Лейди Полунощ

21. Вятър леден връхлетя

Небето навън бе придобило цвета на много късна нощ или много ранна сутрин, в зависимост от гледната точка. На Джулиън то винаги му бе приличало на син целофан или акварел: наситеното синьо на вечерта, станало прозрачно от задаващото се слънце.

Обитателите на Института (всички, освен Артър, който продължаваше да спи дълбоко на тавана) се бяха събрали в компютърната стая. Тай беше надонесъл листове и книги от библиотеката и останалите ги преглеждаха. Тави се беше свил на кълбо и спеше в ъгъла. Купчини празни кутии пица от заведението на Найтшейд се издигаха върху масата. Ема дори не помнеше кога са ги доставили, но повечето от тях вече бяха изядени. Марк бе вперил яростен поглед в Кристина и Диего, който сякаш изобщо не забелязваше. Не забелязваше и Друзила, която го беше зяпнала с очи, придобили размерите на чинийки. Май не забелязваше почти нищо, помисли си Джулиън сурово. Може би да изглеждаш абсурдно добре поглъщаше повече време, отколкото изглеждаше отстрани.

Ема беше довършила разказа си за това, как двете с Кристина бяха проследили Стърлинг и какво бяха научили от него, докато идваха насам. Тай си беше водил записки с молив, втъкнал още един зад ухото си. Черната му коса беше разрошена като котешка козина. Джулиън си спомни как когато Тай бе малък, той можеше да се протегне и да приглади косата му, когато стане прекалено рошава. Нещо в него се сви от болка при този спомен.

- Е - заяви Тай сега и се обърна към Диего и седналата до него Кристина. Тя беше боса, единият й крачол беше навит и глезенът й беше превързан, и час по час поглеждаше Диего с крайчеца на окото си със смесица от подозрение и облекчение, че... й беше помогнал? Че изобщо беше тук? Джулиън не беше сигурен. - Ти си центурион?

- Обучавах се в Сколоманса - отвърна Диего. - Бях най-младият кандидат в историята, станал центурион.

Всички изглеждаха впечатлени, освен Марк. Дори и Тай.

- То е, като да си детектив, нали? - попита той. - Разследвате Клейва?

- Това е едно от нещата, които правим. Ние сме над закона, забраняващ на ловците на сенки да се замесват във въпроси, свързани с феите.

- Клейвът може да направи подобно изключение за всеки ловец на сенки, ако случаят го налага - отбеляза Джулиън. -Защо Даяна ми каза, че не можем да разследваме? Защо са изпратили теб?

- Беше преценено, че семейството ви, с вашата връзка с елфите, няма да е в състояние да проведе обективно разследване на поредица от убийства, където част от жертвите са елфи.

- Това е напълно неоснователно. - Очите на Марк припламнаха.

- Нима? - Диего се огледа наоколо. - От всичко, което видях и чух, изглежда, че сте започнали тайно разследване, без да кажете на Клейва. Събрали сте доказателства, които не сте споделили. Открили сте таен култ от убийци...

- В твоята уста звучи толкова съмнително - обади се Ема. - Всичко, което ти си направил досега, е да се появиш в Лос Анджелис и да простреляш друг ловец на сенки.

Диего хвърли поглед към Джулиън.

- Почти заздравя - каза той. - Почти.

- Обзалагам се, че не си докладвал за това на Сколоманса - заяви Ема. - Нали, Съвършени Диего?

- Нищо не съм докладвал на Сколоманса - отвърна Диего. - Не и откакто открих, че Кристина също е замесена. Никога не бих я наранил.

Кристина пламна.

- Ти си центурион - каза Тай. - Давате обети...

- Обетите за приятелство и любов са по-силни - заяви Диего.

Друзила го гледаше със сърчица в очите.

- Това е красиво.

Марк направи физиономия. Очевидно бе, че не е от фен клуба на Съвършения Диего.

- Много трогателно - каза Ема. - А сега говори. Какво знаеш?

Джулиън я погледна. Изглеждаше си като Ема, обикновената Ема, интелигентна и насърчителна, и корава, и нормална. Дори му се усмихна, преди отново да насочи вниманието си към Диего. Джулиън се заслуша; половината от ума му запечатваше разказа на Диего. В другата цареше хаос.

През последните пет години беше вървял по тясна каменна пътечка над океана, от двете страни на която, далеч под него, клокочеше врящ казан. Пазеше равновесие, като пазеше тайните си.

