Лекари

1.

Барни Ливингстън беше първото момче в Бруклин, видяло Лора Кастелано гола.

В една лятна августовска сутрин той навърши пет години и както се разхождаше в задния двор, непознат глас го поздрави:

— Здрасти!

Барни погледна към съседната градина. През оградата надничаше русокосо момиченце горе-долу на неговата възраст. Бодна го носталгия по предишните наематели, сред които имаше един страхотен играч на пънч-бол2 на име Мъри. А доколкото беше разбрал, новите дори нямаха момче.

Затова Барни бе изненадан, когато, след като се представи, Лора предложи да играят на топка. Сви колебливо рамене в знак на съгласие и отиде да донесе своя Сполдийн3.

След минута се върна, стиснал малка гумена топка, розова като дъвка; момиченцето стоеше в средата на градината.

— Как влезе тук? — попита той.

— Прескочих оградата — отговори тя безгрижно. — Хайде, vamo — nos4, хвърли ми една висока.

Объркването на Барни беше разбираемо и той изпусна топката, но Лора ловко я хвана и я запрати обратно към него. Момчето все още бе смутено, тъй като седемгодишният Мъри имаше нужда от помощ, за да се прехвърли през оградата, а Лора я бе прескочила с лекота. След като поиграха половин час, Барни реши, че Лора спокойно може да замести Мъри — всъщност тя го биеше по точки. Той бръкна в джоба си, извади пакет цигари с етикет „Лъки Страйк“ и ѝ предложи една.

— Не, благодаря — отговори тя, — баща ми казва, че имам алергия към шоколад.

— Какво е алергия?

— Не знам точно — призна момичето. — По-добре да попитаме моя рарасitо5. Той е лекар.

Внезапно я осени една идея.

— Защо да не поиграем на „лекар и пациент“?

— Как се играе?

— Ами първо аз те „преглеждам“, после ти мене.

— Нещо ми се вижда скучно.

— Трябва да си събличаме дрехите…

— Така ли? — можеше пък в края на краищата да се окаже интересно.

Приемните часове се проведоха под един стар дъб в долния край на градината на семейство Ливингстън. Лора накара Барни да съблече раираната си ризка без яка, за да провери дали гърдите му са здрави. Това бе извършено с помощта на въображаем стетоскоп.

— Сега си свали панталоните!

— Защо?

— Хайде, Барни, такава е играта.

Той с неохота събу сините си панталонки и остана по долни гащета — вече започваше да се чувства като глупак.

— Свали и тях! — нареди малката лекарка.

Барни плахо погледна през рамо да види дали някой не ги гледа от къщата, и смъкна последния атрибут от облеклото си.

Лора го огледа подробно, като обърна специално внимание на малкото махало между краката му.

— Това ми е кранчето — не без гордост обясни той.

— Повече прилича на пенис — отговори тя с клинична безпристрастност. — Както ида е, добре си. Можеш да се облечеш.

Докато той с удоволствие се подчиняваше, Лора попита:

— Искаш ли сега да играем на нещо друго?

— Не е честно, сега е мой ред да съм лекар.

— Добре.

За секунда тя се съблече напълно:

— Божичко, Лора, какво е станало с твоя… нали се сещаш.

— Аз си нямам такова — някак замислено отговори тя.

— Леле божке! Защо?

В този момент пронизителен глас прекъсна консултацията:

— Бааарнии! Къде си?

Беше майка му, застанала на прага на задната врата. Той припряно се извини и надникна иззад ствола на дървото.

— Тук съм, мамо.

— Какво правиш?

— Играя си е едно дете.

— Кое?

— Едно момиче, казва се Лора и живее до нас.

— А, новото семейство! Попитай я дали иска сладки и мляко.

Едно дяволито личице се подаде от дървесното си скривалище.

— Какви сладки? — запита Лора весело.

— Курабийки и смокинови хапки — поясни мисис Ливингстън усмихната. — Господи, какво сладко момиченце си ти!

Техният детски рай, наречен Бруклин, беше пълен с радостни звуци: дрънченето на тролеите, примесено с песента на камбанките, окачени по приказната колесница на Чичко Добричко. А най-вече смехът на децата, когато играеха стикбол6, пънчбол, та дори хокей на ролкови кънки по улиците.

„Бруклин Доджърс“ не бяха обикновен бейзболен тим, а сбор от забележителни личности — Графа, Пикльото и Попа, които правеха топката на пестил. Дори имаше едно момче, което можеше да бяга толкова бързо, че докато мигнеш, вече се е загубило от погледа.

Сърцата им бяха отдадени на Бруклин.

Та кой го бе грижа, че така и не можеха да бият „Ню-йорк Янкис“?

През 1942-ра обаче беше друго, защото американците все още водеха война на три фронта: в Европа срещу нацистите, в Тихия океан срещу ордите на Тоджо7 и у дома срещу Оу Пи Ей — отговорен изпълнителен орган, назначен от президента Рузвелт да разпределя жизнено необходимите продукти за гражданското население, та войниците да имат най-доброто от всичко.

Така докато фелдмаршал Монтгомъри нападаше Ромел при Ел Аламейн, а генерал-майор Джими Дулитъл бомбардираше Токио, там, в Бруклин, Естел Ливингстън се бореше за допълнителни купони за месо, за да може да подсигури здравето и растежа на двамата си малки синове.

Съпругът ѝ Харълд беше мобилизиран преди една година. Учител по латински в средното училище, сега той се намираше в една военна база в Калифорния и учеше японски. Семейството му научи само, че бил в нещо, наречено „Интелиджънс“8. Това било много подходящо, обясни Естел на двамата си малки синове, тъй като баща им бил всъщност много, много интелигентен.

По някакви необясними причини бащата на Лора, д-р Луис Кастелано, изобщо не беше мобилизиран.

— Харесва ли ти Лора, Барни? — попита Естел сина си, като се мъчеше да го прилъже да хапне още една лъжичка каша.

— Да, като за момиче си я бива. Дори може да хваща топки. Обаче говори малко смешно.

— Това е, защото семейство Кастелано са от Испания, миличък. Трябвало е да избягат.

— Защо?

— Лошите хора, наречени фашисти, не ги обичали. И татко затова е в армията. Да се бие с фашистите.

— Татко има ли си пушка?

— Не знам, но съм сигурна, че ако има нужда от пушка, президентът Рузвелт ще се погрижи да му дадат.

— Чудесно! Тъкмо ще може да застреля всички лоши хора в пениса!

Естел беше библиотекарка по професия и всякак се стараеше да обогатява речника на сина си. Този път обаче много се изненада от новонаучената дума.

— Кой ти е говорил за пениси, момчето ми? — запита тя, колкото можеше по-сериозно.

— Лора. Татко ѝ е лекар. Обаче тя си няма.

— Какво, миличък?

— Лора си няма пенис. Аз първо не ѝ повярвах, но тя ми показа.

Естел не знаеше какво да каже. Само разбърка кашата на малкия Уорън и се почуди колко ли пък знае той вече.

С времето Барни и Лора преминаха на по-пристойни игри. На „индианци и каубои“, на „войници и дръпнати“(т.е. японци), като демократично се сменяха от добри на лоши с всеки изминат летен ден.

Изтече една година. Съюзническите войски вече превземаха Италия, а Янките в Тихия океан отново завладяваха Соломоновите острови. Късно една вечер братът на Барни, Уорън, се събуди с плач и висока температура — трийсет и девет градуса и четири. Страхувайки се от най-лошото — отвратителната лятна напаст, детския паралич, Естел бързо уви изпотеното малко момче в една хавлия и го занесе на ръце у д-р Кастелано. Объркан и уплашен, Барни я следваше, по петите.

Луис беше все още буден и четеше медицинско списание в претъпкания си кабинет, но веднага изтича да си измие ръцете, преди да започне прегледа на детето. Големите му космати ръце бяха изненадващо меки и нежни. Барни гледаше със страхопочитание как лекарят прегледа гърлото на Уорън, после преслуша гърдите му, като през цялото време се стараеше да успокоява болното момче.

— Наред е — шепнеше той, — само дишай и издишай, нали, nino9?

Междувременно Инес Кастелано изтича да донесе студена вода и гъба.

Естел стоеше, няма от ужас, а Барни се бе вкопчил в гънките на цветния ѝ пеньоар. Най-накрая тя събра смелост да попита:

— Не е ли… нали знаете за кое…?

— Саlmate10, Естела, не е паралич. Погледнете скарлатинения обрив по гърдите и особено увеличените налепи по езика. Нарича се „ягодов език“. Момчето има скарлатина.

— Но това все пак е сериозно…

— Да, затова ще потърсим някой да му предпише пронтозил например или нещо от рода на сулфамидите.

— Вие не можете ли…?

Със стиснати зъби Луис отвърна:

— Не ми е позволено да пиша рецепти. Нямам разрешително да практикувам в тази страна. Е, хайде, Барни ще остане тук, а ние ще вземем такси до болницата.

Докато се возеха в таксито, Луис държеше малкия Уорън и попиваше с гъба врата и челото му. Увереното поведение на испанеца успокои Естел, макар все още да бе озадачена от думите му.

— Но, Луис, мислех, че си лекар. Имам предвид, че работиш в болницата, нали?

— В лабораторията — правя изследвания на кръв и урина — замлъкна и после добави: — В моята страна аз бях лекар, мисля, добър. Преди пет години, когато дойдохме за първи път, учих английски като луд, препрочетох всички учебници и изкарах изпитите до един. Но въпреки това държавната комисия ми отказа разрешително. Очевидно за тях съм опасен чужденец. В Испания членувах в партия, към която не е трябвало да принадлежа.

— Но ти си се борил срещу фашистите.

— Да, но бях социалист — това също е подозрително в Америка.

— Ужасно!

— Добре, можеше да бъде и по-лошо.

— Не виждам как.

— Ами ако ме беше хванал Франко?

В болницата диагнозата на Луис беше незабавно потвърдена и на Уорън дадоха необходимото лекарство. След това медицинските сестри го измиха с гъби, напоени със спирт, за да му свалят температурата. В пет и трийсет сутринта съобщиха, че е по-добре и че може да бъде отведен вкъщи. Луис придружи Естел и момчето до едно такси.

— Няма ли да дойдеш? — попита тя.

— Не. No vаlе lа реnа11. В седем часа трябва да съм в лабораторията. Ще остана тук и ще се опитам да подремна в дежурната стая.

— Как така се озовах в моето легло, мамо?

— Миличък, когато се върнахме, беше много късно и ти беше заспал на дивана у семейство Кастелано, затова двете с Инес ви пренесохме с Уорън вкъщи.

— Уорън добре ли е?

Барни не беше виждал брат си.

Естел кимна.

— Този безценен д-р Кастелано! Имаме късмет, че живее до нас.

За част от секундата Барни почувства болезнена завист. Бащата на Лора си е вкъщи. Понякога татко му, неговият собствен татко до болка му липсваше.

Ясно си спомняше деня, в който баща му замина. Харълд го беше взел на ръце и го бе прегърнал толкова силно, че Барни усети цигарения му дъх. Сега често го обземаше чувство на самота само като гледаше как някой си пали цигара.

И все пак имаше нещо, което носеше утеха: едно малко правоъгълно знаме с червен кант и синя звездичка на бял фон гордо висеше от предния прозорец на къщата на семейство Ливингстън. То сочеше на всеки минувач, че от семейството има човек, който се бие някъде за родината си (някои къщи имаха знамена с две или дори три звездички).

Късно един декемврийски следобед, когато братята се връщаха от сладкарския магазин с кифли в ръка, Уорън забеляза нещо изненадващо на предния прозорец на мистър и мисис Кан — знаме със златна звездичка.

— Мамо, защо тяхното е толкова хубаво? — измрънка Уорън по време на вечеря.

Естел се поколеба за минутка и тихо отвърна:

— Защото техният син е бил… изключително храбър.

— Мислиш ли, че и татко ще спечели такава звездичка някой ден?

Макар да усети, че пребледнява, Естел се опита да отговори сериозно.

— Такива неща човек никога не знае, момчето ми. Хайде сега си изяж зелето.

След като сложи момчетата да спят, тя изведнъж се сети, че Барни си беше мълчал по време на целия разговор. Дали е разбрал, че единственият син на семейство Кан е бил убит по време на сражение?

По-късно, когато седеше сама на кухненската маса и правеше всичко възможно, за да си внуши, че чашата чай пред нея е всъщност истинско бразилско кафе, Естел си припомни колко често Харълд я убеждаваше, че за него няма никаква опасност. („Никой не стреля по преводачи, мила.“) Но тогава защо правилата за сигурност му забраняваха да разкрие точно къде се намира или какво прави? В Бруклин не минаваше ден, без някое семейство да получи една от онези отвратителни телеграми.

Изведнъж тя чу гласа на по-големия си син. Звучеше съчувствено и успокояващо.

— Моля те, мамо, не се тревожи. Ще се върне.

Застанал пред нея в своята пижама-костюм тип Мики Маус, всичко на всичко шест и половина годишен, Барни се опитваше да успокои майка си. Тя вдигна поглед и се усмихна.

— Как позна за какво си мислех? — попита.

— Всички в училището знаят за Арти Кан. Дори видях една учителка да плаче. Не казах нищо, защото Уорън би могъл да се уплаши. Но с татко всичко ще е на ред, обещавам ти.

— Защо си толкова сигурен? — попита тя.

Той сви рамене и призна:

— Не знам. Но тревогите само ще те натъжат още по вече.

— Прав си, Барни — отрони майка му и силно го прегърна.

В този момент утешителят ѝ внезапно промени темата.

— Нали нямаш нищо против да си взема една курабийка, мамо?

1944-та беше знаменита година. Рим и Париж бяха освободени и Франклин Делано Рузвелт беше безпрецедентно преизбран за четвърти път. Известно време след като американците си възвърнаха Гуам, Харълд Ливингстън телефонира на семейството си чак от Калифорния, за да им каже, че го изпращат оттатък океана. Не можеше да уточни къде, каза само, че щял да помогне при разпита на японски военнопленници. Следващия път щял да им пише с военна поща — онези едва четливи миниатюрни писма, фотографирани на микрофилм и отпечатани на мазна сива хартия.

Тази година отбеляза нов етап и в живота на Луис Кастелано. Държавната медицинска комисия промени решението си и обяви испанския беглец за способен да практикува медицинските си умения в Съединените американски щати.

Макар да се чувстваше доволен и отмъстен, Луис знаеше, че решението им бе продиктувано не толкова от способностите му, колкото по необходимост, защото всеки физически здрав лекар бе мобилизиран от военните. Двамата с Инес бързо превърнаха спалнята на долния етаж в стая за прегледи. „Дайм Сейвингс Банк“ му отпусна заем да си купи флуороскоп.

— Това за какво е? — запита баща си тригодишната Изобел, докато четиримата малки зрители наблюдаваха инсталирането на апаратурата.

— Аз знам — осмели се Барни, — това е да се гледат хората отвътре, нали, д-р Кастелано?

— Прав си, момчето ми — кимна лекарят като погали детето по главата, — но добрите лекари имат по рождение машинка, с която да преглеждат пациентите си от вътре — и той посочи слепоочието си. — Мозъкът е все още възможно най-добрият инструмент за диагностика.

Репутацията на Луис и клиентелата му бързо нараснаха. Предложиха му специално болнично обслужване в „Кингс Каунти“. Сега можеше да изпраща проби там, където по-рано миеше епруветки.

Понякога на децата се позволяваше като специална награда да посетят неговата медицинска светая светих. Барни и Лора получаваха правото да пипнат някои от инструментите и да надникнат в ушите на по-малките с отоскопа, стига обаче после да разрешат на Уорън и Изобел да им преслушат гърдите със стетоскоп.

Бяха като едно семейство. Естел Ливингстън бе особено благодарна за това. Единственият ѝ близък човек беше майка ѝ, която, ако нямаше други детегледачки на разположение, вземаше метрото от Куинс, за да постои при Уорън, докато Естел работеше в библиотеката.

Но Естел знаеше, че момчетата имат нужда от мъжко присъствие, и разбираше защо Барни и Уорън бяха започнали да боготворят косматия като мечок лекар. Луис от своя страна видимо се радваше на новите си двама „синове“.

Естел и Инес станаха добри приятелки. Те даваха заедно дежурства по противовъздушна отбрана всеки вторник вечер и обикаляха тихите сенчести улици, за да се уверят, че във всички къщи са угасени светлините. От време на време поглеждаха към небето да видят има ли следи от вражески бомбардировачи.

Мекият мрак успокояваше Инес и даваше отдушник на мислите ѝ.

Веднъж Естел случайно я попита как понася безсънието и бе изненадана от отговора:

— Не, не ме мъчи. Напомня ми доброто старо време. Единствената разлика е, че сега си нямам пушка.

— Действително ли си се била?

— Да, аmigа12, и не бях единствената жена. Защото Франко разполагаше не само с цялата испанска армия, а също и с regulares — волнонаемници от Мароко, на които плащаше да му вършат мръсната работа. Единственият ни шанс беше да атакуваме и да бягаме. Толкова много бяха ония касапи. И, с гордост мога да кажа, че улучих няколко от тях.

После тя осъзна, че приятелката ѝ е стъписана.

— Опитай се да разбереш — продължи Инес, — онези негодници колеха деца…

— Да, да, ясно ми е за какво говориш… — отговори Естел със заекване, докато се мъчеше да възприеме мисълта, че жената до нея, която имаше толкова нежен глас, всъщност е убивала други човешки същества.

По някаква ирония на съдбата двамата родители на Инес бяха предани поддръжници на десницата, и то не само на Франко, а и на Опус Деи — църква в църквата, която подкрепяше диктатора. Когато единствената им дъщеря, преизпълнена със социалистически идеализъм, ги напусна, за да се присъедини към един отряд на републиканската милиция, те я проклеха и се отрекоха от нея.

— Нямах никого на света освен пушката и Каузата. Така че в известен смисъл оня куршум ми донесе късмет.

„Какъв куршум?“ — почуди се Естел мислено. Но скоро стана ясно.

По време на обсадата в Малага Инес и още пет-шест лоялисти попаднали в засада по пътя за Пуерта Реал. Когато дошла в съзнание след престрелката, тя видяла небръснатото лице на набит млад лекар, който се представил като „другаря Луис“.

— Дори тогава беше неподражаем. Разбира се, нямахме униформи, ала Луис правеше всичко възможно да заприлича на селянин — тя се засмя. — Но мисля, че изобщо не спираше да работи. Имаше толкова много ранени! Той нито за миг не загуби чувството си за хумор. Всъщност друго и не можахме да вземем със себе си, когато бягахме. Едва бяхме преминали френската граница и я затвориха.

През новата учебна година Барни и Лора се оказаха в същия клас. Наистина беше парадоксално, че когато попаднаха при други трийсет деца, двамата се сближиха повече от всякога. Лора откри колко ценен приятел има в лицето на Барни. Защото той вече можеше да чете.

В действителност онова, което беше привлякло Естел и Харълд Ливингстън един към друг, беше любовта им към книгите. След като Барни навърши три годинки, двамата се редуваха да му дават уроци по четене. За награда му четяха на глас разкази от „Митологията“ на Бълфинч или стихотворения от „Градина на поезията“ за деца. Психологическата им тактика подейства. Апетитът на Барни към книгите беше почти толкова голям, колкото и любовта му към вафлите с ванилен крем.

В резултат на това, седнал на първия чин, той сега превеждаше Лора през трудностите на безсмъртните класически произведения от рода на „Виж Шаро как тича“.

Но пък настоя пред нея, когато му дойде времето, тя да му върне услугата.

На седмия си рожден ден той получи от майка си баскетболен екип заедно с табло, рамка, и истински кош с мрежа, която свистеше при вкарването на добър кош. В нощта преди празненството Луис Кастелано бе рискувал живота и ръката си, за да я закове на дъба у Ливингстонови.

Барни извика от радост и заяви:

— Лора, трябва да ми помогнеш да тренирам — дължиш ми го!

