Левиатан

Комисар Гош

Новият пътник, ангажирал последната вакантна първокласна каюта, се качи на борда на „Левиатан“ в Порт Саид и настроението на Гюстав Гош моментално се подобри. Видът на новия беше многообещаващ: спокойни и сдържани движения, непроницаем израз на красивото младо лице — дори съвсем младо на пръв поглед; когато обаче обектът свали бомбето, изведнъж се оказа, че слепоочията му са побелели. Интересен екземпляр, рече си комисарят. Веднага си личи, че е човек с характер и, дето има една дума, с минало. Общо взето, само е клиент за татко Гош.

Пасажерът се качваше по трапа, понесъл небрежно тумбеста торба от непромокаем плат, а подир него изпотени хамали влачеха доста багаж: поклащаха се скъпи куфари, поскърцваха хубави пътни чанти от свинска кожа, трупаха се обемисти връзки книги, имаше дори сглобяем велосипед (едно голямо колело, две малки и връзка лъскави метални тръби). Шествието завършваха двама клетници, които мъкнеха внушителни гимнастически гири.

Сърцето на Гош, стария копой (комисарят обичаше да окачествява сам себе си по тоя начин) затрепка от ловджийска страст, след като не откри златна значка у новака — нямаше я нито на копринения ревер на изисканото лятно пардесю, нито на сакото, нито на ланеца на часовника. Топло, съвсем топло, рече си Гош, докато поглеждаше зорко контето и пафкаше с любимата си глинена лула. Тъй де — от къде на къде реши, стар глупако, че душегубецът непременно ще се качи в Саутхамптън? Престъплението е извършено на 15 март, а днес вече е 1 април. Човек спокойно може да се добере до Порт Саид, докато параходът заобиколи очертанията на Западна Европа. И ето ти го на борда, всичко съвпада — явно типичен клиент, с билет за първа класа, и най-важното — без златен кит.

От известно време насам Гош беше започнал да сънува дяволската значка с абревиатурата на параходната компания „Джаспър-Арто партнършип“, хем и сънищата все бяха ужасно гадни. Например, последният.

Комисарят и мадам Гош се разхождаха с лодка из едно езерце в Булонския лес. Слънцето грееше, чуруликаха птички. Изведнъж над върховете на дърветата се подаде гигантска златиста муцуна с опулени кръгли очи, зина така, че спокойно можеше да глътне Триумфалната арка, и взе да засмуква езерцето. Гош, облян в пот, гребеше с веслата. Междувременно излезе, че изобщо не са в парка, ами насред безбрежен океан. Греблата се огъваха като сламки, мадам Гош болезнено го бодеше в гърба с чадъра си, а огромното сияйно туловище бе запречило целия хоризонт. Чак когато то изстреля фонтан, закрил половината небе, комисарят се събуди и с треперещи ръце заопипва нощното шкафче — къде ли беше оставил лулата и кибрита?

Гош видя кита за пръв път на улица „Грьонел“ по време на огледа на тленните останки на лорд Литълби. Англичанинът се бе проснал, устата му зинала в беззвучен крясък — изкуственото чене изскочило навън, на мястото на темето — кървава каша. Гош приклекна — стори му се, че между пръстите на трупа проблясва златна искрица, и като я разпозна, чак заръмжа от удоволствие. Беше го споходила рядка, направо нечувана сполука, каквито се случват само в криминалните романи. Милият покойник бе преподнесъл на следствието важна улика — не на поднос, в ръчичка. Ето ти я, Гюстав, дръж. Само смей да изтървеш тоя, дето ми размаза главата — ще има да се пукаш от срам, дърт пън такъв.

Златната емблема (всъщност в началото Гош нямаше представа, че това е емблема — мислеше, че е някаква висулка или украшение с монограм на собственика) можеше да принадлежи единствено на убиеца. Комисарят, естествено, показа за всеки случай кита на младшия лакей (ама и късмет беше извадил момъкът, на 15 март имал почивен ден и това му беше спасило живота), но лакеят никога не беше виждал лорда да има такава джунджурийка. И слава Богу.

Тогава се завъртяха колелата и заскърцаха зъбчатките на тромавия полицейски механизъм — министърът и префектът хвърлиха най-елитните сили за разкриване на „престъплението на века“. Още вечерта на следващия ден Гош беше наясно, че трите букви върху златния кит не са инициалите на някой задлъжнял прахосник, а обозначение на новосформиран франко-британски мореплавателски консорциум. Китът пък бил емблема на невероятния кораб „Левиатан“, неотдавна пуснат на вода в Бристол, който се готвеше за първия си рейс до Индия.

Вестниците от месеци тръбяха за гигантския параход. Сега обаче стана ясно, че за първото плаване на „Левиатан“ в Лондонския монетен двор са били поръчани златни и сребърни възпоменателни значки: златни за пътниците от първа класа и старшите офицери на кораба, сребърни за втората класа и младшите офицери. Разкошният кораб, съчетал постиженията на съвременната техника с нечуван комфорт, изобщо не предвиждаше трета класа. Компанията гарантираше на пътешествениците пълно обслужване, тъй че не беше наложително човек да си взема слуги. „Внимателни лакеи и тактични камериерки на параходството имат грижата да се почувствате на борда на «Левиатан» като у дома си!“ — гласеше рекламата, отпечатана по вестниците из цяла Европа. Късметлиите, ангажирали каюти за първия рейс Саутхамптън — Калкута, получаваха заедно с билета си и златен или сребърен кит в зависимост от класата. Самият билет можеше да се поръча във всяко голямо европейско пристанище от Лондон до Константинопол.

Е, инициалите на убиеца бяха за предпочитане пред емблемата на „Левиатан“, но задачата не се бе усложнила кой знае колко, прецени комисарят. Бройката на златните значки се знае. Оставаше само да изчака до 19 март, за когато бе насрочено тържественото отплаване, да пристигне в Саутхамптън, да се качи на палубата и да погледне кой от пасажерите в първа класа е без златен кит. Или пък (което беше по-вероятно) кой от пътниците, хвърлили луди пари за билет, няма да се яви на борда. Тъкмо той ще е клиентът на татко Гош. Просто като фасул.

Гош хич не обичаше пътешествията, ама тоя път не издържа. Много му се искаше да разкрие лично „престъплението на века“. Пък кой знае, може и да го повишат. Три годинки остават до края на службата. Едно е да вземаш пенсия по трети разряд, съвсем друго е по втори. Разликата е хиляда и петстотин франка годишно, а хилядарките не се търкалят под път и над път.

С две думи, сам си предложи услугите. Мислеше да се разходи до Саутхамптън, в най-лошия случай да плава до Хавър, където е първата спирка, а там на пристанището ще го чакат вече и жандармерията, и репортерите. Голямо заглавие в „Ревю паризиен“: „“Престъплението на века" разкрито, нашата полиция е на висота". Или още по-добре: „Старият копой Гош не се изложи“.

О-хо-хо… Първият неприятен сюрприз чакаше комисаря още в навигационния офис в Саутхамптън. Там се разбра, че дяволският параход има цели сто каюти първа класа и десетима старши офицери. Всички билети са продадени. Сто трийсет и два броя. И към всеки има дадена по една златна значка. Всичко сто четирийсет и двама заподозрени, не е зле, а? Но нали само един от тях ще е без емблема, утешаваше се Гош.

Сутринта на 19 март настръхналият от влажния вятър комисар стоеше увит в топъл шал при стълбичката до капитана мистър Джосайя Клиф и първи лейтенант Шарл Рение. Посрещаха пасажерите. Духов оркестър свиреше ту английски, ту френски маршове, по кея гъмжеше развълнувана тълпа, а Гош пуфтеше все по-яростно и дъвчеше невинната лула. Уви — заради студеното време всички пътници бяха навлекли шлифери, палта, шинели, криеха се под качулки. Върви разбери кой има значка, а кой не. Това беше подарък номер две.

Всички, които щяха да се качват на парахода в Саутхамптън, се оказаха по местата си, което ще рече, че въпреки липсата на значка престъпникът все пак се е явил. Изглежда, смята полицаите за пълни идиоти. Или разчита да се изгуби сред толкова много народ? А може пък и да не е имал друг избор?

Както и да е, едно беше ясно: налагаше се да се пътува до Хавър. Настаниха Гош в резервната каюта, запазена за почетните гости на параходството.

Веднага след отплаването в големия салон на първа класа се състоя банкет, на който комисарят възлагаше особени надежди, понеже в поканите пишеше: „Вход срещу билет за първа класа или златна емблема“. Кой ще ходи с билет в ръка, много по-просто е да си закачаш изящното златно левиатанче.

По време на банкета Гош си отвзе — изпоразгледа всички. Наложи се чак да се завира в деколтетата на някои от дамите. Виси там нещо на златната верижка, ама знаеш ли кит ли е или просто някакъв накит. Как да не провериш?

Всичко живо пиеше шампанско, черпеше се с разни вкусотии от сребърните подноси, танцуваше, докато на Гош му се отвори работа: задраскваше от списъка ония, които бяха със значки. Най-много зор видя с мъжете. Проклетниците закачили кита на ланеца на часовника и го набутали в джоба на жилетката. Единайсет пъти се наложи комисарят да се поинтересува колко е часът.

Изненада номер три: всички офицери имаха емблеми, затова пък пътниците без значки бяха четирима, от тях две жени! Ударът, разцепил като орех главата на лорд Литълби, бе толкова мощен, че престъпникът би трябвало да е мъж, хем не какъв да е мъж, ами бабанка от класа. От друга страна, като опитен специалист по криминалните случаи комисарят отлично знаеше, че в състояние на афект или истерична възбуда и най-кекавата госпожичка е способна на истински чудеса. Ами даже лани една шивачка от Ньой, торба кокали, като я гледаш, беше изхвърлила от четвъртия етаж през прозореца неверния си любовник, един охранен рентиер, два пъти по-тежък и с половин ръст над нея. Тъй че не биваше да се изключват жените без значки от списъка на заподозрените. Макар че къде се е чуло и видяло жена, и то дама от висшите кръгове, да може толкова обиграно да слага инжекции…

Тъй или иначе, очертаваше се разследването на борда на „Левиатан“ да се проточи и комисарят прояви обичайната си разсъдливост. Капитан Джосайя Клиф единствен от офицерите на парахода бе посветен в тайната на следствието и бе получил от ръководството на компанията инструкции да оказва всякакво съдействие на френския пазител на закона. Гош по най-безцеремонен начин се възползва от тая си привилегия: той настоя всички интересуващи го лица да бъдат прикрепени към един и същи салон.

Тук е необходимо да се поясни, че от съображения за уют и дискретност (в рекламата се казваше: „Ще се почувствате в атмосферата на доброто старо английско имение“) персоните, пътуващи с първа класа трябваше да се хранят не в голямата обедна зала заедно с шестстотинте носители на демократичните сребърни китове, а бяха разпределени из комфортни „салони“, всеки от които със собствено наименование и с вид на аристократична гостна: кристални свещници, байцван дъб и махагон, тапицирани с кадифе столове, блестящи сребърни прибори, напудрени сервитьори и сръчни стюарди. Комисар Гош хареса за целите си салона „Уиндзор“, разположен на горната палуба в носовата част на кораба: три от стените представляваха само прозорци, превъзходен кръгозор, дори в мрачен ден можеше да не се палят лампи. Кадифето тук беше златисто кафяво на цвят, а по ленените салфетки се мъдреше гербът на Уиндзорската династия.

Около овалната маса със завинтени за пода крака (за случай на силно вълнение) бяха наредени десет стола с високи релефни облегалки, украсени с разни готически финтифлюшки. Комисарят хареса идеята всички да сядат на една маса и нареди на стюарда да постави табелките с имената не както дойде, а със стратегически замисъл: четиримата без емблеми подреди срещу себе си, тъй че всеки миг да са му под око, пиленцата. Провали се обаче планът на Гош да разположи начело на масата самия капитан. Мистър Джосайя Клиф не пожела „да участва в тоя цирк“, както го нарече, и се установи в салон „Йорк“, където се хранеха новият вицекрал на Индия и двама генерали от индийската армия. „Йорк“ се намираше в престижната част откъм кърмата, максимално далече от прокажения „Уиндзор“, където се възцари първият помощник-капитан Шарл Рение. Комисарят не го одобри от самото начало: лицето му мургаво, брулено от ветрове, а приказките му едни лигави, черната коса лъщи от брилянтин, засукал си мустачките като две запетайки. Не моряк, а палячо.

През дванайсетте дни след отплаването комисарят успя да опознае съседите си по салон, научи се на светски маниери (тоест спря да пуши по време на вечеря и да си топи соса с корички), усвои повече или по-малко сложната география на плаващия град, посвикна с клатушкането — но изобщо не се доближи до целта.

Ситуацията беше следната.

Отначало той водеше за пръв по степен на подозрителност сър Реджиналд Милфорд-Стоукс. Мършав, рижав, с рунтави бакенбарди. Изглежда на около двайсет и осем-трийсет години. Държи се странно: ту впери зелените си зъркели някъде в далечината и не реагира на въпроси, ту изведнъж живне и тръгне ни в клин, ни в ръкав да дрънка за остров Таити, за коралови рифове, за изумрудени лагуни и за колиби с покриви от палмови листа. Явен психопат. Откъде-накъде баронет, потомък на богат род, ще се вдигне накрай света за някаква си Океания? Какво ще търси там? Дяволският му аристократ на два пъти напълно игнорира въпроса за липсващия кит. Погледът му минаваше през комисаря, а ако се спреше на него, все едно че виждаше някаква муха. Мръсен сноб. Още в Хавър (четири часа престой) Гош прескочи до телеграфа и пусна едно запитване до Скотланд Ярд: като какъв е тоя Милфорд-Стоукс, дали не е регистриран да буйства, дали не е изучавал медицина в свободното си време. Отговорът пристигна току преди да отплават. Оказа се, че нямало нищо интересно, пък и странното му поведение се изясни. Но златен кит все пак не носи, следователно мястото на рижавия засега все още е в списъка на клиентите.

Вторият бе господин Гинтаро Аоно, „японски дворянин“ (така пишеше в списъка на пътниците). Обикновен азиатец: дребничък, жилав, възрастта не му личи, проскубани мустачки, будни дръпнати очички. На масата си мълчи. На въпроса с какво се занимава, измърмори смутено: „офицер от императорската армия“. Въпросът за значката го смути още повече, жегна комисаря с поглед, пълен с омраза, извини се и изчезна на бегом. Даже не си дояде супата. Подозрително, нали? И още как! А иначе си е пълен дивак. В салона си вее с ярко хартиено ветрило като педерастите от шантавите вертепи оттатък улица „Риволи“. Разхожда се по палубата само по налъми, с памучен халат и без панталон. Гюстав Гош, естествено, е за свободата, равенството и братството, ама все пак такива макаци не бива да ги пускат в първа класа.

Опряхме до жените.

Мадам Рената Клебер. Младичка. Сигурно е на двайсет. Жена на швейцарски банков служител. Отива при мъжа си в Калкута. Не може да се нарече хубавица — остроноса, подвижна, приказлива. От първите мигове на запознанството съобщи, че е бременна. Всичките й мисли и чувства са подчинени на този факт. Миличка, непосредствена, но просто непоносима. За дванайсет дни успя да дотегне на комисаря до смърт с дрънканиците за скъпоценното си здраве, с бродираните бонета и подобни глупости. Същинска самоходна утроба, макар че бременността засега е ранна и коремът едва-едва се очертава. Гош, разбира се, издебна момента да я попита къде е емблемата. Швейцарката запримигва с невинните си очи и се оплака, че вечно губи всичко. Какво пък, като нищо може и така да е. Комисарят се отнасяше към Рената Клебер със смесица от раздразнение и покровителство, но всъщност не я смяташе за клиентка.

Виж, във втората дама, мис Клариса Стамп, печеният детектив се взираше с по-голямо внимание. Тук нещо намирисваше. Уж англичанка като англичанка, нищо особено: не първа младост, скучна белезникава коса, маниерите й тихи, благовъзпитани, ама във воднистите очи току проблесне нещо дяволито. Знаеше ги комисарят тия, нагледал им се беше. Пък и някои забележителни детайли бяха налице. Абе дреболии, друг не би им обърнал и внимание, само че старото куче Гош нищо не пропуска. Роклите и костюмите на мис Стамп все скъпи все нови последна парижка мода, чантичка от коруба на костенурка (беше мярнал такава в една витрина на Шанз-Елизе, триста и петдесет франка), ама като извади отвътре бележника си — оръфан, евтин, от сергия. Веднъж беше седнала на палубата, наметнала шал, че много духаше, ами че мадам Гош има същия — от кучешка вълна. Топли, дума да няма, ама не е като за английска лейди. Изобщо чудна работа: новите й неща без изключение са скъпи, а старите са похабени и най-долнокачествени. Нещо не се връзва. Веднъж преди следобедния чай Гош я попита: „Госпожо, защо не си сложите златния кит? Не го ли харесвате? Според мен е много красив.“ И какво, мислите, стана? Изчерви се бетер „японския дворянин“ и вика: слагах го вече, просто не сте го видели. Лъже. Гош щеше да го види. Въртеше му се на комисаря една тънка мисъл, ама трябваше да издебне психологически точния момент. Тогава да я видим как ще реагира тая Клариса.

Щом около масата има десет места, а пътниците без емблеми са само четирима, Гош реши да попълни комплекта за сметка на разни други субекти, които макар че имаха значки, бяха посвоему забележителни. Така и така остават свободни места, защо да не разшири кръга на търсене.

