Линията на бляновете

1

В отделението на „аТан“ на Инцедиос дежуреше Владимир Чен. Бе най-младият от всички — още не беше навършил трийсет. Освен това не беше умирал нито веднъж.

Настъпваше нощта — пиршеството на смъртта. Течеше третият час на дежурството. Старци умираха от болестите си, младежи — от раните си, невротици си уреждаха сметките с живота, сякаш забравили за купеното безсмъртие. На всяка планета това беше времето на най-интересната работа. Ала Инцедиос беше прекалено беден свят. А през последния месец твърде много притежатели на аТан бяха изчерпали безсмъртието си.

— Сигнал — произнесе Чен, натискайки бутона за обща готовност. Редовете на екрана пред него просветваха. Невронната мрежа предаваше информацията моментално, докато разшифроването й изискваше време. Колежката на Владимир, Анна Хорн, откъсна поглед от списанието.

— Гертруда Кхай… човек… жена…

— Нима? — осведоми се Хорн.

— Поданство — Инцедиос. Реални години — четирийсет и две, матрицата е свалена на четирийсет и една, съживявана е веднъж… Отбой, аТанът не е платен.

С натискане на бутон Чен изтри полуразшифрования сигнал.

— Приготви рапорт — каза Хорн и отново се захвана с четенето.

— Приготвям — пръстите на Владимир затанцуваха по клавиатурата. — Тъжно, нали? Имало е човек — вече го няма.

— Мнозина вече ги няма.

Подобни разговори отдавна бяха престанали да уморяват Анна. Тялото й притежаваше зрелостта на жена, едва прехвърлила третото си десетилетие. Но тя беше на почти деветдесет години и бе свикнала да приема философстването на новаците като лек, неизбежен шум.

— След такива дежурства се отнасяш по друг начин към живота, любовта, красотата… — Владимир я погледна накриво. Анна въздъхна и преметна крак върху крак. Ниското кресло я демонстрираше в най-съблазнителния ракурс. За съжаление Чен все още не беше разбрал, че отношението на Анна към него беше дори не майчинско. Най-големият й внук би могъл да бъде баща на Владимир, освен това в последните години тя предпочиташе секса с жени. — Знаеш ли, за мен нашата работа не е просто аТана с отстъпка и хубавите гаджета — продължаваше Чен, окуражен от мълчанието на Хорн. — Започваш да разбираш живота. Сприятелих се с много хора, запознах се с теб…

Хорн остави списанието. Изведнъж й хрумна, че единственият начин да усмири хлапака е да му се отдаде. Вероятно това би било не чак толкова уморително.

На Чен не му провървя.

— При теб идва сигнал — съобщи Анна, ставайки от креслото. — Ето и втори…

Владимир се обърна към екрана. Работата все още му беше интересна и лекото раздразнение моментално изчезна.

— Артур Овалд… човек… мъж… поданство — Ендория. Ендория!

— Ама че далеч се е озовал! — Анна седна на паралелния пулт. — Сигурно е драскач. Журналист.

— Доста лешояди се навъдиха — с готовност се съгласи Чен. — Реална възраст — дванайсет…

— Дете — Хорн си позволи лека усмивка.

— Матрицата е свалена… ха! На дванайсет… Съживявания не е имало, аТанът е платен.

— Късметлийче — Хорн дори измляска с устни. — Дали да не си отрежа някоя негова къдрица? За късмет?

Чен се напрегна и отправи вулгарна забележка. Хорн се намръщи. На Владимир не му отиваше да говори цинизми. Особено пък за деца.

— Втори сигнал — занарежда Чен, почувствал, че шансовете му за среднощен секс са намалели. — Кей Овалд… човек… мъж… поданство — Ендория. Ще се обзаложим ли на чаша кафе, че му е брат?

— Кафето е от теб. Реална възраст — трийсет и пет. Матрицата е свалена на трийсет и пет. Съживявания не е имало, аТанът е платен. Очевидно са им улучили кораба. Това е неговият татко, Чен.

— Не е задължително — без особена убеденост отвърна Владимир. — Анна, ще се заемеш ли с реаниматорите?

Хорн го погледна, възнамерявайки да му напомни за безотговорните сътрудници, рискуващи да загубят и аТана с отстъпка, и хубавите гаджета. И си замълча. Владимир беше толкова млад… и толкова глупав…

— Любопитството убило котката, Влад — каза тя, ставайки. По-късно, докато вървеше по коридора към блока на молекулярните репликатори, Анна си помисли, че през този етап са минали всички. Първите хиляда смърти са достатъчно интересни за наблюдение. После разбираш — всички те си приличат…

Когато остана сам, Чен измъкна от джоба си малък чип. След като си игра половин минута, успя да го включи към централния компютър. Оставаше да реши с кого ще започне преглеждането…

Технологията, във всеки случай тази, която му бе достъпна, позволяваше да се снемат данните от зрителния и слуховия анализатор на загиналия. Получаваше се филм — малко странен, но увлекателен. Съвестта никога не измъчваше Владимир. Той, в края на краищата, съживяваше тези хора! Защо пък да не споделят с него част от спомените си?

— Ще започнем с таткото — реши той.

…Въпреки мнението на Къртис Ван Къртис служителите му практикуваха широко „надзъртанката“ — стари невинен термин. Понякога ги интересуваха не само последните три минути на клиента.

Чен отдели от общия масив информация последните три дни от живота на Кей Овалд. После включи екрана на произволно избран момент.

Изображението беше хаотично, както обикновено. Отделни детайли бяха изключително ярки и контрастни, всичко останало — статично и размито. Капризите на паметта…

Кей Овалд крачеше заедно с някой друг из гората. После, доста рязко, излезе на брега на морето. Сетне се приближи до плет от гъст храсталак. Доста разнообразна планета е тази Ендория… Спътникът на Кей бе извън зрителното му поле, те почти не разговаряха, така че Владимир превключи на последното денонощие. Двубоят с бурлатито, както и множество други събития, останаха неизвестни за него.

— Да легнем да поспим, а? Стоката я проверихме… — каза, гледайки в лицето на Кей, тъмнокосо момче. Синът, естествено. При мисълта за дългите часове, запълнени с инвентаризацията на кутии и контейнери, на Чен му се прииска да изключи екрана. Обаче той добросъвестно продължи наблюдението, за да види дали мъжът и момчето ще легнат в различни легла, след което, гризейки ноктите си, включи възпроизвеждането на последните няколко минути.

