Лилия в нощта

ГЛАВА ТРЕТА

Пакогдочес, Испански Тексас, лятото на 1799

Първи август 1799 година. Утрото на седемнадесетия рожден ден на Сабрина дел Торес изгря ясно и ослепително красиво. Започна един от онези чудни лениви летни дни, които тя обичаше най-много. Събуди се тъкмо когато слънцето надникна иззад високите, благоуханни пинии, издигащи се близо до обширната, измазана с глина къща, в която беше израснала. Измъкна се гола от мекото пухено легло и грациозно изтича до двойната врата в дъното на стаята. Бутна крилата и излезе на тесния балкон откъм задната страна на къщата. Не се боеше, че някой може да я види. Стаите й се намираха на последния етаж в края на дългото странично крило, пристроено от баща й след сватбата му с Елена. Пред погледа й се разстилаше само безкрайна, сочнозелена гора. Разпери ръце и като някоя езическа жрица се отдаде на ласките на слънцето. Утринната заря разпали огън в златистата, дълга до кръста коса и подобно ръка на любовник погали високото, стройно тяло, гърдите с коралови връхчета плоския корем, огненочервените кичурчета в основата на бедрата и дългите, добре оформени крака.

Слънцето превърна младото момиче в лумнал пламък в аленочервено и златно. То въздъхна доволно и се залюля, наслаждавайки се на топлината. После с искряща усмивка отиде до железните решетки, опасващи балкона. Подпря лакти на парапета и щастливо зарея поглед над дърветата, през които проблясваше сребристата повърхност на езерото, в хладните води на което обичаше да се гмурка в топлите дни.

Но днес няма време за плуване, помисли с усмивка тя. Днес беше рожденият й ден. Тя беше едничко дете на баща си, наследница на значително имущество и затова рожденият й ден беше важна дата за всички в ранчото на дел Торес. И семействата от околностите със синове на възраст за женене, съседите и приятелите, които я познаваха от рождение, щяха да се съберат на фиеста в ранчото. Подготовката за празника беше в ход от седмици, а дни наред вече в кухнята печаха и готвеха. Големият салон беше отворен, проветрен, изтъркан и излъскан, докато всеки полилей, всяка плочка от мозайката по пода и всяка мебел засияха в пълния си блясък.

При мисълта за големия салон лицето на Сабрина помръкна. Щяха да го отворят за първи път след смъртта на майка й преди десет години. Припомни си трагичната гибел на Елена малко след сватбата на леля София в Начез през лятото на 1789 година и болка прониза сърцето й.

Малката чувствена уста се опъна в сурова извивка. За първи път от години си спомни за болезнената раздяла с Брет Дейнджърмънд. Какво чудовище, помисли си гневно. При все че беше мило момиче и не беше дребнава, Сабрина никога не забравяше обида или несправедливост, а според нея след смъртта на пъдпъдъка Брет се беше държал отвратително… особено на сутринта, когато беше яздила жребеца. Тогава постъпи обидно и много я нарани, но всичко това беше нищо в сравнение с болката и отчаянието, които изпита, когато два дни преди заминаването майка й Елена бе убита от ниско паднал клон. Бе загубила контрол над коня си по време на сутрешната езда.

Никой не можеше да повярва, че милата, весела Елена с мъртва. Погребаха я в малкото семейно гробище на Дейнджърмъндови, а два дни след това Алехандро и Сабрина отпътуваха. Начез се превърна в място, изпълнено с болезнени спомени. През следващите години Алехандро два-три пъти посети семейството на Хю, но Сабрина повече не стъпи там. Леля София редовно й пишеше и девойката старателно отговаряше на писмата, но нямаше желание да види отново Начез.

След смъртта на Елена, Сабрина и баща й много се сближиха. Взаимната любов им даваше чувство за сигурност и чуждият човек би помислил, че Елена е още жива, толкова естествено двамата бяха втъкали спомена за нея в своя живот. Въпреки ранната смърт на майката, детството на Сабрина протече щастливо. Тя прекарваше много време е баща си и му помагаше в ежедневните задължения. Растеше по-свободно, отколкото майка й би позволила, ако още беше жива, но неортодоксалното възпитание на баща й и зрелостта, натрапена от трагичната смърт на Елена, не й се отразиха зле. Глезеха я, но в някои отношения Алехандро изискваше от нея толкова, колкото би изисквал от един син.

Леля Франсиска, по-голямата сестра на баща й, намираше за скандално, че Сабрина не умее нито да шие, нито да води домакинството, но повечето хора се възхищаваха от темпераментната дъщеря на Алехандро. Вярно, че не изпълняваше задълженията, с които трябваше да се справя всяка млада дама с нейното положение, затова пък яздеше като команч, стреляше по-добре от повечето мъже, боравеше невероятно сръчно с нож, а речникът й би накарал всеки пиян нехранимайко да пребледнее от завист. Сабрина беше неповторима и любимка на цялото ранчо, затова рожденият й ден представляваше събитие за Накодочес.

Девойката въздъхна и се върна в стаята. Камериерката й Бонита можеше всеки момент да се появи с таблата за закуска. Хвърли последен поглед към синьото небе и тихо прошепна: „Пожелай ми всичко хубаво, мамо. Днес често ще мисля за теб…“

Наля студена вода в един порцеланов леген, наплиска лицето си, грабна сребърната четка и се опита да усмири къдриците си. След това навлече бялата ленена нощница, която Бонита приготвяше всяка вечер, като не преставаше да мърмори. „Не може човек да спи гол, грехота е!“ Сабрина я обличаше набързо всяка сутрин, за да не дразни Бонита.

Едва се отпусна на обточените с дантела възглавници, когато Бонита, с патешка походка и топла усмивка на тъмнокожото лице, внесе в стаята голяма сребърна табла. Всяка сутрин Сабрина получаваше топъл шоколад и сладкиш, наречен „пан дулче“. Днес обаче върху таблата беше поставен огромен букет жълти рози, а до него малка, облечена в плат кутийка. При вида на розите от гърдите на Сабрина се изтръгна радостен вик.

— Честит рожден ден, мила! — Сбръчканото лице на Бонита и мъдрите кафяви очи сияеха.

Бонита беше бавачка на Елена и когато господарката й се омъжи за забележителния Алехандро дел Торес, тя я последва в пустошта на Испански Тексас, за да наглежда купчината деца, които сигурно скоро щяха да се появят. Но Елена роди само едно бебе — Сабрина, и Бонита отдаде цялата си любов на това дете.

Сабрина вдъхна аромата на розите и Бонита с тъга си помисли колко би се гордяла на този ден Елена е дъщеря си.

Хвърли недоверчив поглед към нощницата, по която нямаше и следа от гънки, и си каза, че доня Елена нямаше да търпи свободния нрав на своята щерка.

Бонита беше стара, тъмната й коса бе прошарена от сиви кичури, тялото кръгло като топка. Но лицето беше весело и никой не можеше да устои на смеха й. Водеше домакинството с желязна ръка. Само сеньорита Сабрина и господин Алехандро правеха каквото си поискат. Достатъчно беше дон Алехандро да я щипне по бузата и да се усмихне и Бонита се разтапяше. А на кехлибарените очи на Сабрина никой не можеше да устои. Както обичаше да казва камериерката, малката Сабрина би се справила и с дявола само с един поглед.

Сабрина отвори облечената в плат кутийка и прекрасните й очи овлажняха от умиление. Върху бяла сатенена възглавничка лежаха прекрасно изработени златни креолски обици. Попипа ги и почтително прошепна:

— О, Бонита, как ме глезиш!

— Така е — отговори през смях Бонита и погали къдриците на своята любимка. После каза: — Има дни, в които го заслужаваш, и днес е точно такъв ден.

Без да я е грижа за олюляващата се ваза с розите и каната с шоколада, Сабрина протегна ръце към старата си бавачка.

— О, Бонита, толкова те обичам! Винаги ще пазя тези вълшебни обици! Ще ги сложа довечера на фиестата.

Остатъкът от деня премина също така приказно, както беше започнал. Върволицата гости не секваше и Сабрина бе отрупана е подаръци: златен гребен от жените в кухнята, обкована със сребро юзда от конярите, красива бяла дантелена мантиля от леля Франсиска, украсено със сребро седло от станалите изведнъж срамежливи вакерос, а баща й бе измислил странна комбинация: елегантна кама от толедска стомана и искрящо колие със смарагди.

За празника в чест на рожденицата Сабрина сложи колкото се може повече от новите бижута. Бонита вдигна косата й с новия златен гребен, обиците красяха малките уши, а на шията искряха смарагдите от баща й. Роклята беше от бяла коприна, водопад от дантели обрамчваше широкото деколте и краищата на богатата разперена пола. Бялата дантелена мантиля от леля Франсиска беше надиплена около голите рамене и ръце. Ефектът беше поразителен: огненочервената коса, смарагдите върху кадифената кожа с цвят на мед и бялата рокля накараха младите кабалероси да повярват, че им се е явила богинята на огъня — богиня, в чийто обятия е блаженство дори да изгориш. Сабрина въобще не усещаше възхитените погледи на младите мъже, а и на мнозина по-възрастни. Наслаждаваше се на вечерта с наивността на дете. Не пропускаше танц, а веселият смях и омайващите усмивки очароваха всички гости. Алехандро я наблюдаваше със смесица от гордост и меланхолия.

Само да можеше да я види Елена, мислеше той, само да беше и тя с нас…

За момент мисълта за непоправимата загуба надделя и той посегна към сребърната гривна с тюркоази, която Елена му беше подарила при годежа и която не сваляше от ръката си. Разтърси глава — днес не беше ден за тъжни мисли. Елена не би искала такова нещо, помисли си той и се насили да се усмихне.

— Хубава двойка, нали? — каза Франсиска де Ла Вега, която стоеше до него и не откъсваше очи от Сабрина, която танцуваше с братовчед си.

— Права си — отговори с лека ирония Алехандро. — Но ние с теб сме малко пристрастни, не считаш ли? Все пак Сабрина ми е дъщеря, а Карлос ти е син.

Франсиска доволно се усмихна.

— Така е, но независимо от това са красива двойка — и ще бъде чудесно да се свържат в брак. Ако обединим ранчото на дел Торес и това на де Ла Вега, ще създадем най-голямото имение от тази страна на реката.

Алехандро не отговори. Сестра му предпочиташе да пропуска обстоятелството, че финансовото положение на семейство де Ла Вега не е много розово. Съпругът й Луис де ла Вега само преди месец уж между другото спомена за затрудненията си, а синът му Карлос миналата седмица през смях заяви, че имат достатъчно земя и добитък, но ако искал да се сдобие с пари, май трябвало да се ожени за някоя богата наследница. Алехандро бе далеч от мисълта да подозира сестра си, че поради тази причина се опитна да ускори женитбата между децата им. Всеки, който притежаваше земя, изпадаше понякога в парични затруднения и Луис сигурно скоро щеше да си стъпи на краката. Франсиска открай време се опитваше да събере Сабрина и Карлос. Всъщност Алехандро нямаше възражения към младежа: от добро семейство, красив и с двадесет и шестте си години достатъчно възрастен, за да се справи с буйния нрав на Сабрина. Въпреки това през последните две години Алехандро твърдо отказваше да даде съгласието си за годеж. Много неща говореха в полза на тази женитба, ала все пак… Продължи да разглежда младия мъж, който отново танцуваше със Сабрина, и си каза, че Карлос наистина изглежда много добре. Типичен испанец — гъста черна коса, тъмни очи, тесен аристократичен нос и чувствена уста, която често ставаше жестока. Като повечето испанци той не беше много висок, затова пък беше строен и се движеше със съвършена елегантност, все едно дали се намираше в бална зала или върху гърба на кон. Днес носеше кадифени „калцонерос“ — испански панталон с копчета от филигран, обточен със златен ширит, подходящ по цвят жакет, който свършваше малко над златния копринен пояс около гъвкавата талия, и бяла копринена риза, подчертаваща тъмната коса. Алехандро трябваше да признае, че Карлос е наистина представителен млад мъж и може да замае главите на много неомъжени жени, ако започне да ги ухажва. Не правеше впечатление единствено на Сабрина. Всъщност точно там е проблемът, каза си замислено бащата.

В изисканите испански семейства браковете винаги се уреждаха между родителите — дори бащата на Алехандро, който трябвало да предостави имението на по-стария си брат и потърсил късмета си в Новия свят, бил обещан на една млада жена, но Алехандро се опълчи срещу стария обичай. Замина за Испания, за си търси годеница, но се върна сам. Едва пет години по-късно, когато изграждаше сегашното ранчо Дел Торес в пущинака на Източен Тексас, случайността го отведе в Начез, където презглава се влюби в Елена Севиля. Само след три месеца двамата се ожениха и дори сега, десет години след смъртта й, тя все още владееше сърцето му. Бракът им беше чудесен — изпълнен със смях, любов и страст. Това е, което искам и за Сабрина — помисли си той — искам да обича с цялото си същество, искам мъжът, за когото ще се омъжи, да я обича и в отвъдното. Той нямаше да се задоволи с по-малко… Сабрина също.

Тази вечер не можеше да се отърве от мисълта, че ако умре, Сабрина ще остане без необходимата мъжка закрила. Естествено Франсиска или по-малката му сестра Изабел, омъжена в Мексико Сити, веднага щяха да я вземат под крилото си, но мисълта, че двете му сестри и съпрузите им ще се разпореждат с живота на неговата темпераментна, своенравна дъщеря, не беше особено приятна. Затова пък София и Хю Дейнджърмънд…

Алехандро нямаше вид на човек, навършил шестдесет и две, стойката му беше все така горда и изправена както преди тридесет години. За испанец беше необичайно висок — над метър и осемдесет, и беше предал това в наследство на дъщеря си. Сабрина беше само седем сантиметра по-ниска от него. В червената му коса нямаше и следа от сребро, живо блестяха златисто-кехлибарените му очи. Беше в цветущо здраве, но един ден, може би не чак толкова далечен, Сабрина щеше да остане сама. И единственият начин да й осигури необходимата закрила, бе да я омъжи. Ала инстинктивно усещаше, че Карлос де Ла Вега не ще може да завладее сърцето й, нито пък ще я дари с любовта, от която се нуждаеше. Но как да обясни това на Франсиска?

Франсиска де Ла Вега бе точно десет месеца по-стара от брат си, обстоятелство, което непрекъснато му изтъкваше. Тя никога не бе давала воля на чувствата си и следвайки дълга, се бе омъжила за човека, избран от баща й, въпреки че не обичаше Луис де ла Вега. Последва мъжа си от Мексико Сити в Накодочес, макар да ненавиждаше този нецивилизован пограничен край на испанската империя. Ръководеше домакинството и му роди четири деца — защото така изпълняваше дълга си. Следователно Сабрина не можеше да живее другояче. Братът и сестрата не само имаха различна жизнена философия, а и чисто физически бяха коренно противоположни. Франсиска беше въплъщение на аристократична испанска матрона — обгърната в пъстра коприна, окичена с бижута, пухкава и не особено висока, е лъскава черна коса и красиви тъмни очи. Годините не й личаха и лицето й все още беше красиво. За съжаление тя, както и Изабел, не притежаваше капчица от чувството за хумор или жизнелюбието на брат си. Никоя от двете сестри не би разбрала мотивите, поради които Алехандро не даваше съгласие за една толкова изгодна женитба.

При тази мисъл мъжът въздъхна примирено. Франсиска постепенно загуби търпение и засегнато попита:

— Няма ли какво да кажеш? — Алехандро сви рамене и тя продължи: — Не те разбирам, братко! Нима може да има възражения против подобна връзка?

— Не — отговори колебливо Алехандро. — Аз нямам възражения… стига Сабрина да го пожелае.

Естествено Франсиска не прояви разбиране.

— Не бях съгласна с теб, когато каза да отложим годежа, докато Сабрина порасне достатъчно; когато заяви, че работата не била спешна, премълчах. Но сега…

Алехандро иронично вдигна вежди и промърмори:

— Кога ли пък си мълчала… — Преди тя да успее да отговори, продължи: — Употреби думата „спешно“. Нима сега е спешно? Доколкото си спомням, се разсърди, че отказах да говоря за женитба, преди Сабрина да прекара шест месеца при Изабел. Май те беше страх, че в Мексико Сити може да се намери някой млад кабалеро, който да й хареса повече от сина ти! Може би Доминго, най-големия син на Изабел?

Пищната гръд на Франсиска се изду от негодувание.

— За нея няма по-добър от Карлос!

Алехандро започваше да се наслаждава на спора, затова продължи с престорена кротост:

— Ах, извинявай, ти естествено напълно си права, като казваш това. Но я ми кажи — защо именно днес трябва да вземем решение? Нима нещо се е променило? — Не можа да се въздържи и добави: — Или си получила писмо от Изабел, възвестяващо идването на Доминго?

Побесняла от яд, Франсиска го изгледа с опасно святкащи очи и надменно се отдалечи.

