Лейди Полунощ

27. Раздели мойта душа

Последният път, когато Кит Рук видя баща си, бе най-обикновен ден. Двамата бяха в дневната; Кит се бе изтегнал на пода и четеше книга за измами и мошеничества. Според Джони Рук бе дошъл моментът да „се запознае с класиката"... което за повечето хора би означавало Хемингуей и Шекспир, ала за Кит означаваше да наизусти номера като „Испанския затворник" и „Изпуснатата диня".

Джони бе в любимия си стол, заел обичайната си поза за мислене: с кръстосани крака и сплетени под брадичката пръсти. В мигове като този, докато слънчевите лъчи струяха през прозореца и огряваха фините, остри черти на баща му, Кит се чудеше за всички неща, които не знаеше: коя бе майка му и дали бе вярно, както говореше мълвата на Пазара, че семейството на Джони принадлежало към английската аристокрация и че се били отрекли от него, когато той проявил Зрението си. Не че Кит си мечтаеше да бъде аристократ, просто се чудеше какво ли би било да е част от семейство, което има повече от двама членове.

Изведнъж земята под него се разтърси. Книгата му полетя във въздуха, а той се плъзна по пода и се блъсна в малката масичка. Надигна се с лудешки разтуптяно сърце и видя, че баща му вече бе на прозореца.

Кит се изправи на крака.

- Земетресение?

Когато живееш в Южна Калифорния, свикваш със слабите намествания по разломната линия в земята, събуждайки се посред нощ от дрънченето на чашите в кухненските шкафове.

Джони се извърна от прозореца, лицето му беше смъртнобледо.

- Нещо се е случило с Пазителя. Защитните магии около къщата са развалени.

- Какво? - Кит беше объркан.

Откакто се помнеше, къщата им беше защитена с магии. Баща му винаги говореше за магическите бариери така, сякаш бяха нещо като покрив или основи: жизненоважни, необходими, неразделна част от дома им.

Спомни си и как миналата година баща му бе споменал нещо за демонски защитни заклинания, които били по-могъщи...

Порой цветисти ругатни се изляха от устата на Джони. Той се хвърли към етажерката и извади опърпана книга със заклинания.

- Слез в мазето, Кит - каза и изрита чергата в средата на стаята, разкривайки защитния кръг под нея.

-Ама...

- Казах да слезеш в мазето! - Джони направи крачка към сина си, сякаш искаше да се пресегне, да го докосне по рамото може би, ала после отпусна ръка. - Стой в мазето и не излизай каквото и да става - извика и се обърна към кръга.

Кит се отправи към стълбището. Взе едно стъпало, после още едно и спря.

Телефонът на Джони се намираше на един от долните рафтове на етажерката; би могъл да го достигне от стъпалата. Кит го грабна и провери името, нейното име.

„Но ако размислиш, имаш номера ми в телефона си. Под името „Карстерс"."

Едва успя да напише съобщението, когато подът на дневната изригна нагоре и отдолу изхвърчаха неописуеми същества. Приличаха на гигантски богомолки с горчиво зеления цвят на отрова. Имаха триъгълни глави с широки усти, пълни с остри зъби, дълги тела, които лъщяха от слуз, и крака, покрити с назъбени остриета.

Бащата на Кит стоеше като вкаменен насред защитния кръг. Един демон се хвърли към него и отскочи от заклинанието, което го обграждаше. Още един последва примера му... със същия резултат. Демоните зацвърчаха оглушително.

Кит не бе в състояние да помръдне. Беше чувал за демони, естествено. Виждал бе рисунки, дори бе вдъхвал миризмата на демонска магия. Ала това беше различно. Улови погледа на баща си: Джони се взираше в него със смесица от паника и гняв. Слизай в мазето.

Кит се опита да накара краката си да се раздвижат, да го понесат, но те отказаха. Беше се вкаменил от паника.

Най-големият от демоните като че ли долови миризмата му и като избръмча възбудено, се втурна към него.

Кит погледна към баща си. Ала Джони не помръдна. Стоеше в кръга, а очите му сякаш щяха да изскочат. Демонът замахна към Кит, протегнал острите си крака.

И тогава Кит скочи. Нямаше представа как го направи, нито откъде тялото му знаеше как да постъпи. Оттласна се от стъпалата и прелетя над парапета, приземявайки се, приклекнал, в дневната. Демонът, който посягаше към него, изпищя пронизително, изгубил равновесие, и се преметна надолу, блъскайки се в стената на площадката.

Кит се обърна рязко. За миг улови погледа на баща си. В изражението на Джони имаше нещо почти печално - изражение, което Кит не бе виждал никога преди - а после още една част от пода рухна, повличайки със себе си част от защитния кръг.

Кит се хвърли назад. Преметна се във въздуха и се приземи върху облегалките на стола тъкмо навреме, за да види как два от демоните сграбчиха баща му и го разкъсаха надве.

Ема беше по средата на един доста объркващ сън с Магнус Бейн и трупа клоуни, когато се събуди от една ръка върху рамото й. Тя измърмори и се зарови в завивките, ала ръката беше настойчива и се плъзна надолу от рамото й, което всъщност беше доста приятно. Топли устни докоснаха крайчеца на устата й.

- Ема? - повика я Джулиън.

Смътни спомени за това, как той я отнася на ръце в стаята й, а после рухва до нея, си проправиха път през мъглата на умората, обгръщаща ума й. Хмм, помисли си тя. Май нямаше никаква причина да става, не и когато Джулиън бе толкова нежен. Продължи да се преструва на заспала, докато той целуваше бузата й, линията на челюстта й, а после...

Ема седна рязко в леглото.

- Напъха си езика в ухото ми! - избъбри тя.

- Аха. - Джулиън се ухили. - Накара те да се размърдаш, нали?

- Гадост!

Ема го замери с една възглавница с надпис ОБИЧАМ КАЛИ, която той ловко избегна. Беше по дънки и сива тениска, от която очите му имаха лазурносин цвят. Очевидно току-що се бе събудил, разрошен от съня и толкова очарователен, че единственият начин за Ема да се удържи да не му се нахвърли, бе, като скрие ръце зад гърба си.

- Защо слагаш ръце зад гърба си? - попита той.

- Просто така. - Ема сбърчи нос. - Това с ухото беше странно. Не го прави отново.

- Ами това? - предложи той и като се наведе, целуна основата на шията й.

Невероятно усещане възпламени местата, до които се докосваха устните му - ключицата, врата, крайчеца на устата й.

Ема извади ръце иззад гърба си и ги протегна към него. Кожата му беше топла като слънчев ден.

Лицата им бяха толкова близо, че тя можеше да види миниатюрните експлозии от цветове в очите му: бледо злато, още по-бледосиньо. Той не се усмихваше. Изражението му беше прекалено съсредоточено, за да се усмихва. В очите му имаше копнеж, от който Ема изпита чувството, че се разкъсва.

Краката им се преплетоха, когато телата им се срещнаха и устните им се сляха жадно. Той все още не бе опитен в целувките, но на Ема това й харесваше. Приятно й бе да знае, че не е бил с никоя друга освен с нея. Че тя му беше първата. Харесваше й, че нещо толкова простичко като целувка все още бе източник на удивление за него. Проследи с език ъгълчетата на устните му, извивките им, докато той не се отпусна на леглото, издърпвайки я върху себе си. Тялото му потрепери и се изви към нейното, ръцете му стиснаха хълбоците й.

- Ема? - На вратата се почука. Двамата се отдръпнаха рязко един от друг; Джулиън скочи от леглото, а Ема седна с разтуптяно сърце. - Ема, аз съм, Дру. Виждала ли си Джулс?

- Не - дрезгаво отвърна Ема. - Не съм.

Вратата започна да се отваря.

- Недей - извика Ема. - Аз... тъкмо се обличам.

- Все тая - подхвърли Дру пренебрежително, но вратата не се отвори по-широко.

