Лилия в нощта

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Карлос бързо осъзна, че няма да има никаква полза, ако остане в дома на Дейнджърмънд. Успокои майка си и се опита да развесели Сабрина. Увери ги, че никога не е имал намерение да живее тук, което също беше вярно. Щял да бъде наблизо, ако имали нужда от него, а инак считал, че е най-добре да си потърси квартира в града.

Сабрина беше видимо облекчена и сбогуването мина много по-сърдечно от посрещането. Сигурно не би се държала така, ако знаеше какви мисли се въртят в главата на Карлос. Той излезе бързо от дома на Брет и се запъти към най-близката страноприемница, където нае стая. Каква щастлива случайност, че Дейнджърмънд не е тук, повтаряше си, докато цяла вечер размишляваше как да осъществи плана си. Но ако искаше да се възползва от отсъствието му, трябваше да действа бързо.

До следващия следобед свърши най-важното. Намери малка къща на пет мили от града. Доста запусната, ала стабилно построена и много подходяща за неговата цел: нямаше съседи, бе заобиколена от мочурища и трудна за откриване. Ала дори Дейнджърмънд да успееше да открие Сабрина, щеше да бъде много късно. Карлос се усмихна самодоволно — не беше необходимо кой знае колко време, за да се изнасили една жена.

За съжаление останалата част от плана се оказа по-трудна за изпълнение. Сабрина го избягваше. Отказваше да излезе с него на езда, а всеки път, когато й предлагаше разходка сред природата, си намираше извинения.

Сабрина вече не се чувстваше добре в компанията на братовчед си. А и знаеше, че Брет ще побеснее ако се завърне и установи, че Карлос влиза и излиза от къщата му, когато пожелае. Освен това понякога видът му беше толкова странен. Кой знае защо, втренченият му поглед й припомняше насилието а павилиона…

Пристигането на Карлос в Ню Орлиънс я накара да забрави за момент позорното предложение на Брет, но след като минаха няколко дни, Сабрина проумя, че връщане назад няма. Щеше да се подчини на волята на Брет, с надеждата, че докато трае последната шестмесечна отсрочка, ще се случи някакво чудо и той ще се влюби в нея.

След като взе решение и окончателно призна пред себе си, че го обича и предпочита да му стане любовница, отколкото да го загуби, я обзе странно чувство на увереност. Един ден той щеше да отговори на чувствата й, шестте месеца щяха да станат години и той щеше да я направи своя жена. Вероятно само облекчението я направи непредпазлива. Прие покана за соаре, което уреждаха приятели на Франсиска в плантацията си, на няколко мили извън града. Леля й също щеше да присъства, така че у Сабрина не възникнаха никакви колебания, когато вечерта се качи в каретата заедно с Карлос Каретата беше на Брет и с тях пътуваха двама прислужници. Оли също беше там и Сабрина се почувства още по-сигурна.

Вечерта премина отлично. Младата жена беше царицата на бала и възхитените погледи на присъстващите я следваха на всяка крачка. Носеше прекрасна рокля от тъмнозелен сатен и прозрачна наметка от бял шифон. Косата й беше увита на нисък елегантен кок, покрит с фина сребърна мрежа. Стройната фигура и грациозната й осанка бяха несравними. Сърдечният смях и веселите кехлибарено-златисти очи допълваха общото впечатление. Затова не беше учудващо, че бе обсадена от горди млади креоли и испански благородници.

Карлос я предостави на другите — за последен път. Предпочете да се погрижи за осъществяването на своя план.

След няколко часа една възрастна съпружеска двойка се накани да си върви и Карлос уж между другото каза на майка си:

— Защо не се прибереш със семейство Корейас? Това би ми дало възможност да остана насаме със Сабрина.

Франсиска се усмихна с обич и отговори:

— Разбира се, синко. Надявам се да оползотвориш добре времето.

Карлос се усмихна.

— Положително. — Целуна майка си по челото. — И не се притеснявай, ако Сабрина не се върне няколко дни…

Франсиска понечи да възрази, после колебливо кимна.

— Не го одобрявам, но това е може би единствената възможност да принудим грингото да се откаже от опекунството.

— Точно така — кимна решително Карлос.

Той придружи майка си до каретата на Корейас и когато тя се изгуби зад завоя, се промъкна незабелязано до каретата на Дейнджърмънд и набързо я огледа. Повечето прислужници се веселяха в задния двор на плантацията и никой нямаше да го забележи. Наведе се и бързо разхлаби едното от задните колела.

На около три мили оттук пътят правеше остър завой. В близкия храсталак бяха скрити два коня. Колелото щеше да издържи дотам. А като се изтърколеше, той щеше да изпрати слугите за потърсят помощ… Усмихна се доволно и спокойно се запъти обратно към къщата.

Франсиска също се усмихваше, когато след половин час влезе в дома на Брет. Най-после мечтата й за женитбата между Карлос и Сабрина щеше да стане действителност. Всички обиди на грингото щяха да бъдат отмъстени с един удар, а завещанието на Алехандро щеше да бъде обявено за невалидно, в това беше твърдо убедена. Тя се огледа с гордостта на собственик в елегантното фоайе. Скоро всичко тук щеше да й принадлежи.

Усмивката замръзна на устните й, когато видя Брет Дейнджърмънд, облегнат на рамката на вратата към библиотеката.

— Какво правите тук? — изсъска ядосано тя. — Нали трябваше да се върнете едва във вторник!

Брет далеч не бе така спокоен, както изглеждаше, но гласът му прозвуча хладно и овладяно:

— Нима трябва да съобщя предварително, когато поискам да се върна в собствения си дом?

Франсиска се изчерви и отбягна погледа му.

— Бях само изненадана да ви видя. Кога пристигнахте?

— Около час, след като сте излезли. Отидохте на соаре, така ли?

— Да — отговори Франсиска, обмисляйки трескаво как да му попречи да препусне натам и да придружи Сабрина до в къщи. Трябваше да го задържи, докато синът й отведе момичето на сигурно място. Затова каза бързо: — Сигурно се учудвате, че… че Сабрина не е с мен.

— Учудване е меко казано — отговори Брет. — Къде е повереницата ми?

Тъмното му лице остана безизразно, но Франсиска въпреки това не се чувстваше добре в кожата си. Знаеше ли той, че Карлос е в града и ги е придружил на соарето? И как щеше да реагира, като узнае, че двамата ще се върнат сами?

Брет я наблюдаваше известно време, докато му омръзна и запита направо:

— Къде е тя? Синът ви ли ще я доведе?

Нямаше смисъл да го оспорва.

— Да. Аз се уморих, а те двамата се забавляваха толкова добре, че реших да ги оставя и да се върна в къщи със семейство Корейас.

Брет вече подозираше нещо подобно. И само обстоятелството, че Оли придружаваше каретата, го задържа да оседлае коня и да препусне към плантацията. Бе горчиво разочарован от Сабрина и изненадан от внезапния пламък на ревност, който лумна в жилите му.

— Както изглежда, не приемате достатъчно сериозно задълженията си на дуеня. Не е ли неприлично да оставите Сабрина сама късно през нощта и толкова далеч от къщи?

Франсиска го удостои с презрителен поглед.

— Вие смеете да ме порицавате! Забравяте се, гринго! Сабрина е моя племенница, Карлос — мой син и неин братовчед. Какво неприлично има в това?

Брет се поклони е подигравателна усмивка и каза:

— Благодаря за урока по етикеция.

Франсиска осъзна, че нямаше смисъл да предизвиква още повече гнева му, и високомерно поклати глава.

— Моля да ме извините, искам да си легна.

— Не се преуморявайте — отвърна Брет със съмнителна отзивчивост. — Аз обаче ще почакам повереницата си. — Очите му се присвиха. — И, сеньора, ако тя не се върне в скоро време в къщи… Ще си имате сериозни неприятности!

Франсиска се прибра колкото се може по-бързо и стаята си и побърза да заключи вратата. Останала без дъх, тя се опита да размисли и я обзе страх. Отключи, промъкна се предпазливо надолу по стълбите и излезе на улицата. Нима трябваше да остане тук и да се остави да бъде измъчвана и обиждана от някакъв си гринго! Ще потърси убежище при Корейас! Ха! Грингото щеше да опули очи, като изчезнат всички! Лицето й се разкриви в злобна усмивка, като си представи физиономията му. Само след няколко дни Сабрина и Карлос щяха да се завърнат като мъж и жена…

Брет не забеляза бягството на Франсиска, защото остана дълбоко замислен в библиотеката. Тази драма заплашваше да се превърне във фарс. Той, романтичният глупак, прекара последните десет дни като някой младоженец да гради гнездо за невестата си. Огледа цинично отрудените си ръце. Собственоръчно издигна дори павилион, за да има бъдещата му жена нещо, което да й напомня за в къщи!

Как можа да бъде толкова глупав! „Фокс Леър“ беше преобразен с много усилия и значителни средства: голите стени бяха облицовани с коприна, дървеният под беше покрит с дебели килими, цял керван каруци бяха докарали от Ню Орлиънс елегантни мебели, а работниците бяха създали и малък вътрешен двор, който напомняше за Накодочес. Павилионът беше неговият собствен принос. Беше се нагърбил съзнателно, с гордост и радост с тази тежка работа и очакваше с детинско нетърпение реакцията на Сабрина, надявайки се да облекчи първите й мигове в Луизиана. Езеро не можеше да й предложи, но от павилиона се разкриваше изглед към тихото течение на Мисисипи и той се надяваше реката да бъде приемлив заместител.

По време на престоя си в плантацията Брет размишляваше по цял ден, даде си сметка за собствените си чувства и това, което откри, никак не му хареса. Полудяваше от гняв, че я е принудил да му се отдаде — тази мисъл не му позволяваше да заспи. Желаеше я с цялото си същество, но тя трябваше да дойде при него по собствена воля, за да бъде всичко както преди, когато се бяха любили първия — и единствен — път. А мисълта, че след шест месеца щеше да я пусне да си отиде, беше направо непоносима! Не можеше да си представи живота без нея. Дълбоко в душата му зейваше болезнена празнота, за която положително нямаше лек…

Разкриви лице, сякаш го измъчваше болка. Докъде беше стигнал — той, съвършеният циник, той, горделивецът, който не се оставяше никоя жена да го води за носа! Наля си още една чаша бренди. Е, със Сабрина очевидно щеше да изпита на гърба си част от глупостите, които вършат мъжете заради жени.

Опита се да не мисли за това, че Сабрина ще се прибере е Карлос, само двамата в затворената карета, по дългия път обратно към Ню Орлиънс… Но напразно. Постоянно си я представяше в обятията му и това го караше да беснее от ревност. Макар че се стараеше да я потисне и да не мисли за онова, което можеше да се случи.

Ала колкото по-късно ставаше и колкото повече намаляваше питието в бутилката, толкова повече губеше контрол над чувствата си.

Сабрина не се разтревожи особено, когато Карлос й съобщи, че майка му си е заминала, но не беше и кой знае колко зарадвана. Стана й неприятно при мисълта, че ще пътува седем мили сама с него в затворената карета, но нямаше друг избор. Примирено прие помощта му и се качи в каретата е надеждата, че той ще остане кротък и почтителен.

По пътя реши да използва възможността и зададе въпроса, който вече цяла седмица не й даваше мира:

— Кога и защо си излъгал Брет?

Отначало Карлос се изненада, но после се сети какво имаше предвид братовчедка му и побесня от гняв. Ужасно му се искаше да я зашлеви през лицето и да я нарече уличница, както заслужаваше. Той само излъга грингото, твърдейки, че е любовник на Сабрина, а врагът му беше използвал единствената възможност да се убеди в противното…

За щастие Сабрина не можа да види лицето му. Иначе най-лошите й подозрения щяха моментално да се потвърдят. Ала инстинктивно почувства яростта му и съжали, че испанският нож, подарък от баща й, не беше с нея.

Най-сетне Карлос заговори и в гласа му прозвуча презрение:

— Защо не попиташ грингото? Той с радост ще ме очерни пред теб.

Сабрина прехапа устни и призна:

— Вече го направих, но той не ми даде отговор.

— Тогава продължавай да гадаеш!

Но тя не се отказа.

— Брет твърди, че си му сервирал непростими лъжи, когато бил на гости у нас. Вярно ли е?

Карлос се задъхваше от гняв. Вече му беше все едно. И без това Сабрина скоро щеше да опознае истинското му лице. Сграбчи я брутално за китката и изсъска в лицето й:

— Да! Излъгах грингото! Казах му, че си моя любовница. — С такава сила дръпна ръката й, че тя едва не се строполи на пода. — Но има и още нещо, сладка братовчедке! Има само една възможност Дейнджърмънд да е открил, че съм излъгал. Само една! Мръсница!

Сабрина беше извън себе си от гняв и цялата трепереше. Дори не усети бруталния натиск върху ръката си.

Той беше излъгал, беше насъскал Брет срещу нея, а сега имаше наглостта да я обвинява!

Надигна се и с всички сили го удари по лицето.

Бузите на Карлос пламнаха. Сабрина не беше някое крехко момиченце. Едва не се забрави, готов да я стисне за тънката шийка. Но се овладя, пое дълбоко въздух и се засмя.

— А аз през цялото време те мислех за непорочна девица! Търпях! Ухажвах те внимателно, за да спечеля отново доверието ти. А ти си била само зарязаната любовница на някакъв гринго…

Сабрина осъзна в какво опасно положение е попаднала, но не можа да се овладее.

— Пусни ме, Карлос! Пусни ме или ще ти издера очите!

Грубата мъжка уста се сведе безмилостно върху нейната. Сабрина се противеше е всички сили, но напразно. Карлос я притисна във възглавниците на каретата и изви безмилостно китката й. Пламнала от гняв и отвращение, тя оскуба със свободната си ръка косата му и с все сила дръпна главата му назад, за да го отдалечи от себе си.

Карлос извика от болка и се опита да хване ръката й, но Сабрина бе подготвена за това и светкавично го удари с юмрук по брадата. Главата му отхвръкна назад и той пусна китката й. Дишайки тежко, двамата седнаха един срещу друг. В същия миг каретата навлезе в завоя и колелото падна.

Превозното средство се олюля, подскочи и спря. Чуха се възбудени гласове и секунди по-късно вратата рязко се отвори.

Сабрина едва не изплака от облекчение, когато видя загриженото лице на Оли. Момъкът провря глава в каретата и извика:

— Всичко ли е наред, мис? Дявол да го вземе! Как не умрях, като изхвръкна колелото!

Сабрина с благодарност пое предложената й ръка и леко скочи от изкривената карета. В светлината на фенера Оли веднага забеляза, че лицето й беше побеляло като платно, и разтревожено попита:

— Наред ли е всичко? Защо сте толкова бледа?

— Нищо й няма! — намеси се Карлос, който ги следваше по петите. Разгледа повредата и надменно нареди: — Вие двамата се върнете в плантацията на Роблес и се погрижете да докарате друга карета.

Погледът на Оли не беше особено любезен.

— Няма да оставя мис Сабрина сама — заяви решително той и попита кочияша Джоел: — Мислиш ли, че ще можем да го оправим?

Това не бе предвидено в плана на Карлос и той изрева нетърпеливо:

— Не чухте ли заповедта? Марш към плантацията и докарайте друга кола!

Шум от приближаващи коне наруши тишината. Оли застана по средата на шосето, без да удостои с внимание побеснелия Карлос, и започна да размахва фенера на каретата. Миг по-късно се появи елегантна кола. Пътуващите в нея се връщаха от същото соаре, на което беше присъствала и Сабрина. Карлос не беше на себе си от яд и разочарование, ала изписа на лицето си невинно изражение и прие поканата да ги откарат в града.

Сабрина възторжено благодари на спътниците си. Щом се озоваха пред къщата на Брет, се обърна към Карлос, с когото не бе разменила нито дума по пътя, и проговори с леден глас:

— Тази вечер получи добър урок, братовчеде. — Отлично съзнаваше, че Оли я чува. — Няма да ти благодаря за стореното. Само те предупреждавам, че ако пак се опиташ…

Ала не можа да продължи, защото в този миг къщната врата се отвори със силен трясък. В рамката се появи Брет и видът му беше толкова застрашителен, че Карлос стреснато отстъпи крачка назад.

Свещите от фоайето осветяваха слабо улицата. На светлината им Брет изглеждаше невероятно висок и силен и Сабрина потръпна от уплаха. Лицето му оставаше в сянка, бялата риза бе отворена до колана и откриваше гъвкавите, мускулести гърди.

Пулсът й се ускори. Не бе сторила нищо, ок което трябваше да се срамува, но инстинктивно усещаше, че Брет не е достъпен за разумни обяснения. И имаше право. Нефритенозелените очи заискриха опасно, дълбокият глас прозвуча предизвикателно:

— Какво виждам? Малката ми повереница и нейният придружител най-после успяха да стигнат до дома!

Оли тихо свирна през зъби. Шефът се беше заредил порядъчно, а в такива случаи ставаше непредвидим и по-опасен от обикновено. Ала само човек, който го познаваше като Оли, можеше да забележи, че е пил прекалено много.

