Летният рицар

Глава 16

Да те държат за врата, боли. Повярвайте ми. Вдигнах ръце в опит да покажа, че се подчинявам, и казах:

– Били, махни се от него.

Били се отдръпна от бледокосия млад мъж, когото беше съборил на земята. Фикс проскимтя и бързо се изниза по задник, оттласквайки се с ръце. Взетият му под наем кафяв костюм беше изцапан и разпран, а жълтата му найлонова вратовръзка висеше от яката, закопчана само с едната си щипка. Той се облегна с гръб на стената на алеята, ококорил ужасено очи под бялата си, наподобяваща глухарче коса.

Очите на Били прескачаха от моята нападателка към Фикс и обратно. Погледът му се спря за миг върху нея и той стисна решително зъби.

– Хари? Искаш ли да я разкарам?

– Чакай малко – успях да промълвя. – Добре, извиках го. Сега ме пусни.

Хватката на врата ми се отпусна и когато краката ми отново се озоваха на земята, аз отстъпих към Били, обръщайки се с лице към жената, която ме беше държала.

Както бях очаквал, това беше високата мускулеста жена от погребалната агенция; сплесканата й зелена коса падаше над очите и едната й буза. Тя скръсти ръце и пристъпи от крак на крак.

– Фикс? Добре ли си?

Дребничкият мъж изпъшка:

– Устната ми е разцепена. Не е чак толкова зле.

Жената кимна и ме погледна отново.

– Добре – казах аз. – Кои сте вие, по дяволите?

– Казвам се Мерил – отвърна тя. Гласът й беше изненадващо тих, в пълен контраст с телосложението й. – Искам да ви се извиня, господин Дрезден. Заради това, че ви ударих и ви хвърлих в контейнера.

Повдигнах вежди.

– Сигурна ли си, че си намерила правилния човек, Мерил? На мен никой никога не ми се извинява за нищо.

Тя отметна коса с едната си ръка. Кичурите отново паднаха пред лицето й.

– Съжалявам. Бях се уплашила и действах, без да мисля.

Двамата с Били се спогледахме.

– Ами добре. Сигурен съм, че промъкването в тъмна уличка и нападането в гръб не е обичайният ти начин на извинение. Но аз не съм чел онази книга за Марс и Венера, така че кой знае.

Устните й потрепнаха и тя леко се отпусна.

– Не знаех къде другаде да ви намеря, затова просто изчаках до колата ви.

– Добре. – Вратът ми все още пулсираше на местата, където пръстите й се бяха впили в плътта ми. Обзалагам се, че утре там щеше да има красиви синини. Кимнах и се обърнах. – Извинението е прието. Сега, ако ме извините, имам да свърша някои неща.

– Почакайте, моля ви.

В гласа й се промъкваше паника.

Спрях се и отново се извърнах към нея.

– Трябва да поговоря с вас. Само за минутка. – Тя си пое дълбоко дъх. – Имам нужда от помощта ви.

Естествено, че имаше.

– Много е важно.

Естествено, че беше.

Главата ми отново запулсира.

– Виж какво, Мерил, и без това чинията ми вече е пълна.

– Знам – отвърна тя. – Разследвате смъртта на Рон. Мисля, че мога да ви помогна.

Свих устни.

– Бяхте ли близки с Руел?

Тя кимна.

– Аз. Фикс. Ейс. И Лили.

Спомних си снимката на Руел и четиримата младежи.

– Зеленокосото момиче? Много сладко?

– Да.

– Къде е Ейс?

– Трябваше да се върне на работа веднага след погребението. Но искам да поговорим заради Лили. Тя изчезна. Мисля, че е загазила.

Започнах да проумявам за какво говореха, когато ги бях подслушал.

– Коя си ти?

– Нали ви казах. Името ми е Мерил.

– Да, добре. Какво си ти, Мерил?

Въпросът ми я накара да потрепне.

– О. Съжалявам. Не разбрах какво имате предвид. – Тя отново отметна косата си. – Аз съм нечистокръвна. Всички сме такива.

– Какво си? – попита Били.