Ема упорито избягваше да погледне към Джулиън. „Всичко е наред - повтаряше си тя. - Запази спокойствие, запази спокойствие."

- Е, ако го видиш, ще му кажеш ли, че Тави, пък и всички други се нуждаят от обяд? Освен това Ливи и Тай правят бъркотия в кухнята. - В гласа на Дру се долавяха доволните нотки на някой, топящ братята и сестрите си.

- Окей - отвърна Ема. - Провери ли в студиото? Може да е там.

Думите й бяха последвани от шумолене.

- Не, не съм. Добра идея. До после!

- Чао - отвърна Ема тихо. Стъпките на Дру вече се отдалечаваха по коридора.

Най-сетне Ема си разреши да погледне към Джулиън. Беше се облегнал на стената, а гърдите му се повдигаха и спускаха учестено; очите му бяха притворени, зъбите му се впиваха в устната му.

Той изпусна дъха си.

- Разиел - прошепна. - Бяхме на косъм.

Ема се изправи на крака и нощницата прошумоля около коленете й. Трепереше.

- Не можем - започна. - Не можем... ще ни хванат...

Джулиън вече беше прекосил стаята и я взе в прегръдките си. Ема усети как сърцето се блъска в гърдите му, но гласът му беше спокоен:

- Законът е глупав - каза той. - Лош закон, Ем.

„Има си причина да е забранено да се влюбваш в своя парабатай, Ема. И когато откриеш каква е тя, ще почувстваш жестокостта на ловците на сенки така, както я почувствах и аз."

Без да го е канила и без да е в състояние да го заглуши, гласът на Малкълм отекна в главата на Ема. Беше направила всичко по силите си, за да го забрави, да забрави какво й бе казал. Беше излъгал... беше лъгал за всичко друго. Това също трябва да беше лъжа.

И все пак. Беше го отложила, но разбираше, че трябва да каже на Джулиън. Той имаше право да знае.

- Трябва да поговорим - рече и усети как сърцето му прескочи един удар.

- Не го казвай. Знам, че не е хубаво. - Джулиън я притисна още по-силно до себе си. - Не се страхувай, Ема - прошепна той. - Не се отказвай от нас, защото се боиш.

- Наистина се боя. Не за себе си, а за теб. Всичко, което си сторил, цялото криене и преструване, за да задържиш децата заедно... положението не се е променило, Джулиън. Ако нараня когото и да било от вас...

Той я целуна, слагайки край на пороя от думи. Напук на всичко, Ема почувства целувката му в цялото си тяло.

- Някога четях юридически книги - каза той, отдръпвайки се лекичко от нея. - Частите за парабатайската връзка. Чел съм ги милион пъти. Никога не е имало двойка парабатай, които да са се влюбили и след като са били заловени, да са получили прошка. Само истории на ужасите. А аз не мога да изгубя семейството си. Ти беше права. Това би ме убило. - Очите му бяха толкова сини. - Но историите на ужасите са за онези, които са били заловени. Ако внимаваме, няма да ни хванат.

Ема се зачуди дали предишната нощ Джулиън не бе отишъл прекалено далеч, дали не бе преминал една граница, отвъд която отговорностите, които превиваха плещите му, изглеждаха непреодолими. Да иска да наруши правилата, бе в пълен разрез с характера му - това не беше Джулиън и макар тя да искаше същото, което и той, то я плашеше.

- Ще се наложи да създадем правила - продължи той. -Много строги. За това, кога можем да се виждаме. Ще трябва да бъдем внимателни. Много по-внимателни, отколкото досега. Никакъв плаж повече, никакво студио. Ще трябва да бъдем абсолютно сигурни, всеки път, че се намираме на място, където никой не може да ни види.

Ема кимна.

- Не бива и да говорим за това - добави тя. - Не и в Института. Не и там, където някой би могъл да ни чуе.

Джулиън кимна. Зениците му бяха леко разширени, очите му имаха цвета на буря, надвиснала над океана.

- Имаш право. Не бива да говорим тук. Ще приготвя нещо за хапване на децата, така че да не ме търсят повече, а после ще се срещнем на плажа, окей? Знаеш къде.

Където те извадих от водата. Където започна всичко това.

- Окей - отвърна Ема след миг колебание. - Ти върви пръв и ще се срещнем там. Но все още трябва да ти кажа нещо.

- Стига само да не е, че не искаш това...

Ема се повдигна на пръсти и го целуна. Дълга, бавна, опияняваща целувка, която изтръгна нисък стон от гърлото му.

Когато най-сетне се отдръпна от него, той я гледаше.

- Как се справят хората с тези чувства? - Изглеждаше искрено озадачен. - Как успяват да се откъснат един от друг дори за миг, когато са влюбени?

Ема преглътна внезапния порив да заплаче. „Влюбени." Никога досега не го беше казвал.

„Обичам те, Джулиън Блекторн", помисли си, докато го гледаше, застанал в стаята й, както милион пъти преди и все пак сега бе съвършено различно. Как бе възможно нещо да е толкова безопасно и познато и едновременно с това - така ужасяващо и всепоглъщащо, и ново?

Върху касата на вратата зад него виждаше бледите резки, с които някога всяка година отбелязваха ръста си. Бяха спрели да го правят, когато Джулиън стана по-висок от нея и сега най-високата чертичка се намираше много по-ниско от главата му.

- Ще се видим на плажа - прошепна Ема.

Той се поколеба за миг, а после кимна и излезе от стаята. Лошо предчувствие се надигна в гърдите й, докато го гледаше как си тръгва... Как ли щеше да реагира на онова, което й беше казал Малкълм? Дори да го отхвърлеше като лъжа, как бе възможно да планираш един живот, изпълнен с лъжи и криене, като нещо щастливо? Ема никога не беше виждала смисъла от годежните тържества [макар да се радваше за Изабел и Саймън), ала сега вече разбра: когато си влюбен, искаш да кажеш на всички, а именно това те не можеха да сторят.

Поне би могла да го успокои, че го обича. Че винаги ще го обича. Че никой не би могъл да го измести.

Мислите й бяха прекъснати от рязък звук. Телефонът й. Приближи се до бюрото и го взе, извиквайки главния екран с палец.

Върху него имаше съобщение, написано с големи червени букви.

- Кристина?

Кристина бавно се изпъна. Гърбът и краката я боляха; беше заспала в стола до леглото си. Вероятно би могла да се свие на пода, но така нямаше да вижда Диего.

Раната на рамото му се бе оказала много по-тежка, отколкото бе предположила - дълбоко порязване, заобиколено от зачервено изгаряне, оставено от черна магия, заради която целителните руни нямаха почти никакъв ефект. Беше срязала бойното му облекло, за да го свали от него, както и ризата отдолу, подгизнала от пот и кръв.

Беше донесла кърпи и бе застлала леглото с тях, навлажнявайки няколко, за да избърше кръвта от лицето и шията му. Беше му дала болкоуспокояваща руна след болкоуспокояваща руна, иратце след иратце. Въпреки това той бе прекарал по-голямата част от нощта, мятайки се неспокойно в леглото, буреносно черната му коса беше разпиляна върху възглавниците.

Никога, откакто бе напуснала Мексико, Кристина не си бе спомняла по-ясно и по-болезнено какво бяха двамата един за друг като по-малки. Колко го бе обичала. Сърцето й сякаш се късаше, когато го чуваше да вика брат си, да го умолява. Jaime, Jaime, ayúdame. Помогни ми. А после бе викал и нея, и то бе още по-страшно. Cristina, no me dejes. Regresa. Кристина, не ме оставяй. Върни се.

Тук съм, казала му бе тя, estoy aquí. Ала той не се бе събудил и пръстите му се бяха вкопчили в чаршафите, докато най-сетне потъна в неспокоен сън.

Кристина не помнеше колко дълго след това бе заспала и тя. Чувала бе гласове от долния етаж, а после стъпки по коридора. Ема бе надникнала, за да провери как са двамата с Диего, прегърнала я бе и бе отишла да си легне, след като Кристина я бе уверила, че всичко е наред.

