Лабиринтът от кости

17.

1 май, 08:04

Пекин, Китай

„Каквото и да правиш, не помръдвай“.

Ковалски лежеше абсолютно неподвижен в спалния си чувал. Беше се събудил преди малко и бе открил, че ръката му е затисната от тялото на горилата. Баако леко похъркваше, свит на топка, с глава върху сгъвката на ръката на Ковалски. Мария спеше от другата страна на Баако. Едната ѝ ръка прегръщаше горилата през раменете и върховете на пръстите ѝ докосваха бузата на Ковалски.

Той се боеше да ги събуди — знаеше какъв ужасен ден очаква и двамата. Не знаеше колко е часът, но подозираше, че е рано сутринта. Според графика на генерал-майор Лау някой скоро щеше да дойде да вземе Баако за операцията. Ковалски си представи измъченото шимпанзе с оголения мозък, свързан с апаратура за наблюдение.

„Шибани копелета…“

Вгледа се в дребното лице върху ръката си и видя лекото движение на очите под клепачите — Баако сънуваше. От другата страна на горилата Мария дишаше равномерно и дълбоко, с леко разтворени устни. Сънят отпускаше чертите ѝ и я правеше да изглежда още по-млада. Ковалски откри, че се е зазяпал в миглите ѝ.

Сърцето му копнееше да ги предпази, но засега единственото, което можеше да направи, беше да ги остави да спят, да изживеят заедно този последен момент на покой… поне още мъничко.

Погледът му се насочи отвъд клетката към редицата камери по тавана. Проследи ги до големите стоманени врати в другия край на блока. Там в сенките светеше ален знак. Ковалски присви очи към знаците.

Беше сигурен, че са същите символи, които беше видял в лабораторията за вивисекции, над дъгата от прозорци, гледащи към хабитата на горилите хибриди. Вчера, докато гледаше грамадните зверове, бе забелязал стоманена врата на нивото на хабитата, отделена с клетка с дебели решетки.

„Това трябва да е същата врата“.

Погледна клетките на блока. Сега разбираше какви са дълбоките следи в бетона и яките окови, висящи от стените.

„Тук правят опитите с онези създания“.

Спомни си най-едрия от групата, горилата с широкия гръб и сребриста козина, с каква лекота беше метнал окървавената ръка по тях, яростта в очите и рева му. Зверовете може да бяха естествено свирепи, генетично склонни към враждебност и агресия, но Ковалски беше сигурен и в едно друго нещо за тях.

„Адски са бесни на създателите си“.

И вероятно с пълни основания.

Сякаш в отговор на мислите му от другата страна се разнесе невероятно силен рев, който премина в пронизителен писък.

Мария трепна, клепачите ѝ се отвориха, лицето ѝ се изкриви от страх, докато мозъкът ѝ се мъчеше да осъзнае ставащото. Баако реагира по подобен начин, като се сви за миг на топка, после рязко скочи и остана приклекнал и нащрек. Изсумтя тревожно и бързо се огледа.

— Всичко е наред — каза им Ковалски.

Да, лъжа беше, но какво друго можеше да каже, по дяволите?

Мария пое треперливо дъх, после седна и сложи ръка върху бедрото на Баако.

— Спокойно — каза му тихо. — Тук съм.

Баако изсумтя и се отпусна. Без да откъсва големите си кафяви очи от вратата, той нервно обви косматите си колене с ръка и посегна с другата към Мария.

Тя я хвана и го придърпа към себе си.

Ковалски се измъкна от спалния чувал, бавно се изправи и се разкърши.

— Колко е часът? — попита Мария.

Той сви рамене.

— Сутрин е, повече не мога да ти кажа.

Тя облиза устни и погледна към другата страна на помещението, към двойната стоманена врата, водеща към останалата част на подземния комплекс. Макар да не каза нито дума, Ковалски ясно виждаше изписаното на лицето ѝ безпокойство. Тя придърпа още повече Баако до себе си, сякаш дори само силата на волята ѝ можеше да го предпази.

Баако потръпна в прегръдката ѝ, усетил напрежението и страха ѝ.

Тя се обърна към Ковалски.

— Какво ще правим?

— Ще им съдействаш — изтърси Ковалски, който не виждаше причина да рисува ситуацията в розови цветове. — Всяко друго действие ще означава смърт за теб, а Баако пак ще легне под ножа. Поне докато си жива, ще си до него, дори положението да се влоши още повече.

Думите му с нищо не намалиха ужаса в очите ѝ. Той не го и очакваше. Говореше повече за онези, които ги наблюдаваха и вероятно подслушваха килията им.

„Нека си мислят, че ще им играем по свирката“.

Обърна се с гръб към камерите и вдигна ръка. Искаше да даде на Мария известна надежда, макар и съвсем малка. Оформи три букви с пръсти.

[GPS]

Тя се намръщи неразбиращо и на челото ѝ се появи дълбока бръчка. Ковалски знаеше, че Мария сигурно се е чудила какво е станало с гривната предавател на Баако. Досега той си мълчеше за нея, тъй като се боеше, че всеки намек може да разобличи действията му вчера.

Погледна към студената купчинка изпражнения в ъгъла. Добре поне, че камериерските услуги тук ги нямаше никакви — не че китайците щяха да открият нещо в купчината, освен парченца сдъвкана гума.

Вчера, докато двамата с Баако се хранеха — или се преструваха, че се хранят, — Ковалски беше накарал горилата да наръфа гривната, така че да може да измъкне предавателя. Електронното устройство беше колкото нокът. След като го извади, Ковалски накара Баако да скрие сдъвканите парченца гума в купчинката. След това тайно постави устройството на място, където то имаше най-голяма вероятност да се озове отново на повърхността с надеждата, че отново ще успеят да засекат сигнала му.

Докосна все още превързаното си лице. Представи си фалшивата атака на Баако, спомни си как прелетя през клетката, как се блъсна във войника, който беше отворил вратата, за да може да излезе. Докато вниманието на войника беше насочено към разярената горила, не беше трудно да пъхне предавателя в джоба на униформата му. С малко късмет войникът щеше да излезе от това място след края на смяната си и да се качи горе. Ако все още следяха за сигнал от предавателя, той щеше да ги отведе при него — и евентуално до това място.

Ковалски затули ръка с тялото си и оформи още три букви с пръсти.

[ГАО]

08:23

Кат заговори бързо и напрегнато:

— Току-що получихме сигнал от предавателя.

— Къде? — попита Монк.

— Пращам ти координатите и движението му в реално време.

Докато чакаше, Монк погледна през прозореца на хотела, който се намираше на не повече от половин километър от зоологическата градина. Беше поискал стая на най-горния етаж, откъдето имаше изглед до кулата на аквариума и северния портал на зоопарка. През изминалата нощ двамата с Кимбърли се бяха редували да наблюдават активността на военните там, като гледаха с бинокли за някаква по-значителна промяна.

Кимбърли беше чула разговора и облече якето си. Преди малко беше разговаряла със съпруга си във Вирджиния и в края гласът ѝ бе станал по-топъл, а на устните ѝ бе заиграла лека усмивка. Монк беше сигурен, че на телефона е тригодишната ѝ дъщеря. Думите на Кимбърли станаха още по-сладки и тонът ѝ се промени. Самият Монк имаше две дъщери и лесно разпознаваше тази смес от безпокойство и обич.

— Вече би трябвало да имаш информацията — каза Кат.

Кимбърли отиде при него и погледна над рамото му към екрана на телефона. Малката синя точка бележеше първата поява на сигнала, а пунктираната линия показваше движението ѝ по картата на Пекин.

— Странно — промърмори Кимбърли.

Монк я погледна.

— Първият сигнал е на около километър и половина от зоопарка. — Тя се обърна и отвори лаптопа си. Пръстите ѝ затанцуваха върху клавиатурата и на екрана се появи сателитна карта и различни прозорци с данни. Тя изсумтя раздразнено.

— Какво има? — попита Монк.

— Мястото е бивш ресторант. Бил е затворен през 2012 година и така и не е отворил отново. — Тя затвори лаптопа и посочи вратата. — Да си вземаме нещата и да вървим.

Той разбираше бързането ѝ — пунктираната линия бавно продължаваше движението си през картата на града. Трябваше да я настигнат преди сигналът да изчезне отново.

Монк грабна раницата си и тръгна след Кимбърли към вратата. Забързаха към асансьора и щом слязоха долу и хванаха такси, Кимбърли сподели преценката си:

— За да се появи толкова далеч от зоопарка, ресторантът със сигурност е един от входовете, водещи към Dìxià Chéng, Подземния град.

Монк си спомни думите ѝ за стария лабиринт бомбоубежища от времето на Студената война, обхващащ почти двеста и шейсет квадратни километра под Пекин и свързващ повечето важни места в града.

— Значи смяташ, че са замъкнали Ковалски и Мария в тунелите?

— Изглежда напълно логично. В миналото китайските военни често са използвали тунелите, за да придвижват тайно войските си. През 1989 година ги използват за смазването на демонстрацията на площад Тянанмън, за да скрият маневрите си от останалия свят.

— И вероятно същите тунели могат да се използват и за транспортиране на строително оборудване, така че китайците биха могли да построят нови подземни комплекси, без никой да разбере.

— Не би било трудно. Говори се, че някои от тунелите били широки като четирилентови магистрали и можели да поберат танкови батальони.

Докато таксито завиваше, Монк погледна екрана на телефона си.

— На четиристотин метра сме.

Кимбърли се наведе напред и заговори бързо на шофьора на мандарин, сочеше му накъде да продължи. После се облегна в седалката и каза:

— Май отиваме към жилищен квартал. Един стар хутонг.

— Хутонг?

— Квартал с тесни улички и алеи, образуващи лабиринт между традиционните китайски къщи с вътрешни дворове. Казах на шофьора да приближи колкото се може повече. Нататък ще трябва да продължим пеша.

Монк се намръщи.

— Защо им е да водят Ковалски и Мария през подобен район, особено ако Баако е с тях?

— Не знам. Но е повод за тревога. — Обърна се към Монк и го измери с поглед. — Както и твоята поява в подобен квартал.

Той кимна. „Определено не се вписвам на такова място“.

— Момент. — Кимбърли се обърна и започна да вади разни неща от раницата си. Даде му кепе с китайски надпис, тъмни очила и хирургическа маска от синя хартия. — Сложи това.

Монк опипа маската. Беше забелязал много местни да носят такива маски, за да се предпазят от замърсения въздух на Пекин. Кепето, очилата и маската щяха да скрият чертите му, особено ако си държеше главата наведена.

Кимбърли отново каза нещо на шофьора и посочи следващата пресечка.

„Май тук слизаме“.

Кимбърли му даде един последен съвет:

— Остави говоренето на мен. Тези квартали са прочути с това, че са затворени и жителите им са подозрителни към непознати, особено към чужденци.

Таксито спря до бордюра, Кимбърли плати и слязоха. Монк се огледа. От другата страна на улицата се простираше типичен градски район с високи хотели около голям търговски център за пешеходци.

Кимбърли поведе Монк в обратната посока, в една алея между тухлени стени. Беше толкова тясна, че едва успяваха да вървят рамо до рамо. Само след няколко крачки сякаш бяха напуснали модерния свят и се бяха озовали в Пекин от миналото. Първо имаше малки магазинчета, предлагащи тютюневи изделия, антики и сладкиши с ярки цветове. По-нататък магазинчетата отстъпваха на чайни, а от малък храм се долавяше аромат на благовония.

— Още малко — прошепна Кимбърли, след като предпазливо погледна картата на телефона му.

Докато минаваха през сърцето на хутонга, Монк зърваше от време на време дворовете на къщите с малки градини, простряно пране и гълъбарници.

Монк — беше закрил телефона с длан — забеляза, че сигналът е завил на близкия ъгъл и се движи към тях. Показа екрана на Кимбърли.

Тя се огледа и го дръпна към малко магазинче за произведения на изкуството. Едва се побраха вътре. Наложи се да се промъкнат между лавици с калиграфски четки, купчини хартия, мастилници и каменни печати. Собственичката — дребна съсухрена жена, която с еднакъв успех можеше да е както на шейсет, така и на сто — се усмихна, показвайки голите си венци.

Кимбърли я заговори с дълбоко уважителен тон. Леко извърнат от тях, Монк се съсредоточи върху телефона, като гледаше екрана и отворената врата.

Накрая движещата се синя точка стигна до тях — и отмина. В същото време висок мъж в униформа на Народната освободителна армия мина покрай магазина и продължи по алеята.

Монк изчака няколко секунди, като гледаше дали няма да се появят други войници или някакъв въоръжен ескорт, водещ Ковалски и Мария. Единствените хора, които видя, бяха няколко деца, вероятно тръгнали на училище.

Монк погледна Кимбърли, даде ѝ знак да го последва и излезе от магазина, докато тя се сбогуваше с извинителен тон със собственичката. Щом се озоваха на тясната уличка, Монк кимна към военния, който тъкмо завиваше на следващия ъгъл.

— Сигналът идва от онзи тип — прошепна ѝ, докато вървяха след децата.

Кимбърли се огледа зад тях, после отново се обърна към ъгъла.

— Какво мислиш?

Монк разбираше загрижеността ѝ.

„Може да е капан“.

Възможно бе някой да е намерил проследяващото устройство и да използва военния като примамка, за да залови онези, които следят сигнала.

„Тоест нас“.

Монк пресметна рисковете. Умният ход бе да се оттеглят и да преценят ситуацията, но след цял ден клатене на крака и чакане нетърпението надви предпазливостта. Знаеше, че най-добрите шансове да спасят другите са през първите двайсет и четири часа. Мъртвият студент, открит на територията на центъра за примати „Йъркис“, беше свидетелство за безскрупулността на хората, които движеха тази операция.

„Като нищо точно този тип може да е убил младежа“.

— Е? — попита Кимбърли.

Монк ускори крачка. Имаше само един начин да изкопчат някаква информация.

— Да го спипаме.

09:02

Двойната врата в края на залата се отвори и Мария се напрегна. Изправи се и застана между Баако и вратата на килията. Появи се електрокар със същата клетка, в която бяха транспортирали Баако предишния ден.

— Май времето ни изтича — промърмори Ковалски намръщено.

Четирима войници съпровождаха електрокара. Всички носеха автомати, а един държеше и електрически остен.

Баако се притисна уплашено в бедрото на Мария — помнеше болката от токовите удари. Протегна ръка към Ковалски: молеше го мълчаливо за защита.

Ковалски го хвана за ръката и се обърна към приближаващата група.

Когато електрокарът стигна килията им, от него скочи военен, нареди нещо на водача и той свали клетката на земята. Беше Чан Сун, с безупречна униформа и пригладена назад коса, още мокра от сутрешния душ. Мария се изненада, че вижда него вместо по-малкия му брат Гао. Ако се съдеше по намръщената му физиономия, той явно беше раздразнен, че са го натоварили с черната работа да вземе Баако.

Чан махна на един войник да отключи вратата и нареди нещо на онзи с остена. Двамата се втурнаха да изпълнят заповедите му. Вратата се отвори, към групата се насочиха автомати, а от края на остена захвърчаха искри.

Баако вече целият се тресеше. Ковалски се намръщи и погледна ръката си — от страх Баако така го стискаше, че щеше да му смаже пръстите. Въпреки това Ковалски не се опита да се освободи, а пристъпи напред, застана пред Чан и заяви:

— Няма да го пъхате отново в клетката. Баако остава с нас.

Чан се намръщи още повече.

Мария също пристъпи напред и подкрепи Ковалски.

— Ако ще бъде подлаган на операция, стресът може да предизвика нежелателни последствия. Сигурна съм, че генерал-майор Лау не би…

Чан я прекъсна, като рязко измъкна пистолета си. Мария моментално осъзна грешката си. Не трябваше да споменава Лау — спомни си напрежението, което бе видяла между двамата. Позна и оръжието в ръката на Чан. Пистолет за биене на упойки.

Ковалски вдигна ръка, готов да продължи да отстоява позицията им, но преди да отвори уста, Чан се прицели и стреля.

Стреличката прелетя между Мария и Ковалски и улучи Баако в рамото. Той изскимтя и замахна. Иглата падна, но вече бе била дозата си. Като сумтеше от страх, Баако пусна ръката на Ковалски и се свря в задната част на килията.

Мария тръгна след него.

Ковалски я последва, като ругаеше люто.

Мария коленичи до Баако в ъгъла. Той се беше свил на кълбо, тъмните му очи бяха широко отворени от паника. Тя го прегърна и го притисна към гърдите си.

Ковалски клекна до нея.

— Всичко е наред, приятелче.

Баако се обърна към него. С треперещи ръце вдигна юмруци, почука ги един в друг и леко ги завъртя.

[Заедно]

— Няма да те оставя — обеща му Ковалски. — Ние сме екип.

— Точно така — каза Мария. Не беше сигурна дали Баако я разбира, но се опита да го каже колкото се може по-убедително.

Погледът на Баако се местеше от единия на другия, очите му вече се изцъкляха от упойката. Ако се съдеше по бързото действие, стреличката вероятно бе съдържала М99 — силен транквилизатор, често използван в зоопарковете.

Докато се унасяше, Баако отпусна юмруци и оформи с пръсти ОК, след което направи друг знак. Отново погледна Мария, после Ковалски. Макар жестът да беше даден едва-едва, тя го разбра.

Погледна Ковалски. Той също го беше разбрал.

Баако поправяше думите му. От Ние сме екип на Ние сме семейство.

— Точно така, приятел — твърдо рече Ковалски.

Сякаш убеден, че посланието му е разбрано, Баако отпусна тежко ръце на бетона и главата му клюмна.

Зад тях се чуха стъпки.

Мария погледна през рамо и видя Чан.

— Вече е спокоен — презрително се подигра той. — Няма стрес.

Ковалски скочи, готов да се нахвърли върху офицера, но Чан не отстъпи, а насочи пистолета към гърдите му. Мария сграбчи ръката на Ковалски, за да го спре. М99 беше смъртоносна за хората — дори две капки можеха да го убият на място.

Ковалски продължи да гледа кръвнишки, но се сдържа.

Чан се обърна към Мария.

— Вие ще дойдете с нас. — Махна с пистолета към Ковалски. — Той остава тук.

— Няма начин — изръмжа Ковалски.

Мария хвана китката му — знаеше, че това не е битка, която могат да спечелят.

— Всичко е наред. Ще мога да се грижа за Баако.

Ковалски вдиша рязко през нос, готов да спори, но разбираше, че е безсмислено. Накрая изсумтя:

— Добре.

Трима войници влязоха и помъкнаха Баако към електрокара. Мария ги последва, като придържаше главата му. Знаеше обаче, че тази сутрин го очаква нещо много по-лошо.

Представи си измъченото шимпанзе от вчера. Колкото и да я ужасяваше подобно третиране, тя не можеше да избяга от собствения си срам. Нима нейното отношение към Баако бе по-добро? Беше го държала в клетка, извеждаше го само от време на време да лудува в гората и непрекъснато го изпитваше.

Спомни си последния му знак.

[Ние сме семейство]

Очите ѝ се напълниха със сълзи, чувството за вина сякаш стисна сърцето ѝ. Докато го пъхаха в клетката, Мария сложи ръка върху главата му.

„Би трябвало да си на свобода“.

Един войник я избута и вратата на клетката се затръшна с метално дрънчене. Чан я подкара към изхода, а електрокарът ги последва.

Тя погледна назад към Ковалски, който стоеше сам в килията. Гледаше я твърдо и мълчаливо я насърчаваше да запази спокойствие. Вдигна ръце и повтори знака на Баако.

[Семейство]

Тя кимна. Приемаше посланието присърце. Всички бяха заедно. Въпреки това страхът, предчувствието за гибел я последва през двойната врата. Усещането остана, докато вървяха към лабораторията за вивисекции.

„Как може някой от нас да оцелее в това?“

09:07

Монк гледаше как целта им пресича улицата. Изглежда, вървеше към жилищния комплекс от пететажни блокове в края на хутонга.

Двамата с Кимбърли ускориха крачка, за да скъсят разстоянието. Не искаха да изгубят мъжа в големия комплекс. Сигналът на предавателя не беше много прецизен. Ако изгубеха целта си, трудно щяха да открият точния апартамент.

Военният спря в малкия двор при входа на комплекса.

Монк не беше очаквал това. Нямаха избор, така че продължиха към него. Не можеха да си позволят да събудят подозрения, като внезапно спрат или тръгнат в обратната посока.

Кимбърли посочи пейката на автобусната спирка пред комплекса.

Монк — държеше главата си наведена — нагласи хирургическата маска по-високо на носа си. Минаха на няколко крачки от целта си и седнаха на пейката. Кимбърли се настани плътно до Монк и хвана ръката му, сякаш бяха двойка, тръгнала на работа.

В отражението на прозореца на една паркирана кола Монк видя как мъжът драсна кибритена клечка и запали цигара. Беше си купил цигари от едно магазинче в хутонга. Отношението му към продавача бе рязко, почти грубо. Личеше си, че е развълнуван. Дръпна няколко пъти от цигарата, после извади мобилен телефон.

Пръстите на Кимбърли стиснаха ръката на Монк. Войникът говореше достатъчно високо и лесно можеше да бъде подслушан. Тонът му бе гневен и раздразнен. Очевидно беше вбесен на нещо или някого.

Монк си представи Ковалски. От личен опит знаеше колко вбесяващ може да е той — но и изненадващо находчив. Несъмнено Ковалски беше пробутал предавателя на войника и го използваше като куриер, за да го изкара на повърхността.

„А сега да превърнем това в преимущество“.

Кимбърли наклони глава и положи буза на рамото на Монк.

— Говори с брат си — прошепна в ухото му. — Изглежда, са го изритали от работното му място и го чака военна проверка. Казва, че бил разпитван часове наред от някой от Министерството на държавната сигурност.

Млъкна и се заслуша пак. Монк видя в отражението как мъжът пусна цигарата на земята и я стъпка. С последни гневни думи той прекъсна разговора и тръгна към комплекса.

Монк го изчака да се отдалечи и двамата с Кимбърли станаха.

Тя продължи да върви плътно до него.

— Май някой му е вдигнал мерника. Може би и на брат му. Някоя си Лау. С по-висок чин от двамата.

Монк се запита дали не могат да използват това търкане.

— Ако имах време да проверя източниците си — продължи Кимбърли, — сигурно щях да разбера коя е. Така бихме могли да получим някаква представа какво става тук.

— Всяко нещо по реда си — прошепна Монк.

Завиха на ъгъла и влязоха във вътрешния двор.

Войникът стигна до едно стълбище и тръгна нагоре.

Монк остана на ъгъла. Клекна уж да си завърже обувката. Мъжът се качи до втория етаж и тръгна по откритата галерия покрай редицата апартаменти. Спря пред седмата врата. Бръкна да извади ключове. Нещо сребристо полетя от джоба му, като проблясваше ярко на слънцето. Падна в краката му, привлече вниманието му и го накара да се намръщи.

Монк се скри зад ъгъла и погледна Кимбърли, която също го погледна разбиращо.

Това трябваше да е предавателят.

„Разкриха ни“.

09:10

Мария гледаше безпомощно как войниците измъкнаха Баако от клетката и го сложиха на носилката, след което подкараха отпуснатото му тяло към високите врати на лабораторията. Тя вървеше до него, като непрекъснато проверяваше дали диша. Страхът беше качил сърцето ѝ в гърлото.

„Може би ще е по-добре да умре на операционната маса“.

Подобен край щеше да е много по-милостив от жалкото съществуване, което го очакваше след операцията. Сълзите отново напълниха очите ѝ, но тя ги преглътна решително. Отказваше да признае поражението.

Лабораторията бе по-оживена, отколкото миналия път. Повечето активност кипеше около металните маси. Екип със сини престилки приготвяше хирургически инструменти. Един от тях, стерилизиран и затворен в найлонова торба, привлече вниманието ѝ.

Трион за кости.

Краката ѝ се подкосиха.

Двама души от екипа взеха носилката от войниците и я нагласиха до операционната маса.

Мария застана до тях. Страхуваше се, че ще я изпъдят, но вместо това една от сестрите ѝ даде шапка и хирургическа маска. Това означаваше, че ще ѝ позволят да наблюдава процедурите върху Баако — осакатяването, поправи се тя. Сестрата явно долови страданието ѝ и съчувствено докосна лакътя ѝ, след което се върна към задълженията си.

Мария стоеше с шапката и маската в ръка. Внезапно ѝ се прииска да побегне, да обърне гръб на онова, което предстоеше. Но вместо това вдигна еластичната синя шапка, нахлузи я на главата си и прибра косата си под нея.

„Няма да те изоставя, Баако“.

Пристъпи напред, докато го прехвърляха от носилката на масата. Закопчаха китките и глезените му с меки белезници — нещо, което ѝ се видя странно. Тя се премести така, че да може да хване ръката му. Докосна дебелите възглавнички на пръстите му, прокара палец по дланта му. Беше бебешки мека и ѝ напомняше, че той наистина е още дете. Спомни си как бе държала тази ръка навремето, как сгъваше леко пръстите му, докато го учеше на първите му думи.

Една от тях беше мама.

По бузите ѝ се търкулнаха сълзи. Не можеше да ги спре. Не можеше дори да ги избърше, тъй като не искаше да пусне ръката на Баако.

„Сладкото ми момче, какво направих?“

Някакво раздвижване привлече вниманието ѝ към вратата на лабораторията. Влизаше Дзяйин Лау. Дейн Арно беше до нея. Френският палеонтолог изглеждаше измъчен, с торбички под очите. Кимаше на нещо, което казваше Дзяйин.

Без да пуска ръката на Баако, Мария се обърна към Дзяйин.

Китайката изглеждаше отпочинала, усмихваше се доволно. Заговори на висок мъж със синя престилка, вероятно главния хирург.

После се обърна към Мария.

— Движим се по график. Оценявам съдействието ви.

„Съдействие?“

Идеше ѝ да ѝ избоде очите. Вместо това погледна Арно, чието лице сякаш отразяваше ужаса ѝ.

Дзяйин несъмнено усети настроението ѝ, но предпочете да не му обърне внимание.

— А сега бих искала да обсъдим по-нататъшното ви сътрудничество.

— Няма да оставя Баако — твърдо заяви Мария.

— Не съм и очаквала друго, доктор Крандъл. Всъщност хирурзите смятат, че ще ни окажете голяма помощ тази сутрин.

Мария се намръщи.

— Помощ ли? Как?

— Ще извършат модифицирана версия на монреалската процедура, при която краниотомията и поставянето на електродите ще се направят, докато пациентът е буден.

— Буден? — Мария не можеше да скрие ужаса си.

Дзяйин вдигна ръка в опит да я успокои.

— Процедурата е безопасна и сравнително безболезнена. — Тя посочи главния хирург. — Доктор Хан ще използва средство да прекрати действието на транквилизатора, след което ще сложи венозна система с пропофол. Ще направят краниотомията с местна упойка. След като мозъкът бъде открит, ще събудят пациента. И тогава ще имаме нужда от вашата експертиза.

— За какво?

— Да говорите на опитния си образец.

Въпреки бруталността на всичко това Мария разбираше какво искат от нея.

— Искате да му задавам въпроси, докато стимулирате различни части от мозъка му с електричество.

Дзяйин кимна.

— Да. От реакциите му екипът ще изгради точна карта на мозъчната архитектура. Така ще могат да поставят иглите на електродите на най-важните места за бъдещи неврологични тестове.

Мария преглътна. Колкото и жестоко да изглеждаше това решение, в него имаше студена клинична логика. Опита се да си представи Баако буден, с прикована към масата глава и отворен череп. Нищо чудно, че му бяха сложили белезниците. Щеше да е много уплашен и да търси утеха от нея.

„Как ще мога да погледна очите му, пълни с толкова доверие и обич?“

Искаше да откаже, но знаеше, че трябва да е тук — заради Баако.

Въпреки това от гърдите ѝ се изтръгна стон.

— Моля ви, не го правете!

— Разбирам чувствата ви, доктор Крандъл, но науката трябва да е безстрастна. Всички ние имаме важни задачи. — Дзяйин посочи френския палеонтолог. — Тази сутрин доктор Арно ще започне подробен анализ на останките на хибридния неандерталец от Хърватия. След като приключим тук, искам да се присъедините към него и да помогнете за извличането на колкото се може повече ДНК от костите.

Мария вече не я слушаше. Не можеше да мисли за друго освен за онова, което щеше да се случи с Баако. Нищо друго нямаше значение.

Нечии пръсти внезапно се вкопчиха в ръката ѝ и върнаха вниманието ѝ към Дзяйин, която продължаваше да говори:

— … да осигури сътрудничеството ви.

— Какво? — попита Мария. Беше пропуснала нещо.

Дзяйин я поведе към дъното на лабораторията.

— Казах, че за евентуален провал ще бъде платена цена. Но може би ще е по-добре да ви покажа.

Заведе я до прозорците, гледащи към хабитата, известен като Ковчега. Мария погледна надолу към ямата с камъните. Не успя да види нито едно от създанията хибриди. Вероятно спяха в тъмните си пещери. Забеляза обаче купчините кости, всичките оглозгани. Спомни си откъснатата ръка, запратена по прозореца. Петното кръв още си беше на мястото.

После някакво движение насочи вниманието ѝ към клетката пред тежката стоманена врата. Вратата се отвори и блъснаха в клетката някакъв мъж. Той падна на колене, докато вратата се затваряше зад него.

Беше Ковалски…

— След операцията няма да имаме особена нужда от грижещия се за горилата ви — обясни Дзяйин. — Освен като стимул, който да осигури сътрудничеството ви.

Погледът на Мария отново се спря върху купчините кости.

„Или им помагам… или Ковалски умира“.

Тих звук я накара да се обърне към лабораторията. Баако се беше размърдал. От гърлото му се изтръгна сънено уплашено скимтене.

Дзяйин също погледна натам.

— Време е да започваме, доктор Крандъл.

09:19

„Сега или никога…“

Монк гледаше как военният се навежда да вземе джипиес предавателя. Времето им изтичаше. Монк знаеше, че имат броени секунди преди онзи да проумее какво е било пъхнато в джоба му.

Понечи да се хвърли към стълбите, но Кимбърли го хвана за ръката.

— Остави на мен — прошепна тя, дръпна го и излезе напред. — Следвай ме.

И тръгна енергично, но без да бърза, към стълбите. Монк я последва. Тя се развика ядосано на мандарин, сякаш го ругаеше. Беше ясно, че се преструва на гневна съпруга, изливаща яда си върху половинката си. Той наведе покорно глава.

През годините беше научил един житейски урок от Кат. „Съпругата винаги е права“. А в този случай дори привидната съпруга.

Стигнаха галерията и забързаха покрай вратите на апартаментите. Като продължаваше да кастри Монк, Кимбърли тръгна към военния, който беше клекнал и разглеждаше предавателя.

Монк се огледа. Няколко души се бяха опрели на перилата и пушеха или бъбреха със съседите си. Няколко деца долу се смееха и си играеха на малка детска площадка.

Монк си даде сметка колко глупав е бил първият му импулс. Ако се беше втурнал презглава към целта, щеше да се отприщи истински ад. Или най-малкото прикритието им щеше да отиде по дяволите.

Макар че в момента и двете възможности изглеждаха напълно реални.

Военният извади телефона си, готов да докладва за находката.

„Лошо“.

Кимбърли стигна до него и му се скара, че ѝ пречи да мине. Очевидно я биваше в карането също толкова, колкото и в шпионажа.

Мъжът бързо се изправи и замънка извинително. Обърна се към вратата и пъхна ключ в ключалката. Докато отваряше, Кимбърли го блъсна с рамо, запрати го през прага и влезе след него.

Монк се втурна, за да не изостане.

— Затвори вратата — нареди тя, вдигна крак, изрита военния в челото и той падна в несвяст. — Вземи му оръжието.

Монк сложи лепенка на устата на китаеца, после овърза китките и глезените му. Кимбърли го претърси и извади от джобовете му карта, верижка с електронни карти ключове и портфейл.

Провери портфейла и изсумтя:

— Кажи здрасти на Гао Сун. Според документите и пагоните му е старши лейтенант от китайската армия.

Мъжът вече се беше свестил и ги гледаше кръвнишки.

— Сега какво? — попита Монк. — Ти очевидно познаваш тази страна много по-добре от мен.

Тя погледна пленника.

— Малко вероятно е да издаде нещо важно. Според онова, което прочетох за събитията в Хърватия, членовете на китайската ударна група са се самоубивали, за да не бъдат заловени и разпитани.

— Тогава какво ще правим с него?

Тя вдигна глока си и взе една възглавница от канапето.

— Не можем да рискуваме. Може да се освободи или някой да го намери.

Монк се зачуди дали наистина е достатъчно коравосърдечна, за да убие Гао Сун така хладнокръвно. Сети се нещо и каза:

— Чакай.

Стана, отиде до вратата и взе изпуснатия от мъжа телефон. Опита се да го включи, но не успя.

— Дай да го видя — каза Кимбърли.

Той ѝ го даде.

Тя го огледа.

— Отваря се с пръстов отпечатък. — Обърна се към пленника и с помощта на Монк сложи палеца му върху сензора. Екранът светна. Кимбърли прелисти няколко менюта и кимна. — Мога да променя паролата, така че да ни е на разположение и без пръста му.

— Идеално.

Тя му подаде телефона и попита:

— Какво смяташ да правиш?

— Да си осигуря известна застраховка. — Монк вдигна телефона и направи снимка на вързания Гао Сун.

— Какво правиш?

— Ти каза, че е говорил с брат си. Брат му, изглежда, също работи под зоологическата градина. Може да се окаже полезно, ако Гао е в ръцете ни.

— Може и да си прав. — Тя отиде при една масичка със снимки в рамки и взе една. — Виж.

Монк погледна снимката на двама мъже, които се бяха прегърнали през раменете и се усмихваха широко. И двамата бяха с униформи. Единият бе Гао.

— Другият трябва да е брат му — каза той.

Кимбърли кимна, махна снимката от рамката, прибра я в джоба си и хвърли празната рамка на канапето.

— Какво правим сега?

Монк извади сателитния си телефон.

— Време е да включим и хората, които ни е пратил Пейнтър. Ще назнача някой да наглежда приятеля ни, а ние ще идем да проверим онзи вход към Подземния град.

— Долу със сигурност е лабиринт.

— Но пък ние знаем накъде да вървим — към зоологическата градина.

— Да се надяваме, че това е достатъчно.

Монк беше съгласен с нея. Очакваше ги яко търсене. Започна да набира, като се надяваше вече да не е твърде късно.

„Дръж се, Ковалски…“

09:28

Опрял гръб в стоманената врата, Ковалски се мъчеше да не вдишва вонята. Наистина вонеше — на разложено месо и нечистотии. Вонята му напомняше за дните му в конюшните в Ривърсайд в Бронкс, където работеше за някой допълнителен долар, и по-точно как една стара кобила беше умряла в яслата си в разгара на летните жеги.

„Само че не вонята ще ми види сметката“.

Постави ръка върху каменния свод, отделящ стоманената врата зад него от металните пръчки пред него. Вратата на клетката беше на дебели релси. Той си представи как се плъзга нагоре и чудовищата от Ковчега нахлуват.

Вече беше видял Мария зад прозорците горе, застанала до генерал-майор Лау. Сигурен беше, че китайците го използват, за да принудят Мария да им се подчини.

Пристъпи към решетките. Пречките бяха колкото китката му. Знаеше каква съдба го очаква, ако Мария откаже да съдейства на китайците.

Преценката му се потвърди, когато в една пещера на десетина метра от него се раздвижиха сенки. Появи се едро същество, подпираше се на ръце. Козината му беше черна като сажди, гъста и рошава на раменете, лъскава по задните крака. Тежеше сигурно над триста килограма — триста килограма мускули. Челото му беше полегато над изпъкналите вежди. Звярът подуши въздуха и насочи тъмния си поглед към Ковалски.

