Лилия в нощта

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Празненството в чест на американския племенник на дон Алехандро беше чудесно. Въздухът беше топъл, звездите трепкаха по нощното небе, лек бриз разнасяше аромата на орлови нокти и люляк.

Патиото беше осветено от фенери и дамите в изискани тоалети и господата в елегантни костюми просто блестяха. Квартет от най-добри музиканти изпълняваше тихи серенади.

Алехандро беше много доволен от начина, по който гостите приемаха Брет. Всички сърдечно го поздравяваха. Господата оцениха умението му да води разговор, дамите бяха въодушевени от външния му вид. Само няколко души не споделяха общата радост.

Още в началото Франсиска се оплака на Сабрина, мятайки отровни погледи:

— Не разбирам защо баща ти вдига толкова шум около този гринго. В действителност той не е дори роднина с нас! Просто е срамота как Алехандро го гледа все в устата. Баща ти никога не се е отнасял с Карлос така, както със сеньор Дейнджърмънд!

Сабрина се усмихваше отегчено. Откакто беше пристигнала преди половин час с Карлос и Луис, леля й само мърмореше. Приемът бил лошо организиран, разхладителните напитки недостатъчни, хладният въздух вредял на здравето й и изобщо било глупаво да се организира празненство в патиото по това време на годината. Но Сабрина знаеше, че истинската причина за лошото настроение на леля й е доброто разбирателство между Брет и Алехандро.

Погледът на девойката се плъзна към Брет, застанал до шадравана със сеньора Моралес. Сърцето й а сви от болка, като видя как интимно се усмихва другата жена. От гърдите й се изтръгна въздишка.

Сърцето не искаше да се подчини и тя не можеше да забрави любовта си. Трябва ми време, казваше си с мъка, та аз го виждам всеки ден. Все по-често бягаше в гората. Там поне можеше да тъгува на спокойствие, без някой да й попречи.

През последните дни Брет се отнасяше към нея хладно и се държеше на разстояние. Това естествено й помагаше, но от друга страна, още повече я отчай ваше.

Сабрина смяташе, че вечер, когато Брет се извиняваше и потегляше към Накодочес, отиваше да пие в кръчмите и да играе на зарове, за да избегне присъствието й. Разбира се, дори през ум не й минаваше, че има друга жена. Ала Карлос се погрижи да й отвори очите. Видя я да наблюдава Брет и Констанца и побърза да се присъедини към нея и майка си.

— Красива двойка са двамата, нали? — процеди злобно той. — Почти толкова красива, колкото ние с теб.

Сабрина се усмихна насила, вдигна очи и се опита въпросът й да прозвучи колкото се може по-небрежно:

— Кои? Тази вечер има много красиви двойки.

— Вярно е, но мисля, че сеньор Дейнджърмънд и сеньора Моралес изглеждат особено добре заедно.

Франсиска презрително изкриви устни.

— Сеньора Моралес може да е красива, но лично аз я считам за алчна безсрамница! Много се радвам, че Карлос размисли и разбра каква е. Бедният Емилио нямаше този късмет, макар че на неговата възраст би трябвало да е наясно.

Любопитството на Сабрина веднага се събуди. Обърна се към Карлос и шеговито промърмори:

— Да не би да си ухажвал хубавата сеньора Моралес? — После се нацупи. — А аз ти вярвах! Нали каза, че обичаш само мен?

Карлос хвърли към майка си поглед, който не предвещаваше нищо добро, и гневно отговори:

— Естествено, че те обичам! Тогава беше още дете! Чаках да пораснеш, скъпа. Трябва да простиш някои дребни прегрешения на мъжа, щом сърцето му ти принадлежи. — Погледът му жадно се плъзна по златистата й кожа, подчертана още повече от наситеносинята вечерна рокля. Сабрина се наслади на възхищението му и се закиска, както винаги, когато Карлос говореше за любов. Най-после вечерта започна да й доставя удоволствие.

— Май наистина говориш с ангелски език — засмя се тя. Не искаше да възприеме сериозно любовните обяснения на братовчед си. Когато ритъмът на музиката се ускори, тя го хвана под ръка и каза весело: — Танцувай е мен. Сеньор Брет и сеньора Моралес може да са красива двойка, но ти и аз ще бъдем най-добрите танцьори.

Карлос зарадвано притисна ръката й и двамата се понесоха вихрено в буйния ритъм на фандангото.

Златисточервените коси на Сабрина светеха като фар сред множеството тъмнокоси глави. Брет я следеше с поглед, не можейки да откъсне очи от зачервеното, усмихнато лице, което се въртеше в прегръдките на Карлос. Косата беше закрепена на висок кок и разкриваше грациозния врат и изключителната извивка на раменете. Брет внезапно осъзна, че жадува да я изтръгне насила от тези ръце, да я прегърне и да притисне устни в това съблазнително място между тила и раменете. Не можеше да понесе, че тя е в обятията на друг мъж. Очевидно Карлос не бе излъгал, когато описваше отношенията им, а това означаваше, че когато отговори така сладко и страстно на целувките му, Сабрина предаде мъжа, когото обичаше. Изглежда, Констанца беше по-честната от двете — тя не криеше, че го желае и с удоволствие се люби с него.

Обърна се към стоящата до него Констанца и промърмори:

— Да танцуваме ли?

Тя прие с въодушевление и двамата ритмично се плъзнаха по каменния под.

— За гринго танцуваш отлично фанданго — прошепна след известно време жената. — Как така?

— Първо, прабаба ми беше испанка, и второ, преди няколко години прекарах известно време в Испания. — В зелените очи се появи подигравателно изражение. — Тогава научих доста неща. Да ти покажа ли някои… по-късно?

Констанца задиша учестено и сведе скромно очи.

— Досега не ми беше дадено да посетя страната на дедите си и ме интересува всичко, което можеш да ми покажеш.

Брет се засмя, лошото настроение бе забравено.

— Ще го сторя с удоволствие — обеща тихо той. След фандангото Карлос отведе останалата без дъх Сабрина на бюфета. Взе й чаша сангрия и я заведе до група столове, поставени малко настрана под стряхата на хасиендата. Сабрина нямаше настроение да търпи ухажванията на Карлос, но той не и остави друг избор. Седна до нея и попита:

— Има ли нещо, мила? Толкова си мълчалива тази вечер.

Сабрина видя как Брет отведе сияещата Констанца от танцовата площадка и за първи път в живота си изпита ревност. С усилие откъсна поглед от веселата двойка и прошепна:

— Няма нищо. Просто днес не съм в настроение за сериозни разговори.

— Разбирам — прошепна Карлос. Насочи поглед към Констанца и Брет и продължи все така тихо: — И се радвам. Няма да понеса този гринго да ти причини болка.

Сабрина се насили да се усмихне.

— Моля ти се, не ставай смешен! Той не означава нищо за мен.

— Така е по-добре. Всеки знае, че е безумно влюбен в сеньора Моралес. Последните дни конят му често стоеше вързан зад къщата й — до късно през нощта.

Изведнъж гърлото на Сабрина пресъхна. Защо Карлос не си затваряше устата! Не искаше да слуша обясненията му. Искаше само да обхване с ръце главата си и да се моли сеньора Моралес да се провали вдън земя.

Ала гордо вдигна глава, погледна Карлос право в очите и заяви:

— А аз си мислех, че вече не се интересуваш от сеньора Моралес! Как смееш да я шпионираш!

Карлос се изчерви но се насили да се усмихне и взе ръката на Сабрина в своята.

— Хайде, нека не се караме! Констанца и сеньор Дейнджърмънд не означават нищо за нас, нека не говорим повече за тях.

— Аз не съм започвала, ти си този, който не млъква — произнесе укорително Сабрина.

Карлос е удоволствие би й зашлевил някой шамар, но положи усилия да се овладее.

— Имаш право. Най-добре да поговорим за нас двамата… и за нашата сватба, скъпа.

Сабрина рязко дръпна ръката си.

— Карлос, аз не те обичам и не искам да се омъжвам за теб — отговори сериозно тя и го изгледа с тъжни очи. Той беше толкова добър приятел и не биваше да храни напразни надежди. Погали го по бузата. — Потърси си някоя друга. Аз само бих те направила нещастен.

— Не искам друга! — запротестира ядосано Карлос. — Тази сватба е най-съкровеното желание на родителите ни!

За да разведри малко натегнатата атмосфера, Сабрина отговори е лека усмивка:

— Виждаш ли, аз наистина ще те направя нещастен. Ето че ми се сърдиш още отсега.

Карлос съзнаваше, че не бива да я насилва, затова отговори на усмивката и пусна ръката й.

— Добре, мила, печелиш. Засега поне.

Сабрина облекчено се облегна назад и отпи от чашата си. Съжали, че не може също така лесно да се отърве от мисълта за Брет и хубавата вдовица. Неволно очите й се отправиха отново към двамата и тя промълви:

— Ако се оженят, ще ми е жал за нея. Като съпруг Брет положително ще бъде самият дявол.

Карлос се вцепени.

— Дявол! Девил Дейнджърмънд! — извика след малко той. Спомни си и щракна възбудено с пръсти.

— Естествено! Сега знам къде съм го виждал! Девил Дейнджърмънд! Телохранителя на контрабандиста Френчи!

Сабрина го изгледа объркано.

— За какво говориш, Карлос?

Младежът се обърна към нея, стисна двете й ръце и възбудено продължи:

— Знаех си, че вече съм го виждал, Сабрина. Той е лош, опасен човек! Питам се дали баща ти знае, що за долен негодник е приютил под покрива си. Телохранител на главатаря на контрабандистите, брутален убиец, това е в действителност почтеният сеньор Дейнджърмънд!

Сабрина загуби ума и дума.

— Сигурно се лъжеш! Той наистина има славата на див и буен, знам го от писмата на леля София, но никога не е вършил нещо незаконно или позорно!

— А аз ти казвам, че е бандит! Спомняш ли си, когато бях последния път в Ню Орлиънс, малко преди сватбата на Каталина? — Сабрина кимна. — Мама ме беше помолила да намеря възможно най-елегантния плат за роклята й, затова отидох при контрабандиста Френчи. Той има страшна слава, граби и убива, ала е толкова силен, че корабните капитани продължават да търгуват с него, макар да се страхуват за живота си. Отидох и аз, защото само при него има от прекрасните френски платове. Нали не можех да се върна в къщи с празни ръце! И така, попаднах в бърлогата на лъва, и точно там срещнах сеньор Дейнджърмънд! Докато преговарях с Френчи, той стоеше до нас с изваден нож и само чакаше сгоден случай да ми пререже гърлото.

Сабрина все още не искаше да повярва в тази чудовищна история и с надежда промълви:

— Ти сигурно се лъжеш! Не мога да повярвам, че говориш за Брет!

Карлос й хвърли състрадателен поглед.

— Сеньор Дейнджърмънд е човек, който не се забравя толкова лесно, а и името му е рядко. Да не искаш да ме убедиш, че има двама със същото име, еднакво високи и с тези дяволски зелени очи?

Сабрина поклати глава.

Карлос пожела да се наслади докрай на триумфа си.

— Сабрина, този мъж е убиец! За малко не уби едно беззащитно момиче, докато бях там — видях го със собствените си очи!

Сабрина изстена от ужас.

— Посегнал е на жена? — пошепна гневно тя.

— По-лошо! Нарани я е нож! Трябваше да го спра, макар че… — Той сведе засрамено очи. — Тя беше уличница, Сабрина. И се твърди, че той се е гаврил е нея безмилостно. — После бързо прибави: — Това научих едва по-късно, след като го издърпах от стаята й и го изхвърлих на улицата!

Ръцете на Сабрина се свиха в юмруци.

— Много добре, Карлос! Жалко, че не си го накарал да опита собствения си нож! Защо не бях на твое място…

Карлос промърмори скромно:

— Милимка, аз бях случайно там и тъкмо се канех да напусна това позорно място, когато чух сърцераздирателните викове на момичето. Веднага изтичах нагоре по стълбите и разбих вратата. За щастие то беше живо, но онзи я беше направо нашарил с ножа си. Крещеше, че искала да му открадне парите. Положих много усилия да се овладея, иначе този тип щеше да се намуши на острието ми. Задоволих се да го изхвърля. Ето това, скъпа, е историята на първата ми среща със сеньор Дейнджърмънд.

Шокирана и отвратена от разказа на Карлос, Сабрина погледна към Брет, който разговаряше със сеньора Моралес. Какво знаеше за този човек? Дори леля й София пишеше само лоши неща. Сабрина знаеше, че той се задържаше рядко в Начез, затова не беше за чудене, че е бил в Ню Орлиънс, търгувал е с контрабандни стоки и е изнасилвал млади жени. Сърцето й се разбунтува срещу тези ужасни мисли, но разумът ги прие. Тя повярва на Карлос.

— Трябва да разкажем на баща ми, да го предупредим! — извика възбудено Сабрина.

Странно, отначало Карлос се поколеба, но след кратко обмисляне се съгласи.

— Естествено. Предлагам обаче да почакаме, докато мине празненството. Нека не предизвикваме скандал. Щом баща ти научи историята, ще изгони тихомълком този мръсник и никой освен нас няма да знае за това.

Сабрина замислено кимна. Карлос, разбира се, беше прав. Баща й щеше скоро да научи как е бил заблуждаван. А той се отнасяше към този безсъвестен престъпник като към собствен син!

Тя би предпочела да го изобличи незабавно пред всички, защото кипеше от гняв. Защо не му пронизах гърлото още при първата ни среща! — каза си ядосано. Не проумяваше, че зад гнева прикрива истинските си чувства. Прекрасно беше да мрази, след като бе страдала дни наред. Празненството продължи безкрайно и тя едва дочака момента, в който щеше да разобличи Брет Дейнджърмънд като подлец. Ала когато мигът най-после настъпи, й се дощя да не посвещава баща си в тайната. Не искаше да преживее разочарованието му, не искаше да присъства, когато Брет ще се опита да отрече историята на Карлос.

Но братовчед й настоя и остана до нея, докато тя не каза на Алехандро:

— Татко, като си идат гостите, Карлос и аз имаме да обсъдим нещо важно с теб.

Алехандро не беше много въодушевен, защото сметна, че Карлос е придумал Сабрина да се съгласи с женитбата, и колебливо отговори:

— Трябва ли да го направим точно тази вечер?

Карлос също настоя:

— Чичо, работата не търпи отлагане.

— Е, добре — въздъхна Алехандро. — Щом гостите се разотидат, ще се срещнем в библиотеката.

Когато най-после се стигна дотам, обяснението съвсем не протече така, както си го бе представяла Сабрина.

Баща й очевидно им беше сърдит. Ала когато Карлос започна сериозно:

— Чичо, трябва да поговорим за племенника ви, сеньор Дейнджърмънд! — Алехандро въздъхна с облекчение.

— О! — усмихна се той. — Какво пак е направил този млад дявол?

А след драматичното разкритие на Карлос, че е срещнал „Девил“ Дейнджърмънд при контрабандиста Френчи, Алехандро небрежно заяви:

— Това отдавна го знам.

Сабрина зяпна баща си е отворена уста.

— Как? Ти си знаел? — Гласът й пресекваше от вълнение.

Алехандро кимна.

— Естествено. През лятото бях в Ню Орлиънс и се срещнах с Брет. Той ми разказа всичко по време на една вечеря.

Някой почука на вратата и Сабрина изтича да отвори. Очите й станаха студени, като видя пред себе си Брет.

— Какво търсиш тук? — попита възмутено тя. Брет вдигна вежди и подигравателно промълви:

— Лошо настроение ли, съкровище?

— Влез вътре, Брет! Разговорът ни сигурно ще те заинтересува — извика весело Алехандро.

Брет влезе и когато забеляза Карлос, веднага му стана ясно за какво са разговаряли тримата. Алехандро се усмихна и се зае да обяснява:

— Тъкмо ми заявиха, че си бил контрабандист.

— О, наистина ли? — промълви Брет, без да сваля очи от Карлос.

Сабрина застана до братовчед си и ядосано попита баща си:

— Нима това ти е безразлично? Та той е търгувал с незаконно внесени стоки! И е служил като телохранител на един от най-прочутите контрабандисти в Ню Орлиънс!

Алехандро беше в отлично настроение, защото опасенията му, че Карлос иска да обяви годежа си със Сабрина, бяха излезли напразни.

— Виж какво, момичето ми, тази неща наистина не ме впечатляват особено. Освен това Брет сам ми разказа всичко и в историята нямаше нищо нечестно и непочтено. Тъкмо обратното, той е действал много смело и благородно.

— Благородно! — Сабрина просто изплю думата и хвърли унищожителен поглед към Брет. — И ти наричаш това благородно! — изфуча тя, обърна се отново към баща си и попита: — А какво би казал, ако узнаеш…

Карлос стремително улови ръката й, за да я принуди да млъкне.

— Както виждам, страхът ни е бил напълно неоснователен. Съжалявам, че ти отнехме толкова време, чичо. Ще ни извиниш ли? Ще се сбогувам със Сабрина и ще се прибера в къщи.

Алехандро благосклонно кимна и двамата излязоха от библиотеката.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Щом вратата се затвори след тях, Сабрина гневно се нахвърли върху Карлос.

— Защо направи това? Защо не ме остави да разкажа за бедното момиче в Ню Орлиънс?

Карлос сложи пръст на устните й и й направи знак да го последва. Тя го послуша колебливо.

Мъжът спря на двора и заяви с многозначителен тон:

— Баща ти е напълно под влиянието на Дейнджърмънд. Не виждаш ли, че никога нямаше да ми повярва? Може би дори щеше да помисли, че го лъжем, за да очерним Дейнджърмънд пред него.

Сабрина отговори възмутено:

— Баща ми не би помислил никога такова нещо за мен! Но аз съм готова да поема риска. Той трябва веднага да узнае каква змия държи в пазвата си!

— Аз също искам баща ти да научи истината — каза бързо Карлос. — Но мисля, че в момента няма да ни повярва. Та ти чу колко спокойно прие това с контрабандистите. Дейнджърмънд го държи напълно в ръцете си! Според баща ти този дявол не може да направи нищо лошо!

Очите на Сабрина вече не святкаха така ядосано, тя промълви тъжно:

— И какво да направя? Да оставя баща си във властта му? Да допусна Брет да го мами и занапред?

— Естествено, че не. Трябва само да го наблюдаваш, да внимаваш да не мами баща ти и да ме осведомяваш за всичко, което той прави, за да можем да победим дявола. Мисля, че засега трябва да запазим в тайна случая с нещастното създание в Ню Орлиънс. Ще изчакаме подходящ момент, за да изобличим с него Дейнджърмънд пред баща ти.

Сабрина се съгласи с предложението му. Трябваше да признае, че Карлос е прав, но мисълта да се съюзи с него срещу Брет й беше крайно неприятна. Карлос строго й забрани да споменава пред баща си историята с момичето и я посъветва да наблюдава Дейнджърмънд и да не се подава на опитите му да я заблуди. Накрая се сбогува и потегли доволен за къщи.

Сабрина бе всичко друго, само не и доволна. Светът й се люлееше застрашително. Човекът когото обичаше, беше мошеник, а баща й му вярваше.

Отиде в стаята си, просна се на леглото, както си беше в балната рокля, и се загледа в тавана. Защо Брет се появи отново! Защо се влюби така глупаво в него! Изсмя се горчиво. Ако можеше да обикне Карлос, нещата нямаше да бъдат толкова лоши. Нямаше да я боли, че Брет Дейнджърмънд е чудовище.

Как можа баща й така леко да погледне на факта, че Брет е работил с контрабандисти? Макар да знаеше, че контрабандата беше дребна простъпка и много почтени граждани вършеха контрабандни сделки, Сабрина си казваше, че този Френчи е бил, по думите на Карлос, криминален престъпник, а „Девил“ Дейнджърмънд е бил негово доверено лице.

Тази ужасна вечер я дари поне с едно — сега знаеше, че Карлос е истински приятел. Вече не беше сама — той щеше да й помогне!

Карлос не й остави време да промени мнението си. Започна да идва всеки ден в ранчото, за да задушава в зародиш всяко съмнение. Постоянно я предупреждаваше да бъде нащрек, тъй като Дейнджърмънд бил ловец на зестри. Разумът й възприемаше това предупреждение, но сърцето… сърцето й отказваше. Борбата, която водеше със себе си, заплашваше да разкъса сърцето и Отначало беше лесно, защото се оставяше гневът да я води. През седмиците след празненството се отнасяше към Брет с презрение и пазеше баща си като тигрица малките си. Всяко предложение на Брет се посрещаше с поток въпроси и ожесточена съпротива. И преди всичко се съпротивляваше с всички сили срещу проекта за захарната тръстика, защото Карлос я беше убедил, че Брет се опитва да отнеме състоянието на Алехандро.

Мъжете в дома не можеха да си обяснят промяната в поведението й. Брет се забавляваше, Алехандро беше загрижен. Не беше обичайно дъщеря му да застава така енергично срещу някого — така никога нямаше да се влюби в Брет. Не му убягна и това, че Сабрина се среща често с Карлос в павилиона и че последният прекарва много време в ранчото. Мисълта, че тя може да се влюби в братовчед си, го безпокоеше.

И това не беше единственото му безпокойство. Финансите на семейство де Ла Вега така и не се подобриха след рождения ден на Сабрина. Стана му ясно колко зле стоят нещата, когато зет му поиска на заем значителна сума, за да подпомогне семейството си в това притеснено положение. Само по себе си, това не го тревожеше, беше загрижен най-вече от поведението на Карлос.

Естествено Алехандро съзнаваше, че Карлос е много разглезено дете, гордост за майка си, която безкрайно му угаждаше във всичко. Нима сега щеше да му стане зет? Дори самата мисъл за това го караше да настръхва. Една вечер тайно сравни двамата мъже, седнали на масата му. Брет беше винаги готов да се шегува, нефритенозелените му очи святкаха от удоволствие — противно на сърдитите погледи, които Карлос постоянно мяташе наоколо си. Алехандро отвратено поклати глава. Нима Сабрина наистина предпочиташе Карлос пред Брет? Непонятно!

През седмиците и месеците след празненството животът в хасиендата далеч не беше така непринуден и весел, както преди. На повърхността всичко изглеждаше безпроблемно, но отвътре вреше и кипеше.

Брет прекарваше по-голямата част от времето си с мъжете, които изкореняваха гората за полетата със захарна тръстика. Алехандро се радваше на свършената работа, макар да не беше искал точно това. Историята със захарната тръстика беше само предлог, за да примами Брет в дома си. Разбира се, радваше се на устрема, е който младият мъж се зае да осъществи проекта, но би предпочел Брет да отделя повече време, за да се погрижи за Сабрина. Двамата трябваше да се влюбят един в друг — това беше най-важното. Ала как можеше да го уреди, когато Брет по цял ден се трепеше в пущинака, а Сабрина прекарваше повече време от преди с Карлос!

Ако можеше да проникне в сънищата на Брет и тайните желания на Сабрина, Алехандро нямаше да бъде толкова отчаян. Вярно, дъщеря му често се срещаше с Карлос, но тя и насън не мислеше да отстъпи на настояванията му. Възприемаше го като братовчед и приятел, нищо повече. Наистина, той полагаше големи усилия да направи отношенията им по-интимни, но тя се противеше с всички сили.

Отначало реагираше с половин уста на любовните обяснения, но с течение на месеците настойчивите му задиряния й ставаха все по-неприятни. За своя собствена изненада един ден започна да защитава Брет.

— Карлос — заяви строго при една среща с братовчеда си в павилиона — смятам, че си се излъгал по отношение на Брет и плановете за захарната тръстика. Той не получава нито песо от баща ми. Напротив, превърнал се е в безплатен надзирател и само през последни те седмици е свършил огромна работа. Погледни колко десетини земя разчистиха и колко бързо напредна строежът на рафинерията! — Кехлибарено златистите очи сияеха от възхищение. — Може да е работил е контрабандистите, но мисля, че е загърбил тази част от живота си. Не съм чула или видяла нищо, което дава основания за тревога.

Карлос пламна от гняв и красивото му лице се разкриви от омраза.

— Защо забравяш момичето в Ню Орлиънс! — изсъска той.

Лицето на Сабрина се помрачи и тя извърна глава.

— Не съм го забравила, но хората се променят…

Карлос беше вън от себе си.

— Не е вярно! Този мъж е престъпник! Хайде, тичай след него, Сабрина! Както виждам, скоро ще го следваш като вярно кученце по петите. Ще станеш втора Констанца Моралес!

Както винаги, Карлос намери правилния начин да настрои Сабрина отново срещу Брет. Ала не бе взел предвид, че ако може да отрови сърцето на Сабрина, то в никакъв случай няма да му се удаде да забие клин между баща и дъщеря. Само след няколко дни Сабрина и Алехандро вече седяха на чаша лимонада в душния следобед и си почиваха под сянката на големия бор в патиото. За първи път от дълго време оставаха сами и се наслаждаваха на уединението си. Отначало разговорът се въртеше около общи неща, но постепенно се измести към дейността на Брет по време на пребиваването му в Ню Орлиънс. И скоро истината излезе на бял свят. Алехандро забеляза смайването и ужаса на Сабрина и с усмивка отбеляза:

— О, дъще, просто не мога да повярвам! Нима наистина си помислила, че мога да допусна в дома си някой престъпник? Бях уверен, че Карлос знае цялата истина, когато ми съобщи за контрабандистите. И през ум не ми мина, че през всичките тези седмици ти си била убедена, че баща ти е попаднал в клопката на едно чудовище.

Сабрина се усмихна засрамено.

— Ние дори не подозирахме какво е правил тогава Брет. Карлос го е видял само за малко. Откъде е можел да знае, че Брет е отишъл там само за да постави клопка на убиеца на своя приятел?

Гласът на Алехандро стана строг:

— Изненадан съм от Карлос. Той би трябвало да знае, че аз няма да представя на своите роднини и приятели криминален престъпник, да не говорим, че ще му позволя свободно да влезе в дома ми. — После сърдито поклати глава. — Не разбирам поведението на братовчед ти. Сигурно много добре знае, че баща му се нуждае от всеки човек, за да спаси ранчото, а не си мръдва пръста. Вместо това си пилее времето да пълни главата на дъщеря ми с глупости!

Сабрина побърза да смени темата, за да го успокои. Ала не посмя да спомене нищо за раненото момиче. Предупрежденията на Карлос бяха пуснали твърде дълбоки корени в душата й. Все пак почувства облекчение, защото вече знаеше истинските мотиви за сдружаването на Брет с контрабандистите.

На следващия ден изтича зарадвано при Карлос и бързо заразправя какво е научила. Естествено, младежът побесня от гняв.

— И ти вярваш в това?

— Защо не? — учуди се Сабрина.

— Защото си една малка глупачка — изсъска извън себе си Карлос. — Толкова е ясно. Дейнджърмънд е измислил обяснението, за да успокои баща ти. Не се оставяй да те мамят! Защо се хващаш на тази въдица?

Търпението на Сабрина свърши. Тя бе наблюдавала много внимателно Брет през последните седмици и бе уверена, че мъжът насреща й в никакъв случат не е престъпник.

— В случая слепият си ти, приятелю! Знам, че не обичаш Брет. Може би имаш основания за това, но сега се постарай да погледнеш истината в очите. Непременно държиш да го заклеймиш пред мен като престъпник, затова не желаеш да чуеш и дума за истинските му мотиви.

Карлос веднага се призна за победен, от страх да не застраши още повече и без това разклатената си връзка със Сабрина. Ала от този ден нататък отношенията им се промениха. Сабрина престана да шпионира Брет и Алехандро и се срещаше все по-рядко и с голямо нежелание с Карлос.

Затова пък Брет й правеше все по-силно впечатление. Особено сега, когато знаеше истината за престоя му при контрабандистите. Не беше забравила историята с момичето, но се питаше дали и за нея няма правдоподобно обяснение.

Брет веднага почувства, че държанието й спрямо него се е променило, и се изненада колко много значеше за него този факт. Сабрина знаеше истината и вече не се отнасяше е него като е прокажен.