Помощта от нейна страна означаваше да играе защитник на противниковия отбор и да пречи на Барни да вкарва кошове. За негово учудване Лора се оказа много добър играч и вкарваше почти толкова кошове, колкото и той самият.

И въпреки че момчето продължаваше да расте на височина, неговата приятелка си оставаше по-висока.

Германия капитулира на 7 май 1945-а и към края на лятото Япония също се предаде. Никъде радостта не беше толкова голяма, колкото у семейство Ливингстън на улица „Линкълн плейс“, където Барни, Уорън и Естел маршируваха около кухненската маса и пееха „Когато татко се завърне с бодра крачка у дома“. Повече от три години не го бяха виждали.

Харълд Ливингстън се върна у дома. Но не с бодра крачка. Всъщност походката му беше бавна и на моменти несигурна.

Непрекъснато бутани и блъскани от шумни възбудени тълпи от други жени и деца, Естел и двете момчета чакаха със затаен дъх влакът да спре. Преди да се бе заковал напълно на перона, някои от войниците скочиха от вагоните и се втурнаха към близките си.

Барни се надигаше на пръсти, но не можеше да види нито един войник, който да прилича на таткото от неговите спомени.

Внезапно майка му тихо извика:

— О! Ето го!

Тя помаха на някого чак в другия край на перона. Барни погледна натам, но не видя никого. Тоест никой, който да отговаря на спомена му за Харълд Ливингстън.

Видя обикновен човек с нормален ръст и оредяла на челото коса. Просто един блед, слаб и уморен на вид мъж.

„Тя греши — помисли си той, — това не може да е татко. Не може да бъде!“

Естел не можеше да се сдържа повече.

— Харълд! — извика тя и се спусна да го прегърне.

Барни пък държеше ръката на Уорън и наблюдаваше сцената, осъзнавайки, че за пръв път мама ги оставя сами.

— Това ли е нашият татко? — попита малкият Уорън.

— Сигурно — отговори Барни, все още леко объркан.

— Ти нали каза, че бил по-едър от д-р Кастелано!

Барни за малко щеше да каже: И аз така си мислех.

Сега четиримата бяха заедно, а Естел все още държеше съпруга си за ръка.

— Барни, Уорън, колко сте пораснали и двамата — каза Харълд Ливингстън с гордост и прегърна по-големия си син. Барни разпозна някогашната миризма на цигари.

Въпреки тълпата навън те успяха да намерят такси, и то с един много патриотично настроен шофьор.

— Добре дошъл у дома, редник Джо! — приветства го той. — Ама им разказахме играта на швабите, а?

— Съпругът ми служи в Тихия океан — гордо го поправи Естел.

— Абе нацисти, японци, все тая. Все същите задници са. Кажи на съпруга си, че добре е направил.

— Успя ли да убиеш някого? — попита Уорън с надежда.

Харълд бавно отговори:

— Не, синко, само превеждах при разпит на затворници… — гласът му затрепери.

— Не бъди толкова скромен, нека се гордеят децата ти. Явно доста добра работа си свършил, щом си спечелил това „Алено сърце“13. Лошо ли те удариха, братле?

Барни и Уорън ококориха очи, но Харълд разсея и последните им надежди за проявен от него героизъм.

— Нищо работа. Просто един снаряд падна много близо до палатката ни. Не бях на себе си известно време, но сега съм съвсем наред. Що ли не свалих тия проклетии, преди да си дойда. Важното е, че всички сме отново заедно.

Но неговите възражения само потвърдиха онова, което Естел бе почувствала в момента, в който го видя на перона. Той беше болен човек.

Когато таксито спря пред къщата на семейство Ливингстън, Луис Кастелано чакаше на предния прозорец на дома си. След секунда той и семейството му бяха вече на улицата и Луис прегърна Харълд с големите си мечешки ръце.

— Години наред си говорих със снимката ти на камината — обясни той. — Имам чувството, че си моят отдавна изгубен брат.

Тази нощ завинаги се запечата в паметта на Барни. Макар че се намираше в дъното на коридора, далеч от затворената врата на спалнята на родителите си, той все пак чуваше гласовете им.

Майка му, изглежда, бе плакала много и сега питаше с глас, лъкатушещ между яда и отчаянието:

— Не можеш ли да обясниш, Харълд? Какво точно означава „трийсет процента инвалидност“?

Баща му се опитваше да я успокои.

— Нищо сериозно, миличка. Кълна се, няма причина да се тревожиш.

После всичко утихна. Откъм спалнята на родителите му не се чуваше никакъв шум. Барни учудено се вторачи във вратата на другия край на коридора.

На закуска той разгледа внимателно лицата на майка си и баща си, но не успя да долови и следа от онова, което се бе случило предишната вечер. Като гледаше как майка му се суети около почти непознат човек, изпита странното чувство, че нищо не разбира. Той тръгна към дома на Лора рано, за да имат достатъчно време да поговорят на път за училище.

Но веднага щом останаха сами, ѝ довери:

— Страх ме е — баща ми… Не знам. Различен е. Май че е болен.

— Да, знам.

— Как така?

— Когато се прибрахме снощи, татко отведе мама в кабинета си и започна да ѝ обяснява нещо за „neurosis de guerra“14.

— Какво означава това на английски? — запита възбудено Барни.

— Не го знам дори на испански, Барн — призна тя.

В четири часа следобед Естел Ливингстън, която работеше на бюрото си във филиала на Бруклинската библиотека на Арми Гранд Плаза, вдигна поглед и видя Барни и Лора да разглеждат рафтовете с медицинска литература. Тя ги покани в канцеларията си, за да могат да поговорят насаме.

— Моля ви, не се тревожете — каза тя, като се опитваше да звучи убедително. — Той изобщо не е бил раняван. Това е само лек случай на снаряден шок. Бил е много близо, когато е станала голяма експлозия и ще му е нужно известно време, додето се оправи. Но от следващия срок отново ще започне да преподава.

Пое дълбоко въздух и попита:

— Сега чувствате ли се по-добре?

Двете деца кимнаха, без да продумат. После бързо си тръгнаха.

Както бе обещала Естел, същата есен Харълд Ливингстън се върна към педагогическите си задължения в „Еразмус Хол“. И както и преди, неговите ученици го намираха за чаровен и остроумен. Можеше да направи интересна дори „Галската война“ на Цезар. И създаваше впечатлението, че знае наизуст цялата антична литература.

И все пак понякога забравяше да донесе зеленчуци у дома на връщане от училището, дори когато Естел пъхаше списък в джоба на сакото му.

От момента, в който получи баскетболното табло, Барни мечтаеше за деня, когато двамата с баща му ще могат да поиграят на воля.

По време на дългото отсъствие на Харълд той непрекъснато бе преследвал майка си за подробности относно това, какъв е бил баща му „навремето“. Веднъж Естел си спомни за лятото, преди Барни да се роди. По някаква случайност в планинския курорт, където отишли на почивка, имало тенис турнир с участието на гости от други градове.

— Харълд реши да опита — просто за идеята. В колежа бил чудесен играч, въпреки че там, разбира се, нямало отбор по тенис. Както и да е, намери отнякъде ракета, излезе на игрището и след броени минути се класира за финалите! Човекът, който го победи, беше един прогимназиален учител от местния колеж и той заяви, че ако Харълд някога се е бил захванал с тенис сериозно, сега щял да бъде втори Бил Тилдън. Представяш ли си?

Барни не знаеше кой е Бил Тилдън, но определено можеше да си представи човека от снимката над камината, облечен в тенис шорти, как запраща топката чак в другия край на корта. Толкова често си мечтаеше за деня, когато ще може да покаже на татко собствените си спортни умения. Сега най-после моментът беше настъпил.

— Видя ли таблото, което д-р Кастелано закова на онова дърво? — попита небрежно той баща си един съботен ден, колкото да поведе разговора.

— Да — отговори Харълд, — изглежда много професионално направено.

— Искаш ли тримата да хвърлим по една топка — аз, ти и Уорън?

Харълд въздъхна и предпазливо отговори:

— Май че няма да ми стигнат силите да се състезавам с такива живаци, като вас. Но ще дойда да погледам.

Барни и Уорън отидоха да си обуят гуменките и после с дрибъл се отправиха към „игрището“.

Нетърпелив да покаже на баща си какво може, Барни спря на около три метра и половина от коша, подскочи и изстреля топката. За негово нещастие обаче изобщо не улучи таблото. Той поривисто се обърна и обясни:

— Това беше само за загряване, татко.

Облегнат на вратата, Харълд Ливингстън кимна, дръпна дълго от цигарата и се усмихна.

Барни и Уорън едва бяха вкарали няколко коша („Страхотно изпълнение, а, татко?“), когато нечий глас извика гневно през оградата:

— Хей, момчета, какво става, по дяволите? Как така играете без мене!

Беше Лора, ама че работа! Защо ѝ трябваше да се бърка!

— Съжалявам — извини се Барни. — Днес играта е малко груба.

— Я не ме будалкай! — тросна се тя. (Вече бе прескочила оградата.) — Мога да се ръгам наравно с вас.

В този момент Харълд извика:

— Бъди учтив, Барни. Щом Лора желае, нека опита.

Но съветът му закъсня за част от секундата, защото Лора вече бе изтръгнала топката от ръцете на Барни и дриблираше покрай Уорън, устремена към таблото. След като тримата играчи един по един стреляха в коша, Лора се провикна:

— Защо не поиграете с нас, мистър Ливингстън, така ще можем да направим истински мач на половин игрище.

— Много мило, Лора. Но се чувствам малко изморен. По-добре да поспя.

По лицето на Барни премина сянка на разочарование.

Лора го погледна и разбра какво чувства.

Той бавно се обърна към нея и очите им се срещнаха. В този момент те разбраха, че могат да четат мислите си.

Колкото пъти семейство Ливингстън отидеше на вечеря у съседите, Барни неизменно се възхищаваше от умението на Луис да заинтригува Харълд, дори да го направи разговорлив. Лекарят беше човек с огромни апетити — за храна, за вино, а най-много за знания.

Несекващите му въпроси събуждаха учителя у Харълд и той забавляваше Луис с анекдоти из историята на древната римска Hispania, особено с разкритията, че някои от най-великите писатели на империята били испанци по произход — като Сенека, трагика, роден в Кордова.

— Инес, чу ли това? Великият Сенека бил от нашите! — после Луис се обърна към събеседника си и сантиментално въздъхна: — Сега, Харълд, да можеше да ми кажеш, че и Шекспир е бил испанец!

Лора беше възхитена когато мистър Ливингстън обясни защо тя, която съвсем не приличаше на стереотипните романски „chiguitas“15, е толкова светлокоса: тяхното семейство несъмнено има келтски предшественици, които са се преселили на Иберийския полуостров.

Когато двамата бащи се преместиха в кабинета на Луис, а майките — в кухнята, Лора каза на Барни:

— Божичко, страшно ми харесва баща ти, Той знае всичко.

Барни кимна, но си помисли: „Да, но бих искал да разговаря с мен по-често.“

Всяка събота следобед родителите на Барни сядаха изпълнени с благоговейно очакване пред радиото, за да чуят мекия глас на Милтън Крос, който съобщаваше кои от големите гласове на Метроиолитън Опера ще пеят този ден. Междувременно Луис и Инес извеждаха Изобел на разходка в Проспект Парк.

Така Лора, Барни и Уорън бяха свободни да идат на детското матине в театър „Савоя“ (вход двайсет и пет цента, плюс още пет за пуканки).

Беше време, когато кината не бяха само развлечение, а и даваха съвети за това, колко добронамерено трябва да живеят американците. Рандолф Скот яздеше смело белият си кон в „Територията на лошия“, за да спаси добрите; Джон Уейн („Горе на седлото“) яздеше своя бял кон, за да облагороди — както изглеждаше, с един замах — дивите земи на Запада.

По към тропиците Джони Вайсмюлер в ролята на Тарзан показваше на всяко дете ползата от уроците по плуване, особено ако попаднат във води, където гъмжи от крокодили.

Но най-великият герой между героите беше Гари Купър. Отчасти защото имаше тяло на баскетболна звезда и отчасти защото беше помогнал на испанските партизани в „За кого бие камбаната“. Но особено много, защото беше храбър лекар в „Историята на д-р Уосъл“. Когато излязоха с насълзени очи, след като бяха изгледали две поредни прожекции на филма, Барни и Лора единодушно заявиха, че неговата професия е най-благородната от всички.

Разбира се, сравнително много по-близо до тях имаше един също толкова достоен за възхищение лекар. Луис Кастелано не беше висок колкото Купър, но беше еталон и за дъщеря си, и за Барни (който често си мислеше колко чудесно би било, ако съседът би могъл да бъде и негов баща).

Луис беше поласкан, когато научи за амбицията на Барни, но се отнесе с леко снизхождение към онова, което прие за фантазия у дъщеря си. Беше убеден, че тя ще изживее тази смешно романтична мечта, ще се омъжи и ще има много деца.

Но беше сбъркал.

Особено след като Изобел умря.

2

Това се случи внезапно като светкавица през лятото. Малко по-късно, като последвал грохот на гръмотевица, дойде и мъката.

Тази година параличът се беше развилнял. Ангелът на смъртта дебнеше на всяка улица в града. Повечето родители в Бруклин, които можеха да си го позволят, изпращаха децата, си на безопасни места в провинцията като Сириш Вали.

Естел и Харълд вече бяха наели крайбрежно бунгало в Джърси за целия месец август. Луис обаче настоя да остане там, където е необходим, а Инес не искаше да го остави да се бори сам. Семейство Ливингстън предложиха да вземат двете момичета и Луис с благодарност отвърна, че ще обмислят идеята сериозно.

Може би беше прекалено зает с опасни случаи на детски паралич, за да забележи, че по-малката му дъщеря проявява някои от симптомите. Но как можеше да не забележи, че е вдигнала температура и дишането ѝ е учестено? Вероятно защото момиченцето нито веднъж не се оплака, че не се чувства добре. Едва след като една сутрин я откри в безсъзнание, Луис осъзна за свой ужас какво бе станало.

Оказа се паралич на дихателните пътища, при който вирусът яростно атакува горната част на гръбначния мозък. Изобел не можеше да диша дори с респиратора. Още преди да настъпи нощта, тя почина.

Луис полудя от самообвинения. Що за лекар бе той, по дяволите! Би трябвало да е в състояние да спаси собствената си дъщеря…

Лора отказа да си легне. Боеше се, че ако затвори очи, може и тя да не се събуди. Барни остана да ѝ прави компания през целонощното траурно бдение, докато тя седеше в задушната и гореща всекидневна и се свиваше от болки в стомаха.

По едно време той прошепна:

— Лора, вината не е твоя.

Тя с нищо не издаде, че го е чула. Очите ѝ останаха загледани в нищото.

— Млъкни, Барни — каза тя, — нямаш представа за какво говориш.

Но вътре в себе си беше благодарна и облекчена — той бе успял да изрази с думи чувството ѝ на вина, загдето продължава да живее, когато сестричката ѝ е мъртва.

Единствено Естел беше в състояние да уреди подробностите около погребението. Тя предположи, че семейство Кастелано ще иска католически обред, и се свърза с отец Хенеси от църквата „Свети Грегоар“. Но когато им разказа плана си, Луис изрева:

— Никакъв свещеник, не ща свещеник, освен ако не ми обясни защо Бог прибра дъщеричката ми!

Естел покорно се обади на отец Хенеси, за да му съобщи, че в крайна сметка няма да има нужда от него.

После дойде Харълд и се опита да убеди съпрузите Кастелано, че все пак нещо трябва да се каже. Не могат да се разделят с дъщеря си просто така, без нищо. Инес погледна съпруга си, защото знаеше, че той трябва да вземе решението. Луис наведе глава и тихо каза:

— Добре, Харълд, ти си ученият, ти говори. Само че ти забранявам да произнасяш името Господне!

Под безжалостното августовско слънце двете семейства наблюдаваха как малкият ковчег бе положен в земята. Барни се протегна да хване ръката на Лора. Тя го стисна силно, сякаш така можеше да спре сълзите си. И както стояха около гроба, Харълд Ливингстън прочете няколко реда от едно стихотворение на Бен Джонсън за смъртта на смело испанско дете.

Той вдигна поглед от книгата и запита:

— Иска ли някой да каже нещо?

Най-сетне от дълбините на душата си Луис Кастелано отрони едва доловимите думи:

— Adios, nina.

На връщане към къщи всички прозорци на колата бяха отворени с напразната надежда, че малко въздух отвън може да облекчи непоносимата тежест. Инес повтаряше с мек печален глас:

— Yo no se que hacer.16

Объркана, Естел изведнъж се чу да произнася:

— Майка ми дойде от Куинс и сега приготвя вечеря за всички ни.

Пътуването продължи в мълчание.

Когато преминаваха Трибъро бридж, Луис попита приятеля си:

— Обичаш ли уиски, Харълд?

— Ъъ… ами, да. Разбира се.

— Имам две бутилки. Един клиент ми ги даде за Коледа. По време на войната ги използвахме за упойка. Ще ти бъда благодарен, ако ми правиш компания, amigo.

Макар да беше вече у дома, на Лора не ѝ се спеше. Нито ѝ се говореше, макар че Барни, верен на себе си, бе седнал наблизо. Майка ѝ и Естел бяха горе и оправяха нещо в стаята на Изобел. Искаха да свалят чаршафите? Да ѝ съберат дрехите? Или може би просто да докоснат куклите на мъртвата ѝ сестра, като че ли нейният дух все още витаеше около тях.

От време на време Лора долавяше почти неистовите звуци, издаващи мъката на Инес. Но по-често къщата кънтеше от дрезгав мъжки смях. Харълд и Луис бяха в кабинета и се напиваха юнашки. Луис крещеше на Харълд да попее заедно с него някои от добрите стари песни, като „Francisco Franko nos guiere gobernar…“17

Барни не можеше да се отърси от уплаха. Никога не беше виждал Луис, да не говорим за баща му, толкова извън релси.

— Май ще вземат да довършат и двете бутилки, а, Лора?

— Не ми пука — тя млъкна за момент и додаде: — Непрекъснато мисля за хилядите пъти, когато съм се държала гадно с нея. Миналата неделя ѝ се развиках и я нарекох тъпа малка пикла. МИНАЛАТА НЕДЕЛЯ!

Барни се наведе напред и прошепна:

— Нямаше как да знаеш.

Тя захлипа.

— Аз трябваше да съм наказана! Аз трябваше да умра!

Без да каже нито дума, Барни стана, отиде до нея и нежно постави ръка на рамото ѝ.

През останалата част на горещото, душно лято Лора, Барни и Уорън неспирно играеха баскетбол, като единствените им почивки бяха посещенията в „Савоя“, където имаше климатична инсталация. Барни нито веднъж не чу Лора да споменава името на сестра си. Освен в първия учебен ден, когато тримата вървяха към училището.

— Изобел сега щеше да бъде в първи клас — каза тя сериозно.

— Да — каза Барни.

— Да — отвърна като ехо Уорън.

Смъртта на едно дете никога не означава край. Защото то продължава да живее в съзнанието на родителите си. А болката от загубата се увеличава с всяка измината година — всеки последен рожден ден носи нови натрапчиви и мъчителни мисли. „Тя щеше да навърши десет другата седмица. В цирка много щеше да ѝ хареса…“

Така погледнато, Изобел въобще не беше напуснала семейството си. Болката от отсъствието ѝ беше постоянно присъствие.

Лора наблюдаваше с нарастващо безпокойство родителите си, които се отдалечаваха в различни духовни посоки и я оставяха в празно, лишено от любов пространство. Всеки от тях търсеше утеха в молитви — Инес за спасение, а Луис за забрава.

Бягството и преображението на Инес започнаха с четенето и препрочитането на мистичния поет Свети Йоан Кръстни, който успял да изкаже с думи неизразимото: „Vivo sin vivir en mi“ — аз живея без живот, „muero porgue no rfiuero“ — не умирайки, умирам.