Карлос и Сабрина не подозираха какво ги очаква, ала по гърбовете им полазиха зелени тръпки. Нямаше съмнение, че Брет можеше всеки момент да избухне. Карлос счете, че е най-добре да отстъпи. Планът му се провали и в момента не можеше да постигне нищо повече. Имаше нужда от време, за да обмисли още веднъж положението и да потърси ново разрешение на въпроса. След ужасния спор гази вечер щеше да му бъде още по-трудно да улови Сабрина. Прокле за стотен път ненавременното пристигане на другата карета, но най-вече прокле самия себе си, защото бе дал свобода на езика си. Добре поне, че не спомена какво възнамеряваше да направи с нея, и все още имаше шанс да намери приемливо обяснение за държанието си. Ревност? Можеше ли да убеди Сабрина, че преди шест години е излъгал грингото в пристъп на ревност, за да я запази? Ала в момента най-важното беше да се измъкне невредим от тази опасна ситуация.

Затова промълви с изискана учтивост:

— Колко мило, че сте ни чакали. Щяхме да се приберем много по-рано в къщи, но загубихме едно колело и това ни задържа. — Той се насили да се усмихне. — За щастие каретата на Фурние беше непосредствено след нас и сеньорът ни предложи гостоприемството си.

Брет го изгледа убийствено, после бързо отмести очи към Оли. Прислужникът кимна и Карлос ядно се изчерви, че грингото така открито не му се доверяваше и оставяше един слуга да потвърди обяснението му. Как му се щеше да го удари през лицето, ала трябваше да изчезне оттук по възможност без много шум. Задоволи се с едно саркастично:

— Както виждате, казах истината.

— Този път — отговори тихо Брет. Посочи с пръст Сабрина и заповяда: — Влизай вътре! И ме почакай във фоайето. Ще си поговорим, след като се справя с братовчед ти.

Позата му беше толкова заплашителна, че Сабрина се подчини мълчаливо. Влезе в къщата и той затвори вратата след нея. Как ли щеше да се държи с Карлос? И, о Боже, как ли щеше да разговаря после с нея? Не бе извършила нищо лошо и бе готова да намрази Карлос, но Брет явно виждаше нещата в съвсем друга светлина. Разбира се, не можеше да знае какво изпитваше в момента към братовчед си…

Двамата мъже продължаваха да стоят един срещу друг. Карлос заговори пръв:

— Е, след като Сабрина се прибра жива и здрава в къщи, аз ще се сбогувам.

Брет кимна.

— Надявам се да сте се насладили особено на тази вечер, сеньор да Ла Вега, защото днес беше последната ви среща със Сабрина. — Нефритенозелените очи искряха. — Няма да ви отказвам да се виждате е майка си, но помнете едно: Сабрина е моя подопечна и аз няма да търпя мъже като вас, лъжци и самохвалковци, да й досаждат.

Брет нарочно говореше толкова грубо, надявайки се, че Карлос ще приеме предизвикателството и ще го нападне.

Но Карлос не реагира.

— Разбирам ви добре, гринго. Но не забравяйте, че познавам Сабрина от дете. Не можете насила да изтръгнете от сърцето й привързаността и лоялността към най-близкия й човек. Може би тогава излъгах за връзката си с нея. Но нима не разбирате, че през всичките тези години аз успях да си взема своето? И то беше Сабрина — гола и покорна в обятията ми! Може да сте събудили страстта й, но през изминалите години тя научи от мен толкова неща за физическата любов, колкото вие никога не бихте могли да й дадете. Нека е под ваша опека, но сърцето и тялото й принадлежат на мен!

Кръвта нахлу в главата на Брет и той се втурна надолу по стълбите е едничката мисъл да запуши веднъж завинаги тази отвратителна уста. Лъжи! Лъжи! — кънтеше в главата му. Ала другото, циничното му „аз“, не се изненада особено от думите на испанеца. Едно обаче беше сигурно: трябваше да накара този тип да млъкне.

Брет се нахвърли върху Карлос с такава сила, че Оли се сви от ужас, но не направи никакъв опит да се намеси. Пиян и сляп от гняв, шефът можеше да се справи с двама като този испанец.

Както винаги, Оли излезе прав. Двата железни юмрука на Брет улучиха безпогрешно и лицето на Карлос пострада доста тежко. Той също успя да нанесе един или два удара, но Брет изобщо не ги усети.

Карлос отчаяно търсеше изход. Трябваше да спаси честта си и да даде урок на този гринго. Издърпа от джоба ножа, който носеше винаги у себе си, отстъпи назад и ядно процеди:

— Само още една крачка, гринго, и ще те разпоря!

Брет се спря.

— Нима вярвате, че е това можете да ме спрете?

Карлос кимна, черните му очи бляскаха решително.

Толкова му се искаше да промуши противника си! Внезапно осъзна колко изгодно би било да го премахне от пътя си завинаги. Със смъртта му щеше да свърши и настойничеството. А без настойник Сабрина оставаше в негова власт. Изсмя се и предизвикателно изкрещя:

— Може да сте умел с юмруците, гринго, но жената все още ми принадлежи! Как ще ми попречите да си я взема? Този път не лъжа, като ви казвам, че скоро ще се оженя за нея!

Двамата мъже предпазливо обикаляха в кръг. Оли нервно опипваше пистолета във вътрешния си джоб. Трябваше ли да прекъсне схватката? Боят с юмруци беше едно, но шефът беше невъоръжен, а онзи го заплашваше с нож!

Не стана нужда да взема решение, защото ръката на Брет внезапно се стрелна напред като лъвска лапа и сграбчи китката на противника му. Изви я, докато Карлос с болезнен вик изпусна ножа. Брет го блъсна в уличната кал и ядно изсъска:

— Следващия път ще ви убия, сеньор! И само да ви видя в близост до Сабрина, ще се погрижа смъртта ви да бъде бавна и мъчителна.

Карлос се надигна и направи опит да избърше лепкавата кал от елегантните си вечерни панталони. Гласът му се задавяше от гняв:

— Тази вечер спечелихте, гринго, но битката още не е приключила.

Брет вдигна рамене, тъмнозелените очи бяха твърди и студени.

— Приключила е, що се отнася до брачните ви намерения към Сабрина.

Карлос трябваше да се задоволи е един убийствен поглед, обърна се и се отдалечи със сковани крачки. Брет се загледа след него със странна смесица от гняв и примирение. Сви ръце в юмруци и му се дощя да върне испанеца, за да го напердаши както трябва. Но частта от мозъка, която все още действаше, му повтаряше, че не бива да бъде толкова глупав. Защо да рискува живота си за тази алчна и жалка червенокоса мръсница? При тази мисъл цялата насъбрана в сърцето му ярост се насочи към Сабрина. Обърна се с подчертано приятелски тон към Оли, макар да знаеше, че не може да го излъже:

— Желая ти лека нощ. Утре ще говорим. — Тръгна нагоре по стълбите и добави: — Първо ще обсъдя въпроса с моята повереница.

Оли замислено го проследи как изчезна в къщата и промърмори:

— Не бих искал сега да съм на мястото на мис Сабрина, даже ако ми предложат всички съкровища на Индия…

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Беше достатъчен един поглед към лицето на Брет и Сабрина също пожела да потъне вдън земя. Дори не почувства облекчение, че го вижда жив и здрав. Очевидно сблъсъкът с Карлос не беше завършил добре и тя сърдито се запита какви ли лъжи е изтърсил този път братовчед й. Беше се надявала да мине без бой, но Брет имаше размазана кръв в ъгъла на устата, а кокалчетата му бяха разранени. Сабрина усети парещо желание да го прегърне, да го утеши, но в същия миг проумя, че той няма да го допусне.

Решително впери очи в него и зачака приближаването му. Косата на Брет беше разрошена, една къдрица беше залепнала на мокрото му чело, ризата беше отворена до кръста, бронзовата от слънцето кожа прозираше през къдравите тъмни косми на гърдите му и изведнъж Сабрина се почувства привлечена от тази властна мъжественост.

Преглътна конвулсивно и се опита, макар и напразно, да се изплъзне от магическото излъчване. Погледна го и заекна:

— Ранен ли си? Какво стана навън? Карлос ранен ли е?

Карлос й беше напълно безразличен, но това беше първото, което й хрумна. Вече не беше способна да разсъждава, забрави всичко, освен властното желание да лежи в прегръдките му, да го докосва, да го люби…

Брет саркастично вдигна вежди.

— Толкова много съчувствие! — Показа й окървавените си пръсти и продължи: — Ще ги целунеш ли, за да оздравеят по-скоро, скъпа?

Сабрина стоеше неподвижна. Въздухът трепереше от трудно потискана агресивност. Нефритенозелените очи искряха предизвикателно.

Запленен, Брет не откъсваше поглед от Сабрина. Светлината на свещите превръщаше червено-златистата й коса в огън, леденозеленото на роклята и прозрачната наметка засилваха усещането за нещо въздушно и неземно. Ала той много добре знаеше, че насреща му стои не приказна фея, а жена от плът и кръв, изгаряща от огън и страст. Тялото му помнеше топлината на кожата й, пламъка, който лумваше в него и при най-малко докосване. Пожела си този огън никога да не загасва и в този миг разбра, че я обича. Винаги я бе обичал и щеше да е най-глупавият мъж на земята, ако позволи да го отделят от нея. Вече нищо нямаше значение, трябваше само до си извоюва правото да я нарече своя. Какво от това, че парите имаха за нея повече тежест, отколкото любовта му! Дори злобните лъжи на Карлос вече не му действаха. Той самият бе преживял доста приключения и не биваше да се засяга така дълбоко, че и тя е имала други любовници. Но той никога не беше обичал! Използваше жените и си го признаваше без срам. Чувствата не играеха никаква роля в живота му. Нито една жена не успя да го развълнува — докато се появи Сабрина. А след като изживя веднъж тази висша радост да лежи в прегръдките на любима жена, сега се питаше как бе преживял годините без нея. Естествено след онази нощ преди шест години бе имал и други жени — все пак не бе монах — но странно, след завръщането си от Дерня не се впусна в еротични приключения. Сякаш предусещаше, че Сабрина ще се върне в живота му и че и без това нямаше да намери утеха при друга жена. Пред него стоеше единствената, която съумя да завладее сърцето му. Това бе горчиво прозрение. Важните жени в живота му никога не се бяха отнасяли добре с него: майка му го изостави, Даяна Парди разтвори дълбока рана в сърцето му. Ала нищо не можеше да се сравни с болката, изпитана при развалянето на годежа със Сабрина. И въпреки това, цели шест години по-късно, той отново бе готов да надене на врата си брачния хомот, готов да понесе толкова болка, колкото и радост. Примиряваше се с болката, защото знаеше, че без нея животът му щеше да бъде много по-непоносим. Нека му причинява болка, само да бъде до него…

Ала в същия миг се закле дълбоко в себе си никога да не й признае колко много я обича. Чувстваше се ужасно в ролята на влюбен, нямаше й доверие и тя никога не биваше да узнае колко е силна любовта му. Това можеше да стане мощно оръжие в ръката на една алчна жена. Защо трябваше да се влюби точно в нея? В тази пленителна, пресметлива, огнекоса мегера?

Поне щеше да се наслаждава на тялото й и да си достави удоволствието да я подчини веднъж завинаги в леглото. Изведнъж кръвта му кипна, обзе го лудо желание да държи Сабрина гола в прегръдките си. Очите му се замъглиха от страст.

Сабрина се взираше като хипнотизирана в протегнатата му ръка. Копнееше да я целуне, както й беше предложил. Нищо друго не желаеше така силно, както да покрие е целебни целувки ръцете, устните, тялото му… Насила откъсна очи от окървавената ръка и срещна погледа му. Дъхът й спря. Изразът в очите му беше недвусмислен и тя почувства как тялото й реагира. Наведе очи и се опита да пренебрегне топлата вълна в утробата си. Без да иска сведе поглед към долната част на тялото му и потръпна, защото впитите панталони недвусмислено издаваха мъжката възбуда.

Странна усмивка заигра по устните му. Той пристъпи още една крачка и зашепна:

— Мъжът не може да скрие онова, което усеща. Жената обаче… — Устата му се доближи до нейната. — Жената може всичко. Мъжът узнава дали тя реагира на близостта му само като я докосне. — Ръката му бавно обхвана гърдата й, палецът поглади зърното, което се втвърди веднага, устните му леко докоснаха ъглите на устата й и той продължи: — Приблизително така…

Безпомощна, Сабрина се опита да се пребори с желанието, което напираше в тялото й. Не биваше да се люби е него още сега. Макар че беше решила да приеме безсрамното му предложение, това тук беше друго. Не можеше да понесе любовта й да послужи като разменна монета — тялото й срещу свободата. Не биваше да го допуска до себе си, не биваше да му позволява да я милва. О, но беше толкова сладко, толкова прекрасно да усеща твърдата му ръка по тялото си! Тялото й пламтеше от желание. Гласът й прозвуча дрезгаво:

— Не! Нали обеща да ми дадеш време за размисъл.

— Съжалявам, скъпа, уговорките свършиха. Сега вече край. — Ръцете му сграбчиха раменете й и той я притисна към себе си. — Стига празни приказки! — И устните му се впиха в нейните.

Сабрина се предаде и от гърлото й се изтръгна въздишка. Защо да се противи? И двамата го искаха.

Брет я вдигна на ръце и я понесе нагоре по стълбата. Той я желаеше и в момента това й стигаше. По-късно щеше да мисли за последствията. Много по-късно, каза си тя, пияна от желание, когато Брет блъсна вратата към спалнята си, пресече бързо преддверието и я положи на леглото.

Той дишаше тежко, но гласът му прозвуча развеселено, когато легна до нея и промърмори:

— Следващия път ще се погрижа леглото да не е толкова далеч…

А после устата му се притисна настойчиво към нейната и светът наоколо бе забравен. Останаха само те двамата. Сабрина отговори на целувката му и всяка съпротива се разпадна.

Нямаше нищо по-сладостно от тази дълга целувка. Умелите му устни се плъзгаха е нежност по нейните, търсеха вътрешната й топлина и сладост. Милувките му бяха бавни и внимателни, тъй като беше чакал много дълго този миг и искаше да му се наслади докрай. Пръстите му галеха с наслада косата й, развързаха сребърната мрежа, която поддържаше кока, и разпръснаха копринените кичури по възглавниците. Сабрина не можа да се сдържи, въздъхна блажено и плъзна ръце по твърдите му гърди. После обгърна раменете му, за да усети допира на твърдата мъжка плът. Зарови пръсти в тъмната коса и тялото й още по-плътно се притисна към неговото.

Внезапно ръцете му се откъснаха от косите й и се плъзнаха надолу. Помилваха меката шия, после нетърпеливо издърпаха зелената рокля и оголиха гърдите и гъвкавата талия. Сабрина забрави всичко около себе си.

Докосването до гърдите й я накара да потрепери, болезненият огън в слабините й се разгаряше все по-силно. Палецът обикаляше възбуждащо около зърното и я подлудяваше от желание. Тя също трябваше да го помилва, затова нетърпеливо повдигна ризата му и изстена от удоволствие, когато той й помогна да я свали. Пръстите й започнаха да изследват опънатия гръб, широките плещи, окосмените мускулести гърди. После закръжиха около зърната на гърдите му, имитирайки неговото движение, на което Брет реагира съвсем неочаквано.

Захапа долната й устна със зъби и прошепна:

— Не! Моля ти се, недей! Луд съм по теб и толкова дълго съм те чакал, че ако продължиш така, няма да мога да се удържа.

Тя също бе чакала твърде дълго и не искаше да спре.

— Аз също те желая. Искам да те усещам.

Думите й бяха по-силни от всеки афродизиак. Брет простена и потърси устата й. Целувката отне и последните остатъци от разум в главата й. А когато устата му се откъсна от нейната и остави огнена диря по гърдите й, Сабрина потрепери от глава до пети. Усети устните му, топли и влажни, върху гърдите си и се надигна срещу него. Ръцете й се движеха безспир по тъмната глава, сведена над гърдите й, обзе я вълна от нежност. Обичам го толкова много, мислеше безпомощно тя. Толкова много!

Когато малко след това Брет повдигна глава, тя изстена тихо в знак на протест. Не искаше той да прекъсне тези опияняващи усещания. Ръцете му нетърпеливо посегнаха към кръста й, роклята се скъса с тихо пращене и тя остана гола под него.

За миг в спалнята се възцари тишина, после Брет прошепна задавено:

— Велики Боже. Ти си прекрасна! Споменът не може да се сравнява с действителността.

Сабрина свенливо отвори ечи и го видя да коленичи пред нея. Трепкащата светлина на свещите танцуваше по голите му гърди, възбудата личеше още по-ясно под тесните панталони, ала в израза на очите му имаше нещо, което спря дъха й. О, да, страст и желание светеха в тези очи, но там искреше и още нещо, което я накара сляпо да простре ръце към него и тялото й да потрепери от радост.

Брет нежно отдалечи ръцете й и промълви:

— Искам да те гледам. Толкова често съм мечтал за теб…

Едва сега Сабрина обърна внимание на обстановката: разкошният балдахин от черно кадифе, варварската красота на огромната тигрова кожа, върху която лежеше. Брет се наведе над нея, топлият му дъх погали ухото й, когато прошепна:

— Когато го убих в Индия, си представях, че един ден ще лежим на тази кожа… двамата с теб.

