Лицето

Глава 45

След като се натъпка с китайска храна, изхвърли остатъците в шахтата за боклук и освежи знанията си за потайните кътчета на Палацо Роспо, Корки Лапута си направи второ мартини и се качи на втория етаж в спалнята за гости в задната част на къщата, където пленникът му лежеше измършавял до такава степен, че дори озверели от глад чакали биха го сметнали за мизерна плячка и не биха останали да го чакат да умре.

Корки го наричаше смръдльо, защото след дълги седмици на легло без къпане той вонеше така противно, че напомняше на особено миризливо сирене.

Беше минало много време, откакто смръдльото бе произвел твърди изпражнения. Така че миризми от този характер вече не представляваха проблем.

Още когато го бе пленил, Корки му беше вкарал катетър, в резултат на което не бе имал проблеми с напикани чаршафи. Тръбичката на катетъра се оттичаше в голям стъклен контейнер до леглото. В момента само една четвърт от обема му бе пълен.

Задушливата воня на вкиснато се дължеше главно на непрестанни изпотявания от страх в продължение на седмици, които бяха оставяни да засъхнат, без да им се обръща внимание, и от мазнини на кожата, които бяха се натрупвали толкова дълго, че бяха гранясали. Измиването с гъба не беше сред услугите, които Корки предлагаше.

Когато влезе в спалнята, той остави мартинито си и взе един спрей дезинфектант с аромат на бор от нощната масичка.

Смрадливецът затвори очи, защото знаеше какво го чака.

Корки отметна чаршафа и одеялото и напръска обилно кльощавия си пленник от главата до петите. Това бе бърз и ефективен начин да се намали вонята до приемлива степен за времето, в което щяха да проведат нощния си разговор.

До леглото имаше висок стол с удобна мека седалка и облегалка. Корки се настани върху него.

До стола имаше поставка за саксии, изработена от дъб и служеща като масичка. Корки отпи глътка от мартинито си и го остави върху поставката.

После се зае мълчаливо да изучава миризливеца.

Смрадливецът, естествено, си траеше, защото му бе дадено да разбере къде зимуват раците, ако се опита да подхване разговор.

Освен това някогашният му мощен глас бе станал по-слаб и от гласа на болен от туберкулоза пред умиране и бе придружен със странно стържене и хриптене, което наподобяваше на пясък, хвърлян от вятъра по древните скали, и на шепнещото прищракване на щуращи се божествени скарабеи. Смрадливецът бе започнал да се плаши от гласа си, говоренето бе станало мъчително и с всяка изминала вечер той произнасяше все по-малко и по-малко думи.

В началото, за да му попречи да вика силно, с което да предизвика любопитството на съседите, Корки му бе залепил устата с лепенка. Вече нямаше нужда от такива предпазни мерки, защото той не можеше да издава звуци, способни да предизвикат тревога.

В началото, въпреки че го упояваше с лекарства, той го беше оковал към леглото. След измършавяването и изнемощяването му веригите бяха станали излишни.

Когато Корки го нямаше, той винаги слагаше в системата му и опиати, за да го държи в послушание като допълнителна гаранция срещу малко вероятния му опит да избяга.

Но вечер той оставяше съзнанието му чисто, за да може да участва в разговорите им.

Изпълнените със страх очи на измършавелия ту се извръщаха настрани от Корки, ту се вперваха с магнетичен ужас към него. Той тръпнеше в очакване на това, което щеше да се случи.

Корки не го беше удрял никога, не беше го подлагал на физически мъчения. Нямаше и да го направи.

Той бе използвал само думи, единствено думи, за да сломи сърцето му, да разруши надеждата му, да смаже чувството му за собствено достойнство. С думи той щеше да унищожи и разсъдъка му, ако смрадливецът вече не го беше загубил.

Истинското име на смрадливеца беше Максуел Далтън. Той бе професор, работил в Катедрата по английска литература в същия университет, където Корки още се радваше на постоянно място.

Корки преподаваше литература от позициите на деконструкцията, втълпявайки на студентите, че езикът не може да опише действителността, защото думите отразяват само други думи, а не нещо реално. Той ги учеше, че независимо от това дали даден текст представлява роман или закон, всеки читател е единственият арбитър за значението му, че истината е винаги относителна, че всички морални принципи са лъжливи интерпретации на религиозни и философски трудове, които всъщност значат единствено онова, което всеки читател иска да значат. Това беше благодатно поле за разрушение и Корки много се гордееше с преподавателската си работа.

Професор Максуел Далтън бе привърженик на традиционните идеи. Той вярваше във важността на езика, значението, целта и принципите.

Вече от десетилетия съмишлениците на Корки държаха властта в Катедрата по английска литература. През последните няколко години Далтън се бе опитал да се разбунтува срещу безсмислеността.