Тя, която като млада революционерка се бе отрекла от църквата, загдето поддържаше фашистите на Франко, сега търсеше убежище на всеопрощаващия ѝ олтар. Само църквата можеше да даде обяснение, защо дъщеря ѝ е трябвало да умре. Местният свещеник не скъпеше доводите си, за да убеди Инес, че е сътворила грях и е била сполетяна от Божието наказание.

В известен смисъл Луис също търсеше Бога. Но за да му се противопостави и да излее яда си. „Как смееш да ми отнемаш дъщеричката?“ — крещеше той във въображението си. А нощем, когато миенето го освобождаваше от малкото му останали задръжки, викаше, колкото му глас държи, и размахваше стиснатия си юмрук в дива ярост срещу Всевишния.

Като лекар той винаги се бе чувствал самотен въпреки маската на увереност, която слагаше заради пациента си. Сега изпитваше усещането, че е корабокрушенец в един живот, лишен от смисъл. И болката от самотата можеше да бъде успокоена само с вечерната доза алкохол.

Дори в неделя, когато съпрузите Кастелано излизаха на разходка в парка, той — замислен, тя — мълчалива, те бяха събрани единствено в усамотението си. Лора с удоволствие се присъединяваше към Барни в литературните занимания, наскоро подхванати от Естел.

Всеки месец Естел избираше една книга, която да прочетат заедно на глас и да обсъдят в неделя след закуска. „Илиадата“ заемаше достойно място наравно с шедьоври като „Последният мохикан“ и бардове като Уолт Уитман — който също е живял в Бруклин!

Харълд седеше и слушаше, без да продума, като от време на време кимваше в знак на одобрение, когато Барни или Лора правеха по някоя остроумна забележка. Уорън беше още малък и не му разрешаваха да играе самичък навън баскетбол. Но скоро започна да ревнува и настоя да му позволят поне да стои при тях.

Животът в 148-о училище течеше спокойно. Барни и Лора учеха уроците си заедно, така че никой не се изненада от почти еднаквите им оценки. Във всеки случай и двамата не изпъкваха с примерно поведение. Дори веднъж разтревожената им учителка, мис Айнхорн, беше принудена да изпрати писмо до родителите им и да се оплаче колко непослушни са на игрището и как непрекъснато си шушукат по време на час. На Лора веднъж ѝ издърпаха ушите, понеже беше наплюла Хърби Кац.

Барни беше тарторът на класа. Той бе роден лидер. Лора страхотно ревнуваше, че не ѝ позволяват да участва в баскетболните мачове през междучасието, макар Барни да се застъпваше за нея. Нравите по онова време налагаха момичетата да играят само с момичета. По-голямата беда бе там, че много малко момичета я даряваха с приятелството си, защото беше слабичка, недодялана и прекалено висока. За нещастие на Барни (и на нея самата) тя беше най-висока от всички в класа. Бе надхвърлила метър и петдесет преди него, бе стигнала метър петдесет и два и продължаваше да расте.

Миговете на утеха бяха редки, но някои от тях бе запомнила завинаги. Например епизодът, който по-късно наричаха „На игрището по пладне“.

Всъщност това се случи около четири следобед една студена ноемврийска неделя. Уорън, Барни и Лора си тръгнаха по-рано от киното — беше им писнало от Морийн О’Хара и съжаляваха, че Ерол Флин не се появява по-често. Когато минаха през училищния двор, два отбора от по три момчета играеха баскетбол. След като размениха погледи набързо, Барни отправи обичайното предизвикателство.

— Ще играем трети отбор.

Един от играчите възрази:

— Да, ама сте само двама.

Барни посочи съотборниците си и преброи:

— Един, двама, трима.

— Стига бе, дребен, ние не играем с момичета.

— Тя не е обикновено момиче.

— Прав си, равна е като дъска отпред! Обаче все тая, нали носи пола.

— Искаш ли да ти разбия мутрата, приятел? — запита Лора заплашително.

— Що не ходиш да си сръбнеш млекцето, малката!

В същата минута Барни удари грубияна и го събори на земята, като му изви ръката зад гърба.

— Оуу, чакай бе, спри! — замоли той. — Готово, готово, почвайте като трети отбор.

Не загубиха нито една игра. Когато триото вече крачеше към къщи, Барни потупа Лора братски по гърба.

— Страшна си, Кастелано. Натрихме им носовете.

— Вярно — допълни Уорън гордо.

Но Лора не отговори. Мисълта ѝ непрекъснато се връщаше към онези болезнени думи: „Равна е като дъска отпред.“

Стана почти като с магия. В последните седмици преди дванайсетия рожден ден на Лора някаква вълшебница вероятно бе дошла през нощта, за да напръска спалнята ѝ с невидими стимулатори за тялото. Гърдите ѝ растяха! Определено, с абсолютна сигурност растяха. Всичко в света изведнъж си дойде на мястото.

Луис го забеляза и вътрешно се усмихна. А Инес едва се удържа да не извика.

Барни Ливингстън също забеляза и подхвърли нехайно:

— Абе, Кастелано, ти си имала цици!

Но Барни също растеше и доказателство беше мъхът по лицето му, който той наричаше „брада“.

Естел осъзна, че е дошло време Харълд да обясни на големия си син „нещата от живота“.

У Харълд се смесваха страх и гордост, щом си спомнеше встъпителната лекция на баща си преди три десетилетия. Тя буквално засягаше само птиците и пчелите и не достигаше по-високите стъпала във филогенезиса. Но сега той щеше да го направи, както трябва.

И така, няколко дни по-късно, когато Барни се върна от училище, баща му го извика в кабинета си.

— Сине, искам да разговарям с теб по един сериозен въпрос — започна той.

Беше планирал внимателно едно цицероновско встъпление, завъртяно около Ноевия ковчег, а заключителната част изтъкваше функциите на женските и мъжките индивиди в човешкия род. Но макар да беше опитен педагог, Харълд просто не можа да доведе разговора до начина на размножаване при бозайниците.

Отчаян, той най-накрая извади една малка книжка, „Как си се родил“, и я подаде на Барни, който я показа на Лора късно вечерта.

— Господи, каква тъпотия! — възкликна тя, бързо прелиствайки страниците. — Баща ти не можа ли просто да ти обясни как се правят бебета? Както и да е, и без това си го знаеш отдавна.

— Но пък не знам много други неща.

— Например?

Барни се поколеба. Това беше един от редките моменти, когато осъзнаваше, че двамата с Лора са от различен пол.

Те порастваха.

3.

Двамата завършиха основното училище през 1950 г., когато отборът на „Янкис“ отново спечели световния шампионат, Северна Корея нахлу в Южна, а по магазините пуснаха антихистамини — срещу простуда (така казваха всички освен лекарите).

Това беше лятото, когато Лора стана красива.

Сякаш за една нощ остротата на раменете ѝ изчезна, като че някой свръхестествен Роден ги бе заоблил, докато е спяла. Едновременно с това скулите ѝ се очертаха по-добре. А момчешката ѝ походка придоби гъвкавост и, грация. И макар че всичко си дойде на мястото, тя си остана слаба както досега. Дори Харълд Ливингстън, който рядко вдигаше глава от книгите, веднъж по време на вечеря отбеляза:

— Лора е станала толкова… знам ли… предполагам, източена е думата.

— А аз? — с нотка на възмущение откликна Барни.

— Какво искаш да кажеш, сине? — запита Харълд.

— Не си ли забелязал, че вече съм по-висок от Лора?

Баща му се замисли за момент.

— Да, май наистина си по-висок.

Гимназията в Мидууд беше построена със същите червени тухли в неоджорджиански стил и със същата кула като зданието на Бруклин Колидж, което се намираше в съседство.

На стената на внушителното мраморно фоайе бе изписано мотото на училището:

— Господи, ама това наистина вдъхновява, а, Барни? — възкликна Лора, докато двамата разглеждаха със страхопочитание издълбаните по стената думи.

— Е, поне на ръст се надявам да порасна, преди да дойде време за баскетболните тренировки.

Лора изпъкваше сред съученичките си със страхотната си фигура и с красотата си. Много скоро момчетата от всички курсове — някои от тях първокласни спортисти и местни лидери — се надпреварваха по стълбите само и само да застанат на пътя на Лора и да я помолят за среща.

Бяха опияняващи дни. Изведнъж мъжете я откриха — по-точно, момчетата. И упоритото им внимание ѝ помагаше да забрави, че някога е била срам за пола си. („Не само че съм грозна — бе доверила тя веднъж на Барни, — ами и съм толкова висока, че целият свят може да ме види.“)

Докато през първите дни в Мидууд Барни и Лора се хранеха сами на масата в кафетерията, сега тя бе заобиколена с ухажори от горните курсове и той дори не правеше опит да седне при нея. („Боя се, че ще ме премажат, Кастелано.“)

В това отношение Барни не напредваше особено. Изглежда, последното нещо, което едно момиче от първи курс желае да види, е именно първокурсникът. Като истински член на „Бруклин Доджърс“ той трябваше да „почака до другата година“. И да се задоволява с мечтите си за Куки Клайн, предводителка на състава на мажоретките.

Въпреки че отборите на Мидууд бяха чутовно слаби, на състезанията в училището се събираше маса народ. Кое ли подхранваше този неизлечим оптимизъм (или мазохизъм)?

Всъщност имаше едно просто обяснение: мажоретките на Мидууд бяха необикновено красиви — спектакъл, който напълно компенсираше поражението.

Надпреварата за влизане в състава на мажоретките беше толкова ожесточена, че много момичета вземаха допълнителни мерки, за да бъдат избрани. Мънди Шърман например през двете седмици на пролетната ваканция се подложи на пластична операция с твърдото убеждение, че единственото, което ѝ липсва, е съвършеният нос.

Представете си сега стъписването на Куки Клайн, когато се приближи до Лора, за да я покани, и получи отказ. За броени часове новината се разпространи из цялото училище.

— Всички говорят само за това — съобщи Барни.

Лора сви рамене.

— Просто мисля, че е тъпо, Барн. Първо, хич не обичам да ме зяпат. Във всеки случай, докато момичетата тренират странично колело, аз мога да си уча — секунда по-късно, тя добави по-скоро на себе си: — Пък и не съм чак толкова хубава.

Той я погледна и поклати глава.

— Трябва да ти кажа нещо, Кастелано. Мисля, че ти хлопа някоя дъска.

Барни беше съвестен ученик. Няколко дни в седмицата ставаше в пет часа да зубри допълнително, та следобед да поиграе на игрището. Тъй като официално сезонът не беше открит, много от асовете на университета тренираха в двора на училището и той искаше да види отблизо с какво му предстои да се сблъска.

Дълго след като всички си бяха тръгнали, Барни продължаваше да упражнява стрелба от място, в движение и от наказателната точка в сгъстяващата се тъмнина, разсейвана от една-единствена улична лампа.

После се качваше на тролея от „Норстранд авеню“ и уморен, се опитваше да научи още нещо на път за вкъщи.

Единствено той изучаваше всички задължителни предмети: математика, конституционни права и задължения и общи науки. Единственият свободно избираем предмет беше записал с цел да зарадва баща си — латински език.

Харесваше му — беше удоволствие да издирва латинските корени, обогатили английския език. Това правеше мисловните му таланти по-прогресивни (от mens, talentum и progressio) и стила на прозата му — перфектен (от stylus, prosa и perfectio).

За негова радост езикът изведнъж стана податлив на обработка. И колко по-богат стана речникът му!

При всеки удобен случай Барни демонстрираше новата си словесна пиротехника. Когато учителката по английски го попита дали е учил добре за контролното, той отвърна:

— Без съмнение, мис Симпсън, подготовката ми е безукорна.

Ако баща му беше доволен, с нищо не го показваше, дори когато Барни му задаваше граматически въпроси, на които знаеше отговора.

Веднъж попита майка си:

— Какво има, мамо? Татко не се ли радва, че записах латински?

— Разбира се, че се радва. Гордее се с това.

„Ако на нея е казал, помисли си Барни, защо пред мен не споменава ни думичка?“

Един ден той връхлетя вкъщи с контролното по латински и изкачи на един дъх стълбите към кабинета на баща си.

— Татко, виж — каза задъхан, подавайки му листа.

Харълд всмукна дълбоко от цигарата си и заразглежда внимателно работата на сина си.

— Да, да — промърмори сякаш на себе си. — С моите ученици също изучаваме Вергилий тази година — и отново млъкна.

Барни чакаше развълнуван и не се сдържа да се обади:

— В случай че още се чудиш, това е най-добрата оценка в класа.

Баща му кимна и вдигна поглед към него.

— Знаеш ли, това малко ме натъжава…

Устните на Барни изведнъж пресъхнаха.

— … имам предвид, че бих искал да си в моя клас по-латински.

Барни никога не забрави този ден, този миг, тези думи.

Не ще и дума, баща му се гордееше с него!

Лора взе важно — и изумително — решение. Един ден, докато се возеха в тролея на път за вкъщи, тя го спомена на Барни.

— Ще се кандидатирам за председател.

— Да нямаш температура, Кастелано? Досега нито една жена не е ставала председател на Сенатската комисия в Съединените щати.

— Имам предвид на випуска, Барн — намръщи се тя.

— Това е също толкова налудничаво. Само двама сме срещу цялото 148-о училище. Доколкото знам, нямаш неколкостотин приятели да те подкрепят.

— Имам теб.

— Това добре, обаче аз съм само един глас. Нали не очакваш, че ще натъпча кутията с бюлетини?

— Можеш да ми помогнеш да си напиша речта. Всички кандидати разполагат с по две минути в часа на класния.

— Знаеш ли с кого ще се състезаваш?

— Не, но съм единственото момиче. Хайде да поработим заедно в неделя следобед, а?

— Добре — въздъхна той. — Ще ти помогна да станеш за резил.

Те помълчаха няколко минути с лица, надвесени над учебниците. После Барни каза:

— Дори насън не ми е минавало, че си толкова амбициозна.

— Такава съм си, Барни — призна тя тихо. — Страшно съм амбициозна.

Двамата прекараха целия уикенд в съчиняване на двеминутната реч, която щеше да промени света. В началото загубиха сума време да измислят необичайно съблазнителни обещания (безплатни излети до Кони Айлънд и други такива). В крайна сметка Барни стигна до заключението, че политиката на всяко ниво е в същността си опит да се направи невероятното да звучи правдоподобно. С други думи, трябва да си убедителен лъжец.

Беше толкова безсрамен, че убеди Лора да повтаря по-често най-вероломната от всички възможни думи — „принципност“.

В часа на класния, след като трима запотени и яростно жестикулиращи кандидати накараха с патоса си препълнената аудитория да се смее с все сила, спокойната и уверена походка, с която Лора (Барни я беше упражнявал и в това) излезе на подиума, внесе удивителен контраст.

Тя говореше със спокоен и мек глас, като от време на време правеше паузи — отчасти заради ефекта, отчасти защото беше толкова притеснена, че едва смогваше да си поеме дъх.

Не по-малко драстичен бе контрастът между нейната реч и предходните три. Накратко, тя каза, че е също толкова нова в Мидууд, колкото преди няколко години въобще в Америка. Оценява топлотата, с която са я приели съучениците ѝ, и оценява страната, която я бе приела. Единственият начин да се отплати бил да служи на обществото. Ако я изберат, тя няма да обещава чудеса, нито розов живот, нито кола във всеки гараж (смях). Може да предложи само твърди принципи.

Аплодисментите бяха сподавени. Не защото съучениците ѝ не се бяха впечатлили, а защото бяха поразени от простите ѝ искрени думи, от очевидната ѝ принципност и (не може да се отрече) от забележителната ѝ красота.

Когато часът на класния свърши и всички пееха химна на училището, нейното избиране вече изглеждаше като отдавна изпълнено решение.

— Ти успя, Кастелано! Направо ги срина! Бас държа, че един ден ще станеш председател на всичките класове.

— Не, Барни — отвърна тя нежно, — ти го направи. На практика ти съчини цялата реч.

— Глупости, просто написах един тон измишльотини. Гвоздеят беше твоето изпълнение.

— Добре де, добре. Двамата го направихме.

Това лято двете семейства наеха малка къща близо до плажа в Непонсет, Лонг Айлънд. Почиваха, дишаха здравословния морски въздух, а Луис Кастелано идваше само през уикендите. Той постоянно беше на прага на изтощението заради ужасната битка, която водеше срещу паралича.

И, разбира се, разговорите за възможни епидемии и вида на децата, които щастливо играеха на плажа, неминуемо връщаха у Инес спомена за малката Изобел — а той никога не се отдалечаваше достатъчно. Ако само бяха дошли на морския бряг тогава!

Тя зарейваше поглед в океана, а Харълд и Естел седяха, погълнати от книгите си — тя четеше „Гордост и предразсъдъци“, той препрочиташе „Римската революция“ на Сайм.

Междувременно невинната прелъстителка Лора и приятелките ѝ тичаха по плажа и се гмуркаха под вълните. А всеки спасител, който идваше на смяна, тайно се молеше тя да потърси помощ именно от него.

Имаше гаджета, разбира се. Млади загорели ухажори, разположили се в колите на родителите си, я причакваха нетърпеливо, за да я заведат на автокино или край самотен огън на плажа, под звездите.

Имаше и целувки.

Паркираха на някое тихо място „да гледат подводниците“ или с друга подобна причина, а по радиото Нат Кинг Коул нежно пееше „Прекрасно нещо е любовта“.

Една късна и душна августовска вечер Шелдън Харис сложи ръка върху гърдите на Лора.

— Не, недей — каза тя. Но не на сериозно.

И въпреки това, когато той се опита да пъхне ръка под блузата ѝ, тя отново каза „не“. Този път сериозно.

Барни нямаше време за такива волности. Всяка сутрин ставаше рано, излапваше закуската си и тръгваше по все още празния плаж с маратонките в ръка (за да не се напълнят с пясък) към Рийс Парк, където часове на ред играеше баскетбол.

Времето напредваше. Само шейсет и един дни оставаха до големия мач на Мидууд. Нищо не биваше да се оставя на случайността. Той дори се консултира с д-р Кастелано на какви храни трябва да наблегне, за да стимулира растежа си. („Като начало започни да обядваш“, посъветва го Луис.) Понякога, вместо да следва режима си на хранене, Барни отиваше на лостовете в Рийс Парк. Висеше до премаляване с надеждата да удължи тялото си, колкото може повече. В навечерието на Деня на труда през 1951 г. Барни се изпъна прав до бялата измазана стена на портала и Харълд и Луис го измериха поотделно.

Резултатите бяха фантастични: единият — сто осемдесет и три сантиметра и два милиметра, а другият — сто осемдесет и два сантиметра и девет милиметра. Той извика от радост.

Лора (която с облекчение бе разбрала, че най-сетне на сто петдесет и шест сантиметра е спряла да расте) и Уорън (сто петдесет и три и пет) стояха отстрани и ръкопляскаха.

— Успях, момчета, успях — квичеше Барни и подскачаше из стаята като същински заек.

— Не съвсем — усмихна се закачливо Лора. — Тепърва ще трябва да вкарваш кошове.

И така в годината, в която президентът Труман освободи генерал Макартър от командването на Далечния изток и професор Робърт Удуър в Харвард синтезира — холестерола и кортизона, Лора Кастелано пое председателството на второкурсниците. А за Барни Ливингстън бе настъпила дългоочакваната минута, или за да бъдем точни — три минути.

Треньорът по баскетбол Дъг Нордлингър се нуждаеше само от сто и осемдесет секунди, за да различи „тигрите“ от „смотаняците“. Въздухът в гимнастическия салон беше сгъстен от страх. Кандидатите бяха разделени на групи по пет (с фланелки и голи), които щяха да играят едни срещу други в продължение на точно три минути. Всеки от десетимата участници трябваше да покаже какво може в този отрязък от време.

През първите две минути на изпита Барни почти не беше пипнал топката. Всичките му мечти за слава сякаш се стапяха безвъзвратно.