Връзката му с Констанца си остана чисто физическа… и не продължи дълго. В последно време предпочиташе да се занимава с облагородяването на дивата природа. Задържаше се рядко в хасиендата, ставаше още в зори и работеше до залез слънце.

След разговора на Сабрина с Алехандро напрежението в хасиендата видимо намаля. И скоро след това Брет започна да приключва работата си все по-рано, за да поплува в топлите води на езерото и да прекара остатъка от деня с Алехандро и Сабрина. Алехандро е облекчение установи, че Сабрина е престанала да се среща толкова често с Карлос и почти видя как се осъществява любимата му мечта. Следобед Сабрина обличаше винаги най-хубавите си рокли, а Брет очевидно не можеше да устои на красотата й.

Оставаше седмица до осемнадесетия рожден ден на Сабрина и хасиендата бръмчеше като кошер. Подготовката за голямата фиеста вървеше с пълна пара. Алехандро беше уверен, че вечерта на рождения ден ще бъде най-подходящият момент за обявяване на годежа.

Сабрина и Брет сами не разбираха как стана толкова бързо, ала за съвсем кратко време отношенията помежду им станаха също толкова добри, колкото бяха преди десет години. Все пак имаше една съществена разлика: Сабрина вече не беше дете. Когато се разхождаха в гората и Брет гледаше засмяното й лице, той вече не можеше да проумее как е могла да го примами пищната привлекателност на Констанца. Кратката афера беше забравена, Сабрина завладя изцяло мислите му и за първи път от години насам железните обръчи около сърцето му се напукаха. Впрочем, Сабрина се сещаше от време на време за Констанца, но беше почти сигурна, че Брет е прекъснал посещенията си при нея. Когато я поглеждаше в очите, сърцето й се разтуптяваше и тя го даряваше с такава лъчезарна усмивка, че дъхът му секваше.

— Дете, трябва да предупреждаваш мъжете, преди да им се усмихваш така! Неподготвеният непременно ще припадне!

Сабрина се разсмя и Брет не можа да устои. Протегна ръка и нежно докосна устата й. Тя леко захапа пръста му и на устните му се появи усмивка. Усмивка, която никоя жена още не бе виждала.

— Ти ме омагьосваш. Установих, че се радвам на следобедите повече, отколкото ми се иска. Ако не внимавам, скоро ще заемеш цялото ми време — пошепна той.

— Толкова ли е лошо? — попита задъхано Сабрина. Усмивката му изчезна и той плъзна поглед по лицето й.

— Не — призна още по-тихо. — Въобще не би било лошо.

Сабрина отмести поглед и стеснително промълви:

— Направи ми впечатление, че напоследък прекарваш много повече време в хасиендата… Няма ли в Накодочес нещо, което те интересува повече?

Брет нежно обърна лицето й към себе си.

— Накодочес не ме привлича, всъщност никога не ме е привличал. Бях сляп, ала най-после прогледнах…

Колкото по-спокойна ставаше атмосферата в хасиендата, толкова повече се увеличаваха проблемите с Карлос. Сабрина не го виждаше така често, както преди, но все пак… Срещите бяха винаги неприятни. Няколко дни преди празненството по случай рождения й ден тя се запъти неохотно към павилиона. Карлос беше настоял да се срещнат там и този път тя бе решила да му каже, че не желае повече да го вижда тайно.

Денят беше горещ и въпреки че беше облечена само с лека рокля от лавандуловосин лен, когато влезе в павилиона, лицето й пламтеше. Отмахна един златисточервен кичур от лицето си и побърза към желаната сянка.

Карлос вече я очакваше, излегнат на възглавниците. Надигна се и с усмивка заговори:

— Скъпа, ти дойде! Вече мислех, че ще ме изоставиш. — И добави с лек укор в гласа: — Много ми липсваш. Откакто не се виждаме толкова често, дните ми са дълги и самотни.

Сабрина се насили да се усмихне и се заразхожда нервно напред-назад.

— Мислех, че напоследък си доста зает. Също като сеньор Брет.

Когато забеляза горчивия израз по лицето му, й се дощя да си прехапе езика. После промърмори смутено:

— Естествено, това е само заради полетата със захарна тръстика.

Карлос презрително изсумтя:

— Захарна тръстика! Не започвай пак! Не разбирам защо баща ти пилее време и пари. Единственият, който печели от това, е Брет Дейнджърмънд.

Сабрина знаеше, че е безсмислено да му противоречи, затова хладно отговори:

— Може би! Но не съм дошла тук, за да говорим за сеньор Брет или баща ми.

Карлос си наложи да запази спокойствие. Хвърли копнеещ поглед към мекото й тяло и потупа възглавницата до себе си.

— Ела, мила, седни до мен. В последно време се караме толкова често, нека днес поприказваме кротко.

Сабрина хвърли нещастен поглед към вратата, после неохотно се отпусна до него. Искаше да приключи по-скоро тази неприятна среща и започна без заобикалки:

— Карлос, струва ми се, че имаме твърде малко да си кажем. Аз… аз бих желала повече да не се срещам с теб без знанието на баща си. Разбира се, винаги си добре дошъл в хасиендата.

Карлос се вцепени. Очите му се присвиха и злобно заискряха.

— Пак онзи Дейнджърмънд, нали! Той те е настроил срещу мен! — Гневът му се разрасна и той изрева: — Знаех си, че така ще стане! Когато говориш за него, очите ти сияят, постоянно го възхваляваш и ето че допусна чужденецът да разруши онова, което съществуваше между нас.

— Не е вярно! Между нас никога не е имало любов. Заблуждавал си се!

— Ах, така значи — процеди през зъби мъжът. Тонът му никак не й хареса. Черните очи я поглъщаха е неприятна, сладострастна жар. — Май ти си тази, която си въобразява небивалици. Между нас винаги е имало нещо, но ти не му даваше шанс да се развие. И сега ме отблъскваш, но аз ти казвам, че желанието е тук и не можем повече да го отричаме. Ти си определена за мен, скъпа. Няма да позволя Дейнджърмънд да те настрои срещу мен. Днес ще ти докажа, че ми принадлежиш изцяло!

Протегна ръце към нея и продължи все по-настойчиво:

— Прости ми, скъпа, за това, което ще извърша сега, но нямам друг избор. Трябва да станеш моя жена и на мен ми е известен само един начин, за да го постигна!

Сабрина нямаше понятие какво означават думите му, но инстинктивно се възпротиви и направи опит да го отблъсне от себе си. Карлос не обърна внимание на усилията й. Устните му жадно затърсиха нейните, езикът брутално нахлу в устата й.

Изплашена, но още повече разгневена, Сабрина се бореше като тигрица. Ала скоро в душата й пропълзя отчаяние. Карлос беше много по-силен от нея. Дръпна роклята и оголи раменете й. Когато чу късането на коприната, Сабрина с ужас забеляза, че остана гола до кръста. Жилестите ръце притиснаха гърдите й.

Разбра, че не може да се бори е него, престана да рита и се опита да го вразуми.

— Карлос, мили! — замоли се тихо тя. — Моля те, моля те… — Не успя да довърши, шепотът й бе заглушен от целувките му.

Карлос грубо я събори на възглавниците и легна отгоре й. Отначало Сабрина не усети страх, но като видя, че мъжът не възнамерява да спре, изпадна в паника.

Ръцете му шареха навред, целувките му ставаха все по-страстни и настойчиви — и съвсем различни от целувките на Брет. Когато вдигна роклята й над бедрата и ръката му потърси най-чувствителното й място, тялото й изстина от ужас. Той искаше да я изнасили!

Чу как се къса нежното й долно бельо и това й даде сила за нова съпротива. Заблъска с юмруци по гърба на Карлос, зарита с крака и заизвива тялото си, мъчейки се да го отблъсне от себе си. Устата я болеше от грубите целувки. Усети как бедрото му се вмъкна между краката й и изплака от страх. В усещанията й нямаше и следа от желание, само отврата и гняв. Посегна и слепешком удари Карлос право в лицето.

Но ударът не подейства. Мъжът стана още по-необуздан, стенеше и грубо триеше тялото си в нейното. Отвори панталоните си и в продължение на кратък, отвратителен миг Сабрина усети твърдия член между краката си.

Не разбираше какво става с нея. Нима беше възможно да й се случи такова нещо! Карлос не беше способен на подобна подлост! Но ето че го правеше. Ръката му галеше меките косми между краката й, пръстите му си проправяха път. Ужасът й даде нови сили и тя се бранеше като обезумяла. Ала Карлос дори не забелязваше отчаяната й съпротива и когато Сабрина усети, че ей сега ще проникне в нея, леден глас попита някъде отдалеч:

— Да не би да преча?

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

За Сабрина гласът на Брет бе най-прекрасният звук в света. Заслепен от гняв, Карлос се надигна и започна да закопчава панталона си. Сабрина мъчително прибра краката си и с треперещи ръце свали роклята си. Слава Богу, Брет беше дошъл навреме! Само след минута Карлос щеше да я подчини на волята си.

Засрамена и изпълнена с благодарност, тя отправи поглед към своя спасител и едва не изпищя. По мъжкото лице бяха изписани презрение и отвращение. Нима си е помислил… Как не потъна в земята от срам! Нима Брет наистина вярваше… Да, точно така беше.

Тъмнозелените очи огледаха с отвращение разкъсаната й рокля, твърдият глас прозвуча презрително:

— Надявам се да ме извините за прекъсването. Не знаех, че павилионът… е зает. Ако ме уведомите по кое време правите срещите си тук, ще отложа удоволствието да се изкъпя за по-късно.

Лицето на Сабрина пламна от срам и гняв. Пооправи доколкото можа разкъсаните си дрехи и побягна навън.

Щом се скри от очите им, Карлос с доволна усмивка оправи дрехите си.

— Вие американците сте винаги неучтиви и нахални — промърмори той. — Не може да не сте знаели, че павилионът е зает. Сабрина е винаги шумна при любовната игра. Уверен съм, че сте чули как ме молеше да я обладая.

Брет наистина бе чул скимтенето на Сабрина и за момент се беше вкаменил. После хукна като бесен по стълбите към павилиона и гледката, която се разкри пред очите му, се запечата завинаги в съзнанието му. Съвършеното полуголо тяло, което страстно се извиваше под мъжкото, жадните им целувки…

Той каза хладно:

— Това, което правите със Сабрина, не ме интересува. Внимавайте само Алехандро да не види подобна сцена. Не ми се вярва да реагира така спокойно.

Карлос вдигна рамене.

— Би настоял единствено веднага да се оженя за Сабрина, а това изцяло съвпада с нашите намерения.

— Питам се — промълви замислено Брет, — какво чакате още? Какво печелите от забавянето?

Черните очи на Карлос злобно засвяткаха.

— Аз не искам да чакам. Не и откакто Сабрина ми се отдаде за първи път. Само че се появихте вие, с голямото си състояние и тя се разколеба. Заяви ми, че не иска да се обвързва. Предпочитала да вземе богаташ, а не бедняк!

Изразът по лицето на Брет не издаваше нищо от вълнуващите го чувства. Обърна се да си върви и каза през рамо:

— Не се страхувайте, приятелю, няма защо да се боите от мен! Не бих се оженил за Сабрина дел Торес, дори ако ми я поднесат на златно блюдо, обсипано с диаманти!

Карлос се ухили доволно зад гърба му. Отиде да вземе коня си и препусна към къщи. Все щеше да уреди нещата със Сабрина. Сега най-важното беше, че бе успял да накара Брет да се отврати от нея. От тази страна вече не го заплашваше опасност.

Възбуден от насилието над Сабрина, трябваше да утоли с друга дивата си страст. Пришпори коня като бесен. Констанца! Ще иде при Констанца!

За негово облекчения младата вдовица беше сама Когато нахлу в гостната, тя каза хладно:

— Добър ден, Карлос. С какво съм заслужила тази чест? Много отдавна не си ме посещавал.

Карлос се усмихна саркастично.

— Преди шест седмици нямаше да се радваш на посещението ми. Нали си имаше грингото…

Погледът й се плъзна по тялото му и откри набъбването под панталона.

— Аха, май не си успял да завладееш малката Сабрина. Какво стана?

Карлос пресече с бързи крачки стаята и я събори на изисканото, тапицирано с коприна канапе. Впи устни в нейните и Констанца страстно обви с крака бедрата му. Устните й се разтвориха жадно под неговите и вече нямаше връщане назад. Мъжът я повлече на пода, вдигна високо полите й и я облада като обезумяло животно.

После заразказва за събитията на деня. Като забеляза колко ревниво реагира Констанца при намека, че женитбата между Брет и Сабрина е много близка, Карлос бе осенен от блестяща идея.

— Ти би направила всичко да предотвратиш този брак, нали?

Констанца сърдито изкриви уста.

— Да, готова съм на всичко, за да ги разделя.

Чудесен отговор, каза си доволно Карлос и си наля чаша мадейра.

По същото време и Брет пиеше чаша мадейра, но беше всичко друго, само не и доволен. Двамата с Алехандро седяха в патиото. Почиваха си от дневната горещина и обсъждаха поведението на Карлос, който надали щеше да се зарадва, ако можеше да ги чуе.

Косата на Брет беше още мокра от плуването, дългите крака бяха небрежно опънати. Изглеждаше отморен, загорялата му от слънцето кожа лъщеше бронзова, но беше подозрително спокоен. Алехандро имаше чувството, че се е случило нещо необикновено. Изведнъж Брет запита:

— Знаеше ли, че Сабрина се среща с Карлос в павилиона?

В гласа на Алехандро прозвуча неприкрито разочарование.

— Още ли? Надявах се, че това е приключило.

— Ти си знаел? — Брет беше смаян. — И не си предприел нищо да го предотвратиш?

Алехандро нервно се размърда на стола си.

— Те са братовчеди, приятелю! Карлос й е като брат. Той положително няма да застраши доброто й име. Макар да не одобрявам честите им срещи и това всички го знаят. Не предприех нищо срещу него, защото твърдоглавата ми дъщеря и без това върши каквото си ще. Но всичко е съвсем невинно.

— Невинно! — изфуча Брет с грозен смях. Но не беше в състояние да разкрие пред Алехандро каква проклета малка мръсница е любимата му дъщеря.

— Прости ми! — продължи бързо той. — Бях много изненадан, че добре възпитано момиче от нашето съсловие се среща само с мъж, който не й е баща или брат.

Алехандро направи опи да го успокои:

— Не разбираш ли, приятелю! Карлос й е като брат!

— Твоя работа. — Брет се опита да прогони мъчителния спомен за сцената в павилиона. Никоя жена, независимо колко красива и желана беше, не заслужаваше да тъгува и страда по нея. Не беше ли научил този урок още като дете, от майка си?

Алехандро беше въодушевен от загрижеността на Брет. Та думите му прозвучаха почти като на ревнив влюбен!

— Не се страхувам, че Карлос ще посмее да се доближи твърде много до Сабрина. Но при дадените обстоятелства и щом това те смущава, ще се опитам да и убедя, че повече не бива да се среща сама с него.

Нещо в тона му накара Брет да застане нащрек Гласът му прозвуча рязко:

— При дадените обстоятелства?

Лицето на Алехандро пламна от смущение. Опита се да намери правдоподобно обяснение за думите си и заяви:

— Ами бандитите! Забрави ли ги?

Брет видимо си отдъхна. Домакинът му нито веднъж не бе споменал, че гледа на него като на бъдещ зет. Глупаво беше да подозира, че зад забележката на Алехандро се крие намек за обвързване със Сабрина.

— Бандитите — промълви замислено той. — Има ли нещо ново за тях? Доколкото знам, след нападението над семейство Риос не са се появявали насам.

— Вярно е — потвърди Алехандро. — Обаче човек никога не може да знае. Трябва да обясня на Сабрина колко е опасно да отива сама в павилиона — дори когато се среща само с братовчед си.

Брет замълча, загледан в лъскавите върхове на ботушите си, после отпи голяма глътка мадейра. По някое време Алехандро наруши мълчанието. Бутна ядосано чашата си и заговори:

— Ще ти призная, че тези срещи с Карлос никак не ми се нравят. Не обичам да говоря за деловите работи на други хора, но знам, че мога да разчитам на твоята дискретност. Пък и ще ми олекне, като ти разкажа.

Брет кимна и промълви с крива усмивка:

— Понякога и за мен има само един начин да видя ясно измъчващия ме проблем: да го обсъдя с приятеля си Морган Слейд.

Алехандро кимна утвърдително, отпи глътка мадейра и заразказва:

— Семейство де Ла Вега има големи финансови затруднения. Додах на Луис солидна сума назаем. Парите не ме тревожат особено, човекът ще ги върне, щом може. Повече ме плаши Карлос. Какво си въобразява този глупак! Семейството му е на ръба на пропастта, а той прекарва времето си с хазарт и леки жени в някакъв вертеп в Накодочес! Вакеросите го видели и веднага ми докладваха. По-рано не се замислях за прахосничеството му, но сега… — Алехандро тъжно поклати глава. — Продължава както преди и мързелува по цял ден, вместо да помага на баща си!

— Може би Сабрина го утешава. Или пък идва с надеждата, че тя ще намери изход от тази дилема. Нали каза, че са много близки — промърмори недоволно Брет.

— Не става дума за това. Карлос би трябвало да работи като дявол, за да спаси дома и наследството си. Той обаче се държи така, сякаш всичко това не го засяга. Луис страда от поведението на сина си и дори сестра ми, която предпочита да умре, отколкото да ми признае нещо, дава признаци, че е загрижена. За нея беше ужасно, когато Луис трябваше да ме помоли за пари. Никога не е искала да дойде тук. На колене умоляваше Луис да останат в Мексико, когато аз реших да се заселя тук! Не може да му прости, че не постигна голям успех, освен това й липсва луксът на Мексико Сити. — Отново угрижено поклати глава. — Винаги се е страхувала от разорение…

— Но как се е стигнало дотам? — попита Брет. — Нали земята е богата и плодородна!

Алехандро направи гримаса.

— Тук сме далеч от града и непрекъснато водим битка, приятелю. Стадата могат да се издавят при наводнение, могат да ги откраднат индианци, реколтата може да бъде унищожена. Освен това мисля, че Луис прояви прекалена щедрост по отношение на Карлос, макар че никога не би казал и дума против собствения си син. Но аз съм много разочарован от Карлос! Дори насън не бих предположил, че ще прояви такова равнодушие! Но стига толкова! Мадейрата ми развърза езика, не искам повече да те отегчавам.

Брет го увери, че не е скучал, и само след няколко минути двамата се задълбочиха в разговор за далеч по-интересни неща. Едва когато сенките се удължиха и започна да се спуска вечерният здрач, Алехандро изненадано вдигна глава.

— Сабрина отдавна трябваше да бъде тук. Какво ли я е задължало?

Брет мълчеше. Само след минута, като по даден знак, Сабрина влезе в патиото и седна край тях.

Беше й необходим голям кураж, за да се присъедини към двамата мъже. Външно изглеждаше съвсем спокойна. Златисточервената коса бе прибрана във висок кок, а роклята от бродиран муселин беше възхитителна. Тънката шия бе украсена със смарагдово-зелена панделка, на ушите проблясваха обици от топаз. По лицето нямаше и следа от хаоса, който изпълваше душата й. Как можа Брет така безсрамно да я обвини, че е одобрявала поведението на Карлос? Разбира се, трябваше да признае, че за страничния наблюдател сцената можеше да бъде изтълкувана само по един начин. А тя умираше от срам и много й се искаше това да не се е случвало…

Защо Карлос се държа така? Слава Богу, никой не я забеляза, когато се втурна като вихър в къщи и се скри в стаята си. Ако Бонита видеше роклята й, щеше ли и тя да помисли, че е насърчавала Карлос? Само при мисълта за него започваше да й се повдига. Ако Брет не се бе появил, той щеше да я изнасили, да я обезчести! Какъв дявол го беше обзел? Разсъдъка си ли беше загубил?

Напъха разкъсаната рокля най-отдолу в една ракла. Бонита не биваше в никой случай да я намери — иначе веднага щеше да почне да я разпитва. После се мушна с тракащи зъби в леглото и се опита да приведе в ред разбърканите си мисли.

След известно време вече беше в състояние да разсъждава трезво и се запита какви бяха причините за внезапното и толкова грубо нападение на Карлос. Но каквото и да беше, тя никога нямаше да се отнася към него с предишното доверие. От все сърце се надяваше, че ще престане да я безпокои.

А Брет… Какво можеше да се очаква от него? Той имаше ужасно лошо мнение за жените и никога нямаше да й прости. Как не усещаше, че тя го обича и че никога не би се отдала на Карлос? Би трябвало да знае, че случилото се в павилиона не беше доброволно — независимо от това как изглеждаше сцената.

Нямаше представа как ще застане лице в лице с него. Когато седна край масата и студеният поглед на нефритенозелените очи я измери с безучастност, сърцето й направи скок. Брет беше учтив, но хладен и Алехандро веднага го забеляза. По време на яденето трескаво размисляше какво може да се е случило между двамата. Когато прислужникът донесе за десерт праскови, грозде и сирене, той най-сетне заподозря причината за натегнатата атмосфера и се обърна към Сабрина:

— Дете, казвам го с нежелание, но считам, че не е прилично да се срещаш сама с Карлос. Брет спомена, че ви е видял днес в павилиона. Настоявам да посрещаш братовчеда си само тук, в къщи.

Сабрина пребледня. Никога не би повярвала, че Брет ще я издаде! Очите й засвяткаха и тя промълви с разтреперан от яд глас:

— Господи! Да занимаваш баща ми с тази история… Има само един начин да се отнася човек с такива като теб — и той е много грозен! — Изправи се и каза високомерно: — Моля да ме извините, трябва да си вървя. — И с отровен поглед към Брет добави: — Въздухът изведнъж стана много тежък…

Алехандро я зяпна е отворена уста, когато тя профуча край него с вирната глава. После въпросително изгледа Брет.

— Какво, по дяволите, я прихвана? Вече нищичко не разбирам.

Очите на Брет пламнаха от гняв и той захвърли салфетката.

— Ще ме извиниш ли за миг? Имам да кажа една думичка на дъщеря ти! — И хукна след Сабрина. Настигна я в подножието на стълбата и грубо улови ръката й.

Сърцето й лудо заби.

— Пусни ме! — изсъска тя и се опита да се освободи.

— Още не, Ваше височество! Първо ще си поговорим — отвърна рязко Брет.

— Не искам да говоря с теб! Никога вече! Първо ме шпионираш, а след това отиваш при баща ми и му разправяш какви ли не лъжи! Ти си отвратителен!

Лицето на Брет още повече потъмня.

— Сега вече ми дойде до гуша! Млъкни и ме изслушай! — Без да се церемони много, той я издърпа в съседното помещение, тресна вратата след себе си и по-спокойно продължи: — Не съм споменал с нито една дума галантната сцена в павилиона. Само казах, че те видях с Карлос, без да обясня какво правехте там.

— И какво правехме? — изфуча Сабрина със святкащи от гняв очи. — Какво си въобразяваш, че си видял?

Лицето му изразяваше презрение.

— Дяволски добре го знаеш! Ала можеш да бъдеш сигурна, че няма да издам мръсната ти малка тайна. Не мога да кажа на баща ти, че дъщеря му е развратница!

Побесняла, Сабрина замахна и с всички сили го зашлеви през лицето. Брет я сграбчи и я притисна до себе си.

— Предупредих те да не даваш воля на ръцете си. А щом отдаваш другиму благоволението си, мога и аз да се възползвам от него!

Устните му брутално се впиха в нейните, ръцете му я обгърнаха. Целувката не беше нежна — само настойчива и гневна, и въпреки това изпълнена с някакъв странен копнеж. Сабрина не направи опит да се защити. Желанието й се събуди, усетило страстта, която се излъчваше от мускулестото мъжко тяло. Твърдите му слабини се притиснаха в бедрата й и тя се разтрепери от възбуда. Останала без дъх, отговори на целувката му.

Каква разлика спрямо това, което бе изпитала в прегръдките на Карлос! Никаква мисъл за бягство, само страст и сладко желание да му се отдаде. Тялото й жадуваше за милувки. Искаше й се завинаги да остане в обятията му, като покорна пленница. Жадно разтвори устни под целувката му и поиска още.

Брет простена и я притисна още по-силно до себе си, ръцете му замилваха бедрата й и тялото на Сабрина се разлюля от сладостни тръпки. Колко прекрасно беше да я държи пак в ръце, да усеща гъвкавите млади гърди и топлото тяло, което се притискаше към неговото.

Прегръдката им беше като експлозия. Никой не забеляза, че страстта им се е устремила неудържимо към онази точка, от която нямаше връщане.

Сякаш светкавица проблесна в мозъка на Брет. Той бе на път да заеме мястото на Карлос! С проклятие я отблъсна от себе си и остро заяви:

— О не, не и с мен! Никога не съм се задоволявал с остатъците от друг мъж и няма да го направя сега. Не и с теб. — Тялото му пулсираше от желание, но той грубо потисна страстния си порив да я прегърне отново. — Но те предупреждавам: ако се предлагаш така безсрамно, може и да не устоя. Следващия път, съкровище… Следващия път ще те взема и да вървят по дяволите последствията!

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Когато на следващия ден една прислужница съобщи за сеньор Карлос, Сабрина не повярва на ушите си. Как смеете да се явява пред очите й след всичко, което се бе случило!

Карлос я очакваше в патиото. Прислужницата излезе, за да донесе разхладителни напитки, и ги остави сами.

Карлос остана прав до желязната маса, въртейки смутено в ръце бродираното си сомбреро. Черните очи бяха тъжни и пълни със сълзи. Сведе поглед и няколко пъти преглътна. Гласът му прозвуча почти като шепот, когато каза:

— Дали някога ще ми простиш?

Сабрина беше учудена колко малко я трогна разкаянието му. Сякаш снощи с блъскането на вратата Брет бе погребал всичките й чувства, с изключение на гнева, който се отнасяше единствено и само до него.

Карлос захвърли сомбрерото на масата и падна на колене пред нея. Улови ръцете й и скри лице в тях.

— Скъпа! Трябва да ми простиш! Обичам те толкова много, че загубих разсъдъка си! Не исках да те изплаша! — Той се удари с длан по челото. — Не знам какво ми беше станало. Аз съм свиня! Заслужавам презрение. Кажи, че ми прощаваш, мила! Че не съм разрушил обичта помежду ни!

Сабрина беше разколебана от бурното му разкаяние и промълви:

— Мисля, че ти прощавам. Моля те, стани сега, преди да те е видял някой.

Карлос веднага скочи на крака, притегли я към себе си и обсипа ръката й с целувки.

— Ти си толкова добра и чудесна, като светата Богородица!

Изчервена от срам, Сабрина дръпна ръката си. Видя Лупе да се задава с лимонада и изсъска:

— Престани!

Когато прислужницата се оттегли, Сабрина набързо се сбогува с Карлос, след като изтръгна от него обещание да не споменава вече за случилото се. Обясни му веднъж завинаги, че никога няма да се омъжи за него, но ще продължава да го смята за свой приятел.

Рожденият ден на Сабрина настъпи горещ и ясен. Слънцето приличаше на искряща жълтооранжева топка в синьото небе и Сабрина неволно си припомни миналогодишното празненство. Колко невинна беше тогава. Колко неподозираща…

Очакваше с радост рождения си ден, въпреки че все още усещаше горчивина. Бонита отново й поднесе табла със закуска и букет жълти рози. Този път й подари сребърни гривни, които весело подрънкваха при всяко движение на стройните й ръце. Където и да идеше, я поздравяваха най-сърдечно.

Беше почти като миналата година — само присъствието на Брет Дейнджърмънд все повече я плашеше. Сабрина имаше чувството, че той е навсякъде. Разговаряше с хората, шегуваше се с Бонита, вслушваше се внимателно в деловите разговори на Луис и Алехандро. Очите й неволно го следваха, възхитени от високата стройна фигура, елегантността и чара, които покоряваха всеки приближил се до него. Гневеше се на самата себе си, защото не можеше да устои на притегателната му сила и присъствието му събуждаше в душата й сладостен копнеж. Постоянно се улавяше, че боязливо следи тъмната му глава сред множеството.