На врата му имаше блестяща метална пластина с някаква кутийка на гърлото. Вероятно беше някакъв шоков нашийник, с който да го контролират.

Ковалски отстъпи крачка назад, по-далеч от прътите.

Което предизвика незабавна реакция. Горилата се хвърли към него. Ковалски се сви, уплашен, че ще разпердушини клетката. Но в последния момент звярът спря, изсумтя и седна.

Наведе плоското си лице към клетката и подуши толкова силно, че Ковалски долови дъха му. После изрева — разтвори челюсти достатъчно широко, за да прехапе баскетболна топка, и оголи трийсетсантиметрови жълти зъби. Ревът направо разтресе Ковалски.

Той запуши уши.

„А бях започнал да харесвам маймуни“.

Внезапно горилата се дръпна от клетката — или по-скоро беше запратена назад. Друга зае мястото ѝ.

Ковалски позна новодошлия по сребристата козина. Беше звярът от вчера, онзи, който разкъсваше останките на някакъв работник. Беше много по-едър от другия и тежеше над четиристотин и петдесет кила. Първата горила се надигна от мястото, където бе паднала, изправи се на задните си крака и се заудря в гърдите.

По-старият сребрист само му изсумтя веднъж. Резултатът бе незабавен. Черната горила се отпусна на четири крака, обърна се и се оттегли.

Явно шефът на компанията се бе изразил достатъчно ясно.

Сребристият отново се обърна към Ковалски и седна, като се взираше право в него. Нямаше избухване, ревове, заплахи — само спокоен немигащ поглед, далеч по-изнервящ, особено заради злобния блясък и коварство в очите.

Ковалски долепи гръб до стоманената врата. Сребристият седеше почти неподвижно. Само огромните му гърди се издигаха и спускаха в отмерен ритъм. Самото олицетворение на търпението. Ковалски не можеше да си представи, че китайците искат да създадат по-умна версия на тези тежащи половин тон чудовища. Особено след като плановете на този звяр бяха толкова ясни за разчитане.

Трябваше само да изчака звънеца за обяд.

18.

30 април, 20:45

Във въздуха над Еквадор

— Кацаме в Куенка след трийсет минути — обади се пилотът на „Гълфстрийм G650“.

Луната беше увиснала ниско над хоризонта. Грей си погледна часовника. Макар че полетът бе продължил девет часа, поради различните часови пояси щяха да пристигнат само час след излитането си от Рим.

Погледна назад към просторния салон, целия в кожа и скъпа дървена ламперия. Можеше да побере десетина души, но в момента бе само за тях четиримата. Роланд отново се беше заровил в купчина книги, макар че бе прекарал повечето време със забит в дневника на Кирхер нос. Лена му помагаше в проучването — двамата често си мърмореха нещо, доближили глави. Сейчан дремеше през почти цялото време в едно удобно кресло от другата страна на пътеката и сега се обърна с недоволно мърморене.

Грей разбираше изтощението ѝ. Той също бе дремнал четири часа — знаеше, че пак ще се наложи да поддържат диво темпо, след като кацнат в затънтеното градче Куенка високо в Андите. Преди няколко минути се беше свързал с Пейнтър и бе научил, че съдбата на Ковалски и сестрата на Лена остава неизвестна, но че Монк върви по възможна следа. Това означаваше, че Грей може да продължи да следва историческата диря, оставена от отец Кирхер, за да намери изгубения град в джунглата.

Според дневника на Кирхер и анотациите по картата колегата му Николас Стено заминал за Южна Америка и се върнал с приблизителните координати на града. Въпреки вярата на Кирхер Грей още се съмняваше, че този град на древни учители — на Наблюдателите, споменати в древните текстове — наистина е митичната Атлантида. Затова беше посветил остатъка от нощта на свое проучване на историята на този регион.

Някакво движение привлече вниманието му към задната част на салона. Лена идваше напред с книга в ръка.

— Роланд иска да ти покажа това преди да кацнем — каза тя.

Седна на седалката срещу Грей и постави книгата на малката масичка помежду им. Отвори на страница с изображение на камък с гравиран върху него лабиринт. Беше същият като позлатения лабиринт от дневника на Кирхер — символ, който се среща по целия свят на различни древни обекти.

— Това е полиран диорит — каза Лена. — Открили го в джунглите край Куенка, накъдето пътуваме.

Грей се наведе. „Значи лабиринтът е открит дори тук“.

— Местен индианец го дал като дар на отец Креспи.

Той вдигна очи.

— На мисионера ли? Онзи, който дошъл тук заради собствения си интерес към Атанасий Кирхер?

Тя кимна.

— Мисията му се намирала при църквата „Мария Аусилиадора“, или „Мария Помощницата“. Поредната църква, посветена на Дева Мария, също като светилището, в което Кирхер е скрил костите на Ева. — Помълча малко и продължи: — През петдесетгодишния си престой тук, до смъртта си на почти деветдесет години, отец Креспи събрал огромна колекция артефакти, носени му от местните индианци шуар. Държал колекцията в църквата. Състояла се от близо седемдесет хиляди предмета.

— Откъде е дошло всичко това?

— Местните твърдели, че ги вземали от обширна пещерна система под джунглата. Роланд смята, че артефактите са стигнали до прага на отец Креспи не случайно, а защото свещеникът е разпитвал местните за подобно място в джунглата.

— Но не е имал координатите, с които разполагаме ние.

— Така е. Но вероятно е научил достатъчно от проучванията си върху Кирхер, за да дойде в този район.

— Но не и да стигне до прага на изгубения град.

— Грей кимна към книгата. — Какво още са му дали?

Лена прелисти книгата и му показа различни артефакти — двуметрови сандъци за мумии, които приличаха смътно на египетски, пълни комплекти парадна индианска броня, лавици с еквадорска керамика, рула от сребърни и златни листа, украсени с изображения, които изглеждаха нехарактерни за региона.

Лена посочи тези аномалии.

— Според археолозите мотивите и изображенията по много от артефактите подхождали повече на други култури като асирийската, вавилонската и египетската. — Тя отвори на снимка на медна скулптура на крилат човек с глава на гущер. — Това например несъмнено е фигурата на асирийския бог Нисрок. Асирия е месопотамска цивилизация отпреди четири хиляди години. — После показа златни плочки с надписи в редове. — А това е протофиникийска писменост. Експертите са идентифицирали и други предмети от колекцията, върху които имало египетски йероглифи, либийска и картагенска писменост, дори келтски символи. Отец Креспи бил убеден, че предметите са доказателство за връзка между изгубената цивилизация, скрита в тези джунгли, и останалия древен свят. Връзка, по-ранна от писаната история.

Лена прелисти книгата и спря на други снимки.

— Още по-странното е, че местните му донесли яки като стомана медни зъбни колела и странни месингови тръби без следи от винторез. Все примери на металургия много над възможностите на племената от района.

Грей взе книгата и разгледа снимките на колекцията на отец Креспи. Голяма част от нея се състоеше от златни плочки и свитъци, върху които бе изобразен калейдоскоп от астрологични фигури, пирамиди и божества. На една златна плочка дори имаше човешка фигура, пишеща с перо.

Той поклати глава.

— Със сигурност част от тези неща са фалшификати.

Лена сви рамене.

— Отец Креспи също го признава и е смятал, че с времето местните може да са изработили някои от даровете, за да му угодят. Но дори той можел да отдели фалшификатите от истинските неща. Така де, защо им е било да жертват толкова много злато само за да излъжат един стар свещеник?

Като доказателство тя отвори на една страница и му показа еднометров златен крокодил с големи рубини вместо очи. Сигурно струваше цяло състояние и определено не бе нещо, което местните биха могли да изработят с простите си ковашки техники.

— Какво е станало с колекцията на отец Креспи? — попита Грей.

— Това само по себе си е загадка. След смъртта му през 1982 година колекцията бързо се пръснала. По-голямата част от нея се озовала заключена в музейни хранилища по заповед на еквадорското правителство. Можела да се види единствено със специално разрешение. Други предмети се озовали в еквадорската военна база Каямбе дълбоко в джунглата.

„Военна база?“

Лена погледна към дъното на салона.

— А според Роланд има слухове, че някои ключови артефакти били пратени във Ватикана.

Грей се облегна назад.

— Ако това е вярно, отец Кирхер май не е бил единственият католически свещеник, опитвал се да пази тайни.

„Но какво са се опитвали да скрият?“

— За повече отговори ще трябва да открием пещерната система, отбелязана с лабиринт на картата на Кирхер — каза Лена.

Сейчан заговори от другата страна на пътеката, закрила очите си с ръка. Явно се беше преструвала на заспала, докато двамата с Лена бяха разговаряли, и бе подслушала разговора им.

— Всичко това ми прилича на народни приказки, слухове и мечти за съкровища.

— Може и да не са — рече Грей.

Сейчан свали ръката си, обърна се към него и повдигна съмнително вежда.

Докато останалите бяха проучвали различни парченца от пъзела, Грей бе прекарал последните няколко часа в проучване на вероятността в тукашните джунгли да съществува изгубен град.

— Добре документирано е — рече той, — че в този район на Андите наистина съществува огромна пещерна система, заемаща незнайно каква площ. Големи части от нея са били фотографирани и картографирани от британско-еквадорски изследователски екип през 1976 година.

— Воден от Нийл Армстронг — обади се Лена.

— Той бил почетен водач на експедицията. Макар да не открила никакъв изгубен град, групата попаднала на останките на стара гробница в пещерите и идентифицирала стотици нови видове растения, прилепи и пеперуди.

Сейчан завъртя очи.

— Но въпреки това не са намерили никакъв изгубен град, както сам каза. И както аз казах, това са просто приказки и измислици.

— Не съм толкова сигурен. В района съществува упорита легенда за тайни пещери, в които се пази огромна библиотека от метални книги и кристални плочи. Според сведенията на някой си Петронио Харамило един местен индианец шуар го завел до тези пещери, когато бил тийнейджър. Това станало през 1946 година. След това той в продължение на десетилетия държал местонахождението на пещерите в тайна, защото се страхувал, че могат да бъдат ограбени. Накрая се съгласил да отведе неколцина души до мястото, но само при условие, че Нийл Армстронг също ще участва. И през 1998 година, само седмица преди планираното пътуване, бил убит.

Лена трепна.

— Убит?

— Някои смятат, че са искали да му затворят устата. Други, че е бил убит, докато някой се е опитвал да изтръгне тайните му. Така или иначе, информацията за местонахождението умряла с него.

Лена взе книгата от масата.

— Мислиш ли, че колекцията на отец Креспи може да е дошла от същото място?

— Възможно е. От него или може би от тунелите, водещи към изгубената библиотека.

Сейчан се протегна на креслото си.

— И защо убитият е настоявал Нийл Армстронг да участва в тази нова експедиция?

Грей сви рамене.

— Възможно е да е искал да участва човек, чийто статут и име не подлежат на съмнение. Или може би е имало друга причина. Още ми се вижда странно, че Армстронг би се съгласил да участва в която и да е от тези експедиции. Той не е бил археолог. А след мисията „Аполо 11“ е станал малко единак, дал е само няколко интервюта. Защо му е било да се въвлича във всичко това?

— Мисля, че знам — обади се глас зад него.

Роланд тихомълком се бе присъединил към тях.

Очите му бяха изцъклени от умора и изумление. Притискаше дневника на Кирхер към гърдите си и гледаше през прозореца, в който перфектно се очертаваше пълната луна.

— Защо? — попита го Лена.

— Защото Луната… не е онова, за което я смятаме.

21:02

Роланд игнорира изумената им реакция. Мъчеше се да намери думи, с които да обясни какво е открил в дневника на Кирхер.

„Нищо чудно, че почитаемият отец е държал всичко това в тайна“.

Само четирийсет години преди Кирхер да открие костите на Ева Инквизицията осъдила Галилей на смърт, защото се осмелил да предположи, че Земята не е център на вселената. Откровенията в дневника на Кирхер биха обрекли по същия начин него и всеки, свързан с откритието му.

— Ако Луната не е онова, за което я смятаме, тогава какво е? — попита Грей.

Роланд вдигна дневника на Кирхер.

— Почитаемият отец стигнал до заключението, че Луната не е естествено тяло. — Преди някой да успее да възрази, Роланд добави: — И аз съм съгласен с него.

Сейчан вдигна облегалката на креслото си и посочи прозореца с пълната луна.

— Казваш, че онова там не е истинско?

Роланд се отпусна на едно кресло в средата на групата.

— Цяла нощ проучвах дневника на Кирхер. Търсех начини да опровергая заключенията му. А вместо това намерих още потвърждения.

— Май ще е по-добре да ни запознаеш подробно — каза Грей и кимна към книгата. — Какво научи?

— Не е само онова, което открих в дневника на почитаемия отец. — Роланд погледна към сияещата луна. — Никога ли не сте се питали защо при пълно слънчево затъмнение Луната закрива точно слънчевия диск? Това съвършено визуално подреждане не изглежда ли като странно астрономическо съвпадение?

От израженията на всички си личеше, че този странен факт е останал незабелязан от тях.

„Както от повечето хора“.

— Този феномен се получава, защото Луната е 400 пъти по-малка от Слънцето, но се намира на 1/400 от разстоянието между Земята и Слънцето. — Той поклати глава на изумителното съотношение. — И това не е всичко. Луната съвсем точно отразява годишното движение на Слънцето. Пълната луна в средата на лятото залязва под същия ъгъл и на същото място на хоризонта, на което залязва слънцето в средата на зимата. Не мислите ли, че и тази симетрия изглежда твърде странна, че да е случайност?

— Но това не прави Луната изкуствена — тихо каза Лена, сякаш говореше на побъркан.

„И може би съм…“.

Въпреки това отказваше да отстъпи.

— Учените дори не са сигурни как се е образувала Луната. Сегашната хипотеза се нарича теория за Големия сблъсък, според която някакво тяло с размерите на Марс се е сблъскало със Земята в началните стадии на образуването ѝ и е избило в орбитата ѝ достатъчно материал, от който се образувала Луната.

— Какво ѝ е лошото на тази теория? — попита Грей.

— Две неща. Първо: всички астрономи са съгласни, че при подобен сблъсък Земята би се въртяла по-бързо, отколкото се върти днес. За да компенсират това и да направят теорията си работеща, те предполагат втори сблъсък с планетата ни, този път от противоположната посока и със същата сила.

— За да се забави въртенето. — Грей се беше намръщил. Вероятността за подобно събитие изглеждаше нищожна.

— Дори астрономите признават, че няма доказателство за подобен сблъсък. Което ни води към втория проблем на теорията за Големия сблъсък. Той е свързан със странното количество материали, изхвърлени от Земята и образували нашия спътник.

— Какво е странното тук? — попита Грей.

— След като прахта се слегнала, Земята се оказала с обиколка, която е с точно триста шейсет и шест процента по-голяма от обиколката на Луната. Това число да изглежда странно на някой?

— Триста шейсет и шест. — Лена се намръщи. — Почти колкото са дните в годината.

— Всъщност Земята се завърта триста шейсет и шест пъти за една обиколка около Слънцето. — Роланд погледна дневника в скута си и проследи с пръст позлатения критски лабиринт на корицата му. — Затова минойските астрономи-жреци от Крит са разделяли окръжността на триста шейсет и шест градуса. Шумерите направили същото, като разделили градусите на шейсет минути, а минутите — на шейсет секунди.

— Както правим и ние днес — каза Лена.

— С тази разлика, че сме ги закръглили на триста и шейсет градуса — поправи я Роланд. — Но да се върнем на Луната. Има и други странности относно нашия спътник. Масата на Луната е по-малка, отколкото би следвало да се очаква; гравитационното ѝ поле има силни и слаби места; ядрото ѝ е ненормално малко. И в същото време без тази странна луна на планетата ни нямаше да има живот.

Лена се намръщи.

— Това пък защо?

— Биолозите смятат, че гравитационното въздействие на Луната, което предизвиква приливите и отливите, вероятно е помогнало на ранния живот в океаните да излезе на сушата. По-важното е, че астрофизиците знаят, че масата на Луната помага за стабилизирането на земната ос, така че да е под лек ъгъл спрямо Слънцето. Без Луната земната ос ще се клатушка повече, което би довело до екстремни амплитуди в температурата и би направило условията почти невъзможни за възникване на живот.

— Значи без Луната нямаше да ни има — каза Сейчан. — А в същото време перфектната ѝ симетрия и самото ѝ съществуване противоречат на логиката. Това ли казваш?

Роланд сви рамене и ги остави сами да си направят заключенията.

— Може би затова Нийл Армстронг се е включил в тази експедиция. Може би е преживял на лунната повърхност нещо, което го е убедило да се насочи в тази посока на проучване.

Грей се намръщи, погледна към пълната луна, надничаща през прозореца на самолета, и промърмори:

— Липсващите две минути на НАСА.

Всички погледи се обърнаха към него.

— Какви липсващи две минути? — попита Сейчан.

21:07

Грей не беше сигурен доколко да приеме твърденията на Роланд. Въпреки това озадачаващото участие на Нийл Армстронг в археологическата експедиция му напомни за друга мистерия около мисията „Аполо 11“.

— Чух история от един колега астрофизик, който работеше за НАСА — обясни той. — По време на предаваното по телевизията кацане на Луната две камери уж прегрели и това довело до две минути пълно мълчание. След това различни източници твърдяха, че НАСА потулва нещо, което Армстронг и другите астронавти видели при кацането. Това бе потвърдено по-късно от пенсиониран специалист по комуникациите от НАСА, който признал, че всичко било нагласено нарочно, за да се скрие нещо, открито на лунната повърхност.

— Какво? — попита Лена. — Извънземни ли?

— Това е една от теориите. — Грей се обърна към Роланд. — Други обаче смятат, че са прикрили някаква загадка, свързана със самата Луна.

— Може и да са прави — рече Роланд. — Отец Кирхер със сигурност е бил убеден, че около Луната има нещо чудно. Посветил е страници и страници от дневника си на разглеждане на тази възможност.

— Какво друго научи? — попита Грей.

— Повечето писания са върху странните симетрии между Земята и Луната. Например, можете ли да познаете колко пъти Луната обикаля около Земята за десет хиляди дни?

Никой не си направи труда да отговаря.

— Триста шейсет и шест — каза той. — И това число е важно в много други отношения. Може направо да се приеме за фундаментален код за нашата планета. И това е било известно много по-отдавна, отколкото си представяте.

— Колко отдавна? — попита Грей.

— Помните ли онзи жезъл, който видяхме при костите на Ева? — Роланд извади телефона си и зареди снимката на Лена, на която се виждаше жезълът от слонова кост, стиснат от пръстите на скелета. — Почитаемият отец го нарекъл de Costa Eve, или Реброто на Ева. И ако се вгледате внимателно, можете да различите малките деления, нанесени по дължината му.

Той увеличи изображението и пусна телефона да обиколи през групата.

— Какво имаш предвид? — попита Грей.

— Маркиран е така, защото е древен измервателен инструмент.

— За измерване на какво? — попита Сейчан.

— На всичко. Това може да е ключът към нашия свят.

Изгубилият търпение Грей го изгледа, но Роланд продължи упорито:

— Докато бяхме в параклиса в Италия, измерих дължината на жезъла — каза той. — Дълъг е осемдесет и три сантиметра.

Грей сви рамене.

— Малко по-малък от метър или ярд.

— Да, но…

— Боже мой! — възкликна Лена и всички се обърнаха към нея. — Дължината! Знам накъде биеш. Не става дума за обикновения ярд, който се използва днес. Това е мегалитен ярд.

Роланд кимна.

— Именно. Попаднах на същия термин, докато проверявах някои от твърденията на Кирхер.

— Какво е мегалитен ярд? — попита Грей, като местеше поглед между Роланд и Лена.

— През трийсетте години имало един шотландски инженер — възбудено заговори Лена. — Не му помня името…

— Александър Том — услужливо се обади Роланд.

Тя кимна и продължи забързано:

— Той проучвал мегалитите в Шотландия и Англия и забелязал, че праисторическите им създатели са разполагали гигантските си камъни според лунни или слънчеви линии. Станало му любопитно, така че направил статистически анализ на древните неолитни обекти във Великобритания и Франция и открил странна аномалия. Всички те сякаш били построени с използването на стандартна мярка за дължина.

— Мегалитен ярд — обясни Роланд. — Дължината му е същата като на жезъла в ръцете на Ева. Тази дължина се появява отново и отново в различни култури през цялата човешка история. Старата испанска вара, японската мярка шаку, газ на харапската цивилизация в древна Индия… всички те са близки по дължина с мегалитния ярд. Използвали са го дори древните минойци от Крит. Хиляда минойски фута се равняват на триста шейсет и шест мегалитни ярда.

— Пак това число — промълви Грей.

— И ако си спомням правилно — добави Лена, — площта вътре в сарсеновия пръстен на Стоунхендж е точно хиляда квадратни мегалитни ярда.

Сейчан се обърна към нея и попита:

— Откъде знаеш всички тези неща? — Беше ѝ странно, че генетик има подобни познания.

— С Мария изучавахме подобни маркери, показатели за знания, които се разпространявали глобално през палеолита. Свързано е с хипотезата ни за съществуването на малка група хора, които помогнали за Големия скок напред и повели човечеството по пътя към съвременната цивилизация.

— Като Наблюдателите, за които спомена Роланд — каза Грей. — Онези богоподобни учители от древните писания.

Сейчан се намръщи.

— Значи казваш, че това е някаква универсална мярка, използвана от различните общества и разпространявана от тези Наблюдатели?

Грей се загледа в екрана на телефона и костите на Ева, в уникалните ѝ черти, които я бележеха като хибрид между ранния човек и неандерталците.

„Нима гледам лицето на един от онези Наблюдатели?“

Накрая вдигна очи към останалите.

— Но какво е толкова важно в тази дължина? Защо тя да е ключът към света, както каза преди малко?

Лена се опита да обясни:

— Защото мегалитният ярд е изчислен по размерите на планетата… и по-точно по обиколката на Земята.

— И отец Кирхер е осъзнал това. — Роланд отвори дневника на страница с изчисления около илюстрация на земното кълбо. — Виждате, че е разделил обиколката на Земята на 366 градуса, после е разделил градусите на 60 минути, а минутите на 60 секунди. Долу можете да видите последното му изчисление, с което определя дължината на една секунда от земната обиколка.

Той потупа с пръст последното число.

— Отново същата поредица, три-шест-шест — отбеляза Грей.

Сейчан също се загледа в страницата.

— Но как тези праисторически хора са знаели обиколката на Земята и са изчислили подобно нещо?

— Най-вероятно непряко. Всичко това може да се получи с използването на най-обикновен канап, камъче и колче. — Роланд обърна на друга страница, на която беше изобразено грубо махало. — Отец Кирхер го е начертал тук, като е използвал планетата Венера като точка за позициониране.

— Роланд може и да е прав — каза Лена. — Вече знаем, че древните строители са познавали движението на звездите и много ранни култури са почитали планетата Венера. Вземете например неолитния обект Нюгрейндж в Ирландия. Строителите са разположили входа така, че Венера да се вижда отвътре в деня на зимното слънцестоене.

Грей се облегна назад.

— Значи смятате, че някой е изчислил този мегалитен ярд според обиколката на Земята и после го е въвел като универсална мярка за дължина?

— Така е смятал отец Кирхер — каза Роланд. — Той е разбрал, че костите са древни, че в тях има нещо не съвсем човешко и че артефактите, открити с останките — жезълът, идеално изваяната сфера на Луната — показват големи познания по астрономия.

— И след като разбрал това, тайно се заел да научи повече за тези хора — каза Грей.

Роланд кимна.

— Но тъй като бил благочестив човек, потърсил подкрепа и от религиозните текстове. Вярвал, че в Библията също се крият насоки за тези специални числа, за които говорим.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грей.

21:09

Роланд преглътна. Почти се страхуваше да разкрие върховната истина, която бе открил в дневника на Кирхер. Представяше си, че почитаемият отец се е измъчвал още повече.

— Терминът гематрия говори ли ви нещо? — попита накрая той и след като останалите поклатиха отрицателно глави, обясни: — Това е вавилонска система в нумерологията, която е била възприета от евреите. При нея всяка буква получава число, при което думите получават допълнително значение според числата. Гематрията се превърнала в основа на средновековната кабалистична система за тълкуване на писанието. По-късно християните също възприели този мистичен поглед към Библията. И тъй като отец Кирхер бил математик, подобна нумерология е нямало как да не го заинтересува. Според писанията в дневника му излиза, че е бил обсебен от едно конкретно число и връзката му с Библията.

— Какво число?

— Просто число. Трийсет и седем. — Той отново обърна на страницата с Реброто на Ева, свързано с обиколката на планетата. — Отначало си помислих, че просто е закръглил числото 36,6 на 37, но то е свързано и с онова, което видяхме с Лена над гроба на Адам в Хърватия.

Прегледа снимките на телефона си, докато не стигна до отпечатъците от длани над гроба на мъжкия неандерталец.

— Ако преброите броя на отпечатъците, ще откриете, че са трийсет и седем. — Роланд се обърна към Лена. — Ти засне подобен петроглиф във формата на звезда над гроба на Ева, но там дланите бяха повече. Нямам снимката, но би ли преброила броя на отпечатъците от звездата на Ева?

Лена сбърчи чело, извади телефона си и намери съответната снимка.

Преброи отпечатъците, вдигна глава, и каза:

— Седемдесет и три.

Роланд кимна.

— Отец Кирхер е отбелязал същото в дневника си.

— Трийсет и седем и седемдесет и три — каза Грей. — Това са огледални прости числа.

— Отец Кирхер ги нарича stella numerous… или звездни числа заради формата, която образуват. — Роланд прелисти страниците на дневника. — Той използва гематрията да намери скрити послания в Библията и накрая стига до заключението, че числото 37 е фундаментално за разбирането на Светото писание.

— Защо? — попита Грей.

— Ето няколко примера. Думата вяра се среща трийсет и седем пъти в Евангелията. Освен това ако преобърнете еврейската дума за мъдрост — chokmah — в кабалистичния ѝ еквивалент, ще получите числото трийсет и седем. — Той погледна Лена. — Ти търсиш корените на човешкия разум. И единствената дума в Библията, равна на трийсет и седем, е думата chokmah.

Лена се умисли.

— Мъдрост.

Роланд се обърна към другите.

— Отец Кирхер изброява много други библейски връзки с числото трийсет и седем, но най-убедителните са от самото начало на първата книга, от Битие. В начало Бог сътвори небето и земята.

Роланд отвори на страница със същия стих на иврит, под който отец Кирхер бе записал нумерологичния еквивалент на всяка дума, и каза:

— Ако съберете този ред кабалистични числа, ще получите 2701.

Грей се намръщи.

— Какво означава това?

Роланд обърна на другата страница и показа изчисленията на отец Кирхер.

Грей се наведе над книгата.

— Същите огледални прости числа като множители.

— Звездните числа на почитаемия отец. — Роланд кимна. — Подобно откритие изглежда отвъд чисто статистическата вероятност, особено като се има предвид, че отец Кирхер е направил още една крачка. Той открил, че ако се вземе същият стих и се умножи стойността на всяка буква по броя на буквите и резултатът се раздели на стойността на думите, се получава друго число, което не подлежи на рационално обяснение.

Роланд подаде дневника на Грей, за да провери сам математическите изчисления на почитаемия отец и последното число, оградено в кръг накрая.

— Това е числото пи — с изумление каза Грей.

— Число, което е било много добре познато по времето на отец Кирхер.

Лена заговори тихо, почти отнесено:

— С Мария изучавахме историята на числото пи за дисертацията ни върху корените на разума… използвахме го като маркер за развитието на познанията. Най-ранните приблизителни стойности на пи са от времето на древните вавилонци.

Роланд взе дневника.

— Оказва се, че в първия стих на Битие са скрити не само звездните числа, но и математически важното число пи.

Грей се пресегна и взе книгата. Отвори я на страницата с илюстрацията на Земята и потупа с пръст последното изчисление: 36,6 Costa Eve.

— Както сам каза, това число се закръгля на трийсет и седем. Число, което — ако си прав — свързва Слънцето, Луната и Земята с точността на швейцарски часовникар.

Лена видимо пребледня.

— Може да не е свързано само със звезди.

Всички се обърнаха към нея.

— Същото число е скрито в генетичния ни код.

21:12

Лена се боеше да отвори тази тема. Веднага щом бе чула за значението на числото 37, си бе спомнила нещо, което бе чела в едно научно списание от 2014 г. Макар да ѝ се искаше да нарече статията статистическа аномалия, сега започваше да се колебае.

Роланд впери поглед в нея.

— Какво имаш предвид?

— Почти всички живи организми на планетата използват ДНК като кодиращ материал, но има и код в кода, който не подлежи на мутации и промяна. Това е строгият набор правила, които определят как ДНК произвежда белтъци. Неотдавна един биолог и един математик откриха серия съвършени симетрии, скрити в този код. Модел, който се основава на производни на едно-единствено просто число.

— Нека позная — каза Грей. — Трийсет и седем?

Лена кимна.

— Да. Помня един пример от статията. Атомната маса на всичките двайсет аминокиселини, изграждащи телата ни, е производна на трийсет и седем. — Лена поклати глава. — Вероятността това да е чисто съвпадение е едно на децилион, което е единица с трийсет и три нули.

— Иначе казано, нищожна — заключи Сейчан.

Роланд се намръщи.

— Не е нужно дори да гледате на микроскопично ниво, за да видите тази връзка в биологията. Достатъчно е само да вземем нормалната температура на човешкото тяло. — Той погледна останалите. — Трийсет и седем градуса по Целзий.

В салона се възцари тишина.

Накрая Грей заговори с приглушен глас:

— Ако всичко това е вярно, говорим за едно число, което определя всичко. Което свързва нашата ДНК и телата ни със самото движение на Слънцето, Луната и Земята.

— Но какво означава всичко това? — попита Сейчан.

Грей поклати глава. Беше на тъмно, както и всички останали.

— Ако съществуват някакви отговори, ще ги намерим тук — каза Роланд.

Свещеникът отново прелисти дневника на Кирхер и се върна на изображението, което им беше показал по-рано — частта от Южна Америка с лабиринта, нарисуван върху подземно езеро. Кирхер смятал, че там се намирала древната Атлантида. Лена си припомни историята на района и намеците за изгубен град под планините, място на невъобразими богатства и древни библиотеки с книги от метал и кристал.

„Възможно ли е наистина да съществува подобно място?“

Сейчан повтори като ехо мисълта ѝ:

— Защо си толкова сигурен във всичко това?

Роланд посочи дневника.

— Вижте накъде сме тръгнали. Вижте географската ширина, отбелязана на картата.

Грей се наведе и прочете координатите на глас.

— Три и шейсет и шест.

Роланд се усмихна.

— Някой ще заяви ли, че е случайно съвпадение?

— Сложете коланите — обади се пилотът. — Започваме спускане към Куенка.

Лена се обърна и погледна през прозореца. Тъмната гора пред тях се сменяше с ярко осветени домове. Тя отново се загледа към ширналата се джунгла и заострените върхове в далечината. Някъде там може би ги чакаше най-голямото откритие в историята на човечеството.

Въпреки това на част от нея ѝ се искаше самолетът да направи вираж и да полети в друга посока след цялото кръвопролитие, което ги беше довело тук. Това ѝ напомни, че Мария продължава да е в опасност.

Лена погледна към Луната — загадката, увиснала в нощното небе. Спомни си първия коментар на Роланд как Луната закрива идеално слънчевия диск при пълно затъмнение. Това бе симетрия на орбитални движения и размери на небесни тела, които противоречаха на здравия разум. И въпреки това Луната си беше там от хилядолетия и предлагаше това чудо на всеки, който се осмели да гледа и да се пита.

Спомни си и коментара на Грей как всичко това — Слънцето, Луната и Земята — сякаш е проектирано от швейцарски часовникар.

Споходи я смразяваща мисъл.

„Ако е така, кой е този часовникар?“

Самолетът леко се разтресе, когато колесниците се спуснаха.

„Може би скоро ще разберем“.

22:03

В тъмния хангар до летището на Куенка Шу Вей заби камата си под ухото на уплашено свилия се човек, като насочи острието нагоре. Устата му се отвори за писък, но смъртта го взе преди да успее да издаде звук. Тялото му залитна назад, освобождавайки ножа ѝ, и падна на бетонния под.

Тя се обърна и изтри кръвта от острието с парцал. Беше получила информацията, която ѝ трябваше. Целите ѝ бяха отлетели с нает хеликоптер преди четирийсет и пет минути към джунглата. Групата беше тръгнала само с нает пилот към някакво място в планините, където трябваше да се срещнат с двама местни водачи от племето шуар.

Шу Вей извади айпад от джоба на якето си. Беше открила устройството в пълния с дим университетски кабинет в Рим. Таблетът принадлежеше на отец Роланд Новак. По време на полета дотук един компютърен специалист беше прегледал всичко записано на диска. Повечето информация бе свързана с някакъв средновековен свещеник, Атанасий Кирхер, и включваше и огромните му трудове. Малко от информацията изглеждаше свързана с този лов с изключение на изображението, което беше видяла в самото начало. Тя отново го зареди на екрана.

Беше карта на Еквадор, на която бе отбелязано конкретно място.

Наетият хеликоптер се беше отправил към почти същото място.

Тя се намръщи. Искаше ѝ се групата да беше изчакала до сутринта, преди да започне търсенето си. Беше се надявала да ги настигне в Куенка и да им устрои засада, докато спят.

Въпреки това се беше приготвила и за този вариант.

Тръгна към десетимата мъже, събрали се при вратата на хангара. Беше подбрала лично всеки член на ударния отряд. Всички бяха от специалните сили на военен окръг Ченду, от частта с кодово име Gŭ. Бяха заслужили името си Сокол поради способността си да преследват и елиминират целите си безмилостно, като истински хищни птици.

„Няма да опетня това име“.

Заместникът ѝ, старши сержант Кван, отиде при нея. Беше една глава по-висок от Шу Вей, с мускулести крайници, покрито с белези лице и черна коса, вързана на къса опашка. Мнозина го наричаха Черния гарван поради навика му да взема трофеи от онези, които е убил — пръстени, сватбени халки, кичури коса, веднъж дори пантофи. Един път Шу Вей го беше попитала за тази негова особеност. Той ѝ каза, че го правел не за да се слави с убийствата си, а като почит и уважение към живота, който е отнел.

Постепенно беше започнала да му се доверява повече, отколкото на всеки друг. Той на свой ред нито веднъж не показа негодувание срещу нейния чин, възраст или пол — рядко и ценно качество.

— Хеликоптерът е зареден — каза той с измамно тих и спокоен за навъсеното му изражение глас. — Двигателят загрява.

Тя кимна и погледна през пистата към тъмните планини.

„Нека ловът започне“.

19.

1 май, 11:04

Пекин, Китай

„Всичко е наред, миличък. Всичко е наред“.

Мария държеше здраво ръката на Баако. Китките му бяха оковани и можеше да стисне единствено пръстите му. Топлината на кожата му бе трескава. Макар че очите му бяха изцъклени заради леката упойка, той продължаваше да я гледа умоляващо, опитваше се да разбере какво се случва с него, питаше се защо тя позволява да му правят такива неща. От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи. Не можеше да помръдне, тъй като главата му беше прикована към операционната маса със стоманен пръстен.

Една от сестрите прокарваше по скалпа му електрическа машинка за подстригване.

Бяха минали почти деветдесет минути, откакто Мария и Баако бяха докарани в лабораторията за вивисекции. Предоперационните подготовки бяха безкрайни и включваха пълен физически преглед, множество кръвни тестове и дори ЯМР. Докато процедурите продължаваха, генерал-майор Лау най-сетне излезе с Арно, за да изпрати френския палеонтолог да започне проучването на неандерталските кости, отмъкнати от Хърватия.