Първо на първо настоя пред капитана да запишат към „Уиндзор“ главния корабен лекар мосю Труфо. Джосайя Клиф се размърмори, но отстъпи. Ясно за какво му е на Гош главният лекар: единственият медик на борда на „Левиатан“, майстор на инжекциите, а и по статут му се полага златна значка. Докторът се оказа нисък набит италианец с маслинена кожа и плешиво кубе, увенчано с рядка косица, заресана над високото чело. Никакво въображение не помагаше да си представиш тоя комичен субект в ролята на безпощаден убиец. Покрай лекаря се наложи да се отвори място и за съпругата му. Докторът се бе оженил преди две седмици и бе решил да съчетае полезното с приятното, тоест работата с медения месец. Столът, зает от новоизлюпената мадам Труфо, отиде бадева. Избраницата на параходния ескулап, умърлушена, навъсена англичанка, изглеждаше двойно по-възрастна от своите двайсет и пет години и хвърляше Гош в смъртоносна скука, впрочем повечето й сънароднички му действаха по тоя начин. Беше я кръстил „овцата“ заради белезникавите мигли и блеещото гласче. Впрочем тя рядко си отваряше устата, понеже не знаеше френски, а разговорите в салона, слава Богу, се водеха предимно на този благороден език. Мадам Труфо изобщо нямаше никаква значка — нито златна, нито сребърна, но това беше в реда на нещата — тя не беше нито офицер, нито бе купувала билет.

Освен това комисарят откри в регистрите някой си Антъни Ф. Суитчайлд, индолог и археолог, и реши, че един индолог тъкмо ще му свърши работа. Нали и покойният Литълби с бил нещо от тоя род. Мистър Суитчайлд, върлинест дългуч с козя брадичка, още на първата вечеря сам подхвана разговор за Индия. След трапезата Гош дръпна професора настрана и внимателно насочи разговора към колекцията на лорд Литълби. Индологът археолог пренебрежително нарече покойника дилетант, а колекцията му — сбирка, натрупана без никакъв научен подход. Единствената истинска ценност там бил златният Шива. Добре че статуетката се намерила от само себе си, понеже, както е известно, единственото нещо, което френската полиция умее, е да взема подкупи. Гош ядно се закашля от тая въпиющо несправедлива забележка, но Суитчайлд само го посъветва да намали пушенето. По-нататък ученият снизходително отбеляза, че Литълби все пак май е имал късмета да се сдобие с прилична подборка ръчно изрисувани шалове и воали, сред които се срещат крайно любопитни екземпляри, но това по-скоро са произведения на туземните занаяти и приложните изкуства. Не било за изхвърляне и сандаловото ковчеже от Лахор, датиращо от шестнайсети век, с дърворезба по сюжети от „Махабхарата“ — и се впусна в такива скукотии, че комисарят взе да клюма.

Последния съсед Гош избра, дето има една дума, на око. В буквалния смисъл. Става дума, че преди време на комисаря му попадна една много интересна книжка, превод от италиански. Някой си Чезаре Ломброзо, професор по съдебна медицина от Торино, беше разработил цяла криминалистична теория, според която родените престъпници не били виновни за противообщественото си поведение. Според еволюционното учение на доктор Дарвин в своето развитие човечеството преминавало през определени етапи, за да се приближи постепенно до съвършенството. Така че престъпникът представлява еволюционен брак, случайно отстъпление към отминал етап на развитието. Затова потенциалните убийци и грабители били много лесни за разпознаване, понеже приличали на маймуни, от които всички сме произлезли. Комисарят дълго размишлява над прочетеното. От една страна, в пъстрата верига от убийци и грабители, с които си бе имал работа за трийсет и пет години полицейска служба, далеч не всички приличаха на горили, срещаха се и такива ангелски физиономии — чак да се разплачеш от умиление. От друга страна, не липсваха и маймуноподобни. Пък и старият Гош, убеден антиклерикал, не вярваше в Адам и Ева. Теорията на Дарвин му изглеждаше по-приемлива. А сега беше мярнал сред пътниците в първа класа един субект — все едно направо от картинката „Характерен тип убиец“: челото ниско, надвеждията изпъкнали, очите мънички, носът приплескан, брадичката скосена. И комисарят помоли да запишат въпросния търговец на чай Етиен Боало към „Уиндзор“. Той се случи чудесен човек — веселяк, баща на единайсет деца и филантроп до мозъка на костите.

Така или иначе, излизаше, че плаването на татко Гош няма да свърши и в Порт Саид, следващото пристанище след Хавър. Разследването се проточи. При това дългогодишният нюх подсказваше на комисаря, че тропа на кухо — нямаше подходящ обект сред цялата тая публика. Очертаваше се гадната перспектива да преплава целия дяволски маршрут Порт Саид — Аден — Бомбай — Калкута, а в Калкута да се обеси на първата палма. Как ще се върне в Париж като сритано псе? Колегите ще го спукат от подигравки, началството ще му натяква за разходката с първа класа на държавна сметка. А може и да го пенсионират предсрочно, като едното нищо…

В Порт Саид Гош, ще не ще, се охарчи за допълнителни ризи, понеже плаването се очертаваше дългичко, попълни запасите си египетски тютюн и за да убие времето, се разходи с файтон край прочутото пристанище. Нищо особено. Е, има един огромен фар, има и два километрични кея. Градчето оставя странно впечатление — нито е Азия, нито е Европа. Докато гледаш резиденцията на генерал-губернатора на Суецкия канал — мяза на Европа. Из централните улици се срещат предимно европейски лица, дамите се разхождат с бели чадърчета; заможни господа с панами и плоски сламени шапки пъчат шкембета. Ама щом файтонът сви в туземния квартал — веднага зловоние, гниещи отпадъци, арабски гамени просят дребни. Какво толкова търсят богатите безделници в своите пътешествия? Навсякъде е едно и също: един тлъстее от преяждане, друг се подува от глад.

Изморен от песимистичните си наблюдения и от жегата, комисарят се прибра на борда посърнал. И гледай ти — нов клиент. При това май перспективен.

Комисарят се отби при капитана, поразпита туй-онуй. И тъй, името — Ераст П. Фандорин, руски поданик. Данни за възрастта си руският поданик не съобщаваше. Занятие — дипломат. Пристигал от Константинопол, пътувал за Калкута, оттам за Япония, където бил изпратен по служба. От Константинопол? Аха, трябва да е участвал в мирните преговори, които сложиха края на скорошната Руско-турска война. Гош прилежно си преписа всичките данни на листче и го прибра в платнената папка, където държеше всичките материали по случая. Той никога не се разделяше с папката — все прелистваше, препрочиташе протоколите и вестникарските изрезки, а понякога, изпаднал в размисли, рисуваше по полетата рибки и къщички. Това беше образът на съкровеното, на скътаното дълбоко в сърцето. Само да стане дивизионен комисар, да заслужи прилична пенсийка и да си купят с мадам Гош някоя хубава къщичка нейде из Нормандия. Ще си лови рибка пенсионираното парижко фанте и ще си прави домашно вино от ябълки. Лошо ли ще му е? Ех, да имаше и малко капиталец към пенсийката — поне двайсетина хиляди…

Наложи се още веднъж да се отбие до пристанището, докато параходът чакаше реда си да влезе в Суецкия канал, и да бие телеграма до префектурата: дали са чували в Париж за руския дипломат Е. П. Фандорин и дали същият не е прекосявал в последно време границите на Френската република?

Отговорът дойде бързо, за два часа и половина. Оказа се, че ги е прекосявал, миличкият, хем два пъти. Първия път през лятото на 1876 година (това как да е), а втория път през декември 1877-а, тоест преди три месеца. Пристигнал е от Лондон, регистриран е в паспортно-митническия контрол на Па дьо Кале. Не се знае колко време е изкарал във Франция. Напълно е възможно на 15 март още да е бил в Париж. Не е изключено и да се е отбил към улица „Грьонел“ със спринцовка в ръка — знае ли човек?

Значи сега е моментът да се освободи едно местенце на масата. Най-добре, естествено, би било да се отърве от докторшата, но как да посегнеш върху свещения институт на брака? След кратък размисъл Гош реши да отпрати в другия салон търговеца на чай, който не оправда теоретичните надежди и беше най-безперспективен. Стюардът да го премести. Да му каже, че оттатък господата са по-важни или дамите по-хубави. Нали затова са го направили стюард, да урежда подобни дреболии.

Появата на нов персонаж предизвика малка сензация в салона — през изтеклото време всички тъкмо си бяха доста поомръзнали и изведнъж на ти пресен господин, хем толкова импозантен. Никой дори не попита за господин Боало, представителя на междинното стъпало в еволюцията. Комисарят забеляза, че най-силно оживление прояви мис Клариса Стамп, старата мома: взе да дърдори нещо за художници, за театър, за литература. То и Гош обичаше, като му се отвори възможност, да поседне в креслото с някоя хубава книжка, от всички автори предпочиташе Виктор Юго — хем жизнено, хем приповдигнато, хем те нажалява. Пък и добре приспива. Но разбира се, изобщо не беше чувал за всичките тия руски писатели с шумолящи имена, тъй че нямаше как да вземе участие в разговора. Ама пък тая английска скумрия напразно се пъне — твърде млад е за нея мистър Fandorine.

Рената Клебер също не остана бездейна — тутакси предприе опит да зачисли новака към щатните си помагачи, които безмилостно юркаше ту за наметало, ту за чадър, ту за чаша вода. На петата минута след началото на вечерята мадам Клебер вече бе споделила с руснака всички перипетии на деликатното си положение, оплака му се от главоболие и го помоли да доведе доктор Труфо, който нещо се беше забавил. Но дипломатът май веднага разпозна с кого си има работа и изказа учтиво съжаление, че не познава лекаря по лице. По задачата хукна услужливият лейтенант Рение, една от най-преданите бавачки на бременната банкерша.

Първото впечатление от Ераст Фандорин бе следното: немногословен, сдържан, учтив. Ако питат Гош — малко префинен. Колосаната яка стърчи като на мраморна статуя, украсена с перли игла закопчава копринената вратовръзка, в ревера, моля ви се, ален карамфил. Косата сресана на път, всяко косъмче сякаш е залепнало на мястото си, ноктите гланцови, тънките черни мустачки сякаш нарисувани с въглен.

Много може да се каже за мъжа по мустаците му. Ако са му като на Гош — моржови, увиснали от двете страни на устата, ще рече, че човекът е солиден, знае си цената, не е някои развейпрах, не кълве лесно на всякаква стръв. Ако са завити нагоре, че и засукани — това е женкар и бонвиван. Сраснали се с бакенбардите — честолюбец, мечтае да стане генерал, сенатор или банкер. А като на мосю Фандорин се пускат от романтични представи за собствената си персона.

Какво друго можеше да се каже за тоя руснак? Владее френския прилично. Характерен детайл — леко заеква. Както си беше без значка, така и сега няма. Дипломатът прояви най-голям интерес към японеца, зададе му ред скучни въпроси относно Япония, но самураят отговаряше предпазливо, сякаш се боеше от капан. Защото новопристигналият не обясни какъв е, къде и защо отива — просто се представи и каза, че е от Русия. Комисарят напълно разбираше любопитството на руснака — предстои му да живее в Япония. Гош си представи страна, в която всички без изключение приличат на господин Аоно, всички живеят в куклени къщички с подвити покриви и си порят карантията за щяло и нещяло. М-да, руснакът май не е за завиждане.

След вечеря комисарят издебна Фандорин да седне настрани със запалена пура, намести се в съседното кресло и запуфка с лулата си. В началото Гош се представи на новия си познат като рентиер от Париж, който от любопитство пътува на Изток (такава му беше легендата). Сега зачекна делови разговор, но тръгна предпазливо и отдалеч. Поигра си със златния кит на ревера (оня същия от улица „Грьонел“) и вметна между другото, колкото да завърже разговор:

— Красива джунджурийка. Какво ще кажете?

Руснакът хвърли един поглед към ревера му и запази мълчание.

— Чисто злато. Шикозна работа! — похвали се Гош.

Последва мълчание, изчаквателно, но съвсем учтиво. Човекът просто чака какво следва. Сините му очи се взират внимателно. Хубава кожа има дипломатът — истинска праскова. И е румен като мома. Но не е мамино синче, от пръв поглед си личи.

Комисарят реши да смени тактиката.

— Често ли пътувате?

Оня неопределено сви рамене.

— Вие май бяхте дипломат, ако не бъркам?

Фандорин учтиво кимна, извади от джоба си дълга пура, отряза върха със сребърно ножче.

— А случвало ли ви се е да минавате през Франция?

Ново кимване. Като събеседник руснакът е пълна скръб, рече си Гош, но реши да не отстъпва.

— Най обичам Париж през ранната пролет, през март — замечтано каза детективът. — Най-хубавото време на годината!

Фандорин кимна два пъти. Не стана ясно дали е съгласен или просто показва, че е разбрал. Гош, усетил надигащо се раздразнение, смръщи вежди.

— Значи значката не ви харесва, така ли?

Лулата засъска и изгасна.

Руснакът изпусна кратка въздишка, мушна си ръката в джобчето на жилетката, измъкна оттам с два пръста златен кит и благоволи най-сетне да разлепи устни:

— Както разбирам, господине, интересувате се от моята значка? Заповядайте, ето я. Не я нося, понеже не ми се ще да приличам на носач с номер, ако и да е златен. Това първо. Вие, мосю Гош, не приличате на рентиер, много ви играят очите. Пък и защо парижки рентиер ще разнася със себе си папка с документи? Това второ. Известно ви е с какво се занимавам, следователно имате д-достъп до корабните документи. Предполагам, че сте детектив. Това трето. А сега четвърто — ако трябва да си изясните нещо за мен, недейте го усуква, а ме питайте направо.

Ха върви си приказвай с такъв.

Гош успя да се оправи някак. Пошепна на твърде проницателния дипломат, че е щатният корабен детектив, който трябва да се грижи за безопасността на пътниците, но негласно и колкото може по-деликатно, за да не засяга изисканата публика. Не се разбра дали Фандорин му повярва, но поне не тръгна да разпитва.

Всяко зло за добро. Сега комисарят поне се сдоби ако не със съмишленик, то със събеседник, при това учудващо наблюдателен и изключително осведомен по криминологичните въпроси.

Те честичко се заседяваха на палубата, зяпаха полегатите брегове на канала, пушеха (Гош лулата си, а руснакът пура) и обсъждаха всякакви интересни теми. Например за свръхмодерните методи за идентификация и изобличаване на престъпници.

— Парижката полиция работи по последната дума на науката — изфука се Гош веднъж. — В префектурата има специална служба за идентификация, завеждана от един млад гений, Алфонс Бертийон1. Той е разработил цяла система за регистрация на престъпните елементи.

— Видях се с доктор Бертийон по време на п-последното си посещение в Париж — неочаквано каза Фандорин. — Той ми разказа за своя антропологичен метод. Бертийонажът е остроумна теория, твърде остроумна. Започнахте ли вече да я прилагате в практиката? Какви са резултатите?

— Засега никакви — сви рамене комисарят. — Като начало трябва всички рецидивисти да се подложат на бертийонаж, а това ще отнеме години. В отдела на Алфонс е истинска лудница: водят оковани арестанти, мерят ги от всички страни като на конски пазар, разнасят данните на фишове. Затова пък скоро полицията ще може да си клати краката, а работата ще се върши сама. Да речем, разследваш взломна кражба и откриваш на местопрестъплението отпечатък от лява ръка. Вземаш мерките, отиваш в картотеката. Аха, дължината на средния пръст е 89 милиметра, търси в секция №3. А там са регистрирани седемнайсет взломаджии с нужната дължина на пръста. Нататък вече е съвсем фасулска работа: проверяваш кой къде е бил в деня на кражбата и залавяш тоя, който няма алиби.

— Значи престъпниците се делят на секции според д-дължината на средния пръст? — попита с жив интерес руснакът.

Гош прикри в мустаците си снизходителна усмивка.

— Там има цяла система, млади ми приятелю. Бертийон дели хората на три групи — според дължината на черепа. Всяка от групите се дели на три подгрупи — според широчината на черепа. Тоест подгрупите са общо девет. Те на свой ред се делят на три секции — според размера на средния пръст на лявата ръка. Така секциите стават двайсет и седем. Но и това не е всичко. Всяка секция има по три раздела — според размера на дясното ухо. Колко станаха разделите? Правилно, осемдесет и един. По-нататъшната класификация отчита ръста, дължината на ръцете, височината в седнало положение, размера на стъпалото, дължината на лакътната става. Всичко са деветнайсет хиляди шестстотин осемдесет и три категории! Един престъпник, подложен на пълен бертийонаж и влязъл в нашата картотека, никога вече не ще успее да се изплъзне от правосъдието. А преди живот си живееха: арестуват го, той се нарече с измислено име и не отговаря за нищо, което е вършил дотогава.

— Това е чудесно — замислено рече дипломатът. — Обаче бертийонажът не помага особено при изобличаването на конкретно п-престъпление, особено ако човекът преди това не е бил арестуван.

Гош разпери ръце:

— Е, това е проблем, за който науката няма решение. Докато съществуват престъпници, няма как да мине без нас, професионалните копои.

— Да сте ч-чували някога за отпечатъци от пръстите? — попита Фандорин и показа на комисаря тънката си, но доста здрава ръка с полирани нокти и пръстен с брилянт.