Кимнах с разбиране.

– Нечистокръвна – казах му аз. – Тя е наполовина смъртна, наполовина фея.

– Аха – рече Били. – Което означава какво?

Свих рамене.

– Означава, че тя трябва да избере дали да остане смъртна, или да се превърне изцяло във фея.

– Да – обади се тя. – И дотогава се намирам под властта на двора на моя баща фей. Зимата. Останалите също. Затова сме винаги заедно. Така е по-безопасно.

Били кимна.

– Аха.

– Мерил – казах аз, – защо смяташ, че приятелката ти е в опасност?

– Тя не е много независима, господин Дрезден. Четиримата делим един апартамент. Тя не знае как да се грижи за себе си и много се изнервя, когато дълго време се намира извън апартамента.

– И според теб какво й се е случило?

– Зимният рицар.

Били се намръщи.

– Защо му е да наранява хората от собствения си двор?

Мерил се изсмя.

– Защото може. Той си пада по Лили. Обича да я наранява, да я плаши. Това го възбужда. Направо побесня, когато Мейв му каза да я остави на мира. А след като Рон вече го няма...

Гласът й секна и тя погледна настрани.

– Какво общо има Руел с това? – попитах аз.

– Той ни защитаваше. Мейв ни измъчваше за развлечение и ние не знаехме към кого да се обърнем. Рон ни прие. Постави ни под своя защита, а никой от Зимата не смее да му се опъне.

– А твоят баща фей? – попита Били. – Той не се ли грижи за теб?

Мерил го изгледа безизразно.

– Майка ми е била изнасилена от трол. Дори да е достатъчно силен, за да попречи на Мейв да ни наранява, пак не би го направил. Смята, че е направил достатъчно, като още тогава не е изял майка ми.

– О – каза Били. – Съжалявам.

Намръщих се.

– И след като Летния рицар вече го няма, мислиш, че Слейт е отмъкнал момичето.

– Някой е влизал в апартамента – отвърна Мерил. – Като че ли е имало борба.

Въздъхнах.

– Свързахте ли се с полицията?

Тя ме погледна.

– О, да, разбира се. Обадих им се и им казах, че смъртният шампион на феите е дошъл и е отмъкнал в Страната на феите една полусмъртна, полуфея, професионална гола моделка. Веднага ще хукнат да я търсят.

Не можах да не се възхитя на уместната саркастична забележка.

– На красиво момиче в този град може да му се случат неприятности и без появата на някой свръхестествен сексуален маниак. Обичайните похитители и убийци биха свършили същата работа.

Тя поклати глава.

– И в двата случая го е загазила.

Вдигнах ръка.

– Какво искаш от мен?

– Помогнете ми да я намеря. Моля ви, господин Дрезден.

Затворих очи. Не разполагах с излишно време, енергия или умствени сили, които да пожертвам за това. Най-разумно щеше да й откажа веднага или да й обещая, че ще направя нещо, и веднага да забравя за това.

– Не е подходящо време за такова нещо. – В момента, в който произнесох думите, се почувствах като пълен негодник. Не я погледнах в очите. Просто не можех. – И без това имам достатъчно неприятности. Не знам дали ще успея да помогна на самия себе си, камо ли на твоята приятелка. Съжалявам.

Обърнах се да си вървя, но Мерил застана пред мен.

– Почакайте.

– Казах ти вече: нищо не мога…

– Ще ви платя – каза Мерил.

А, да. Пари.

Бях на път да изгубя офиса и апартамента си, а не печелех нищо от тези фейски работи. Трябваше да платя някои сметки. Да отида да напазарувам. Не можех да кажа, че устата ми се напълни със слюнка, но беше на път.

Отново поклатих глава.

– Виж, Мерил, ще ми се да можех…

– Двоен хонорар – прекъсна ме тя с напрегнат глас.

Двоен. Хонорар. Отново се поколебах.

– Троен – каза тя. Посегна към вътрешния си джоб и извади един плик. – Плюс хилядарка в брой предварително, още сега.

