Лилия в нощта

ГЛАВА ПЪРВА

Начез, Мисисипи, пролетта на 1789 година

— Лельо София, мислиш ли, че в деня на сватбата си ще бъда също толкова красива като теб? — попита Сабрина и в големите кехлибарени очи просветна копнеж. Момиченцето стоеше до красивата тоалетна масичка от лъскаво дърво в елегантната спалня. София Агилар, нейната леля, седеше на тапицирана с кадифе табуретка и тъкмо разглеждаше критично лицето си в огледалото със златна рамка на тоалетната масичка.

Въпросът на Сабрина отклони вниманието на София, смешно млада на вид за вдовица на тридесет години, която тъкмо се канеше да встъпи във втори брак. Тя престана да оправя кремавата мантиля, която покриваше лъскавата й черна коса, и погледна с любов племенницата си. Тъмните испански очи се присвиха и тя усмихнато отговори:

— Естествено, гълъбчето ми! В края на краищата си моя племенница, нали!

Девойчето се изкиска, но скоро малкото личице стана сериозно и то попита:

— Истината ли казваш?

Гласът на Сабрина прозвуча толкова сериозно, че София изненадано извърна глава. Малката очакваше боязливо преценката й. Трудно е да се каже как ще се развие едно седемгодишно дете, помисли си лелята. Имаше нежно, добре оформено, живо лице — без съмнение, щеше да стане хубавица, макар и не според испанския идеал за красота. Цветът на косата й смайваше всеки, който я видеше — прекрасна, пламтяща, червеникаво-златиста грива, която упорито се съпротивляваше на всички опити да бъде обуздана: дори сега, току-що вчесана и здраво сплетена, изпод сложната прическа надничаха упорити малки къдрички. Изненадващо тъмни вежди и ресници подчертаваха живите очи с цвят на кехлибар, които ставаха пепелно-сиви, когато се вълнуваше, и пламтяха в злато, когато се гневеше. Прав нос, с дръзко вирнато връхче, устата засега големичка — нямаше съмнение, след десет години Сабрина щеше да стане истинска красавица. А останалото — лелята неволно се усмихна. По тяло и темперамент Сабрина беше същинско чистокръвно жребче, току-що навършило годинка — в главицата й се въртяха само лудории, беше пламенна, твърдоглава, имаше слабо телце и дълги, невероятно тънки крачета. Но след няколко години… София се усмихна и тихо отвърна:

— Разбира се, че казвам истината, дете! В деня на сватбата си ще бъдеш прекрасна булка, най-красивата от всички!

Сияеща от радост, Сабрина се хвърли на врата на леля си, въпреки че обикновено й беше безразлично как изглежда.

— Лельо София, толкова съм щастлива, че мама и татко ми позволиха да дойда в Начез за сватбата! Ти си най-добрата леля, която човек може да си пожелае. — Засмя се и сладко добави: — И си също така красива като мен, повярвай!

София се засмя и отговори, поклащайки глава:

— Непоправима си, миличка! Но сега мисля, че е крайно време да се преоблечеш. Или възнамеряваш да дойдеш така на сватбата ми?

Сабрина носеше дълга до земята, бяла, фино избродирана нощница. Врътна се и като вихрушка се втурна навън от стаята на леля си. София я проследи с изпълнен с любов поглед. Какво щастие, каза си с усмивка тя: собственият й брак остана бездетен, но единствената й сестра Елена роди това прелестно момиче.

И какво щастие, че въпреки значителното разстояние между Начез и Накодочес, където Елена живееше с единственото си дете и мъжа си, двете често се виждаха.

Алехандро дел Торес, съпруг на Елена и баща на Сабрина, беше богат мъж, който често пътуваше по работа и най-малко веднъж на две години идваше в Ню Орлиънс, за да проверява своите постоянно разширяващи се сделки и да обсъди с търговския си партньор по-нататъшните действия. Разбира се, семейството му го придружаваше при тези делови пътувания. След всяко посещение в Ню Орлиънс те потегляха надолу по реката към Начез, за да посетят София. Елена дел Торес беше по-голямата от двете, всички други роднини бяха измрели. След внезапната смърт на първия мъж на София, Хайме Агилар и Фариас, отнесен преди три години от треската, която върлуваше край бреговете на Мисисипи, Елена веднага пристигна, взе под свое покровителство изпадналата в шок София и замина с нея за Накодочес, в източната част на испански Тексас. През месеците, прекарани в прекрасното ранчо на семейство дел Торес, София постепенно се съвзе и преодоля до известна степен мъката по ранната смърт на мъжа си.