Сладостни тръпки разтърсиха тялото й. Тя гледаше като хипнотизирана как ръката му разкопча панталона и той се разкри пред нея в цялата си мъжественост. Не изпитваше никакъв срам, искаше да й покаже силата и царствеността на своята голота.

Тялото му беше великолепно, с твърди и все пак гъвкави мускули, силно и с прекрасни пропорции. Широки рамене, тесен ханш и дълги, силни крака, но Сабрина не можеше да откъсне очи от лицето му, това любимо лице. Трябваше да види отново онзи израз в очите му и да почувства, че е дошъл при нея е любов в сърцето.

Брет се наслаждаваше на гъвкавото тяло, което лежеше бледозлатисто пред него, златно-червената коса разлята като огнен водопад. Това тяло бе създадено за любов — гърдите пълни и твърди, талията тънка, нежно извита, със съвършен ханш и безупречни дълги крака.

Със стон се хвърли на леглото, обхвана я с ръце и притисна устни към нейните. Обгърна я и с крака, притисна я плътно до себе си, за да се слее с нея.

След малко сведе глава и намери с устни зърната на гърдите й, после слезе още по-надолу, възбуждащ и плашещ едновременно. Помилва корема й и се насочи към триъгълника от меки кичурчета в основата на краката й. Сабрина тихо простена от наслада, когато търсещата му уста се плъзна между тях и езикът нахлу в най-интимната й част. Скова се за миг, когато той я разтвори с нежни пръсти и проникна с топлия си език там, където никога не беше очаквала.

Впи уплашено пръсти в тъмната му коса, непознати дотогава чувства пронизаха тялото й, понечи да го спре, ала сигурно би умряла, ако го стореше. Засрамен вик се изтръгна от гърдите й, езикът, който нахлуваше постоянно в горещата сладост между бедрата й, я доведе до екстаз. Неописуемо чувство, за което не беше подготвена и от най-смелите си мечти. Тя се извиваше по тигровата кожа, ръцете й се впиваха безпомощно в косата и раменете му, тялото й трепереше. Неописуемо чувство, смесица от екстаз и болка, се съсредоточи внезапно в топлия търсещ език на Брет и Сабрина се надигна насреща му. Сякаш всички нерви на тялото й се бяха събрали там. Чу се да хълца, да моли за избавление и когато повярва, че няма да издържи повече, в утробата й сякаш избухна експлозия на наслада, а режещата и същевременно блажена болка накара тялото й да се разтърси в екстаз.

Никога не беше изпитвала подобно удоволствие, такова невероятно удовлетворение. Остана неподвижна няколко секунди, цялото й същество изпълнено със спомена за невероятното изживяване. Чувстваше се безтегловна и така изчерпана, че не можеше дори да задържи очите си отворени. Ала когато усети Брет да се плъзга нагоре по тялото й, пулсът й отново се ускори. Той се подпря на лакът, дълго я гледа, после с тих, доволен стон мушна коляното си между бедрата й. Очите му блестяха трескаво, гласът му пресекваше от желание:

— Този път ще го изживеем заедно. Този път ще гледам лицето ти…

Прокара пръсти между бедрата й и за свое учудване Сабрина усети как страстта отново се събуди. Тялото й веднага реагира на милувката му. Тя обгърна с две ръце раменете му, очите й потърсиха неговите с нежна отдаденост. Брет не можеше да се сдържа повече. Твърде дълго бе отлагал този миг, но сега не искаше да чака дори секунда. Със сладостна въздишка разтвори бедрата й и проникна в топлата, мека утроба. Беше толкова тясна, гладка и гореща, че дъхът му секна. Спря се от страх да не се излее веднага в нея. Тялото му се изви болезнено. Най-сетне успя да се овладее, ала дишането му остана неравно, очите му се притвориха, замайващи вълни на наслада го пробождаха при всяко нейно движение.

Колко прекрасно беше да лежи в прегръдките й! Искаше да продължи мига да безкрай, не искаше в този топъл, прекрасен рай, който бяха създали, да нахлуят реалността, недоверието и омразата. Ритъмът се ускори, тласъците ставаха все по-мощни. Тялото на Сабрина пареше като огън под неговото, ръцете й все по-силно се впиваха в широките му рамене.

Сабрина отговаряше на всеки тласък, тялото й се надигаше срещу неговото, дългите й крака обхванаха хълбоците му, завладяха го така, както той нея. За свое учудване, тя изпита повторно тръпнещата наслада, която възвестяваше кулминацията, и тялото й се изви, разтърсено от първата мощна вълна.

Брет усети реакцията й, отвори очи, погледна я и тихо настоя:

— Погледни ме, Сабрина! Погледни ме и позволи да видя насладата ти…

Безпомощна, тя се подчини на заповедта му и кехлибарено-златистите очи проблеснаха, замъглени от страст. Черната коса на мъжа бе нападала в безредие по челото, нефритенозелените очи блещукаха е тъмен огън и беше странно възбуждащо да се наблюдава лицето му, което отразяваше усилието да забави още малко освобождаването.

Сабрина не можеше повече да се сдържа. Огненият меч на насладата прониза утробата й, тя изстена и тялото й се надигна срещу неговото. Нищо не остана скрито за проницателните му очи. Зениците й се разшириха, когато реки от наслада заляха тялото й и лицето й се отпусна.

Този израз беше и неговият край. Брет спря за миг мощните тласъци и скри лице във врата й. Екстазът завладя мъжкото тяло. Той изстена, изля се с последен тласък в утробата й и падна върху й.

Дълго останаха да лежат прегърнати. Никой не искаше да наруши сладката магия. После още много часове не продумаха, телата им казваха думите, които никой не смееше да произнесе на глас, отново и отново търсеха и намираха невероятната радост, която доставя притежанието на любимия.

Малко преди разсъмване Брет се подпря на лакът, вгледа се в изтощеното й лице и тихо прокле годините, в които си беше отказвал удовлетворението, изпитано тази нощ. Никога вече! — каза си решително той. — Няма да я оставя да си отиде пак. Тя е моя!

Сабрина се протегна, усети пронизващия му поглед, отвори бързо очи и в продължение на кратък, омайващ миг отново улови онзи израз по лицето му. Но Брет бързо го прикри, толкова бързо, та тя помисли, че е сънувала. Изведнъж я обзе свян. Внезапно осъзна, че лежи гола върху измачканата тигрова кожа. Засрами се от нещата, които той беше правил е нея и тя с него… и пленително се изчерви.

Брет видя руменината, заляла страните й, и се усмихна.

— Ти се изчервяваш, скъпа? Къде остана тигровата лилия, която сподели леглото ми? Дивата тигрица, която непрекъснато ме молеше да я обладавам?

Сабрина се изчерви още повече, очите й светнаха разсърдено и тя напразно задърпа кожата, за да покрие голотата си. Брет се засмя и нежно целуна гневно извитите устни.

— Спокойно, не искам да те ядосвам. — Лицето му се промени и той смръщи чело. — Ще се погрижа да се събудиш в собственото си легло. Иначе какво ще си помисли прислугата?

Объркана и несигурна, тя проследи с очи как той стана и нахлузи панталона си. После Брет вдигна от пода разкъсаната й рокля и бельото и небрежно й ги подхвърли. И преди тя да успее да реагира, я вдигна в силните си ръце заедно с кожата и я изнесе от спалнята.

Сабрина съжали, че така рязко я върнаха в действителността. Зарита с крака и изсъска:

— Къде ме водиш?

— Там, където трябваше да бъдеш през цялата нощ отговори сериозно Брет и блъсна двукрилата врата към коридора. — В собственото ти легло.

Сабрина се почувства засегната от думите му. Нима той съжаляваше за случилото се през нощта? Нима само бе сънувала израза по лицето му, който бе събудил толкова сладки надежди в сърцето й? Брет отвори вратата към покоите й, тръгна право към спалнята и я положи на леглото. После рязко издърпа тигровата кожа изпод нея и дрехите й се разпиляха. Усмихна се, като забеляза напразните опити на Сабрина да прикрие с тях голотата си.

Разгневена и объркана, с опасно святкащи кехлибарени очи, тя седна, притисна остатъците от разкъсаната рокля до гърдите си и изфуча:

— Какво си въобразяваш! — Не беше предполагала какво ще донесе утрото, дори не бе мислила за настъпването му, но това беше върхът! Той се отнасяше с нея като е брашнян чувал!

Брет опря ръце на кръста си и усмивката му стана още по-широка.

— Нямах друг избор, мадам. Иначе трябваше да те любя още веднъж.

— О! — промълви тихо Сабрина, едновременно засрамена и зарадвана. Не можа да го погледне, сведе още по-ниско очи и попита: — След тази нощ… След всичко, което стана… — Спря, набра смелост и продължи: — Вчера ми заяви, че уговорките вече не важат. Какво ще стане сега?

Усмивката му изчезна, лицето му стана твърдо и сериозно.

— Ще се оженим.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Сърцето на Сабрина лудо заблъска в гърдите й и тя го изгледа смаяно.

— Да се оженим? — изтръгна се шепнешком от устните й.

Нефритенозелените очи се присвиха.

— Да. Ще се оженим.

И в най-смелите си мечти не беше се надявала на това. Търсеше, копнееше, ала никога не можеше да си го представи. Все пак, Брет дори сега не споменаваше за любов?

Сабрина затвори за миг очи. Милостиви Боже, как да постъпи? Опита се да спечели време, за да проумее мотивите му и прошепна:

— Защо?

Развеселена усмивка грейна по лицето му. Той се приближи до леглото и нежно я погали по бузата.

— И още питаш — след нощ като тази?

Не беше точно това, което й се искаше да чуе, но въпреки това беше доволна. Той я желаеше и не го криеше, а тази страст можеше да се превърне в мощно оръжие. Той ще ме обикне, закле се яростно тя. Един ден ще ме обича точно толкова, колкото сега желае тялото ми. Но дотогава…

Ироничният глас на Брет прекъсна мислите й.

— Не съм и очаквал, че ще ми се хвърлиш на врата от радост, но не предполагах, че представата да се омъжиш за мен ще те уплаши. — Той повдигна брадичката й и я погледна в очите. — Преди шест години беше готова да се омъжиш за мен. Защо сега се колебаеш?

— Забрави ли, че развалих годежа? — прошепна смутено тя.

Лицето му помрачня, пръстите му се впиха в нежната плът.

— Нищо не съм забравил — изсъска внезапно той. — Отлично помня, че не можа да решиш моето богатство ли е по-голямо или онова на Карлос. Помня и как ме отблъсна, като помисли, че съм разорен.

Очите на Сабрина се разшириха, ала Брет не обърна внимание на изненадата й и продължи:

— Сега това няма никакво значение. Важното е, че баща ти те повери на мен, и най-добрият начин да се отърва от това досадно задължение е да те направя своя жена. Алехандро е имал предвид точно това и… — Гласът му стана твърд. — Така ще бъде.

Сабрина понечи да каже нещо, но Брет не й остави да проговори.

— Какво избираш: женитба или да живееш като моя метреса?

Сабрина загуби ума и дума. Дали да го зашлеви с все сила през лицето или да му изреве „Да!“, преди да се е разколебал? Трябваше й време, за да премисли станалото. През последните двадесет и четири часа се случиха прекалено много неща. Но Брет очевидно не искаше да чака. Кехлибарено-златистите очи на жената засвяткаха от гняв.

Брет го забеляза и подигравателно вдигна вежди.

— Е? Ще получа ли отговор или се готвиш да ми направиш сцена?

Сабрина се задушаваше от гняв. Сви ръце в юмруци и изкрещя:

— Ще си получиш отговора, арогантен звяр такъв! Но те предупреждавам — ще имаш ужасна съпруга! Ще съжаляваш, че така ме притисна до стената, кълна ти се!

Камък му падна от сърцето, ала се помъчи да прикрие облекчението си и се засмя.

— Заплахи ли, скъпа? След като е толкова любов прие предложението ми! Нали все пак го ирис? — Лекомисленият тон му струваше големи усилия, но ме биваше да показва колко държи на нея.

В яда си Сабрина забрави, че е гола, скочи от леглото и се изпъчи пред него.

— Проклятие! Да, отговорът е да!

Погледите им се срещнаха и гневът й в миг се изпари, защото отново зърна онзи израз в нефритенозелените очи, който я изпълни с необуздана радост от предстоящата женитба. Но само за миг. После погледът му жадно се плъзна по тялото й.

— Добре — прошепна той, прегърна я и я целуна. Телата им се притиснаха страстно едно до друго, тя усети растящата му възбуда и потрепери. Но Брет не направи опит да продължи. Закле се в себе си, че ще я люби отново една когато станат мъж и жена. Откъсна колебливо устни и я отдалечи от себе си.

— Прекалено си съблазнителна, сладката ми, наистина прекалено! — Завъртя се на токове и тръгна да излезе. На вратата спря за миг и каза през рамо: — Днес ще говоря със свещеника. В неделя ще оповестят от амвона и до три седмици ще се венчеем.

Сабрина така и не успя да отговори. Вторачи се като в транс в скъсаната си рокля. Наистина ли бяха изминали само дванадесет часа, откакто си беше тръгнала от соарето у семейство Роблес? Само дванадесет часа, а се бе случило толкова много!

Мина като замаяна през стаята, вдигна парчетата от роклята и ги натъпка в най-задния ъгъл на гардероба. Лупе сигурно щеше да ги намери и да задава неудобни въпроси, но в момента всичко й беше безразлично. Трябваше да мисли за много по-важни неща. Върна се обратно, пъхна се в леглото и се сгуши под тигровата кожа, която Брет бе забравил. Тя й напомняше тялото му — гъвкаво и топло, грубо и нежно. След три седмици щеше да се омъжи за него. И тогава непременно ще я обикне! Сърцето й се разтуптя при мисълта за израза в очите му, когато я целуна преди няколко минута. Беше ли любов това? И миналата нощ, малко преди да легне до нея, в очите му не се ли появи същият този израз, който я накара да затаи дъх? Може би Брет я обичаше? Милостиви Боже, каква замайваща мисъл! Ала скоро се сети за Карлос и забрави мечтите си.

Карлос. Той беше излъгал Брет и си го бе признал. Сабрина не можеше да си представи, че човек, когото обичаше и комуто се доверяваше, се бе опитал съзнателно да разруши щастието й. А може би не бе излъгал само Брет, а и нея? Може би злоупотребяваше е нея, използвайки безсрамно доверието и привързаността й? Той ли беше внушил на Брет, че тя се интересува само от богатството му? А не беше ли вероятно самият той да иска от нея същото? Обезпокоителна мисъл, която при нормални условия можеше да пренебрегне, но не и днес. Припомни си нападението му в павилиона, което не можеше да извини и досега, както и поведението му в каретата.

Карлос й беше внушил, че Брет се интересува само от парите й. Карлос го беше разпознал като „Девил“ Дейнджърмънд. Все още й бе трудно да повярва, че ги беше насъскал така жестоко един срещу друг, но в това вече нямаше съмнение. Но може би Карлос вярваше в това и искаше само да я предпази? Тя въздъхна. Всичко бе така объркано. Ужасно я беше яд на Карлос. Но въпреки че Брет не гонеше зестри, както бе успяла да се убеди, това все още не обясняваше поведението му спрямо Констанца Моралес.

Сабрина, сама открита и честна, не можеше да си представи, че Констанца и Карлос подло са я заблудили. Тогава повярва, че Констанца е бременна, повярва, когато назова Брет като баща на детето. Но Карлос беше този, който й разказа, че Констанца е била любовница на Брет…

Тя уморено разтърка чело. Толкова ли съм оглупяла от любов, та приемам за чиста монета всяка дума, която го оневинява? Боже мой, колко съм объркана! Сигурна съм само в едно: вече никога няма да имам доверие на Карлос. Обичам Брет Дейнджърмънд и ще се омъжа за него само след три седмици. Сега просто нямам сили да мисля повече…

След това заспа дълбоко и здраво и се събуди едва следобед. Полежа още известно време, докато сетивата й уловиха шумове и миризми. В края на леглото бе поставена табла със закуска. Ако се съди по аромата на кафето, беше току-що донесена. Вдигна очи към вратата на будоара и забеляза, че ваната е приготвена и Лупе я пълни с гореща вода.

Замаяна от съня, Сабрина седна, наля си чаша кафе и извика:

— Добро утро, Лупе! Как си днес?

— Утро? — Лупе влезе усмихната. — Четири часът следобед е, сеньорита! Щях да ви оставя да спите още, но сеньор Брет каза, че е време да ставате. Поканил е няколко приятели да вдигнат тост за предстоящата сватба. — После, пренебрегвайки всичко, на което я бяха учили, се втурна и прегърна Сабрина. — О, сеньорита, Оли й аз се радваме толкова много за вас! Прекрасно е да се омъжите за сеньор Брет!

Сабрина се зарадва на благопожеланията на Лупе, но не можа да преодолее безпокойството си. Защо Брет бързаше? Толкова неща ги разделяха, непознати и неизказани. Само да знаеше истината за миналото му, само да можеше да бъде сигурна в любовта му!

