Летният рицар

Глава 25

Каретата тръгна толкова гладко, че почти не я усетих. Облегнах се на прозореца и отместих завеската. Потеглихме от хотела и се вляхме в трафика; никой не ни забелязваше, но колите въпреки това ни заобикаляха. Това беше страхотен воал. Каретата изобщо не друсаше и някъде след около минута край стъклото започнаха да прелитат кълбета мъгла. Съвсем скоро тя блокира изцяло гледката към града. Уличните звуци заглъхнаха и единственото, което остана, бе потропването на копитата и сребристосивата мъгла.

Около пет минути по-късно каретата спря и вратата се отвори. Дръпнах ципа на сака и извадих пръчката и жезъла. Пъхнах бастуна сабя в колана ми и извадих амулета върху ризата ми. Елейн направи същото с нейния. След това слязохме от каретата.

Огледах се бавно. Стояхме върху някаква еластична трева на нисък хълм, заобиколен от други ниски хълмове. Мъглата се стелеше върху земята като дрипав буреносен облак, ленива и плътна на някои места, по-рехава на други. Тук-там се забелязваха дървета с дебели, усукани стволове и тънки, дълги клони. На един от тях кацна мършав гарван с блестящи черни очички.

– Жизнерадостно – каза Елейн.

– Да. Много баскервилско. – Каретата отново потегли и аз се обърнах, за да я видя как изчезва в мъглата. – Добре. Сега накъде?

При тези думи гарванът изграчи дрезгаво. Отърси се, ръсейки пухчета, размаха криле няколко пъти и кацна на друг клон, който почти не се виждаше от мястото ни.

– Хари – каза Елейн.

– Да?

– Ако направиш някоя изтъркана шега, използвайки думите „нивга вече“⁹, ще те ударя. Ясно ли е?

⁹ Цитат от „Гарванът“ на Едгар Алън По, превод Елин Пелин. – Б. пр.

– Нивга вече – кимнах покорно аз.

Елейн завъртя очи. След това и двамата тръгнахме след гарвана.

Той ни поведе през мъгливия пейзаж, прелитайки тихо от дърво на дърво. Ние се тътрехме уморено след него, докато в мъглата не започнаха да се появяват все повече дървета. Пръстта стана по-мека, а въздухът по-влажен. Гарванът изграчи за последен път и се изгуби сред дърветата.

Погледнах след него и казах:

– Случайно да забелязваш някаква светлина там, сред дърветата?

– Да. Сигурно това е мястото.

– Добре.

Запътих се натам. Елейн ме улови за китката и рече с остър, предупредителен тон:

– Хари.

После кимна настрани към сенките, които се бяха сгъстили около две паднали едно върху друго дървета. Тъкмо започнах да различавам фигура сред тях, когато тя се раздвижи и излезе напред така, че да я видя ясно.

Еднорогът приличаше повече на тежкотоварните клайд-сдейли, които участваха в рекламите на „Будвайзер“ – огромни впрегатни зверове, използвани за тежък труд. Беше висок поне осемнайсет педи, че и повече. Имаше широк гръден кош, четири тежки копита, щръкнали уши и издължена конска физиономия.

И тук свършваше приликата му с клайдсдейлите.

Той нямаше кожа. Тялото му бе покрито с гладки и лъскави на вид хитинови плочи, чийто цвят варираше от тъмнозелено до гарвановочерно. Острите му копита бяха покрити със засъхнала кръв. От челото му стърчеше спираловиден рог, дълъг поне три фута и заплашително заострен. Спиралите му бяха назъбени по ръбовете и на места се забелязваха ръждивокафяви петна. От двете страни на главата му се виждаха други два рога, завити като на диви овце. Очи нямаше – само гладък, подобен на кожа хитин на мястото, където би трябвало да се намират. Еднорогът отметна глава и гривата му от прогнили паяжини затанцува около шията и предните му крака, дълга и прокъсана като погребален саван.

В мъглата до еднорога запърха огромна нощна пеперуда. Звярът се извъртя с невероятна пъргавина и скочи към нея. Спираловидният рог прободе пеперудата; със злобно тръсване на главата еднорогът я запрати на земята и я стри на прах със силни удари на тежките си копита. След това изпръхтя и безмълвно закрачи обратно към скритите в мъглата дървета.

Елейн се ококори и се обърна към мен.

– Еднорози. – Погледнах я. – Много опасни. Ти мини първа.

Тя повдигна вежди.

– Или пък не – отстъпих аз. – Пазител?

– Очевидно – каза Елейн. – Как ще минем покрай него?

– Да го взривим?

– Изкушаващо. Но не мисля, че ще направим добро впечатление на майките, ако убием кучето пазач. Воал?

Поклатих глава.

– Не мисля, че еднорозите разчитат единствено на нормални сетива. Ако си спомням правилно, те долавят мисли.

– В такъв случай няма да те забележат.

– Ха – произнесох с монотонен глас. – Ха-ха, хо-хо, ох, ребрата ми. Имам по-добър план. Ще продължа напред, докато ти му отвличаш вниманието.

– С какво? Да съм девственица, не съм. А това същество изобщо не прилича на еднорозите, които съм виждала в Лятото. Далеч не е толкова... скокливо.

– С мисли – отвърнах аз. – Те усещат мислите и непорочността ги привлича. Концентрацията ти винаги е била по-добра от моята. Теоретично, ако изградиш някакъв образ в главата си, той би трябвало да се фокусира върху него, а не върху теб.

– Да си мисля за разни хубави неща. Страхотен план, Питър Пан.

– Да имаш по-добър?

Елейн поклати глава.