София недоволно разтърси глава — след няколко часа щеше да се омъжи за Хю Дейнджърмънд и сега най-малко беше време да мисли за скръбта, изпитана след смъртта на Хайме. Днес започваше нов живот и денят трябваше да бъде прекрасен.

Въпреки това продължи да размишлява. През седемте години с Хайме бе водила мирен и доволен живот, докато първият брак на Хю беше всичко, само не и спокоен. Очите на София засвяткаха от гняв. Как можа Джилиън, покойната жена на Хю, да се държи така скандално? Цял Начез клюкарстваше за любовниците й и страстта към прахосничество. А най-страшно беше безразличието към по-големия й син Брет. Всички в Начез знаеха, че към Брет беше напълно равнодушна, а даряваше с цялата си любов второто дете, Мартин, който със сапфирените си очи и златните къдрици приличаше досущ на нея и беше ярка противоположност на Брет, един типичен Дейнджърмънд.

Ядосана на самата себе си, че точно днес се е замислила за тези неща, София се изправи грациозно, заразхожда се напред-назад из елегантната си стая и се опита да си представи бъдещето — колко щастлива ще бъде с Хю, с каква любов и привързаност ще дари двамата му сина… ако те допуснеха това.

Вероятно синовете бяха истинската причина за съмненията й. Тя обичаше Хю. Слава Богу, катастрофалният брак и големият скандал след последната афера на Джилиън не го бяха направили женомразец. Но Брет…

София въздъхна. Преди седем години, когато Брет навърши десет, майка му избяга с един странстващ проповедник и взе със себе си осемгодишния Мартин. Всички бяха смаяни, когато Джилиън се влюби в бедняк, при това свещеник! Начез полудя. Хю откри жена си чак след година, и то в Ню Орлиънс, където тя си живееше, без да се стеснява, с един комарджия, добре известен в Начез. Любовникът й предизвика Хю на дуел, който едва не му коства живота и го направи инвалид.

София съзнаваше, че най-много от всички пострада Брет. Майката го изостави и той се вкопчи в баща си, затова и борбата на Хю със смъртта му оказа огромно въздействие. В известен смисъл тя направи и Брет инвалид — момъкът вече не вярваше на никоя жена, беше убеден, че всички лъжат и мамят. Как ли ще се преборя с това? — каза си София с натежало от мъка сърце. Седемнадесетгодишният й доведен син се държеше много хладно с нея. Без съмнение, Брет й нямаше доверие — той не вярваше на никоя жена. Но имаше един проблясък на надежда. Сабрина явно беше запленена от своя висок, представителен доведен братовчед. През последните седмици непрекъснато вървеше подире му. Фактът, че Брет търпи това, показва, че никой не може да устои на чара на Сабрина, каза си с усмивка лелята. Може би малката ще го научи, че не всички жени са чудовища.

Сякаш с магическа пръчица ги привлече с мислите си. През един от високите прозорци видя как Сабрина изскочи на моравата, облечена в рокля от жълт муселин. Брет стоеше под един от величествените дъбове. Необичайно мекият израз на лицето му издаваше, че е привлечен от детската магия на Сабрина и се чувства смутен от това.

Той изглежда толкова добре, каза си София, фино очертаното лице тъкмо се отърсваше от съвършената младежка красота. Имаше тъмна коса като Хю и същите характерни вежди. Очите, скрити зад дългите извити мигли, проблясваха тъмнозелени като нефрит. Бих дала цяло богатство за такива мигли, усмихна се на себе си тя. Брет, който нямаше още осемнадесет години и беше висок почти метър и седемдесет, имаше широки рамене и обещаваше да стане много силен мъж. Но държанието му беше отчайващо! Дали някога щеше да пробие ледените бариери, с които се беше оградил!

Ето че сега се усмихна и дръпна Сабрина за една от старателно сплетените плитки. В този миг към тях се присъедини трето лице и устните на София се изкривиха презрително. Мартин.

Тя полагаше искрени усилия да изпитва добри чувства към петнадесетгодишния Мартин, но това явно беше невъзможно. Мартин беше размирник по рождение, разглезен и егоист. Момчето изпитваше невероятно удоволствие постоянно да напомня на Брет, че майка им го е обичала повече и навремето е взела със себе си само него. Понякога много й се искаше да го напляска. Особено когато лицето на Брет ставаше затворено, а очите на Мартин лъсваха от злоба.