Гош изгледа със завист пръстена (най-малко годишната му заплата) и се подсмихна:

— Да не става дума за някакво циганско гледане на ръка?

— Ни най-малко. Още от д-древни времена се е знаело, че релефът на папилярните линии по пръстовите възглавнички е уникален за всеки човек. В Китай работниците, наричани кули, са подписвали наемния договор с отпечатък от палеца, намазан с туш.

— Е, ако всеки убиец беше така любезен специално да маже пръстите си с туш и да оставя отпечатък на местопрестъплението… — комисарят се разсмя добродушно.

Но дипломатът май не беше много склонен да се шегува.

— Господин корабен детектив, трябва да ви уведомя, че съвременната наука е установила с достоверност: пръстът оставя отпечатък при всяко съприкосновение с каквато и да е суха и твърда повърхност. Ако злодеят докосне дори и съвсем леко вратата или оръдието на убийството, или стъклото на прозореца, той оставя следа, чрез която може да бъде изобличен като престъпник.

На Гош му идеше да се пошегува, че във Франция има двайсет хиляди престъпници, които имат двеста хиляди пръста и че човек, ако много зяпа в лупата, може и да окьоравее, но се сепна. Спомни си счупената витрина в къщата на улица „Грьонел“. По изпотрошеното стъкло бяха останали многобройни отпечатъци от пръсти. Но никой не се сети да ги изкопира — и стъкларията замина на боклука.

Я гледай ти, докъде стигнал прогресът! Като се замислиш, какво излиза? Всички престъпления се извършват с ръце нали така? Пък се оказва, че ръцете умеели да донасят не по-зле от платените осведомители! Значи изкопираме ли пръстите на всички бандити и крадци, те няма да посмеят да подхванат никакво черно дело с гадните си лапи! И край на престъпността.

Свят му се зави от подобни перспективи.

Реджиналд Милфорд-Стоукс

2 април 1878 година, 18 часа 34 минути и ½ по Гринуич

Моя скъпоценна Емили,

Днес навлязохме в Суецкия канал. Във вчерашното си писмо Ви описах най-подробно историята и топографията на Порт Саид, а сега не мога да се въздържа да не Ви съобщя някои интересни и поучителни сведения за Великия канал, това грандиозно творение на човешките ръце, който догодина отбелязва своята десета годишнина. Не зная дали Ви е известно, обожаема моя съпруго, че съвременният канал фактически е четвърти поред, а първият е бил прокопан още през XIV век преди Рождество Христово при царуването на великия фараон Рамзес? Когато Египет запада, пустинните ветрове запълват руслото му с пясък, но 500 години преди Христа, по времето на персийския цар Дарий, робите прокопават нов канал, който е струвал 120 000 човешки живота. Херодот пише, че плаването по него е отнемало четири дни и че две триреми2 се разминавали свободно, без да си преплетат греблата. Няколко от корабите на разгромената флота на Клеопатра са успели да избягат по тоя път в Червено море и така се спасили от гнева на страшния Октавиан.

След разпадането на Римската империя времето и пясъкът отново отграждат Атлантическия от Индийския океан с подвижна стена от около сто мили, но щом из тия безплодни земи се възправила мощната държава на последователите на пророка Мохамед, хората отново грабнали кирките и мотиките. Днес аз плавам покрай тия мъртви от сол земи и покрай безкрайните дюни и не спирам да се възхищавам от тъпото мъжество и къртовската упоритост на човешкото племе, повело безспирна борба с всемогъщия Кронос. Цели двеста години кораби, натоварени със зърно, са плавали по арабския канал, после земята изтрила от челото си тая жалка бръчица и пустинята отново потънала в хилядолетен сън.

За жалост баща на новия Суец станал не британец, а един французин, Лесепс3, представител на нация, към която аз, скъпа Емили, се отнасям с най-дълбоко и съвсем оправдано презрение. Тоя лукав дипломат издействал от египетския вицекрал да издаде ферман за създаването на „Универсална компания за Суецки морски канал“. Компанията получила право да арендува за 99 години бъдещата водна магистрала, а на египетското правителство се полагали само 15 процента от печалбата! И тия долни французи смеят да наричат нас, британците, грабители на изостаналите народи! Ние поне завоюваме привилегиите си с меч, а не посредством мръсни сделки с алчни туземни чиновници.

Всеки ден 1600 камили доставяли питейна вода на работниците, които копаели Великия канал, но въпреки това нещастниците мрели с хиляди от жажда, жега и заразни болести. Нашият „Левиатан“ буквално плава сред трупове, аз просто виждам как ми се зъбят изпод пясъците голи безоки черепи. Отишли са десет години и петнайсет милиона лири стерлинги, за да се завърши тоя грандиозен строеж. Затова пък сега корабът стига от Англия до Индия почти два пъти по-бързо отпреди. Някакви си 25 дни, и си в Бомбай. Невероятно! Какъв размах само! Каналът е дълбок над 100 фута, тъй че дори нашият съвременен Ноев ковчег минава оттук без риск да заседне.

Днес на обяд изпаднах в неудържим смях, задавих се с коричка хляб и все не можех да се успокоя. Тоя жалък надут Рение (писах Ви за него, това е старшият офицер на „Левиатан“) с престорен интерес ме попита каква е причината за това мое веселие, а аз се разкисках още повече. Нямаше как да му кажа каква точно мисъл ме разсмя. А тя беше, че французите строиха канала, но плодовете му обрахме ние, англичаните. Преди три години правителството на Нейно величество изкупи контролния пакет акции от египетския хедиф4 и сега Суец се управлява от нас, британците. А същевременно една акция от канала, която в началото се е продавала за 15 лири, сега струва 3000! Какво ще кажете? Как да не се посмее човек!

Впрочем сигурно съм Ви уморил с тия скучни подробности. Не ми се сърдете, скъпа моя Емили, аз нямам други развлечения, освен да пиша дълги писма. Докато перото скърца по белия лист, имам чувството, че сте до мен и водим с Вас спокоен, приятен разговор. Знаете ли, от горещия климат се почувствах много по-добре. Вече не си спомням кошмарите, които сънувам нощем. Но те не са си отишли — когато се събудя сутрин, виждам, че съм намокрил със сълзи калъфката на възглавницата, а понякога дори съм я нагризал със зъби.

Впрочем това са дреболии. Всеки нов ден, всяка миля от пътя ме приближава към новия живот. Там, под галещото слънце на екватора, най-сетне ще дойде краят на тая ужасна раздяла, която изцеди душата ми. О, побързай, време! Вече нямам търпение отново да срещна Вашия лъчист, нежен поглед, моя мила.

С какво друго да Ви позабавлявам? Нека Ви опиша нашия „Левиатан“ — темата наистина си заслужава. В предишните си писма Ви занимавах твърде много с изживяванията и сънищата си и още не съм Ви описал в най-ярки багри тоя триумф на британската инженерна мисъл.

„Левиатан“ е най-големият пътнически кораб в цялата световна история, без да броим колосалния „Грейт Истърн“, който от двайсет години насам пори вълните на Атлантика. Жул Верн, когато пише за „Грейт Истърн“ в книгата си „Плаващият град“, не е виждал нашия „Левиатан“, иначе щеше да преименува стария „Г. И.“ в „плаващо село“. Та той само прокарва по океанското дъно телеграфни кабели, докато „Левиатан“ е в състояние да превози хиляда души и допълнително 10 000 тона товар. Дължината на това огнедишащо чудовище надхвърля 600 фута, на ширина е около 80. Известно ли Ви е, мила Емили, как се строят кораби? Първо ги „разгръщат на площ“, тоест в специално отредено за целта помещение изчертават направо върху гладкия под чертеж на плавателния съд в естествена големина. Чертежът на „Левиатан“ е бил с такива размери, че се наложило да се строи хангар колкото Бъкингамския дворец.

Тоя параход-чудо има две парни машини, две мощни гребни колела от двете страни и едно гигантско витло на кърмата. Шестте мачти, високи чак до небето, са снабдени с пълно ветроходно оборудване, така че при попътен вятър и с пълен ход на машината корабът е в състояние да развие скорост 16 възела! За тоя параход са използвани всички най-нови постижения на корабостроителната промишленост. Сред тях са двойният метален корпус, който спасява кораба дори при удар в скала; специални странични килове, които намаляват люшкането; пълното електрическо осветление; херметичните отсеци, огромните хладилници за отработената гореща вода — изброяването на всичко би отнело много време. Целият опит от многовековните усилия на изобретателния и неспокоен човешки ум е съсредоточен в тоя горд кораб, който безстрашно пори морските вълни. Вчера отворих напосоки, както отдавна съм свикнал, Свещеното писание и изпитах потрес: в очите ми се набиха думите за Левиатан, онова страшно морско чудовище, за което се говори в книгата на Йов. И потръпнах, като разбрах внезапно, че там не се говори за морски змей, както са смятали древните, нито за кашалот, както твърдят днешните рационалисти — не, Библията явно разказва за тоя същия „Левиатан“, който ще ме достави от мрака и ужаса към щастието и светлината. Преценете само:

Парният котел, кипналата мас — тоест мазутът, светлата диря е следата зад кърмата. Та това е очевидно!

И тогаз се уплаших, скъпа Емили. В тия редове се съдържа гневно предупреждение — дали е само до мен или до пътниците на „Левиатан“, или пък до цялото човечество? Нали гордостта е нещо лошо от гледна точка на Библията? И ако Човекът, въоръжен с техническите си играчки, „на всичко, що е високо, гледа смело“, дали това не би довело до някакви катастрофални последици? Не се ли възгордяхме премного с будния си ум и сръчните си ръце? Къде ли ще ни отнесе царят на гордостта? Какво ли ни чака занапред?

И тогава отворих молитвеника, за да се помоля — за пръв път от много дълго време. И изведнъж прочетох:

Но когато, обзет от мистично чувство, с трепереща ръка отворих Книгата за трети път, възпаленият ми поглед се спря в скучното място от Числа, където някакъв древен счетоводител стриктно изброява жертвоприношенията на колената Израилеви. И аз намерих покой и позвъних със сребърното звънче и заръчах на стюарда да ми донесе горещ шоколад.

Комфортът на парахода в помещенията за отбраното общество е направо смайващ. В това отношение „Левиатан“ наистина няма равни. Безвъзвратно отминаха времената, когато пътуващите за Индия или Китай са се свирали едни връз други в тъмни дупки. Вие знаете, любима съпруго, колко остра е у мен клаустрофобията, но на „Левиатан“ се чувствам сякаш стъпвам по просторните крайбрежия на Темза. Тук има всичко необходимо за борба със скуката: и танцувална зала, и музикален салон за класически концерти, и прилична библиотека. Обзавеждането на първокласните каюти не отстъпва на най-добрите лондонски хотели. Тия каюти са сто. Освен тях има и 250 каюти втора класа с 600 места (не съм надзъртал там, не понасям мизерията) и както казват, имало още и големи товарни трюмове. Само прислугата, без да броим матросите и офицерите, е над 200 души — стюарди, готвачи, лакеи, музиканти, камериерки. Можете ли да си представите, не съжалявам ни най-малко, че не взех със себе си Джереми. Тоя безделник само си пъхаше носа където не му е работа, а тук точно в единайсет пристига камериерка, почиства и подрежда и изпълнява всичките ми заръки. Това е и удобно, и разумно. Ако искаш, може да позвъниш на лакей да ти прислужва при обличането, но според мен това е вече прекалено, аз се обличам и събличам сам. В мое отсъствие на прислугата е строго забранено да влиза в каютата, а аз, когато излизам, слагам косъм между вратата, и касата. Страх ме е от шпиони. Вярвайте ми, мила Емили, това не е кораб, а цял град и има предостатъчно от всякаква измет.

Сведенията за парахода почерпих предимно от обясненията на лейтенант Рение, голям патриот по отношение на своя кораб. Впрочем той никак не ми е симпатичен и най-сериозно го подозирам. Старае се с всички сили да прилича на джентълмен, но мен не може да излъже, аз калпавата порода я надушвам от километри. Тоя субект ме покани в каютата си, мислеше, че ще ми направи добро впечатление. Отбих се — не толкова от любопитство, колкото от желание да оценя степента на заплахата, която може да представлява тоя мургав тип (относно външността му виж писмото ми от 20 март). Обзавеждането е оскъдно и това толкова повече бие на очи заради безвкусните му претенции за изисканост (китайски вази, индийски наргилета, жалко морско пейзажче на стената и тям подобни). На масата между картите и навигационните прибори видях голям фотографски портрет на жена в черно. С надпис на френски: „Седем фута под кила, скъпи! Франсоаз Б.“ Попитах дали е жена му. Оказа се, че била майката. Трогателно, но не го освобождава от подозрения. Възнамерявам и занапред да проверявам курса на всеки три часа, нищо че ми се налага да ставам на два пъти през нощта. Естествено, докато плаваме през Суецкия канал, това е излишно, но не ми се ще да губя навика за работа със секстанта7.

Разполагам с предостатъчно време и го запълвам освен с писането на писма и с наблюдение на тоя панаир на суетата, който ме заобикаля отвсякъде. Сред тая галерия от човешки типове се срещат и доста занимателни. За някои от тях вече Ви писах, а от вчера в нашия салон се появи ново лице. Представете си — руснак! Казва се Ераст Фандорин. Вие, Емили, знаете моето отношение към Русия, тоя уродлив израстък, загрозил половината Европа и третина от Азия. Русия се мъчи да разпространи оная пародия на християнство, своята религия, и варварските си обичаи върху целия свят и Албион е единствената преграда на пътя на тия нови хуни. Ако не беше решителната позиция, която правителството на Нейно величество зае в сегашната Източна криза, цар Александър щеше да сграби в мечешките си лапи целите Балкани и тогава…

Впрочем вече съм Ви писал по тия въпроси и не ми се ще да се повтарям. Освен това мислите за политика ми действат зле на нервите. Сега е осем без четири минути. Както вече Ви съобщих, чак до Аден „Левиатан“ живее по британско време, затова в осем часа тук вече е нощ. Ще отида да измеря дължината и ширината, след което ще вечерям и ще продължа писмото си.

Десет часът и шестнайсет минути

Виждам, че не съм довършил за мистър Фандорин. Май по-скоро го харесвам въпреки неговата народност. Има добри маниери, мълчалив е, умее да слуша. Вероятно спада към онова съсловие, което в Русия наричат с италианската дума intelligenzia, като подразбират образована европейска класа. Ще се съгласите, скъпа Емили, че едва ли можем да причислим към цивилизования свят общество, в което европейската класа е обособена в отделна прослойка от населението и при това е обозначена с чужда дума. Представям си пропастта, която дели човекоподобния мистър Фандорин от някой космат kossak или muzhik, които представляват над 90 на сто от населението на тая татарско-византийска империя. От друга страна, образованият и мислещ човек би трябвало да е много извисен и облагороден от подобна дистанция. Трябва да поразсъждавам над тая мисъл.

Хареса ми колко елегантно мистър Фандорин (между другото, оказа се, че той е дипломат, това обяснява много неща) постави на мястото му оня непоносим селяндур Гош, който твърди, че е рентиер, макар отдалеч да си личи, че тоя тип върти някакви мръсни сделки. Не бих се учудил, ако целта на пътуването му е закупуване на опиум и екзотични танцьорки за парижките вертепи. (Последното изречение е задраскано). Зная, скъпа Емили, че сте истинска лейди и няма да се опитате да четете задрасканото. Поувлякох се и написах нещо недостойно за Вашия целомъдрен поглед.

Та разказвах за днешната вечеря. Френският буржоа, който в последно време взе много да се перчи и бърбори, със самодоволен вид взе да разсъждава за предимствата на старостта пред младостта. „Ето например аз съм по-възрастен от всички присъстващи — каза той снизходително като някой Сократ. — Побелял съм, натежал съм и съм погрознял, но недейте си мисли, дами и господа, че татко Гош би искал да се смени с вас. Когато виждам нафуканата младеж да се кипри пред старите със своята красота и сила, аз не изпитвам никаква завист. Хе, мисля си, това не е голяма философия, някога и аз бях такъв. А за теб приятелче, изобщо не е сигурно, дали ще доживееш до моите шейсет и две. Аз съм двойно по-щастлив от теб с твоите трийсет дори и само за това, че съм живял на тоя свят двойно повече.“ И посръбна от виното си, явно горд от оригиналното си мислене и необоримата в собствените му очи логика. Тогава мистър Фандорин, който до момента не бе отворил уста, изведнъж заявява с най-сериозен израз на лицето: „Това безусловно е така, господин Гош, ако разглеждаме живота в източния смисъл — като пребиваване в една и съща точка на битието и в едно вечно «сега». Но съществува и друго съждение, което оценява човешкия живот като единно и цялостно произведение, за което може да се съди едва тогава, когато е прочетена и последната му страница. При това произведението може да бъде дълго, колкото цяла тетралогия или пък кратко като новела. Но кой ли би твърдял, че един дебел и пошъл роман обезателно ще е по-ценен от краткото, но прекрасно стихотворение?“. Най-смешното е, че нашият рентиер, който наистина е и дебел, и пошъл, изобщо не проумя, че става дума за него. Дори когато мис Стамп (тя не е глупава, но е странна персона) се изкиска, а аз направо се изсмях, французинът пак не схвана, остана си на своето, за което мога само да го поздравя.

Вярно е, от друга страна, че малко по-късно, по време на десерта, мосю Гош прояви здрав разум, който наистина ме впечатли. Все пак липсата на добро образование има своите предимства: необремененият от авторитети мозък е способен понякога на интересни и верни наблюдения.

