Левиатан

Гинтаро Аоно

4-ти месец, 7-ми ден, в Аден

Руският дипломат е човек с дълбок, почти японски ум. Фандорин-сан притежава не европейската способност да вижда явлението в цялата му пълнота, без да затъва в дреболии и технически подробности. Европейците са ненадминати експерти по всичко, що се отнася до умението, те много добре знаят как. Докато ние, азиатците, притежаваме мъдрост, понеже знаем защо. За косматите процесът на движение е по-важен от крайната цел, а ние не отместваме поглед от блещукащата в далечината пътеводна звезда и затова често пъти не ни стига време да се огледаме наоколо. Ето защо белите навред излизат победители в дребните схватки, а жълтата раса запазва непреклонно спокойствие, защото знае прекрасно, че всичко това е преходна суета, която не заслужава внимание. Така или иначе, в най-важното, единствено същественото, победителите ще сме ние.

Нашият император предприе един велик експеримент: да съчетае източната мъдрост със западния ум. Ние, японците, смирено навлизаме в европейската наука на ежедневните завоевания, но същевременно не забравяме крайната цел на човешкото съществуване — смъртта и следващата по-висока форма на битието. Червенокосите са твърде индивидуалистични, скъпоценното „аз“ ги заслепява, изкривява картината на заобикалящия ги свят и не им позволява да видят проблема от различни гледни точки. Душата на европееца е прикована към неговото тяло с железни пирони и не й е съдено да се извиси.

Но ако Фандорин-сан е способен на озарение, той го дължи на полуазиатската същност на своята родина. Русия много прилича на Япония — и тя е Изток, който се опитва да докосне Запада. Само че за разлика от нас русите забравят за звездата, по която да ориентират кораба си, и прекалено много въртят глава насам-натам. Дали да изпъчиш своето „аз“ или да го стопиш в могъщото „ние“ — по това са противоположни Европа и Азия. Струва ми се, че Русия има добрия шанс да загърби първия път и да поеме по втория.

Но май прекалих с философстването. Нека се върна към Фандорин-сан и проявения от него бистър ум. Ще опиша случилото се.

Още по тъмно „Левиатан“ пристигна в Аден. За това пристанище в пътеводителя ми е пише следното: „Аденското пристанище е Източният Гибралтар и за Англия е като свързващо звено с Ост Индия. Тук параходите се зареждат с въглища и прясна вода. Значението на Аден нарасна неимоверно след откриването на Суецкия канал. Впрочем самият град не е голям. Тук има големи пристанищни складове, корабостроителница, няколко фабрики, административни сгради, хотели. Характерно за града е, че е правилно построен. Това, че почвата е суха, се компенсира от съществуването на 30 древни резервоара за стичащата се от планините дъждовна вода. Населението на Аден наброява 34 000 души, мюсюлмани.“ Засега ще се задоволя с това пестеливо описание, защото стълбичката не е спусната и не дават на никого да слезе на брега. Уж заради санитарно-карантинната инспекция, но ние, васалите на уиндзорското княжество, знаем истинския смисъл на суматохата: моряците и бреговата охрана претърсват за негри целия гигантски кораб.

След закуската останахме в салона да чакаме резултатите от акцията. Точно тогава между полицейския комисар и руския дипломат се проведе важният разговор, на който присъстваха всички наши хора (ето че за мен те са вече „наши“).

Отначало стана дума за смъртта на негъра, после темата както обикновено се прехвърли върху парижкото убийство. Аз не взех участие, но слушах много внимателно, макар отначало да ми се струваше, че пак ще търсят зелена маймуна в бамбуков гъсталак и черна котка в тъмна стая.

Стамп-сан каза: „И тъй, само загадки. Не мога да разбера как чернокожият е проникнал на кораба и защо е искал да убие мадам Клебер. Досущ като на улица «Грьонел». Пак мистерии.“

И изведнъж Фандорин-сан казва: „Никакви мистерии. Е, с негъра още не всичко е ясно, но колкото до произшествието на улица «Грьонел», според мен горе-долу картината се очертава.“

Всички се вторачиха в него с недоумение, а комисарят се усмихна ехидно: „Нима? Я, я кажете, много ми е интересно да чуя.“

Фандорин-сан: „Мисля, че е станало така. Вечерта пред вратата на къщата на улица «Грьонел» се е появил някой…“

Комисарят (с престорено възхищение): „Браво! Гениална версия!“

Някои се изсмяха, но повечето слушаха с изключително внимание, защото дипломатът не е от хората, дето говорят празни приказки.

Фандорин-сан (продължава невъзмутимо): „… някой, чиято поява не е предизвикала у прислугата никакво подозрение. Бил е лекар, вероятно с бяла престилка и вероятно с докторска чантичка. Неканеният гост е казал, че всички в къщата трябва незабавно да се съберат в едно от помещенията, защото по разпореждане на общината се прави профилактична имунизация на всички парижани.“

Комисарят (започва да се ядосва): „Ама че измишльотини! Каква имунизация? Защо слугите трябва да вярват на първия срещнат пройдоха?“

Фандорин-сан (троснато): „Гледайте скоро да не ви разжалват от «следовател по особено важните дела» в «следовател по не особено важните дела», мосю Гош. Не проучвате внимателно собствените си материали и това е непростимо. Я прочетете още веднъж статията от «Соар», където пише за връзката между лорд Литълби и международната авантюристка Мари Санфон.“

Детективът порови в черната си папка, извади необходимата изрезка и я прегледа.

Комисарят (свива рамене): „Е, и?“

Фандорин-сан (посочва му с пръст): „Ето тук, долу. Виждате ли — началото на следващата бележка: «ЕПИДЕМИЯТА ОТ ХОЛЕРА ЗАТИХВА»? И по-нататък за «енергичните профилактични мерки на парижките лекари».“

Труфо-сенсей: „Наистина, господа. Цяла зима Париж се бори с огнищата на холера. В Дувър дори установиха санитарен контрол над фериботите от Кале.“

Фандорин-сан: „Точно затова появата на лекар не е предизвикала никакви подозрения у слугите. Посетителят сигурно се е държал много уверено и е говорил убедително. Вероятно е казал, че е вече късно, а има да обиколи още няколко къщи или нещо от този род. Слугите сигурно са решили да не занимават домакина с този въпрос, защото са знаели, че има пристъп на подагра, но естествено, са извикали охранителите от втория етаж. Защото инжекцията си е работа за две минути.“

Бях възхитен от прозорливостта на дипломата, който толкова лесно бе разгадал трудната загадка. Дори капитан Гош се позамисли.

„Добре, да предположим — недоволно каза той. — Но с какво ще ми обясните странния факт, че след като е отровил слугите, вашият лекар не се е качил на втория етаж по стълбите, ами незнайно защо е излязъл навън, прескочил е оградата, озовал се е в градината, и е счупил прозореца на оранжерията?“

Фандорин-сан: „Мислих за това. Не ви ли е хрумвало, че престъпниците може да са били двама: единият премахва слугите, а другият в това време прониква в къщата през прозореца?“

Комисарят (триумфиращо): „Хрумвало ми е, господин умнико, и още как ми е хрумвало. Точно към такова заключение се е опитвал да ни насочи убиецът. Просто е искал да обърка следата — то е ясно! След като е отровил слугите, той е напуснал стаята и се е качил горе, където се е сблъскал с господаря на къщата. Най-вероятно престъпникът просто е строшил витрината, защото е мислел, че в къщата няма никой друг. Лордът е реагирал на шума, подал се е от спалнята и е бил убит. След този непредвиден инцидент престъпникът бързо се е скрил, но не е излязъл през вратата, а през оранжерията. Защо? Ами за да ни баламоса и да представи нещата така, сякаш е бил с още някого. И вие сте се хванали на въдицата. Татко Гош обаче не е вчерашен.“

Думите на комисаря бяха посрещнати с одобрение. Рение-сан дори каза: „По дяволите, господин комисар, вие наистина сте от стара коза яре!“ (Даденият израз се употребява в различните европейски езици и не бива да се възприема буквално. Лейтенантът имаше предвид, че Гош-сан е умен и опитен детектив.)

Фандорин-сан изчака малко и попита: „Тоест вие подробно сте изследвали отпечатъците от подметки под прозореца и сте стигнали до извода, че човекът е скочил именно отгоре, а не се е качил на перваза, така ли?“

Комисарят не отговори, но изгледа русина доста ядно.

Тогава Стамп-сан каза нещо, което придаде на разговора още по-рязък обрат.

„Един престъпник, двама престъпници… Но все пак не мога да разбера най-важното: защо е било необходимо всичко това? Ясно, че не е заради Шива. Тогава за какво? Няма да е заради шала я, пък колкото и изключителен и легендарен да е!“

Фандорин-сан с най-спокоен тон, сякаш беше съвсем очевидно, каза: „Разбира се, че е заради шала, мадмоазел. Шива явно е бил взет за заблуда и веднага, още от първия мост, е бил изхвърлен в Сена като непотребен.“

Комисарят отбеляза: „За руските бояри (забравил съм какво значи тази дума, трябва да проверя в речника) половин милион франка може и да са нищо, но повечето хора са на друго мнение. Два килограма чисто злато били непотребни, моля ви се. Добре ли сте, господин дипломате?“

Фандорин-сан: „Стига, господин комисар, какво са половин милион франка в сравнение със съкровището на Багдазар?“

„Господа, достатъчно сте спорили! — капризно възкликна омразната мадам Клебер. — Мен за малко да ме убият, а вие се занимавате все със същото. Докато ровите в старото престъпление, господин комисар, едва не ви сервираха ново!“

Тази жена направо не може да понася да не е център на вниманието. След вчерашната случка се мъча почти да не я поглеждам — направо ми иде да затисна с пръст синята жилка, дето пулсира на бялата и шия. Само едно движение ще е напълно достатъчно, за да пукне гадината. Но това, естествено, е от сферата на злобните ми мисли, които волевият човек трябва да отпъжда. Като излях сега мислите си в дневника, омразата ми понамаля.

Комисарят постави мадам Клебер на мястото й: „Не се обаждайте, госпожо — строго каза той. — Нека чуем какво още е измислил господин дипломатът.“

Фандорин-сан: „Цялата история има смисъл само в случай, че откраднатият шал представлява ценност. Това първо. Според думите на професора стойността му не е чак толкова голяма, следователно не опираме до парчето коприна, а до нещо, свързано с него. Това второ. Както знаем, шалът е свързан с предсмъртната воля на раджа Багдазар, последния притежател на брахмапурското съкровище. Това трето. Професоре, бихте ли ми казали дали раджата е бил ревностен слуга на Пророка?“

Суитчайлд-сенсей (след като се е позамислил): „Не съм много сигурен… Не е строил джамии, пред мен не е споменавал Аллах. Раджата предпочиташе да се облича по европейски, пушеше кубински пури, четеше френски. Ах, да, на обяд пиеше коняк! Значи не е приемал прекалено сериозно религиозните забрани.“

Фандорин-сан: „Тогава ето ви и четвърто: не дотам набожният Багдазар е изпратил на сина си като последен дар не какво да е, а Коран, и то увит в шал. Предполагам, че тъкмо той е същината на посланието. А Коранът е бил за заблуда… Или може би сред бележките в полетата, направени от Багдазар, има инструкции как с помощта на шала да бъде намерено съкровището.“

Суитчайлд-сенсей: „Защо пък точно с помощта на шала? Раджата е можел да изложи тайната си пак там, в бележките!“

Фандорин-сан: „Можел е, но не го е направил. Защо? Връщам ви към аргумент номер едно: ако шалът не беше абсолютно изключителна ценност, едва ли заради него щяха да бъдат убити десет души. Той е ключ към 500-те милиона рубли или ако щете към 50-те милиона лири стерлинги, което е горе-долу същото. Според мен в историята на човечеството не е имало друго толкова голямо съкровище. Впрочем трябва да ви предупредя, господин комисар, че ако не грешите и ако убиецът, наистина се намира на «Левиатан», може да има нови жертви. И колкото по-близо стигате до целта, толкова по-възможни са те. Залогът е прекалено голям и за ключа на тайната е платена твърде висока цена“.

След тези думи се възцари гробно мълчание. Логиката на Фандорин-сан изглеждаше непробиваема и съм сигурен, че мнозина от присъстващите са ги полазили тръпки. Освен едного.

Пръв се съвзе комисарят. С нервен смях той каза: „Ама че въображение имате, мосю Фандорин. Но колкото до риска, сте прав. Само че вие, господа, можете да не треперите. Под заплаха е само старият Гош и той много добре го знае. Какво да правя, като занаята ми е такъв. Но аз не се давам лесно!“ И огледа застрашително всеки от нас, сякаш ни предизвикваше на двубой.

Смешен стар шишко. От всички присъстващи той би се справил в битка може би само с бременната мадам Клебер. В мозъка ми изникна следната съблазнителна картина: разгорещеният комисар е съборил младата вещица на пода и я души с косматите си дебели пръсти, а мадам Клебер издъхва с опулени очи и изплезила гнусния си език.

„Darling, I’m scared!“26 — с тънко гласче изписка докторшата към съпруга си. Той успокоително я погали по рамото.

Интересен въпрос зададе червенокосият и грозен М.-С.-сан (името му е прекалено дълго, за да го изписвам цялото): „Професоре, опишете ни шала по-подробно. Добре, птица с дупка вместо око, добре, триъгълник. Какво друго интересно има в него?“

Трябва да кажа, че странният господин участва в общия разговор почти толкова рядко, колкото и аз. Дори и да каже нещо, подобно на автора на настоящите редове, то непременно е ни в клин, ни в ръкав. Но толкова по-впечатляващ беше внезапно уместният му въпрос.

Суитчайлд-сенсей: „Доколкото помня, освен дупката и уникалната форма, няма нищо особено. Тя е колкото голямо ветрило, но лесно се побира в напръстник. В Брахмапур не са рядкост подобни извънредно тънки платове.“

„Значи ключът е в окото на птицата и триъгълната форма“ — с възхитителна увереност заключи Фандорин-сан.

Той наистина беше великолепен.

Колкото повече мисля за неговия триумф и изобщо за цялата история, толкова по-силно е недостойното ми желание да демонстрирам на всички тях, че Гинтаро Аоно също струва нещо. И аз имам с какво да ги изненадам. Бих могъл например да разкажа на комисар Гош интересни подробности за вчерашния инцидент с чернокожия дивак. Между другото, мъдрият Фандорин-сан призна, че на него все още не всичко му е ясно по този въпрос. На него не му е ясно, но „дивият японец“ изведнъж — хоп! И отгатва гатанката. Може да стане интересно, нали?