През цялата вечер разговорът със сестра му не излезе от главата на Алехандро. Когато всички гости си отидоха и двамата със Сабрина седнаха да пият по чашка за лека нощ в една малка стая в дъното на централното крило, уж между другото спомена:

— Направи ми впечатление, че танцува много често с Карлос. Да не би романсът да е в ход?

Сабрина, настанена удобно и съвсем не по дамски в огромното кожено кресло, смаяно изгледа баща си.

— Романс? — попита учудено тя. — С Карлос?

Като си представи как щеше да реагира Франсиска на учудването на Сабрина, Алехандро се ухили и каза:

— Ами да, Карлос. Харесва ли ти?

— Разбира се, че харесвам братовчед си. Нали сме отраснали заедно!

— Мислила ли си, че би могла да се омъжиш за него?

Красивото като картинка лице на Сабрина доби безпомощен вид. Изгледа строго чашата с бренди на баща си и Алехандро гръмко се разсмя. От сърцето му падна камък.

— Не, гълъбче, не съм прекалил е пиенето. Само че леля ти Франсиска много иска да те сгоди за Карлос. И аз се питах как ще реагираш на подобно предложение.

Сабрина сбърчи носле.

— Леля Франсиска все се меси там, дето не й е работата. Още не желая да се омъжвам, а ако го направя, то ще бъде по любов, както ти и мама — за друго и дума не може да става.

Облекчен, Алехандро вдигна чаша и тържествено заяви:

— Задоволяваме се само с истинска любов.

След като Сабрина отиде да си легне, Алехандро дълго остана буден, сериозно замислен за бъдещето на дъщеря си и евентуалния й брак, макар тя да бе потвърдила очакванията му. Беше сигурен, че никой мъж от околността не е привлякъл вниманието й. Всъщност тя водеше всички за носа. И изведнъж се сети за един млад мъж с мургаво тясно лице и нефритенозелени очи — Брет Дейнджърмънд.

Това беше истински мъж: силен и достатъчно решителен, за да се справи с всяка жена — дори и със Сабрина.

Сабрина не беше виждала Брет от времето, когато беше на седем години, но той го беше срещал няколко пъти в Ню Орлиънс и Начез. Не бяха прекарали много време заедно и не бяха водили дълги разговори, но Брет всеки път му правеше силно впечатление. Защо едва тази вечер му хрумна мисълта, че нищо неподозиращият младеж би бил чудесен кандидат за ръката на дъщеря му?

С хитра усмивка той извади от резбованото си писалище хартия, перо и мастилница. Размисли малко, защото му беше ясно, че трябва да намери убедителна причина за неочакваната покана. Поблъска си главата, докато накрая смътно си припомни, че Брет беше спечелил на зарове една плантация в Луизиана.

Преди две години го срещна случайно в Ню Орлиънс и момъкът иронично подхвърли, че и той като баща си възнамерява да си опита късмета в земеделието. Плантацията, която спечелил, фалирала заради лошата реколта от индиго през 1792 година, но той щял да засади захарна тръстика. Беше изумително добре осведомен за тази сравнително непозната в Луизиана полска култура. Лицето на Алехандро се разведри. Ами да! Тръстиката беше решението! Ще пише на Брет, че иска да сади захарна тръстика и се нуждае от съвет. Алехандро си спомни колко се обичаха София и Сабрина и изведнъж прозря, че може е един удар да убие няколко заека едновременно: ако е него се случеше нещо, а това не беше изключено, можеше да предостави настойничеството над Сабрина единствено на София Дейнджърмънд. Е, може и да не се стигне дотам… Той тихо се засмя. Кой можеше да предвиди какво ще се случи, когато Брет получи писмото.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Брет Дейнджърмънд получи поканата на Алехандро да посети ранчото на семейство дел Торес през една дъждовна, бурна вечер в края на ноември.

Мъжът влезе с проклятие в малката къща, построена за него в Ривървю преди пет години. Захвърли прогизналото си палто в ъгъла, влезе през вратата вдясно в голяма уютна стая и бързо се отправи по червеня ориенталски килим към камината, в която беше запален буен огън.

Това помещение му служеше за салон и трапезария. Удобни кожени кресла бяха разпръснати навсякъде, в единия край имаше тежка дъбова маса, бюфет и няколко тапицирани с кафяво кадифе столове в стил Луи XV. Прозорците бяха закрити с меки завеси в златист цвят. Липсата на обединяващ стил и ловните картини по стените показваха, че тук не шета грижовна женска ръка, а според Брет така и трябваше да си остане.

След като си стопли ръцете, той се отдръпна от огъня и видя едно писмо върху малката инкрустирана масичка до любимия му стол. Любопитен, леко свъсил чело, посегна към него и погледна към вратата, където камериерът с мърморене окачваше палтото му.

— Кога дойде това? И кой го донесе?

— Преди около два часа, шефе. Връчи ми го един търговец и каза, че му е предадено от някакъв испански войник в Ню Орлиънс — отговори Оли Фрам.

Брет втренчено изгледа слугата.

— И естествено ти трябваше да го отвориш и да го прочетеш.

Грозното маймунско лице на Оли се нагъна в укорителни бръчици и той възмутено отговори:

— Можеше да пише нещо важно, шефе, и да се наложи да ви викам.

Брет се засмя, настани се удобно на стола до камината и бързо прочете писмото. После замислено впери очи в огъня и чак когато Оли сложи до него чаша греяно вино, вдигна поглед към дребното тъмнокосо момче, което нямаше вид на камериер.

— Е? Да приемем ли поканата на дон Алехандро?

— Не виждам причина да откажем. Мисля, че се заседяхме твърде много, откакто през октомври се върнахме от Лондон. Време е да тръгнем отново на път. Пък и още не сме ходили на запад от река Сабин.

Достатъчно странно беше джентълменът да попита за мнението на камериера си, когато не ставаше дума за вратовръзки или ботуши. Още по-странно беше, че Оли Фрам въобще беше камериер на Брет. Както често казваше Брет, Оли отдавна трябваше да е намазал въжето на Тибърн Хил. И съдбата му щеше да е наистина такава, ако на панаира на Св. Вартоломей не беше избрал да обере точно деветнадесетгодишния Брет Дейнджърмънд. До този ден десетгодишното сираче си изкарваше прехраната по тъмните кьошета на Лондон с доста съмнителни методи и съдбата никак не беше благосклонна към него. Но в деня, в който се опита да открадне часовника на Брет, тя явно бе на негова страна. Брет се шляеше безцелно из панаира, когато изведнъж усети как златният часовник бавно се изплъзва от джоба му. Сграбчи крадеца — дребно, невероятно грозно момче, парцаливо облечено, което го засипа с порой невероятни ругатни. Не му даде сърце да го предаде на съда, защото това означаваше сигурна смърт за детето. И по необясними причини, в пристъп на лудост, както твърдеше след месеци, той прибра занемареното хлапе. С много мъка, в течение на годините Оли се научи да се държи горе-долу прилично, да чете и пише и, което не беше изненадващо, считаше Брет за свой спасител и го поставяше наравно с Господа. Брет просто не разбра как стана, но постепенно Оли измести всички слуги и вършеше чудесно тяхната работа, макар понякога методите да му бяха твърде съмнителни. Повечето хора изпадаха в шок при първа среща с него. Беше дребен и жилав и никой не му даваше деветнадесет години, докато не зърнеше циничния израз в очите му. За съжаление от време на време попадаше в плен на старите си навици и не беше в състояние да устои на някой особено красив часовник. Ала беше пъргав и умен и представляваше идеален слуга за човек като Брет. Предано му помагаше във всички лудории. Брет бе още младеж. Замина съвсем сам за Англия да получи наследството на някаква пралеля. Оставиха го да се оправя сам — с прекалено много пари и още повече свободно време. Естествено беше темпераментът да го подмами в опасни приключения, които му донесоха прякора „Девил“ Дейнджърмънд.

Някой почука на вратата и Оли отиде да отвори. Веднага се върна и съобщи:

— Шефе, баща ви иска да идете горе в къщата. Пристигнал някой си генерал Уилкинсън и баща ви желае след вечеря да изпиете по чаша бренди.

Брет направи гримаса. Поканата означаваше, че баща му не искаше да прекара сам цялата вечер с патетичния Уилкинсън.

Двамата мъже седяха до камината в задния салон. Брет учтиво поздрави, наля си бренди и седна при тях.

Уилкинсън беше около четиридесетгодишен, ала привлекателното му иначе лице беше подпухнало и изглеждаше по-стар от петдесетгодишния Хю Дейнджърмънд. Брет никога не бе харесвал Уилкинсън, защото го намираше мазен, самодоволен и според него твърде голям приятел е испанците, нещо странно за високопоставен офицер от американската армия. Носеха се какви ли не слухове, но нищо не можеше да се докаже. Шушукаше се за подкупи и нечисти сделки.

Брет се замисли как би могъл да си тръгне, без да изостави баща си и да обиди генерал Уилкинсън. Но внезапно чу нещо, което го накара да наостри уши.

Уилкинсън остави чашата на мраморната маса до стола си и промърмори:

— Надявах се да срещна моя приятел Филип Нолън, но той очевидно не се е върнал от Испански Тексас. Ще го почакам няколко дни в Начез, но скоро трябва да тръгна отново на път. — Усмихна се и тайнствено добави: — Дългът, нали знаете.

Филип Нолън беше заместник на Уилкинсън, преди на своя глава да замине и да изчезне за няколко месеца в широката, недостъпна пустош на испанските земи западно от река Сабин. Защо Уилкинсън трябваше толкова спешно да говори с Нолън, веднага след завръщането му от този район, питаше се Брет. Какво крояха двамата? Сигурно нещо, което да напълни кесиите им — Уилкинсън страдаше от хронично безпаричие. Без да иска, със следващата си забележка Хю го наведе на вярната следа.

— Помните ли онази странна история с нашия приятел Мануел Гайозо де Лемос, който умря миналото лято? Преди смъртта си изведнъж се обърна срещу Нолън, а пък бяха първи приятели. Даже мисля, че Гайозо издаде заповед за арестуване на Нолън… Тук често се носят разни слухове. Испанците явно считат, че Нолън е открил в пущинаците несметно съкровище. — Хю отвратено тръсна глава: — Те очевидно не проумяват, че нито митичната бизонска самка, нито седемте златни града не съществуват. Май наистина вярват, че Нолън е намерил скритото съкровище на ацтеките.

Забележката му порази Уилкинсън като гръм. Тялото му се вдърви, в сините очи проблеснаха гняв и страх. Опита се да прикрие възбудата си, но Брет внимателно наблюдаваше реакцията му. Затова ли искаше толкова спешно да се види с генерал Нолън? За да научи от първа ръка дали е намерил съкровище? Кой знае защо, Уилкинсън изглеждаше ужасно самодоволен, сякаш знаеше повече от останалите…

Любопитството на Брет веднага се събуди и той направи опит да узнае нещо повече от Уилкинсън. Ала последният даде няколко уклончиви отговора и побърза да смени темата. Брет се закле да разнищи случая.

Върна се в къщата си, ала беше твърде възбуден и не можа да заспи. Стана отново, наметна черния копринен халат и слезе в салона, където се заразхожда напред-назад като тигър в клетка. Разбута остатъците от огъня в камината, докато жарта отново лумна и внезапно си спомни едно дете с огненочервена коса. Стисна устни. Всъщност нямаше особено желание да подновява запознанството си със семейство дел Торес, но доведената му братовчедка… Как ли изглежда сега? — помисли си той. — Тези странни очи и нахалната уста… През десетте години след последната им среща той се бе променил много. Метър и деветдесет на ръст, с широки рамене и закалено тяло, с тесен ханш и дълги, мускулести крака. Но най-много се бе променило лицето му. Десетте години опасен, разгулен живот оставиха видими следи по ъгловатото, матово лице. Черните вежди изглеждаха застрашителни, а нефритенозелените очи гледаха на света цинично и безстрашно. Около добре оформените устни играеше презрителна усмивка, но странно защо, тя го правеше още по-привлекателен. Общо взето, Брет беше опасно красив млад мъж, изключително смел и уверен в себе си. Притежаваше всичко — и въпреки това беше недоволен, скучаеше и смяташе, че животът му е празен.

Преди да навърши двадесет и пет, опозна съмнителните страни на лондонското общество, пи долнопробни напитки в жалки кръчми, въртя любов в Испания, Франция, Англия и Америка. В Мадрид се бори е бикове, в Париж уби на дуел измамен съпруг, заради облог се преправи на разбойник по пътищата и анонимно върна плячката на ограбения. Извеждаше нелегално френски аристократи, които бягаха от гилотината, и цяла година върлува по мексиканското крайбрежие заедно с един американски пират. Но най-опасното и същевременно най-удовлетворяващото приключение бяха трите месеца, прекарани при контрабандистите в Ню Орлиънс. Жаждата за мъст беше подтикнала Брет към това начинание. Един стар капитан и добър приятел, Сам Браун, бе убит от контрабандисти. Брет безстрашно се присъедини към бандата и след три месеца ги предаде на правосъдието. Убиецът на Сам Браун намери заслужения си край, като увисна на въжето.

Малко по-късно Брет спечели на карти западнала индигова плантация в Луизиана и за първи път си каза, че може би е време да поведе по-спокоен живот. В продължение на една година усърдно се стара да съживи плантацията. И както всичко, с което се заемеше, това също му се удаде. Едва-що убедил се в успеха, започна отново да се отегчава и тръгна да пътешества по света. Ала със съжаление установи, че приключенията и опасностите бяха загубили напълно привлекателността си. През 1799 година се завърна отново в Начез, за да обмисли бъдещето си.

Макар широкият свят да беше загубил очарованието си, едно нещо не се променяше никога: дълбокото презрение и недоверие към женския пол. Преживяното само бе потвърдило убежденията му. На двадесет и една година, желан и обичан, той повярва, че е недосегаем за стрелите на Амур, но за съжаление се излъга. През пролетта на 1792 година се запозна у семейство Алмак в Лондон с мис Даяна Парди. Брет отиде там пак заради облог, с цел да сипе две шишета вино в безалкохолния пунш, който сервираха в този дом, и това, разбира се, му се удаде. Внезапно откри две големи сини очи, озарили най-красивото лице, което беше виждал някога. Клетвата да не се оставя никога да бъде омотан от жена, беше забравена. Влюби се презглава в тъмнокосата красавица и започна да я ухажва, без да се вслуша в предупрежденията на приятелите си, че Даяна би се омъжила само за херцог. Тя флиртуваше с него, даваше му надежди, а при една тайна среща в Хайд парк се остави дори да я целуне.

Когато обявиха годежа й с херцог Олърд, Брет беше като ударен от гръм. Целият свят рухна. Как можа да бъде толкова сляп! Как повярва дори за миг, че има поне една жена в света, която да не лъже и да не мами! Защо прояви такава глупост и забрави уроците, дадени от собствената му майка? Жена — това винаги означаваше болка и предателство!

Това тъжно прозрение се потвърди още веднъж при едно от редките му посещения в Начез. Трябваше да придружи приятеля си Морган Слейд в издирването на жена му. Невярната съпруга отведе и детето със себе си, когато избяга със своя любовник. Брет и Морган откриха труповете им край пътя. Никога не забрави отчаянието на приятеля си при вида на мъртвото телце. Тогава се закле никога вече да не даде възможност жена да го нарани. Въпреки това имаше мигове, в които се питаше дали постъпва правилно, мигове, когато виждаше любовта и радостта, свързващи в едно Хю и София. В такива моменти си казваше: може би все пак някъде съществува това рядко и скъпоценно бижу — една топлосърдечна, красива жена, предана и изпълнена с любов. Не вярваше истински в любовта, но щастливият брак на Хю го караше да се замисля отново и отново.

Без съмнение, баща му и София водеха пълноценен и щастлив живот. Къщата беше изпълнена с радостни детски гласчета. Още с влизането в елегантното, постлано с мрамор фоайе се усещаше топлина и любов. Постепенно Брет призна пред себе си, че София е наистина толкова мила и открита, колкото изглеждаше.

За голяма своя радост София забременя наскоро след сватбата. През 1790 година се роди Гордън, през 1794 — Роксана, а само година по-късно — Илайза.

Името Мартин се споменаваше рядко. Ранната му смърт — той беше на деветнадесет, когато стана жертва на жълта треска — тайно се считаше от много приятели и познати като благословия за семейството.

Брет беше имал с Мартин само неприятности, но обичаше по-малките си братя и сестри, и при редките си посещения винаги им носеше подаръци. Дали поради очарованието на децата или поради явното щастие на бащата, но Брет все повече страдаше от вътрешната си празнота, макар да се опитваше да я прогони чрез опасни приключения.

Сега се беше втренчил в танцуващите пламъци и се питаше дали не завижда на баща си за щастието му и не копнее сам да си има дом и семейство. А това правеше внезапната му решителност да приеме поканата на Алехандро повече от съмнителна. Наистина ли искаше само да види момичето, което на седем години събуди в душата му такива невероятни чувства? Тази мисъл толкова го разгневи, че за малко не седна да напише отрицателен отговор. Ала скоро промени решението си.

