Летният рицар

Глава 28

Обърнах се с лице към Слейт. Реших, че ако се опитам да хвана един такъв меч, по-скоро ще ускоря смъртта си. Затова нямаше смисъл да го правя. Но не изпусках Аврора от поглед и поддържах събраната си сила в готовност.

– Съжалявам, магьоснико – каза Аврора.

– Скоро наистина ще съжаляваш – промърморих аз.

Слейт извади меча си, азиатска изработка без достатъчно качества, че да бъде определен като истинска катана, и се напрегна, готов да нанесе удар. Острието проблясваше и изглеждаше много, много остро.

Елейн улови Слейт за китката и каза:

– Почакай.

Аврора я изгледа гневно.

– Какво правиш?

– Защитавам ви – отвърна Елейн. – Ако позволите на Слейт да го убие, той ще наруши кръга около Дрезден.

Аврора отмести погледа си от Елейн към мен.

– И какво?

– Елейн! – изръмжах аз.

Тя ме погледна безизразно.

– И вие ще останете открита за смъртното му проклятие. Той ще ви вземе със себе си. Или ще ви накара да съжалявате, че не го е направил.

Аврора повдигна брадичката си.

– Не е чак толкова силен.

– Не бъдете толкова сигурна – отвърна Елейн. – Той е най-силният магьосник, когото съм виждала. Достатъчно силен, че да изнерви Белия съвет. Защо да поемате такива безсмислени рискове точно преди края?

– Предателка! – изхриптях аз. – Проклета да си, Елейн.

Аврора се намръщи и махна с ръка към Слейт. Той свали меча си и го прибра.

– И въпреки това е твърде опасен, за да бъде оставен жив.

– Да – съгласи се Елейн.

– Какво предлагаш?

– Намираме се в Небивалото. Направете така, че да умре бавно, и напуснете. Щом се върнете в земята на смъртните, той няма да може да ви достигне. Оставете го да похаби проклятието си срещу Маб, ако иска, или върху кръстницата си. Но няма да е срещу вас.

– Но когато си тръгна, ще отнеса силата ми с мен. Кръгът повече няма да го удържа. Какво предлагаш?

Елейн продължаваше да ме гледа безизразно.

– Удавете го – каза най-накрая тя. – Призовете вода и нека земята го изпие. Аз ще го обвържа със заклинание. Магията ми ще остане дори и ако си тръгна.

Аврора кимна.

– Способна ли си да го удържиш?

– Познавам защитите му – отвърна Елейн. – Ще го удържа колкото е необходимо.

Аврора ме погледна мълчаливо.

– Толкова гняв – каза тя. – Много добре, Елейн. Зад-ръж го.

Не й отне много време. Елейн винаги е била по-чев-ръста в магията от мен, по-грациозна. Тя промърмори нещо на езика, който бе избрала за своята магия, някакъв вариант на староегипетския, направи жест с китката си, последван от грациозно размърдване на пръстите й и аз почувствах как заклинанието й прилепва около мен като водолазен костюм, парализирайки ме от брадичката до пръстите на краката, обвивайки ме в някаква тиха, невидима сила. То се притисна върху дрехите ми с такава сила, че ми стана трудно да си поемам дълбоко дъх.

В същото време Аврора затвори очи и изпъна ръце покрай тялото си. После обърна дланите си навън и бавно ги издигна нагоре. От вътрешността на кръга не можех да усетя какво прави, но с очите и ушите ми всичко беше наред. Земята загъргори и внезапно се размириса на развалени яйца. Почувствах как пръстта под краката ми се размърдва, последвана от бълбукането на бавно избликваща вода. Изминаха може би пет секунди, преди почвата да се размекне дотолкова, че краката ми да потънат до глезените в топлата кал. Гръм и мълния.

– Времето на смъртните тече бързо – каза Аврора, отваряйки очи. – Дните стават по-къси. Да вървим.

Без дори да ме погледне, тя се изгуби в мъглата. Слейт тръгна заедно с нея, а Талос ги последва на няколко крачки, слаб и опасен в тъмната си броня. Кентавърът Корик ми се ухили подигравателно и изпръхтя доволно, преди да стисне здраво късото си тежко копие и да последва Лятната дама, потропвайки решително с копита.