Тук любопитството му получи богата храна. Режисьорите на Къртис можеха да са доволни: Владимир Чен изгледа зрелището на космическата катастрофа три пъти поред. На бис видя двукратно същите събития и от очите на Артур. Този запис обаче беше малко по-кратък и следователно — значително по-безинтересен…

След като се замисли за момент за ужасите на космоса, Владимир реши да запази лентата с последните три дни на Кей Овалд. Смъртта в пустотата бе впечатляващо зрелище, а и на Ендория си заслужаваше да хвърли още един поглед. Не копира паметта на Артур.

Любопитството е убило не само котката. Владимир Чен уверено вървеше към същата съдба.

2

Кей възкръсна с ясната мисъл, че няма да прости тази смърт на Къртис. Работата не беше в болката — алго-пистолетът убиваше доста по-болезнено. Просто това беше отвратителна смърт. Отвратителна, и великолепно изпълнена.

— Име? — попита мек женски глас.

Това е първият ми аТан…

— Какво? Къде съм? — Кей се размърда върху познатия и ободряващо твърд диск на репликатора. Таблото на стената съобщаваше: „Инцедиос“.

— Всичко е наред, мистър. Жив сте. Как се казвате?

— Кей… Кей Овалд. Къде съм?

— Поданство?

— Ендория. Гражданин на Ендория съм, изисквам… това „аТан“ ли е?

— Да. Вие сте спасен. Подарен ви е нов живот. Кажете кода си.

Жената беше страшно търпелива — стара жена с младо лице. Кей й каза кода. Смути се, когато забеляза, че е разсъблечен. Намъкна безплатната аТанска дреха, подходяща само за миене на подове и възкликна:

— Боже мой, синът ми! Той загина!

— Артур Овалд е тук, с вас — успокои го жената. — И двамата бяхте съживени.

Върху лицето на Кей цъфна усмивка, той полушепнешком произнесе:

— Този аТан се оказа изгодна покупка, нали?

— Надяваме се да ви бъдем постоянни партньори.

Радостта върху лицето на жената изглеждаше почти искрена. Зад гърба на Кей дежурният лекар тихичко отстъпи в ъгъла, криейки в юмрука си спрея с транквилизатор.

— Държите се добре за новак — отбеляза жената.

Магаре.

— Ние, Овалдовите, не излизаме толкова лесно от равновесие — увери я Кей. — Мис, а мога ли да видя синчето?

Тя се поколеба.

— Според правилата… какви ги говоря… Елате с мен.

— А къде сме, няма ли да ми подскажете?

— Инцедиос.

— Слушал съм нещо…

— Да, в момента доста се говори за планетата. Оттук, мистър Овалд. Влезте.

Артур седеше на края на репликатора. Вече беше намъкнал безплатните панталони, сега бе ред на тениската. Ако се съди по забавените движения, тук лекарят не беше останал без работа.

Интересно, играеше ли Артур или наистина беше паникьосан?

— Старият пръч Къртис не е лъгал в рекламите си! — извика Кей. — Артур, ние сме живи!

Артур Къртис повдигна очи. Не беше станал по-млад — във всеки случай толкова, че да е забележимо. Но приликата с момчето, убило Кей на Каилис, леко се бе разсеяла.

— Татко — с треперещ глас произнесе детето.

— Мъничкият… — Кей повдигна Артур и го прегърна.

Напълно неочаквано Къртис-младши реши да заплаче.

Даже стоейки с детето в ръце, с полузатворени очи, Кей продължаваше да наблюдава обстановката. В реанимационната се забелязваха седем души — явно целият дежурен персонал. Две жени в бели престилки — операторки на репликаторите, двама мъже с тъмнозелени екипи — лекари. Някакво младо същество с неясен пол, мургаво и златокосо, по-скоро момиче. Двама много здрави мъже — охраната.

Сътрудниците на „аТан“ бяха дошли да получат морално удовлетворение.

Да, отстрани всичко това трябва да изглежда трогателно. Самодоволен провинциален търговец и неговият син тийнейджър. Едва сключили договор за безсмъртие — и катастрофирали.

Хип-хип ура!

Кой клевети „аТан“? Обикновените хора, опората на Империята, въстават от прахта за нов живот! Само най-опасните престъпници са лишени от правото на аТан. Работи за безсмъртието си, работи за себе си, работи за Къртис Ван Къртис!

Само за три раси в Галактиката е достъпен аТан. Само хората не са наложили ограничение върху безсмъртието. Плати и живей…

И изведнъж, за един кратък миг, Кей Алтос се видя през очите на аТанците. Видя човека, комуто е провървяло. Видя досадния търговец, омекнал при вида на съживения си син.

За миг Кей Алтос се порадва на самия себе си.

Младото същество се приближи към него и с кадифен глас каза:

— Аз съм танатолог от компанията. Позволете ми да ви поздравя с първия аТан и да ви дам няколко напътствия.

Кей кимна. Артур продължаваше да виси, вкопчил се в него.

— Имате право на денонощие рекреационни мероприятия. Препоръчвам ви да се възползвате от нашето обслужване. Спомняте си, нали — докато сте в помещенията на компанията, вие притежавате временен аТан. Починете си и помислете върху възможността да възобновите безсмъртието си.

Кей послушно кимна.

— Магазинът и барът са на вашите услуги. Имахте ли кредит в „аТан“?

— Да, карта… Ама тя остана там!

— Не се безпокойте, ще ви издадем нова.

Младото същество понижи гласа си:

— Готови сме да ви предоставим всякакви услуги, които ще ви помогнат да преодолеете стреса.

Кей посочи с поглед Артур. Танатологът с неясния пол кимна с разбиране.

— Ще разрешите ли да дадем информация за вас във вестника? Изумителен случай…

— Тате, не бива, мама ще се въ-ълнува! — със заплитащ се език произнесе Артур.

— Да, правилно, не си струва… — Кей се направи на дълбоко разтревожен.

— Както пожелаете — танатологът беше самата любезност. — Ако поискате да си поговорите с някого, да разкажете за случилото се, да свалите тежестта от душата си, аз винаги съм на вашите услуги.