През следващите седмици Брет не говореше много и беше навъсен. Въпреки че това му настроение продължи до Нова година, Оли не беше загрижен. Прислужникът беше сигурен, че някой хубав ден господарят ще забрави капризите си.

Морган Слейд, който пристигна на чашка и карти, го заговори направо:

— Ама че си мрачен! Да нямаш някакви затруднения?

Брет изкриви лице, хвърли картите на масата и отвърна:

— Не точно. Мисля, че е от проклетото време. Господи, как мразя този дъжд!

Морган се усмихна съчувствено.

— Май нещо ти тежи на душата, приятелю. Не е само времето.

Брет доля бренди на себе си и на приятеля си.

— По дяволите, и аз не знам какво ми става! Мисля, че останах твърде дълго в Начез, а от друга страна, не ме влече да тръгна отново на път.

— Мислех, че ще посетиш роднините си в Испански Тексас?

— О, вероятно ще го направя — промърмори неохотно Брет. — Само, че… дявол да го вземе, не знам какво става с мен — вече нищо не ме въодушевява.

Морган каза замислено:

— Виждал ли си Филип Нолън след сватбата му с Фани Линто миналия месец?

— Не. Защо? — изненада се Брет.

— Ако не искаш да посетиш чичо си в Накодочес, би могъл през пролетта да заминеш с него на лов за диви коне западно от река Сабин.

— Нолън се ожени едва през декември, а вече смята да остави жена си сама? Това май не е израз на семейно щастие! — отговори саркастично Брет. — Наистина ли мислиш, че ще тръгне на лов за коне толкова скоро след сватбата?

— Ами да, доколкото знам, вече е решил. При Нолън човек никога не е сигурен какво ще последва. Ала ми се струва, че след последната престрелка е испанците… — Брет го изгледа въпросително и Морган обясни: — Едва успял да стигне до Начез, защото испанците го преследвали и искали главата му. Не е за чудене, след като ги уверил, че имал разрешение да лови коне в определена област. Но после го хванали в друга част на Тексас, където нямало какво да търси. Знаеш колко са недоверчиви испанците. Убедени са, че искаме да им отнемем страната.

— А не искаме ли? — подхвърли иронично Брет. Морган вдигна рамене.

— Докато ни оставят да използваме Мисисипи и пристанището на Ню Орлиънс, не мисля, че ще имаме проблеми в това отношение.

— Запознат си изненадващо добре е плановете на Нолън. Да нямаш намерение да идеш с него?

— Може би — призна Морган. — И аз съм като теб. Ставам все по-неспокоен. А и нищо не ме задържа в Начез. Защо да не опитам с Нолън…

— Звучи интересно, но не знам дали ще понеса още дълго скуката и безделието.

— Можеш още сега да тръгнеш за Накодочес. Нолън има приятели в околността. Ще се срещнем там и ще продължим заедно.

Брет кимна.

На следващата сутрин главата му бучеше от изпитото бренди, ала се чувстваше по-жив от месеци насам. Вероятно защото се реших да замина за Накодочес, казваше си той, в края на краищата обичам много Алехандро. Стараеше се да прогони надалеч мисълта за доведената си братовчедка.

През следващите дни стана все по-нетърпелив. Искаше му се колкото се може по-скоро да потегли към ранчото на дел Торес.

Ала лошото време забави тръгването и Брет имаше много време за размисъл. За първи път сериозно се запита как ще протече по-нататък животът му. Знаеше, че не може вечно да продължава така — да играе карти, да ходи по жени и да живее ден за ден. Може би най-добре да остане в Ривървю и да се подготвя за деня, когато ранчото щеше да му принадлежи. Но след известен размисъл установи, че никога не би живял щастливо в Ривървю — животът тук не му предлагаше никакво предизвикателство. Взе твърдо решение и една вечер отиде при баща си. След кратко въведение без заобикалки заяви:

— Татко, преди да замина за Накодочес, искам да отстъпя официално правата си върху Ривървю. Нека Гордън наследи ранчото. Неговият дом е тук, а аз имам достатъчно състояние, за да започна нещо друго.

Хю се смая, но след известно време се остави да бъде убеден и уважи желанието на сина си. Брет запази за себе си само малката къща с имота около нея.

Два дни, след като бяха подписани всички документи, времето се подобри и Брет и Оли потеглиха в посока към река Сабин и Накодочес. Трудно беше да се пътува по това време на годината. Реките преливаха от топящия се сняг, почвата беше мочурлива. Навсякъде дебнеха опасности, но Брет се наслаждаваше на лова и вечерите край лагерния огън. С Оли беше тъкмо обратното: Той беше като у дома си в градските бърлоги на порока, но съвсем не беше създаден за живот под открито небе.

Брет беше въодушевен от дивата, необлагородена природа, спеше с удоволствие на твърдата земя и приемаше с възторг всяко ново предизвикателство.

Областта по течението на Сабин беше известна с десперадосите, които дебнеха непредпазливите пътници. На два пъти ги спираха, но при вида на широките рамене, леденостудените зелени очи и пистолетите, които Брет светкавично измъкваше от кобурите, разбойниците предпочитаха да отстъпят.

По ирония на съдбата, в последния ден от пътуването самият Брет приличаше на разбойник: небръснат, с мръсни и измачкани прости дрехи. Никой не можеше да предположи, че зад тази фасада се крие дръзкият светски лъв, който беше влизал и излизал в най-изисканите европейски салони.

Затова не беше особено чудно, че когато го видя за първи път, Сабрина повярва, че е попаднала в ръцете на някой десперадо.

ГЛАВА ПЕТА

Сабрина не знаеше нищо за поканата на баща си. Месеците след седемнадесетия й рожден ден минаваха доста скучно. В една слънчева априлска утрин тя проумя, че се е променила и това я прави недоволна и отегчена. Никой друг не беше виновен. В Накодочес всичко вървеше по старому. Само тя имаше чувството, че нещо липсва… В сърцето й се бе пробудил непознат копнеж, който я правеше неспокойна и капризна, а същевременно несигурна и изпълнена с очакване.

Сабрина се взираше с намръщено лице в едно напълно безобидно клонче с розови пъпки. Беше се изтегнала на полянка е пролетна детелина под сенчестите клони на един бук. За млада дама бе облечена скандално: с широка бяла ленена риза и доста протъркани калцонерас. Широкополото сомбреро беше небрежно захвърлено на земята. Краката й бяха обути в ботуши с шпори. Наблизо пасеше младата кобила, получена като подарък от баща й за шестнадесетия рожден ден. Това беше едно от любимите места на Сабрина, само на миля от хасиендата. Тя често идваше тук, за да се наслаждава на тишината и красотата на природата. Беше прекарала в мечти много следобеди. За съжаление това не бяха конкретни желания, само бегли, несвързани представи, които подхранваха още повече неспокойствието й. Днес лежеше и сърдито дъвчеше стръкче детелина. Може би е виновен Карлос, мислеше тя, или татко. С неговите вечни приказки за женитба…

Сабрина нямаше точна представа за мъжа, когото желаеше, но винаги приемаше като неизбежен факта, че ще се омъжи — до нощта на седемнадесетия си рожден ден.

Познаваше синовете на съседните плантатори, танцуваше и вечеряше с тях на приемите, но за своя изненада установи, че между познатите й младежи нямаше дори един, за когото би се омъжила с удоволствие. Дори и за Карлос.

Карлос й беше симпатичен, но да се омъжи за него — не! И въобще не беше срещала нито един мъж, който наистина да привлече вниманието й. Но сякаш за да я опровергае, в съзнанието й изникна образът на млад мъж е тъмно лице и нефритенозелени очи. С ядосан вик Сабрина се претърколи по корем и захвърли детелината. Брет Дейнджърмънд беше последният мъж, когото би си пожелала! Не го искаше — нито него, нито Карлос!

През последните месеци братовчед й напълно беше променил държанието си. Задържаше твърде дълго ръката й, а погледите му я следваха непрестанно.

Младото момиче сърдито скочи, уви бързо златисто-червената си коса и я закрепи високо с гребен от слонова кост, после здраво нахлупи сомбрерото на главата си и свирна на кобилата Сироко. Животното веднага дотича с тихо цвилене. Сабрина се усмихна, лошото й настроение отлетя и тя погали копринените ноздри, които се притискаха към гърдите й.

Гъвкаво се метна на обкованото със сребро седло и се наведе към ухото на Сироко:

— Да видим дали ще оправдаеш името си. Ще тичаш ли заради мен като вятъра, е името на който те нарекох? — После леко докосна с шпорите златисто лъщящите слабини.

Сироко весело се изправи на задните си крака и хукна по обширната мочурлива поляна. Сабрина пришпори кобилата, която полетя като вихър напред, после отпусна юздите, за да се наслади докрай на лудата езда.

Брет и Оли, които видяха как конят изскочи като обезумял от горичката и се втурна по поляната, се уплашиха. Дори и насън не биха помислили, че някой може да язди нарочно така лудо, без да го е грижа, че рискува живота си. Решиха, че конят на младия ездач се е подплашил. Брет хвърли на Оли юздите на своя товарен кон, промърмори нещо за неразумните млади мъже, пришпори своя жребец и пропусна след кобилата.

Сироко беше бързонога, но Файърсторм, синът на Пламък, скоро я настигна. Когато препусна редом, Брет все още беше убеден, че трябва да спаси живота на едно момче. Наведе се към ездача и посегна да улови юздите, които висяха свободно на шията на кобилата.

Сабрина беше изцяло съсредоточена върху лудото си препускане и забеляза, че вече не е сама едва когато стройна тъмна ръка посегна към юздите на Сироко. Зърна коравото, мургаво, брадато лице под широкополата шапка, стегна юздите и конят рязко се обърна. Чу проклятието на преследвача си, извърна се и видя, че конят му също е променил посоката си и бързо я настига. Сърцето й лудо заби, защото бе сигурна, че е нападната от разбойници. Упорито се зае да прилага всички известни й трикове, за да избяга — но напразно. Другият кон беше твърде силен, ездачът решителен, а и тя нямаше шансове в открито поле.

Брет все още не бе разбрал, че момчето, на което беше тръгнал да помага, съвсем не желаеше да бъде спасено. Затова кипна от гняв и когато отново настигна Сироко, грубо дръпна Сабрина от коня и я метна пред себе си на седлото.

Девойката се разгневи не по-малко. Как посмя този тип да нападне дъщерята на Алехандро дел Торес! Зарита с крака и отчаяно се опита да се изтръгне от желязната ръка, която я беше метнала на гърба на коня като чувал с брашно. Посегна да извади от кончова на ботуша си ножа от толедска стомана и се изви под хватката му, докато Брет се опитваше да спре коня. Той дори не подозираше какво му готви нежеланият товар. Знаеше само, че ако малкият проклетник не се укроти, щеше да стане нещастие. Хвана Сабрина за дъното на панталоните и я дръпна така, че главата й увисна по-ниско от ритащите нозе.

— Стой мирно, глупако, нали трябва да спра коня!

Кръвта се качи в главата на Сабрина — но не само заради унизителното положение, в което беше изпаднала. Съпротивата й не отслабваше. Сомбрерото и гребенът от слонова кост паднаха от главата й и златисто-червената грива се развя около пламтящото лице.

Брет имаше много работа с неукротимия кон, затова нито видя как отлетя сомбрерото, нито развените буйни къдри. Всъщност вече не се тревожеше за пленника си. Когато най-после му се удаде да спре животното, Сабрина гъвкаво се опря в слабините на коня и светкавично се хвърли напред и нагоре, така че с едно единствено движение седна пред Брет.

Ръката й се стрелна като светкавица към ботуша, пръстите й се сключиха около дръжката и още преди Брет да проумее, че има насреща си не момче, а побеснял от гняв червеноглав дявол в женски образ, ножът описа дъга, одраска рамото и в мускула зейна рана.

Без да обръща внимание на парещата болка, Брет сграби нежната ръка е ножа и я изви на гърба на Сабрина. Сякаш го удари гръм, като съзря разрошените огненочервени къдрици, обградили най-очарователното лице, което някога бе виждал — кехлибарено-златисти, искрящи от гняв очи с гъсти ресници под надменни тъмни вежди, нежен прав нос с дръзко вирнат край и примамливо извита уста.

Косата и незабравимите очи, това можеше да бъде само…

— Сабрина?

При звука на името си Сабрина се вцепени. Забравила бруталната хватка, впи очи в лицето, което не будеше кой знае какво доверие. Гъсти черни вежди над дълбоки, цинични, нефритенозелени очи, обрамчени от забележително черни мигли. Очите я хипнотизираха. С нежелание откъсна поглед от тях и продължи към дръзкия нос, чувствителните ноздри и плътните устни с подигравателен израз. Наболата четина покриваше половината лице, но сърцето й внезапно се разтуптя от вълнение. Коравите зелени очи — очите, които никога не беше забравила напълно.

— Сеньор Брет? — запъна се смаяно тя, защото това наистина беше той.

Устните се разкривиха в усмивка и Брет пусна ръката й.

— Да, страхувам се, че съм аз, пиленце — отвърна сухо той. В този миг се обади болката от раната и лицето му се вкамени. — Бих си пожелал не толкова бурно приветствие, но като си спомня как се разделихме тогава, не се учудвам особено, че ме посрещат е изваден нож.

Сабрина виновно погледна ранената му ръка. Направо й прилоша при вида на пропитата с кръв риза.

— Аз… много съжалявам — заекна съкрушено тя, — нямаше да те нараня, ако знаех, че си ти. Помислих те за бандит.

Брет се засмя, загледан в меките й устни.

— А може и да съм, дяволче.

Внезапно Сабрина забеляза, че гърдите й се притискат в твърдия му гръден кош, а бедрата й милват долната част на тялото му, и побърза да се отдръпне. Отговори по-остро, отколкото възнамеряваше:

— Във всеки случай изигра тази роля много убедително, когато ме нападна.

— Нападнал съм те! — ядоса се Брет. — Какво искаш да кажеш! Конят ти беше побеснял!

Сабрина беше смаяна.

— Сироко ли? Помислил си, че се е подплашила? Затова ли ме подгони и хвана юздите?

— Разбира се, че се беше подплашила — отвърна злобно Брет. Проумя, че е преценил погрешно положението, и се разгневи още повече. Ранената ръка пареше като огън, а стройното тяло до неговото го възбуждаше повече, отколкото му се искаше. Рязко продължи: — Съжалявам, вероятно съм се заблудил. Ала ако това е обичайният ти стил на езда, не бих се изненадал, ако скоро си счупиш врата! Май предпочитам да се откажа от гостоприемството, което ми предлага баща ти.

— Баща ми? — смая се Сабрина. — Баща ми ти е писал?

Брет изкриви устни и каза:

— Защо иначе съм тук? Да не мислиш, че бих дошъл просто така?

Очите й искряха от яд.

— Все още не съм имала възможност да помисля върху неочакваното ти появяване.

А Брет има нахалството да заяви:

— Доколкото установих в течение на годините, мисленето е нещо, което жените правят твърде рядко… а и тогава не са особено точни.

Сабрина с удоволствие би го цапнала, но се задоволи да му отговори със същата монета.

— Може би. Но не се и опитват да играят ролята на герои, както ти току-що.

За нейна изненада Брет избухна в смях.

— Много добре, дете, много добре!

— Не съм дете! — изсъска Сабрина и по непонятни причини отчаяно пожела да убеди Брет Дейнджърмънд в този факт.

Брет вдигна вежди. Зелените му очи се впиха с интерес в стройното й тяло. Не, нямаше съмнение, тя вече не беше дете, трябваше да го признае. За съжаление го осъзна още в мига, когато я позна. Само слепец не би видял твърдите гърди под бялата ленена риза и невероятно дългите крака в панталоните. А Брет не беше сляп, тъкмо напротив. Погледът му бе непреодолимо привлечен от чувствените й устни. Сведе очи и промърмори:

— Трябва да призная, заблудил съм се, братовчедке. Вече не си дете.

Всъщност отговорът би трябвало да задоволи Сабрина. Вместо това обаче устата й пресъхна, дишането странно се ускори. Преглътна нервно — Сабрина обикновено не нервничеше никога — и промълви:

— Не съм ти братовчедка.

— Можеш да прибавиш и че не съм добре дошъл — отговори злобно ухилен Брет. — Всъщност нямам навика да напомням на домакините за задълженията им. Ала ако не искаш да ми изтече кръвта, би трябвало да ми покажеш пътя към дома си.

Сабрина пламна от срам, като забеляза, че ръкавът на ризата е пропит с кръв. Забрави яда си и прошепна виновно:

— Извинявай, сеньор Брет. Аз… аз… не исках това. Веднага ще те заведа в хасиендата. Не е далеч, а камериерката ми Бонита ще се погрижи за раната ти.