Остана само Елейн. Тя се приближи, докато не се озова почти толкова близо, че да може да ме докосне. Стройна и красива, тя отмести поглед от мен, докато изваждаше една лента за глава от джоба си и завързваше косата си на опашка.

– Защо, Елейн? – попитах аз. Опитвах се яростно да се противопоставя на заклинанието, но то беше по-силно от мен. – Защо я спря, по дяволите?

– Ти си идиот, Хари – отвърна тя. – Мелодраматичен глупак. Винаги си бил такъв. Нямаше как да съм сигурна, че няма да хвърлиш заклинанието срещу мен.

Тя погледна през рамо. Аврора се беше спряла, неясна фигура в мъглата, и чакаше.

Разводнената земя продължаваше да ме всмуква навътре и сега вече гледах от долу нагоре към меката кожа под брадичката й. Тя погледна надолу към мен и каза:

– Сбогом, Хари. – После се обърна и тръгна след Аврора. Внезапно се спря и се обърна достатъчно, че да видя профила й. После изрече със същия безизразен тон: – Точно както едно време.

След това просто ме оставиха там да умра.

В подобна ситуация е трудно да не се паникьосаш. Искам да кажа, че и преди съм попадал в опасни ситуации, но никога не се беше стигало до „Тик-так, времето изтича“. Проблемът, пред който се бях изправил, беше прост, непоклатим и неизбежен. Земята ставаше все по-мека и аз продължавах да потъвам в нея. Усещах топлина и не ми беше чак толкова неприятно. Та хората плащат луди пари за горещи кални бани. Но моята щеше да е смъртоносна, ако не намерех начин да се измъкна, а калта беше стигнала до бедрата ми.

Затворих очи и се опитах да се съсредоточа. Протегнах сетивата си, за да опипам тъканта на заклинанието, което ме задържаше тук, и натиснах, за да се опитам да го пробия. Нямах достатъчно сила. След като кръгът на Аврора паднеше, щях да мога да черпя енергия отвсякъде, но времето не беше достатъчно – а дори и да беше, първичната брутална сила не беше достатъчна. Ако просто започнех да нанасям удари върху заклинанието, резултатът щеше да е, като да се опитвам да се отърва от белезници, използвайки динамит. Заедно с освобождаването щях да разкъсам и собственото ми тяло.

Но това като че ли бе единственият вариант. Опитах се да се успокоя и да се съсредоточа, изчаквайки кръгът на Аврора да изчезне напълно. Започнах да се кискам. Не ме питайте защо, но под натиска на напрежението всичко внезапно ми се стори адски смешно. Опитах се да се спра, но продължавах да кудкудякам и да се кикотя, докато топлата кал се издигаше до хълбоците ми, корема, гърдите…

– Точно както едно време – изхриптях аз. – Да, както едно време, Елейн. Ти, предателска, отровна, злобна… – В този момент една мисъл ме удари по челото. Точно както едно време. – ...измамна, по дяволите, умна девойка. Ако това се получи, ще ти купя пони.

Съпоставих подчертаното безразличие на тона й с невъзмутимото й поведение. Това не беше Елейн, която помнех. Щях да се вържа, ако ме убиеше в изблик на ярост, ако ме отровеше от ревност или взривеше колата ми от чиста злоба. Но тя никога нямаше да го направи, без да изпита нищо.

Калта покри гърдите ми, а кръгът на Аврора още не се беше разпаднал. Сърцето ми биеше лудо, но аз се опитах да се успокоя. Започнах да дишам учестено. Може би щях да се нуждая от всяка секунда. Калта покри гърлото ми и се плъзна към бузата. Бях престанал да се съпротив-лявам. Поех си дълбоко дъх точно преди носът ми да се потопи.

След това тъмнината покри очите ми и аз плувах в гъстата лепкава топлина, като единственият звук, който чувах, беше туптенето на сърцето ми в ушите. Чаках, а дробовете ми започнаха да парят. Чаках, без да мърдам, а огънят обхващаше гърдите ми. Стоях колкото се може по-спокойно и броях ударите на сърцето ми.

Някъде между седемдесет и четири и седемдесет и пет кръгът на Аврора изчезна. Пресегнах се да почерпя енергия, събрах я и я оформих в съзнанието си. Стараех се да не бързам, но не ми беше много лесно. Изчаках колкото можах, без да ме обхване паника, след което отново посегнах към тъканта на заклинанието на Елейн.