Вчера, изкаран от релси заради оскърблението, аз за известно време изгубих здрав разум. После като се успокоих, започнах да сравнявам, да претеглям и мислено подредих цялата логична схема, която възнамерявам да предложа на полицая. Нека се сеща по-нататък сам. Ще му кажа следното.

Първо ще му напомня за грубостта, която мадам Клебер изрече по мой адрес. Забележката й беше изключително оскърбителна, още повече пред хора. И то в момент, когато исках да споделя наблюденията си. Дали пък мадам Клебер не е искала да ми запуши устата? Нима не е подозрително, господин комисар?

После. Защо се прави на слаба, макар да е яка като сумист? Ще кажете: „глупости, заяжданици“. Аз пък ще ви отговоря, господин детектив, че човек, който непрекъснато се преструва, непременно крие нещо. Да вземем например мен. (Ха-ха. Разбира се, че няма да кажа това.)

После ще обърна внимание на комисаря, че европейките имат много тънка бяла кожа. Защо тогава мощните пръсти на негъра не са оставили по нея ни най-малък отпечатък? Не е ли странно?

И накрая, когато комисарят реши, че нямам какво да изтъкна освен посредствените хипотези на отмъстителния си азиатски ум, ще му съобщя най-важното, от което господин детективът на мига ще зине.

„Мосю Гош — ще кажа с любезна усмивка, — аз нямам вашия блестящ ум и не се опитвам да се меся в хода на разследването (с моята посредственост и дума да не става!), но смятам за свой дълг да ви обърна внимание на още един факт. Казвате, че убиецът от улица «Грьонел» е между нас. Мосю Фандорин изложи една убедителна версия относно начина, по който са били умъртвени слугите на лорд Литълби. Имунизирането срещу холера е превъзходен трик. Значи убиецът може да борави със спринцовка. Ами ако в къщата на улица дьо «Грьонел» е дошъл не мъж лекар, а жена медицинска сестра? Тя би предизвикала дори по-малко подозрение от мъж, нали? Съгласен ли сте с мен? Тогава ви съветвам някой път да погледнете ръцете на мадам Клебер, когато седи, замислено подпряла змийската си главица, и широкият ръкав се смъква чак до лакътя й. В сгъвката ще видите едва забележими точици, както ги видях аз. Това са следи от инжекции, господин комисар. Попитайте доктор Труфо дали прави на мадам Клебер някакви инжекции и уважаемият лекар ще ви отговори същото, което каза днес и на мен: не, не й прави, защото изобщо е принципен противник на венозното вкарване на лекарства. А после пресметнете две и две, о, мъдри Гош-сенсей, и ще има над какво да си поблъскате беловласата глава.“ Това ще кажа на комисаря и той ще се заеме с мадам Клебер.

Европейски рицар би помислил, че постъпвам гнусно, и в това би се проявила неговата ограниченост. Точно затуй в Европа вече няма рицари, а самураите са живи. Нищо, че негово величество императорът изравни съсловията и забрани да носим по два меча на пояса си. Това не значи, че е отменил званието самурай. Напротив, издигнал е цялата японска нация до самурайското съсловие, за да не се перчим един пред друг с произхода си. Всички ние сме ведно, а против нас е целият останал свят. О, благородни европейски рицарю (съществувал сигурно само в романите)! Когато се биеш с мъже, използвай мъжко оръжие, а когато се биеш с жени — женско. Така гласи самурайският кодекс на честта и в него няма нищо долно, защото жените умеят да воюват не по-зле от мъжете. Ако има нещо, което да противоречи на честта на самурая, то е срещу жена да се използва мъжко оръжие, а срещу мъж — женско. Аз никога не бих паднал толкова низко.

Още се колебая дали да предприема намислената маневра, но духът ми е в доста по-добро състояние от вчера. Толкова по-добро, че без никаква трудност съчиних едно прилично хайку:

Клариса Стамп

Клариса с разсеян вид се озърна да види дали някой не я гледа и едва после внимателно надникна иззад кабината.

Свил крака на кравайче, японецът седеше на юта27 сам. Главата му бе отметната нагоре, през притворените клепачи прозираха склерите на очите му, лицето му бе някак нечовешки безизразно.

Брр! Клариса потръпна. Ама че екземпляр е тоя мистър Аоно. Тук, на палубата с лодките, разположени над първа класа, не се разхождаше никой. Само няколко момиченца скачаха на въже и в сянката на снежнобелия катер се криеха две смазани от жегата гувернантки. Кой освен децата и смахнатият азиатец можеше да виси на тоя пек? Над ботдека28 се намираше само кабината, капитанският мостик и, естествено, комините, мачтите и платната. Белите платнища се издуваха от попътния вятър и пуфкайки дим, „Левиатан“ се носеше право към сребристо-живачната ивица на хоризонта, а наоколо искреше прозрачната като стъкло, леко омачкана покривка на Индийския океан. Оттук, отвисоко, се виждаше, че земята наистина е кръгла: линията на хоризонта бе явно под нивото на „Левиатан“ и корабът се спускаше към него като по нанадолнище.

Но Клариса се потеше тук съвсем не от любов към морските пейзажи. Искаше да издебне какво прави мистър Аоно горе. Къде се уединява след закуска с такова завидно постоянство?

И добре че се поинтересува. Ето го истинския лик на усмихнатия азиатец. Човек с подобно застинало жестоко лице е способен на какво ли не. Все пак представителите на жълтата раса не са като нас и проблемът изобщо не е във формата на очите. Външно много приличат на хора, но са от съвсем друга порода. Защото и вълците приличат на кучетата, но природата им е различна. Жълтокожите, разбира се, имат собствена нравствена основа, но тя е толкова далеч от християнството, че е невъзможно нормален човек да вникне в нея. По-добре да не носеха европейски дрехи и да не умееха да си служат с вилица и нож. Това създава опасната илюзия, че са цивилизовани, докато под зализаната на път черна коса и гладкото жълто чело стават някакви неща, дето дори не можем да си ги представим.

Японецът едва забележимо помръдна, примига и Клариса побърза да се скрие. Е да, тя се държи като последна тъпачка, но нали се налага да направи нещо. Не може кошмарът да продължава вечно. Трябва да подтикне комисаря в правилната посока, инак не се знае как ще свърши всичко. Въпреки жегата тя потръпна.

В облика и поведението на мистър Аоно имаше някаква явна тайна. Също като в престъплението на улица „Грьонел“. Странно как Гош още не е разбрал, че според всички признаци главен заподозрян трябва да е японецът.

Що за офицер е, що за възпитаник на „Сен-Сир“, като не разбира от коне? Веднъж, изключително от човеколюбие, Клариса реши да включи мълчаливия азиатец в общия разговор и подхвана тема, която би трябвало да заинтересува военен — за обездката, за надбягванията, за предимствата и недостатъците на норфолкската спортна порода коне. И това ми било офицер! На невинния въпрос: „Участвали ли сте някога в стипъл-чейс29?“ отговори, че на офицерите от императорската армия им е абсолютно забранено да се занимават с политика. Той просто не знаеше какво е стипъл-чейс! Всъщност може офицерите в Япония да яхат бамбукови пръчки, но възпитаник на „Сен-Сир“ да прояви подобно невежество? И дума да не става!

Ето към какво трябваше да ориентира Гош. Или да изчака да види дали няма да успее да научи още нещо подозрително?

Ами вчерашният случай? Клариса минаваше по коридора покрай каютата на мистър Аоно, когато долови доста странни звуци. Отвътре се чуваше сух пукот, сякаш някой изключително методично трошеше мебелите. Тя събра кураж и почука.

Вратата моментално се отвори. На прага застана японецът — чисто гол, само по препаска! Мургавото му тяло лъснало от пот, очите му кървясали.

Като я видя, той изсъска:

— Тикусьо!

Предварително подготвеният въпрос („Мосю Аоно, случайно да носите със себе си някоя от чудните японски гравюри, за които съм слушала толкова много?“) изхвръкна от главата й и Клариса онемя. Сега като я замъкне в каютата, че като я нападне! А после ще я нареже на парчета и ще я хвърли в морето. Колко му е. И край с мис Клариса Стамп, благовъзпитаната английска лейди, не особено щастлива, но очакваща от живота още толкова неща.

Клариса измънка, че е сбъркала вратата. Аоно я гледаше мълчаливо и дишаше тежко. Миришеше на вкиснало.

Все пак нямаше да е зле да поговори с комисаря.

Преди следобедния чай тя изчака детектива пред вратата на „Уиндзор“ и започна да му разказва, но тоя дръвник я слушаше някак странно — мяташе й присмехулни остри погледи, сякаш слушаше някаква непристойна изповед.

По едно време измърмори под мустак:

— Какво ви е прихванало всички да ми доносничите един срещу друг? — а след като я изслуша, изтърси ни в клин, ни в ръкав: — Тате и мама добре ли са?

— Кои, на господин Аоно ли? — изненада се Клариса.

— Не, мадмоазел, вашите.

— Аз съм сирак от малка — отговори тя и уплашено погледна полицая. Боже, това не е кораб, а някакъв плаващ ад.

— Което се и търсеше — със задоволство кимна Гош, затананика си някаква непозната песничка и пръв влезе в салона, което си беше същинско грубиянство.

След разговора й остана неприятно усещане. Все пак французите, с цялата им прехвалена галантност, не са джентълмени. Е да, могат да те замаят, да ти завъртят главата, да ти сервират някоя ефектна изненада, да изпратят в хотелската ти стая сто червени рози (Клариса болезнено се смръщи), но не бива да им се вярва. Английският джентълмен може и да е малко скучен, но пък знае какво е дълг и почтеност. Докато французинът ще спечели доверието ти и непременно ще те предаде.

Впрочем тези обобщения не засягаха пряко комисар Гош. Още повече че по време на обяда странното му поведение намери своето обяснение, макар и по доста тревожен начин.

По време на десерта детективът, който до момента бе пазил необичайно нервно за всички мълчание, изведнъж погледна Клариса право в очите и каза:

— Апропо (изобщо не беше апропо), мадмоазел Стамп, наскоро питахте за Мари Санфон. Е, за дамата, която била с лорд Литълби малко преди смъртта му.

Клариса трепна от изненада, а останалите се умълчаха и с любопитство впериха очи в комисаря, понеже доловиха, че тонът му е същият, с който подхваща надълго и нашироко своите „историйки“.

— Бях ви обещал, че някой път ще ви разправя за въпросната личност. Е, сега е моментът — продължи Гош, както и преди вперил очи в Клариса. Погледът му все по-малко й се нравеше. — Историйката ще е дълга, но ще ви е интересно, понеже става дума за много забележителна жена. Закъде да бързаме? Добре сме си седнали, хапваме си разни сирена и пием оранжада. Впрочем, ако някой си има работа, може да си върви по живо — по здраво, татко Гош няма да му се разсърди.

Никой не помръдна от мястото си.

— Е, да разказвам ли за Мари Санфон? — с престорено добродушие попита комисарят.

— Да, да! Разбира се! — завикаха всички.

Само Клариса мълчеше, защото знаеше, че разговорът не е подхванат току-тъй и е посветен изключително на нея. Пък и Гош не го криеше.

Той примлясна апетитно и извади лулата си, без да помоли дамите за разрешение.

— Ще започна поред. Имало едно време в белгийския град Брюж малко момиченце на име Мари. Родителите му били добродетелни граждани, ходели на черква и душа давали за своето златокосо детенце. Когато Мари навършила пет години, й се родило братче, бъдещият наследник на малката пивоварна „Санфон и Санфон“. Щастливото семейство заживяло още по-щастливо, но после изведнъж го споходило нещастие. Младенецът, който тъкмо навършил един месец, паднал от прозореца и умрял на място. Родителите не си били у дома — само децата и бавачката им. Но тя излязла за малко да се види с изгората си, пожарникаря, и точно когато я нямало, в къщата нахлул някакъв непознат с черна пелерина и черна шапка. Малката Мари успяла да се скрие под леглото, а черният човек грабнал братчето й от люлката и го изхвърлил през прозореца. След което изчезнал.

— Какви ужасни неща разказвате! — жално възкликна мадам Клебер и се хвана за корема.

— Това още нищо не е — махна с лулата си Гош. — Да знаете какво следва! По чудо спасилата се Мари разправила на татко и мама за страшния „черен чичо“. В търсене на злодея обърнали надолу с главата цялата околия и в паниката дори арестували местния равин, понеже клетият винаги ходел облечен в черно. Но на Санфон старши мира не му давала една странна подробност: защо престъпникът примъкнал към прозореца табуретката?

— О, Боже! — ахна Клариса и се хвана за сърцето. — Да не би?…

— Вие сте невероятно проницателна, мадмоазел Стамп — усмихна се комисарят. — Да, самата мъничка Мари хвърлила братчето си от прозореца.

— How terrible! — сметна за необходимо да се ужаси мисис Труфо. — But why?30

— На момичето не му харесвало, че всички се занимават с бебчето и напълно я пренебрегват. Тя си мислела, че като се отърве от него, отново ще стане любимото дете на мама и татко — невъзмутимо обясни Гош. — Но това бил първият и последен път, когато Мари Санфон оставила улика и била разобличена. Малкото момиче още не се било научило да прикрива следите си.

— И как са постъпили с малолетната престъпничка? — попита лейтенант Рение, явно потресен от чутото. — Не може да са я съдили, нали?

— Не, не са я съдили — комисарят лукаво се усмихна на Клариса. — Но майка й не понесла шока, побъркала се и я пратили в лудница. А мосю Санфон не искал да вижда дъщеричката си, която била виновна за семейните нещастия, и я отвел в манастира на сивите сестри винсентианки. Момичето станало тяхна възпитаничка. Било първо във всичко — и в учението, и в богоугодните дела. А най обичало да чете книги. Послушничката била на седемнайсет години, когато в светата обител станал скандален инцидент — Гош надникна в папката си и кимна. — Ето тук съм си записал. На 17 юли 1866 година. На сивите сестри винсентианки гостувал лично брюкселският архиепископ и не щеш ли, от спалнята на почтения прелат изчезнал старинният архиепископски пръстен с огромен аметист, принадлежал според преданието на самия свети Людовик31. А предната вечер монсеньорът бил повикал в покоите си за разговор двете най-добри послушнички — нашата Мари и една арлезианка. Естествено, подозрението паднало върху девойките. Игуменката направила обиск и открила под дюшека на арлезианката кадифената кутийка на пръстена. Крадлата се вцепенила, не отговаряла на въпросите и я затворили в карцера. Подир час дошла полицията, но не успяла да разпита престъпничката, защото тя се била обесила с връвта, с която препасвала дрехата си.