В чест на Сабрина бе организиран бой е бикове, който темпераментни млади мъже щяха да застана срещу предизвикателството на огнените черни животни. Сковаха временна арена с трибуна, над която опънаха жълто платно, за да защити дамите от яркото слънце.

Сабрина наблюдаваше с критичен поглед младите кавалери, които с плащ и меч предизвикваха бика и го нападаха. Ала разбра какво значи истински страх едва когато на арената излезе Брет. Сърцето й сякаш спря, лицето пребледня като платно, а ръката й мачкаше не съзнателно красивото ветрило в яркочервено и златно, което Карлос й подари за рождения ден.

От гърдите й се изтръгна стон и Карлос, който беше предпочел да не участва в тази опасна игра, й хвърли остър поглед.

— Нещо не е наред ли, скъпа?

Сабрина се насили да изглежда спокойна, опитвайки се отчаяно да прикрие страха, който стягаше гърлото й.

— Нищо ми няма! Защо питаш?

— Стори ми се, че си загрижена за грингото. В края на краищата това е испански спорт, а едрите мъже не са много бързи в краката. Интересно как ще се справи с яките бикове на баща ти.

Сабрина кимна разсеяно и загрижено впи очи във високия, широкоплещест мъж, застанал в средата на арената. Косата му лъщеше на слънцето синьо-черна. Носеше испанско облекло и тя трябваше да признае, че му стоеше отлично. Тъмнозелените панталони, обшити със злато, прилепваха плътно по ханша му. Риза та блестеше ослепително бяла в следобедното слънце а червеният плащ вихрено се завъртя във въздуха, когато замахна няколко пъти за проба.

Брет кимна с глава и бикът беше пуснат. Насърчаван от буйните викове на тълпата, на арената се втурна огромен, сърдит звяр. Дългите, коварно извити рога блестяха под слънчевите лъчи. Сабрина безпомощно проследи с очи как дивото животно се спусна към едрата фигура с яркочервения плащ, която го очакваше неподвижно. За огромна радост на зрителите Брет се оказа отличен матадор, който се движеше с невероятна бързина и сръчност. Всеки път, когато бикът почти го докосваше, той отскачаше назад в последната секунда и оставаше незасегнат. Тълпата полудя от възторг, когато Брет изпълни класическите, традиционни размахвания на плаща, така наречените „вероники“. Платът се мяташе пред очите на бика и той се втурваше побеснял — само на косъм от тялото на Брет. Когато настъпи решителният миг на смъртоносния удар, мечът улучи точно там, където трябваше, и животното грохна мъртво. Из тълпата се понесе почтителен шепот.

Неподвижна като каменна статуя, Сабрина нито за миг не беше откъснала очи от арената. Едва по-късно откри, че ноктите й са оставили кървави ивици по дланите.

Накрая се отпусна изтощено на стола, но само след минута се изправи като свещ, защото Брет се наведе, отряза ушите на бика и тръгна право към нея. Спря непосредствено пред трибуната, изгледа предизвикателно Карлос, след това впи очи в лицето на Сабрина и й подаде кървавия трофей, за който бе рискувал живота си.

Сабрина се поколеба, сърцето й биеше до пръсване. Отчаяно затърси в неподвижното тъмно лице знак, който да подскаже защо й се оказва тази чест. Разкъсвана между надеждата и гнева, се запита дали мъжът насреща й съзнава значението на този жест. Беше безпомощна — можеше ли да приеме трофея и по този начин да изрази съгласие с всичко, което означаваше той?

Очите на всички бяха приковани в Брет и Сабрина. Подобен жест имаше силата на открито предложение за женитба, или най-малкото представляваше знак, че Брет има сериозни намерения към дъщерята на Алехандро, и присъстващите се питаха как ли ще реагира тя.

Сабрина виждаше само мъжа пред себе си, обичан и мразен едновременно. Каква ли игра играеше?

Изведнъж между двамата прескочи искра. Сабрина усети лудо желание да се хвърли в прегръдките му и да покаже на цял свят, че го обича. С крайчеца на окото си отбеляза, че Карлос трепери от яд, но улови и насърчителната усмивка на баща си. Приведе се и дръпна трофея от ръката на Брет.

— Благодаря, сеньор. Вие ми оказвате голяма чест — произнесе отчетливо тя, със святкащи от гняв очи.

Усмивката на Брет бе каменна.

— Редно е да се чувстваш почетена, скъпа — ти си единствената жена, заради която съм рискувал кожата си. — Хвърли кратък поглед към Алехандро и все така хладно продължи: — Сигурно нямаш нищо против, ако си взема наградата.

Съпроводен от възторжените викове на тълпата, той дръпна Сабрина от стола и впи устни в нейните. Алехандро доволно се засмя, докато Карлос почти загуби самообладание.

Накрая Брет грубичко бутна пламналата от срам и разрошена Сабрина обратно на стола й, поклони се и изчезна от арената. Тълпата продължи да ликува още дълго след него, а някои пускаха шеги, които накараха Сабрина да побеснее от гняв. Не обърна внимание на следващите борби и с едва сдържано нетърпение зачака да тръгнат обратно за дома. За съжаление Карлос и Франсиска заеха места от двете й страни, те не бяха на себе си.

— Как можа баща ти да допусне такова нещо! — изсъска възмутено Франсиска. — Пред всички съседи и приятели! Каква обида за семейството ни! Всички знаят, че си сгодена за Карлос, а ето какво стана сега! Само почакай, така ще наредя баща ти, че ще има да ме помни!

Карлос също даде воля на гнева си. Отзова се презрително за умението на Брет в бикоборството. Това вече беше прекалено.

— Може и да не ми харесва как отпразнува победата си, но борбата му с бика беше фантастична! Никога не бях виждала по-добра!

— Фантастична ли каза? — подхвърли злобно Карлос. — Защо си толкова наивна, мила? Ако беше видяла как се борят матадорите в Мадрид, щеше да разбереш колко мизерно се представи грингото. Научил е няколко евтини трика, за да заслепи нашите провинциалисти.

— Ти обаче си пътувал по широкия свят — забеляза остро Сабрина.

Карлос вдигна рамене.

— Разбира се, че не съм прекарал целия си живот в това забутано място. Обиколил съм Европа, за разлика от теб и повечето ни съседи. Видял съм неща…

Той вероятно се надяваше да направи впечатление на Сабрина, но се случи тъкмо обратното. Гласът й беше меден, когато отговори:

— Не знаех, че ни оценяваш така пренебрежително. И тъй като съм внимателна домакиня, няма да те отегчавам е провинциалното си присъствие. А сега те моля да ме извиниш. Има гости, които ще се насладят на наивната ми компания. — И се отдалечи с високо вдигната глава. Карлос и Франсиска бяха смаяни от държанието й.

Сабрина избяга в стаята си и там най-после откри, че все още стискаше в ръка трофея. Захвърли го е отвращение на пода, тръшна се на леглото и се опита да проумее какво целеше Брет е този жест. Беше напълно объркана. Положи усилия да се успокои, изписа на лицето си усмивка и отново слезе долу, за да поздрави гостите си.

Сабрина не беше единствената, която се питаше какво възнамерява да направи Брет. Оли също умираше от любопитство да узнае какви са плановете на господаря му. Естествено имаше известни съмнения но искаше потвърждение, за да осъществи своите на мерения. А Оли имаше честолюбиви стремежи — малката, само четиринадесетгодишна Лупе от кухня та бе влязла под кожата му и през последните седмици постепенно стигна до убеждението, че щом дори шефът е готов да се впрегне в брачния хомот, женитбата сигурно не е толкова лошо нещо. А Лупе беше достатъчно млада и щеше да се научи как трябва да се отнася към своя съпруг. Оли приготви официалния костюм на Брет, посегна да излъска ботушите и застина с четка в ръка, отдаден на розови мечти за бъдещето, разкрасени още повече от привлекателността на Лупе.

Ироничният глас на Брет рязко го върна в действителността.

— Да не си се влюбил в ботуша? Трябва ли да чакам до второ пришествие?

Оли побърза да му подаде почистения ботуш.

— Извинявай, шефе, мислех за нещо друго…

— Точно така! — ухили се Брет и нахлузи ботуша. Например за плахото момиче с очи на сърна, което работи в кухнята.

Оли го зяпна с отворена уста.

— Откъде знаете? — Всъщност би трябвало да знае че нищо не убягваше от погледа на шефа. Затова засрамено призна: — Да, сър.

— Това обяснява защо все те намирам в кухнята, когато имам нужда от теб. Може ли да те поздравя, Оли?

— Зависи — поколеба се момъкът.

— От какво? Да кажа ли на родителите й някоя добра дума за теб? — попита весело Брет, обвивайки кръста си с черния копринен пояс, подаден от прислужника.

Оли размисли бързо и предпазливо заговори:

— Би могло да се каже, че зависи от вас, шефе. Питам се какво целяхте, като целунахте днес мис Сабрина пред всички. Ако възнамерявате да си сложите главата в торбата…

Брет изкриви уста. Облече черно кадифено болеро върху яркочервената копринена риза. Златният ширит на тесните панталони лъсна в светлината на свещите. Зелените очи бяха твърди и тайнствени като нефрит, когато устреми поглед в Оли.

— Съмняваш ли се? — попита с опасно спокоен глас.

Оли преглътна. Имаше дни, когато Дейнджърмънд го караше да трепери, и днес беше един от тях. От високата, тъмна фигура се излъчваше властност и склонност към насилие и Оли имаше неприятното чувство, че е застанал пред буре барут с много къс фитил.

Подръпна смутено ухото си и призна с обичайната си откровеност:

— Преди две седмици щях да кажа не. Но през последните дни… Само че вие не се държите като влюбен, шефе. Понякога ми се струва, че искате да й извиете врата. Никога не съм ви виждал такъв и не мога да ви разбера. Или я обичате, или не! А ако не, защо беше този театър днес следобед?

— Любовта има твърде малко общо с брака, малки ми приятелю — обясни уморено Брет.

— Брак по разум? — ужаси се Оли.

Брет се засмя, но този смях беше горчив.

— През последните дни не съм мислил за нищо друго. Много е просто. Обичам Алехандро с цялото си сърце, а неговата дъщеря има обожател, който нищо не струва. Разбираш ли ме сега? Оли кимна.

— Впрочем, Алехандро не е споменал нищо, но аз съм убеден, че ще остане възхитен, ако поискам ръката на Сабрина. И ще го направя. Като се ожени за мен, баща й ще бъде сигурен, че съпругът на дъщеря му няма да пропилее семейното богатство. Няма да се наложи Алехандро да стои и да гледа как всичко, за което е работил, попада в ръцете на един безделник.

Оли го огледа цинично, поклати глава и каза:

— Никога не бих повярвал, че ще доживея деня, в който ще се самозалъгвате, шефе.

Брет сви пестници и един мускул трепна на бузата му.

— Смятам, че дори за моя вкус ставаш прекалено дързък.

— Ах, наистина ли? — отговори равнодушно Оли. — Знаете ли какво мисля? Вие просто не понасяте истината! Опитвате се да си втълпите, че се жените за мис Сабрина само защото искате да зарадвате дон Алехандро. Ако това е вярно, аз съм папа!

Брет дълго мълча. Тъмното му лице изглеждаше толкова безизразно, та Оли помисли, че не го е чул. После нефрително-зелените очи светнаха насреща му е толкова измъчен, гневен поглед, че момчето отвърна глава. Брет каза тихо:

— Да не мислиш, че не го разбирам! — И излезе от стаята.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Остатъкът от следобеда беше непоносим за Сабрина. Жените й се усмихваха съучастнически, мъжете я поздравяваха. Накрая дойде и Алехандро, обгърна е обич раменете й и каза:

— Мъдро решение, дете, много мъдро. Щастлив съм. — А тя едва не се пръсна от гняв!

Ала когато настъпи вечерта, Сабрина, изкъпана и приготвила дрехите си, усети как в душата й се надига радостно предчувствие. Направи опит да го потисне, внушавайки си, че й предстои ужасна вечер и Брет няма да я погледне, но така и не успя. Накрая се отказа от мрачните мисли. Как можеше човек да има лошо настроение в нощ като тази? Пълната сребърна луна озари короните на дърветата, въздухът беше топъл и мек като коприна, ухаеше на рози и жасмин и възбуждаше. Душни звуци на китари и маримба изпълваха мрака. Беше нощ за влюбени, нощ, изпълнена с обещания, маранята просто трепереше от очакване.

Сабрина побърза да се облече. Кехлибарено-златистите очи заискриха, бузите й се зачервиха. Нямаше търпение да слезе долу — и да види Брет. Роклята беше подарък от баща й — прекрасно творение от лавандуловосиня коприна. Деколтето беше кръгло и дълбоко, гърдите се издигаха подканващо над корсажа. Широк виолетов колан обгръщаше талията, а надиплените поли бяха обточени с волан от светла дантела. Късите буфан-ръкави подчертаваха съвършената извивка на раменете.

Косата падаше на меки къдрици по гърба, сребърните гривни от Бонита подрънкваха весело на китките й, сребърни обици святкаха през огненочервените кичури. Щом се раздвижеше, от нея се разнасяше ухание на лимонов цвят. Сабрина прати въздушна целувка на Бонита и изхвръкна от стаята, изпълнена с очакване. Тази нощ непременно щеше да е прекрасно изживяване.

Нощта наистина се оказа забележителна. Щом слезе по стълбата, Брет изведнъж изникна пред нея. За безкрайно дълъг миг погледите им се срещнаха и възхитеното изражение на нефритенозелените очи стисна гърлото на Сабрина и я изпълни с радостно опиянение. Това чувство не я напусна през цялата нощ.

И с Брет беше същото. Той беше винаги наблизо и въпреки това й даваше свобода да се забавлява и да танцува с други. Нямаше нужда от думи, всеки разбираше и най-малкия жест на другия.

Алехандро ги наблюдаваше доброжелателно и нежно докосваше сребърната гривна е тюркоази, подарена му преди много години от Елена.

— Тя е в сигурни ръце, любима… в сигурни. И е обичана — шепнеха тихо устните му.

По време на един танц Карлос се опита да измъкне Сабрина от света на мечтите, като й напомни за сеньора Моралес, която въпреки поканата не бе дошла тази вечер. Но и той не можа да развали настроението на Сабрина. Когато Карлос продължи да се заяжда, тя преспокойно го заряза на танцовата площадка и гордо се отправи към Брет.

Испанецът се загледа подире й с разкривено от гняв лице и изведнъж забеляза, че гостите му се присмиваха. Побягна от дансинга и изчезна в тъмнината. Франсиска не можа да остави унижението на сина си ненаказано и веднага поиска обяснение от брат си.

— Надявам се, че сега си доволен! — изсъска ядно тя. — Първо тласна мъжа ми към разорение, сега отблъсна и обиди сина ми пред всичките ни приятели. Никога няма да ти го простя, Алехандро, никога!

Алехандро улови сестра си под ръка и настойчиво заговори:

— Ти си доста възбудена, мила моя. Ела, ще потърсим някое спокойно местенце, където да си починеш.

Решително я поведе към къщата и когато влязоха в малкия салон в дъното на първия етаж, доста грубичко я настани в голямо кожено кресло. Очите му искряха от гняв.

— Надявам се, че имаш основателна причина да смущаваш по този начин празненството на Сабрина.

— Основателна причина? — Гласът на Франсиска пресекваше от злоба. — Не е ли достатъчна причина позорът, който трябваше да понесе синът ми? Първо разрешаваш на този… на този гринго да си позволи волности с годеницата на Карлос, а сега… — Сви се в креслото и ядно захълца.

Алехандро въздъхна примирено:

— Франсиска, та разбери най-сетне: Сабрина не е годеница на Карлос! Ти умираш от желание да ги ожениш и си внушаваш, че синът ти и дъщеря ми се обичат. Сабрина не е влюбена в Карлос! А аз няма да допусна дъщеря ми да се омъжи за човек, когото не обича. Крайно време е да погребеш глупавите си мечти.

Франсиска избухна в поредния поток ругатни, когато на вратата се почука и в салона влезе мъжът й. Мина доста време, преди да успокои истерично крещящата жена. Все пак тя отказа да се помири с брат си и настоя да напусне веднага празненството. Алехандро отправи съчувствена усмивка към зет си.

— Заведи я в къщи, приятелю. Утре ще си поговорим пак и ще разбереш — беше само недоразумение.

Луис кимна и придружи жена си до каретата.

Алехандро се присъедини отново към гостите и спомена уж между другото, че Франсиска се е почувствала недобре и се е прибрала у дома си с Луис.

Без да знае какво се бе случило, след като напусна дансинга, Сабрина потърси убежище в парка. Звуци те на китарите огласяха нощта, фенерите горяха златни в сребристия мрак, озарен от луната. Младото момиче се облегна на ствола на едно дърво, наслаждавайки се на уханията на нощта.

Колко объркано беше всичко! Поведението на Брет бе истинска загадка! Много й се искаше да вярва, че е станало чудо, че бъркотиите от миналите дни са заличени и днес той е показал истинските си чувства.

Стресна я лек шум. Със смесица от облекчение и страх Сабрина позна Брет. Приятният аромат на тънката пура погъделичка ноздрите й, когато я наближи. Мъжът се изправи пред нея и с подигравателна усмивка попита:

— Крие ли се царицата на бала? Или попречих на поредната среща?

Изразът на нефритенозелените очи никак не й хареса. Пламна от гняв и рязко отговори:

— Тук няма никого освен мен. Претърси наоколо, ако не ми вярваш. Не съм дошла тук, за да се срещна с мъж, а дори и да беше така — това не е твоя работа, нали!

Брет хвърли пурата и се подпря с една ръка на ствола до главата й.

— Може би съм решил да я направя своя. Какво ще кажеш по въпроса?

Гърлото на Сабрина изведнъж пресъхна, сърцето й лудо заби. Не беше в състояние да издаде нито звук. Другата му ръка се плъзна нежно по шията й и погали кадифената й кожа. Сабрина имаше чувството, че се задушава — Брет беше толкова близо, а тя не можеше да се отдръпне заради дървото. Силното му тяло преграждаше всички пътища за бягство. Всъщност тя и не искаше да бяга. Задоволи се да затвори безпомощно очи, защото не можеше да издържи втренчения му поглед. Не искаше Брет да надзърне в сърцето й.

— Сабрина? — промълви мъжът, надвесен над ухото й. — Няма ли да ми отговориш? Или мълчанието ти означава, че предложението се приема?

— А ако е така? — заекна немощно Сабрина.

Брет въздъхна и я целуна съвсем леко по затворените клепки.

— Щом е така, ще продължа. — Устата му покри жадно нейната, ръцете му я обгърнаха.

Целувката беше дълга и страстна и Сабрина загуби всяка представа за време и място. Не се съпротивляваше — не би могла да го стори дори ако животът й беше в опасност. Мъжът до нея беше Брет и тя го обичаше. Предаде се на страстта, устните й се разтвориха покорно, езикът й потърси неговия.

Брет простена, отдели се рязко от нея и задавено прошепна:

— Лудост е, дете, но аз не мога да се преборя с лудостта си! — Притисна стройното й тяло още по-плътно до своето и призна: — Не исках да се случва. Борих се със себе си, но не можах да забравя как те държах в обятията си на поляната. Както изглежда, няма да спечеля битката.

Защитена в силната мъжка прегръдка, Сабрина тихо промълви:

— Толкова ли е страшно това? Защо се бориш толкова упорито?

Брет горчиво се засмя.

— И питаш за това мен? Знаеш ли колко пъти са ме предавали жените?

— Не ставай глупав! — смъмри го строго Сабрина. — Може би си придобил болезнен опит в миналото, но това няма нищо общо с нас. Нищо!

Той вдигна глава и я погледна право в лицето. После почти благоговейно я погали по бузата.

— Искам да вярвам в това. Трябва да вярвам, защото ти ме омагьоса, Сабрина. Преследваш ме ден и нощ — като треска. — Целуна я отново, силно и безпощадно. — Нощем копнея за теб. Мъча се да се убедя, че си като всички жени и ще ми причиниш ужасна болка, но накрая остава само парещият копнеж да те държа в прегръдките си… да те любя.

Сабрина погали тъмните му къдрици и прошепна:

— Но в това няма нищо лошо.

— О, боже! — извика Брет. — Откъде да знам! Когато те видях в прегръдките на Карлос, ми се искаше да го убия на място — а теб да удуша за това, което ми стори. Никоя жена не е предизвикала в сърцето ми такава ревност.

Сабрина понечи да протестира, но Брет сложи пръст на устните й и заповяда:

— Не! Да забравим миналото. Ти каза, че то не бива да има нищо общо е нас. — Тъмнозелените очи заискриха опасно. — Желая те, но инстинктът ми казва, че би трябвало да се метна на коня си и да побягна, сякаш ме гонят всички демони на ада. Ала не мога! Здраво съм се оплел в мрежата ти. Сигурно съм луд! Самозалъгвам се, че го правя, за да те спася от Карлос, но и двамата знаем, че това не е истина, нали?

Тъжният поглед на Сабрина се опита да проникне в дълбините на очите му. Толкова дълго беше копняла да чуе от устата му признание в любов. Но не си го беше представяла така. Той я желаеше, да. Но любов? Не спомена нито дума за любов. Ала тя се опитваше да вярва, че желанието ще се превърне в любов. Кой знае, може би мъжете като Брет разбираха под любовта само удовлетворяването на плътските си желания? Все пак защо толкова се гневеше? Тя щеше да се задоволи с това, което й даваше. Беше й необходимо време. Щеше да му докаже, че не всяка жена е предателка. И един ден щеше да я обикне истински.

Като не получи отговор, Брет я разтърси грубо.

— Никакъв отговор? Никакъв дързък коментар? Никаква доволна усмивка, че лежа покорно в краката ти?

Непонятно защо, настроението й се повиши и я обзе чувство на сигурност — всичко ще свърши добре. Лека усмивка озари лицето й.

— Покорно ли? — засмя се весело тя. — Май не е точно така. „Изисквайки“ е по-подходящата дума.

Брет не можа да устои на усмивката й.

— Винаги съм си мислил, че плахите любовници са или идиоти, или суетни глупаци — а аз не съм нито едното, нито другото и ти скоро ще го откриеш.

— Наистина ли?

Той се наведе още по-близо до нея и прошепна:

— О, да, дете! Положително! — Прегърна я и отново я зацелува, докато тя почти загуби съзнание.

Някой се изкиска съвсем наблизо, чуха се гласове и Брет с нежелание откъсна устните си от нейните. Хвърли ядосан поглед през рамо и изруга:

— Очевидно съм избрал погрешно времето и мястото за онова, което искам да кажа и извърша.

Останала без дъх, Сабрина се засмя. Кръвта забуча в слепоочията й, цялото й тяло се разтрепери, когато забеляза израза на лицето му. Брет наистина я обичаше! И ако не бяха им попречили, сигурно щеше да й го признае. Изпрати му въздушна целувка, от късна се от него и каза тихо:

— Ще има и други случаи… нали?

Той не направи опит да я задържи, но усмивката му беше необичайно нежна, когато отвърна също така тихо:

— Можеш да бъдеш сигурна в това!

През останалата част от вечерта Сабрина се носеше върху розови облаци. Танцува, яде и се смя, а думите на Брет звучаха в съзнанието й като постоянен възбуждащ напев.

С Карлос не беше същото. Той препусна като побеснял към Никодочес, завърза коня зад къщата на Констанца и шумно нахлу в патиото, където младата вдовица седеше сама. Не беше много късно и тя бе излязла отвън, за да се наслади на топлата нощ. Един фенер я обгръщаше с мека светлина. На масата бяха поставени кана със сангрия и чаша. Като видя Карлос, Констанца с усмивка промълви:

— Да наредя ли да донесат още една чаша, или предпочиташ нещо по-силно?

— Нещо по-силно! — поиска рязко той.

Констанца плесна с ръце и няколко минути по-късно Карлос вече седеше на стола до нея и гневно се взираше в кихлебарената течност в чашата си. Обърна уискито на един дъх и веднага си наля още.

— Защо не беше днес на празненството?

— Защо не исках да се чувствам така, както ти сега — отговори сухо жената. — Разочарована и безпомощна. Трябва ли да заключа, че не всичко е протекло според желанието ти?

— За Бога! Никога не съм бил бесен като днес! Стоях и гледах как Сабрина е като замаяна от грингото, а мен, мен ме отблъсна! Страшно ми се иска убия и двамата!

— Какво се е случило? Надявам се, че все пак ще оправиш нещата?

Карлос описа събитията на деня и установи със задоволство, че когато й разказа за жеста на Брет след борбата с бика, Констанца пребледня като мъртвец.

— Това те засяга, нали? Само си представи как се чувствах аз! А милият ми чичо… Някой ден ще си плати за това!

— Нима толкова лесно загуби надежда, че Сабрина ще стане твоя жена?

Карлос се засмя:

— Аз? Да се откажа? Никога! Пък и не мога — разорен съм без богатството й! Трябва да го имам, иначе ще бъда принуден да крада, за да свързвам двата края!

Констанца беше видимо облекчена:

— Какво мислиш да правиш? Ако Алехандро приеме Брет за свой зет и Сабрина се съгласи, какво още би могъл да сториш?

— Бих могъл да го убия — предложи спокойно Карлос.

Констанца присви очи.

— Не! Ако от главата му падне дори косъм, ще се каеш цял живот, обещавам ти го!

В гласа му прозвуча заплаха:

— Сериозно ли говориш, скъпа? Оставяш един гринго да забие клин между нас? След всичко, което сме преживели заедно?

Констанца се насили да се усмихне.

— Никога не бих те заплашвала, Карлос… Ала ако възнамерявах да ти отнема Сабрина, не би ли се опитал да ме спреш?

Карлос кимна колебливо.

— Сигурно, скъпа, ние толкова си приличаме. Нищо не е в състояние да ни спре. Целта е ясна — Сабрина и богатството й за мен, грингото и парите му за теб! Имаш ли някакъв план?

— Може би — прошепна тайнствено тя. — Но ще те струва много пари.

Карлос направи гримаса.

— Нали знаеш колко съм зле е финасите, поне за сега.

— Искаш ли да имаш Сабрина?

— Разбира се, че я искам!

— Тогава ще намериш начин да ми дадеш това, от което се нуждая, нали?

— Да! — отговори Карлос, скърцайки със зъби. Констанца сведе очи и заговори със странно развълнуван глас:

— Може би ще успееш да завоюваш Сабрина — тя е жена и трябва да се подчинява на баща си… или на настойник. Но аз се съмнявам, че бих могла да стана сеньора Дейнджърмънд. Никой не може да принуди един мъж да се ожени, както това толкова често става с жените.

Тя вдигна очи и Карлос с изненада видя колко болка имаше в погледа й. Трогнат, той улови нежно ръката й.

— Толкова много ли значи за теб този мъж?

Тя се усмихна измъчено:

— О, да, толкова много, че няма да го преживея ако се ожени за друга. — Гласът й стана твърд. — Затова ще сторя всичко, за да възпрепятствам женитбата му за Сабрина. Тя има всичко — пари, младост и обществено положение, — а аз си нямам нищо! Би било несправедливо, ако на всичкото отгоре получи и такъв мъж.

— А знаеш ли как да й го отнемеш? Как ще предотвратиш годежа?

— Може би няма да мога да спра събитията, но ще разруша тази любов. Ако е такава, каквато изглежда Сабрина ще гледа на Брет само с презрение.

— Как?

Констанца се усмихна.

— Това няма да ти кажа. Първо трябва да ми намериш злато — много злато, Карлос, защото когато свърша с твоята Сабрина, вече няма да мога да остана в Накодочес. Трябва да се махна завинаги или истината ще се разкрие и тя ще узнае, че сме я излъгали. Следователно, щом ми донесеш достатъчно злато, за да платя пътуването си до Испания и да изживея там остатъка от дните си в лукс, ще ти разкажа плана си.

— Нямаме много време — настояваше Карлос. — Трябва веднага да се направи нещо.