Марк му беше простил. Ала Марк не бе единственият, когото бе излъгал. Да излъжеш своя парабатай... не беше забранено, но повечето парабатай не го правеха. Те нямаха нужда, нито желание да крият каквото и да било един от друг. Че е скрил толкова много от Ема, би трябвало да я шокира. Той се взираше скришом в лицето й, опитвайки се да открие следи от шок или гняв. Само че не можеше да прочете нищо върху него; изражението й бе влудяващо непроницаемо, докато Диего разказваше.

Когато им обясни, че при пристигането си бе дошъл в Института и чичо Артър го беше отпратил с думите, че не искат никой, който не е от семейството, да се намесва в проблемите му, Ливи вдигна ръка.

- Защо би го направил? - попита тя. - Чичо Артър не обича непознати, но не е лъжец.

Ема извърна очи от нея. Стомахът на Джулиън се сви. Неговите тайни, все така тежки.

- Мнозина ловци на сенки от по-старото поколение нямат доверие на центурионите - обясни той. - Сколомансът бе затворен през 1872 г., а подготовката на центуриони -преустановена. Знаете какви са възрастните, когато става дума за неща, с които не са израснали.

Ливи сви рамене, като че поуспокоена. Тай си дращеше нещо в бележника.

- Къде отиде след това, Диего?

- Срещнал се е с Джони Рук - отговори Кристина. - И Рук му казал за бар „Саркофаг", също както на Ема.

- Незабавно отидох там - продължи Диего. - Дни наред чаках в задните улички край бара. - Погледът му се стрелна към Кристина и Джулиън се зачуди мъничко жлъчно, дали и за всички останали бе толкова очевидно, колкото и за него, че Диего бе сторил всичко това заради Кристина... че ако не бе изпаднал в паника за нея, едва ли би прекарал дни наред, наблюдавайки бара, за да види какво ще се случи. - А после чух някакво момиче да пищи.

Ема се изпъна.

- Ние не го чухме.

- Мисля, че беше, преди да се появите - обясни Диего. -Последвах звука и видях групичка Последователи, включително и Белинда (макар че тогава не знаех кои са), да нападат едно момиче. Удряха й шамари, заплюваха я. На земята с тебешир бяха нарисувани защитни кръгове. Видях и онзи символ - линиите на водата под знака за огън. Бях го забелязал и на Пазара. Много стар знак за съживяване.

- Съживяване - повтори Тай. - Некромантия?

Диего кимна.

- Успях да отблъсна Последователите, но момичето избяга. Изтича при колата си.

- Била е Ава, нали? - досети се Ема.

- Да. Видя ме и побягна. Проследих я до дома й и успях да я убедя да ми разкаже всичко, което знае за театър „Полунощ", Последователите и Лотарията. Не беше много, но научих, че е била изтеглена в Лотарията. Че именно тя бе убила Станли Уелс, знаейки, че ако не го направи, ще бъде измъчвана и убита.

- Казала ти е всичко това?- попита Ливи изумено. - Но нали са се заклели да го пазят в тайна.

Диего сви рамене.

- Не знам защо реши да ми се довери...

- Ама ти сериозно ли? - обади се Ема. - Някога поглеждал ли си се в огледалото?

- Ема! - изсъска Кристина.

- Беше го убила няколко дни по-рано и вече бе разкъсвана от угризения. Беше отишла в онази уличка, защото искала да види тялото му. Каза нещо доста странно за тебеширените кръгове - че били безполезни, били нарисувани за заблуждение. Много малко от онова, което говореше, имаше смисъл. - Той се намръщи. - Обещах й, че ще я защитя. Останах да спя на верандата й. На другия ден тя настоя да си тръгна. Заяви, че искала да бъде заедно с Пазителя и останалите Последователи. Че мястото й било там. Настояваше и аз си тръгнах. Върнах се на Пазара, купих оръжия от Джони Рук, а когато същата вечер се върнах в къщата й, тя беше мъртва. Беше удушена и удавена в басейна, а ръката й беше отрязана.

- Не разбирам какво е това с ръцете - подхвърли Ема. -Ава бе изгубила едната си ръка и бе убита; едната ръка на Белинда липсваше, но са я оставили жива, а тя отряза и двете ръце на Стърлинг, след като той умря.

- Може би са доказателство за Пазителя, че някой е умрял - предположи Ливи. - Както постъпил ловецът, който донесъл сърцето на Снежанка в кутия.

- А може би са част от заклинанието - сбърчи вежди Диего. - На Ава и Белинда им липсваше водещата ръка... може би Белинда не е знаела коя е водещата ръка на Стърлинг, затова е взела и двете.