— Гнусната Мари Санфон е виновна за всичко, сещам се! — избухна Милфорд-Стоукс. — Отвратителна история, отвратителна!

— Никой не може да е сигурен. Но пръстенът така и не се намерил — разпери ръце комисарят. А подир два дни Мари отишла при игуменката и обляна в сълзи, и казала, че всички я гледат накриво, затова иска да напусне светата обител. Майката игуменка, която също някак странно охладняла към предишната си любимка, не я спряла.

— Трябвало е да я претърсят пред портите — със съжаление рече мистър Труфо. Току-виж открили аметиста някъде под полите й.

Когато преведе думите си на своята съпруга, тя го ръгна с острия си лакът, вероятно сметнала забележката му за неприлична.

— Дали не са я претърсили или са, но не са го намерили — не знам. После обаче Мари заминала не за къде да е, ами за Антверпен, града, прочут, както знаем, като световна столица на скъпоценните камъни. Там довчерашната монахиня изведнъж забогатяла и заживяла нашироко. Случвало се да остава и на корав хляб, но за кратко — острият ум, блестящите й артистични заложби и липсата на каквито и да било морални задръжки (комисарят назидателно повиши тон и дори направи малка пауза) й помагали да се сдобива със средства за охолен живот. Полицията на Белгия, Франция, Англия, Съединените щати, Бразилия, Италия и още десетина страни неведнъж задържала Мари Санфон по подозрение в най-различни престъпления, но нито веднъж не могли да я обвинят: ту нямало за какво да се хванат, ту не им стигали уликите. Ето, ако желаете, ще ви разкажа две-три случки от списъка с подвизите й. Да не ви е скучно, мадмоазел Стамп?

Клариса не отговори, сметна, че е под достойнството й. Но бе изгубила душевно равновесие.

— 1870-а година — заяви Гош, след като отново надникна в папката. — Малкото, но богато градче Фетбург в германска Швейцария. Шоколадена и колбасарска промишленост. На четири хиляди жители — осем и половина хиляди прасета. Кът на тлъсти идиоти. Пардон, мадам Клебер, не исках да обидя родината ви — със закъснение се усети полицаят.

— Нищо — небрежно мръдна рамо мадам Клебер, — аз съм от френска Швейцария. А в онази част, където се намира Фетбург, наистина живеят само тъпаци. Мисля, че съм чувала историйката, смешна е. Но няма значение, разказвайте.

— За някои може и да е смешна — Гош въздъхна с упрек и изведнъж намигна на Клариса, което вече надхвърляше всякакви граници. — Веднъж честните бюргери от градчето изпаднали в неописуемо вълнение. Някакъв селянин на име Мьобиус, известен във Фетбург като безделник и глупак, се похвалил, че предния ден продал земята си, тясна ивица камениста пустош, на една важна дама, която се представила като графиня дьо Санфон. За 30 акра безплодна земя, където не растели дори магарешки бодили, смахнатата графиня броила 3000 франка. Но в кметството на града имало хора по-умни от Мьобиус и историята им се видяла съмнителна. За какво са и дотрябвали 30 акра камъни и пясък? Нещо тук не било наред. За всеки случай изпратили в Цюрих най-пробивния от съгражданите си и той научил, че графиня дьо Санфон е известна личност. Че живее нашироко и весело и най-интересното, често се появявала в компанията на господин Голдзилбер, директора на Държавната железопътна компания. Злите езици твърдели, че господин директорът имал закачка с графинята. Тогава бюргерите се сетили за какво става дума. А трябва да ви кажа, че градчето Фетбург отдавна мечтаело за собствена железопътна линия, за да му е по-евтино да извозва шоколада и шунките. Онази пустош, купена от веселата графиня, се намирала точно между най-близката железопътна гара и гората, където започвали общинските земи. На градските големци веднага им станало ясно, че графинята е научила от любовника си за предстоящия строеж, купила е най-подходящия терен и се кани здравата да се облажи. Тогава в бюргерските им глави се родил изумително дързък план. Пратили парламентьори при графинята и започнали да увещават нейно сиятелство да преотстъпи земята на славния град Фетбург. Хубавицата отначало се дърпала и казвала, че не знае нищо за никаква железопътна линия, но когато кметът й направил тънък намек, че работата намирисва на съучастие между нейно сиятелство и негово превъзходителство господин директора, а това е подсъдно, безпомощната жена изхлипала и се съгласила. Пустеещото място било разделено на трийсет едноакрови парцела и продадено на търг на гражданите. Те само дето не се сбили помежду си, а цената на отделните парцели стигнала до 15 хиляди. Графинята пък получила… — комисарят прекара пръст по редовете: — почти 280 хиляди франка.

Мадам Клебер прихна и направи знак на Гош: мълча, мълча, продължавайте.

— Минавали седмици, месеци, но строителството все не почвало. Гражданите изпратили питане до правителството. То им отговорило, че през близките петнайсет години не се предвижда прокарване на линия до Фетбург… Тогава отишли в полицията: така и така, пладнешки грабеж. Полицията изслушала пострадалите със съчувствие, но не могла да им помогне с нищо, защото нали госпожа Санфон им била казала, че не знае нищо за железницата, и не искала да продава земята. Всичко било извършено законно и човек нямало за какво да се хване. Е, не е честно, че се е нарекла графиня, но уви, това не е наказуемо.

— Хитро! — засмя се Рение. — Човек наистина няма за какво да се хване.

— Това как да е — продължи да прелиства папката си комисарят. — Има една съвсем пък фантастична история. Място на действието е американският Див запад, годината е 1873-та. На калифорнийските златни рудници пристигнала световноизвестната некромантка и Велика драконеса от Малтийската ложа мис Клеопатра Франкенщайн, а по паспорт Мари Санфон. Тя заявила на златотърсачите, че по тия диви места я пратил гласът на Заратустра, който повелявал на вярната си служителка да направи велик експеримент в градчето Голдън Нъгет. Точно на тази дължина и ширина енергията на космоса била тъй уникално концентрирана, че в звездна нощ чрез някои кабалистични формули можело да се възкреси някой, който вече е преминал великата черта Между Царството на живите и Царството на мъртвите. Клеопатра щяла да извърши чудото довечера в присъствието на публика и съвсем безплатно, защото не била някаква си циркаджийка, а медиум на Висшите сфери. И какво мислите? — Гош направи ефектна пауза. — Пред очите на петстотин брадати зрители Драконесата сторила заклинания над могилата на Червения койот, легендарния индиански вожд, умрял преди сто години. Изведнъж земята се раздвижила, отворила се, така да се каже, и от нея се появил индиански вожд с пера, томахавка и с нашарена физиономия. Зрителите потръпнали, а Клеопатра изпаднала в мистичен транс и извикала: „Усещам силата на Космоса! Къде е градското ви гробище? Сега ще съживя всички, които са погребани там!“ В статията пише — поясни полицаят, — че гробището на Голдън Нъгет било доста голямо, защото златотърсачите всеки ден изпращали някого на онзи свят. Гробовете май били повече от живите обитатели на градчето. Като си представили какво ще стане, ако всички побойници, пияници и обесници изведнъж излязат от ковчезите си, зрителите изпаднали в паника. Добре че мировият съдия спасил положението. Той пристъпил напред и много любезно попитал Драконесата дали ще се съгласи да спре великия експеримент, ако жителите на градчето я дарят с една торба златен пясък като скромно пожертвувание за нуждите на окултните науки.

— И тя съгласила ли се? — разсмя се лейтенантът.

— Да. За две торби.

— Ами индианският вожд? — попита Фандорин и се усмихна. Усмивката му е много приятна, но е прекалено момчешка — помисли си Клариса. Не, скъпа мис, забравете. Както казват в Съфък, не е за вашата уста лъжица.

— Клеопатра Франкенщайн взела индианския вожд със себе си — със сериозен израз на лицето отговори Гош. — За научни изследвания. Казват, че после бил заклан при пиянско сбиване в някакъв бордей в Денвър.

— Т-тази Мари Санфон е наистина интересна личност — замислено рече Фандорин. — Разкажете ни още за нея. Между хитрите й мошенически номера и хладнокръвното масово убийство има доста голяма д-дистанция.

— Oh, please, it’s more than enough — запротестира мисис Труфо и се обърна към мъжа си. — My darling, it mast be awfully tiresome for you to translate all this nonsense.32

— Никой не ви кара да седите тук, мадам — докачи се комисарят заради „нонсенса“.

Мисис Труфо запримига възмутено, но и през ум не й мина да си тръгне.

— Мосю казакът е прав — призна Гош. — Я да потърся някой по-пиперлив пример.

Мадам Клебер погледна Фандорин и прихна, пък и Клариса, макар да беше изнервена, не можа да устои да не се усмихне — дипломатът изобщо не изглеждаше като син на дивите степи.

— Ето, чуйте за негърчето. Тук имаме и летален изход. Случаят е скорошен, от по-миналата година. — Детективът прегледа няколкото скрепени заедно листа, вероятно за да си припомни историята. После се подсмихна. — Един вид шедьовър. В моята папка има какво ли не, дами и господа — той нежно потупа черната подвързия с късопръстата си плебейска лапа. — Татко Гош се е стегнал за път както подобава, не е забравил нито едно листче, което би могло да му потрябва. Конфузът, за който ще ви разкажа сега, не стигна до вестниците, аз разполагам с полицейския рапорт. Та така. В едно германско княжество (няма да ви кажа в кое точно, защото темата е деликатна) очаквали августейшото семейство да се сдобие с нов наследник. Раждането било трудно. Акуширал главният лекар, почитаемият доктор Фогел. Най-сетне спалнята била огласена от плач. Когато изпадналата от страданията за няколко минути в несвяст велика херцогиня отворила очи и с немощен глас помолила: „Ах, хер професоре, покажете ми моето бебче“, доктор Фогел безкрайно смутен подал на нейно височество очарователния светлокафяв кресльо. Великата херцогиня отново изпаднала в несвяст, а докторът надникнал през вратата и плахо повикал с пръст великия херцог, което било въпиющо нарушение на придворния етикет.

Личеше, че комисарят разказва на високомерните уиндзорци тази история с особено удоволствие. В полицейския рапорт едва ли се съдържаха такива подробности — Гош явно си фантазираше. Имитирайки херцогинята, той изтъняваше гласа си и говореше превзето — вероятно така му се струваше по-смешно. Клариса не се мислеше за аристократка, но все пак се намръщи, защото смяташе иронията по адрес на височайшите особи за лош тон. Сър Реджиналд, баронет и издънка на древен род, също бе свъсил вежди. Но явно реакцията им само още повече вдъхновяваше комисаря.

— Негово височество не се разгневил на придворния медик, защото моментът бил вълнуващ, и обзет от бащински и съпружески чувства, се втурнал в спалнята… Можете да си представите последвалата сцена: и по фелдфебелски ругаещия венценосец, и великата херцогиня, която ту ридаела, ту се оправдавала, ту припадала, и ревящото с цяло гърло негърче, и замръзналия в благоговеен ужас лекар. Най-накрая негово височество се съвзел и решил да отложи разследването спрямо нейно височество за по-нататък. В момента трябвало работата да се потули. Но как? Тайно да пусне бебето в тоалетната? — Гош шутовски прикри устата си с ръка. — Моля за извинение, госпожи, без да искам. Нямало как да се отърве от младенеца — раждането му се очаквало в цялото княжество. Пък и грях е все пак. Да събере съветниците — току-виж се раздрънкали. Какво да прави? Тогава доктор Фогел се прокашлял най-почтително и предложил следното спасение. Имал една позната, фройлайн Фон Санфон, която била способна да върши чудеса и можела не само да намери новородено бяло бебе, но и да хване птицата феникс от небето. Тя знаела да си държи езика зад зъбите, нямало да вземе пари за услугата, защото била благородна девойка, но много обичала старинни скъпоценности… С други думи, подир час-два в атлазената люлка вече спял един прекрасен бебчо, по-бял от млечно прасенце и дори с белезникава косица, а клетото негърче било изнесено от двореца в неизвестна посока. Впрочем казали на нейно височество, че невинното дете ще бъде откарано някъде на юг и дадено там на добри хора, които да го отгледат и възпитат. И тъй, всичко се наредило по мед и масло. Благородният херцог дал на доктора за фройлайн Фон Санфон една чудесна диамантена кутийка за енфие с герб, а също благодарствена бележка и устно пожелание завинаги да напусне пределите на княжеството. Което деликатната девойка изпълнила незабавно — Гош не се удържа и изпръхтя. — На сутринта след скандала, продължил цяла нощ, великият херцог най-после решил да огледа по-добре своя наследник. С отвращение извадил момченцето от люлката, позавъртял го насам-натам и изведнъж видял на розовото му, пардон, дупе родилно петно във вид на сърчице. Точно същото имал на бута си и негово височество, и покойният му фатер, гросфатер и така нататък до седмо коляно. В пълно недоумение херцогът изпратил да извикат придворния лекар, но му казали, че предната вечер доктор Фогел заминал в неизвестна посока, като зарязал жена си и осемте си деца — Гош се задави от дрезгав смях, закашля се и заръкомаха. Някой прихна плахо, а мадам Клебер целомъдрено прикри устните си с ръка.

— Набързо организираното разследване установило, че напоследък главният лекар се държал странно и дори го виждали в игралните домове на съседния Баден, при това в компанията на някаква весела млада личност, по описание досущ като фройлайн Фон Санфон. — Детективът отново стана сериозен: — След два дни докторът бил намерен в един хотел в Страсбург. Мъртъв. Изпил смъртоносна доза лауданум33 и оставил бележка: „За всичко съм виновен само аз.“ Явно самоубийство. Ясно било кой е истинският виновник, но иди го докажи. Колкото до кутийката — височайшия подарък, и бележката, те са налице. Съдебен процес би им коствал доста повече. Разбира се, най-загадъчното е как новороденият принц е бил подменен с негърчето, и как изобщо шоколадовото бебе се е озовало в страната на синеоките блондинчета. Е, според някои сведения малко преди да се случи описаната история, Мари Санфон имала за слугиня една сенегалка…

— Господин комисар — рече Фандорин, когато смехът стихна (смееха се четирима души: лейтенант Рение, доктор Труфо, професор Суитчайлд и мадам Клебер) — Кажете, моля, толкова ли е хубава Мари Санфон? Може ли да завърти главата на всеки мъж?