— Аха… Заради интерфазовика беше, дявол да го вземе. Там има фокусиращо поле, за да не възникне област от делта-пространство в пределите на кораба. Не знам дали от старост или заради програмен срив, но полето започна да прескача…

Личицето на танатолога посърна.

3

За трети път през последното денонощие Кей се подготви да спи. Къртис Ван Къртис го уверяваше, че рекреационните стаи на „аТан“ не са снабдени със система за наблюдения. Но Кей, проснат на пода, половин час благодари на Единната воля за върналия се живот. После няколко минути обяснява на полузадрямалия Артур, че случилото се е важен жизнен урок.

Накрая позволи на момчето и на себе си да легнат да се наспят.

Ако се съди по часовниците, утрото бе настъпило, но прозорците бяха затворени със силово поле. Кей потърси откъде да го изключи, не намери и отиде в банята. Изчегърта четината си с бръснарско ножче за еднократно ползване и взе душ. После изкара от леглото пробудилия се Артур и го изпрати да се мие.

Донесоха им закуска: кренвирши с картофено пюре, салата, по две препечени филийки, конфитюр в малки бурканчета и кафе. Те похапнаха мълчаливо — комедията бе свършила, предстоеше им работа.

— Нещо не е наред… — каза Артур, докато допиваше кафето си. Кей го погледна строго и момчето замълча.

В магазинчето на „аТан“, на два етажа под рекреационната стая, те си купиха нормални дрехи. Добродушно усмихвайки се, Кей позволи на „сина си“ да се сдобие със скъпи дънки и маратонки, но при избора на риза, чорапи и бельо се спря на най-евтините варианти. Костюм за себе си Кей избира около половин час. Не го устройваше цената, фасонът, платът, планетата производител…

— Навън е студено. Дъждовно. Тук сега е есен — отбеляза продавачката, виждала какви ли не типове.

Кей махна с ръка и купи на Артур хубаво яке. За себе си избра тъмен шлифер и типичен за планетата каскет. После угоднически се усмихна:

— Понякога употребявам треб…

— Официално регистриран потребител на наркотици ли сте?

— Разбира се! — възмути се мистър Овалд.

— Тогава имате право на двайсетпроцентна отстъпка. От зеления или черния сорт?

— Зеления — реши Кей.

Артур се навъси.

— Така… ами и оръжие… — Кей се отправи към витрината, която отдавна си бе харесал.

— Избирайте в границите на жълтия сектор — предупреди го продавачката. — Червеният е за сътрудниците на имперските служби и професионалните охранители.

Кей, който вече си бе набелязал обичайната „Пчела“, застина. Съвсем бе забравил за тази подробност.

Жълтият сектор съдържаше нискоенергийни оръжия, подходящи само за самозащита от хулигани. Десетина модификации на станери, отличаващи се помежду си само по дизайна, иглени пистолети, неспособни да пробият броня, гравипалки, ултразвукови шокови гранати…

Артур и Кей се спогледаха. Това приличаше на провал. Професионалистът владее всички видове оръжия, но достига съвършенство само с два-три любими вида.

— Извинете, а в кой сектор е „Конвой“? — предпазливо се поинтересува Кей.

„Конвой“ беше лазерен пистолет с малка мощност. Изстрелът с него причиняваше болезнено, но повърхностно изгаряне, позволяващо да се спре противника. Законът деликатно не отчиташе факта, че пистолетът има приличен енергиен запас и висока скорострелност. В режим на автоматичен огън поредицата лазерни импулси можеше да изгори човек открай-докрай само за две секунди.

— „Конвой“? — Момичето погледна в списъка. — Жълтият сектор.

Купиха два „Конвоя“, пълнители, няколко шокови гранати, иглен пистолет за Артур, гравипалка за Кей. Неизвестно защо продавачът не се учуди от неочакваната им войнственост.

На изхода към града ги достигна младото същество-танатолог.

— Ще продължите ли аТана?

— Засега не, финансите… — Кей разпери ръце.

— Сигурен ли сте?

— Уви…

— Документите и ориентационните брошури ще получите от охраната — сухо обяви съществото, изоставайки. — Езици за общуване на планетата: стандарт, руски, немски, корейски. Фирмата „аТан“ ви пожелава здраве и щастие.

Взеха новите си документи и тънките сиви брошури с описанието на планетата. Охраната отвори бронираните врати и Кай и Артур излязоха в дълъг тъмен коридор, водещ от подземните помещения на компанията към повърхността на планетата. В далечината едва се забелязваше слънчевата светлина.

— Разбрах кое не беше наред — неочаквано каза Артур. — Закуската трябва да бъде от местни продукти. Освен…

— Освен какво?

— Случаите, когато това е опасно.

— Погледни в брошурата! — Кей измъкна „Конвоя“ и превключи предпазителя на автоматична стрелба. — Не знам почти нищо за Инцедиос.

— Аз знам — Артур се спря. — Трябваше да ме попиташ, тате. Тук вече трети месец се води гражданска война. И се използва биологично оръжие.

4

Тунелът излизаше на гладко каменно плато. Бетонната площадка за флаери беше празна, по нисичката декоративна ограда около нея се бяха налепили мокри листа, отворената врата към диспечерската кабинка бавно и безшумно се люлееше от вятъра. Пръскаше лек дъждец. Бледожълтото слънце над хоризонта почти не грееше. В далечината се редяха разположени на голямо разстояние една от друга вили; не изглеждаха добре, имаха вид на изоставени.

— Добро утро — каза Кей на дъжда. Държеше „Конвоя“ до бедрото си. — Защо тия нещастници не ни предупредиха?

— Нима си ги попитал? — Артур си сложи качулката на якето, мушна ръце в джобовете. — Обидиха се, че имаме куп пари, а не продължихме аТана си. Дадоха ни брошури с информация, нахраниха ни. А и какво щеше да се промени? Ние и сега можем да се върнем и да продължим договора. Те на това и разчитат.

— Само че на нас не ни трябва подобно нещо… — Кей шумно издиша. — Всичко изглежда спокойно. Прочети ми последния раздел от брошурата.