Ала сега нямаше време за размишления. Тя благодари на Лупе, а след като се изкъпа и облече в рокля от златиста коприна, украсена с дантела в кехлибарен цвят и къси буфан-ръкави, започна отново да гледа на бъдещето откъм по-хубавата му страна.

Очите й сияеха, бузите й бяха леко зачервени, докато слизаше по стълбите. Модерната златиста рокля подчертаваше огненочервената коса, нападала в немирни къдрици по челото и тила й, макар че бе прибрана в елегантен кок. Беше неописуемо красива.

Брет я видя пръв и затаи дъх. Сърцето му преля от любов. Тази прекрасна жена беше негова годеница и само това имаше значение сега, независимо с какви непочтени средства бе постигнал целта си. В любовта и на война е позволено всичко.

След като на разсъмване напусна стаята на Сабрина, той разви трескава дейност. Поговори със свещеника, поръча съобщението и определи датата на сватбата. А за вечерта уреди малко празненство, на което да обяви годежа със Сабрина, за да бъде всичко според етикета. Размисли малко и се намръщи. Разбира се, Франсиска и Карлос щяха да създават проблеми, но срещу това нищо не можеше да се направи. Повечето хора щяха да припишат тази неприязън на озлоблението, и то не без основание, каза си с усмивка той, като се сети за сблъсъка с Франсиска тази сутрин. Тъкмо се бе върнал от църквата, когато тя влезе с вирнат нос в библиотеката. Беше изненадан да я види все още с вечерната рокля, но след минута всичко се изясни. Франсиска се изправи пред него с цялата си надменност и заяви:

— Междувременно сигурно сте разбрали, че Карлос и Сабрина избягаха заедно. И положително сте забелязали, че аз също не прекарах нощта тук. Почаках да се успокоите малко след тази новина, преди да се върна в къщата ви.

Когато Брет не реагира, Франсиска запита възмутено:

— Не ви ли вълнува, че синът ми е избягал с вашата повереница? Че скоро ще се оженят и вие ще трябва да се махате от тази къща?

Брет успя някак си да се овладее и не показа колко бе разгневен. Но скоро облекчението взе връх. Ето какво е възнамерявал да извърши синът й! Но дали със съгласието на Сабрина? Невъзможно! Тя се прибра у дома си, а и Оли беше неотлъчно до нея. Сигурно имаше куп недостатъци, но положително не беше глупава. Не можеше да не знае, че Оли ще осуети бягството й. Едва сега му стана ясно какво бе видял вчера, когато отвори вратата и Сабрина и Карлос застанаха пред него. И двамата не бяха на себе си, особено Карлос… Дали защото Сабрина му бе отказала? Тържествуваща усмивка се появи на устните му. Карлос очевидно бе претърпял крах. Обърна се към Франсиска и почти покровителствено я попита:

— Как ви хрумна мисълта, че ще напусна своя дом и ще ви го предоставя?

— Защото ни принадлежи! Вие сте го купили и обзавели с парите на Сабрина — отговори Франсиска, убедена в победата си.

С подигравателно искрящи очи Брет заяви:

— Сеньора, след като поговорите със сина си, ще установите, че сте се заблудили. Що се отнася до моята повереница, Сабрина спи в стаята си, а когато се събуди, ще отпразнуваме годежа си. Разбира се, като най-близки роднини, вие и синът ви сте поканени на тържеството, но при дадените обстоятелства не бих ви упрекнал, ако откажете.

Франсиска беше вън от себе си от гняв, още повече когато той й заяви, че повече не бива да остава в дома му. С мъка успя да се овладее. Изправи високомерно глава и прошумоля навън с колосаните си поли. Само след час изпрати хора да приберат всичките й вещи.

След излизането на Франсиска Брет дълго седя замислен зад писалището си, питайки се дали не е бил сляп. Наистина ли Сабрина не знаеше нищо за плана на Карлос? Инстинктът му подсказваше, че тя е невинна. Вярата в нея отслаби мъката му, но скоро се сети, че все още няма доказателства за липсата на алчност. През седмиците след идването си в Ню Орлиънс тя имаше достатъчно възможности да се убеди, че преди шест години се е излъгала по отношение на богатството му, и сега вероятно се опитваше да поправи стореното.

Ала след последната нощ Брет не вярваше дори и в това — не искаше да вярва. Тя беше толкова топла, толкова сладка и всеотдайна в прегръдките му. Нима можеше едновременно с това да е студенокръвна и пресметлива? Можеше да се закълне, че никой друг мъж не я беше докосвал преди — и че Карлос пак го излъга.

Карлос явно лъжеше по навик и внезапно Брет си припомни колко изненадана беше Сабрина, когато тази сутрин я обвини, че го е пренебрегнала заради загубата на богатството му. Може би го е напуснала по друга причина? Да не би да ги е разделила поредната лъжа на братовчед й? Карлос познаваше Сабрина от рождение, ползваше се с доверието й и за него беше просто да предизвика съмнение и да посее раздор там, където не би трябвало да го има. Брет се вцепени, заслепен сякаш от небесно видение. Нима цялата му мъка е била напразно! Нямаше ли откровеният разговор преди шест години да му спести ужасната болка? Това беше опияняваща мисъл и трябваше да напрегне всичките си сили, за да не хукне нагоре по стълбите и да се разбере веднъж завинаги със Сабрина. Вродената му предпазливост го възпря. Помнеше страданията на баща си и знаеше колко опасно, почти смъртоносно беше да се обича невярна жена. Не, Сабрина не беше такава, инстинктът му го подсказваше и въпреки това един вътрешен глас го предупреждаваше да бъде предпазлив. Имаше неща, които не можеха да се обяснят с лъжите на Карлос. Особено сцената в павилиона, когато Сабрина лежеше в прегръдките на братовчед си…

Едно почукване по вратата го върна в действителността, а през останалата част от деня не му остана време за размишления. Ала сега, когато Сабрина застана пред него, съмненията се върнаха. Дали не се държеше като идиот? Беше ли лудост да се надява, че тя изпитва нещо към него? Едва устоя на изкушението да я притегли към себе си и да я моли да го обича. Вместо това пое ръката й и учтиво я целуна.

— Ти си прелестна, мила моя — промълви тихо и му се прииска да беше казал нещо по-малко банално, ала днес бързият му иначе език изневеряваше.

Сабрина отговори на поздрава му с разтуптяно сърце. Щом се озова близо до него, в душата й пропълзя боязън и не можа да проумее как само преди няколко часа беше лежала гола в прегръдките му и беше опознала магията да му принадлежи.

Тази вечер Брет беше много елегантен. Непокорните гъсти къдрици блестяха, брокатеният жакет в черно и златно седеше като излят на широките му плещи, а черните сатенени панталони се опъваха върху мускулестите, добре оформени крака. Но онова, което накара сърцето й да забие по-бързо, беше изразът в нефритенозелените очи — изразът, който й вдъхна надежда и предизвика лъчезарната й усмивка.

Брет беше заслепен от тази усмивка и в миг забрави всички съмнения.

— Възнамерявах преди сватбата да се държа като благоприличен годеник, но ако продължаваш да се усмихваш така, не знам дали ще устоя на прелестите ти…

Сабрина засия още повече и закачливо прошепна:

— А трябва ли да го правиш?

Брет отметна глава назад и се засмя.

— Вещица! — промълви одобрително той, после лицето му стана сериозно. — Сабрина, тази сутрин трябваше да помоля леля ти да напусне къщата ми. Надявам се, разбираш, че бях принуден да го сторя… при дадените обстоятелства.

Усмивката й угасна и тя се взря любопитно в лицето му. Новината не я изненада особено. Всъщност се радваше, че няма да има нужда да слуша постоянно злобните забележки на леля си.

— Каза ли й за женитбата ни? — попита тихо тя. Брет кимна.

— Много ли се ядоса?

Брет вдигна рамене.

— Да речем, че сега ме обича още по-малко от преди.

Сабрина направи гримаса. Не понасяше неразбирателствата и много й се искаше леля й още от самото начало да се бе държала малко по-миролюбиво с Брет. Той побърза да я увери, че може да вижда леля си по всяко време, но не спомени нито дума за Карлос, което беше добре дошло за нея.

— Много ли беше дързък е нея? — прошепна тя и дяволито му намигна.

Брет я погледна със съмнителна невинност.

— Не толкова, колкото тя с мен.

Сабрина се засмя.

— Значи си бил отвратителен!

Той се усмихна и взе ръката й.

— Всичко в името на една добра цел, любима. Вече намерих нова компаньонка, овдовялата сестра на моя търговски агент, мисис Бонел — изключително почтена жена. Тя ни очаква в синия салон и с удоволствие ще ти я представя, преди да дойдат гостите ни.

Странно въодушевена, сияеща от любов, Сабрина му се усмихна и дяволито промърмори:

— Струва ми де, че ще си имам доста властен съпруг…

Породилото се така внезапно чувство за взаимна принадлежност не ги напусна през цялата вечер. Сабрина бе образец на любяща жена, а Брет също не съумяваше да прикрива чувствата си. Всеки, който ги видеше, разбираше от пръв поглед, че двамата се женят по любов. Единствено двете главни действащи лица имаха съмнения и не искаха да видят очевидното.

Времето бързо отлетя и двамата се придържаха към мълчаливото споразумение да не нарушават крехкия мир. Бяха стигнали до убеждението, че причината за катастрофалния край на първия им годеж е Карлос. Ала Сабрина все още не можеше да си обясни историята с Констанца. Това много я смущаваше, но бе твърде влюбена, за да допусне то да развали предстоящата сватба.

А Карлос… На няколко пъти Карлос безсрамно се опита да я види, но тя категорично отказа да то приеме. Не желаеше никой да помрачи отново щастието й.

Само един грозен случай внесе горчива нотка в радостното очакване, с което бе изпълнено сърцето й. През първите седмици на юни Сабрина посети леля си, настанила се у семейство Корейас. Франсиска изяви готовност да я види, но само за да хвърли в лицето й насъбралата се в душата й злоба. В този ден Сабрина научи за плана на Карлос да я отвлече и болезнено осъзна, че пропастта между нея и леля й е непреодолима. Изправи се, сложи дантелените ръкавици и се накани да си върви.

Отровният поглед на Франсиска пронизваше гърба й.

— Остави грингото — каза внезапно тя. — Остави го, омъжи се за Карлос и всичко ще бъде добре. Карлос наистина те обича и искаше да те отвлече само защото те обожава и би направил всичко, което зависи от него, за да си щастлива.

Нито Сабрина, нито Франсиска подозираха истината за това, което възнамеряваше да извърши Карлос.

Не по-малко упорита от леля си, Сабрина кратко поклати глава.

— Не мога да го направя, лельо.

Франсиска изсъска като усойница:

— Ако сега си тръгнеш, ако откажеш да направиш това, за което те моля, не смей да ми се мяркаш повече пред очите! Избирай — семейството ти или грингото!

Няма какво да избирам — отговори спокойно Сабрина и излезе.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

След седмица пристигнаха родителите на Брет и Сабрина бързо забрави Карлос и Франсиска. Очакваше с нетърпение да види отново леля си след толкова години. София също беше във възторг, че може да прегърне единствената си племенница. Още щом я видя, извика:

— Ах, мила моя! Как можахме да издържим толкова дълго! Седемнадесет години! Това е невероятно! А ти си станала красавица! Точно такава си те представях. Ела да ми разкажеш всичко. Горя от нетърпение да го чуя!

Хю и София бяха въодушевени от годежа.

— Отдавна мечтаех за това — призна София още първата вечер в Ню Орлиънс.

Времето беше минало покрай нея, без да остави следи. Беше почти на петдесет години, малко по-закръглена, отколкото я помнеше Сабрина. В копринените черни коси проблясваха само няколко сребристи кичура, засмените очи и пленителната усмивка бяха непроменени. Младата жена неволно си спомни Елена и със сълзи в очите промълви:

— Изглеждаш като мама в спомените ми…

Двете се намираха на първия етаж, в помещенията, отредени за семейство Дейнджърмънд. София изтича при Сабрина, седнала на една кадифена табуретка, и коленичи пред нея.

— Мило дете, не би могла да ми кажеш нищо по-хубаво! — После добави малко тъжно: — Ако можеше и тя да бъде тук, при нас, а и милият ти татко!

— Те са с мен, усещам го — кимна Сабрина. — Напоследък имам усещането, че са винаги наблизо.

Докато вечерта преди сватбата се преобличаше за вечеря, Сабрина си спомни отново разговора е леля си. За миг й се стори, че чува гласа на баща си: Добре направи, дете. Толкова го желаех за теб. Бъди щастлива…

И по-късно вечерта, когато седяха на чаша вино в библиотеката, още веднъж ясно почувства, че Елена и Алехандро бяха до нея.

Брет сякаш отгатна мислите й. Стана, вдигна чашата си и тихо заговори:

— Бих желал да вдигна наздравица за Елена и Алехандро дел Торес. — После погледна Сабрина в очите и прибави: — Дано бракът ми с тяхната красива дъщеря бъде също толкова щастлив, колкото беше техният.

При състоянието на чувствата му в момента това беше равностойно на любовно обяснение. И Сабрина, и той все още се измъчваха от съмнения, но и двамата вярваха в бъдещето. През последните седмици Брет всяка нощ си повтаряше, че след венчавката ще поговорят за миналото и тогава и последните сенки помежду им ще се разсеят.

Вечерта мина бързо и когато стана време за лягане, Сабрина беше убедена, че няма да затвори очи от възбуда. Но не стана така. Щом сложи глава на възглавницата, потъна в дълбок сън и цяла нощ сънува прекрасното бъдеще, което я очакваше.

Гостите за сватбата бяха по принуда малко, но на Сабрина й беше безразлично. Имаше очи само за Брет, който стоеше гордо изправен до нея в студената тишина на катедралата.

Бяха прекрасна двойка — Брет в тъмносин жакет и бежови панталони, Сабрина лъчезарна в роклята от дантела с цвят на слонова кост върху бледожълти поли. Кремавата мантиля, която бяха носили на сватбите си майка й и леля София, беше изкусно надиплена върху огненочервената коса.

Когато излязоха навън като мъж и жена, Сабрина си припомни въпроса, който беше задала на леля си преди толкова много години. Беше ли наистина същата прекрасна булка, както София на сватбата с Хю Дейнджърмънд?

В къщи, по време на непринудения прием след венчавката, Сабрина получи отговор на въпроса си. София дойде при нея, прегърна я и каза весело:

— Помниш ли, мила моя, как някога те уверих, че ще бъдеш прекрасна булка? О, гълъбчето ми, ти наистина си най-хубавата, която съм виждала.

Хю закуца към тях, опирайки се на сребърния си бастун. Междувременно черната му коса беше напълно посивяла, но той все още беше хубав мъж.

— Мила моя, толкова се радвам за теб! — Той погледна към Брет, който не се отделяше от жена си, и продължи със закачлива усмивка: — И почти съжалявам, че се оставих тази луда глава да ме уговори да променя завещанието си. Ти щеше да бъдеш пленителна господарка на Ривървю. — И весело й намигна. — Трябва да внимаваш е него. Всичко може да се очаква от човек, който подари семейните имоти на брат си. Внимавай, че ако го прихване отново, може да подари и покрива над главата ти!

Сабрина беше като ударена от гръм. Хю не беше обезнаследил Брет, а той великодушно бе отстъпил наследството на брат си! Още едно доказателство, че през всичките тези години е преценявала неправилно положението. Но сега имам втори шанс, помисли с облекчение тя. Втори шанс да се доверя на любовта си.

В този миг пристигнаха Морган и Леони Слейд и Сабрина не продължи с размишленията си. Морган гордо й представи съпругата си и Сабрина веднага се почувства привлечена от крехката жена с коса като пчелен мед. Леони също я обикна от пръв поглед. Морскозелените очи засияха и тя заговори усмихната:

— Радвам се да се запозная с вас, мадам Дейнджърмънд, и от сърце ви желая щастие!

Сабрина й благодари свенливо и каза:

— А вие? Може ли и аз да ви поздравя?

Леони грейна.

— Но разбира се! Нашата сладка Сюзет е почти на шест седмици и е най-красивото бебе на снега! — Тя се изчерви. — Би трябвало да се срамувам, че казвам такова нещо за собствената си дъщеря, но толкова се гордея с нея!

Когато се сбогуваха, Леони и Морган отново поканиха Брет и Сабрина на гости в шато „Сен Андре“. Сините очи на Морган искряха от задоволство, когато каза:

— „Фокс Леър“ е само на един ден път е кон от нас, а след като приключи със скитническите си години, нямаш повече извинения. Трябва да ни гостуваш.

Брет се ухили.

— Отпусни ми поне малко време за медения месец, приятелю! — Обви с ръка кръста на Сабрина и я погледна в очите. — Дълго чаках този ден и се опасявам, че на първо време ще запазя жена си само за себе си.

Сабрина се изчерви и всички се засмяха.