— Не, не е нищо особено. Навсякъде я описват като жена със съвсем посредствена външност, без особени белези — Гош нагло и настойчиво изгледа Клариса. — С лекота сменя цвета на косата си, поведението, акцента, стила на обличане. Но явно, че в тази жена има нещо особено. Поради естеството на работата си аз съм виждал какво ли не. Най-фаталните жени рядко биват хубавици. Ако я види човек на снимка, и погледа си няма да спре, но ако я срещне, по кожата му сякаш полазват искри. Защото мъжът не залита по прав нос и дълги мигли, той усеща жената по мириса.

— Уф, господин комисар — засрами го Клариса. — Вие сте сред дами.

— Аз съм сред заподозрени — най-спокойно парира Гош. — И вие сте една от тях. Откъде да знам дали до тази маса не седи и мадмоазел Санфон?

Той направо впи поглед в лицето й. Всичко това все повече заприличваше на кошмарен сън. Стана й трудно да диша.

— Ако п-правилно съм пресметнал, въпросната личност сега трябва на е двайсет и девет години, нали?

Спокойният, дори леко вял глас на Фандорин помогна на Клариса да се съвземе. Тя се сепна и забравила женската си суетност, възкликна:

— Я не ме гледайте така, господин детективе! Вие ми правите явно незаслужен комплимент. А съм по-възрастна от вашата авантюристка с почти десет години! Пък и останалите дами едва ли са подходящи за ролята на мадмоазел Санфон. Госпожа Клебер е твърде млада, а госпожа Труфо, както знаете, не говори френски!

— За мошеничка като Мари Санфон да си притури или махне десетина години е нищо — бавно отвърна Гош, все тъй вторачен в Клариса. — Особено ако изкушението е тъй голямо, а провалът намирисва на гилотина. Наистина ли не сте били в Париж, мадмоазел Стамп? Някъде в близост до улица „Грьонел“?

Клариса пребледня като смъртник.

— Е, тук вече съм принуден да се намеся като представител на параходство „Джаспър-Арто партнършип“ — с раздразнение го прекъсна Рение. — Дами и господа, уверявам ви, че пройдохи с международна репутация нямаха достъп до нашето плаване. Компанията гарантира, че с „Левиатан“ не пътуват нито бивши затворници, нито жени с леко поведение, а още по-малко известни на полицията авантюристки. Сигурно сами се досещате, че първото плаване е особено отговорно. Нямаме нужда от скандали. Двамата с капитан Клиф лично проверихме и препроверихме списъка с пасажерите и в случаите на нужда направихме проверки. Включително и чрез френската полиция, господин комисар. И аз, и капитанът сме готови да гарантираме за всеки от присъстващите. Не ви пречим да изпълнявате професионалния си дълг, мосю Гош, но излишно си губите времето. И парите на френските данъкоплатци.

— Добре, добре — изгъгна Гош. — Ще видим.

След което за всеобщо облекчение мисис Труфо подхвана темата за времето.

Реджиналд Милфорд-Стоукс

Рената Клебер

Рената Клебер причака Шаро (така бе кръстила дядо Гош, след като разбра що за птица е) пред каютата му. От омачканата физиономия и чорлавите прошарени коси на комисаря личеше, че току-що се е събудил — изглежда, веднага след обеда се бе мушнал под завивките и бе къртил до вечерта.

Рената ловко хвана детектива за ръкава, повдигна се на пръсти и изтърси:

— Да знаете само какво ще ви разкажа сега!

Шаро я изгледа изпитателно, скръсти ръце на гърдите и каза мрачно:

— Слушам ви с огромен интерес. Отдавна се каня да си поговоря с вас, мадам.

Рената леко се сепна от тона му, но после си рече: „Глупости, просто има киселини или е сънувал умрели плъхове.“

— Свърших всичко вместо вас — похвали се тя и се озърна да види дали някой не ги подслушва. — Хайде да влезем в каютата ви, там никой няма да ни пречи.

Бърлогата на Шаро беше в идеален ред: в средата на масата се кипреше познатата черна папка, до нея имаше подредена купчина хартия и добре подострени моливи. Рената с любопитство завъртя глава насам-натам, забеляза четката за обувки, кутийката с вакса и прострените на въженце якички. Дядката явно е стиснат — сам си лъска обувките, сам си пере, да не би да даде бакшиш на прислугата.

— Е, кажете да видя — недоволно измърмори Шаро, подразнен от любопитството на Рената.

— Знам кой е престъпникът — гордо заяви тя.

Новината не направи на детектива очакваното впечатление. Той въздъхна и попита:

— И кой е?

— Ама вие да не сте сляп? То се вижда с просто око! — Рената плесна с ръце и седна на стола. — Всички вестници писаха, че убийството е извършено от луд. Нито един нормален човек не би сторил подобно нещо, не е ли така? А сега преценете кой се храни на нашата маса. Е да, чуден букет се е събрал — стрък до стръка, все досадници и изроди, но лудият е само един.

— За баронета ли намеквате? — попита Шаро.

— Сетихте се най-после — жално поклати глава Рената. — От ясно по-ясно е. Видяхте ли го как ме гледа? Същински звяр, чудовище! Страх ме е да се движа сама по коридорите. Вчера го срещнах на стълбите. Наоколо нямаше жива душа. Направо ми се сви сърцето! — Тя се хвана за стомаха. — Аз отдавна го наблюдавам. Нощно време лампата му свети, а пердетата са плътно спуснати. Снощи имаше една еей такава малка пролука. Надникнах от палубата, а той застанал посред каютата, ръкомаха, прави страшни физиономии и се заканва на някого с пръст. Кошмар! После, вече през нощта, ме хвана мигрената и излязох да подишам чист въздух. Изведнъж що да видя — нашият луд застанал на бака, вирнал глава нагоре и през някакво желязо гледа луната. Тогава вече се сетих! — Рената се приведе напред и зашепна: — Луната нали беше пълна, кръгла. Той е побъркан, маниак, който на пълнолуние става кръвожаден. Чела съм за такива хора! Какво сте ме зяпнали, да не ме мислите за смахната? Погледнахте ли календара? — тя тържествуващо извади от чантичката си едно календарче.

— Ето, вижте, проверих. На 15 март, когато на улица „Грьонел“ са били убити десетте души, е имало пълнолуние. Вижте, черно на бяло пише: pleine lune39.

Шаро погледна, но без никакъв ентусиазъм.

— Какво се пулите като кукумявка! — ядоса се Рената. — Не разбирате ли, че днес също е пълнолуние! Докато се мотаете тук, той отново ще откачи и ще претрепе някого. Дори знам кого — мен. Той ме мрази — гласът й трепна истерично. — Всички на този гнусен параход искат да ме убият! Ту ме нападне някой африканец, ту онзи азиатец ме зяпа и стиска зъби, а сега и откаченият баронет!

Шаро я гледаше с тежък немигащ поглед и Рената размаха ръка под носа му:

— Ехо! Мосю Гош! Да не спите?

Дядката здраво я стисна за китката, отмести ръката й и каза строго:

— Вижте какво, скъпа. Стига с тоя театър. Аз ще се оправям с рижия баронет, а вие по-добре ми кажете за спринцовката. И без хитруване! Ще ми говорите само истината! — така изрева той, та Рената чак се сниши.

На вечеря тя бе забила поглед в чинията. Почти не докосна змиорките, макар винаги да се хранеше с голям апетит. Очите й бях зачервени и подпухнали. От време на време устните й леко трепкаха.

Затова пък Шаро беше добродушен и дори благ — често поглеждаше Рената не без упрек, но погледът му не беше враждебен, а по-скоро бащински. Комисар Гош не е чак толкова страшен, колкото иска да се покаже.

— Сериозно нещо — каза той и завистливо погледна поставения в ъгъла на залата часовник Биг Бен. — Някои са родени с късмет.

Монументалният приз не можа да влезе в каютата на Фандорин и временно бе оставен в „Уиндзор“. Дъбовата кула оглушително тиктакаше, звънкаше, грухтеше и така гръмовно биеше, че всички се стряскаха и се хващаха за сърцето. А на закуска, когато Биг Бен с десетминутно закъснение извести, че вече е девет, докторшата за малко да глътне чаената си лъжичка. На това отгоре в основата си кулата беше явно възтясна и при по-силно морско вълнение започваше застрашително да се люлее. Ето и сега, когато вятърът захладня и белите перденца на отворените прозорци капитулантски затрепкаха, Биг Бен заскърца здравата.

Русинът, изглежда, взе искреното възхищение на комисаря за ирония и започна да се оправдава:

— Казах им да дадат на падналите жени и часовника, но господин Дрие беше неумолим. Кълна се в Христа, Аллах и Буда, че ш-щом пристигнем в Калкута, ще забравя това страшилище на парахода. Никой няма право да ми натрапва такъв кошмар!

Той с тревога попогледна лейтенант Рение, който дипломатично си замълча. Тогава, за да срещне съчувствие, дипломатът се обърна към Рената, но тя му отговори с враждебен поглед изпод вежди. Първо, настроението й беше кисело, и второ, от известно време Фандорин не се ползваше с благоволението й.

Имаше си съответната причина за това.

Всичко започна от момента, когато Рената забеляза как постната мисис Труфо направо разцъфтява, когато се озове близо до милия дипломат. Пък и самият мосю Фандорин явно бе от разпространения вид всепризнати хубавци, дето успяват да намерят във всяка грозница нещо пикантно и не пренебрегват никоя. Рената по принцип се отнасяше с уважение към тоя вид мъже и те дори й бяха симпатични. Много щеше да й е интересно да научи какво толкова намира синеокият брюнет в безцветната докторша. А нямаше съмнение, че изпитва определен интерес към нея.

Преди няколко дни стана свидетелка на забавна сценка, разиграна от двамата актьори: мисис Труфо (с амплоа на жена вамп) и мосю Фандорин (с амплоа на коварен съблазнител). Аудиторията се състоеше от една млада дама (рядко чаровна, макар и в положение), стаена зад високата облегалка на шезлонга и надничаща в джобното си огледалце. Място на действие — кърмата. Време — романтичен залез. Пиесата се изпълняваше на английски език.

Докторшата подхождаше към дипломата по всички правила на британското прелъстяване (двете действащи лица стояха до парапета, полуобърнати към вече споменатия шезлонг). Както му е ред, Мисис Труфо подхвана темата за времето:

— Тук по южните ширини слънцето грее толкова ярко! — с плам изблея тя.

— О, да — отвърна Фандорин. — В Русия по това време на годината снегът още не се е стопил, а тук температурата стига до трийсет и пет градуса по Целзий, и то на сянка, а на открито е още по-горещо.

Сега вече, след успешно приключилата прелюдия, мисис Козя Муцуна се почувства в правото си да премине към по-интимна тема:

— Направо не знам какво да правя! — с подходящ за темата свян рече тя. — Кожата ми е толкова бяла! Ужасното слънце ще ми развали тена на лицето, да не говорим, че мога да стана цялата в лунички.

— И аз се притеснявам по въпроса за луничките — най-сериозно отговори русинът. — Но бях така предвидлив да си взема лосион с екстракт от турска лайкучка. Вижте, тенът ми е равномерен и изобщо нямам лунички. — И тоя змей-изкусител приближи хубавкото си лице към порядъчната жена.

Гласът на мисис Труфо предателски трепна:

— Вярно, нито една… Само веждите и миглите ви са леко изсветлели. Имате чуден епител, мистър Фандорин направо чуден!

„Сега ще я целуне“ — предрече Рената, като видя, че епителът на дипломата е няма и пет сантиметра от пламналата физиономия на докторшата.

Предрече го и… се излъга.

Фандорин се дръпна и каза:

— Епител? Вие разбирате от физиология?

— Малко — скромно отвърна мисис Труфо. — Преди да се оженя, имах известно отношение към медицината.

— Нима? Колко интересно! Непременно т-трябва да ми разкажете!

За съжаление Рената не можа да догледа представлението докрай, защото до нея седна една позната дама и тя трябваше да се откаже от наблюдението.

Но непохватната атака на тъпата докторша подразни самолюбието й. Дали и тя да не пробва чара си върху този апетитен руски мечо? Естествено, само out of sporting interest40, е, и за да не загуби навика, без който не може нито една уважаваща себе си жена. Любовните възторзи не й бяха притрябвали. Честно казано, в сегашното й положение мъжете не предизвикваха у нея нищо друго освен гадене.

За да минава времето (Рената го наричаше „да ускорим плаването“), тя разработи простичък план. Леки морски маневри под кодовото наименование „Лов на мечка“. Впрочем мъжете повече приличат на семейство кучета. Както знаем, те са примитивни същества и се делят на три основни типа: чакали, овчарки и помияри. За всеки тип си има отделен подход.

Чакалът се храни с мърша — тоест избират по-сигурната плячка. Мъжете от този тип предпочитат леснодостъпните жени.

Така че при първия им разговор на четири очи Рената се заоплаква на Фандорин от мосю Клебер, скучния банкер, който мислел само за цифри и изобщо не се интересувал от младата си жена, смотанякът. И най-загубеният би се досетил, че се отегчава от безделието и носталгията. Тоест ще налапа голата кука и без червей.

Но работата не стана. Рената трябваше да отговаря на досадни въпроси за банката, в която работи мъжът й.

Добре, тогава тя заложи капан за овчарка. Тази категория обожават слабите и беззащитни жени. Такива мъже не искат нищо, само трябва да ги оставиш да те спасяват и защитават. Хубав подвид, много полезен и удобен за употреба. Важното е да не прекалиш с оплакванията — мъжете бягат от болнави жени.

Веднъж-дваж Рената изнемогна от жегата и грациозно се опря на желязното рамо на рицаря и защитника. Един път не успя да си отключи вратата на каютата — ключът й заяде. Вечерта на бала помоли Фандорин да я отърве от подпийналия (и напълно безобиден) драгунски майор.

Русинът й подложи рамо, отключи й вратата, даде необходимия отпор на драгуна, но този мухльо не прояви никакви признаци на влюбеност.