Той бе дразнител, вредна буболечка, пречка пред възтържествуването на хаоса. Той бе почитател на творчеството на Чарлз Дикенс, Т. С. Елиът и Марк Твен. Той бе един невъобразимо отвратителен човек.

Благодарение на Ролф Рейнърд Далтън бе затворник в тази спалня вече повече от дванайсет седмици.

Когато Корки и Рейнърд се заклеха, че ще привлекат вниманието на света върху каузата си, като извършат добре планирано нападение над строго охраняваното имение на Чанинг Манхайм, те също се споразумяха да докажат предаността си към клетвата, като всеки извърши углавно престъпление от името на другия. Корки се съгласи да убие майката на Рейнърд, а в отплата актьорът трябваше да отвлече Далтън и да го достави на Корки.

Споменът за това колко лесно намерението му да удуши майка си, оставяйки минимални следи, бе прераснало в бясна атака с ръжена от камината бе накарал Корки да се сдобие с пистолет, който не би могъл да бъде проследен, за да може да изпрати Мина Рейнолд на оня свят бързо и професионално с изстрел в сърцето, та да няма много кръв.

За нещастие по онова време той не беше добър в стрелбата. Първият му изстрел не я бе уцелил в сърцето, а в ходилото.

Госпожа Рейнолд се бе развикала от болка. По причини, които и досега му бяха непонятни, вместо да продължи с пистолета, Корки бе размахал бясно една старинна лампа от мрамор с бронзова позлата, в резултат на което лампата се бе повредила много лошо.

По-късно той се бе извинил на Ролф за това, че бе намалил цената на тази прекрасна семейна реликва.

Актьорът също бе удържал на думата си и бе отвлякъл Максуел Далтън. Той бе доставил професора в безсъзнание в спалнята за гости, където Корки го чакаше със зареден с пликове за системи хладилник и с необходимите опиати, за да го държи в смирение през първите седмици, докато Далтън все още имаше физическите сили да се съпротивлява.

Оттогава той методично бе подлагал на глад колегата си, вливайки му интравенозно само толкова хранителни вещества, колкото да поддържа жизнените му функции. Вечер след вечер, а понякога и сутрин той бе подлагал Далтън на жесток психически тормоз.

На добрия професор му бе казано, че жена му Рейчъл и десетгодишната му дъщеря Емили също са отвлечени. Той мислеше, че ги държат в други стаи в същата къща.

Ежедневно Корки развличаше Далтън с истории за поредните унижения, изнасилвания и мъчения, на които бе подложил прелестната Рейчъл и крехката Емили. Разказите му бяха пълни с подробности, невероятно груби и цинични.

Богатството на порнографското му въображение учудваше и радваше Корки, но той беше още по-учуден, че Далтън така лесно приемаше разказите му за истина и се гърчеше от мъка и отчаяние, докато го слушаше. Ако трябваше да се занимава с трима пленници в допълнение към ежедневните си задачи, ако беше извършил дори само частица от зверствата, на които твърдеше, че се е насладил, той би измършавял и загубил сили почти до степента, до която бе стигнал гладуващият мъж в леглото.

Майката на Корки, икономистката и злобната университетска интригантка, би се удивила, ако научеше, че синът й се бе превърнал в по-голям източник на ужас за един от колегите си, отколкото тя бе мечтала да стане за някой от своите. Тя не би била способна да измисли и осъществи такъв сложен и хитър план като този, с който той бе видял сметката на Максуел Далтън.

Майка му се бе ръководила от завист и омраза. Корки не изпитваше нито завист, нито омраза и се ръководеше от мечтата за по-добър свят, който да бъде постигнат чрез анархията. Тя искаше да унищожи шепа врагове, той искаше да унищожи всичко.

Успехът често идва при тези, чийто кръгозор е по-голям.

Сега, в края на един необикновено успешен ден, Корки седеше на високия стол, гледаше измършавелия професор и отпиваше по малко от мартинито си в продължение може би на десет минути, без да продума, подсилвайки напрежението от очакването. Дори по време на трескавата си дейност под дъжда той бе успял да съчини една фантастично брутална история, която най-сетне би могла да пречупи разсъдъка на Далтън като солета.

Корки възнамеряваше да му съобщи, че е убил жена му Рейчъл. Като се има предвид крайното изтощение на Далтън, възможно бе тази лъжа, ако се разкажеше добре, да му причини смъртоносен сърдечен удар.

Ако професорът преживееше тази ужасна новина, на сутринта той щеше да бъде уведомен, че и дъщеря му е убита. Възможно бе вторият шок да го довърши.

Така или иначе, Корки бе готов да приключи с Максуел Далтън. Беше вече изцедил цялото забавление от тази ситуация. Време бе да продължи напред.

Освен това много скоро тази стая щеше да му потрябва за Елфрик Манхайм.