Преди малко един техник се беше върнал с резултатите от изследването на гръбначния стълб. Главният хирург д-р Хан ги бе прегледал. Всичко изглеждаше наред и затова той даде разрешение за начало на операцията.

Докато сестрите продължаваха да подготвят Баако, д-р Хан чакаше със спринцовка лидокаин, готов да направи местна упойка. Другите от екипа започнаха да отварят хирургическите пакети.

Баако изсумтя измъчено.

— Знам, че си уплашен — прошепна му тя. Наведе се и целуна върховете на пръстите му. Пусна ръката му, колкото да кръстоса юмруци и да ги притисне към гърдите си.

[Обичам те]

Пое отново ръката му точно когато една сестра реши да провери един инструмент. Рязкото бръмчене на триона за кости накара Мария да трепне. Баако реагира по-силно: задърпа се в оковите си, като се мъчеше да види какво издава този шум и да избяга от него. От уплаха стисна пръстите ѝ така, че едва не ги счупи.

Тя обаче не се дръпна.

— Баако, тук съм. Погледни ме.

Изпълнените с паника очи се завъртяха диво, но накрая се насочиха към нея.

— Точно така. Няма да те оставя.

Още сълзи намокриха бузите ѝ. Той тихо изскимтя. Звукът разкъса сърцето ѝ.

Мария се мъчеше да намери начин да го утеши, в ума ѝ се мятаха мисли как да го освободи. Но знаеше, че надеждите ѝ са безполезни. Отвън имаше стража. А и по време на скенера Мария се бе върнала при прозорците да види Ковалски, чийто живот зависеше от сътрудничеството ѝ. Той още беше в онази клетка в хабитата. Само че вече не беше сам. Голям мъжкар със сребриста козина клечеше пред вратата на клетката. Други хибриди се бяха събрали зад водача на групата.

Мария знаеше каква съдба очаква Ковалски, ако не сътрудничи, така че нямаше друг избор освен да се подчини и да прави всичко, което искат от нея.

„Какво друго ми остава?“

Загледа се в очите на Баако; отдаваше му цялата си любов, опитваше се да изглежда храбра пред него. Но знаеше, че сетивата му са много по-остри, а съпричастността му е дълбока като на всеки човек. В болката в очите му тя виждаше усилията му да общува с нея. Но ръцете му бяха приковани и той бе ням. Макар да можеше да изговаря няколко думи с пръсти, не можеше да изрази истинската дълбочина на страха и объркването си, което само засилваше страданието му.

Пръстите на Баако я стискаха все по-силно. Той стисна устни и спря тихото си скимтене, за да си поеме дъх, след което продължи отново — само че този път звукът се събра в две повтарящи се срички.

— Ма… ма…

Мария преглътна; краката ѝ се подкосиха. Дори операционният екип чу изреченото. Всички се обърнаха към пациента на масата. Чуха се изумени възгласи. Макар че горилите нямаха гласов апарат за истинска реч, Баако очевидно имаше способността да наподобява звученето на думата, която познаваше добре, която бе вградена в сърцето му.

— Мама — повтори той, без да откъсва очи от нея.

Мария вече не беше в състояние да се сдържи.

Рухна на колене и долепи буза до пръстите на Баако. Разтресе се от ридания.

„Някой да ни помогне!“

11:08

— Търсенето може да отнеме цял ден, ако не и седмица — каза Монк.

Стоеше на прага на Dìxià Chéng, Подземния град на Пекин, и оглеждаше засводения проход, който започваше от края на стълбите. Тунелът бе боядисан в бяло като болница, тук-там се виждаше зелена плесен. Подът беше покрит с дълбока до глезените черна вода. Радваше се, че носи хартиената маска на носа и устата си — представяше си с какви бацили е пълно това клаустрофобично място. Дори през филтъра вонеше на водорасли, гъби и гнило.

Кимбърли му върна телефона.

— Съмнявам се, че това ще ни помогне да се ориентираме тук.

На екрана на устройството имаше непълна схема на подземния лабиринт, пратена им от Кат. Съпругата му бе съставила приблизителна карта на площта от двеста квадратни километра, заемана от Подземния град, като разчиташе на източниците си от разузнавателната общност. Но Dìxià Chéng бе прокопан преди половин век и през това време бе прекрояван и пресичан от продължаващото разширяване на пекинското метро.

Накрая Кат беше признала, че „картата е съставена само по предположения“.

На всичкото отгоре източниците ѝ не бяха открили сведения, че Подземният град стига до зоологическата градина, която се намираше на километър и половина от затворения ресторант за спагети над главите им.

След като заловиха Гао Сун, Монк бе събрал екипа на Пейнтър в ресторанта. Той бе първото място, на което се бе появил сигналът от предавателя. Бяха проникнали през един заден прозорец и след бързо претърсване откриха в мазето стълбището, водещо надолу към Подземния град. Според Кимбърли това бе един от стоте входа към огромния подземен лабиринт.

Но стоманената врата в края на стълбището изглеждаше нова и очевидно бе сложена наскоро. Имаше електронна ключалка, но магнитната карта на Гао Сун я отключи.

Залавянето на Гао Сун им донесе допълнителна информация. Благодарение на връзките си Кат бе успяла да научи името на брат му — Чан Сун, подполковник от НОА, завършил Академията за военни науки. Прекият му началник, генерал-майор Лау, също бе завършила тази академия. Кат им бе пратила снимка на жената, застанала сковано в колосана тъмнозелена униформа. По всяка вероятност генерал-майорът бе причината за гнева, показан от Гао по време на телефонния му разговор с брат му Чан.

„Изглежда, че вече знаем основните играчи, но как да намерим кучите синове?“

Плясък на вода го накара да погледне напред. Един от хората му се връщаше от мрака. Монк бе изпратил четирима командоси да претърсят района в непосредствена близост. Петият беше в апартамента на Гао да го пази като допълнителната им застраховка.

— Всичко е чисто — доложи командосът. — Но трябва да видите какво открихме.

Петимата бяха лично подбрани от Пейнтър рейнджъри от китайски произход, които лесно можеха да се смесят с местното население. За да маскират допълнително присъствието си на чужда земя, всички, включително Монк и Кимбърли, носеха униформи на НОА.

„Когато си в Рим…“

— Покажете ми — каза Монк.

Рейнджърът, набит сержант, казваше се Джон Чин, ги поведе по наводнения тунел. Минаваха покрай тесни стаи, пълни с ръждясали скелети на велосипеди и покрити с плесен мебели. Тесният тунел постепенно се издигаше и скоро стъпиха на суха земя. Сумракът се разсейваше, а отпред се засилваше някакво сияние.

След малко стигнаха при другите рейнджъри — двама братя със стоманен поглед, Хенри и Майкъл Шоу, и по-дребен командос, който вървеше само с името Конг. Монк не беше сигурен дали това е фамилия, или прякор, лепнат заради размерите му.

При вида на онова, което започваше в края на тесния проход, Кимбърли ахна. Бяха пред огромен тунел, през който спокойно можеше да мине танк. Стените и таванът бяха равномерно сиви, осветени от мощни лампи. Тунелът продължаваше в двете посоки, на север и на юг, и изчезваше зад завои в далечината.

— Предполагам, че това е нашият път — отбеляза Монк. — И за щастие, Гао ни е оставил транспорт.

До по-малкия тунел имаше паркиран китайски военен джип с висока проходимост BJ2022, боядисан в зелено и с алената звезда на НОА, изрисувана върху предните врати. Гао Сун явно го беше оставил тук, преди да излезе и да извърви пеша разстоянието до дома си.

Кимбърли бръкна в джоба си и извади ключовете, взети от пленника им.

— Кой иска да се повози? — попита с усмивка.

Натовариха се бързо, с Кимбърли зад волана. Ако попаднеха на неприятности, красивото ѝ лице и бързият език бяха най-добрият им шанс да минат през евентуалните пропускателни пунктове.

Монк се качи отзад и се намести между братята Шоу, за да се скрие. Като допълнителна мярка нахлупи кепето по-ниско и вдигна маската си. Въпреки това знаеше, че тези усилия ще помогнат само при небрежен оглед.

„Така да бъде“.

Наведе се напред и посочи на север, където най-общо се намираше зоологическата градина.

— Дай натам. Да видим къде ще ни отведе този път.

Двигателят изръмжа гърлено, после ревът му отекна от бетонните стени.

Монк се облегна назад.

„И да се надяваме, че не сме закъснели“.

11:14

Баако усеща как на главата му лумва огън.

Мята се от паника и болка, но ръцете и краката му са неподвижни. Не е в състояние да помръдне глава. Може само да върти очи и да се мъчи да види. Видял е как високият мъж се навежда над него с игла между пръстите.

Баако познава иглите. Мама понякога го боде и след това му дава лакомства — банани с мед.

Но това боли повече… много повече.

Поглежда към мама. Тя държи ръката му. Говори тихи думи, но бузите ѝ са мокри. Баако надушва страха ѝ. Миризмата достига през по-острите миризми, намира го и засилва собствения му ужас.

Мамо, накарай болката да спре. Ще бъда добро момче.

Но болката не спира. Иглата го боде отново и отново по главата и всеки път оставя след себе си огнен кръг.

Накрая мъжът се маха.

Мама приближава.

— Добре си — казва му.

Баако трябва да ѝ вярва, но преглъща, преглъща и не може да накара бученето в ушите му да спре. После огънят бавно утихва и оставя след себе си студ, от който кожата му става като мъртва и дебела.

Това също не му харесва.

— Ти си моето момче — казва мама. — Ти си моето храбро момче.

Казва тези добри думи, но очите ѝ плачат. Тя избърсва челото му, но студът е стигнал и до него. Той почти не усеща пръстите ѝ.

— А сега спи, мое малко момче — шепне му тя, както е правила толкова много вечери у дома. — Аз ще съм тук, когато се събудиш.

Мама поглежда високия мъж, който прави нещо с някаква бяла като мляко торбичка, свързана с ръката на Баако с пластмасово въже. Баако усеща как всичко става по-леко, сякаш се рее. Спомня си синия балон, който мама му дава за игра. Отвън връвта се беше изплъзнала от пръстите му и балонът бе отлетял нагоре към небето.

Сега той е в балона.

Лицето на мама се размазва и избледнява.

Той изсумтява, опитва се да ѝ каже да остане.

Мамо, не си отивай.

После настъпва мрак.

11:28

Когато тялото на Баако се отпусна на масата, Мария пусна ръката му и отстъпи назад. Трепереше. Беше гледала ужаса и агонията, които бе изпитал Баако при слагането на упойката. Но сега той поне спеше под въздействието на пропофола. Гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно и в момента изглеждаше в покой.

Но тази почивка нямаше да продължи дълго.

Опериращият екип, състоящ се от двама хирурзи и три сестри, вече завиваше тялото му. Щяха да държат Баако упоен само докато извършат краниотомията. След като отвореха черепа му и оголеха мозъка, подаването на упойката щеше да се прекрати и Баако щеше да се събуди за минути.

И тогава щеше да започне истинският кошмар.

Неспособна да гледа последните приготовления, Мария отиде до прозорците, гледащи към хабитата на хибридите. Опря чело на стъклото и се загледа надолу. Ковалски все още беше в клетката при изхода, а едрите обитатели на ямата чакаха на прага ѝ: най-отпред беше огромният сребрист. Зад решетките едрият мъж изглеждаше като парцалена кукла в сравнение с този тежащ половин тон звяр.

Мария се запита как ли учените контролират такива агресивни екземпляри. Постави длани на стъклото. Дали бариерата беше достатъчно яка, че да им попречи да стигнат дотук? Несъмнено можеха да се изкатерят по стените до прозорците.

Приближаващи стъпки я накараха да се обърне. Една от сестрите, млада жена с блеснали очи, дойде при нея с чаша студена вода — кратка почивка преди последния етап от операцията. Беше същата, която бе показала съчувствието си, когато Мария пристигна тук. Жената кимна към прозореца. Беше забелязала какво гледа.

— Не могат да стигнат дотук — каза тя. Думите бяха прошепнати, но не защото се страхуваше, че издава тайни. Имаше вид на човек, който по принцип говори тихо. Тя посочи редицата големи кутии, разположени под нивото на прозорците. — Излъчват на честотата на нашийниците им.

Мария беше забелязала металните огърлици.

— Значи това са шокови нашийници?

— Да. Сигналът генерира над хабитата щит, точно под нивото на прозорците.

Мария кимна. Ако зверовете се покатереха твърде високо и стигнеха до невидимата бариера, щеше да ги удари ток и щяха да бъда принудени да се върнат.

— А за непредвидени случаи… — Сестрата посочи наляво към заключен шкаф, в който имаше пушка, изстрелваща упойващи стрелички. Прозорецът до шкафа се отваряше. — Но не се бойте. Оръжията никога не са били използвани. Тук сте в пълна безопасност.

Мария не си направи труда да посочи иронията в последните ѝ думи. Погледна надолу към Ковалски. Той я забеляза и вдигна ръка. Тя постави отново длан върху стъклото в опит да го увери, че прави всичко по силите си да го държи в безопасност.

Зад нея д-р Хан излая някаква заповед, от която сестрата трепна, забързано се поклони на Мария и забърза към началника си. Мария се обърна и видя, че тялото на Баако вече е напълно покрито. Екипът се беше дръпнал настрани и се миеше за процедурата.

Обзе я студен ужас.

„Започва се“.

11:35

— Е, това не изглежда добре — обади се Монк от задната седалка.

След като Кимбърли взе широкия завой, пред тях изникна дървена преграда, запречваща тунела. Отгоре ѝ имаше бодлива тел и барака за охраната, пазеща портала през нея. Зад бариерата се виждаше малък паркинг с няколко джипа и мотоциклети.

— Какво мислиш? — попита Кимбърли, докато намаляваше.

— Тази барикада прилича на онази в южната част на зоологическата градина горе — каза той. — Така че предполагам, че трябва да минем през нея.

По пътя дотук Монк следеше напредъка им по вградения в сателитния му телефон спидометър, но след първите четиристотин метра пътят им излезе извън границите на картата на Кат и попадна в ничия земя. Бяха минали покрай безброй други коридори, включително покрай един-два тунела, които бяха по-големи и от този. Намираха се в истински лабиринт. Нямаше упътващи знаци и просто бяха продължили по пътя, който водеше най-пряко към зоопарка.

„Поне това като че ли проработи“.

А сега се изправяха пред ново предизвикателство.

Пътят през бариерата беше блокиран от високи до кръста стоманени стълбове. От бараката излезе войник.

Без никакво колебание Кимбърли насочи колата към портала. Когато спря пред стълбовете, войникът пристъпи към нея с отегчена физиономия. Вероятно беше разпознал колата, така че не си направи труда да свали автомата от рамото си.

„Очевидно постът му не е от най-натоварените“.

Войникът се наведе към прозореца на шофьора.

Монк наведе глава и се престори на задрямал — поредният войник, отиващ на служба. Кимбърли заговори твърдо и се извърна към раницата си, като се преструваше, че се опитва да намери документи или заповеди.

Докато тя се занимаваше с това, войникът навря глава през прозореца и огледа останалите в джипа. Монк усети как единият от братята незабелязано посяга към пистолета си.

„Задръж“.

Преди някой да успее да помръдне, Кимбърли замахна и заключи с хватка врата на войника. Хвана го неподготвен и с лекота опря спринцовката в гърлото му. Чу се рязко съскане на газ под налягане, който инжектира в кръвта му силна упойка. Кимбърли го задържа няколко секунди, докато тялото му не се отпусна.

Сержант Чин използва момента да изскочи от предната седалка и да се втурне в бараката. Намери таблото и стовари юмрук върху едно копче. Стълбовете пред тях се спуснаха до нивото на пътя. Той изскочи навън, пое отпуснатото тяло на войника и го завлече в бараката.

— Ще спи поне час — каза Кимбърли, докато прекарваше джипа през бариерата. — Но ще трябва да действаме бързо. Много скоро някой ще забележи, че порталът е без охрана.

Чин продължи пеша покрай джипа към паркинга, като се оглеждаше за други войници. След паркинга тунелът свършваше със спускаща се врата, достатъчно висока, за да пропусне двуетажен автобус. До нея имаше камион, което означаваше, че това е товарната рампа на комплекса. Чин надникна в кабината, скочи долу и даде знак, че всичко е чисто.

Кимбърли паркира джипа и всички слязоха. Тя посочи по-малка врата отляво на голямата. До дръжката светеше син четец на карти.

Тя отново извади картата на Гао.

— Да се надяваме, че ще ни свърши работа и тук.

— И да се молим да няма допълнителни биометрични сензори — прошепна Монк. — Като четци на длани или скенери на ретина.

Кимбърли сви рамене.

— При нужда винаги можем да домъкнем онзи войник. Ще използваме неговата ръка или око.

„Вярно…“

Монк оцени находчивостта ѝ. Кат я беше избрала добре. Кимбърли отиде при четеца и размаха картата на Гао Сун над светещата повърхност.

Ключалката изщрака и тя промърмори:

— Проста работа.

Отвори вратата — и се озова срещу стреснат мъж със синя работническа униформа. На кепето му имаше същата емблема като тази върху вратата на камиона. Работникът отскочи изненадано назад и замърмори извинително. Погледът му се плъзна по униформените мъже и той се махна от пътя им.

Кимбърли леко му кимна и прекрачи прага. Монк се позабави, за да нагласи слънчевите си очила, като се молеше използването им под земята да не вдигне тревога у човека — но не този беше човекът, за когото трябваше да се тревожи.

Чин последва Кимбърли. Докато сержантът прекрачваше прага, Монк видя промяната в четеца до вратата. От син той светна в червено.

Сърцето му се сви.

„Ох, мамка му!“

Силният вой на сирената над вратата отекна в далечината.

Кимбърли се извъртя. На лицето ѝ бе изписан шок, но и разбиране. Вратата явно имаше вградени сензори, които изискваха всеки минаващ през нея да има електронна карта.

Шофьорът на камиона се опита да побегне, но Чин го цапардоса с пистолета си и го повали.

Кимбърли махна на Монк, загледана нагоре.

— Влизай! Веднага!

Тежката бронирана врата беше започнала да се спуска. Братята Шоу се втурнаха през прага. Монк ги последва, като се претърколи през рамо под спускащата се бариера. Последен беше Конг, който се хвърли с изненадваща скорост, метна се по корем и се плъзна под ръба. Изведнъж коланът му се закачи за металния праг и го спря.

На лицето му се изписа паника.

„Не, няма!“

Монк хвана долния край на преградата с изкуствената си ръка и напрегна мускули срещу зъбните колела с ясното съзнание, че ще издържи не повече от секунда-две. Чин сграбчи Конг за ръцете и го дръпна през стесняващата се пролука, като падна назад и използва тежестта си да издърпа по-дребния си колега. Металната бариера се спусна с трясък на косъм от петите на Конг и отряза пътя им за отстъпление.

Алармата продължаваше да пищи. Монк захвърли слънчевите очила и с тежка въздишка се обърна към Кимбърли.

„Дотук с простите работи“.

11:42

Мария впери поглед в живата картина пред себе си.

Щом сирените завиха, хирурзите около операционната маса замръзнаха. Д-р Хан стоеше със скалпел в ръка. Тъкмо беше направил първия разрез през скалпа на Баако.

Мария не можеше да откъсне поглед от струйката кръв, която се стичаше от осемсантиметровия разрез. Чувстваше се напълно вцепенена, съзнанието ѝ едва регистрираше алармата. Въпреки това мислите ѝ препускаха, питаше се какво се е случило.

Лица се обръщаха към високата врата в другия край на лабораторията за вивисекции. Надигна се разтревожено мърморене, хирургическият екип явно не беше сигурен дали да продължи с операцията.

Преди някой да реши едно или друго, Мария взе решението вместо тях. Реагира, без да мисли — втурна се към масата, твърдо решена да защити Баако, дори това да означаваше, че само отлага неизбежното. Подсече д-р Хан в коленете, събори го на пода и грабна скалпела от ръката му. Хвана го за черната яка и го придърпа към себе си.

Опря върха на скалпела в сънната му артерия.

— Събудете Баако! — извика на останалите.

Д-р Хан се опита да окаже съпротива, но Мария натисна скалпела. Потече кръв и той се вцепени отново.

— Веднага! — изкрещя тя.

Накрая един от екипа се размърда. Беше сестрата, която бе показала съчувствие. Отиде при системата и я спря.

— Извади и катетъра — нареди ѝ Мария и изгледа кръвнишки останалите. — Освободете го!

Никой не помръдна, така че тя стисна по-силно яката на д-р Хан и натисна върха на скалпела още. Той изпъшка от болка и извика на хората си да изпълняват. Подобно на Мария, вероятно осъзнаваше, че тя няма къде да отиде с пациента. Така че защо да не ѝ се подчини?

Докато тя продължаваше да го заплашва със скалпела, останалите махнаха хирургическото покривало от тялото на Баако и освободиха ръцете и краката му.

— Превържете раната — нареди тя на помощник-хирурга. Гласът ѝ ставаше по-мек, по-несигурен след като първоначалният приток на адреналин беше отминал.

Въпреки това докторът се подчини и затвори раната с лепенки тип пеперуда, след което избърса кръвта с марля. Когато приключи, сирените бяха замлъкнали.

В настъпилата тишина всички я гледаха в очакване на следващата ѝ заповед.

Мария стоеше пред тях, измъчвана от един-единствен въпрос.

„А сега какво?“

11:44

Щом чу алармата, генерал-майор Лау последва протокола в случай на пробив на сигурността и тръгна направо към комуникационния център на комплекса. Шестима мъже заемаха подредените в дъга маси под стената от монитори. Най-големият екран показваше триизмерна карта на четирите нива на комплекса, обхващащи километри тунели и стотици акри лаборатории, офиси, складове, спални помещения и безброй други стаи и различни зали.

Пробивът беше на южния вход на комплекса, където той се свързваше със стария лабиринт бомбоубежища и тунели на Подземния град.

— Колко са неканените гости? — рязко се обърна Дзяйин към Чан Сун.

— Засега неизвестно. — Подполковникът докосна слушалката си, заслушан в докладите на охраната, която приближаваше към мястото. С другата си ръка посочи мониторите. — В момента зареждаме картина от камерите в района.

На екраните се появи запис от камерите, пуснат назад. Накрая един от техниците вдигна ръка.

— Ето там — каза Чан.

Тя отиде с подполковника при станцията. Техникът пусна записа от момента на пробива. Картината беше от камерата, обърната към товарната рампа. Дзяйин гледаше как някаква група нахълтва и се нахвърля върху някакъв работник на прага.

Чан се пресегна над рамото на техника, спря записа и докосна всяко от лицата на екрана. Около тях се появиха сини квадратчета и увеличиха образа.

— Шестима — каза той, най-сетне отговаряйки на въпроса ѝ. — Една жена и петима мъже. Всички в армейски униформи.

Дзяйин се наведе към екрана.

— Наши хора ли са?

Не изключваше възможността от Министерството на държавната сигурност да са наредили тайна проверка на сигурността на базата. Въпреки това имаше чувството, че това не е тренировка.

Чан потвърди опасенията ѝ, като посочи едно от очертаните лица. Мъжът беше свалил слънчевите си очила и се виждаше, че не е китаец.

— Американци — каза той и я погледна. — Сигурен съм.

В гърдите ѝ пламна гняв срещу подобно нарушение.

— Къде са?

Чан въздъхна раздразнено.

— След проникването са се озовали отвъд наблюдателната мрежа около товарната рампа. Но не могат да останат скрити дълго. Ако някоя от камерите не ги засече, моите екипи ще ги намерят.

— С колко хора разполагате на територията на комплекса?

— Над сто. — Чан се изправи. — Всички входове са затворени и е поставена допълнителна охрана. В капан са. Само въпрос на време е да ги открием.

Тя кимна. Макар да бе притеснена от нахлуването, част от нея изпитваше облекчение. Беше подозирала, че американците са изпратили агенти, но до този момент заплахата бе хипотетична, неизвестна променлива извън нейния контрол. Сега бе станала измерима, заплаха, която можеше да елиминира и може би дори да обърне в своя полза.

— Zhõngxiào Сун! — извика един техник на Чан.

Дзяйин и подполковникът отидоха при него с надеждата, че неканените гости са засечени. Екранът обаче показваше картина от лабораторията за вивисекции. Дзяйин се намръщи, когато видя Мария Крандъл да държи заложник с опрян в гърлото скалпел. Беше прекъснала операцията.

Дзяйин поклати тъжно глава на напразните усилия на жената, несъмнено подбудени от състраданието ѝ към опитния образец.

„Очаквах по-добро поведение от колега учен“.

Но от друга страна, американците често показваха слабост, когато трябваше да са твърди. Бяха твърде разглезени, твърде сигурни в превъзходството си, твърде слепи за разместването на световните сили в новото хилядолетие.

За разлика от Китай, където тежките уроци се учат още на младини.

„Изглежда, в образованието ви има сериозни пропуски, доктор Крандъл“.

— Свържете ме с лабораторията — нареди тя.

Чан даде нареждане на техника, който чукна няколко клавиша и ѝ подаде безжичен микрофон.

— Ще можете да чувате отговорите през тонколоните на монитора.

— Добре. — Тя вдигна микрофона към устните си.

— Доктор Крандъл, ако обичате.

На екрана Мария отстъпи крачка назад, като помъкна хирурга със себе си. Погледна към високоговорителите на тавана.

— Виждам, че сте изпаднали в паника, но позволете да ви уверя, че сирените са просто тренировка — каза тя: прибягна до лъжата, за да задуши всичките ѝ надежди за спасение. — Въпреки това трябва да ви предупредя, че съгласно протокола всички помещения са изолирани.

Това вече не беше лъжа.

Мария нямаше къде да отиде.

— Всичко ще бъде наред с вас и с опитния ви образец, доктор Крандъл. За съжаление не мога да кажа същото за спътника ви.

Мария погледна назад към прозорците.

— Бяхте предупредена неведнъж — каза Дзяйин.

„А сега е време да си научиш урока“.

11:55

Ковалски стоеше нащрек в малката клетка, изнервен от внезапната тишина след воя на сирените. Беше затворен тук от близо три часа и започваше да гледа на затвора си като на машина за лакомства за зверовете отвън. Когато сирените зареваха си помисли, че това е сигналът за обяд, бележещ края му.

И не беше единственият, смутен от шума.

Сирената, отекнала силно в огромния хабитат, бе раздвижила горилите хибриди. Някои потърсиха убежище в пещерите, навели глави от шума. Други се скупчиха по-близо до лидера си. Тежащият половин тон сребрист продължаваше да клечи пред вратата на клетката, без да обръща внимание на врявата. Единственият признак, че чува нещо, бе когато се озърна през рамо и погледна кръвнишки към прозорците.

Дори Ковалски беше погледнал нагоре към стъклената дъга с надеждата да зърне Мария. Един въпрос не излизаше от главата му.

„Какво става там горе?“

Боеше се, че хирурзите вече са приключили операцията на Баако. Искаше му се да може да утеши Мария, да ѝ предложи подкрепата си, колкото и мижава да е тя. Опита се също да не мисли за участта на Баако, но това само засили още повече напиращия в гърдите му гняв.

Движение насочи вниманието му отново към косматата планина пред вратата. Сребристият бе започнал бавно да се люлее. Ковалски срещна тъмния му поглед, който не се откъсваше от него.

„Сякаш проклетникът знае нещо“.

Ковалски притисна по-силно гръб към стоманата зад себе си. Искаше му се да може да се слее с нея. И изведнъж над него се чу силното стържене на зъбни колела — и вратата на клетката започна бавно да се вдига.

„Ох, мамка му…“

20.

30 април, 23:02

Андите, Еквадор

Седнал на мястото на втория пилот, Грей гледаше джунглата под хеликоптера, който продължаваше да се издига към планините. Макар до полунощ да оставаше само час, ярката пълна луна осветяваше тъмнозеления балдахин, през който се процеждаше сребриста мъгла. Теренът долу изглеждаше недокоснат от човешка ръка, нарушаван единствено от дълбоки пукнатини и пронизан от назъбен стърчащ гранит.

Погледна алтиметъра. Градчето Куенка, от което бяха тръгнали, се намираше на две хиляди и четиристотин метра надморска височина. Целта им — на шейсетина километра южно от градчето — беше още по-високо в еквадорските Анди.

В слушалките му прозвуча гласът на Лена:

— Направо не мога да повярвам, че някой би построил град на такова място.

— Не е чак толкова невероятно — възрази Роланд.

— При проучването си открих, че Еквадор има много привлекателни качества. Първо, почвата тук е изключително плодородна поради вулканичната активност, което я прави идеална за селско стопанство. Освен това регионът е място на четири древни маршрута за миграция през Андите и свързва джунглите на Амазонка с Тихия океан. Това е буквално кръстопътят на континента. Инките дори направили Куенка своя северна столица.

— Изглежда популярно място — саркастично промърмори Сейчан.

Роланд не ѝ обърна внимание и продължи:

— По-важното е, че Еквадор е единственият източник на балса на света.

— Балса ли? — попита Лена.

— Лека дървесина, използвана от хилядолетия за построяването на мореходни съдове в този район. Така че ако някой търси място с подходящ климат и евентуална отправна точка за мигрираща култура, Еквадор би му подхождал идеално.

Грей го слушаше, представяйки си подобна изгубена цивилизация. Спомни си книгата, която му беше показала Лена — онази със снимките на колекцията на отец Креспи, събрана сякаш от всички краища на света.

— И освен това — каза Роланд — на стария местен език името Стари Анди звучи като Атл Антис.

— Атлантида? — изумено, но и със съмнение попита Лена.

Дори Грей погледна през рамо да види дали Роланд не се шегува.

Свещеникът само сви рамене.

— Така прочетох.

Пилотът ги прекъсна и заговори на английски със силен испански акцент:

— Сеньор, поляната отпред е най-близкото място до координатите, на което мога да ви оставя.

Грей насочи вниманието си към обвитата в мъгла джунгла. Не виждаше никаква пролука в балдахина. Теренът изглеждаше все така негостоприемен. После различи малка дупка в неспокойното тъмнозелено море.

„Да не иска да каже…“

— Можете да кацнете там? — невярващо попита Сейчан.

— Si, няма проблем.

Пилотът насочи малкия хеликоптер към полянката. Беше открита към небето, но от всичките ѝ страни се издигаха високи дървета. Мъглата я изпълваше толкова плътно, че скриваше напълно земята.

Когато пилотът завъртя машината и тя увисна над поляната, Грей се вкопчи в дръжката. Последва бързо спускане. Вятърът разлюля клоните, които се намираха сякаш на сантиметри от перките. Пилотът изглеждаше напълно невъзмутим, докато спускаше хеликоптера в мъглата.

Вече напълно ослепял, Грей затаи дъх в очакване перките да се забият в дърветата и да запратят хеликоптера като огнено кълбо надолу. Вместо това след рязко спускане, от което стомасите им се преобърнаха, плъзгачите докоснаха меко земята.

Пилотът го погледна и повтори:

— Няма проблем.

„Лесно ти е да го кажеш…“

Залят от облекчение, Грей тупна благодарно пилота по рамото и се обърна към останалите.

— Всички навън. — Погледна си часовника. — Водачите ни би трябвало скоро да пристигнат.

„Да се надяваме“.

По пътя Роланд се бе свързал с отец Пелам, свещеника от църквата „Мария Аусилиадора“, който беше заместил отец Креспи в мисията. Подобно на Креспи, отецът бе много уважаван и обичан от местните племена. Ползващият се с подкрепата на Ватикана Роланд успя да го убеди да се свърже с близко индианско centro, село от двайсетина семейства недалеч от мястото, на което искаха да отидат.

Ако някой познаваше терена и тайните му, това бяха местните индианци шуар.

Но осигуряването на съдействието им можеше да се окаже предизвикателство. Племената бяха прословути с подозрителността си към чужденците. И до днес в тези гори изчезваха хора, станали жертви на хищници, отровни змии или болести. Но никой не отричаше, че някои от тях вероятно са срещнали смъртта си от ръцете на индианците в най-тъмните кътчета на джунглите, където ловът на глави и канибализмът не бяха минало. Дори все още се случваше до черния пазар от тези потайни гори да достигне по някоя цанца, тоест смалена чрез изсушаване глава.

След като слязоха, Лена се загърна в якето си.

— Толкова е студено…

— Определено не е екваториалната джунгла, която очаквах — съгласи се Роланд.

— Заради надморската височина е — обясни Грей и махна с ръка към забуления в мъгли балдахин. — Толкова нагоре в планините джунглата се превръща в облачна гора.

Въздухът също бе доста рядък и затрудняваше дишането им.

Сейчан се отдели от групата и погледна към мрака отвъд светлините на хеликоптера.

— Сякаш сме попаднали в друг свят.

Грей откачи фенерчето си от колана си и го насочи към гората. Лъчът освети пищна зелена стена. Облачните гори бяха прословути с високата си влажност и тази не правеше изключение. Стволовете, клоните и лианите бяха покрити с мъх. Орхидеи цъфтяха навсякъде в безброй цветове. Папрати растяха не само от земята, но и от клоните над главите им. Дори листата бяха сякаш покрити с водорасли.

И през всичко това във въздуха висеше мъгла. Въздухът бе разреден, поради което дробовете му се напрягаха, а сърцето му биеше по-бързо. Въпреки това лекият ветрец донасяше до него плътната миризма на глинеста почва, примесена със силното като парфюм ухание на нощни цветя.

Това беше друг свят.

Влизането в него беше като да се натрапиш.

Щом двигателят на хеликоптера замлъкна, като само пукаше, докато се охлаждаше, гората оживя и се изпълни с бръмчене на насекоми, шумолене на клони в балдахина, предизвикано от бягството на подплашени животни, и от време на време по някой пронизителен крясък на птица. Звуците им напомниха, че тук животът не е само зелен. Горите бяха дом на едри хищници като ягуари и анаконди, но също и на тапири, ленивци, диви прасета и какви ли не маймуни.

Ято папагали полетя от края на гората и се понесе в спирала над полянката — птиците надаваха възмутени крясъци, — след което изчезна.

Лена ги изпрати с поглед и се обърна към Грей.

— Прекрасно е.

— И опасно — предупреди я Сейчан в опит да потуши ентусиазма ѝ и да я накара да се съсредоточи. — Подобна красота е начин за природата да те подмами в капан.

Лена я погледна ужасена.

Грей скри усмивката си и се включи в играта на Сейчан.

— Давай малко по-леко. Не забравяй, че се нуждаем от помощта им.

Тя пъхна ръка в неговата и се облегна на него.

— Освен това ни трябват живи. — Приближи устни до ухото му и топлият ѝ дъх погали врата му. — Освен това аз давах по-леко. Дори не споменах за змията в клоните над главата ѝ.

Грей погледна нагоре и след известно търсене зърна изумруденото тяло, увито около един клон.

— Отровна ли е?

— Ако се съди по триъгълната глава, е някаква усойница. — Сейчан се приближи до него, докато той се опитваше да се дръпне и да предупреди Лена. — Спокойно. В момента е твърде студено, за да представлява заплаха.

Грей не беше съвсем убеден. Обзеха го съмнения.

— Май е по-добре да изчакаме до сутринта, преди да тръгнем през джунглата с някакви ловци на глави.

Сейчан се дръпна и го изгледа.

— Не. Трябваха ни десет часа да стигнем дотук и не бива да пилеем още време. А и ако открием онези пещери, няма да има значение дали е ден, или нощ, след като слезем под земята.

„Така е, но първо трябва да ги намерим“.

— Имаме си компания — каза Роланд и пристъпи към тях заедно с Лена.

Отдясно две фигури стояха мълчаливо в края на гората. Грей не можеше да каже откога са там. Сякаш внезапно се бяха материализирали от сенките.

Даде знак на другите да са нащрек и тръгна към двамата.