Ала сега през прозореца струеше светлина, а Диего я гледаше с очи, в които нямаше и следа от болка или треска.

- ¿Estas bien?³⁵ - прошепна тя с пресъхнало гърло.

Диего седна в леглото и чаршафът се смъкна. Доста внезапно напомняне, помисли си Кристина, че е без риза. Тя се съсредоточи върху белега на гърдите му, където го беше поразила магията на Малкълм. Беше точно над сърцето му, на мястото за сватбената руна и имаше по-наситен лилав цвят от обикновена синина. Беше почти с цвета на очите на Малкълм.

- Да, добре съм - отвърна той, мъничко изненадано. -Наистина съм добре. Ти при... - Сведе поглед надолу и за миг досущ заприлича на малкото момче, което Кристина си спомняше, момчето, което следваше пагубния пример на Хайме и мълчаливо понасяше неприятности и хокания. -Сънувах, че остана при мен.

- Наистина останах при теб. - Кристина потисна порива да се наведе и да отметне косата му назад.

- И всичко е наред? Не си спомням кой знае какво, след като се прибрахме.

Тя кимна.

- Всичко се нареди учудващо добре.

- В твоята стая ли сме? - Диего се огледа наоколо и се усмихна, забелязал нещо зад нея. - Спомням си това.

Кристина се обърна. На една полица до леглото имаше árbol de vida, дърво на живота - деликатна керамична фигурка, по която висяха керамични цветя, луни, слънца, лъвове, русалки и стрели. Ангелът Габриел си почиваше под него, облегнал гръб на дървото, с щит върху коляното си. Беше един от малкото спомени от дома, които бе взела със себе си.

- Ти го направи - каза тя. - За тринайсетия ми рожден ден.

Диего се наведе напред, облегнал длани на коленете си.

- Не ти ли липсва домът, Кристина? Дори съвсем мъничко?

- Естествено, че ми липсва - отвърна тя. Линията на гърба му беше гладка, непрекъсната. Спомняше си как бе забивала нокти в лопатките му, когато се целуваха. - Липсва ми семейството ми. Липсва ми дори трафикът в Мексико... не че тук е много по-добре. Липсва ми храната, няма да повярваш на какво казват мексиканска храна тук. Липсва ми да си хапвам jicaletas³⁶ в парка заедно с теб. - Тя си спомни лайм и лют пипер по пръстите си, мъничко кисело и мъничко лютиво.

- Липсваш ми - каза той. - Липсваш ми всеки ден.

- Диего... - Кристина се плъзна от стола на леглото и посегна към дясната му ръка. Беше широка и топла в нейната и тя усети натиска на семейния му пръстен върху дланта си... И двамата носеха пръстени на рода Росалес, ала върху нейния беше нарисуван знакът на семейство Мендоса, а върху неговия - този на семейство Росио. - Ти ми спаси живота. Съжалявам, че бях толкова неумолима. Би трябвало да знам. Би трябвало да те познавам по-добре.

- Кристина...

Свободната му ръка откри косата й, бузата й. Връхчетата на пръстите му докоснаха леко кожата й. Приведе се към нея, давайки й предостатъчно време да се отдръпне. Тя не го направи. Когато устните му откриха нейните, тя отметна глава, за да го целуне, а сърцето й се изпълни със странното усещане, че е тръгнала както към бъдещето, така и към миналото си.

„Все някъде - помисли си Марк. - Все трябваше да е някъде в къщата." Джулиън му беше казал, че е прибрал всичко от стаята му в кутии и ги е отнесъл в източния склад. Крайно време бе да си вземе старите вещи, така че стаята му отново да изглежда така, сякаш някой живее в нея. Което означаваше, че трябва да намери склада.

Би могъл просто да попита Джулиън, само че така и не бе успял да го намери. Може би се беше скрил някъде и се занимаваше с делата на Института. Струваше му се повече от странно, че нещата пак ще тръгнат както преди, с Джулиън, начело на Института, без Клейвът изобщо да подозира.

Несъмнено трябва да съществуваше начин да помогне на брат си, да пооблекчи товара му. Несъмнено сега, когато двамата с Ема знаеха, на Джулс щеше да му бъде по-лесно. Вероятно бе настъпил моментът да кажат и на по-малките. Марк мълчаливо се зарече да остане до брат си през всичко това. По-лесно бе да живееш в истина, отколкото в лъжа, казваше Кийрън винаги.

Мисълта за Кийрън го накара да потръпне и той отвори някаква врата. Музикална стая. Очевидно никой не я използваше - имаше потънало в прах пиано, няколко струнни инструмента, окачени на стената, и калъф за цигулка. Той поне изглеждаше грижливо лъснат. Бащата на Ема бе свирил на цигулка, спомни си Марк: страстта на елфическите Дворове към онези, които можеха да свирят, бе накарала Марк да се държи настрани от всякаква музика.

- Марк?

Той подскочи и се обърна. Тай се беше появил зад него, босоног, облечен в тъмни дънки и черен пуловер. От тъмните цветове изглеждаше още по-слабичък.

- Здравей, Тиберий. - Марк харесваше цялото име на малкия си брат. То като че ли подхождаше на сериозното му държание. - Търсиш ли нещо?

- Теб - отвърна Тай по своя директен начин. - Опитах и снощи, но не можах да те намеря, а после заспах.

- Сбогувах се с Кийрън - обясни Марк.

- Сбогувал си се? - Тай изпъна рамене. - Означава ли това, че със сигурност оставаш?

Марк не можа да потисне усмивката си.

- Да. Оставам.

От гърдите на Тай се откъсна продължителна въздишка, облекчена, но и мъничко притеснена.

- Добре. Това е добре.

- И на мен така ми се стори.

- Добре е - обясни Тай, сякаш Марк не схващаше съвсем, -защото можеш да замениш Джулиън.

- Да заменя Джулиън? - Марк го зяпна объркано.

- Джулиън не е най-възрастният. И въпреки че те никога няма да го възложат на теб, защото си наполовина елф, все пак би могъл да вършиш онова, което прави Джулиън. Да се грижиш за нас, да ни казваш какво да правим. Не е нужно да бъде той. Би могъл да си ти.

Марк се подпря на вратата. Тай имаше съвършено открито изражение, в бледите му сиви очи се четеше надежда и Марк усети как го залива паника, от която едва не му прилоша.

- Споменал ли си за това на Джулиън? Споменал ли си му, че възнамеряваш да ми зададеш този въпрос?

Без да долови гневната нотка в гласа на Марк, Тай сбърчи деликатните си тъмни вежди.

- Май му подхвърлих нещо.

- Тай - каза Марк. - Не можеш да подреждаш живота на другите просто ей така. Защо реши, че това е добра идея?

Очите на Тай се стрелкаха наоколо, спирайки се върху всичко, освен върху Марк.

- Не исках да те ядосам. Мислех, че си изкара добре онази вечер в кухнята, когато Джулиън те остави да се разпореждаш...

- Наистина си прекарах добре. Всички си прекарахме добре. Освен това подпалих печката и посипах малкия ти брат със захар. Не така се очаква да бъдат нещата през цялото време. Не така... - Марк не довърши и отново се облегна на стената. Трепереше. - Как ти хрумна, че бих могъл да бъда настойник на Тави? Или на Дру? Вие с Ливи сте по-големи, но това не означава, че не се нуждаете от родител. Джулиън е вашият родител.

- Джулиън е нашият брат. - Думите на Тай звучаха принудено. - Също като теб. Ти си като мен - добави той. - Ние си приличаме.

- Не - рязко каза Марк. - Не си приличаме. В главата ми е хаос, Тай. Едва знам как да живея в този свят. Ти си способен. Аз не. Ти си цялостна личност... Бил си отгледан от някой, който те обича, който те обича повече, отколкото собствения си живот, и това не е нещо, за което трябва да бъдеш благодарен, именно така постъпват родителите, ала в продължение на години аз нямах нищо такова. Та аз едва знам как да се грижа за себе си. Със сигурност не мога да се грижа за вас.