Сабрина и Брет възнамеряваха да потеглят за „Фокс Леър“ още на следващата сутрин. Хю и София решиха да останат още няколко дни в Ню Орлиънс и след това да им гостуват. Докато помагаше на Сабрина да се приготви за нощта, София непрекъснато говореше. Накрая заключи с намигане:

— Всъщност би трябвало да ти пожелая за медения месец нещо по-различно от посещението на свекъра и свекървата, гълъбче. Но ти обещавам да не стоим дълго. Затова пък се надявам през есента да ни посетите в Начез.

— Разбира се — усмихна се Сабрина и София напусна спалнята. Младата жена се заразхожда неспокойно из голямата стая, разкъсвана между страха и радостното очакване. Когато чу отварянето на вратата, дъхът й секна. Опипа смутено прелъстителното си копринено неглиже с цвят на лавандула, питайки се какво ще й донесе нощта. Дали ще бъде прекрасна като последна та, която бе прекарала в обятията му? Изведнъж Брет се появи в рамката на вратата. За момент времето сякаш спря, но той побърза да я притегли към себе си Устните им се сляха в дълга целувка. После едва си поемаха дъх и Брет прошепна:

— Не знам как понесох последните седмици, скъпа. Най-после, сладка тигрице, най-после си моя… моя жена.

Вдигна я с един замах и я понесе към леглото. През дългата, страстна нощ, която последва, Сабрина научи, че радостите на любовта бяха неизчерпаеми. Брет вече бе неин мъж, тя — негова жена и нищо не можеше да помрачи радостта й.

Два дни по-късно Сабрина установи, че предупрежденията на Брет са били верни — „Фокс Леър“ наистина не беше голяма къща. Скромна двуетажна постройка, украсена единствено е покрита входна алея, носена от четири колони. Перилата на балкона, който опасваше първия етаж, бяха от ковано желязо, тъмнозелени капаци украсяваха високите прозорци на снежнобялата къща.

Наоколо растяха стари дъбове, обрасли със сивозелен испански мъх, а същите дървета бяха насадени преди години покрай дългата алея към къщата. Въпреки не особено привлекателната фасада, Сабрина не беше разочарована. Би спала и на пода, ако Брет пожелаеше така.

Той я прихвана нежно през кръста и я поведе по стълбите към дома.

— Знам, че не е кой знае какво, но възнамерявам да го променя изцяло. Можем да пристроим едно или две крила и ти ще обзаведеш стаите според желанията си… Бих желал да бъдеш щастлива тук.

Сабрина му се усмихна.

— Ще бъда — каза просто тя и Брет усети невероятно облекчение. Ужасно се боеше, че тя няма да хареса къщата. Упоритото съмнение, че се стреми към богатството му, все още не му даваше мира.

Наистина, външният вид на „Фокс Леър“ беше доста скромен, но Брет се бе погрижил вътре да не липсват удобства. Мебелите, килимите и завеете бяха разкошни. Ала едва при вида на павилиона Сабрина нададе радостен вик. Хвърли се в прегръдките на съпруга си и извика:

— Направил си го за мен, нали? Значи помниш…

— Как бих могъл да забравя такова нещо? — пошепна задавено Брет и я целуна.

Миналото все още зееше като пропаст помежду им, но въпреки това меденият месец беше вълшебен. Хю и София дойдоха и си отидоха, а Брет и Сабрина живееха като в сън.

В началото на юли получиха вест, която помрачи щастието им. Испанците отново бяха пресекли река Сабин в посока към Американска Луизиана и бяха завзели поста в Баю Пиер близо до Накодочез. Във въздуха витаеше война. Сабрина си спомни мъжете и оръжията, които преди заминаването им за Ню Орлиънс се събираха в района на Накодочес, и когато Брет й описа случилото се, загрижено попита:

— Какво ще стане сега? Вярваш ли, че наистина ще има война между Испания и Съединените Щати?

Брет я прегърна.

— Не зная. Просто не зная. Възможно е и много от хората тук са убедени, че войната е неизбежна. Някои дори се надяват.

Мисълта беше страшна и Сабрина потрепери.

— Ще се биеш ли?

Брет вдигна рамене.

— По-рано може би щях да тръгна и аз, но сега. Имам твърде много, заради което си струва да се живее…

През следващите дни новината за военните действия не излизаше от главата на Сабрина. Трябваше ли да загуби току-що намерената си любов в една безсмислена война? Забрави всяка лоялност по отношение на Испания. Тя беше жена на Брет, а Испания нека се разтвори в мъглата!

Писмо от Леони е покана за гостуване през първата седмица на август измести всички мисли за войната. Сабрина очакваше с нетърпение новата среща със семейство Слейд и запознанството с Джейсън и Катрин Севидж, които също бяха поканени. Забрави всичко останало и зачака заминаването за шато „Сен Андре“.

Имението беше разположено на един завой на Мисисипи, няколко мили под Ню Орлиънс, и Сабрина веднага се възхити от величествената, отлично поддържана къща. Елегантна стълба се извиваше грациозно към първия етаж. Малкият керван — кабриолетът им и каручката, в която се возеха Оли и Лупе с най-необходимото за няколкодневния им престой — едва достигна началото на описващата кръг входна алея, когато насреща им излязоха Морган, Леони и семейство Севидж.

През следващите няколко минути цареше хаос. Сабрина поздрави свенливо семейство Севидж, високия мъж със смарагдови очи и орлов профил и неговата безупречно красива черноока жена. Сърдечната усмивка и любезността на Катрин бързо й вдъхнаха доверие.

Останалата част от деня премина много приятно. Разведоха гостите из къщата и земите около нея. И после, там бяха децата…

Малко преди да се преоблекат за вечеря, жените се събраха в просторните детски помещения, едва наскоро завършени, и Сабрина беше запленена от децата. Веднага се влюби в Джъстин Слейд. Той беше на шест години и много приличаше на баща си, само че бе наследил морскозелените очи на Леони. Две и половина годишният Никълъс Севидж беше миниатюрно издание на Джейсън. Само усмивката беше на Катрин. Най-малкият Севидж, Рандъл, тъкмо беше навършил една година.

Сабрина наблюдаваше почти завистливо трите момчета, които играеха на пода с дървени войничета, и изведнъж почувства огромен копнеж за собствено дете. Катрин забеляза израза на лицето й и тихо каза:

— Догодина, мила моя, и вие ще ни покажете гордо детенцето си!

— О, надявам се! — прошепна Сабрина и изведнъж й хрумна, че откакто беше женена за Брет, не беше имала… Възможно ли беше вече да е…? О, дано само да е истина!

Вечерята премина във ведра атмосфера. Когато господата запалиха пури с чаша бренди, дамите се оттеглиха в предния салон, за да обсъдят как да прекарат следващите дни. Брет най-после имаше възможност да проведе е Джейсън отдавна желания разговор.

— Да не отлагаме, а веднага да поговорим по същество — започна Морган. — Как ще се развият неприятелските отношения между Испания и Съединените Щати?

Джейсън замислено завъртя в ръка чашата с бренди.

— Обзалагам се, че ще стане много интересно, ако Уилкинсън бъде изправен срещу испанците. Военният министър Диърбърн му заповяда още преди седмици да потегли бързо към района на река Сабин, но генералът не позволи да го изгонят от главната му квартира в Сейнт Луис. — Отправи поглед към Брет, който седеше срещу него, и продължи: — Ти какво мислиш по този въпрос? Морган ми разказа за писмото на Итън. Също и за Джеферсън. Напомнете ми някой път да ви разкажа историята на „мисията“, с която преди няколко години президентът ме изпрати в Англия.

Брет се засмя.

— С удоволствие ще я чуя. Поне си бил в цивилизована страна. — Ала лицето му бързо стана сериозно. — Джентълмени, ако проявите малко търпение, бих желал да ви запозная с моята теория. — Той хвърли подигравателен поглед към приятеля си. — Морган вече чу част от нея, но съм сигурен, че с удоволствие би я чул още веднъж само за да ми каже колко смехотворни са съжденията ми.

Морган вдигна чашата си и каза:

— Започвай. Знаеш, че обичам приказките.

Брет се постара да бъде кратък. Разказа за разговора, който бе водил през онази бурна нощ на 1799 година е Уилкинсън и Хю, после за молбата на Джеферсън да държи под око Бур и Уилкинсън, за разговора си с Бур по време на бала у Стивън Минър в Начез й накрая за упоритите слухове, които се носеха в някои кръгове, че Уилкинсън е убиецът на Гайозо и че през нощта на убийството е изчезнал важен документ.

Преди Брет да продължи с теорията си, Морган го прекъсна:

— Трябва да поговоря малко с Леони. Може би тя ще хвърли повече светлина върху разказа ти. — Излезе от стаята и повика Леони от салона.

Във фоайето я попита тихо:

— Имаш ли нещо против да разкажеш на Брет и Джейсън какво си преживяла през нощта в къщата на Гайозо, когато го убиха? — После се усмихна. Не си длъжна да им кажеш и за срещата ни.

Леони размисли малко, след това вдигна рамене.

— Ако това ще помогне.

Брет и Джейсън изслушаха смаяни историята на младата жена, която преди години се бе промъкнала тайно в дома на губернатора. Със зачервени бузи тя им обясни:

— Вие разбирате, че го направих само за да взема менителниците на дядо си, нали? Не съм крадла!

Двамата кимнаха бързо и когато Леони завърши, Брет веднага я заразпитва:

— Леони, когато погледна през прозореца, видя ли дали дебелият мъж взе нещо от писмената маса у губернатора?

Леони замислено смръщи чело.

— Те спореха… О! Не видях дали Уилкинсън взе нещо, но по някое време губернаторът размаха лист хартия и го напъха под носа на генерала. Уилкилсън гледаше като омагьосан, но ми се струва, че беше изплашен.

— Нещо друго? — попита Морган.

— Ставаше дума за доклад до вицекраля… — Ъгълчетата на устните й се отпуснаха. — Не можах да чуя или да видя кой знае какво, защото ужасно се страхувах да не ме открият — призна тъжно тя.

Брет се усмихна окуражително.

— Но все пак нещо от онова, което видя, ти се стори странно, нали?

Леони се сепна и широко разтвори очи.

— Боже мой, да! Почти го бях забравила. Като се промъквах под сводестата врата между две стаи, се престраших и хвърлих един поглед вътре. Губернаторът се държеше много странно. Лицето му беше разкривено от болка, но това явно не правеше впечатление на генерала. Напротив, той изглеждаше много доволен…

Тримата се спогледаха и Морган заяви бързо:

— Благодаря ти, скъпа. Ще ти обясня по-късно. Би ли ни оставила отново сами?

Леони се усмихна.

— Разбира се.

След като младата жена излезе, в стаята се възцари мрачна тишина. Накрая Брет изрази с думи онова, което мислеха и тримата:

— Отрова! Копелето е убило Гайозо! Морган попита:

— Но какво общо имат тези толкова стари истории с днешните събития?

— За да получите приемливо обяснение, ще се наложи да се поизмъчите още малко с моята теория. На мнение съм, че наистина е съществувала карта, нарисувана от Нолън и предназначена само за Уилкинсън. Тази карта е попаднала по някакъв начин в ръцете на Гайозо и Уилкинсън го е убил, за да си я върне. Нека приемем, че тази карта води до някакво съкровище. — Когато Морган презрително изсумтя, Брет добави: — Не забравяй как реагира Уилкинсън на невинната забележка на баща ми за голямото съкровище на ацтеките! Той и Нолън искаха да търсят мястото, но испанците убиха Нолън, преди да успеят да осъществят плановете си.

Брет забеляза, че лицето на Джейсън помръкна. Споменът за смъртта на Нолън очевидно му причиняваше болка. Поколеба се дали да продължи, но Джейсън поклати глава:

— Нолън беше добър приятел. Подкрепяше ме по време на пропиляната ми младост. Продължавай спокойно да разказваш.

— Това са само фантазии — възрази саркастично Морган, ала Брет не се остави да го отклонят от темата.

— След смъртта на Нолън през 1801 година испанците станаха особено подозрителни. Не приемаха никакви чужденци на своя територия, а границите се пазеха толкова строго, че никой не би съумял да изнесе съкровището от Испански Тексас. Освен това, ако Уилкинсън наистина е платен от Испания, надали е готов да прекъсне този източник на доходи. Не бива да си позволява грешки. А Нолън е мъртъв — Нолън, неговият доверен човек и единственият, който е познавал най-добре местата, през които е трябвало да минат. Затова мисля, че Уилкинсън го е дострашало и е решил да не рискува… досега.

— А защо именно сега? — попита Морган.

— Защото от миналата година насам постоянно ни дебне заплаха от война с Испания. Освен това се появи и Аарон Бур, появиха се слухове, че възнамерява да нахлуе в Мексико. Бур и Уилкинсън са сатанинска двойка, повярвайте!

Джейсън кимна.

— Започвам да разбирам накъде биеш. При изпълнението на плановете си Уилкинсън винаги избутва напред друг човек. Първо Нолън, а сега и Бур. Бур е като фигурата на носа на галиона. Той крои заговорите, а Уилкинсън се преструва, че поддържа всичко, казано от Бур, но зад гърба му крои свои собствени планове…

— И може по всяко време да изостави Бур, ако работата стане прекалено рискована — добави замислено Морган.

— Точно така — кимна Брет. — Ако Бур успее да намери хората и оръжието, от които се нуждае за нахлуването в Мексико, Уилкинсън просто ще се присъедини към него и незабелязано ще търси съкровището. Ако планът на Бур не успее, остава сегашното положение — война е Испания и завладяване на испанска територия с помощта на войските на Съединените Щати. Уилкинсън трябва само да реши коя възможност е по-изгодна за него. Мисля, че той стои в Сейнт Луис, защото обмисля по кой път да тръгне. Когато заеме позиция с войските по река Сабин, няма да му остане друг избор, освен да нападне испанците, а той би желал да направи това едва когато е абсолютно сигурен, че ще се добере до съкровището. След това вече ще е без значение какви са били връзките му с испанците.

— Едно нещо все още ме затруднява — намеси се Морган. — Цялата ви теория почива на предположението, че наистина съществува съкровище. Но ние нямаме доказателства!

— Напротив, имаме — заяви спокойно Джейсън, стана и нави ръкава на бялата си ленена риза. — Казах ви, че Нолън беше мой учител, но премълчах, че по време на едно пътуване в каньона Пало Дуро случайно попаднахме на съкровище на ацтеките. — Нави ръкава си почти до рамото и посочи тежка гривна от злато и смарагди, която обхващаше мускулестото рамо. — У Нолън остана двойникът й… Уверен съм, че само с нейна помощ е успял да убеди Уилкинсън в съществуването на съкровището. Със сигурност знам, че гривната му е коствала живота.

Не беше в състояние да им разкаже за Давалос, испанския лейтенант, който бе негов приятел, а уби Нолън, не спомена и каква мъка причини Давалос на съпругата му. Задоволи се само да увери приятелите си:

— Съкровището съществува, повярвайте ми.

Брет свирна през зъби, а Морган безмълвно впери поглед в златната гривна, украсена със смарагди. След известно време разкаяно промълви:

— Трябва да ти се извиня, Брет.

— Няма нищо, но как да попречим на алчния Уилкинсън да ни въвлече във война с Испания? Или, което е още по-лошо, да подтикне Бур да нахлуе в Мексико? — Но едва изрекъл това, Брет вече знаеше отговора. — Картата! Ако успеем да му вземем картата, Уилкинсън няма да има основания да поддържа Бур или да подстрекава към война с Испания. Испански Тексас няма да има какво да му предложи.

— Трябва да призная, че си прав — съгласи се веднага Морган. — Но няма да бъде лесно. Щом се появи някой от нас и почне да си пъха носа там, където не му е работа, Уилкинсън ще застане нащрек. И къде да я търсим? Сигурно добре я е укрил.

Джейсън се ухили.

— Всичко това е вярно, Морган, но мисля, че забравяш един много важен човек.

— Кого? — смръщи чело Морган.

— „Пиещия кръв“! Той има достъп до лагера на Уилкинсън. Ще разпознае картата, а и няма скривалище, което да не може да открие!

— Кой е „Пиещият кръв“? — попита изненадано Брет.

— Той е чероки — отговори с усмивка Джейсън, мой кръвен брат. Ние сме много близки, освен това сме на едно мнение, що се отнася до войната с Испания. Има и нещо още по-важно: никак не му се нрави мисълта, че някой иска да ограби съкровището на ацтеките. Той твърди, че онова място е прокълнато и скъпоценностите не бива да се пипат. — Джейсън се усмихна. — „Пиещият кръв“ е точно човекът, който ни трябва. Кой ще обърне внимание на някакъв индианец? Той е истински майстор в прикриването на следи. Никой няма да го забележи. Сигурен съм, че е единственият, който може да намери картата.