Преценете сама. Оная амебоподобна мисис Труфо, съпругата на нашия дръвник доктора, пак подхвана да чурулика за „бебчо“ и „ангелчето“, с което мадам Клебер скоро ще ощастливи своя банкер. Тъй като мисис Труфо не говори френски, наложи се горкият й съпруг да превежда сладникавите й сентенции за семейното щастие, което било немислимо, без наоколо да „топуркат малки краченца“. Гош дълго сумтя, а накрая изтърси: „Не мога да се съглася с вас, мадам. Истински щастливата семейна двойка изобщо не се нуждае от деца, понеже двамата съпрузи напълно си стигат един на друг. Мъжът и жената са като две неравни повърхности, всяка с бабуни. Ако повърхностите не си прилягат достатъчно плътно, необходимо е лепило, без него конструкцията, тоест семейството, не може да се запази. Тъкмо децата са въпросното лепило. Но ако повърхностите са си съвпаднали идеално — всяка бабунка е запълнила ямата, лепилото става излишно. Вземете мен и моята Бланш. Трийсет години си живяхме в мир и любов, паснахме си като копче с иличе, за какво са ни деца? И без тях сме си добре.“ Можете да си представите, Емили, вълната от праведно негодувание, която се стовари връз опровергателя на вечните ценности. Най се беше разлютила мадам Клебер, която е трудна с малкото швейцарче. Втриса ме от нейното закръглено и арогантно демонстрирано наляво и надясно коремче. Направо виждам вътре едно свито на кравай малко банкерче със засукани мустачки и издути бузки. Не ще и съмнение, с течение на времето фамилия Клебер ще си народи цял батальон швейцарски гвардейци.

Трябва да Ви призная, моя нежно любима Емили, че ми се повръща от гледката на бременни жени. Отвратителни са! Тая безсмислена животинска усмивка, тоя гаден израз на постоянно вслушване в собствената си утроба! Гледам да съм по-далеч от мадам Клебер. Закълнете се, драга моя, че никога няма да имаме деца. Дебелият буржоа е хиляди пъти прав! За какво са ни деца? Ние и без това сме безкрайно щастливи. Само трябва да изтърпим тая принудителна раздяла.

Междувременно станало единайсет без две минути. Време е за проверка.

По дяволите! Прерових цялата каюта. Секстантът ми изчезна. Не съм луд! Беше в сандъчето, заедно с хронометъра и компаса, а сега го няма! Страх ме е, Емили! О, предчувствах го! Сбъдват се най-лошите ми опасения!

Защо? Какво съм сторил? Те са готови на всячески низост, за да не допуснат да се срещнем! Как сега ще мога да проверя дали параходът се движи по верния курс? Това е работа на Рение, сигурен съм! Видях какъв поглед ми хвърли, когато снощи забеляза на палубата моите манипулации със секстанта. Негодник!

Ще ида при капитана да настоявам за възмездие. Ами ако са в съзаклятие? Боже, Боже, смили се над мен!

Наложи се да направя малка пауза. Толкова се развълнувах, че се наложи да взема капките, които ми предписа доктор Дженкинс. И да си мисля за приятни неща, както ми беше препоръчал. Мислех си как ще седим с Вас на бялата веранда и ще се взираме в далечината, за да съзрем къде свършва морето и започва небето. А Вие ще се усмихнете и ще кажете: „Скъпи Реджи, ето че отново сме заедно.“ И ще се качим в кабриолета да се разходим по брега.

Господи, какво говоря! Какъв кабриолет!

Аз съм чудовище и няма прошка за мен.

Рената Клебер

Тя се събуди в чудесно настроение. Усмихна се приветливо на слънчевото зайче, което се бе промушило до притиснатата й от възглавницата кръгла буза, и се вслуша в корема си. Бебето вътре кротуваше, но тя беше ужасно гладна. До закуската оставаха още цели петдесет минути, ала Рената беше от търпеливите, а да скучае просто не умееше. Сутрин сънят я напускаше също тъй стремително, както я нападаше вечер — тя просто слагаше глава върху събраните си на сандвич длани и в следващия миг вече сънуваше някой приятен и весел сън.

Рената замърка лекомислена песничка за клетата Жоржет, влюбена в коминочистач, и се залови със сутрешния си тоалет — избърса свежото си лице с лавандулова вода, а после бързо и сръчно се среса: бухна бретона над челото си, прибра гъстите кестеняви коси на стегнат кок, а отстрани остави две масурчета. Получи се точно както трябва — скромничко и миличко. Погледна през илюминатора. Все същото: равната стена на канала, жълтият пясък, белите кирпичени къщици на жалкото селце. Щеше да е горещо. Значи бялата дантелена рокля, сламената шапка с червената панделка и да не забрави чадъра — след закуска непременно ще се разходи. Впрочем, домързя я да влачи чадъра. Няма нужда, все някой ще й го донесе. Рената с видимо удоволствие се завъртя пред огледалото, огледа се отстрани и опъна роклята на корема. Честно казано, засега нямаше кой знае какво за гледане.

С правата си на бременна подрани за закуската — сервитьорите още подреждаха масите. Рената веднага нареди да й донесат портокалов сок, чай, кифли с масло и всичко останало. Когато дойде първият от сътрапезниците й — дебелият мосю Гош, също ранно пиле, — бъдещата майка вече се беше преборила с трите кифли и придърпваше омлета с гъби. Закуската на „Левиатан“ не беше някаква си континентална, а съвсем истинска английска: с ростбиф, яйчени блюда, пудинг и каша. Френската част от консорциума участваше само с кроасани. Затова пък на обяд и на вечеря в менюто неизменно царуваше френската кухня. Ами да, в салон „Уиндзор“ няма да сервират бъбреци с боб я!

Първият помощник-капитан се яви както винаги точно в девет. Грижовно попита мадам Клебер как е. Рената го излъга, че е спала зле и се чувства направо разбита, и то само защото илюминаторът се отваря много трудно и в каютата е задушно. Лейтенант Рение се смути и обеща лично да се отбие и да отстрани повредата. Той не ядеше ростбиф и яйца — спазваше някаква особена диета и се хранеше предимно със зеленчуци. За което Рената го съжаляваше.

Полека заприиждаха и останалите. На закуска разговорът обикновено не вървеше — по-възрастните още не бяха се съвзели след тежко прекараната нощ, а младите още не бяха се разсънили. Смешно й беше да гледа как тази кучка Клариса Стамп се навърта около пелтека дипломат. Рената поклати глава: как може да се държи така тъпо. Та той, скъпа, може да ти бъде син, нищо че е с такива импозантно прошарени слепоочия. Подобен хубавец не е лъжица за устата на една застаряваща кокетка.

Последен дойде рижият Перко (така Рената бе нарекла наум английския баронет). Косата му чорлава, очите — зачервени, крайчецът на устата му играе — ужас и кошмар. Но мадам Клебер изобщо не се страхуваше от него, а паднеше ли й възможност да му се поприсмее, не я изпускаше. Ето и сега тя с невинно-мила усмивка подаде на Перкото каничката с мляко. Както се и очакваше, Милфорд-Стоукс (ама че име) гнусливо си дръпна чашата. Рената от опит знаеше, че сега вече той няма да докосне каничката и ще пие кафето си чисто.

— Защо подскачате, господине? — с трепнал глас измънка тя. — Не се притеснявайте, бременността не е заразна. — И завърши категорично: — Поне за мъжете.

Перкото й хвърли унищожителен поглед, който се разби в нейния, лъчист и безгрижен.

Лейтенант Рение прикри усмивката си с ръка, а рентиерът изхъмка. Дори японецът се подсмихна на Ренатината закачка. Е, мосю Аоно се усмихва винаги, дори и да няма повод. Може пък при тях, японците, усмивката да означава не веселие, а нещо съвсем друго. Например отегчение или отвращение.

След като се поусмихва, мосю Аоно направи обичайния си номер, от който на сътрапезниците им се повдигаше: извади от джоба си хартиена салфетка, звучно се изсекна в нея, смачка я и внимателно нагласи влажното топче на ръба на използваната си чиния. Наслаждавайте се сега на тая икебана. За икебаната Рената бе чела в един роман на Пиер Лоти8 и бе запомнила звучната дума. Интересна идея е да подреждаш букетите не просто ей така, а като влагаш в тях философски смисъл. Някой път трябва да опита.

— Какви цветя обичате? — попита тя доктор Труфо.

Той преведе въпроса, за да го разбере неговата кранта, а сетне отвърна:

— Теменуги. — След което преведе и отговора: pansies.

— Обожавам цветята — възкликна мис Стамп (как го докарва тоя „наив“!), — но само живите. Обичам да се разхождам сред нацъфтели поляни! Направо ми се къса сърцето, като видя как клетите срязани цветя вехнат и листенцата им канят! Затова не разрешавам на никого да ми подарява букети — и възви премрежен поглед към хубавия русин.

„Ах, колко жалко, инак всички щяха да те отрупат с цветя“ — помисли си Рената, но на глас каза:

— Според мен цветята са венци на Божието творение и да се гази нацъфтяла поляна е престъпление.

— В парковете на Париж то си е престъпление — рече мосю Гош. — Наказанието е десет франка. Ако дамите разрешат на стария непослушник да изпуши една лула, ще ви разкажа много интересна историйка на тази тема.

— О, дами, бъдете снизходителни! — провикна се очилатият индолог Суитчайлд и брадичката му „ала Дизраели“ се разтресе. — Мосю Гош е такъв сладкодумец!

Всички се обърнаха към бременната Рената, от която зависеше решението, и тя направи своя намек, като разтърка слепоочието си. Не, главата изобщо не я белеше, тя просто протакаше.

Но понеже и на нея й беше интересно да чуе „историйката“, кимна с мъченическа физиономия:

— Добре, пушете. Само ще помоля някой да ми вее с ветрило.

Тъй като кучката Клариса, притежателката на разкошно щраусово ветрило, се направи, че няма нищо общо, наложи се да се жертва японецът. Гинтаро Аоно седна до нея и така усърдно заразмахва пред носа на мъченицата яркото си ветрило на пеперуди, че подир миг на Рената наистина й се зави свят от този калейдоскоп. За прекомерното си усърдие японецът получи забележка.

А рентиерът с удоволствие дръпна от лулата, издуха облаче ароматен дим и подхвана:

— Ако щете ми вярвайте, ако щете — недейте, но случката е истинска. В Люксембургската градина работеше един градинар, татко Пикар се казваше. Четиридесет години бе поливал и подрязвал цветята и до пенсия му оставаха само три години. Една сутрин излиза татко Пикар с лейката си и що да види — в лехата с лалета се изтегнал някакъв издокаран господин с фрак. Опнал се на пролетното слънце и се одрямал. Явно някой гуляйджия, дето се веселил до зори, но не успял да се прибере вкъщи, че се омаломощил — Гош присви очи и лукаво огледа присъстващите. — Пикар, естествено, се ядосал, че му е смачкал лалетата, и казва: „Ставайте, мосю, в нашия парк не може да лягате по лехите! Ще ви глобим десет франка.“ Гуляйджията поотворил око и извадил една жълтица: „Ей ти, казва, старче, остави ме на мира. Отдавна не съм си почивал тъй хубаво.“ Е, градинарят взел монетата, но не си отива. „Платихте си глобата, но нямам право да ви оставя тук. Ако обичате да станете.“ Тогава господинът с фрака отворил и другото си око, но не побързал да се изправи. „Колко да ти платя, че да не ми затуляш слънцето? Давам колкото кажеш, само да ми се махнати от главата и ме оставиш да си подремна.“ Татко Пикар се почесал по темето, позамислил се и помърдал устни. „Добре — казва, — ако вие, господине, желаете да си купите един час лежане в лехата на Люксембургската градина, това ще ви струва осемдесет и четири хиляди франка и нито су по-малко.“ — Мустакатият французин се усмихна ведро и поклати глава, сякаш възхитен от наглостта на градинаря. — „И нито су по-малко“ — казва. А между другото пийналият господин бил не кой да е, ами самият банкер Лафит, най-богатият човек в Париж. Той не обичал да си хвърля думите на вятъра, щом е рекъл „колкото кажеш“, значи това е. Как ще подвие опашка и ще се отметне от банкерската си дума? Но пък нямал желание и да даде на първия срещнат нахалник толкова пари за едното мерси. Какво да прави? — Гош сви рамене, за да демонстрира изключителното затруднение. — Тогава Лафит рекъл: „Добре, дърти мошенико, ще си получиш осемдесет и четирите хиляди, но при едно условие: ако ми докажеш, че да се изтегна за един час на твоята келява леха наистина струва толкова. Не успееш ли обаче да ми го докажеш, ще те напердаша с бастуна и това дребно хулиганство ще ми струва четиридесет франка административна глоба.“

Смахнатият Милфорд-Стоукс се изсмя гръмогласно и доволен тръсна рижия си перчем, а Гош вдигна пожълтелия си от тютюна пръст: не бързай да се радваш, това още не е краят.

— И какво мислите, дами и господа? Татко Пикар най-невъзмутимо започнал да прави баланса. „След половин час, точно в осем, ще дойде господин директорът на градината, ще ви види в лехата и ще се развика да ви махна оттук. Аз няма да мога да го направя, защото вие ще ми платите не за половин, а за един час. Ще започна да се препирам с господин директора и той ще ме изпъди от работа без последни заплати и без право на пенсия. А ми остават три години до пенсия. На мен ми се полага пенсия от хиляда и двеста франка годишно. Аз възнамерявам да си поживея в оставка двайсетина години, което прави двадесет и четири хиляди. Сега за къщата. С моята бабичка ще ни разкарат от служебното жилище. Къде ще живеем, питам се. Ще трябва да си купим. А най-скромната къща с градинка някъде по Лоара струва поне двайсет хиляди. А сега, господине, помислете за моята репутация. В тази градина съм работил четиридесет години и когото и да питате, ще ви каже, че татко Пикар е честен човек. И не щеш ли сега — такъв позор за белите ми коси. Та това е подкуп! Смятам, че по хиляда франка за всяка година безупречна служба няма да е много в смисъл на морална компенсация. Така, че общо излизат точно осемдесет и четири хиляди“ Лафит се засмял, изтегнал се още по-удобно в лехата и отново затворил очи. „Ела подир час — казва, — ще си платя, дърта маймуно.“ Такава една интересна историйка, госпожи и господа.

— Значи, годината непорочност струва хиляда франка? — подсмихна се руският дипломат. — Не е скъпо. Сигурно е с отстъпка, защото е на едро.

Присъстващите започнаха оживено да коментират разказа и да изказват най-противоречиви мнения, а Рената Клебер с интерес впери очи в мосю Гош, който самодоволно отвори черната си папка и отпивайки от поизстиналия шоколад, зашумоля с книжата си. Интересен екземпляр е тоя дядка, няма що. Какви ли тайни крие там? Защо се е прикрил с лакът?

Този въпрос отдавна измъчваше Рената. На два-три пъти тя с правото си на бъдеща майка дори се опита да надникне през рамото на Гош, докато той прелистваше мистериозната си папка, но мустакатият гадняр доста безцеремонно затваряше досието под носа на дамата, а на това отгоре й размахваше пръст: не може!

Но днес се случи нещо необичайно. Когато мосю Гош стана от масата пръв както обикновено, едно листче безшумно се изплъзна от тайнствената му папка и леко полетя на пода. Унесен в някакви тъжни размисли, рентиерът не го забеляза и излезе от салона. Щом вратата след него се затвори, Рената бързо надигна от стола леко напълнялото си в талията тяло. Но се оказа, че не само тя е толкова наблюдателна. Благовъзпитаната мис Стамп, я каква била чевръста, първа докопа листчето.

— Ах, господин Гош май си изпусна нещо! — възкликна тя и впила в хартийката зорките си очи, сръчно я вдигна. — Ще го настигна да му я дам.

Мадам Клебер обаче беше стиснала вече другия край и не възнамеряваше да го пусне.

— Какво е това? — попита тя. — Изрезка от вестник? Колко интересно!

В следващия миг около двете дами се скупчиха всички присъстващи, само дръвникът японец продължи да движи въздуха с ветрилото си, а мисис Труфо с укор наблюдаваше това тъй въпиющо нарушаване на privacy. Изрезката изглеждаше така:

— Какво е пък това? — озадачено сбърчи чело Рената. — Някакво убийство, някаква холера…

— Е, в случая холерата явно няма нищо общо — каза професор Суитчайлд. — Просто е останала в изрезката. Ясно е, че става дума за убийството на улица „Грьонел“. Не сте ли чували? Всички вестници бяха гръмнали тогава.

— Аз вестници не чета — високомерно каза мадам Клебер. — Прекалено изнервящо е за моето състояние. Пък и няма защо да научавам разни гадости.

— Комисар Гош? — присви очи лейтенант Рение и още веднъж пробяга с поглед бележката. — Това да не е нашият мосю Гош?

Мис Стамп ахна:

— Не може да бъде!

Тогава вече се приближи и докторшата. Получи се истинска сензация и всички заговориха един през друг:

— Полицията, тук е забъркана френската полиция! — с възбуда извика сър Реджиналд.

Рение измърмори:

— Пък аз се чудя защо капитанът непрекъснато ме разпитва за салона „Уиндзор“…

Мистър Труфо както обикновено превеждаше на съпругата си, а русинът взе изрезката и внимателно започна да я проучва.