— Веднага, татко — леко превземайки се, отвърна Артур. — Планетология, икономика, политология, култура… Ето. Оперативна обстановка. Конфликт между две групи от населението на Великорусия… тя заема целия този континент. Едната страна е за връщане със сила на Лазурните острови, наричани също островите Джен Ши, окупирани преди седемнайсет години от княжество Сегун. Другата страна е за продължаване на мирните преговори по териториалните спорове. Първите ги поддържа Кайзерленд, вторите — естествено, Сегун. Войната се води по цялата територия. Преди месец двете страни са започнали да прилагат дум-вирус и биотерминатор. Приблизително количество на жертвите — четири милиона. Прогнозите са неясни. Имперските власти спазват неутралитет. В настоящия момент основните сблъсъци са за контрола над Китеж… това е столицата.

— Поздравявам те, Артур — Кей извади от брошурата си карта и я разгъна. — Ние сме съвсем близо. На трийсет километра от града.

— А космическото пристанище на Империята?

— Симетрично на нас от другата страна на Китеж.

— Аха…

Те се спогледаха и Кей почувства секундна симпатия към Къртис-младши. Момчето далеч не бе от най-лошите му клиенти. Половината от възрастните мъже сега биха проклинали целия свят и щяха да изискват да се осигури, гарантира, създаде безопасност.

— Е, и накъде ще поемем? По правата или по дъгата?

— Само Бог знае — Кей отново се огледа — Китеж е някъде там, колко ще ни се наложи да изминем по дъгата?

— Деветдесет и четири километра — след секундна пауза отвърна Артур.

— Математик… Смятай ги сто. Прибави още петдесет процента заради липсата на пътища.

Кей пусна пистолета в джоба на шлифера си и отметна назад глава. Въздухът ухаеше само на дъжд и на изгнили листа, но това нищо не значеше — всъщност дум-вирусът нямаше никаква миризма.

— Все едно, по-безопасно е да се заобиколи градът — каза Артур.

— Естествено. Ще вървим поне три дни. Храна нямаме. Ваксиниран ли си срещу дум-вируса?

— То се знае.

— Аз също съм се ваксинирал… — Кей направи пауза — Но не в това тяло.

Артур сви рамене — това не бе негов проблем — и попита:

— Така че накъде тръгваме? По дъгата?

— Накъдето ни излезе късметът… Залегни!

Къртис-младши падна толкова рязко, сякаш са му подкосили краката. Кей, приклекнал над него, измъкна пистолета си и застина.

Артур лежа неподвижно цяла минута, после извърна изцапаното си лице и с недоумение погледна Кей.

— Сторило ми се е — без да сваля пистолета, съобщи Кей.

— Ти, малоумник такъв… — закрещя Артур, загубил самообладание от яд.

— Не, не ми се е сторило — каза Кей с облекчение. Над гърба на Къртис-младши премина ветрило от виолетови избухвания, което го накара отново да се притисне към земята. В следващия момент двамата се отдалечаваха с нещо средно между търкаляне и пълзене на четири крака, съпроводени от звучно цопващи в локвите куршуми. Най-накрая Кей натика Артур в бетонната канавка на водостока, скочи след него и се закикоти.

— Какво ти става? — повдигайки се на лакти, попита Артур. Лежеше в мътна застояла вода, беше мокър до кости и леко трепереше от студ. Само побъркан телохранител му липсваше сега.

Кей, продължавайки да се хили, превключи пистолета на единична стрелба. И обясни:

— Ясно беше, че има засада. Реших, че ако малко постоим там, нервите им няма да издържат и ще започнат да се приближават. Елементът изненада пропадна.

— А аз реших, че си ги избил всичките.

— Не, какви ги говориш. Никого не съм убивал. Две-три изгаряния.

Кей свали каскета си, нахлупи го на Артур и пропълзя на няколко метра по-нататък по канавката. Обърна се към Артур и направи странен жест — махна с дланта си нагоре и бързо я дръпна обратно.

Артур разбра жеста еднозначно. Обърна се по корем, застана на колене и моментално се подаде навън от канавката.

Запукаха куршуми. В този момент, след като хвърли на Артур мълниеносен злобен поглед, навън изскочи Кей. Пистолетът му изплю две огнени струи и наред с изстрелите се чуха и нечии викове. Преди още стрелците да променят посоката на стрелба, Кей вече бе изчезнал в бетонния окоп. Веднага запълзя към Артур.

— Какви ги вършиш, момче?

— Но ти…

— Помолих те да сложиш каскета върху цевта на пистолета или върху пръстите на ръката си и да го повдигнеш. Запомни, никога няма да те накарам да си рискуваш живота. За подобни неща съм тук аз. Разбираш ли?

— Ще го имам предвид — тежко дишайки, обеща Артур.

Кей мълчаливо му нахлупи каскета върху очите и му обърна гръб. Обаче Артур продължаваше да го вижда — през идеално кръгла дупка от куршум.

Стрелбата утихна.

— Хей! — събирайки длани пред устата си, извика Кей. — Кой е старшият при вас?

Изплющя самотен изстрел. После някой отговори:

— Аз съм старшият. Какво искаш?

— Може би ще сключим временно примирие и ще поговорим?

— Какво примирие, по дяволите? Излизайте с вдигнати ръце! Ние тук сме трийсет души!

— И ти искаш да рискуваш живота на половината от тях?

— Какво предлагаш? — вече по-спокойно отвърна събеседникът му.

— Ще стана и ще направя десет крачки напред. В ръцете ми няма да има оръжие. Приближи се — и да поговорим.

— Ставай!

— Дай ми дума, че в мен няма да стрелят.

— Добре — чу се след кратка пауза.

Кей се порови из джоба си и измъкна малък металически конус — шокова граната. Подаде я на Артур.

— Умееш ли да я използваш?

— Да.

— Ако ме застрелят, притисни я към челото си и я активирай. Какво, не ти ли е ясно? С „Конвоя“ няма да можеш да се застреляш. Да се измъкнеш без мен — също.

— Добре — Артур взе гранатата.

— Поздрави баща си — Кей се изправи.

Постоя секунда, очаквайки изстрела. После сви рамене и направи няколко крачки напред. На вратата на диспечерската кабина се появи силует.

Срещнаха се на средата на пътя — Кей и невисок мъж в лека броня. Оценяващо се огледаха един друг.

— Кои сте вие?

— Търговци от Ендория. Летях със сина си, корабът ни се взриви.

— И накъде бяхте тръгнали?

— Към Каилис.

— Не ви е провървяло.

— И още как.