- Парче от убиеца като част от жертвоприношението? -каза Джулиън. - Ще се наложи да се поровим по-задълбочено в отдела с некромантия в библиотеката.

- Да - отвърна Диего. - Ще ми се да бях имал достъп до библиотеката ви, след като открих Ава Ли мъртва. Бях се провалил в задължението си да защитя мундан, нуждаещ се от помощта ми. Заклех се да открия онзи, който го беше направил. Зачаках на покрива й...

- Да, знаем какво се случи - прекъсна го Джулиън. - Спомням си го всеки път щом ме прониже болка, когато времето е студено.

Диего наклони глава на една страна.

- Наистина съжалявам.

- Аз искам да знам какво се случи след това - обади се Тай, който продължаваше да си води записки със своя изящен, нечетлив почерк. Джулиън открай време смяташе, че прилича на котешки стъпки, танцуващи по страницата. Тънките му дълги пръсти вече бяха изцапани с молив. - Открил си, че Стърлинг е следващият избран, и си започнал да го следиш?

- Да - отвърна Диего. - И видях, че вие се опитвате да го защитите. Не разбирах защо. Съжалявам, но след думите на Артър подозирах всички ви. Знаех, че би трябвало да ви предам на Клейва, но не бях в състояние да го направя. - Той погледна за миг към Кристина и отново извърна очи. - Тази вечер бях пред бара с надеждата да спра Стърлинг, но си признавам, че исках да чуя и вашата страна от историята. Сега, когато я чух, се радвам, че съм сгрешил за ролята ви във всичко това.

- И би трябвало - измърмори Марк.

Диего се облегна в стола си.

- А сега може би и вие ще ми кажете какво знаете. Така би било справедливо.

Джулиън изпита чувство на благодарност, когато Марк се залови с разказа. Съвестно сподели всички подробности, включително и споразумението с елфите, засягащо собствената му съдба и резултатите от присъствието му в Института.

- „На Блекторн кръвта" - повтори Диего замислено, когато Марк приключи. - Това е интересно. Лично аз бих предположил, че родът Карстерс ще е по-важен за тези магии, като се имат предвид убийствата отпреди пет години.

- С други думи - родителите на Ема - каза Джулиън. Прекрасно си ги спомняше, пълните им със смях очи и обичта им към Ема. За него те никога нямаше да бъдат просто „убийствата".

С крайчеца на окото си видя как Тави слезе от креслото, в което се беше свил, отиде до вратата и тихичко се измъкна навън. Сигурно беше изтощен; вероятно бе очаквал Джулиън да го сложи да си легне. Джулиън усети как го жегва чувство на вина за най-малкия му брат, който толкова често се оказваше затворен между четири стени с по-възрастни от него, потънали в разговори за кръв и смърт.

- Да - каза Диего. - Едно от нещата, които не ми дават мира, е фактът, че те бяха убити преди пет години, след което нямаше други жертви чак до миналата година. На какво се дължи този дълъг промеждутък?

- Мислехме си, че може би магията го налага - отвърна Ливи и се прозя. Изглеждаше изтощена, под очите й се открояваха тъмни сенки. Те всички изглеждаха изтощени.

- Има и още нещо: в колата Стърлинг каза, че нямало значение каква е жертвата - човек, елф... дори нефилим, ако броим убийствата на Карстерс.

- Спомена, че не можело да убиват върколаци и магьосници... - обади се Кристина.

- Предполагам, че са стояли настрани от всички, които попадат под закрилата на Съглашението - каза Джулиън. -Това би привлякло внимание. Нашето внимание.

- Така е - съгласи се Диего. - Но иначе да няма никакво значение какви са жертвите? Хора или елфи, мъже или жени, стари или млади? Всяка магия си има тема, ако решите да го погледнете по този начин. Жертвената магия изисква нещо общо между жертвите - всички са надарени със Зрението, всички са девици или пък всички имат еднаква кръв. Тук "като че ли ги избират съвсем наслуки.

Тай гледаше Диего с неприкрито възхищение.

- Сколомансът звучи толкова готин - заяви той. - Нямах представа, че ви позволяват да научите толкова много за заклинанията и магиите.

Диего се усмихна. Друзила изглеждаше така, сякаш ще падне. Ливи имаше вид, сякаш би била впечатлена, ако не беше толкова изтощена. А Марк изглеждаше по-раздразнен отвсякога.