— Това за индийските фанатици са пълни глупости — заяви Суитчайлд. — Казах го още от самото начало. Първо, няма никаква кръвожадна секта от последователи на Шива. И второ, както знаем, статуетката благополучно се намери. Нима религиозен фанатик щеше да я изхвърли в Сена?

— Да, това със златния Шива е направо загадка — кимна мис Стамп. — Писаха, че бил перлата в колекцията на лорд Литълби. Така ли е, господин професоре?

Индологът снизходително сви рамене:

— Как да ви кажа, мадам. Колекцията на лорд Литълби е отскоро, от двайсетина години. За толкова кратко време трудно може да се събере нещо изключително. Казват, че покойникът доста се е замогнал по време на потушаването на сипайското въстание през 1857 година9. Прословутият Шива например му е бил „подарен“ от някакъв махараджа, който е бил заплашен от военнополеви съд заради вземане-даване с метежниците. Защото Литълби дълги години е служил в индийската военна прокуратура. Безспорно в сбирката му има доста ценни неща, но подборът им е твърде несмислен.

— Е разкажете ми най-после де, защо са убили този ваш лорд? — настоя Рената. — Ето, и мосю Аоно също нищо не знае, нали? — обърна се тя за подкрепа към японеца, който стоеше малко встрани от останалите.

Японецът се усмихна само с устни и се поклони, а русинът безшумно плесна два пъти с ръце:

— Браво, мадам Клебер. Вие съвсем основателно се спряхте на най-в-важния въпрос. Аз следях в пресата развоя на този случай. И според мен именно причината за престъплението е най-в-важното нещо. Ключ за разгадаването му. Точно така: „защо“! С каква цел са били убити десет души?

— Ах, но тъкмо това е най-лесното — сви рамене мис Стамп. — Идеята е била от колекцията да се открадне всичко най-ценно, но когато ненадейно се е сблъскал с домакина, престъпникът е загубил самообладание. Понеже е предполагал, че лордът не си е вкъщи. Вероятно едно е да боцкаш спринцовката, а съвсем друго — да строшиш главата на някого. Впрочем не знам, не съм опитвала — раменете й потръпнаха. — На злодея не са му издържали нервите и той не е докарал нещата докрай. А колкото до захвърления Шива… — мис Стамп се замисли. — Вероятно той е тежкият предмет, с който е бил разбит черепът на клетия Литълби. Ами ако на престъпника не са му чужди обикновените човешки чувства и му е било неприятно или дори просто се е страхувал да държи в ръката си окървавеното оръдие на убийството? Да е стигнал до реката и да го е хвърлил в Сена?

— Колкото до оръдието на убийството, много е правдоподобно — съгласи се дипломатът. — И аз съм на с-същото мнение.

Старата мома чак пламна от удоволствие, и като забеляза присмехулния поглед на Рената, явно се смути.

След като доизслуша превода на изреченото, докторшата упрекна Клариса Стамп:

— You are saying outrageous things. Shouldn’t we find a more suitable subject for table talk?10

Но забележката на безцветната личност остана нечута.

— А според мен най-загадъчното в случая е смъртта на слугите! — влезе в криминалистичната дискусия длъгнестият индолог. — Как така са позволили да им инжектират разни гадости? Да не би някой да ги е заплашвал с пистолет в края на краищата? Нали сред тях е имало и двама охранители, всеки с револвер в кобура си. Ето къде е загадката!

— Аз си имам своя хипотеза — важно рече Рение. — И съм готов да я отстоявам където и да е. Престъплението на улица „Грьонел“ е извършено от човек с изключителни месмерични способности. Слугите са се намирали в състояние на месмеричен транс, това е единственото възможно обяснение! „Животинският магнетизъм“ е страшна сила. Опитен манипулатор може да направи с вас каквото си иска. Да, да, мадам — обърна се лейтенантът към мисис Труфо, която го гледаше със скептична физиономия. — Абсолютно всичко.

— Not if he is dealing with a lady!11 — строго отвърна тя.

Умореният от ролята на преводач мистър Труфо избърса с кърпа лъсналото си от пот чело и се впусна да защитава научния мироглед.

— Ще си позволя да не се съглася с вас — занарежда той на френски с доста силен акцент. — Учението на господин Месмер много отдавна е признато за ненаучно. Силата на месмеризма, или както го наричат сега — хипнотизма, е много преувеличена. Почитаемият мистър Джеймс Брейд категорично доказа, че на хипнотично въздействие се поддават само психически лабилните индивиди, и то само ако напълно се доверят на хипнотизатора и се съгласят да се подложат на хипнотичен сеанс.

— Веднага си личи, скъпи докторе, че не сте пътували из изтока! — белозъбо се усмихна Рение. — На всеки индийски пазар някой факир може да ви покаже такива чудеса на месмеричното изкуство, че и най-отчаяният скептик ще се смае. Но какво да си говорим за фокуси! Веднъж в Кандахар присъствах на една публична екзекуция. Според мюсюлманските закони кражбата се наказва с отсичане на дясната ръка. Процедурата е толкова болезнена, че виновниците често умират от болков шок. Него път в бе уличено в кражба едно същинско дете. Понеже бе хванато за втори път, съдът нямаше как да не подложи крадеца на установеното от шериата наказание. Но съдията беше милосърден човек и нареди да извикат един дервиш, известен с чудодейните си способности. Дервишът хвана осъдения за слепоочията, погледна го в очите и му прошепна нещо. Тогава момчето се успокои и спря да трепери. Върху лицето му грейна странна усмивка, която не се стопи дори в мига, когато секирата на палача отсече ръката му чак до лакътя! Видях го със собствените си очи, кълна ви се.

Рената се ядоса:

— Ама че гадост! Стига с вашия Изток, Шарл. Сега ще ми прилошее!

— Извинете, мадам Клебер — сепна се лейтенантът. — Само исках да докажа, че в сравнение с това разните там инжекции са просто нищо.

— И все пак ще си позволя да не се съглася с вас… — упоритият доктор се приготви да отстоява гледната си точка, но в този момент вратата на салона се отвори и влезе рентиерът, или може би полицаят, с две думи — мосю Гош.

Всички се обърнаха към него някак гузни, сякаш заварени да правят нещо не много прилично. Гош изпитателно огледа лицата им, видя злополучната изрезка в ръцете на дипломата и рече с покруса:

— Тук била значи… Точно от това се страхувах. Рената се приближи до дядката със сивите мустаци, недоверчиво изгледа масивната му фигура от главата до петите и изтърси:

— Мосю Гош, нима сте полицай?

— Същият комисар Гош, к-който разследва „Престъплението на века“? — уточни въпроса Фандорин (така се казва руският дипломат, сети се Рената) — Как тогава да си обясним вашия маскарад и изобщо п-присъствието ви на борда?

Гош изсумтя, размърда вежди и бръкна за лулата си. Личеше, че трескаво си напъва мозъка да реши какво да прави. Но явно главата на стареца действаше добре, защото той доста бързо взе решението.

— Я седнете, дами и господа — необичайно внушително избоботи Гош, затвори вратата и врътна ключа. — Щом нещата стоят така, ще играем с открити карти. Сядайте, сядайте, да не би на някого да му се подкосят краката.

— Какви са тия шеги, мосю Гош? — недоволно рече лейтенантът. — С какво право се разпореждате тук, че и в присъствието на първия помощник-капитан?

— Това, млади момко, ще ви го обясни лично капитанът — с неприязън го изгледа изпод вежди Гош. — Той е в течение.

Рение посърна и отново седна на мястото си подир останалите.

Бъбривият и добродушен мърморко, за какъвто Рената бе свикнала да смята парижкия рентиер, се държеше някак различно. Раменете му се изпънаха, жестовете му станаха властни, очите му пламнаха с твърд блясък. Дори само начинът, по който спокойно и самоуверено направи една продължителна пауза, беше красноречив. Тежкият поглед на странния рентиер се спря на всеки от присъстващите и Рената видя, че някои от тях потръпваха от изпитателния му взор. Да си признае, и на нея й попризля, но тя се засрами и безгрижно тръсна глава: какво като е полицейски комисар, много важно. Пак си е един дебел и астматичен дъртак, нищо повече.

— Хайде, стига сте ни интригували, мосю Гош — присмехулно каза тя. — На мен ми е противопоказно да се вълнувам.

— Вероятно само един от присъстващите има защо да се вълнува — загадъчно отвърна той. — Но за това после. Първо ми позволете да се представя на почитаемата публика още веднъж. Да, аз се казвам Гюстав Гош, но не съм рентиер. За жалост няма откъде да получавам рента. Аз, дами и господа, съм комисар от парижката криминална полиция и работя в отдела, който се занимава с най-тежките и заплетени престъпления. Длъжността ми се нарича „следовател по особено важните дела“ — натърти комисарят.

В салона се възцари гробно мълчание, нарушавано само от забързания шепот на доктор Труфо.

— What a scandal!12 — изписка докторшата.

— Бях принуден да потегля на това плаване, и то инкогнито, защото… — Гош енергично размърда бузи, разпалвайки полуугасналата си лула. — Защото парижката полиция разполага с основателни причини да смята, че на „Левиатан“ се намира човекът, извършил престъплението на улица „Грьонел“.

През салона сред тихо шумолене се разнесе многогласно „Ах!“.

— Предполагам, че вече сте обсъдили този тайнствен в много отношения случай — комисарят повдигна двойната си брадичка към вестникарската изрезка в ръцете на Фандорин. — И това не е всичко, дами и господа. Аз със сигурност знам, че убиецът пътува в първа класа… (отново колективно ахване)… и дори нещо повече — че в настоящия момент се намира в този салон — бодро завърши Гош, седна в атлазения фотьойл до прозореца и изчаквателно скръсти ръце малко под сребърния ланец на часовника си.

— Не е възможно! — извика Рената и неволно се хвана за корема.

Лейтенант Рение рязко се изправи.

Рижият баронет прихна да се смее и демонстративно заръкопляска.

Професор Суитчайлд трескаво преглътна и си свали очилата.

Клариса Стамп застина, притиснала пръсти към ахатовата брошка на якичката си.

Лицето на японеца не трепна, но вежливата му усмивка мигом се изпари.

Докторът хвана съпругата си за лакътя, забравил да преведе най-важното, но ако се съди по уплашено изблещените й очи, мисис Труфо се беше сетила за какво става дума.

А дипломатът попита тихо:

— Основанията ви?

— Моето присъствие — невъзмутимо отговори комисарят. — Това е достатъчно. Имам и други съображения, но няма защо да ги знаете… — в гласа на полицая се долови явно разочарование. — Виждам, че никой не бърза да припада и да вика: „Арестувайте ме, аз ги убих.“ Не съм се и надявал, разбира се. Тогава вижте — той заплашително повдигна късия си пръст. — Забранявам да казвате на когото и да било от останалите пътници. Пък и нямате интерес. Слухът ще плъзне моментално и ще ви гледат като чумави. Не се опитвайте да се местите в друг салон, защото това само ще засили подозренията ми. Пък и нищо няма да постигнете, понеже имам уговорка с капитана.

Рената изломоти с треперещ глас:

— Мосю Гош, много ви моля, поне мен ме изключете от този кошмар. Страх ме е да седя на една маса с убиец. Ами ако ми сипе отрова? Сега вече всичко ще ми присяда. За мен е опасно да се притеснявам. Няма да кажа абсолютно на никого, честна дума!

— Съжалявам, мадам Клебер — хладно отвърна детективът, — но не очаквайте никакви изключения. Имам основания да подозирам всеки от присъстващите, а не на последно място и вас.

Рената тихо изпъшка и се облегна на стола, а лейтенант Рение ядно тропна с крак:

— Какво си позволявате, мосю… следовател по особено важните дела! Незабавно ще докладвам за всичко на капитан Клиф!

— Давайте — равнодушно отвърна Гош. — Но не сега, малко по-късно. Още не съм свършил с кратката си реч. И тъй, още не съм сигурен кой от вас е моят клиент, но съм близо, много близо до целта.

След тези думи Рената очакваше да последва красноречив поглед и чак се приведе напред, но полицаят гледаше идиотската си лула. Сигурно лъжеше, нямаше предвид никого.

— Вие подозирате някоя жена, то е явно! — нервно плесна с ръце мис Стамп. — Инак защо ще си носите бележката за Мари Санфон. Коя е тази Мари Санфон? Всъщност която ще да е! Каква глупост: да подозирате жена! Нима една жена е способна на такова зверство?

Мис Труфо рязко се изправи, готова сякаш тутакси да застане под знамето на женската солидарност.

— За мадмоазел Санфон ще си поговорим друг път — отвърна детективът и изгледа загадъчно Клариса Стамп. — Колкото до бележките, имам безброй такива и всяка крие отделна версия — той отвори черната папка и прошумоля с изрезките. Те наистина бяха десетки. — Ще помоля всички ви, дами и господа, повече да не ме прекъсвате! — гласът на полицая стана железен. — Да, сред нас има опасен престъпник. Евентуално с психични отклонения. (Рената забеляза, че професорът лекичко отмества стола си от сър Реджиналд.) Затова ще ви помоля да бъдете предпазливи. Ако забележите нещо необичайно, дори и дреболия, веднага при мен. А най-добре ще е, ако убиецът се покае чистосърдечно, защото бездруго няма къде да се дене. Сега вече свърших.

Мисис Труфо вдигна ръка като ученичка:

— In fact I have seen something extraordinary only yesterday! A charcoal-black face, definitely inhuman, looked at me from the outside while I was in our cabin! I was so scared!13 — тя се обърна към благоверния си и го сръчка с лакът: — I told you, but you paid no attention.14

— Ах — сепна се Рената, — а на мен вчера от несесера ми изчезна огледалцето. Беше с истинска кокалена рамка.

Мосю Перкото май също искаше да съобщи нещо, но не успя, защото комисарят ядно затвори папката:

— Я не ме баламосвайте! Аз съм стара хрътка! Не си въобразявайте, че ще отклоните Гюстав Гош от следата! Ако трябва, ще сваля на брега цялата ви съмнителна компания и ще се занимая с всекиго поотделно! Убити са десет души, това не е шега работа! Мислете, дами и господа, мислете!

Той излезе от салона и шумно хлопна вратата.

— Господа, нещо ми е лошо — тихо продума Рената. — Ще се прибера.

— Нека ви изпратя, мадам Клебер — втурна се към нея Шарл Рение. — Това е нечувано! Каква наглост!

Рената го докосна с ръка и го подмина:

— Благодаря, няма нужда. Ще се оправя сама.

Тя с несигурна стъпка прекоси салона и до вратата за миг се подпря на стената. В коридора, където нямаше никой, крачката й стана по-бърза. Рената отвори каютата си, извади изпод дивана куфара и провря потреперващата си ръка под копринената обшивка. Лицето й беше бледо, но решително. Пръстите й бързо напипаха металната кутийка. Студено проблесна със стъклото и стоманата сложената в нея спринцовка.

Клариса Стамп

Неприятностите започнаха още от сутринта. В огледалото Клариса ясно забеляза две нови бръчици — като едва забележими малки лъчи те се бяха проточили от крайчеца на очите към слепоочията й. Слънцето беше виновно. Тук то е толкова силно, че не те спасяват нито чадър, нито шапка. Клариса дълго се оглежда в безмилостната полирана повърхност и опъва кожата си с пръсти, надявайки се, че са от спането и ще се изгладят. После се доогледа: завъртя шията си така, че видя един бял косъм зад ухото. Тогава вече съвсем й домъчня. И това ли е заради слънцето? Косата да побелява? Не, мис Стамп, не се самозалъгвайте. Както е казал поетът:

Направи тоалета си по-прилежно от друг път. Безмилостно изтръгна белия косъм. Макар да беше глупаво. Джон Дън май беше казал, че тайната на женското щастие е в умението навреме да преминеш от едната възраст в другата, а при жената възрастите са три: дъщеря, съпруга и майка. Но как можеше да мине от втория етап в третия, щом никога не е била омъжена?

Най-доброто спасение от подобни мисли е разходката на чист въздух и Клариса излезе на палубата. Колкото и да беше необятен, „Левиатан“ отдавна вече бе измерен с равни, бавни крачки — във всеки случай горната палуба, предназначена за пътниците от първа класа. По периметъра — триста петдесет и пет стъпки. Седем и половина минути, ако човек не се любува на морето и не приказва с познати. Понеже беше още рано, на палубата нямаше познати и Клариса безпрепятствено мина по десния борд чак до кърмата. Параходът плавно цепеше кафеникавите води на Червено море, от мощното витло към хоризонта се точеше ленива белезникава бразда. Ох, жега. Клариса със завист загледа матросите, които лъскаха месинговите топки по перилата на долната палуба. Блазе им, само по памучни панталони — нито корсажи, нито кюлоти, нито чорапи с опънати жартиери, нито дълги рокли. Как да не завиди човек и на дивака мистър Аоно, който си се разхожда из кораба с японския си халат и никой не му се чуди, защото е азиатец.

Тя си представи, че се е изтегнала в платнения шезлонг без никакви дрехи. Не, нека да е с лека туника като древните гърци. И толкова. След стотина години, когато човечеството окончателно се отърси от предразсъдъците си, това ще е в реда на нещата.

Насреща й, поскърцвайки с гумите на триколесния си американски велосипед, се движеше мистър Фандорин. Говореше се, че подобен екзерсис превъзходно развива еластичността на мускулите и укрепва сърцето. Дипломатът беше с лек спортен костюм: раиран панталон, леки обувки с гамаши, късо сако и бяла риза с разкопчана яка. Лицето му със златист тен грееше в приветлива усмивка. Мистър Фандорин учтиво повдигна корковата си каска и отмина с поскърцване. Не се спря.