Но София държеше да бъде справедлива и признаваше, че за Мартин положително не е лесно да живее с баща си и брат си след толкова години, прекарани с майката. Освен това — София много искаше да го повярва — момчето вероятно още тъгуваше за майка си, загинала предната година в Ню Йорк при злополука с каретата. След смъртта й Мартин трябваше да се върне в Начез, в семейството, което не беше виждал цели шест години. Сигурно не му беше лесно, но защо му доставяше такава радост да бъде непоносим? Беше инат, безсрамен и непокорен син и постоянно играеше злобни номера на Брет.

В този миг в стаята влезе Елена и сложи край на тягостните мисли на сестра си. Двете много си приличаха. Елена беше по-възрастна и малко по-закръглена, но имаше същите тъмни очи и гарвановочерна коса. По слепоочията й вече сребрееха първите бели кичури, но въпреки четиридесетте си години притежаваше темперамента на двадесетгодишно момиче. Носеше елегантна рокля от тъмнозелена коприна с кокетен волан, тъмните й очи примигваха, а в гласа й прозвуча неподправено вълнение:

— Готова ли си? Отпрати камериерката преди цяла вечност, а Сабрина ми проглуши ушите колко си красива, така че, просто не можах да се сдържа повече.

София й се усмихна с любов и грациозно се завъртя, така че богато надиплените поли на бледожълтата рокля зашумяха около стройното, с фини кости тяло, после попита:

— Е? Харесвам ли ти? Елена беше очарована.

— О, София, чудесно изглеждаш! — Забеляза нежната дантелена мантиля върху косата на сестра си и добави: — И съм толкова щастлива, че носиш сватбената ми мантиля.

— Надявам се, че това е достатъчна гаранция с Хю да бъдем толкова щастливи, колкото вие с Алехандро — пошегува се София.

Елена й намигна дяволито и нежно прошепна:

— Тя ще ти донесе щастие, мила, непременно! — В този миг погледът й падна върху позлатения часовник на тоалетната масичка: — Господи, вече е време да тръгваме за черквата… Вълнуваш ли се?

София се усмихна с усилие.

— Може би… и малко ме е страх.

— О, мила, недей така! — запротестира Елена. — Твоят Хю е истински мъж. А по-добър доведен син от Брет не би могла да си пожелаеш. Винаги е учтив и има такива добри обноски.

— Както забелязвам — рече саркастично София, — ти гледаш да не изтървеш някоя дума за Мартин.

Елена набърчи хубавия си малък нос.

— Малко кисело при толкова сладост няма да ти навреди.

София се засмя и вече нямаше време за размисъл — след няколко минути трябваше да потеглят за черквата.

Сабрина беше на върха на щастието. Каква хубава сватба, мислеше тя, притисната между родителите си. Всичко беше толкова вълнуващо: баща й изглеждаше отлично в копринения черен костюм и бялата вратовръзка, когато поведе София през украсената с цветя черква към олтара и един игрив слънчев лъч превърна чернената му коса в огнен облак. Новата рокля на майка й беше прекрасна, почти същата като сватбената рокля на леля й София, а олтарът беше украсен като в приказка с множество пролетни цветя — нарциси, люляк и рози. Сабрина великодушно призна, че и сеньор Дейнджърмънд изглежда много представителен. Аристократичната му осанка беше подчертана още повече от бастуна със сребърна дръжка, тясното, тъмно лице засия, когато леля София сложи ръката си в неговата и облеченият в черно свещеник изговори думите, които ги правеха мъж и жена. Естествено сеньор Дейнджърмънд не беше толкова красив като сина си Брет… Дори приятелят му Морган Слейд не можеше да се мери с него, макар да беше много мил. Сабрина плахо погледна назад, където сеньор Брет седеше до сеньор Мартин, и въздъхна. Брет изглеждаше толкова добре в тъмнозеления жакет и бежовите панталони за езда. Ала защо лицето му, което я сгряваше със слънчева усмивка, беше сега така сковано? Не се ли радваше, че леля София ще стане негова майка? Сабрина беше разтревожена. Нима Брет не харесваше леля София?

Брет наистина имаше нещо против София. Намираше, че е много мила — но все пак беше жена. А преди години една жена нарани ужасно баща му и това едва не му коства живота. Брет би предпочел Дейнджърмъндови да продължат да си живеят без проблемите, както непрекъснато създаваха жените.