По-високият изглеждаше старейшина. Лицето му бе покрито с племенни белези и геометрични татуировки по бузите, брадичката и челото. Сивата му коса бе сплетена зад хърбавите му рамене. Гърдите му бяха голи, ако не се броеше богатата огърлица от пера, шушулки и нещо, приличащо на кости.

До него стоеше момче на дванайсет-тринайсет години. Черната му коса беше разрошена. Макар и босоного като мъжа, то беше с торбести шорти и зелена тениска с леприкон. Отправи към Грей широка ентусиазирана усмивка — рязък контраст със сериозната физиономия на възрастния.

— Здравейте — каза Грей и се представи. — Говорите ли английски?

Момчето кимна.

— Аз съм Джембе. — Махна към възрастния. — Това е Чакикуи. Ще говоря вместо него и ще му превеждам.

— Благодаря. — Слава богу, имаха си преводач. — Познаваш ли отец Пелам от „Мария Аусилиадора“?

Усмивката на момчето стана още по-широка.

— Много го харесвам. Той ме научи на английски и испански в училището на мисията.

„Добре. Личната връзка може да ни е от помощ“.

— Отец Пелам ни каза, че можете да ни отведете до едни пещери в района.

Джембе закима енергично.

— Пещери, да. Много пещери под планините.

Старият го прекъсна и заговори кисело, без да откъсва поглед от Грей.

Джембе го изслуша и преведе:

— Чичо Чакикуи казва, че знае пещерите, които търсите.

Грей въздъхна с облекчение.

— Но няма да ви заведе — добави покрусено момчето. — Ако опитате да отидете там, племето ни ще ви убие.

След като посланието беше предадено, Чакикуи се обърна и тръгна към гората, като повлече след себе си Джембе, който погледна извинително назад към Грей.

Той загледа как двамата изчезват в мрака.

„Дотук с личната връзка“.

23:22

— Чакайте! — извика Роланд и забърза напред — Моля ви!

Стигна до Грей, който го спря да не се втурне в гората след двамата.

— Внимавай — предупреди го Грей. — Може да не са дошли сами. Ако ги подплашиш, може да получиш стрела в гърдите.

Роланд отказа да го послуша и застана пред него.

— Аз съм отец Новак — извика той към мрака. — Изминах дълъг път. Моля ви!

Без да знае какво друго да направи, Роланд разкопча якето си и показа бялата си римска якичка. Щом отец Пелам се ползваше с уважение, може би част от това уважение щеше да се отнесе и към друг с якичка като неговата.

Зачака с разтворено яке, като много добре си даваше сметка за предупреждението на Грей.

Накрая, без да закачат дори едно листо, сенките се сгъстиха — старейшината и момчето се връщаха.

Старейшината пристъпи напред, приковал поглед в якичката на Роланд. Заговори рязко, но и малко сдържано.

Джембе преведе:

— Чакикуи казва, че ще изслуша. Защото свещениците са показали добрина към племето ни.

Роланд не пропусна да забележи, че момчето използва формата „свещеници“ — множествено число. Старейшината със сигурност беше достатъчно възрастен да е живял по времето, когато предшественикът на отец Пелам е ръководил мисията в Куенка. Реши да изиграе тази карта.

— Познаваш отец Карлос Креспи — каза той и забеляза как възрастният присви очи, щом чу името на мисионера. — Дойдохме да почетем паметта на добрия отец и да продължим мисията му в тези гори.

Джембе преведе скептичния отговор на Чакикуи:

— Мнозина идват за златото.

— Не и ние — настоя Роланд. — Ние идваме за знания. Идваме да намерим един град на древни учители, място на познанието.

Извади стария дневник на отец Кирхер от вътрешния си джоб и показа кожената корица на Чакикуи и момчето. Старейшината се взря в позлатения лабиринт и очите му отново се присвиха, сякаш бе разпознал изображението.

„Интересно…“

— Чували сме истории за пещери, в които има много книги като тази — каза Роланд, припомнил си разказа на Петронио Харамило за изгубената библиотека под земята. — Можете ли да ни заведете там?

Възрастният заговори и поклати разочаровано глава. Джембе изглеждаше също толкова разочарован, докато превеждаше.

— Чакикуи казва, че отвел друг при онези пещери. Много отдавна. Казва, че било грешка.

Роланд погледна Грей. „Възможно ли е да е същият индианец, който е отвел Харамило до пещерите през четирийсетте?“

— Забранено е да се ходи там — продължи да превежда Джембе. — Дори заради паметта на отец Креспи. — Момчето се прекръсти, докато изговаряше името. — Да почива в мир.

Роланд въздъхна и избърса чело; мъчеше се да измисли как да убеди стареца да им помогне. Беше забелязал, че през цялото време погледът на Чакикуи все се спира върху книгата в ръката му.

С надеждата, че това може да е ключът към спечелването му, той протегна дневника към него.

— Друг почитаем отец е написал тази книга. Преди стотици години. Подобно на отец Креспи, той е търсил изгубения град на древните учители. — Роланд прелисти страниците и намери картата на Южна Америка с отбелязания на нея лабиринт. — Той ни казва да намерим това място.

Чакикуи пристъпи към него и протегна ръка. Роланд му даде дневника. Възрастният прегледа останалите страници. Спря на онази, на която отец Кирхер беше копирал звездовидните петроглифи над гробовете на Адам и Ева.

И прошепна нещо на Джембе.

Момчето се обърна с надежда към Роланд.

— Чакикуи пита кой е този друг отец? Казва, че има едно име, друг отец отпреди много време, което ще отвори пътя към пещерите.

Вълна на облекчение и увереност заля Роланд.

— Името му е отец Атанасий Кирхер. — Посочи дневника. — Това са негови думи, негови писания.

Чакикуи затвори дневника и го върна на Роланд. Обърна се и каза последната си присъда, която момчето преведе.

— Не е същият.

Двамата тръгнаха отново към гората.

Роланд не знаеше какво друго да направи, за да убеди старейшината.

Грей пристъпи край Роланд. Посегна към рамото на старейшината, но отпусна ръката си преди да го е докоснал — боеше се, че подобен физически контакт може да бъде изтълкуван като заплаха.

— Чакайте — каза той. — Другият отец… Николас Стено ли се казва?

Роланд се вцепени, осъзнал грешката си.

„Ама разбира се!“

Отец Кирхер никога не бе стъпвал на този континент. Здравето му било силно разклатено през последните му години, затова изпратил пратеник, по-млад мъж, способен да предприеме подобно трудно пътуване — скъпия си приятел Николас Стено. Но нима устната традиция на местното племе още помнеше този човек и тачеше името му?

И отговорът дойде. Чакикуи отново се обърна към тях и очите му проблеснаха.

— Никлосс… Стено? — каза той, загледан в лицата им.

Роланд кимна.

Чакикуи издиша дълбоко, сякаш беше сдържал дъха си десетилетия. После зашепна на момчето.

Джембе кимна, докато старейшината се извръщаше.

— Той ще ви заведе до дома на древните, до града на Старите Анди.

Роланд почти не чу превода на момчето. Вместо него в главата му отекваха последните думи на старейшината. Чакикуи бе използвал индианското име на Старите Анди.

Атл Антис.

Обърна се към другите. На лицата им бе изписан повече или по-малко шок от чутото.

„Възможно ли е да е истина?“

23:58

Лена вървеше зад Грей и Роланд, следвана от Сейчан.

След четирийсет минути преход през джунглата всичките ѝ дрехи бяха полепнали по нея — не от пот, а от постоянната студена влага, задържаща се под дървесния балдахин. Вода капеше от клоните, събираше се под гниещите листа, стелеше се във въздуха. С всяка глътка въздух тя вдишваше лепкавата влага. Дори дробовете започнаха да я болят и дишането ѝ стана още по-измъчено в редкия въздух.

Напрягаше сили да не изостава от Грей, който носеше фенер. Лъчът му беше достатъчен да осветява пътя им през зеления тунел под балдахина, но въпреки това погледът ѝ често се отклоняваше към мрака от двете им страни. Гората шумолеше и бръмчеше, от време на време се чуваше рязък крясък на маймуна или писък на птица. Лена си представяше и други въображаеми опасности, скрити зад тази пелерина от мрак, най-вече змии.

Движещите се пипала на мъглата само засилваха безпокойството ѝ.

„Сякаш цялата гора се движи“.

Внезапен писък прониза нощта, изпълнен с лъвска ярост, едновременно далечен и близък. Лена се забърза напред да настигне останалите.

— Ягуар — уведоми я Джембе. — Има ги много тук. Но няма да приближат. Много сме и вдигаме много шум.

„Много шум ли?“

Почти не бяха говорили през последните петнайсет минути. Лена чуваше единствено дишането и тихото жвакане на ботушите им във влажната шума.

Джембе потупа ръката ѝ и я погледна с блестящите си очи, очевидно запленен от нея.

— Аз те пазя — каза той. — Аз съм бърз. Като името ми. Означава клибри.

— Колибри? — попита с усмивка тя.

Той кимна гордо и имитира полета на птица с едната си ръка.

— Много бърз.

— Сигурна съм.

Продължиха да вървят сякаш километри, катереха се и се спускаха по стръмни лъкатушещи пътеки. На два пъти се наложи да прекосяват бързи потоци по хлъзгави камъни. Водата на втория стигаше до бедрата им.

А после до ушите им достигна грохот, който постепенно се засилваше.

„Сега пък какво?“

Преди да стигнат източника на гръмовния рев, Чакикуи ги спря на едно било. Джембе преведе предупреждението му.

— Нататък е забранена земя. Пазена от… — Момчето затърси подходящата дума. — От дяволи.

За доказателство Чакикуи пристъпи до един висок изправен камък на билото. Повърхността му беше покрита с лишеи, но обърнатата към тях страна бе достатъчно чиста да различат грубата фигура. Създателят на петроглифа бе остъргал тъмната външна повърхност на камъка, за да разкрие бялата сърцевина отдолу, придавайки на изображението призрачен вид.

— Дявол — каза Джембе и се намръщи.

Фигурата беше изправена на задните си крака с високо вдигнати нокти и сякаш ръмжеше заплашително към тях.

Лена пристъпи напред и каза благоговейно:

— Не е дявол. — Пръстът ѝ проследи муцуната и полукръглите уши; тя се обърна към останалите. — Това е пещерна мечка. Подобна на онази, която видяхме в пещерата в Хърватия.

Роланд кимна.

— Права си.

Лена поклати глава и прошепна:

— Но Ursus spelaeus от палеолита не е бил разпространен в Южна Америка. Това изображение не би трябвало да е тук.

— Освен ако някой не го е нарисувал по спомен — предположи Роланд.

Лена се изправи и погледна през билото. Зад тотемния знак стръмният склон беше осеян с други канари. Дори от мястото си можеше да види петроглифите по тях. Повечето бяха абстрактни — геометрични фигури, странни завъртулки, дори нещо като писмени знаци с прави черти. Имаше обаче и много животни — змии, птици, ягуари, маймуни, както и някакъв гигантски звяр с рога и копита, който вероятно беше бизон.

„Нищо чудно, че това място плаши местните племена“.

Чакикуи блокира пътя им с една ръка и каза другата причина районът да е забранен.

— Отец Никлос Стено — обясни Джембе. — Много отдавна той казал никой да не идва тук. Освен ако не знае името му.

— Защо? — попита Грей.

Чакикуи се намръщи и отвърна с помощта на момчето.

— Опасно. — Старейшината потупа голите си гърди. — За тяло и за дух. — Обгърна с жест не само гората. — И за свят.

И впери поглед в Грей, сякаш искаше да види дали той ще пожелае да продължи.

— Разбирам. — Грей махна напред. — Покажете ни.

Преди да се подчини, Чакикуи вдигна ръце към устата си и изсвири рязко като птица.

— Отпраща другите — обясни Джембе. — Обратно в селото. Не могат да дойдат с нас.

Лена погледна към тъмната гора.

Сейчан не изглеждаше изненадана.

— Следят ни, откакто слязохме от хеликоптера. Доколкото мога да преценя, поне дузина.

Шокираната Лена продължи да се озърта през рамо, докато слизаха по склона след Чакикуи.

Роланд, който вървеше до нея, каза:

— Според разказа на Харамило за пътуването му до изгубената библиотека пътят му минал през място с камъни с изображения по тях. — Той посочи към далечния рев на вода. — Път, свършващ при придошла от бурите река.

Балдахинът над тях започна да се разрежда и тук-там можеха да зърнат яркото лице на луната, надничащо през клоните и листата.

Лена погледна нагоре, радостна от допълнителната светлина, но и замислена за думите на Роланд за земния спътник. Спомни си странното съчетание на пропорции и подреждания, определящо отношенията между Земята, Луната и Слънцето.

Роланд забеляза, че гледа към небето, и каза:

— Отново се чудя за участието на Нийл Армстронг във всичко това.

— Защо? — попита тя.

— Може би наистина е преживял нещо странно там горе. — Той се загледа с почуда към луната. — Може би именно това го е накарало да участва в онази британска експедиция? Желание да разбере истината. Знаем, че е поддържал връзка с организатора на първата експедиция, шотландския инженер Стан Хол, който пък е поддържал контакт с Петронио Харамило. Освен това Хол е организирал и втората експедиция с Армстронг преди Харамило да бъде убит.

Междувременно разговорите ставаха все по-трудни, тъй като ревът на водата беше оглушителен. Реката се появи пред тях, сребриста на лунната светлина. Спускаше се през каскада от водопади и бързеи по една скала и пълнеше кристално чист вир. От него продължаваше през поредната отвесна скала и се спускаше на гръмовен водопад, за да изчезне в гората далеч долу.

Грей погледна сателитния си телефон и промърмори:

— Странно.

Лена пристъпи към него.

— Какво има?

— Джипиесът показва, че сме стигнали. Намираме се на същата географска ширина и дължина, отбелязана на картата от дневника на Кирхер. Само че виж това. — Той посочи компаса в долния десен ъгъл на екрана. — Това е магнитно показание, а не данни от сателита.

Лена видя, че стрелката се върти хаотично, като непрекъснато сменя посоката си на въртене.

Преди някой да успее да коментира, Джембе ги извика. Стоеше с Чакикуи до широкия вир. Пръски от водопадите искряха над двамата.

Когато Лена и останалите отидоха при тях, Чакикуи посочи скалата от другата страна на реката.

— Входът е там — обясни Джембе.

Лена примижа, но не успя да види нищо освен отвесна скала.

Роланд каза нещо и всички се обърнаха към него.

— Вижте при нивото на водата — каза той. — Има нещо като вход на тунел. Вижда се само горната част, около педя. Май говорят за него.

— Значи входът е наводнен — каза Грей.

— Какво друго очакваше? — въздъхна Сейчан. — Щом това е Атлантида, не би ли трябвало да е под водата?

Грей поклати глава.

— Май ще ни се наложи да поплуваме.

Реакцията на Лена бе по-силна. Дишането ѝ се ускори, сърцето ѝ се разтуптя от страх. Спомни си други наводнени тунели и място, от което едва се беше спасила.

Роланд долови страха ѝ и се опита да ѝ повдигне духа.

— Е, поне този път не стрелят по нас.

00:04

Дрехите на Шу Вей плющяха на вятъра, докато пропадаше през мъглата. Огледа мястото за приземяване през очилата за нощно виждане. Беше ги включила и ги бе настроила да засичат топлинни следи.

Под нея най-големият обект светеше в кървавочервено и бележеше мястото на хеликоптера. Двигателите му още бяха топли и оставяха ясен отпечатък на студения фон на облачната гора.

Подобни червени светлини бележеха другите членове на екипа ѝ, които се спускаха с парашутите си към поляната.

Появи се по-ярка светлина — заместникът ѝ старши сержант Кван. Беше скочил пръв и сега даваше знак, че всичко е чисто.

Тя дръпна връвта на парашута и чу плющенето на разгъващата се над нея тъкан. Тялото ѝ рязко беше дръпнато на ремъците, когато въжетата се опънаха. Пропадането от едномоторния самолет високо горе рязко спря. Шу задърпа вещо въжетата, следвайки останалите в тясна спирала към малката поляна.

След секунди се приземи с тихо тупване. Освободи се от парашута, свали ремъците и очилата и се огледа.

Старши сержант Кван беше клекнал над проснато по очи тяло до хеликоптера. На метър от протегнатата ръка на трупа имаше пушка.

— Нямах друг избор — каза Кван. — Наложи се да премахна пилота.

Тя се намръщи. Жалко. Възнамеряваше да го разпита, преди да го отстрани. Но в крайна сметка нямаше значение.

— Целите тръгнали ли са вече? — попита тя.

Кван кимна и се изправи, но не и преди да прибере в джоба си кичур коса — трофей, който беше отрязал от главата на пилота. Черния гарван винаги вземаше своето от всеки убит.

Тя не го скастри, а остана съсредоточена върху задачата.

— Колко пред нас са?

— Мога само да преценя. На не повече от четирийсет минути.

„Значи са близо… но не достатъчно близо“.

Въпреки това беше доволна от напредъка. Екипът можеше да пристигне с хеликоптер и да навакса с времето, но шумът щеше да се чува надалеч и да предупреди целите. Струваше си да пожертва няколко минути, за да не изгуби прикритието.

— Вече обезвредихме машината — каза Кван. — Врагът няма да си тръгне по начина, по който е дошъл.

„Изобщо няма да си тръгне“.

Шу Вей погледна към тънещата в мрак гора. Оттук нататък щяха да се движат на тъмно с очилата за нощно виждане.

— Прати Джу и Фен напред — нареди тя.

Двамата бяха най-добрите следотърсачи в екипа.

Кван кимна и тръгна да предаде заповедта.

Шу Вей стоеше тихо, заслушана в шепота на вятъра, в песента на насекомите и трелите на птичите песни. Представи си хищниците, скрити в тъмната гора. Беше сигурна в едно…

Истинската заплаха за целите им току-що беше пристигнала.

След като всички бяха готови, Кван я погледна в очакване на заповед.

„Добре“.

Тя пристъпи в прегръдките на мрака.

„Да приключваме“.

21.

1 май, 12:04

Пекин, Китай

„Трябва да направя нещо…“

Мария стоеше с гръб към дъгата от прозорци, гледащи към хабитата на хибридите. Продължаваше да държи яката на д-р Хан с опрян във врата му скалпел. С крайчеца на окото си беше видяла как вратата на клетката на Ковалски започва да се вдига…

Гигантският сребрист все така клечеше на метър от клетката и търпеливо чакаше храната му да бъде пусната на свобода.

Мария затърси начин да помогне на Ковалски. Погледът ѝ се спря върху заключения шкаф с двуцевната пушка. Извика на хирургическия екип, като натисна по-здраво скалпела в гърлото на д-р Хан.

— Отключете шкафа!

Младата сестра, която се бе оказала най-отзивчива от групата, забърза натам. Въведе код на електронното табло и отвори вратата.

Мария блъсна д-р Хан настрани и докато той падаше, захвърли скалпела и грабна двуцевката от стойката ѝ. Беше тренирала с подобно оръжие, когато бе отишла в центъра за примати. Бързо провери дали оръжието е заредено и с облекчение видя двете стрелички в цевите.

За всеки случай грабна и прибра в джоба си още две стрелички от долния рафт на шкафа, затвори пушката и я насочи към хирургическия екип.

— Назад!

Тих стон насочи вниманието ѝ към операционната маса. Баако се размърда и надигна превързаната си глава от стоманените клампи, които доскоро я държаха неподвижна. Клепачите му запърхаха — действието на краткотрайната упойка минаваше. Замаян, той се претърколи от масата, но успя да падне на четири крака и се обърна към нея.

Сестрите и хирурзите се махнаха от пътя му.

— Баако — извика тя. — Ела при мама.

Той изсумтя и забърза към нея. Движеше се приведен, все още бе замаян.

Мария не смееше да чака още. Обърна се към отварящия се прозорец и хвана дръжката.

Вратата на клетката на Ковалски беше напълно отворена. Той беше останал в убежището си, долепил гръб до стоманената врата. Сребристият също си стоеше на мястото — клечеше на прага като котка пред миша дупка.

Но Мария знаеше, че тази патова ситуация няма да продължи дълго.

Докато продължаваше да се бори с дръжката, Баако стигна до нея и тежко се облегна на бедрото ѝ. Може би беше забелязал накъде е насочено вниманието ѝ и се надигна, та също да погледне.

— Хайде — промърмори тя, докато се мъчеше с проклетата дръжка.

Младата сестра дойде, избута паникьосаните ѝ ръце и освободи резето с опитна серия натискания и бутания. Широкият шейсет сантиметра прозорец се плъзна настрани.

— Благодаря — измънка Мария.

И вдигна пушката.

Но беше закъсняла.

Долу Ковалски се втурна навън от клетката.

12:07

„Давайте, шибани маймуняци…“

Ковалски се хвърли снишен през отворената врата. Беше чакал максимално, даваше си сметка, че търпението на звяра отвън няма да трае вечно, и когато от огромните му гърди се изтръгна раздразнено ръмжене, прие това като сигнал. Докато сребристият протягаше ръка към клетката, Ковалски вече се беше задействал.

Наведе се под огромната лапа и се претърколи под протегнатата ръка. След като се озова зад огромното туловище, моментално се изправи и отскочи настрани.

Други зверове се тълпяха около водача си, но внезапното бягство на Ковалски ги беше смутило за момент. За момент беше ключовият израз. Все пак някои се бяха стреснали достатъчно — сигурно още бяха на нокти от сирената — и се махнаха от пътя му. Или може би се страхуваха от сребристия и не смееха да отнемат плячката, която водачът им си беше набелязал и дебнеше през последните три часа.

Независимо от причината Ковалски се възползва максимално от нея, за да мине през кордона от мускули, кости и зъби и да се озове на открито.

Зад него се разнесе оглушителен рев.

Не беше нужно да се озърта, за да разбере източника му. Вместо това спринтира към онази част от хабитата, която предлагаше най-добро прикритие — канарите между бетонните дървета.

Към рева се добави нов звук — тежко думкане.

Ковалски стигна осеяната с камъни част на хабитата, обърна се и се закова на място. Сребристият стоеше пред отворената клетка. Измамен, той се бе изправил на задните си крака и блъскаше широките си гърди с юмруци в драматична демонстрация на горилска ярост. Оголи остри като бръсначи зъби, пригодени да разкъсват плът и кост, и от устата му захвърчаха лиги.

Задъханият Ковалски клекна. Помъчи се да измисли следващия си ход: очакваше всеки миг тежащият половин тон звяр да се понесе към него, неудържим като парен локомотив на пълна скорост. Затърси някакво скривалище, което да му осигури защита поне за няколко секунди.

„Трябва да стоя далеч от онова…“

Изведнъж нещо го блъсна отзад с такава сила, че ребрата му изпращяха, и той полетя към пода. Успя да се извърти във въздуха и падна на здравата си страна. Зад себе си видя позната чернокосместа горила — същата, която бе доближила клетката първа, преди да бъде изгонена от сребристия.

„Явно кучият син още ми има зъб“.

12:08

Яростният рев стигна до Мария при отворения прозорец. Нададе го тъмнокосместата горила хибрид, която бе блъснала Ковалски и го бе изхвърлила от скривалището му. Звярът прескочи една канара и се метна да нанесе окончателния си удар.

Мария рязко смени прицела си от сребристия до по-непосредствената заплаха и стреля по по-младата горила. Боеше се обаче, че е закъсняла.

Ковалски се претърколи в последния момент и се размина на косъм да бъде размазан. Звярът обаче посегна и го сграбчи за бедрото. Вдигна го като парцалена кукла.

Мария подпря пушката и погледна през оптичния мерник, неуверена дали първата стреличка е улучила целта. Дръпна отново спусъка. Гърмежът отекна в ушите ѝ, но тя не мигна и не изгуби концентрация. Този път видя червените пера да стърчат от врата на горилата.

Мъжкарят пусна Ковалски, посегна към гърлото си и измъкна стреличката.

Обърна глава към нея, досетил се за източника на нападението, изправи се и изрева — след което залитна и падна тежко по задник.

Щом ефектът на транквилизатора бе толкова бърз, значи и първият изстрел бе улучил целта си. Мария тутакси отвори пушката и бръкна в джоба си за другите две стрелички. В бързината едната се изплъзна между пръстите ѝ и падна в краката ѝ. Тя изруга и напъха другата в цевта.

Долу младият мъжкар лежеше на една страна, огромните му крайници се бяха отпуснали безжизнено. Но той не беше единствената заплаха.

Преди Мария да успее да презареди напълно, сребристият изрева яростно и се надигна в целия си ръст. Мария зяпна, удивена от огромните му размери. Макар да разбираше генетиката, създала подобно чудовище, умът ѝ още не можеше да го приеме. Представи си гигантските кости, които ѝ бяха показани — костите на мегантропа, един от по-ранните предшественици на човека, и осъзна, че хибридите притежават не само огромните размери на древните хоминиди, но и тяхната дива и жестока природа.

Сребристият се отпусна на юмрук и се понесе към Ковалски, който още бе на четири крака, охлузен и натъртен. Нямаше начин да се махне навреме от пътя му.

Мария подаде пушката през прозореца и изстреля заредената стреличка, но горилата се движеше твърде бързо и тя видя как червените пера рикошират от ствола на едно фалшиво дърво.

„По дяволите…“

Хвърли се към изпуснатата на пода стреличка, но знаеше, че няма да успее да презареди навреме.

Друг осъзна същото.

Преди да успее да го спре, Баако скочи до нея и се хвърли с главата напред през прозореца. В последния момент се хвана за перваза, увисна и започна да се спуска на подскоци към дъното на хабитата, като се хващаше за миг за издатини в неравната скала.

— Баако! — извика Мария след него. — Връщай се!

За първи път през младия си живот Баако не ѝ обърна внимание.

12:09

„Май трябва лично да се погрижа за всичко“.

Дзяйин Лау почти бе долепила нос до монитора. Правеше всичко по силите си да не обръща внимание на избухналия в офиса на охраната хаос. Министерството на държавната сигурност и заместник-директорът на Академията за военни науки вече я бяха търсили. Вестта за пробива в сигурността бе излязла извън пределите на комплекса.

Можеше да се досети кой е причината за това изтичане на информация.

Зад нея Чан Сун крещеше заповеди по радиостанцията и пришпорваше екипите, пратени да открият неканените гости. Когато ги намереше — което щеше да стане рано или късно, — със сигурност щеше да използва залавянето им, за да се представи в добра светлина и в същото време да злепостави Дзяйин. Тя буквално надушваше амбицията му, лъхаща от потта по челото му.

Въпреки това Дзяйин беше съсредоточена върху друг потенциален провал, друго черно петно, застрашаващо досието ѝ. Беше видяла на монитора всичко станало в лабораторията за вивисекции, което водеше към катастрофата. Д-р Крандъл се беше добрала до пушката с транквилизаторите и се опитваше да помогне на спътника си в Ковчега. Въпросът вече би трябвало да намери кървавото си решение и да даде нужния урок на Мария.

А после стана нещо още по-лошо — Баако скочи през прозореца и се озова в сърцето на Ковчега. Дзяйин беше изразходвала значителни ресурси, за да се сдобие с уникалния образец, като междувременно бе изгубила ценен таен агент. Ако наградата бъдеше разкъсана на парчета от собствените ѝ хибриди, това можеше да се окаже повече от катастрофа за кариерата ѝ — можеше да си спечели куршум в главата заради този провал.

Стовари юмрук върху масата, твърдо решена лично да се справи със ситуацията. Но преди да успее да се извърне, в ъгъла на монитора се отвори по-малък прозорец. Тя се наведе напред. Малката зърнеста картина показваше войник, вързан за стол. Похитителят му, който оставаше извън кадър, бе опрял пистолет в слепоочието му.

— Увеличете образа — нареди тя на техника.

Зад нея откъм другите станции се чу мърморене. Тя се огледа и видя, че същото видео е пуснато в ъгъла на всички монитори. Чан застана до нея и присви объркано очи.

— Какво е това? — попита той.

— Вие ми кажете. — Тя посочи екрана. — Системата е ваша.

— Някой трябва да я е хакнал.

Пристъпи по-близо, докато техникът увеличаваше образа. Картината стана достатъчно голяма, за да различат лицето на заплашвания войник. Дзяйин разпозна познатите черти въпреки парцала в устата.

— Това брат ви ли е?

Чан сви юмрук.

— Гао…

Дзяйин посочи номера, изписан в долната част на екрана — настояване да се обадят на обезопасен радиоканал. Можеше да познае кой ще отговори.

— Можете ли да проследите откъде идва сигналът? — попита тя.

Чан издиша рязко.

— Да. Ще ми отнеме около минута.

„Но дали американците ще останат на линия толкова дълго?“

Чан стисна техника за рамото, като едновременно го насърчаваше и заплашваше да се сдобие бързо с информацията. Човекът затрака бързо на клавиатурата, превключвайки през различни прозорци.

Дзяйин гледаше кръвнишки монитора.

— Както подозирах от самото начало, брат ви е виновник за изтичането на информация. Неволно или не, той е довел врага на прага ни.

Чан вътрешно кипеше, очевидно осъзнал същото.

Дзяйин се обърна и заби пръст в гърдите на подполковника.

— Така че оправете грешката на брат си. С цената на всичко примамете натрапниците на открито и ги елиминирайте. — Погледна към картината от Ковчега. — Отивам да защитя активите ни преди всичко да е отишло по дяволите.

Излезе гневно от офиса на охраната, твърдо решена да си възвърне контрола, но умът ѝ вече прехвърляше различните варианти, ако нещата станат неуправляеми.

При построяването на комплекса се беше погрижила в инфраструктурата тайно да бъдат добавени и предпазни мерки. Нямаше да позволи да я поставят на колене. Нямаше да допусне позора да ѝ отнемат комплекса.

„Проваля ли се аз, всички се проваляме“.

12:12

Радиото в ръката на Монк избръмча.

„Май е време за шоу“.

Той се качи на електрическото превозно средство, което бяха конфискували — тъмнозелен камион с открита каросерия. Сержант Чин седна зад волана, а Конг и братята Шоу замъкнаха проснатия в безсъзнание китайски шофьор в една лаборатория наблизо.

Докато сядаше до Кимбърли на предната седалка, Монк вдигна радиостанцията.

— Обаждането е по обезопасения канал. Изглежда, че посланието ти е получено.

Той се наведе към нея и натисна копчето, така че тя да може да слуша и при нужда да превежда.

Гневен глас рязко каза нещо на мандарин.

— Настоява да знае кои сме — прошепна Кимбърли.

Монк вдигна радиото. Почти сигурен беше, че обаждащият се знае английски.

— Знаеш кои сме. И предполагам, че говоря с Zhõngxiào Сун. — Надяваше се, че е произнесъл правилно чина. — Братът на Гао Сун.

Отговор не последва. Мълчанието се проточи. Монк потупа Чин по рамото и камионът потегли веднага щом братята Шоу и Конг скочиха в каросерията.

Монк хвърли разтревожен поглед към Кимбърли.

„Ако това не проработи…“

Отговорът дойде; думите на мъжа бяха изпълнени с ярост:

— Говори подполковник Сун. Ако искате да живеете, ще се предадете незабавно… и ще освободите брат ми.

Монк долови уловката.

„Добре“.

От източниците си Кимбърли се бе сдобила с допълнителна информация за двамата братя. Чан беше по-големият, женен, с малка дъщеря. Гао беше ерген. Двамата бяха изгубили родителите си като тийнейджъри и малко след това бяха постъпили в армията, в една и съща част. Кимбърли предполагаше, че подобна трагедия вероятно ги е сближила силно.

„А сега да превърнем това в наше предимство“.

Монк вдигна радиото.

— Ако искате да видите брат си жив, ще изслушате какво имам да ви кажа.

Зачака отговор. Камионът се носеше по дълъг тунел покрай добре оборудвани лаборатории, претъпкани с апаратура и клетки. Дотук се бяха натъкнали само на неколцина души от персонала. Изглежда, алармата бе предизвикала някакво затваряне на комплекса.

— Какви са условията ви? — рязко попита Чан.

— Прости. Вие ни помагате. Ние помагаме на вас.

Последва нова дълга пауза, след което гласът на Чан прозвуча отново, този път по-меко.

— Как?

— Ако ни помогнете, ще оставим брат ви жив и здрав и с железни доказателства, уличаващи генерал-майор Лау като конспиратор във всичко това. Тя ще бъде изкупителната жертва. За всяка победа, която ни помогнете да постигнем в следващия един час, тя ще отбележи загуба.

Монк затаи дъх. Успехът на плана зависеше от враждата между Чан и началничката му, но дали професионалната амбиция щеше да надделее над лоялността?

— Откъде да знам, че можете да направите това, което твърдите? — попита Чан.

— Не проникнахме ли в комплекса ви? — попита Монк. — Това би трябвало да е достатъчно доказателство за уменията ни.

— Но защо да ви вярвам?

— Нямате особен избор. Ако не предадем на агентите си в Пекин сигнал, че всичко е чисто, тялото на брат ви ще бъде открито недалеч от американското посолство с ясни доказателства, че се е опитвал да избяга. — Монк подсили заплахата. — И у него ще бъдат открити доказателства, уличаващи съпругата ви като американска шпионка.

Изчака няколко секунди, докато думите му бъдат осъзнати, след което довърши:

— Вижте какво. Ако получим каквото искаме, ще излезете герой, а с генерал-майор Лау ще бъде свършено. Ако се провалим, ще страдате, и вие, и семейството ви, а Лау ще се окичи със славата, че ни е спряла. Изборът си е ваш, Zhõngxiào Сун.

Този път нямаше дори пауза.

— Какво искате да направя?

Монк се ухили на Кимбърли.

— Кажете ни къде са другите и ни разчистете пътя до тях.

Кимбърли вече беше извадила сателитния си телефон и сега зареди плана на комплекса, който беше изтеглила от един хакнат компютърен терминал.

Докато Чан предаваше съответната информация, тя кимна и каза:

— Ясно. — Обърна се към Монк и прошепна: — Знам къде са.

— Друго? — горчиво попита Чан.

— Само още едно нещо.

— Какво?

Монк му каза и прекъсна връзката.

Кимбърли се обърна към него и въздъхна дълбоко.

— Можем ли да му имаме доверие?

Той посочи напред.

— След малко ще разберем.

Докато продължаваха по дадения им маршрут, го измъчваше друга мисъл.

„Ами ако вече е твърде късно?“

12:13

Земята трепереше под краката на огромния сребрист, докато той се носеше към Ковалски. Самият той още беше на четири крака и не можеше да направи друго освен да събере кураж за онова, което предстоеше. Все пак се опита да намери някакво прикритие и се претърколи към хъркащото туловище на по-младия чернокосмест хибрид, който се беше проснал вляво от него.

„Мазнината може да се окаже и полезна“.

Изведнъж в хабитата се разнесе пронизителен писък — отекваше от каменните стени и сякаш идваше от всички посоки едновременно. Беше пълен с гняв и заплаха.

„Сега пък какво?“

Вдигна глава и видя, че сребристият рязко спира на метър от него. Подпря се на юмрук и проточи врат към източника на звука.

Ковалски направи същото, като същевременно използва момента да изпълзи още назад към канарите в центъра.

И тогава забеляза тъмна сянка, която отскочи от стената под прозорците за наблюдение. Движеше се бързо на подскоци към Ковалски. Отне му половин секунда да разбере, че е Баако.

„Не…“

Той пък какво правеше тук?

С един последен скок Баако се приземи приклекнал до Ковалски. Задъхан, малкият приятел се обърна към планината от мускули, изправи се и задумка гърдите си с юмруци — предизвикваше алфа-звяра на хабитата.

„Не е много умно, хлапе“.

— Баако, бягай! — извика Ковалски и махна с ръка, при което през ребрата му отново премина болезнен спазъм. — Разкарай се оттук!

Баако не помръдна от мястото си.

Сребристият остана като закован: явно се мъчеше да проумее това нахлуване в царството му, да не говорим за дръзкото поведение на подобен дребосък. Но смущението бързо отмина, за да се смени с раздразнение и гняв.