Мъжът явно се чувстваше неуютно. Кей се държеше твърде свободно и прекалено дружелюбно.

— Какво мислите за нашите проблеми?

— Честно? Не ни пука за тях.

— Руснак ли си? — поинтересува се мъжът.

— Съвсем малко.

— Ще дойдете ли с нас?

— Трябва да се доберем до космическото пристанище. Ние не воюваме.

— Видях как не воюваш. Добре, давайте оръжието, документите, парите и изчезвайте.

— Картите на „аТан“ няма да ви дадат нищо. Имперските документи не могат да се подправят.

— Тук се води война, търгаш. Сърди се на съдбата си, че коритото ти се е разбило наблизо. Давайте оръжието.

— Няма да се справим без него. Вземете единия пистолет и единия станер.

— Ти, какво, и тук ли си решил да търгуваш? — Мъжът в бронята беше смаян.

— Имаш двайсет и двама-двайсет и трима души — започна Кей. — С броня са двама, ако броим и теб. Оръжията ви са ловджийски винтовки с обикновени куршуми и с дум-дум, две пушки със сачми, три станера, от които дори не стреляха. Заряди ли няма?

Предводителят на бандитите мълчеше.

— На четири от твоите момчета леко им подпалих ръцете, а на един — корема. Още един, страхувам се, няма да може да вижда с дясното око. И имай предвид — не стрелях да ги нараня. Просто охлаждах страстите. Всички заедно ще успеете да се справите с нас, но половината от вас, не по-малко, няма да узнаят за това.

Мъжът разтвори юмрука си. Късата тръбичка можеше да е пистолет за еднократно ползване… а можеше и да не е.

— Щом си толкова печен, какво ще направиш с куршум в корема?

— Ще те наплюя в лицето и ще ти кажа, че руснаците никога не са убивали своите.

— Надяваш се на аТана си?

— Моето безсмъртие приключи. Но синът ми има. Той ще се върне и ще отмъсти.

Мъжът погледна към канавката. Тя беше близо, а той беше на открито място. Сви юмрука си, скривайки пистолета.

— Как предлагаш да се уреди всичко?

— Много просто. Вземи станера от кобура ми. Сам го вземи — не ми трябва куршум в гърба. Пистолетът е в джоба на шлифера. Там са и наличните пари. Не са много, но за никого няма да са излишни. Аз ще се върна при сина си. Когато си отидете — така, че да ви видим — ние бързо-бързо ще се изнесем оттук.

Мъжът изхъмка, извади пистолета и парите и бързо ги пусна под гръдния щит на бронята си.

— Ако не беше руснак… Да не ме лъжеш?

— Провери! — Кей беше самата любезност.

— А говориш ли нашия език?

— Говоря лошо, но всичко разбирам — с леко забавяне отвърна Кей.

— Върни се в канавката си…

5

Останаха в канавката още половин час, докато не утихнаха шумовете и подсвиркванията и малките групи не си тръгнаха към вилите.

— Как успя да ги навиеш? — попита Артур, който още лежеше по гръб, без да обръща внимание на водата — вероятно му се струваше топла.

— От всичко по малко. Ласкателство, заплахи, блъфове, подкуп, национализъм.

— Какво?

— Е, имам малко руска кръв. И заложих на това — „руснаците никога не убиват своите“.

— Истина ли е?

— Това са празни приказки. Даже е обратното. Но ласкае и помага да се запази достойнството. Изговарял съм тази фраза поне двайсетина пъти, като само съм променял националността. Обикновено върши работа, ако противникът иска да има повод за отстъпление. Разбираш ли, национализмът винаги е само повод. И той може да бъде използван във всяка страна. „Ние сме мирни“ — „ние сме мъжествени“. „Ние сме трудолюбиви“ — „ние сме мързеливи“. Обясняваш всяко нещо с националния или расовия характер — и неприятностите ти се разминават.

— Забавно — реши Артур, след като помисли малко.

— Да, бе, страшно забавно. Дай ми пистолета си, в теб ще остане станера. Прикривай ме отзад.

Кей се изправи и с бърза крачка, с пистолета в отпуснатата си ръка, тръгна в противоположната на селището посока. Артур, озъртайки се, го последва.

Но никой не стреля в тях.

След три часа излязоха на хубав бетониран път и повървяха по него — за кратко, докато съвпадаше с тяхната посока. Към този момент дъждът бе измил от тях мръсотията и голяма част от въодушевлението от победата.

— На трийсет километра от столицата им е пълна пустиня — тихо ругаеше Кей, — а те воюват за правото да воюват за някакви острови! Ти видя ли тези острови на картата, Артур?

— Не…

Кей се обърна и поклати глава.

— Трябва да си починем. Но не тук. Напред, Артур, чака те Граал. Какво сте забравили там?

— Монета от половин кредит — намусено отвърна Къртис-младши.

…След още час, докато се промъкваха през засято, но необрано поле (дъждът и разкисната почва явно не вредяха на местните житни растения), те попаднаха на оградена с метална мрежа къща. Сградата беше ниска, сива, почти без прозорци, явно необитаема.

— Ежедневието на фермера — изрече Кей, разглеждайки зданието. — Свинарник или хамбар. Обичаш ли бекон?

— Какво се развесели?

— Аз работя, Артур. Да вървим.

През прегънат участък от мрежата се вмъкнаха в двора. Намериха входа — желязна врата, плъзгаща се на колелца.

— Чук-чук! — силно се обади Кей, докато отместваше вратата. От тъмнината проблесна лъч.

Те отскочиха от двете страни на вратата. Други изстрели не последваха. Кей леко махна с ръка — вдясно и веднага назад. Артур послушно свали каскета, закачи го на дулото на пистолета си и го подаде през отвора на вратата. От изстрела нещастната премяна за глава пламна. И в този момент Кей се шмугна в тъмнината.

Не се наложи Артур да чака дълго. Поредица избухвания на виолетови мълнии осветиха плевнята.

— Влизайте, сър Артур, всичко е наред. Справедливостта е възстановена. Силата послужи на Истината.

Пристъпвайки след Кей, Артур възкликна:

— Хей! Ти знаеш легендата за Артур и Кръглата маса!

— Не ми се полага да споря с вас — отвърна Кей, измъквайки от плевнята тялото. Леко приведен, той теглеше убития за краката. Миризмата на изгоряло месо накара Артур да се отдръпне.