Мъжете се споразумяха Джейсън да изпрати колкото се може по-бързо индианеца в лагера на Уилкинсън, излязоха от трапезарията и се присъединиха към дамите в предния салон. Решението да отнемат картата от Уилкинсън с помощта на „Пиещия кръв“ смъкна тежък товар от душата на Брет. За първи път, след като бе получил вестта, че испанците са пресекли река Сабин, можа истински да се усмихне. Дано само индианецът беше наистина толкова добър, колкото твърдеше Джейсън…

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Сабрина и Брет се завърнаха от посещението си в шато „Сен Андре“ едва в средата на август. Постепенно Сабрина се почувства във „Фокс Леър“ като у дома си, а като си припомняше всички тъжни събития в ранчото на дел Торес, предпочиташе да си остане завинаги тук. Животът й в тази плантация беше щастлив, Брет беше винаги до нея, а блатистите ръкави на реката с обраслите си с тръстика брегове, с кипарисите и палмите имаха свой собствен чар. Тя беше щастлива, това беше домът на съпруга й, тук щеше да се роди детето й.

Изненадващата мисъл, че може би е забременяла, се превърна в увереност. Външно не се забелязваше нищо, но тя навлезе във втория месец.

Още не беше казала на Брет за чудесното си откритие. Щом понечеше да го стори, я обхващаше някакъв странен свян. Какво ли щеше да си помисли? Дали ще се зарадва? А може и да се ядоса? Или ще остане безразличен? Тя въздъхна. Независимо че бяха женени почти два месеца, между тях все още се издигаха прегради.

Въпреки цялата им интимност, Брет все още си оставаше чужд за нея. Беше пламенен любовник и въпреки че имаха отделни спални, от женитбата насам прекарваше поне част от нощта в леглото й. През деня почти винаги отсъстваше от къщи. Често тръгваше още на разсъмване и поемаше на кон към полетата със захарта тръстика, за да наглежда работниците. Някои дни го виждаше едва когато късно през нощта идваше в леглото й. Но имаше и дни, през които й посвещаваше цялото си време. Гордо я развеждаше из полята със захарна тръстика, показваше й рафинерията, градините, пристана, изграден по негово нареждане. Сабрина се наслаждаваше на близостта му, но въпреки това чувстваше, че той крие нещо, че тя няма достатъчно участие в живота му. Понякога я гледаше толкова странно. Как копнееше за протегне ръка, да го докосне и да попита:

— Какво има? Защо ме гледаш така?

Но се страхуваше да го направи, страхуваше, че той би могъл да разкъса връзката между тях.

Тя също имаше своите тайни и Брет я следеше с напрежение.

Междувременно беше осъзнала, че Карлос е оплел и двамата в мрежата си от лъжи, ала въпреки това продължаваше да се съмнява. С огорчение признаваше пред себе си, че е трябвало още преди години да попита Брет за връзката му е Констанца. Защо не му даде шанс да се защити, вместо сляпо да се довери на Карлос? Не, тя просто се уплаши от заслужените упреци, че толкова лесно се е оставила да й повлияят.

И още нещо й тежеше: Брет никога не споменаваше думата любов. Не криеше, че я желае физически, но така й не й каза: „Обичам те!“

Тази сутрин по време на закуската беше много мълчалива и Брет я погледна въпросително.

— Нещо не е наред ли?

Тя се поколеба, питайки се как ли ще реагира, ако кажеше просто:

— Искам да ми разкажеш за Констанца. Искам да знам наистина ли си я обичал и действително ли си изоставил детето си.

Но не се реши и плахо попита:

— Какво ще стане сега с ранчото дел Торес? Ние ще живеем тук, нали?

— Какво предлагаш? — попита предпазливо Брет. — Знам, че „Фокс Леър“ не е и наполовина толкова луксозна, но възнамерявам скоро да построя нова, много по-голяма къща. — Той не я изпускаше от очи. — Би ли предпочела да живеем в твоето ранчо?

Тонът на гласа му я смути и тя отвърна малко ядосано:

— Просто смятам, че след като си решил да живеем тук, би трябвало да назначим добър надзирател. А може и да продадем ранчото и да купим още земя тук, в Луизиана.

Брет се ядоса на себе си, че бе допуснал да прояви подозрителност по такъв банален въпрос. Защо трябваше след всичките тези седмици все още да търси признаци, че материалните неща означават за нея повече, отколкото любовта му?

Трябваше все някога да събере смелост и да я попита защо развали годежа им преди шест години, иначе съмнението щеше да го подлуди. Трябваше да научи истината за миналото, не можеше да понесе тази вечна несигурност.

През следващите дни Брет усети някаква промяна в отношенията им, но не знаеше на какво се дължеше тя. Сабрина се затвори в себе си и като че ли го даряваше с по-малко нежност от преди, а това много го потискаше.

Сабрина не забеляза, че държеше Брет на разстояние. Искаше да остане насаме със себе си, защото чудото на бременността владееше съзнанието й, а той все още не знаеше, че ще става баща.

Септември беше горещ и влажен. Заедно със захарната тръстика зрееше и тялото на Сабрина. Тя се радваше на наедрелите си гърди, на закръглящата се талия и често ни в клин, ни в ръкав, по лицето й пробягваше доволна усмивка. Тази усмивка нервираше Брет и сърцето му замираше от ревност. За какво ли си мислеше, като се усмихваше така?

Месецът си отиваше и захарната тръстика се оцвети в нежно виолетово. Голямата трева, както я наричаха, никога не узряваше напълно в Луизиана и прибирането на реколтата беше ежегодна надпревара между времето и способностите на плантатора да прецени положението. Щом веднъж се дадеше заповед за рязане, плантацията се превръщаше в пчелен кошер резачи, връзвани и товарачи се трудеха от тъмно до тъмно да приберат богатия плод от поляга. Дойде октомври, а работата продължаваше. Брет се връщаше вкъщи късно през нощта, изтощен до смърт, и нямаше сили сподели леглото на Сабрина. Стана й навик да го чака нощем и да поддържа гореща водата за къпане, независимо от късния час. Приготвяше му и табла с месо, хляб и сирене. През третата седмица на октомври жътвата беше на привършване и атмосферата се разведри Рафинерията работеше денонощно и преработването продължаваше с пълна сила, ала навсякъде цареше весело настроение, защото работниците с нетърпение очакваха богатото възнаграждение и веселия празник по случай завършването на жътвата.

Една вечер Брет се прибра в къщи малко преди полунощ и с доволна усмивка изкачи стълбите. Утре щеше да си отспи.

За свое учудване завари Сабрина да го чака. Влезе в спалнята, захвърли в ъгъла пропитата си с пот ленена шапка и укорително каза:

— Трябваше да си легнеш.

Тя се усмихна и тихо отвърна:

— Вече почти не те виждам, освен вечер, и не бих си позволила да пропусна тези кратки часове.

Брет свали ризата си и я загледа. Сабрина беше застанала до голямата месингова вана, приготвена за къпане. Носеше прозрачна нощница и лек халат, светлината на свещта върху масата зад нея осветяваше силуета й и изведнъж Брет осъзна колко отдавна не се бяха любили. Сабрина се извърна в профил и той внезапно затаи дъх.

Тя беше вече в четвъртия месец и леката закръгленост на корема й личеше ясно в светлината на свещите. Брет усети как зашумя кръвта в слепоочията му и дрезгаво прошепна:

— Защо не си ми казала?

Отначало Сабрина не разбра за какво говореше мъжът й, но като забеляза вперения му в корема й поглед, смутено отвърна:

— Не знаех как ще го възприемеш…

— Как ще го приема? — повтори замаяно той и пристъпи към нея. После се засмя радостно, възбудено, прегърна я и я завъртя из стаята. — О, Боже мой, не знам! Радвам се, вълнувам се, но и малко ме е страх!

— Страх те е? — учуди се Сабрина. — Защо?

— Ако с теб се случи нещо, няма да го понеса — прошепна като на себе си той.

Изведнъж Сабрина се почувства много по-силна и мъдра. Обгърна с ръце врата му и го целуна по брадичката. Наболата брада погъделичка устните й.

— Силна съм като кон и няма да има проблеми, обещавам ти.

Брет отново не каза, че я обича, но загрижеността му беше балсам за нараненото й сърце. И беше въодушевен от новината…

Брет я положи предпазливо на голямото легло и я целуна с нежна въздържаност, сякаш имаше насреща си нещо чупливо и много скъпоценно.

— Никога не съм си представял, че ще имам свои деца, но дори само мисълта за това ме кара да потръпвам от радост. Смяташ ли, че ще бъда добър баща?

Сабрина се разсмя, сърцето й преливаше от любов.

— Образцов — отговори весело тя. В моменти като този не съжаляваше за нищо, не се страхуваше от бъдещето, забравяше всички съмнения. Брет легна до нея и нежно погали корема й. С изпълнен с любов поглед промълви:

— Кога?

— В края на март, мисля. — Тя притегли лицето му към своето и обсипа с целувки носа и устата му. — Много сте плодовит, сеньор. Детето ни ще дойде на бял свят точно девет месеца след сватбата.

— Толкова ли е лошо? — попита засмяно той. Тя поклати глава.

— Не, тъкмо обратното. Родителите ми са чакали с години и аз се радвам, че с нас е друго. Освен това искам много деца.

— О, Боже! — прошепна мъжът. — Ще напрана всичко, което е по силите ми, кълна се! — Целуна я отново и банята бе забравена за много часове…

Двамата навлязоха в нова фаза от съвместния си живот. Радостта от идването на детето прогони всички тъмни облаци. През втората седмица на ноември Брет трябваше да замине за Ню Орлиънс за среща със своя търговски агент. Малко унила, защото оставаше сама, Сабрина го наблюдаваше как си стяга багажа. Брет забеляза тъгата по лицето й, прегърна я и попита:

— Какво има? Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

Тя поглади корема си и отговори:

— Ти ще отсъстваш само няколко дни, затова мисля, че е по-добре да си остана тук.

Бременността й протичаше леко, но предната седмица се бе простудила, имаше температура и все още не се беше възстановила напълно.

Брет се сбогува и потегли за Ню Орлиънс. Завари града бръмчащ като кошер от новини, които го облекчиха, но и разтревожиха. Дали все пак не се бе излъгал по отношение на Уилкинсън и картата? Както изглеждаше, в края на септември генералът бе навлязъл с армията си в Начиточез, но вместо да започне война, както предполагаха всички, на пети ноември подписа с испанците Договора за неутрална територия. Испанците трябваше да се оттеглят към Накодочес, американците към Начиточез, а генералът не загуби време и разтръби на цял свят своя триумф. После потегли към Начез, като изпрати армията си под ръководството на полковник Къшинг в Ню Орлиънс. А може би именно Ню Орлиънс беше целта му — още от самото начало?

През нощта Брет дълго лежа буден, питайки се какво биха могли да означават действията на Уилкинсън. Генералът очевидно бе предотвратил войната с Испания. Война, която му даваше възможност да нахлуе на испанска територия и да търси съкровището, открито от Джейсън и Нолън. Защо постъпваше така?

Отговорът на този въпрос се яви няколко часа по-късно в лицето на „Пиещия кръв“, кръвния брат на Джейсън. Малко преди разсъмване Брет се събуди с тревожното усещане, че не е сам. Тъкмо да посегне към малкия пистолет, който държеше винаги готов под възглавницата си, когато един дълбок глас го възпря:

— Моят брат Джейсън ме изпраща при вас — проговори безстрастно „Пиещият кръв“ и запали газената лампа.

После закрачи към леглото на Брет. Имаше внушителна фигура: висок и горд, красиво лице с високи скули и синьочерна коса, сплетена на две дебели плитки.

Брет бързо навлече халата си, плисна малко вода на лицето си и направи знак на индианеца да го последва в другата стая. „Пиещият кръв“ отказа да седне, заявявайки:

— Няма да остана дълго. — Извади от ризата от еленова кожа смачкан лист хартия и го подаде на Брет. — Джейсън смята, че ще пожелаете да го подържите в ръце. Каза също, че можете да правите с него, каквото пожелаете.

Когато пое картата, ръката на Брет леко трепереше. Значи наистина съществува, каза си той и бегло прегледа примитивния чертеж и указанията. После вдигна очи към индианеца.

— Как се сдоби с нея? Къде и кога?

Червенокожият се усмихна.

— Наистина беше у генерала. През всичките тези години я носеше в една торбичка, която висеше на врата му. Сваляше я само когато се къпеше, ала иначе беше винаги пред очите му.

— Но как се добра до нея?

„Пиещият кръв“ вдигна рамене.

— Генералът спи много дълбоко. Трябваше само да изчакам да се напие до смърт и оттам нататък беше много просто. — После му обърна гръб. — Сега ще изчезна отново по същия път, по който дойдох.

Брет тръгна след него и видя как прехвърли крак през перилата на балкона и се накани да се спусне надолу. Ухили се и каза:

— Малко сложно, а?

— Вярно, Джейсън твърди, че обичам да драматизирам, и понякога си мисля, че има право. Той иска да види и двама ви, когато дойде в града в сряда. Ще останете ли дотогава?

Брет кимна, но внезапно му хрумна нещо много важно:

— Колко време мина, откакто се сдоби с картата?

„Пиещият кръв“ прехвърли и другия си крак през перилата и преди да се спусне надолу, отговори:

— Взех я преди осем дни.

Брет се вторачи с отворена уста в мястото, където преди секунда стоеше индианецът. Преди осем дни — един ден преди Уилкинсън да подпише Договора за неутрална територия. После се разсмя и погледна парчето хартия в ръката си. Дали той и приятелите му не бяха повлияли на хода на историята? Дали това парче хартия не беше предотвратило една война с Испания? Не знаеше и надали някой някога щеше да научи, но му допадаше мисълта, че Уилкинсън е променил плановете си именно поради тази причина.

Седна на ръба на леглото и придърпа газената лампа. Тази карта вече отне няколко човешки живота, затова трябваше да изчезне. Нави я на руло, подържа я над пламъка и след няколко минути във въздуха се носеха само няколко почернели парченца пепел. Картата на Нолън вече не съществуваше. Съкровището на ацтеките беше запазено и той можеше само да се надява, че няма да бъде открито от някой друг авантюрист.

Следващите дни Брет прекара в уреждане на сделките си и в купуване на подаръци за Сабрина. Посети известните „Ескобар и синове“, стара и почтена фирма в Ню Орлиънс. Имаха работилница, която произвеждаше необикновено красиви бижута, и се бяха специализирали в изкупуването на частни колекции. Брет откри няколко накита, които бяха наистина уникални, и в пристъп на щедрост ги купи всичките.

Срещата с Джейсън беше кратка, но потвърди съмненията му, че изчезването на картата е било от решаващо значение за действията на Уилкинсън. Двамата мъже седяха на чаша бренди в библиотеката на Брет и Джейсън разказваше:

— Тъкмо идвам от генерал Клеърбърн. Получил писмо от Уилкинсън, което много го разтревожило. В него се казвало, че генералът бил в опасност, американското правителство също. Освен това навсякъде имало шпиони, а президентът щял в срок от шест дни да научи за едно съзаклятие, в което били забъркани хиляди.

Брет се засмя, но веднага стана сериозен.

— Както изглежда, Уилкинсън е решил да предаде Бур. Какво друго би имал предвид?

Джейсън вдигна рамене.

— Вероятно си прав, но трябва да изчакаме. Следващите седмици обещават да бъдат много интересни.

Брет нямаше търпение да се прибере в къщи и още преди разсъмване потегли за „Фокс Леър“. По обед на следващия ден Сабрина изтича сияеща насреща му.

— Толкова ми липсваше! Досега не вярвах, че една седмица може да бъде толкова дълга!

Брет беше безкрайно трогнат и здраво и прегърна. Все пак изпитва нещо към мен, щом ме посрещна така — помисли щастливо.

Късно следобед, когато седяха в салона, той й поднесе накитите.

— Досега нищо не съм ти подарил — обясни й смутено.

Сабрина бе възхитена от диамантеното колие и обиците към него. Бяха достойни за кралица.

— О, прекрасни са! — прошепна възхитено тя. Сияеща отвори последното пакетче, ала като видя бижуто, усмивката замръзна на лицето й и то пребеля като платно. Страхливо погледна към Брет и пошушна: — откъде имаш това? В града ли го купи?

Брет стоеше до камината, но като видя колко е уплашена, веднага отиде при нея.

— Купих го от най-добрия бижутер на Ню Орлиънс. Защо? Нещо не е наред ли?

Сабрина отново втренчи поглед в кутийката. Тя съдържаше чудно красива, необикновена брошка. Ревящ лъв, изкусно изработен от злато, очите от парченца смарагди, зъбите — от лъскава слонова кост. Сабрина познаваше тази брошка, толкова често я беше разглеждала като дете — тя беше собственост на сеньора Галавиз от Накодочес, открадната преди шест години след празненството по случай рождения й ден!

— Спомняш ли си още за бандитите, които вилнееха из нашия район? Ти също беше там, когато след празненството за рождения ми ден ограбиха гостите ни — започна тихо тя.

Брет кимна.

— Ние ги избихме, но плячката не беше намерена.

— Тази брошка е част от откраднатото.

Брет смаяно я погледна.

— Сигурна ли си, Сабрина? Може да има два такива накита.

— Не вярвам. Твърде голяма случайност е да съществуват две толкова необикновени бижута! Същата е, познавам я!

— Тогава има само две възможности: или не сме убили всички бандити, или някой е намерил скривалището им и продава скъпоценностите. — Той взе брошката и внимателно я разгледа. — В края на месеца трябва да замина отново за Ню Орлиънс. Ще ида при Хосе Ескобар и ще поговоря с него. Той ще ми каже откъде се е сдобил с брошката.