Разбира се, те не бяха излишни — той самият и най-добрият му приятел Слейд направиха това откритие преди няколко месеца при една отзивчива проститутка в Начез.

Макар да беше проумял, че жените доставят физическо удоволствие, Брет много искаше да предпази баща си от стъпката, която считаше за глупост. Той обичаше Хю и много му се искаше да предотврати новата болка, която неминуемо щеше да му причини женското коварство. Странно, че Хю толкова желаеше сватбата със София Агилар, а тъй като Брет не искаше да го наскърбява, беше принуден да премълчи. Но само поради тази причина не е необходимо да я харесвам, каза си тъжно той. Брет не обичаше София, но не можеше и да я мрази. Само не позволяваше тя да се доближи толкова близко до него, колкото до баща му. Преди много време, докато седеше изплашен край леглото, в което Хю се бореше със смъртта след дуела с любовника на Джилиън, взе твърдото решение никога да не се доверява на жена. Тази решителност щеше може би да избледнее с времето, ако не си я напомняше непрекъснато — всеки път, когато баща му, куцайки, минаваше с бастуна си покрай него.

Разбира се, никога нямаше да бъде толкова глупав, че да се ожени, и нямаше да позволи която и да е жена да придобие значение в живота му. Жените бяха създадени, за да бъдат използвани, и той възнамеряваше да прави точно това! В този миг обаче, почти като напомняне, че и той не следва винаги студения диктат на разума, погледът му срещна загрижените очи на Сабрина.

Строгият израз изчезна и суровото младо лице на Брет се отпусна. Естествено Сабрина не можеше да бъде причислена към жените — та тя беше още дете. Пленителна малка вещица — това беше тя. За да прогони мрачните си мисли и да изтрие загрижеността от лицето й, Брет се усмихна и й намигна дръзко през пътеката между пейките.

За миг само грижите на Сабрина се изпариха и тя засия насреща му. Слава Богу, сеньор Брет вече не беше тъжен. Никога не искаше да го вижда нещастен.

ГЛАВА ВТОРА

Непосредствено след венчавката всички отпътуваха за Ривървю, в имението на Дейнджърмъндови. То дължеше името си на разкриващата се гледка към бурната Мисисипи, която течеше под хълма, на който преди почти шестдесет години, през 1730, бе построил къщата си един английски контрабандист.

Първоначално представлявала само скромна колиба сред заобикалящата я пустош, но сега, през 1789 година, предлагаше елегантен, внушителен дом за София, станала току-що госпожа Дейнджърмънд.

Тя го чувстваше вече наистина като свой дом, защото в дните преди сватбата живя тук заедно със семейство дел Торес. Елена и Алехандро щяха да останат още известно време и да се грижат за Брет и Мартин, докато тя и Хю предприемат кратко сватбено пътешествие до Ню Орлиънс. Грижите й се бяха изпарили. София обичаше съпруга си и сега, грейнала от радост, поздравяваше гостите си.

Огромен студен бюфет очакваше многобройната тълпа. Имаше най-различни болета в сребърни купи, вина и освежителни напитки. Тежките сребърни подноси бяха отрупани с банички с шунка, раци и пълнени пилета. Разбира се, за Сабрина най-хубавото бяха множеството десерти. Брет неволно се засмя, когато видя как очите й постоянно се връщат на примамливите лакомства.

Сабрина беше единственото дете на празненството — беше й позволено да участва в него само защото бе на гости заедно с родителите си в Ривървю. Като единствено дете, тя бе свикнала да живее сред възрастни и се радваше, защото стоейки до майка си, можеше да разглежда дамите, облечени в официални рокли. Брет се чувстваше задължен да я забавлява, макар и сам да не знаеше защо. Учудваше се на самия себе си, но продължаваше да държи малката ръчичка и невъзмутимо понасяше подигравателните забележки на Мартин и неговите приятели.

Направи една обиколка със Сабрина и се погрижи тя да получи от всички онези чудесни неща, които привличаха едно седемгодишно момиче. След като гостите си отидоха, двамата с Морган прибраха няколко шишета от най-доброто вино на Хю и се скриха на полянката в подножието на хълма. Изтегнаха се под един широко разклонен дъб, за да се насладят на киното и на нощта, докато Брет долови подозрително шумолене в храстите. Въздъхна примирено и извика:

— Хайде излез, Мартин, знам че си ти. — Намръщи се, а Морган извъртя комично очи към небето, когато се показа Мартин и заплаши:

— Видях как измъкнахте бутилките от избата. Ако татко беше тук, щях да му кажа.