Устните на Тай бяха побелели. Той направи крачка назад, а после изскочи в коридора и побягна.

„Господи - помисли си Марк. - Каква катастрофа. Каква пълна катастрофа." Започваше да изпада в паника. Какво беше казал на Тай? Дали не го бе накарал да се чувства като товар? Беше ли развалил всичко с по-малкия си брат, беше ли го наранил по начин, който никога нямаше да може да оправи?

Беше страхливец, помисли си, страхливец, който бягаше от отговорността, която Джулиън бе носил толкова дълго, беше се паникьосал при мисълта какво би могло да се случи със семейството му в неговите неразумни, неопитни ръце.

Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого. Не с Джулиън - това би било поредният товар върху плещите му. А Ема не можеше да пази тайни от Джулиън. Ливи щеше да го убие, а останалите бяха прекалено малки...

Кристина. Кристина винаги му даваше добри съвети; милата усмивка на Кристина успокояваше сърцето му. Отправи се забързано към стаята й.

Би трябвало да почука, разбира се. Така правеха нормалните хора. Ала Марк, който години наред бе живял в свят без врати, сложи ръка върху тази на Кристина и я бутна, без да се замисли.

През прозореца в стаята й струеше слънчева светлина. Тя седеше на леглото си, облегната на възглавниците, а Диего, коленичил пред нея, я целуваше. Държеше главата й в шепите си, сякаш бе нещо скъпоценно, и тъмната й коса се разливаше между пръстите му.

Никой от тях не забеляза Марк, вкаменил се на прага, не го забелязаха и когато затвори вратата колкото се може по-тихо. След това се облегна на стената, пламнал от срам.

„Всичко разбрах погрешно - помисли си, - всичко съсипах." Чувствата му към Кристина бяха объркани и странни, но гледката на това, как тя се целува с Диего, го бе наранила повече, отколкото бе очаквал. Част от тази болка бе ревност. Част бе осъзнаването, че толкова отдавна бе далеч от нормалните хора, че вече не ги разбираше. Може би никога нямаше да ги разбере.

„Трябваше да си остана в Лова."

Той се плъзна на пода и зарови лице в шепите си.

Облак от прах, трески и мазилка се издигаше над мястото, където подът в къщата на семейство Рук беше разрушен. Сега той бе примесен с пръски кръв. Кит скочи от стола, върху който бе застанал, и се вкамени. Лицето му беше опръскано с кръв, усещаше миризмата й в стаята, гореща, металическа воня.

„Кръвта на баща ми."

Демоните се бяха събрали в кръг и разкъсваха нещо на пода. Тялото на баща му. Звук от раздиране на плът изпълни стаята. Кит усети, че му се повдига... в същия миг, в който демонът, който се беше прекатурил по стълбите, се появи със стържещ звук по тях.

Очите му, млечни луковици в порестата му глава, бяха приковани в Кит. Приближаваше се към него и Кит грабна стола до себе си и го вдигна като щит. Някъде в подсъзнанието си разбираше, че вероятно не би трябвало да е възможно за едно петнайсетгодишно момче да размахва тежко дъбово кресло, сякаш бе играчка.

Само че не го беше грижа. Беше полуобезумял от паника и ужас. Демонът се изправи на задните си крака и Кит замахна със стола, запращайки го назад. Чудовището се изправи и отново се хвърли напред. Кит финтира, но този път един от покритите с остри шипове крака се спусна надолу, разрязвайки стола надве. Демонът скочи към него, оголил зъби, и Кит вдигна останките от стола, които се пръснаха в ръцете му, а самият той политна към стената.

Ударът в главата го зашемети и като през мъгла той видя как подобното на богомолка чудовище се надвесва над него. „Нека стане бързо - помисли си той. - За бога, нека умра бързо."

Чудовището се приближаваше към него с отворена уста, пълна с редици зъби, зейнала черна паст, която изпълни цялото му зрение. Вдигна ръка, за да се предпази... Пастта идваше все по-близо и по-близо... и изведнъж сякаш се пръсна. Главата на демона отхвърча на една страна, тялото му - на друга. Зелено-черна кръв оплиска Кит.

Той погледна нагоре и през мъглата видя двама души над себе си. Едната от тях беше русокосото момиче от Института, Ема Карстерс, стиснала златен меч, изцапан с демонска кръв. До нея стоеше жена, която изглеждаше с няколко години по-голяма, висока и стройна, с дълга, къдрава кестенява коса. Кит смътно си спомняше, че я е виждал и преди... На Пазара на сенките? Не беше сигурен.

- Ти се оправи с Кит - каза Ема. - Аз ще се погрижа за мантидите.

Ема изчезна от погледа на Кит, който сега виждаше единствено другата жена. Тя имаше мило и нежно лице и го гледаше с учудваща топлота.

- Аз съм Теса Грей - каза тя. - Изправи се, Кристофър.

Кит примига. Никой никога не го наричаше Кристофър.

Никой, освен баща му, когато беше ядосан. При мисълта за Джони го прониза болка и той погледна натам, където лежеше сгърченото тяло на баща му.

За негова изненада, сега там имаше двама души. Висок мъж с тъмна коса и бастун с острие на меч се бе присъединил към Ема и двамата посичаха чудовищата наоколо. Зелена демонска кръв шуртеше като гейзер.

- Баща ми... - Кит облиза пресъхналите си устни и усети вкус на кръв. - Той...

- Ще трябва да скърбиш по-късно. Сега се намираш в голяма опасност. Може да дойдат и други от тези създания, както и още по-страшни неща.

Кит я погледна през мъглата. В устата му горчеше.

- Ти ловец на сенки ли си?

- Не съм - отвърна Теса учудващо твърдо. - Ала ти си. -Тя му протегна ръка. - Хайде, изправи се Кристофър Херондейл. От дълго време те издирваме.

- Кажи нещо - помоли Ема. - Моля те.

Ала момчето на седалката до нея мълчеше и се взираше през прозореца към океана навън. Бяха стигнали чак до крайбрежната магистрала, без Кит да каже нито дума.

- Всичко е наред - обади се Теса от задната седалка. Гласът й беше мек, но той винаги си беше такъв. - Не е нужно да говориш, Кристофър.

- Не се казвам така - заяви Кит, взирайки се през прозореца.

Ема подскочи лекичко при звука на монотонния му глас.

Знаеше, че е малко по-малък от нея, но се досещаше по-скоро от държанието му, отколкото от нещо друго. Беше доста висок и движенията му в къщата, докато се биеше с мантидите, бяха впечатляващи.

Носеше окървавени дънки и подгизнала от кръв тениска, която някога вероятно е била синя. Краищата на русата му коса лепнеха от демонска и човешка кръв.

Ема бе разбрала, че става нещо лошо в мига, в който бе пристигнала пред къщата на Джони Рук. Въпреки че мястото си изглеждаше същото, въпреки че вратата и прозорците бяха затворени и не се чуваше нищо, тя бе доловила липсата на магическата енергия, така очевидна предишния път, когато бяха дошли тук. Погледнала бе съобщението в телефона си и бе извадила Кортана.

Вътрешността изглеждаше така, сякаш бе избухнала бомба. Очевидно бе, че мантидите бяха нахлули откъм земята под къщата - демоните често пътуваха под земята, за да избегнат слънчевата светлина. Бяха изригнали през дъските на пода; навсякъде имаше кръв и дървени стърготини.

И мантиди. В дневната на Джони Рук те изглеждаха много по-гротескно, отколкото на скалите в планините Санта Моника. По-насекомоподобни, по-чудовищни. Острите им крака разсичаха дървени стени, разпаряха мебели и книги.

Ема размаха Кортана и посече един мантид. Той изчезна с писък и стаята се разкри пред очите й. Още няколко мантида, оплискани с червена човешка кръв, бяха наобиколили разкъсаното тяло на Джони Рук на пода.