Клариса въздъхна. Идеята за разходка не излезе добра, само дето бельото й се напои с пот. Трябваше да се върне в каютата и да се преоблече.

Глезлата мадам Клебер й развали закуската. Какво смайващо умение да прави от своята слабост оръдие за експлоатация! Точно когато кафето в чашата на Клариса изстина до нужната температура, ужасната швейцарка се оплака, че й е задушно, и помоли да охлабят връзките на роклята й. Обикновено Клариса се правеше, че не чува мрънкането на Рената Клебер, и винаги се намираше някой доброволец, но за толкова деликатно нещо мъжете не ставаха, а мисис Труфо за жалост отсъстваше — помагаше на мъжа си в лечението на някаква заболяла дама. Тази отегчителна особа май някога бе работила като милосърдна сестра. Но какъв социален скок: сега е съпруга на главния лекар и се храни в първа класа. Прави се на истинска британска лейди, но малко прекалява.

Накратко казано, трябваше да се занимае с връзките на мадам Клебер, а междувременно кафето й безнадеждно изстина. Е, нищо особено, но взе да й се трупа.

След закуската излезе да се поразходи, направи десет обиколки и се умори. Единия път се възползва, че наоколо нямаше хора, и тайно надникна през прозореца на каюта 18. Мистър Фандорин седеше пред бюрото по бяла риза, с опънати червено-синьо-бели тиранти, и стиснал в ъгъла на устата си пура, ужасно силно тракаше с пръсти по някакъв странен апарат — черен, железен, с дълъг валяк и голям брой клавиши. Заинтригувана, Клариса изгуби бдителност и бе хваната на местопрестъплението. Дипломатът скочи, поклони се, наметна сакото си и се приближи до отворения прозорец.

— Това е п-пишеща машина „Ремингтон“ — обясни той. — Най-нов модел, съвсем наскоро пусната в продажба. Много удобно нещо, мис Стамп, и съвсем леко. Двама хамали я пренасят без никакво усилие. Незаменима вещ по време на пътешествие. Ето, упражнявам се в скоропис. Преписвам някои неща от Хобс.

Все още зачервена от смущение, Клариса кимна леко и се отдалечи.

Седна наблизо под раираната тента, на сянка. Подухваше хладен ветрец. Отвори „Пармският манастир“ и зачете за несподелената любов на прекрасната, но застаряваща херцогиня Сансеверина към младия Фабрицио дел Донго. Разчувства се и избърса с кърпичка бликналите си сълзи. Точно в този момент на палубата излезе мистър Фандорин: с бял костюм, с широкопола сламена шапка и с бастунче. Невероятно хубав.

Клариса го повика. Той се приближи, поклони се и седна до нея. Погледна корицата и каза:

— Обзалагам се, че сте п-пропуснали описанието на битката при Ватерлоо. И сте сбъркали — това е най-хубавото нещо в цялото творчество на Стендал. Никога не съм чел по-точно описание на войната.

Колкото и да е странно, Клариса наистина четеше „Пармският манастир“ вече втори път, но и двата пъти бе прескочила сцената със сражението.

— Как разбрахте? — с любопитство попита тя. — Да не сте ясновидец?

— Жените винаги пропускат б-баталните сцени — сви рамене Фандорин. — Или поне жените от вашия тип.

— И какъв е моят тип? — направи мили очи Клариса, но и самата тя усещаше, че не става за кокетка.

— Имате скептично отношение към себе си и романтично към заобикалящия свят — той я погледна с леко наведена на една страна глава. — Освен това мога да ви кажа, че наскоро в живота ви е станала рязка п-промяна към по-добро и че сте преживели някакъв трус.

Клариса трепна и погледна събеседника си с откровена уплаха.

— Не се стряскайте — успокои я странният дипломат. — Не знам абсолютно нищо за вас. Просто чрез специални упражнения съм развил наблюдателност и аналитични способности. Обикновено ми стига някоя незначителна подробност, за да си съставя цялостна к-картина. Достатъчно е да ми покажете някой ей такъв петак с две дупчици (той деликатно посочи голямото розово копче, което красеше жакета й), и веднага ще ви кажа кой го е загубил — някоя голяма свиня или някое мъничко слонче.

Клариса се усмихна и попита:

— И всеки ли е прозрачен за вас?

— Не е прозрачен, но виждам много неща. Какво бихте казали например за ей онзи господин? — Фандорин посочи як мъж с големи мустаци, който гледаше през бинокъла си към пустинния бряг.

— Това е мистър Бъбъл, той…

— Недейте продължава! — прекъсна я Фандорин. — Ще се опитам да позная сам.

Той половин минута гледа мистър Бъбъл и после каза:

— За първи път пътува на Изток. Отскоро е женен. Фабрикант е. Работите му вървят зле, чака го фалит. Почти през цялото време е в билярдната, но е лош играч.

Клариса винаги се бе гордяла със своята наблюдателност и по-внимателно се вгледа в мистър Бъбъл, индустриалец от Манчестър. Фабрикант? Е, да речем, човек може да се сети. Щом пътува в първа класа, значи е богат. Че не е аристократ, е изписано на лицето му. И на търговец не прилича — дрехата му е размъкната, пък и в чертите му не се чете амбиция. Добре. Женен отскоро? Да, и това е ясно — халката на безимения му пръст така лъщи, че явно е чисто нова.

Играе много билярд? Това пък защо? Аха, сакото му е изцапано с тебешир.

— Защо решихте, че мистър Бъбъл пътува на Изток за първи път? — попита тя. — Защо да го чака фалит? И по какво съдите, че е лош играч на билярд? Да не сте го виждали как играе?

— Не, не съм ходил в б-билярдната, не понасям хазартните игри и изобщо за първи път виждам джентълмена — отвърна Фандорин. — Че за първи път пътува по този маршрут, личи от т-тъпата упоритост, с която оглежда голия бряг. В противен случай мистър Бъбъл щеше да знае, че отсам няма да види нищо интересно чак до Бабелмандебския проток. Това първо. Нещата му отиват на зле, инак няма да предприеме толкова дълго пътешествие, и то веднага след сватбата си. Такъв б-борсук да излезе от дупката си? Само ако идва краят на света и нито миг по-рано. Това второ.

— Ами ако е тръгнал на сватбено пътешествие заедно с жена си? — попита Клариса, макар да знаеше, че мистър Бъбъл пътува сам.

— И ще скучае сам на палубата, и ще се мотае в билярдната? А играе много лошо. Вижте, че сакото му е бяло отпред. Само най-калпавите играчи залягат така върху ръба на билярдната маса. Това трето.

— Е добре, а какво ще кажете за ей онази дама?

Увлечена в играта, Клариса посочи мисис Блекпул, която пристъпваше достолепно под ръка с компаньонката си.

Фандорин с безразличие огледа почтената дама.

— Всичко е изписано по лицето й. Връща се от Англия при мъжа си. Ходила е да се види с порасналите си деца. Мъжът й е военен. Полковник.

Мистър Блекпул наистина беше полковник и командваше гарнизона в някакъв град в северна Индия.

Това беше вече прекалено.

— Обяснете ми! — настоя Клариса.

— Подобни дами не пътуват до Индия сами, освен ако съпругът не служи там. Възрастта й вече не е такава, че да тръгне на подобно п-пътешествие за първи път, значи се връща. Защо ще е ходила до Англия? Само за да се види с децата си. Предполагам, че родителите и са вече на онзи свят. От решителния и властен израз на лицето й виждам, че е свикнала да командва. Гарнизонните или полковите първи дами изглеждат точно така. Обикновено ги възприемат като по-важно началство от самия командир. Искате да знаете защо е тъкмо жена на полковник? Ами защото ако беше г-генералша, щеше да пътува в първа класа, а тя, погледнете, има сребърна значка. Както и да е, да не си губим времето с глупости — Фандорин се наведе и й прошепна: — Я по-добре да ви разкажа за онзи орангутан. Много интересен субект е.

До мистър Бъбъл беше спрял маймуноподобният мосю Боало, бивш член на уиндзорската компания, който своевременно беше напуснал злощастния салон и затова се изплъзна от мрежите на комисар Гош. Дипломатът тихо й каза на ухо:

— Човекът, когото виждате, е престъпник и злодей. Най-вероятно е продавач на опиум. Живее в Хонконг. Женен е за китайка.

Клариса прихна:

— Този път не познахте! Това е мосю Боало от Лион, филантроп и баща на единайсет чисти французойчета. И не продава опиум, а чай.

— Как не — хладнокръвно отвърна Фандорин. — Погледнете го по-внимателно. Маншетът му е щръкнал и се вижда синята к-кръгла татуировка над китката му. Виждал съм подобна в една книга за Китай. Това е белег на една от хонконгските т-триади, тайни престъпни организации. За да може някой европеец да стане член на триада, той трябва да е криминален тип от голяма класа. И да е женен за китайка, разбира се. Само п-погледнете физиономията на този „филантроп“ и всичко ще ви стане ясно.

Клариса не знаеше дали да вярва или не, а Фандорин със сериозен израз на лицето рече:

— Това още нищо не е, мис Стамп. Мога да ви говоря за някого дори с в-вързани очи. Бих го познал по шума, който издава, и по миризмата. Опитайте, ако искате.

Той тутакси отвърза бялата си атлазена вратовръзка и й я подаде.

Клариса опипа плата — плътен, непрозрачен — и върза очите на дипломата. Някак случайно докосна бузата му — гладка и гореща.

Скоро откъм кърмата се зададе идеалната кандидатура — известната суфражетка лейди Кембъл, тръгнала за Индия да събира подписи за даване избирателно право на омъжените жени. Мъжеподобна, масивна, късо подстригана, тя трополеше по палубата като товарен кон. Как да се сетиш, че е дама, а не боцманът.

— Е, кой идва? — попита Клариса, която вече се превиваше от смях.

Уви, не се забавлява дълго. Свъсил чело, Фандорин отсечено заговори:

— Шумоли пола. Жена е. С т-тежка стъпка. Силен характер. На години. Възгрозна. Пуши. Късо подстригана.

— Защо късо подстригана? — изписка Клариса и закрила очите си с шепи, се заслуша в слонските стъпки на суфражетката. Как бе познал?!

— Щом жената пуши, значи е подстригана и прогресивна — звучеше равният глас на Фандорин. — А тази на всичко отгоре презира модата и носи някаква безформена роба, яркозелена на цвят, но с ален колан.

Клариса онемя. Невероятно! Със суеверен ужас тя махна ръце от лицето си и видя, че Фандорин вече е свалил вратовръзката и дори я е вързал на изискан възел. Сините очи на дипломата сипеха весели искри.

Всичко беше много мило, но разговорът не свърши добре. След като се насмя до насита, Клариса много изтънко подхвана темата за Кримската война. Каква трагедия била тя и за Европа, и за Русия. Леко загатна спомените си оттогава, като ги направи малко по-детски, отколкото бяха в действителност. Очакваше взаимна откровеност, защото се надяваше да разбере на колко години все пак е Фандорин. Сбъднаха се най-лошите й опасения:

— Аз тогава още не съм бил роден — простодушно си призна той и й подряза крилата.

След това всичко тръгна наопаки. Клариса се опита да прехвърли на тема живопис, но се обърка и не успя да обясни като хората защо прерафаелитите се наричат прерафаелити. Той сигурно я е помислил за пълна идиотка. Ох, вече няма значение!

Когато се прибираше натъжена в каютата си, стана нещо страшно.

В мрачния ъгъл на коридора се люшна гигантска черна сянка. Клариса изпищя неприлично, хвана се за сърцето и презглава се втурна към своята врата. В каютата дълго не можа да овладее бясно биещото си сърце. Какво беше това? Не човек, не животно. Някаква топка от зла, разрушителна енергия. Нечиста съвест. Фантом от парижкия кошмар.

Побърза да си го забрани: край, на онова е сложен кръст. Не е имало нищо. Измама, лудост. Нали си беше дала клетва да не се терзае. Сега животът й е нов, светъл и радостен. И нека в твоите чертози кандило свято да гори.

За да се успокои, облече най-скъпата си дневна рокля, която още не беше носила (бяла китайска коприна с бледозелена панделка отзад на кръста) и си сложи изумрудената огърлица. Полюбува се на блясъка на камъните.

Добре де, не е млада. Добре де, не е хубавица. Но пък е умна и с пари. А това е много по за предпочитане, отколкото да е дърта глупава грозотия без нито пени.

Клариса влезе в салона точно в два, но цялата компания беше вече налице. Странно нещо — смайващото завчерашно изявление на комисаря не разедини, а по-скоро сплоти уиндзорската публика. Общата тайна, която не бива да споделяш с никой друг, свързва по-здраво от общото дело или общия интерес. Клариса забеляза, че нейните сътрапезници вече се събират на масата по-рано за закуска, обяд, следобеден чай и вечеря, а и остават по-задълго, което преди почти не се случваше. Дори първият помощник-капитан, който имаше косвено отношение към цялата история, не бързаше по служебните си работи и заедно с останалите се заседяваше в „Уиндзор“ (впрочем може би лейтенантът действаше по поръчение на капитана). Всички от компанията сякаш бяха станали членове на някакъв елитен клуб, закрит за непосветени. Клариса на няколко пъти усети бързи погледи, хвърлени крадешком към нея. Те можеха да значат едно от двете: „Да не би вие да сте убиецът?“, или: „Да не би да сте се досетили, че убиецът съм аз?“. Всеки път, когато се случваше подобно нещо, някъде изотвътре, от самата й утроба със сладостна тръпка се надигаше остро усещане, смес от страх и възбуда. Пред очите й ясно изникваше улица „Грьонел“ — такава, каквато ставаше вечер: потайно тиха, пуста, с черни кестени, поклащащи голите си клони. Само това липсва — по някакъв начин комисарят да е надушил за „Амбасадор“. Щом само си го помислеше, Клариса примираше и скришом поглеждаше полицая.

Гош седеше на масата като върховен жрец на тази тайна секта. Никой нито за миг не забравяше за присъствието му, наблюдаваше с периферното си зрение израза на лицето му, а Гош сякаш изобщо не го забелязваше. Той се правеше на добродушен многознайко и с удоволствие разказваше своите „историйки“, които биваха изслушвани с напрегнато внимание. По мълчалива уговорка онова се обсъждаше само в салона и само в присъствието на комисаря. Ако двама от компанията случайно се срещнеха някъде на неутрално място — в музикалния салон, на палубата или в читалнята, те в никакъв случай не говореха за онова. Пък и в салона не всеки път се връщаха към примамливата тема. Обикновено то ставаше от само себе си, по повод някое съвсем странично изказване. Днес на закуска например изобщо не се завърза общ разговор, но пък сега, когато Клариса седна на мястото си, коментарите бяха вече в разгара си. Тя с отегчен вид започна да изучава менюто — сякаш бе забравила какво си е поръчала за обяд, но вече усещаше познатата възбуда.

— Това, което не ми дава мира — говореше доктор Труфо, — е въпиющото безсмислие на престъплението. Сякаш всички тия хора са били погубени просто така. Златният Шива се озова в Сена, а убиецът остана с празни ръце.

Фандорин, който рядко участваше в обсъжданията и повече си мълчеше, сега сметна за нужно да се изкаже:

— Не е точно така. У престъпника е останал ш-шалът.

— Какъв шал? — не успя да схване докторът.

— Индийският, рисуваният. В к-който, ако вярваме на вестниците, убиецът е завил откраднатия Шива.

Шегата му бе посрещната с леко нервен смях. Лекарят артистично разпери ръце:

— Е да, само шалът.

Внезапно професор Суитчайлд се сепна и бързо свали очилата от носа си — при него този жест означаваше много силно вълнение.

— Никак не е смешно! Защото аз се поинтересувах кой точно от шаловете е откраднат. О, господа, това е твърде необикновено парче плат и с него е свързана цяла история. Чували ли сте някога за Изумрудения раджа?

— Май беше някакъв легендарен индийски набоб? — попита Клариса.

— Не легендарен, а напълно реален, мадам. Така наричаха раджа Багдазар, владетеля на Брахмапурското княжество. То се намира в голяма плодородна долина и отвсякъде е заобиколено с планини. Раджите произхождат от великия Бабур15 и изповядват исляма, но това не им е попречило в продължение на триста години мирно да управляват своята малка страна, в която населението е предимно индуистко. Въпреки религиозните различия между управляващата каста и поданиците в княжеството никога не е имало въстания или разпри, раджите са ставали все по-богати и по времето на Багдазар брахмапурската династия се смяташе за най-богата в цяла Индия след хайдарабадските низами, а те, както, разбира се, ви е известно, засенчват с богатството си всички монарси, включително кралица Виктория и руския император Александър.

— Величието на нашата кралица не се изразява в размера на личната й съкровищница, а в богатството на нейните поданици — строго каза Клариса, леко засегната от тази забележка.

— Безспорно — съгласи се Суитчайлд, който вече бе неудържим. — Но богатството на брахмапурските раджи е било от съвсем особено естество. Те не са трупали злато, не са тъпчели сандъците си със сребро, не са строили дворци от розов мрамор. О не, в продължение на триста години тези владетели са имали само една страст — скъпоценните камъни. Знаете ли какво значи „брахмапурски стандарт“?

— Май беше някакъв вид шлифовка на диаманти? — с неувереност предположи доктор Труфо.