После изведнъж някой по погрешка изпрати топката към неговия кош. Той и един по-висок съперник подскочиха към нея. Но Барни го подлъга и я сграбчи.

Когато тръгна към другия кош, няколко фланелки отчаяно се опитаха да му отнемат топката. Но Барни ги финтира, дриблирайки последователно с двете ръце.

Още една отчаяна фланелка се приближи към него и го изгледа убийствено. Барни направи лъжливо движение наляво и се плъзна от дясната му страна. В последните девет секунди той беше стигнал до коша на противниковия отбор. Искаше му се да стреля, но здравият разум му продиктува да я подаде на друг съотборник в по-удобна позиция. С усилие подаде топката на свободен играч. Момчето подскочи, но не улучи и звънецът иззвъня.

Свърши се.

Треньорът строи десетте момчета в редица. Всички чупеха пръсти нервно, като че им предстоеше да застанат пред полк стрелци със заредени пушки — което не беше много далеч от истината. Нордлингър ги изгледа всички от ляво на дясно и после от дясно на ляво.

— Добрее… Искам следните момчета да направят крачка напред. Ти! — той посочи един дангалак с трапчинка на бузите от отбора на фланелките. — На останалите благодаря много…

Сърцето на Барни отиде чак в маратонките му.

— … Освен на теб. Хей, къдравия, не ме ли чу? Барни, който зяпаше тъжно пода, изведнъж вдигна глава. Нордлингър сочеше него.

— Да, сър? — гласът му беше напълно прегракнал.

— Хубава игра направи, момче. Как се казваш?

— Барни, сър. Барни Ливингстън.

— Добре, Ливингстън, ти и Санди идете да седнете на пейката.

Докато Барни стоеше безмълвен и слисан, треньорът се обърна и изрева:

— Следващите два отбора бързо тук!

— Айде! — викна върлинестият бъдещ съотборник. И двамата тръгнаха към дървеното светилище на избраниците.

— Треньорът ти знаеше името отпреди — отбеляза Барни с любопитство.

— Да — дългучът се усмихна хитро. — Когато живееш във Флатбуш и си метър и осемдесет, много треньори ти знаят името.

В пет и половина следобед на Барни, на Санди Лийвит (както се оказа, това беше пълното име на дългуча) и на още един широкоплещест второкурсник, Хю Джаскърт, им взеха мерки за екипи. Официално тренировките започваха в понеделник, ала фланелките с името на отбора, които неустоимо привличаха момичетата, щяха да пристигнат след три седмици. Но вероятно „Аргус“ щеше да публикува добрата новина по-рано и социалният живот на Барни щеше да се издигне на по-високо равнище.

Той се втурна да каже на Лора.

4.

През втората половина на мача Мидууд — Ню Утрехт маркьорът натисна един бутон. В салона прозвъня звънец, който влезе в аналите на историята. Защото бе последван от съобщението:

— Смяна в отбора на Мидууд. Номер десет, Ливингстън.

Публиката нехайно аплодира. А някой нададе боен вик:

— Давай, Ливингстън!

В последните четири минути момчетата от отбора на Ню Утрехт бяха станали небрежни. Барни успя да хване един пас и мина в атака към другата половина на игрището, като накрая подаде топката на капитана на отбора Джей Акселрод, който вкара кош. После, когато до края оставаха само четиридесет секунди, един играч от противниковия отбор се хвърли към Барни и си спечели наказателен удар. Застанал на чертата, Барни пое дълбоко въздух. Толкова често се бе виждал на тази линия през лятото в Рийс Парк. Сега беше наистина. Внимателно се прицели… и улучи коша: първите му точки за отбора.

Лора събра ръце на фуния пред устните си и извика:

— Страхотен удар, Барни!

След мача, докато се къпеха на два съседни душа, Джей Акселрод поздрави Барни за играта му и вмъкна:

— Тази Лора Кастелано сигурно е единствената представителка от клуба на твоите почитатели. Гаджета ли сте?

— Ами, не — изгъргори Барни и пропусна малко топла вода в гърлото си. — Защо питаш?

— Ще ми се да я поканя да излезем.

— И какво те спира? — запита Барни.

— Знам ли — отвърна изненадващо притеснен капитанът на баскетболния отбор на Мидууд. — Ами тя е толкова красива и…

— Искаш ли да те запозная? — предложи Барни.

— Леле, сериозно ли, Ливингстън? Страшно ще ти бъда благодарен!

— Не е проблем, Джей. Тя чака отвън. Може да излезете още довечера.

— Не, не, Барн.

— Защо?

— Трябва първо да се подстрижа.

Докато пътуваха към къщи, Барни разказа на Лора за честта, с която щяха да я удостоят. Тя се засмя.

— Сузи Фишмън дойде при мен след мача и ме помоли да я запозная с теб.

— Сузи Фишмън? — ококори се Барни. — Тя е едно от най-готините момичета в училището. Защо иска да се запознае с мен — аз вкарах само един кош!

— Мисли, че си те бива.

— Така ли? Сериозно? Удивително е какво може да направи един екип на отбора на Мидууд, нали, Кастелано?

— О — усмихна се тя, — това ли е всичко, което можеш да предложиш?

Вдъхновен от лъскавия си нов баскетболен екип, Барни се втурна да завладява сърцата на мажоретките от отбора на Мидууд.

Момичетата обядваха заедно и се надпреварваха да се хвалят с еротичните си преживелици. Ако имаше дори зрънце истина в разказите им по време на рибните сандвичи с мляко, във Флатбуш, ако не и в целия Бруклин, нито едно момиче над шестнайсет години не беше девствено.

Лора излизаше редовно с Джей Акселрод, откакто Барни ги бе запознал. Двамата бяха толкова хубава двойка, че Барни често на шега ги наричаше „мистър и мисис Мидууд“.

Същата зима Лора направи решителна крачка. Вместо да се кандидатира за председател на малките класове, тя поведе кампания за финансов отговорник на училището — трета по степен длъжност.

— Кастелано, ти съвсем откачи. Когато се разчуе, че една второкурсничка се е кандидатирала за финансов отговорник, ще станеш за посмешище на Мидууд.

Лора се усмихна.

— Чудесно. Може да се присмиват, но поне ще говорят за това — което значи, че ще бъда известна.

— Божичко — възкликна Барни с неприкрито възхищение, — за това наистина се иска много смелост!

— Виж, Барн, баща ми винаги казва: „Si quieres ser dichoso, no estes nunca ocioso18.“

— Което значи?

— Което значи „Животът е игра за смелите“!

По време на усилена тренировка една седмица преди съдбоносната игра срещу най-големия враг на Мидууд — Мадисън Хай, Джей Акселрод се подхлъзна и падна, като силно си навехна глезена. Докторът каза, че ще трябва да минат поне десетина дни преди изобщо да може да си надене маратонките.

На следващия ден следобед, докато Барни се бършеше с хавлиената си кърпа след тренировката, Дъг Нордлингър се приближи и небрежно подметна:

— Утре вечер ще играеш в основната петорка, Ливингстън.

В основната петорка! Невероятно! Прекалено хубаво!

Едва дочака да се прибере вкъщи.

— Трябва да дойдеш, татко — помоли той по време на обяда. — В петък вечер е и на другия ден няма да ходиш на работа. А и може би това ще бъде най-голямата чест в живота ми.

— Съмнявам се — снизходително каза Харълд. — Но добре разбирам вълнението ти.

— Ще дойдеш, нали, татко? — отново запита Барни.

— Разбира се — каза Харълд, — не съм ходил на баскетболен мач от години.

Този петък Барни изтрая часовете в училище като зомби и единственото, за което мислеше, бе точно колко минути остават до седем часа.

След последния звънец той отиде в празния салон да потренира още половин час стрелба с топката, след това се отби в „При Джордж“, за да се подсили със сандвич и кола.

В шест часа, когато другите запристигаха в съблекалнята, той беше вече облечен и седеше на пейката с ръце върху коленете си, опитвайки се да си внушава, че е напълно спокоен.

— Хей, Ливингстън — извика нечий хриплив глас. — Имам страхотна новина. Кракът на Акселрод бил много по-добре, така че отговорността за довечера слиза от плещите ти.

Барни стреснато отметна глава назад, като че някой му бе зашлевил силен шамар. Беше слабоумният израстляк Санди Лийвит с идиотска гримаса на лицето.

— Хе, Ливингстън, върза се, нали?

— Да ти го туря, Лийвит — нервно се тросна Барни.

„Мадисън“ първи излязоха под шумните приветствия на почитателите си, които бяха изминали две мили, за да дойдат да гледат традиционната битка на „Бедфорд авеню“. Малко по-късно Джей Акселрод (по екип, но с патерица) изведе отбора на Мидууд на игрището; гредите се тресяха от виковете на публиката, мажоретките правеха кръгове, а сърцето на Барни всеки момент щеше да изхвръкне.

Те започнаха бързо да загряват. Барни хвана една рикоширала топка и я поведе, за да изпълни удар. Хвърли поглед към препълнените трибуни. Баща му все още не беше дошъл.

Загряването продължаваше. Почти беше дошло време за мача. Барни отново тайно погледна към зрителите. Лора беше там — и Уорън до нея. Слава Богу! А татко, къде бяха мама и татко?

Чу се звънецът. Двата отбора си седнаха по пейките, само стартовите петорки останаха прави и съблякоха горнищата на анцузите си. Пръстите на Барни трепереха, докато се разкопчаваше.

Участниците се подреждаха, а високоговорителят ги представяше:

— … и номер десет, Ливингстън.

Той отново погледна — само Уорън и Лора. Родителите му още не бяха дошли.

— Дами и господа, моля станете, за да засвидетелстваме уважението си към знамето.

Барни постави дясната си ръка в патриотичен поздрав върху лявата страна на гърдите си и усети неудържимото туптене на сърцето си.

— Започвайте!

Пронизителното изсвирване на съдията събуди състезателя у него. Забеляза защитника на „Мадисън“, който наперено дриблираше наблизо. За секунда Барни се втурна напред, отне топката и се спусна като стрела към другата част на игрището.

Беше съвсем сам, когато стигна под техния кош. Дишай, Ливингстън, напомни си той, не се разсейвай и се прицели внимателно. Изчака още една секунда и… кош!

Краката му се подкосиха от щастие.

„Мидууд“ водеха с три попадения, когато „Мадисън“ поискаха таймаут. Докато двата отбора стояха скупчени около пейките си, Барни отново погледна към трибуната. Само Лора и Уорън!

Да не би да са катастрофирали? Не, баща му не шофираше. Освен това Уорън беше тук. В почивката те се оттеглиха в съблекалнята и засмукаха портокалови резени. Барни се облегна на шкафа си, целият плувнал в пот. Четиридесет минути по-късно играта завърши — „Мидууд“ водеше с шест точки, Барни беше отбелязал общо тринайсет.

Вместо да тръгне към съблекалнята заедно с другите, той бавно се упъти към Лора и Уорън.

Лора заговори първа.

— Баща ми не го пусна да дойде.

— А?

— След обяда нашият татко почувства болка в гърдите — обясни Уорън. — И д-р Кастелано дойде да го прегледа.

— Какво му е?

— Татко смята, че вероятно е нещо от храната — добави бързо Лора. — Но го накара да си легне, за всеки случай — после се опита да смени темата: — Беше фантастичен, Барн. Бас държа, че снимката ти ще се появи в „Аргус“.

А Уорън добави:

— Ще запомня всичките ти страхотни удари, докато съм жив.

— Да, добре — разсеяно каза Барни и отиде да си взе ме душ.

На другата сутрин Луис закара съпротивяващия се Харълд в „Кингс Каунти“ да му направят електрокардиограма. Харълд се бе съгласил да дойде само при условие, че Естел не ги придружава. („Ти вече се разтревожи от нищо, скъпа.“)

По-късно, докато пушеше нервно, Харълд чу Луис и кардиолога да обсъждат резултатите, мърморейки нещо за Р- и Q-вълни.

Най-после Луис дойде и помогна на Харълд да се качи в колата.

— Е? — попита Харълд, като се опита да прикрие вълнението си. — Не е ли лошо храносмилане? Аз, изглежда, съм предразположен към него след всичките тия години войнишка храна.

Луис не отговори веднага. После отбеляза:

— Харълд, изследването показва, че имаш аритмия. Това значи…

— Знам гръцки, Луис. Един вид нарушено темпо. Сериозно ли е?

— Ами и да, и не. Може да е изолирано физиологично явление, което не значи нищо. Или предупредителен сигнал за някакъв вътрешен патологичен процес.

— Това е само надуто многословен начин да кажеш, че не знаеш.

— Е добре, Харълд, не знам. Но тъй като и ти не знаеш, предлагам да започнеш да се грижиш повече за себе си и редовно да се преглеждаш. Може да намалиш цигарите като начало.

— Те ме успокояват.

— Само си мислиш, че е така, приятелю. Никотинът е наистина отровен алкалоид и е всъщност стимулант. Мога да те уверя, че няма да ти навреди, ако пушиш по-малко.

Когато колата наближи „Линкълн плейс“, Харълд попита:

— Какво ще кажеш на Естел?

— Не мислиш ли, че трябва да ѝ кажа истината?

— Ти вече призна, че не знаеш със сигурност.

— Може ли поне това да ѝ кажа?

— Както желаеш, Луис — отвърна шеговито Харълд, — иди и раздрънкай на цял Бруклин несигурностите в професията си.

Но в момента, когато Луис паркираше колата, Харълд се обърна към него и твърдо каза:

— Но няма причина да безпокоим децата.

— Съгласен съм, Харълд. Не бива излишно да ги натоварваме сега, когато са прекалено заети преди всичко да пораснат. Но бих искал ти самият да се обезпокоиш малко и да запомниш какво ти казах.

Барни се опита уж случайно да засегне темата.

Докато пътуваха в тролея в понеделник сутринта, той вдигна поглед от учебника по химия и запита сериозно (с небрежен тон, който дълго бе упражнявал):

— Правиш ли го с Джей Акселрод?

— Не е твоя работа.

— Значи го правиш.

— Не, това значи, че не е твоя работа. Все пак защо питаш?

— Ами… — объркано започна той — някои от момчетата в отбора…

— Отбора по баскетбол? Единствените голи жени, които тия тъпанари са виждали, са статуите в Бруклинския музей и съм сигурна, че с радост биха ги поопипали, за да разберат кое какво е.

Е, да — засмя се Барни. — Понякога наистина преувеличават, нали?

— Не само те, Ливингстън. Чувам, че разправяш на ляво и надясно в училището, че си спал с три мажоретки. Вярно ли е?

— Напълно, Кастелано, напълно вярно.

— Искаш да кажеш, че наистина си го направил?

— Не, но признавам, че съм се хвалил с това.

В действителност Барни уверено напредваше в задоволяването на своите безспорни сексуални потребности. На втората среща с Манди Шърман тя му позволи да я целуне за лека нощ. На третата, докато разменяха милувки на последния ред в театър „Савоя“, му разреши да пъхне ръка под пуловера ѝ.

Мили Боже, помисли си Барни, едновременно развълнуван и неспокоен, ето това е! Следващия път трябва да съм готов.

Но как? Не можеше просто да влезе в аптеката на мистър Лоуенстийн на „Ностранд авеню“ и да поиска един презерватив. Аптекарят сигурно ще каже на родителите му или по-лошо — ще му се присмее. Не, налага се да го направи по-дискретно и на чужда територия.

И така, една събота следобед, когато двамата с Уорън бяха отишли в центъра да гледат филма и театралната постановка във „Фейбиън Фокс“, Барни се огледа за някоя достатъчно голяма и обикновена аптека. Уорън се зачуди, като гледаше как брат му щъка нагоре-надолу по „Фултън стрийт“ без никаква видима причина. Но не смееше да постави под съмнение нищо, което правеше неговият идол.

Когато стигнаха до широка стъклена врата, Барни спря.

— По дяволите!

— Какво има, Барн?

— Какъв съм тъпанар! Облякъл съм си горнището на екипа.

— Не те разбирам. Какво от това?

— Ами такова — Барни посочи нервно и възбудено лявата страна отпред на гърдите си, където беше избродирано името му със сини печатни букви. — Това ще ме издаде. Веднага ще разберат кой съм и откъде съм. Може би е по-добре ти да отидеш.

— За какво бе, човек?

Барни отведе брат си настрани, където не можеха да ги подслушват.

— Виж, Уорън, искам да направиш нещо много важно за мен.

После той му даде ясни указания какво да търси и ако не е изложено, как да попита за него. Даде му банкнота от пет долара, леко навлажнена от стиснатата му в юмрук ръка.

— Но, Барни — запротестира Уорън, — аз съм само на дванайсет. Няма да ми разрешат да купя такова нещо.

— Абе, гледай сега, това е центърът. Хиляди хора влизат и излизат оттук всеки ден. Може да те помислят за джудже. Сега иди и го направи.

Брат му влезе неохотно в аптеката, а Барни закрачи напред-назад със сериозна физиономия, като се молеше да не го видят и хванат на местопрестъплението някои приятели на майка му и баща му, които събота следобед пазаруваха в близкия универсален магазин. След няколко минути Уорън се появи с бял пакет в ръце.

— Защо се забави толкова много? — раздразнено попита Барни.

— Божичко, Барни, попитаха ме хиляда щуротии — какъв номер, какъв цвят. Не знаех какво да правя.

— И какво стана накрая?

— Понеже не знаех, взех по един от всичките.

— Много проницателно — въздъхна с облекчение Барни и прегърна по-малкия си брат. — Гордея се с теб, малкия!

По това време смятаха Лора за образец на добро поведение и дори много от по-големите момичета търсеха съветите ѝ по най-различни въпроси — от гримиране и момчета, до „как да се справим с трудни родители“. Но Лора не харесваше тази своя роля. Не ѝ се щеше непрекъснато да утешава, да съветва и да успокоява други разтревожени момичета.

Защото как би могла да изпълнява ролята на родител, без изобщо да е познала лукса на детството?

Това лято семействата Ливингстън и Кастелано отново наеха къща на морския бряг. Но само Уорън отиде с тях.

Луис беше уредил на дъщеря си да помага на сестрите в болницата, за да опознае трудностите на медицинската професия. През седмицата тя и баща ѝ пътуваха заедно от „Линкълн плейс“, а в петък късно следобед се вливаха в потока нагорещени коли, които излизаха от задушния град и се носеха към живителния морски бриз на брега.

Още с пристигането Лора обличаше банския си костюм и се хвърляше във вълните в опит да се пречисти от болката и страданието, с които бе принудена да се сблъсква пет дни в седмицата.

Междувременно Барни беше в Адирондакските планини, за да работи като надзирател в лагера „Хайауата“ на Дъг Нордлингър — предприятието, което докарваше основните приходи на треньора. То беше също и уникална възможност за Дъг да държи заедно най-добрите си баскетболисти. Вземаха по някакви си седемдесет и пет долара за цялото лято плюс някой бакшиш от родителите. („Абе като се похвали някое хлапе, че си прекарва добре тук, баща му веднага ще ви набута някоя стотачка.“)

В отряда на Барни имаше осем-деветгодишни момчета, седем от които нормално агресивни. Осмото беше едно болезнено затворено в себе си същество на име Марвин Амстердам, когото останалите подритваха като футболна топка, понеже на няколко пъти беше подмокрил леглото си.

Марвин беше единствено дете, понесло унижението да чуе, че никой от родителите му не желае да се грижи за него след развода. Стегнали му багажа и го изпратили в пансион, като му разрешили да посещава майка си или баща си само за коледната или великденската ваканция. Почти веднага след като свършила учебната година, Марвин отново бил изпратен на заточение, този път в лагер „Хайауата“, където все по-често мечтаеше да стане невидим, та другите деца да не го забелязват.

Като капак на всичко беше безнадеждно слаб във всички спортове. В лагера винаги го избираха последен, а в училище просто не го включваха в игрите.