Констанца отговори остро:

— Ще го направя, щом изпълниш твоята част от уговорката — състояние в злато. Получа ли го, Сабрина ще е твоя.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Отдавна бе минало среднощ, когато и последният гост напусна хасиендата. Сабрина уморено пожела лека нощ на баща си и Брет и побърза да се качи в стаята си. Метна новата рокля на един стол и се вмъкна с доволна въздишка под завивките, с твърдото убеждение, че ще заспи веднага.

Но не стана така. Тази вечер се бяха случили толкова много неща и прекрасните спомени дълго я държаха будна. Обръщаше се от една страна на друга и с радост очакваше новия ден.

Накрая стана и се заразхожда неспокойно из стаята. После гола, както си беше, излезе на балкона и се загледа в нощта. Лунната светлина се отразяваше във водата на езерото и Сабрина изведнъж разбра какво й се иска да направи. Наметна една стара рокля върху голото си тяло, промъкна се по тъмната стълба надолу до входната врата и изтича боса към павилиона.

Езерото искреше сребърно на лунната светлина. Сабрина се разходи безцелно покрай брега, нагази и усети, че водата беше още топла от дневната горещина. Нощта бе тиха, дори викът на кукумявката не я нарушаваше. Сабрина повярва, че е единственият буден човек в този свят, нощният въздух я успокои и омекоти бурната радост на очакването.

Но тя не беше сама и не беше единствената будна Брет също не можа да заспи. Чу как Сабрина се промъкна на пръсти покрай стаята му, защото продължаваше да крачи неспокойно напред-назад, смаян от увереността, че той, Брет Дейнджърмънд, наистина се беше влюбил.

Седмици наред се съпротивляваше на все по-бурно завладяващото го чувство, не искаше да го признае пред себе си, а тази вечер за малко да се обвърже завинаги. Осъзна, че беше само въпрос на време, докато се реши окончателно на женитба.

Не беше излъгал, когато каза, че инстинктът му го съветваше да бяга. Но мисълта да не види никога Сабрина го хвърляше в дълбоко отчаяние. Усещаше се като муха в паяжина, а демоните от миналото все по-често надигаха грозни глави.

След историята с Даяна Парди в Лондон преди много години бе станал още по-подозрителен. Знаеше, че изглежда добре, че е опитен любовник, но дали това беше истинската причина… или богатството му? Съмняваше се дори в Сабрина — може би тя се интересуваше повече от парите му, отколкото от самия него. Повтаряше си постоянно колко е смешна тази мисъл — богатството на дел Торес сигурно бе по-голямо от неговото, — но раните бяха дълбоки. Може би тя искаше парите му, защото семейство де Ла Вега бяха пред разорение? Най-вече тази мисъл му пречеше да поиска ръката й. Щом годеницата му идваше при него от леглото на друг, трябваше най-малкото да е сигурен, че ляга в прегръдките му не заради парите.

Запали си пура и понечи да излезе навън, за да подиша нощния въздух, когато чу тихите стъпки на Сабрина. Тя изскочи от къщи и изтича по посока към езерото. Отива в павилиона, помисли си Брет и в душата му нахлу отвращение. Сигурно има среща с Карлос. Трябваше на всяка цена да използва този случай, за да си изясни дали малката безсрамница го мами или не.

Слезе безшумно към езерото и се скри в сянката на павилиона, без да изпуска от очи Сабрина, която се разхождаше замечтано по брега.

Чу веселия й смях и само след секунди девойката потопи босите си крака във водата. Вдигна роклята си до коленете и пристъпи грациозно навътре. Капките, които се пръскаха под краката й, блестяха като диаманти на лунната светлина. Спря за миг и се загледа с копнеж в спокойното като огледало езеро.

След малко изскочи на брега, изхлузи роклята през главата си и я захвърли надалеч. Спря за миг, обляна от меката светлина на луната, и Брет затаи дъх, поразен от красотата й. Стройна фигурка от злато и слонова кост, сякаш статуя на езическа богиня, която се отдаваше с вдигнати ръце на своя любим, месеца. Очите му погълнаха мамещите пълни гърди, твърдия корем и гъвкавите бедра.

В сърцето му нахлу лудо желание. Захвърли пурата и като насън се зае да сваля ризата и панталона си.

Все още вярвайки, че е сама, Сабрина се хвърли с радостен вик в езерото и заплува със силен замах. Водата милваше като коприна топлото й тяло, охлаждаше, галеше и възбуждаше сетивата й като никога досега. Обърна се гъвкаво по гръб и в този миг Брет излезе от сянката на павилиона. Лунната светлина озаряваше голотата му, както и нейната преди. Той закрачи към нея и Сабрина неволно се възхити от мъжествената му красота. Движеше се с мускулестата грация на диво животно — владетел на гората. Синьочерната коса изглеждаше сребърна, а широките гърди е къдрави тъмни косми излъчваха могъща сила. Сабрина безпомощно сведе поглед към стройните му крака и плахо се запита дали всички мъже са така прекрасно устроени. Щом влезеше при нея във водата, и двамата знаеха какво ще се случи. Очите им се срещнаха и Брет промълви:

— Ще ме отпратиш ли, или мога да дойда при теб? — Като че наистина имаше избор.

Всъщност и двамата знаеха, че мигът е настъпил. Безмълвна, с лудо разтуптяно сърце, Сабрина видя как Брет се потопи в езерото и заплува навътре. След минута стигна до нея и се изправи на крака. Двамата се гледаха, без да говорят, докато Брет прошепна:

— Ти ли си наистина, или е мираж?

Сабрина протегна ръка и погали с пръст устните му.

— Истина е — прошепна тихо тя. — А ти?

Ръцете му бавно обхванаха раменете й, той я притегли към себе си, а водата правеше всички движения невероятно леки. Устата му докосна нейната, ръката помилва голото й задниче, притисна го до мъжките бедра, позволявайки й да усети възбудата и горещината на тялото му.

— О, да, истински съм — мълвеше той. — Тук съм и жадувам за теб, моя малка лунна магьоснице. — И устните им се срещнаха в безкрайно дълга целувка.

Сабрина се отдаде на неизпитваната досега сладост, устните й се разтвориха, тялото й потръпна от хилядите нови, вълнуващи усещания. Водата обгърна плътно прегърнатите им тела и превърна усещанията им в копринено мек, сладостен сън.

Сабрина обви ръце около врата на Брет и зарови пръсти в гъстата му черна коса. Беше мечтала да лежи гола в прегръдките му, но реалността далеч надмина очакванията й. Топлината и силата на това стоманено тяло я караха да потръпва от наслада.

Брет стъпи здраво на песъчливото дъно, обхвана бедрата на Сабрина и ги притегли между своите. Долната част на тялото й леко докосна втвърдения член и мъжът изстена. Целувките му станаха още по-настойчиви. После устните му се откъснаха неохотно от нейните и оставиха пареща следа по брадичката и към ухото. Дъхът на Сабрина се у чести, тялото й пламна от страст. Топлият език в ухото й беше непоносимо възбуждащ, ръцете й неволно притеглиха устата му отново към нейната и тя го зацелува със същата страст, както той нея преди. Милувките на езика й го подлудиха.

Брет я повдигна и чувствено плъзна бедрата й между краката си. Всеки път, когато телата им се докосваха, двамата потръпваха от наслада. Сабрина усещаше милувката на твърдия член и простенваше от страх и очакване. Всяка фибра на тялото й беше напрегната, всяко леко докосване, всяко движение я караше да се разтреперва до мозъка на костите си.

Ръцете му обхванаха стегнатото задниче и той я повдигна още, докато горната част на тялото й се издигна над водата. Устните му се плъзнаха по мократа шия към сладките й гърди. Сабрина отметна глава назад и се отдаде изцяло на страстта си. Езикът му замилва възбудените зърна на гърдите и тя бе като замаяна от наслада. Топлото, пулсиращо чувство в долната част на тялото й стана по-силно, по-настойчиво. Ръцете й се впиха в раменете му, стройното тяло се изви срещу неговото и тя инстинктивно обгърна с крака ханша му. Брет изстена тихо, кръвта се качи в главата му. Промуши ръка между двете тела и я плъзна по корема и между краката й. Пръстите му предизвикаха същинска буря от невероятни физически усещания, тя се притисна към ръката му и извика от удоволствие. Брет не можеше да чака повече. Устните й потърсиха неговите, сякаш Сабрина знаеше какво ще се случи. Мъжките ръце обгърнаха хълбоците й и Брет я вдигна високо във въздуха. За момент тя сякаш заплува над него, но в следващия момент мъжът проникна устремно в утробата й, свлече я надолу и водата около тях се развълнува. Болезненият й вик потъна в устните му, но той го чу и усети лекото препятствие на девствеността й. Стройното тяло се сви от острата болка.

Брет смаяно впи очи в красивото й лице.

— Господи, Сабрина! — изпъшка той. — Не исках… Никога не бих ти причинил болка, ако знаех…

Ала не можа да продължи. Престана да мисли, отдаден изцяло на страстта и любовта си. Тя беше толкова невероятно топла, толкова тясна. Ръцете му погалиха бедрата й, устните задъхано зашепнаха:

— Не мога да спра сега! Умирам от копнеж по теб, тези път няма връщане!

Отново впи устни в нейните, обгърна здраво тялото й и проникна още по-дълбоко в утробата й. За момент спря, за да не й причини още по-силна болка, но Сабрина се вкопчи безпомощно в него. Поток от тъжни мисли я объркваше — вече не беше девствена, но нали стана негова. Лека-полека болката отмина, остана само насладата, невероятното опиянение, за което дори не беше мечтала.

Уви бедра около хълбоците му, изви тялото си, за да се слее изцяло с неговото. Искаше още, искаше да усети мощните му тласъци. Брет се задвижи бавно, с плаха нежност, после все по-бързо и по-мощно, докато двамата се понесоха високо, към онзи страстен свят без задръжки, познат само на любещите се. А когато всичко отмина, когато постигнаха върха, те се вкопчиха един в друг, сякаш искаха да задържат завинаги вълшебния миг.

Сабрина беше толкова поразена от пулсиращата експлозия на тялото си, че дойде на себе си едва когато Брет я положи внимателно на възглавниците в павилиона и тя почувства топлата му кожа до своята. Ръцете му галеха гърдите й и ги събуждаха отново за живот. Устата му се плъзна по стройното тяло, което потрепери от удоволствие и неопитните момински ръце се опитаха да отговорят на нежностите му. Учудена и любопитна, Сабрина плъзна ръка по твърдите мускули. Удиви се колко меки бяха космите по тялото му и какво удоволствие й доставяше да го милва. Ръцете й прекосиха плоския корем и обхванаха пулсиращия му член. Брет потрепери. Сабрина е учудване опипа големината му, после инстинктивно задвижи ръка нагоре-надолу.

Брет изпъшка и се отдръпна.

— Още не — промълви дрезгаво той. — Искам да те любя цялата нощ, да те докосвам, да те вкусвам, да се изливам в теб, но ако не престанеш да ме милваш, ще останем разочаровани и двамата.

Дивата жажда в очите му накара Сабрина да потрепери. Тя обгърна е ръце врата му и му предложи устните си, но той прошепна:

— Искам да те гледам, да запечатам завинаги в съзнанието си спомена за тази нощ. — Свали ръцете й и се подпря на лакът, за да я съзерцава на лунната светлина. Това беше най-прекрасното женско тяло, което бе виждал някога. Очите му се насладиха на съвършените гърди и се плъзнаха към триъгълника от огненочервени къдрици между краката й. Нежно разтвори бедрата й и целуна меката плът. Сабрина извика и се опъна като струна, смаяна от силата на усещанията си. Устата му се придвижи към корема и кожата й запламтя като огън. Накрая устните им се срещнаха в жадна целувка.

Сабрина се притисна с все сили към него. Тялото й изгаряше от жажда, копнееше да се слее е неговото. Отговори на целувката му, възбудена като него.

Брет я изгледа изненадано. Погали гърдите й, усети твърдостта им и попита:

— Правилно ли те разбирам? Това ли е, на което се надявах?

Сабрина се изчерви, но посланието в очите й беше недвусмислено и Брет се засмя. Скоро отново останаха сами в света, съединени в екстаза ми взаимното отдаване, чак до мига на кулминацията.

После безмълвно станаха и изтичаха в езерото. Плуваха доволно рамо до рамо, а после се облякоха и се запътиха прегърнати към къщи.

Промъкнаха се в хасиендата като двама съзаклятници. Сабрина се кискаше, но Брет с целувки я накара да млъкне. Пусна я с неохота и погледна дълбоко в очите й. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Ще говоря с баща ти.

Сабрина кимна мълчаливо и се опита да се усмихне. Брет прокара пръст по напуканите й устни.

— А сега е по-добре да се прибереш в стаята си.

На устните й се появи дяволита усмивка, тя се надигна, целуна го нежно по бузата, после игриво плъзна пръсти по корема му. Той изстена и понечи да я прегърне, но тя се врътна и през смях изчезна в стаята си.

След като Сабрина си отиде, Брет постоя още малко в коридора. По устните му играеше замислена усмивка, зелените очи бяха изпълнени с нежност. Най-после и той се прибра в стаята си.

Сабрина се оказа девствена! Следователно твърденията на Карлос, че двамата са любовници, бяха нагла лъжа! Но това съвсем не означаваше, че и другото, което му каза, е било лъжа. Защо да не е вярно, че тя е избрала по-богатия от двамата?

Отиде до барчето и си наля чаша бренди.

А може би тази нощ Сабрина просто му постави клопка? Дали не стана жертва на обичайното женско коварство? Но той я желаеше и много добре знаеше, че щом му се удаде възможност, ще поиска ръката й от Алехандро. Въпреки това съмненията продължаваха да разяждат душата му. Може би Сабрина все пак се интересуваше не от него, а от богатството на Дейнджърмъндови?

Разгневен, той извади от гардероба чиста риза и обу ботушите си. Трябваше да избяга от тази тясна стая — сред простора на гората.

Вече се развиделяваше, когато тихо напусна хасиендата. Зарея се безцелно из гората, загледан в златно червеното зарево на изгряващото слънце, което постепенно пропъждаше тъмните сенки на нощта. Вървя дълго, изпаднал в плен на горчивите си мисли. Беше ли Сабрина жената от сънищата му, или беше коварна и дръзка уличница?

Но каквото и да беше, той щеше да я направи своя жена. Вече не можеше да си представи живота без нея Обичаше рискованите начинания и въпреки опасността трябваше да спечели веднъж завинаги тази малка вещица.

Златните лъчи на слънцето си проправиха път през покрива от листа и осветиха цветята и тревата. Брет спря пред храст яркооранжеви горски лилии с виолетови точки. Високите, грациозни растения с тежки цветове му напомниха за Сабрина. Може би цветът им извика в паметта му разкошната й червенозлатиста грива, а може би и екзотичното излъчване на това диво растение. Той погали кадифено меките листа и се усмихна замечтано. Защо сравняваше любимата си с цвете — по — й подхождаше да я нарече тигрица! Лилия с дух на тигър, каза си той и с усмивка си припомни деня, в който Сабрина разпори с нож ръката му. Тигрица, каза си пак, тя е моята тигрова лилия.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Сабрина също не можа да заспи. И тя се бореше е мъчителни съмнения.

Не че съжаляваше за това, което се случи тази нощ. Стана жена, жена на Брет, и нищо не можеше да помрачи радостта й. Но обичаше ли я той? Нямаше съмнение, че я желаеше — тялото го издаваше, а и той сам го призна. Но това не беше любов. Дори във върховния миг Брет не проговори за любов. Е, може би мъжете бяха по-различни от жените и не им беше нужно да обичат, за да изпитват плътски радости.

Сабрина побърза да отблъсне тези неприятни мисли. Карлос я бе отровил със злобните си намеци. Брет трябваше да я обикне — и тогава тя нямаше да позволи нещо да ги раздели. Заедно щяха да устоят на всички превратности, да изживеят бъдещето си…

Сабрина се прозя доволно, сгуши се във възглавниците и с усмивка потъна в дълбок сън.

Тази сутрин Алехандро трябваше да закуси сам. Бонита му съобщи, че Сабрина все още спи дълбоко. Оли пристигна със същата вест за Брет. Алехандро замислено отпи глътка кафе. И той си бе легнал по същото време като тях, бе много по-стар, а нямаше трудности при ставането. Внезапно по лицето му просия усмивка. Сети се за лунните нощи в миналото, когато ухажваше Елена. Дано Бог даде…

Още следобед се изпълни най-съкровеното му желание. Брет помоли писмено за среща в библиотеката и по всички правила на етикета поиска ръката на Сабрина. Алехандро не беше на себе си от радост и засрамено призна, че като го поканил, се надявал точно на това, а плантацията за захарна тръстика била само предлог.

Брет се засмя и отговори, че подобна мисъл вече му била минала през ума. После двамата обсъдиха подходящата дата за оповестяване на годежа, както и къде и кога да стане сватбата. След известно време Брет се засмя и подхвърли:

— Мисля, че преди да продължим разговора, трябва да попитаме дали дъщеря ти е съгласна да се омъжи за мен. Нищо чудно да каже „не“.

— Немислимо! — извика Алехандро. — Всъщност прав си: с нея човек никога не е сигурен. Ще я извикаме. — Той отиде до вратата и махна на майордома Клементе да дойде при него. — Потърси сеньорита Сабрина и я помоли да дойде в библиотеката.

Клементе се завтече със светнало лице. След вчерашната сцена на арената цялата прислуга знаеше, че предстои годеж, и всички бяха в радостно очакване.

Клементе срещна Сабрина тъкмо когато тя слизаше по стълбата и учтиво й предаде молбата на Алехандро. После погледа малко след нея и изтича кухнята, за да съобщи радостната новина на останалите.

Този ден Сабрина беше положила особени усилия за външния си вид и изглеждаше замайващо красива. Червенозлатистата коса се спускаше по рамене; й, в дълбочината на кехлибарените очи се таеше очакване, нежна усмивка играеше на устните й, снежнобялата муселинена рокля подчертаваше златистия блясък на кожата й.

Брет я видя пръв и тялото му бе пронизано от разтърсващо, неподдаващо се на описание чувство.

Вече нищо не беше от значение. Сабрина трябваше да стане негова.

Младата жена плахо посрещна погледа му и очарователно се изчерви. Беше забравила как реагира на близостта му и с удивление почувства как пулсът й се ускори само при вида на красивото, остро изсечено лице.

Алехандро ги наблюдаваше доволен. Пристъпи към дъщеря си и с нежност заговори:

— Дете, Брет иска да те пита нещо. Като добър баща ще ви оставя насаме. Надявам се от все сърце, че този разговор ще ти хареса.

Той излезе и двамата внезапно откриха, че не знаят какво да си кажат. Брет имаше опит с жените, но никога не беше правил истинско предложение и сега трескаво търсеше подходящите думи. Всъщност много му се искаше да я прегърне, да покрие е нежни целувки лицето й и просто да прошепне в ухото й първото, което му дойде на ума.

След известно време мълчанието стана непоносимо и той започна сковано:

— Попитах баща ти дали разрешава да се оженим. Той отговори, че много ще се радва. Надявам се и ти да се зарадваш…

Сабрина не разбра колко усилия му костваха тези кратки думи, не разбра защо просто не протегна ръце и не я прегърна. Колко студено се държеше днес — къде изчезна нежният любовник, който беше през нощта?

Огледа объркано сдържаната му физиономия. Този човек си оставаше загадка за нея. Какво стана с пламенната му страст? Защо беше толкова студен и далечен? Ето че пак се появи тази неприятна мисъл: не продума нито веднъж за любов. Дори сега не искаше да й каже дали означава нещо за него.

Обхванат от трескаво, нетипично за него вълнение, Брет почувства въздържаността й и избухна:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Лицето на Сабрина пламна от гняв. Дощя й се да изкрещи в лицето му „Не!“, но нима можеше да живее без любовта му? Трябваше да го има до себе си за цял живот. Затова отговори е подобен на неговия рязък тон:

— Да, да, ще се омъжа за теб.

Брет почувства огромно облекчение. Ухили се и въздъхна:

— Слава богу, свършихме и тази работа!

Веднага след това му се дощя да си отхапе езика, защото беше изрекъл тези безсмислени думи. Сабрина обърна възмутено лице към него, но преди да успее да каже и дума, Брет устремно я прегърна:

— Прости ми, мила! Нямам много опит в предложения за женитба.

Гневът й се изпари. Устните им се срещнаха, двамата се вкопчиха един в друг и светът беше забравен Само страстта остана действителност.

Те дори не чуха учтивото почукване на Алехандро, не забелязаха как след доста време той внимателно открехна вратата. Като ги видя прегърнати, бащата засия от радост и издаде присъствието си с високо покашляне.

Брет вдигна неохотно глава и се отдръпна от Сабрина. Погледна Алехандро и заяви:

— Тя каза „да“.

— Личи си — засмя се Алехандро. Плесна с ръце и заповяда на влезлия Клементе: — Бутилка от най-доброто вино! Нали знаеш — онова, което заделих в избата при раждането на Сабрина. Господарката ти ще се жени, Клементе! Поздрави я!

Клементе се подчини, широко ухилен, след това изтича да изпълни нареждането на Алехандро и да разнесе новината. Сеньора Сабрина ще се омъжи за сеньор Брет! Такова щастие за дома дел Торес! След като изпиха по чаша, Алехандро заповяда на Клементе да събере цялата прислуга, за да пият наздравица на младата двойка. Новината се бе разнесла с мълниеносна бързина и скоро всички се събраха в големия салон. В къщата се възцари празнично настроение и върху годениците се изсипа безкраен поток поздравления. Накрая тримата се оттеглиха изтощени в патиото, за да си починат от безкрайните благопожелания. Точно в този момент се появи Карлос.

Той умело прикри гнева си от обявяването на годежа и каза учтиво:

— Поздравявам ви! — Но рязко отказа да пие с тях за бъдещето. — Съжалявам, чичо, не мога да остана. Дошъл съм само да ти кажа, че бандитите пак напомниха за себе си.

— Какво? — извика извън себе си Алехандро. — Кого ограбиха пак?

Карлос отговори с безизразно лице:

— Снощи, когато твоите гости се прибирали от празненството, ония причакали и нападнали някои от нашите съседи. Никой не е ранен, но дамите били ужасно изплашени. Откраднали най-ценните им бижута.

— Невероятно! — изкрещя Алехандро. — Моите гости! Ограбени, след като са напуснали дома ми! — Той скочи и удари с юмрук по масата. — Този път трябва да се направи нещо. Трябва да ги спрем! Никой вече не е сигурен!

Без да изпуска от очи Карлос, Брет попита рязко:

— Как е станало? Всички едновременно ли са били ограбени? Или поотделно?

— Поотделно — отговори Карлос. — Били двама или трима бандити, които издебнали каретите една по една.

Алехандро погледна към Брет, търсейки помощ.

— Какво да сторим? Не можем повече да търпим произвола им.

Карлос гневно се намеси:

— Тази вечер ще се съберем у нас. Ще съставим план как да хванем бандитите в клопката.

Брет сухо отговори:

— Още през април се готвехте да ги гоните и нищо не излезе.

Карлос пребледня като платно.

— А вие имате ли по-добро предложение, гринго?

Брет сериозно кимна.

— Клопка. Ще им заложим капан, за който ще знаем само ние тримата. — Усмихна се дяволито на Сабрина, погали копринената й коса и добави: — Четиримата, естествено.

— Ами! Вие май не знаете какво говорите! — подигра се горчиво Карлос.

— Напротив. Проведете срещата тази вечер, но въпреки това ние ще съставим свой план. Ако го запазим в тайна и посветим в него само прислужника ми Оли, който ще ни придружи, непременно ще успеем.

Алехандро кимна.

— Как смяташ да действаме, приятелю?

— Утре е неделя. Както винаги, ще отидем в Накодочес на литургия. След църква ще се разговорим със съседите и познатите и ти уж между другото ще споменеш, че си загрижен за множеството ценни предмети които се съхраняват в хасиендата, за бижутата на Сабрина и парите в брой. Ще разкажем на всички, че в по неделник възнамеряваме да ги отнесем на съхранение в града.

— Просто така? — присмя се Карлос. — Без пазач, без охрана? Нима считате бандитите за толкова глупави? Та те веднага ще разберат, че им се готви клопка. Ако въобще узнаят за намеренията ви!

Брет присви очи, но не се остави да го предизвикат:

— Забравяте колко лесно се разпространяват новините в малка община като вашата. Обзалагам се, че най-късно утре следобед цял Накодочес ще знае за пътуването.

Алехандро кимна утвърдително.

— Е, добре! — Карлос бе принуден да се съгласи. — Бандитите може и да научат, но със сигурност ще разберат, че това е клопка.

— Няма! Защото Алехандро ще каже, че е решил да ги измами, като скрие ценностите в товар сено, което е продал на сеньор Гутиерес, който дава коне под наем. Че ще кара сам колата и ще вземе със себе си само двама вакерос, за да не се усъмнят бандитите, да потърсят подкрепление и да ги нападнат.

— Отлично! — Алехандро беше въодушевен. — И тези вакерос ще бъдете вие двамата с Карлос?

Брет се засмя.

— Не. Карлос, Оли и аз ще бъдем под сеното — въоръжени и готови за бой!

— Всичко това е добре обмислено, гринго — трябваше да признае дори Карлос, макар и след известно колебание.

Единствена Сабрина имаше възражения, защото се страхуваше за Брет, но той успя да я успокои.

— Да можех само да дойда и аз — мърмореше тъжно тя. — Справям се добре с пистолета. Нека се скрия с вас под сеното!

— Не! — извикаха единогласно тримата мъже и момичето трябваше да се признае за победено.

Карлос се надигна веднага.

— Трябва да уведомя и другите, както беше запланувано в началото — заяви той и побърза да напусне къщата.

След като си тръгна, тримата разговаряха още известно време за бандитите, но скоро преминаха към по-весела тема — сватбата, която щеше да се състои след няколко месеца. Алехандро се облегна назад и каза:

— Ще се чувствам самотен тук, когато се ожените и заминете за Ривървю. Надявам се често да ме посещавате.

Брет съобщи спокойно:

— Няма да живеем в Ривървю. Ще го наследи Гордън, моят полубрат.

— Какво? — извика, смаяно Сабрина. В душата й отново нахлуха съмнения.

Брет я изгледа крадешком, също изпълнен е недоверие.

— Ривървю не е мой и никога няма да ми принадлежи. Имам своя плантация в Луизиана. Не е толкова обширна, но не се бой — там също ще се грижат добре за теб. — Той не спомена за значителното си богатство, защото така и не проумя на какво се дължеше бурната реакция на Сабрина, когато научи, че няма да стане господарка на Ривървю. А младата жена никога не се интересуваше от положението си на наследница на голямо състояние. Дори и в този момент не би се сетила за това, особено ако Брет я бе уверил в любовта си и бе споменал по-рано, че е лишен от наследството на баща си. Но сега…

Мълчанието й само затвърди убеждението на Брет, че загубата на Ривървю й е неприятна. Изобщо не му мина през ума, че Сабрина се умълча, защото го счете за ловец на зестри. Отровното семе, посяно от Карлос, оказа своето въздействие и въпреки че и двамата се постараха да преодолеят съмненията и подозренията си, в душите им остана тревожеща несигурност и сърцата им кървяха от болка.

Алехандро не се обезпокои ни най-малко от загубата на Ривървю, защото отлично знаеше какво е финансовото състояние на Брет.

— Е, щом там нямат нужда от теб, можете да се установите и тук, нали? Не е много далеч денят, кога ще се наложи да предам ранчото в сигурни ръце и с най-голямо удоволствие бих го оставил на твоите грижи.

Алехандро съвсем не забеляза колко обидно за дъщеря му прозвуча това предложение. Дори насипа още сол в раната, като продължи:

— Дълго време не ми даваше мира мисълта, че ти, дъще, трябва сама да се справяш с този голям имот. Жената се нуждае от силен мъж, който да се грижи за нея, и след като Брет пое тази отговорност, отново ще мога да спя спокойно.