Понечи да слезе от коня, но въпреки режещата болка в лявата ръка Брет обхвана по-здраво рамото й. Обърна се към него, той се засмя и каза нахално:

— Не би ли могла да ме поздравиш малко по-сърдечно? Една целувка между братовчеди, които не са се виждали цели десет години, е точно това, което ни трябва.

Сърцето на Сабрина биеше лудо, езикът й залепна за небцето. Изгледа го с големи кехлибарени очи, но не промълви нито дума. Брет впи очи в нейните, после наведе глава и твърдата му уста завладя нейната.

Освен нежните целувки на баща си, Сабрина не беше усетила мъжката целувка и не беше подготвена за сладкия огън, който се разля по тялото й, когато устните на Брет жадно се впиха в нейните. Близостта на мъжкото тяло замая главата й, лекият приятен дъх на кон, дим от огън и тютюн, който се носеше от него, беше чудесен, и тя цяла потръпна от дивия копнеж, който докосването му събуди в тялото й. Целувката беше съвсем непорочна, но Сабрина никога по-рано не бе усещала така тялото си. Коремът й се присви, но това беше дори приятно, зърната на гърдите набъбнаха, тялото й инстинктивно се притисна още повече към него. Едновременно е това се уплаши, част от нея направи опит да се отдръпне, инстинктивно отгатнала, че това, което изпитваше, предвещава опасност. Опасност, но и мамещо обещание за наслада.

Брет реагира на близостта й, на меката и невинна уста много по-мощно. В секундата, когато устните му докоснаха нейните, тялото му се надигна в порив на такава необуздана страст, че целият се разтрепери. Страстта не беше нещо непознато, утоляваше я, без да й обръща внимание, но такова нещо не беше изпитвал никога досега. Завладя го лудо, зашеметяващо желание да дава, да споделя и да притежава — така изцяло, толкова силно, че тя никога да не може да го забрави. Стресна се най-вече от желанието да разтвори устните й и да почувствува сладостта им. Самозабравил се, Брет едва не се поддаде на дивия порив на тялото си, когато острият глас на Оли го върна грубо в действителността.

— Това е вече върхът! — извика ядосано момъкът. — Безсрамницата извади нож срещу него, а той я целува!

Брет се отдели с въздишка от Сабрина. Овладя се бързо, засмя се и промълви:

— Най-после мога да кажа, че си ме поздравила както трябва, малката.

Сабрина все още бе замаяна от тази целувка и едва се държеше на крака. Когато виенето на свят престана, тя забеляза Оли, застанал насреща им с два тежко натоварени коня. Смаяно впи очи в маймунското лице на младия мъж, който гневно я разглеждаше, и попита:

— Този кой е?

— Добър въпрос — каза Брет. — Това е Оливър Фрам, моят… камериер. — И с поглед към Оли добави: — А това е братовчедка ми Сабрина дел Торес. Ще гостуваме у баща й.

Сабрина и Оли се огледаха недоверчиво. За Оли съществуваха само два вида жени, добри и лоши. А замърсените дрехи на Оли и редките косми по брадата му не бяха точно онова, което би могло да се очаква от прислужник на млад мъж от добро семейство. Ала след кратък поглед към Брет Дейнджърмънд Сабрина стигна до заключението, че двамата вероятно си подхождат добре.

Смъкна се от коня и официално каза:

— Ще ви заведа до хасиендата. — После свирна на Сироко, която веднага препусна към нея, и след малко тримата потеглиха по прашния черен път към дома. Пътят минаваше през гъста гора.

Когато излязоха от гората, Брет се изненада от провинциалната прелест на имението. Стопанските сгради бяха построени от кирпич и груби греди, оградите на пасищата и дворовете за животните не бяха боядисани и времето беше оцветило незащитеното дърво в червеникаво кафяво, което беше радост за окото. Хасиендата, главният дом с керемидени покриви и сводести входове, построена в мавритански стил, се намираше непосредствено до гората. С величествените си размери тя веднага напомни на Брет за Испания.

Едноетажната средна част на къщата беше продълговата и ниска, с изнесен напред покрив и широки коридори. В десния ъгъл на къщата беше пристроено двуетажно крило. Черна желязна ограда опасваше балкона, който украсяваше фасадата на хасиендата. Алея, засенчена от разклонени диви рожкови, портокалови и лимонови дървета, водеше към висока двукрила врата. Брет слезе предпазливо от коня, за да щади ранената си ръка. И в този миг вратата се разтвори, Алехандро изскочи навън и през смях извика:

— Колко се радвам да те видя! От седмици те очаквам и почти бях загубил надежда, че ще се отзовеш на поканата ми. — Като видя изцапаната с кръв риза и разрошената коса на Сабрина, смръщи лице и попита: — Какво се е случило? Да не са те нападнали бандити?

Брет изкриви лице.

— Не. Само че със Сабрина имахме… ами, известно недоразумение.

Алехандро отлично познаваше буйния нрав на дъщеря си и понечи да поиска обяснение. Ала Брет побърза да го прекъсне, описа шеговито случилото се и настоя, че раната е само драскотина.

Алехандро веднага заподозря, че зад тази история се крие нещо, но усети, че няма да измъкне от устата им нито дума повече. Обърна се, плесна с ръце и извика:

— Бонита! Елиъс! Жозефа! Клементе! Елате всички тук! Имаме гости!

Миг по-късно дворът гъмжеше от прислужници. Бонита и Жозефа отведоха Брет в къщата, следвани по петите от Оли. Багажът беше разтоварен, конете отведени в конюшните.

Накрая дворът се опразни, с изключение на Сабрина и баща й, който замислено я измерваше с очи. След известно време Алехандро заговори:

— Мисля, че е време да облечеш нещо по-подходящо. Вече си млада дама, а ходиш като дивачка. Майка ти щеше да се почувства зле, ако можеше да те види. Щеше веднага да ме укори колко зле съм те възпитал.

Сабрина не отговори, ала Алехандро познаваше много добре опърничавия израз на лицето й. Обърна й гръб и влезе в къщата, за да се погрижи за госта си.

Девойката остана на мястото си, разтърсвана от непознати досега усещания. От една страна се радваше на посещението на Брет, но от друга, той се бе отнесъл много зле с нея. Едно обаче беше сигурно — Брет Дейнджърмънд се бе завърнал в живота й като светкавица и тя се опасяваше, че светът никога вече нямаше да бъде същият, както преди.

ГЛАВА ШЕСТА

Минаха няколко часа, докато Брет и Сабрина се видяха отново, но и двамата добре бяха използвали времето си. Бонита прегледа и превърза ръката на Брет. Измърмори, че би трябвало да се зашие и щял да остане белег, но иначе нямало основание за тревога.

Изкъпан, избръснат, с бяла риза, черен брич и ботуши, ранената ръка прикрепена е кърпа от яркочервена коприна, Брет твърде малко приличаше на бандита, за какъвто го беше сметнала Сабрина. Само дълбоките нефритенозелени очи разкриваха, че зад фасадата на джентълмена е скрит суров и решителен характер.

Наистина, неочакваната среща със Сабрина го обърка за известно време, а сладките й устни нанесоха сериозни пукнатини в отбранителната му стена. Но объркването беше само временно, докато му стана ясно колко налудничави бяха подобни чувства и започна сам да се проклина за глупостта си. Упорито си втълпяваше, че случилото се няма никакво значение.

Чувствата на Сабрина бяха по-трудно определими и във всеки случай много по-объркани. Никога преди не беше изпитвала желание и до днешната целувка не се интересуваше особено какво става между мъжа и жената. Но топлите устни на Брет събудиха в душата й буря от чувства, която не й се отразяваше добре. Боеше се, че ще я въвлекат в опасен водовъртеж.

След като Алехандро я остави, тя изтича в стаята си, дръпна настрани тънката мрежа против комари, окачена над леглото й, и се хвърли върху жълтозелената дамаска. Опря брадичката си с ръце и се загледа пред себе си. Миговете от срещата с Брет отново се изнизаха пред очите й. Гняв, вълнение, объркване — в душата й беше същински хаос.

Накрая стигна до убеждението, че не иска Брет да бъде тук. Той пречеше, объркваше всичко. Защо баща й го покани, без дори да я уведоми? Непременно трябваше да разбере какво се крие зад тази покана.

Ала преди всичко не биваше да си спомня целувката, защото дивото желание да се притисне до силното му топло тяло можеше отново да надделее. Постара се да прогони случилото се от паметта си и се закле никога вече да не изпада в подобно положение.

Много й се искаше да си остане в леглото — далече от вълнуващата близост на Брет Дейнджърмънд, ала знаеше, че подобна постъпка щеше да бъде наистина детинска. Не й се искаше Брет да я сметне за глупаво дете, а баща й да се ядоса, че домакинята пренебрегва госта си. Затова стана и започна да се преоблича.

Съвсем противно на навика си, Сабрина отдели много време за тоалета си и по този начин отдалечи срещата с Брет до вечерта.

Отпусна се във ваната, наслади се на уханната пяна на сапуна и се отдаде на смешна мечта, в която Брет беше смирен обожател, а тя хладно му заявяваше да си знае мястото.

След банята се загърна в бяла хавлия и за първи път в живота си посвети сериозно внимание на съдържанието на гардероба си. Обичаше хубавите рокли, въпреки че предпочиташе панталони за езда, и като единствено дете на богат баща притежаваше всичко, което би могло да пожелае сърцето на едно младо момиче. Ала днес не остана доволна от дрехите си. Внезапно осъзна защо е толкова придирчива, изкриви уста и дръпна първата рокля, която й попадна. Но имаше късмет. Копринената рокля с цвят на кайсия беше най-новата и най-хубавата й дреха. Корсажът обхващаше плътно талията, безброй метри коприна се спускаха на елегантни дипли до глезените. Набраните ръкави, обшити с дантела, завършваха малко над лактите, същата дантела красеше и четвъртито й деколте. Огледа се в едно високо огледало и се запита дали роклята не е твърде дълбоко изрязана.

После обаче й хрумна, че вече я беше обличала, без да се смущава, че тя разкрива толкова много от златистата й кожа. Седна пред тоалетната масичка и умело подреди разрошените огненочервени къдрици. След няколко минути доволно огледа отражението си в огледалото. За разлика от много свои познати, Сабрина нямаше нужда от камериерка. Бонита я беше научила как да повдига упоритите си къдрици със златен перлен гребен и да оставя няколко кичура да се вият около ушите и слепоочията. Сложи златните обици, подарък от Бонита, и доволно кимна. Този път сеньор Брет положително нямаше да я помисли за момче. С чувството, че й предстои битка, наметна на раменете си черна дантелена мантиля и с високо вдигната глава закрачи по широката извита стълба. Мъчеше се да си втълпи, че се е нагласила така, за да зарадва баща си, но с много по-голямо любопитство очакваше реакцията на Брет.

Вечерта беше мека и Алехандро беше наредил да сложат масата в патиото.

Хасиендата беше построена във формата на буквата „Г“, така че патиото беше защитено от две страни. Няколко двукрили врати водеха от къщата към вътрешния двор. Другите две страни бяха закрити от шпалири, гъсто обрасли с бугенвилия. Изглеждаха като зелени стени, разделени само с врата от ковано желязо. Единият ъгъл беше украсен с водоскок, представляващ каменен жребец, изправил се на задните си крака. От муцуната му бликаше вода. Царствен бор в средата на двора се грижеше за така желаната сянка. От двете страни на коридора, под издадения покрив, бяха поставени пъстро изрисувани керамични саксии с хибискус и жасмин. Под бора беше поставена желязна маса с няколко стола.

Алехандро беше седнал на един от столовете, на масата пред него имаше кристална чаша. Малко разочарована, че Брет го няма, Сабрина тръгна към него. Светлината в патиото беше приятно приглушена, бяха запалени само няколко фенера. Роклята на Сабрина блестеше златна в меката светлина, косата й пламтеше като огън.

Девойката хвърли дързък поглед към Алехандро и се завъртя прелъстително в кръг.

— Достатъчно женствена ли е, татко? Или да си облека нещо по-смело?

Алехандро се засмя и с гордост отвърна:

— Хубавица си, гълъбчето ми! Прекрасна млада дама. Но може би аз съм предубеден и е по-добре да изслушаме още едно мнение. — Погледна през рамото й и продължи: — Бъди откровен, амиго, не е ли дъщеря, с която човек може да се гордее?

Усмивката замръзна на устните на Сабрина. Извърна се рязко и видя Брет Дейнджърмънд, облегнат небрежно на една от колоните, подпиращи покрива, без да сваля очи от нея.

Ако знаеше, че появата й подейства на Брет като удар в стомаха, може би нямаше да се разгневи и обърка толкова. Кръвта пулсираше в слепоочията на мъжа, сърцето му се сви болезнено при вида й.

Това вече не беше дете, а красива, желана жена — трябваше да го признае, макар и неохотно. Твърде желана, предупреждаваше вътрешният глас. Трябваше да се отнася с нея като с дете — не биваше да рискува да я види като жена. Жените бяха опасни.

Погледът му се плъзна отново по стройната фигура и въпреки всички добри намерения кръвта му се разбушува.

Дългият изпитателен поглед развълнува Сабрина и тя гневно отметна глава. Тя беше осветена от фенерите, но Брет стоеше в сянката на свода и само бялата му риза проблясваше в полумрака. Лицето беше изцяло в сянка и само огънчето на тънката пура показваше къде е ръката му. Сабрина си наложи да се усмихне и небрежно пристъпи към него, въпреки че в сърцето й бушуваше буря. Направи кокетен реверанс и каза със сладък глас:

— Е и? Какво гласи присъдата, сеньор?

Най-после видя лицето му, но не можа да разтълкува израза на очите. За първи път видя суровото продълговато лице без гъстата черна брада и почувства странна празнота в стомаха. Този мъж беше наистина забележителен, но не в обичайния смисъл, като Карлос например. В лицето му имаше нещо… Устните бяха съвършени, носът прав, ала ноздрите твърде остро изсечени, за да бъдат красиви в класическия смисъл. Гъстите черни вежди бяха безсрамно извити, нефритенозелените очи се криеха под дълги тъмни мигли. Общо взето, оставяше впечатление за ярко изразена мъжественост, силно, впечатляващо лице, малките недостатъци по което просто не се забелязваха.

Красивата уста се разтегна в подигравателна усмивка. Брет извади пурата от устата си и промълви:

— Може би трябва първо ти да дадеш оценка за мен, достатъчно дълго ме разглеждаш.

Сабрина се изчерви.

— Моля за извинение — каза тя. — Трябваше да проверя дали не се криеш в сянката само защото лицето ти е обезобразено.

Мъжът насреща й имаше страшно романтичен вид. Превръзката беше като яркочервено петно на бялата риза, дългите мускулести крака бяха обути в тесни, черни панталони. Съвсем против волята, си Сабрина промълви:

— Знаеш много добре какво ще кажа, нали!

Двамата сякаш бяха сами в патиото. Алехандро беше забравен. Той ги наблюдаваше внимателно и ясно доловимото напрежение между тях му допадна. Брет удостои отговора й с широка усмивка.

— Каква чест, дете! Лишаваш ме от мъжественост!

— Бих го направила с удоволствие — изсъска Сабрина — е някой остър като бръснач нож!

Проехтя безсрамният смях на Брет, но веднага след това лицето му стана сурово.

— Искаха да го направят жени, които имат повече опит е мъжете от теб!

Сабрина потрепери от внезапно появилия се опасен израз на лицето му. Защо все ми се иска да се карам е него? — помисли тя. — Едновременно е това се стремя към… към какво всъщност?

Погледите им се срещнаха, и в този миг Сабрина се почувства щастлива, че е жена и че баща й е наблизо. Алехандро не чуваше разговора им, ала веднага забеляза, че се отнасяха не съвсем любезно един към друг. Познавайки темпераментните изблици у дъщеря си, извика:

— Хей вие двамата, искам и аз да участвам в разговора.

Брет се отвърна от Сабрина с известно усилие и каза:

— Аз само се съгласих с предишното ти изказване. Сабрина е наистина чудно хубава… но езикът й може да бъде смъртоносен.

Сабрина изпръхтя съвсем не като дама и понечи сърдито да му обърне гръб, но Брет посегна към ръката й. Наведе се, притисна топлите си устни в меката кожа и тя окончателно се обърка. Целувката я опари като нажежено желязо. Сърцето й направи странен скок.

С чаровна усмивка Брет промълви:

— Нека сключим мир, дете! Обещавам ти да бъда кротък — в рамките на възможностите си, — ако ми обещаеш да държиш зад зъбите отровното си малко езиче.

Обхвана я необяснимо, опияняващо чувство на щастие, всяка сдържаност беше забравена и тя грейна насреща му. На бузата й се появи пленителна трапчинка и гласът й прозвуча почти плахо:

— Да, сеньор Брет, би било прекрасно.