— Поне проблемът с прехраната е решен — спирайки до вратата, каза Кей.

— Аз няма да ям — бързо отвърна Артур.

— Там до стената има торба, тъпчо. Виж какво има вътре, аз сега се връщам.

Кей продължи движението си. Убитият беше старец, дългите му побелели коси се влачеха през мръсотията, а по тях се лепяха боклуци.

Когато Кей се върна, Артур отваряше бурканите с консерва.

— Тук има само ядене и две бутилки бира — обяви той.

— Покойният искаше да оцелее, но и ние искаме същото — направи равносметка Кей. — Не е лошо местенцето, а?

Плевнята се оказа фермерски хангар. До стената бяха наредени тромави големи машини, в ъгъла бе сивият куб на зарядното устройство. Кей го проучи и поклати глава. Влезе в една от машините, после в друга…

— Ще ядеш ли, Кей?

— Разбира се.

Изядоха по консерва месо и изпиха бутилка бира. После Кей разпали огън с безмилостно изтръгнатата от стената декоративна дървена ламперия. През това време Артур закрепи до огъня металните решетки с неизвестно предназначение и закачи на тях мокрите дрехи. Кей последва примера му.

— С какво стреля той? — попита Артур, гледайки в огъня.

— Лазерно оръжие. Богат беше фермерът… по местните стандарти.

— Надявам се, че е имал аТан — сериозно каза Къртис-младши.

Кей тихичко се засмя, но нищо не каза. Седяха дълго, бавно се затопляха. По затворената врата потропваше дъждът, под тавана бе увиснало сиво-синкавото одеяло на дима.

— Артур.

— Какво, Кей?

— Ще ти задам един въпрос… не, не сега.

— Защо не, питай.

— Не. Ще излъжеш, а аз искам да знам истината.

— Не си струва да се знае цялата истина, Кей.

— Брей, какъв умник… Ще нощуваме тук. Не си струва да вървим в тъмнината.

Артур не го разбра, но си замълча. Кей намъкна полувлажната дреха, качи се в най-близкия комбайн и започна да изучава пулта за управление. Артур наблюдаваше отдолу неговия люлеещ се силует, потрепващ от пламъците на огъня, гротескно изкривен от стъкления мехур на кабината.

— Забележително — с удоволствие произнесе Кей. — Ето защо дядката не е палил огньове…

— Слушай, татко…

— Какво?

— Защо мразиш децата? Знам, че си имал тежко детство, но това не е повод.

Кей седна на пода на кабината и провеси краката си през отворената врата.

— Откровеност за откровеност?

— Като със силикоида? Добре.

— Всъщност аз никога не съм бил дете. Винаги съм бил на четирийсет, Артур. Много е тежко — да не помниш нито един момент, в който си бил безгрижно дете и си гледал да приличаш на връстниците си, завиждал си им… Прекалено хубавото детство превръща детето във възрастен още по-бързо от лошото.

— А ти хубаво детство ли имаше?

— Баща ми беше сенатор на Втората планета на Шедар. Имах много хубаво детство. В деня на евакуацията навърших седем… и вече не бях дете. Видях как десантните капсули се изсипват по крайбрежието, само над космодрума последната база удържаше небето. Баща ми остана с групата, която ни прикриваше — те още вярваха в помощта на Империята. Може и да са били живи, когато император Грей е наредил планетата да бъде изпепелена… Не казвам, че не е бил прав. Щурмът би взел много повече жертви, отколкото бе броят на шепата хора, останали да водят партизанска война на окупираната планета… на най-послушната планета на Империята. Нас ни прие Алтос и оцеляхме. Не ни оставиха фамилиите, аз престанах да бъда Кей Лацитис. Станахме деца на Империята. Но аз вече не можех да бъда дете. И това всички го чувстваха. Такива деца ги обичат родителите им, но те нямат приятели. Аз се стараех, Артур, много се стараех. Възпитателят на нашия блок „Джи“ беше добър човек. Разностранно развита личност, автор на детски сериали, които се излъчваха по телевизионната мрежа на Алтос. Не беше от садистите и извратените, които страшно си падат по подобна работа. Той искрено смяташе, че децата трябва да бъдат закриляни от възрастните. Винаги говореше за приятелството и добротата и, изглежда, не можеше да разбере защо сплотените му възпитаници не обичат малкия Кей. За него аз си оставах дете с трогателно тънък врат…

Артур неволно се усмихна.

— …И тъжни очи. Връстниците ми разбираха, че всъщност аз съм различен. И се защитаваха от мен — както можеха. Когато разбрах, че вече няма да мога да бъда дете, станах възрастен. През нощта… но това вече не е важно. Присъединих се към пътуващ цирк. Това също не беше райско кътче, но те се отнесоха към мен почти човешки. Миех подовете, продавах билети, асистирах на клоуните, цяла година бях мишена на Редгар Ред, човекът-пистолет…

— И него ли го уби?

— Какви ги говориш, Артур? Редгар ме научи на всичко. Да стрелям, да хвърлям ножове, да не затварям очите си, когато стрелят в мен. После ми каза, че за мен циркът е само един етап. И ме накара да се уча на въздушна гимнастика с приятелката му Диана. Хареса ми… докато тя не си строши врата. Работих с всичките артисти — с някои само за малко, но с абсолютно всички. Клоуните ни Яцек и Нарик ми дадоха повече, отколкото десетки психолози. И при това нито веднъж не ме вкараха в двойното си легло, въпреки че по-обратни от тях никога не съм виждал. Знам как изглеждат зверовете, готвещи се да атакуват, и как мога да се предпазвам от пси-мутирал тигър. За това съм благодарен на Джассан, нашият единствен мршанец. От него научих и всичко, което знам за виното…

Кей замълча.

— Ти не обичаш децата, защото не си имал детство — безмилостно каза Артур. — Завиждаш им. Смяташ, че завистта на детето към възрастния е по-голяма, отколкото завистта на жената към мъжа. И постоянно се чувстваш обект на омраза.

— Да.

— Сега питай ти.

— Трудно ли е да се опитваш да си възрастен, но да си оставаш дете?

— Разбира се, Кей.

— Хайде да спим, Артур Ван Къртис — Кей скочи на земята. — Влизай в кабината и затвори вратата. Креслото е широко, включил съм климатика.