— „Брахмапурски стандарт“ е бижутерски термин и означава диамант, сапфир, рубин или изумруд, шлифован по особен начин и с размер на орех, което отговаря на сто и шейсет тандула, тоест на осемдесет карата тегло.

— Но това е много голям камък — изненада се Рение. — Подобни се срещат изключително рядко. Ако не ме лъже паметта, дори „Регент“, гордостта на френската държавна съкровищница, не е много по-голям.

— Не, лейтенанте, диамантът „Пит“, или така нареченият „Регент“, е почти двойно по-голям — авторитетно го поправи професорът, — но осемдесет карата, особено ако става дума за чистите разновидности, са твърде много. Та, дами и господа, представете си: Багдазар е притежавал петстотин и дванайсет такива камъка, и то от най-безупречно качество!

— Невъзможно! — възкликна сър Реджиналд.

А Фандорин попита:

— Защо точно п-петстотин и дванайсет?

— Заради свещеното число осем — побърза да обясни Суитчайлд. — Петстотин и дванайсет е осем по осем по осем, тоест осмица в три измерения, в куб, така нареченото „идеално число“. Тук безспорно се проявява влиянието на будизма, който се отнася към осмицата с особена почит. В североизточната част на Индия, където се намира Брахмапур, религиите се преплитат по доста странен начин. Но най-интересното е къде и как е било скрито това съкровище.

— И къде е било скрито? — с любопитство попита Рената Клебер.

— В обикновено пръстено ковчеже без никаква украса. През 1852 година, още като млад археолог, ходих в Брахмапур и се срещнах с раджа Багдазар. В княжеството, по-точно в джунглата, бяха открити руините на древен храм и негово височество ме покани да оценя находката. Направих необходимите проучвания и какво мислите? Установих, че храмът е бил построен още по времето на цар Чандрагупта16, когато…

— Стоп-стоп-стоп! — прекъсна го комисарят. — За археологията ще ни разкажете някой друг път. Нека се върнем към раджата.

— Ах, да — професорът запримига. — Наистина така ще е по-добре. Общо взето, раджата остана доволен от мен и в знак на особена почит ми показа легендарното си ковчеже. О, никога няма да забравя това зрелище! — Суитчайлд замижа. — Представете си тъмно подземие, където пред вратата свети само една-единствена факла, втъкната в бронзова скоба. Бяхме двамата — раджата и аз, приближените останаха зад масивната врата, охранявана от дузина стражи. Не можах добре да видя как изглежда съкровищницата, защото очите ми не успяха да свикнат с полумрака. Чувах само, че негово височество дрънчи с някакви катинари. После Багдазар се обърна към мен и аз видях в ръцете му кафеникав куб, който изглеждаше доста тежък. Беше голям… — Суитчайлд отвори очи и се огледа наоколо. Всички го слушаха като омагьосани, а Рената Клебер дори бе поотворила уста като дете. — Как да ви кажа… Може би колкото шапката на мис Стамп, ако я сложим в квадратна кутия. — Всички като по команда с интерес се вторачиха в малката тиролска шапка с фазаново перо. Клариса изтърпя този public scrutiny17 с достолепна усмивка, както я бяха учили като малка. — Кубът най приличаше на обикновен глинен кирпич, каквито се използват в строителството по онези места. По-късно негово височество ми обясни, че грубата монотонна повърхност на глината подчертава великолепието на блясъка и прозрачността на камъните по-добре, отколкото златото или слоновата кост. Имах възможност да се убедя в това. Багдазар бавно протегна обсипаната си с пръстени ръка към капака на ковчежето, отвори го с рязък жест и… аз ослепях, господа! — гласът на професора трепна. — Не… Нямам думи да ви го опиша! Представете си тайнствено, отбляскващо, пъстроцветно сияние, което бликва от тъмния куб и затрептява с ярки отблясъци по мрачните сводове на подземието! Облите камъни бяха наредени в осем реда и във всеки от тях имаше по шестдесет и четири шлифовани източника на ослепителен блясък! Ефектът, разбира се, се засилваше още повече заради трепкащия пламък на единствената факла. Още виждам лицето на раджа Багдазар, огряно отдолу от вълшебната светлина…

Ученият отново затвори очи и млъкна.

— А колко горе-долу струват тези шарени стъкълца? — отекна дрезгавият глас на комисаря.

— Да, колко наистина? — оживено подхвана мадам Клебер. — Примерно във ваши английски лири?

Клариса чу как мисис Труфо доста силно пошепна на мъжа си:

— She is so vulgar!18 — но отметна зад ушите безцветните си букли, за да не пропусне нито дума.

— Знаете ли — добродушно се усмихна Суитчайлд. — Питал съм се същото. Трудно е да се отговори, защото цената на скъпоценните камъни варира в зависимост от пазара, но към днешна дата…

— Да, да, ако може към днешна, нека оставим настрана времената на цар Чандрагупта — изгъгна Гош.

— Хм, не знам точно колко брилянта, колко сапфира и колко рубина е имал раджата. Но ми е известно, че ценеше най-много изумрудите, откъдето идваше и прякорът му. През годините на своето владичество Багдазар се е сдобил със седем бразилски и четири уралски изумруда, като е платил всеки с по един брилянт и дори е доплатил. Вижте, всеки от неговите предтечи е имал свой любим камък, който е предпочитал пред останалите и се е стараел да го получи най-напред. Магичното число 512 е било достигнато още от дядото на Багдазар и оттогава главна цел на владетеля става не увеличаването на броя на камъните, а повишаването на тяхното качество. Камъни, които макар и с малко са били под съвършенството или по някакви причини не са се радвали на благоразположението на управника княз, са били продавани. Оттук прословутият „брахмапурски стандарт“, който полека-лека се разпространява по света. В замяна в ковчежето влизат други, по-ценни. Предшествениците на Багдазар от маниакална страст към „брахмапурския стандарт“ са стигали до безумие. Един от тях купил от персийския шах Абас Велики19 жълт сапфир с тегло триста тандула, платил за чудото десет кервана слонова кост, но камъкът бил по-голям от задължителния размер и бижутерите на раджите махнали от него всичко излишно!

— Това, разбира се, е ужасно — каза комисарят, — но все пак нека се върнем към цената.

Не беше лесно обаче да върнат индолога отново в необходимото русло.

— Стига за цената де! — нелюбезно отвърна той на детектива. — Тя ли е най-важна? Когато става дума за благороден камък с подобни размери и качество, човек се сеща не за парите, а за вълшебните свойства, които са му приписвани от древността. Диамантът например се смята за символ на чистотата. Нашите прадеди са проверявали верността на жените си по следния начин: слагали диамант под възглавницата на спящата си съпруга. Ако тя му е вярна, веднага се обръща към мъжа си и без да се събужда, го прегръща. А ако му изневерява, започва да се върти и се опитва да събори камъка на пода. Освен това диамантът е известен като гарант за непобедимост. Древните араби са вярвали, че в битката ще победи онзи пълководец, който притежава по-голям диамант.

— Древните араби са гресари — внезапно прекъсна вдъхновения оратор Гинтаро Аоно.

Всички с почуда зяпнаха японеца, който много рядко вземаше участие в общия разговор и никога не прекъсваше никого. А азиатецът набързо каза с все същия смешен акцент:

— В академия „Сен-Сир“ са ни уцили, це бургундският херцог Кар Смери нароцно е взер в сразението със свейцарците огромния ермаз „Санси“, но това не го е спасиро от поразението.

На Клариса й дожаля за клетника — намерил време да блесне с познанията си, ама толкова неуместно!

Репликата на японеца бе посрещната с гробно мълчание и Аоно цял пламна.

— Да, да, Карл Смели… — недоволно кимна професорът и довърши мисълта си вече без предишния апломб: — Сапфирът символизира преданост и постоянство, изумрудът развива острота на погледа и далновидност, рубинът предпазва от болести и уроки… Но вие попитахте за стойността на съкровищата на Багдазар, нали?

— Разбирам, че сумата е баснословно голяма, но все пак можете ли поне ориентировъчно да предположите колко нули има в нея? — членоразделно, сякаш се обръщаше към глупав ученик, изрече мадам Клебер, като за сетен път демонстрира, че съпругата на банкер винаги си остава такава.

Клариса с удоволствие би изслушала още нещо за вълшебните свойства на скъпоценните камъни и предпочиташе да избегне приказките за пари. Да не говорим, че те й се виждаха вулгарни.

— И тъй, нека направим една сметка. — Суитчайлд извади от джоба си молив и се приготви да пише върху салфетката. — Едно време за най-скъп камък се е смятал диамантът, но след откриването на южноафриканските находища той доста поевтинява.20 Едрите сапфири се срещат по-често от другите скъпоценни камъни и затова са средно четири пъти по-евтини от диамантите, което обаче не се отнася за жълтите и звездните сапфири, а тъкмо такива са били повечето в сбирката на Багдазар. Чистите едри рубини и изумруди са изключително редки и се ценят повече от диамантите със същото тегло… Добре, за по-лесно нека си представим, че всичките 512 камъка са диаманти, и то с еднаква стойност. Както вече казах, всеки от тях е тежал по осемдесет карата. Според формулата на Таверние, използвана от бижутерите по цял свят, стойността на скъпоценния камък се изчислява така: взема се пазарната цена на еднокаратов елмаз и се умножава по квадрата на каратите в дадения камък. Получава се, че… На борсата в Антверпен един еднокаратов брилянт струва около петнайсет паунда. Осемдесет на квадрат е шест хиляди и четиристотин. Умножено по петнайсет… Мм… Деветдесет и шест хиляди лири стерлинги — това е цената на среден камък от брахмапурското ковчеже… Умножено по петстотин и дванайсет… Около петдесет милиона лири стерлинги. Но в действителност още повече, защото, както вече ви обясних, цветните камъни с толкова голям размер се ценят по-високо от брилянтите — тържествено тегли чертата Суитчайлд.

— Петдесет милиона лири? Толкова много? — с пресипнал глас попита Рение. — Но това са милиард и половина франка!

На Клариса дъхът й спря, смаяна от астрономическата сума, тя вече бе забравила за романтичните свойства на камъните.

— Петдесет милиона! Половината от годишния бюджет на цялата Британска империя! — ахна тя.

— Колкото цели три Суецки канала! — изломоти рижият Милфорд-Стоукс. — Дори повече!

Комисарят също придърпа салфетката и потъна в някакви изчисления.

— Заплатата ми за триста хиляди години — смутено заяви той. — Да не сте сбъркали нещо, професоре? Някакво туземно царче да има такова съкровище?

Суитчайлд отговори тъй гордо, сякаш всички богатства на Индия му принадлежаха лично:

— Това не е нищо! Скъпоценностите на хайдарабадския низам се оценяват на триста милиона, само че не се побират в едно малко ковчеже. По компактност съкровището на Багдазар наистина няма равно.

Фандорин предпазливо докосна ръкава на индолога:

— Все пак п-предполагам, че сумата има малко абстрактен характер. Едва ли някой би могъл да продаде наведнъж такъв брой г-гигантски скъпоценни камъни? Защото ще подбие цената им на пазара.

— Не сте прав да мислите така, мосю дипломат — бързо отговори ученият. — Престижът на „брахмапурския стандарт“ е толкова висок, че купувачите биха се надпреварвали. Сигурен съм, че поне половината от камъните дори няма да напуснат Индия — ще ги купят местните князе и най-вече въпросният низам. А финансовите центрове на Европа и Америка ще се изпокарат заради останалите. Пък и европейските монарси няма да пропуснат случая да обогатят своите съкровищници с брахмапурски шедьоври. О, при добро желание Багдазар е можел да разпродаде съдържанието на ковчежето си за броени седмици.

— Непрекъснато говорите за този човек в минало време — отбеляза Фандорин. — Да не би да е починал? Тогава какво е станало с ковчежето му?

— Уви, никой не знае. Краят на Багдазар е трагичен. По време на сипайския метеж раджата е имал неблагоразумието да влезе в тайни отношения с бунтовниците и вицекралят е обявил Брахмапур за вражеска територия. Злите езици твърдяха, че Британия просто е решила да си присвои съкровищата на Багдазар, което не е истина, разбира се — ние, англичаните, не действаме с такива методи.

— О, да — с кисела усмивка кимна Рение на комисаря. Клариса хвърли бегъл поглед към Фандорин: да не би и той да е заразен от бацила на англофобията? Но руският дипломат седеше с абсолютно невъзмутим вид.

— В двореца на Багдазар бил изпратен цял ескадрон драгуни. Раджата се опитал да се спаси с бягство в Афганистан, но кавалерията го настигнала, преди да се прехвърли през Ганг. Багдазар сметнал, че е под достойнството му да се остави да го арестуват, и се отровил. Ковчежето не е било с него, той носел само едно вързопче, в което имало бележка на английски. Бележката била адресирана до британските власти. В нея раджата се кълнял в своята невинност и молел да изпратят вързопчето на единствения му син. Момчето учело в частен пансион някъде в Европа. За високопоставените индуси от новата генерация това е в реда на нещата. Трябва да кажа, че Багдазар изобщо не беше чужд на повеите на цивилизацията, неведнъж беше посещавал Лондон и Париж. Дори беше женен за французойка.

— Ах, колко интересно — възкликна Клариса. — Да си жена на индийски раджа! И какво е станало с нея?

— По дяволите жена му! По-добре ни разкажете за вързопчето — припряно каза комисарят. — Какво е имало в него?

— Абсолютно нищо интересно — със съжаление сви рамене професорът. — Един малък Коран. А ковчежето изчезнало безследно, макар да го търсили навсякъде.

— И това е бил най-обикновен Коран, така ли? — попита Фандорин.

— Възможно най-обикновен, издаден от една печатница в Бомбай, съдържащ в полетата собственоръчно написани благочестиви разсъждения на покойния. Командирът на ескадрона сметнал за възможно да го изпрати по предназначение, а за спомен от експедицията си взел само шала, в който била завита книгата. Впоследствие шалът бил купен от лорд Литълби и влязъл в колекцията му от индийска рисувана коприна.

Комисарят уточни:

— Това ли е шалът, в който убиецът е завил Шива?

— Същият. Той наистина беше необичаен. От много тънка, почти безтегловна коприна. Рисунката е доста тривиална — изображение на райска птица, сладкопойната Калавинка, но има две уникални особености, каквито не съм виждал на никой друг индийски шал. Първо, на мястото на окото на Калавинка има дупчица, която майсторски е обшита със сърма. И второ, интересна е формата на шала, която не е правоъгълна, а конусовидна. Нещо като неправилен триъгълник: двете страни са неравни, а едната е съвсем права.

— Шалът голяма стойност ли има? — попита Фандорин.

— Е, за шала не е интересно — капризно издаде долната си устна мадам Клебер. — По-добре ни разкажете още нещо за скъпоценностите! Трябвало е да ги търсят по-упорито.

Суитчайлд се засмя:

— О, мадам, не можете дори да си представите колко настойчиво ги е търсил новият раджа! Той беше един от местните заминдари, който ни направи неоценими услуги по време на сипайското въстание и за награда получи брахмапурския трон. От алчност изгуби разсъдъка си, клетият. Някой умник му пошушнал, че Багдазар е скрил ковчежето в стената на една от къщите. И понеже по размер и външен вид то наистина приличаше на най-обикновена глинена тухла, новият раджа наредил да съборят всичко, изградено от този строителен материал. Събаряли къщите една след друга и разчупвали всяка тухла под личния контрол на владетеля. Като имаме предвид, че в Брахмапур деветдесет процента от постройките са от глинен кирпич, след няколко месеца процъфтяващият град бил превърнат в купища развалини. Безумният раджа бил отровен от собствените си приближени, които се опасявали, че населението ще се вдигне на бунт, по-лош и от сипайския.

— Така му се пада на този юда — ядно каза Рение. — Няма нищо по-отвратително от предателството.

Фандорин търпеливо повтори въпроса си:

— Все пак, професоре, висока ли е цената на ш-шала?

— Не мисля. Той е по-скоро реликва, рядка вещ.

— А защо непрекъснато увиват нещо в н-него — ту Корана, ту Шива? Да не би това парче коприна да има някакво сакрално значение?

— Никога не съм чувал. Просто съвпадение.

Комисар Гош изпъшка, изправи се и разкърши схванатите си рамене.

— М-да, интересна история, но уви, не спомага с нищо за нашето разследване. Убиецът едва ли държи въпросния парцал у себе си като сантиментален сувенир — след което мечтателно допълни: — А би било добре. Някой от вас, скъпи заподозрени, да извади копринен шал с райска птица и просто ей така да се изсекне в него. Тогава старият Гош щеше да се сети какво да прави.

И детективът се засмя, изглежда сметнал шегата си за много остроумна. Клариса погледна дръвника с укор.

Комисарят долови погледа й и присви очи:

— Между другото, мадмоазел Стамп, тази ваша дивна шапчица е много шик, последен вик на парижката мода. Кога за последен път бяхте в Париж?

Клариса цялата се напрегна и отговори с леден тон:

— Шапката ми е купена в Лондон, господин комисар. В Париж изобщо никога не съм ходила.

Къде така вторачено гледаше мистър Фандорин? Тя проследи посоката на погледа му и пребледня. Дипломатът разглеждаше щраусовото й ветрило, на чиято кокалена дръжка лъщеше позлатен надпис: Meillure souvenirs! НоІеІ „Ambassadeur“. Rue de Grenelle, Paris.21 Каква непростима небрежност!