При тази усмивка Брет затаи дъх. Ала се овладя бързо и галантно поведе Сабрина към масата. Вечерта протече хармонично и когато Сабрина си легна, тя установи че вече се радва на следващия ден, когато двамата с баща й щяха да покажат на своя гост ранчото. Сгуши се в пухеното легло и притихна. Колко хубаво, че видях отново сеньор Брет, каза си сънливо и прогони от съзнанието си неясната тревога. Просто не биваше да мисли за онази целувка и как кръвта пареше във вените й, когато Брет я гледаше така… Не. Между тях трябваше да цари мир.

ГЛАВА СЕДМА

Следващият ден беше хубав, топъл и слънчев, а и въздухът не беше толкова влажен както през лятото. Сабрина се присъедини към баща си и Брет, които след закуска се заеха да обсъждат възможността в ранчото дел Торес да се засади захарна тръстика.

Младото момиче с изненада установи, че именно тази беше причината за посещението на Брет, и това я ядоса. Защо Алехандро не бе споменал нито дума по този въпрос?

През последните години той обсъждаше с нея всяко по-важно решение и сега Сабрина не проумяваше защо този път не го беше направил. Обикновено й обясняваше всичко, защото я подготвяше един ден самостоятелно да ръководи ранчото. А сега ставаше въпрос за рискован проект, който щеше да погълне голяма част от земята, времето и парите им.

Сабрина хвърли недоумяващ поглед към баща си. Защо? Защо тази прикритост около захарната тръстика и посещението на Брет? Наистина беше странно. Може би Брет беше повлиял на баща й… Смръщи чело и изпитателно изгледа госта. Защо е дошъл тук? Накодочес нямаше с какво да го привлече. А може би е загубил богатството си и сега иска да разори баща й. Едва що й бе хрумнала тази мисъл и й се прииска да потъне в земята от срам. Как можа да си помисли такова нещо? Почувства се гузна и се постара да бъде особено мила и любезна, докато двамата е Алехандро развеждаха Брет из ранчото.

Семейство дел Торес бяха прочути с говедата и конете си и Брет видя в оборите много интересни неща. Противно на другите плантации, ранчото на дел Торес имаше много и различни лица. Поради богатството, което дядото на Сабрина донесе от Испания, членовете на семейството можеха да се ползват с доста свобода. Следваха наклонностите и интересите си, както пожелаят, и от деня, в който Енрике дел Торес стъпи в Новия свят, богатството непрекъснато нарастваше. Имаха складове и корабостроителници в Ню Орлиънс, плантации за памук в Луизиана, сребърни мини и земи в Мексико. Неизброимото богатство им позволяваше да водят коренно различен живот от повечето заселници, затова не беше за учудване, че в оборите им се намираха най-добрите расови испански кобили и жребци, които можеха да се намерят западно от Мисисипи. Говедата за разплод също идваха от Испания и Алехандро се гордееше особено, че му се беше удало да продаде някои от животните обратно в Испания. Брет остана много учуден, като чу, че в Тексас също се провеждат боеве с бикове, както в Мексико. Алехандро обеща да организира състезание в негова чест.

Ранчото беше обширно. Петдесетте хиляди десетини земя не можеха да се избродят за един ден. По-голямата част от имението представляваше девствен пущинак, обработена беше само най-близката околност на хасиендата. Стадата — коне и говеда — пасяха необезпокоявани по обширни ливади, пазени от безброй вакерос. Само отличените с награди най-ценни животни държаха в оградени пасища близо до господарския дом.

За Брет беше удоволствие най-после да раздвижи краката си след продължителната езда. По нареждане на Бонита ръката му все още беше в превръзката, но след няколко часа се почувства благодарен, че я имаше, защото раната продължаваше да го мъчи. Независимо от това денят премина много хармонично и преди всичко, без да се скарат със Сабрина.

След пет дни раната на Брет зарасна дотолкова, че той свали превръзката, и от тогава двамата с Алехандро бяха ежедневно на път. Сабрина се почувства пренебрегната. Баща й обсъждаше събитията на деня с Брет, двамата оглеждаха удобните места за засяване със захарна тръстика, а на нея възложиха да се занимава с домакински задължения. Алехандро не беше особено умел сватовник. От страх да не забележат колко държи да омъжи дъщеря си той се занимаваше само с Брет и дори не забелязваше, че по този начин променя обичайното ежедневие на дъщеря си и я лишава от компанията си.

Освен това беше зажаднял за мъжка компания. Той си беше испанец и въпреки любовта си към Сабрина винаги бе мечтал за син. Брет заемаше цялото му свободно време. Растящото недоволство и объркването на Сабрина бяха разбираеми, но Алехандро би се ужасил, ако можеше да забележи какво й причинява.

Този ден започна като всички други. Брет и Алехандро оживено обсъждаха нещата, които искаха да свършат през деня, а Сабрина седеше до тях и ядно скърцаше със зъби. Пак ли щяха да я оставят сама, за да търсят подходящо място за предвидената рафинерия? Вече й дойде до гуша. Използва една пауза в разговора и решително заяви:

— Ще дойда с вас. Ако ще произвеждаме захар, аз също трябва да науча нещо за това.

Алехандро забеляза упорито издадената напред брадичка и изведнъж осъзна колко много я беше пренебрегнал в последно време.

— Но разбира се, дете. Ще се радваме да ни придружиш. А и ти имаш право да знаеш какви са намеренията ни.

Сабрина се разгневи още повече, когато баща й се обърна към Брет, като че имаше нужда от съгласието му, и попита:

— Това е добра идея, нали?

Брет вдигна рамене.

— Естествено. Ще ида в обора и ще се погрижа да оседлаят коня на Сабрина. Да се срещнем ли след половин час пред вратата? — Изгледа девойката отстрани и подигравателно прибави: — Половин час би трябвало да ти е достатъчен, за да се приготвиш, нали? Жените все закъсняват.

— Някои жени — отговори Сабрина е крива усмивка.

Само петнадесет минути по-късно тя се появи, обута с дръзки ръждивокафяви панталони, буйните къдрици стегнати в дълга дебела плитка. Само на слепоочията и врата закачливо се виеха непокорни къдрички.

За нейна радост на масата до баща й я очакваше Карлос. Лошото настроение беше забравено и тя го дари е лъчезарна усмивка.

— Здравей, Карлос! Какво те води толкова рано насам?

Карлос се усмихна, черните му очи огледаха с възхищение стройната фигурка.

— За съжаление не само красотата ти. Тъкмо разказвах на баща ти, че наоколо пак обикалят бандити. Този път са извършили убийство.

— Не! — извика ужасена Сабрина. — Какво е станало? Кой е бил убит?

— Снощи са нападнали ранчото на Риос и убили сеньор и сеньора Риос — отговори намръщено Алехандро.

Сабрина стисна юмруци и ядно процеди:

— Проклети да са тези дяволи! Трябва да сложим край на безчинствата им.

— Да! — Карлос кимна. — Трябва да се предприеме нещо! Баща ми покани тази вечер всички съседи, за да обсъдим въпроса. За съжаление трябва веднага да тръгвам и да уведомя и другите за срещата. — Хвърли закачлив поглед към Сабрина. — Ще ме изпратиш ли до коня ми?

Сабрина се съгласи с готовност, защото така можеше да избегне укора на баща си заради неподходящото за млада дама облекло. Карлос беше вързал коня си за оградата и когато стигнаха там, каза:

— Вчера слугата ви донесе поканата за празненството по случай пристигането на сеньор Дейнджърмънд. С нетърпение очакваме да се запознаем е този американец.

Сабрина отговори учтиво, но нещо в гласа й накара Карлос да наостри уши.

— Кой е той? — попита младежът. — Не знаех, че леля ти София има голям син. Мама беше много изненадана — нямахме представа, че очаквате гости.

Сабрина вдигна рамене.

— Той е доведен син на леля София. Просто не помислихме да споменем за посещението му. — За нищо на света не можеше да му разкрие колко се е изненадала самата тя от появата му.

Любопитството на Карлос се събуди, но въпросът му прозвуча подчертано небрежно:

— А добре ли изглежда? Дамите ще го ухажват ли?

— Не знам.

Карлос смръщи чело.

— Какво знаеш въобще за него? — попита накрая. Никой от двамата не забелязваше високия мъж, който пристъпи бавно към тях и се спря само на няколко крачки. Преди да успее да издаде присъствието си, Сабрина започна да говори. Очевидната ревност на Карлос се изля като балсам върху наранената й душа. Усмихна се необичайно кокетно и промълви:

— Ти изглеждаш много по-добре от него. — Всъщност това не беше лъжа. Карлос отговаряше много повече на общоприетия идеал за красота. Но у Брет имаше нещо…

Карлос беше видимо облекчен от този отговор. Очите му не се откъсваха от меките й устни.

— И… — започна той.

Обикновено Сабрина не флиртуваше е Карлос, но Брет бе събудил в сърцето й чувства, които тепърва трябваше да се научи да контролира. Все още дори не ги проумяваше истински. Вдигна очи и огледа преценяващо братовчед си. Той изглеждаше наистина добре, освен това много я обичаше. Дали и Карлос ще я целуне така, както я целуна Брет? — запита се внезапно тя. Дали целувката му ще предизвика у нея същите луди, объркани чувства, както целувката на Брет? И преди да успее да размисли, изтърси:

— Искаш ли да ме целунеш?

Карлос не изчака да му повторят.

— С удоволствие, скъпа! — засмя се той. — С удоволствие!

Устата му беше топла и нежна, ръцете силни и настойчиви, прегръдката страстна. И той миришеше на тютюн и коне като Брет, но докосването му я остави равнодушна. Очевидно умееше да прегръща, но Сабрина се откъсна от ръцете му, преди целувката да стане още по-страстна.

Карлос се задъхваше, бузите му се обагриха в розово.

— Скъпа! Нали знаеш какво изпитвам към теб? — промълви той, но Сабрина бързо постави пръст на устните му. Засрами се, защото просто го беше използвала, и се учуди, че не изпита нищо при целувката му.

— Не казвай нищо, приятелю — прошепна тя. — Не биваше да искам такова нещо от теб. Постъпих зле и те моля да ми простиш.

Карлос се накани да протестира, но забеляза, че сега не е време за обяснение, затова само каза:

— По-късно ще поговорим пак.

Сабрина поклати глава.

— Не! Забрави моята глупост. Това, което се случи, няма да промени нищо между нас.

Карлос остана за миг вгледан в нея, после се метна на коня и огорчено отвърна:

— В момента се подчинявам на желанията ти, но няма да оставя нещата така. Не забравяй това!

Сабрина съкрушено се загледа след гневно препускащия ездач. Карлос беше приятел. Как можа да се отнесе така с него? Ако Брет не я беше целунал, това никога нямаше да се случи. За всичко беше виновен той!

Обърна се рязко и се озова лице в лице с Брет, облегнат небрежно на ствола на едно голямо дърво. Замръзна на мястото си, питайки се откога ли стоеше там.

Мъжът пристъпи към нея и подигравателно промълви:

— Малък спор с любимия ли?

— Това не те засяга — сопна се Сабрина. — Ако беше джентълмен, щеше да се обадиш. Откога си тук?

— От доста време — отговори сухо Брет. — Кой беше този, дете? Сигурно не харесва на баща ти, нали? Затова ли се срещна тайно е него в обора?

Това вече беше прекалено и Сабрина избухна:

— Как смееш! — изсъска тя. — Това беше братовчед ми Карлос! Нямаше никаква тайна среща! Той посети баща ми, а аз просто се сбогувах с него! — Очите й святкаха като златни звезди. — А що се отнася до съгласието на баща ми, семейството на Карлос много отдавна подготвя сватбата ни.

Изразът по лицето на Брет не издаваше бушуващите в душата му чувства. Той пъхна палци в широкия си кожен колан и каза:

— Сватба? Не си ли малко млада за това?

Ръцете й се свиха в юмруци, но тя успя да се овладее и високомерно отговори:

— След около четири месеца ще стана на осемнадесет.

— Респектираща възраст — подразни я той и с нежна усмивка погали бузата й. — Не избързвай, дете — осемнадесет не значи, че си ужасно стара. Та ти си същинско бебе.

Кехлибарено-златистите й очи засвяткаха предизвикателно.

— Карлос не ме счита за бебе… а и ти също, когато ме целуна.

Един мускул трепна по лицето му и усмивката изчезна.

— Така беше — призна е нежелание той. Изведнъж очите му се присвиха. — Нима стори това, за да го сравниш с мен? Опитваш се да разбереш дали той също не те смята за дете?

Сабрина поруменя от срам, защото осъзна, че беше направила точно това. Може би не нарочно, но много й се дощя да узнае дали реагира на целувката на Карлос, както на тази на Брет. Опита се да прикрие смущението си с нахалство.

— И какво от това?

След целувката Брет съзнателно странеше от Сабрина, за да овладява страстта и желанието, които тя събуждаше у него. Като я видя в обятията на друг мъж, кръвта му кипна, а дръзкият й отговор преля чашата. Сграбчи я, притисна я към себе си и изсъска:

— Щом си решила да правиш сравнения, ще повторим опита!

Устата му се сведе безмилостно към нейната и въвлече цялото й същество във водовъртеж от объркани, преливащи чувства. Прекрасно беше да го целуне отново, да усети пак настойчивите му, търсещи ръце и тези примамливи устни. Внезапно проумя, че е копняла за него. Притисна стройното си тяло плътно до неговото, поиска нещо повече от тази полунежна, полудива атака. Инстинктивно обви врата му с ръце, отметна глава назад и се предложи с цялата си невинност. При тази внезапна капитулация гневът на Брет в миг се изпари, той забрави света около себе си, забрави всичко, освен подлудяващото меко тяло в ръцете си. Отново го връхлетя мъчително потисканата страст. Прегърна я още по-силно, притисна я до себе си. Устата му стана настойчива, а когато тя се поколеба, заповяда пресипнало:

— Отвори устните си, искам да усетя вкуса им.

При тези думи Сабрина потръпна от блаженство, а когато езикът му проникна в дълбините на устата й, цялата се разтрепери. Мъжкият език се плъзна навътре, изпълни я цялата, бавно и чувствено вкуси вътрешната й топлина.

Сабрина беше шокирана и същевременно разтърсена от нахлулата в тялото й страст. Светът се разлюля. Какво прави той с мен? — питаше се безпомощно тя. Коленете й омекнаха, зави й се свят и по слабините й бавно се разля топла вълна. Зърната на гърдите й станаха непоносимо чувствителни и тя тихо изстена. Плътта й жадуваше да усети ласката на опитните мъжки ръце.

Брет от седмици не беше спал с жена и тялото му пламтеше от жажда. Членът му беше твърд и пулсираше болезнено, кръвта бучеше в главата му, а наивната девическа реакция на милувките му едва не отне и последните остатъци от разума му. Беше на път да забрави коя е тя и защо е неприлично да я целува така. Макар да се отнасяше зле и с пренебрежение към жените, преди години се беше заклел никога да не нрави нещастно някое непорочно младо момиче. И без това предпочиташе по-стари, опитни жени.

Когато разбра, че беше на ръба да забрави всички скрупули, побърза да я отблъсне от себе си. Дишайки тежко, запита цинично:

— Е, достатъчно ли беше?

На Сабрина бяха необходими няколко мига, за да се върне в действителността и да напусне света на страстите, завесата на който леко се бе повдигнала пред очите й. Огледа се безпомощно, с устни, леко подути от целувката му, очите полузатворени от удоволствие, после изведнъж проумя значението на думите му.

Замахна и го удари с всички сили по мургавото лице.

— Мръсник такъв! — изсъска гневно.

Брет опипа предпазливо бузата си и каза подигравателно:

— Доста добре се справяш, макар че си още дете.

— Не ме наричай дете! — процеди през стиснати зъби Сабрина.

Той се ухили и отговори:

— Признавам, че не целуваш като невинно дете. Сабрина потисна яда си, врътна се на токове и се втурна през желязната врата в двора. Избяга в стаята си, питайки се как ще понася занапред присъствието на Брет, без да го убие.

ГЛАВА ОСМА

Все пак оглеждането на подходящите места за строеж на рафинерия се състоя. И да беше забелязал, че дъщеря му се отнася с ледено презрение към госта, Алехандро се направи, че нищо не вижда. Не спомена и яркочервеното петно на бузата на Брет. Ала си направи определени заключения. Сабрина беше толкова разгневена, толкова засрамена и уплашена от начина, по който беше реагирала на целувката, че не смееше дори да мисли за случилото се.

Вечерта тя отказа да придружи мъжете до ранчото на де Ла Вега. Нямаше желание да отговаря на любопитните въпроси на леля си Франсиска и на останалите дами.

Сабрина може би успя да се изтръгне от безмилостния разпит на Франсиска де Ла Вега, но Брет смело се опълчи срещу непознатата дама.