Двамата побързаха да сменят темата, но всеки тайно се питаше дали няма връзка между продадената брошка и убиеца на Алехандро. Може би бандитът, който бе останал жив, беше същият, убил и ограбил бащата на Сабрина?

Младата жена лежеше будна в прегръдките на любимия си и трепереше от желание за мъст. Ако откриеха убиеца на баща й, това може би щеше да смекчи болката от смъртта му, която все още не беше заглъхнала. Детето се размърда и тя се усмихна болезнено. Колко възхитен щеше да бъде баща й! Бе се омъжила за избрания от него мъж, а сега щеше да го дари с първо внуче. В очите й се появиха сълзи, търкулнаха се по бузите й и закапаха по голото рамо на Брет.

Той веднага усети, че нещо не е в ред, и загрижено я погледна.

— Какво има, мила? — попита уплашено.

Тя му се усмихна със замъглени от сълзи очи.

— Тъкмо си мислех колко щеше да се радва баща ми на детето…

Брет я притисна до себе си и зашепна утешителни думи в ухото й, докато заспа. После още дълго лежа буден, разсъждавайки защо непрекъснато си припомняше, че именно Карлос застреля последния бандит в упор, сякаш се страхуваше, че някой може да остане жив…

Странно, но мислите на Сабрина също бяха заети с Карлос, макар и по друга причина. Докато Брет беше в Ню Орлиънс, тя разгледа от всички страни миналите събития и стигна до заключението, че е крайно време да изясни отношенията си с Брет. Трябваше да поиска обяснение от Карлос, да го принуди да й каже истината. Първоначално реши да замине с Брет за Ню Орлиънс в края на ноември, но после размисли, че ще й бъде невъзможно да се срещне тайно с Карлос. Най-добре да го помоли да дойде във „Фокс Лър“ и да го приеме, без прислугата да узнае.

Сабрина написа писмо и натовари един слуга да го предаде лично на Карлос де Ла Вега. Поръча му първо да иде в дома на семейство Корейас и ако леля й още живее там, да попита къде се намира синът й.

— И помни: нито дума на мъжа ми! Това трябва да бъде изненада!

Гузната съвест я накара да целуне с необикновена нежност Брет, когато десет дни по-късно се сбогуваха. Брет я погледна изненадано.

— Ще отсъствам само четири дни, съкровище — промърмори закачливо той. — Почивай си и пази детето ни. Ще бъда много нещастен, ако при завръщането ми не ме очакваш.

Сабрина запази в себе си последните му думи като скъпоценно съкровище. Все пак означавам нещо за него, щом ми говори така, повтаряше си тя.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Карлос загуби ума и дума от писмото на Сабрина. Месеците след сватбата й не бяха особено приятни за него. Продължаваше да роптае срещу съдбата и просто не искаше да проумее, че тя е завинаги загубена за него. Пиеше по цели дни, играеше комар и загуби много пари, които не бяха негови. Франсиска бе заминала при сестра си в Мексико Сити и възнамеряваше да остане там. Дори и тя не се осмели да се върне в ранчото дел Торес. След заминаването й Карлос заживя още по-разгулно, парите му се стопиха, попадна сред лоша компания: пияници, контрабандисти, разбойници по пътищата и подобна паплач. Писмото на Сабрина пристигна точно в момента, когато мрачно размишляваше за бъдещето си.

Ала сега всичко щеше да се промени! Сабрина сама беше пожелала тайна среща с него. Карлос беше твърдо убеден, че грингото не означаваше нищо за нея. Вероятно й беше омръзнало да живее с него и възнамеряваше да го помоли да й помогне, да я отърве от робството на този нежелан брак. Веднага се зае да крои планове за бягство в Мексико, нямайки търпение да дочака деня на тръгването.

Рано сутринта на първи декември препусна от Ню Орлиънс по посока на „Фокс Леър“, където следващата вечер трябваше да се срещне с братовчедка си.

Брет бе пристигнал предната вечер в Ню Орлиънс — пет дни, след като Уилкинсън се появи на хоризонта и разтръби, че градът трябва да се подготви за битка с коварната банда, която събирал Аарон Бур, готвейки се да нападне Ню Орлиънс. Уилкинсън настоя пред губернатора Клеърбърн да обяви военно положение, а когато получи отказ, започна да се държи така, сякаш то беше в сила. Обяви комендантски час и свика доброволци, готови да отблъснат сганта на Бур. Хората му спираха и претърсваха всяка лодка по Мисисипи. Градът беше в паника, както и всички хора в околностите. Какво ги очакваше? Кога щеше да се появи Бур е армията си?

Брет беше смаян. Генералът очевидно се канеше да изгори всички мостове зад себе си. Стремежи му беше да хвърли Бур като плячка на вълците и да представи себе си като герой, спасил града от унищожение. Предвид тези обстоятелства той се опита да приключи сделките си колкото се може по-бързо и уреди всичко още на следващата сутрин, вместо за два дни, както възнамеряваше първоначално. Късно следобед посети бижутерския магазин „Ескобар и синове“.

Хосе Ескобар поздрави много сърдечно богатия гринго и го отведе в малката задна стая, която му служеше за кабинет. Умните черни очи внимателно проследиха как Брет отвори кутийката с брошката.

— Да няма дефект? — попита загрижено старецът. Брет се усмихна.

— Не, сеньор. Съвършена е. Само че много бих желал да знам от кого и кога сте я купили.

Хосе се поколеба. Дискретността му беше известна надлъж и нашир. С течение на годините бе извършил твърде много и крайно деликатни покупки. Ако се разбереше, че веднъж е проявил недискретност…

Брет бавно наброи няколко златни монети на масата и небрежно проговори:

— Разбирате, че тази информация е от огромно значение за мен.

Хосе втренчи поглед в златната купчинка. Сеньор Дейнджърмънд беше богат и влиятелен, докато другият…

— Тази брошка е само един от многото накити, които купих преди месец от един господин. Обясни ми, че поради неприятно стечение на обстоятелствата е принуден да продаде семейни бижута.

— Кой?

Хосе въздъхна и погледна още веднъж искрящите златни монети.

— Карлос де Ла Вега.

Брет дори не се изненада.

— Казвате, че не е била само тази брошка. Мога ли да видя останалите?

Хосе излезе от стаята и скоро се върна с един застлан с кадифе поднос.

— Това са всичките — поясни той. — Някои са необикновено красиви.

Брет въобще не обърна внимание на бижутата върху таблата. Като по магия, погледът му остана прикован в една вещ. Заслепен от гняв, протегна ръка към красивата сребърна гривна с тюркоази.

— И това ли получихте от него?

— Да — кимна Хосе. — Каза, че го имал от…

— Знам на кого е — прекъсна го рязко Брет. Ала бързо се овладя и продължи: — Колко искате за това?

Ескобар спомена доста висока сума, Брет хвърли парите на масата, грабна брошката и гривната и хукна като бесен навън. Карлос беше убиецът на Алехандро! Прозрението пареше като огън в главата му.

Намерението да напусне града беше забравено. Само една мисъл владееше раздума му: да намери убиеца и да го удуши с голи ръце.

Малко след полунощ Брет най-после откри квартирата на Карлос, малка, забутана страноприемница в една част на града, ползваща се с лоша слава. Мърлата, която наричаше себе си хазайка, охотно даде исканите сведения.

— Де Ла Вега ли? Да. Живя тук до тази сутрин Каза, че отива да посети своя братовчедка, женена за плантатор.

Брет я сграбчи за рамото.

— Сигурна ли сте? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Разбира се, че съм сигурна! Миналата седмица получи писмо с покана. Беше много въодушевен.

Къде беше смисълът в тази безумна история? Защо Сабрина е поискала да се види с Карлос? Беше заминал тази сутрин, а това означаваше, че има осемнадесет часа предимство. Защо Сабрина не написала на братовчед си? Или Карлос е излъгал, за да направи впечатление на хазайката? Брет уморено разтърка очи. Нямаше друг избор. Трябваше веднага да тръгне за „Фокс Леър“ и да попита Сабрина писала ли е на Карлос… и защо.

Беше още дълбока нощ, когато час по-късно Брет напусна града. Яздеше Файърсторм и докато жребецът препускаше с неотслабващо темпо и оставяше зад себе си миля след миля, господарят му се бореше е обърканите си мисли. Защо Сабрина беше писала на Карлос? Бяха ли изминалите щастливи месеци само лъжа и измама? Дали собствената му жена не кроеше интриги зад гърба му? Не! Невъзможно! Трябваше да има някакво обяснение! Но какво?

На следващата вечер Сабрина нервно очакваше Лупе и Оли да се приберат най-после в собственото си жилище, недалеч от господарския дом. В същото време за стотен път си задаваше въпроса дали решението й е било правилно. Защо толкова исках да видя Карлос? — питаше се тя. — Защо не оставих всичко, както си беше?

Ала вече бе твърде късно и след като Лупе и Оли си тръгнаха, тя скочи бързо от леглото, облече зелена вълнена рокля върху нощницата и грабна ножа, който бе скрила под възглавницата си. После се наметна е дебел шал и скри ножа в тайния джоб, пришит специално за тази вечер.

Промъкна се предпазливо надолу по стълбите и слезе в салона. Весел огън пращеше в камината и видът му стопли сърцето й. Фактът, че Оли и другите слуги можеха да бъдат извикани, й вдъхна кураж за предстоящия сблъсък. Не биваше да занимава Брет с личните си проблеми — това засягаше само нея и Карлос! Трябваше само да отстои тази битка.

С туптящо сърце даде уговорения сигнал — усили три пъти поред газената лампа и намали отново пламъка. Само три минути след сигнала някой тихо почука на страничната врата и Сабрина се завтече да отвори.

Карлос пристъпи прага с доволна усмивка. Ала веднага смръщи чело, защото първото, което се наби в очите му, беше издутият й корем.

— Ти си бременна? — попита укорително той.

— Да, бременна съм — отговори Сабрина. — Но не разбирам какво те засяга състоянието ми.

И двамата си бяха представяли по друг начин първите мигове на срещата си. Сабрина се постара да бъде малко по-учтива.

— Как мина пътуването? Трудно ли намери плантацията?

Карлос отговори обидено:

— Описанието ти беше достатъчно, но страноприемницата, която ми предложи, не предразполагаше към почивка. А през целия следобед и вечерта трябваше да се крия по ъглите като крадец!

Бременността й напълно го бе извадила от равновесие. Той искаше Сабрина, но нямаше намерение да овеси на врата си копелето на Брет Дейнджърмънд!

— Видя ли те някой? — попита тя. Карлос вдигна рамене.

— Не. Впрочем няколко минути преди сигнала ти чух закъснял конник по шосето, но който и да с бил, вече трябва да е отминал.

Ала Карлос се лъжеше. Ездачът беше Брет. Като видя, че светлините в къщата са угаснали, той дръпна юздите на мокрия от пот Файърсторм. Уморено се запита дали наистина трябваше да се поддаде дотам на съмненията си.

Сигналът от къщата няколко минути по-късно му даде отговора. Почти безучастно проследи с поглед тъмната фигура, която излезе от сянката на дърветата и се промъкна към къщата. Беше като замаян. Вече нямаше съмнение: Сабрина беше написала писмото И Карлос току-що се бе промъкнал в собствения му дом.

Брет беше на края на силите си. От седемнадесет часа непрекъснато беше на седлото. Понякога изпитваше страх, че ще преумори Файърсторм, но едрият жребец не го беше изоставил — за разлика от жена му.

Бе готов да обърне коня и да препусне без цел, но нещо го задържа. Онова, което желаеше най-много на този свят, се намираше в тази къща. Сабрина! Трябваше да види със собствените си очи потвърждението на съмненията си. Слезе от коня и уморено се повлече към къщата. Отвори безшумно входната врата и се вмъкна във фоайето. Гласът на Сабрина се чуваше ясно и отчетливо.

Срещата между двамата очевидно вървеше зле. Пропиляха доста минути в безсмислени приказки и сега седяха почти като чужди един срещу друг. Сабрина с ужас наблюдаваше как алчните черни очи на Карлос шареха из стаята и едва днес забеляза каква жестока линия беше изписана около устата му. Винаги ли е бил такъв или тя за първи път го виждаше без маска?

Слушаше нетърпеливо бъбренето му и все по-силно ставаше желанието й да приключи тази противна среща.

Карлос седеше на коженото кресло пред камината, Сабрина беше застанала на известно разстояние от него. Очите на мъжа се опитваха да проникнат зад безизразното й лице. Гореше от нетърпение да узнае какво я бе накарало да му пише и въпреки бременността й не възнамеряваше да погребва първоначалните си планове.

— Знаеш ли, че мама замина през септември за Мексико Сити? Ще живее при леля Изабел.

— О! — Сабрина не знаеше какво да отговори и каза първото, което й дойде на ум: — Надявам се да е добре там. А ти защо остана в Ню Орлиънс? Не трябваше ли да се върнеш в Накодочес?

— Защо? — отвърна огорчено той. — Ти си тук! Единствената жена, която някога съм обичал…

Карлос започваше да й дотяга.

— Престани най-после с тези глупости! Ти не ме обичаш, никога не си ме обичал. Използваш мнимата си любов към мен като извинение, когато те заловят в някоя долна постъпка. Както някога, когато едва не ме изнасили в павилиона, преди да се появи Брет. Бях достатъчно глупава да повярвам във внушенията ти, че си разправил на Брет куп лъжи само от любов към мен. — Очите й искряха от презрение, когато попита: — Е, що за лъжи му наговори?

Карлос скочи.

— Нямам представа за какво говориш! — Това не можеше да бъде вярно! Не и сега, когато беше толкова обнадежден, толкова сигурен.

— Напротив, имаш! — отговори Сабрина. — През онова лято в Накодочес си твърдял пред Брет, че гоня само богатството му. Вярно ли е? — Изсмя се подигравателно. — А на мен каза, че той бил ловец на зестри!

Карлос загуби ума и дума. Приведе глава и се опита да смекчи сърцето й с жално хленчене.

— Но аз правех всичко заради теб! Не разбираш ли, исках само да те спася от него! Толкова те обичам! Не исках той да ти причини болка…

В устата й загорча. Наистина ли я смяташе за толкова глупава? Примирено промълви:

— Престани най-сетне с вечните си лъжи. Отдавна престанах да ти вярвам. Писах ти, защото трябва да узная истината, а ме е срам да призная на мъжа си колко малко съм му се доверявала. Вярвах ти като някоя малка глупачка и допуснах да ме измамиш Имах доверие в братовчед си. Как можа да ме предадеш, Карлос?

Мъжът онемя. Тази змия го отблъскваше през всичките тези години, омъжи се за някакъв си грип го, носеше под сърцето си детето му и имаше наглостта да го ругае. Как смееше!

Думите изригваха като вулкан от устата на Сабрина.

— Искам да ми обясниш точно какво стана с момичето в Ню Орлиънс. Ти твърдеше, че Брет го е нападнал с нож. И преди всичко държа да узная истината за Констанца. Дали наистина е била бременна, дали той действително е отказал да се ожени за нея, защото е гонел богатството ми. И, по дяволите, този път ще ми кажеш истината!

Чувствата на Брет, който слушаше гневната й реч от фоайето, не можеха да се опишат с думи. Остана като ударен от гръм, като разбра колко хитро ги е заблудил Карлос. Колко глупави сме били! — повтаряше си несъзнателно той. — Само да не бях вярвал така упорито, че Сабрина е алчна и ненаситна! Искаше му се да изкрещи от радост — само взаимното недоверие ги беше разделило за цели шест години. Нищо друго. Ала сега край! — закле се в себе си. — Никога вече няма да допусна парите да застанат между нас! После спокойно влезе в салона.

— Аз също бих желал да чуя истината. Сигурен съм, че е много интересна — заяви невъзмутимо той.

Сабрина рязко се извърна. Господи! Какво правеше тук Брет? Какво ли щеше да си помисли сега?

Сабрина изглеждаше така пленително виновна, така ужасена от появяването на мъжа си, че той би избухнал в смях, ако положението не беше толкова сериозно. Напрегна всички сили, за да не иде при нея, да я притисне в обятията си и да впие устни в нейните. Никога не бе я обичал толкова, колкото в този момент, и най-после проумя гордостта, която й забраняваше да пита за миналото. Трогна се до дън душа, че въпреки всички лъжи, които й бяха наприказвали, бе станала негова жена.

Брет имаше ужасно уморен вид. Ризата му беше разкопчана и измачкана, зеленият жакет беше побелял от прах, панталоните и ботушите също. Но се овладя, пристъпи навътре и повтори забележително спокойно:

— Чутото от мен е крайно интересно. Именно вие, сеньор, доколкото си спомням, ранихте с ножа си момичето в Ню Орлиънс. А що се отнася до Констанца… — Той погледна Сабрина право в очите. — Не отричам, че между нас имаше нещо и това стана наскоро след пристигането ми в Накодочес. Но тя никога не е забременявала от мен и никога не ме е молила да я взема за жена. Няма да се извинявам за това, което съм вършил, преди да започна сериозно да те ухажвам — имам право на собствено минало. Никога не съм твърдял, че съм живял като монах. А що се отнася до твоето богатство, Сабрина — то нямаше нищо общо с чувството, което изпитвах към теб. Исках да станеш моя жена, защото те обичах. Богатството ти ми беше напълно безразлично.

