— Няма значение — каза Шу.

— Защо?

Шу погледна предмета, който бе взела от кабинета по време на бъркотията, настъпила след експлозията на гранатата. Натисна едно копче и айпадът оживя. Устройството беше на свещеника — беше зарязано при бягството на групата.

Шу погледна последното изображение, което бяха гледали обектите, и се усмихна. После каза на леля си:

— Защото знам накъде са тръгнали.