Бях прав. Това бе същата структура, която тя използваше, когато бяхме малки; с нея ме беше обездвижила, докато старият ми учител, Джъстин Дюморн, се приготвяше да ме омагьоса. Тогава успях да се измъкна, защото двамата с Елейн се отнасяхме с еднаква нетърпеливост към уроците ни по магия. Освен редовните училищни занятия, ние бяхме принуждавани да се обучаваме в цяла поредица заклинания и ментални дисциплини. Понякога пишехме домашните си преди вечеря, след което продължавахме с магическите занимания до късно след полунощ, като работехме върху заклинания и формули, докато не ни заболяваха очите.

Към края ставаше още по-трудно, горе-долу по времето, когато всъщност искахме да сме в леглата и да се занимаваме с разни неща, които зависеха изцяло от хормоните ни, докато не започнеха да ни болят разни други части на тялото. Хм. И тогава си разделяхме работата. Единият работеше по заклинанията, а другият пишеше домашните, после си ги разменяхме, преписвахме ги и хоп... в леглото.

Аз бях измислил това заклинание. И то беше адски калпаво.

Беше калпаво, защото в него нямаше никаква гъвкавост, нито финес, нито класа. То спускаше пашкул от втвърден въздух около мишената, заключваше я вътре и точка. Край на историята. Като тийнейджъри го смятахме за впечатляващо ефективно и просто. Като отчаян мъж, който всеки момент щеше да умре, аз осъзнах, че това е крехко заклинание, като диамант, който беше най-твърдата материя на земята и същевременно можеше лесно да бъде напукан, ако го удареха под подходящ ъгъл.

Сега, когато вече знаех какво правя, аз намерих нескопосния център на заклинанието, където го бях открил навремето, и завързах всички нишки енергия на кръста си като коледна панделка. Там, в калта и тъмнината, се фокусирах върху слабото му място, събрах волята си и промърморих през здраво стиснатите ми устни: Тапититаптап. Прозвуча повече като мучене, но това нямаше никакво значение за практическата страна. Заклинанието беше съвсем ясно в съзнанието ми. Към обвивката избликна енергия и аз почувствах как тя се разхлабва. Сърцето ми заби силно от въодушевление и отново произнесох заклинанието. При третия път обвивката падна и аз размърдах ръце и крака, измъквайки ги постепенно от нея.

Успях. Бях преодолял магията.

Сега просто се давех в онова, което все повече приличаше на плаващи пясъци.

Времето работеше против мен: започнах да усещам замайване, докато дробовете ми се опитваха, въпреки волята ми, да изкарат малкото останал в тях въздух и да си поемат дълбок дъх от хубава, пречистваща кал. Почерпих още сила и се концентрирах, с надеждата, че не съм се завъртял нанякъде, без да забележа. Притиснах длани към краката си и точно когато дробовете ми ме принудиха да издишам, изкрещях: Forzare!

Изригналата от пръстите ми енергия се устреми надолу, наранявайки единия ми крак. Физичните закони не могат да се пренебрегват дори при магията и изпратеният надолу в земята поток от енергия срещна напълно очаквано равно по сила противодействие. В резултат на това аз излетях като куршум от калта сред фонтан от пръски. Пред очите ми профучаха мъгла, мрачна земя и някакво дърво, последвани от разтърсващ удар.

След като успях да изкашлям затъкналата устата ми пръст и с усилие да напълня дробовете си с въздух, най-после се освестих достатъчно, че да се сетя да избърша калта от очите си. Открих, че се намирам на двайсетина фута над земята и вися от клоните на едно от скелетестите дървета. Ръцете и краката ми се полюшваха безжизнено, а дънките ме стягаха в кръста. Опитах се да се огледам, за да разбера как съм успял да увисна така, но не можах. Сигурно щях да успея да закача с ръка и крак различни клонки, но почти не можех да се движа, камо ли да се освободя.

– Успя да попречиш на кралицата на феите – изпъшках аз. – Преживя собствената си екзекуция. Измъкна се от сигурна смърт. И се заклещи в някакво шибано дърво. – Отново се опитах да се освободя, но безуспешно. Единият от калните ми ботуши падна на земята с влажно пльокване. – Боже, дано никой не ме види такъв.