Сабрина се почувства понижена в положението на малолетно хлапе и буйната й кръв кипна. Изправи се и тържествено заяви:

— До днес не подозирах, че с годежа си автоматически губя и способността да се грижа сама за себе си! Какво щеше да направиш, татко, ако Брет не бе поискал ръката ми — да ме скриеш в някой манастир ли? — Засмя се невесело и хвърли унищожителен поглед към двамата мъже. — Извинете ме, ще се прибера и ще произнеса благодарствена молитва, че ми спестявате такава съдба.

Сабрина царствено прошумоля с полите си и напусна патиото. Алехандро уплашено се загледа след нея.

— Толкова е горда! Не биваше да казвам, че има нужда от закрила. Тя е уверена, че може да се справи сама с живота си, и има самочувствието на мъж…

Брет също проследи Сабрина с поглед.

— А може би това съвсем не беше причината за гнева й? Може би… — Гласът му стана дрезгав. — Може би беше нещо съвсем друго.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Още същата вечер Алехандро се помири със Сабрина и отстрани хармонията изглеждаше възстановена. Бащата бе толкова щастлив от годежа, че липсата на въодушевление у двете главни действащи лица въобще не му направи впечатление. Сабрина и Брет бяха изправени пред един и същи проблем — всеки искаше да вярва на другия, всеки желаеше женитбата и въпреки това…

Заложеният от Брет капан за бандитите наистина щракна. Сведенията за пренасянето на ценностите достигнаха където трябваше и Карлос, Брет и Оли посрещнаха с извадени пистолети тримата разбойници, които нападнаха колата със сено на червеникавия прашен път към Накодочес.

Надвиха ги бързо, но за съжаление нито един не бе заловен жив. И тримата загинаха под дъжда от куршуми.

Победителите се отърваха леко: Карлос бе леко ранен в лявото рамо, Алехандро получи драскотина на слепоочието, а ръката на един вакеро бе пронизана от куршум.

Ала всички болки бяха забравени сред всеобщото ликуване. Най-после областта бе освободена от тези алчни убийци.

За съжаление не само планът на Брет се увенча с успех. Още в събота Карлос препусна от ранчото на дел Торес направо при Констанца в Накодочес. Нахлу в спалнята й с разкривено от гняв лице.

— Край! — изкрещя той. — Сгодиха се!

Констанца пребледня като ленената нощница, която носеше.

— Значи е вярно — промълви тя. — Тогава трябва да предприемем стъпки, които да развалят годежа.

— Какви по-точно?

Констанца спокойно наметна халата си.

Трябва да уредиш Сабрина да се срещне с мен насаме, да кажем във вторник.

— Искам да знам какво смяташ да правиш! — продължаваше да упорства Карлос. — Толкова злато ти давам!

Констанца пренебрегна забележката и все така спокойно продължи:

— Трябва да убедиш Сабрина, че е наложително да разговаря е мен.

Карлос я сграбчи за рамото и здраво я разтърси.

— Престани да си играеш с мен! Кажи ми как ще накараш Сабрина да промени решението си!

Констанца го изгледа хладно.

— Твоята Сабрина е горда. Как смяташ, че ще постъпи, ако застане лице в лице е жена, която носи под сърцето си детето на Дейнджърмънд? С жена, на която собственият й годеник е обещал брак и я е напуснал само защото иска да се сдобие с богатството на друга?

— Коя е тази жена? Да не би да си ти? — Мрачният поглед на Карлос се плъзна по пищното й тяло. — Наистина ли носиш неговото копеле?

Констанца рязко се изсмя.

— Не ставай глупак! Естествено, че не. Но твоята Сабрина не може да знае това. Ще се подплатя с възглавничка, ще се хвърля през плач в краката й и ще я моля да позволи скъпият ми Брет да се ожени за единствената си любов. Ще твърдя, че го интересуват само парите й, докато в същото време копнее само за мен и за нашето дете!

— Това би могло да подейства — прошепна възхита но Карлос. — Сигурен съм, че ще се справиш!

Заради раните, които получи в битката с бандити те, Карлос остана да прекара нощта в ранчото на дел Торес, така че нямаше затруднения да предаде на Сабрина молбата на Констанца.

През последните дни годениците почти не бяха разменили дума насаме. Сабрина се чувстваше все по-несигурна. Нуждаеше се от неговата близост, очакваше признание в любов, за да се разсеят съмненията в мотивите за брака. Но Брет оставаше странно затворен, макар да се измъчваше от изпитателния й поглед. Въпреки че не би могла да каже какво точно очаква от годежа, Сабрина все пак се изненада, че се чувстваше така плаха и несигурна. Май беше най-добре наистина да се срещне с Констанца, която, както намекна Карлос, имала да й съобщи някои неща за Брет. Реши на следващия ден да отиде в два часа и павилиона и уведоми Карлос за намерението си, когато Брет и Алехандро се присъединиха към двамата, разговорът се завъртя около най-важното събитие на седмицата.

— Жалко, че избихме всички бандити! — промърмори горчиво Алехандро. — Сега никога няма да научим къде са скрили плячката си. Сигурно не са имали достатъчно време да продадат ценностите, които заграбиха на рождения ден на Сабрина. Скривалището трябва да е някъде наблизо…

Брет направи гримаса.

— Това беше единственото слабо място в плана не помислихме как да стигнем да откраднатите бижута. — Той спря за малко. — Забелязах че всички са мъртви едва когато Карлос се прицели в последния. Всъщност се надявах, че можем да ги пленим и разпитаме — заключи със съжаление той.

Карлос вдигна незаинтересовано рамене.

— Мисля, че повечето хора са доволни от резултата. Разбира се, щеше да бъде добре, ако бяхме намерили бижутата, но въпреки това всички ще спят по-спокойно, когато убийците вече не са между живите. Такава паплач не заслужава друго…

— Прав си — съгласи се тихо Сабрина. — Но е много тъжно, че нашите приятели и съседи загубиха толкова неща, които са от голямо значение за тях. — И тъжно погледна кованите си креолски обици.

— Знам какво имаш предвид — усмихна се Карлос. — Вчера след литургията сеньора Галавиз, жената на търговеца, горчиво оплакваше загубата на брошката си с лъва. Каза, че била спомен от майка й.

— О, не! — извика Сабрина. — Не и брошката с лъва! Толкова добре я помня — като дете винаги ми я показваше, когато ходех в магазина. Очите бяха от малки смарагди, а зъбите от слонова кост. Нищо ли не може да се направи, за да намерим откраднатите неща?

Алехандро замислено поклати глава.

— Не, дете. В тази пустош е невъзможно. Може някой случайно да се препъне в скривалището, но това надали ще стане, докато сме живи. Готов съм почти да се обзаложа!

След това разговорът мина на по-приятни теми. Брет улови ръката на Сабрина и заяви:

— Ще ни извините ли? След годежа не съм имал възможност да поговоря на четири очи с годеницата си и много бих желал да разбера дали не е променила решението си.

Карлос наведе очи, за да скрие убийствения гняв, който бушуваше в гърдите му. Колкото по-скоро постигне успех Констанца, толкова по-добре, каза си ядно той.

Останала без дъх, Сабрина позволи на Брет да я отведе в закрилящия ги горски гъсталак и там, под гъсто зашумените клони на един разкривен дъб, той я притегли към себе си, а устните му жадно потърси ха нейните. Целуна я страстно и настойчиво. Сабрина се притисна плътно до него и отговори с готовност на целувката му. Обгърна с ръце врата му и всички съмнения бяха забравени. Колко хубаво, че отново бе в обятията му…

След известно време Брет вдигна глава.

— От събота насам копнеех да го сторя, но така и не останахме насаме. Днес усетих, че не мога да издържа нито миг повече.

— Вече се съмнявах, че си размислил — пошушна плахо тя.

— Какво говориш, скъпа! Твърде много те желая за да го сторя. — Погледът му стана сериозен. — Аз също бях загрижен, че вече си съжалила за съгласието си. Жените често се колебаят.

— Не и твоята жена! — Изведнъж Сабрина почувства странно опиянение. Черните мисли отлетяха, остана само омаята от близостта му. Тя се притисна до него и му предложи устните си.

Брет простена и жадно впи уста в нейната. Зацелува я като умиращ от жажда и замилва гърба и бедрата й. Накрая обаче рязко я отдалечи от себе си.

— Ако продължаваме така, ще те компрометирам отново — поне дузина пъти, преди да се оженим.

— Нима е толкова ужасно? — попита с усмивка Сабрина.

Очите му потъмняха от страст, но той се насили да устои на мамещото тяло и строго заяви:

— Не бива! Страхувам се само да не забременееш, защото това много би наранило Алехандро. Всичка ще му се подиграват, ако се сдобием с бебе толкова скоро след сватбата.

Сабрина се втренчи в него.

— Бременна? Аз?

— Може и да се случи — промълви Брет и усмивката му беше странно нежна.

Вълна от щастие се разля в тялото на Сабрина.

— Нашето дете — прошепна благоговейно тя.

— Да — пошушна Брет и нежно я притегли към себе си. Помилва е устни слепоочията й и продължи: — Опасявам се, че през нощта на езерото никак не внимавах — толкова силно те желаех. Бих се радвал на едно дете, но много ми се иска известно време да бъдеш само моя.

Плътно прегърнати, двамата помълчаха известно време, потънали в щастливи мечти за бъдещето. Сабрина не подозираше колко еднакви бяха мислите им. За момент забравиха страстта, обгърна ги вълна от нежност.

Нощта бавно се спусна над гората. Внезапно чуха Алехандро да ги вика. Брет целуна още веднъж Сабрина — толкова нежно и отдадено, че от очите й избликнаха сълзи. Той сигурно я обичаше! Нима щеше да бъде толкова нежен, ако не я обичаше!

Цяло денонощие Сабрина плуваше в облаците на най-голямото щастие. Понечи да изпрати отказ на Констанца, но й стана съвестно.

Тъкмо се канеше да стане от обедната маса в патиото, когато Брет и Алехандро влязоха във вътрешния двор.

Ако се съди по лицата им, беше се случило нещо неприятно. Брет държеше в ръка лист хартия.

— Какво има? — изненада се Сабрина. — Нещо лошо ли е станало?

— Новините не са добри — отговори Алехандро. — Но можеше да бъде и по-лошо.

Очите на Брет бяха застинали в напрегнато очакване.

— Току-що получих писмо от агента си в Ню Орлиънс. Както изглежда, през юни плантацията ми в Луизиана е била изравнена със земята от силен ураган.

— О, не! — извика Сабрина. — Как така я е изравнил със земята? Нищо ли не са могли да спасят?

Брет поклати глава, все с този странен очакващ поглед.

— Но това е ужасно! Какво ще правиш? Как би могъл да си помогнеш?

Брет вдигна рамене.

— Бих могъл да продам земята може би. Или е много пари, е извънредно много пари, да започна отново и да възстановя полята с тръстика.

— О! — промълви тихо Сабрина.

Брет я наблюдаваше внимателно, за да види как годеницата му възприема лошата вест.

— Не всичко е загубено. Реколтата наистина е унищожена, но аз създадох ранчото със собствените си ръце и няма да се предам така лесно.

— Не бива да се тревожиш — усмихна се Алехандро. — Като се ожениш за Сабрина, ще получиш ранчо дел Торес и тогава свободно ще решиш дали да продаваш. А какъвто съм егоист, ще бъда възхитен, ако се установите тук. Склонен съм да мисля, че ураганът е добро предзнаменование.

Сабрина се усмихна измъчено и Брет сърдито присви очи. Едва не изкрещя в лицето й истината за финансовото си положение, за да я увери, че няма от какво да се притеснява. Ала гордостта парализира езика му, гордостта и парещото съмнение, че Сабрина вече съжалява за годежа си с него. Как щеше да понесе болката, ако и тази жена се окажеше лъжлива и измамна? Не, нямаше да го понесе — и изведнъж с ужасяваща яснота прозря, че Сабрина означава за него повече от всичко друго на света.

Сабрина не можа да го погледне в очите. Имаше чувството, че насила я тласкат към изводи, които щяха да й донесат само страдания и мъки, затова прошепна:

— Не ми е добре, затова ще поизляза, ако нямате нищо против. — И изтича навън, без да дочака отговор.

Констанца вече очакваше Сабрина в павилиона. Тя се обърна и младото момиче веднага се укори, че е дошло. Беше уплашена от онова, което ей сега щеше да узнае. Внезапно почувства, че страхът й е основателен. Втренчи се като замаяна в леко заобления корем, после отбеляза мъката в тъмните очи.

Констанца започна да хлипа сърцераздирателно.

— Моля, не плачете — пошепна безжизнено Сабрина. — Кажете какво ви тревожи.

— Брет Дейнджърмънд — въздъхна съкрушено Констанца. — Нося под сърцето си неговото дете, той обеща да се ожени за мен, иначе никога нямаше да му се отдам. Аз му вярвах, той също се кълнеше в любовта си към мен, но само преди три дни до ушите ми стигна, че ще се жени за вас. Какво ще стане сега с мен? Какво ще стане с нашето дете?

Силна болка прободе сърцето на Сабрина. Тази жена беше лежала в прегръдките на Брет, беше изпитала нежността му и сега носеше дете от него…

Констанца падна на колене и захлипа:

— Трябва да му върнете свободата! Ако не беше богатството ви, той щеше да се ожени за мен. Сигурна съм в това! Сам го каза! Вашите пари отнемат бащата на детето ми, а на мен мъжа, когото обичам.

— Какво значи това? — попита с глух глас Сабрина.

— Обещавате ли ми, че няма да му разкажете за нашата среща? — помоли Констанца. — Обещавате ли никога да не му разкажете какво съм ви доверила? Той ще ме бие!

Сабрина кимна сковано.

— Брет твърди, че иска да се ожени за мен, но се нуждае от богатството ви — така щял да се грижи по добре за мен и детето. Просто е обладан от мисълта парите ви. Моля ви, кажете, че ще го освободите! Ако му откажете, той ще се ожени за мен. Той ме обича, а от вас иска само парите. Моля ви, трябва да го освободите!

Сабрина беше като в транс. Тя сложи ръка на рамото на Констанца. Вече нищо нямаше значение, не чувстваше дори болка, само беше като замаяна.

— Ще го направя — обеща тя. — Няма да се омъжа него. — Гласът и трепереше. — Сега вече не.

Не помнеше как се върна обратно в хасиендата. Изведнъж се намери в патиото. Алехандро и Брет все още седяха край масата, а пред тях имаше полупразни чаши. Двамата мъже вдигнаха очи при влизането й Алехандро весело извика:

— Ето те и теб! Вече се питах къде се бавиш толкова. Тъкмо уговаряхме датата на сватбата. Годеникът е нетърпелив — иска да се венчаете още в края този месец!

Кехлибарено-златистите очи бяха празни. Красивото лице бе загубило цялата си жизненост. Сабрина се изправи пред тях и глухо заговори:

— Промених решението си. Сватба няма да има. Няма да се омъжа за този човек.

По време на изпълнената с буйни изблици изтощителна сцена, последвала съобщението й, Сабрина остана напълно безучастна, сякаш обгърната от ледена стена. Не чуваше молбите и укорите на Алехандро. Брет също не пророни нито дума. Твърдото му лице потъмня и се затвори. Дори това не успя да я трогне — сега той принадлежеше на Констанца и любовта й беше мъртва. Не разпозна болката и горчивото разочарование в очите му. Той изведнъж се промени, стана различен от мъжа, когото бе държала в прегръдките си. Един непознат със студени и корави нефритенозелени очи — огледало на чувствата му.

Алехандро най-после разбра, че нищо от това, което й говореше, не е в състояние да промени решението й, и престана да я убеждава. Сабрина учтиво наклони глава и промълви:

— А сега ви моля да ме извините. Имам още работа днес.

Алехандро гневно се обърна към Брет:

— Нищо ли няма да кажеш? Няма ли да се опиташ да я разубедиш?

— Защо? — отвърна рязко Брет. — Дамата знае какво иска. Съмнявам се, че думите биха могли да променят решението й.

Алехандро вдигна в отчаяние ръце към небето и излезе. В патиото се възцари тишина. Очите на Сабрина се насочиха към неподвижната фигура на Брет и ледената черупка се пропука.

О, Боже! — изплака вътрешно тя. Това ли измамно лице съм обичала! Тази лъжлива уста ли ме е възпламенявала!

Той стоеше там, висок и мъжествен, и не откъсваше очи от нея. Ъгловатото му лице беше като издялано от камък и Сабрина се почувства беззащитна пред бурята, която внезапно я връхлетя. Стената, с която се беше обградила, се разби на хиляди парченца. Болка и гняв, отвращение и яд я задавиха и тя се обърна да излезе, преди да е изтървала нервите си и да се е нахвърлила върху него като тигрица. Не искаше в никакъв случай да покаже слабостта си.

Можа да направи само две крачки. Въпреки ръста си, Брет беше бърз като светкавица. Сграбчи я брутално за ръката и рязко я обърна към себе си.

— Няма така лесно да си идеш от мен, съкровище — изсъска той. — Мисля, че двамата трябва да си поговорим още малко. Искам да знам защо така внезапно промени решението си!

Констанца я бе помолила да не я издава, затова Сабрина се скри зад гнева и изфуча:

— Не съм длъжна да се оправдавам. Не и пред човек като теб!

— Лъжеш се, скъпа! Най-вече пред мен!

Тя напразно се опита да се освободи.

— Пусни ме! Не искам да говоря е теб — никога вече!

Смехът му прозвуча горчиво.

— Така е, жените никога не желаят разумен разговор. Те просто си играят с чувствата на мъжа, а когато им омръзне, го унищожават. — Пусна ръката й и я хвана за брадичката. Тъмнозелените очи се впиха в нейните. — И на това красиво лице съм вярвал! Като си представя, че почти щях да се оженя за теб, малка тигрице!

Тя се опита да се изтръгне от болезнената хватка.

— Каква тигрица? Не смей да ме наричаш така!

— Защо не? — изсмя се подигравателно Брет. — Много по-мило е от имената, които заслужават жените като теб. Имена като развратница… мръсница… предателка!

Сабрина спря дори да диша. Обърна лице настрани и застина.

— Едва не се излъгах — изсъска той. — Бях готов да ти повярвам. — Спря и презрително изкриви лице. — Всъщност, какво ме интересува? Ти беше просто една илюзия…

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Април 1806 година беше чудно хубав месец в Накодочес. Природата се къпеше в цвят и зеленина. Животът отново се пробуждаше. Пъстри сърнета обикаляха из поляни и гори, новоизлюпени птичета цвъркаха в гнездата си, а веднъж по време на самотните си разходки Сабрина изненада дори една женска пума, заспала на слънце с двете си пухкави деца.

Един слънчев ден в средата на април Сабрина седеше сама в павилиона. Чувстваше се потисната, на сърцето й беше тежко. Ала това се повтаряше всяка пролет. Обхващаше я меланхолия — и винаги през април, откакто преди шест години Брет Дейнджърмънд бе влязъл в живота й. Шест години, сепна се уплашено тя. Нима наистина бе минало толкова много време от деня, когато я изненада на поляната и тя го рани с ножа?

Невероятно, колко неща се бяха случили през тази шест години. Наполеон стана император на Франция, Испания и колониите се превърнаха в марионетки в ръцете на новия владетел. Луизиана вече не принадлежеше на Испания. Не беше дори и френска — Наполеон се бе погрижил за това. Сега беше част от държавата на онези нахални американци. На грингосите, каза си Сабрина и презрително изкриви уста. Англия и Франция все още бяха във война, един сблъсък, който се отрази ужасно на стара Европа и който, както вярваха мнозина, скоро щеше да въвлече във водовъртежа си и още младите Съединени Щати. Томас Джеферсън навлезе във втория си мандат като президент на страната и хората се надяваха, че ще направлява непокътнат държавния кораб през тези опасни времена, въпреки принудителната мобилизация на американски моряци от британците и катастрофалните последици, които войната в Европа имаше за американската търговия.

И в своята родина Джеферсън трябваше да се бори с опасности: испанците бяха побеснели от начина, по който Наполеон продаде Луизиана, и от факта, че Съединените Щати имаха наглостта да обявят за своя западна граница Рио Гранде, с което на практика заемаха почти цял Тексас. Испания настояваше, че границата минава по река Сабин и заяви, че при нужда ще защитава със сила именията от западната страна на реката. Във въздуха витаеше война и от седмици насам към Накодочес се стичаха испански военни части и хранителни припаси. Испанците рискуваха с изпращане на войска през река Сабин на американска територия и ситуацията между двете държави стана взривоопасна.

Ала в този прекрасен априлски ден бурните събития от последните седмици не вълнуваха Сабрина. След като преди шест години Брет се появи в живота й, нещастието сякаш преследваше дома им.

Сабрина си припомни бързото му заминаване — само час след развалянето на годежа — и как тогава се радваше, че няма да й се наложи да гледа лъжливата му, предателска физиономия. Ала скоро разбра, че се самозалъгваше. През изминалите шест години, винаги когато самотата заплашваше да я задуши, си казваше, че все пак щеше да е по-добре, ако се бе омъжила за него, вместо цял живот да копнее по неосъществимото.

Дните след прибързаното заминаване на Брет бяха най-страшните в живота й. След смъртта на майка си също беше страдала, но тогава поне е баща си се утешаваха взаимно. След развалянето на годежа Алехандро се почувства ужасно засегнат. Не можеше да разбере защо дъщеря му е променила така внезапно решението си. На няколко пъти Сабрина едва не разкри тайната на Констанца, но обещанието, което бе дала на по-възрастната от нея жена, запечатваше устата й.

Баща й не я упрекваше, но се държеше на разстояние и се изплъзваше при всеки опит за сдобряване. Две седмици след заминаването на Брет Бонита й каза направо:

— Не те разбирам, дете! Защо не помисли какво вършиш? Как можа да бъдеш толкова жестока?

Побесняла от гняв, Сабрина изсъска:

— Защо всички съжалявате само него? Защо мислите, че е било по моя вина? Никому ли не хрумна, че съм имала основателна причина да постъпя така?

— А имаше ли такава? — попита Бонита с малко по-мек тон. Кафявите очи гледаха мъдро и замислено.

— Вярвах, че имам.

Скоро животът пое обичайния си ход. Алехандро стана по-достъпен, любовта към дъщерята беше по-силна от разочарованието. След известно време можаха да възстановят поне част от старата хармония, макар че отношенията им никога не станаха като предишните.

Тогава Карлос донесе вестта за заминаването на Констанца и обясни, че щяла да живее в Испания. Не се знаело точно с кого… След като Карлос се сбогува, Сабрина се скри в павилиона и избухна в ядни, горчиви сълзи. Гневеше се на Брет и още повече на себе си, защото продължаваше да го обича. В продължение на десетина дни се мяташе между страха и радостта, защото й се струваше, че е забременяла. Ала скоро се убеди, че не е бременна, и със странна смесица от облекчение и тъга се зае да подреди, доколкото можеше, объркания си живот. Около пет седмици по-късно внезапно се появи Оли. Носеше писмо от Брет и каза, че изисквало незабавен отговор. Съдържанието беше кратко:

Тя разкъса писмото на мънички парченца и хладно заяви:

— Можеш да кажеш на шефа си, че отговорът е „не“!

Оли й разказа, че двамата е Брет наели квартира от другата страна на Сабин, защото шефът имал да урежда още нещо е нея или поне така му казал. Щели да потеглят веднага щом узнаел отговора й.

Оли бе горчиво разочарован и е присъщото си нахалство се опита да я накара да промени мнението си, но Сабрина остана непреклонна. Накрая момъкът се примири и я натовари с послание до Лупе. Той непременно щял да дойде пак, независимо дали след година или след десет, и се надявал тя да го чака.

— Не исках да оставя Лупе, но сега шефът се нуждае от мен повече от всякога. Кажете й, че щом шефът се оправи, ще дойда да я взема. Кълна се!

И набързо изчезна. След този разговор Сабрина отново се изправи лице в лице с действителността и се постара да разруши веднъж завинаги илюзията, каквато представляваше любовта й към Брет Дейнджърмънд. Приключи с нея, като с някой прекрасен сън, превърнал се внезапно в кошмар, и е огромно усилие на волята взе отново в ръка разпръснатите нишки на своя живот. Предаде на Лупе посланието на Оли и й завидя. Момичето щеше да продължи да се надява.

Все пак ставаха и добри неща. Сабрина започна да обръща повече внимание на Лупе и когато няколко месеца по-късно Бонита предложи да обучат някое момиче, което да поеме задачите й на камериерка, Сабрина избра Лупе. Бонита много се зарадва. Момичето й беше кръщелница и се оказа изключително възприемчиво и сръчно.

При мисълта за вярната стара Бонита лицето на Сабрина помръкна. Дали вече знаеше, че дните й са преброени, когато потърси момиче да заеме мястото й един ден? Само година по-късно почина по време на епидемия от треска.

Съдбата избира странни пътища, казваше си Сабрина. Беше ли съдба, че през 1804 година чичо Луис бе убит от един от биковете, купени от баща й?

А кой би могъл да помисли, че леля Франсиска ще се промени така ужасно след смъртта на мъжа си? Мегерата, която управляваше с желязна ръка дома на семейство да Ла Вега, вече не съществуваше. На нейно място се появи една достойна за съжаление, прекършена старица.

С течение на годините ранчото де Ла Вега намаля наполовина, а след смъртта на Луис, Карлос продаде хасиендата и се пресели с майка си при Сабрина и баща й. Сабрина скоро се примири с присъствието им в дома си, макар да й беше неприятно, защото Карлос продължаваше да храни надежди един ден да се ожени за нея.

— Толкова много мъртви — каза си горчиво младата жена. Само преди една година си отиде и баща й…

Сабрина скри лице в ръцете си. Болката бе все така силна, както през първия ден. Дали някога щеше да се примири и е нея?

Времето заличаваше раните, но Сабрина още не можеше да повярва в целебната му сила. Тъгата по рано загиналия баща продължаваше да я измъчва.

Смъртта му бе неочаквана и което беше още по-лошо — насилствена. Връщал се на кон от Накодочес и вероятно бил нападнат от разбойник. В прахта до тялото му личаха следи от ожесточена борба. Алехандро бе убит със стилет с дръжка от седеф. Ценните му вещи бяха изчезнали, също и гривната с тюркоаза подарена му от Елена. Убиецът не бе открит въпреки обещаното голямо възнаграждение.

Сабрина приглади черните си копринени поли. Годината на траура за баща й бе отминала, можеше отново да носи цветни дрехи, но това й изглеждаше неподходящо. Къде останаха устремът, радостта от живота, питаше се уморено тя. Дали няма да увехна като някоя тъжна девица?

Само ако непоносимата леля Франсиска и Карлос не живееха при нея! Ако я оставеха да се грижи сама за себе си, нямаше така да се отдели от съседите и приятелите си. Ако не я принуждаваха да се затваря в себе си, нямаше да носи повече черно, нямаше да роптае глухо срещу съдбата си и щеше да престане да тъгува за смъртта на баща си и да се възмущава от неочакваното му предателство.

В завещанието на Алехандро Брет Дейнджърмънд бе определен за неин настойник. Можеше да прави нея, каквото пожелаеше. Разпореждаше се с имота и парите до женитбата й. Сабрина побесня най-вече от изричната уговорка в завещанието, че Брет имаше правото да й определи съпруг. Ако изборът й не му харесаше, цялото богатство на дел Торес, с изключение на не особено щедра издръжка, преминаваше в ръцете на настойника.

Сабрина стисна зъби. Господи, как не полудя в деня, когато отвориха завещанието! Франсиска вилня като безумна, но волята на Алехандро беше неоспорима. Най-бързо се примири Карлос, защото Сабрина веднага му даде ясно да разбере, че не може и дума да става за брак с него.

