Лицето

Глава 52

През два прозореца се виждаха размитото небе и градът, който се разтваряше в дъждовните капки и изпаренията.

По-голямата част от помещението, където се съхраняваше архивът на „Богородицата на Анджелис“, беше разделена от високи шкафове, пълни с папки. Близо до прозорците бяха разположени четири бюра с компютри, две от които бяха заети.

Доктор О’Брайън седна на едно от свободните места и включи компютъра. Итън придърпа един стол близо до него.

Лекарят вкара един диск в компютъра и обясни:

— Господин Уислър започна да страда от затруднено дишане преди три дни. Трябваше да бъде сложен на апарат за изкуствено дишане и затова бе преместен в реанимацията.

Когато дискът се отвори, на екрана се появи името УИСЛЪР, ДЪНКАН ЮДЖИЙН заедно с болничния номер на Дъни и друга жизненоважна информация, събрана при приема му.

— По време на престоя му в реанимацията — продължи О’Брайън — дишането, пулсът и мозъчната му дейност бяха под постоянно наблюдение и данните се изпращаха до работните места на сестрите от отделението. Това е стандартна процедура от край време. — Той щракна с мишката няколко пъти. — Останалото е сравнително ново. Системата записва електронно данните, събрани от приборите за наблюдение през целия престой на пациента в реанимацията. За евентуална проверка по-късно.

Итън се досети, че записите се пазят като доказателство за защита срещу бъдещи неоправдани съдебни дела.

— Това е енцефалограмата на Уислър при влизането му в реанимацията в четири и двайсет следобед миналия петък.

Един невидим писец рисуваше непрекъсната линия от ляво надясно по безкрайно протичаща графика.

— Това са електрическите мозъчни импулси, измерени в микроволтове — продължи О’Брайън.

Монотонна крива от пикове и спадове описваше мозъчната активност на Дъни. Пиковете бяха ниски и широки, спадовете — сравнително стръмни и тесни.

— Картината на делта-вълните е типична по време на нормален сън — обясни О’Брайън. — Но тези делта-вълни не са същите като при обикновена нощна почивка. Тези пикове са по-широки и значително по-ниски от обикновените делта-вълни, осцилациите на влизане и излизане от спадовете са по-плавни. Електрическите импулси са редки, с намалена амплитуда и сила. Това е състоянието на дълбока кома, в което се намираше Уислър. Така… Нека сега да превъртим към навечерието на смъртта му.

— Към неделя вечер.

— Да.

Часове от наблюдение се извъртяваха на екрана за минута. Необикновените делта-вълни се замъгляваха и подскачаха съвсем лекичко, защото измененията от вълна на вълна бяха минимални. Час от компресирани данни, прегледани за секунди, изглеждаха твърде подобни на която и да е минута от същите данни, разглеждани в реално време.

Кривите бяха до такава степен еднакви, че Итън не би разбрал колко часа — или дни — от данни се извъртяваха, ако времето не се показваше на екрана.

— Събитието се случи в последната минута преди полунощ в неделя — рече О’Брайън, превключи данните да показват в реално време и попадна на 11,23,22 часа в неделя вечерта. След още две кратки бързи превъртания той пусна нормалния запис от 11,58,09.

— Оттук остава по-малко от минута.

Итън усети, че се накланя напред на стола.

Пориви от дъжд блъскаха по стъклата на прозорците, сякаш вятърът, разгневен от раните си, изплюваше натрошените си зъби.

Един от хората, заемащи другите работни места, си беше тръгнал.

Жената, която беше останала, говореше тихичко по телефона. Гласът й беше напевен и леко мистериозен, подобен на гласовете, които оставят съобщения на телефонния секретар, обслужващ линия 24.

— Ето го — рече доктор О’Брайън.

В 11,59 ленивите дотогава делта-вълни сякаш внезапно полудяха — остри, неравни скокове и спадове.

— Това са бета-вълни, силно изявени бета-вълни. Бързата осцилация показва, че пациентът се съсредоточава върху външен стимул.

— Какъв стимул? — попита Итън.

— Нещо, което вижда, чува, чувства.

— Нещо външно? Какво би могъл да вижда, чува или чувства в състояние на кома?

— Това не е крива на човек в кома, а на индивид в пълно съзнание, който е нащрек и е разтревожен от нещо.

— И това е резултат от неправилна работа на апарата?