Барни поговори с Джей Акселрод за проблемите на Марвин, докато си пиеха бирата една вечер в лагера.

— Не можем ли да направим нещо да му помогнем? — запита Барни.

— Виж к’во, стари приятелю — отвърна Джей, — аз съм главен надзирател, а не главен лекар. Сериозно те съветвам да не се сближаваш много с това хлапе. Той е осъден да си остане пубертет до края на живота си.

Барни вървеше към бараката си покрай пеещи щурци и проблясващи светулки и мислеше. „Джей може би е прав, Марвин има нужда от професионална помощ. Но все пак ми се ще да можех да направя нещо за него.“

Ясно е, каза си той, че момчето не може да стане никакъв баскетболист, освен това за месец и половина така или иначе няма как да се научи. Но защо не, да речем, тенис? Така поне ще се чувства по-малко пренебрегнат.

И така, късно следобед в занятието, озаглавено „Свободни игри“ (което означаваше и неофициални тренировки за баскетболистите на „Мидууд“), Барни започна да учи Марвин Амстердам на изкуството да владее топка и ракета.

Отначало учуден, но после преизпълнен с благодарност, Марвин напрягаше всички сили, за да заслужи вниманието, което така ненадейно му бе отделено от тази нова героична фигура в живота му. След две седмици той играеше доста сносно. А в последните дни на лятото Марвин Амстердам вече биеше едно-две момчета от своята група.

Барни писа на Лора:

Мистър Нордлингър не беше единственият разгневен заради несъобразеното насочване на вниманието на Барни към един от лагерниците. През уикенда за родителски посещения другите момчета разказаха на семействата си как техният отговорник си имал любимец. В резултат Барни получи само четиридесет долара от родителски дарения.

След като проведе сърдечен разговор с майката и бащата на Марвин (с всеки от тях поотделно) и им загатна, че техният син истински се нуждае от професионална помощ, за първи път от години двамата постигнаха съгласие по едно нещо, а именно, че на Барни не му липсва дързост, щом е седнал да им казва как да си възпитават детето.

Това лято не беше от най-прекрасните в живота на Барни. Всъщност той се утешаваше единствено с това, че е успял да намери време да прочете „Тълкуване на сънищата“ от Фройд. Докато пишеше на Лора, у него се зароди чувство, което можеше да се оприличи само така — да отвориш врата, скрита зад картина на Дали и да откриеш нов свят — подсъзнателното.

Иначе единствените светли мигове за Барни бяха ежеседмичните писма на Лора. Но дори пощата носеше известно разочарование, тъй като винаги имаше писмо и за Джей Акселрод.

Барни не беше разочарован, когато настъпи последният ден и той слезе от автобуса на централната автогара. Повечето момчета от неговия отряд се озоваха в топлите прегръдки на родителите си. А за Марвин дойде една временно наета детегледачка и той не бързаше да отиде при нея. Момчето отчаяно търсеше за какво да подхване разговор с Барни само и само да отдалечи раздялата.

Барни изчакваше търпеливо.

— Да не ми загубиш адреса, чу ли? Обещавам да ти отговоря на всички писма.

Стиснаха си ръцете, а Марвин не искаше да го пусне.

Най-накрая нетърпеливата детегледачка сграбчи малкия си повереник и го отведе. А Барни тъжно загледа как момчето изчезна в луксозната лимузина.

Майната им на тия четиридесет долара, помисли си той. Струваше си дори само, за да стисна ръката на хлапето.

Макар и облекчен, че напуска лагера „Хайауата“, когато видя Джей Акселрод и Лора да седят пред портата на дома ѝ, Барни усети как сърцето му се свива.

— При вас май нещата са наистина сериозни — отбеляза Барни веднага след като Джей замина за Корнел за една седмица.

— Май да. Ще му се да се „върже“ някак — тя смутено показа гимназиалната значка на възлюбения си, която стискаше в ръка.

— Ейц! Поздравления по случай годежа. Вие като че сте влюбени, а?

Лора вдигна неопределено рамене и тихо отвърна:

— Така излиза.

5.

В края на първия месец от новата учебна година Лора получи писмо от Джей Акселрод. В него се казваше, че животът в найоркската джунгла осигурявал опитност в духа на Торо19. Имал време да се разхожда дълго и да размишлява и в заключение решил, че узаконяването на тяхната връзка било всъщност несправедливо по отношение на Лора. Тя все още била много млада и следователно би трябвало да излиза и с други момчета, докато разбере какво иска. П. П. Не би ли могла да му върне значката?

— Дрън-дрън-ярина! — процеди Барни. — Един страхливец иска да ти каже да си гледаш работата.

Лора кимна.

— Поне да беше достатъчно откровен да си признае, че го е хванало шубето — тя замълча за минутка и после удари с юмрук по една купчина тетрадки. — По дяволите! Мислех го за по-честен!

— Предполагам, че всички момчета са егоисти и негодници по отношение на момичетата — рече той, за да я утеши.

— А ти, Барни?

— Вероятно и аз. Просто не ми е паднал случай да го покажа.

Барни наистина успяваше да зарадва почитателките си от Мидууд.

От първоначалния сигнал до края играеше като луд, блокираше, подаваше, атакуваше и играеше в защита толкова усърдно, че вдъхновяваше всички останали.

Постиженията му не останаха незабелязани. В края на сезона го избраха за капитан на отбора.

— Ливингстън, ти си правен в рая — радваше се Лора. — Догодина трибуните ще са препълнени с важни клечки. Може да получиш също толкова предложения, колкото и оня лайнар Джей Акселрод.

— Не, Кастелано, ще получа повече.

Все още огорчена и тъжна от раздялата с Джей, Лора се опита да направи политическо самоубийство.

И по един блестящ начин се провали.

Кандидатира се за президент на училището — пост, който никога досега не бе заемало момиче. Спечели, този път почти без никаква помощ от Барни.

И въпреки това за нейна изненада, макар че бе избрана на най-високия пост в „Мидууд“, раната, нанесена върху самочувствието ѝ, не зарасна.

Същата вечер президентката и капитанът се срещнаха в градината на откровен разговор.

Двамата седяха и гледаха сянката на дъба на фона на звездното небе и Барни най-накрая събра смелост да попита:

— Защо, Кастелано?

— Какво защо?

— Когато бяхме малки, последното нещо, което можех да си помисля, бе, че ще се захванеш с политика.

Тогава не ти се въртяха щури идеи да ставаш сенатор или нещо от тоя род, нали?

— Не ставай глупав.

— Тогава защо?

— Обещай, че няма да ме намразиш!

— Никога не мога да те намразя. Хайде, изплюй камъчето.

— Ами — започна тя самоуверено, — но нека си остане само между теб и мен, и тоя дъб. Мислех, че това е най-сигурният начин да попадна в добър колеж — тя направи малка пауза и плахо попита: — Мислиш ли, че съм отвратителна егоистка?

— Стига глупости, амбицията е съвсем нормално човешко чувство — отвърна той. — Та нали, ако Джордж Вашингтон не е бил амбициозен, вероятно все още щяхме да говорим като англичаните. Схващаш ли?

— Не знам. Мама казва, че мъжете смятат амбицията за неприятна у жените.

— Не се безпокой, Лора. У теб никога, нищо не може да бъде неприятно.

За учудване на Барни треньорът отново го покани в лагер „Хайауата“, и то като главен надзирател. По-късно разбра, че това е чест, която върви заедно с капитанското място. (Той дори успя да уреди работа на Уорън като надзирател на по-малките срещу двайсет и пет долара за цялото лято.)

Когато пристигна и се настани в лагера, Барни прегледа списъка с имената на момчетата, които щяха да дойдат, и установи с известно облекчение, че Марвин Амстердам не е между тях. Дали някога отново щеше да го види? И ако се срещнат, дали щеше да бъде на „Уимбълдън“, или „Белвю“?

Във всеки случай това лято нямаше да рискува да си навлече гнева на Нордлингър. Препоръката на треньора щеше да бъде важна за постъпване в колежа.

Като истински аскет Барни прекарваше всеки ден от четири и половина до шест в залата за тренировки с Лийвит, Крейг Русо и две нови протежета на Нордлингър.

Късно една вечер в средата на август телефонът му иззвъня. Лора се обаждаше от болницата.

— Барни, баща ти получи удар.

Кръвта се смръзна във вените му.

— Много ли е сериозно?

— Не могат да кажат със сигурност поне до утре сутринта, но мислят, че ще издържи. Майка ми отиде при твоята майка, която не иска да мръдне от чакалнята. Сякаш се страхува, че нещо непоправимо може да се случи, ако заспи.

— Ще взема Уорън и идваме веднага.

— За Бога, Барн — предупреди Лора, — карай внимателно.

Той събуди по-малкия си брат и отиде да вземе колата на Санди Лийвит. Два часа и четиридесет и пет минути по-късно те спряха на служебния паркинг пред болницата. Братята изтичаха нагоре към сърдечно-съдовото отделение, където майка им ги посрещна, обляна в сълзи. Луис успокои момчетата, че Харълд е вън от опасност.

— В момента той кротко спи и мисля, че ще е най-добре да заведете майка си вкъщи, за да си отдъхне.

— Какво се случи? — настоя Барни.

— Получил, е инсулт — обясни Луис. — Това е кръвоизлив в мозъка в резултат на съсирек в церебралната артерия. Все още е много рано да се говори за пораженията.

— Какви са възможностите? — развълнувано попита Барни.

Луис се опита да го успокои и същевременно да каже истината.

— От минимална загуба на двигателна способност до пълна парализа, включително и афазия. Но трябва да разбереш, че има случаи, когато лекарят просто не може да предсказва. Сега настоявам да заведеш всички у дома.

— Искаш да кажеш, че ти оставаш? — запита в отговор Барни.

Луис кимна.

— Вие сте семейството му, но аз съм неговият лекар.

След седмица Харълд вече можеше да приема посетители и да говори тихо, сливайки думите. Дойде Денят на труда и едно нещо стана болезнено ясно — той беше инвалид. Никога повече нямаше да може да работи.

Естел отиде в учителското пенсионно бюро и се впусна в дълги бюрократични процедури по подготвяне на документите за пенсионирането на съпруга ѝ по болест. Едва тогава разбра колко жестоко ниски са тарифите. Харълд беше преподавал общо тринайсет години и следователно щеше да получава пенсия, достатъчна само за сметката за парното през зимата. Чекът за инвалидност от армията щеше да покрива вноските по ипотеката, но…

Същата вечер тя разкри мрачната, реалност на ситуацията пред Барни и Уорън.

Когато завърши краткото си изложение, тя погледна тъжно към по-големия си син. Барни разбра и без да го молят, пое отговорността на плещите си.

— Няма нищо, мамо, ще започна работа. Свършваме училище в един часа, така че вероятно ще намеря нещо за следобедите и почивните дни.

Естел го погледна с мълчалива благодарност.

Едва тогава Уорън разбра.

— Ами баскетболът? Всеки следобед имате тренировка.

— Знам, Уорън, знам — избухна Барни. — Просто ще трябва да се откажа от скапания отбор, това е!

Барни седеше втренчен в съдържанието на полуотворения си шкаф. Маратонките, шортите, грейката и всички останали спортни принадлежности, които му бяха носили толкова радост през годините. Не можеше да се насили да извади проклетите неща и да ги върне!

Изведнъж чу врявата на бившите си съотборници, които влизаха в съблекалнята. Беше мъчителен момент за всички. Най-накрая Крейг Русо счупи леда.

— Как е баща ти, Ливингстън?

— Немного зле, Крейг. Благодаря, че попита.

После дойде ред на Санди Лийвит.

— Наистина ще ни липсваш.

— И вие на мен.

Недодялан както винаги, Санди добави:

— Ъъ… сигурно си чул вече, че… ъъ… аз съм капитан сега.

Барни се изненада, като видя, че Лора го чака отвън.

— Нямаш ли си държавни дела на главата? — пресилено се пошегува той.

— Просто си помислих, че ще ти бъде приятно да си имаш компания на път към къщи.

— О! — каза той и добави: — Благодаря, Кастелано.

Намираха се достатъчно почасови работни места. В случай че човек няма нищо против черния труд и ниските надници.

Барни избра аптеката на Лоуенстийн на „Ностранд авеню“, само през няколко улици от къщи, където имаше що-годе разнообразие — продаваше газирани напитки и разнасяше поръчките по домовете. Всеки следобед, щом свършеше училище, той тичаше на работа (плащаха му на час), надяваше една глупава бяла шапка и престилка и започваше да сервира яйчен крем, газирани напитки или (когато случаят го налагаше) бананов сплит на дългогодишни съседи-клиенти.

Всеки път когато се сетеше за фантастичното удоволствие при вкарването на топката в коша в топъл и осветен салон, той се мъчеше да се нагоди към действителността и обикаляше студените бруклински улици, разнасяйки изпълнени рецепти.

Опитваше се да се утеши с мисълта, че на тази част от работата може да се гледа като на обучение. В края на краищата старият Лоуенстийн му позволяваше да гледа, докато смесваше различните целебни прахове.

— Ще ти кажа нещо, Барни — споделяше аптекарят усмихнат, — ако запишеш фармация в Медицинския институт, сто на сто ще си отличник.

Аптеката официално работеше до седем и половина и Барни се прибираше обикновено след осем часа. Майка му винаги го чакаше с приготвена вечеря и му правеше компания, докато Уорън учеше на горния етаж. Това беше нейният начин да му покаже благодарността си за всичко, което бе пожертвал.

По причини, болезнено разбираеми за Барни, Естел непрекъснато се впускаше в спомени.

— Винаги е бил толкова жизнен — отбелязваше тя с носталгия.

— Да, чувал съм това.

— Все последни напускахме дансинга. Чувствах се съсипана. Но щом се приберяхме, той понякога отиваше в кабинета си и четеше древноримски автори чак докато дойде време за закуска. Разбираш ли защо беше най-уважаваният учител в училището?

Барни сложи ръка върху тази на майка си.

— Не се разстройвай, мамо. Какво като сега ходи с бастун? Поне можем да разговаряме с него!

Тя кимна.

— Прав си. Трябва да сме много благодарни — после прошепна развълнувана: — Ти си добро момче, Барни.

Нощ след нощ тя повтаряше все същия пречистващ я монолог почти дословно.

След това идваше най-мъчителната част от ежедневието на Барни — посещението при баща му.

Харълд прекарваше по-голямата част от времето си в леглото и непрекъснато четеше. Първо сутрешния вестник, после някое научно съчинение и щом се събудеше от следобедния си сън — „Уърлд Телеграф“. След вечеря обикновено беше преуморен, затова приемаше посетители, седнал в леглото.

Понеже чувстваше вина задето „не е полезен“, той поемаше бремето на разговора върху себе си, като разсъждаваше върху текущите събития или върху книга, която в момента четеше. И все пак в гласа му винаги се усещаше едва доловима нотка на извинение.

Барни чувстваше това и сменяше традиционните роли, опитвайки се да успокои баща си, като му разказва вълнуващи случки от своя интелектуален свят. Една вечер спомена за увлечението си по психоанализата.

— Татко — запита той, — да си чел нещо от Фройд?

— Ами да, малко.

Отговорът изненада Барни. Той не очакваше баща му да е информиран за такива „модерни“ неща.

— Когато бях във военната болница — продължи Харълд, — имаше един състрадателен психоаналитик, който ни посещаваше и ни караше отново и отново да му разказваме как сме били ранени. Дойде около десет пъти. И ни помогна. Наистина ни помогна.

— Как, татко? — запита Барни с нарастващо възхищение.

— Ами сигурно си спомняш как Фройд обяснява съня…

— Доколкото знам, според него сънищата отключват подсъзнанието ни…

— Именно. Та този лекар лекуваше психиката ми, като ме караше да „сънувам на глас“. Всяка вечер аз съживявах онази експлозия, но понеже говорех за нея непрекъснато, кошмарите най-накрая престанаха.

После Харълд се сети нещо.

— Между другото, по кой предмет изучавате това?

Объркан, Барни призна, че чете психология в „свободното си време“. И двамата знаеха, че това време всъщност го няма, и той очакваше да му се скарат, загдето пренебрегва училището. Но баща му отново го изненада.

— Е, синко, това няма да се отрази добре на оценките ти. Но аз винаги съм мислил, че истинският смисъл на обучението е да стимулира мисленето. Кажи ми чел ли си нещо от Юнг?

Барни поклати глава.

— Ами защо не погледнеш неговата теория за сънищата и колективното безсъзнателно — после може да поговорим за това.

— Разбира се, татко, разбира се. Може би мама ще донесе един екземпляр от библиотеката.

— Не е нужно — отвърна Харълд, — аз го имам в кабинета си — на рафта до Артемидор.

От този момент нататък Барни с нетърпение очакваше посещенията при Харълд — те вече бяха най-хубавата част от всекидневието му.

Барни сядаше да учи обикновено след десет часа. В дванайсет вече беше толкова изтощен, че се строполяваше в леглото. Неизбежно започна да изостава в училище.

Не можеше да навакса и в почивните дни. Защото в събота отиваше при Лоуенстийн в осем часа и работеше целия ден. Оставаше му само неделя следобед. Но Барни вече беше стигнал до съдбовно решение: не можеше да постъпи в колеж със стипендия на баскетболист. А с оценките си в момента вероятно изобщо нямаше да бъде приет в Колумбийския университет.

Така че защо, по дяволите, в единствения си свободен ден да не отиде на игрището за няколко сериозни баскетболни мача, та да си отпусне нервите? Той играеше толкова дълго и упорито, че накрая едно по едно момчетата започваха да се оплакват от изтощение и се прибираха вкъщи.

Оценките му от първия срок бяха, както се очакваше, по-ниски от обикновено. Но общият му бал беше все още над деветдесет20 и това не изключваше автоматично възможността за „Колумбия“. Особено ако се справеше добре на матурата.

Решаващата част на този общонационален изпит беше да се оцени способността на кандидата да си служи с думи и цифри. На теория това беше нещо като кръвна проба — нещо, за което не можеш да учиш.

А на практика по време на коледната ваканция децата посещаваха скъпо платени курсове, за да се усъвършенстват. Всяко семейство, което мечтаеше за престиж, заделяше необходимите двеста долара, та детето им да изглежда по-умно, отколкото е.

Инес Кастелано смяташе това за вид измама, компромис с честта. Но Луис беше реалист и се наложи. Защо дъщеря им да не бъде при равни условия? Той дори щедро предложи да субсидира Барни, който бе твърде горд, за да приеме.

На Коледа Барни беше на работа (с двойна надница), тъй като беше ред на Лоуенстийн да дежури в района. Чувстваше се самотен, особено след като Лора изобщо престана да се навърта наоколо. Вечно беше на курс или се забавляваше някъде.

Тя си преговори всичко седмица преди изпита и предложи да покаже на Барни някои от въпросите, които беше научила. Той прие с благодарност и двамата прекараха няколко вечери в интелектуални занимания.

Резултатът беше щастлива ирония. Лора спечели достойните за възхищение шестстотин и деветдесет точки по литература и шестстотин и шейсет по математика, а Барни отбеляза седемстотин и двайсет и седемстотин трийсет и пет.

— Божичко, Барни — каза тя, — с тези оценки ще те приемат във всяко училище в страната.

— Виж какво, Кастелано — отговори той кисело, — ако можех да играя в отбора тази година, единственият резултат, който щеше да ме интересува, е двайсет точки на мач.

С настъпването на суровата зима Барни се уморяваше повече и започна да се връща от работа като пребит. Понякога спеше едва четири часа. Но това бяха вече последни метри преди финала. След няколко седмици щяха да разберат дали са приети в колеж, и всичко щеше да свърши; щяха да се чуват само радостни викове.

Или плач.

Една съботна вечер той остана почти до полунощ, за да помогне на мистър Лоуенстийн в описа на инвентара. Довлече се до къщи през сивата киша и се запрепъва по стълбите с единствената мисъл да поспи, без да сънува аспирини, антихистамини или разхлабителни.