Алехандро го предупреди за навиците на сестра си, но Брет съвсем не очакваше толкова нетактични въпроси. Пристигнаха малко по-рано от другите и Франсиска не загуби нито минута. Едва ги посрещна и разлисти списъка с въпроси: Защо е тук? Докога ще остане? Ерген ли е? Защо не се е оженил досега? Годеница ли е тръгнал да си търси?

Даже да не знаеше, че семейството на Карлос подготвя сватбата му със Сабрина, Брет щеше да го разбере тази вечер — очевидната неприязън на Карлос, която последва разговора с майка му, беше твърде красноречива.

Когато ги представиха един на друг, помежду им внезапно възникна непоносимо напрежение. Брет прецени Карлос още в същата минута — дързък, себелюбив, жесток… И изнервен, защото на сцената се беше появил възможен съперник. Карлос също повярва, че веднага е оценил правилно противника си — богат, безогледен гринго с ярко изявена мъжественост, така че Сабрина сигурно щеше да се увлече по него. Американецът беше твърде самоуверен за вкуса му и за съжаление беше в отлични отношения с дон Алехандро.

Двамата мъже слязоха заедно в градината и само след минути разговорът се превърна в зле прикрита размяна на удари.

Карлос каза:

— Трябва да извините може би малко нетактичните ми въпроси, но Сабрина е моя годеница и естествено съм загрижен, когато в къщата им внезапно се появи съвсем чужд човек.

— Ваша годеница? — промърмори Брет и усети присвиване в стомаха. Намръщи се и продължи: — Смятах, че още не е официално решено. Алехандро не ми е казал, че Сабрина е сгодена.

Карлос надменно се усмихна.

— Въпросът между мен и Сабрина е уреден отдавна, оповестяването е само въпрос на формалност. Нашите родители подкрепят тази връзка от все сърце, да, дори настояват за това — бързат почти толкова, колкото Сабрина и аз.

— Разбирам — отговори бавно Брет. Не вярваше в твърденията на Карлос и въпреки това… Сутринта видя Сабрина в ръцете му. После обаче госпожицата не се държа като сгодена! Цинична усмивка се появи на устните му. Глупава мисъл. Тя не беше първата, която постъпваше така — не се ли държа по същия начин с него и прелестната Даяна?

Алехандро повика Брет и вече не се появи възможност за подновяване на разговора с Карлос. Франсиска взе дамите, придружили мъжете си, под свое покровителство, а господата се оттеглиха в библиотеката. Тя представляваше дълго, тясно помещение, малко поовехтяло, но с удобни кожени кресла. Голям шкаф от пиниево дърво служеше за бар, отсрещният ъгъл беше зает от доста разхвърляно дъбово писалище. Дървеният под беше застлан с пъстър килим, съшит от парчета, и най-после Брет осъзна напълно онова, което му беше направило впечатление още в началото. Семейство де Ла Вега бяха доста състоятелни, но далеч не можеха да се мерят с богатството на Алехандро. Неволно Брет се запита дали Карлос не иска да се ожени за Сабрина само заради парите й. Разбира се, тя беше достатъчно привлекателна, за да я пожелаеш за жена, но дали Карлос я преследваше само от любов? Помисли малко и изкриви презрително уста. Какво го засягаше? При хора от неговото съсловие браковете по сметка бяха нещо обикновено. Все пак представата, че Сабрина може да стане жертва на някой ловец на зестри, му беше странно неприятна. Тя щеше да спечели твърде малко от подобна връзка, затова пък Карлос солидно ще се облажи!

Дискусията за бандитите и за онова, което трябваше да се предприеме срещу тях, се проточи с часове. Брет слушаше внимателно, но се въздържа от каквито и да било коментари, докато двамата с Алехандро потеглиха към къщи.

— Откога имате проблеми с разбойниците?

Алехандро направи гримаса.

— В нашата област отдавна се навъртат бандити, но от четири или пет месеца нападенията зачестиха. Изглежда, знаят къде точно да ударят. Сеньор Риос току-що се беше върнал от Ню Орлиънс, където бе продал много коне, и още същата вечер хасиендата беше нападната и семейството убито. Карлос ги посетил следобеда и бедният Риос изразил радостта си, че е успял да пренесе златото до дома. — Алехандро поклати тъжно глава. — Каква трагедия! Такива добри хора! Сега са мъртви, а домът им ограбен и опожарен.

— За първи път ли се извършва убийство?

— Да. По-рано бяха само грабежи, нямаше дори ранени. Това ме тревожи най-много. Мошениците стават все по-безсрамни.

— А твоята хасиенда? Сабрина сигурна ли е там? — попита мрачно Брет.

Алехандро се усмихна. Май опитите за сватовство не бяха съвсем напразни.

— Хасиендата се охранява добре. Още преди седмици въоръжих вакеросите и им дадох указания да се оглеждат за чужди хора. Що се отнася до дъщеря ми — с нея нищо не може да се случи, стига да се откаже да препуска като бясна — и то сама!

— Докато съм тук, ще се погрижа това никога повече да не се случва! — заяви сериозно Брет.

Алехандро се усмихна доволно.

— Ти каза, че бандитите сигурно знаят къде могат да намерят плячка — продължи Брет. — Какво имаш предвид?

— Никога не правят грешки. Жертвите им винаги са богати хора, а нападенията се извършват само когато в къщите има големи суми в наличност.

Изразът на Брет се помрачи. Съмнението, което го гризеше цяла вечер, се превърна в сигурност.

— Появявали ли са се скоро чужди хора?

— Не повече от обичайното. Живеем в гранична област и постоянно минават непознати, но никой не се е държал подозрително.

— Тогава бандитите са хора, които познавате и на които се доверявате. Няма друг извод — заяви без заобикалки Брет.

Алехандро беше ужасен.

— Невъзможно! Не познавам човек, който би извършил такова нещо. Нали видя колко потресени бяха тази вечер. Всички искат убийците да бъдат заловени и наказани.

Брет вдигна скептично вежди.

— Съмнявам се. И съм готов да се обзаложа на каквото поискаш, че когато ги хванем, ще се окаже, че някои от бандитите лично са присъствали на тазвечерното събрание.

Скоро стигнаха в хасиендата и Алехандро веднага отиде да си легне. Брет искаше да обмисли всичко още веднъж, запали пура и се заразхожда из празния двор.

Карлос де Ла Вега го смущаваше. Не можеше да си спомни къде беше виждал вече този мъж. Ала честно погледнато, той го интересуваше само защото твърдеше, че Сабрина му е годеница. Ядосан, угаси пурата си. Това момиче постоянно му се въртеше в главата. А вкусът на устата й, когато я целуна…

Обърна се на пети и тръгна към къщата. Понечи да влезе и в този миг забеляза светлина в една от долните стаи. Любопитен кой е още буден в този късен час, тръгна по посока към стаята през покрития двор, отвори тихо двукрилата врата и надникна вътре.

Беше библиотеката. Самотен висок свещник гореше върху една от поставените до дивана масички.

Предполагайки, че някой невнимателен прислужник е оставил свещите да горят, Брет мина през стаята, за да угаси трепкащите пламъчета. При това погледът му падна върху дивана и дъхът му спря.

Там лежеше Сабрина, дълбоко заспала. Главата й почиваше върху протегнатата ръка, косата беше пръсната като течно злато по тъмнозелената кадифена тапицерия. Носеше скромна рокля от жълта коприна, която се беше вдигнала над коленете, босите стройни крака проблясваха бледи върху наситено зеленото кадифе.

Брет не можеше да откъсне очи от нея. Беше толкова хубава. Погледът му се плъзна е нежност по гъстите тъмни ресници, по пълните устни и леко извития нос. Изглеждаше така дяволски млада. Дали и в действителност беше така невинна и лесно ранима? Брет стисна устни, припомняйки си как го бе отблъснала майка му. После отново се загледа в стройното моминско тяло, в гърдите, които се вдигаха и отпускаха, в дългите крака.

В слабините му се надигна желание. Осъзна опасността на това положение и понечи да събуди Сабрина. Тя направи сънлив отрицателен жест с ръка и продължи да спи. Брет се усмихна. Беше забравил колко здраво спяха децата. Коленичи и погали косата й.

— Събуди се, Снежанке — промълви нежно той.

Сабрина не помръдна и Брет не можа да устои на примамливата сладка уста. Наведе се и меко докосна с устни нейните. Пламенното желание едва не надделя, ала мъжът рязко се отдели от спящото момиче. Въздъхна примирено, седна на петите си и тъжно се усмихна.

Тази усмивка беше първото, което забеляза събуждащата се Сабрина. Нея и подигравката, която играеше в тъмнозелените очи. Помисли си, че е сънувала целувките му, но когато видя усмивката, разбра, че не е било сън.

Странно, но не се разгневи. Цяла вечер бе обмисляла положението и беше стигнала до заключението, че не Брет беше опасен, а начинът, по който тя реагираше на милувките му. Не й беше приятно да си го признае, но трябваше да се примири с това и се закле, че никога вече няма да го допусне близо до себе си. Реши да бъде мила и учтива и да се отнася с него така добре, както по-рано — но вече нямаше да го обожава по-детски, както тогава, а щеше да се държи с достойнство.

Заспа зарадвана от решителността си, но за съжаление сънищата не се подчиниха на волята й.

Пазена от всички житейски изкушения, каквато беше, мечтите й се ограничаваха е прегръдките и целувките на Брет. Стана й много приятно, като се събуди и видя пред себе си обекта на сладкия си сън, с устни само на сантиметри от нейните…

Сабрина се усмихна сънливо на Брет, без да подозира колко съблазнителна беше тази усмивка. Сложи ръка под бузата си и по погледна с полузаспали златисто-кехлибарени очи.

— Добър вечер, сеньор Брет. Хареса ли ти приемът?

Усмивката му изглеждаше малко измъчена.

— Ти как мислиш? Особена забавна беше срещата с любопитната леля Франсиска.

Сабрина се изкиска.

— Успя ли да изтръгне признания от устата ти?

Той кимна и приседна до нея на дивана. Зелените му очи святкаха предизвикателно, когато каза:

— Боже мой! Наистина успя да го направи. Сега вероятно знае за живота ми повече от мен. Трябваше да ме предупредиш!

Изведнъж цялото напрежение между тях изчезна. Атмосферата на късния вечерен час също добави своето. Къщата спеше, само те двамата бяха будни, а трепкащите пламъчета на свещите ги потапяха в мека златна светлина и още повече подчертаваха огнената красота на Сабрина и тъмните, остро изсечени черти на Брет. Двамата се чувстваха неуверени, защото болезнено осъзнаваха близостта на другия. Сабрина се отмести малко настрана. Движението беше несъзнателно, но я направи още по-привлекателна. Мекият плат на роклята й се опъна по твърдите млади гърди, гладката златиста кожа се открои примамливо над деколтето. Жълтата рокля оставяше непокрити раменете и беше пристегната на корсажа с тънък шнур от зелена коприна. Ръката на Брет потрепери, защото си представи как развързва връзките и разкрива меката кадифена плът под коприната. Преглътна конвулсивно и с усилия откъсна поглед от прелъстителното моминско тяло. Не биваше да позволи да го надвие желанието да я грабне и подчини на волята си.

— Крайно време е да си кажем лека нощ — промълви неохотно той. — Баща ти вече си легна, а и аз имах намерение да сторя същото, когато видях светлина в библиотеката.

— Разбира се, прав си — съгласи се е нежелание Сабрина и след известна пауза добави: — Толкова се радвам, че можем да разговаряме необезпокоявани… — Протегна ръка и докосна мускулестия гръден кош. — Това… това прави всичко по-просто, нали?

Докосването й беше твърде много за Брет. Погледите им се срещнаха и сърцето на Сабрина се разтуптя, когато почувства желанието в тези тъмнозелени очи. Брет взе ръката й, целуна дланта и прошепна:

— Господи, какво правиш с мен?

Сабрина не знаеше как да се справи със собствената си събудена страст и само безпомощно го погледна. Защо не я целуваше? Устните й се разтвориха подканващо.

Брет със стон пусна ръката й, обхвана нежните рамене и притисна девойката към себе си. Устата му брутално завладя устните й. Без да знае точно какво прави, тя отговори на целувката и потрепера блажено, когато езикът му нахлу в устата й и жадно затърси меките й извивки. Сабрина не разбираше какво става с нея, но цялото й тяло жадуваше целувките на Брет, милувката на ръцете му. Копнееше да се отпусне в прегръдките му и този миг никога да не свърши. Обви с ръце врата му, искайки още и още, и още…

Страстта завладя сърцето й, езикът й последва движенията на неговия и проникна в устата му, жаден и пламенен. Усети вкус на тютюн и бренди, по-опияняващ и от най-тежкото вино. Отпусна се назад и се отдаде безпомощно на желанията си.

Брет се плъзна на пода и увлече със себе си покоряващото се тяло. Сабрина се озова на дебелия килим, дългите му бедра притискаха тялото й, целувките не преставаха. Зашеметяващата им сила почти отне разсъдъка на Сабрина. Ала целувките вече не бяха достатъчни да задоволят изгарящото я желание. Брет развърза умело връзките на корсажа и преди Сабрина да разбере какво прави, почувства топлите му, търсещи ръце по голите си гърди. Дългите пръсти милваха е неподозирана нежност твърдите зърна и Сабрина сладостно простена.

Този звук накара Брет да спре. С подрезгавял от страст глас мъжът промълви:

— Болка ли ти причиних? Не исках, повярвай! Господи, Сабрина, ти ме подлудяваш! Трябва да те имам! Трябва!

Погледите им се срещнаха и когато разпозна страстта в очите й, той я прегърна отново и жадно потърси устните й. Сабрина се изгуби. Потъна в нежността му, младото, неопитно тяло пламна от желания, непознати досега. Брет плъзна устни по врата и голите й гърди. После впи устни в зърната и дори леко ги захапа.

Сабрина се изви и впи ръце в черната му коса. Обзе я замайващо желание да лежи гола до него, да чувства кожата му върху своята, да докосва с устни гърдите му и да му доставя същото удоволствие, което той доставяше на нея.

Брет вдигна глава, сякаш беше отгатнал мислите й, и безкрайно бавно развърза останалите връзки, после смъкна роклята й до талията. Спря за миг, омагьосан от гладката златиста кожа, от дръзко вирнатите млади гърди с твърди и изпъкнали кораловочервени зърна.

Сабрина потръпна от удоволствие и страх. Той я желаеше така, както мъж желае жена! Велики Боже, нека да е грешно и душата ми да бъде прокълната во веки веков, но искам той да ме направи жена. Все едно какво щеше да й донесе бъдещето, тя щеше да помни винаги сладостта на първото му докосване, сладостта на страстната уста и огъня, който се разгаряше в тялото й.

Въпреки това, когато ръката му се плъзна по бедрата и потърси най-интимното й място, Сабрина се скова. Тя не знаеше какво става между мъжа и жената и макар че желанието за любов беше пробудено и тя копнееше да му се отдаде, беше напълно неподготвена за онова, което дойде. Твърдата ръка, плъзнала се от вътрешната страна на бедрата й, я уплаши, а когато достигна златисточервените къдрави косъмчета между краката, Сабрина се вцепени от ужас. Вкопчи се отчаяно в широките мъжки рамене, защото търсещите пръсти разтвориха кичурите и нежно помилваха меката плът.

Не можа да понесе устремното проникване на ръката, затова е все сила блъсна Брет, откъсна устата си от неговата и простена, останала без дъх:

— Моля, сеньор, спрете, моля! Аз… аз не искам! Моля, спрете!

През червената мъгла на страстта Брет чу молбата й и със сила се принуди да се върне в реалността. Изведнъж осъзна какво щеше да стори. Заля го вълна от отвращение. Хвърли се по гръб, закри очи с ръка и промълви:

— Мили Боже! Какво ме прихвана?

Почервеняла от срам, Сабрина се опита да оправи роклята си. Брет вдигна поглед и с трескави пръсти й помогна да се облече. Беше ядосан на себе си, а Сабрина се срамуваше толкова много, че не смееше да го погледне в очите. Когато най-после го стори, болка прониза сърцето й. Изразът му беше студен и недружелюбен, тъмнозелените очи бяха станали недостъпни, чувствената уста здраво стисната.

Брет заподозря, че сцената е била предварително нагласена, макар да не можеше да допусне, че Сабрина или Алехандро са способни на такова нещо. Не беше самонадеян, но добре знаеше, че е желана партия, а Сабрина не беше първата, която се опитваше да завладее съпруг с помощта на тялото си. Най-много се изненада, че едва не падна в клопката. Нефритенозелените очи святкаха ледено, когато я погледна и каза:

— Няма да се извинявам за това, което се случи или почти щеше да се случи, но признавам, че поведението ми беше налудничаво и непростимо. — И добави с горчив глас: — Можеш да бъдеш сигурна, че никога повече няма да се самозабравя — независимо колко е силно изкушението!