Кит. Ема се огледа трескаво наоколо и го видя да клечи до стълбите. Не беше пострадал. Тръгна към него... в същия миг, в който той грабна някакъв стол и го стовари върху главата на един от демоните.

Единствено подготовката попречи на Ема да се закове на място. Човешките деца не правеха това. Не знаеха как да отблъскват демони. Не притежаваха инстинкта...

Вратата зад нея се отвори рязко и отново единствено подготовката й попречи да не се вкамени от изненада. Успя да отсече главата на още един мантид, окъпвайки острието на Кортана в демонска кръв, докато Джем Карстерс връхлиташе в стаята, следван от Теса.

Бяха се хвърлили в битката, без да разменят и дума, нито помежду си, нито с Ема, ала Ема се бе спогледала с Джем, докато се биеха, и бе разбрала, че той изобщо не се учудва да я види тук. Изглеждаше по-възрастен, отколкото в Идрис, на около двайсет и шест години, по-скоро мъж, отколкото момче, ала Теса си бе съвсем същата.

Имаше все същото мило изражение, което Ема помнеше, същия нежен глас. Погледнала бе Кит с обич и тъга, когато се бе приближила до него и му беше подала ръка.

Кристофър Херондейл.

- Името ти е Кристофър Херондейл - каза Теса сега, все така меко. - Кристофър Джонатан Херондейл. Баща ти също се казваше Джонатан, нали?

Джони. Джонатан.

Имаше стотици ловци на сенки, на име Джонатан. Джонатан Ловецът на сенки беше основоположникът на цялата нефилимска раса. Джонатан бе и името на Джейс.

Естествено, Ема бе чула думите на Теса в къщата, но все й беше трудно да го повярва. Не просто укриващ се ловец на сенки, ами един Херондейл. Клеъри и Джейс трябваше да научат за това. Сигурно веднага щяха да дотичат.

- Той е Херондейл? Като Джейс?

- Джейс Херондейл - измърмори Кит. - Баща ми казваше, че той е един от най-лошите.

- Най-лошите какво? - попита Джем.

- Ловци на сенки. - Кит почти изплю думата. - А аз не съм, между другото. Щях да знам.

- Нима? - Гласът на Джем беше мек. - Откъде?

- Имаш ли белег с формата на звезда? - попита Теса. -Върху кожата си? Ами баща ти?

Очите на Кит се стрелнаха към китката му и Ема зърна крайчеца на нещо, което приличаше на бледо родилно петно, преди той да завърти ръка с дланта надолу и да го скрие.

- Не ви влиза в работата. Знам какво правите. Татко ми каза, че отвличате всеки надарен със Зрението, който не е навършил деветнайсет години. Всеки, когото смятате, че бихте могли да превърнете в ловец на сенки. След Тъмната война сте останали много малко.

Ема отвори уста, за да възрази възмутено, но Теса я изпревари:

- Баща ти е наприказвал много неща, които не са верни. Не искам да говоря лошо за мъртвите, Кристофър, но се съмнявам, че ти казвам нещо, което вече да не знаеш. Освен това едно е да притежаваш Зрението, съвсем друго е да отблъснеш демон без никаква подготовка.

- Споменахте, че сте го издирвали - попита Ема, дока то профучаваха покрай порутения мотел „Топанга Каньон", мръсните му стъкла бяха мътнокафяви на слънчевата светлина. - Защо?

- Защото е Херондейл - отговори Джем. - А родът Карстерс е длъжник на рода Херондейл.

Ема усети как по тялото й пробяга лека тръпка. Баща й неведнъж й бе казвал съвсем същото.

- Преди много години Тобаяс Херондейл бил осъден за дезертьорство - продължи Джем. - Осъдили го на смърт, но не могли да го открият, така че присъдата била изпълнена върху бременната му съпруга. Една магьосница, Катарина Лос, успяла да отнесе тайно бебето в безопасност в Новия свят.

- Присъдата била изпълнена върху бременната му съпруга? - повтори Кит. - Какво не е наред с вас?

- Това наистина е отвратително. - Като никога Ема беше съгласна с Кит. - И така, Кит е потомък на Тобаяс Херондейл?

Теса кимна.

- Няма оправдание за действията на Клейва. Както знаеш, някога аз бях Теса Херондейл... Чувала бях за Тобаяс; неговата история е легенда на ужасите. Но едва преди няколко години научих от Катарина, че детето е оцеляло. Двамата с Джем дойдохме тук, за да открием какво се е случило с потомците му. Дълго издирване ни отведе до баща ти, Кит.

- Фамилията на баща ми беше Рук - измърмори Кит.

- Семейството ти е сменило няколко имена - отвърна Теса. - Това доста ни затрудни. Предполагам, че баща ти е знаел за нефилимската си кръв и се е опитвал да те скрие от нас. Да го направи, представяйки се за мундан, надарен със Зрението, определено е било хитър ход. Успял е да си създаде връзки, да защити дома си с магически бариери, да погребе истинската си самоличност. Да те скрие.

- Често казваше, че аз съм най-голямата му тайна - глухо подхвърли Кит.

Ема се качи на черния път, отвеждащ към Института.

- Кристофър - каза Теса. - Аз и Джем, ние не сме ловци на сенки. Не сме Клейвът, твърдо решен да те превърне в нещо, което не си. Ала баща ти имаше много врагове. Сега, когато той е мъртъв и не може да те защитава, те ще се опитат да ти навредят. Институтът е най-сигурното място за теб.

Кит изсумтя. Не изглеждаше нито впечатлен, нито изпълнен с доверие.

Странно бе, помисли си Ема, докато спираха в края на пътя. Единственото, по което Кит приличаше на баща си, бяха ръстът и слабата фигура. Докато слизаше от колата, свит в окървавената си тениска, очите му бяха ясносини. Бледозлатистите вълни на косата му, лицето, фините кости, изяществото му - това беше чистокръвен Херондейл. Сега беше прекалено окървавен, изподраскан и унил, за да си личи, но един ден щеше да бъде убийствено красив.

Кит погледна с отвращение към Института - дърво и стъкла, греещи под лъчите на следобедното слънце.

- Институтите не са ли нещо като затвори?

Ема изсумтя.

- Те са големи къщи. Ловци на сенки от целия свят могат да отсядат в тях. Имат милион спални. Аз живея тук.

- Все тая - отвърна Кит навъсено. - Не искам да влизам.

- Би могъл да избягаш - каза Теса и за първи път Ема долови коравината под нежния й тон, напомняне, че част от кръвта й е същата, която течеше във вените на Джейс. -Само че най-вероятно ще бъдеш изяден от някой мантид още щом слънцето залезе.

- Аз не съм ловец на сенки - отсече Кит. - Престанете да се държите така, сякаш съм.

- Е, има един много бърз тест, за да се уверим - обади се Джем. - Само ловец на сенки е в състояние да отвори вратата на Института.

- Вратата? - Кит я зяпна. Държеше едната си ръка близо до тялото и погледът на Ема се изостри. С парабатай като Джулиън, тя се бе научила да разпознава поведението на момчетата, когато се опитват да скрият, че са ранени. Може би част от кръвта по дрехите му беше негова.

- Кит... - започна тя.

- Нека видя дали съм разбрал правилно - прекъсна я той. - Ако се опитам да отворя тази врата и не успея, ще ме пуснете да си вървя.

Теса кимна. Преди Ема да успее да каже каквото и да било, Кит изкуцука по стълбите. Тя се втурна след него, следвана от Теса и Джем. Кит подпря вратата с рамо и натисна.

Вратата се отвори рязко и той влетя вътре, при което едва не събори Тиберий, който тъкмо минаваше през фоайето. Тай залитна назад и зяпна момчето на пода.

Кит бе коленичил, притиснал лявата си ръка към тялото си. Запъхтян, той се огледа наоколо, обгръщайки с поглед мраморния под, покрит с руни, мечовете, които висяха по стените. Мозайката на Ангела и Реликвите на смъртните.