- Може ли да видя снимки на средоточието? - попита Диего. - Струва ми се наистина важно. Истински съм впечатлен, че сте го открили.

- Когато отидохме, мястото беше обградено от мантиди, така че имаме снимки само отвътре, но не и отвън - обясни Марк, докато Тай отиваше да донесе снимките. - Що се отнася до демоните, двамата с Ема се разправихме с тях.

Той намигна на Ема и тя му се усмихна. Джулиън усети внезапния остър пристъп на ревност, който го жегваше винаги когато Марк флиртуваше с Ема. Знаеше, че това не означава нищо. Марк флиртуваше така, както го правеха елфите, с изтънчена шеговитост, зад която не се криеше нищо сериозно.

Само че Марк можеше да флиртува с Ема, ако поиска. Имаше избор, а непостоянството на елфите беше пословично... и ако Марк проявяваше интерес, той, Джулиън, нямаше нито причина, нито право да се противопостави.

Би трябвало да подкрепя брат си - нима нямаше да бъде истински щастливец, ако брат му и неговият парабатай се влюбеха? Нали хората си мечтаеха, онези, които обичат, да са щастливи?

При думите на Марк Диего повдигна вежди, но не каза нищо, докато Тиберий разстилаше снимките върху масичката.

- Магия за енергия - обясни Тай. - Това поне знаем.

- Да - отвърна Диего. - Енергията, особено енергията на смъртта, може да бъде съхранявана и по-късно използвана за некромантия. Само че нямаме представа за какво му е на някого цялата тази енергия.

- За призоваваща магия. - Ливи отново се прозя. - Така поне твърди Малкълм.

Между веждите на Диего се вряза малка бръчка.

- Не е много вероятно да е призоваваща магия. С енергията на смъртта се правят заклинания, свързани със смърт. Магьосникът се опитва да върне някого от мъртвите.

- Ала кого? - попита Тай след кратко мълчание. - Някой могъщ?

- Не - отвърна Друзила. - Опитва се да възкреси Анабел. Анабел Ли.

Всички изглеждаха изненадани, че Дру се бе обадила... толкова изненадани, че тя сякаш се сви в себе си. Диего обаче я дари с насърчителна усмивка.

- Стихотворението... стихотворението е написано по стените на пещерата, нали? - продължи тя, оглеждайки се притеснено наоколо. - И всички се опитваха да открият дали е някакъв шифър, или заклинание, но ако то всъщност е просто напомняне? Този човек... магьосникът... изгубил е някого, когото обича, и сега се опитва да си го върне.

- Някой е така обезумял от желание да си върне изгубената си любов, че основава култ, убива повече от дузина души, създава пещера върху средоточието, изписва стените със стихотворението, отваря Портал, отвеждащ в океана...? - Гласът на Ливи беше пропит със съмнение.

- Аз бих го направила - заяви Дру. - Ако става дума за някого, когото наистина съм обичала. Възможно е дори да не е било романтична любов, може би майка или сестра, или нещо такова. Искам да кажа, ти би го направил за Ема, нали, Джулс? Ако тя умре?

Черен ужас се спусна като пелена пред очите на Джулиън при мисълта, че Ема може да умре.

- Ама че злокобни приказки, Дру - каза той с глас, който му се стори невероятно далечен.

- Джулиън? - повика го Ема. - Добре ли си?

За щастие, не му се наложи да отговори, защото в този миг откъм прага се разнесе сериозен глас:

- Дру е права - заяви Тави.

Значи, все пак не беше отишъл да си легне. Стоеше до вратата с широко отворени очи и разрошена кестенява коса. Открай време беше дребничък за възрастта си и сега очите му приличаха на синьо-зелени чинийки насред бледото му личице. Стискаше нещо зад гърба си.

- Тави - каза Джулиън, - Тав, какво криеш там?

Тави извади ръка иззад гърба си. Държеше книга - детска книжка, голяма, с илюстрирана корица. Заглавието бе написано с позлатени букви: „Съкровищница от приказки за нефилими".

Детска книжка за ловци на сенки. Имаше и такива, макар и да не бяха много. Печатарските машини в Идрис бяха малки.

- Откъде я имаш? - попита Ема с искрено любопитство. Като малка и тя бе имала подобна книжка, която бе изчезнала заедно с много от вещите на родителите й.

- Пралеля Марджъри ми я даде - обясни Тави. - Повечето приказки ми харесват. Тази за първите парабатай е хубава, но някои от тях са тъжни и страшни, като онази за Тобаяс Херондейл. Но най-тъжна е онази за лейди Полунощ.