Нима е помияр, учуди се Рената. Няма вид на такъв.

Третият тип мъже са най-обикновени и нямат грам въображение. На тях им действа само нещо грубо-чувствено, като например случайно разголен глезен. От друга страна, мнозина от великите хора и дори светила на културата спадат тъкмо към дадената категория, така че имаше смисъл да опита.

С помиярите всичко е елементарно. Рената помоли дипломата да се отбие при нея точно по пладне — щяла да му покаже акварелите си (каквито изобщо не съществуваха в природата). В дванайсет без една минута мераклийката вече стоеше пред огледалото, само по корсаж и дълги долни гащи.

Когато се почука, тя извика:

— Хайде влизайте де, откога ви чакам!

Фандорин влезе и замръзна на прага. Без да се обръща, Рената врътна пред него дупето си и демонстрира голия си гръб. Още мъдрите хубавици от осемнайсети век са открили, че на мъжете по им действа не деколте до пъпа, а откритата отзад шия и разголеният гръб. Изглежда, беззащитният гръбнак пробужда в човешките мъжкари хищнически инстинкт.

Дипломатът май се хвана — стоеше, гледаше и не се извръщаше. Доволна от ефекта, Рената каза капризно:

— Хайде, Джени. Елате да ми помогнете да си облека роклята. Всеки момент ще ме посети един много важен гост.

Ако беше някой по-нахален, щеше безмълвно да се приближи и да целуне нежните къдрици на врата й. Някой по-посредствен би й подал роклята и би се изхилил свенливо.

Тогава Рената щеше да приеме, че ловът е приключил успешно. Щеше да се направи на смутена, да изпъди нахалника и да изгуби всякакъв интерес към него. Фандорин обаче се държа нестандартно:

— Не е Джени — с неприятно спокоен глас каза той. — Аз съм, Ераст Фандорин. Ще изчакам отвън, д-докато се облечете.

Изобщо или е представител на някаква рядка порода, устойчива на съблазни, или е извратен. Във втория случай англичанките напразно се стараят. Макар че набитото око на Рената не откриваше характерните белези на извратеност. Освен странния навик да се уединяват с Шаро.

Всичко това обаче са глупости. Има и по-сериозни причини за безпокойство.

В мига, когато най-после Рената реши да бодне с вилицата поизстиналото соте, вратата с трясък се отвори и в трапезарията нахлу очилатият професор. Той винаги си беше малко нередовен — ту сакото му закопчано накриво, ту връзките на обувките му се развързали… А днес приличаше направо на чучело: брадичката му разчорлена, вратовръзката му се кривнала на една страна, очите му опулени, изпод сакото му виси едната тиранта. Явно му се беше случило нещо изключително. Рента тутакси забрави за неприятностите и с любопитство се вторачи в образованото плашило.

Суитчайлд разпери ръце като балерина и извика:

— Еврика, господа! Тайната на Изумрудения раджа е разгадана!

— Oh, no — изпъшка мисис Труфо. — Not again41.

— Сега вече всичко си отива на мястото! — на пресекулки взе да обяснява професорът. — Нали съм ходил в двореца, как не се сетих по-рано! Мислих, мислих, чудих се и нищо! Още в Аден получих телеграма от един мой познат във френското Министерство на вътрешните работи и той потвърди предположенията ми, но аз пак не можех да разбера какво общо има окото и най-вече кой би могъл да бъде. Тоест, общо взето, вече е ясно кой е, но как? По какъв начин? И сега изведнъж се сетих! — той изтича до прозореца. Развяната от вятъра завеска го обви в бял саван и професорът припряно я махна с ръка. — Връзвах си вратовръзката и бях застанал до прозорец в каютата си. Гледам — вълни. Гребен до гребен чак до хоризонта. Иии… изведнъж като ми светна! Всичко се подреди — и за шала, и за сина! Чисто канцеларска работа. Ще поразровя списъците на „Екол Маритим“ и ще го намеря!

— Нищо не разбирам — измърмори Шаро. — Какви ги говорите. Какъв Маритим?…

— Ох, не, много, много е интересно! — възкликна Рената. — Обожавам да разгадавам тайни. Само че, професоре, така няма да стане, миличък. Седнете на масата, пийнете малко вино, поемете си дъх и ни разкажете всичко подробно — спокойно и ясно. И най-вече от самото начало, а не от края. Та вие сте такъв прекрасен разказвач. Но нека първо някой ми донесе шала, за да не настина от това течение.

— Искате ли да затворя прозореца от по-ветровитата страна? Веднага ще спре да ви духа — предложи Суитчайлд. — Права сте, мадам, най-добре е да разкажа всичко отначало.

— Не, не затваряйте, ще стане задушно. Хайде де, господа — гласът на Рената завибрира капризно. — Кой ще ми донесе шала от каютата? Ето ви ключа. Мосю баронет!

Рижият перко, естествено, дори не мръдна от мястото си. Но пък Рение скочи.

— Професоре, много ви моля, изчакайте ме преди да започнете! — каза той. — Връщам се веднага.

— And I’ll go get my knitting42 — въздъхна докторшата.

Тя се върна първа и чевръсто затрака с иглите. На мъжа си махна с ръка: може и да не превежда.

А Суитчайлд се приготви за триумфа си. Той май реши да се възползва от съвета на Рената и да изложи откритията си максимално ефектно.

На масата се възцари пълна тишина. Всички гледаха оратора и следяха всеки негов жест.

Суитчайлд отпи от червеното вино и се разходи напред-назад из залата. После демонстративно се спря и полуобърнат към слушателите подхвана:

— Вече ви разказах за незабравимия ден, когато раджа Багдазар ме покани в своя брахмапурски дворец. Това беше преди четвърт век, но помня всичко съвсем ясно до най-малката подробност. Първото, което ме смая, бе самият дворец. Знаех, че Багдазар е един от най-богатите хора в света, и очаквах да видя източен разкош и размах. Нищо подобно! Дворцовите постройки бяха доста скромни, без каквито и да било претенциозни орнаменти. Затова си помислих, че страстта към скъпоценните камъни, предавана в този род от поколение на поколение, от баща на син, е пропъдила всички други самолюбиви стремежи. Защо да се пилеят пари за мраморни стени, щом може да се купи още един сапфир или диамант? Брахмапурският дворец, нисък и неугледен, всъщност беше досущ като пръстеното ковчеже, в което се криеше вълшебна красота с неописуемо сияние. Никой мрамор и алабастър бездруго не би могъл да съперничи на ослепителния блясък на камъните. — Професорът пийна още малко вино и уж нещо се замисли.

Рение влезе запъхтян, почтително наметна Рената с шала и остана до нея.

— Какъв мрамор и алабастър? — шепнешком попита той.

— Говори за брахмапурския дворец, оставете ме да чуя — нетърпеливо врътна брадичка Рената.

— Вътрешната украса на двореца също беше доста семпла — продължи разказа си Суитчайлд. — Залите и стаите неведнъж са променяли вида си през вековете и от историческа гледна точка най-интересен ми се видя само горният етаж, представляващ четири зали, всяка от които бе обърната към една от посоките на света. Някога те са били открити галерии, но през миналия век са ги остъклили. И тогава стените са били украсени с много интересни фрески, изобразяващи планините, заобиколили долината от всичките й страни. Пейзажът е възпроизведен неимоверно реалистично, сякаш планините се отразяват в огледало. От философска гледна точка подобно отражение трябва да символизира двойствеността на всичко съществуващо.

Някъде съвсем наблизо тревожно удари параходната камбана, отекнаха викове и отчаяно писна жена.

— Господи, пожарна тревога! — извика лейтенантът и се втурна към вратата. — Само това липсваше.

Всички вкупом се устремиха след него.

— What’s happening? — напразно питаше изплашената мисис Труфо. — Are we boarded by pirates?43

Рената за миг остана със зяпнала уста, после писна колкото й глас държи. Вкопчи се в пеша на комисаря и не му позволи да побегне след останалите.

— Мосю Гош, не ме изоставяйте! — примоли се тя. — Знам какво е пожар на кораб, чела съм! Сега всички ще се втурнат към лодките, ще започнат да се блъскат, а аз съм безпомощна бременна жена и те със сигурност ще ме избутат! Обещайте ми, че ще се погрижите за мен!

— Какви лодки? — разтревожено измърмори дядката. — Какви ги дрънкате! Казаха ми, че „Левиатан“ е идеално противопожарно обезопасен и дори има пожарникар. Стига сте треперили, всичко ще се оправи — той се опита да се освободи, но Рената се бе вкопчила в пеша му с мъртва хватка. Зъбите й тракаха.

— Я ме пусни, момиче — нежно каза Шаро. — Никъде няма да ходя. Само ще надникна през прозореца да видя какво става на палубата.

Не, пръстите на Рената не се разтвориха.

Комисарят обаче излезе прав. След някакви си две-три минути в коридора отекнаха спокойни стъпки, шум от гласове и уиндзорци започнаха да се връщат един след друг.

Уплахата им още не се беше уталожила и затова те се смееха много и говореха по-високо от обикновено.

Първи влязоха Клариса Стамп, съпрузите Труфо и поруменелият Рение.

— Нищо особено — съобщи лейтенантът. — Някой хвърлил незагасена пура в кошчето, а там имало стар вестник. От огъня пламнала завесата, но моряците били нащрек и за миг угасили пламъка… Виждам обаче, че вие сте напълно готови за корабокрушение — засмя се той и погледна Клариса. Тя държеше портмоне и бутилка с оранжада. — Е, оранжадата е да не умрете от жажда сред вълните — досети се Рение. — Но за какво ви е портмонето? То едва ли щеше да ви потрябва в лодката.

Рената се изсмя истерично, а мис Стара Мома смутено остави бутилката върху масата.

Докторът и докторшата също се бяха въоръжили: мистър Труфо бе успял да грабне чантата с инструментите си, а жена му бе гушнала едно одеяло.

— Тук сме в Индийския океан, госпожо, едва ли бихте замръзнали — със сериозен израз на лицето каза Рение, но Козата неразбиращо поклати глава.

Японецът дойде с трогателно пъстро вързопче в ръката. Интересно какво ли държеше в него. Може би някой пътен комплект за харакири?

Перкото влезе разчорлен и понесъл някаква кутия като за писмени принадлежности.

— На кого щяхте да пишете, мосю Милфорд-Стоукс? А, разбирам! Когато мисис Стамп си допие оранжадата, ще сложим писмото в празната бутилка и ще го пратим да плува по вълните — предположи лейтенантът прекалено шеговито (явно защото му беше олекнало).

Сега всички бяха налице освен професора и дипломата.

— Мосю Суитчайлд сигурно опакова научните си трудове, а мосю русинът слага самовара, за да пие чай като за последно — каза Рената, заразена от веселото настроение на лейтенанта.

Тъкмо го споменаха, и русинът влезе. Застана на прага. Красивото му личице беше по-мрачно от облак.

— Какво, мосю Фандорин, да не идвате да си вземете наградата за в лодката? — закачливо се поинтересува Рената.

Всички направо избухнаха в смях, но русинът не можа да оцени шегата (която между другото беше много остроумна).

— Комисар Гош — тихо каза той. — Ако обичате, моля ви да излезете в коридора. Побързайте.

Колкото и да е странно, изричайки тези думи, дипломатът нито веднъж не се запъна. Може би се беше излекувал благодарение на преживяния стрес? Случват се такива неща.

Рената понечи да се пошегува и по този повод, но си замълча — щеше да е прекалено.

— Какво толкова спешно има? — недоволно попита Шаро. — Пак ли доноси? След малко, младежо, след малко. Първо искам да доизслушам професора. Къде се е дянал по дяволите?

Русинът погледна комисаря изчаквателно. Като видя, че дядката се инати и няма намерение да излезе навън, Фандорин сви рамене и каза:

— Професорът няма да дойде.

Гош се намуси:

— Как тъй няма да дойде?

— Кой няма да дойде? — извика Рената. — Та той спря на най-интересното! Не е честно!

— Мистър Суитчайлд току-що е бил убит — сухо съобщи дипломатът.

— Какво, какво?! — изрева Шаро. — Убит ли?! Как убит?!

— Предполагам, с хирургически скалпел — с изненадващо хладнокръвие отговори русинът. — Гърлото му е срязано много изкусно.

Комисар Гош

— Кога най-после ще ни пуснат да слезем на брега? — жално попита мадам Клебер. — Всички вече се разхождат из Бомбай, а ние тук седим ли, седим…

Завесите на прозорците бяха спуснати, защото изкачилото се чак до зенита слънце бе напекло палубата и бе нажежило въздуха. В „Уиндзор“ беше горещо, задушно, но всички търпеливо очакваха развръзката.

Гош извади джобния си часовник (получен като награда, с профила на Наполеон ІІІ) и отговори мъгляво:

— Скоро, господа. Скоро ще ви пусна. Но не всички.

Той поне знаеше какво чака: инспектор Джексън и хората му правеха обиск. Оръдието на убийството сигурно беше на дъното на океана, но можеше да са останали улики. Трябваше да са останали. Е, и косвените май бяха достатъчно, но преките винаги са за предпочитане. Време беше Джексън да дойде…

„Левиатан“ пристигна в Бомбай по изгрев. От снощи всички членове на „Уиндзор“ бяха под домашен арест в каютите си. Щом пристигнаха в пристанището, Гош разговаря с представителите на властта, изложи пред тях изводите си и помоли за подкрепа. Така че му изпратиха Джексън с полицейска група. Хайде, Джексън, поразмърдай се, мислено подканяше Гош пипкавия инспектор. След безсънната нощ главата му беше като от олово, а и черният дроб взе да се обажда. Но настроението на комисаря не беше лошо — кълбото се разплиташе, да, разплиташе се и крайчецът на нишката, миличкият, вече се виждаше.

В осем и половина, след като уреди работите с местната полиция и прескочи до телеграфа, Гош нареди арестантите да се съберат в „Уиндзор“ — за да е по-удобно за обиска. Не пожали дори бременната Рената, макар че по време на убийството тя беше до него и нямаше как да е заклала професора. От три часа насам комисарят вардеше своите пленници. Настанил се на стратегическото място, беше окупирал дълбокия фотьойл срещу клиента, а отвън, невидими от салона, пазеха двама въоръжени полицаи.