- Това е невъзможно. Не може да бъде.

Учуденото изражение на Тай се стопи.

- Добре ли си?

- Ти! - Кит вдигна поглед към него. Сини и сиви очи се срещнаха. - Ти опря нож в гърлото ми.

На Тай като че ли му стана неудобно. Ръката му се вдигна и подръпна кичур от тъмната му коса.

- Беше просто работа. Нищо лично.

Кит избухна в смях. Без да престава да се смее, той се отпусна на пода. Теса коленичи до него и сложи ръце на раменете му. Ема не можеше да не види себе си през Тъмната война, осъзнала, че родителите й са мъртви.

Кит вдигна поглед към нея. Лицето му беше потъмняло. Лицето на някой, който използва цялата сила на волята си, за да не се разплаче.

- Милион спални - каза той.

- Какво? - не разбра Ема.

- Каза, че тук имало милион спални. - Той се изправи. -Ще си намеря една от тях и се затворя в нея. И ако някой се опита да изкърти вратата, ще го убия.

- Мислиш ли, че ще се оправи? - попита Ема. - Имам предвид Кит?

Стоеше на стъпалата пред Института заедно с Джем. На хоризонта океанът се издигаше и спускаше. Теса се бе поотдалечила, за да се обади по телефона. Ема чуваше гласа й в далечината, макар и да не бе в състояние да различи отделните думи.

- Можеш да му помогнеш - отвърна Джем. - Ти също си изгубила родителите си. Знаеш какво е.

- Не мисля... - Ема беше разтревожена. - Ако остане, не знам... - Помисли си за Джулиън, за чичо Артър, за Даяна, за тайните, които всички те криеха. - Не може ли и ти да останеш? - попита и се учуди на копнежа в гласа си.

Джем се усмихна. Онази усмивка, която тя помнеше от първия път, когато наистина бе видяла лицето му; усмивката, която й напомняше, по начин, който не бе в състояние да опише, за баща й. За кръвта на семейство Карстерс, която течеше във вените и на двама им.

- Бих искал да остана. Откакто се срещнахме в Идрис, ти ми липсваш и често си мисля за теб. Бих искал да ти погостувам. Да прекарам време със старата си цигулка. Ала двамата с Теса трябва да вървим. Трябва да открием тялото на Малкълм и Черната книга, защото дори и на дъното на океана подобна книга все още може да ни създаде неприятности.

- Спомняш ли си, когато се срещнахме на парабатайската ми церемония? Каза ми, че ти се ще да можеш да се грижиш за мен, но двамата с Теса трябвало да намерите нещо. За Кит ли говореше?

- Да. - Джем пъхна ръце в джобовете си. Все още изглеждаше толкова млад, че на Ема й беше невъзможно да мисли за него като за свой прародител... дори чичо. - От години го търсим. Стеснихме периметъра на издирванията си до тази област, а накрая - до Пазара на сенките. Ала Джони Рук наистина умееше да се крие. - Той въздъхна. - Ще ми се да не беше така. Ако ни се беше доверил, сега можеше да е жив. -Той зарови разсеяно ръка в тъмната си коса. В нея имаше един сребрист кичур с цвета на алуминий. Погледна към Теса и Ема видя изражението в очите му. Любовта, която повече от цял век не бе успял да отслаби.

„Любовта е слабостта на човешките същества и ангелите ги презират заради нея, презира я и Клейвът и затова я наказват. Знаеш ли какво се случва с парабатай, които се влюбят един в друг? Знаеш ли защо е забранено?"

- Малкълм... - започна тя и Джем се обърна към нея; в тъмните му очи се четеше състрадание.

- Магнус ни каза, че именно ти си убила Малкълм. Трябва да е било трудно. Ти го познаваше. Не е, като да убиваш демони.

- Той ни беше приятел. Или поне си мислех, че е така.

- Хората са повече от едно нещо. Магьосниците също. Някога той беше и наш приятел. Не бих се поколебал дори да заявя, че някога той правеше добро, преди да върши зло.

Това е един от най-важните уроци, които научаваме, когато пораснем. Че хората могат да правят и двете.

- Неговата история... тази за Анабел... Сполетели са ги толкова ужасни неща само защото са се влюбили. Малкълм спомена нещо... и аз се чудех дали е вярно. Стори ми се доста странно.

Джем я погледна объркано.

- Какво беше то?

- Че Клейвът ненавижда любовта, защото любовта е нещо, което изпитват човешките същества. Че именно затова са създали всички онези закони, забраняващи ни да се влюбваме в долноземци или в парабатаите си... Закони, в които няма никакъв смисъл... - Ема наблюдаваше Джем с крайчеца на окото си. Дали не беше разкрила твърде много?

- Клейвът може да бъде ужасен - отвърна той. - Тесногръд и жесток. Но някои от нещата, които правят, се коренят в историята. Парабатайският закон например.

Ема имаше чувството, че температурата на тялото й спадна с няколко градуса.

- Какво имаш предвид?

- Не знам дали би трябвало да ти кажа. - Джем зарея поглед към океана; лицето му бе толкова мрачно, че сърцето на Ема се смръзна в гърдите й. - Това е тайна... тайна дори от самите парабатай... Малцина знаят истината: Мълчаливите братя, консулът... Дадох обет.

- Ала ти вече не си ловец на сенки. Обетът не важи. - Когато Джем не отговори, Ема настоя: - Нали знаеш, че си ми длъжник. Задето те нямаше.

Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка.

- Трудно е да се излезе наглава с теб, Ема Карстерс. - Той си пое дълбоко дъх. Вятърът довя гласа на Теса - казваше името на Джейс. - Парабатайският ритуал бе създаден така, че двама ловци на сенки да бъдат по-силни заедно, отколкото поотделно. Открай време това е едно от най-могъщите ни оръжия. В идеалния случай той увеличава силата и на двамата парабатай (руните, които те си дават, са по-мощни) и колкото по-здрава е личната връзка между тях, толкова по-голяма е тази сила.

Ема си спомни целителните руни, които беше нарисувала върху Джулиън, след като го бяха отровили. Как бяха засияли.

- Много скоро, след като ритуалът бе използван в продължение на няколко поколения - продължи Джем, понижавайки глас, - станало ясно, че ако връзката е прекалено близка, ако прерасне в романтична любов, това започва да изкривява и променя силата, породена от магията. Несподелена любов или увлечение... всичко това не е в разрез с правилото. Ала истинска, споделена, романтична любов? За нея се заплащала ужасна цена.

- Губели силата си? - предположи Ема. - Като ловци на сенки?

- Силата им се увеличавала - поправи я Джем. - Руните, които създавали, не приличали на никои други. Започвали да владеят магия, като магьосниците. Ала нефилимите не са създадени, за да бъдат магьосници. Много скоро могъществото ги карало да полудеят, докато не се превърнели в чудовища. Унищожавали семействата си, останалите хора, които обичали. Смърт ги заобикаляла отвсякъде, докато накрая не загинели и самите те.

Ема имаше чувството, че се задушава.

- Защо не ни го казват? Защо не предупреждават нефилимите, за да знаят?

- Това е могъщество, Ема. Някои благоразумно биха избягвали подобна връзка, но много други биха побързали да се възползват от предимствата й по възможно най-лошите причини. Могъществото винаги ще привлича алчните и слабите.

- Аз не бих го пожелала - тихо каза Ема. - Не и такова могъщество.

- Не бива да забравяме и човешката природа - добави Джем и се усмихна на Теса, която бе приключила разговора си и се задаваше по пътеката. - Знанието, че любовта е забранена, не я убива, а я прави още по-силна.

- За какво говорите, вие двамата? - Теса им се усмихна, застанала в подножието на стъпалата.

- За любовта - отвърна Джем. - Как да й сложим край, предполагам.