Поклони се сковано и безмълвно напусна помещението. Сабрина остана да гледа подире му като ударена от гръм.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Почти се развиделяваше, но Сабрина все още не можеше да заспи. Измъчваха я срам и отчаяние, после отново се сещаше за целувките на Брет и усещаше разочарование, че все пак не беше разбрала напълно какво означава да станеш жена. Никой не беше успял да пробуди такива чувства в сърцето й, дори Карлос. И изведнъж й стана ясно защо. Изтри сълзите си и промълви:

— Аз съм влюбена в него! Затова се държа така глупаво, откак е дошъл. Обичам го! — Би трябвало да изпита радост от това прозрение, но не беше така. Сама се беше поставила в положение, което й причиняваше непоносима болка. Скри лице във възглавниците. Изведнъж проумя толкова много неща — защо безразличието му й причиняваше мъка, защо копнееше за прегръдката му… и защо нито Карлос, нито друг мъж бях успели да развълнуват сърцето й.

Безпомощна и тъжна, тя стана от леглото. Беше безсмислено да се опитва да заспи. Като ранено животно, инстинктивно потърси убежище, където да се утеши. Няколко минути по-късно се измъкна от къщата по бяла риза и панталони. Притича през нощната гора към малката полянка край езерото, която се виждаше от нейния балкон. Там беше любимото място на родителите й, докато бе жива Елена. Сабрина свързваше с полянката най-щастливите си спомени. Семейството често беше идвало тук и Алехандро беше наредил да построят малък, елегантен павилион.

Той не беше идвал тук от десет години, но павилионът се поддържаше редовно, защото бащата знаеше, че понякога Сабрина търси убежище в него. Обзавеждането се състоеше от желязна маса и широки дървени пейки покрай стените, облечени с удобна яркооранжева тапицерия. Навсякъде бяха пръснати големи, меки жълтозелени възглавници. Сабрина се отпусна с въздишка върху възглавниците и се сви на кълбо.

Долната част на павилиона и покривът бяха от солидно, боядисано в бяло дърво, горната част на красивата постройка се състоеше от красиви решетки. Вратите и прозорците бяха е високи сводове. Двете страни на павилиона бяха напълно обрасли с орлови нокти и жълти нарциси, уханието на които изпълваше въздуха.

Сабрина дълго лежа, устремила поглед пред себе си, оставяйки покоя и тишината на мястото да проникнат в душата й. Вълните на езерото тихо се плискаха в брега, в далечината се чуваше вик на ловуваща кукумявка, в клоните на дърветата шумолеше лек ветрец. В хладната априлска утрин Сабрина горчиво призна пред себе си, че винаги е обичала Брет Дейнджърмънд, още откакто като седемгодишно момиченце го видя за първи път в Начез. През всичките тези години пазеше в сърцето си спомена за него. Запрати с гняв една възглавница към стената и стисна ръце в юмруци. Жалка глупачка — това беше тя! Децата не се влюбвали! Не е вярно — нали аз се влюбих въпреки всичко!

Замята се насам-натам по оранжевия диван. Какво й помагаше прозрението, че е влюбена в него? Той не я обичаше и сигурно никога нямаше да я обикне. Изведнъж си припомни деликатните намеци на леля София, направени в някои писма… „Постоянно се тревожа за Брет — толкова е студен и надменен с жените. Понякога имам чувството, че мрази всички ни. Съмнявам се, че някога ще се влюби или поне ще помисли да се ожени — тежко на жената, която ще се влюби в него! Още отсега я съжалявам. Понякога хората го наричат «Девил» Дейнджърмънд. Не бих се изненадала, ако е получил това име от жена!“

Как можа да бъде толкова глупава и да се влюби точно в него? Беше безнадеждно! Най-хубавите жени на Европа са лежали в краката му, нима сега ще пожелае една жалка провинциалистка! На всичкото отгоре го беше посрещнала с нож в ръка!

Сабрина седна на дивана и се постара да обмисли проблема си. Трябваше по някакъв начин да овладее чувствата си, да си забрани да мисли за него, защото той никога нямаше да я обикне. Трябваше да се опълчи срещу неговата привлекателна сила, колкото и да болеше от това. Трябваше да се пребори с любовта си.

Това решение я успокои малко и тя потъна в неспокоен сън точно когато слънцето се изкатери над върховете на дърветата.

За съжаление на Брет това не му се удаде. Когато влезе в стаята си след историята със Сабрина, Оли, който винаги го чакаше, предпочете да си спести напиращата на устните му дръзка забележка. Един поглед към мрачното лице на господаря беше достатъчен. Момъкът изтича да донесе таблата с напитките, поставена на тежкия махагонов скрин, и наля солидно количество бренди в една чаша. Подаде я на Брет и зададе въпрос, който никой нормален прислужник никога не би задал:

— Нещо не е в ред ли, шефе?

Брет обърна брендито на един дъх, подаде му чашата и каза:

— Затваряй си устата и ми налей още една!

Оли мълчаливо изпълни заповедта. Брет се отпусна на голямото кожено кресло и вторачи поглед в тавана. Когато Оли му подаде чашата, попита:

— Откакто ме познаваш, съблазнил ли съм някоя девица?

Оли помисли малко и ухилено отговори:

— Не знам тазова нещо, шефе. Бог знае, че сте имали достатъчно жени, но девойки? Не!

Брет изпразни и втората чаша на един дъх, тресна я на масата и изфуча:

— Защо, по дяволите, сега съм на път да го сторя! Да обезчестя дъщерята на човека, когото обичам и уважавам почти като баща?

— Само не казвайте, че сте си загубили ума по червенокосото дяволско изчадие!

Брет му хвърли такъв поглед, че Оли се усъмни дали все пак не е бил твърде нагъл, и каза с опасно спокоен тон:

— А ако съм?

Оли преглътна. Той си позволяваше какво ли не в отношенията с господаря, но днес за първи път имаше чувството, че е отишъл твърде далече. Опита се да заглади нещата:

— Ако е така, шефе, не е моя работа да ви се меся — а после лицемерно прибави: — На предания слуга не се полага да поучава господаря си.

Брет се разсмя.

— Не ти вярвам нито дума! Ти само това и чакаш — да почнеш да ми четеш конско.

Оли се ухили.

— Не сте прав шефе. Не съм ли бил винаги предан слуга?

— Предпочитам да не отговоря на въпроса. И без това си имам достатъчно проблеми! — Лицето на Брет отново помрачня. — Сега ме остави сам, след като и без това не можеш да ми помогнеш.

Оли се поколеба.

— Шефе, ако мога да направя нещо…

— Нищо — прекъсна го рязко Брет, но внезапно му хрумна една мисъл — Спомняш ли си един испанец на име Карлос де ла Вега? Възможно е да сме го срещали преди няколко години.

Оли вдигна тесните си рамене.

— Не си спомням. Как изглежда?

Брет го описа и накрая Оли смръщи чело.

— Мисля, че имаше такъв тип в Ню Орлиънс, шефе. Впрочем, не съм убеден, че е същият, за мен всички испанци си приличат. Но когато убиха стария капитан и ние станахме контрабандисти, този испански нахал нарани с нож момичето на Френчи.

Брет трепна. Изведнъж си спомни ясно случая. Естествено, тогава за първи път видя де Ла Вега! Френчи беше водачът на бандата контрабандисти, която уби Сам Браун, а случаят с Карлос стана по времето, когато Брет влезе в бандата. Френчи имаше кръчма с публичен дом в скандално известния квартал „Блатото“ в Ню Орлиънс. Там въртеше и сделките с крадените стоки. А след приключване на търговията даваше право на най-добрите си клиенти да се забавляват по избор с най-новите момичета, дошли от цял свят.

Един ден, когато Брет беше повишен в личен телохранител на Френчи, се появи Карлос да преговаря с Френчи относно последния товар контрабандни стоки. Брет вече не знаеше какво купи Карлос, но все още ясно помнеше, как придружи надменния испанец при момичетата. Именно той беше човекът, който разби вратата, когато от стаята долетяха викове на страх и болка. Завари вътре младото, полумъртво от страх гръцко момиче, голо и кървящо от множество рани. Карлос стоеше насред стаята с нож в ръка и хладно промърмори:

— Тя се опита да открадне парите ми. Много съм разочарован от Френчи. Би трябвало да ме познава достатъчно, за да се опитва да не ми пробутва подобни трикове.

Карлос може би не лъжеше, но това не оправдаваше стореното. Брет побесня от ярост, ала се въздържа и не каза нито дума.

Сега погледна към Оли и каза:

— Прав си. Това беше онзи тип. Той е племенник на Алехандро.

Оли свирна през зъби.

— Паднаха ни се лоши карти, шефе. Той ви е видял с контрабандистите. Може да стане сложно, ако се наложи да обясняваме какво сте нравили там.

Брет направи гримаса.

— Не е чак толкова лошо. Алехандро е запознат е историята. Само Карлос може да се окаже проблем. Сигурно много му се иска да ни създаде ядове, но мисля, че ще се справя и с това! Няма да кажа нищо на Алехандро за случая в публичния дом, в края на краищата Карлос е негов племенник. Може би той въобще да не ме помни…

Оли отиде да си легне и го остави сам с мрачните му мисли. Брет не можеше да се отърве от съмнението, че Сабрина нарочно го е съблазнила. Нямаше да се учуди, ако Алехандро нахлуеше внезапно през вратата и поискаше Брет да направи от дъщеря му почтена жена.

Опитваше се с всички сили да мисли за нещо друго, не за Сабрина, за голямата мека уста и съблазнителното стройно тяло…

Как можа да се забрави дотолкова, че да злоупотреби с доверието на добър приятел? Може би все пак го въвличаха в преднамерена игра, в капан, заложен от Сабрина, просто защото той беше по-добрият улов — в сравнение с Карлос?

След дълги размишления стигна до заключението, че има нужда от жена. Много отдавна не се беше любил и може би поради това Сабрина му действаше толкова силно. Трябваше му жена! Само така щеше бързо да забрави за малката…

Това заключение трябваше всъщност да го успокои, но за съжаление не успя. Ходеше неспирно напред-назад из стаята, докато накрая си каза, че е глупак. Изтича в конюшнята, оседла Файърсторм и препусна. Кон и ездач полетяха като подгонени от дявола в утринния здрач. След известно време лудото препускане отклони вниманието му и когато слънцето се издигна високо на небето и всички се заеха с ежедневната си работа, Брет се върна в хасиендата.

Беше приятно изморен и искаше веднага да си легне, но Бонита загрижено го спря.

— Добър ден, сеньор Брет. Дон Алехандро се извинява, че тази сутрин отиде на езда без вас. Една пума убила през нощта теле и мъжете тръгнаха на лов. — След това продължи е леко укорителен тон: — Разтревожихме се, като не ви намерихме в стаята, но слугата ви каза, че често яздите сутрин. Вие сте почти толкова безгрижен, колкото сеньорита Сабрина — и двамата май сте забравили, че наоколо обикалят бандити и че е глупаво да изчезвате просто така, без да се обадите.

Брет сдържа смеха си.

— Съжалявам, Бонита, за в бъдеще ще се съобразявам повече със страховете ти.

Брет поиска да си тръгне, но Бонита го спря и запита боязливо:

— Сеньор, виждали ли сте тази сутрин Сабрина?

Първата мисъл на Брет беше, че малката пак е забъркала някаква каша, за да го примами, затова каза предпазливо:

— Не съм я виждал от снощи. Защо? Бонита закърши загрижено ръце.

— Тя не е в стаята си. Отначало не се разтревожих особено, защото тя излиза и се прибира, когато си пожелае. Но стана много късно, а тя все още не се е върнала. Къде ли може да е? Като си представя, че може да падне в ръцете на бандитите!

Ледени тръпки полазиха по гърба на Брет. Ужасни картини се носеха като вихър през главата му. Сабрина беззащитна в клопката на безскрупулни, жестоки бандити; Сабрина изнасилена, убита… Прогони ужасяващите представи и успокояващо промълви:

— Не се тревожи, Бонита. Сигурно просто е отишла да се поразходи и не е забелязала, че е станало късно. Слугите търсиха ли я вече?

— Да, сеньор, но не можаха никъде да я намерят.

— Проклятие — извика гневно Брет — все някъде трябва да е! Не може да е потънала в земята! Сигурно има някое място, където ходи често и където още никой не я е търсил.

Изведнъж Бонита засия.

— Ама разбира се, сеньор! Не може да се очаква друго от глупава стара жена като мен! Сабрина сигурно е в павилиона край езерото. Това е любимото й място и често ходи да плува рано сутрин. Колко глупаво от моя страна! Веднага ще изпратя някого там!

— Остави! Кажи ми само къде е, аз сам ще ида — заяви ядосано Брет. И ако е там, ще й извия врата, закани се яростно той. Как можа да изплаши така старата Бонита! А ако не е…

Бонита му описа мястото и той тръгна веднага. Когато влезе в павилиона, Сабрина спеше дълбоко. Пак го обладаха грозни съмнения. А може би хитрушата нарочно го примамваше тук? Ала дълбоко в себе си изпита облекчение. Разтърси я грубо и изкрещя:

— Събуди се, Сабрина, ако въобще спиш! Бонита е пратила да те търсят навсякъде.

Сабрина сънено отвори очи и примигна насреща му. Разтърка ги като малко дете и се прозя:

— Какво каза? Нещо за Бонита?

— Уплашила се е до смърт заради теб. Страхува се, че си попаднала в ръцете на бандити.

Сабрина изглеждаше смаяна.

— Бандити? Тук? Нима вярваш, че са толкова глупави! Ранчото е сигурно! Никой не смее да припари насам!

— Това място съвсем не сигурно, освен това не е редно да бродиш из горите като някоя циганка! Защо баща ти позволява това? Тук всеки може да те намери! Ако още веднъж направиш подобна глупост, така ще те напердаша, че да не можеш цяла седмица да седнеш! — изкрещя сърдито Брет и я дръпна да се изправи. — Да вървим! Не съм спал тази нощ и нямам настроение да се карам с теб.

— Пусни ме! — извика Сабрина и направи опит да се изтръгне от ръцете му. — Причиняваш ми болка!

— Нали твърдеше, че тук никой не може да ти стори зло? — подигра се той.

Сабрина бръкна светкавично в ботуша си, измъкна ножа и посегна да прониже дланта му. Брет се дръпна назад и тя успя да се освободи.

Нефритените очи потъмняха от гняв.

— Ах ти, малко зверче! Крайно време е да ти дам урок!

Застанал насреща й, той изглеждаше невероятно привлекателен. Черната копринена риза подчертаваше суровото мургаво лице, а под тънките бричове изпъкваха дългите мускулести крака. Тези бедра само преди няколко часа се притискаха до моите, помисли Сабрина и преглътна. Но сега цялото му тяло трепереше от гняв и това я уплаши. Пръстите й инстинктивно обхванаха още по-здраво дръжката на ножа. Та тя съвсем не искаше да се бори с него — искаше само да бъде обичана!

Но Брет не й остави избор. Нахвърли се върху нея, бърз като дива котка. Сабрина понечи да се защити е ножа, но не успя. Мъжът сграбчи ръката й и я удари в бедрото си. Ножът отхвръкна надалеч.

Брет пусна ръката на Сабрина и каза тихо:

— Е, как ще се защитаваш сега?

— Нямам никакви намерения — отговори спокойно Сабрина и невъзмутимо пристъпи към него.

Брет недоверчиво я проследи с очи. Когато застана точно пред него, тя протегна ръка.

Той дълго я гледа. Само да не беше толкова хубава, тялото й толкова привлекателно и мястото толкова усамотено. След малко се засмя и й подаде ножа.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Двамата мълчаливо се върнаха обратно в хасиендата. Всеки съзнаваше близостта на другия, но не се решаваше да наруши крехкия мир, който цареше в момента.

На входа ги посрещна отдъхналата си, но побесняла от гняв Бонита, с което се стопи всяка възможност за личен разговор. Брет се оттегли в стаята си и спа до късно следобед. Има време само да се избръсне и облече, преди да потегли с Алехандро за Накодочес.

Мисията Нуестра Сеньора де Гуадалупе в Накодочес била основана през 1700 година. Отначало представлявала незначителен граничен пост, в който имало само шепа войници и някой и друг навикнал на всичко свещеник. От време на време мисията била изоставяна, едва към 1770 година около стария граничен пост изникнало село. В момента там живееха около шестстотин души и когато Брет мина с коня си по тесните прашни улици между дървените къщи, видя най-различни хора — индианци, фермери, търговци, войници и свещеници.

Най-голямата постройка в Накодочес беше каменна къща, която служеше за склад, издигната през 1779 година от един от водещите заселници в този район, Хил Антонио Ибаро. Би могла да послужи отлично за складиране на реколтата от захарна тръстика на Алехандро, помисли си веднага Брет — ако изобщо се стигнеше дотам.

Брет много бързо беше осъзнал, че историята със засаждането на захарна тръстика е само каприз на Алехандро, нищо повече. Земята наистина бе подходяща, но се изискваше много работа и време. Освен това тук нямаше подходящ пазар. Захарта трябваше да се изпраща по суша до Начиточез, Луизиана, а оттам е кораб до Ню Орлиънс. Алехандро не прояви особен интерес, когато Брет му обърна внимание върху трудностите, само каза:

— Ще видим, приятелю, ще видим.