— А ти?

— Аз ще си потърся друг комбайн. Лека нощ.

6

Когато Артур се събуди, Кей вече бе стоплил закуската. Освен това бе задвижил един от комбайните в редицата и го бе преместил срещу вратата. Артур скептично погледна нелепия агрегат — барабанната фреза отпред, четирите огромни колела, устройството за опаковане отзад. Корпус на практика не съществуваше — всички агрегати бяха открити. За клатещата се върху тънките опори кабина можеше да се каже всичко друго, но не и това, че е надеждна.

— Не бих казал, че идеята е добра — отбеляза Артур, докато взимаше порцията си.

— С по-добра не разполагаме… — Кей внимателно оглеждаше колелетата. — Скоростта е до четирийсет и пет километра в час — и то в работен режим. Енергийният запас е почти непокътнат. Добре ли спа?

— Като у дома.

— А аз измръзнах. Май има някакъв проблем с климатика.

Те довършиха закуската си и хвърлиха торбичката с остатъците от консервите в кабината. Кей връчи на Артур лазерната винтовка — никелиран агрегат с грамаден странично разположен пълнител — и нареди:

— Влизай в кабината.

От стъкления мехур Артур проследи как Кей отвори вратата, постоя малко и на висок глас каза:

— Каква красота! Дъждът е спрял, росата се е слегнала… Да не вземе да се спари стърнището, синко!

— Кей, помолих те да не ми викаш „синко“.

— Добре, сине — рече Кей, качвайки се в кабината. — Време е да се вършее, нали? Направи ми място.

Очите му проблясваха възбудено. Артур объркано се смъкна от седалката и седна на пода на кабината. Кей сложи ръце върху лостовете.

— Учи се, не се знае какво ще ти потрябва в живота…

Комбайнът изрева и изскочи от хамбара, разпръсквайки локвите. Кей се разсмя. Бодливата растителна покривка се простираше до хоризонта.

— Застояло се е житото, не намираш ли?

— Това не е пшеница, Кей.

— Знам, Артур — възглупавото изражение веднага изчезна от лицето на Кей. — Тръпки, еуфория… по-късно ще дойдат и халюцинациите. Това е дум-вирус. Да тръгваме!

Фрезата нададе вой, спускайки се към земята; пробивайки дупка в оградата, комбайнът пое през полето. Отзад замляска механизмът за опаковане, ритмично изхвърляйки найлоновите чували с пресованата трева.

— Колко време ти остава? — тихо попита Артур.

— Три часа. После ще последва период на немотивирана агресия и парализа на сърцето. Ще се опитам да те откарам, малкия.

Почти час се движиха в мълчание. Артур гледаше през прозореца, държейки винтовката върху коленете си, Кей си тананикаше фриволни песнички, после попита:

— Какво искаха те?

— Кои?

— Тези хора… на конете… с шапките със сини звезди…

— Никого не съм виждал — каза Артур, избягвайки погледа му.

— А… Ако те нарека Льошка, стреляй. Става ли?

— Обещавам.

На два пъти Артур видя в далечината димни стълбове. От време на време Кей заобикаляше нещо невидимо или пък се впускаше да преследва някакъв въображаем враг. Артур мълчеше.

После се опитаха да ги спрат. Неголяма група въоръжени мъже — може би същите, които бяха срещнали на изхода — откриха огън по комбайна.

— Градушка — сухо отбеляза Кей. Артур така и не разбра остроумничи ли той, или съзнанието му вече възприема изкривено реалността. Комбайнът описа вираж и се насочи към тълпата. Артур открехна вратата и започна да стреля по нападателите с винтовката — тя имаше отлична скорострелност и обемен пълнител.

— Лошото време няма да ми попречи да събера последната си реколта — заяви Кей, когато куршумите защракаха по кабината. Стъклото се престори на бронирано — покри се с пукнатини, но не капитулира. Кей довърши жътвата си, след което се върна на предишния курс. Найлоновите чували в контейнера отдавна бяха свършили и смесената с тревата плът бликаше от комбайна във вид на чудовищна людоедска кайма.

— Твърде показателно е, че дори не ти се повдига — отбеляза Кей, поглеждайки Артур. — Струваше си да убия татко ти, но това е невъзможно.

Артур не го разбра.

Префучаха през покрайнините на Китеж, покрай горяща дървена църква, смлени от артилерията къщи и грижливо покрити с калъфи паметници. Страшно много паметници.

— Народ, който не помни миналото си, е обречен — изкоментира този факт Кей. — Нашият народ е безсмъртен.

Когато пред тях се показаха кулите на космодрума, Кей приглушено попита:

— Да прескочим ли реката, как мислиш?

— Да я прескочим — съгласи се Артур, гледайки приближаващата се лента на шосето. Те форсираха преградата и подкараха срещу дъгоцветната бариера на силовото поле. Две коли на имперската пехота лениво се измъкнаха през вратите и развъртяха кулите на излъчвателите в тяхна посока.

— Ще загинем заедно, Льошка — примижавайки, изрече Кей. — Не е най-добрият вариант, нали?

Артур извади станера, прицели се внимателно в слепоочието на Кей и стреля. После смъкна вцепененото тяло от седалката и спря комбайна. По-трудно се оказа намирането на управлението на фреза — докато Артур не го изключи, пехотата не бързаше да се приближава.

Къртис-младши изскочи от комбайна и се затича към охранителите. Той беше само на дванайсет години и те не стреляха по него.

— Помогнете на татко ми! — извика Артур. — Помогнете му! Той има дум-треска, но аз го обездвижих! Помогнете ни, ще ви платим! Ние сме от Ендория, родината на императора! Помогнете!

Той плачеше прекалено естествено, а лейтенантът от Имперските войски също имаше деца. Лейтенантът кимна на войниците и двама от тях, спуснали предпазителите на шлемовете си, тръгнаха към разнебитения, опръскан с кръв и надупчен от куршуми комбайн.

7

Идвайки на себе си — в редките минути, когато инжекцията вирофаг понижаваше равнището на токсин в кръвта, — Кей размишляваше в стерилната чистота на празната болнична стая. Бълнуванията спряха, съзнанието беше ясно, макар и посърнало. Сега той можеше само да оздравява — или да умре, ако вкарваният в него на огромни дози вирофаг мутира и реши, че плътта му е вирус. Меките лапи на манипулаторите го миеха, сменяха чаршафите му и вкарваха във вените му лекарства и мътна хранителна течност.