Единственият коментар на Брет беше презрителен поглед и Мартин плачливо се примоли:

— Няма да ви издам, ако ми позволите да участвам. Аз съм почти на вашата възраст и не разбирам защо не ми разрешавате да правя това, което и вие… А онази хлапачка Сабрина винаги идва с теб!

Леденият поглед на Брет го накара да млъкне.

— Остави Сабрина на мира! И няма защо да ме издаваш на татко — когато навърших шестнадесет, получих свободен достъп до избата с вината.

Мартин призна поражението си и повлече крак като пребито куче. Брет почувства угризения на съвестта и извика:

— Хайде, ела при нас, щом толкова ти се иска.

Мартин не чака да го канят втори път и се хвърли на земята край двамата приятели.

За известно време се възцари доволно мълчание, докато Морган се обърна към Брет и сладникаво заговори:

— Днес следобед ти беше много галантен към новата си братовчедка. — Опули сините си очи и попита с престорена невинност: — Да не би да се задава любовен роман? Може би семейството те е сгодило за малката дама? Е, тя още е съвсем младичка, но ти по-добре си знаеш. Но все пак внимавай! Я си представи, че си остане плоска като дъска, а по лицето й излязат пъпки!

Брет сърдито го изгледа.

— Млъкни, за Бога. Та тя е още дете! — После прибави смутено: — Аз… ами, аз просто я съжалих.

Морган изсумтя презрително и Брет се изчерви. Приятелят му не го остави на мира.

— Много дълго трае това съжаление! От четиринадесет дни сте неразделни. — Очите му искряха шеговито. — Само не ми казвай, че си променил мнението си за жените. Мили Боже, да не би да си решил да я вземеш още сега, за да я възпиташ като съвършена съпруга?

Лицето на Брет се изчерви още повече и стана съвсем момчешко. Мартин се ухили злобно, доволен от смущението на брат си, и каза:

— Не, не е това. Ще му се да има робиня, която го обожава. В нейните очи той е безгрешен, а все пак е нещо ново да изглеждаш полубог, нали?

— Не е вярно! — ядосано запротестира Брет, но изведнъж осъзна, че наистина прекарва много време с малката. — Тя е самотна. Бях просто учтив — всеки друг на мое място би постъпил така — промълви смутено той.

Морган изкриви подигравателно устни.

— Естествено…

— Не можете ли да говорите за нещо друго? Май и ти си й хвърлил око, щом говориш така! — извика разгневено Брет.

Морган се засмя и с това въпросът приключи. Изпиха виното и когато най-после се отърваха от Мартин, им се прииска да отидат до Силвър Стрийт. И не беше за чудене, че Брет, млад и разгорещен, прекара нощта в старание да разбере колко удоволствия би могла да достави една жена на един мъж.

Странно, но когато на следващата сутрин се събуди с натежала глава и гузна съвест, се сети за Сабрина. Шегите на Морган го бяха засегнали дълбоко, затова се закле вече да не обръща внимание на доведената си братовчедка.

Удържа на решението си точно два дни, след което вече не беше в състояние да понесе тъжното, наранено личице на Сабрина. Сутринта на третия ден веднага тръгна да я търси. Тя седеше унило под едно магнолиево дърво и изглеждаше толкова нещастна, че сърцето на Брет се сви — само той беше виновен за тъгата й.

Трябваше непременно да я накара да се засмее, пък Морган нека продължава да го дразни. Запъти се усмихнат към нея и каза:

— Вчера открих гнездо на пъдпъдъци. Да ти го покажа ли?

Очите на Сабрина засияха от радост.

— О, да — прошепна тя, без да се замисля. Все пак, малко недоверчива поради поведението му през последните два дни, добави с известна хладина: — Е, ако наистина го желаеш.

Гнездото на пъдпъдъка беше доста отдалечено от къщата. Двамата вървяха тихо през гъстата гора, в която растяха къпини и пълзящи растения, диви сливи, борове, дъбове и кестени. Бяха навлезли доста навътре, когато Брет сложи пръст на устните си и клекна.

Минаха няколко секунди, преди Сабрина да различи кафеникавочерните пера на пъдпъдъка под пъстрите листа върху горската почва, но после беше очарована.

— О, сеньор Брет! — пошушна тя. — Колко е прекрасно! Много е хубав, нали?