Гинтаро Аоно

4-ти месец, 5-ти ден, пред панорамата на Еритрейския бряг

Това тривиално петстишие е плод на усилията ми в продължение на близо два часа да постигна душевна хармония. Проклетата хармония изобщо не желаеше да се възвърне. Седях уединен на кърмата, гледах унилия бряг на Африка и повече от всякога се чувствах безкрайно самотен. Добре че от малък имам благородния навик да си водя дневник. Преди седем години, когато заминавах да уча в далечната страна Фуранса, тайно мечтаех някога дневникът на пътешествието ми да излезе като книга и да прослави и мен, и целия род Аоно. Но, уви, умът ми е твърде несъвършен, а чувствата прекалено обикновени, та моите жалки листчета да могат да съперничат на великата дневникова литература от едно време.

И все пак без тези ежедневни записки сигурно отдавна да съм полудял.

Дори тук на кораба, който плава за Източна Азия, сме само двама представители на жълтата раса — аз и един китаец евнух, придворен чиновник от 11 ранг, който е ходил до Париж за нова парфюмерия и козметика за императрица Цзи Си. За да спести пари, той пътува във втора класа, много се притеснява от това и разговорът ни с него секна на мига, щом разбра, че аз пътувам в първа. Какъв позор за Китай! Ако бях на мястото на чиновника, сигурно щях да умра от унижение. Защото на този европейски кораб всеки от нас представлява по една велика азиатска държава. Разбирам душевното състояние на чиновника Чжан, но все пак ми е жал, че се срамува да си подаде носа от малката каюта — сигурно щеше да има за какво да си поговорим. Тоест, искам да кажа, не да си поговорим, а да пообщуваме с помощта на хартия и четчица. Макар да говорим различни езици, все пак нали йероглифите ни са еднакви.

Нищо, казвам си, спокойно. Малко остана. Само подир месец ще видиш светлините на Нагасаки, а оттам ей къде е Кагосима. Какво, че завръщането ми обещава унижение и позор, какво като стана за смях пред приятелите си? Затова пък отново ще съм у дома. В края на краищата никой няма да смее да ме презира явно, защото всички знаят, че изпълнявам волята на баща си, а заповедите, както е известно, не подлежат на коментар. Направих това, което бях длъжен да направя, което ми повелява дългът. Животът ми е погубен, но щом е за благото на Япония… Край, стига по този въпрос!

Но кой би могъл да допусне, че завръщането в родината, последният етап от седемгодишните изпитания, ще е толкова трудно? Във Франция поне можех да се храня в уединение, можех да се наслаждавам на разходки, на общуване с природата. Докато тук, на парахода, се чувствам като оризово зрънце, по грешка озовало се в купичка с фиде. За седем години живот сред червенокосите варвари не успях да свикна с някои от техните отвратителни навици. Когато виждам изтънчената Клебер-сан да реже с нож кървавия бифтек и после да облизва с розово езиче зачервените си устни, ми се повдига. Ами тия английски умивалници, в които човек трябва да запуши сифона с тапа и да си мие лицето с мръсна вода! Ами кошмарните дрехи, измислена от някой извратен ум! В тях човек се чувства като шаран, увит в омаслена хартия, за да се опече върху жар. От всичко най мразя колосаните яки, от които шията ми се изприщва, и кожените обувки, които са истински инструмент за инквизиции. Като див азиатец аз си позволявам да се разхождам по палубата с лека юката22, а нещастните ми съседи по маса от сутрин до вечер се варят в одеждите си. Чувствителните ми ноздри много страдат от мириса на европейската пот — остър, мазно-месен. Ужасен е също навикът на кръглооките да се секнат в носии кърпи, да ги прибират със сополите обратно в джоба, отново да ги вадят и отново да се секнат! Вкъщи просто никой няма да го повярва и ще помислят, че си фантазирам. Макар че седем години са много време. Може дамите у нас също вече да носят такива смехотворни фльонги на задника и да се олюляват с високи токчета. Много ще ми е интересно да видя Кьоко-сан с подобен тоалет. Та тя е вече голяма, на тринайсет години. След година-две ще ни оженят. Може и по-рано. Как искам да се прибера по-скоро.

Днес постигането на душевна хармония ми беше особено трудно, защото: 1) Открих, че от куфара ми е изчезнал най-добрият инструмент, способен лесно да разсече и най-дебелия мускул. Какво означава тази странна кражба? 2) По време на обяда отново изпаднах в унизително положение — много по-лошо, отколкото с Карл Смели (виж записките от вчера). Фандорин-сан, който все така много се интересува от Япония, взе да ме разпитва за бушидо23 и самурайските традиции. Стана дума за семейството ми и за моите прадеди. Понеже му се представих за офицер, русинът започна да ме пита за въоръжението, униформите и бойния устав на императорската армия. Беше ужасно! Когато разбра, че никога не съм чувал за пушката на Бердан, Фандорин-сан ме изгледа много странно. Сигурно си е помислил, че в японската армия служат пълни невежи. От срам съвсем забравих за добрите обноски и бързо излязох от салона, с което, естествено, още повече задълбочих конфуза.

Дълго не можах да се съвзема. Отначало се качих на палубата с лодките, където пече най-силно и затова няма никой. Съблякох се, останах само по препаска и половин час усъвършенствах техниката на удара маваси-гири. Когато постигнах необходимата кондиция и слънцето започна да ми се вижда розово, седнах в поза дзадзен24 и четиридесет минути се опитвах да медитирам. Чак след това се облякох и отидох на кърмата да съчинявам танка.

Всички тези упражнения ми помогнаха. Сега вече знам как да запазя достойнство. На вечеря ще кажа на Фандорин-сан, че ни е забранено да говорим с чужденци относно императорската армия и че съм излязъл толкова бързо от салона, защото днес имам ужасно разстройство. Мисля, че ще прозвучи убедително и няма да изглеждам невъзпитан дивак в очите на съседите си.

Същият ден вечерта

Каква ти хармония!

Случи се нещо катастрофално. За срам ръцете ми треперят, но трябва незабавно да напиша всички подробности. Това ще ми помогне да се концентрирам и да взема правилното решение. Засега само фактите, умозаключенията после.

И така.

Вечерята в салона „Уиндзор“ започна както винаги в 8 вечерта. Макар предварително да бях поръчал салата от цвекло (red beet), сервитьорът ми донесе полусурово кърваво телешко. Бил чул red beef. Бучех с вилицата кървящата плът на убитото животно и с тайна завист гледах първия помощник-капитан, който ядеше апетитно зеленчуково рагу с крехко пилешко.

Какво още?

Ами нищо особено. Клебер-сан както винаги се оплакваше от мигрена, но ядеше с голям апетит. Тя изглежда в цветущо състояние, класически пример за лека бременност. Сигурен съм, че когато дойде моментът, бебето ще изскочи от нея като тапа от пенливо френско вино.

Разговаряхме за жегата, за утрешното пристигане в Порт Саид и за скъпоценни камъни. Двамата с Фандорин сравнявахме предимствата на японската и английската гимнастика. Можех да си позволя да съм снизходителен, тъй като превъзходството на Изтока пред Запада в това отношение е очевидно. Въпросът е, че при тях физическите упражнения са sport, игра, а при нас — Път към духовното самоусъвършенстване. Именно към духовното, защото физическото съвършенство няма значение и си върви само като железопътна композиция след локомотива. Трябва да кажа, че русинът много се интересува от спорт и дори е чувал за бойните школи на Япония и Китай. Днес сутринта медитирах на палубата с лодките по-рано от друг път и там видях Фандорин-сан. Ние само си разменихме по един поклон, но не се заговорихме, защото всеки беше зает: аз умивах душата си със светлината на новия ден, а той, облечен в гимнастическо трико, кляка, прави лицеви опори ту с едната, ту с другата ръка и дълго вдига гири, които изглеждаха доста тежки.

Общият ни интерес към гимнастиката направи вечерния ни разговор непринуден и аз се чувствах по-разкрепостен от друг път. Разправих на русина за жиу-жицу. Той ме слушаше с голямо внимание.

Към осем и половина (не видях колко точно беше) Клебер-сан, която вече си беше изпила чая и бе изяла два сладкиша, се оплака от световъртеж. Казах й, че с бременните такива неща се случват, когато преядат. Не знам защо, тя се почувства засегната и аз усетих, че съм изтърсил нещо нередно. Колко пъти се заричам да не се обаждам. Нали мъдрите възпитатели са ме учили, че когато човек е в чужда компания, трябва да седи, да слуша, да се усмихва приятно и от време на време да кима. Тогава ще го имат за възпитан и поне няма да каже нищо глупаво. Ама че „офицер“, дето се обажда с медицински съвети!

Рение-сан тутакси скочи от мястото си и предложи на дамата да я изпрати до каютата й. Изобщо този човек е много внимателен, особено към Клебер-сан. Той е единственият, който още не се е отегчил от непрекъснатите й капризи. Браво на него, пази честта на пагона.

Когато двамата излязоха, мъжете се преместиха на фотьойлите и запалиха пури. Корабният лекар, италианецът, и жена му, англичанката, отидоха при някакъв пациент, а аз се опитах да обясня на сервитьора да не слага в омлета ми за закуска нито бекон, нито шунка. Как не свикнаха толкова дни!

Минаха може би две-три минути и изведнъж чухме силен женски писък.

Първо, не можах веднага да разбера, че вика Клебер-сан. Второ, не разбрах, че пискливото „Оскур! Оскур!“ означава „Au secours! Au secours!“25 Но това не оправдава поведението ми. Държах се позорно, позорно. Не заслужавам да ме наричат самурай!

Но поред.

Пръв към вратата се втурна Фандорин-сан, след него полицейският комисар, после Милфорд-Стоукс-сан и Суитчайлд-сан, а аз продължавах да стоя на мястото си. Те сигурно са си помислили, че в японската армия служат жалки страхливци! Докато в действителност просто не можах веднага да разбера какво става.

Когато схванах, беше вече късно — стигнах на местопроизшествието последен, дори изостанах от Стамп-сан.

Каютата на Клебер-сан е съвсем близо до салона — петата вдясно по коридора. Иззад гърбовете на всички, които бяха дошли първи, видях невероятна картина. Вратата на каютата беше широко отворена. Клебер-сан стенеше жално, паднала на пода, а върху нея се бе стоварило нещо черно, лъскаво и неподвижно. Не можах веднага да разбера, че това е огромен негър. Той беше с бели памучни панталони. От тила му стърчеше дръжката на морски кортик. От положението на тялото му веднага се досетих, че е мъртъв. Такъв удар, нанесен в основата на черепа, изисква голяма сила и точност, но затова пък убива светкавично. Клебер-сан напусто се опитваше да се освободи и да се измъкне изпод затисналото я тежко тяло. Лейтенант Рение сновеше около нея. Лицето му беше по-бяло от яката на ризата. Ножницата на кортика му висеше празна на кръста. Лейтенантът беше съвсем объркан — ту се опитваше да отмести от бременната жена неприятната тежест, ту се обръщаше към нас и смутено започваше да обяснява на комисаря какво е станало.

Единствено Фандорин-сан не бе изгубил присъствие на духа. Той без видимо усилие повдигна и отмести тежкия труп (веднага се сетих за гимнастиката с гирите), помогна на Клебер-сан да седне на стола и й даде вода. Тогава се сепнах и аз — приближих се до нея и бързо проверих: май нямаше нито рани, нито охлузвания. Дали има вътрешни травми, ще стане ясно по-късно. Всички бяха толкова развълнувани, че никой не се изненада от прегледа, който извърших. Белите смятат, че всички азиатци сме малко шамани и владеем лечителското изкуство. Пулсът на Клебер-сан беше 95, което е напълно обяснимо.

Двамата с Рение-сан един през друг разказаха следното.

Лейтенантът:

Той изпратил Клебер-сан до каютата, пожелал й приятна вечер и се сбогувал. Но не успял да направи и две крачки, когато чул безумния й вик.

Клебер-сан:

Тя влязла, запалила електрическата крушка и забелязала до тоалетката гигантски черен човек, който държал в ръцете си кораловата й огърлица (после наистина видях огърлицата на пода). Негърът я нападнал мълчаливо, съборил я на земята и я сграбчил с огромните си ръчища за гърлото. Тя се развикала.

Лейтенантът:

Той нахлул в каютата, видял ужасната (каза „фантастична“) сцена и в първия момент се объркал. Хванал негъра за раменете, но не успял да помръдне великана нито на сантиметър. Тогава го ритнал с ботуша си в главата, но отново без резултат. Чак после, уплашен за живота на мадам Клебер и нейното бебе, извадил кортика си от ножницата и нанесъл един-единствен удар.

Помислих си, че буйната младост на лейтенанта сигурно е минала по таверни и бордеи, където от умението да боравиш с ножа зависи кой на другия ден ще се събуди, а кого ще отнесат на гробището.

След малко дойдоха капитан Клиф и доктор Труфо. Хората в каютата станаха много. Никой не можеше да проумее откъде се е взел този африканец на „Левиатан“. Фандорин-сан внимателно огледа татуировката по гърдите на убития и каза, че е виждал подобна и преди. Когато по време на неотдавнашния Балкански конфликт бил в плен при турците, там имало чернокожи роби с точно такива зигзагообразни орнаменти, разположени концентрично около зърната на гърдите. Това била ритуалната шарка на племето нданга, открито наскоро от арабски търговци на роби в самото сърце на екваториална Африка. Мъжете нданга били много търсени по пазарите на целия Изток.

Стори ми се, че Фандорин-сан обясни всичко това с малко странен израз на лицето, сякаш беше озадачен от нещо. Но може и да греша, защото мимиката на европейците е доста особена и изобщо не прилича на нашата.

Комисар Гош изслуша дипломата без особено внимание. Каза, че като представител на закона се интересува от два въпроса: как негърът е проникнал на кораба и защо е нападнал мадам Клебер.

Тогава научихме, че на някои от присъстващите напоследък по тайнствен начин започнали да изчезват разни неща от каютите. И аз си спомних за същото, но си замълчах. По-нататък се установи, че този-онзи също са виждали огромна черна сянка (мис Стамп) или че през прозореца им е надничало черно лице (мисис Труфо). Сега вече е ясно, че не са били халюцинации или плод на женска впечатлителност.

Всички се нахвърлиха на капитана. Защото през тия дни над всеки от пътниците е витаела смъртна опасност, а началството на кораба не е имало никакво понятие. Клиф-сан пламна от срам. Трябва да признаем, че авторитетът му бе сериозно накърнен. Аз тактично се извърнах, за да му спестя неудобството.

После капитанът помоли всички очевидци на инцидента да се върнат в салон „Уиндзор“ и се обърна към нас с думи, изпълнени със сила и достойнство. Първо се извини за случилото се и помоли да не казваме на никого за „печалния инцидент“, тъй като на кораба можело да започне масова психоза. После обеща, че матросите незабавно ще претърсят всички трюмове, пространството под тях, килерите, складовете и дори помещенията за въглища. Гарантира, че на кораба му няма да има повече никакви чернокожи крадци.

Капитанът е чудесен човек. Истински морски вълк. Говори малко нескопосано, с кратки фрази, но си личи, че душата му е читава и работата му е по сърце. Веднъж чух как Труфо-сенсей разправи на комисаря, че капитан Клиф е вдовец и душа дава за единствената си дъщеря, която е изпратена в някакъв пансион. Мисля, че това е много трогателно.

Е, май започвам да идвам на себе си. Взех да пиша по-прегледно и ръката ми вече не трепери. Мога да мина към най-неприятното.

При повърхностния оглед на мадам Клебер забелязах, че няма кръвонасядания. Имах и още някои съображения, които може би трябваше да споделя с капитана и комисаря. Но от всичко най-много исках да успокоя бременната жена, която не можеше да се съвземе след шока и дори напротив — имаше категоричното намерение да се докара до истерия.

Казах й възможно най-мило:

— Може чернокожият изобщо да не е искал да ви убие, мадам. Влезли сте тъй ненадейно, запалили сте лампата и той просто се е уплашил. Защото…

Тя не ме остави да се доизкажа:

— Той да се е уплашил? — ненадейно злобно изсъска Клебер-сан. — Да не би вие да сте се уплашили, мосю азиатец? Да не мислите, че не забелязах как жълтата ви муцунка наднича иззад гърбовете на другите?

Досега никой никога не ме е оскърбявал така. Най-лошото беше, че не успях да се направя, сякаш слушам думи на глупава истеричка и да отмина с презрителна усмивка. Клебер-сан ме прониза в най-уязвимото място!

Нямаше какво да кажа. Страдах жестоко, а тя ме гледаше с презрителна гримаса на злобното си разплакано лице. Ако в този момент можех да потъна в прословутия християнски ад, непременно щях да натисна ръчката на люка. Най-лошото беше, че пред очите ми падна кървавото перде на яростта, от което най ме е страх. Точно в състояние на ярост самураят върши деяния, пагубни за кармата. После цял живот трябва да изкупва вината си заради единствения миг, в който е изгубил контрол над себе си. Може да стори такива неща, че и сепуку да му е малко.

Излязох от салона в страх, че няма да се удържа и ще причиня на бременната нещо ужасно. Не знам дали щях да мога да се овладея, ако подобно нещо ми беше казано от мъж.

Заключих се в каютата и извадих чувала с египетски тикви, които си бях купил на пазара в Порт Саид. Те са малки като глави и много корави. Купих си петдесетина.

За да отмия кървавото перде пред очите си, започнах да тренирам прав удар ребром с дланта. Понеже бях много развълнуван, ударът все ставаше несполучлив: тиквите не се разцепваха на еднакви половинки, а на по седем-осем парчета.

Лошо.