Но докато си събличаше палтото, стомахът го подсети, че е изял само един сандвич на обяд, и той се затътри към кухнята. За негова изненада там все още светеше. Изумлението му беше пълно, когато видя Лора.

— Хей, какво те води насам толкова късно, особено в събота вечер? — запита той.

— Барни, трябва да говоря с теб. Сериозно е.

— Татко? — рефлективно реагира той. — Да не се е случило нещо с татко?

— Не, не — тя направи пауза и добави едва доловимо: — Става дума за мен, Барн. Имам проблем. Знам, че си уморен…

— Нищо, нищо. Седни. Ще си взема сандвич и ще поговорим.

— Не, не тук. Не може ли да се поразходим?

— По това време?

— Само около квартала. Ще си изядеш сандвича по пътя.

Той се вгледа внимателно в нея за първи път. В очите ѝ се четеше паника.

— Добре, Кастелано, добре.

Той сграбчи шепа шоколадови сладки, метна на гърба си опръсканото с кал яке и двамата излязоха на улицата.

Първите стотина метра изминаха в пълно мълчание. Най-накрая Барни вече не издържаше на напрежението.

— Ще ми кажеш ли, моля те, какво не е наред?

— Закъ… закъсня ми — заекна тя. — Вече шеста седмица.

— Искаш да кажеш, че си бременна?

Тя само кимна.

— О, Боже, как, по дяволите, стана?

— Не знам, Барн. Срам ме е, наистина ме е срам. И адски ме е страх.

Внезапно го обзе необяснимо предателско чувство.

— Защо, да те вземат дяволите, не отиде при кучия син, дето го е направил? — процеди той. Не можа да се насили да каже думата „баща“.

Тя поклати глава.

— Защото е мръсник. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.

— Поласкан ли трябва да се чувствам? — уморено си пое дъх и осъзнал колко отчаяна бе тя, направи опит да озапти собствените си чувства. — Добре — рече бавно, — мога ли само за информация да знам кой е оня?

— Ами… Санди Лийвит.

Барни не можа да удържи гнева си.

— Защо точно той, по дяволите?

— Моля те — проплака Лора, — ако исках да ми крещят, можех да кажа на родителите си.

От очите ѝ бликнаха сълзи.

Той се спря и прошепна в спокойната зимна тишина:

— Успокой се, Лора. Хайде да се върнем на топло и да обсъдим цялата тая история. Мама вече е заспала, никой няма да ни чуе.

Когато се върнаха в кухнята, двамата започнаха да ровят оскъдните си познания по въпроса и да мислят за незаконно практикуващи лекари, съставяйки план.

За Барни беше също толкова трудно да слуша, колкото и за Лора да говори. В съзнанието му се бореха гняв и състрадание.

Лора знаеше за две други момичета от „Мидууд“, които бяха стигали до същото затруднено положение. Всяка беше намерила различно средство за решение на проблема.

Едната платила петдесет долара на някаква тъмна личност в мърляв двустаен апартамент на петия етаж в една сграда близо до „Ред Хук“. Приключението било ужасно и тя извадила страхотен късмет да си остане цяла. Рекла на Лора, че онзи бил толкова кирлив, че и под ноктите му се виждала мръсотия.

Второто момиче пък казало на родителите си и те, макар ужасени, уредили аборт при стерилни медицински условия. Но тази алтернатива означавала да ходи до Пуерто Рико и то по време на лятната ваканция, когато отсъствието ѝ нямало да събуди подозрение.

— Барни, какво, по дяволите, да направим? — после, засрамена, Лора бързо се поправи: — Извинявай, не трябваше да казвам ние. Проблемът всъщност е мой.

— Не, Кастелано, просто стой спокойно и ще измислим нещо. Сега, първо, ти напълно сигурна ли си, че си бременна?

— Преди две седмици трябваше да ми дойде. Обикновено е много редовно.

— Добре, тогава ще трябва да намерим истински лекар — по-близо от Пуерто Рико. Много ми се ще да можеше да попитаме баща ти — да се престорим, че е за някой друг и…

— Не, Барни, веднага ще се сети. По-добре да умра, отколкото той да разбере.

Тя се извърна настрани. Цялото ѝ тяло се разтърси от сподавени ридания. Барни стана, обиколи масата и я прегърна през раменете.

— Лора, казах ти, че ще се погрижа за това — и продължи — наум: „Само ми се ще да знам как, по дяволите, да го направя.“

В неделя проблемът на Лора бе изместил всичко друго от ума му. До вечерта бе успял да си внуши, че все ще намери някой на другия ден в училище, някой, за когото просто не се бе сетил, някой, който знаеше как стават тия неща.

Двамата почти не размениха дума на път за училище в понеделник сутринта. Барни с изненада откри, че всичко изглеждаше нормално. Момичето, което седеше до него, бе същото, което познаваше от толкова много години. Само че сега тя носеше детето на някой друг.

Когато се разделиха във фоайето, той започна да обикаля коридорите. След всеки час беше като ловец, който търси плячката си и се взира внимателно във всяко минаващо лице. На обед той претърси и кафенето, отново без никаква полза. До един часа не беше напреднал ни на йота.

Стигна в аптеката и започна да търси измежду лекарствата, опаковани за доставка. Както обикновено мистър Лоуенстийн дойде и изнесе на бъдещия лекар кратка лекция за действието на всяко лекарство. Барни го изслуша любезно, после сложи пакетчетата, в малка платнена чанта и излезе в пронизващия студ, където поне можеше да бъде сам с мислите си.

Едва на връщане изведнъж се сети. А мистър Лоуенстийн? Та той знае почти колкото всеки лекар и ежедневно общува с десетки лекари. Защо да не попита него?

Защото, ако се ядоса, в което беше почти убеден, можеше да си загуби работата.

Но после, докато събуваше галошите си, той хвърли поглед към своя работодател. Аптекарят без съмнение имаше вид на добър човек. И въпреки че нямаше аптекарско съответствие на Хипократовата клетва, Барни знаеше, че старецът никога не е бил клюкар. Когато имаше рецепта за нещо потенциално компрометиращо (един от клиентите му например бе прихванал гонорея), той оставяше Барни да наглежда магазина и доставяше сам пеницилина, без да издаде с нищо къде отива.

Имаше по-малко от петнайсет минути до затварянето на магазина и мистър Лоуенстийн тъкмо заключваше опасните лекарства, когато Барни се приближи до него и го запита дали разполага с няколко минути за разговор.

— Разбира се, Барни, какво те тревожи? Ако става въпрос за повишение, можеш да се успокоиш. Имах намерение да го направя идната седмица.

— Не, не — бързо отвърна момчето, — става въпрос за един проблем.

— Какъв проблем?

— Ами, ъъ… — той се поколеба и изговори на един дъх, — една моя позната е загазила.

Старецът се взря в лицето на Барни и промърмори:

— Да разбирам ли, че ти си джентълменът, забъркан в тази неприятна история?

Барни кимна.

— Това е ужасно — каза аптекарят, но не изглеждаше особено ядосан. — За какво, мислиш, продаваме лекарства против забременяване? Когато младите хора искат да се забъркват в такива неща, поне трябва да вземат необходимите мерки. Ако трябва да съм честен, Барни, не го очаквах от теб.

— Да, сър.

Последва пауза, тъй като никой не разбра чий ред е да каже нещо.

Най-накрая Барни събра сили да попита:

— Можете ли да ми помогнете по някакъв начин, мистър Лоуенстийн? Повярвайте ми, срам ме е да ви моля, но тя е отчаяна, всъщност и двамата сме отчаяни. Не искам да отиде при някой касапин. Това би означавало да си рискува живота — после се почувства ужасно неудобно и се извини: — Май не трябваше да ви занимавам с това.

Аптекарят въздъхна.

— Не е трябвало да вкарваш младата дама в беля. Ала ако по някаква причина вие двамата не можете да се ожените — а съдейки по възрастта ти, случаят явно е такъв, — очевидно ще трябва да възприемете другата алтернатива. Имай предвид, че не знам дали това е правилно. Не съм Господ. Но ще ти помогна с каквото мога.

Чувство на огромно облекчение изпълни Барни. Искаше му се да прегърне стареца.

— Заключи магазина и ела в канцеларията — нареди шефът му.

Барни бързо се подчини и влезе в работното помещение на аптекаря. Той пишеше телефонен номер върху малко картонче.

— Не ме питай откъде знам — предупреди той, — но от онова, което чувам, този човек е изключително внимателен. Дори предписва антибиотици след операцията за всеки случай.

Барни разгледа картончето.

— Д-р Н. Албритън в Пенсилвания?

Работодателят му вдигна рамене.

— Това е най-доброто, което мога да направя, момчето ми. Знам, че приема пациенти в почивните дни, та това улеснява задачата. Повече не мога да ти дам. Е?

— Моля?

— Нима смяташ от вкъщи да проведеш такъв разговор? Седни и се обади оттук.

Мистър Лоуенстийн тактично напусна стаята, а Барни, леко зашеметен, набра междуградския номер и помоли да го свържат с Честър, щата Пенсилвания. Няколко секунди по-късно чу спокойния глас на лекаря, който му пожела добър вечер. Сега идваше трудната част.

Той се опита да разкаже проблема, колкото е възможно по-бързо, макар да говореше неясно в опитите си да скрие самоличността на Лора. Но лекарят не се интересуваше от подробностите.

— Мисля, че разбирам какъв е случаят. Ще ви бъде ли удобно да посетите клиниката ми в събота сутринта? Тя се намира малко извън Пенсилвания.

— Разбира се, разбира се, без съмнение. Ще бъдем там, когато кажете.

— Ами, да речем, в единайсет — става ли?

— Да, сър, да, сър, напълно. Много благодаря.

Но разговорът не беше приключил все още.

— Мистър Смит, предполагам знаете колко взимам?

— Не, не, но ще донесем пари, не се тревожете. Ъъ… колко точно?

— Четиристотин долара. В брой, разбира се.

Барни онемя.

Накрая лекарят учтиво запита:

— Това променя ли нещата, мистър Смит?

— Не, не, всичко е наред — хрипливо отговори Барни.

Когато мистър Лоуенстийн се върна, двамата си облякоха палтата и излязоха през задния вход.

Барни преливаше от благодарност. Той се обърна към шефа си и каза развълнуван:

— Как мога да ви се отблагодаря, мистър Лоуенстийн?

Старецът се спря и погледна към Барни.

— Като не кажеш никому за това. Никога.

— Господи, Барни, откъде, по дяволите, да намеря четиристотин долара? В книжката си имам по-малко от петдесет. Върнахме се там, откъдето започнахме, и не можем нищо да направим.

И тя отново започна да плаче.

Той отговори без колебание:

— Слушай, Кастелано, в събота отиваме и всичко ще бъде наред.

— А четиристотинте долара?

Барни се усмихна.

— Не се безпокой, имам почти толкова в банката.

— Но ти си работил като куче за тия пари. Спестяваше за колежа.

— Няма значение. Мангизите са си мои и мога да правя с тях каквото искам. Така че да не губим повече време за глупости, ами да измислим какво ще кажем на родителите си, преди да изчезнем в събота сутринта.

Лора бе преизпълнена с чувство, което не можеше точно да определи. Накрая тихо промърмори:

— Знам, че звучи глупаво, Барн, но аз щях да направя същото за теб.

— Знам — кимна той сериозно.

На следващия ден след училище Барни отиде направо в „Дайм Сейвингс Банк“ и изтегли всичките триста осемдесет и седем долара и петдесет и шест цента от сметката си, а Лора — своите четиридесет и шест долара, с които отиде да купи автобусните билети — по шест долара и седемдесет и пет цента на човек отиване и връщане.

Барни планира пътуването им толкова внимателно, колкото Ханибал прекосяването на Алпите. В седем часа тръгваше автобус за Филаделфия, който пристигаше малко преди девет. Така им оставаха два часа да намерят клиниката на Албритън.

Мистър Лоуенстийн разреши на Барни да си вземе почивен ден и те казаха на родителите си, че ще се опитат да си купят правостоящи билети за сутрешната прожекция на „Антоний и Клеопатра“ с Лорънс Оливие и Вивиън Лий. Тъй като тръгвали рано, щели да закусват в заведението „При Недик“ на Таймс Скуеър. После можели да отидат да хапнат по сандвич и сладкиш, та щели да позакъснеят.

Беше след полунощ, а Барни все още се мяташе в леглото, опитвайки се да заспи. Изведнъж чу звук, сякаш от удряне на камъчета в прозореца му. Погледна навън и разпозна силуета на Лора. Минутка по-късно застана до нея.

— Барни, дойде ми… мензисът ми дойде!

— Стига бе! Искаш да кажеш — фалшива тревога?

Тя започна да се смее и да плаче едновременно.

— Да, Ливингстън, да, фалшива тревога. Не е ли чудесно?

Лора обви ръце около него и те се прегърнаха.

— Къстелано, не можеш да си представиш колко се радвам за теб — прошепна той.

— Хей, Барни — отбеляза пламенно тя, — никога няма да забравя това. Мисля, че си най-чудесният човек на света!

6.

Както се очакваше, Лора бе приета в Радклиф, и то на пълна стипендия. Тя ликуваше при възможността да посещава дъщерния колеж на Харвард, тъй като това я поставяше в най-изгодна позиция за щурмуване на последната цитадела — Медицинския институт.

Радостта на Барни бе значително по-сдържана. Бяха го приели в Колумбийския, добре, но със стипендия само за учебните разноски.

— Все пак ще можеш да тренираш, нали? — попита Лора.

— Само ако тренировките са между полунощ и четири сутринта — горчиво отговори той.

Решен да опита всичко от пансионерския живот, Барни си намери работа, от която печелеше достатъчно, за да продължи приноса си към семейния бюджет и да остане в пансиона.

На първи юли той стана помощник-портиер за през нощта във „Версай“ — една от модерните кооперации в най-елегантния квартал на Ню Йорк. Беше изтощително, но доходно — до Деня на труда вече бе спечелил достатъчно, за да си покрие наема през целия първи семестър.

Изведнъж дойде време да се сбогува с Лора — моментът, за който цяло лято избягваше да мисли. Дори когато преди една седмица погледна през прозореца и видя двама здравеняци от железопътните служби да товарят багажа на Лора, не си позволи да се замисли какво предвещаваше това.

В нощта, преди тя да замине, двамата седяха един до друг на стъпалата пред задната врата, загледани в очертанията на отдавна неизползваното баскетболно табло.

— Страх ли те е, Кастелано?

— По-скоро съм вцепенена. Все си мисля, че са ме приели по погрешка и ще се проваля по всички предмети.

— Да — отвърна той. — Познато ми е това чувство.

Отново млъкнаха. После изведнъж Лора прошепна:

— По дяволите!

— Какво има? — попита Барни.

— Страшно ми се иска и ти да си в Бостън.

— На мене пък ми се иска да играя в „Бостън Келтикс“, но трябва да приемем действителността такава, каквато е.

— Не обичам да приемам действителността такава, каквато е.

— Тогава как според тебе ще станеш лекар?

— Не знам — отговори тя искрено. — Наистина не знам.

Всяка година Радклиф Колидж публикуваше брошура, озаглавена „Регистър на първокурсника“. Тя съдържаше имената и снимките на всички новоприети момичета, та те да могат по-лесно да се опознаят.

Но тя бе далеч по-ценен документ за мъжете от Харвард, които я изучаваха както съветниците по конни състезания — списъка на кобилите и ограждаха вероятните победителки.

През 1954 г. снимката на Лора Кастелано беше оградена във всички екземпляри — доказателство за това бяха непрекъснатите вълни от телефонни обаждания до най-новата обитателка на Бригс Хол.

В началото тя бе поласкана. После ѝ беше забавно. Но тъй като минута след минута мъжки гласове с най-различен тембър повтаряха „Вие не ме познавате, но…“ тя най-накрая помоли телефонистката да не я свързва повече. („Ако искаш им кажи, че съм пипнала проказа, на мене хич не ми пука.“)

На другата сутрин се запозна с ръководителката си Джудит Болдуин — жизнена, около четиридесетгодишна асистентка по биология, която се отнесе доста скептично към шансовете на Лора да постъпи в Медицинския институт. Нея самата, призна тя, я отхвърлили само преди дванайсет години.

— Разбира се, не го приех като лична обида — такава беше официалната политика. В Харвард за първи път приеха жени през 1945 г.

— Не са приемали дори по време на войната?

Джудит поклати глава.

— Очевидно все още не са били заслужили одобрението на Харвард. Сега приемат само пет-шест момичета и това за тях е огромно постижение. През 1881 г. група жени от Бостън предложили около един милион долара — представи си колко много е било това тогава — на Харвард, ако се съгласят да обучават по няколко жени всяка година. Оттам казали „не“.

Това не засили кой знае колко увереността на Лора.

Междувременно Джудит добави още един пикантен исторически анекдот.

— Колкото и да е странно, все пак имало една жена по това време в катедрата. Името Фани Фармър говори ли ти нещо?

— Имаш предвид дамата, която написала книга по готварство?

Джудит кимна.

— Може да не ти се вярва, но готварството било задължителен предмет в института по медицина.

— Защо, за Бога?

— Не съм много сигурна — отвърна Джудит. — Но тъй като нямали право да се женят, докато живеели в пансиона на училището, професорите вероятно решили, че е по-добре да ги научат да се изхранват.

— Сякаш са живеели в манастир — отбеляза Лора. — Но във всеки случай все още ми се иска да им покажа на какво съм способна, професор Болдуин. Ще ми помогнете ли?

— Само ако се чувстваш достатъчно силна, за да оживееш след разочарованието, Лора. От мен да знаеш, влудяващо е да видиш как момчето, което е седяло до теб по химия или биология и на което непрекъснато си подсказвала, за да изкара някоя добра оценка, го приемат в института по медицина, а ти въпреки отличната си оценка не можеш да припариш до него. Ако думите ми звучат горчиво, то е, защото така се чувствам.

— Да ме обезкуражиш ли се опитваш? — попита Лора.

— Успях ли? — запита в отговор Джудит.

— Не — отговори твърдо Лора.

— Добре — по-възрастната жена се усмихна. — Сега да изготвим стратегията за битката.

Когато Лора се върна в Бригс Хол, предадоха ѝ купчина телефонни съобщения от непознати ухажори и писмо от Барни.

На Коледа двамата останаха до четири часа сутринта да си говорят, толкова много имаха да наваксват. От ентусиазма, с който Барни говореше за интелектуалните гиганти, Лора стигна до убеждението, че средното ниво на обучението в Колумбия е по-високо, отколкото в Радклиф.

Но едно нещо важеше еднакво и за двете училища. Кандидат-студентите по медицина бяха безскрупулно съревноваващи се зубрачи (повечето от тях момчета), които не можеха да измислят нищо друго, освен да ти развалят експеримента по химия, ако си излязъл до тоалетната.

— Ей ти тебе истинска всеотдайност — изкоментира Барни. — Но знаеш ли, те са хората, които със сигурност ще влязат в Медицинския институт.

— Да — съгласи се Лора. — Бих искала да знам какво, по дяволите, ги тласка натам. Не може да са само парите…

— Не — отвърна Барни, опитвайки се да коментира професионално въпроса. — Струва ми се, че долавям у тях някаква немалка социална несигурност. Те, изглежда, мислят, че бялата престилка е някакъв вид защитно наметало. Или погледни от другата страна — повечето от тия скапаняци могат да хванат гадже само в „плод-зеленчук“. Представи си колко голяма власт е да можеш да кажеш на една жена: „Съблечи си дрехите и ми покажи циците си!“

Лора започна да се смее.

— Не се шегувам, Кастелано — настоя той.

— Знам, ако не се смея, ще се разплача.

На следващия ден те проведоха още една дълга нощ на дискусия. Този път върху тема, която касаеше и двамата — родителите им.

