Лицето

Глава 74

Два куршума в мозъка.

Хазарт носеше бронирана жилетка, но съзнаваше каква лесна мишена представлява лъвската му глава. Той затвори вратата на колата и пресече улицата.

Къщата на убиеца на майка си сякаш притегляше към себе си мъглата, която не се движеше като плътна пелена, а на малки кълбенца и пера, прокрадващи се едно след друго на прибежки, сякаш бяха хиляди ангорски котки, подушили миризмата на прясно отворена консерва с риба тон.

Излъчването на къщата така поглъщаше вниманието на Хазарт, че той пресече улицата и тръгна по алеята към нея, без да усеща дъжда. Едва когато стигна до стъпалата пред входа, той разбра, че се е намокрил до кости.

Докато се качваше по стълбите, той осъзна, че държи нещо в ръката си, и откри, че това е мобилният телефон, по който бе говорил с Дъни Уислър.

И жив, и мъртъв съм бе казал Дъни и в този момент Хазарт се чувстваше по същия начин.

Когато стигна до площадката пред вратата, вместо веднага да позвъни, той се спря. Сети се, че не беше проверил номера, от който му се беше обадил Дъни, както би направил винаги, когато получеше заплашително обаждане от всеки друг, който не би трябвало да знае номера на мобилния му телефон, и набра *69.

Някой вдигна телефона при второто иззвъняване, но не каза нищо.

— Ало, има ли някой там? — попита Хазарт.

Един груб глас отвърна:

— Има. Има някой, естествено, черна мутро.

Мутра — езикът на гангстерите.

— Ти ме прати тук, още дъвча олово.

Олово — куршуми.

Хазарт чуваше този глас за първи път, но се досещаше чий може да бъде. Загуби дар слово.

— Когато дойдеш насам, да знаеш, че те чакат милиони кошмарни бабаити. Разбираш ли ме, печко?

— Да, разбирам — отвърна Хазарт, учуден, че е успял да проговори, и тутакси съжали, че е направил грешка — отправил е покана.

— Повече от кошмарни, направо отровни, тази люлка е пълна само с такива. Чакам те да дойдеш, маймунска муцуно. Пръв съм на опашката.

Хазарт искаше да натисне бутона за край на разговора и да закачи телефона на колана си, но някаква черна сила го караше да го държи до ухото си.

Той стоеше само на три метра от вратата на Владимир Лапута. Не беше най-подходящото място за водене на разговори с един от неспокойните мъртъвци.

— Нали помниш онова желязо, дето с него трябваше да те опаткам снощи, муцуно?

Хазарт си представи Калвин Рузвелт, по прякор Хектор Х, както бе застанал на поляната пред блока на Рейнърд, стиснал с две ръце един 45-милиметров пистолет. Той бе натиснал спусъка и от дулото се бе вдигнал пламък.

— Виж какво, гаден педал. Когато дойдеш, да знаеш, че съм ти приготвил още по-голям патлак. Ще ти го завра в гъза и после ще пусна и другите бабаити да те доразмажат. Хайде, доскоро!

Хазарт прекрати разговора и телефонът веднага започна да звъни отново. Нямаше смисъл да отговаря, нямаше как да отговори, като знаеше кой се обажда.

Беше мокър. Измръзнал. Изплашен.

Телефонът продължи да звъни.

Той или трябваше сериозно да помисли над това, или никога повече да не помисли за него. Не можеше да реши кое да избере, докато стоеше тук, пред прага на човека, убил майка си.

Пъхна звънящия телефон в един от джобовете на якето си, обърна гръб на вратата, слезе по стълбите и тръгна отново под дъжда.