Брет кимна и двамата се отдалечиха на пръсти. От този ден нататък започнаха да посещават ежедневно пъдпъдъка. Сабрина всеки път носеше парченца стар хляб и ги оставяше на земята на известно разстояние от гнездото. Пъдпъдъкът ги наблюдаваше внимателно с лъскавите си като копчета очи.

— Той ни познава — каза убедено Сабрина една сутрин. — Съвсем сигурно, сеньор Брет! Не отлита никога, когато идваме! Мислиш ли, че бих могла да го погаля?

Брет се усмихна и мило я погали по косата.

— Страхувам се, че не, съкровище. Птичето е страхливо и щом се излюпят пиленцата, ще отлети.

Лицето на Сабрина се обтегна от внезапното разочарование.

— О, надявам се поне да видим малките.

— Ще ги видим, не се бой — обеща Брет.

На връщане откриха, че Мартин ги беше проследил. Гласът му прозвуча презрително:

— Гнездо на пъдпъдък! И само за това се влачите всеки ден тук?

Сабрина отговори съвсем сериозно:

— О, сеньор Мартин, това не е обикновен пъдпъдък… Той познава сеньор Брет и мен!

Мартин я изгледа отегчено, но Брет познаваше брат си.

— Няма да пипаш гнездото, ясно ли е? — произнесе предупредително той.

Мартин смутено се взря в зелените му очи.

— Естествено, за какво ми е това тъпо гнездо?

Но продължение на няколко дни Брет наблюдаваше внимателно Мартин, но той очевидно не обръщаше внимание на гнездото.

След седмица малката птица изчезна. Брет не се замисли много, реши, че е отишла да търси храна, и тръгна отново към къщи, предполагайки, че Сабрина ще го последва. Още от сутринта тя беше много учудена, защото беше убедена, че пиленцата ще се и излюпят днес. Затова не тръгна след Брет, а се промъкна още по-близо до гнездото. Като видя счупените черупки, запляска радостно с ръце. Колко хубаво — нейният пъдпъдък не си бе отишъл, без да й покаже пиленцата си. Понечи да извика Брет и в този миг пред очите й се разкри страшна гледка — на половин метър от гнездото се извиваше змия, в една част от тялото си неестествено издута.

В първия миг Сабрина сякаш се скова, но след топа се сети как малкият пъдпъдък всеки ден се оглеждаше за нея, и изведнъж я обзе гняв. Нададе силен вик, грабна един сух клон и се хвърли към змията.

Брет чу вика и хукна обратно към гнездото. Хълцайки, Сабрина продължаваше да шиба змията с клона. Влечугото беше отдавна мъртво, когато Брет успя да изтръгне клона от ръцете на момиченцето. Малката хлипаше отчаяно, сълзи се стичаха по лицето й, а в очите блещукаха златни искри. Отпусна ръце и се хвърли в прегръдките на Брет.

— Тя ги е изяла! — извика, изпълнена с отвращение.

— Знам, миличка, знам. Но такива неща се случват в природата — промълви безпомощно Брет. Вдигна Сабрина, притисна я до себе си и зашепна успокоителни думички в ухото й.

Малката го прегърна през врата и скри лице под брадичката му, но внезапно вдигна глава и каза строго:

— Не биваше да се случва! Не и с моя пъдпъдък!

Брет се взираше в разплаканото личице и много му се искаше да й каже нещо утешително, но думите засядаха в гърлото му. Пълните със сълзи очи святкаха от гняв, бузките пламтяха. Пълните мамещи устни бяха само на сантиметри от неговите и внезапно го заля вълна от нежност. Отблъсна Сабрина и грубо я пусна на земята. Едно седемгодишно момиче нямаше право да събужда у него такива чувства. Пое дълбоко въздух и се опита да се съсредоточи върху това, което искаше да каже.

— Не, не трябваше да се случва, мъничката ми, но ето че стана. Трябва да се примириш с това. Природата е жестока, животът също. Не всичко става според желанията ни — смънка безпомощно той.

Стана така, сякаш смъртта на пъдпъдъка сложи край на разбирателството помежду им. Брет започна да избягва Сабрина. Онова, което изпита към нея, беше достойно за осъждане и той се опитваше да се убеди, че случилото се е още едно доказателство колко опасни могат да бъдат жените — дори и най-младите. Сабрина страдаше много от създалото се положение. Чувстваше се объркана и наранена и колкото повече наближаваше денят на заминаването им за Накодочес, толкова повече се убеждаваше, че сеньор Брет не заслужава да бъде обичан — той беше чудовище!