- Лейди коя? - попита Кристина, привеждайки се напред.

- Полунощ. Като онзи театър, в който отидохте. Чух Марк да казва стихчето и си спомних, че съм го чел някъде.

- Чел си го някъде? - повтори Марк изумено. - Къде си виждал това елфическо стихче, Октавиан?

Тави отвори книжката.

- Имало една нефилимска дама - започна той - и тя се влюбила в някого, в когото не трябвало. Родителите й я затворили в железен замък и той не могъл да проникне в него. Тя умряла от мъка, а мъжът, който я обичал, отишъл при краля на феите и попитал дали съществува начин да я върне. Кралят отвърнал, че имало стихче:

- Е, какво се случило? - попита Ема. - С мъжа, който отишъл при краля на феите?

- Той вкусил от храната на елфите - отвърна Тави. - Станал техен пленник. Според легендата звукът на вълните, разбиващи се в брега, са неговите викове, молещи я да се върне.

Джулиън изпусна дъха си.

- Как така не сме го открили досега?

- Защото това е детска книжка - отвърна Ема. - Не стои в библиотеката.

- Ама че глупаво - спокойно отбеляза Тави. - Това е хубава книга.

- Но защо? - попита Джулиън. - Защо кръв на Блекторн?

- Защото тя била Блекторн - обясни Тави. - Лейди Полунощ. Наричали я така, защото имала дълга черна коса, но очите й били като нашите. Вижте.

Той обърна книжката към тях, за да им покаже една сантиментална рисунка. Жена с разпиляна по раменете гарвановочерна коса протягаше ръце към чезнещата в далечината фигура на един мъж; очите й бяха широко отворени... и синьо-зелени като морето.

Ливи ахна и посегна към книжката. Макар и неохотно, Тави й я даде.

- Недей да късаш страниците - предупреди я той.

- Значи, това е цялото стихотворение - каза тя. - Това е написано върху телата.

- Това са указания - обясни Марк. - Ако наистина е елфическо стихотворение, за правилния човек то представлява съвсем ясен списък с указания. Как да върне някого от мъртвите... не кого да е, а нея. Тази жена от рода Блекторн.

- Тринайсет - повтори Ема. - Въпреки изтощението, сърцето й препускаше от вълнение. Очите й срещнаха тези на Кристина.

- Да - задъхано прошепна Кристина. - Онова, което Стърлинг каза... когато го заловихме след смъртта на момичето. Каза, че тя е била тринайсетата.

- „Първо тринайсет и още едно ще направиш" - изрецитира Ема. - Убил е тринайсет жертви. Остава му една последна и тогава ще е готов. Ще притежава достатъчно магия, за да върне лейди Полунощ от мъртвите.

- Значи, ще има още едно убийство - каза Джулиън. -Убийство, което може би ще бъде различно от предишните.

- Трябва да има и други указания освен това - обади се Тай. - Никой не би могъл да разбере как точно да извърши заклинанието единствено с помощта на това стихче. - Той се огледа наоколо, в сивите му очи проблесна несигурност. Беше изражение, което се появяваше рядко върху лицето му, обикновено когато мислеше, че става дума за нещо, което всички други разбират, но не и той. - Не би могъл, нали?

- Не - отсече Марк. - Ала стихчето ни казва къде да потърсим останалата част от указанията. „В Сивата ангелска книга недей търси." Отговорът не е в Сивата книга. Нито в Бялата книга, нито пък в Червените текстове.

- Намира се в Черната книга на мъртвите - каза Диего. -Чувал съм за нея в Сколоманса.

- Какво представлява? - попита Ема. - Има ли копия от нея? Можем ли да я намерим?

Диего поклати глава.

- Това е книга с изключително черна магия. Почти легендарна. Дори на върховните магьосници е забранено да я притежават. Ако съществуват копия, аз не знам къде са. Но трябва да се опитаме да разберем, още утре.

- Аха. - Гласът на Ливи беше завален от сънливост. - Утре.

- Искаш ли да си лягаш, Ливи? - попита Джулиън, макар че въпросът беше риторичен: Ливи клюмаше като увехнало глухарче. При тези думи обаче тя изпъна рамене.

- Не, не ми се спи, мога да остана...

Лицето на Тай се промени едва забележимо, когато се вгледа в своята близначка.

- Аз съм скапан - заяви той. - Мисля, че ще е най-добре да си лягаме. На сутринта ще ни е по-лесно да се съсредоточим.