Погледнах към Фикс, който все още трепереше, облегнат на стената, притиснал кърпичка към устата си. Мерил продължи да пристъпва от крак на крак, забила поглед в земята.

Опитах се да погледна обективно на нещата. Хиляда долара нямаше да могат сами да се похарчат, ако ме убиеха, докато се занимавах със странични дела. От друга страна, ако оцелеех в тази каша, парите щяха да са добре дошли. Коремът ми изкурка и остра болка от глад накара мускулите му да се свият.

Имах нужда от работата – но най-вече трябваше да намеря начин да живея със себе си. Не бях сигурен, че ми харесваше мисълта да си спомням точно този момент и да виждам как изоставям безпомощно момиче, нечистокръвна или не, на метафоричните вълци. Хората не ме молят за помощ, освен ако не са отчаяни. Допреди няколко часа тези нечистокръвни бяха ужасени от мен. Щом сега ме търсеха за помощ, значи, нямаха друг изход.

Освен това имаха пари.

– Проклятие, проклятие, проклятие – промърморих аз и грабнах плика. – Добре. Ще огледам и ще направя каквото мога – но не обещавам нищо.

Мерил въздъхна треперливо.

– Благодаря. Благодаря ви, господин Дрезден.

– Да – въздъхнах аз. Бръкнах в джоба си и извадих една поомачкана визитка. – Ето ти номера в офиса ми. Обади се и ми остави съобщение как да се свържа с теб.

Тя взе визитката и кимна.

– Не знам дали ще успея да платя целия ви хонорар наведнъж. Но ще се издължа, дори да отнеме малко повече време.

– Ще се притесняваме за това по-късно, когато всички са в безопасност – отвърнах аз.

После кимнах на нея и на Фикс и тръгнах по уличката. Били ме последва, без да ги изпуска от поглед.

Няколко минути по-късно стигнахме до паркинга пред погребалната агенция. Вътре беше тъмно и синята костенурка бе единствената кола на паркинга. Никой не си беше направил труда да я открадне. Какъв шок.

– И сега какво? – попита Били.

– Ще се обадя на Мърфи. Да видим какво може да ми каже за Лойд Слейт.

Били кимна.

– Мога ли да помогна с нещо?

– Всъщност да – отвърнах аз. – Вземи телефонния указател и се обади в болниците. Виж дали в моргите няма някоя зеленокоса Джейн Доу.

– Значи, мислиш, че е мъртва?

– Мисля, така ще е много по-просто.

Той се намръщи.

– Да се обадя в моргите? В Чикаго и района сигурно има милиони. Не мога ли да направя нещо друго?

– Добре дошъл в очарователния свят на частните детективи. Искаш ли да помогнеш, или не?

– Добре де, добре – рече той. – Колата ми е паркирана през една пресечка. Ще се свържа с теб веднага след като приключа с обажданията.

– Хубаво. Сигурно ще си бъда вкъщи, но ако ме няма, знаеш какво да правиш.

Били кимна.

– Пази се.

След това бързо се отдалечи по улицата, без да пог-лежда назад.

Измъкнах ключовете си и тръгнах към костенурката.

Не подуших кръвта, докато не се приближих достатъчно, че да мога да докосна колата. През прозореца видях една фигура, повече или по-малко човешка, свита на пасажерското място. Заобиколих предпазливо от другата страна на колата и рязко отворих вратата.

Елейн се свлече на асфалта. Беше омазана в кръв, която се бе просмукала в тениската й, беше изцапала златистокестенявата й коса от едната страна и се беше стекла надолу по дънките до средата на бедрото й. Сребристият й пентаграм сияеше с алена светлина. Голата кожа на ръцете й беше покрита с кръв и дълги разрези, а лицето й изглеждаше напълно бяло. Мъртва.

Сърцето ми се разтуптя в гърдите и аз се наведох към нея, притискайки пръсти към гърлото й. Усетих съвсем бавен пулс, но кожата й беше хладна и суха. Тя започна да трепери и прошепна:

– Хари?

– Тук съм. Тук съм, Елейн.

– Моля те – промълви тя. – О, боже, моля те, помогни ми.