Двамата бяха забравили за присъствието на Карлос. Сабрина тихо преглътна. Заболя я, когато го чу да говори за Констанца, но беше прекрасно най-после да узнае със сигурност, че тогава е станала жертва на подла измама. Брет каза, че я обича! Бе така завладяна от чувствата си, че не бе в състояние да каже и дума, и Брет умолително прошепна:

— Боже мой, Сабрина, кажи нещо! Ти не беше първата жена в живота ми, но ти се кълна, че от дълго време си единствената — и винаги ще си останеш такава!

Сабрина продължаваше да стои като закована, а в душата й бушуваше буря. Брет я обичаше! Винаги я беше обичал!

Мъжът беше отчаян. Не разбираше мълчанието й.

— Нима не ми вярваш? — попита боязливо. — Обичам те. Винаги съм те обичал, дори когато се борех със себе си и се опитвах да те забравя с жени като Констанца.

Със сълзи в очите, Сабрина промълви:

— О, Брет! Не разбираш ли? Та ти за първи път ми казваш, че ме обичаш! През всичките тези месеци умирах от любов по теб и ужасно се страхувах, че не споделяш чувствата ми.

Змийските очи на Карлос се стрелкаха от Сабрина към Брет и обратно. Обхванат от сляпа ярост, испанецът промърмори презрително:

— Колко затрогващо! Мила братовчедке, наистина ли му вярваш? Откъде си сигурна, че не лъже? Това е възможно, нали?

Гласът му стресна и двамата. Сабрина се обърна и съжалително го изгледа.

— Карлос, не ставай глупав! Не виждаш ли, че Брет и за си принадлежим, защото се обичаме? Твоите интриги вече не могат да ни навредят. Моля те, не се опитвай да разрушиш доверието ни един в друг.

Карлос просто не искаше да повярва, че всичко е загубено. Улови ръката й и настойчиво заговори:

— Чуй ме, Сабрина, нека ти обясня! Ти не разбираш, изслушай ме, ако обичаш!

— Аз също имам да кажа нещо! — намеси се рязко Брет, бръкна в джоба на жакета си и хвърли брошката с лъва и гривната на Алехандро на пода пред краката му. — Например как тези неща станаха твое притежание!

Трепкащите пламъци в камината танцуваха по смарагдовите очи на лъва, среброто на гривната блещукаше, тюркоазът искреше. Сабрина смаяно впери очи в гривната, после коленичи и внимателно я вдигна от пода.

Възцари се опасна, изчакваща тишина. Накрая младата жена вдигна глава и ужасено и с отвращение изгледа братовчед си.

— Ти? — изплака тя. — Ти си убил баща ми?

Карлос заприлича на диво животно, подгонено от ловци. Главата му се мяташе насам-натам, обезумелият му поглед блуждаеше из салона. Тук дебнеше смъртта. Усещаше миризмата й, а когато срещна ледените очи на Брет, откри потвърждението в тяхната неизмерима дълбочина. Брет бавно се запъти към него и Карлос загуби самообладание.

— Спрете! — заповяда със странно писклив глас. — Спрете или ще ви убия! — извади светкавично малкия си пистолет от колана и го насочи в главата на Сабрина.

Брет замръзна на място, разсъждавайки трескаво как да спаси жена си. Ала в очите на Карлос светеше лудост и по гърба му пролазиха тръпки на ужас. Бе допуснал смъртоносна грешка — пистолетът му остана в джоба на седлото.

Сабрина сякаш не осъзнаваше опасността. Почти обезумяла от болка, загубила способност да разсъждава разумно, тя сви в юмрук ръката с гривната и нанесе силен удар на Карлос.

Улучи лицето му, плъзна се и блъсна встрани ръката с пистолета. Ала мъжът бързо възвърна самообладанието си и докато Сабрина се опитваше да издърпа ножа от шала си, замахна с пистолета, удари я в слепоочието и я оттласна от себе си.

Брет се втурна напред, с удесеторена от гнева и страха бързина, но въпреки това закъсня Тялото на Сабрина описа дъга във въздуха и главата й се удари в ръба на тежката дървена маса. Младата жена се строполи на пода и не мръдна.

Брет изрева като ранено животно и начаса забрави за Карлос. Коленичи до Сабрина и с трепереща ръка докосна лъскавите къдрици и кървавата струйка, която се стичаше от слепоочието към брадичката й. Тя дишаше, но беше ранена, тежко ранена, както му се струваше.

Обърна се бавно към Карлос, приличащ на грамадна хищна котка от джунглата, и проговори:

— Вече сте мъртвец, Карлос.

Испанецът истерично се изсмя.

— Заплашвате ли ме, гринго? Мъртвият сте вие! Забравихте ли, че имам пистолет и по всяко време мога да убия и двама ви? — Изкиска се като същински луд.

Брет усещаше колко е опасно положението и се насили да остане спокоен. Да можеше само да му вземе пистолета…

Предпазливо пристъпи напред, но Карлос веднага изграчи:

— Останете там, където сте! — Размаха яростно пистолета. — Махнете се от нея!

Брет се поколеба, ала като видя, че пръстът на Карлос се свива, побърза да се отдръпне.

Безжизненото тяло на Сабрина очевидно беше приятна гледка за Карлос.

— Тя трябваше да се омъжи за мен. Аз съм законният господар на ранчото.

— Затова ли убихте Алехандро? — попита спокойно Брет. Трябваше да печели време.

— Да! — заяви гордо Карлос. — Той не искаше повече да ми дава пари след смъртта на баща ми. А когато поисках ръката на Сабрина, категорично отказа. Можеше да я принуди, след като вие се махнахте, но се заинати. Беше мекушав и глупав и един ден ми стана ясно, че трябва да го пратя на оня свят.

Очите на Карлос отново се впиха в тялото на Сабрина и Брет бе обхванат от панически страх. За да отвлече вниманието му, направи опит да го предизвика.

— Карлос, вие наистина сте глупак! Нямате достатъчно разум да ръководите такова голямо ранчо. Слаб сте, а нямате и ум в главата си. Проявете поне малко смелост и се изправете срещу мен в честен дуел! Страхливец, който се крие зад пистолета си!

Думите на Брет подействаха. Карлос побесня от гняв и изрева:

— Ще видим, гринго, ще видим! — Посочи вратата към фоайето. — Да излезем навън, тогава ще видим дали ще говорите така надуто. Ей сега ще ви докажа, че глупакът сте вие!

Брет усети огромно облекчение. Ако можеше да примами Карлос навън, далеч от Сабрина, съществуваше възможност противникът да допусне грешка.

Тръгна бавно към вратата, готов по всяко време за нападение. Но Карлос не му даде възможност. Вървеше плътно зад него и притискаше дулото на пистолета в гърба му. На вратата спря за миг, грабна газената лампа и забърза надолу по стълбите. Излязоха навън и спряха на няколко крачки от къщата.

Странна усмивка заигра по лицето на Карлос, призрачно в бледата нощна светлина.

— Готов ли сте, гринго? — изсмя се злорадо той. Брет кимна, въпреки че не разбираше намеренията му. Слава богу, Сабрина остана на сигурно място.

— Тогава виж как умира жена ти! — изсъска Карлос и с един замах запрати лампата във входа.

Стъклото се разби със силен тъп, пламъкът профуча като стрела и Брет едва не полудя, когато му стана ясно какво бе сторил Карлос. Сабрина щеше да умре, а той бе принуден да стои и да гледа. След това идеше и неговият ред. Безпомощно проследи с очи как огънят се разпростираше с бясна скорост по фасадата на къщата. Само след минути пламъците щяха да достигнат Сабрина, а тя беше безпомощна.

Изведнъж всичко му стана безразлично. Независимо дали трябваше да умре или не, той не можа ни да гледа бездейно как жена му, единствената му любов, и нероденото им дете загинат в пламъците. Нададе гневен вик и се нахвърли върху Карлос.

Испанецът беше запленен от пожара и нападението на Брет го свари неподготвен. Направи отчаян опит да се освободи от желязната хватка. Двамата паднаха на земята, вкопчени един в друг, и се претърколиха в калта. Пистолетът се оказа между тях и Карлос отчаяно се опита да го насочи в тялото на врага си. Ала безграничният гняв придаде на Брет нечовешка сила. Бавно, но неотклонно пистолетът напредваше към сърцето на Карлос. Пръстите на Брет стегнаха спусъка като в железен обръч, куршумът изхвърча от дулото и тялото на Карлос се разтресе.

Брет го пусна да падне, без дори да погледне колко тежко беше ранен. Претърколи се на една страна, скочи на крака и хукна като луд към къщата, още преди ехото от изстрела да е заглъхнало. Сърцето му едва не спря, защото пред очите му се разкри страшна картина. Цялата предна фасада на къщата гореше, пламъците жадно се протягаха към покрива.

Заревото на пожара събуди прислугата. Мъжете хукнаха да гасят огъня и в общото объркване никой не забеляза двамата вкопчени в смъртна схватка мъже. Но всички чуха изстрела и Оли се втурна към тях като луд.

— Какво стана? Къде е госпожата?

Без да откъсва очи от горящата къща, Брет рязко заповяда:

— Донеси ми одеяло и изсипи кофа вода върху него! Побързай, човече!

Само след секунди той вече тичаше презглава към входната врата, наметнат е мокрото одеяло. Пое дълбоко въздух и се мушна под свода, откъдето само преди минути бе излязъл е Карлос. Посрещна го гореща вълна, отхвърли го назад, но Брет упорито продължи пътя си. На всяка цена трябваше да стигне до Сабрина. Гъстият дим спираше дъха му, ала успя да влезе в салона. Наведе се над безжизненото тяло, вдигна го на ръце, молейки се безмълвно пушекът и огънят да не са я убили. След миг усети дъха й на бузата си и изстена от щастие. Притисна я до себе си и се запрепъва обратно към вратата. Дори не забеляза, че зад него се сгромоляса огромна пламтяща греда — точно върху мястото, където миг преди това лежеше Сабрина. Всяка фибра на тялото му виеше от изтощение и в продължение на един ужасен миг се уплаши, че няма да успее да я пренесе. Извървя е мъка последните крачки и излезе в нощта, притискайки в обятията си изпадналата в безсъзнание Сабрина. Навън, в свежия въздух, който ги обгърна като благословен балсам.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Наближаваше краят на май. Времето беше приятно и спокойно, небето — ясносиньо и не се виждаше облаче по него. Сабрина замечтано наблюдаваше мъжете, които пълзяха по скелето, обгръщащо стените на новата господарска къща. Тя се бе излегнала на известно разстояние от строежа върху пухкава жълта покривка и се наслаждаваше на сянката, хвърляна от огромния стар дъб. Обувките й се търкаляха в тревата. Изпитваше щастие, че е жива, отново е във „Фокс Леър“ и наблюдава издигането на новия си дом.

В онази страшна декемврийска нощ старата къща изгоря до основи, ала Сабрина дни наред не узна за пожара. Дори не подозираше за смъртта на Карлос, за отчаяното препускане на Брет с кабриолета до Ню Орлиънс, за страха му през дните, докато бе в безсъзнание. Дойде на себе си три дни след нещастието. Отначало се чувстваше безсилна и объркана, ала постепенно оздравя.

Прекара цялата зима в къщата в Ню Орлиънс, кроейки планове за новия дом, който щяха да построят. Въздухът около нея бе пропит от любов и в дългите зимни нощи, докато лежаха прегърнати, разговаряха за миналото и се отдаваха на всички онези сладки неща, които правят влюбените.

„Регентството на терора“ завърши позорно за Уилкинсън, тъй като очакваната банда убийци на Аарон Бур така и не се появи. Бедният Бур, каквито и да бяха намеренията му, беше арестуван на 19 февруари 1807 година. Обвиниха го в държавна измяна. Процесът трябваше да се състои през лятото.

Ала тези събития нямаха никакво значение за Брет и Сабрина. В техния живот имаше много други прекрасни неща. А когато в края на март най-после се роди детето им, младата жена разбра какво значи истинското щастие.

Обърна глава към тръстиковата люлка, в която спеше рожбата й. Наведе се и надникна вътре. Алехандро Дейнджърмънд. Какво хубаво дете е той, помисли си тя, изпълнена с майчина гордост, и погали нежната му розова бузка. Бебето беше едва на два месеца и спеше дълбоко и здраво. Необикновено дългите мигли лежаха като тъмни ветрила под затворените клепачи, малката съвършена уста леко потръпваше.

Сабрина въздъхна от щастие и се облегна на дървото. Имам всичко, за което си мечтаех, каза си тя и се загледа в Брет, който следеше строежа на новия „Фокс Леър“. Изправен под скелето, той изглеждаше висок и силен. Бялата риза подчертаваше широките му рамене и тясната талия, а под черните бричове изпъкваха дългите мускулести крака. Лек бриз разроши гъстата му черна коса и той ядосано отмахна един кичур от челото.

Строежът на къщата напредваше с необикновена бързина, защото Брет беше решил да се нанесат до края на лятото. В момента гостуваха на един съсед плантатор, който живееше няколко мили по надолу по течението на реката. Освен това имаха и къщата в Ню Орлиънс, и хасиендата в Накодочес. Известно време размишляваха дали да не поживеят там, но все отхвърляха идеята. Искаха да започнат отново и никоя от двете къщи не биваше да им напомня за миналото.

Сабрина с мъка си припомни загубата на най-скъпия си спомен — годежната гривна на баща си. Седмици след пожара Брет я намери стопена от горещината сред развалините на изгорялата къща. Сабрина плака горчиво, когато взе в ръка бучката. Погледна Брет е мокри очи и каза:

— Това беше най-ценното му притежание.

Брет я прегърна нежно и я утеши, както само той умееше. После скри разтопената гривна, за да не й напомня за онази трагична нощ.

Сякаш усетил погледа й, мъжът й се обърна и я погледна. Сабрина му помаха и той изтича към нея. Изтегна се на покривката и сложи глава на скута й. Тя го гледаше с нежна усмивка, с преливащо от любов сърце. Лека сянка помрачи лицето й, защото се запита как допусна помежду им да възникнат съмнения и недоверие.

Брет я забеляза и попита загрижено:

— Какво има? Защо се натъжи?

— Мислех си само колко глупаво постъпихме и двамата. Никой не бе готов да се довери на другия И да признае любовта си — отговори тихо тя.

Брет я притегли към себе си и прошепна:

— Сабрина, ние не можем да променим миналото. Но ти се кълна, че те обичам с цялото си сърце, мои сладка тигрова лилия! Обичах те дори когато беше малка магьосница с огромни очи и нямаше дори седем години. Оттогава и досега сърцето ми принадлежи само и единствено на теб. — После разкаяно добави: — Само че не исках да го призная дори пред себе си и като глупак се стремях да го заровя все по-дълбоко. Но мисля, че бях достатъчно наказан. Загубихме цели шест години от живота си. Горчиво се упреквах, умирах с хиляди смърти, когато мислех как оставихме да ни разделят глупави съмнения и страхове. Ала вярвам, че се поучихме и двамата — така любовта ни стана по-силна и трайна.

Очите на Сабрина се напълниха със сълзи и тя безмълвно кимна. И нейната любов бе станала по-силна след преживените страдания. Брет разбра какво означават сълзите й, целуна я и протегна ръка към жакета си, който лежеше на покривката. Подаде й със сериозен израз тънкото пакетче и като забеляза изненадата й, заяви:

— Всъщност имах намерение да ти го подаря по случай първата годишнина от сватбата, но по-добре е да ти го дам още сега.

Сабрина разтвори пакетчето. Знаеше какво ще намери вътре и пръстите й затрепериха. Захвърли хартията и се вгледа в съдържанието му е преливащо от обич сърце. На подложка от бял сатен бяха поставени две тънки, фино изработени сребърни гривни, украсени с тюркоази. Бяха еднакви, само че едната беше широка, като за мъж, а другата беше предназначена за нежна женска ръка.

Когато отново вдигна поглед, очите й искряха като две небесни звезди и гласът на Брет пресипна от вълнение:

— Нека бъдат символ на любовта ни. Нека винаги ни напомнят, че не бива да повтаряме грешките, които допуснахме в миналото. Нека бъдем благодарни, че се намерихме.

Брет нежно постави малката гривна на китката й, Сабрина стори същото с втората. Гърлото й пресъхна от вълнение, щастливи сълзи течаха по бузите и, тя не можеше да откъсне поглед от двете гривни, съединени от вплетените им ръце. Ярък слънчев лъч се промъкна през сянката на дъба и тюркоазите блеснаха като мънички слънца. Сабрина насочи поглед към Брет, после към спящото дете и оттам към новия им дом. Сърцето й бе препълнено от любов Изведнъж, някъде много отдалеч, но все пак чисто и ясно, чу гласа на баща си:

— Виждаш ли, дете? Стана добре и така ще бъде винаги… Вечно!