Джулиън се съмняваше, че Тай е уморен - когато беше погълнат от някоя загадка, той можеше да будува дни наред. Ливи обаче кимна благодарно при тези думи.

- Прав си. - Тя стана от стола си и като върна книжката на Тави, го вдигна на ръце. - Да вървим. Ти определено трябва да си в леглото.

- Обаче и аз помогнах, нали? - попита Тави, докато сестра му го отнасяше към вратата. Гледаше към Джулиън, докато го казваше, и Джулиън си спомни самия себе си като дете, как поглежда Андрю Блекторн по същия начин. Момче, вдигнало очи към баща си, търсещо неговото одобрение.

- Не просто помогна - заяви той. - Като нищо разреши цялата загадка, Тав.

- Ура - каза Тави сънено и отпусна глава върху рамото на Ливи.

Останалите скоро последваха Тай и Ливи по леглата, но Ема не можа да заспи. В крайна сметка се озова на стъпалата пред Института още преди слънцето да е изгряло.

Беше по джапанки, потниче и долнище на пижама. Откъм океана повяваше хладен въздух, ала тя не го усещаше, зареяла поглед към водата.

Океанът се виждаше от всеки ъгъл на стълбището: синьо-черен в задаващото се утро, като мастило, набраздено от облачета бяла пяна там, където вълните се разбиваха навътре в морето. Луната се бе смалила и хвърляше ъгловата сянка върху водата. Сребристосиня зора.

Тя си спомни студа на този син океан, разливащ се около нея. Вкуса на солена вода и демонска кръв. Усещането, че водата я натиска надолу, троши костите й.

И най-страшното - страха, че някога родителите й бяха изпитвали същата болка, същата паника.

А после мислите й се насочиха към Джулиън. Начина, по който изглеждаше в трапезарията. Напрежението в гласа му, докато стоеше там и им разказваше, на нея и на Марк, всичко, което бе извършил през последните пет години.

- Ема?

Ема се поизвърна и видя Съвършения Диего да слиза по стъпалата. Изглеждаше безупречно, въпреки предишната нощ; дори ботушите му бяха лъснати. Тъмнокестенявата му коса бе гъста и падаше очарователно над едното му око. Мъничко приличаше на принц от приказките.

Тя отново си помисли за Джулиън. За непокорната му коса, изгризаните нокти, прашните ботуши, изпоцапаните с боя ръце.

- Здравей, Съвършени Диего - поздрави го.

- Ще ми се да не ме наричаш така.

- Напразно ти се ще. Къде отиваш? Кристина добре ли е?

- Спи. - Съвършения Диего се загледа в океана. - Тук е много красиво. Сигурно ти се струва наистина спокойно.

- А ти сигурно се шегуваш.

Той й отправи една доста съвършена усмивка.

- Е, нали се сещаш, когато не се случват убийства и мястото не е обградено от малка армия.

- Къде отиваш? - попита Ема отново. - Много скоро ще съмне.

- Знам, че пещерата няма да бъде отворена, но искам да видя средоточието със собствените си очи. Демоните вече трябва да са се разпръснали. Искам да огледам наоколо, да се уверя, че не сте пропуснали нещо.

- Направо преливаш от тактичност, а? - каза Ема. - Е, добре. Давай. Виж дали не сме пропуснали нещо, докато замалко не бяхме разкъсани на парчета от гигантски демони скакалци.

- Строго погледнато, мантидите не са скакалци...

Ема го изгледа свирепо. Диего сви рамене и изтича надолу по стъпалата. Спря в подножието им и я погледна през рамо.

- Някой друг в Клейва знае ли за разследването? Някой друг, освен семейството ви?

- Само Даяна - отвърна Ема.

- Тя ви обучава, нали? - Когато Ема кимна, той се намръщи. - Не бяха ли Джейс Херондейл и семейство Лайтууд предадени от собствения си учител?

- Тя никога не би ни предала - заяви Ема ядосано. - Нито на Клейва, нито на когото и да било. С Ходж Старкуедър беше различно.

- Как по-точно?

- Ходж не беше Даяна. Той беше слуга на Валънтайн. Даяна е добър човек.

- И къде е сега? - попита Диего. - Бих искал да се запозная с нея...

Ема се поколеба.

-Тя...

- Тя е в Тайланд - разнесе се глас зад тях. Джулиън. Беше навлякъл войнишко яке с качулка над дънките и тениската си. - Там имало някаква вещица, която й се искаше да разпита за енергийните магии. Някого, когото познавала като малка. - Той замълча за миг. - Можем да й имаме доверие.