От широките му гърди се изтръгна рев. Тежкият звяр се хвърли напред и замахна с дебелата си ръка — но Баако вече не беше там.

Младата горила скочи високо, прелетя над рамото на сребристия и се приземи на задника на чудовището.

Сребристият се изправи, рязко се завъртя и замахна.

Баако отскочи, но този път не успя да избегне напълно удара. Лакътят закачи бедрото му и го запрати във въздуха. Въпреки това Баако успя да се извърти преди да падне и се претърколи през рамо.

Сребристият се понесе тежко към него, като забиваше юмруци в камъка.

Останалите обитатели на хабитата, първоначално смаяни от странното развитие на събитията, постепенно се окопитиха. И докато вниманието на сребристия бе отвлечено другаде, се насочиха към Ковалски.

„Лошо“.

Той продължи да отстъпва към канарите, като гледаше как Баако бяга от огромната лавина от мускули и нокти. Стигна купчината камъни и се скри под една канара. Грабна един камък, а с другата си ръка сграбчи бетонен клон, отчупен от едно фалшиво дърво. Беше готов да влезе в ролята на пещерен човек срещу тези чудовища, ако се наложи.

Притисна гръб в канарата. Видя, че Баако забавя скорост — явно се уморяваше. Сребристият вече пухтеше плътно зад него.

Ковалски се сви; беше го страх да гледа. И тогава Баако се метна наляво от пътя на хибрида. Сребристият не можеше да завие толкова бързо — инерцията на огромната му маса не можеше да се сравнява с пъргавината на Баако. Въпреки това той се извъртя и се плъзна по пясъка, като сви грамадните си крака под себе си. Преди още да спре, се хвърли след Баако, който за съжаление се беше насочил право към скривалището на Ковалски.

Ковалски се надигна и му замаха да се махне, сочеше му отворения прозорец.

— Замъквай си задника горе!

Подобно на всички други в живота му, Баако не му обърна внимание.

Дребосъкът направи последен скок към него, протегнал ръце напред, но късметът и скоростта му се оказаха недостатъчни. Сребристият го улови за глезена и запрати малкото му тяло настрани, далеч от Ковалски.

„Не!“

12:14

Болката разкъсва крака на Баако, докато тялото му се премята във въздуха. Каменните стени се размазват пред погледа му. Въпреки това той знае, че трябва да продължи да се бори. Дълбоко в себе си осъзнава, че всичко друго означава смърт.

Тялото му полита високо над чудовището. Звярът е като някакъв ужас, излязъл от приказките за лека нощ на мама. Възнамерява да го засили надолу и да го размаже в пода. Баако разбира това, извърта се и ухапва ръката, стиснала глезена му.

Чува се рев; хватката отслабва.

Баако се отскубва и полита към земята. Размахва ръце и крака в опит да се хване за нещо. В следващия миг чудовищно силни пръсти го хващат през кръста, спират падането му и стискат толкова силно, че не може да диша.

Звярът го е хванал отново и реве от ярост и жажда за кръв. Челюсти се отварят широко. Огромни зъби се понасят към гърлото на Баако. Очите на Баако се завъртат от ужас, намират лицето далеч горе, уплашено също като него.

Събира достатъчно въздух, за да извика.

Сбогом, мамо…

Последният немощен вик на Баако стигна до Мария и разкъса сърцето ѝ.

Тя дръпна спусъка, подчинявайки се на майчиния инстинкт да го защити, но ударникът само изцъка. Вече беше изстреляла последната стреличка, бе презаредила три пъти по време на кратката битка долу. Беше съсредоточила огъня си върху сребристия, но звярът се движеше прекалено бързо и не го беше улучила. Единственото ѝ попадение беше по една тромава женска, която се бе доближила твърде много до скривалището на Ковалски.

Ужилването беше достатъчно да подплаши създанието, но щеше да мине още минута преди упойката да подейства.

„Стига една стреличка да е достатъчна за такива огромни зверове“.

С празна пушка и без повече муниции, Мария не можеше да направи нищо освен да гледа как сребристият се кани да разкъса гърлото на Баако.

Внезапно голям камък полетя във въздуха и цапардоса сребристия между очите. Звярът спря, колкото да погледне — повече изненадан, отколкото наранен от атаката.

Ковалски скочи на една канара, вдигнал бетонна сопа.

— Избери някой с твоите размери, космато копеле такова!

12:15

„Не че аз съм с твоите размери…“

Дори качен върху канарата, Ковалски изглеждаше като джудже пред грамадния сребрист. Той още стискаше Баако, но бе забравил за момент дребосъка.

— Хайде! — предизвикателно извика Ковалски и го подкани със сопата с надежда, че звярът ще пусне Баако.

Сребристият пристъпи към него, после леко залитна настрани. Задържа се, като се хвана за едно от бетонните дървета. Клоните се счупиха под тежестта му. Звярът рухна на едно коляно.

„Какво, по дяволите…“

Хвърленият камък не би могъл да нанесе чак такива поражения. Все едно да замеряш бик с грахово зърно.

Въпреки всичко сребристият пусна Баако и опря юмрук в земята, за да се задържи изправен. Освободеният Баако се хвърли към канарите.

Ковалски се огледа. Другите зверове бяха замръзнали по местата си, очевидно уплашени, че водачът им е зашеметен. Сребристият се отпусна, мъчеше се да не се строполи. Едва сега Ковалски видя червените пера, стърчащи от задника му.

Погледна към Мария. Дали все пак беше успяла да закове кучия син? Но тя изглеждаше не по-малко шокирана.

Мария извика и посочи към стоманената врата.

— Бягайте! Една стреличка не е достатъчна да го повали!

12:16

Мария се сети какво е станало. Така и не бе намерила стреличката, която беше изпуснала на пода. Сега разбра какво е станало с нея.

Баако я беше грабнал преди да скочи в Ковчега. В Лорънсвил го беше научила за пушките с упойващи стрелички, които се използваха като средство за удържане в центъра за примати. Беше искала да разбере, че животните, упоени с тях, не са мъртви, а само спят.

Въпреки това така и не беше сигурна доколко я беше разбрал.

„Очевидно недостатъчно“.

Долу сребристият продължаваше да залита, мъчеше се да се отърси от въздействието на транквилизатора.

Ковалски и Баако се възползваха от момента и хукнаха към стоманената врата, водеща навън от Ковчега. Другите горили се размърдаха, привлечени от движението. Вероятно бяха станали по-самоуверени, след като сребристият беше изваден от строя.

Мария се обърна към младата сестра, която ѝ беше помогнала преди.

— Трябва да им отворите вратата.

Сестрата я погледна тъжно.

— Не мога. Не и оттук. Някой трябва да е долу и да постави дланта си върху четеца.

„А ние сме заключени тук“.

Със свито сърце Мария се обърна отново към прозореца. Ковалски и Баако продължаваха да бягат към вратата, увличайки хибридите след себе си.

„Само че са тръгнали в погрешната посока“.

12:17

Докато се хвърляше в клетката, Ковалски чу Мария да го вика. Гласът ѝ бе напрегнат и изпълнен със страх.

— Не мога да отворя оттук! — извика Мария. — Трябва да се качите при мен!

Нещо полетя през прозореца и се разви покрай стената.

Противопожарен маркуч.

Мария искаше да се изкатерят по него.

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“.

Ковалски погледна към растящата стена от козина и мускули, която приближаваше клетката. Нямаше начин да мине през тази тълпа. Макар че сигурно можеше да ги разсее достатъчно, за да даде възможност на Баако да избяга, се съмняваше, че младата горила ще го изостави.

Баако подръпна ръката му, за да привлече вниманието му. После разпери палец и кутре и насочи ръката си надолу. Знакът бе ясен.

[Стой]

Преди Ковалски да успее да реагира, Баако изскочи от клетката и се понесе право към стадото. Леко накуцваше, но въпреки това успя в последния момент да се метне през групата, като пъргаво избегна няколко изненадани опита да го хванат.

„Нямало да ме изостави, как ли пък не“.

Докато хибридите го наближаваха, Ковалски се помъчи да дръпне вратата на клетката, но тя не помръдваше.

Изведнъж откъм чудовищния сребрист се надигна страховит рев.

Ковалски отстъпи до стоманената врата, утешен от една мисъл.

Поне Баако беше успял да се измъкне.

12:18

Баако пуска счупената каменна сопа и бяга.

Миг по-рано я е грабнал от пода и е отишъл при чудовището. Вижда, че клепачите му са отпуснати и диша дълбоко. Без да намалява скоростта, Баако скача и замахва с всички сили. Сопата се пръсва между двете очи и те се отварят.

По-рано е искал големият да заспи; сега му трябва буден.

Ревът отново преследва Баако. Болката пронизва десния му крак, така че той бяга на четири крака, трябва да е бърз. Чудовището беснее след него.

Той бяга не към мама… защото мама е в безопасност от чудовищата.

Вместо това се насочва към другия член на семейството си.

Ковалски стисна зъби в очакване на най-лошото. Изобщо не очакваше да види Баако, който се метна през стената от хибриди, която го държеше в капан. Младата горила прелетя над тях и се втурна презглава в клетката.

Ковалски го посрещна в обятията си, но сблъсъкът бе толкова силен, че го запрати в стоманената врата и му изкара въздуха. Въпреки това той продължи да прегръща силно Баако.

А хибридите се пръснаха, понеже сребристият се вряза в тях като товарен влак. Все още замаян, звярът не успя да спре навреме и се блъсна странично в отвора на клетката.

Ковалски се сви от удара на тази планина от плът, която като нищо можеше да го смаже. Вместо това туловището на сребристия отлетя от стената и разпръсна още хибриди.

Баако грабна Ковалски за ръката и го задърпа към изхода.

Той го разбра.

„Да се разкарваме, докато можем“.

Втурнаха се покрай зашеметения сребрист и през обърканите други. Но Ковалски знаеше, че суматохата няма да продължи дълго.

Затича, без да обръща внимание на парещата болка отляво.

Щом стигнаха стената под прозорците, Ковалски подбра Баако през кръста и го метна нагоре към маркуча. Косматите ръце се хванаха, но Баако погледна назад и изсумтя тревожно.

— Давай! След теб съм!

За доказателство Ковалски грабна маркуча и последва катерещия се Баако.

— По-бързо! — извика им Мария отгоре. — Идват!

Ковалски не си направи труда да поглежда назад.

Пък и каква полза? Започна да се набира с ръце и крака; завиждаше на Баако, който вече се бе изкатерил при Мария.

Щом Баако се пъхна през прозореца, лицето на Мария се появи отново. Ковалски видя страха, изписан на лицето и в очите ѝ.

„По-бързо“.

12:19

Мария гледаше как хибридите се хвърлят след Ковалски. Дори сребристият успя да се изправи и изрева яростно. Ударът на Баако, последван от гоненицата и блъскането в стената, явно беше вдигнал кръвното му достатъчно, за да се отърси от упойката.

Сребристият се понесе към тях, като разбутваше останалите. Кръвожадността на стадото бе пламнала и някои от зверовете започнаха да се нападат един друг, по-едрите се нахвърляха върху по-дребните, демонстрирайки диващината, наследена от променените им гени.

Междувременно Ковалски бе по средата, но това не беше достатъчно високо.

Мария погледна редицата метални кутии под прозорците и си спомни думите на сестрата за електрическата бариера, настроена на сребристите нашийници на хибридите. Невидимият щит трябваше да държи животните долу и да ги наказва, ако се покатерят прекалено високо.

Ковалски нямаше такъв нашийник. Както и Баако, разбира се.

— Трябва да стигнеш над електрическата ограда — викна тя.

Той я погледна намръщено. Не разбираше.

— Продължавай! — подкани го тя.

Той се закатери по-бързо. Изведнъж ръцете му се плъзнаха и Ковалски пропадна цял метър надолу, преди да успее да се задържи.

Остана да виси, мъчейки се да си поеме дъх, когато първият хибрид стигна стената под него. За щастие беше от по-дребните, висок най-много два и десет. Скочи, замахна към Ковалски и перна петите му с върховете на пръстите си.

Тази непосредствена заплаха беше достатъчна да пришпори Ковалски. Той се закатери по-бързо, но болката вече ставаше нетърпима. Пот се лееше по изкривеното му в гримаса лице.

По-едрите зверове стигнаха стената и започнаха да се катерят по изсечената скала, забивайки ноктите си в многобройните пукнатини и издатини.

Нямаше да успее…

В този момент маркучът до Мария се размърда.

Тя погледна назад и видя, че Баако го е хванал и го опъва, за да изтегли Ковалски по-бързо.

„Защо аз не се сетих за това?“

Опря крака в стената и задърпа с всички сили.

Младата сестра се присъедини към тях. Други от хирургическия екип също се притекоха на помощ, за момент забравили за различията си. Всички бяха видели доблестната битка долу, а и просто не можеха да оставят един човек, та дори да им беше враг, на зверовете.

Всички заедно изтеглиха Ковалски до прозореца.

Той се вкопчи в перваза с едната си ръка, после с другата, но бе твърде слаб, за да се набере. Мария пусна маркуча и го издърпа. Той падна тежко на пода и се претърколи по гръб.

Дробовете му свиреха при всяко поемане на въздух, но успя да изпъшка:

— Какво… какво каза за някаква ограда?

Отвъд прозореца се чу електрическо пращене, съпроводено с рязък крясък. Мария погледна и видя как един хибрид се откъсва от стената и полита надолу. От стоманения му нашийник се извиваше спирала от пушек. Другите зверове или спряха, или скочиха тежко долу.

— Вече няма значение — каза Мария и се наведе да му помогне да се изправи.

Баако се втурна и прегърна Ковалски през кръста.

— Благодаря, че спаси Баако — каза Мария.

Ковалски сложи ръка на рамото на младата горила.

— Мисля, че стана по-скоро обратното. — Обърна се и огледа хирургическия екип. — Някой ще се опита ли да ни попречи да се махнем?

Отвърнаха му с леко поклащане на глави — не че имаше значение.

— Заключени сме — обясни Мария. — Откакто завиха сирените.

— Значи си оставаме в капан.

Тя докосна лакътя му.

— Но поне сме в безопасност от непосредствена…

Светлините примигнаха и угаснаха. Лабораторията потъна в мрак.

Никой не проговори.

— Не биваше да го казваш — промърмори Ковалски.

Баако отиде до нея и хвана ръката ѝ. Не обичаше тъмното, но след няколко напрегнати секунди по горния край на стените се включиха червени аварийни лампи.

Мария въздъхна с облекчение.

Ковалски се сети нещо.

— След като токът спря, може би ще можем да излезем оттук.

Втурна се през помещението и задърпа гигантските плъзгащи се врати, но те не помръднаха. Ковалски сложи юмруци на кръста си и ги изгледа намръщено, сякаш можеше да ги уплаши и да ги накара да му се подчинят.

Пръстите на Баако се стегнаха около ръката на Мария. Тя погледна надолу и видя, че погледът му е насочен към маркуча, който още висеше от прозореца.

Маркучът се движеше.

„О, не!“

Обърна се към прозореца в мига, в който някаква огромна покрита с белези ръка се пресегна и се хвана за перваза.

Със спирането на тока електрическата ограда беше изчезнала.

Обзета от ужас, Мария заотстъпва назад.

— Идват!

22.

1 май, 00:32

Андите, Еквадор

Грей нагази в тъмния вир, като пръсна съвършените отражения на звездите и луната от огледалната му повърхност, и ахна от студа. Останалите го последваха. Чакикуи и Джембе останаха на брега. Старейшината бе спазил думата си да ги заведе до изгубения град.

„Явно задължението му стига до прага“.

Вече бяха оставени да се оправят сами.

Грей ги поведе през вира. Наложи се да преплува последната част, за да стигне отвора на тунела в отвесната стена на другия бряг. Между нивото на водата и тавана имаше само трийсетина сантиметра.

Когато стигна отвора, краката му вече не достигаха дъното. Надникна в тунела и вдигна водонепроницаемия си фенер.

— Нататък е по-дълбоко и изглежда, че таванът се снижава — предупреди той спътниците си.

— Можем ли да минем? — попита Лена.

— Не знам. Може да се наложи да плуваме и да търсим въздушни джобове.

Тя не изглеждаше особено щастлива от перспективата.

Самият Грей също не изпитваше особена тръпка от онова, което ги чака.

Роланд доплува до него и почти изпъшка:

— В разказа си за пътуването до изгубената библиотека Петронио Харамило твърди, че е трябвало да плува под вода, за да стигне до нея.

— Стига приказки — обади се Сейчан. — Има само един начин да разберем дали тук наистина има нещо. Просто иди и виж.

Грей ясно усети скептицизма ѝ. Тя беше права. Това като нищо можеше да се окаже гонене на вятъра, но имаше само един начин да разберат — като направят онова, което бе казала.

„Просто иди и виж“.

Грей навлезе в тунела, като повече плуваше, отколкото се оттласкваше от дъното. Въздухът бе застоял и влажен, миришеше на мокра скала и мъх. Лъчът на фенера се отразяваше далеч над кристално чистата вода.

Зад него се чу мърморене. Движеха се в колона по един, Сейчан беше последна.

— Стените — прошепна Лена. — Твърде гладки са, за да са естествени.

Грей прокара пръсти по тавана и осъзна, че е права. Освен това проходът беше твърде прав.

Водата ставаше все по-дълбока.

На следващата крачка подът изчезна под крака му. Това го свари неподготвен и главата му се озова под водата заедно с фенерчето. Лъчът освети стъпала, които водеха надолу.

Грей се обърна, изплува и изпъшка.

— Спрете и чакайте. Ще се гмурна да проверя пътя напред.

— Внимавай — предупреди го Лена.

Грей смяташе да прави точно това.

Знаеше обаче, че трябва да бързат. Довери се на инстинкта си, пое дълбоко въздух и се гмурна.

Зарита силно и последва лъча на фенерчето по стръмните стъпала. Движението му раздвижи натрупалата се тиня, която размъти бистрата вода. Налягането в ушите му се повишаваше. Най-сетне стигна края на стъпалата и видя тъмен тунел.

Спря. Чудеше се дали да продължи, или да се върне.

Стисна зъби, оттласна се от най-долното стъпало и заплува, теглен напред от загадката и бутан от напрежението. От двете му страни се откриваха малки помещения. Фенерът освети смътни очертания на предмети, потънали в тинята и покрити с водорасли. Нямаше достатъчно въздух да се любува на забележителностите, така че продължи напред, без да спира.

Все пак помещенията показваха недвусмислено, че мястото е било обитавано.

Проходът свърши с друго стълбище, което се издигаше в тясна спирала.

Грей насочи лъча нагоре. Дробовете му копнееха за глътка въздух. Знаеше, че това е точката, от която няма връщане. Оставаше му достатъчно въздух, за да се върне при другите — или можеше да рискува и да продължи напред.

Спомни си разказа на Роланд за историята на Харамило. Той твърдял, че има път, но… но бяха минали десетилетия. Нямаше как да се разбере дали подземната система се е наводнила още повече през изминалите години… или дали тези тунели изобщо са същите, по които е минал младият Харамило.

Грей пропъди съмненията и предпочете да последва друг съвет.

Думите на Сейчан отекнаха в главата му.

„Просто иди и виж“.

00:54

Сейчан се плъзна покрай Роланд и Лена и насочи фенерчето си към дълбините. Тинята блокираше лъча и достигаше до горното стъпало на стълбището.

„Твърде дълго се забави“.

През годините Сейчан бе получила достатъчно доказателства за способностите на Грей, за умението му да оцелява и в най-страшни ситуации. Но в този момент беше сигурна, че е мъртъв — не заради някакъв негов недостатък, а защото тя самата не заслужаваше щастието, което бе открила с него. Преди да го срещне, животът ѝ бе самотен — не беше привързана към никого. И макар да бе пълен с кръв и ужаси, животът ѝ ѝ изглеждаше и разумен — поне не изискваше морални колебания. Сама ѝ беше лесно да се отдели от света с черупката си.

Но това вече не бе вярно — и тя го приемаше с противоречиви чувства.

Понякога лежеше до него в леглото, гледаше го как диша и се колебаеше между желанието да го прегърне и да го пази и подтика да го удуши с възглавницата, за да е отново свободна.

В този момент обаче нямаше морални колебания, а единствено увереност и решимост. Знаеше какво иска.

„Домъкни си задника тук, Грей. Не ме оставяй“.

Сякаш в отговор на мисълта ѝ облаците тиня се раздвижиха. Тъмна фигура се устреми нагоре. Тя отстъпи, за да му направи място.

Грей се подаде на повърхността и вдигна нос и устни към тавана. Загълта жадно въздух. Сейчан го грабна, без да ѝ пука дали още е без дъх, и притисна студените му устни към своите.

В първия миг той се вцепени от изненада, а после я прегърна и я привлече към себе си. Когато се отдръпна, очите му проблеснаха развеселено.

— Значи си се разтревожила? — подразни я.

Тя го блъсна.

— Само защото много добре знам, че не можеш да си задържиш дъха толкова дълго. Сигурно си намерил нещо.

— Какво откри? — обади се Лена зад нея.

Грей ѝ се ухили.

— Надявам се да си добър плувец.

01:08

„Колко още остава?“

Дробовете на Лена крещяха за въздух. Тя следваше Роланд по петите, без да откъсва поглед от светлината на фенера на Грей. Плуваха нагоре по спирално стълбище, което сякаш нямаше край.

Изведнъж Роланд се дръпна настрани и спря над нея. Тя изхвърча покрай него и главата ѝ изскочи от водата. Отчаяно пое глътка въздух.

„Слава богу…“

Сейчан изплува до нея. Издиша веднъж. Изглеждаше дори малко отегчена от плуването.

Раздразнена, Лена се огледа и се помъчи да се ориентира.

Намираха се в наводнена зала. Каменният таван беше на около метър над главите им. След тесния тунел пълното с въздух помещение изглеждаше огромно. Широки стъпала се изкачваха от водата пред тях.

Грей държеше фенера високо и вече плуваше към стъпалата.

Лена и останалите го последваха.

Щом стигнаха, Роланд ѝ помогна да излезе от водата, огледа се и каза:

— Тук е по-топло.

Лена осъзна, че е прав. Наистина беше топло. Освен това във въздуха се носеше ясно различима миризма на сяра.

— Геотермална активност — каза Грей и погледна Роланд. — Не спомена ли, че този район на Андите е с необичайно висока вулканична активност?

— Да. Точно затова почвата тук е толкова плодородна.

Сейчан се изтръска от водата като куче и подметна:

— Нищо чудно, че онези, които са построили това място, са направили тунели. Върви си с отоплението.

Лена посочи стъпалата и попита:

— Накъде водят?

— Ела да видиш. — Грей отново тръгна напред. — Стигнах само до края на стълбището. За да се уверя, че не е задънено.

Стълбището свършваше на широка площадка. Щом я стигнаха, Лена спря до Роланд, който беше замръзнал насред крачка.

Стояха пред арка в началото на дълъг коридор. Беше изработена от злато и оформена като сложно скеле от кости и черепи, приличащи на човешки. През годините влажността и сярата бяха оставили тъмни следи по по-дълбоките гънки, но по-голямата част от златната повърхност продължаваше да сияе.

— Изумително — ахна Роланд.

„И злокобно — добави наум Лена. — Нищо чудно, че местните, натъкнали се на това място, са го обявили за опасно. Особено при тази миризма на сяра“.

Усети как я побиват тръпки, докато минаваше под арката.

Останалите като че ли не изпитваха подобни опасения. Грей ги поведе, като осветяваше дългия коридор. Изсеченият в скалата проход бе толкова широк и висок, че по него можеха спокойно да се разминат два слона.

— Виж стените. — Роланд освети с фенера си от тавана до пода. — Покрити са с надписи.

Един съвсем бърз поглед беше достатъчен на Лена да разпознае шумерски клинопис, египетски йероглифи, знаци на маите и гръцки букви. Езиците бяха наредени един върху друг, издигаха се по цялата стена и продължаваха нататък по коридора.

— Като надписите, които видяхме в параклиса на свети Евстатий — каза Роланд.

Лена си спомни надписите, оставени от отец Кирхер по стените на параклиса, и какво представляваха те.

„Историята на писаното слово…“

Клекна да разгледа най-долния ред, който несъмнено беше и най-старият. Видя същите подобни на пръчици знаци, които бе видяла върху изправените камъни в облачната гора. Прокара пръсти по тях.

„Нима пред мен е най-ранната писменост?“

Изправи се и заяви:

— Това трябва да е нещо като запис на еволюцията на езика.

— Мисля, че си права. — Роланд тръгна по коридора, като продължаваше да се оглежда. — И се обзалагам, че отец Кирхер е почерпил идеята за украсяването на параклиса от това място… което означава, че Николас Стено е вървял по същия този коридор и се е върнал, за да разкаже на приятеля си за него.

Грей погледна стените.

— Това определено потвърждава твърденията на отец Креспи. Няма съмнение, че древните строители са общували с останалия свят.

Лена погледна напред и се зачуди какво ли още ще видят. Спомни си разказите за огромната пещерна система под Андите. Усещаше, че това не е единственият вход към това място. Според местните артефактите на отец Креспи му били донасяни от горите и джунглите, извадени от пещери, тунели и покрити с лиани руини.

— Май тунелът свършва — обади се Сейчан.

Бяха стигнали до друго спирално стълбище, което се спускаше надолу. Спряха и се събраха в началото му.

Роланд въздъхна.

— Да се надяваме, че няма отново да попаднем в наводнена част.

— Има само един начин да разберем. — Грей поведе надолу.

Лена затаи дъх в очакване всеки момент да види черна вода, отразяваща лъчите на фенерите. Но колкото и да се спускаха, стълбището си оставаше сухо.

Роланд изглеждаше доста загрижен.

— Вече със сигурност сме под нивото на водата.

Думите му я накараха да потръпне.

Грей докосна стените и каза:

— Тази част явно е изолирана от околните води.

Лена не намери особена утеха в наблюдението му.

Накрая стълбището свърши и се озоваха в кръгло помещение. Беше високо като предишната зала и толкова широко, че лъчите им едва осветяваха отсрещната страна.

Сейчан показа, че зрението ѝ е по-остро от това на останалите.

— Там има друго стълбище. — Тя погледна към Грей. — И слиза още надолу.

Лена почти не погледна към сенките. Нито пък Роланд, който я изгледа с високо повдигнати вежди и отиде с нея до извитата стена, в която бяха изсечени хиляди малки ниши. В тях се пазеха скулптури на различни животни, от малки като палец до размерите на кон.

— Прилича на галерията от Хърватия — каза Роланд.

Лена кимна.

— Само че онази по размери беше нищожна в сравнение с тази.

Любопитството и изумлението я накараха да пристъпи напред. Видя животни, представляващи всяка страна на фауната от всеки край на света. Бръмбари от дъгоцветен кристал, златоноги стоножки, инкрустирани с изумруди крокодили, маймуни с козина от медни нишки, бизон и елен с рога от слонова кост, скорпиони с броня от черно желязо.

Горното ниво се заемаше от безброй птици с кристални пера, образуващи калейдоскоп от нюанси — ястреби, врабчета, орли, пеликани, колибри. Някои почиваха в гнезда или бяха кацнали на златни клонки. Други висяха по необясним начин насред нишите си.

На най-долните нива бяха създанията, живеещи в морето или под земята, предадени с най-фини подробности — порцеланови риби, колони от мравки, медни омари, сребърни червеи, пробиващи сфери от кварц, и така нататък.

Завиваше ѝ се свят от това изумително многообразие.

— Това е запис на живота на планетата — промълви поразеният Роланд и посочи един златен хипопотам с черни диаманти за очи. — Включително същества, които не са характерни за този континент.

— Мисля също, че е запис на изкуство — добави Лена. — Създаването на всичко това показва владеене на стотици техники и художествени практики на много култури. От обработката на различни метали до шлифоването на кристали и скъпоценни камъни и работа с емайл и порцелан.

Лена обхвана с жест помещението.

— В много отношения това представя еволюцията на познанието толкова подробно, колкото и коридорът с надписите горе.

Вече бяха обиколили помещението и стигнаха до отсрещните стъпала. Те водеха право надолу, а не се виеха на спирала. Още от площадката лъчът на фенера на Роланд се отразяваше от повърхностите на онова, което лежеше долу.

— Още злато — отбеляза Грей.

Лена не се нуждаеше от покана да тръгне напред, привлечена не от обещанието за съкровища, а от любопитство какво още ги очаква. Стълбището беше достатъчно широко, за да продължат рамо до рамо. Всички затаиха дъх, когато следващата зала се разкри пред тях.

Щом стигнаха последното стъпало, Роланд се прекръсти и докосна ръката на Лена.

— Вече сме идвали тук.

01:33

Роланд се боеше да влезе и остана на прага. Помещението бе със същите размери и форма като галерията горе, но тук всяка повърхност — под, стени и таван — беше покрита с ковано злато и украсена с изящна мозайка от кристали. Сякаш пристъпваха в илюстриран средновековен ръкопис. Дори мотивите приличаха на готически с предаването на хора и животни по един стилизиран, скован начин, всичките сред сложно извиващи се лози, дървета и храсти.

Но въпреки това във всичко имаше някакъв познат елемент.

Лена също го долови.

— Сякаш някой е взел пещерните рисунки от Хърватия и ги е повторил в злато и скъпоценни камъни.

Той кимна и я последва заедно с останалите.

Стените около тях представяха буйния живот — лъвове, стада елени и бизони, препускащи коне, дори пещерна мечка, изправила се на задните си лапи. Но тук сред животните имаше по-дребни фигури, несъмнено мъже и жени.

Роланд пристъпи по-близо и разгледа чертите на една фигура, съставена от кристалчета колкото нокътя на кутрето му. Проследи с пръст изпъкналите вежди и погледна Лена за потвърждение.

— Мисля, че това би трябвало да изобразява един от неандерталците хибриди, както онази Ева на Кирхер — прошепна тя. — Ако се съди по начина, по който са изобразени тук, тези хора са се опитвали да защитят или запазят животните. Но според мен изкуството би трябвало да е по-метафорично.

Грей застана до нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че картината показва как хората защитават живота във всичките му форми. Нещо като пазители на бъдещето.

— Като Наблюдателите от древните текстове — каза Роланд.

— Или атлантите на Платон — добави Лена.

— Били са известни и под други имена — каза той и продължи, а останалите го гледаха. — Когато прочетох, че Креспи е вярвал в съществуването на изгубена цивилизация в Еквадор, попаднах на препратки към Теософското дружество, основано в края на деветнайсети век. Те вярвали, че някаква малка група, наричана Братството на светците, били тайната движеща сила зад развитието на човечеството, която пазела и разпространявала знания. — Кимна към Лена.

— Също като вашата хипотеза за древни учители, появили се от кръстосването между неандерталците и ранните хора.

Сейчан стоеше на няколко метра от тях, обърнала лице нагоре.

— Наблюдатели, атланти, светци или каквито там ги наричате… Щом тези са пазители, не е трудно да се разбере от какво са пазели.

Роланд я разбра. Погледна нагоре и се загледа отвъд животните и шепата техни защитници — към фигурите, извисяващи се застрашително горе. В Хърватия те бяха зловещи сенки, хвърлени от изваяните сталагмити. Тук обаче врагът бе изобразен детайлно като животните и техните пазители.

Той насочи фенера си нагоре, за да ги освети по-добре. Фигурите бяха с космати глави и огромни. Очите под изпъкналите им вежди горяха кръвожадно и яростно. Нападаха животните със сопи и груби копия. Но Сейчан беше спряла при най-зловещото изображение — на двама гиганти, разкъсващи на парчета дете.

— Какви са тези същества? — попита Грей.

— Не знам. — Роланд се намръщи. — Може би и те са някаква метафора. Портрет на бруталността на невежеството, показващ срещу какво трябва да се изправят пазителите.

Лена поклати глава.

— Не. Подробностите в изобразяването на тези фигури са прекалено точни. Вижте лицата им, как са предадени крайниците. Мисля, че те са били истински врагове.

Грей я погледна с ужас.

— Какви са те?

— Може би някакво конкурентно племе хоминиди, друго разклонение от миналото на човечеството. Знаем, че ранният човек не е живял редом единствено с неандерталци. Имало е и малки общности от други племена.

— Но толкова големи? — усъмни се Сейчан.

Лена сви рамене.

— Някои издънки на Homo erectus са били истински гиганти. Като вида, известен като Meganthropus, или Голям човек. — Тя махна към произведенията на изкуството около тях. — Мисля, че това е описание на истинска война с това племе, битка за бъдещето на човечеството, сблъсък между мускули и мозък, между невежество и интелект.

Грей посочи една от чудовищните фигури.

— Ако си права, този враг може да е бил движещата сила, довела до обединяването на неандерталците хибриди. Без външна заплаха племето на древните учители може би е нямало да се появи никога.

Лена кимна.

— Може би подобна заплаха обяснява и защо тези учители са имали нужда от отделен дом. Място, на което да се оттеглят от света, за да изучават в мир и да запазват важното, като от време на време излизат, за да споделят знанията си.

Роланд погледна към поредното стълбище при отсрещната страна на помещението.

— Но какво е станало с тях? Къде са отишли?

Докато вървяха към тъмните стълби, се боеше, че може никога да не научат истината — но също толкова се страхуваше, че ще я научат.

01:47

Грей поведе останалите надолу по стъпалата, които сякаш нямаха край. Според преценката му вече се намираха петнайсет или двайсет етажа под земята. Представи си как групата му се спуска в сух кладенец, заобиколен от всички страни от вода.

„Колко надолу стига това?“

Избърса потта от челото си. Всяко следващо ниво бе по-горещо от предишното, а миризмата на сяра се засилваше, сякаш се спускаха в ада.

Най-сетне краят на стълбището се появи пред тях. Отдолу до тях достигаше сребристо сияние. Отначало Грей си помисли, че там има някакъв източник на светлина, но след като стигна последните няколко стъпала видя, че лъчите на фенерите им се отразяват от кристални повърхности.

— Невероятно — промълви Роланд.

Подобно на златната зала горе, тази бе кръгла, приблизително със същите размери, само че тук всяка повърхност бе покрита с кристали. Подът и стените бяха покрити с нещо като кварц, скъпоценни камъни и други цветни кристали. Таванът представляваше безлунно небе с парченца кварц, инкрустирани в плочи от обсидиан. Поддържаше го колонада от кристални колони с почти готически дизайн, с пиедестали и капители, украсени със скъпоценни камъни и свързани със сводове.

Под сводовете имаше врати с инкрустирани камъни, чиито каси бяха запечатани с черен восък. Две от тях, разположени една срещу друга, зееха отворени. По пода се търкаляха счупени парчета от печатите им.

Роланд тръгна към едната, а Лена към другата.

Грей и Сейчан тръгнаха към центъра, привлечени от онова, което беше оставено там.

— Библиотека — извика Роланд. Лъчът на фенера му осветяваше помещението. — Тук има стотици рафтове, всичките обковани със злато, и продължават нанякъде. И толкова много книги… — Той се наведе.

— Има една на пода, сякаш някой я е свалил от рафта и я е зарязал тук. Може да е работа на Харамило.

— И при мен е същото — обади се Лена от отсрещната страна. — Златни рафтове. Освен това виждам още помещения след това.

Роланд огледа захвърлената книга.

— Нищо чудно, че Харамило така и не я е върнал на мястото ѝ. Тежи поне двайсет килограма. Корицата е от някакъв черен метал, а страниците ми приличат на тънки листа мед. Не разчитам писмеността, но изглежда е същото линейно писмо, което видяхме върху камъните горе и на най-долния ред от онзи коридор с надписите на различни езици.

— А при мен… — благоговейно се обади Лена, — при мен книгите са от фини листа гравиран кристал. Различавам геометрични фигури и странни символи, за които мога да се закълна, че са математически формули.