- 0, ако можехме да сложим край на любовта само със силата на волята си, животът би бил съвсем различен! - засмя се Теса. - По-лесно е убиеш любовта на някого към теб самия, отколкото своята към него. Убеди го, че не го обичаш или че си някой, когото той не може да уважава... а най-добре и двете. - Очите й бяха големи, сиви и младежки; трудно бе да повярва човек, че е на повече от деветнайсет години. - Да промениш собственото си сърце, това е почти невъзможно.

Въздухът заблещука и изведнъж се появи Портал, засиял като призрачна врата малко над земята. Ема сякаш надзърташе през ключалка - от другата страна стоеше Магнус Бейн, а до него Алек Лайтууд, висок и тъмнокос; в ръцете си Алек държеше момченце с бяла ризка и тъмносиня кожа. Изглеждаше раздърпан и щастлив и начинът, по който държеше Макс, напомни на Ема как Джулиън държеше Тави като по-малък.

- Теса Грей! - провикна се Магнус и се показа от Портала, сякаш се навеждаше над балкон. - Джем Карстерс! Време е да вървим!

Някой се зададе по пътя откъм плажа. Ема виждаше единствено силует, но знаеше, че е Джулиън. Джулиън, който се връщаше от брега, където я беше чакал. Винаги щеше да е в състояние да разпознае Джулиън.

С изтънчеността на отминали времена, Джем се наведе над ръката й в изискан поклон.

- Ако имаш нужда от мен, съобщи на Чърч - каза, когато се изправи. - Той ще се погрижи да дойда при теб.

А после се обърна и тръгна към Портала. Теса го улови за ръка и му се усмихна, и миг по-късно двамата прекрачиха сияещата врата. Тя изчезна във взрив от бледозлатиста светлина и Ема се взря, примигвайки, в Джулиън, застанал в подножието на стъпалата.

- Ема? - Той изкачи стълбището на бегом и протегна ръце към нея. - Ема, какво стана? Чаках те на брега...

Тя се отдръпна. По лицето му пробяга болка, а после той се огледа наоколо, сякаш едва сега си бе дал сметка къде са, и кимна.

- Ела с мен - каза ниско и Ема го последва като замаяна.

Двамата заобиколиха Института, прекосиха паркинга и се шмугнаха покрай статуите и малката градина, докато не се озоваха зад редица ниски дървета и кактуси, които ги скриваха от Института.

Джулиън се обърна към нея и Ема видя тревогата в очите му. Вдигна ръка, за да вземе лицето й в шепата си, и тя усети как сърцето се блъска в гърдите й.

- Можеш да ми кажеш. Защо не дойде?

С оловно тежък глас Ема му разказа за ужасеното съобщение на Кит и как се бе втурнала към колата. Как след всичко, което обитателите на Института бяха преживели предишния ден, сърце не й бе дало да въвлече някой друг в това. Как й се струвало, че единствено тя е отговорна за Рук. Как се бе опитала да се обади на Джулиън, за да му каже къде отива, но той не бе вдигнал. Разказа му за мантидите в къщата на Рук, за появата на Джем и Теса, истината за Кит. Разказа му всичко, освен онова, което бе научила от Джем за парабатаите.

- Радвам се, че си добре - каза той, когато тя свърши. Палецът му се плъзна по скулата й. - Макар че, предполагам, ако беше пострадала, аз щях да разбера.

Ема не посегна да го докосне. Ръцете й бяха свити в юмруци до тялото. През живота си бе правила немалко трудни неща, помисли си тя. Годините й на подготовка. Това, че бе преживяла смъртта на родителите си. Това, че бе убила Малкълм.

Ала изражението върху лицето на Джулиън, така открито и изпълнено с доверие, подсказваше, че й предстои най-трудното нещо, което бе правила някога.

Вдигна ръка и сложи длан върху неговата. Бавно преплете пръсти с неговите. Още по-бавно свали ръката му от лицето си, опитвайки се да заглуши гласа в главата си, който казваше: Това е последният път, в който той те докосва по този начин, последният.

Все още се държаха за ръце, ала нейната лежеше безжизнено в неговата, сякаш бе мъртва. Джулиън изглеждаше озадачен.

- Ема...?

- Не можем да го направим. - Гласът й беше глух, монотонен. - Ето какво исках да ти кажа по-рано. Не можем да бъдем заедно. Не и по този начин.

Той измъкна ръката си от нейната.

- Не разбирам. Какво се опитваш да кажеш?

- Никакви целувки, никакво докосване, никакво влюбване, никакво ходене по срещи. Това достатъчно ясно ли е?

Джулиън не изглеждаше така, сякаш го беше зашлевила. Той беше воин: можеше да понесе всеки удар, готов да отвърне с двойно по-силен.

Беше много по-страшно от това.

Ема отчаяно искаше да върне казаното назад, да му признае истината, ала думите на Джем отекваха в главата й.

„Знанието, че любовта е забранена, не я убива, а я прави още по-силна."

- Не искам да имаме такава връзка - заяви тя. - Да се крием, да лъжем, да се преструваме. Не разбираш ли? Това би отровило всичко, което имаме. Би убило всичко хубаво в па-рабатайската връзка и накрая няма да сме дори приятели.

- Не е нужно да стане така. - Изглеждаше, сякаш му се повдига, но въпреки това говореше решително. - Налага се да го крием само още малко... само докато децата се нуждаят от мен...

-Тави ще се нуждае от теб още осем години - изтъкна Ема толкова студено, колкото можа. - Не можем да се крием толкова дълго.

- Можем да изчакаме... да изчакаме с това между нас...

- Нямам намерение да чакам. - Усещаше погледа му върху себе си, усещаше товара на болката му. Радваше се, че го усещаше. Заслужаваше да го усеща.

- Не ти вярвам.

- Защо бих го казала, ако не е вярно? То не ме обрисува в особено добра светлина, Джулс.

- Джулс? - Той се задави с думата. - Отново ли ме наричаш така? Сякаш сме деца? Не сме деца, Ема!

- Естествено, че не сме. Ала сме млади. Правим грешки. Това между нас, то беше грешка. Рискът е прекалено голям. - Думите горчаха в устата й. - Законът...

- Няма нищо по-важно от любовта. - Гласът на Джулиън бе странен, далечен, сякаш си спомняше нещо, което бе чул някъде. - Нито по-висш закон.

- Лесно е да се каже - отвърна Ема. - Само че, ако ще поемем подобен риск, трябва да бъде заради истинска любов. Любов за цял живот. А аз държа на теб, Джулс, ясно е, че държа. Дори те обичам. Цял живот съм те обичала. - Поне тази част беше вярна. - Но не те обичам достатъчно. Не е достатъчно.

„По-лесно е убиеш любовта на някого към теб самия, отколкото своята към него. Убеди го, че не го обичаш или че си някой, когото той не може да уважава."

Джулиън дишаше накъсано. Ала очите му, приковани в нейните, не трепваха.

- Познавам те - каза той. - Познавам те, Ема, и знам, че ме лъжеш. Опитваш се да постъпиш така, както според теб е правилно. Опитваш се да ме отблъснеш, за да ме защитиш.

„Не - помисли си тя отчаяно. - Не ми намирай оправдания. Това трябва да сработи. Трябва."

- Моля те, недей - каза на глас. - Ти беше прав... аз и ти заедно - безсмислено е... Марк и аз - това би имало повече смисъл...

Болка разцъфна върху лицето му като рана. Ема видя как той я пропъди. „Марк", помисли си тя. Името на Марк бе като коварната елфическа стрела, която той носеше, способно да прониже бронята на Джулиън.

„Близо съм - помисли си. - Толкова близо. Почти ми вярва."

Ала Джулиън беше опитен лъжец. А опитните лъжци прозират през лъжите на другите.

- Опитваш се да защитиш и децата. Разбираш ли, Ема? Знам какво правиш и те обичам заради него. Обичам те.