Младата жена си казваше, че днес е особено потисната, защото Карлос е в Мексико Сити, за да продаде голямо стадо говеда. След Алехандровата смърт отново се бяха сближили и сега, останала сама с леля Франсиска, й липсваше компанията му. С него поне можеше да се посмее от време на време…

Но не само отсъствието на Карлос я притесняваше. Досадният проблем е настойничеството през последните седмици опасно напомняше за себе си. След отварянето на завещанието Сабрина нетърпеливо очакваше вест от Брет, но получи само учтиво писмо от адвоката му в Ню Орлиънс, в което се съобщаваше, че в момента настойникът й е извън страната. Щом се завърнел, щял да поеме задълженията си. Сабрина въздъхна и отново си припомни странната случка през миналия октомври. Беше се свила на възглавниците в павилиона, когато внезапно чу приближаващ се конски тропот. Сърцето й спря. В сянката на дърветата се появи кафяв жребец, но чийто гръб седеше висока, тъмна фигура. Лицето беше прикрито от широкопола шапка и гъста черна брада. За кратък, опияняващ миг Сабрина повярва, че това е Брет. Широките рамене, гордата осанка, изправената глава… времето сякаш спря да тече. Ала когато се изправи, за да се покаже, конят и ездачът изчезнаха като привидение в мрачните сенки на гората. После често се питаше дали всичко не беше само сън.

С въздишка се отърси от вълнуващия спомен. В никакъв случай не беше Брет. Той не би избягал току така.

Първоначалният й гняв по въпроса с настойничеството се уталожи, но фактът, че един ден Брет отново ще навлезе в живота й, висеше като Дамоклиев меч над главата й. Можеше само да чака… и да се чуди на решението на баща си.

Внезапно старата й гордост и буйност отново се събудиха. В никакъв случай не биваше да лежи сразена на земята, като се появеше той. Щеше да му докаже, че Сабрина дел Торес може по всяко време да му даде достоен отпор.

Сабрина се изправи и изведнъж се почувства по-добре. Хвърли презрителен поглед на черната си копринена рокля. Крайно време беше да наръси с нафталин жалейните дрехи и отново да погледне света право в лицето — Алехандро също би желал това.

Няколко минути по-късно се прибра в хасиендата и тъкмо минаваше през двора, когато я повика Клементе.

— Сеньорита Сабрина — заговори той, леко свъсил чело, — имате посещение.

— Кой е?

— Не го познавам. Един млад мъж. Струва ми се познат, но…

Любопитна, Сабрина забърза към входа. Там беше вързан кон и до него беше застанал висок, строен младеж. Очевидно идваше от дълъг път.

Тя тръгна към него.

— Какво ще обичате?

Младият мъж се обърна. Не особено красивото му лице й се стори странно познато. Трябва да го беше виждала вече някъде. Вгледа се в тъмните коси и усмихнатите кафяви очи.

— Познавам ли ви? — попита след известно време Напомняте ми на някого.

— По-добре да не ви напомнях! — засмя се непознатият. — Казах ви, че ще се върна, нали, мис?

— Оли! — извика смаяно Сабрина.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Наистина беше Оли? През последните шест години се беше източил и бе навършил двадесет и пет години. Вече не приличаше на мъдрата малка маймунка, каквато беше по-рано. Чипият нос беше станал представителен, брадичката остро изсечена, челото — по-широко. Беше се превърнал в учудващо привлекателен млад мъж. Но умните, кръгли кафяви очи не се бяха променили никак, както и безсрамната усмивка.

— Като се прибрахме миналото лято с шефа, му казах, че за мен е крайно време да спазя обещанието си към Лупе. Бяха ми необходими месеци, за да го убедя. — Оли примигна срещу Сабрина. — Ала той най-после се установи за постоянно, та има нужда от мен и Лупе, за да му водим домакинството както трябва.

— Ах, Оли, толкова се радвам да те видя пак! Но няма да те задържам. Сигурна съм, че първо искаш да поздравиш другиго.

Оли се изчерви до уши, преглътна и изведнъж започна да нервничи. Подръпна поводите и заекна:

— Ами… Тя дали… Искам да кажа, дали Лупе…

— Имаш предвид дали Лупе е още тук? — усмихна се Сабрина и сърцето й се сви. — Разбира се. Сега е моя камериерка. Но от мен няма да научиш нищо повече. Сам поговори с нея.

Тя нареди да извикат Лупе в малкия салон. Момичето дотича и без да забележи Оли, задъхано попита:

— Вярно ли е, сеньорита, че моят Оли се е върнал? Едва тогава го видя и смаяно прошепна: — Оли, мили наистина ли си ти? — И развълнувано се вгледа в промененото му лице.

Оли кимна бавно. Не можеше да се нагледа на стройната фигура на любимата си и нежното й лице. Преди шест години тя беше още дете, а сега го посрещаше красива млада жена е огромни тъмни очи, гъста черна коса и прелестна уста.

Двамата стояха безмълвни един срещу друг и Сабрина тихо напусна стаята. Без да виждат и чуват какво става наоколо им, те тръгнаха като лунатици един към друг и се хвърлиха в прегръдките си.

Едва бе поутихнала първата радост от пристигането на Оли, когато Сабрина бе обзета от парещо неспокойство. Носеше ли той вест от Брет? Дали ужасната неизвестност най-после щеше да свърши?

В двора срещна Франсиска, която здравата й се накара, че е позволила на Оли да влезе в къщата, а след това, както винаги, изля отровен поток от ругатни за несправедливостите, които била принудена да търпи от Брет Дейнджърмънд, както и за предателството на Алехандро.

Сабрина послуша известно време гневната тирада, но скоро й дойде до гуша.

— Престани! — заповяда решително тя. — Положението е достатъчно неприятно, не е необходимо да го усложняваш още повече. Няма да търпя да обиждаш паметта на баща ми!

Избухването на Франсиска разруши окончателно радостта й от пристигането на Оли. Втурна се гневно по стълбите, шумолейки с полите си, и потърси утеха в самотата на стаята си. Но и там не намери спокойствие, защото не можеше да си отговори какво щеше да й донесе присъствието му. Дори не й идваше на ум, че Лупе, която много обичаше и ценеше, би могла да я напусне заради него. А също и това, че отказът на Лупе да изостави обичната си господарка можеше да създаде проблеми между току-що намерилите се влюбени.

Само един поглед към набразденото от сълзи лице на девойката, която половин час по-късно нахлу като луда в стаята й, беше достатъчен. Нещо беше тръгнало накриво.

Сабрина се надигна и направи опит да се усмихне.

— Какво стана, Лупе? Твоят Оли се върна и би трябвало да танцуваш от радост…

В големите тъмни очи се изписа безпомощност.

— О, сеньорита, аз бях толкова щастлива! Той е станал такъв хубав мъж… Но ми заяви, че трябва да ви напусна! Щели сме да живеем в Ню Орлиънс. — Изхлипа и се хвърли в прегръдките на Сабрина. — Толкова го обичам! Толкова дълго го чаках и бях твърдо уверена, че ще се върне. Но сега не знам какво да правя! Не мога да понеса, че ще оставя вас, семейството си, приятелите! Как ще отпътувам просто така с един мъж, когото не познавам? Обичам го, да, но все още не го познавам…

Сабрина потръпна от мъка. И тя обикна Брет Дейнджърмънд, без да го познава… Откъсна се от прегръдката на Лупе и въздъхна:

— Не плачи, миличка! Сигурна съм, че Оли ще те разбере, стига да му обясниш както трябва. Освен това не е нужно да вземеш решение още днес, нали? Ще обявите годежа си, ще вдигнем сватба, а за това е нужно доста време. Не се страхувай! Ще се омъжиш за своя Оли и всичко ще бъде наред.

Сълзите на Лупе пресъхнаха веднага.

— О, сеньорита, знаех си, че ще ме разберете! Толкова сте мъдра!

— Къде е Оли? Надявам се, не си го изгонила?

Лупе беше ужасена.

— О, не! Не можех просто така да го върна, нали току-що е дошъл. Освен това ми заяви, че нямало да замине без мен.

Оли го потвърди няколко минути по-късно, когато Сабрина слезе при него в малкия салон.

— Мис — заговори без много увъртания той, — няма да си замина без Лупе! Не я разбирам! Посрещна ме е толкова радост, обеща да се ожени за мен, но щом й казах, че ще живеем при шефа, брадичката й увисна и затрепери. Жени!

Сабрина едва успя да успокои възбудения до крайност момък.

— Нима си вярвал, че просто ще дойдеш тук след шест години, ще се ожениш за Лупе и на следващия ден ще я отведеш?

Той се ухили виновно.

— Всъщност не. Но шефът каза… — Изведнъж зяпна като риба на сухо.

— Какво има? — изненада се Сабрина.

— Бог ми е свидетел, мис, просто забравих! — Оли едва не потъна в земята от срам. От вълнение забравих да ви предам писмото.

Сабрина пребледня.

— Това е разбираемо.

— Винаги съм знаел, че с вас могат и коне да се крадат, мис! — произнесе с възхищение Оли и затърси пол ризата си. Намери плика и го подаде на Сабрина със загрижено лице. — Мис — промълви колебливо, — не знам защо така се объркаха отношенията ви. Ала шефът преживя много тежко и през последните години ужасно се промени. Винаги е бил корав човек, но сега е като студена стомана, почти е никого не общува. Не знам какво пише в писмото, но ще ви кажа едно: завещанието на баща ви никак не го зарадва. Като разбра, че е определен за ваш настойник, побесня от гняв. Такова нещо не бях чувал никога! Разкрещя се, че не искал да има нищо общо. Да си търсите другаде бавачка и да не му досаждате! Но после размисли и каза, че го дължи на баща ви и ще изпълни дълга си само заради паметта на дон Алехандро. — Оли подръпна смутено ухото си. Студеното лице на Сабрина подсказваше, че си е позволил твърде много. — Мислех си, че все пак трябва да го знаете — смутолеви той.

— Благодаря — промърмори с ледена учтивост Сабрина. — Моля те, би ли ме оставил сега сама с писмото?

— Разбира се, мис! — отговори бързо Оли. Но след това, сякаш за първи път забелязваше черното й облекло, тихо добави: — Съжалявам много за баща ви, мис… Трябваше веднага да ви го кажа. Дон Алехандро беше добър човек и сигурно много ви липсва. — Спря се, размисляйки дали да продължи, но пое дълбоко въздух и каза: — Мис, това много наскърби шефа. Толкова зъл не го бях виждал никога. Закле се, че един ден ще намери убиеца. Дни наред седя мълчалив и тъжен, после внезапно изчезна и ме остави сам в Ню Орлиънс. — Оли загрижено поклати глава. — Уверен съм, че тръгна да търси убиеца! Но след седмица се появи също така внезапно, както беше изчезнал. Държеше се, сякаш нищо не се е случило. А може би просто е искал да остане сам с болката си, за да се пребори с нея. Никога не го показа външно, но аз знам, че продължава да тъгува за баща ви…

Думите на Оли продължиха да звучат в ушите й и след като той излезе. Сабрина се настани с писмото в ръка зад старото чамово писалище на баща си и се загледа в празното пространство. После е въздишка поклати глава, за да прогони мъчителните мисли, разчупи печата и зачете набързо написаните редове.

Ала скоро поруменя от гняв и го захвърли на пода. Господи! Какво нахалство!

Никакво обръщение, никакви съболезнования, нито една лична дума. Само сурови факти и студени, безчувствени заповеди. Той щял, пишеше Брет, да поеме пълния контрол върху имуществото. Скоро щял да вземе решение къде да живее тя и е кого може да общува. Директорът на търговската къща в Ню Орлиънс вече го информирал за финансовото състояние, а агентът на семейството в Мексико Сити щял колкото се може по-скоро да изпрати доклад. Междувременно й позволявал да живее в ранчото.

Писмото беше съставено в такъв обиден стил, толкова дръзко се намесваше в личния й живот, че Сабрина загуби ума и дума. Нима този човек наистина си въобразяваше, че може да се отнася така с нея? Тя ще му даде да се разбере!

Летаргията от последните месеци беше забравено. Чувството за безпомощност в миг се изпари. Пламнала от гняв, тя разкъса писмото на малки късчета. Защо не можеше също така лесно да унищожи и Брет Дейнджърмънд!

Прислугата остана като ударена от гръм, когато Сабрина обяви, че след седмица заминава за Ню Орлиънс. Всички протести бяха напразни, сеньоритата не можеше да бъде разубедена. Беше й по-трудно да се справи е възраженията на Франсиска, докато не й предложи да я вземе със себе си като дуеня.

— Да! Ще тръгна с теб. Докато се върне Карлос и ни последва в Ню Орлиънс, ще те закрилям!

Оли настоя да се ожени за Лупе преди заминаването. Отначало девойката упорито отказваше, но топ успя да разсее съмненията й.

Сватбата стана малко набързо, но въпреки това беше чудесна. Най-сетне дойде и денят на тръгването. Самото пътуване мина изненадващо приятно, без инциденти и повреди, без да ги безпокоят крадци или бандити.

Колкото повече наближаваха Ню Орлиънс, толкова по-нервна ставаше Сабрина. Караше се на Лупе, беше нелюбезна с леля си, настроението й беше отвратително. Фактът, че причината за нервността й беше предстоящата среща с Брет, засилваше още повече гнева й. Преди всичко защото при мисълта, че ще се изправи насреща му, в сърцето й нахлуваха топли вълни. Опитваше се да си втълпи, че той ще я посрещне студено и безразлично, за да се успокои.

Къщата на Брет в Ню Орлиънс беше разположена в гъсто населен район на града, източно от Дофин стрийт, недалеч от Мисисипи. Оли ги поведе към елегантна триетажна постройка на Конди стрийт, с красив изглед към голямата река, по която през 1718 година бяха дошли французите.

Сабрина беше изненадана от размерите и разкоша на дома. Та само преди шест години, когато ураганът беше вилнял в Луизиана, Брет беше на ръба на фалита! Оли тържествено отвори входната врата от ковано желязо.

Сабрина го последва и се озова в покрита входна алея, която водеше към оборите и градините в задната част на имота. На половината път Оли спря коня си и обясни:

— Дамите могат да слязат тук. — Посочи портичката в стената и добави: — Минете през тази врата. Положително ще срещнете прислужник, който да ви упъти към къщата.

Сабрина се плъзна от седлото и усети как сърцето й се качи в гърлото. Защо беше решила, че е толкова важно да се изправи лице в лице с Брет Дейнджърмънд?

Слава Богу, гневът отново й се притече на помощ. Ще му заяви, че не позволява да й се пишат такива безочливи писма! Съгласно закона може да е неин настойник, но тя няма да търпи волностите му!

Бутна решително вратата и спря, заслепена от красотата, която се разкри пред погледа й. Намираше се в края на широк вътрешен двор, заграден от три страни от стените на дома. Имаше форма на правоъгълник и беше декориран с големи глинени саксии, в които бяха засадени разкошни екзотични растения и цветя: кървавочервени и бели мушката, хибискус, азалии, перести папрати и малки палми. Две големи магнолиеви дървета, чиито жилави тъмнозелени листа създаваха съвършен фон за белите, подобни на лалета цветове, даряваха благодатна сянка.

Наистина вълшебно място, оазис на спокойствието Няколко балкона гледаха от първия и втория етаж към двора. Красивите перила от ковано желязо бяха обрасли с лози и други пълзящи растения. Сводести врати с ветрилообразни прозорци извеждаха в градината, тонът на нежно оцветените в охра стени отморяваше окото. Великолепен дом, каза си с възхищение Сабрина. Толкова изискан…

Дори Франсиска беше впечатлена.

— Е, да — промърмори недоволно тя. — Както ми изглежда, грингото не е бил онзи ловец на зестри, за какъвто го мислехме. Освен ако не се е сдобил с всичко това благодарение на твоите пари.

Сабрина мина бавно през двора и се запъти към двойната врата, която водеше в централното крило Стомахът й се присвиваше от напрежение. Страхът и очакването я тласнаха напред.

Като се приближи, забеляза до двойните врати извита дървена стълба, която се изкачваше на първия етаж Застанала на няколко метра от вратата, тя се зачуди дали да тръгне нагоре или да влезе вътре.

До нея Франсиска изсумтя презрително:

— Защо не излиза слуга да ни приеме! Грингото няма маниери! Макар пред хората да се прави на джентълмен!

Сабрина сметна, че трябва да го защити:

— Ние идваме без предварително съобщение, лельо! Възможно е персоналът въобще да не е забелязал пристигането ни.

— При шума, който вдигнахме е влизането? Този тип просто е решил да ни обиди! — Франсиска тръгна решително към вратата и енергично почука. Не се чуваше нищо освен ленивото жужене на пчелите и цвърченето на птичките, докато внезапно на горния етаж се отвори врата. Франсиска отстъпи крачка назад и вдигна сърдит поглед.

Горната част на извитата стълба не се виждаше, но при звука на твърдите стъпки, които слизаха надолу, гърлото на Сабрина се сви. Забеляза как овлажняха ръцете й и си пожела да беше останала в Накодочес — щеше да бъде далеч по-добре да се опълчи срещу врага на родна земя. С идването си в Ню Орлиънс му даваше допълнителен коз.

Впери очи в стълбата и почувства как всяка фибра на тялото й се сковава с наближаването им. Първо се показа крак в ботуш, после още един. Лъскавите ръждивочервени ботуши бяха от най-фина испанска кожа, отлично изработени. Сабрина преглътна. Такива ботуши не носеше никой слуга.

Мъжът на стълбата очевидно умееше да проточи до край напрежението, толкова бавно и спокойно слизаше. Показа се и следващата част от тялото му. Панталоните от кожа на бизон обгръщаха като втора кожа бедрата и прасците, широк кафяв колан стягаше стройната талия. Горната част на тялото беше още в сянка, когато мъжът се спря и една силна, почерняла от слънцето ръка легна върху перилото. Лек дъх на тютюн по-гъделичка носа на Сабрина и тя видя как другата ръка поднесе запалената пура към устата.

Още една крачка надолу по стълбата и се появи бяла ленена риза с широки ръкави и тесни маншети, която подчертаваше мускулестото тяло. Яката беше отворена, мощната шия се открояваше удивително тъмна на бялата риза. Той продължи все така бавно и разкри ъгловатата линия на брадичката и фино извитата уста… Сърцето на Сабрина биеше толкова силно, че едва не я задушаваше. Ала когато най-сетне слънцето огря цялото мъжко лице, тя се почувства почти облекчена. Най-лошото беше минало. Двамата стояха очи в очи. Последните шест години бяха оставили силен отпечатък върху лицето му: около нефритенозелените очи имаше лъчи от бръчици, в мършавите бузи бяха издълбани цинични бразди. Брет сега е на тридесет и четири, сети се внезапно Сабрина. Гъстата синьочерна коса блестеше на слънцето. По слепоочията проблясваха сребърни нишки и тя усети непреодолимо желание да го помилва, да докосне няколко сребърни косъма.

С грациозността на хищно животно той измина последните стъпала и спокойно дръпна от пурата си. Гъсти те дълги ресници прикриваха всяко чувство в нефритенозелените очи. Спря се на няколко метра от Сабрина и я огледа безсрамно от глава до пети. Младата жена болезнено осъзна колко е прашен и смачкан костюмът й от пътуването. Огненочервената коса бе прибрана в дебела плитка. Леко овехтяла шапка с тясна периферия защитаваше главата й от слънцето, а ботушите бяха отъркани и мръсни от пътуването. Тя се засрами от лошия си вид, но после вдигна глава и още по-здраво стисна малкия кожен камшик.

Брет забеляза движението й и подигравателно се усмихна. Приближи, протегна ръка и докосна копринени те къдрици. С движение, което беше едновременно заплаха и милувка, той подръпна плитката и тихо промълви:

— Моята повереница. Моята сладка, послушна повереница идва да посети своя лош настойник.

Сабрина понечи да му отговори, както подобава, но премълча, защото суровият му поглед я прониза с безразличие. Погледите им се срещнаха в безмълвна битка. Брет изкриви устни в усмивка, ала тя не озари безизразните тъмнозелени очи.

— Аз печеля тази игра, моя тигрова лилия — каза той сухо.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Часове по-късно, настанена комфортно в елегантни покои, Сабрина все още се питаше защо не посмя да го удари с камшика през лицето. Може би присъствието на Франсиска я възпря. Не знаеше точно, но все още трепереше от гняв.

Естествено Франсиска също не успя да се овладее и Сабрина се усмихна, като се сети за гневната тирада на леля си. Брет послуша известно време оскърбленията и упреците за лошо водено домакинство и неспособност като настойник, ала скоро му дотегна. Прекъсна с леден глас оскърбителната канонада и заяви:

— Мога ли да ви припомня, че сте моя гостенка? Дали одобрявате или не, Сабрина е моя подопечна и ако пожелая, домът ми може да се затвори пред вас.

Франсиска излезе от кожата си, но заплашителният поглед на Брет я накара да млъкне, поне за малко. Домакинът плесна с ръце и повика прислужниците. Появиха се две негърки, които придружиха Сабрина и Франсиска до стаите им на втория етаж. Балконът и прозорците на стаята, в която беше настанена Сабрина, гледаха към двора. Все още сърдита, тя отвори рязко двойната врата към балкона от ковано желязо.

Беше ранна вечер и настъпващият здрач омекотяваше ярките цветове, сенките ставаха по-дълги. Ала Сабрина дори не ги поглеждаше. Сновеше като тигрица в клетка по тесния балкон. Не знаеше дали да се радва или да се страхува от следващата среща с Брет.

Е, нали преодоля първото препятствие. Все някак си щеше да се справи с тревожещото му присъствие. Продължителната баня малко я успокои и тя облече модерна рокля от черна коприна с дълбоко деколте, с тесен корсаж, който подчертаваше гърдите й, и буфан-ръкави стигащи до лактите. Беше готова за следващата битка.

Сабрина също се беше променила през последните шест години и то още по-видимо от Брет. При последната им среща тя едва излизаше от детската възраст. И както беше прозряла София още преди години, сега лицето й бе необикновено, макар и не класически красиво. Брадичката беше доста подчертана, устата може би прекалено голяма, за да бъде съвършена, ала носа беше съвършено изрязан, а високите скули придаваха аристократично изражение на лицето. Сигурно беше, че ще предизвика навсякъде сензация с тази спираща дъха коса и невероятните кехлибарено-златисти очи Беше стройна и висока почти един и осемдесет.

Болката и мъката през последните шест години бяха оставили своите следи по лицето й, Устата й, създадена за смях и целувки, беше сурово опъната, кехлибарено-златистите очи бяха загубили лъчистия си блясък и прикриваха истинската й природа зад стена от недосегаемост.

Днес обаче тя трябваше да забрави цялата мъка на миналото и да кръстоса шпага с Брет: щеше веднъж завинаги да му изясни, че не възнамерява да играе ролята на послушна девица, която се изискваше от нея. Преди да излезе от стаята, се огледа доволна в едно високо огледало. Косата беше сплетена на плитка, навита като корона на главата, пълните й гърди се издигаха предизвикателно над деколтето. Шията й беше украсена с тежко колие от оникс и злато, обици от същия материал крася ха ушите й. Черната коприна създаваше великолепен контраст е бялата й кожа и я правеше да изглежда крехка и ранима.

Сабрина прошумя с полите си и очите й заискриха Излезе в дълъг, широк коридор, който водеше към двора, а малко по нататък се виеше друга изящна стълба, която отвеждаше в централната част на къщата.

Тя заслиза по вътрешната стълба и скоро се озова в обширно фоайе. Подът беше от зелен мрамор, стените с малко по-светъл цвят. От двете страни на входа имаше позлатени стенни аплици с високи восъчни свещи. Очевидно Брет не пестеше пари за дома си. Няколко врати извеждаха от фоайето. Голямата, красиво резбована двукрила врата вероятно излизаше на улицата. Сабрина се запита къде ли ще намери Брет. За щастие не се наложи да чака дълго. От дясната й страна се отвори врата и се появи слуга в черно-бяла ливрея.

Мъжът се поклони учтиво и каза:

— Мога ли да ви помогна, мис? Отново я побиха тръпки.

— Да, търся сеньор Дейнджърмънд. Знаете ли къде е?

— Тук вътре, мис — отвърна мъжът и посочи стаята, която току-що беше напуснал. Искаше да добави още нещо, но Сабрина с нетърпелив жест му заповяда да отвори вратата. Направи две крачки в помещението, ала смелостта й веднага се изпари. Вратата зад нея се затвори и я обзе абсурдното чувство, че с това й отнеха единствения път за бягство. Събра целия си кураж и продължи. Стаята, в която влезе, очевидно служеше за библиотека, защото бе пропита с приятната миризма на кожа, идваща от книгите, подредени в строги редици по лавиците. Едната стена бе заета от мраморна камина, подът бе застлан с килим в ръждивочервено и зелено, а няколко тапицирани със зелено кадифе кресла придаваха уют на голямата стая. Край тях имаше елегантни масички от сатенено дърво, а внушителен диван с бежовозелена копринена тапицерия разделяше помещението. Зад дивана явно беше работното място на Брет: махагоново писалище е впечатляващи размери изпълваше почти цялата половина. И там имаше високи кресла, облечени в зелена кожа, а пред дивана беше поставена ниска мраморна маса.

Макар и ненатрапчива, обстановката свидетелстваше за богатство. Сабрина си пожела да не беше чула грозните подозрения на Франсиска относно източник на това неочаквано забогатяване. Ала не й остана време да размисли, защото гласът му я върна грубо в действителността.

— А, Сабрина, ето те и теб. Вече се питах колко време ще мине, докато се появиш.

Сабрина трепна и се запъти към него е високо вдигната глава. Брет се беше надигнал от едно високо кресло. И един друг висок тъмнокос мъж стана от стола си заедно с него и се обърна към нея. Младата жена спря и се изчерви:

— Не знаех, че имаш гост — промълви сковано. — По-късно ще дойда отново.

— Я не ставай смешна — укори я Брет. — Морган е повече от гост и трябва да ти го представя. — Улови ръката й и я поведе към непознатия. — Сабрина дел Торес, представям ви мистър Морган Слейд. Той е един от най-старите ми приятели и чест гост в моя дом. Морган, това е сладката ми подопечна.

Сабрина хвърли унищожителен поглед към Брет, пое ле се обърна към Морган Слейд и каза учтиво:

— За мен е чест да се запозная е вас.

Весели сапфирени очи засияха насреща й и Сабрина забрави предизвикателното поведение на Брет. Морган Слейд се наведе над ръката й и отговори:

— Честта е изцяло моя, сеньорита дел Торес. И не слушайте онова, което казва лошият ви настойник. Доставя му удоволствие да дразни приятелите си… а аз най-добре зная това, след като имах нещастието да отрасна с него.

Очите на Сабрина се разшириха. С прелестна усмивка тя промълви:

— О, аз още ви помня! Срещнахме се на сватбата на леля София със сеньор Хю. Спомняте ли си още за мен.

Свежото лице на Морган засия още повече.

— Спомням си едно дете с големи очи и невероятна коса, но положително нямах представа, че се е превърнало в такава възхитителна млада дама.

Морган изглеждаше приблизително на възрастта на Брет, ала в черните му коси нямаше и следа от сребро. Беше много привлекателен мъж с класически красиво лице, но Сабрина почувства, че въпреки веселите си очи можеше да бъде също така безскрупулен и упорит като Брет.

— Вие сте много любезен, сеньор — отговори на комплимента тя.

— И много женен — подхвърли саркастично Брет. — Съпругата му Леони е в плантацията и очаква раждането на второто си дете.

Морган явно обичаше жена си повече от всичко на света, ако се съдеше по доволната му физиономия, и веднага обеща на Сабрина да ги представи една на друга, щом се роди детето.

Разговорът продължи с известни усилия, но Сабрина предпочете да се сбогува и да остави двамата мъже сами. Очевидно обсъждаха важен проблем. Брет стана, дръпна един звънец на кадифен шнур и каза:

— Портиерът Ендрю ще ти покаже къщата. В края на краищата тя ще бъде и твой дом.

По гърба на Сабрина отново пробягаха студени тръпки. Възхищение или страх?

Тя излезе и двамата размениха няколко думи за ролята на Брет като настойник, при което Морган предупреди приятеля си да не прекалява с жаждата за отмъщение. Ала като видя, че не може да се разговаря с Брет, побърза да смени темата.

— Писмото, което си получил от Итън, ме тревожи, Брет! — Лицето му помрачня, когато посегна към листа върху писалището на Брет. Прочете още веднъж писмото и попита: — Познаваш ли го достатъчно добре?

Брет понечи да отговори, но Морган махна с ръка.