Преди двамата да са се запилели навътре в библиотеките, Грей им нареди да се връщат:

— Елате тук.

Двамата със Сейчан бяха спрели пред най-голямата загадка на помещението.

В центъра имаше дълъг подиум от голям блок полупрозрачен кварц. Върху него лежеше човешки скелет, направен от злато. Всяка кост и става бяха представени съвършено. Фигурата лежеше по гръб — и държеше познат на вид златен жезъл.

— Какво ще кажете за това? — попита Грей, когато Роланд и Лена застанаха до него.

— Това трябва да е Реброто на Ева, подобно на онова от слонова кост, което видяхме в параклиса. — Роланд плъзна лъча на фенера си по дължината му, осветявайки фините резки, по древния ярд, свързан с обиколката на Земята. Гласът му стана приглушен от благоговение. — В Откровение 21:15 се казва: „И [ангелът,] който говореше с мене, имаше златна тръст, за да измери града и портите му и стените му“. Възможно ли е това да е същата мярка за дължина?

Никой не му отговори.

Вместо това Лена насочи светлината си към самия скелет и промърмори:

— Странно…

— Какво има? — От формата на черепа Грей разбираше, че златният скелет е на неандерталец хибрид, но реакцията на Лена показваше, че е видяла и още нещо в него.

Тя поклати глава.

— Физиологичният детайл е изумителен… но и сгрешен.

— В какъв смисъл сгрешен? — попита Сейчан.

— Вижте таза. — Тя насочи лъча на фенерчето си. — Едната половина е анатомично женска, докато другата е несъмнено мъжка. Подобни несъответствия има по целия скелет, смесване на женски и мъжки характеристики.

Грей се намръщи.

„Наистина странно“.

Сейчан пристъпи към предната част на подиума, където се издигаше висок до кръста стълб.

— А това какво трябва да означава?

Грей отиде при нея. Горната повърхност на стълба беше изсечена под ъгъл и върху нея имаше символ, който всички вече бяха виждали — шестолъчна звезда, съставена от 73 елемента.

— Същата звезда като онази, която бележеше гроба на Ева — отбеляза Лена. — Само че вместо от отпечатъци от длани тази е направена от метални и кристални топчета.

— Какво прави тук? — попита Роланд.

— Не зная — призна Лена. — Но видното ѝ място означава, че е важна.

Сейчан сви рамене.

— Или че някой много е обичал да играе на китайска дама.

Грей извади едно метално топче от полусферичното му гнездо, за да го разгледа по-добре. Веднага щом го вдигна, прозвуча дълбок мелодичен звън, който отекна от всички стени, сякаш в кристалното помещение бе ударен гонг.

Всички замръзнаха.

— Върни го на мястото му — каза Лена.

Грей се подчини и върна топчето на мястото му. Всички затаиха дъх — но секунди по-късно звукът се повтори.

— Късно е. — Сейчан клекна и огледа пиедестала.

— Задействал си нещо и няма как да върнем котката в чувала.

Грей си представи водните стени около този сух кладенец. Да не би това да беше някакъв капан?

„Май трябваше да се вслушаме в предупрежденията на Чакикуи за това място“.

Гонгът прозвуча отново.

Сейчан присви очи към основата на стълба.

— Вижте това. Има някакви тънки жички от мед или злато, които започват от гнездата горе и влизат в пода.

Грей също клекна и насочи лъча на фенерчето си.

— Да. Вероятно е някакъв задействащ механизъм.

— Изправи се и огледа знака горе. — И това може да е начинът да го спрем.

— Как? — попита Лена. — Да не би да смяташ, че това е някакъв изпит?

— Може би.

Тя се замисли.

— Като пъзел, предизвикателство за знанието.

Той кимна.

— Може би строителите на това място искат да докажеш, че си достоен, за да продължиш нататък.

Сейчан скръсти ръце на гърдите си.

— В такъв случай ви съветвам да не се проваляте. Сякаш за да подчертае думите ѝ, гонгът прозвуча отново, този път по-силно.

— Мисля… мисля, че този удар дойде по-рано — отбеляза Роланд.

Грей се огледа. „Ако интервалът се скъсява…“ Роланд довърши мисълта му.

— Мисля, че е нещо като таймер.

Грей забеляза, че всички го гледат. Пое дълбоко дъх — знаеше, че цялата група зависи от него и от способността му да разреши загадката. Съсредоточи се отново върху звездата и си спомни споменаването на Сейчан за китайската дама.

„Но какви са правилата на тази игра?“

Границата вече беше прекрачена и затова Грей взе отново металното топче — беше тежко — и се обърна към Роланд.

— Каза, че кориците в твоята библиотека били от някакъв тъмен метал. Като този ли?

Роланд огледа внимателно топчето и кимна.

— Така мисля.

Грей извади едно кристално топче от гнездото му и го поднесе на Лена.

— А тези са кристални като книгите в другата библиотека.

— Мислиш ли, че това има значение? — попита тя.

— Може би. — Той задържа топчетата в ръце. Теглото им беше различно. — Тук има противоположни двойки. Плътно и прозрачно. Метал и кристал. — Кимна към златния скелет. — Мъжко и женско.

Въздъхна тежко. Чувстваше, че е близо до разбирането на нещо, но не можеше да се сети какво точно. Знаеше, че една от причините да го вербуват в Сигма бе уникалната му способност да вижда модели там, където никой друг не можеше, да прави връзка между елементи, които нямаха нищо общо помежду си, да вижда цялото сред частите, гората през дърветата.

„Може да съм изгубил способността си. Може този път да съм се залутал в гората“.

Гонгът прозвуча отново и звукът го накара да настръхне.

— Противоположности — промърмори той, уверен, че отговорът е в това.

„Метал и кристал…

Тъмно и светло…

Тежко и леко…

Мъжко и женско…“

Усещаше, че е близо. Помъчи се да открие други полярни качества в загадката пред себе си. Взе още едно метално топче и го сложи в дланта си при първото. Те се докоснаха и залепнаха едно за друго.

Очите му се разшириха.

— Това са магнити!

Погледна топчето в другата си ръка.

„А кристалните не са“.

Още една двойка противоположности.

Затвори очи.

„Но какво е значението на това?“

Прозвуча нов гонг. Грей прехвърляше наум всичко, през което бяха минали през последните два дни. Дишането му стана по-тежко. Осъзнаването, че времето изтича, само засилваше напрежението му. Ами ако имаше противоположности, които продължаваха да му се изплъзват?

Рязко отвори очи.

„Не просто противоположности…“

Погледна надолу към скелета, към съчетанието на мъжко и женско, към двете страни на едно и също цяло.

— Те са огледални отражения едно на друго. — Обърна се към останалите. — Мисля, че знам какво трябва да се направи.

Сейчан го изгледа кисело.

— Дано си прав. Нещо ми подсказва, че на този изпит или минаваш, или изгаряш.

Звънът се разнесе отново, вече определено по-силно — и по-скоро.

Грей се загледа във фигурата върху стълба.

„Ами ако греша?“

01:58

— Къде отидоха? — попита Шу Вей, извисила се над дребната фигура на момчето.

Лявото му око вече беше започнало да се подува от удара с пистолет, нанесен му от старши сержант Кван. Заместникът ѝ сега държеше оръжието си насочено към стария татуиран индианец, който бе коленичил до един вир, подхранван от водите на буен поток.

Екипът ѝ бе устроил засада на двамата след като претърсиха гората, следвайки дирята на четирите цели. Групата ѝ беше пътувала на тъмно, използвайки единствено очилата за нощно виждане. Нямаха проблем да проследят жертвите си през потъналата в мъгла гора — земята беше непрекъснато влажна и следите се виждаха ясно.

Но след като стигнаха тук се оказа, че при брега следите изчезват. Най-добрите ѝ ловци — Джу и Фен — бяха претърсили бреговете в опит да намерят отново следата, но се бяха върнали с празни ръце.

Докато тях ги нямаше, тя и Кван бяха направили всичко по силите си да изкопчат информация от двамата местни, но пленниците им се оказаха упорити. Шу бързо разбра, че старецът не знае английски, така че съсредоточи вниманието си върху момчето.

По лицето му се стичаха сълзи, но в очите му блестеше непокорство. Шу извади от ботуша си нож и прокара тъпата страна по бузата му — после обърна острието с рязко движение на китката.

— Втори път няма да те питам толкова учтиво.

Старият индианец каза нещо. Момчето го погледна и отвърна с гневен тон. Мършавият мъж повтори думите си, този път заповеднически.

Момчето се отпусна, затвори очи за момент и ги отвори. Посочи към отсрещната страна на вира, където се издигаше отвесна скала.

— Отидоха там. Влязоха в забраненото място.

Шу погледна към тънещата в сенки скала. Вдигна ножа си.

— Това някакъв номер ли е?

Момчето въздъхна раздразнено и махна към водната повърхност.

— Пещера… на дъното.

Шу присви очи и забеляза отвора на някакъв тунел.

— Там ли влязоха?

Момчето кимна и наведе засрамено глава.

Шу го сграбчи за рамото и го помъкна към брега.

— Ще ни покажеш. Заведи ни.

То се отскубна. Страхът му даваше сили.

— Не. Твърде опасно е.

— Покажи ни, или ще одера стареца пред очите ти.

И кимна на Кван, който извади ловджийски нож.

Шу беше виждала с очите си уменията му с това оръжие. Ножът беше развързал много езици — преди да ги отреже.

Момчето преглътна и заби поглед в краката си.

Шу се наведе и повдигна брадичката му с върха на ножа си. Гласът ѝ омекна, стана копринен.

— Не искаме да нараняваме никой от вас. Щом всичко свърши, ще се махнем от горите ви. Ще можете да продължите живота си, сякаш нищо не се е случило.

Момчето пое дълбоко дъх. Не изглеждаше убедено, но въпреки това погледна виновно вира.

— Ще ви заведа.

„Добре“.

Шу се изправи и погледна Кван.

— Остави Джу със стареца. За да гарантираме съдействието на момчето. — Кимна към водата. — Ние ще влезем в дупката.

Той кимна.

— И дръж ножа подръка.

Леля ѝ, генерал-майор Лау, бе настояла да научи какво знаят целите им, преди да ги елиминира. Шу възнамеряваше да го направи.

„И да позволя на Черния гарван да си вземе трофеите“.

23.

1 май, 12:22

Пекин, Китай

„Поне Чан Сун направи това, което поискахме“.

Монк гледаше тъмния проход, по който се движеше камионът. Само отделни аварийни лампи тук-там осветяваха пътя им.

След като научи къде китайците държат пленниците си, Монк бе наредил на Чан да прекъсне захранването на комплекса — както с цел да засили суматохата, така и да скрият преминаването си през подземния комплекс. Освен това подполковникът бе инструктиран да отклонява издирващите екипи от маршрута на камиона.

Въпреки това Монк нямаше доверие на Чан и бе наредил на всички да си отварят очите на четири. Братята Шоу пазеха фланговете им от откритата каросерия, а дребният Конг бе клекнал в задната част и пазеше тила.

— Почти стигнахме — каза Кимбърли, гледаше сателитния телефон, на чийто екран светеше планът на комплекса. — На следващата пресечка завий надясно.

Сержант Чин кимна и рязко завъртя волана. Продължиха по по-тесен коридор.

— Пред нас трябва да има рампа, по която ще се спуснем до нивото, на което държат доктор Крандъл и Баако — продължи Кимбърли. — Но още сме далеч от мястото, където според Чан са затворили Ковалски. Наричат го Ковчега.

Монк посочи напред.

— Първо Мария, после Ковалски.

Чин настъпи по-здраво педала, усетил страховете на Монк.

„Дано да не сме закъснели“.

Внезапно отпред откриха стрелба. Гърмежите в тесния проход бяха оглушителни. Предното стъкло на камиона се пръсна. Монк сграбчи Кимбърли и я издърпа надолу. Чин започна да намалява скоростта, но сега не беше време за предпазливост.

— Газ! — извика Монк. — Не спирай!

Куршумите тракаха по металния корпус на камиона. Монк се подаде през страничния прозорец с пистолет в ръка и се прицели към врага. Не знаеше дали това е заложен от подполковника капан, или случайно са се натъкнали на един от издирващите екипи.

Така или иначе, тази засада щеше да им коства ценно време.

„Тоест, ако оцелеем…“

Докато откриваше огън, прати мислено послание към онези, които беше дошъл да спасява.

„Дръжте се още малко!“

12:24

Ковалски задърпа дръжката на гигантските плъзгащи се врати, които ги държаха затворени в лабораторията за вивисекции. Те не помръдваха.

В следващия миг ужасен трясък на метал и стъкло го накара да погледне през рамо.

Огромна тъмна фигура изникна зад стъклата. Космата ръка сграбчи малкия отварящ се прозорец и го откъсна заедно с по-голямата част от рамката. Поради внезапното освобождаване горилата изгуби опора и докато падаше, отнесе и прозореца.

През зейналия отвор лъхна вонята на хабитата.

Мария се сви при стената до Ковалски, хванала Баако за ръка. Останалите се бяха скупчили уплашено от другата му страна.

Разнесе се драскане и стържене и противопожарният маркуч отново се размърда. Още горили се катереха към отвора.

Ковалски се огледа и погледът му се спря върху по-малките клетки. Но решетките им бяха твърде тънки, за да послужат за защита. Беше видял с очите си силата на тези чудовища. Щяха да разкъсат клетките, сякаш са от картон.

Един звяр изрева непосредствено под прозореца.

Мария сграбчи ръката на Ковалски и го погледна умоляващо.

Той стисна юмруци. Знаеше, че трябва да направи нещо, та дори с това само да забави неизбежното.

— Стойте тук — нареди той.

— Какво си…?

Ковалски не си направи труда да ѝ отговаря. Втурна се в лабораторията покрай операционните маси към зарязаната маса на Баако и грабна един инструмент. Вече въоръжен, хукна към опънатия маркуч, който продължаваше да трепти.

„Да пробваме“.

Натисна копчето на триона за кости и с облекчение чу как инструментът забръмча в ръката му. Не се различаваше особено от резачката, която държеше в гаража си.

Острието захапа плата и гумата. Маркучът се скъса и изчезна през счупения прозорец. Разнесе се отчаян вой, последван миг по-късно от задоволяващо тежко тупване.

Ковалски се ухили.

Усилията му обаче щяха да им спечелят съвсем малко време. Стените на хабитата бяха достатъчно неравни, за да бъдат изкатерени лесно, особено от зверове с такава сила и пъргавина.

Шумно агресивно сумтене потвърди опасенията му. Чудовищна ръка се подаде и сграбчи края на счупения прозорец. Дори на мижавата светлина Ковалски разпозна по-светлите косми на тази ръкавица с нокти.

Беше сребристият.

„Ох, по дяволите, не…“

12:28

Притиснала юмрук до гърлото си, Мария гледаше как Ковалски се хвърля към прозореца. Той вдигна триона и замахна с острието през огромните кокалчета.

Последва гръмовен рев. Звярът дръпна разрязания си крайник — но не и преди да се хване с другата си ръка. Надигна се, изпълвайки прозореца. Отблизо изглеждаше още по-огромен. Сви ранената си ръка в юмрук, блъсна прозореца, разби го и разшири отвора още повече.

Ударът събори Ковалски и той се плъзна по задник назад, но въпреки това не изпусна триона, а го размаха към окървавените пръсти.

Баако пусна ръката на Мария и се втурна да му помогне.

Мария се затича след него.

Баако пръв стигна до Ковалски. Сграбчи го за яката и го повлече… но гигантската лапа се стрелна и хвана кубинката на Ковалски. Сребристият дръпна рязко и го просна по гръб.

Ковалски замахна с триона, но той бе спрял да бръмчи. При падането батерията бе изхвърчала от гнездото.

Мария я грабна в движение.

— Ковалски! Трионът!

Той я разбра и плъзна триона към нея. На лицето му бе изписано отчаяние. Баако го държеше и се мъчеше да го удържи да не бъде издърпан до прозореца.

Мария напъха батерията в гнездото и трионът забръмча. Тя го заби в пръстите. Острието проникна дълбоко и опря до кост. Пръсна кръв, пръстите се отпуснаха и замахнаха към нея. Тя избегна удара, но трионът отхвърча от ръката ѝ и се плъзна по пода към клетките наблизо.

Ковалски използва момента да скочи на крака, да грабне Баако и да се отдръпне от прозорците. Мария ги последва. Стигнаха до плъзгащите се врати и се обърнаха да видят последиците от действията си.

„Лошо“.

Сребристият сграбчи рамката на прозореца и напъха половината си тяло в отвора. Изрева към тях с широко разтворени челюсти и оголени зъби. Полетяха пръски слюнка, ревът оглуши Мария. Дъхът на чудовището вонеше на месо и кръв.

„Боже мой…“

Сребристият започна да се провира вътре.

Разбрала, че това е краят, Мария притисна гръб в металната врата — и изведнъж тя се раздвижи зад нея. Стресната, Мария отскочи напред и се обърна. Гигантските врати се плъзгаха по релсите си.

Ковалски я бутна към отвора.

— Бягай!

Тя се обърна да избяга, но на хирурзите им хрумна същата идея и се скупчиха в отчаян опит да се спасят. Изведнъж проехтя изстрел и д-р Хан залитна и рухна на колене, после на една страна.

В лабораторията нахълтаха китайски войници. Мария зърна в коридора Дзяйин Лау и д-р Арно. Генерал-майорът държеше пистолет. Изглеждаше поразена и зяпаше нещо зад Мария.

Междувременно сребристият беше успял да се вмъкне в лабораторията. Разтреперан от ярост, той се надигна, подпирайки се на юмруци. Зад него се появиха още сенки.

Дзяйин извика — в гласа ѝ се долавяше паника — и войниците откриха огън. Един сграбчи Мария за ръката и я издърпа през вратата. Тя знаеше, че спасяването ѝ не е по хуманни подбуди, а просто опит да се спаси ценна придобивка.

Ковалски я последва, като буташе Баако пред себе си. Лекарите и сестрите също се измъкнаха в коридора.

Стрелбата продължи, съпроводена с ревове. Мария знаеше, че войниците не разполагат с достатъчно огнева мощ да задържат дълго зверовете. Дзяйин явно осъзна същото и пак извика нещо. Мъжете се разтичаха и затвориха гигантските врати, въпреки че неколцина от другарите им още бяха вътре.

Дзяйин махна към чакащия на кръстовището джип и викна:

— По-бързо! — Гласът ѝ бе твърд, но лицето ѝ бе пребледняло.

— Лау ме взе с нея — каза Арно. — Искаше да се разправи с теб, но токът изгасна и…

„Да се разправи с мен ли?“

— Видя как се опита да спасиш приятеля си — обясни той и хвърли тревожен поглед към Ковалски — и с основателна причина.

Защото Дзяйин се обърна, насочи пистолета си към Ковалски и нареди:

— Доктор Крандъл, качете животното си в джипа.

Мария замръзна.

— На твое място бих я послушал — предупреди я Арно.

А Ковалски побутна Баако към нея и каза:

— Да. Послушай я.

Преди Мария да успее да помръдне, нещо се блъсна във вратите на лабораторията с такава сила, че подът потрепери. Горната релса на вратата се огъна.

— Върви — каза Ковалски.

И двамата разбираха, че Дзяйин ще го застреля — независимо дали Мария се подчини, или не.

— Върви — повтори той с изумително спокойствие.

Арно докосна лакътя ѝ в опит да я накара да се подчини.

Мария знаеше, че палеонтологът и Баако ще пострадат, ако откаже. Отстъпи една крачка от Ковалски, после втора, обзета от мъка и чувство за вина.

Войниците я поведоха, но Дзяйин остана.

Докато Мария отстъпваше, Ковалски нито за миг не откъсна очи от нейните — дори когато нещо отново блъсна вратата и огъна релсите още повече. Зверовете почти бяха успели да пробият преградата.

Дзяйин вдигна пистолета си — и тогава се разнесе друг трясък.

Този път зад Мария.

Тя се обърна и видя как някакъв камион се блъска в джипа и го отнася. Машината наби спирачки и поднесе. От каросерията се надигнаха китайски войници, насочиха автомати и откриха огън.

Мария се сви и се наведе над Баако, за да го защити.

Китайските войници от двете ѝ страни се строполиха на земята.

Дзяйин изкрещя и също падна. От рамото ѝ шурна кръв. Въпреки това тя успя да стреля — но не по новодошлите. Арно политна към Мария с опулени от шок очи. От гърлото му бликна кръв. Опита се да каже нещо, но само изкашля още кръв и се отпусна тежко в обятията ѝ.

Тя го положи на земята.

— Дръж се.

Но още преди да легне на пода палеонтологът издиша за последен път. Очите му се изцъклиха безжизнено към тавана.

„Не…“

Ковалски я дръпна назад.

— Всички насам! — извика глас от камиона. — По-бързо!

Викащият се подаде през прозореца до шофьора. На Мария ѝ отне секунда да го познае. За последен път бе виждала този човек в центъра за примати…

Партньорът на Ковалски, Монк.

Докато се мъчеше да проумее неочакваната му поява, проехтя нов залп, този път от коридора зад камиона.

Идваха още войници.

Ковалски я бутна към камиона.

— Бързо.

Мария нямаше нужда от повече подканяне и се втурна с Баако. Ковалски я следваше, задъхан заради наранените си ребра.

Преди да стигнат камиона, откъм лабораторията за вивисекции се разнесе нов трясък. Мария погледна назад и видя как едното крило на вратата се откъсна от релсите и се стовари върху отсрещната стена. Грамадни тъмни сенки нахлуха в коридора.

Ковалски я сграбчи за ръката.

— Да се махаме оттук!

Пробягаха последните няколко крачки до камиона. Ковалски почти я метна в каросерията и скочи след нея с Баако. Камионът тутакси се понесе назад.

Един от маскираните войници им даде знак да залегнат. По предпазните капаци затракаха куршуми.

Камионът набра скорост; после задницата му внезапно подскочи, от което сърцето на Мария панически пропусна един удар — но машината просто се изкачваше по рампа. Горе камионът зави с поднасяне и се понесе напред.

Стрелбата зад тях бързо заглъхна в далечината.

Въпреки това Мария остана да лежи по корем с ръка върху Баако, който пък беше прегърнал Ковалски — тримата отново сгушени заедно, като семейство.

Но колко още щеше да продължи това?

12:34

Почти ослепяла от болка, Дзяйин стисна с една ръка волана на повредения джип. Другата ѝ ръка беше безполезна и болката я изгаряше на вълни. Куршумът я беше улучил в дясното рамо. Кръвта продължаваше да тече и да се просмуква в униформата ѝ.

„Но съм още жива“.

И заради това трябваше да се смята за късметлийка.

Не, не късмет, напомни си тя. А постоянство.

Трябваше да напрегне всичките си сили, за да превъзмогне болката и да не спира.

Беше докуцукала до изоставения джип с надеждата, че ударът не е повредил акумулаторите или двигателя. Завъртя ключа и със задоволство чу мъркането на електрическия мотор. Завъртя волана и потегли.

В последния момент.

Защото докато завиваше на първия ъгъл, на кръстовището зад нея изскочи огромният хибрид. Дори приклекнал изпълваше коридора и ревеше от ярост и жажда за кръв.

Дзяйин караше бързо, за да се отдалечи колкото се може повече от избягалите зверове. Трябваше ѝ медицинска помощ. Знаеше къде да отиде.

Въпреки това, когато наближи целта си, беше останала без сили и замаяна. Джипът лъкатушеше несигурно под отслабващия ѝ контрол, но тя вече наближаваше охранителния център. Вратите му зееха отворени.

Наби рязко спирачки и се смъкна навън. Облегна се на джипа, за да си поеме дъх, после докуцука до отворената врата.

Откри командира на охраната там, където го беше оставила.

Чан Сун стоеше с гръб към нея в средата на помещението. Аварийните светлини се отразяваха от мониторите и придаваха на мястото адски вид. Гневът ѝ помогна да се стегне.

Чан Сун се беше провалил на всяко ниво.

А после видя техниците. Всички лежаха отпуснати на станциите си; един бе проснат в краката на Чан. Кръвта бе образувала локви на пода и отразяваше аленото сияние на аварийните лампи.

— А, ето ви и вас — каза Чан и се обърна. — А аз си помислих, че ще се наложи да ви гоня.

И вдигна пистолет.

Дзяйин посегна към кобура си, но откри, че е празен. В бързината да се измъкне беше изгубила оръжието си.

Той забеляза движението ѝ и обърна пистолета така, че да види, че затворът му е дръпнат назад, след това го остави на масата. Патроните му бяха свършили. Явно беше изпразнил пълнителя, докато бе отстранявал техниците. Пристъпи напред и вдигна ръка, сякаш искаше да я прегърне.

Тя знаеше, че не е така, но отказа да се дръпне, да се унизи с отстъпление.

Другата му ръка рязко замахна и заби дълъг нож в корема ѝ. Тя се закашля — не толкова от болка, колкото от силата на жестокия му удар. Чан завъртя ножа нагоре, към сърцето ѝ. Нещо в нея изпука и изведнъж дробовете ѝ престанаха да се пълнят.

Той измъкна ножа и я остави да се свлече на пода.

Отстъпи спокойно крачка назад, избърса ножа и го прибра, след което взе пистолета си и го избърса също толкова прилежно. След като остана доволен от резултата, се наведе и остави оръжието в отпуснатите ѝ пръсти. Възнамеряваше да припише труповете на нея, да я обвини за бягството на американците. Името ѝ завинаги щеше да се свързва с поражение и предателство — нейният най-лош кошмар.

Погледът ѝ срещна неговия и тя видя в студените му очи амбиция, далеч надвишаваща нейната.

Чан Сун отиде до една от станциите и дръпна няколко шалтера. Помещението светна — електричеството в комплекса беше възстановено. Мониторите замигаха, сървърите заработиха отново.

Замаяна, Дзяйин не успя да проумее какво прави той.

Сякаш усетил ужаса ѝ, Чан обясни:

— Вече извиках армията. След като вече изпълниха предназначението си, американците могат да бъдат отстранени. С тяхната смърт триумфът ми ще бъде още по-голям, а лоялността ми — безусловна. — Погледна я. — Независимо как американците ще се опитат да ме очернят по-нататък.

Видя смущението на лицето ѝ.

— Заплашиха да подхвърлят фалшиви доказателства срещу мен, ако откажа да им сътруднича. Обещаха ми слава, ако им се подчиня. — Изсмя се презрително. — Сякаш бих се поклонил на онези кучета. Вместо това ще ги използвам да прокарам собствения си славен път, толкова бляскав, че никой няма да се усъмни в него. Това може би ще струва живота на брат ми, но паметта му ще продължи да живее чрез мен, чрез децата и внуците ми.

Клепачите на Дзяйин се отпуснаха. Едва сега осъзнаваше колко е подценявала Чан.

„Аз съм си виновна“.

Знаеше и че трябва да поправи този срам, макар че щеше да си остане опозорена. С последни сили бръкна в джоба си. Докато мракът я обгръщаше, напипа телефона си и отвори отделението, вградено в задната му страна. Нямаше нужда да вижда светещото копче, скрито там. Опря палец в сензора за пръстови отпечатъци.

Трябваше да го задържи там за десет секунди. Това бе предпазна мярка срещу случайното активиране на контрамерките, които тайно бе добавила към плановете на комплекса. Трябваше да се задействат при чуждо нахлуване в лабораториите ѝ, но можеха да се използват и ако се наложеше да отмъсти на врага.

Никога не си беше представяла сценарий, в който и двете ситуации ще се случат едновременно.

„Колко късогледа съм била…“

Мракът се спусна върху нея и замъгли изгарящата болка. Вече не знаеше дали пръстът ѝ е още върху копчето, нито дали десетте секунди са изминали.

Накрая клюмна напред, без да разбере истината.

Мъчителната агония я последва във вечността.

12:45

Коридорът отново се озари в светлина и стомахът на Монк се сви.

„Това не е на хубаво“.

Онзи гад Чан Сун явно беше променил решението си да им съдейства. Монк вече го подозираше след устроената им засада. Затова бе наредил на Кимбърли да намери друг изход — китайците сигурно разполагаха силите си при товарната рампа, през която бяха влезли в комплекса.

Кимбърли посочи напред.

— След стотина метра трябва да има асансьор. Води към обществена сграда на територията на зоологическата градина. Някакво имение от деветнайсети век, казва се Чангуанлу.

— Права е — извика Мария през отворения към каросерията прозорец. — Генерал-майор Лау има офис там.

Кимбърли се обърна към Монк.

— Зоологическата градина вероятно е затворена или евакуирана. Но щом излезем горе, ще трябва да внимаваме да не привлечем…

Прекъсна я серия силни взривове.

Сержант Чин се опита да овладее камиона и отнесе редица червени кофи със знак за биологична опасност. Към тях се понесоха кълба дим, идващи откъм асансьора. После светлините примигнаха и угаснаха. Отново всичко потъна в мрак.

Чин спря камиона и запали фаровете.

През пушека и прахта двата лъча осветиха рухналия таван в дъното на коридора. Парчета разбит бетон и изкривени подпорни греди запречваха пътя им. В далечината комплексът продължаваше да стене и да се руши. До тях долетяха писъци.

— Какво става, по дяволите? — прошепна Монк.

Кимбърли поклати глава.

— Някой се опитва да унищожи комплекса, да заличи всичко.

— Кой? Чан ли?

Тя се намръщи.

— Не знам. Няма логика.

Ковалски сподели своето мнение от каросерията:

— Не ми пука кой е! Да си разкарваме задниците, преди да сме станали на палачинки.

Монк кимна.

— Какво ще кажете за пътя, по който дойдохме? Рампата е на две нива по-долу. Може би е все още достъпна.

Кимбърли вдигна сателитния си телефон и разгледа плана на комплекса.

— Можем да опитаме, но… — Гласът ѝ замря.

— Но какво?

— Ще се наложи да минем право през района, където са горилите хибриди.

Монк въздъхна.

— Страхотно… но не виждам да имаме друг избор.

Кимбърли се съгласи и каза на Чан накъде да кара.

Секунди по-късно се носеха в посоката, от която бяха дошли, лъчите на фаровете пронизваха пушека. Комплексът продължаваше да се руши около тях. Кимбърли правеше всичко по силите си да ги насочва, но се налагаше непрекъснато да променя маршрута, за да заобиколят разрушени тунели или избухнали пожари.

Започнаха да се появяват все повече и повече хора, някои с лабораторни престилки, други с униформи. Всички бяха замаяни, окървавени и изпаднали в паника. Неколцина войници стреляха напосоки по тях, но без особен ентусиазъм. Чин трябваше да натиска клаксона, за да разгонва изпречилите се на пътя му, а изстрелите на автоматите обезкуражаваха по-настоятелните.

В края на един страничен тунел Монк зърна слънчева светлина и извика да спрат, но се оказа, че тунелът се е срутил и светлината идва отгоре. За съжаление отворът бе твърде тесен и опасен за катерене. Още докато го оглеждаше, той започна да се руши.

Въпреки това видът на небето бе колкото обнадеждаващ, толкова и разочароващ.

„Толкова близо и същевременно така далеч“.

Продължиха напред — и се натъкнаха на още по-странна гледка. Докато се носеха към едно кръстовище, някакви призрачни сенки се понесоха през пушека и изчезнаха.

— Това вълци ли бяха? — попита Монк.

Кимбърли погледна към покрива на кабината.

— Зоологическата градина може и да е евакуирана, но животните са си още горе.

Монк си представи как таванът се срутва под различните клетки горе и животните се измъкват от затворите си и бягат под земята. Докато навлизаха по-надълбоко в комплекса, пред тях се разкриваха все повече и повече доказателства, че се е случило тъкмо това.

Някакво движение привлече вниманието на Монк към една разпердушинена лаборатория. Зърна две лъвици, влачещи тяло под една маса. От друго тъмно помещение се чуваше зловещото кискане на хиени, прекъсвано от пронизителен писък.

Чин се наведе над волана и настъпи газта още повече.

— Карай по следващата рампа — нареди Кимбърли и посочи напред.

Чин се подчини, но се оказа, че на долното ниво бушуват пожари и помещенията са пълни с мазен черен пушек. В далечината отекнаха експлозии — още газопроводи и бутилки с газ експлодираха в огнена верижна реакция, разширявайки пожарите още повече.

— Можем ли да минем оттук? — попита Монк.

— Това е единственият начин да стигнем до изхода — отвърна Кимбърли.

Монк погледна към адската картина. Свирепите пламъци скоро щяха да унищожат важните подпорни структури и комплексът съвсем щеше да се срине отгоре им.

Трябваше да продължат напред — при това бързо.

Докато навлизаха в подземния пъкъл, нещо грамадно и гневно изрева към тях и звукът отекна навсякъде, така че беше трудно да определят откъде идва.

Но нямаше никакво съмнение какво беше надало този рев.

— Те са тук — изстена Ковалски.

24.

1 май, 02:13

Андите, Еквадор

Нов силен звън отекна в кристалната зала, напомняйки на Грей, че времето им изтича. Той се загледа в шестолъчната звезда от малки сфери от черен метал и бял кристал, като обмисляше всичките възможности.

„Трябва да успея от първия път“.

Докато той гледаше съсредоточено, Роланд крачеше напред-назад покрай златния скелет. Лена стоеше от другата страна, скръстила нервно ръце на гърдите си. Сейчан просто чакаше край високия до кръста стълб с мистериозния символ.

— Да не би да размисляш? — попита тя.

— Май за стотен път — отвърна той и ѝ се усмихна уморено.

— Тогава да се надяваме, че сто и първият ще направи магията.

Той също се надяваше, но знаеше, че ще му трябва повече от магия, за да реши загадката.

През последните няколко минути бе прехвърлил през ума си куп комбинации. Беше поискал на два пъти да види стария дневник на отец Кирхер, който Роланд носеше във водонепроницаема торбичка. Беше изучавал изчисленията на йезуитския свещеник, тъй като знаеше за особения му интерес към нумерологията — чистата математика на простите числа и кабалистичния мистицизъм на гематрията.

Отново прехвърли множеството противоположности, свързани с пъзела.

„Светло и тъмно…

Тежко и леко…

Черно и бяло…

Метал и кристал…“

В крайна сметка неизбежно стигаше до едно и също заключение.

„Всички те са огледални образи една на друга“.

— Това трябва да е — промърмори той. — Огледални двойки.

— Какво имаш предвид? — попита Лена. — Може би ако обясниш, ще можем да ти помогнем.

Нов силен звън разтърси помещението.

Сейчан се намръщи.

— Този дойде десетина секунди след предишния. Със скоростта, с която се скъсяват интервалите, разполагаш с по-малко от минута да разрешиш пъзела или да изгубиш наградата.

Грей си представи стените от вода около този сух кладенец в сърцето на изгубения град. Можеше да се закълне, че усеща налягането на цялата онази проклета маса, но знаеше, че това е само засиленото му чувство за безизходица.

— Май наистина е по-добре да го кажеш на глас — предложи Сейчан. — Все пак не си сам.

Той кимна. Възнамеряваше да провери теорията си с тях, но първо искаше да е убеден в нея. Накрая се отказа и посочи малките топчета, подредени във формата на звезда.

— Според симетрията тук отговорът трябва да е свързан с огледални противоположности. Можете да ги видите тук, представени от черния метал и белия кристал, но същият модел се повтаря и навън в библиотеките от двете страни на това помещение. — Той посочи отворените врати. — В едната има книги от метал. В другата се пазят текстове върху кристал. В този дизайн обаче е скрита и друга огледална двойка, свързана с математиката и по-точно с простите числа.

Роланд кимна към звездата.

— Пъзелът се състои от седемдесет и три части. Това е просто число.

— И знаем, че огледалният образ на това просто число е трийсет и седем, което според дискусията ни по-рано е свързано както с нашата ДНК, така и с движението на звездите.

— И все пак какво общо има числото трийсет и седем с този пъзел? — попита Сейчан.