- 0, Джулс - каза тя отчаяно. - Нима не виждаш? Говориш за това, да бъдем заедно, като избягаме, а аз току-що се връщам от къщата на Рук. Видях Кит и какво означава да живееш, като се криеш, какво ще струва не само на нас, но и на децата ни, ако някога имаме такива. Ще трябва и да се откажем от онова, което сме. Ще трябва да се откажа да бъда ловец на сенки. А то ще ме убие, Джулс. Ще ме разкъса на парченца.

- Тогава ще измислим нещо друго. - Гласът му беше като шкурка. - Някакъв начин, по който да си останем ловци на сенки. Ще го измислим заедно.

- Няма - прошепна Ема. Ала очите му бяха широко отворени, умоляваха я да размисли, да си вземе думите назад, да сглоби онова, което се разпадаше на парчета.

- Ема. - Той посегна към ръката й. - Никога, никога няма да се откажа от теб.

Сърцето й се разби.

Ама че странна, ужасна ирония, помисли си тя. Именно защото го обичаше толкова много и го познаваше толкова добре, знаеше какво точно трябва да стори, за да убие с един-единствен удар всичко, което той изпитваше към нея.

Отдръпна се от него и се отправи към къщата.

- О, да - каза, - ще се откажеш.

Не беше сигурна откога седи на леглото си. Къщата бе пълна със звуци: когато влезе, чу Артър да крещи нещо, а после се възцари мълчание. Кит бе настанен в една от свободните стаи, както бе поискал, а Тай седеше пред нея и четеше книга. Ема го беше попитала какво прави - дали охранява Кит, или пък охранява Института от Кит - но той просто бе свил рамене.

Ливи беше в тренировъчната зала заедно с Дру. Приглушените им гласове долитаха до нея през пода.

Нуждаеше се от Кристина. Нуждаеше се от единствения човек, който знаеше какво изпитва към Джулиън, за да се разплаче в прегръдките й, а Кристина да й каже, че всичко ще се оправи и че постъпва правилно.

Само че дали Кристина щеше да реши, че тя постъпва правилно, Ема не бе сигурна.

Ала в сърцето си знаеше, че е необходимо.

Чу изтракването на бравата и затвори очи. Непрекъснато виждаше лицето на Джулиън, когато се бе извърнала от него.

„Джулс - помисли си със свито от болка сърце. - Ако само не вярваше в мен, нищо от това не би било необходимо."

- Ема? - Беше Марк. Стоеше колебливо на прага и изглеждаше съвсем човешки в бяла тениска с дълъг ръкав и дън-ки. - Получих съобщението ти. Искаш да говорим?

Ема се изправи и приглади роклята, в която се беше преоблякла. Красива кафява рокля на жълти цветя.

- Нуждая се от услуга - каза тя.

Светлите вежди на Марк подскочиха.

- Услугите не са лекомислено начинание за елфите.

- Нито пък за ловците на сенки. - Ема изпъна рамене. -Каза, че ми дължиш услуга. Задето се погрижих за Джулиън. Задето спасих живота му. Каза, че ще направиш всичко каквото поискам.

Марк скръсти ръце на гърдите си. По него отново се виждаха черни руни: над яката, върху китките. Кожата му беше по-загоряла отпреди, по тялото му имаше повече мускули, сега, когато се хранеше. Ловците на сенки заякваха бързо.

- Продължавай тогава - подкани я той. - И ако е нещо, което мога да направя, ще го сторя.

- Ако Джулиън те попита... - Тя овладя гласа си. - Не. Независимо дали ще те попита, или не. Искам да се преструваш, че излизаме заедно. Че се влюбваме.

Ръцете на Марк се отпуснаха покрай тялото му.

- Какво?

- Чу ме. - Щеше й се да може да разчете изражението му. Ако откажеше, знаеше, че няма как да го накара насила. Не бе в състояние да го направи. Беше истинска ирония, но тя не притежаваше безпощадността на Джулиън. - Знам, че е странно.

- И то много. Ако искаш Джулиън да смята, че си имаш приятел, защо не помолиш Камерън Ашдаун.

„Ако ти и Марк някога... не мисля, че бих могъл да се съвзема от това."

- Трябва да си ти.

- Всеки би се съгласил да ти бъде гадже. Ти си красиво момиче. Не е нужно някой да лъже.

- Не става въпрос за егото ми - сопна се Ема. - И не ми трябва гадже. Трябва ми лъжата.

- Само пред Джулиън ли искаш да лъжа, или пред всички? - Марк бе сложил ръка на гърлото си и потупваше лекичко вената, която пулсираше там. Може би търсеше медальона с елфическа стрела, който, едва сега осъзна Ема, липсваше.

- Предполагам, че всички ще трябва да го повярват - отвърна тя неохотно. - Не можем да искаме от тях да лъжат Джулиън.

- Не - съгласи се Марк, а ъгълчетата на устата му потръпнаха. - Това би било неосъществимо.

- Ако няма да се съгласиш, кажи ми. Или ми кажи как бих могла да те убедя. Не го правя заради себе си, Марк, а заради Джулиън. Нищо чудно то да спаси живота му. Не мога да ти кажа повече от това. Моля те само да ми повярваш. Защитавала съм го през всички тези години и това... то е част от него.

Слънцето залязваше и стаята бе обляна в червеникава светлина, която обагряше косата и кожата на Марк в розово.

Ема си спомни своето дванайсетгодишно Аз, как си бе мислила, че Марк е красив. Не беше истинско увлечение, но тя можеше да си представи едно различно минало, минало, в което Марк не им беше отнет. Минало, в което той бе останал при тях и тя се бе влюбила в него, а не в брат му. Пак щеше да бъде парабатай на Джулиън, ала щеше да се омъжи за брат му и те щяха да споделят живота си, свързани завинаги по всеки начин, по който хората можеха да бъдат свързани, и то щеше да им стига.

- Искаш да кажа на Джулиън, да кажа на всички, че се влюбваме. Не че вече сме влюбени?

Ема се изчерви.

- Трябва да звучи достоверно.

- Има много неща, които не ми казваш. - Очите на Марк грееха и той приличаше повече на елф, отколкото на човек, помисли си Ема, преценяващ положението и мястото си във внимателния танц на измамата. - Предполагам, ще искаш всички да знаят, че сме се целували. Може би дори нещо повече.

Ема кимна. Усещаше, че бузите й горят.

- Кълна се, че ще ти обясня всичко, което мога - каза тя, -ако се съгласиш. И ти се кълна, че това може би ще спаси живота на Джулиън. Неприятно ми е да те моля да лъжеш, ала...

- Ала за онези, които обичаш, си готова на всичко - довърши Марк и тя нямаше какво да отговори на това. Той се усмихваше, устните му бяха извити развеселено. Ема не бе сигурна дали това бе човешка развеселеност, или развеселеността на елфите, които обожаваха хаоса. - Разбирам защо избра мен. Аз съм тук, наблизо, и за нас би било лесно да започнем връзка. Ти, както казах, си красиво момиче и се надявам, че не ме намираш отблъскващ.

- Не - потвърди Ема. Облекчение и още хиляда противоречащи си емоции пееха във вените й. - Определено не си отблъскващ.

- В такъв случай имам само още един въпрос - каза Марк. - Но първо... - Той се обърна и решително затвори вратата.

Когато отново се обърна към нея, Ема си помисли, че никога не го бе виждала да изглежда толкова много като елф. Очите му бяха пълни с диво веселие, безгрижност, която говореше за свят, където човешките закони не важаха. Той като че ли бе довел необуздаността на елфическото царство в стаята - студена, сладостна магия, в чиито корени обаче се таеше нещо горчиво.

„Бурята те зове така, както зове и мен, нали?"

Той й протегна ръка, с която сякаш едновременно я зовеше и й предлагаше.

- Защо да лъжем?

35

Добре ли си? (Исп.) - Б. пр.

36

Улично лакомство, особено популярно в Мексико; представлява резен от хикама (подобно на ряпа растение), овкусен със сок от лайм и лют червен пипер или други подправки. - Б. пр.