Харълд Ливингстън бе намерил начин да потисне чувството си за вина от това, че не печели пари. Хрумна му идеята да използва придобитите в армията умения, за да превежда класики от литературата на Изтока. Като начало взе „Историята на Генджи“, първия и най-известен японски роман, написан през единайсети век.

Барни се гордееше със смелостта на баща си и убеди Уорън, че заниманията на баща им не бяха само терапия. Беше проверил в книжарницата на колежа и прагматично установи, че трудът на Харълд ще запълни важна празнина на литературните рафтове.

— Това може да го съживи.

Лора, от друга страна, бе всичко друго, само не спокойна. Откакто влезе в къщата, усети, че в семейството им всичко бе започнало да се обърква. Родителите ѝ по отделно се опитаха да спечелят доверието ѝ, сякаш лоялността на Лора щеше да узакони различните пътища, по които бяха поели.

Инес, която ходеше толкова често на църква да изповядва греховете си, че изобщо нямаше време да върши други в промеждутъците, се опита да убеди Лора да дойде с нея.

— Съжалявам, мамо — отвърна тя, — нямам какво да изповядвам.

— Всички сме родени грешници, детето ми.

За миг Лора забрави, че първият човешки грях е неподчинението на Адам. Вместо това се сети за друго провинение на човека след изгонването му от Райската градина, което сякаш повече се отнасяше за нея — белега на Кайн. Та аз ли съм пазителка на сестра си? Знаеше, че поне в очите на майка ѝ беше така.

Не намери спокойствие и в компанията на баща си. Всъщност точно обратното. Когато се прибра късно една вечер, тя чу пиянския му глас от кабинета:

— Venga, Laurita, venga charlar con tu papa.22

Лора неохотно се подчини.

Луис беше по риза, опрял лакти на бюрото, така че да може да достига една полупразна бутилка.

— Пийни едно с мен, Лорита — предложи той завалено и почти неразбираемо.

— Не, благодаря, татко — отвърна тя, опитвайки се да запази самообладание. — Не мислиш ли, че и на теб ти е достатъчно?

— Не, дъще моя — каза той. — Все още усещам болката.

— Какво? Не разбирам.

— Трябва да пия, докато престана да чувствам болката от живота.

— Стига, татко, не го маскирай с философия, ти си просто обикновен стар пияница.

— Не съм толкова стар, Лорита — отвърна баща ѝ, като се хвана само за едно от прилагателните. — Това е най-жалкото. Майка ти се отказа от света, дявола и плътта. Тя отказва да…

— Трябва ли да слушам това? — прекъсна го Лора, която се чувстваше все по-неудобно.

— Не, разбира се, че не. Просто си помислих, че по-добре ще разбереш защо пия, ако знаеш колко ми е труден животът…

Тя не знаеше какво да отговори.

А баща ѝ продължаваше:

— Бутилката поне не ми обръща гръб. Стопля ме, когато ми е студено. Успокоява ме, когато съм уплашен…

Лора не можеше повече да понася разговора. Изправи се.

— Отивам да си легна. Имам да уча утре.

Когато се обърна и се отправи към вратата, Луис извика след нея:

— Лорита, умолявам те, аз съм ти баща…

Тя не спря. Не се обърна. Просто се чувстваше объркана и наранена. И изоставена.

Напълно изоставена.

Естел нямаше как да не забележи, че семейство Кастелано едва се докоснаха до храната, която с толкова старание бе приготвила за коледната трапеза. Инес седеше като статуя, Луис пиеше вино, а Лора непрекъснато поглеждаше часовника си, като броеше не само дните, но и часовете и минутите, които трябваше да изтърпи, преди да избяга в Бостън.

Бремето да поддържа разговора сега бе паднало върху крехките рамене на Харълд Ливингстън.

Той се обърна към Лора усмихнат:

— Барни ми каза, че и двамата имате отличен по органична химия. Ако си запазите оценките, това ще бъде като „Сезам, отвори се“ за института по медицина.

— За Барни може би — отбеляза Лора, — но моята ръководителка казва, че там не гледат благосклонно на жените-лекари. Дори за да те допуснат, на интервю, трябва да бъдеш нещо като първенец в класа, с препоръки от Господ или поне от свети Лука.

С периферното си зрение тя видя как Инес се намръщи на непочтителните ѝ думи.

— Сигурно преувеличаваш, Лора — каза Харълд Ливингстън.

— Добре тогава — отговори Лора, — предизвиквам всички да назоват три прочути жени-лекари от цялата история.

— Флорънс Найтингейл — незабавно се обади Уорън.

— Тя е била сестра, тъпчо! — озъби се Барни.

— Добре — започна Харълд, бавно приемайки предизвикателството. — Тротула, професор но медицина в университета в Салерно през единайсети век. Написала е дори известен учебник по акушерство.

— О, чудесен пример, мистър Ливингстън — усмихна се Лора. Още две.

— Ами, мадам Кюри, разбира се — предложи Харълд.

— Съжалявам, мистър Ливингстън, тя е била само химик и при това никак не ѝ е било леко. Всички ли се предават?

— Да, Лора — отстъпи Харълд, — но тъй като учиш история на науките, би трябвало да можеш да отговориш на собствения си въпрос.

— Добре, от страниците на „Ню Йорк Таймс“ мога да ви кажа за Дороти Ходжкин, доктор по медицина, която е открила витамин Б-12 за лечение на злокачествена анемия. После Хелън Тосиг, завършила Радклиф по някакво съвпадение, макар че не ѝ разрешили да вземе диплома от Харвард, която направила първата успешна операция на сърдечноболно бебе. Вероятно мога да изброя още няколко, но се съмнявам, че ще са повече от десетина, което е нищо в сравнение с АМА23.

В този момент Луис наруши мълчанието си и додаде:

— Ти ще промениш всичко това, Лорита. Ти ще станеш велика лекарка.

При обикновени обстоятелства Лора щеше да се почувства поласкана от този неочакван бащински оптимизъм.

Но в този момент Луис беше мъртвопиян.

По-късно, когато двамата останаха сами, Лора каза сериозно на Барни:

— Няма да се връщам вкъщи за Великден.

— Ей, това не е хубаво. Защо?

— Честно казано, мисля, че Тайната вечеря вече се състоя.

Дойде лятото, а Барни още работеше нощни смени на „Парк авеню“. Потеше се в портиерската си униформа и се насилваше да учи във всяка свободна минута.

След като завърши първата година със средна оценка почти отличен, не искаше да си подлее сам вода пред прага на Медицинския институт, като рискува да получи лоша оценка по физика. Затова реши да се хване с този задължителен предмет през лятната сесия в Лонг Айлънд Юнивърсити, където съревнованието между кандидат-медиците бе малко по-леко.

Този номер не беше тайна за бъдещите лекари. Лора също бе предпочела да си вземе физиката през лятото, само че в Харвард. В писмо до родителите си обясни, че не може да понесе още едно задушно и мъчително лято сред топящия се асфалт на Ню Йорк. Не хранеше илюзии, че те няма да се досетят за истинската причина.

Но както скоро разбра, единствената прилика между Харвард и летния курс на Харвард бе съвпадението на имената. Защото през юли и август дворът се превръщаше в нещо като провинциален клуб, където каймакът на отбраното дамско общество от източните щати се тълпеше с наивната надежда да си „хване“ харвардски съпруг. Носеха се най-късите панталонки и най-прилепналите фланелки.

Докато се разхождаше на другия ден из двора на училището, Барни се загледа в няколко минаващи студентки и осъзна, че по отношение на секса бе започнал да изостава. Уорън наскоро бе заявил, че стигнал почти до същността на нещата с едно момиче от Ийстърн Паркуей. Беше немислимо малкият му брат да го направи преди него!

И така, изпълнен с похотливи намерения, Барни реши да пробва според него най-обещаващия ловен терен — „Съвременна драма“.

Инстинктът му се оказа правилен — беше претъпкано с бъдещи актриси в съотношение поне три момичета на едно момче. Още повече той скоро разбра, че Колумбийският за тях е като вълшебна дума. До момента две на нула.

Първото му успешно прелъстяване се дължеше по-скоро на доста неромантичната инициатива на мис Рошел Пърски, която, докато двамата се целуваха страстно във всекидневната на родителите ѝ, нежно прошепна:

— Е, ще го направиш ли, или не?

Той го направи.

Двамата го направиха.

Естествено, той не можа да скрие гордостта си. В своето следващо писмо до Лора пусна няколко явни намека без, разбира се, да изпада в големи подробности. Не само от кавалерство, а просто за да изглеждат по-големи собствените му заслуги в начинанието. (Подписа се само „Недевствено твой“.)

Барни и Лора се видяха чак, когато тя дойде през един августовски уикенд на кратко и неохотно посещение в къщата в Неионсет, за която двете семейства в плен на романтичен подтик бяха издействали разрешение за закупуване.

Уорън, на когото предстоеше да започне последната си година в „Мидууд“, отсъстваше — все още работеше като помощник-келнер в известния курорт Гринууд Манър. Той писа на родителите си, като приложи писмо за Барни — най-големи бакшиши вземали онези келнери, които ще стават лекари. Професията, която той бе избрал — право — се класираше едва на второ място.

След вечеря Лора и Барни се разходиха по плажа под късно залязващото слънце.

— Как са вашите? — попита той.

— Няма да остана толкова дълго, че да разбера — отвърна тя. — В понеделник сутринта ще взема влака за Бостън.

— Но до започване на училище остава месец и половина.

— Да, обаче един приятел ме покани в крайморската вила на родителите си.

— Сериозно ли е, или отиваш само заради пейзажа? — попита той.

Тя вдигна рамене.

Барни не знаеше дали иска да избегне отговора, или наистина не е сигурна.

— Кой все пак е избраникът?

— Казва се Палмър Талбот.

— Звучи като спортна кола — отбеляза Барни. — Заслужава ли си?

— Стига, Ливингстън! Като ме гледаш така, мислиш ли, че ще изляза с някого, ако не си заслужава?

Той я погледна закачливо усмихнат и отговори:

— Вероятно. Искам да кажа, че вече имаш горчив опит.

— Може би той е различен.

— Ами да, нали има две фамилни имена.

На връщане Лора се вгледа внимателно в Барни и за първи път забеляза умората, изписана на лицето му.

— Тия нощни смени скоро ще те закопаят, Барн. Не можеш ли да си намериш друга работа?

— Не, Кастелано, тази ми харесва. Имам много свободно време да уча. Освен това се издигам. До година ще бъда главен портиер.

— Все пак смятам, че е убийствено — настоя тя.

— Виж какво, още не си лекар.

— Да, но както я караш, опитният ми труп в Харвард може да се окажеш ти.

1955-а година наивно ще се смята за годината, в която американците два пъти излязоха да танцуват на улиците от радост. Веднъж по повод на небивало в историята на Бруклин събитие — „Доджърс“ победиха „Ню Йорк Янкис“ и се класираха за финалните игри.

И втори път, когато в страната избухна всеобща радостна експлозия след съобщението от дванайсети април, в което се цитираха резултатите от пространното изследване на Джонас Салк за ваксина, изпробвана върху ученици от Питсбърг. С две думи, тя действаше. Науката бе победила детския паралич!

Цялата страна полудя и по думите на един наблюдател „заби с камбани, наду клаксоните, запищя със свирки, загърмя с ракети, застопори светофарите на червено за кратки приветствени периоди, напусна работа по обед, затвори училищата, а в някои свика френетични събрания, завдига тостове, запрегръща децата, отиде на църква, взе да се усмихва на непознати, прости на враговете си“.

Вече нямаше да има трагедии като тази на Изобел Кастелано. Бог да благослови д-р Салк!

Само да я бе открил по-рано.

7.

Беше неделя сутрин, Денят на труда. Уорън поглъщаше желирана поничка и спортната страница на Таймс. Баща му безцелно прелистваше подлистника с новоиздадените книги. Изглеждаше по-блед, трепереше повече от обикновено и пушеше вече трета цигара за деня.

— Още кафе, скъпи? — запита настоятелно Естел.

— Не, благодаря. Малко ми е задушно. Мисля да ида в градината да глътна малко свеж въздух.

— Добре. Ще дойда с теб — каза тя.

Харълд сграбчи бастуна си и с мъка се изправи на крака — винаги упорито отказваше да му помагат.

Уорън беше стигнал до „Новините през седмицата“, когато чу гласа на майка си, която панически крещеше от градината:

— Помощ, помощ, моля ви, помогнете!

За миг той се озова на задната врата и видя баща си прострян на земята. Уорън се втурна натам.

— Какво стана, мамо?

— Стояхме тук и си говорехме — изхълца Естел — и изведнъж той падна. Мисля, че е в безсъзнание, не знам, не знам.

Уорън коленичи и погледна баща си, чиито очи бяха затворени, а лицето — пепелявобледо. Той сграбчи Харълд за рамото и извика сякаш да го събуди: „Татко, татко.“ Нямаше отговор. Сложи ръка под ноздрите на баща си, но не можеше да прецени дали диша. Може би дишаше. Но не беше сигурен. После наведе ухо към гърдите на Харълд.

— Всичко е наред, мамо, всичко е наред. Чувам сърцето му. Но бие много ускорено. По-добре да извикам д-р Кастелано.

Тя кимна, онемяла от страх. Когато Уорън изтича навън, Естел коленичи и постави главата на своя съпруг в скута си.

Колата на Луис не беше пред къщата. Уорън изкачи стълбите наведнъж, натисна звънеца и застана задъхан пред вратата. Отвори му Инес.

— На татко му е лошо, май припадна. Къде е д-р Кастелано?

— О, Maria Santisima24, току-що отиде при някакви пациенти. Не знам кога ще се върне. Слушай, има един д-р Фриман — живее наблизо, на „Парк Плейс“ — каза тя, като посочи наляво.

— Добре, добре. На кой номер?

Тя поклати глава.

— Не знам, но е единствената жилищна кооперация там. Името му го пише отвън на месингово letrero25 до входната врата. Повикай го. Аз ще ида при Естел да видя дали мога да помогна.

След по-малко от две минути Уорън, останал без дъх, стигна до „Парк Плейс“ 135 и натисна звънеца на Оскар Фриман, доктор по медицина. Няколко секунди по-късно по домофона прозвуча мъжки глас.

— Говори д-р Фриман. Мога ли да ви помогна?

— Баща ми припадна, докторе. Просто лежи на земята. Бихте ли дошли бързо, моля?

— В безсъзнание ли е?

— Да, да — почти изкрещя от вълнение Уорън. — Бихте ли побързали, моля?

Последва кратко мълчание.

След това безтелесният глас на лекаря произнесе равнодушно:

— Съжалявам, синко, по-добре извикай линейка. Не мога да се забърквам в такива неща — професионални причини.

Чу се изщракване. За момент Уорън не помръдна, объркан и изоставен. Не бе допускал, че докторът може да не дойде. „О, Божичко, ами сега какво да правя?“

Тласкан от страх, той се втурна обратно към къщи.

Сцената в градината беше всъщност непроменена. Като се изключи одеялото, което Инес бе донесла, за да покрият треперещия Харълд.

— Къде е докторът? — попита Естел.

— Не ще да дойде — ядосано отвърна Уорън. — Някой обади ли се в болницата?

— Да — каза Инес, — отговориха, че ще пристигнат, колкото е възможно по-бързо.

Линейката дойде след двайсет и седем минути. Закараха Харълд Ливингстън в болницата „Кингс Каунти“, където го обявиха за мъртъв.

Барни работеше във „Версай“, когато Уорън му се обади. Изтича на улицата, махна на едно такси и скочи в него.

— За пръв път ми се случва — пошегува се шофьорът — да видя портиер, който си взима такси.

— Спести си шегите — тросна се Барни, — само ме закарай в болница „Кингс Каунти“, колкото можеш по-бързо.

Коридорът беше слабо осветен и миришеше на препарат за дезинфекция. В другия край той видя Инес да успокоява майка му, която плачеше, и чу Луис да крещи:

— Mierda!26 Каква простотия, пълна идиотщина! Изобщо не е трябвало да го оставиш да се измъкне!

Когато се приближи, Барни видя, че испанецът се кара на брат му, който беше изпаднал едва ли не в шок.

— Кълна се, д-р Кастелано — едва чуто повтаряше Уорън, — казах му, че въпросът е на живот и смърт.

Щом видя по-големия си син, Естел се изправи и извика:

— Барни, Барни — и се спусна да го прегърне.

Докато той държеше в ръце измъчената си майка и се опитваше да я утеши, светът сякаш престана да съществува.

След известно време Естел промърмори:

— Искам още веднъж да го видя. Ще дойдеш ли с мен, Барни?

По-големият ѝ син кимна.

Погледна към брат си и усети безпокойството му.

— Уорън, остани тук с Кастеланови и почакай да се върнем.

Останал насаме с Луис, докато вървяха към паркинга на болницата, Барни най-накрая успя да попита:

— За какво бяхте толкова ядосан, д-р Кастелано?

Луис разказа събитията от сутринта, като употреби много възклицания и псувни.

Барни бе озадачен.

— Как може един лекар да не си помръдне задника и да остави баща ми да умре?

Със стиснати зъби Луис отвърна:

— Мръсният копелдак се е страхувал от следствие.

— Не разбирам. Какво следствие?

— В тая голяма страна, момчето ми, има много лекари, които няма да се отзоват при такъв спешен случай. Защото, ако пациентът умре, семейството може да го съди за небрежност.

— Лекарят не е ли длъжен да помогне?

— Само морално — тихо, но гневно отговори Луис. — Не по закон. Никъде не се казва, че лекарят е абсолютно задължен да се отзове, когато го повикат.

— Мислиш ли, че щеше да бъде по-различно? — попита Барни.

Луис вдигна рамене.

— Никога няма да разберем. Причината за смъртта на баща ти е инфаркт на миокарда. Времето е от съществено значение, когато става дума за сърцето. Фриман е можел да инжектира лигнокаин и поне да започне да го връща в съзнание.

Барни побесня.

— Ще го убия, ще го убия с голи ръце.

Луис го стисна здраво за рамото.

— Calma, calmate, hijo27. Няма смисъл. Трябва да приемеш, че е мъртъв. Запази спокойствие заради майка си. Запомни, сега ти си мъжът в семейството.

Беше почти полунощ, когато се прибраха. Лора беше пристигнала от Бостън преди минути.

— Аз… ъъ… направих малко кафе и сандвичи — каза тя нерешително. — Ако някой е гладен…

Мъката на тримата Ливингстънов бе осезаема и все пак тя долови, че при Барни чувството е някак по-дълбоко и по-различно.

Луис и Инес отведоха Естел горе — той, за да ѝ даде приспивателно, а тя, за да ѝ помогне да си легне. Уорън си взе сандвич и ябълка и се отправи към своята стая, за да се уедини с мъката си.

Барни и Лора останаха сами в кухнята.

— Хей, Барн, кажи си каквото ти тежи — каза тя нежно. — Знам, че страдаш, и ако поговорим, ще ти олекне.

Той наведе глава.

Тя отиде до него, коленичи и докосна ръката му.

— Кажи нещо, Барн.

Накрая той даде израз на чувствата си.

— Не мога да повярвам, че един лекар го е оставил да умре.

— Барни, сега това не е важно.

— Ами тогава какво, по дяволите, е важно?

Тя сложи ръка на бузата му, а той я сграбчи като удавник сламка.

И се остави да заплаче.

През следващите дни Естел Ливингстън беше неутешима. Барни остана вкъщи, като прескачаше до Манхатън само за някои часове или за нощната смяна във „Версай“.

За погребението на Харълд бяха предвидени най-тесен кръг роднини, но церемонията се увеличи с дузина преподаватели от Еразмус Хол, които си спомняха за него с добри чувства, и дори с няколко бивши негови ученици, прочели за смъртта му в „Бруклин Игъл“.

Една вечер, две седмици по-късно Естел и двамата ѝ синове седнаха около кухненската маса да поговорят за бъдещето.

— Няма страшно, ще се оправим — каза им тя. — Харълд беше предвидлив човек. Притежаваме къщата изцяло. В завещанието се казва двамата синове да си поделят книгите му. Не е уточнил нищо повече. Знаеше, че ще бъдете честни един към друг.