Два дни след случката със змията Брет слезе от коня след утринната езда и чу как един от ратаите в обора се караше на Мартин. Като забеляза, че Брет наблюдава сцената, брат му потрепери от страх. Английският коняр беше извън себе си:

— Махна ли змията? Нямам нищо против да ловиш животни, но няма да търпя змии в близост до конюшнята, още повече проклетата мокасинова змия — само през трупа ми! Недоумявам как можеш дори да се допреш до такова нещо! Ще я пуснеш на свобода още днес или ще я убиеш!

Мартин се опита да избяга, но нямаше късмет. Брет го настигна и го напердаши здравата. Няколко дни след това момчето ходеше с насинено око.

В деня преди осемнадесетия рожден ден на Брет, София и Хю се завърнаха от краткото си сватбено пътешествие. Бракът явно се отразяваше добре и на двамата. Изглеждаха влюбени като през първия ден.

Скоро след завръщането си София забеляза, че между Брет и Сабрина нещо не е наред. Следващата сутрин тя попита Елена:

— Какво, за Бога, е станало между дъщеря ти и доведения ми син? Ядосала ли го е?

Елена вдигна безпомощно рамене.

— Не знам, но е удоволствие бих издърпала ушите на Брет! Отначало беше толкова мил, а след това изведнъж престана да й обръща внимание. Мъже! Никога няма да ги разбера!

Следобед пристигна подаръкът на Хю за рождения ден на Брет. Цялото семейство се събра във варосаната конюшня, за да му се възхити. Прекрасен двегодишен, кестенявокафяв жребец, силно и темпераментно животно, което Брет сам трябваше да опитоми и обязди.

При вида на полудивия пръхтящ кон Сабрина веднага забрави обтегнатите си отношения с Брет. Жребецът беше чистокръвен, арабският му произход личеше от малката дръзка глава и дългите, невероятно стройни крака. Беше във възторг. Гневът й се изпари и тя се взря с отворена уста в лъскавата кожа на жребеца, червеникава в ярката дневна светлина. Конят се изправи на задните си крака и заудря с копита. Сабрина въздъхна:

— О, сеньор Брет! Той е чудно хубав!

Брет беше поразен от великолепния подарък и забрави решението си. Усмихна се на Сабрина и каза:

— Прекрасен е, миличка.

Тя отвърна на усмивката му. Камък се смъкна от сърцето й и светът отново стана прекрасен. Сбърчи малкото си носле и упорито настави:

— Той е не просто прекрасен, той е просто чудно хубав! Погледни само как блести слънцето върху кожата му — същински пламък. Чудно хубав пламък! Трябва да го наречеш Пламък, отива му, той е огнен кон!

— Брет би трябвало сам да реши как да кръсти жребеца — намеси се баща й Алехандро.

Брет помисли малко и каза:

— Всъщност, защо не Пламък? Подхожда му. — Намигна на Сабрина и продължи: — Както казва Сабрина, той е чудно хубав Пламък.

Сабрина хвърчеше от радост.

— Наистина ли ще го кръстиш така? А може ли някога да го пояздя?

Единогласно „не“ беше отговорът на всички присъстващи и Сабрина овеси нос. Брет пое неблагодарната задача да й обясни защо не може да язди Пламък.

— Конят още не е обязден, Сабрина, и практически е дивак. Никой не се е качвал на гърба му и дори конярите казват, че е буйно животно. Много е силен и е твърде опасен за теб. Няма да го яздиш. Забранявам ти!

Сдобряването беше забравено. Сабрина изсъска гневно:

— Мога да го яздя, сигурна съм.

Внезапно Брет се сети, че бе решил да не я допуска близо до себе си, и рязко възрази:

— Не, не можеш. Та ти си още дете.

С нищо друго не би могъл да я нарани повече, отколкото е тази забележка. Сабрина впери ужасени очи и него, отметна назад червената си грива и хукна напън от конюшнята. Тя ще му докаже… И може би тогава ще стане по-любезен с нея.

Удаде й се случай да осъществи намерението си много по-рано, отколкото предполагаше — още на следващата сутрин. Стана първа, защото всички празнуваха до късно през нощта рождения ден на Брет, и забеляза, че освен прислугата, заета с работата си, навън нямаше никой.

Измъкна се от дома и тръгна към конюшнята. Прекачи се през оградата в заграденото пасище и с възхищение се вгледа в Пламък, който се насочи към нея.