Диего наклони глава на една страна.

- Не исках да намекна нещо друго.

Джулиън се облегна на една от колоните и двамата с Ема се загледаха след Диего, който прекоси изпотъпканата трева и пое по пътя. Луната бе изчезнала напълно, а източното небе започваше да порозовява.

- Какво правиш тук? - тихичко попита Джулиън най-сетне.

- Не можах да заспя.

Джулиън бе отметнал глава назад, сякаш се къпеше в бледата светлина на зората. Тя го превръщаше в нещо друго, някой, изваян от мрамор и сребро, някой, чиито мастилено-черни къдрици се извиваха върху слепоочията и шията му като акантови листа в древногръцкото изкуство.

Не беше съвършен като Диего, ала в очите на Ема никога не бе имало по-красив от него.

- Рано или късно, ще се наложи да поговорим за това -каза тя.

- Знам. - Той сведе поглед към дългите си крака, оръфаните ръбове на дънките, ботушите. - Надявах се... предполагам, че се надявах то никога да не се случи, или поне да сме пораснали, когато се случи.

- Ами нека се държим като големи хора. Защо не ми каза по-рано?

- Мислиш ли, че ми беше приятно да пазя тайни от теб? Мислиш ли, че не исках да ти кажа?

- Ако наистина си искал, можеше да го направиш.

- Не, не можех. - В гласа му се долавяше тихо отчаяние.

- Нима ми нямаше доверие? Нима смяташе, че ще те издам?

Джулиън поклати глава.

- Не беше това.

Наоколо вече се бе прояснило достатъчно и цветът на очите му се виждаше въпреки сумрака. Приличаха на изкуствено осветена вода.

Мислите на Ема се върнаха към нощта, в която майката на Джулиън бе умряла. Беше боледувала, обградена от грижите на Мълчаливите братя до края. Имаше болести, които дори нефилимската магия не бе в състояние да излекува: тя страдаше от рак на костите и той я беше убил.

Току-що овдовял, Андрю Блекторн бе прекалено смазан, за да отиде при Тави, когато бебето се бе разплакало през нощта. Хелън бе много способна: топлеше бибероните за Тави, сменяше пелените му, обличаше го. Ала Джулиън бе този, който стоеше с него през деня. Докато Марк и Хелън тренираха, Джулиън стоеше в стаята на Тави и рисуваше. Понякога Ема оставаше с него и двамата си играеха както обикновено, а бебето гукаше в кошчето си на няколко крачки от тях.

По онова време Ема не мислеше кой знае колко за това. И тя, също като Джулиън, бе само на десет години. Ала сега мислите й се върнаха към него.

- Спомням си, когато майка ти умря - каза тя - и ти започна да се грижиш за Тави през деня. Попитах те защо и още помня какво ми отговори. Ами ти?

- Отговорих ти, че е, защото няма кой друг да го прави. -Джулиън я погледна озадачено. - Марк и Хелън трябваше да тренират... Баща ми беше... е, знаеш как...

- Всичко, което си правил, е, защото никой друг не е можел или искал да го свърши. Ако не се беше нагърбил със задълженията на Артър, никой друг не би се сетил да го стори. Ако не беше така твърдо решен да крепиш всичко, никой друг не би го сторил. Може би е започнало още тогава, когато се грижеше за Тави. Може би оттам ти е дошла идеята.

Джулиън въздъхна.

- Може би. Самият аз не съм съвсем сигурен.

- Все още ми се ще да ми беше казал. Знам, че си си мислел, че постъпваш самопожертвувателно...

- Не съм - прекъсна я той и Ема го погледна учудено. -Причините да го направя бяха изцяло егоистични. Ти беше моето бягство, Ема. Начинът да се скрия от всичко ужасно. Когато бях с теб, аз бях щастлив.

Ема се изправи.

- Ала това не може да са били единствените мигове, в които си бил щастлив...

- Естествено, че бях щастлив със семейството ми. Но аз нося отговорност за тях... никога не съм бил отговорен за теб... с теб сме отговорни един за друг, именно това означава парабатайската връзка. Нима не разбираш, Ема, ти си единствената, отредена да се грижи за мен.

- Значи, съм се провалила. - Разочарование от самата нея прониза Ема до мозъка на костите. - Би трябвало да се досетя какво ти е, а аз не....

- Никога не казвай това отново! - Джулиън се оттласна от колоната, слънцето, изгряващо зад него, превърна крайчетата на косата му в мед. Ема не можеше да види изражението му, ала знаеше, че е разгневен.