Разговорът вътре не вървеше, пленниците се потяха и нервничеха. Рение се отбиваше от време на време, кимаше със съчувствие на Рената и отново отиваше да си върши работата. На два пъти дойде капитанът, но не каза нищо, само жегна комисаря със свиреп поглед. Сякаш цялата тая каша я бе забъркал татко Гош!

Осиротелият стол на професор Суитчайлд зееше като избит зъб. Самият индолог сега лежеше на брега, в мъртвешкия хлад на бомбайската градска морга. Като си представи полумрака и блоковете лед, Гош почти завидя на покойника. Лежи си там, забравил за всички несгоди, и потната яка не му се врязва в гушата…

Комисарят погледна доктор Труфо, който май също страдаше: по мургавото лице на лекаря се стичаха струйки пот, а неговата английска фурия непрекъснато съскаше нещо на ухото на мъченика.

— Какво ме гледате, мосю! — избухна Труфо, уловил погледа на полицая. — Какво сте ме зяпнали? Това е възмутително! С какво право? Петнайсет години честно и почтено… — той едва не изхлипа. — И какво като е със скалпел? Всеки би могъл да го направи!

— Ама наистина ли със скалпел? — плахо попита мадмоазел Стамп.

Чак сега в салона заговориха за случилото се.

— Да, толкова чист разрез може да се направи само с добър скалпел — ядно отговори Труфо. — Огледах тялото. Вероятно някой е хванал Суитчайлд изотзад, затиснал е устата му с ръка, а с другата му е срязал гърлото. Стената в коридора малко над човешки бой е опръскана с кръв. Защото главата му е била отметната…

— За това не се иска много сила, нали? — попита русинът (и той да се пише криминалист). — Изненадата е била д-достатъчна?

Докторът тъжно сви рамене:

— Не знам, мосю. Не съм опитвал.

Аха, най-после! Вратата се открехна и през процепа надникна костеливата физиономия на инспектора. Той повика с пръст Гош, който и без това вече с пухтене се надигаше от фотьойла.

В коридора комисарят бе приятно изненадан. Ах, колко хубавичко се подреждаха нещата! Обстойно, ефектно, красиво. Направо като за пред съда — никой адвокат не може да обори такива улики. Браво на стария Гюстав, кой младок ще се мери с него. Пък и Джексън си го бива, добре се е потрудил.

В салона се върнаха четиримата: капитанът, Рение, Джексън и последен Гош. В този момент детективът се чувстваше толкова добре, че чак си тананикаше. И черният дроб го поотпусна.

— Е, дами и господа, край — радостно съобщи той и застана точно в центъра на залата. Прибра ръцете си отзад на гърба и леко се полюшна на токовете. Колко е приятно човек да се чувства значителна личност и донякъде дори властелин над човешките съдби. Пътят беше дълъг и труден, но вече е преодолян. Остава най-приятното. — Татко Гош трябваше доста да си поблъска побелялата глава, но колкото и заплетена да е следата, старата хрътка надушва лисичата дупка. С убийството на професор Суитчайлд престъпникът се издаде окончателно, и то от отчаяние. Но мисля, че по време на разпита убиецът ще ми разкаже и за индийския шал, и за много други неща. Тук му е мястото да благодаря на мосю руския дипломат, който, без да иска, с някои свои бележки и въпроси ми помогна да поема в правилната посока.

В този момент на триумф Гош можеше да си позволи известно великодушие. Той снизходително кимна на Фандорин, който мълчаливо наведе глава. Все пак тия аристократи с техните цирлих-манирлих44 са много неприятни: правят се на много важни, но да ти кажат човешка дума — никога.

— Няма да продължа плаването си с вас. Както се казва, благодаря за компанията, но да не прекаляваме с удоволствието. Убиецът, когото още на парахода ще предам на инспектор Джексън, също слиза тук.

Всички предпазливо погледнаха мършавия мрачен господин, който бе застанал с двете ръце в джобовете.

— Радвам се, че кошмарът свърши — каза капитан Клиф. — Знам, че трябваше да понесете доста неприятности, но сега вече всичко е наред. Ако желаете, главният стюард ще ви преразпредели в други салони. Надявам се, че по-нататъшното плаване с нашия „Левиатан“ ще ви помогне да забравите тази история.

— Едва ли — от името на всички отговори мадам Клебер. — Тук така ни изпокъсаха нервите! Хайде, мосю комисар, не ни измъчвайте, посочете ни най-после кой е убиецът.

Капитанът понечи да каже още нещо, но Гош го спря с жест — изказването му трябваше да е соло, беше си го заслужил.

— Да си призная, отначало подозирах всички ви. Пресяването вървеше бавно и мъчително. Сега вече мога да ви спомена най-важното: че до трупа на лорд Литълби намерихме златна емблема на „Левиатан“ — ето я — той почука с пръст значката на ревера си. — Това малко нещо принадлежи на убиеца. Както знаете, златна значка се полагаше на старшите офицери на кораба и пътниците от първа класа. Офицерите веднага отпаднаха от кръга на заподозрените, защото на всички емблемата беше налице и никой не е подавал молба до параходството да получи нова значка заради изгубена. Четирима от пътниците обаче се оказаха без емблеми: мадмоазел Стамп, мадам Клебер, мосю Милфорд-Стоукс и мосю Аоно. Затова наблюдавах четворката особено внимателно. Доктор Труфо се озова сред тях, защото е лекар, мисис Труфо — защото съпрузите са от един дол дренки, а господин руският дипломат — заради снобското му нежелание да прилича на носач. — Комисарят запали лулата си и направи няколко крачки из залата. — Покайвам се, грешен съм. В началото подозирах господин баронета, но своевременно получих справка за неговото… положение и избрах друга мишена. Вас госпожице — Гош се обърна към мадмоазел Стамп.

— Забелязах го — с достойнство отвърна тя. — Само че не можах да разбера с какво толкова съм събудила подозрения.

— Че как? — изненада се Гош. — Първо, по всичко личи, че сте забогатели съвсем наскоро. Дори само това е достатъчно подозрително. Второ, излъгахте, че никога не сте ходили в Париж. Докато в същото време на ветрилото ви със златни буквички пише „Хотел «Амбасадор»“. Вярно е, че спряхте да го носите, но Гош има набито око. Веднага го забелязах. Такива неща се дават за спомен на гостите в скъпите хотели. „Амбасадор“ е тъкмо на улица „Грьонел“ и на пет минути пеш от местопрестъплението. Хотелът е луксозен, голям, в него отсядат доста хора. Защо тогава мадмоазел Стамп се държи така тайнствено, запитах се аз. Тук има нещо. Пък и тая Мари Санфон все не ми излизаше от ума… — комисарят пленително се усмихна на Клариса Стамп. — Е, полутах се, не успях да се ориентирам веднага, но в крайна сметка намерих следата, така че не ми се сърдете, мадмоазел.

В този миг Гош видя, че рижият баронет е бял като платно: ченето му трепери, а зелените му очи горят като на змей.

— Какво е това… мое „положение“? — бавно започна той, запъвайки се от ярост. — Какво намеквате, господин следотърсач?

— Хайде, хайде — вдигна ръка да го успокои Гош. — Важното е да не се притеснявате. Недейте се вълнува. Положение като положение, както и да е. Казах го, защото отпаднахте от списъка на моите фигуранти. Между другото, къде е емблемата ви?

— Изхвърлих я — рязко отговори баронетът, очите му продължаваха да мятат искри. — Гадна е! Прилича ми на златна пиявица! Пък и…

— Пък и не върви баронет Милфорд-Стоукс да носи същата значка като разните там новобогаташи, нали? — рече проницателният комисар. — Още един сноб.

Мадмоазел Стамп май също се докачи:

— Господин комисар, много красноречиво описахте с какво точно е подозрителна моя милост. Благодаря — язвително кимна тя с острата си брадичка. — Поне сте ме оневинили.

— Още в Аден изпратих няколко телеграфни запитвания до префектурата. Не успях да дочакам отговорите, защото, за да се направят справките, се иска време, но в Бомбай депешите вече ме чакаха. Едната от тях се отнасяше за вас, мадмоазел. Сега вече знам, че от четиринайсетгодишна, след като родителите ви са починали, вие сте живели при някаква далечна леля на село. Тя е била богата, но стисната, държала е вас, своята компаньонка, в мизерия, едва ли не на хляб и вода.

Англичанката се изчерви и сякаш дори я доядя, че е попитала. Чакай, миличка, помисли си Гош, тепърва ще ми станеш алена.

— Преди месец-два леля ви умряла и оставила цялото наследство на вас. Нищо чудно, че след толкова години, прекарани под ключ, ви се е дощяло да видите свят, да направите околосветско пътешествие. Сигурно преди това сте знаели за нещата само от книжките?

— А защо е крила, че е ходила в Париж? — невъзпитано се обади мадам Клебер. — Защото хотелът й се е намирал на същата улица, където са били убити куп хора ли? Страхувала се е, че ще бъде заподозряна ли?

— Не — усмихна се Гош. — Не е там работата. След като e забогатяла внезапно, мадмоазел Стамп е постъпила така, както би постъпила всяка жена на нейно място — най-напред е отишла да види Париж, столицата на света. Да се наслади на неговите хубости, да се облече по последна мода, е и… за романтични приключения.

Англичанката нервно стисна пръсти и погледът й стана умоляващ, но нищо вече не можеше да спре Гош — нека тая проклета лейди се научи да не си вири носа пред комисар от парижката полиция.

— И госпожа Стамп се е наситила на романтика. В хотел „Амбасадор“ се е запознала с един невероятно хубав и възпитан кавалер, който в полицията е картотекиран с прякор Вампира. Стар познайник, специалист по застаряващи богати чужденки. Любовта им пламнала моментално и както винаги става с Вампира, приключила ненадейно. Една сутрин или, ако трябва да сме точни, на 13 март, вие, мадам, се събуждате в самота и не можете да познаете хотелската си стая — тя е празна. Вашият сърдечен приятел е задигнал всичко освен мебелите. Изпратиха ми списък на откраднатите ви вещи — Гош надникна в папката си. — Под номер 38 е отбелязана „златна брошка с форма на кит“. Когато прочетох всичко това, разбрах защо госпожа Стамп не обича да си спомня за Париж.

Клетата наивница изглеждаше много жалка — беше скрила лицето си в шепи, а раменете й потреперваха.

— Към мадам Клебер не съм имал сериозни подозрения — премина Гош към следващата точка. — Макар че тя не можа да ми обясни съвсем ясно липсата на емблемата си.

— И затова сте игнорирари моето съобстение? — изведнъж попита японецът. — Нари ви казах несто много вазно.

— Да съм го игнорирал? — комисарят рязко се обърна към него. — Съвсем не. Поговорих с госпожа Клебер, която ми даде изчерпателно обяснение. Толкова тежко понасяла периода на бременността, че лекарят й предписал… съответното обезболяващо. Впоследствие болките преминали, но пристрастието й към препарата останало и тя го използвала против нерви и безсъние. Дозата се увеличавала и й създала пагубен навик. Бащински си поговорих с мадам Клебер и тя пред мен изхвърли този боклук в морето — Гош с пресилена строгост погледна Рената, която като дете бе издала долната си устна напред. — Внимавайте, скъпа, дадохте на татко Гош честна дума.

Рената сведе поглед и кимна.

— Ах, каква трогателна деликатност спрямо мадам Клебер! — избухна Клариса. — А мен защо не пожалихте, мосю детектив? Защо ме изложихте пред всички?

Гош обаче не й обърна внимание — той беше вперил очи в японеца и погледът му беше тежък и строг. Умният Джексън разбра всичко без думи: време е. Ръката му изскочи от джоба и черната стомана на револвера блесна траурно. Дулото бе насочено право към челото на азиатеца.

— Вие, японците, изглежда ни смятате за червенокоси маймуни, нали? — застрашително попита Гош. — Чувал съм, че точно така наричате европейците. Ние сме космати варвари, нали? А вие сте хитри, фини, много културни и белите хора не могат да ви се хванат на малкия пръст! — комисарят присмехулно изду бузи и блъвна встрани голямо кълбо дим. — Да затриете десетина маймуни не е нищо, не го смятате за грях.

Аоно цял се напрегна и лицето му сякаш се вкамени.

— Обвинявате ме, це съм убир рорд Ритърби и неговите васари… тоест сруги? — с равен мъртвешки глас попита азиатецът. — Засто ме обвинявате?

— За двеста, драги мой, за всичко от криминалната наука — авторитетно изрече комисарят и се извърна от японеца, понеже речта, която възнамеряваше да произнесе, бе предназначена не за това жълтолико нищожество, а за Историята. Малко търпение — и ще я публикуват в учебниците по криминология!

— Най-напред, господа, ще изложа косвените обстоятелства, доказващи, че този човек е могъл да извърши престъпленията, в които го обвинявам (ех, да имаше как сега да не говори тук, пред шепа слушатели, а в Двореца на правосъдието, пред пълна аудитория!). А после ще ви представя уликите, които с цялата си неопровержимост доказват, че мосю Аоно не само е можел, но и наистина е извършил убийството на единайсет души — десетте на 15 март на улица „Грьонел“ и едното вчера, на 14 април, на борда на кораба „Левиатан“.

Междувременно около Аоно се образува празно пространство. До арестувания остана да седи само русинът, а малко по-назад — инспекторът със заредения револвер.

— Надявам се, никой не се съмнява, че смъртта на професор Суитчайлд е пряко свързана с престъплението на улица „Грьонел“. Както установи следствието, целта на злодейския акт е била да се задигне не златният Шива, а коприненият шал… — Гош строго се навъси: да, да, именно следствието, и няма защо да правите физиономии, господин дипломат. — Който дава ключ към скритите съкровища на бившия брахмапурски раджа Багдазар. Засега не знаем как обвиняемият е научил за тайната на шала. Известно ни е, че на Изток има много тайни и пътищата към тях за нас, европейците, са неведоми. Покойният професор обаче, този истински познавач на Изтока, успя да се добере до разгадката. Той вече бе готов да сподели с нас своето откритие, но не щеш ли, вдигна се пожарна тревога. На престъпника сигурно му се е сторило, че самата съдба му изпраща неимоверен шанс да запуши устата на Суитчайлд. И всичко пак щеше да остане скрито-покрито като на улица „Грьонел“. Убиецът обаче не е взел предвид едно съществено обстоятелство. Че този път комисар Гош е тук, а на него подобни номера не му минават. Беше рискована идея, но не без надежда за успех. Престъпникът е знаел, че ученият най-напред ще се втурне към каютата да спасява книжата си… тоест, искам да кажа, ръкописите си… И точно там, зад ъгъла на коридора, убиецът е извършил черното си деяние. И тъй, косвено потвърждение номер едно — комисарят вдигна пръст. — Мосю Аоно напусна салона, следователно е можел да извърши убийството.