— Не мога да взема нито една негова книга — промърмори Барни.

Уорън кимна.

— И аз. Нали разбираш, искам всичко да остане както си е.

Естел разбра. Имаха нужда от време — и тримата.

— Той се е погрижил за нас — продължи тя. — Застраховката от учителската федерация е петнайсет хиляди долара, а от армията — десет хиляди. Това означава, че в действителност няма да имаме финансови затруднения.

Двамата братя кимнаха.

— Дълго мислих какво да правя с тези пари — продължи тя. — Барни, искам да престанеш да се изтощаваш до смърт от работа. За времето, което ти остава в „Колумбия“, ще ти плащам всичките разходи, за да можеш само да учиш.

Барни вдигна ръка да възрази, но тя го възпря.

— Моля те — настоя Естел и изрече думите, които щяха да спрат всякакво разискване. — Така искаше баща ти. Не мисли, че не сме говорили за това.

— Ще внеса същата сума в банката на твое име — каза тя на Уорън. — За да можеш да учиш право, където пожелаеш.

— Но, мамо — каза Уорън тихо, — какво ще остане за теб?

— Ще се справя. Щом завършиш колежа, ще обявя къщата за продан…

По несъзнателен рефлекс братята извикаха в един глас:

— Не!

— Бъдете реалисти, момчета, някой от вас има ли намерение да практикува в Бруклин? — запита тя. — Освен това леля Сийл от години ни изпраща рекламни брошури от Флорида и честно казано, откакто успя да убеди баба ви да се премести там, аз си мислех колко хубаво би било да прекарваме зимите без галоши и чадъри. Знам какво означава това за вас — продължи Естел. — От всеки ъгъл никнат спомени. Но моля ви, повярвайте ми, можем да продадем къщата и да запазим спомените. Те винаги ще ни принадлежат.

— Май си права, мамо — отрони Барни с въздишка на примирение.

Нямаше какво повече да се каже.

В началото Барни не можа напълно да осъзнае, че за първи път в живота си може да прави каквото иска в свободното си време.

Следващото лято, когато Естел отиде да търси апартамент в Маями, братята Ливингстън се записаха на екскурзия с автобус из страната — минаваше се през Големия каньон, парка Йелоустоун, калифорнийските секвоени гори и се завършваше с три дни в Холивуд.

За първи път те общуваха като големи хора. Разказваха си кой за какво мечтае, за идеалната жена, която всеки искаше да срещне.

— Ще ми бъде мъчно — каза полугласно Уорън.

— Какво искаш да кажеш, Уор?

— Искам да кажа, че татко няма да присъства на сватбите ни. Знаеш ли, просто не мога да свикна.

— И аз.

Досега бяха само братя. Но това лято те станаха приятели.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Младоликият Кен Касиди, който отскоро бе повишен в ранг треньор на университетския баскетболен отбор, се слиса съвсем истински, когато видя един призрак от миналото сред непознатите лица на кандидатите за отбора.

— Тук съм за каквото и всички останали, мистър Касиди, сър — каза Барни Ливингстън с обезоръжаваща любезност.

— Откажи се, не ми губи времето.

— Това е Америка, сър. Нали всички са поставени на равна нога?

— Добре — въздъхна той. — Възползвай се от конституционните си права. Излез да стреляш с топката, за да те изстрелям пък аз след това.

В първоначалния рунд Барни беше единственият, който вкара кош.

А по време на играта беше направо неудържим.

Накрая така разпердушини новаците, че дори излъскано-сдържаният треньор се усмихна.

„Какво пък, дявол да го вземе“, помисли си Касиди, ще взема този клоун като петнайсети човек. Поне по време на тренировка ще дава хъс на другите.

Сега, когато се чувстваше богат, Барни се обаждаше на Лора поне една вечер в седмицата.

Тя с нетърпение очакваше месец февруари, когато отборът на Колумбия щеше да дойде в Кеймбридж, за да играе срещу отбора на Харвард.

— Кастелано — предупреди я той, — твоите харвардски сладури ще видят най-гадния баскетболист, който някога се е раждал.

По време на дългото пътуване с автобус от Морнингсайд Хайтс, докато другите от отбора спяха, Барни беше свеж и буден, готов да покаже на всички на какво е способен.

Момчетата от отбора обядваха рано в „Харвард Варсити Клъб“. Оставаше им да убият още четири часа до началото на играта. Но Барни имаше други планове за този промеждутък. Той тръгна колкото можеше по-бързо по ледените улици на Кеймбридж към метростанцията на „Харвард Скуеър“, където хвана влака за „Парк Стрийт“, после хвана трамвай, който го отведе на две спирки от Харвардския медицински институт.

Пристигна с петнайсет минути по-рано пред облицованата с дървена ламперия канцелария на д-р Стантън Уелес, директор на приемната комисия.

Легендата разказва, че в Харвардския медицински институт приемат не само най-добрите, но и най-безстрашните — Барни знаеше това и използва времето да се съсредоточи върху отговорите, които беше подготвил на неизбежния въпрос:

— Защо искате да станете лекар, мистър Ливингстън?

(А) Защото искам да успокоявам и да лекувам страданието по света. Не, прекалено очевидно.

или може би

(Б) Защото вашата изключителна изследователска апаратура ще ми позволи да открия нови лекарства, да прекрача нови граници. Като Джонас Салк, който сложи край на трагедии като тази с Изобел. Не, прекалено претенциозно.

или вероятно

(В) Защото означава гарантирано социално положение. Вярно, но никой няма да го приеме.

или дори

(Г) Защото искам да печеля много нари. (Може да се възприеме добре заради искреността, но може да го отхвърлят поради глупост.)

или по-добре

(Д) Защото винаги съм уважавал Луис Кастелано и искам да бъда като него.

и

(Е) Защото един бездушен лекар причини смъртта на баща ми и искам да разоблича всички негодници като него.

Отговори (Д) и (Е) поне имаха предимството, че са напълно искрени. И все пак дали бяха достатъчно добри?

Преди да може да помисли още малко по въпроса, нечий глас извика:

— Мистър Ливингстън?

Той вдигна поглед. Пред него стоеше висок и строен човек, изискано облечен в скъп костюм. Барни скочи на крака.

— Да, сър — каза той, като за малко щеше да отдаде чест.

— Аз съм д-р Уелес. Благодаря ви, че си направихте труд да дойдете. Ще влезем ли в канцеларията ми?

Барни влезе в стая, украсена с луксозни свидетелства за почит и слава. Освен дипломи имаше членски книжки за най-различни видове дружества (национални, международни, кралски и т.н.). Да не говорим за писмата, подписани, както изглеждаше, от всички президенти на Щатите след Джордж Вашингтон.

Директорът се разположи зад огромното махагоново бюро, а Барни седна с изправен гръб на традиционен харвардски стол (колониален стил — светлокафяви дървени облегалки за ръцете, основната част боядисана в черно, със златна емблема на училището).

Настъпи сравнително дълго мълчание. Барни се наведе напред с ръце върху коленете, сякаш бе готов всеки момент да скочи, за да хване някоя топка.

Накрая Уелес отвори уста и попита:

— Мислите ли, че вашият отбор има шанс довечера?

Барни се стъписа. Какъв ли номер се опитваше да му извърти тоя? Как се очаква от него да отговори? Любезно да обясни, че се надява да направят Харвард на пух и прах? Или да попита как може да седят и да си говорят за баскетбол, когато на света има толкова много болести и страдания? Той отхвърли всички тези варианти.

— Така смятам, сър — отговори учтиво.

Но следващият въпрос беше също удар под пояса.

— А готов ли сте да се обзаложите?

Барни не можа да измисли нищо сериозно. Затова отвърна:

— Всъщност не — представете си как ще изглеждам, ако ви пъхна десет долара в ръката! Ще изглежда като подкуп.

Уелес се засмя.

— Съвършено вярно. Не се бях сетил за това. Кажете ми… — той млъкна за малко и попита: — Какво ви тласна към баскетбола?

Барни вече мислеше, че Уелес не гледа на него като на сериозен кандидат.

— Това, че в Бруклин няма терени за поло, сър.

Директорът леко се усмихна.

— Хм. И за това не се бях сетил — после стана, подаде ръка и каза чистосърдечно: — Приятно ми беше да се запозная с вас, Ливингстън.

— Но, сър, няма ли да ме попитате защо искам да стана лекар?

— Мисля, че съвсем ясно си го изразил в есето си. Намирам го за много вълнуващо. Сигурно ще ти е приятно да научиш, че ние, неколцина от Харвард, се опитваме да прекараме през министерството закона за първата помощ. Та лекарите да не се страхуват да посещават изпаднали в безсъзнание пациенти, както е станало с баща ти. Съжалявам, че ще пропусна мача довечера, но имам официална вечеря с японци. Сигурен съм, че догодина ще се виждаме често.

Без да обръща внимание на заледените места по тротоара, Барни се пързаляше като дете по улицата към трамвая.

Публиката в спортната зала беше малобройна. Колумбия не беше голяма сензация. Когато излезе гостуващият отбор, аплодисментите бяха слаби. И само един човек беше достатъчно въодушевен да извика окуражително:

— Давай, Ливингстън!

Барни се усмихна и дриблирайки с едната ръка, помаха с другата.

Добрата Кастелано, единственият член на клуба на моите почитатели. Всъщност ревностните му поддръжници бяха двама — мъжът, който седеше до нея, също ръкопляскаше от все сърце. Без съмнение точно този широкоплещест мъж с елегантен костюм е нежният и храбър рицар с двете фамилии Палмър Талбот. Господи, изглежда по-излъскан и от Кен Касиди, нашия съвършен американски треньор.

Около три минути след началото на мача Колумбия направи първата си смяна — Барни влезе в игра. Лора отново се провикна. Решен да ѝ покаже всичко, което е научил, откакто го е виждала да играе за последен път, той наистина прекали. Трябваше да плати за ентусиазма си — към края на първите петнайсет минути вече бе направил пет лични нарушения. Треньорът Касиди беше бесен.

— Да не си бизон бе, Ливингстън? Какво, по дяволите, стана с финеса ти?

— Май съм го оставил в Ню Йорк. Съжалявам.

През цялата втора половина на гейма той остана на пейката с наведена глава, като се стараеше да не поглежда към Лора.

След мача (който Харвард спечелиха с лекота) Лора изтича през игрището да прегърне Барни. И да му представи Палмър.

— Приятно ми е най-после да се запозная с теб — каза красивият (и по-висок) харвардски възпитаник. — Лора винаги говори с толкова обич за теб.

— О — отвърна Барни, като се стараеше да не се показва толкова несигурен, колкото се чувстваше, — колко жалко, че ме хващаш в лош ден.

— Хайде стига — успокои го Лора, — някои от наказанията могат да се оспорят. Мисля, че съдиите бяха пристрастни.

— Моля те, Кастелано — отговори Барни, — не ми се смей. Играх така, все едно че ръцете ми са от кашкавал.

— Като си говорим за кашкавал, надявам се, че ще дойдеш да вечеряме заедно — сърдечно предложи Палмър.

По дяволите, помисли си Барни, очаквах да остана насаме с Лора, за да ѝ разкажа за днешния следобед.

— Да, да, разбира се.

Отидоха в „Анри Катр“, изискано малко бистро на втория етаж на една дървена къща, разположена на тясна улица близо до „Бойлстън стрийт“.

— Предположихме, че ще си уморен след мача, така че избрахме най-близкото заведение — обясни Палмър, докато излизаха от салона. — Тук сервират сравнително добра храна.

Барни се чувстваше несигурен и не можеше да реши дали онзи му говори отвисоко, или просто е физически по-висок.

Седнаха и заговориха на общи теми, без да могат обаче да намерят обща почва.

Оказа се, че Палмър е завършил предишната година — с отличен по история на изкуството, както спомена Лора, макар че сдържаният ѝ любим свенливо мълчеше. Оказа се също, че бил във втората осморка на екипа. Сега учел първа година в бизнес училището (с основен предмет пари и капитали?)

Изглеждаше искрено заинтригуван от темата, която Барни бе избрал за есето си: „Образът на лекаря в английската литература“.

— От сърце се надявам, че ще цитираш прекрасните редове на Матю Арнълдс за желанието да избегне лекаря, който само „говори и умува“ и идва при болния, за да „назовава, вместо да лекува“ — или как беше там.

Да, Палмър, помисли си Барни, точно това са думите на поета. Всъщност трябваше да се съгласи, че този Палмър Талбот наистина е впечатляващ. Дори би могъл да каже, че е симпатяга.

— Между другото, Барн — попита Лора, — как ти мина интервюто?

— Добре.

— Само добре?

Барни изгаряше от желание да ѝ каже всичко, само че не пред публика. Затова вдигна рамене и каза:

— Нека кажем просто, че не беше толкова лошо, колкото в кошмарите ми, така че не се тревожи.

— Не мога да се сдържам, Барн. Направо ми се смразява кръвта във вените. Та те приемат само пет-шест момичета на година.

Палмър се намеси с един интересен факт, макар че той едва ли се отнасяше до темата.

— В Русия повечето лекари са жени.

— Да не би да ми предлагаш да кандидатствам в Московския университет? — иронизира го Лора.

— Съвсем не — запротестира Палмър. — Не искам дори да напускаш Бостън.

В единайсет и половина те стояха пред салона, където останалите момчета от отбора на Колумбия вече се бяха качили в автобуса, готови за дългото пътуване обратно до Ню Йорк.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш за през нощта? — приятелски попита Палмър. — Ще се радвам да те настаня в пансиона на училището.

— Не, не, благодаря, имам много да уча.

— Длъжен съм да кажа, че вие, бруклинци, определено сте амбициозни.

— Ами то си върви с територията — доколкото можеше, нехайно отговори Барни. Стисна ръката на Палмър, целуна Лора за лека нощ и се обърна, готов да посрещне подигравките на съотборниците си за смехотворната му игра тази вечер.

Оценките на Лора бяха високи. Препоръките ѝ бяха написани с искрен ентусиазъм и тя знаеше, че ще стигне до интервюто. Но в нейния случай нямаше да са достатъчни две преценки (както за мъжете кандидати), а три. Още веднъж възропта срещу неравно поставянето.

Първата ѝ среща беше с Джеймс Л. Шей, доктор по медицина, известен интернист, в канцеларията му в Бийкън Хил, където имаше огромен прозорец с изглед към плавателните лодки на река Чарлс.

— Вие сте много красиво момиче, мис Кастелано — отбеляза той, надничайки над половинките си очила.

— Благодаря — отвърна тя. (Какво друго да каже — И вие не изглеждате зле, докторе?)

— Момиче като вас би трябвало да се ожени и да си има много дечица, не мислите ли?

— С всичкото ми уважение, сър, не мисля, че медицината и майчинството се изключват взаимно.

— Но напротив, мило момиче. Повярвайте ми, точно така е. Невъзможно е една жена да преследва пълноценна и плодотворна кариера, без да нанесе непоправими вреди във възпитанието на децата си. Е, вие не бихте искали да направите такова нещо, нали?

Лора все още не беше сигурна дали той говори сериозно, или я изпитва.

— Разбирам ви чудесно, сър…

— Добре, добре…

— И затова никога няма да се омъжа, а ще посветя живота си на медицината.

Д-р Шей надникна иззад очилата си.

— Разбира се, не говорите сериозно, мис Кастелано?

Ето това беше капанът. Но само след по-малко от секунда тя отговори:

— Мислех, че вие не говорите сериозно, д-р Шей.

Интервюиращият нямаше с какво да отговори на удара. Порови известно време някакви книжа, после стана леко усмихнат и каза:

— Благодаря ви, че се отбихте при мен, мис Кастелано.

Лора напусна канцеларията му уверена, че е спечелила първия рунд, но се боеше, че е загубила неговия глас в медицинската комисия.

В малко преградено отделение в една от лабораториите на „643“ (така живущите наричаха сграда Д на „Хънтингтън авеню“ 643) се проведе второто интервю, този път с Луиз Хофман — доктор по философия, биохимик, около трийсет и пет годишна, която предпочете да поучава, вместо да задава въпроси.

— Ще бъда пределно откровена, Лора — започна тя. — И аз завърших колежа с желанието да стана лекар и ме приеха в Харвардския медицински институт, така че въпросът не е в това, дали гроздето е кисело. Но животът на жената лекар в болнични условия е ежедневно унижение. Някои мъже просто отказват да се съгласят с правото ни да бъдем там. Виж, ти си умна. Защо не се захванеш с научноизследователска работа — поне няма да те третират като парцал?

— Но аз искам да променя това или поне да се опитам — възрази Лора. — Ако всички бягаме от практическата медицина, защото ни е трудно, винаги ще си останем парцали.

Д-р Хофман се усмихна.

— Доста смело момиче си ти, Лора. Мисля, че от теб ще излезе чудесна лекарка. Но само — тя млъкна драматично и продължи — ако оцелееш в медицинския институт.

Две минаха. Още едно. Лора знаеше, че последното стъпало — психологическата проверка — ще бъде решаващо.

Д-р Пол Гарднър приемаше пациентите си в модерна тухлена постройка към дома му в Честнът Хил. Лора пристигна точно в шест и четиридесет и десет минути по-късно докторът я повика в кабинета си. Когато видя кушетката, тя си помисли, че може да я накарат да легне на нея. Но д-р Гарднър ѝ посочи един стол. След минутка той бе отново зад бюрото си с отворен пред себе си тефтер.

— И така?

— Не ви разбрах, докторе?

— И така, вие искате да станете лекар, мис Кастелано?

— Да, сър.

— Някаква по-специална причина?

Поне при този всичко бе по-нормално.

— Ами като начало баща ми е лекар…

— А, и вие искате да съперничите на баща си?

— Не, съвсем не. Аз го харесвам. Възхищавам му се.

— Значи искате да се занимавате с медицина само за да го привлечете, така да се каже, на своя страна?

— Извинете?

— Майка ви, предполагам, не е лекар. И следователно, когато станете лекар, ще заемете нейното място на главна жена в семейството?

— О, моля ви… — възрази Лора раздразнено, — това са такива… глупости.

— Можеш и „тъпотии“ да кажеш, Лора. Тук си свободна да говориш каквото искаш.

— Наистина ли?

— Да, да, разбира се.

— Ами добре тогава, докторе, съвсем честно, мисля, че всички тези въпроси са абсолютна тъпотия.

Всъщност Гарднър изглеждаше доволен от това.

— Продължавайте, продължавайте.

Лора вече не се чувстваше длъжна да спазва мярката.

— Вижте, докторе, ако си бяхте направили труда да прочетете писменото ми изложение, щяхте да разберете, че сестра ми умря от паралич, когато бях на девет години. И щом ще ровите в подсъзнанието ми за някакви дълбоки мотиви, защо не кажете нещо за вината на оцелелия? За идеята, че единственият начин, по който мога да си заслужа съществуването, е да се опитам да попреча на това други деца да губят братчетата и сестричетата си? — тя понижи глас и без да се извини, каза: — Как ви се струва това?

Гарднър я погледна право в очите (за пръв път от самото начало) и отговори:

— Мисля, че сте много проницателна, мис Кастелано. Искрено се надявам, че ще се насочите към психологията като специалност.

Беше удивителна година. Защото през 1957 г. руснаците изпратиха спътник в Космоса. И за радост на Луис Кастелано, Кастро и Че Гевара (доктор по медицина и герой) бяха започнали своята революция, макар и все още от планината Сиера Маестра в Куба.

Това бе също и годината, когато „Доджърс“ изоставиха Бруклин заради по-зеления торф в Лос Анжелос. (О, коварство! Дори спортните игрища ридаеха!)

На петнайсети април в двете срещуположни къщи на улица „Линкълн плейс“ в Бруклин бяха доставени две телеграми, съобщаващи за приемането на двама души в Медицинския институт на Харвард.

Настъпи краят на детството.