– Добре. Ще се опитам да го отвлека натам. – Тя посочи редицата от дървета. – Щом го направя, тръгвай.

Кимнах и Елейн затвори за миг очи, след което чертите на лицето й се смекчиха и изгладиха. Тя тръгна към дърветата с бавни, премерени крачки.

Еднорогът отново се появи на десет крачки пред Елейн. Звярът изпръхтя, тупна с копито по земята и се изправи на задните си крака, разтръсквайки гривата си. След това тръгна бавно и предпазливо напред.

Елейн протегна ръката си към него. Той изпуфтя гъргорещо и подуши дланта й. Продължавайки да се движи все така бавно, Елейн се обърна и тръгна към дърветата. Еднорогът я следваше на две крачки, а краят на рога му се поклащаше на няколко инча над дясното й рамо.

Отдалечиха се на няколко крачки, преди да осъзная, че планът не работи. Езикът на тялото на еднорога се промени. Ушите му прилепнаха към черепа и копитата му потропваха нервно, докато не се изправи на задните си крака, готов за скок, насочил смъртоносния си рог в гърба на Елейн.

Нямах време дори да я предупредя. Вдигнах стрелящата пръчка с дясната си ръка, призовах силата на волята си и я излях през нея със силен вик: Fuego!

От върха на пръчката изригна огън, алена лента от горещина, пламък и сила, която се устреми към еднорога. След като бях видял колко впечатляващо безполезна се бе оказала магията ми срещу огрето Грум, аз не исках да рискувам втори провал. Затова не стрелях към самия еднорог – а към земята под краката му.

Взривът изкопа трифутова дупка в земята и еднорогът изпищя, мятайки глава в опит да запази равновесие. Обикновеният кон щеше да пропадне в нея, но еднорогът успя да се докопа с предните си крака до твърда земя и с впечатляващ отскок се измъкна от дупката. Едва стъпил с четирите си крака на земята, той вече препускаше към мен, готов да ме нападне.

Хукнах към най-близкото дърво. Еднорогът беше по-бърз, но разстоянието, което трябваше да измина, не беше голямо, така че успях да се скрия зад дънера.

Това не го забави. Рогът му се заби в ствола на мъртвото дърво и го прониза като масло. Отскочих настрани, но въпреки това рогът му успя да одраска лявата ми ръка, а няколко от летящите трески се забиха в гърдите и корема ми. Усетих болката, но изобщо не се замислих върху нея. Излязох иззад дървото, стиснах жезъла с двете си ръце и нанесох силен удар върху крехките кости на предните крака на еднорога.

Е, крехки са при обикновените коне. Очевидно при еднорозите са просто чувствителни. Звярът изпищя яростно и започна да се мята, натрошавайки дървото на парчета. Измъкна рога си и се хвърли срещу мен, насочвайки го към тялото ми. Отбих го настрани с жезъла ми и отскочих надясно, за да не ме смачка тежестта на еднорога. В отговор той запъна предните си крака, извърна се и ме изрита със задните, целейки се в главата. Претърколих се по земята и приклекнах зад следващото дърво. Еднорогът се обърна и тръгна към мен, заобикаляйки дървото. От зейналата му уста капеше пяна.

Елейн извика нещо и когато се извърнах към нея, видях, че е протегнала дясната си ръка и пръстенът върху нея е призовал облак от сияещи петънца, които танцуваха около главата й. Малките светлинки се устремиха към еднорога и го обкръжиха в проблясващ облак. Едно от тях се отърка в мен и сетивата ми внезапно се изключиха, подменени от нечии чужди: аз вървя по тротоара с износени обувки, слънцето грее над главата ми, чанта се удря в хълбока ми, стомахът ми курка от глад, усещам миризмата на нагрян асфалт, някъде наблизо се смеят деца и се пръскат с вода. Спомен, нещо от Елейн. Залитнах и отблъснах светлинката по-далеч от мен, възвръщайки сетивата си.

Петънцата кръжаха около еднорога, стрелваха се напред и се отъркваха в него, и при всяко докосване звярът подивяваше. Той се въртеше и хвърляше къчове, пищеше и размахваше рога си, нападаше безплътните си врагове с дива ярост, но напразно.

Погледнах покрай тях и видях Елейн, която стоеше неподвижно, протегнала ръка, със съсредоточено и напрегнато изражение на лицето.

– Хари! – извика тя. – Тръгвай! Аз ще го задържа.

Изправих се. Сърцето ми биеше адски бързо.

– Ще го удържиш ли?

– За известно време. Отивай при майките – отвърна тя. – Само че побързай!

– Не искам да те оставям сама.

По бузата й се търкулна капка пот.

– Няма да ти се наложи. Щом се освободи, нямам намерение да стоя тук и да чакам да ме промуши.

Стиснах зъби. Не исках да изоставям Елейн, но честно казано, тя се беше справила по-добре от мен. Стоеше неподвижно, с протегната ръка, на няколко крачки от еднорога, а съществото не можеше да помръдне от мястото си, сякаш го беше омотала с някаква мрежа. Моята нежна, лоялна и красива Елейн.

Внезапно в съзнанието ми нахлуха спомени и образи, десетки дребни нещица, които бях забравил; смехът й, тих и дяволит, в мрака; усещането на деликатните й пръсти, които се сплитат с моите; лицето й, докато спи на възглавницата до мен, нежно и спокойно като утринна зора.

Имаше и много други, но аз ги отблъснах. Това се беше случило много отдавна и нямаше да има никакво значение, ако никой от нас не оцелееше в следващите няколко минути... или часове.

Обърнах й гръб, оставяйки я сама с този кошмарен еднорог, и побягнах към светлината, която проблясваше в мъглата.