— Това. — Грей се обърна и посочи златния скелет на стъкления подиум. — Тази скулптура също крие в себе си огледална двойка, като смесва мъжки и женски черти, за да образува едно цяло. Това е отговорът.

Видя объркването на лицата им. В същия миг отново проехтя звън, този път достатъчно силен да събори отделни камъни от капителите на околните стълбове.

„Времето ни изтича“.

Лена и Роланд изглеждаха обезпокоени като него, а Сейчан беше просто нетърпелива: доверяваше му се напълно и го чакаше да продължи.

Грей почерпи сили от увереността ѝ.

— При гробовете в Хърватия гробът на Ева беше украсен със същата звезда със седемдесет и три отпечатъка.

Лена кимна.

— А костите на мъжкия неандерталец хибрид, на Адам, бяха означени с трийсет и седем.

Ръката на Грей спря над пъзела.

— Тук ясно можете да видите звездата на Ева, състояща се от седемдесет и три парчета. — Той погледна останалите. — А къде е по-малката звезда на Адам?

Никой не отговори.

Той посочи.

— Тук е и чака да бъде разкрита, така че изображението да стане цяло като златните кости.

Помещението отново се разтресе от поредния звън, по стените се появиха пукнатини.

— Просто ни покажи, Грей — предупреди го Сейчан и се огледа. — Сега или никога.

Знаеше, че е права. Загърби опасенията си и започна да мести кристалните и металните топчета, като бавно разкриваше по-малката звезда в по-голямата.

Всички ахнаха, когато започнаха да виждат модела.

— Двете звезди… — промълви благоговейно Лена. — И двете са тук.

Грей забърза: усещаше какво предстои. Преди да приключи, се разнесе още един звън на метал върху кристал. Но този не замлъкна. Зазвуча все по-силно и по-силно, издигайки се в кресчендо.

Грей побърза да постави последното топче на мястото му и да завърши фигурата. Щом го направи, ясна кристална нота увисна във въздуха, сякаш самите молекули в помещението завибрираха, след което се възцари мъртвешка тишина.

Всички затаиха дъх, но не се случи нищо повече.

— Успя! — ахна Лена.

Всички впериха погледи в завършения символ.

Грей беше събрал 37-те кристални топчета в центъра, за да образуват по-малката звезда на Адам в звездата на Ева.

— Този мотив — каза Роланд. — Една звезда в друга. Мъжкото в женското. Мисля, че би трябвало да отразява акта на създаване… на живот, на обещание за бъдещи поколения.

Но това не бе единственото откровение на изображението.

Стената зад стълба със завършената двойна звезда се отвори — раздели се по двете кварцови пана, покриващи камъка. Пред тях се разкри нов коридор и поредното тъмно стълбище, водещо надолу.

Известно време никой не помръдна.

В тишината откъм прохода отекваше силно тиктакане.

Сейчан най-сетне наруши мълчанието, макар че дори тя вече шепнеше:

— Да се надяваме, че това не е някакъв нов таймер, отброяващ времето до края.

Опасявайки се, че може и да е права, Грей подкани всички да се размърдат. Тръгнаха към стъпалата. Грей спря на горното и освети дългото стълбище, но не успя да види края му. Изпитваше някакво опасение да прекрачи прага, но си спомни препоръката на Сейчан преди да влязат в изгубения град.

„Просто иди и виж“.

Тези думи бяха движещата сила зад прогреса на човечеството през вековете, прост императив, подклаждан от вроденото ни любопитство — да открием какво има зад следващия завой, отвъд хоризонта. Именно това любопитство ни е подбудило да търсим кои сме ние, откъде сме дошли и накъде отиваме.

Грей направи една стъпка, после втора.

Докато се спускаха, въздухът сякаш се изпълни с енергия, която гъделичкаше кожата му и караше всяко косъмче по тялото му да настръхне от статичното електричество. Можеше дори да го надуши, като летен ветрец по време на гръмотевична буря.

Когато най-сетне стигна последното стъпало, впери поглед в огромната зала пред него. Умът му се помъчи да възприеме разкрилата се гледка. Шокиран, успя да произнесе само две прости думички:

— Боже мой!

02:21

Внезапната тишина обезпокои Шу Вей.

Щом се озоваха в този подземен град, ги посрещна далечен звън на камбани. Веднъж беше правила преход през Хималаите и бе чувала подобен звън да отеква от планините — често идваше от отдалечени на километри манастири. Взе звъна за обещаващ знак и го последва с екипа си от наводненото преддверие надолу до дълъг коридор, изписан ред по ред с надписи на древни езици.

Камбаните звучаха все по-силно и по-ясно и я изпълваха с увереност, че най-сетне наближава целите си. Очакваше с радост този момент: знаеше, че ги превишава числено с девет на четирима.

„Освен това разполагам с елемента на изненада“.

Докато минаваха през подземния град, заповяда на екипа си да се придвижват тихомълком, с минимално осветление — в пълния мрак не можеше да разчита само на приборите за нощно виждане, тъй като те се нуждаеха от поне малко разсеяна светлина.

А преди малко, след като прекосиха зала, украсена със скулптури на животни от благородни метали и скъпоценни камъни, звъненето рязко замлъкна. Тя вдигна юмрук да спре групата си, изпълнена с подозрения от неочакваната тишина.

Неколцина от другарите ѝ използваха момента да зяпнат богатствата, събрани в залата. Дори нейният поглед се спря върху златна пантера с изумруди вместо очи. След като се сдобиеше с нужната информация от целите и ги отстранеше, щеше да се върне тук.

„Може пък Черния гарван да не е единственият, който ще се върне у дома с трофей“.

Погледна старши сержант Кван, който държеше здраво рамото на местното момче. Заместникът ѝ дори не поглеждаше съкровищата. Но пък, от друга страна, неговите трофеи бяха от по-лично и особено естество.

Тишината се проточи и тя най-сетне свали юмрук.

С камбани или не, беше време да продължат търсенето. Тръгна към следващото стълбище, готова да изненада целите си и да сложи край на тази мисия.

Кван изруга и тя се обърна. Момчето се беше отскубнало от хватката му и бе побягнало надолу по стъпалата с бързината на газела. Кван вдигна пистолета си, но после го свали — момчето бе изчезнало в мрака.

Шу Вей пристъпи до заместника си. Не го скастри, нито го утеши — знаеше, че за Кван провалът е достатъчно наказание.

В крайна сметка бягството на момчето нямаше да навреди на мисията. Дори да стигнеше до другите и да ги предупредеше, само щеше да премахне елемента на изненада — екипът ѝ си оставаше с числено превъзходство. А като се съдеше по информацията от разпита на момчето и стареца, нейните хора бяха много по-добре въоръжени.

— Продължавайте напред — нареди тя. — Но внимавайте.

Врагът беше предупреден и Шу нямаше намерение да попада в засада.

Докато слизаше, за миг изпита дребнаво раздразнение към предателството на момчето. След като всичко приключеше, щеше да позволи на Черния гарван да си вземе пълната отплата за петното върху честта му. Ако се съдеше по скованата походка на Кван, който направо трепереше от ярост, отмъщението му щеше да е жестоко.

02:23

Роланд зяпна невъзможната гледка. Сякаш беше влязъл в часовник, създаден от самия Господ. Силно тиктакане отекваше в огромното помещение, представляващо съвършена сфера, в сравнение с която събралата се на екватора група изглеждаше микроскопична. Намираха се в средата на заоблената стена. Таванът се издигаше плавно над тях, достигайки до първото ниво на изгубения град, а дъното чезнеше някъде далеч долу.

Цялото огромно помещение беше покрито с ковано желязо.

Роланд беше завладян и от енергията в това тъмно пространство. Усещаше я по кожата си, в косата си, в самия въздух. Видя как синкави искри пробягват меко по тавана, а в мрака долу танцуваха алени светлинки.

А онова, което се издигаше пред тях в средата на изумителното помещение, направо изваждаше сетивата му извън строя. Между танцуващите искри висеше сфера, заемаща една четвърт от огромното пространство. Половината ѝ като че ли се състоеше от същия тъмен магнит, който свързваше книгите в библиотеката; другата половина бе от същия бял кварц като в библиотеката от отсрещната страна. Двете повърхности не бяха гладки като стените, а покрити с метеоритни кратери, образуващи големи езера и ниски планини.

— Това трябва да е Луната — каза Лена.

Роланд мислено кимна. Боеше се, че дори ако само помръдне, видението ще изчезне.

Бяха спрели на корниз, който минаваше през средата на помещението. Надолу продължаваше серия нива, разположени едно под друго, но никой от тях не се осмели да продължи напред, сякаш усещаха, че гледката е недостъпна за тях, че са натрапници пред нещо, за което още не са готови.

Също толкова невъобразими бяха подробностите на изображението. Всяко лунно море, кратер, планина, хребет, падина и канал бяха представени съвършено ясно. При това не само по кристалната повърхност, която несъмнено представяше лицето на Луната. Полусферата от тъмен метал беше оформена по подобен начин, разкривайки скритата обратна страна на спътника на Земята.

Сейчан се взираше в металната повърхност, присвила невярващо очи.

— Как е възможно? — прошепна тя. — Откъде древните строители са знаели какво има на обратната страна на Луната?

Грей забеляза друга загадка.

— Върти се. Бавно, но определено се върти.

Роланд осъзна, че Грей е прав. Луната не просто висеше в пространството, а наистина се въртеше. До ушите му отново достигна силното тиктакане, което го накара да си помисли за гигантски часовник и му напомни за нещо, което бе чел.

— Sic mundus pendet et in nullo ponit vestigia fundo — прошепна той.

Лена го погледна, но само за момент, след което отново насочи вниманието си напред.

Той преведе:

— „Така светът е окачен, без да има основа под краката си“. Това са думи, написани от отец Кирхер върху изобретен от него часовник, задвижван с магнити. Той представлявал куха стъклена сфера със земно масло, в което бил потопен меден глобус на Земята, който се въртял бавно и отмервал времето.

— Мислиш, че е почерпил идеята от това място ли? — шепнешком попита Лена.

— Не знам, но отец Кирхер е смятал, че подобни сили задвижват планетите. — Роланд посочи под гигантската луна. — Но Николас Стено несъмнено е бил тук и е докладвал за откритието си.

Долната част на обкованата със злато зала представляваше лабиринт от изправени медни стени, високи колкото човешки ръст, който сякаш ги приканваше да влязат в него. Цялата структура обаче бе потопена в тъмна течност, достигаща почти до върха на стените.

— Прилича на позлатения лабиринт от корицата на дневника на Кирхер — каза Грей.

— Символ, който се открива през цялата история и по целия свят — добави Роланд. — Но този лабиринт очевидно е по-сложен, по-съвършен и заплетен.

Той извади дневника на Кирхер и го вдигна, за да сравнят лабиринта на корицата с този долу.

Роланд се обърна към Лена и видя поразеното ѝ, но и изпълнено с разбиране изражение. Докосна с благодарност ръката ѝ.

— Беше права от самото начало, Лена.

02:26

„Възможно ли е да е истина?“

Докато се мъчеше да проумее всички загадки и невероятни неща на това място, Лена си спомни първия си коментар, когато бе видяла лабиринта върху увредения дневник на Кирхер, който бяха намерили в пещерите на Хърватия.

Сега повтори същите думи.

— Прилича на разрез на мозък.

Роланд кимна.

Лена се загледа в по-сложния дизайн долу, без да пропусне нито една извивка и сгъвка на медните стени. Те образуваха съвършено представяне на гирите и сулците, браздите и гънките на човешката мозъчна кора.

— Това е разрез на мозък — прошепна Роланд. — Мозък, изпълнен с енергия.

Лена гледаше слабите алени искри, танцуващи по медните стени, сякаш цялата структура беше някаква древна батерия.

„И може би е точно такава“.

— Но какво означава това? — попита Грей. — Разрез на мозък, поддържащ увисналата над него Луна?

Лена поклати глава, когато си спомни описанието на Роланд на невероятната, почти невъобразима симетрия и размери на единствения спътник на Земята. Небесното тяло, причиняващо приливите, които поддържаха живота, сферата с такава съвършена маса, че да стабилизира въртенето и наклона на оста на планетата, така че тя да се превърне в уютен и сигурен дом за сложни организми, които да се развият до появата на разум, способен да гледа към небето и да се пита.

Погледна надолу към изображението на човешки мозък и усети как в очите ѝ напират сълзи. Макар да не можеше да отговори на въпроса на Грей, дълбоко в себе си знаеше истината без думи, усещаше огромните мащаби на онова, което бе създадено тук, и другото, намиращо се отвъд тези стени.

Роланд се опита да обясни:

— Може би това пред нас е опит на древните учители да проумеят Бог.

Лена усещаше, че той е близо до истината, но загадките тук бяха още по-дълбоки — например, как древните са успели да представят в такива подробности обратната страна на Луната.

Роланд като че ли осъзна същото и въздъхна.

— Или може би всичко това… — Той обгърна с жест не само залата със загадките, а и всичко отвъд нея.

— Може би това е опит на някакъв друг древен разум да общува с нас, да ни остави послание, което да открием. Послание, скрито както в нашата ДНК, така и в движението на Слънцето, Земята и Луната.

— Но какво е посланието? — попита Лена.

Грей предложи възможен отговор:

— Физиците винаги са били озадачени от това, че вселената сякаш е фино настроена по един странен, почти невъзможен начин така, че в нея да съществува живот. Вземете електромагнитната сила. Тя има специфична стойност, която позволява на звездите да произвеждат въглерод, който е строителната основа на целия живот. Същото се отнася за силното ядрено взаимодействие, което държи атомите в едно цяло. Ако беше мъничко по-силно, вселената щеше да е съставена изцяло от водород. Ако беше малко по-слабо, нямаше да има никакъв водород.

Лена го разбра.

— Ако някоя от тези константи беше различна, животът не би съществувал. — Тя се обърна към Грей. — Но как се вписва това тук във всичко останало?

Той въздъхна.

— Не съм сигурен. Но си мисля, че онези древни учители са построили това място като модел, за да ни покажат, че животът също е фундаментален закон на природата. В крайна сметка ние сме създадени да открием тези връзки, тези съотношения и симетрии, които свързват телата ни с вселената, и да започнем да проумяваме една по-голяма истина.

— Каква истина? — попита Роланд.

— Че сме специални. — Грей посочи надолу към мозъка-лабиринт. — Че може би смисълът на вселената е в създаването на разумен живот, на нас. Че ние сме фундаментален закон на природата.

Групата се смълча, замислена върху тази възможност.

Накрая Роланд промълви:

— Нищо чудно, че отец Кирхер е скрил това знание.

— Светът не е бил готов — добави Лена.

„И може би все още не е“.

Роланд кимна към лабиринта.

— По-късно в живота си Николас Стено престанал да се занимава с палеонтология и да изследва вкаменелости. — Обърна се към останалите. — Знаете ли на какво е посветил последните си години?

Лена поклати глава.

Роланд се обърна и се загледа надолу.

— Изучавал е човешкия мозък.

Тиктакането на огромния часовник внезапно промени тона си, стана по-трескаво, не така равномерно. На Лена ѝ трябваха няколко секунди да осъзнае, че новият ритъм са всъщност забързани стъпки.

Тя се обърна и видя дребна фигура да тича към тях.

— Джембе?

02:28

От неочакваната поява на останалото без дъх момче Грей моментално разбра, че нещо не е наред. Сейчан пристъпи и хвана Джембе, преди да е полетял към загадките долу.

Той беше задъхан; гледката пред него го накара да се ококори и за момент да изгуби дар слово.

Грей го хвана за брадичката и обърна главата му към себе си.

— Какво правиш тук?

Джембе се освободи и погледна назад.

— Аз тича бързо… — Запърха с ръка. — Като колибри. Но тук е много тъмно.

Едва сега Грей забеляза тъмната струйка кръв на челото на момчето. Сигурно си беше ударило главата, докато се бе опитвало да ги открие.

Джембе се вкопчи в якето на Грей.

— Лоши хора идват — изпъшка той. — Държат Чакикуи.

Грей се изправи, без да откъсва поглед от него.

„Пак ли китайците?“

Сейчан се питаше същото.

— Явно са ни проследили.

„Но как?“

Грей пропъди въпроса и зададе друг, по-важен.

— Колко са, Джембе?

Момчето вдигна десет пръста.

— Един е с Чакикуи.

И вероятно всички бяха въоръжени до зъби.

Двамата със Сейчан като един извадиха пистолетите си. Но шансовете не бяха добри.

„Два пистолета срещу напълно екипиран щурмови отряд“.

— Тук сме твърде изложени — каза Грей и подкара всички, като задърпа момчето след себе си.

— Да се скрием в библиотеките? — предложи Лена, докато бързаше до него. — Помещенията продължават едно след друго, може би обикалят всичко това.

Роланд кимна.

Дори Сейчан хареса плана.

— Това е най-добрият ни шанс. Можем да скрием другите, докато си играем на котка и мишка с гостите ни.

Когато изкачиха стълбището и се върнаха в кристалната зала, Грей посочи към металната библиотека — надяваше се, че обкованите със злато рафтове и книгите ще осигурят известно прикритие. За момент се замисли дали да не прати всички в кристалната библиотека, а двамата със Сейчан да примамят мародерите към себе си, но противникът можеше да изпрати група натам. Ако това станеше, другите щяха да са беззащитни. Затова реши да се придържа към първоначалния план.

Даде фенерчето си на Сейчан и каза:

— Заведи ги вътре.

— Какво си намислил да…

— Идвам веднага.

Тя кимна и подкара всички към отворената врата, като отнесе светлината със себе си.

Грей забърза в тъмното към златния скелет и решения пъзел на подиума. В миналото Николас Стено бе успял да затвори вратите на лунната стая, като беше разбъркал топчетата и бе върнал механизма в първоначалното му състояние.

Грей нямаше нужда да е толкова старателен. Просто размени местата на едно метално и едно кристално топче. С нарушаването на шарката вратите започнаха да се затварят с тих шепот на скрити зъбни колела.

„По-бързо…“

Погледна към стълбището и забеляза слаба светлина, идваща отгоре. Врагът приближаваше предпазливо, вероятно нащрек, тъй като знаеше, че момчето ги е предупредило. Въпреки това Грей се нуждаеше от повече време, така че вдигна пистолета и стреля два пъти натам с надеждата, че ще накара противника да спре за момент.

Най-сетне вратите се затвориха с тежък грохот.

Грей изчака няколко секунди в случай, че на механизма му е нужно време да се върне в първоначално състояние, след което извади едно от металните топчета от гнездото му. Както и преди, незабавно прозвуча звън от удар на метал по кристал.

Таймерът беше активиран и обратното броене започна отначало. Грей се втурна през залата с надеждата да стигне до библиотеката преди да са го забелязали.

Не извади подобен късмет.

Откъм стълбището затрещяха изстрели и от кварцовите плочи около него захвърчаха искри. Грей се метна през прага на библиотеката и се претърколи навътре в помещението.

Сейчан му помогна да се изправи. Двамата се хвърлиха към най-близкия рафт и го издърпаха пред входа.

— Другите? — попита той.

— На две помещения назад и вляво. Казах им да не спират, ако не успеем да задържим врага тук.

Проехтя втори звън.

— Екип командоси не ни ли стигат? — промърмори тя.

Той ѝ показа металното топче.

— Ако се наложи, мога да спра таймера. Можем да използваме топчето като разменна монета. А в най-лошия случай ще създам най-голямото отвличане на вниманието на света.

— Обичаш да живееш опасно и бързо, Грей.

— В момента предпочитам просто да живея.

В съседното помещение се чу предпазливо движение. Нещо се търкулна през прага, като подскачаше и се въртеше по плочките.

Граната.

„Е, това вече е по-добра разменна монета“.

Сейчан го сграбчи и двамата се метнаха настрани.

02:31

При внезапния взрив Лена неволно се сниши. Дори през две помещения блясъкът достигна до скривалището им и озари рафтовете и вратата.

С Роланд и Джембе клечаха зад един рафт. Роланд прикриваше с длан малко фенерче.

Момчето задърпа ръкава ѝ.

— Госпожице Лена — каза то, мъчеше се да привлече вниманието ѝ.

Тя осъзна, че Джембе е уплашен. Беше се вкопчил в нея, опитваше се да я накара да го чуе. Прегърна го през рамо.

— Всичко ще бъде наред — опита се да го успокои, макар че по-скоро се опитваше да убеди себе си.

— Не. Трябва да ви кажа.

Тя се обърна и видя настоятелността в очите му.

— Какво има?

Той ѝ каза.

Роланд също го чу и сграбчи ръката ѝ.

— Трябва да предупредим останалите.

02:32

Сейчан изстена и се надигна от пода. Взривното устройство не беше осколочна, а зашеметяваща граната. Ако не беше прикритието на рафтовете, щеше да бъде ослепена. Но въпреки това от сътресението и шума имаше чувството, че някакъв великан я е плеснал през ушите с длани.

Грей не изглеждаше по-добре, докато се надигаше с насочен напред пистолет.

Бяха отстъпили в следващото помещение. Грей бе заел позиция от едната страна на входа, а тя застана от другата. Сейчан се целеше горе, а Грей долу, докато оглеждаха стаята, която бяха напуснали.

Там се движеха сенки.

Грей стреля веднъж — и бе възнаграден с вик от болка.

Сейчан предположи, че противникът е оборудван с прибори за нощно виждане, и извади от колана си фенерче. Включи го и го запрати към рафтовете. Не беше точно сигнална ракета, но внезапната светлина щеше за момент да заслепи чувствителните им уреди.

— Умно — прошепна Грей.

Фенерчето освети двама от враговете, които побягнаха от неочакваната светлина. Сейчан и Грей стреляха едновременно. Тя улучи единия високо в бедрото и той полетя към един рафт. Куршумът на Грей улучи другия под ухото и го просна на земята.

„Един по-малко“.

Но врагът не се плашеше лесно. Други ги заобикаляха отдалеч, без да се показват. Бяха прекалено много. Сейчан знаеше, че е време да отстъпят и да накарат другите да продължат още по-навътре.

Преди да успее да се обърне, светлината блесна по-ярко. Идваше откъм кристалната зала — странно алено трептене.

Тогава започна стрелба — отначало спорадична, после по-ожесточена.

Чуха се викове и писъци.

„Какво става, по дяволите?“

Фигура в черна униформа се понесе към тях, право между два рафта — и в следващия миг гърлото на мъжа се пръсна и той полетя напред. От гръкляна му стърчеше стрела. Той падна на пода и стрелата се счупи. Мъжът запълзя към тях, мъчейки се да си поеме дъх, после гръбнакът му се изви в дъга и от устата му излезе пяна.

Сейчан погледна върха на стрелата на пода.

„Отрова“.

Зад нея се чуха стъпки. Тя се обърна с вдигнат пистолет.

— Лена и Роланд са — предупреди я Грей, преди да е стреляла.

Момчето беше с тях.

Грей им махна да се скрият.

— Племето на Джембе — задъхано обясни Лена.

Сейчан погледна момчето, което кимна енергично.

— Чакикуи ми каза да доведа лошите тук. И аз го направих. Но той ми каза тайно, че нашите хора са в гората. Опитах се да ви кажа.

Сейчан осъзна, че момчето е право. След като чуха за опасността, всички се бяха втурнали да се скрият и бяха помъкнали кльощавото момче с тях, без да го слушат.

Прозвуча звън, този път много по-силно.

Докато звукът заглъхваше, Сейчан забеляза, че ожесточената стрелба е утихнала до отделни изстрели, които отекваха от вътрешността на библиотеката. Индианците бяха принудили китайците да отстъпят.

— И сега какво? — попита Роланд.

— Трябва да се омитаме оттук — каза Грей.

— Защо?

— Изпуснах топчето. — Той показа на Сейчан празните си ръце. — Държах го здраво, но когато хвърлиха зашеметяващата граната, го изгубих.

„Естествено, че си го изгубил. Нищо не е лесно, щом е забъркан Грей“.

Той огледа мрачно тъмното помещение. Нямаха време да намерят изгубеното парче от пъзела и да го върнат на мястото му, особено щом в мрака се спотайваха неизвестно колко противници.

Отново прозвуча звън, изпълнен с предупреждение.

— Трябва да бягаме — обяви Грей. — Джембе, намери някой от твоите хора. Кажи им също да се изнасят.

Момчето кимна.

Грей го тупна по рамото и се обърна към другите.

— Готови?

Никой не беше готов, но нямаха друг избор.

02:37

— Да тръгваме.

Грей вдигна пистолета си и надникна зад вратата. Втурна се приведен в съседното помещение; останалите го последваха. Той заобиколи убития и продължи между високите рафтове. Спря зад последния, като гледаше вратата, водеща към кристалната зала.

Изглеждаше неохранявана.

По пода лежаха още тела, както в това помещение, така и отвъд прага. Повечето бяха в черни екипировки на командоси, имаше и двама-трима с препаски през бедрата. В кристалната зала горяха няколко захвърлени факли.

Откъм дълбините на библиотеката се чуваха отделни изстрели.

Но не те тревожеха Грей.

Кристалната зала се разтърси от поредния оглушителен звън.

„Времето почти изтече“.

Не можеха да чакат повече. Грей се втурна към отворената врата — и в този момент пред него изскочи някаква тъмна фигура. Джембе извика нещо. Грей рязко спря — към гърдите му беше насочена отровна стрела.

Индианецът — бе чул Джембе — отпусна лъка и заговори бързо на момчето. Джембе посочи нагоре към стълбището. Мъжът кимна, пъхна пръсти между устните си и изсвири силно, за да призове съплеменниците си.

Грей стисна ръката му под лакътя. Другите демонстрации на благодарност можеха да почакат.

— Хайде — нареди той на останалите.

Докато спринтираше към стълбите, прозвуча последният звън — издигна се отново до същото страховито кресчендо. Щом звукът достигна най-високата си точка, земята под краката на Грей се раздвижи и той се просна на пода. Останалите също изпопадаха, единствено Джембе запази равновесие.

Плочи от обсидиан започнаха да падат около тях и да се пръскат на остри парчета. Колоните се клатеха и по тях плъзваха пукнатини.

Грей скочи на крака.

— След мен!

Поведе всички по стълбите към следващата зала, онази с мозайките. Светът около тях продължаваше да се тресе, плочките се сипеха по пода и изображенията на животни и хора по стените изчезваха.

Зад тях се разнесе рев.

„Вода“.

Ушите му изпукаха от рязката промяна във въздушното налягане. Представи си как водите заливат загадките долу, издигат се бързо към тях и избутват въздуха.

Атлантида потъваше за последен път.

02:38

— Трябва да тръгваме — каза старши сержант Кван на Шу Вей.

Тя стоеше между тъмните лавици, а студената вода се плискаше в краката ѝ. Трусовете бяха прекатурили рафтовете и бяха съборили тежките томове от черен метал. Местните, които бяха устроили засада на екипа ѝ, вече бяха избягали от надигащите се води.

Част от нея искаше да остане тук, да приеме поражението с чест, но вътре в нея гореше по-силен огън.

Жажда за отмъщение.

Тя тръгна. Накуцваше — глезенът ѝ беше навехнат. Кван я подхвана през кръста. При други обстоятелства би отказала подобен жест, тъй като той бе признак на слабост, особено за жена от армията.

Но вместо това тя се облегна на него — усещаше, че помощта му се дължи на нещо повече от вярност. Силната му ръка я държеше здраво. Тя щеше да запази собствените си сили, за да се справи с врага.

Възнамеряваше да стане като мъжа, който я подкрепяше.

Черен гарван. Безмилостна сила, която взема онова, което ѝ се дължи.

Когато стигнаха изхода на библиотеката, водите се бяха вдигнали до бедрата ѝ. Кван вече почти я носеше към стълбището. Но на пътя им се изпречи позната фигура.

Старият индианец. С опънат лък.

Изглежда, Шу Вей не беше единствената, търсеща отмъщение.

Кван вдигна автомата си, но преди да успее да стреля, отдясно се чу рязко избръмчаване на тетива. Стрелата прониза китката му и оръжието падна на земята. Преди да успее да го вдигне, Кван политна напред, пронизан в гърба от копие. От устата му бликна кръв.

Докато Кван падаше по очи във водата, Шу Вей отлетя настрани.

Нечии ръце я сграбчиха и я задържаха.

Можеше да се опита да се бие, но натежалата от водата екипировка забавяше движенията ѝ, а левият ѝ крак пулсираше от болка.

Затова тя стисна устни, готова да приеме смъртта.

Старият индианец все така стоеше на изхода с опънат лък.

Тя го изгледа дръзко. Той пусна стрелата.

02:43

Грей тичаше по дългия коридор с надписите на древни езици. По редовете бяха плъзнали огромни пукнатини. Отпред цяла секция от пода бе разбита и се беше килнала. Земята продължаваше да се тресе под краката им — най-лошото тепърва предстоеше.

„По-добре да не сме тук, когато се случи“.

Представи си как градът потъва в дълбините.

Забави крачка да помогне на Лена, която беше започнала да залита. Сейчан се опита да помогне на Роланд, но той се дръпна и изръмжа:

— Мога и сам.

Единствените, на които дългият и отчаян спринт изобщо не се отразяваше, бяха воините зад тях. Те дори сякаш забавяха крачка, за да са сигурни, че Грей и останалите ще стигнат до изхода. Това се отнасяше с особена сила за Джембе, който сновеше напред-назад като възбудено кутре. В очите му обаче ясно се четеше страх.

Накрая стигнаха до стъпалата, водещи към наводнения вход на града. Без да забавят нито за миг, се втурнаха по спиралното стълбище.

Внезапно стъпалата станаха опасно хлъзгави от мокрия мъх. Мъх имаше и по стените. Грей осъзна, че водата се е оттекла и вероятно се е насочила към долните нива на града.

Започна да забавя крачка заради несигурната опора под краката си.

Изведнъж оглушителен тътен разтресе спиралното стълбище, съпроводен с трясък на разбита скала. От горните нива се посипаха камъни с размерите на юмрук наред с някои големи колкото тиква.

Всичко се рушеше.

Забравил за всякаква предпазливост, Грей се втурна напред. Останалите го последваха и скоро стигнаха до мястото, където стъпалата изчезваха под водата.

Грей прати Лена първа, после Роланд.

Джембе сложи длани на задника на Сейчан и я засили напред.

— Давайте!

Грей не тръгна да спори с момчето и грабна Сейчан за ръката. Двамата се гмурнаха, преплуваха остатъка от спиралното стълбище и продължиха през правия тунел.

Лена и Роланд плуваха пред тях, като ритаха с всички сили.

Накрая стигнаха късото стълбище, водещо нагоре към изхода, и подадоха един след друг глави от водата. Тесният проход бе наводнен почти до тавана, но успяха да излязат при вира.

Посрещна ги свеж нощен ветрец. Пълната луна светеше ярко в небето.

Пресякоха вира и изпълзяха на отсрещния бряг.

Грей забеляза черните ботуши, стърчащи от един храст — вероятно тялото на войника, останал с Чакикуи. Сейчан извади пистолета си, в случай че някой от командосите се добере до изхода.

Грей оценяваше предпазливостта ѝ, макар да се съмняваше, че имат основания за тревоги.

Индианците също излязоха от тунела и се присъединиха към тях.

Джембе седна тежко до него.

— Къде е старейшината? — попита Грей. — Къде е Чакикуи?

Джембе се загледа към отвора на тунела. Грей осъзна, че старецът явно е още долу. Понечи да се изправи, но Джембе го потупа по коляното.

— Чакикуи е стар.

Грей погледна момчето. Думите му му се сториха безжалостно пренебрежителни.

Джембе обаче добави:

— Той е мъдър. Знае много изходи.

Роланд чу думите му и каза:

— Местните, които носели на отец Креспи безбройните артефакти, твърдели, че има много начини да се влезе в тунелите със съкровища.

Грей се надяваше, че двамата са прави.

Дължеше живота си на стареца… всички му дължаха живота си.

Лена обаче изобщо не изглеждаше облекчена, че са се измъкнали невредими. Очите ѝ продължаваха да гледат измъчено. Грей можеше да се досети каква е причината.

Тя беше в безопасност — но не и сестра ѝ.

25.

1 май, 13:05

Пекин, Китай

Мария се бе свила в каросерията на камиона, който се носеше през горящото ниво на подземния комплекс. Беше притиснала към устата и носа си кърпа, намокрена с вода от една войнишка манерка. Кърпата донякъде филтрираше дима, но не и горещината. Мария се пързаляше напред-назад по каросерията, като държеше здраво Баако и притискаше друга кърпа до муцуната му.

Той скимтеше и трепереше.

Ковалски седна от другата му страна и прегърна и двамата със силната си ръка.

— Държа те, приятел — каза на Баако и запъна крака в канатата. — Още малко остава.

Мария се надяваше да е прав. Димът пареше очите ѝ, с всеки дъх сякаш вдишваше огън. Поне жегата щеше да държи горилите хибриди настрана. За съжаление, ако се съдеше по силните ревове, те не бяха далеч.

„Може и да не са на това ниво, но със сигурност са на следващото“.

Погледна нагоре и се опита да си представи ярка слънчева светлина и чист въздух.

Нещо голямо прелетя през пушека горе — птица от зоопарка, опитваща се да се измъкне от пъкъла, в който се бе озовала. Мария така и не успя да види какъв вид е, но се надяваше да успее да избяга.

„Надявам се всички да успеем“.

През малкото прозорче към кабината долетя викът на Кимбърли към водача:

— Няма да успеем да стигнем до следващата рампа!

Съвсем отчаяна, Мария се вкопчи още по-силно в Баако.

— Но отпред има стълбище — продължи Кимбърли. — Спри там. Ще тръгнем пеша.

Новината изпълни Мария едновременно с облекчение и ужас.

Камионът прелетя още трийсетина метра и рязко наби спирачки.

— Слизайте! — извика Монк. — Към стълбите!

Ковалски помогна на Мария да слезе, като пъшкаше и пазеше лявата си страна, но въпреки това продължаваше да я държи здраво. Баако скочи пъргаво до него. Всички забързаха към обвитото в дим стълбище. Някъде отдолу подухна ветрец и разсея пушека.

— Стой зад мен — нареди Ковалски.

Монк ги поведе, заобиколен от хората си и следван от Кимбърли.

Мария държеше ръката на Баако. Превръзките му се бяха разместили и се виждаше кървящият разрез на скалпа му. Тревогата за него я измъчваше повече от страха.

Мястото ѝ беше познато. Намираха се недалеч от лабораторията за вивисекции.

Оглушителен трясък я накара да подскочи и да се обърне. Далеч в един тъмен коридор лумнаха зловещи пламъци.

— Всичко започва да се руши — викна Кимбърли.

Забързаха, зарязвайки предпазливостта заради скоростта.

След няколко трескави завоя Баако внезапно стисна ръката на Мария и я накара да спре. Тя чу познати крясъци. Баако я задърпа към една врата. Мария искаше да продължи напред, но разбираше какво иска Баако. Той хвана дръжката на вратата и я отвори.

— Какво правиш? — попита Ковалски и махна на останалите да спрат.

Баако се вмъкна вътре. Мария нямаше избор и го последва.

Вътре имаше редица стоманени клетки. Повечето бяха празни, но в три имаше млади шимпанзета, на не повече от две години; в четвъртата имаше женска със сива козина и увиснали гърди, вероятно използвана за разплод за целите на лабораторията. Шимпанзето протегна ръка през пръчките към Мария.

— Няма време! — викна Кимбърли.

Баако отиде до една клетка и я разтресе. Обърна се и направи серия знаци.

[Отваря… върви… заедно]

— Не — каза Мария и посочи себе си и Ковалски. — Ние трябва да вървим заедно.

Баако я погледна отчаяно. Сигурно си представяше себе си в друга клетка. Не пусна пръчките. Малкото шимпанзе в клетката — на не повече от година — сграбчи един от пръстите му.