— Знам вече, че този така наречен генерал Итън много уважаван сред влиятелните кръгове на Вашингтон. Оказа добри услуги на правителството в борбата с берберските пирати, ала съм осведомен, че много хора го считат за пияница и самохвалко. Предвид всичко това се питам дали можем да имаме доверие в написаното за Аарон Бур, бившия вицепрезидент.

Брет замислено разглеждаше върха на ботуша си.

— Не отричам, че има хора, които го клеветят, но аз му се доверих дотолкова, че се присъединих към бандата негодници в Египет и го следвах през пустините на Барка, та чак до атаката на Дерня, на брега на Средиземно море. Походът не беше приятен, а и битката за Дерня не се числи непременно към любимите ми спомени — но ние я взехме въпреки всички неприятни обстоятелства и щяхме да превземем и Триполи, ако войната не беше свършила така внезапно. Итън ни изведе живи от Дерня, след като научи, че няма да получих подкрепа по море.

Морган се откъсна за малко от темата и попита ядосано:

— Какво, по дяволите, търсеше в Египет? Защо обиколи пустинята с банда арабски и гръцки нехранимайковци и се би във война, която за теб има малко или дори никакво значение?

— Скука? — предложи Брет, дяволито ухилен. Морган изсумтя презрително, но не се задълбочи повече. Брет явно не желаеше да говори за приключенията си в Северна Африка.

Погледът му попадна на писмото.

— Луда история! Всеки нормален човек би я отхвърлил като безумни дрънканици на някой луд.

Брет отговори сухо:

— Итън не е луд — той е страшен и обича да преувеличава, но не е луд. А щом Итън пише, че Аарон Бур възнамерява да събере войска, с която да навлезе във Вашингтон, за да убие президента Джеферсън и превземе кораби, с които да отплува към Ню Орлиънс, то бъди уверен, че има нещо вярно в тази работа.

— Не вярвам в подобни дрънканици! Нали се запозна с Аарон Бур миналото лято на бала у Стивън Минър? На луд ли ти приличаше? Или на убиец?

Брет си спомни срещата е Бур през миналото лято в Начез. Наистина не можеше да си представи, че главата на бившия вицепрезидент би могла да роди такива налудничави планове. Беше чаровен, може би дори прекалено чаровен. И можеше да бъде убедителен, когато пожелаеше. Той и Брет бяха излезли случайно да подишат чист въздух и Бур беше пожелал да поговорят на четири очи.

Брет кимна и погледна отвисоко към дребния мъж с тънки устни и мощна брадичка. Не можеше да си обясни защо хората така се възторгваха от Бур.

— Имам нужда от млади хора като вас — заговори Бур. — Млади хора, които са готови да рискуват… младежи, узрели за една голяма авантюра.

Брет въпросително вдигна вежди.

— О? Нима при безобидното заселване на областта Де Бастроп по река Уашита могат да се преживеят и приключения?

Бур махна е ръка.

— Областта Де Бастроп е за заселниците, но вие, приятелю, няма да се занимавате с такива банални неща. Чух за приключенията ви в Дерня. Елате при мен! Предлагам ви приключения и богатства, каквито не сте и сънували. Ще участвате в създаването на нова, мощна империя.

Брет предпазливо промълви:

— Империя? Къде?

Бур се усмихна съзаклятнически.

— Кой знае? Може би западно от Сабин? Или даже в Мексико? Ако се стигне до война с Испания, за един умен мъж ще има възможности. — Очите му блестяха фанатично. — Имам план, отличен план и той вече започва да се оформя. — Огледа се, сякаш да се убеди, че никой не ги подслушва. — По пътя насам срещнах генерал Уилкинсън във Форт Масак в Охайо и разговарях ме за много неща… Сигурен съм, че те ще заинтригуват някой млад мъж, тръгнал да търси приключения.

И рязко прекъсна разговора. Впоследствие Брет узна, че Бур умееше да преценява качествата на хората.

Брет погледна Морган и каза:

— Убиец? Не, не вярвам, но какво знаем двамата за този мъж? Наистина е очарователен, но в него има нещо гнило. Помисли си само, та той едва не провали президентството на Джеферсън през 1800 година! Спомни си дуела с Александър Хамилтън — срещу него бе повдигнато обвинение за убийство! Бих казал, че характерът му не е особено приятен!

— Но това все още не означава, че има страшното намерение да убие президента на Съединените Щати! — повтори нетърпеливо Морган. — Какво толкова те привлича у Бур? Когато се срещнахме миналото лято, ти намекна, че си в града заради Бур — заради някаква история, която касаела Бур и нашия примерен главно командващ, генерал Джеймс Уилкинсън.

— Не смяташ ли, че връзката между Бур и Уилкинсън е много интересна?

Морган безпомощно размаха ръце.

— Не зная, Брет. Говори се, че испанците плащали на Уилкинсън, но това още не означава, че съществува таен заговор. Досега никому не се е удало да открие сериозни доказателства срещу двамата. Май всички са тръгнали да гонят вятъра.

Брет размисли малко.

— Известно ли ти е, че президентът Джеферсън е ангажирал дузина цивилни, които дискретно изпълнява, за него правителствени задачи? Че назначава джентълмени от добри семейства, които от време на време шпионират за него?

Морган се смръзна:

— Затова ли беше в Северна Африка?

Брет кимна.

— Не разкривам особена тайна, като ти го казвам. Да, затова бях в Дерня. Джеферсън искаше доклад за връщането ми от Индия в края на 1804 година и така ме направи свой агент.

— Има ли Джеферсън конкретни съмнения по отношение на Бур? — попита Морган.

— Мисля, че президентът просто не се доверява на малкия Бур. Когато миналото лято Джеферсън научи, че съм изоставил пътешествията и ще се установя тук, ме помоли да държа под око съмнителната дейност на Уилкинсън и Бур около Ню Орлиънс. Как можех да откажа?

Морган кимна и каза замислено:

— В момента нямам друга информация. Това писмо е първото от месеци насам, в което се говори за Бур.

— Приятелят ти Джейсън Севидж не намеква ли нещо?

— Аха! — отговори театрално Морган. — Ето откъде духал вятърът! Знаех си, че не си ме поканил току така!

Брет се усмихна.

— Това не беше единствената причина! Исках да чуя мнението ти за писмото на Итън и бях любопитен дали Севидж ти е писал нещо ново за Бур или Уилкинсън.

— От миналата есен насам нямам вести от Джейсън. Но мога да му пиша и да го помоля да те осведоми, ако има някаква информация.

— Ще ти бъда много благодарен — каза Брет без заобикалки. Доволно мълчание настана в помещението; двамата отпиваха от брендито, всеки зает е мислите си.

След известно време Брет въздъхна и каза:

— Дълго размислях и се опитвах да си представя какво би могло да накара някой мъж да предаде страната си. И от какво се нуждае един мъж с такива намерения, за да осъществи плана си. Трябва да е човек, който няма какво да губи. Би трябвало да има достатъчно чар и умение да убеждава, за да склони и други да го последват. Бур, изглежда, притежава всички тези предпоставки. Ала той се нуждае и от нещо повече — нуждае се от пари, хора и оръжия… от армия. — Брет се приведе напред с мрачно лице. — Срещал се е конфиденциално с добрия генерал Уилкинсън. Какво са разговаряли, засега можем само да гадаем. Но каквито и да са плановете на Бур, независимо дали става въпрос за нахлуване в Мексико или за създаване на контраправителство в провинциите западно от Алигенските планини — при всички случаи Бур ще има нужда о много хора и оръжия. — Брет спря за малко и добави: — Просто не ми излиза от главата, че Уилкинсън със склонността му към интриги вероятно е по-опасния от двамата. Като командващ армията на Съединените Щати, той има твърде много власт. С помощта на Уилкинсън, Бур може да предизвика война е Испания. А ако Бур наистина иска да окупира Ню Орлиънс, чрез Уилкинсън ще се сдобие с достатъчно хора и оръжия и ще завладее града, преди някой да разбере какво става.

— Но защо Уилкинсън да вземе участие в тая лудост? Той е офицерът с най-висок ранг в страната, а може би получава пари и от испанците. Защо трябва да предава и двете страни?

Брет го погледва с известно смущение.

— И аз това се питам. Дотук теорията ми изглежда доста логична, но след това…

Морган презрително изсумтя.

— Мисля, че твърде дълго си живял в пустинята!

— Може би — призна Брет. — Ще ми се да знам нещо повече за Уилкинсън. Убеден съм, че трябва да го държим под око. Бур може би крои планове и интриги, но само Уилкинсън притежава необходимата позиция и властта, за да осъществи на дело намеренията му.

Малко по-късно Морган се сбогува, обещавайки да пише на Джейсън Севидж. Освен това помоли Брет да доведе Сабрина в шато „Сен Андре“, щом Леони роди.

Почука се. Ендрю влезе и съобщи на господаря си, че дамите го очакват в синия салон. Брет обърна остатъка от чашата с бренди и се запъти при Сабрина и сеньора де Ла Вега.

След минута влезе в елегантното, обзаведено в синьо и златно помещение и бе удостоен с леден поглед от сеньора де Ла Вега. Не се беше преоблякъл за вечеря и тя не можа да се въздържи от забележката:

— Вие наистина имате дом, достоен за един джентълмен, но маниерите ви не му подхождат. Само нисшите класи не се преобличат за вечеря.

Франсиска царуваше върху един диван, тапициран със светлосиньо кадифе. Черна дантелена мантиля покриваше тъмната й коса, а на мощната й гръд лежаха няколко златни верижки.

Сабрина стоеше мълчаливо до угасващата камина. Едната й ръка почиваше на светлия мраморен перваз. Тя прехапа устни и се извърна. Не знаеше дали да поздрави нетактичните думи на леля си или да ги осъди и зачака със страх реакцията на Брет.

Мъжът присви очи, изправи се пред Франсиска и каза:

— Мисля, че трябва да изясним нещо, сеньора. Вие сте моя гостенка и се ползвате от гостоприемството ми. Ще се постарая да се отнасям с вас колкото е възможно по-учтиво. Но няма да позволя да ме командвате или да променяте начина ми на живот, само защото така ви се иска. Ако не ви харесвам, свободна сте да напуснете къщата ми. Ако продължавате да се държите както досега, няма да имате избор — ще настоя да си заминете! А сега моля да ме извините, отивам да се преоблека за вечеря. Исках само да съобщя причината за закъснението си.

Завъртя се на токовете си и напусна стаята.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Вечерята протече в не особено приятна атмосфера, въпреки че Брет се прояви като съвършен домакин. Черните сатенени панталони и тъмносиният кадифен жакет му придаваха внушителен вид. Трапезарията беше обширна и много английска — мебелите от махагон бяха изработени от Шератън, а савойските килими в приятни сиви тонове, които покриваха пода, великолепно ги допълваха. Стените бяха облечени в светлосива коприна, завесите бяха от бургундскочервено кадифе. Масата за хранене бе украсена с огромни сребърни свещници, а на махагоновата масичка за сервиране ги очакваше прекрасен сребърен сервиз за чай. Яденето се поднасяше в най-фин порцелан.

Франсиска се стараеше да не забелязва присъствието на Брет, Сабрина през повечето време мълчеше. При мисълта за предстоящия разговор с Брет в устата й горчеше и тя не можа да оцени великолепната вечеря. Брет с подигравателен поглед се осведоми дали дамите са доволни от покоите си. Отговорите бяха едносрични, но това не го обезпокои ни най-малко. Сабрина е удоволствие би го замерила по главата с чашата за вино.

Ако можеше само да не изглежда така дяволски красив! Колосаната бяла яка подчертаваше тъмната кожа, а светлината на свещите го правеше още по-привлекателен, отколкото беше в спомените й. Той веднага усети погледа й и вдигна очи. Устата й пресъхна и дъхът й секна, толкова студени бяха зелените му очи.

Господи! — каза си ядосано Сабрина. — Как смее да ме гледа така презрително!

Франсиска отново насочи вниманието на Брет върху себе си, като каза:

— Сеньор, синът ми ще пристигне в Ню Орлиънс вероятно през следващия месец. Трябваше той да ни придружи по дългия път, но… — Тя хвърли отровен поглед към племенницата си. — Сабрина не пожела да изчака, докато Карлос се върне от Мексико Сити. Предполагам, че ще предложите гостоприемството си и на него, щом пристигне.

Брет вдигна чашата и отпи голяма глътка от превъзходното вино. Остави я, погледна Франсиска право в очите и каза:

— Не. Страхувам се, че няма да е възможно. Наблизо има доста хотели и страноприемници и съм сигурен, че синът ви ще има къде да отседне, докато пребивава в града.

Франсиска гневно изпухтя, но предпочете да премълчи, защото знаеше, че в споровете с омразния гринго тя винаги беше губещата страна. Изправи се, хвърли салфетката си на масата и заяви:

— Моля да ме извините. Вашата компания ми е неприятна.

Сабрина беше недоволна от преждевременното оттегляне на леля си, ала не искаше да издаде слабостта си и промълви:

— Къщата ти е достатъчно голяма, за да приюти още един гост. В края на краищата той е неин син и мой братовчед.

Брет отговори тихо:

— Разбери ме, моля те! Това е мой дом и аз не го искам тук.

Сабрина се изчерви от откровения отказ, но въпреки това полюбопитства:

— Защо не го искаш в дома си?

— Може би защото му нямам доверие.

Сабрина смръщи чело.

— Защо? Какво ти е направил, та го считаш недостоен за доверието си?

Дългите му пръсти играеха с кристалната чаша, по лицето му нямаше и следа от вълнение.

— Той ми наговори куп лъжи, които никога няма да му простя.

Лицето й се помрачи още повече. Не се замисляше колко пленително красива изглежда в светлината на свещите. Трепкането им превръщаше плитката й в огнена корона и караше снежнобелите гърди да блестят в злато.

— Какви лъжи? Сигурен ли си? Откакто го познавам, поне доколкото ми е известно, не е лъгал нито мен, нито друг човек. Лъжата е непочтена постъпка. А Карлос, общо взето, е човек на честта.

Въпреки всички добри намерения, Брет не можа да устои на притегателната й сила. Стройните рамене и гладката кожа привличаха магически погледа му. Заля го вълна от желание. Спомни си вкуса на устните й меката отзивчива уста. Скочи гневно, отправи се с го леми крачки към вратата и рязко заяви през рамо:

— Съмнявам се, че някой от вас двамата познава значението на думата чест. Ала сега не желая да говоря по този въпрос. Извини ме, моля те, имам да върша делова работа.

Сабрина се стресна и ужасно се засегна от внезапна та промяна в настроението му.

— Чакай! — извика тя, стана и се завтече подире му. Застана пред него и внезапно осъзна, че въобще не знае какво иска да каже. Знаеше само едно: тази вечер не биваше да свърши така незадоволително. В пристъп на свенливост тя сведе очи и промълви:

— Каква работа можеш да имаш толкова късно вечерта? Имах намерение да говоря е теб. — Хвърли му бегъл поглед и студеното му лице я накара да заекне: — За… за настойничеството.

Брет вирна брадичка.

— Няма какво да се обсъжда. Аз съм твой настойник, ти си моя подопечна. Така се разпореди баща ти и аз ще се придържам към волята му.

— Не ставай смешен! — изсъска ядно Сабрина. — Ти нямаш никакво желание да ми бъдеш настойник.

Погледът му се плъзна преценяващо по тялото й и младата жена се почувства, сякаш току-що я бяха разсъблекли.

— Ако ми дотегнат задълженията на настойник, все ще намеря други, по-приятни страни в тази спогодба…

Тя пребледня и попита остро:

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката му стана цинична.

— О, я не се прави на толкова невинна!

Ръката й се стрелна към лицето му, без да е имала време да размисли. Шумът от плесницата прозвуча като пистолетен изстрел в голямото помещение. Времето сякаш спря. Двамата се втренчиха безмълвно един в друг. Никой не бе очаквал такава яростна реакция.

Брет се овладя пръв и блъсна вратата, която беше разтворил. Опря широките си плещи на рамката, за да й препречи пътя за бягство, и я изгледа с присвити очи.

— Мисля, че веднъж вече те предупредих да не прибързваш е плесниците.

Сабрина усети, че трябва да бъде много предпазлива, и тихо отговори:

— Не знам за какво говориш…

Той се усмихна, но зелените очи си оставаха студени.

— Ей сега ще разбереш!

Сграбчи грубо раменете й и рязко я притегли към себе си. Допирът до това добре познато мускулесто тяло я разтърси от глава до пети, а когато устните им се сляха, Сабрина забрави всичко наоколо си. Брет я целуваше брутално, стремеше се да й причини болка Притисна я с все сила до себе си и тя не бе в състояние да окаже съпротива или да избяга. Но Сабрина не искаше да се освободи. Всичко загуби значението си освен едно: усети как е копняла за близостта му и с тих стон обгърна с ръце врата му.

Брет пиеше сладостта на устните й като умиращ от жажда. Плъзна устни по очите и страните й, остави пареща следа по врата й и отново потърси устните й. Езикът му проникна в най-интимните й дълбини. Шестте години раздяла бяха забравени.

Силата на прегръдката му разля по тялото на Сабрина вълна от страст, която потече по вените й като стоплен от слънцето мед и я накара да забрави света. Остана само мъжът, който я целуваше. Не бе способна да окаже съпротива дори когато Брет я отдалечи малко от себе си и една нетърпелива, трепереща ръка замилва гърдите й. Усети как роклята се смъкна от раменете й, как топлите му ръце притиснаха коралово червените зърна, които се втвърдиха под милувката им. Тялото й трепереше от наслада. Когато Брет сведе глава и обхвана с пламнала уста зърното, тя разбра, че завинаги се е предала във властта му. Нямаше измъкване от това тъмно привличане, тя го знаеше и се страхуваше от силата на желанието си. То не се изличаваше въпреки преживените нещастия, въпреки обидите и огорченията на миналото.

Шест дълги години беше вярвала, че може да живее и без него. А сега й бяха необходими само няколко мига, за да разбере, че се е лъгала. Гореше от страст, жадуваше да лежи гола в обятията му, да бъде облада вана от него — както тогава, в онази топла, огряна от лунната светлина нощ.

Тялото й се устреми срещу неговото, бедрата им се задвижиха в единен ритъм, стар като света. Тържествуващо чу задавения му стон и усети твърдостта на члена му, когато притисна бедрата й и ги притегли още по-близо до себе си.

Внезапно почукване на вратата ги накара да отскочат един от друг. Брет гневно се отзова:

— Тук съм, какво има?

Приглушеният глас на Ендрю проникна иззад вратата:

— О, извинете, сър, не знаех, че сте още в трапезарията. Ще разтребя по-късно.

Брет оправи вратовръзката си и рязко отговори:

— Елате след пет минути и трапезарията ще бъде на ваше разположение. — Циничният му поглед се насочи към Сабрина. — Уверен съм, че най-после проумя какво исках да кажа. Затова не възпирай ръката си, ако пак ти се доще да ме плеснеш. Имам свой, много по-сладостен метод за отмъщение.

Обляна в сълзи, Сабрина хукна навън и се скри в стаята си. След малко излезе на балкона, питайки се как ще издържи през следващите дни. Беше безсмислено да се самозаблуждава, че не изпитва нищо към него или че ще съумее да овладее чувствата си. Достатъчно бе едно докосване и тя се разтопи като восък в ръцете му. Въпреки срама и огорчението, Сабрина намери достатъчно сили да признае пред себе си, че все още обича Брет, макар и само физически.

По ирония на съдбата, Брет стигна до същото заключение. Той я желаеше с всяка фибра на тялото си, но дали я обичаше? Не можеше да обича жена, която се стремеше само да използва своите предимства. Дори сега, след шест години, помнеше болката от отказа й, безсилния гняв през разкъсващите седмици в Начиточез, когато изчакваше да разбере дали не е бременна. И дори пред себе си не призна как безкрайно бе разочарован, когато Оли му съобщи, че тя не очаква дете.

А след това завещанието. Побесня, когато го уведомиха за последната воля на Алехандро. Ала скоро осъзна, че с това завещание Сабрина ставаше изцяло подвластна на волята му. Гневът към баща й изведнъж се изпари и Брет дни наред тържествуваше: най-сетне дойде моментът да си отмъсти за срама и позора, кон то му беше причинила!

От месеци мечтаеше за тази среща, изнамирайки какви ли не начини, за да я унижи, а ето че действителността се оказа съвсем различна от очакванията му. Следобед, когато Сабрина застана пред него, изтощена и прашна от пътуването, усети парещо желание да я прегърне и целуне — всяка мисъл за отмъщение бе забравена. Изпитваше само радост, че я вижда отново. Отначало прокле присъствието на Франсиска, но после си даде сметка за чувствата си и се зарадва — само тя му помогна да не се издаде и да покаже колко е раним.

Разгневен, той обърна на един дъх чашата с бренди и я блъсна на масата. Не беше раним! А Сабрина беше само една алчна малка мръсница. Ще й покаже какво значи да страдаш!

Оли бе казал на Сабрина, че Брет се е променил, и имаше право. Бе станал по-студен, суров и циничен, не се интересуваше от чувствата на другите и се подчиня ваше единствено на своите собствени закони. За съжаление чарът и богатството му позволяваха да изпълнява всяко свое желание. Обиколи почти целия свят, останаха твърде малко неща, които не беше правил.

Когато след грозната раздяла със Сабрина замина за Начез, остана в имението на баща си само няколко дни, а после предприе едно безкрайно пътуване е надеждата да облекчи мъката си. През първите месеци всичко му беше безразлично. Искаше само да изличи спомена за горската нимфа е огненочервена коса и кехлибарено-златисти очи. Никоя оргия не беше достатъчна, никоя разюзданост — достатъчно низка. Наливаше се с бренди, дни наред беше пиян и сам си постилаше пътя към ада. Накрая дойде денят, в който осъзна колко безплодни са усилията му. Отвратен от себе си, напрегна желязната си воля и се завърна в реалния свят. Но тласкан от вечното си неспокойство, пое отново на път и обиколи света: джунглите на Южна Америка, тайнствената Африка и мистичната Индия. Презираше опасностите и се хвърляше във всяко попаднало му приключение.

Тези пътувания привлякоха вниманието на президента Джеферсън. След известно време първият човек на страната му предложи да посети Египет и да обиколи берберското крайбрежие.

Брет се усмихна на спомена. Колко умело го заплете в мрежите си президентът и как щедро му позволи да събира сведения за него…

Пътуванията бяха истинска наслада за неуморния му дух. Ала Брет много добре знаеше, че един ден ще се насити на приключенията. Трябваше да има дом. По онова време не мислеше за бъдещето, ала смайващото завещание на Алехандро взе решение вместо него. Като почтен настойник трябваше да предложи на повереницата си подобаващо жилище.

Къщата в Ню Орлиънс беше отдавна негова собственост, използваше я като склад за спомените, които събираше по цял свят, там отсядаше и докато обмисляше следващите си пътувания. Спасяването на плантацията „Фокс Леър“ в Луизиана му бе струвало много пари, но производството на захарна тръстика се възобнови и допринесе за умножаването на и без това значителното му състояние. Господарският дом в плантацията бе напълно разрушен, а тъй като не се задържаше много време там, бе построил неугледна, но все пак достатъчно обширна къща, в която живееше по време на прибирането на реколтата. Последните пет години почти не се задържаше там, но това щеше да се промени. Сега имаше за кого да се грижи…

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

За своя собствена изненада, през нощта Сабрина спа дълбоко и непробудно и на следващата сутрин стана в учудващо добро настроение. След разкошна закуска в леглото и дълга отморяваща баня, тя постепенно стигна до убеждението, че снощната вечер може би все пак не е била чак толкова страшна. Брет я целуна и на нея й хареса. Какво доказваше това? Той беше забележително красив мъж, а тя просто една нормална млада жена. Естествено! Всичко беше просто, стига да го погледнеш от правилния ъгъл. Снощи беше преуморена от пътуването и възбудена и това беше причината за раздразнението й. Не биваше да унива от една толкова незначителна случка.

Доволна от себе си и от света, Сабрина излезе на балкона в яркосин копринен халат и разреса току-що измитата си коса, огряна от топлото пролетно слънце.

От срещуположния балкон Брет следеше с жаден поглед движенията й и в сърцето му се смесваха сладост и горчивина. Сабрина не знаеше, че я наблюдават, и се държеше напълно непринудено. Засмя се на подскачането на едно колибри и Брет също трябваше да се засмее, защото момичето насреща му изглеждаше весело и волно като птичката на дървото. Сабрина вдигна лицето си към слънцето и мъжът завидя на лъчите, които се плъзгаха по това гъвкаво, стройно тяло. Откъсна се с нежелание от тази гледка и й обърна гръб.

Оли, който тъкмо подреждаше дрехите, се ухили с обичайното си нахалство.

— Останаха ви очите, а? Пък е и богата… Щом я видят, аристократчетата ще протъркат праговете ни. Трябва само да изберете истинския и хайде, да я няма!

Брет му хвърли унищожителен поглед.

— Както виждам, дори бракът не те е научил да си държиш езика зад зъбите. Поне засега…

— На Лупе й е все едно какво говоря. Главното е да не забравя да й кажа, че я обичам. — Лицето му стана сериозно. — Лупе и аз искаме да ви благодарим за хубавото жилище, което сте разпоредили да ни се даде, и за парчето земя близо до „Фокс Леър“.

Горе-долу по същото време и Лупе описваше на Сабрина щастието си.

— О, сеньорита, сеньор Брет положително е най-щедрият господар! Толкова беше добър към моя Оли и мен! Имаме три стаи само за нас, все едно, че сме си в своя къща. И приписа на Оли сто десетини от най-хубавата земя до плантацията му. Представете си, мъжът ми е земевладелец! Имате такъв късмет, че ви е настойник — той е толкова добър човек!

Сабрина е усилие преглътна напиращата на устните й острота. През следващите дни кичеше Брет с какви ли не прилагателни, но „добър“ никога не беше между тях. Циничен, дързък, изнервящ, но добър положително не!

По известни само на нея причини тя реши да не се втурва още отсега в битка заради обидното настойничество. Смяташе да изчака и да потърси добър адвокат, който да я съветва. Нуждаеше се от време, за да му докаже, че е способна сама да урежда живота си и че нито се нуждае, нито желае да търпи до себе си човек като него.

Реши да се отнася към Брет с хладна учтивост. За съжаление, една рязка молба за среща в библиотеката още преди обяда я извади от равновесие.

Запъти се към библиотеката с високо вдигната глава, облечена в черна всекидневна рокля. Почука и пристъпи към Брет, който стоеше небрежно облегнат на писалището. Насочи съзнателно очите си в една точка някъде над тъмната му глава и надменно проговори:

— Искал си да ме видиш, сеньор?

Ъгълчетата на устните му трепнаха.

— Дете, нямам намерение да разговарям е някого, който дори не ме поглежда.

Тя се изчерви и й се прииска пак да му удари шамар.

— Сега, когато привлякох вниманието ти, ще се наложи да обсъдим няколко — как да се изразя — практически аспекта на нашите достойни за съжаление отношения.

— Както желаете, сеньор — отвърна Сабрина, побесняла от подигравателната му усмивка.

— Желанието, мила моя, няма нищо общо с този разговор. — И преди Сабрина да успее да измисли, подходящ отговор, продължи: — Наредих да поставят на твое разположение значителна сума в една от градските банки. Същата сума ще се внася на всеки три месеца, докато се омъжиш.

Сабрина счете за по-разумно да премълчи. Брет спомена издръжката — между другото, изключително щедра, — с която трябвало да покрива нуждите си. Нямало да плаща за храна и жилище, защото той като неин настойник щял да се погрижи за покриването на домакинските разходи. Предоставял на нейно разположение прислуга, коне, карети. Освен това й открил сметки при всички модисти и магазини за бельо в града и докато не се опитвала да го разори, всички сметки щели да идват при него.

Сабрина мразеше всяка секунда от този унизителен разговор. Предложенията на Брет бяха много щедри, но начинът, по който я гледаше, докато й говореше, караше лицето й да руменее от срам.