Откъм мъглата се разнесоха тихи стъпки, които постепенно се приближиха.

Притиснах длан към челото си. В някои дни просто не ми върви.

Скръстих ръце на гърдите си точно когато от мъглата изникна една висока, увита в пелерина фигура. Край краката й се ветрееше тъмна роба, главата й бе скрита под качулка, а облечената в ръкавица ръка държеше дървен жезъл.

Пазителят на портала вдигна глава към мен и за миг застина неподвижно. След това повдигна другата си облечена в ръкавица ръка към качулката и издаде приглушен, сумтящ звук.

– Здрасти – казах аз.

Нямам равен в остроумията.

– Поздрави, магьоснико Дрезден. Прекъсвам ли нещо?

Пазителят на Портала звучеше така, сякаш полагаше огромни усилия да не се разсмее на глас.

И другият ми ботуш цопна звучно на земята. Изгледах със свити устни краката си, обути в изкаляни чорапи.

– Нищо важно.

– Добре – отвърна той. Направи няколко крачки наоколо, погледна към мен и каза: – Един счупен клон се е подпъхнал под колана ти. Стъпи с десния крак на клона под теб, с лявата ръка се хвани за горния клон и ще успееш да се освободиш. Слизането няма да е трудно.

Направих каквото ми каза и най-накрая успях да сваля калното си тяло на земята.

– Благодаря ви – казах му аз, а си помислих, че ако се беше появил пет минути по-рано, щях да съм му много по-благодарен. – Какво правите тук?

– Търся те – отвърна той.

– Наблюдавали сте всичко?

Той поклати глава.

– Да речем, че съм слушал. Имах видения за теб. А ситуацията в Чикаго се влошава.

– Звезди и камъни – промърморих аз и вдигнах ботушите си. – Нямам време за сладки приказки.

Пазителят на портала ме хвана за ръката.

– Напротив – рече той. – Виденията ми са ограничени, но все пак знам, че си изпълнил мисията си за Зимната кралица. Тя ще спази своята част от сделката и ще ни осигури безопасен преход през владенията й. Що се отнася до Съвета, това ще е напълно достатъчно. Ти си в безопасност.

Поколебах се.

– Магьоснико Дрезден, можеш повече да не се занимаваш с това. Можеш да вземеш решение да се откажеш от него – още тук и сега. Това ще сложи край на изпитанието ти.

Изтерзаната, полузадушена, мръсна част от мен ужасно хареса тази мисъл. Да сложа край. Да се прибера у дома. Да си взема горещ душ. Купчина хубава храна. Да поспя.

Но това беше невъзможно. Магьосник или не, аз бях просто един изморен, разнебитен, изнервен мъж. Феите притежаваха твърде много сила и хитрост, за да си имам работа с тях дори в някой добър ден, камо ли днес. Знаех какво е намислила Аврора, но дявол да го вземе, тя възнамеряваше да нанесе удар в сърцето на бойното поле. Което дори нямах представа как да намеря, камо ли да оцелея в него. Каменната маса се намираше в някакъв странен джоб в Небивалото, какъвто не бях виждал досега. Нямах представа как да стигна до него.

Невъзможно. Болезнено. Твърде опасно. Можех да си взема почивка, да поспя и да се надявам, че следващия път ще се справя по-добре.

В съзнанието ми изплува лицето на Мерил, грозновато, изморено и решително. Видях и статуята на Лили. И Елейн, изтикана в ъгъла от обстоятелствата, но сражаваща се по свой начин, въпреки малките шансове за успех. Спомних си как при получаването на Разнищника от Зимната майка мислех единствено за това, как да го използвам за собствените си цели, за да помогна на Сюзан. Сега той щеше да бъде използван за нещо съвсем различно и колкото и да ми се искаше да забравя за това и да се прибера у дома, не можех да понеса отговорността за последствията от употребата му.

Поклатих глава и се огледах, докато не забелязах сака ми, бижутата, пръчката и жезъла да лежат на няколко ярда от калното тресавище, което бе създала Аврора. Прибрах си ги.

– Не – казах аз. – Това не е краят.

– Не ли? – попита Пазителят на портала изненадано. – Защо не?