— Ох, майната му — каза Ковалски и почна да отваря резетата. — Баако няма да тръгне без тях.

Мария се присъедини към него.

— Помогнете де! — изръмжа Ковалски на останалите.

След малко всички клетки бяха отворени. Ковалски понесе едно шимпанзе в сгънатата си ръка. Баако поведе едно по-голямо за ръка. Женската забърза към най-малкото и го притисна към гърдите си.

Монк ги изгледа, поклати глава и тръгна към вратата. Войникът на прага обаче им махна да спрат. После влезе, затвори вратата и вдигна пръст към устните си.

Всички замръзнаха.

Нещо тупкаше тежко по коридора. Чак подът се тресеше. Мария си представи горила хибрид.

Съществото мина покрай тях и се отдалечи. Изчакаха десетина секунди, преди войникът да рискува да надникне навън. Някъде в далечината се чуха писъци, стрелба и яростен рев.

Войникът се обърна и каза:

— Чисто е… засега.

Изсипаха се навън и затичаха пак. Във въздуха още се носеше характерната миризма на хибрида.

Следващият коридор се оказа дълъг и прав, с няколко заключени лаборатории от двете страни. Мария осъзна, че ако Баако не ги беше отклонил от пътя им, щяха да бъдат настигнати от разбеснелия се хибрид.

Ковалски явно разбра същото и потупа Баако по рамото.

В края на коридора спряха и Кимбърли каза:

— Товарната рампа е зад ъгъла. Хората на Чан със сигурност я пазят.

Монк се обърна и даде знак на екипа си. Всички стиснаха оръжията си.

Ковалски се опита да предаде на Мария малкото шимпанзе, което го беше прегърнало през врата. Тя го взе и го притисна към гърдите си. Освен това хвана за ръка старата женска и я придърпа към себе си.

Ковалски направи знак на Баако.

[Бързо]

Баако изсумтя и качи на гърба си младото шимпанзе, което се хвана за врата му, за да запази равновесие. После коригира знака на Ковалски.

[Много бързо]

— Именно. — Ковалски вдигна пушката, която му бе дал Монк.

Монк хвърли поглед на Баако и се ухили.

— Метнал се е на татко си.

Думите трябваше да са дружелюбна закачка, но Ковалски ги прие за чиста монета.

— Да, бива си го момчето. — Насочи пушката напред. — Да действаме.

13:22

Късият коридор свършваше в голямото помещение на товарната рампа. Монк водеше всички плътно до стената, за да останат колкото се може по-дълго незабелязани. Ослушваше се за врага, но чуваше единствено отекващите стонове, резките експлозии и трясъка на сриващия се комплекс зад тях.

Отпред всичко беше притихнало, но носът му долови мускусната воня през вездесъщата миризма на дим.

Той настръхна.

Най-сетне стигна края на коридора и огледа високите рафтове. Няколко бяха нападали като каскада плочки за домино, а съдържанието им се търкаляше на пода — изпочупени контейнери, пръснати варели и разбити кутии.

От изхода в отсрещния край се лееше светлина. Гигантските врати на товарната рампа, които преди бяха затворени, сега бяха частично отворени, вероятно за да улеснят евакуацията. Зад тях светеха лампите по пътищата на Подземния град.

Тъй като още не се забелязваше никаква активност, Монк пое дълбоко дъх и излезе на товарната рампа, като се промъкваше между тъмните редове и гледаше да остане колкото се може повече в сенките. Когато се промъкна покрай купчина разбити сандъци, ахна.

„Ох, мамка му…“

Навсякъде лежаха униформени трупове — раздрани, разкъсани и стъпкани. Подът и стените бяха оплискани с кръв. Търкаляха се захвърлени оръжия, някои стиснати от ръце, но без тела.

В центъра на касапницата лежеше голям космат труп, проснат по очи. Половината череп на хибрида беше отнесен, вероятно от реактивен снаряд. Монк се огледа и видя дългата черна тръба на гранатомета, зарязана при вратите.

— Дотук с подкрепленията на Чан — прошепна Кимбърли до него.

Монк се надяваше подполковникът да е сред мъртвите, но имаше по-належаща грижа. Паркингът зад вратите пустееше. Явно при трескавата евакуация бяха използвани всички превозни средства. Беше останал единствено голям син самосвал.

Монк се обърна към Кимбърли, която също гледаше към камиона.

— Трябва да намерим ключовете.

Вероятно единствената причина камионът да е още тук беше, че ключовете са у шофьора. Монк си спомни как сержант Чин беше халосал с пистолет човека малко след като екипът му влезе тук. Бяха замъкнали тялото му зад купчина дървени палети.

Но дали още беше там?

Присви очи и видя два ботуша.

Въздъхна с облекчение.

— Дам ли знак, води всички към камиона. Аз отивам за ключовете.

Кимбърли кимна.

Монк погледна към другите, за да се увери, че са го разбрали, и изсъска:

— Мърдайте.

Обърна се и спринтира през откритото пространство към палетите, а останалите се втурнаха презглава към отворените врати. Монк на няколко пъти едва не падна — краката му се хлъзгаха по оплискания с кръв бетон.

Силен трясък привлече вниманието му.

Плъзна се по пода и погледна през рамо.

Огромен хибрид си пробиваше път през планина от контейнери и сандъци — пръсна ги и прекатури още рафтове, докато изскачаше от скривалището си. Прескочи последното препятствие и се приземи тежко, опрял юмрук в земята. Сребристата козина на гърба на звяра настръхна и той нададе оглушителен рев. Удари юмрук в гърдите си с гръмовен тътен.

„Мътните да ме…“

Монк заотстъпва от чудовището.

— Всички към камиона!

Обърна се и се затича към тялото на шофьора. Чу как звярът зад него се отпуска на четири крака. Подът под него се разтресе, когато хибридът се хвърли след него, привлечен от вика му.

В последния момент Монк се метна напред. Докато се приземяваше, огромен юмрук се стовари върху купчината палети. Разлетяха се трески.

Монк се протегна, сграбчи глезена на шофьора и се претърколи, за да избегне свирепия удар. Приклекна над тялото сред хвърчащите трески, очаквайки следващият удар да го размаже на пода.

Но вместо това откъм вратата се разнесе вик:

— Ей, задник! Още не съм приключил с теб!

13:26

Ковалски гледаше как гигантският сребрист се обръща към него. Вероятно бе познал гласа му и си бе спомнил за предишния си противник — или по-скоро угощение.

Вдигна гранатомета на рамото си.

„Сега се чувствам подходящо облечен“.

Секунди по-рано, докато звярът се носеше към Монк, Ковалски се бе откъснал от другите и бе спринтирал към захвърления гранатомет, като грабна в движение два паднали на пода реактивни снаряда.

Бързо бе заредил единия и сега държеше оръжието насочено към сребристия, който се обръщаше към него. Въпреки това изчака, докато Монк претършува тялото. Накрая партньорът му скочи на крака и се хвърли към по-малката странична врата.

Сребристият се подпря на юмрук и изгледа кръвнишки Ковалски, дишаше тежко. От блясъка в тъмните му очи си личеше, че определено го е познал.

Ковалски се прицели.

„Трудно е да пропуснеш такава мишена“.

Дръпна спусъка, след като Монк се отдалечи. Експлозията бе оглушителна. Димна диря изскочи от тръбата и се понесе към сребристия, но звярът се метна настрани в последната секунда, очевидно разпознал опасното оръжие, убило събрата му. Този тип определено се учеше от грешки.

Пропуснал целта си, реактивният снаряд улучи отсрещната стена и се взриви в огнена топка, отчупвайки парче бетон.

Сребристият се претърколи и отново се озова на четири крака, без да обръща внимание на бетонните шрапнели, които го шибаха по гърба.

Ковалски нямаше време за презареждане, така че подви опашка и направи онова, което им беше заръчал Монк.

„Мърдай“.

Партньорът му вече бе стигнал камиона и сядаше зад волана. Дизеловият двигател изрева и избълва черен пушек.

Ковалски се втурна към каросерията. Зърна загриженото лице на Монк в голямото странично огледало. Знаеше причината за тревогата на партньора си. В същото отражение се появи и сребристият. Задните му крака се хлъзнаха по кръвта на пода, след което чудовището се втурна към него.

— Тръгвай! — извика Ковалски и замахна с гранатомета, за да накара Монк да потегли.

Спринтира, без да откъсва поглед от страничното огледало. Сребристият вече изпълваше отражението, носеше се с рев към него, точейки лиги и оголил зъби.

Ковалски знаеше, че няма да успее, особено след като камионът най-сетне потегли и започна да набира скорост. С всяка крачка спуканите му ребра сякаш се забиваха по-дълбоко в плътта му.

Препъна се, силите му го напускаха.

Изведнъж от каросерията на камиона откриха стрелба. Над главата му профучаха куршуми, насочени към сребристия. Хората на Монк явно се бяха прехвърлили от кабината отзад, за да се опитат да помогнат на Ковалски.

Това го пришпори да продължи.

Най-сетне стигна до камиона и сграбчи халките на страничната стълба. Пръстите му се изплъзнаха. Изгубил равновесие, Ковалски с последни сили се метна към стълбата. Едната му ръка сграбчи отново халката и успя да се задържи.

Носовете на кубинките му се повлякоха по бетона.

Той погледна назад.

Сребристият се носеше към него. Гъстата козина и яките му кости бяха все едно неуязвими за куршумите. Една ръка се протегна към него, но той стовари гранатомета по кокалчетата на пръстите.

Ръката се дръпна, но звярът продължи преследването.

Ковалски метна гранатомета в каросерията — трябваха му и двете ръце, за да се покатери. След като се закрепи, вдигна крака на бронята и се закатери бързо… но камионът ускоряваше твърде бавно. Сребристият скъсяваше разстоянието и отново посегна към него.

Изведнъж гранатометът се подаде над задната преграда на каросерията, насочен към сребристия. Ковалски го погледна объркано и съвсем се сащиса, когато видя кой държи оръжието. Беше Мария. Но нали единственият останал снаряд беше все още затъкнат в колана му!

Въпреки това сребристият забеляза заплахата.

Силен гръм стресна Ковалски и едва не го накара да се изпусне.

Сребристият реагира по подобен начин, като се метна настрани и се претърколи като миналия път, когато стреляха по него. Звукът обаче идваше от подметката на Мария, която риташе металната стена, за да имитира гърмежа на гранатомета.

Ковалски увисна на стълбата, загледан към сребристия. Той бе спрял и ревеше към тях, вероятно разбрал, че са го изиграли.

Ковалски вдигна ръка и му показа среден пръст.

„Късмет следващия път, маймуняк“.

— Дръжте се! — извика Монк.

Ковалски погледна напред.

Към тях се носеше конвой от военни машини — движеха се една до друга и изпълваха тунела.

Китайската армия.

13:31

След като Ковалски се качи, Монк намали скоростта. Опита се да не обръща внимание на наближаващия конвой и се обърна към Кимбърли.

Тя се беше намръщила. Откакто бяха потеглили, изучаваше схематичната карта на Подземния град, пратена им от Кат.

— Идват от посоката, от която дойдохме.

Монк спря камиона.

— Значи няма да излезем оттам, откъдето влязохме.

— Не. — Тя погледна през рамо. — Но преди стотина метра минахме едно кръстовище.

Монк си спомни. Напречният тунел, който беше по-голям от този.

— Накъде води той?

— Нямам представа. Не е отбелязан на картата на Кат.

— Добре, да идем да видим.

Превключи на задна, като поглеждаше в огледалото. Сребристият бе спрял на петдесетина метра преди страничния тунел. Гневният му рев вече беше привлякъл още от събратята му в тунелите. Едри тъмни фигури се движеха в прохода, за да се присъединят към водача си.

— Ще трябва да завиеш бързо — предупреди го Кимбърли.

„Сериозно?“

Въпреки това Монк караше с умерена скорост. Искаше онези от конвоя да си помислят, че е само обикновен шофьор, опитващ се да избяга от хаоса и натъкнал се неволно на армията.

Изведнъж от предните коли откриха огън. Куршумите напукаха дебелото предно стъкло и рикошираха от решетката.

„Е, значи няма да се получи така“.

Докато увеличаваше скоростта, Кимбърли се снижи и извади бинокъл от якето си. Огледа конвоя, за да прецени заплахата, после изруга.

— Какво?

— В предния джип. Подполковник Сун.

„Майтапиш се“.

Ким се намръщи.

— Явно се е измъкнал по време на хаоса и е срещнал конвоя. А още по-вероятно е тъкмо той да го е извикал.

„И сега идва с кавалерията да се изкара герой“.

Преследван от конвоя, Монк подкара камиона по-бързо назад. Над кабината затрещяха изстрели — сержант Чин и хората му отвръщаха на огъня от каросерията.

Всички останали, включително Баако и спасените шимпанзета, също бяха отзад. Дебелите стоманени стени около каросерията би трябвало да ги държат прикрити, доколкото беше възможно.

Монк не откъсваше очи от страничното огледало. В отражението видя, че другите грамадни хибриди са стигнали алфа-лидера си и се струпват около него. Стрелбата и приближаващите светлини ги правеха предпазливи — но това едва ли щеше да продължи дълго.

Погледът на сребристия се спря върху камиона. Той се присви на четири крака с издадени напред рамене и зачака — вероятно беше сметнал, че възнамеряват да минат в настъпление.

„Съжалявам, но ще те разочаровам, пич“.

Монк стигна кръстовището и рязко наби спирачки. Завъртя волана, задницата на камиона се завъртя и машината спря, обърната към страничния тунел.

Сега Монк имаше ясен изглед към приближаващия конвой. Светлините бяха насочени право към него.

— Какво чакаш? — попита Кимбърли.

Монк натисна спирачката и даде газ. Двигателят изрева и избълва газове в тунела. Остана така, докато успя да установи зрителен контакт с Чан Сун, който седеше до шофьора на открития джип.

— Идват! — извика Ковалски от каросерията.

Нямаше предвид китайците.

Монк видя как лицето на Чан Сун се разтегли в доволна усмивка.

„Става“.

Махна крак от спирачката и завъртя волана. Засвириха гуми, изпод колелата излезе пушек — и камионът полетя в другия тунел.

Както се беше надявал, китайците дотолкова бяха съсредоточили вниманието си върху големия самосвал, който почти изпълваше тунела, че не бяха забелязали войската великани, която се спотайваше в сенките зад машината.

Монк гледаше в огледалото как двете сили се сблъскват.

Огромните горили се нахвърлиха върху джиповете и камионите, скачаха на броните и грабваха войници от местата им, разкъсваха платнищата на каросериите…

Тунелът направи рязък завой и Монк изгуби битката от поглед.

Най-сетне насочи вниманието си напред.

„А сега накъде?“

13:58

След двайсет минути пътуване по все по-тъмни тунели Мария най-сетне се осмели да си поеме дъх. Седеше в каросерията на самосвала, заобиколена от топли космати тела.

Баако се беше облегнал на нея с дремещо шимпанзе в скута си. От другата ѝ страна по-възрастната женска кърмеше малкото си. В ръката си Мария държеше едногодишното шимпанзе, което бе положило доверчиво главица на рамото ѝ. Лекият му дъх галеше гърлото ѝ.

Спомни си времето, когато Баако бе толкова малък.

Ковалски седеше по турски отстрани и я гледаше.

— Какво? — прошепна тя.

Той сви рамене.

— Изглеждаш добре.

Тя погледна размъкнатите си дрехи и му се намръщи.

„Да бе“.

Той прокара длан по късо подстриганата си коса.

— Искам да кажа, изглеждаш… не знам, доволна. Сякаш знаеш къде ти е мястото в този свят.

Намръщената физиономия омекна и се смени с усмивка.

— Може би.

„Поне знам по-добре, отколкото преди няколко дни“.

— Изглеждаш добре — повтори той, облегна се и затвори очи, но не преди по устните му да заиграе лека усмивка.

Мария знаеше, че този път няма предвид доволство, но не подхвана въпроса и прие комплимента; чувстваше се по-поласкана, отколкото имаше право да бъде.

Внезапно двигателят на камиона се задави и каросерията подскочи — после се задави още два пъти. Накрая избълва последен облак черни газове и замлъкна.

Тя се изправи и се обърна.

— Горивото свърши — извика Монк от кабината.

— Сигурно някой куршум е пробил резервоара. Но Кимбърли знае къде сме. На седемстотин метра оттук има изход. Ще продължим пеша.

С помощта на Ковалски Мария свали всички от каросерията.

Тръгнаха по тънещия в сумрак тунел, водени от Монк с фенер в ръка. Лъчът му беше достатъчен да осветява пътя им.

След няколко минути вървене Кимбърли прибра телефона в джоба си и погледна напред.

— Изходът е недалеч от Забранения град. Щом стигнем, аз и сержант Чин ще излезем първи. Ще намерим кола. — Тя погледна към подопечните на Мария. — Може би затворен микробус за необичайния ни товар. Вниманието на китайците вероятно ще е насочено към зоологическата градина и ще можем да се измъкнем от града и да уредим евакуирането. Въпреки това трябва да…

— Тихо — прекъсна я Монк и затули фенера с длан. Даде знак на останалите да се дръпнат настрани.

— Сега пък какво? — промърмори Ковалски.

Мария също го чу.

Ръмжене на двигател. Иззад завоя зад тях се появиха светлини. Колата несъмнено беше забелязала зарязания самосвал.

Монк изключи фенера и се обърна към Кимбърли.

— Наблизо има ли някакво място, на което да се скрием?

— Не и такова, до което да стигнем навреме.

Монк изруга и махна на всички да се снишат. Хората му се отпуснаха на коляно и вдигнаха оръжия.

Колата продължи напред и спря на десетина метра от тях. Светлината на фаровете ги заслепяваше, но беше ясно, че е китайска военна машина — открит джип с монтирана картечница, която се завъртя към тях.

— Няма къде да бягате, псета! — чу се вик.

Мария разпозна заповедническия глас.

Ако се съдеше по стона на Ковалски, той също го беше познал.

14:16

„Тоя мръсник има повече животи и от проклета котка“.

Двигателят на джипа продължаваше да ръмжи. Чан Сун стоеше скрит зад щита на картечницата, очевидно решен да си запази оставащите му животи. Мерзавецът явно беше побягнал от касапницата на кръстопътя и беше продължил след тях с намерението да обере славата за залавянето им.

Сержант Чин изстреля пробно няколко куршума, но дори предното стъкло на джипа се оказа бронирано. Трябваше им по-сериозна огнева мощ.

Ковалски понечи да вдигне гранатомета, но Чан даде откос пред хората на Монк и викна:

— Останете на място… и може да оставя някои от вас живи. За да бъдат показани и съдени като американски шпиони.

Ковалски свали оръжието.

— Животните ви обаче не ми трябват — каза Чан. — Пратете ги напред, за да ги избия бързо.

Мария застана пред Баако. Реакцията ѝ бе недвусмислена.

Картечницата се обърна към нея.

— По-добре прави каквото казва — изръмжа Ковалски. — По-добре Баако да умре тук, отколкото да се озове в някоя лаборатория.

Мария въздъхна тежко, но не помръдна. Накрая се отпусна. Знаеше, че е прав. Обърна се към Баако и направи знак.

[Обичам те]

Той изскимтя и се вкопчи в нея.

— Веднага! — излая Чан.

— Остави ги да се сбогуват, задник такъв! — извика му Ковалски.

Мария се отпусна на колене и прегърна Баако, сякаш се опитваше да го обгърне целия. Остана така няколко дълги секунди, но знаеше, че търпението на Чан ще се изчерпи. Накрая го пусна и му даде знак да отведе шимпанзетата отпред.

Баако понесе двете малки, като държеше ръката на майката, която продължаваше да притиска новороденото към гърдите си. Те излязоха между лъчите на фаровете — тъмни силуети в ярката светлина, сякаш вече бяха духове.

Картечницата се насочи към групата.

Мария скри лице в гърдите на Ковалски и се напрегна в очакване на стрелбата.

— Всичко ще е наред — каза ѝ Ковалски.

Не беше лъжа.

Вниманието на всички беше насочено към пространството пред джипа и никой не поглеждаше назад. Сенките там се сгъстиха и очертаха огромно туловище.

Чан не беше единственият оцелял в касапницата.

Сребристият се промъкна тихомълком към изплъзналата му се жертва. Звярът очевидно бе ранен, по козината му се стичаха черни струйки кръв. Едната му ръка висеше безполезно. Той приближи зад джипа. Заради ръмжащия двигател хората в него не го усетиха.

Монк даде знак на хората си да отстъпят.

Чан явно реши, че отстъпват от Баако и шимпанзетата, и заяви подигравателно:

— Ще свърши бързо.

„Определено“.

Огромна ръка сграбчи Чан и го изтръгна от мястото зад картечницата. Шокът от внезапното нападение стегна за момент гърлото на китаеца. После той се извъртя и видя какво го е хванало.

И изпищя.

Изпадналият в паника шофьор изскочи от джипа и получи два куршума в челото от Чин.

Без да обръща внимание на гърмежите, сребристият вдигна мятащото се тяло на Чан към устата си. Пъхна черепа му между кътниците си — и бавно стисна. Разнесе се противно хрущене на кост.

След като тялото на Чан се отпусна безжизнено, сребристият го метна в сенките и се отпусна, подпирайки се на юмрук. Изгледа кръвнишки групата над джипа.

Ковалски вече беше заредил гранатомета и се беше прицелил. Този път нямаше как да не улучи. Сребристият го изгледа и изпухтя, сякаш се нахъсваше за предстоящата битка.

„Ела ми“.

В този момент някаква сянка препречи изгледа на Ковалски. Космата ръка се вдигна и дръпна гранатомета надолу. Беше Баако. Стоеше с гръб към Ковалски, обърнат към гиганта.

Младата горила се изправи в целия си ръст. Повдигна два пръста нагоре, после ги насочи към сребристия.

[Върви си]

Сребристият се опря на здравата си ръка. Под него се образуваше локва кръв. Тъмният поглед се премести от дръзко изправения Баако към спуснатото оръжие.

Баако повтори знака.

[Върви си]

Сребристият изсумтя и се отпусна уморено, след което тежко се обърна и бавно закуцука обратно към мрака.

Никой не помръдваше от страх, че може да се върне.

Накрая Мария се втурна и прегърна Баако.

Ковалски оставаше нащрек. Не знаеше дали сребристият е отстъпил заради раните си, заради дръзкото държане на Баако или заради сваленото оръжие.

„Най-вероятно заради всичките заедно“.

Каквато и да беше причината, сребристият като че ли наистина си беше отишъл, бе изчезнал в сенките, може би за да се превърне в някаква бъдеща градска легенда за чудовищно йети в подземния свят на Пекин.

Ковалски даде гранатомета на Монк, отиде при Баако и го тупна по рамото.

— Я виж сега кой е алфа-мъжкарят тук.

Баако му замахна игриво, но го перна здравата.

— Оу! Внимавай с ребрата.

Баако повдигна вежди, разтревожен, че наистина му е причинил болка.

— Всичко е наред — успокои го Ковалски. — Нали знаеш, че сме… — Той оформи буквата с пръсти и направи кръг.

[Семейство]

Баако кимна енергично и изсумтя. Погледна Мария, после Ковалски — и се почука по челото с палец.

[Татко]

— Хей, чакай малко, приятел. — Ковалски отстъпи крачка назад. — Хайде да не избързваме.

26.

6 май, 21:05

Вашингтон, окръг Колумбия

— Това ли е официалната версия на Китай? — Грей седна от другата страна на бюрото на директора на Сигма Пейнтър Кроу. — Изтичане на газ?

Пейнтър се облегна в стола си и прокара пръстите на двете си ръце през косата си.

— Това ще чуеш по репортажите на Си Ен Ен и Фокс Нюз за унищожаването на Пекинската зоологическа градина. Но иначе никой не се връзва. На китайците им е позволено да скрият истината в замяна на съдействието им при разкриване на други техни агенти в академичните области в Щатите.

— И смятат, че наистина ще съдействат изцяло?

— Не, разбира се, но все пак е начало в прочистването. Освен това Китай се съгласи да подпише мораториума върху бъдещи изследвания върху изменяне на човешкия геном.

Грей повдигна скептично вежда.

„Сякаш един подпис ще ги спре“.

Пейнтър сви рамене.

— Духът е излязъл от бутилката. Можем само да се опитваме да ограничаваме подобни изследвания, доколкото е по силите ни. Дори сестрите Крандъл прекратиха проучването си с животни хибриди.

— Ами другите активи, които дойдоха от Китай?

— Гао Сун ли? Нашият гост в един от секретните центрове за задържане?

Грей кимна. Екипът на Монк се беше върнал с войника, който щеше да отговаря за убийството на студент в центъра за примати на университета „Емъри“. Покрай хаоса около зоологическата градина никой не си беше направил труда да потърси един войник. Затворникът бе прехвърлен в секретен затвор, където щеше да излежи доживотната си присъда.

— Той оказва пълно съдействие — каза Пейнтър. — Макар че още не говори.

Грей се намръщи неразбиращо.

— По-скоро все още не е способен да говори. Ковалски го е подредил добре преди да напуснат Китай. Строшил му е челюстта и му е избил четири зъба. При това само с един удар. Монк се намесил преди да стане по-голяма беля. Все пак челюстта на Гао е със скоби. Няколко седмици ще се храни през сламка.

„Това копеле заслужава далеч по-лошо“.

— Някакви новини от Еквадор? — попита Грей.

— Отец Новак получи разрешение от Ватикана да се установи в църквата „Мария Аусилиадора“ в Куенка. Ще наглежда археологическите разкопки на изгубения град. Момчето, Джембе, му помага в координацията с местните племена. Оптимист е и смята, че ще успеят да спасят важни артефакти.

Грей кимна. Роланд като че ли беше на път да поеме ролята на отец Креспи и да продължи по стъпките на Атанасий Кирхер.

— Жалко, че изгубихме останките на двамата неандерталци хибриди — добави Пейнтър. — Щяхме да научим много от тяхната ДНК.

Грей не беше толкова сигурен.

„Може би е по-добре, че стана така“.

Представи си изображението на Луната в златната зала. За хиляден път се запита какво е станало с древните строители. Дали са измрели, или са открили ново място, на което да се скрият? Или просто са били асимилирани от света и са се присъединили към останалото човечество в пътя му към бъдещето?

Помисли си за гробовете в Хърватия, последните останки от онези древни Наблюдатели в Европа. Сигма може и да не беше успяла да запази костите на хибридите, но ако работата на Роланд се увенчаеше с успех, откритията в Еквадор имаха потенциала да променят разбирането за мястото на човека на тази планета — а вероятно и извън нея.

Грей обсъди с Пейнтър още някои въпроси и си тръгна. Взе метрото, после продължи с мотора си по тъмните улици.

Луната вече не бе пълна, но загадките, скрити в симетриите и размерите ѝ, все още висяха в нощното небе и приканваха всички да изследват, да питат, да търсят отвъд следващия хоризонт.

Грей стигна до жилищния си блок и заключи мотора. Пресече осветената от луната морава пред входа, готов да зареже всички мистерии за тази нощ.

Отвори вратата. Апартаментът бе пуст и тъмен. За един изпълнен с ужас момент си помисли, че Сейчан си е отишла. Напоследък бе усетил безпокойство в тихите моменти на съвместния им живот, сякаш тя не беше напълно готова да го приеме — или може би смяташе, че не го заслужава. Опитваше се да крие опасенията си и той я оставяше да вярва, че е успяла да го заблуди.

С времето беше опознал природата ѝ, беше започнал да уважава трудното ѝ минало и да приема подозренията ѝ. В много отношения тя бе диво създание, почти неопитомено, което не би реагирало добре на сила или заповед. Затова Грей просто ѝ беше оставил пространство да се справи с демоните от миналото си; бе налице, когато тя се нуждаеше от него, и се дръпваше настрани, когато тя искаше да остане сама.

Пристъпи в тъмния апартамент. Едва доловимият аромат на свещи му показа, че в крайна сметка не е сам.

Отвори вратата на банята и откри Сейчан в горещата вана. Мехурчетата едва скриваха голото ѝ тяло. На пода до ваната беше оставена охладена бутилка шампанско и две кристални чаши. Единственото осветление се осигуряваше от десетте подредени в кръг свещи.

Той се усмихна, когато позна сцената от времето, което бяха прекарали затворени в една хотелска стая с изглед към Шанз-Елизе.

Сейчан вдигна вежда.

— Мисля, че миналия път бяхме грубо прекъснати.

Той се усмихна и започна да се съблича.

„На кого му е притрябвал Париж?“

2 юни, 10:05

Република Конго

Ковалски цапардоса тлъстата муха на ръката си, сигурен, че пренася някаква гадна болест.

„Какво се бавят толкова?“

Изгледа кръвнишки утринното слънце, което напичаше безмилостно поляната в джунглата. От другата ѝ страна имаше редица палатки върху издигнати платформи — техните жилища за изминалите три дни, през които групата трябваше да свикне с времето и предизвикателствата, които ги очакваха. Бяха пристигнали в тази долина между вулканичните върхове по един много специален повод.

— Колко още? — недоволно промърмори Ковалски на момичетата.

Лена и Мария бяха клекнали от двете страни на Баако и го подготвяха за първия му ден. Сестрите близначки се суетяха около младата горила, сякаш се канеха да пратят детето си на детска градина. Но пък и Баако имаше същата нетърпелива, уплашена и развълнувана физиономия на хлапе, което за първи път ще прекрачи прага на детска градина.

Танго беше легнал в тревата наблизо, изплезил език до земята. Мария го беше взела, за да помогне за по-лекия преход на Баако.

След събитията в Китай преди месец Мария бе решила да започне да подготвя Баако за живот сред природата. Беше избрала за негов дом Националния парк Вирунга, който бе резерват за горили. Със сестра ѝ смятаха да прекарат следващите шест месеца в Конго и да помогнат за прехода му. Помагаше им екип от местни зоолози, които бяха запознати с подобни неща и правеха същото за групата шимпанзета, спасени от лабораторията. Повечето бяха все още твърде млади, но за тях се грижеха, докато не пораснат достатъчно, за да поемат към дивото.

Ковалски също беше дошъл. Беше си взел две седмици отпуска, за да гостува на Мария по време на престоя ѝ тук. Спомни си миналата нощ, как седеше на импровизираната веранда пред палатките и гледаше как нощното небе се озарява от сиянието на лавата, изливаща се от конуса на вулкана Нирагонго на север. Пиеха студена бира и останаха заедно до изгрева — но не винаги на верандата. Леглата бяха изненадващо приятни.

„Да, ще се връщам отново“.

— Добре, мисля, че сме готови — каза Мария и се изправи с ръце на кръста. — А ти готов ли си, Баако?

Горилата вдигна ръце и стисна юмруци при рамото си.

[Смел]

— Знам, че си смел — каза Мария.

Хвана го за ръка и го поведе към гората. Танго ги следваше. Д-р Джоузеф Киенге, един от местните зоолози, чакаше в сенките. Зад него малка група горили, пет или шест, наблюдаваха с любопитство приближаващата компания.

Няколко от тях изсумтяха.

Планът беше зоологът да помогне със запознаването. Беше по-добре да го направи непознат, отколкото някоя от сестрите. Това бе първата стъпка в прекъсването на връзката, така че Баако да може да живее свободен.

Киенге се наведе и протегна окуражаващо ръка.

— Ела, Баако, ела.

Мария пусна ръката на младата горила. Баако остана за момент така, после погледна Танго и изсумтя на приятеля си.

— Баако, Танго не може да дойде с теб — тихо каза Мария. — Това не е неговият дом.

Баако погледна към гората, после отиде при Ковалски и вдигна двете си ръце за прегръдка.

Той се отпусна на колене, за да се сбогуват подобаващо.

Баако се сгуши в гърдите му и изскимтя жално.

— Спокойно, приятел, всичко ще е наред. — Ковалски прокара ръка по главата на горилата. Обръснатата козина беше започнала да расте, а на мястото на разреза имаше зараснал белег. — Какво има?

Баако се дръпна назад, но продължи да гледа земята. Поклати тъжно глава, докосна с палец брадичката си и повтори предишния си знак, но с една ръка.

[Не смел]

Сърцето на Ковалски се сви. Той хвана Баако за раменете и го накара да го погледне.

— Ти си най-смелото хлапе, което познавам — каза му, без да си прави труда да го повтаря със знаци — знаеше, че Баако го разбира достатъчно добре. Посочи горилите в джунглата. — Ако някой от тях те тормози, ще си има работа с мен.

Баако го прегърна и опря теме в гърдите му. Макар че трепереше по-малко, още беше неуверен.

Ковалски отпусна задник на мократа трева. Искаше разговорът да продължи насаме. Потупа се по гърдите и вдигна палец към челото си с разперени пръсти.

[Аз съм твоят татко]

Баако повдигна с надежда вежди.

Ковалски постави длан на гърдите му, после я плъзна надолу към корема и я задържа там, като не откъсваше поглед от Баако.

[Ти си мой син]

Баако се ококори. После се хвърли към него, събори го и го затъркаля в тревата, натъртвайки наранените му ребра.

Ковалски се намръщи и с мъка се надигна и седна.

— Добре, разбрахме се. — Махна енергично към гората. — А сега иди да срещнеш нови приятели.

Баако скочи и се затича радостно към новия си живот.

15 май, 08:30

Андите, Еквадор

Шу Вей се събуди от трескав сън — и се озова в кошмар.

Сетивата ѝ се връщаха едно по едно, на парцали. Надуши миризмата на гора и на собствената си кръв. По устните ѝ капеше някаква пареща слуз. Светът се въртеше вихрено в нюанси на зелени листа и синьо небе. Стомахът я болеше, в гърлото ѝ се надигаше жлъч. Нямаше усещане за време, помнеше последните дни само откъслечно.

„Къде съм?“

Спомняше си как Кван пада, как някой вдига и задържа собственото ѝ тяло. Помнеше как стрелата се заби в корема ѝ. Опита се да погледне надолу, но не можеше да помръдне главата си. Усети твърда дъска на гърба си и се опита да вдигне ръце, но и това не успя.

„Защо съм вързана?“

Помнеше как я влачат през водата, след което изгуби съзнание. Когато се беше събудила миналия път, тялото ѝ се тресеше от треска и цялата гореше. Смътно си спомняше жена с голи гърди да слага някакъв мехлем с цвета на кал на корема ѝ. Заболя я толкова силно, че отново изгуби съзнание.

„А сега съм будна… и още жива“.

Дишаше дълбоко през носа. Не можеше да говори, тъй като устата ѝ бе вързана. Въпреки това от нея се изтръгна стон.

И тогава пред очите ѝ се появи познато лице.

Пак онзи стар индианец. Той каза нещо на някого извън полезрението ѝ. Върху тялото ѝ паднаха сенки, други се събраха наоколо.

Тя се замята.

„Пуснете ме“.

Местните не ѝ обърнаха внимание. Старецът вдигна извита игла от кост със сухожилие вместо конец. Непрекъснато се чуваше една и съща дума.

Цанца.

Напрягаше се да разбере. Щом племето я бе излекувало, какво искаха сега от нея?

Друго познато лице се надвеси над нея и като че ли разбра объркването ѝ. Беше момчето. То вдигна пред нея някакъв предмет. Отначало тя си помисли, че е някакъв изсъхнал местен плод, но после видя зашитите устни и клепачи, кичура черна коса. Това бе смалена глава.

Но не просто някаква глава.

По лицето имаше познати белези.

Кван.

Диваците бяха превърнали Черния гарван в трофей.

Момчето вдигна по-високо смалената глава и каза с широка усмивка:

— Цанца.

Тя започна да проумява. Опита се да изкрещи, но нещо опъваше устните ѝ. Впери поглед в зашитата уста на Кван и разбра, че същото е направено с нейната.

Но местните още не бяха свършили.

Старецът се наведе над нея, вдигна дебелата игла — и посегна към клепачите ѝ.