Двамата се огледаха недоверчиво — големият, неопитомен жребец е пламтяща грива и малкото момиче с огненочервени коси. Сабрина бързо отскубна малко детелина, която растеше до един кол, и я предложи на жребеца в знак на приятелство. Пламък захрупа листата и Сабрина усети, че сърцето й ще се пръсне от възбуда. Протегна предпазливо ръка към мекия му нос и въздъхна блажено, когато той я близна и й позволи да го докосне.

Скочи и хукна към конюшнята, за да донесе малко овес и ечемик. Искаше приятелят й да продължи да яде от ръката й.

Първоначално нямаше намерение да го язди, но жребецът стана все по-доверчив, затова се покатери най-горната пречка на оградата на оградата и предпазливо го погали по гърба, докато той събираше нападалите по земята зърна. Не успя да устои на изкушението. Пламък стоеше непосредствено до оградата, само на педя от мястото, на което беше кацнала Сабрина, и преди да размисли сериозно, момиченцето скочи на гърба му.

Въпреки че беше стоял до късно през нощта, Брет се събуди малко след Сабрина; и него също като нея го теглеше към конюшнята. Трябваше да се увери, че Пламък не беше само сън. Пристигна до ограденото място тъкмо когато Сабрина се плъзна върху гърба на жребеца.

Пламък се изненада от необичайната тежест на гърба си. Вдигна неспокойно глава, изпръхтя силно и нервно затропа с крака. Сабрина умееше да язди от най-ранна възраст, затова инстинктивно притисна колене в слабините на жребеца и се залови с две ръце за гривата му.

Брет се вцепени. Усети как сърцето му заби лудо при мисълта какво щеше да направи неопитоменото животно с това нежно, безпомощно създание, ако се разлудееше. Мили Боже, направи така, че да не й се случи нищо, помоли се безмълвно той.

Товарът върху гърба му правеше жребеца все по-нервен. Той започна да рие с копито, отметна глава назад и затанцува настрани из ограденото пасище. Сабрина не забелязваше Брет, а много й се искаше той да види как се справя с жребеца.

Младежът се приближи с извънредна предпазливост до оградата, за да не изплаши детето и коня.

— Добро утро, Сабрина. Както виждам, наистина си успяла да се покатериш на гърба на Пламък.

Сияеща от радост, Сабрина насочи коня към него и извика:

— О, сеньор Брет! Толкова се надявах да ме видиш! Нали ти казах, че мога да го яздя!

Сега обаче Пламък загуби търпение и с гневно цвилене се изправи на задните си крака. Сабрина се плъзна надолу, но отчаяно се вкопчи в гривата. Още при първото движение на Пламък, Брет скочи на оградата. Конят и ездачката бяха само на сантиметри от него и когато жребецът отново стъпи здраво на земята, момъкът протегна мускулестите си ръце, издърпа Сабрина от гърба на коня и се метна с лекия си товар от другата страна на оградата. Пламък се отдалечи с рязко разтърсване на главата, щастлив, че се е отървал от необикновения товар.

Сабрина беше всичко друго, само не зарадвана от спасението си. Гласът й прозвуча сърдито:

— Положително нямаше да падна! Яздила съм много коне. Да не съм бебе!

Облекчението на Брет, че не се случи нищо лошо, се превърна в сляп гняв.

— Ти, малко дяволско изчадие! Току-що спасих нещастния ти животец! — Нефритенозелените очи гневно святкаха. — Освен това изрично ти забраних да го яздиш! Как смееш да не ме слушаш!

Сабрина изкриви лице и му се изплези. Това преля чашата. Объркан от силните чувства, които предизвикваше у него това дете и разгневен от постъпката й, Брет я сграбчи, просна я напреки на коленете си и я натупа така, че тя го запомни за цял живот. После я изправи на крака и изрева:

— Надявам се, че това ще ти е за урок! И повече да не ми се изпречваш на пътя!

Сабрина смело преглътна парещите сълзи. Долната й устничка се разтрепери, кехлибарено-златистите очи пламнаха и тя изкрещя:

— Мразя те, сеньор Брет! Мразя те! Не искам да те видя никога вече! — И се отдалечи е гордо вдигната глава.

Брет извика след нея:

— Още по-добре за мен! — Макар че всъщност искаше да изтича подире й и да я помоли за прошка. Но веднага потисна това желание. Защо беше такъв глупак! Това момиченце още отсега показваше истинското си лице — едно малко дяволче в женски образ, което от дете изпробваше номерата си върху лековерните мъже — инат, своенравна и коварна.