– Защото съм идиот – въздъхнах аз. – И много хора се намират в опасност.

– Магьоснико, никой не очаква от теб да спреш войната между дворовете на Ший. Съветът не може да прехвърли тази отговорност върху само един човек.

– Майната им на дворовете на Ший – отвърнах му. – Майната му и на Съвета. Знам, че има хора, които са в беда. И донякъде аз съм виновен за това. Трябва да си оправя кашите.

– Сигурен ли си? – попита Пазителят на портала. – Няма да се откажеш от изпитанието?

Покритите ми със засъхнала кал пръсти се опитваха да закопчаят гривната.

– Няма.

Известно време Пазителят на портала ме гледаше мълчаливо, след което каза:

– Тогава няма да гласувам срещу теб.

Побиха ме ледени тръпки.

– О. Иначе щяхте ли?

– Ако се беше отказал, лично щях да те убия.

Сега беше мой ред да го гледам безмълвно. После попитах:

– Защо?

Гласът му прозвуча тихо, но решително и не без известна топлина.

– Защото гласуването срещу теб щеше да доведе до един и същ резултат, независимо от края на изпитанието. Струва ми се редно да поема пълната отговорност за избора си, вместо да се крия зад протокола на Съвета.

Закопчах гривната и нахлузих ботушите си.

– Ами тогава ви благодаря, че не ме убихте. Сега, ако ме извините, трябва да побързам.

– Да – отвърна Пазителят на портала. После ми протегна една малка кадифена торбичка. – Вземи я. Някои от нещата може и да ти потрябват.

Погледнах го намръщено и разтворих торбичката. Вътре открих малко стъклено бурканче с някакъв кафеникав гел и късче сивкав камък на фина, сребърна верижка.

– Какво е това?

– Мехлем за очите – отвърна той с малко по-сух глас. – Не влияе толкова силно на нервите, колкото Зрението, а също помага да се вижда през воалите и илюзиите на Ший.

Повдигнах вежди. В очите ми попаднаха трошички изсъхнала кал и ме накараха да примигна.

– Добре. А камъкът?

– Парче от Каменната маса – рече той. – Ще ти покаже пътя до нея.

Помигах още малко, този път от изненада.

– Помагате ми?

– Това би означавало да се намеся в хода на изпитанието – поправи ме той. – Затова, от формална гледна точка, аз просто се грижа за пълното му завършване.

Намръщих се.

– Може би ако ми бяхте дали само камъка – отвърнах аз. – Мехлемът е нещо друго. Вие се намесвате. Съветът ще се ядоса.

Пазителят на портала въздъхна.

– Магьоснико Дрезден, има едно нещо, което досега никога не съм го казвал и не очаквай да го повторя отново. – Той се наведе към мен и аз видях смътните изпити черти на лицето му под качулката. В едното тъмно око проблесна нещо като веселие, той ми протегна ръка и прошепна: – Понякога е добре Съветът да не знае някои неща.

Устните ми се разтеглиха в усмивка. Разтърсих ръката му.

Той кимна.

– Побързай. Съветът не смее да се меси във вътрешните дела на Ший, но ще направим каквото можем. – Пазителят протегна жезъла си и начерта кръг във въздуха. Той потрепна едва забележимо, отваряйки проход между Небивалото и света на смъртните, и в пролуката се показа Чикаго – по-точно улицата пред дома ми. – И нека Аллах и късметът бъдат с теб.

Кимнах му, окуражен. После пристъпих към портала и преминах през него, напускайки мрачните земи на Страната на феите, за да се озовава на познатия паркинг край дома. В лицето ме удари вълна от горещ летен въздух, който пропукваше от напрежение. Дъждът продължаваше да се лее и земята се тресеше от гръмотевици. Дневната светлина избледняваше и настъпваше мракът.

Не им обърнах внимание и тръгнах към апартамента си. Калта, субстанция от Небивалото, се стопи в лепкава слуз, която веднага започна да изчезва, за което помагаше и проливният пречистващ дъжд.

Трябваше да проведа няколко телефонни разговора и да се преоблека в по-чисти дрехи. Чувството ми за мода е леко закърняло но въпреки това трябваше да изнамеря нещо.

Какво облича човек, когато отива на война?