Тя се изправи на крака.

- Какво, че би трябвало да се досетя? Така е....

- Че си се провалила с мен - разгорещено каза той. - Ако знаеше... ти бе единственото, което ми даваше сили да продължа, понякога цели седмици, месеци. Дори докато бях в Англия, мисълта за теб ми даваше сили да не се откажа. Ето защо исках да бъдеш моят парабатай... беше напълно егоистично... исках да те привържа към себе си, независимо от всичко, макар да знаех, че е лоша идея, макар да знаех, че...

Той млъкна, по лицето му пробяга ужас.

- Макар че какво? - попита Ема. Сърцето й се блъскаше в гърдите. - Макар че какво, Джулиън?

Той поклати глава. Косата й се бе измъкнала от опашката и се развяваше около лицето й, ярки светли кичури, подхванати от вятъра. Той се пресегна, за да прибере един зад ухото й; приличаше на човек, попаднал в сън, мъчещ се да се събуди.

- Няма значение.

- Обичаш ли ме? - Гласът й бе шепот.

Джулиън нави кичур от косата й около пръста си, сребърно-златна халка.

- Какво значение има? То не би променило нищо.

- Не е вярно - прошепна Ема. - Би променило всичко за мен.

- Ема, най-добре ще е да се прибереш. Отиди да поспиш. И двамата трябва...

Ема стисна зъби.

- Ако ще си тръгнеш от мен сега, ще трябва да го направиш сам.

Джулиън се поколеба. Тя видя напрежението в тялото му, надигащо се като вълна, която всеки миг се разбие.

- Тръгни си от мен - рязко каза тя. - Тръгни си.

Напрежението в него достигна връхната си точка и превали; нещо в него се сгромоляса, като вода, разбила се в скали.

- Не мога. - Гласът му бе нисък и прекършен. - Господи, не мога.

И като притвори очи, той вдигна и другата си ръка и взе лицето й в шепите си. Пръстите му се заровиха в косата й и той я притегли към себе си. Ема вдъхна студения въздух, а после устните му откриха нейните и сетивата й изригнаха.

Беше се питала, някъде в подсъзнанието си, дали онова, което се бе случило между тях на брега, бе просто случайност, родена от споделения адреналин. Несъмнено не би трябвало целувките да са такива, така всепоглъщащи, че да те разтърсват като мълния, изцеждайки и последната капчица сила от тялото ти, така че да не ти остава нищо друго, освен да се вкопчиш в другия.

Ала очевидно беше така.

Пръстите й се свиха в юмруци в якето на Джулиън, придърпвайки го към нея, по-близо, по-близо. Върху устните му имаше захар и кофеин. Имаше вкус на енергия. Ръцете й се плъзнаха под тениската му, докосвайки голата кожа на гърба му, и той се откъсна от нея, за да си поеме рязко дъх. Клепачите му бяха спуснати, устните - полуотворени.

- Ема - промълви той и копнежът в гласа му я прониза като нагорещено острие. Когато посегна към нея, тя почти се строполи върху него. Той я завъртя, притискайки я към колоната със силното си горещо тяло...

Някакъв звук проникна през мъглата, обгърнала мозъка й.

Ема и Джулиън се отдръпнаха рязко един от друг, с широко отворени очи.

И двамата бяха в Залата на Съглашението в Идрис, когато се беше появил Дивият лов, виейки около стените, опитвайки се да срине тавана. Ема не бе забравила рога на Гуин, отекнал мощно във въздуха. Накарал всяко нервно окончание в тялото й да затрепти. Пронизителен, кух, самотен звук.

Който отекваше в утрото около тях.

Слънцето бе изгряло, докато Ема бе погълната от Джулиън, и пътят, спускащ се към магистралата, бе огрян от слънцето. По него се задаваха трима ездачи, яхнали черен, бял и сив кон.

Ема начаса разпозна двама от тях: Кийрън, възседнал коня си като танцьор, косата му - почти черна под лъчите на слънцето; до него, обвит в черни одежди, яздеше Ярлат.

Третия конник Ема познаваше от десетки илюстрации в книгите. Едър, широкоплещест мъж с брада и тъмни доспехи, които приличаха на застъпваща се дървесна кора. Под мишницата си носеше боен рог - внушителен инструмент, върху който бяха гравирани елени.

Гуин Ловецът, предводителят на Дивия лов, беше пристигнал в Института. И изобщо не изглеждаше доволен.