— Не бях само аз — каза японецът. — От сарона изрязоха осте сест дуси: мосю Рение, мосю и мадам Труфо, мосю Фандорин, мосю Мирфорд-Стоукс и мадмоазер Стамп.

— Така е — съгласи се Гош. — Но аз исках само да демонстрирам на съдебните заседатели, в смисъл присъстващите, връзката между тези две престъпления, а също възможността вие да сте извършили вчерашното убийство. А сега да се върнем към „Престъплението на века“. По онова време господин Аоно се е намирал в Париж. Даденият факт не подлежи на съмнение и е потвърден в депешата, която получих.

— В Париз освен мен е имаро още мирион и поровина дуси — обади се японецът.

— И все пак това е косвено потвърждение номер две — уж простодушно продължи комисарят.

— Прекалено косвено — тутакси реагира и русинът.

— Не споря — Гош напълни тютюн в лулата си и предприе следващата стъпка. — Но смъртоносната инжекция на слугите на лорд Литълби е направена от лекар. Каквито в Париж има не милион и половина, а доста по-малко, нали така?

Никой не се нае да оспорва твърдението му. Капитан Клиф попита:

— Вярно е, но какво от това?

— Ами такова, мосю капитан — стрелна го с поглед Гош, — че нашият приятел Аоно не е никакъв офицер, за какъвто ни се представи тук, ами дипломиран хирург, съвсем наскоро е завършил медицинския факултет на Сорбоната! Тъкмо така гласи същата депеша.

Ефектна пауза. Приглушен шум от гласове в съдебната зала на Двореца на правосъдието, вестникарските рисувачи шумолят с моливи в скицниците си: „Комисар Гош вади асото“. Почакайте, драги, това още не е асото, асото ще дойде по реда си.

— А сега, господа, от косвените потвърждения преминаваме към уликите. Нека мосю Аоно обясни, защо се е наложило той, лекарят, представител на уважавана и престижна професия, да се прави на офицер? За какво е тази лъжа?

По восъчното слепоочие на японеца се стече капка пот. Аоно мълчеше. Куражът му явно се беше изчерпал.

— Отговорът е ясен: за да отклони подозрението от себе си. Защото убиецът е бил лекар! — със задоволство резюмира комисарят. — А ето ви и улика номер две. Господа, чували ли сте за японската борба?

— Аз не само съм чувал, но и съм я виждал — рече капитанът. — Веднъж в Макао гледах как един японски щурман би трима американски моряци. Беше ей такъв фъстък, имаш чувството, че да го духнеш — и ще падне, но като заподскача, като заразмахва ръце и крака… Натръшка трима яки китобойци. Замахна ребром към единия и направо му преобърна лакътя. Счупи му костта, представяте ли си? Това се казва удар!

Гош кимна със задоволство:

— И аз съм чувал, че японците владеят тайната на смъртоносния ръкопашен бой без никакво оръжие. Спокойно могат да убият човек само с един пръст. Всички ние неведнъж сме виждали как мосю Аоно се занимава с гимнастиката си. Под леглото в каютата му бяха намерени парчета от строшена тиква, и то много корава. А в чувала имаше още няколко цели. Очевидно обвиняемият е тренирал върху тях точността и силата на удара си. Не мога да си представя каква сила трябва да притежава човек, за да строши подобна тиква с голи ръце на няколко парчета… — комисарят многозначително изгледа присъстващите и съобщи въпросната улика номер две: — Напомням ви, господа, че черепът на нещастния лорд Литълби направо бе раздробен с изключително силен удар с тежък тъп предмет. А сега погледнете мазолестата странична част от дланта на обвиняемия.

Японецът рязко дръпна от масата малките си жилави ръце.

— Не го изпускайте от поглед, Джексън. Този човек е много опасен — предупреди Гош. — Стане ли нещо, стреляйте в крака или в рамото му. А аз ще попитам господин Аоно къде е дянал златната си емблема? Мълчите? Тогава сам ще отговоря на този въпрос: лорд Литълби я е откъснал от гърдите ви в момента, когато сте го ударили смъртоносно ребром с дланта!

Аоно зяпна, сякаш да каже нещо, но прехапа устна със здравите леко криви зъби и затвори очи. Лицето му стана странно отчуждено.

— Очертава се следната картина на престъплението на улица „Грьонел“ — започна да обобщава Гош. — Вечерта на 15 март Гинтаро Аоно отива в къщата на лорд Литълби с предварителния умисъл да умъртви всички обитатели и да открадне триъгълния шал от колекцията на собственика. В това време той вече има билет за „Левиатан“, който четири дни по-късно ще отплава от Саутхамптън за Индия. Изглежда, в Индия обвиняемият е възнамерявал да се залови с издирването на брахмапурското съкровище. Ние не знаем как е успял да убеди клетите слуги да се подложат на „противохолерна имунизация“. Най-вероятно им е представил някакъв фалшив документ от кметството. Той ще да е изглеждал съвсем правдоподобно, защото както личи от получената депеша, студентите, които завършват медицина в Сорбоната, наистина често се използват за провеждане на масови профилактични мероприятия. Сред учащите и ординаторите в университета има доста азиатци, така че жълтата кожа на вечерния посетител едва ли е усъмнила обречените слуги. Най-чудовищна е нечовешката жестокост, с която са били умъртвени двете невинни деца. Аз, господа, имам дългогодишен опит на общуване с отрепки. В бързината някой наш бандит може да хвърли бебе в камината, но ей така, с пресметливо хладнокръвие, без ръката му да трепне… съгласете се, господа, че това не е никак по френски и изобщо не е по европейски.

— Точно така! — гневно възкликна Рение и доктор Труфо го подкрепи от все сърце.

— Нататък е било лесно — продължи Гош. — След като се е убедил, че отровените от инжекциите слуги са потънали в сън, от който никога няма да се събудят, убиецът преспокойно се е качил на втория етаж, влязъл е в залата с колекцията и е започнал да шета. Защото е бил сигурен, че стопанина го няма. Но за зла участ поради пристъпа на подаграта лорд Литълби не е заминал за Спа и се е намирал в стаята си. Като е чул шума от счупено стъкло, той е влязъл в залата и е бил убит по най-варварски начин. Непредвиденото убийство е лишило престъпника от дяволското му хладнокръвие. Най-вероятно той е възнамерявал да вземе повечко от експонатите, за да не привлече вниманието към прословутия шал, но сега се е наложило да побърза. Ние не знаем, може би преди да умре, лордът е изкрещял и убиецът се е уплашил, че виковете ще бъдат чути отвън. Във всеки случай той е грабнал ненужния му златен Шива и бързо е изчезнал, без дори да забележи, че в ръката на убития е останала значката от „Левиатан“. За да обърка следствието, на връщане Аоно е излязъл през прозореца на оранжерията… Не, не е заради това! — Гош се плесна по челото. — Как не се сетих по-рано! Ако са се чули викове, той не е могъл да се върне по същия път! Откъде да знае, може пред вратата на къщата вече да са се били събрали минувачи? Ето защо Аоно е избил стъклото на оранжерията, скочил е в градината и после се е прехвърлил през оградата. Но неговата предпазливост е била излишна — в този късен час на улица „Грьонел“ не е имало жива душа. И да е имало викове, никой не ги е чул…

Впечатлителната мадам Клебер изхлипа. Мисис Труфо доизслуша превода и прочувствено се изсекна.

Аргументирано, нагледно, неоспоримо — помисли си Гош. Уликите и следствените предположения отлично се допълват взаимно. И това, мили деца, още не е всичко, което ще има да ви сервира старият Гюстав.

— Сега е моментът да преминем към убийството на професор Суитчайлд. Както с основание отбеляза обвиняемият, освен него теоретично са могли да го направят още шестима души. Спокойно, спокойно, дами и господа! — вдигна ръка комисарят. — Ще ви докажа, че професорът не е бил убит от вас, а именно от нашия приятел с дръпнатите очи.

Проклетият японец съвсем се вкамени. Да не е заспал? Или се моли на своя японски бог? Е, момче, и да се молиш, и да не се молиш, пак ще се гушнеш със старата мръсница Гилотината.

Внезапно на комисаря му хрумна една крайно неприятна мисъл. Ами ако англичаните изискат японеца заради убийството на Суитчайлд? Та той е британски поданик. Тогава престъпникът ще бъде съден в английски съд и вместо на френската гилотина, ще се озове на британската бесилка. Само не това! Защо в чужбина? „Престъплението на века“ трябва да се гледа в Двореца на правосъдието и никъде другаде! Какво от това, че Суитчайлд е убит на английски кораб! В Париж има десет трупа, а тук само един, пък и корабът не е чисто британска собственост, нали консорциумът е двустранен!

Гош така се развълнува, че си забрави мисълта. А, не, ще имате да вземате, рече си той, не си давам клиента. Сега ще свърша с този цирк и право при френския консул. Лично ще откарам убиеца във Франция. И веднага си представи пристанището в Хавър, пълно с народ, полицаи, журналисти…

Но трябваше да докара нещата докрай.

— Нека инспектор Джексън разкаже за резултатите от обиска в каютата на обвиняемия.

Гош с жест подкани Джексън да се изкаже.

Делово и сухо детективът подхвана на английски, но комисарят веднага го спря:

— Следствието се води от френската полиция — строго каза той. — Официалният език на дознанието също е френски. Освен това, мосю, тук не всички ще могат да ви разберат. Най-вече не съм сигурен дали обвиняемият владее английски. Съгласете се, че той има право да чуе за резултатите от вашата работа.

Протестът му имаше принципно значение: от самото начало да сложи англичаните на място. Нека знаят, че в този случай са първи отзад напред.

За преводач си предложи услугите Рение. Той застана до инспектора и започна да превежда, но украсяваше кратките, отсечени изречения на англичанина с драматични интонации и изразителни жестове.

— Според получената инструкция направихме обиск. В каюта номер двайсет и четири. Името на пътника е Гинтаро Аоно. Действахме в съответствие с „Правилника за извършване на обиски в затворено помещение“. Стаята има правоъгълна форма и площ от 200 квадратни фута45. Разделихме я на 20 хоризонтални и 44 вертикални квадрата. — Лейтенантът помоли да повторят и поясни: — Значи стените също трябва да бъдат разделени на квадрати. Те се проверяват за тайници. Макар че какви тайници може да има в параходна каюта… Обискът е проведен последователно: първо вертикално, после хоризонтално. В стените не са били открити тайници — Рение изразително разпери ръце — каква изненада! — При огледа на хоризонталната плоскост са иззети следните предмети. Първо, текстове, изписани с йероглифи. Те ще бъдат преведени и проучени. Второ: дълъг, вероятно източен кинжал с добре наточено острие. Трето: чувал с единайсет египетски тикви. Четвърто: под леглото са намерени парчета от строшена тиква. И накрая, пето: медицинска чанта с хирургически инструменти. Гнездото за големия скалпел е празно.

Слушателите ахнаха. Японецът отвори очи, стрелна с поглед комисаря, но пак не каза нищо.

Сега ще си признае, помисли си Гош, но се излъга. Без да се изправя от стола, азиатецът рязко се обърна към застаналия зад гърба му инспектор и със саблен удар изотдолу изби револвера от ръката му. Докато оръжието правеше живописна дъга във въздуха, пъргавият японец се озова до вратата. Бързо я отвори и… се натъкна на двата колта на полицаите отвън в коридора. В следващия миг револверът на инспектора, завършил траекторията, се тресна в масата и гръмна оглушително. Звън, писъци, дим.

Гош бързо прецени ситуацията: арестантът отстъпва заднишком обратно към стола си; мисис Труфо е припаднала; други жертви няма; на часовника Биг Бен малко под циферблата е цъфнала дупка, стрелките са спрели. Часовникът звъни. Дамите пищят. Но като цяло ситуацията е овладяна.

Когато японецът бе върнат на мястото му и за по-сигурно му бяха сложени белезници, когато докторшата беше свестена и всички отново бяха по местата си, комисарят се усмихна и с малко демонстративно хладнокръвие каза:

— Дами и господа съдебни заседатели, току-що присъствахте на чистосърдечно признание, направено, разбира се, по малко необичаен начин. — Той отново, без да иска, бе употребил думите „съдебни заседатели“, но реши да не се поправя. Като ще е репетиция, нека да е репетиция. — Това беше последната улика, толкова пряка, че повече няма накъде — доволно обобщи Гош. — А на вас, Джексън, ви правя забележка. Нали ви предупредих, че младежът е опасен.

Инспекторът стоеше червен като рак. Нека си знае мястото.

Изобщо всичко се подреждаше чудесно.

Японецът седеше срещу трите насочени дула и притискаше окованите си ръце към гърдите. Отново беше затворил очи.

— Това е, господин инспекторе. Можете да го отведете. Нека засега остане във вашия арест. А после, когато приключим с формалностите, ще го откарам във Франция. Сбогом, дами и господа. Старият Гош слиза на брега, а на вас щастливо плаване.

— Опасявам се, господин комисар, че ще продължите с нас — прозаично каза русинът.

В първия момент Гош помисли, че му се счува.

— А?

— Господин Аоно не е виновен, така че следствието ще трябва да п-продължи.

Гош си представи колко глупаво изглежда: с опулени очи, с пламнали бузи.

Недочакал избухването му, русинът каза с наистина неподражаем апломб:

— Господин капитан, върховната власт на к-кораба сте вие. Току-що комисарят разигра пред нас имитация на съдебен процес, като се нагърби с ролята на прокурор и я изпълни извънредно убедително. Но в цивилизования съд след обвинителя думата има з-защитникът. Ако позволите, бих искал да изпълня тази мисия.

— Защо да си губим времето? — учуди се капитанът. — Според мен всичко е пределно ясно. Господин полицаят го обясни много добре.

— Да свалите на брега пътник е с-сериозно нещо. В крайна сметка цялата отговорност ще падне върху вас. Помислете как ще накърните репутацията на п-параходството, ако се разбере, че е станала грешка. Уверявам ви — леко повиши тон Фандорин, — че комисарят греши.