— Според няколко души от персонала става дума за грешка на машината, но…

— Вие не сте съгласен.

Загледан в екрана, О’Брайън се поколеба.

— По-добре да довърша историята. Най-напред… когато сестрата в реанимацията видяла данните, тя веднага отишла при пациента, мислейки че е излязъл от комата. Но той бил също така отпуснат и безжизнен, както и преди.

— Възможно ли е да е сънувал? — попита Итън.

О’Брайън поклати категорично глава.

— Кривата на сънуването е много характерна и лесно се разпознава. С научни изследвания са установени четири стадия на съня и на всеки от тях съответства определен тип вълна. Нито една от тях не е като тази.

Амплитудата на бета-вълните започна да се увеличава. Пиковете и спадовете станаха остри като игли, измествайки предишните неравни плата, и спусканията помежду им бяха стръмни.

— Сестрата извикала лекар — продължи О’Брайън. — Лекарят извикал още един свой колега. Никой не намерил физически доказателства, че Уислър е излязъл и в най-малка степен от дълбоката кома. Апаратът за изкуствено дишане продължавал да действа. Пулсът му бил бавен и не съвсем равномерен. И въпреки това според енцефалограмата мозъкът му произвеждал бета-вълните на човек в пълно съзнание.

— Казахте и че е бил разтревожен.

Бета-кривата на екрана подскачаше лудо нагоре-надолу, спадовете се стесняваха, разстоянието между най-високите и най-ниските точки на всеки елемент се увеличаваше, докато започна да наподобява кривата, рисувана от сеизмограф по време на земетресение.

— В някои моменти може да се каже със сигурност, че той изглежда разтревожен, в други — развълнуван, а в пасажа, който се вижда сега, бих казал, без да се притеснявам, че ще прозвучи мелодраматично, че това са мозъчните вълни на човек, изпитващ ужас.

— Ужас?

— Абсолютен ужас.

— Може би е имал кошмар? — предположи Итън.

— Кошмарът е просто сън от по-черно естество. Той може да произведе вълни с по-резки криви, но все пак ще бъде ясно, че те са резултат от сън. Няма да имат нищо общо с това.

О’Брайън превъртя данните отново, преминавайки през осем минути за няколко секунди.

Когато на екрана се появи графиката в реално време, Итън отбеляза:

— Това изглежда същото… с известна разлика.

— Това са все още бета-вълните на човек в пълно съзнание и бих казал, че той е все още изплашен, макар че ужасът може да е намалял до силна тревога.

Вятърът със змийския си глас, наподобяващ съскане, писъци и хленчене, и драскащите нокти на дъжда по прозорците бяха идеалният музикален съпровод към назъбените криви на екрана.

— Макар че като цяло графиката говори за човек в съзнание в състояние на тревога — продължи доктор О’Брайън, — в нея се забелязват сектори с по-голяма амплитуда, всеки от които е следван от сектор с по-малка амплитуда.

Той посочи на екрана съответните примери.

— Виждам — отвърна Итън. — Какво означават те?

— Те показват, че се води разговор.

— Разговор? Той сам ли си говори?

— Преди всичко той не говори на глас с никого, дори със себе си, така че не би трябвало да има такава крива.

— Разбирам. Или поне се опитвам.

— Обаче няма съмнение какво представлява тя. По време на секторите с по-голяма амплитуда човекът говори. По време на секторите с по-малка амплитуда той слуша. Човек, който си говори сам на себе си наум, дори когато е буден, не произвежда такива сектори. В крайна сметка, когато говориш сам на себе си, провеждаш вътрешен дебат…

— Фактически говориш само ти — прекъсна лекаря Итън — Ти представляваш и двете страни, участващи в дебата. В нито един момент не си слушател.

— Точно така. Тези сектори показват, че се води съзнателен разговор между този човек и някой друг.

— Кой друг?

— Не знам.

— Нашият човек е в кома.

— Да.

Итън се намръщи.

— Тогава как разговаря с някого? Чрез телепатия ли?

— Вярваме ли в телепатията? — попита О’Брайън.

— Аз не.

— И аз не.

— Тогава защо да не се обясни с повреда в апарата?

О’Брайън ускори хода на данните, докато вълните на кривата изчезнаха от екрана и се появиха думите ПРЕКЪСВАНЕ НА ДАННИТЕ.

— Проводниците на Уислър са били откачени от апарата, който са сметнали за повреден — рече лекарят. — После са ги закачили към друг апарат. Смяната е станала за шест минути.