Брет вдигна рамене и повече не подхвана тази тема. Какво го беше грижа, че Алехандро искаше да прахосва време и пари? Ако реши да осъществи плана си, ще му помогне с каквото може, но засега ще изчака.

Алехандро беше запланувал това посещение в селото по светски съображения. Докато минаваха, непрекъснато ги спираха познати. Той беше един от важните, уважавани членове на общината и, разбира се, хората бяха любопитни да се запознаят с Брет. Алехандро го представяше на всички и главата на Брет забръмча от многото нови имена. В края на селото срещнаха един човек, когото Брет би предпочел да избегне — Карлос де Ла Вега. Алехандро въобще не беше забелязал напрежението между двамата мъже и много се зарадва на срещата. Поздрави Карлос с елегантно размахване на избродираното си сомбреро и се поклони пред красивата жена до него.

— Добър ден, сеньора Моралес! Добър ден, Карлос! — После запозна Брет със сеньора Констанца Моралес и Дуарте. Дамата представляваше напълно разцъфнала испанска роза около тридесетте, а държанието й издаваше опит в любовните дела. Какво прекрасно, чувствено съзнание, каза си Брет. Погледът му се плъзна одобрително по лицето и пищната й фигура. Черна дантелена мантиля покриваше лъскавите тъмни къдрици и подчертаваше кожата с тен на магнолия. Абаносовочерните очи блеснаха, когато Брет я огледа. Погледите им се срещнаха — двамата се разбраха отлично, без да са казали и дума.

След кратък разговор Констанца предложи да пият по нещо разхладително в нейния дом.

— Къщата ми е само на няколко метра надолу по улицата. Двамата със сеньор де Ла Вега тъкмо се бяхме запътили натам. О, моля, не казвайте не!

— Отлична идея, сеньора Моралес — отвърна Брет — Много мило от ваша страна да предложите гостоприемството си на непознат като мене.

Констанца, пренебрегвайки напълно другите двама мъже, кокетно отвърна:

— Но вие не сте непознат, сеньор Дейнджърмънд. В края на краищата сеньор Торес е ваш вуйчо.

Алехандро не беше особено зарадван — Констанца твърде явно желаеше да се сближи с Брет, а той съвсем не изглеждаше да има нещо против. Трябваше да ухажва Сабрина, а не тази нахална млада вдовица със съмнителни материални възможности!

Карлос, който досега беше странно мълчалив, се усмихна доста кисело и промълви:

— Сеньор Дейнджърмънд, ще установите, че ние испанците сме много гостоприемен народ — дори по отношение на хора, които не са от нашата кръв.

— Карлос! — укори го веднага Алехандро. — Там, където царят привързаност и доверие, няма нужда от кръвно родство!

Карлос се изчерви и млъкна. Останалата част от пътя изминаха в мълчание.

Констанца живееше в скромна, по елегантна дървена къща в края на улицата. Брет и Алехандро завързаха конете си и последваха другите двама в малкото патио в задния край. Констанца плесна с ръце и индианската прислужница притича. Само след минута тримата мъже се бяха разположили край малка маса с чаши мадейра в ръце. Констанца се задоволи с чаша сангрия и въздъхна.

— Надявам се мадейрата да ви хареса. След смъртта на мъжа ми преди три години твърде рядко ме посещават господа и е чиста случайност, че в къщата е останало питие, което би могло да допадне на вкуса ви. — И погледна към Брет. — Живея тук с неомъжената сестра на майка ми. Тя е много стара и вече не се интересува от светския живот, затова и не може да ми даде съвет какви напитки бих могла да предложа на господата. Почти глуха е и не обича да се явява пред хора. — След това със замислена усмивка се обърна към Карлос: — След смъртта на мъжа ми сеньор де Ла Вега се грижеше изключително любезно за мен — не знам какво бих правила без него.

Когато Алехандро и гостът му се сбогуваха, Брет бе научил всичко, което искаше да знае за Констанца Моралес Дуарте. Вдовица, която нямаше нищо против мъжките посещения — и с доста голяма сигурност е била, а вероятно и все още е любовница на Карлос.

Констанца беше от онзи тип жени, които Брет разпознаваше веднага — красиво същество без морал, което само аристократичното име и семейството отличаваше от обикновената проститутка. Тя също даде ясно да се разбере, че няма нищо против да го опознае по-добре. Прелъстителните й погледи говореха, че по всяко време ще бъде на негово разположение. На раздяла промълви:

— Толкова съжалявам, че си тръгвате, сеньор Дейнджърмънд. Много съм самотна след смъртта на Емилио. Може би ще се видим пак… в скоро време.

Той я погледна в очите и каза:

— В това можете да бъдете съвсем сигурна, сеньора… Много скоро!

Алехандро забеляза какво става, но считаше Констанца за почтена млада жена. Ала веднага щеше да промени мнението си, ако можеше да чуе разговора, който Констанца и Карлос водиха след това посещение. Сигурно щеше да забрани на Сабрина да я поздравява на улицата и в никакъв случай нямаше да я приема повече в дома си.

— Имаш ли намерение да го направиш свой любовник? — попита заинтересовано Карлос, след като двамата мъже си тръгнаха.

Констанца присви очи.

— Да не ревнуваш?

Карлос смръщи чело.

— Не знам… Всъщност да, мисля, че бих ревнувал.

Констанца беше изненадана.

— От никой друг не си ревнувал. Защо сега от него?

— Другите бяха без значение! — изръмжа Карлос. — Никой не е като Брет Дейнджърмънд. Той е различен.

— Как така? И той е мъж като всички други. Може би малко по-красив, но няма защо да се страхуваш от него. Също както и аз няма защо да се страхувам от другите жени в твоя живот, нали?

— Аз не се страхувам от Дейнджърмънд! — изкрещя Карлос.

Констанца беше свикнала с гневните му изблици и изглеждаше развеселена, когато каза:

— Е, добре, не се страхуваш от него, но и няма да ме ревнуваш, нали? — Когато Карлос не отговори, тя се наведе през масата, докосна силната му ръка със своята и промълви: — Скъпи, какво става с теб? Да не искаш да кажеш, че ще се разсърдиш, ако той сподели леглото ми? Та ние отдавна, още преди да се омъжа за стария Емилио, решихме, че няма да си налагаме ограничения. Аз си имам моите мъже, ти твоите жени. Защо си толкова обезпокоен от този мъж? А аз разбрах, че днес си дошъл именно да ме помолиш да го прелъстя! Нали каза, че трябва да го накарам да полудее по мен и дори да не поглежда Сабрина? Какво желаеш сега — да не го държа далеч от Сабрина и да не го омотавам така, че повече да не го е грижа за нея? Нали планът ти беше точно такъв?

Карлос се засмя насреща й.

— Трябваше да се оженя за теб, вместо да те оставя на оня стар сладострастник Емилио.

Констанца разтърси енергично тъмните си къдрици.

— Не, не, приятелю. Твърде добре се познаваме. Ако бях твоя жена, щях да те ревнувам от всички останали, а ти мен от всички мъже. Обичам живота си такъв, какъвто е, Карлос. Естествено щеше да бъде по-добре, ако Емилио ми беше оставил повече пари, с които да си живея весело и охолно в Ню Орлиънс или Мексико Сити, но общо взето съм доволна. Мога да правя каквото си искам. Намирам си по някой любовник, когато ми се иска или когато съм свършила парите, а ако имам желание за особено изобретателен любовник, приятелят ми Карлос е винаги насреща. Какво повече й трябва на една жена?

— Ти не си нормална — отговори Карлос. — Всички жени искат да се омъжат и да имат деца. Нали за това са родени — да се женят и да даряват мъжете си с наследници.

— Ами! — засмя се Констанца. — Само защото ти се иска да се ожениш за Сабрина, мислиш, че и на мен трябва да ми се иска същото! В момента желая единствено да спя с Брет Дейнджърмънд. Следващата седмица или следващия месец вероятно ще бъде нещо друго, но в този момент… — Тя се усмихна кокетно и нежно погали ръката му. — Ще си имаш малката Сабрина и всички земи и богатства, които ще донесе в брака, а понеже аз ти помагам с Брет Дейнджърмънд, ще споделиш богатството си с мен, нали?

Карлос не отговори, погледът му беше втренчен в мамещата го уста. Тя докосна нежно устните му с пръст и тихо промълви:

— Ще имаш всичко, амиго… и мен в добавка.

— Да! — Той стана и притегли към себе си покорно то тяло. — Къде? В твоята стая или в гората?

— В гората — прошепна тя и сложи ръка върху панталоните му.

Двамата изчезнаха в гъсталака зад къщата.

Този ден Сабрина също беше в гората, но сама. Или поне си мислеше така…

Отказа да придружи баща си и Брет, оседла Сироко и препусна. Като навлезе в гората, отпусна юздите и остави кобилата сама да търси пътя. Сабрина беше израсла тук и познаваше всяко храстче. Днес за първи път осъзна колко лесно в гъстите шубраци би могъл да се скрие разбойник, въпреки че никога по-рано не беше изпитвала страх. Това се дължеше не толкова на вечните приказки на Бонита за бандитите, колкото на ужасното убийство на семейство Риос. След известно време забеляза, че някой тайно я следи. Някой, който не познава гората, каза си спокойно тя, когато зад нея силно изпука клон.

По-скоро любопитна, отколкото изплашена, тя незабелязано смени посоката и се отправи към хасиендата. Стегна юздите на Сироко под един грамаден бор, метна се на ниския клон и изсъска на коня да продължи. Кобилата веднага изпълни заповедта и Сабрина се приготви да издебне преследвача си.

Не стана нужда да чака дълго. Само след няколко минути в края на пътеката изникна самотен ездач, който напредваше предпазливо. Сабрина не позна нито конника, нито коня и извади ножа си. Спусна се от клона със заплашително святкащи очи.

Нападнатият изпъшка учудено, когато младото момиче се метна на коня зад него, светкавично опря ножа в гърлото му и каза със строг глас:

— Името или живота!

Дотук всичко протече според набързо съставения й план, но Сабрина не очакваше толкова ожесточена съпротива. Жилеста ръка улови десницата й, твърд лакът я улучи право в слънчевия сплит. Девойката се превърна в лъвица, конят се подплаши, докато накрая се вдигна на задните си крака и двамата борещи се се строполиха на земята. Сабрина продължи да се бори упорито, докато накрая успя да надвие. Възседна гърдите на мъжа и коленете й забиха ръцете му в земята, когато внезапно видя лицето му.

— Оли! — извика ужасена и отпусна ножа. — Защо ме следиш?

Оли не беше на себе си от ярост. Порой от неразбираеми ругатни се изсипа отгоре й.

Известно време двамата се гледаха недоверчиво. Накрая Сабрина се изправи и направи знак на Оли да стори същото. Момъкът изтърси дрехите си, продължавайки да бълва ругатни.

— Да му се не види дано! Жена да ме събори! Мен, най-добрия бияч на всички времена!

Сабрина се изкиска и Оли й хвърли унищожителен поглед.

— Само не ми се присмивайте! — изсъска злобно той и вдигна заплашително пръст. — Не е хубаво да се подиграваш на нещастието на другите! Мислех си, че даже от диваците можеш да възприемеш по-добри обноски. Явно съм сгрешил!

Сабрина едва се сдържаше да не избухне в смях и опита да го успокои.

— Не, не, Оли. Не ти се присмивам. Просто положението, в което изпаднахме, е смешно. — Тя му се усмихна и се постара да го развесели.

Оли я зяпаше с отворена уста. Такова красиво същество, каза си внезапно той и цялото му недоверие и неприязън изчезнаха. Изведнъж осъзна какво е сторил и съкрушено сведе глава. Шефът ще го изрита, вероятно още днес, ако узнае.

— Би трябвало да ви обясня някои неща, мис, но…

Сабрина го съжали. Момчето беше толкова жалко и очевидно съзнаваше сторената грешка. Човек не можеше да му се сърди.

— Е, добре. Щом не искаш да се посмееш е мен, поне ми обясни защо вървеше подире ми — каза тихо тя.

Оли преглътна. Нямаше как да й каже, че е препуснал след нея, понеже го интересуваше коя беше таза жена, която създаваше толкова трудности на шефа му.

Когато не отговори, Сабрина попита:

— Заради бандитите ли? Сеньор Брет ли те помоли да ме следваш?

За момент Оли се изкуши да каже да, но после честно поклати глава.

— Не ви следях нарочно. Тъкмо бях в обора, видях ви да тръгвате и си рекох, я да пояздя след вас, защото още не съм видял много от околността, а така няма да се загубя. — После направи най-тъжната си физиономия и замоли: — Не казвайте нищо на шефа! Той е толкова строг, ще ме пребие, ако научи за това!

Сабрина му повярва и веднага застана на негова страна. Горкият Оли! Брет сигурно е същински дявол!

— Не се тревожи. Няма да те издам. И ако господарят ти те бие, докато сте в нашето ранчо, трябва само да ми кажеш. У нас боят е забранен. Сега обаче е време да препуснем обратно, за да стигнем преди баща ми и господаря ти в хасиендата.

Оли понечи да хукне, когато чу до крака си странно шумолене. Сабрина шепнешком заповяда:

— Не мърдай! Стой на място, ако ти е мил животът!

Оли замръзна неподвижен и сведе поглед към земята. Само на тридесетина сантиметра от крака му съскаше увита на кълбо змия, а грозната триъгълна глава заплашително се надигаше над дебелото тяло. В този миг покрай него профуча бляскава стомана и змията бясно заудря с опашка около себе си. Сабрина бе метнала ножа си и главата на змията бе прикована в земята. Оли предпазливо отстъпи няколко крачки.

— Какво, по дяволите, беше това?

Сабрина спокойно издърпа ножа, отряза главата и я зарови в земята. Дори не обърна внимание на останалата част от змийското тяло, която продължаваше да се извива в предсмъртни тръпки.

— Това беше гърмяща змия, Оли. Много отровна и винаги смъртоносна. Страната ни е красива, но отвсякъде дебнат опасности. Бъди предпазлив, иначе ще се наложи да те погребем тук.

В гласа на Оли прозвуча пламенно убеждение:

— В името на всичко свято, мис, вие ми спасихте живота! Ако Оли Фрам може някога да ви направи услуга, той няма да се колебае нито миг!

И новите приятели тръгнаха обратно към дома.

Вечерта, докато помагаше на Брет да се облече, Оли му разказа е известни съкращения за своите приключения. Брет веднага заподозря, че това не беше цялата история, но предпочете да премълчи. Когато се приготви и застана пред прислужника си в бяла риза, черни панталони и къс жакет, избродиран с черна коприна, небрежно промълви:

— Тази вечер няма нужда да ме чакаш, Оли. По-късно ще ида с коня в Накодочес и ако не се лъжа, ще се върна чак утре сутринта.

Оли много добре знаеше какво иска да каже Брет — беше си намерил нова любовница. Това никак не му хареса. Днес следобед беше решил, че Сабрина е съвършената съпруга за господаря му. Затова изсумтя презрително, подаде на Брет четка за коса от слонова кост и заяви:

— Някоя от занаята ли?

— Надали е проститутка — отговори Брет, четкайки гъстата си черна коса. — Макар да притежава всички предпоставки за това. — С цинична усмивка остави четката и промърмори: — Кой знае, може и да се лъжа. Защо да не е съвсем почтена жена?

Брет не се лъжеше. След вечеря се извини на Алехандро и препусна в здрача към градчето. Дискретно завърза коня зад къщата на Констанца, промъкна се през патиото и тихо почука на дървената врата. Тя се отвори веднага, сякаш го бяха очаквали. Точно така, помисли си той и плъзна поглед по прозирното дантелено одеяние на Констанца, което разкриваше почти толкова, колкото и скриваше. После се засмя.

Жената му се усмихна, погали с ръка бузата му и гарвановочерните очи заблестяха прелъстително.

— Ето че дойде, скъпи. Надявах се на това.

Нямаше нужда от повече приказки.

Брет я сграбчи, притисна я до себе си и я зацелува с такава страст, че й се зави свят. Едва късно, много по-късно, когато лежеше задоволен и изтощен до голото тяло на Констанца, го завладя странно чувство на вина и отвращение. В съзнанието му изникна стройното тяло на Сабрина, а това беше направо подигравка след няколкочасовата любовна игра с Констанца. Имаше чувството, че не е получил нищо. Изруга, обърна се към Констанца, прегърна я отново и я облада като някой дивак. И още веднъж, и още веднъж… Но нищо не помагаше. Колкото пъти се изливаше в топлата утроба на Констанца, толкова пъти виждаше лицето на Сабрина, което сякаш му се подиграваше и в същото време събуждаше у него неутолимо желание да я прегръща, да покрива лицето й с целувки, да чувства тялото й под своето.