— Глупости! — възкликна Гош. — Впрочем не възразявам. Дори ми е интересно. Говорете, мосю, с удоволствие ще ви изслушам.

Наистина, като ще е репетиция, нека да е репетиция. Този хлапак не е глупав и може да открие в логиката на обвинението някои пропуски, които ще трябва да се закърпят. Ако на процеса прокурорът допусне гаф, комисар Гош ще успее да му се притече на помощ.

Фандорин преметна крак върху крак и сплете пръсти върху коляното си.

— Вие произнесохте ярка и аргументирана реч. На пръв поглед доводите ви са изчерпателни. Логическата ви последователност е почти безупречна, макар, разбира се, така наречените ви „косвени потвърждения“ да не струват пукната пара. Да, на 15 март господин Аоно е бил в Париж. Да, когато п-професорът е бил убит, господин Аоно не се е намирал в салона. Сами по себе си двата факта не означават още нищо, така че хайде да не ги разглеждаме.

— Ами хайде — присмехулно се съгласи Гош. — Да преминем направо към уликите.

— Моля. Аз отбелязах пет що-годе сериозни улики. Мосю Аоно е лекар, но незнайно защо го скри. Това първо. Мосю Аоно може с един удар да строши някой достатъчно твърд предмет — било тиква, било пък и глава. Това второ. Господин Аоно няма емблема на „Левиатан“. Това трето. В чантата на обвиняемия липсва скалпелът, с който вероятно е бил убит професор Суитчайлд. Това четвърто. И накрая, пето: току-що обвиняемият направи опит за бягство, с което окончателно се самоизобличи. Струва ми се, че не пропускам нищо, нали?

— Има и шесто — обади се комисарят. — Той не може да даде обяснения по нито една от точките.

— Добре, нека са шест — лесно се съгласи русинът.

Гош се усмихна:

— Според мен това е повече от достатъчно за всеки съд да изпрати нашия приятел на гилотината.

Внезапно инспектор Джексън поклати глава и промърмори:

— To the gallows.

— Не, на бесилката — преведе Рение.

Ах, този подъл англичанин! Змия в пазвата!

— Моля ви се — кипна Гош. — Следствието се водеше от френска страна. Така че младежът ще отиде на гилотината!

— Но решаващата улика, липсата на скалпела, бе открита от британската. Той ще отиде на бесилката — преведе лейтенантът.

— Главното престъпление е извършено в Париж! На гилотината!

— Но лорд Литълби е британски поданик. Професор Суитчайлд също. На бесилката.

Японецът сякаш не чуваше препирнята, готова да прерасне в международен конфликт. Както и преди, очите му оставаха затворени, а лицето напълно безизразно. Все пак тия жълтокожи не са като нас, помисли си Гош. Сега пък и колко работа ни отваря: прокурор, адвокат, съдебни заседатели, съдии с тоги. Тоест всичко е правилно, разбира се, демокрацията си е демокрация, но на прост език на това му се казва да се хабиш за тоя, дето духа.

След кратка пауза Фандорин попита:

— Свършихте ли с дебатите! Може ли да п-продължа?

— Карайте — мрачно каза Гош, който си мислеше за предстоящите битки с британците.

— Предлагам да не обсъждаме също и строшените тикви. Това нищо не доказва.

На комисаря цялата комедия започна да му втръсва.

— Добре. Няма да издребняваме.

— Ч-чудесно. Остават пет точки: криел е, че е лекар; няма емблема; няма го скалпела; опита се да избяга; не дава обяснения.

— Всяка от точките е достатъчна, за да отиде на… ешафода.

— Там е цялата работа, господи комисар, че мислите по европейски, а логиката на г-господин Аоно е различна, японска, и вие не сте си направили труда да в-вникнете в нея. Аз вече имах честта неведнъж да разговарям с този човек и мога да си представя душевната му нагласа по-добре от вас. Мосю Аоно не е просто японец, той е самурай и то от д-древен и известен род. Което в случая е важно. От петстотин години мъжете от рода Аоно са били само воини, а всички останали професии са били смятани като недостойни за членовете на видната им фамилия. Обвиняемият е трети син в семейството. Когато Япония реши да направи стъпка към Европа, много от аристократичните семейства започнаха да изпращат синовете си да учат в ч-чужбина. Така е постъпил и бащата на господин Аоно. Изпратил е най-големия си син да учи в Англия, за да стане морски офицер. Нека отбележа, че княжество Сацума46, където живее родът Аоно, захранва с кадри японския военноморски флот и там морската служба се смята за най-престижна. Втория си син Аоно-старши е изпратил в Германия да учи във военна академия. След Френско-пруската война от 1870 година японците са решили да вземат за образец г-германския модел на армията и всичките им военни съветници са германци. Сведенията за семейство Аоно ми бяха съобщения лично от обвиняемия.

— И за кой дявол ни е изтрябвало да знаем всички тия аристократични подробности? — с раздразнение попита Гош.

— Направи ми впечатление, че обвиняемият разказва с гордост за всичките си прадеди и по-големите си б-братя, а за себе си предпочита да не говори. Отдавна забелязах, че за възпитаник на „Сен-Сир“ мосю Аоно е изненадващо неосведомен по военните въпроси. Пък и от къде на къде ще го изпращат във френска военна академия, щом той самият казва, че японската армия се прави по германски образец? Предположението ми е следното. Верен на новите повеи на епохата, Аоно-старши е решил да даде на третия си син съвсем мирна професия — да го направи лекар. Доколкото знам от книгите, в Япония не е п-прието да се оспорва решението на главата на семейството, затова обвиняемият покорно е заминал да следва в медицинския факултет. Но се е чувствал много нещастен и дори опозорен. Той, наследник на воинския род Аоно, да трябва да се занимава с бинтове и клизми! Ето защо ни е казал, че е военен. Просто го е било срам да си признае нерицарската професия. От европейска гледна точка може да звучи нелепо, но опитайте се да погледнете нещата през неговите очи. Как би се чувствал вашият сънародник Д’Артанян, ако е мечтаел за мускетарска пелерина, а вместо това е станал лечител?

Гош видя, че у японеца е настъпила промяна. Той бе отворил очи и гледаше Фандорин с явно вълнение, а по бузите му бяха избили червени петна. Да не би да се черви? Абсурд!

— Ах, какви сантименталности — изпръхтя комисарят. — Но няма да се заяждам. По-добре, мосю защитник, ми разкажете за емблемата. Къде я е дянал вашият свенлив довереник? Да не би да го е досрамяло да си я сложи?

— Напълно сте прав — невъзмутимо кимна адвокатът самозванец. — Точно така д-досрамяло го е. Виждате ли какво пише на значката?

Гош погледна ревера си.

— Не пише нищо кой знае какво. Само трите първи букви на параходство „Джаспър-Арто партнършип“.

— Точно така — Фандорин изписа във въздуха три големи букви. — Ј-A-P. Тоест „джап“. Това е презрително прозвище, с което чужденците наричат японците. Господин комисар, вие например бихте ли се съгласили да носите на гърдите си значка с надпис „жабар“?

Капитан Клиф отметна глава и гръмогласно се разсмя. Усмихнаха се дори киселият Джексън и високомерната мис Стамп. Затова пък червените петна по бузите на японеца станаха още по-големи.

Сърцето на Гош се сви от лоши предчувствия. Гласът му стана недостойно хрипкав:

— Той не можеше ли да ни обясни всичко това сам?

— Невъзможно. Вижте, доколкото успях да разбера от п-прочетените книги, най-важната разлика между европейците и японците е в нравствената основа на социалното им поведение.

— Нещо е прекалено сложно — отбеляза капитанът.

Дипломатът се обърна към него.

— Изобщо не е. Християнската култура се гради върху чувството за вина. Да съгрешаваш е лошо, защото после ще се т-терзаеш от разкаяние. За да избегне чувството за вина, нормалният европеец гледа да се държи нравствено. Точно по същия начин и японецът се стреми да не нарушава етичните норми, но по друга причина. В тяхното общество ролята на морална спирачка играе срамът. Най-лошо за японеца е да изпадне в срамно п-положение, да бъде осъден или дори по-зле — осмян от обществото. Затова японецът много се пази да не стори нещо нередно. Уверявам ви, че като обществен цивилизатор срамът е много по-ефикасен от съвестта. От гледна точка на мосю Аоно би било абсолютно недопустимо за нещо „срамно“ да се говори гласно. Още повече с чужди хора. Да си лекар, а не военен, е срамно. Да, че си излъгал, е още по-срамно. Да покажеш, че ти, японският самурай, можеш да отдаваш някакво значение на обидните прякори пък е направо изключено.

— Благодаря за лекцията — иронично се поклони Гош. — Вашият довереник пак от срам ли се опита да избяга?

— That’s the point — съгласи се Джексън, който от враг отново се превърна в съюзник. — The yellow bastard almost broke my wrist47.

— Пак познахте, господин комисар. Да избяга от парахода е невъзможно, пък и няма къде. Смятайки положението си за безизходно и предвиждайки занапред само нови унижения, моят довереник (щом така предпочитате да го наричате) сигурно е искал да се заключи в каютата си и да се самоубие според самурайския обред. Нали така, мосю Аоно? — Фандорин за първи път се обърна директно към японеца.

Той не отговори, но наведе глава.

— Чакаше ви разочарование — меко му каза дипломатът. — Изглежда, сте пропуснали да чуете, че по време на обиска ритуалният ви кинжал е бил иззет от полицията.

— Аа, имате предвид това, как се казваше, хиракира, харикари — подсмихна се Гош под мустак. — Глупости, не вярвам човек да може сам да си разпори корема. Измишльотини. Ако му е хрумнало да иде на оня свят, по-добре е да си строши кратуната в стената. Но и тук няма да се препирам с вас. Имам улика, срещу която не можете да възразите — липсата на скалпела от комплекта му с инструменти. Какво ще кажете? Че истинският престъпник предварително е отмъкнал от вашия довереник скалпела, като е възнамерявал да извърши убийството и да прехвърли отговорността върху Аоно, така ли? Нещо не се връзва. Откъде може убиецът да знае, че професорът ще реши да сподели с нас откритието си точно по време на обяда? Пък и самият Суитчайлд тъкмо се беше сетил какъв е номерът с шала. Помните ли колко объркан изглеждаше, когато влезе в салона?

— Е, за мен няма нищо по-лесно от това да ви обясня липсата на скалпела. То вече не е от областта на предположенията, а непосредствен ф-факт. Спомняте ли си, че след Порт Саид изведнъж по загадъчен начин от каютите започнаха да изчезват разни неща? После т-тайнственото явление спря също така внезапно, както бе започнало. И знаете ли кога? След смъртта на нашия чернокож г-гратисчия. Дълго мислих защо и как той се е озовал на „Левиатан“ и ето ви моята версия. Най-вероятно негърът е бил изкаран от някой затънтен край в Африка от арабски търговци на роби и е бил докаран до Порт Саид по вода. Защо мисля т-така? Защото, като е избягал от господарите си, негърът се е скрил не къде да е, а на кораба. Вероятно е вярвал, че щом к-кораб го е откарал от къщи, значи може би пак той ще го върне обратно.

— Какво общо има това с нашия случай? — не издържа Гош. — Негърът загина още на пети април, а Суитчайлд бе убит вчера! И изобщо я стига приказки! Джексън, отведете арестувания!

Той решително пое към изхода, но дипломатът изведнъж стисна комисаря за лакътя и отвратително любезно каза:

— Скъпи мосю Гош, бих искал да д-довърша аргументацията си докрай. Имайте още съвсем малко търпение, скоро ще свърша.

Гош понечи да се откопчи, но пръстите на младока бяха като от стомана. Детективът се дръпна още веднъж-дваж, но реши да не става за смях и се обърна към Фандорин.

— Добре, още пет минути — изсъска той и с омраза погледна нахалника в спокойните сини очи.

— Б-благодаря. Пет минути са напълно достатъчни, за да оборя последната ви улика… Знаех, че беглецът трябва да е имал скривалище някъде на парахода. За разлика от вас, капитане, започнах не от трюмовете и помещенията за въглища, а от горната п-палуба. Защото „черният човек“ е бил видян само от пътниците в първа класа. Имах основание да предположа, че се крие някъде тук. И наистина, на десния б-борд в третата лодка от носа насам намерих това, което търсех: остатъци от храна и вързоп с вещи. Там имаше няколко цветни парцала, наниз маргарит и разни лъскави предмети — огледалце, секстант, пенсне и между всичко останало — голям скалпел.

— Защо трябва да ви вярвам? — изрева Гош. Направо пред очите му всичко ставаше на пух и прах.

— Защото аз не съм заинтересовано лице и съм готов да потвърдя показанията си под клетва. Може ли да продължа? — русинът се усмихна с гнусната си усмивка. — Благодаря. Очевидно клетият негър е бил прибран човек и не е искал да се прибере у дома с празни ръце.

— Стоп-стоп! — намръщи се Рение. — Защо тогава, мосю Фандорин, не съобщихте за откритието си на капитана? Какво ви е дало право да го скриете?

— Не съм го крил. Оставих вързопа на същото място. А когато подир няколко часа, вече след като т-търсенето приключи, отново надникнах в лодката, не го намерих там. Сигурен бях, че вашите моряци са го намерили. А сега излиза, че убиецът на професора ви е изпреварил. Всички трофеи на негъра, включително и скалпелът на господин Аоно, са станали негово притежание. Вероятно п-престъпникът е предвиждал възможността… за крайни мерки и за всеки случай е носел скалпела със себе си, за да отклони следствието по лъжлива следа. Кажете, мосю Аоно, скалпелът ви беше ли откраднат?

Японецът се поколеба и после кимна с нежелание.

— А не сте го казали, защото офицер от императорската армия по никой начин не би могъл да има скалпел, нали така?

— Секстантът беше мой! — заяви рижият баронет. — Мислех, че… впрочем няма значение. Значи го е откраднал онзи дивак. Господа, ако на някого му строшат главата с моя секстант, да знаете, че нямам нищо общо.

Крахът беше пълен. Гош смутено изгледа изпод вежди Джексън.

— Много съжалявам, господин комисар, но ще трябва да продължите плаването си — каза инспекторът на френски и със съчувствие присви тънките си устни. — My apologies, Mr. Aono. If you just stretch you hands… Thank you.48

Белезниците жално издрънчаха.

В настъпилата тишина отекна уплашеният глас на Рената Клебер:

— Чакайте, господа, тогава кой е убиецът?