Той превъртя празното място до появата на вълните.

— Изглеждат същите и на новия апарат — отбеляза Итън.

— Да. Бета-вълни, представляващи човек в съзнание, в състояние на силна тревога, и сектори, подсказващи, че се води оживен разговор.

— Втори повреден апарат?

— Има един упорит лекар, който все още мисли така. Аз обаче не. Тези вълни са продължили деветнайсет минути на първата енцефалограма, явно още шест минути по време на превключването и после още трийсет и една минути на втората енцефалограма. Общо петдесет и шест минути, преди внезапно да спрат.

— С какво се обяснява това? — попита Итън.

Вместо да отговори, О’Брайън извика чрез клавиатурата втори набор от данни, който се появи над първия — още една бяла линия върху синия фон, която криволичеше нагоре-надолу от ляво надясно. В този случай всички хълмчета бяха над базовата линия, нямаше падове под нея.

— Това е картината на дишането на Уислър, синхронизирана с мозъчните му вълни — обясни О’Брайън. — Всяко възвишение представлява вдишване. Издишванията са между хълмчетата.

— Много равномерно.

— Много. Защото апаратът за изкуствено дишане го прави.

Лекарят натисна още няколко клавиша и на екрана редом с първите две се появи трета графика.

— Това е сърдечната дейност. Стандартните три фази. Диастола, артериална систола, вентрикуларна систола. Забавен, но не прекалено, пулс. Слаб, но не прекалено. Леко неравномерен, но не в опасна степен. А погледнете мозъчните вълни.

Бета-вълните отново подскачаха лудешки като при земетресение.

— Отново изпитва ужас — промълви Итън.

— Смятам, че е така. Но в пулса няма изменение. Все така е леко забавен, слаб, търпимо неравномерен, абсолютно същият, типичен за дълбоката кома пулс, с който е постъпил в болницата преди почти три месеца. Изпитва силен ужас… пък сърцето му е спокойно.

— Сърцето му е спокойно, защото е в кома, нали?

— Не. Дори и в най-дълбоката кома, господин Труман, не се наблюдава такова пълно разединение между умствената и физическата дейност. Когато човек сънува кошмари, ужасът е плод на въображението, не е реален, и все пак сърдечната дейност е засегната. Пулсът е силно ускорен по време на кошмар.

За момент Итън се вглъби в бурно подскачащите бета-вълни, сравнявайки ги с бавните непроменящи се сърдечни удари.

— След този епизод от петдесет и шест минути мозъкът му се е върнал към дългите бавни делта-вълни?

— Да. До смъртта му сутринта.

— Щом не става въпрос за два развалени апарата, как ще обясните всичко това, докторе?

— Нямам обяснение. Попитахте ме дали има нещо необикновено в архива за пациента. Особено нещо, което изглежда… свръхестествено.

— Е, да, но…

— Нямам речник подръка, но според мен „свръхестествено“ означава нещо, което не е нормално, което е необичайно и не може да се обясни. Мога само да ви кажа какво се е случило, господин Труман, но не мога да кажа нищичко за причината му.

Езици от дъжд ближеха прозорците.

Сумтейки и ръмжейки настоятелно като вълк, вятърът просеше да влезе.

Над славния град се носеше продължителен тътен.

Итън и О’Брайън гледаха през прозореца и Итън предполагаше, че лекарят също като него си представя, че някъде се разиграва терористично нападение, ислямистки екстремисти, подхранвани от злонамереност и бродещи из съвременния свят с демонична решителност, убиват жени и бебета.

Тътенът постепенно заглъхна и О’Брайън въздъхна с облекчение:

— Гръмотевица.

— Гръмотевица — откликна Итън.

Гръмотевиците и светкавиците не придружават често бурите в Южна Калифорния. Гръмотевичният трясък вместо бомбената експлозия предвещаваше неспокоен ден.

Бета-вълните, начупени като светкавици, се стрелкаха по екрана на компютъра.

По време на комата си Дъни бе преживял някаква ужасяваща среща, която се бе състояла извън този свят, както и извън света на сънищата, в някакво мистериозно царство. Бе участвал в разговор без думи, сякаш бе поел призрак с дъха си, който бе преминал през дробовете в артериите му и после по кръвта от сърцето в мозъка му, където го бе преследвал от тъмните кътчета на съзнанието му в продължение на петдесет и шест минути.