— Нямам възражения срещу ролята на сеньора Франсиска като компаньонка, поне засега, а що се отнася до приятели и развлечения, можеш да се срещаш с когото пожелаеш. Докато ми ги представяш и аз не повдигам възражения, няма да се намесвам. Естествено, освен когато счета действията ти за неприлични.

Това вече беше твърде много за Сабрина. Забравени бяха всички добри намерения и тя му се озъби:

— Откога негодник като теб може да определя кое е прилично и кое не?

Нефритенозелените очи потъмняха.

— Откакто баща ти има неблагоразумието да ме направи твой настойник. Повярвай ми, никак не държа да ми висиш на врата. Колкото по-скоро намериш някой болен от любов глупак, които да се ожени за теб, толкова по-добре за мен!

Сабрина кипеше от гняв.

— Не се бой! Ще ида под венчило с първия годен за брак мъж, когото срещна! Ще направя всичко, за да не понасям нито ден повече от необходимото досадното ти настойничество!

Тя се обърна и се понесе към вратата с развени поли. Ала изведнъж спря с ръка на дръжката. Тук нещо не беше наред!

— Как така всичко вече е уредено? Та аз пристигнах едва вчера следобед! Ти ми заповяда да остана в Накодочес. Не можеше да знаеш, че ще побързам да дойда в Ню Орлиънс, противно на заповедите ти.

Брет седна зад писалището, скръсти ръце и се усмихна.

— Обърканите пътища на женския разум не представляват тайна за мен. Знаех, че и с десет коня няма да те извлека от Накодочес, ако учтиво те бях помолил да дойдеш в Ню Орлиънс.

Сабрина загуби ума и дума, но трябваше да признае че тактиката му заслужаваше възхищение. Тя прикри смеха си и каза просто:

— Този път спечелихте, сеньор!

Следващите седмици преминаха сравнително хармонично. Сабрина и Франсиска свикнаха с новия си дом, срещнаха множество стари приятели, завързаха нови познанства и скоро станаха част от креолското и испанско общество в града.

Двете жени се втурнаха да купуват нови рокли, шалове, шапки, обувки и въобще всичко, което може да зарадва женското сърце. Понякога на Сабрина й ставаше неприятно, че всички сметки минават през ръцете на Брет. Купуването на дрехи беше нещо много лично и тя се изчервяваше при мисълта за всички онези ефирни неща от дантела и коприна, с които се бе сдобила, защото отлично си представяше подигравателната му усмивка.

Поведението на Брет си оставаше загадка.

Сабрина вече нищичко не разбираше. Беше напълно убедена, че той ще използва ситуацията, за да си отмъсти, но от онази първа вечер, когато я целуна, той се държеше като примерен настойник… Е, понякога в очите му се изписваше много особен израз, а начинът, по който я поглеждаше… После обаче ставаше толкова саркастичен и противен, че тя не можеше да повярва как е целувала е нежна отдаденост тази цинична уста, как едрото, кораво мъжко тяло се е съединявало е нейното.

Странно е, казваше си Сабрина, колко бързо двете с Франсиска се примирихме с новия си живот. Дойдоха с твърдото решение да се преборят с него до горчивия край, а ето че май навлезе във втората си половина, а те все още живееха под един покрив с Брет. Една от причините за този мир беше и фактът, че той рядко се задържаше у дома. От време на време закусваше е тях, няколко пъти вечеряха заедно. Ала общо взето, жените живееха така, сякаш той не съществуваше.

Сабрина изкриви лице. Това важеше може би за Франсиска, но тя постоянно усещаше присъствието му, дори когато не си беше в къщи. Тя го обичаше, беше му се отдала и не можеше да го заличи от съзнанието си.

Сабрина се раздвижи неспокойно на каменната пейка в градината, под сянката на магнолиевото дърво. Не искаше да мисли за Брет, не искаше да признае, че решението да се опълчи срещу настойничеството му все повече губеше значение за нея…

Впрочем, тя не беше забравила мъката и болката, които беше изтърпяла, нито бесния си гняв при отварянето на завещанието. Но тези дни й изглеждаха отдавна минали и толкова нереални, че тя все по-рядко се сещаше за унизителното си положение, както и за събитията отпреди шест години.

С въздишка призна, че вече дори не упреква Брет. Той не е виновен, че е неин настойник, а тя много добре знаеше на какво се е надявал Алехандро, като е съставял завещанието си. Не биваше да упреква и баща си: в края на краищата той нямаше представа за истинското лице на Брет и дори не подозираше, че е искал да се ожени за нея само заради богатството й.

И въпреки това… И въпреки това тя можа да погребе дълбоко в себе си по-голямата част от болката и разочарованието, ала любовта, която изпитваше към него, не можа да се изтрие така лесно като страшните спомени от онези дни. Близостта му все още упражняваше огромно въздействие върху нея. Как позволи да се стигне дотам? Как допускаше глупавото й сърце да продължава да копнее по един безчувствен и жесток мъж? Та тя не беше вече дете, а жена на двадесет и четири години, която познава света и мъжете! Нима беше от онези жени, които чезнат от любов по красиви, но безскрупулни мошеници? Трябваше да излезе от тази задънена улица, иначе бъдещето щеше да й донесе само болка и унижения. Имаше само едно решение — да напусне Ню Орлиънс и да се върне в Накодочес Близостта на този човек беше прекалено опасна!

Взе твърдото решение да говори още тази вечер с него и да му обясни, че повече не може да остане тук. Че домът й е в ранчото дел Торес и тя желае колкото се може по-скоро да се завърне там.

За съжаление не успя да осъществи плана си, защото Брет се прибра едва в полунощ. Помоли Оли да му съобщи, че иска да говори с него колкото се може по скоро и остана много изненадана, когато на другия ден прислужникът почука на вратата й в осем часа сутринта и весело съобщи:

— Шефът каза, че ако искате да го видите днес, трябва веднага да отидете при него. Иначе ще се наложи да чакате доста дълго.

Сабрина измърмори нещо не особено прилично под носа си. Поканата я заварваше неподготвена — току-що изчетканата коса се спущаше безредно по раменете и, роклята й беше съвсем обикновена. Изглеждаше съвсем млада и невинна, не като студената, самоуверена жена, за каквато възнамеряваше да се представи. Все пак се опита да подреди обърканите си мисли и последва Оли към крилото, в което се намираха покоите на Брет. Оли отвори вратата и тя пристъпи е треперещо сърце.

Намери се в обширен салон. Яркозелен килим покриваше пода, а удобните кафяви кожени кресла бяха разпръснати по всички ъгли. В единия край на помещението имаше масивна, богато резбована маса за сервиране в испански стил. На полираната повърхност бяха подредени кристални гарафи и различни кожени кутийки. Над масата висеше огромно огледало в позлатена рамка.

Широк портал разделяше салона от спалнята на Брет. Сабрина зърна за момент голям гардероб и тапицирано с кадифе кресло. Не искаше да прониква в тази опасна територия и се спря колебливо до двойната врата. Прокашля се нервно и извика:

— Тук ли си?

Когато Брет внезапно застана под рамката на вратата, тя се стресна. Носеше бричове е телесен цвят и високи ботуши и тъкмо се канеше да облече бялата памучна риза. Пестеливото облекло изглежда въобще не го смущаваше, но Сабрина се смути до крайност. Черната коса беше разрошена и влажна, вероятно тъкмо излизаше от банята. Дори не направи опит да закопчае ризата си и тя бързо отвърна очи от загорелите мускулести гърди. Промълви засрамено:

— Мога да дойда по-късно, ако сега е неудобно.

Брет вдигна рамене. Отиде към масата за сервиране и си взе пура. Запали я и се обърна отново към Сабрина.

— Поиска да говориш веднага с мен. „Веднага“ означава сега или следващата седмица — решавай сама.

Началото не изглеждаше обещаващо. Сабрина отчаяно пожела да не се вълнува така силно от близостта му. Опита се да пренебрегне властната му мъжественост и каза с пресъхнало гърло:

— Искам да се върна в Накодочес.

Тишина последва думите й и тя рискува един поглед. Брет стоеше замислен, е пура между зъбите, втренчил очи в нея. Пое дълбоко дима и го изпусна отново.

— Защо?

Сабрина се боеше от този въпрос. Не можеше просто да каже: защото се страхувам от теб, страхувам се, че ще разрушиш самоуважението ми, страхувам се, че ще се самоунижа дотолкова, че да прося за това, което си готов да ми дадеш. Тя почна да заеква:

— Защото… защото е мой дом.

Брет разтърси тъмните кичури:

— Вече не.

— Как така?

— Домът ти е там където аз кажа. Реших да бъде тук.

Сабрина едва преглътна гневния отговор. Беше безсмислено да спори с него.

— Не съм щастлива тук. Аз… мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако се завърна в Накодочес.

Гъстите тъмни вежди се вдигнаха подигравателно:

— Най-добре и за двама ни? Милото ми хранениче, какво искаш да кажеш с това?

На всичкото отгоре се наслаждава на положението, пламна от гняв Сабрина и изкрещя:

— По дяволите, престани! Ставаш смешен! Никога не си искал да бъдеш мой настойник, а аз не желая да имам такъв. Има само една възможност да уредим отношенията си: да се виждаме колкото се може по-рядко.

Той въобще не реагира, ала не откъсна очи от за червеното й лице. Тя каза уморено:

— Не искам да споря с теб, Брет. Някак си успяхме да преживеем последните седмици, без да си издерем очите. Ала е само въпрос на време, докато… — Тя замлъкна, защото той бавно се запъти към нея. Хвърли пурата в един пепелник и застана само на сантиметри. Дъхът на тютюн погали лицето й.

— Докато?

В главата й не остана нищо. Чувстваше само топлината, която струеше от тази силна фигура, припомни си удоволствието да лежи в прегръдките му, сладкият копнеж по нежността му отново прониза тялото й.

— Докато ме предизвикаш и аз загубя контрол над себе си. — Гласът й пресилваше от страст.

Той се изсмя кратко, но без капчица хумор.

— Докато те предизвикам? Скъпа моя, по-скоро ти си майстор на предизвикателствата!

Близостта му завладя Сабрина много по-силно, отколкото й се искаше, и тя не пожела да вникне по-дълбоко в последната му забележка.

— Ето ти доказателство, че би било по-добре да не оставам дълго в Ню Орлиънс и да не се виждаме твърде често.

Брет се отпусна на едно кресло.

— И колко неприятно е за теб моето настойничество?

Сабрина беше напълно неподготвена за този въпрос.

— Много, много неприятно — заекна тя.

— Само толкова ли? — попита иронично той. — Нима не страдаш от положението си? Не те ли подлудява, че държа в ръцете ти и теб, и цялото ти богатство?

— Да, да — отговори разгневено Сабрина. — Понякога е непоносимо.

— Само понякога?

— Постоянно! — изсъска тя. — Бих направила всичко, за да не бъда зависима от теб!

— Наистина ли всичко, скъпа?

— Разбира се!

Смехът му прозвуча цинично.

— Знаеш ли, съкровище, аз си мислех, че ще са ни необходими месеци, за да стигнем до този миг. Ти постоянно ме изненадваш, Сабрина.

— Какво значи това? Не ти ли беше ясно, че рано или късно ще започна да се съпротивлявам на твоите ограничения?

— Какви ограничения?

— Никакви — призна несигурно Сабрина. — Но това не променя нещата. Не искам да живея тук и ако ме принуждаваш, ще оспоря завещанието на татко прел съда.

— Нали чух правилно, скъпа? Още ли твърдиш, че би направила всичко, за да се отървеш от мен? — Той прокара длан по шията й.

Докосването му отне и последните остатъци от разума й. Ръката му пареше като огън. Сабрина безволно кимна.

— Да, всичко…

— Добре. Тогава можем да уредим задоволително въпроса.

Устните му докоснаха нейните и тя безпомощно усети реакцията на тялото си. Как да разсъждава сега?

— За какво уреждане говориш? — прошепна.

Брет вдигна глава и изразът на лицето му накара кръвта в жилите й да замръзне.

— Много е просто, моя жестока като тигрица и нежна като лилия поверенице. В продължение на шест месеца ще ми бъдеш любовница, а като изтекат, ще ти припиша всички права по проклетото ти богатство. Мисля, че това е подходяща цена за възхитителното ти тяло, прав ли съм?

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Мина доста време, докато Сабрина осъзнае чудовищното предложение. Тя заекна объркано:

— Метреса? Ти искаш да ме направиш своя метреса?

Той отговори направо:

— Желая те. Веднъж ти предложих брак, но това очевидно не беше достатъчно. По-скоро само аз не бях достатъчен. Този път няма да бъда толкова глупав, въпреки че днес богатството ми е много по-значително, отколкото преди шест години. Защо да си купувам съпруга? Но метреса…

За Сабрина остана загадка как в този миг не се нахвърли е юмруци отгоре му. Може би инстинктивно усещаше, че той очаква точно това от нея, за да му даде повод да я прегърне. А щом я докоснеше, щом я целунеше… решението щеше да бъде взето.

Извърна се отчаяно, борейки се е копнежа да се озове в обятията му.

— Трябва ми време за размисъл.

— Както желаеш. Но не забравяй, че съм много нетърпелив мъж. Шест години чаках този миг и не възнамерявам да чакам прекалено дълго. И още нещо, съкровище — през последните седмици бях много мил с теб, но не си въобразявай, че ще запазя благоразположението си, ако ме отблъснеш. Повярвай ми, с радост ще поиграя ролята на злия настойник!

Сабрина избяга в стаята си и се хвърли на леглото По лицето й потекоха сълзи. Само да не бях толкова влюбена в него, хлипаше тя. Всичко щеше да бъде много по-просто.

Защо продължаваше да го обича, когато той унищожи всяко чувство в нея, освен омразата? За нещастие го обичаше все така силно, независимо колко унизително беше това признание. Само от любов се бе вкопчила в първата възможност да го види и бе дошла в Ню Орлиънс. Само любовта й попречи през последните седмици да потърси адвокат и да оспори завещанието на Алехандро.

А сега Брет се осмеляваше да й направи това чудовищно предложение! Всъщност нещата бяха прости и ясни: тя го обичаше и го желаеше, а той я искаше — за шест месеца. Ако приемеше предложението му, щеше да разполага с цели шест месеца, за да спечели любовта му — ала ако не успееше, щяха да й останат само спомени, които е течение на годините щяха да станат по грозни и горчиви, а болката и унижението щяха да и придружават през целия й живот.

Сабрина се обърна и изведнъж усети, че се задушава. Изтича навън, но само след няколко крачки видя Оли, застанал под стълбата. Момъкът я забеляза и смутено наведе очи. Подръпна ухото си и предпазливо обясни:

— И на мен не ми харесва, мис. Но шефът каза да не ви изпускам от очи. — Изкашля се и продължи: — Рече, че не ви е позволено да избягате.

— Разбирам — пошепна беззвучно Сабрина. — А ти добър ли си в шпионирането?

Оли се изчерви.

— Да, мис, добър съм. В гората не съм много опитен но няма да напуснете Ню Орлиънс, без да го узнае шефът — и аз. Ще ви кажа и още нещо, мис: шефът е изключително умел следотърсач. В гората можете да избягате на мен, но не и на него.

Сабрина кимна примирено и бавно се върна в стаята си, където започна да ходи безцелно напред-назад, опитвайки се да подреди обърканите си мисли.

Едно беше ясно: Брет я държеше в ръцете си и тя нямаше друг изход. Бягството не бе възможно, а всички козове се намираха в неговите ръце, защото тя го обичаше. Най-добрата сделка си оставаше неговото предложение. След шест месеца можеше да си върне свободата. Така й оставаше още време. Ала нямаше да го дари е радостта от незабавната си капитулация. И може би, може би щеше да намери друго разрешение през малкото време, което й оставаше…

Много се надяваше, че след разговора им тази сутрин Брет ще бъде по-различен, но сбърка. Той се държеше така, сякаш нищо не се бе случило. На вечеря беше както винаги — ироничен и безкрайно привлекателен.

На въпроса на Франсиска защо пътува толкова често, той отговори:

— Бях във „Фокс Леър“. Това е моята плантация, на няколко мили южно от тук. Трябваше да я подготвя за пристигането ни.

Пристигане?

— Да. Сигурно знаете, че е обичай през лятото хората да се оттеглят в плантациите. Градът е приятен само през зимата. Но преди заминаването ни трябва да се извършат още някои промени. — Усмивката му беше повече от чаровна. — За да могат моите уважавани гости да се чувстват добре.

Франсиска бе всичко друго, само не и възхитена.

— Идеята не ми е приятна. Нямаме намерение да напускаме Ню Орлиънс!

— Няма никакво значение какво мислите, сеньора — отговори спокойно Брет. — От първи юни Сабрина и аз ще живеем във „Фокс Леър“. Ако желаете да придружите племенницата си, направете го. Ако не — вероятно ще намерите друг подслон тук в града.

Франсиска едва успя да се овладее. Малко по-късно се извини и се оттегли. Сабрина също каза:

— И аз вече не съм гладна. Оставям те да се нахраниш на спокойствие.

— Седни, Сабрина — заповяда Брет. — Нямам намерение да ти досаждам, така че не бягай като подплашена сърна.

— Не съм подплашена! Само си помислих…

— Помисли си, че се налага да успокоиш леля си ли? Тази дама предпочита да ме убие.

Ъгълчетата на устните й трепнаха.

— Много й е тежко, Брет.

Той направи гримаса.

— Вероятно. Но ако се постарае да се държи с мен поне малко по-учтиво, ще бъда по-мил е нея.

Изведнъж Сабрина се почувства по-добре в компанията му и тихо попита:

— Наистина ли на първи юни заминаваме в плантацията?

Брет замислено завъртя в ръка празната чаша. Погледите им се срещнаха и той каза:

— Да. Мисля, че там ще ти хареса. Шато „Сен Андре“, където живее Морган, е съвсем наблизо. Ще имаш възможност да се запознаеш е любимата му Леони.

Сабрина кимна. Как стана така, че изведнъж можеха да разговарят нормално? Брет се усмихна и в нефритенозелените очи се появи топлина. Сърцето й преливаше от любов. Точно така разговаряше е нея в Накодочес и двамата се понасяха на вълните на щастието. Може би бъдещето все пак не беше безнадеждно.

Поговориха известно време за плантацията и Брет разказа какви изменения предвижда във „Фокс Леър“. Сабрина се усмихна на въодушевлението му. Ала твърде скоро изразът на лицето му се промени отново и той каза е обичайния си подигравателен тон:

— Мила моя, отегчих те достатъчно с историите на един беден плантатор.

Сабрина не можа да проумее внезапната промяна в настроението му. Все още запленена от чара му, тя направи широк жест с ръка и каза:

— Беден май не е точният израз!

Брет видимо се скова и Сабрина разбра, че отново се е оттеглил зад своята стена. Очите му бяха ледени, когато каза:

— Не, беден положително не! Никога не съм бил беден — трябваше да го разбереш, преди да ми хвърлиш в лицето предложението за женитба. — И рязко се изправи. — Извини ме, ако обичаш, сега трябва да те оставя.

Сабрина се загледа безмълвно след него. След известно време стана и отиде в стаята си.

Тази нощ не можа да заспи. Лежеше в тъмнината с отворени очи и си припомняше с подробности събитията от деня. Брет намекна, че преди шест години го е отблъснала, защото нямал състояние! Смръщи смаяно чело. Но това не можеше да бъде вярно! Ала защо беше тази постоянна подигравка в гласа му, когато говореше за пари, особено за нейните пари? И тази вечер беше намекнал, че тя нямало да развали годежа, ако знаела истинското положение на финансите му.

Тя седна. Та това беше просто смешно! Нима си е помислил, че тя гони парите му? В същност защо не? Лицето й пламна от срам. Нима тя не повярва, че се е сгодил за нея единствено заради зестрата й? Но аз поне имах основания, каза си убедено тя. В края на краищата и Карлос, и Констанца потвърдиха съмненията й. Естествено Брет никога не бе показал, че се интересува от парите й. Тя бе готова да забрави ревнивите приказки на Карлос, но ужасната изповед на Констанца в павилиона не можеше да бъде отмината просто така.

Сабрина отново се отпусна с въздишка на възглавницата. Нямаше смисъл да се измъчва с подобни разсъждения. Ала един въпрос не й даваше мира. Щом Брет наистина преследваше само парите й, както твърдяха Карлос и Констанца, защо тогава предполагаше, че тя се интересува само от богатството му? Не можа да намери отговор и накрая заспа неспокойно. Един сън и преследваше през цялата нощ. Тичаше към Брет с разтворени обятия и препълнено от любов сърце. Той я очакваше и в погледа му светеше нежност. Изведнъж между тях падна гъста мъгла и от нищото изникнаха Карлос и Констанца, хванаха я за китките и я задържаха. Сабрина се бореше да се откъсне от тях и да изтича при Брет, но те не я пускаха. Брет едва се забелязваше в талазите гъста мъгла, но тя усещаше ясно, че лицето му се променя и става пак сурово и презрително докато накрая се стопи в мрака.

Събуди се уморена и потисната. Сънят все още я преследваше. Не биваше да позволява Карлос и Констанца да се намесват в живота й. После решително прогони тежките мисли. Двамата не бяха променили положението — Брет никога не я беше обичал.

И Брет се събуди уморен и потиснат. Макар че слез вчерашния сблъсък със Сабрина би трябвало да бъде в отлично настроение. Най-после щеше да я има там където искаше, нали? Защо продължаваше да го гризе недоволство? Може би защото знаеше, че поведението му е дръзко и недостойно? Не! Не това беше причината. За всичко беше виновен Алехандро с неговото проклето завещание!

Брет се надигна неохотно и отиде да се мие. Може би неприятното чувство идваше от факта, че с поведението си той злоупотребяваше с доверието на Алехандро… с доверието на един покойник.

Смъртта на Алехандро го засегна тежко, а когато научи за коварното убийство, се втурна към Накодочес да търси убиеца. Ала когато след седмица се добра до селището, всички следи бяха заличени. Прекара там няколко седмици, прикрит под гъста брада и широкопола шапка, задаваше дискретни въпроси, опитвайки се да открие някаква опорна точка. Скоро осъзна, че търсенето е безнадеждно, и се върна обратно… Ала не устоя на влечението, което не му даваше покой, откак пресече река Сабин. Постъпи глупаво, като някой обезумял, ала препусна покрай езерото, спря и впи мрачен поглед в павилиона, където беше любил Сабрина през онази огрята от луната нощ. А когато тя внезапно изникна под сводестия прозорец, радостта го прониза като светкавица. Потисна с гняв напиращите чувства, дръпна рязко юздите и препусна към Ню Орлиънс.

Защо продължава да се терзае, след като всичко протича по план?

Облече се бързо и потегли към обора, когато Оли го спря е плик в ръка. Брет примирено отбеляза, че писмото е отворено, и попита иронично:

— Никога ли няма да получа писмо, което да не си прочел предварително?

Оли се ухили:

— Не, шефе. Старото куче не усвоява нови номера. А и толкова отдавна отварям писмата ви, че вече не мога другояче.

Брет се засмя и пое писмото. То беше от Морган.

Брет погледна Оли и заповяда:

— Напиши отговор от мое име. Съгласен съм е всичко, което предлага. После се погрижи някой от слугите лично да занесе писмото в шато „Сен Андре“. И щом сме започнали — преди да замина, ще напиша писмо на баща си. Друг слуга да му го отнесе. — Той се усмихна. — Иначе не се знае след колко седмици ще пристигне…

Оли кимна и тъкмо се канеше да излезе, когато гласът на Брет го задържа:

— Ти отговаряш за домакинството, докато съм във „Фокс Леър“. Вече казах на Ендрю и на другите. Този път ще отсъствам седмица или десетина дни. Ще ти пиша, за да ти съобщя кога точно се връщам. Искам всичко да е готово за тръгването ни.

Сабрина прие с облекчение вестта за заминаването на Брет. Оставаше й малко време да размисли над съдбовното решение и можеше само да се надява, че ще намери някакъв по-благоприятен изход.

Въпреки това Брет й липсваше много. В къщата цареше такава скука, че тя е ужас установи как започна да брои дните до завръщането му. За голям възторг на Франсиска, един слънчев следобед пристигна Карлос около пет дни след заминаването на Брет. Сабрина прие пристигането му със смесени чувства. Постепенно радостта, че го вижда, отстъпи място на неловкост и смущение. Присъствието му щеше само да усложни още повече положението й. Франсиска също допринесе за това, като настоя да го настани в къщата на Брет и високомерно заповяда да му приготвят стая. След поздравленията тримата се оттеглиха в двора, защото там беше най-хладно, и леля й обяви решението си. Сабрина се стресна от дръзкото несъобразяване с желанията на Брет и се опита да я разубеди:

— Лельо, мисля, че идеята ти не е много добра. Сеньор Дейнджърмънд…

Франсиска рязко я прекъсна:

— Какво ме интересува мнението му! Той не е тук. Освен това, щом Карлос вече е тук, положението ще се промени из основи.

— Как така? — промълви с подозрително мек глас Сабрина и хвърли въпросителен поглед към Карлос, който се изтягаше в един плетен стол.

Карлос я изгледа замислено. Не бе посрещнат така сърдечно, както очакваше. Веднага забеляза, че братовчедка му не приветства оставането му в дома на грингото.

— Има ли причини, поради които не мога да живея под един покрив е майка си и милата си братовчедка? Особено след като всичко се заплаща с твоите пари?

— Не е сигурно — озъби се Сабрина. — А докато си го изясним, това е негов дом. Сеньор Дейнджърмънд изрично заяви, че не желае да живееш тук. Разбира се, жалко е, че мисли така, но аз считам, че е най-добре да си потърсиш друга квартира, докато си в града.

Франсиска излезе от кожата си.

— Откъде накъде си въобразяваш, че можеш да вземаш подобни решения! Аз съм ти леля и ми дължиш послушание. Казвам ти: синът ми ще живее тук! Как смееш да заставаш на страната на този гринго?

Карлос наблюдаваше внимателно Сабрина и се питаше какво ли става в главата й. По време на отсъствието му отношенията им очевидно бяха сериозно пострадали. Тя беше любезна, но издигаше дебела стена помежду им. Дали грингото отново не беше й завъртял главата?

Въпреки всичко, Карлос никога не бе загубил надежда да се ожени за Сабрина. Той искаше тази жена, а още повече богатството й, и по време на дългата езда от Мексико Сити насам беше решил да направи последния опит. Осъзнаваше, че Сабрина никога няма да се омъжи за него по любов, затова трябваше да използва сила. Оставаше една единствена възможност — та трябваше да забременее от него.

Разбира се, щеше да го намрази, но срамът щеше да я принуди да се омъжи за него. А щом веднъж заживееха в Мексико Сити, сигурно щеше да уреди да обяви за невалидно завещанието на Алехандро.

Обмисли всичко, предвиди дори мястото, където щеше да задържи Сабрина, докато забременее и проумее кой ще бъде господар отсега нататък. Не беше много зарадван, когато при пристигането си в Накодочес трябваше да установи, че за малко не е закъснял. Констанца го предупреждаваше да внимава…

Лицето му помръкна. Кой би помислил, че Констанца Моралес ще бъде в Мексико Сити и двамата ще се срещнат? Още по-малко, че някогашната му любовница е щастливо омъжена за един испански благородник! Висок, красив мъж, който фатално му напомняше за Брет Дейнджърмънд. И колко се бе променила! Доволна, закръглена матрона с две красиви момченца, измъчвана от угризения на съвестта, че на времето е разделила двама млади влюбени. Едва успя да я разубеди да не пише писмо на Сабрина и да й разкрие цялата истина. Заяви й, че Сабрина никога не е обичала грингото, а той много скоро щял да я вземе за жена.

Констанца го изгледа замислено, вероятно разсъждавайки дали да му повярва.

— Тогава не се задържай дълго тук! Твоята Сабрина може и да избяга…

Колко пророчески бяха думите на тази проклетница: Карлос преценяващо изгледа братовчедка си. Задачата му ставаше много по-трудна — очевидно мнението й за настойничеството се бе променило рязко след пристига нето й в Ню Орлиънс. Трябваше веднага да намери място, където да я отвлече. Все щеше да му хрумне нещо. Както винаги…