Когато в стаята влезе жена, облечена в зелен лекарски екип, но с отворен шлем, Кей разбра, че е оцелял.

— Казвам се Изабела — сядайки на ръба на леглото, каза тя.

— Прекрасно име — съобщи Кей, с труд изговаряйки думите. — Вие сте русокос ангел…

— Как се казва жена ви?

— Карина.

— Също много мило — кимна жената. — Аз съм вашият лекар. Не усещате ли празнини в паметта си?

В небесносините очи на жената имаше студенина. Дълъг живот и многогодишно служене на императора. В известен смисъл тя беше и лекар-хирург, отрязващ ненужните клетки на социалния организъм.

— Не… струва ми се… мога ли да загубя паметта си, мис?

— Ще проверим.

И те провериха. Кей й разказа за своето детство, за чичо си Раул, който му бе оставил неголямо наследство, за климата на Ендория, за това как понякога бе избягвал да си плаща данъците, за запознанството си с Карина и раждането на Артур.

— Той общо взето е добро момче. Не изостави баща си. Всичко ли е наред с него, мис?

— Императорът не изоставя своите поданици в беда — с достойнство съобщи Изабела. — Как загина корабът ви?

— Излетяхме от Ендория на тринайсети вечерта, в шестата декада на източните ветрове…

— Интерфазовиците обикновено не капризничат, но очевидно…

— Артур беше разкъсан на парчета, да не дава Бог да видите подобна гледка…

Лицето на Изабела си оставаше безизразно. Тя беше виждала много по-страшни неща от разкъсано на парченца момче.

— …аТанът сработи, а аз никога не повярвах напълно… Влязохме в тази плевня, а там — мъртъв старец и всякакви трактори…

Изабела положи длан върху гърлото на Кей. И без каквито и да било емоции каза:

— Не е хубаво да се лъжат слугите на императора. Трябва ни истината, самата истина, Кей. Животът ви все още е толкова крехък… а вие лъжете.

— Мис — заговори с пресипнал глас Кей, — той стреля в нас, какво можех да направя? Боже, всички тук са откачили…

Изабела избърса ръката си в чаршафа и се усмихна.

— Сега е по-добре. Императорът не се безпокои от смъртта на метежници и бандити, но обича искреността.

Кей припряно закима.

— Вие ловко сте се измъкнали от неприятностите, Кей Овалд. Този комбайн е в кръв от гумите до кабината, сякаш е бил в кланица.

— Мис, имах проблеми със съобразяването, докато карах комбайна. Опитаха се да ни спрат… нали не съм ранил хора на императора, мис?!

— За ваше щастие, не — студено отвърна Изабела — Вие сте много голям късметлия. Обикновен търговец… и такава ловкост. Винаги са ме смущавали хората, излизащи от рамките на професията си. Вашата работа е търговията, а не войнските подвизи.

— Ние, Овалдовите, винаги честно сме служили на император Грей! — повишавайки глас, каза Кей. — Дядо ми, Артур, на когото кръстих сина си, по време на Смутната война…

— Недейте, Кей. За подвизите на дядо ви вече чух достатъчно от детето. Те нямат отношение към вас.

Вече при вратата Изабела добави:

— Ще съобщим на Ендория за вашето чудодейно спасение. Какво да предадем на жена ви?

— Че я обичам… и я моля да не се притеснява.

— Последното засега е преждевременно.

Вратата се затвори и Кей отпусна глава върху възглавницата. Оставаше му само да се надява, че старият хитър лисан Къртис е предвидил всичко. Че е по-умен от стариците от Службата за имперска безопасност.

В кабинета си, обзаведен семпло, както и подобава на слугите на императора, Изабела Кал съставяше седмичния отчет. Рутинната работа, по традиция вършена от заместника на регионалния командващ, й доставяше удоволствие. Обикновени цифри — за загубите сред мирното население, разходите на Службата, броя на вербуваните агенти. Но колко работа се крие зад тях, колко животи — и още повече смърти.

Колко власт!

Съобщението от Ендория дойде чак вечерта. Изабела прелисти официалната справка и изгледа филма, заснет от агента в дома на Овалдови. Високата слаба жена, Карина Овалд, се разплака, щом видя снимката на Кей — с отслабнало, полубезумно лице. Но веднага дойде на себе си и нападна агента с въпроси: Как да се свърже? Защо не са й съобщили по-рано? Ние не сме последните хора на Ендория! Няма ли да плати Службата полета й до Инцедиос?

— Мършава мръсница — заключи Изабела, изключвайки записа. Този търговец нямаше вкус. Жената трябва да притежава и други неща, освен красивото личице. Но сега беше ясно на кого се е метнал синът му… — Артур Овалд, наблюдение — нареди тя.

Екранът отново оживя, но Артур го нямаше в малката стаичка.

— Търсене.

Артур Овалд беше под душа. Изабела наклони глава настрани, разглеждайки момчето. Красиво хлапе. Бащата също си го биваше, но бе по-груб, по-обикновен…

Междувременно момчето седна на дъното на ваната и се зае с онова занимание на пуберите, за което душът е най-удобното прикритие.

Кал почувства, че започва да се възбужда. От работата рядко й оставаше време за секс.

След като включи екранирането, Изабела извади от долното чекмедже на бюрото вибратор. Без да откъсва поглед от екрана, качи краката си върху бюрото.

Артур се къпа достатъчно дълго, за да получи Изабела Кал всички желани емоции. След като се приведе в нормален външен вид, тя включи автоматичния секретар и каза:

— Семейство Овалд. Червеният режим се отменя. Жълт режим за една седмица. Оперативна работа — Луис Номачи. Видеоконтрол… с видеоконтрола ще продължа да се занимавам аз.

Неотдавнашното усещане й хареса. Това, което й се налагаше да върши с директора на Службата Кърт, носеше малко удоволствие.

8

На следващия ден разрешиха на Артур Овалд да посети баща си. Кей, полулегнал в кревата, ядеше рядка овесена каша. Вкусът й беше божествен в сравнение с топлата минерална вода, която му бяха позволили да пие предишния ден.

— Татко?

Кей мълчаливо подаде чинията на медицинската сестра — червенокоса девойка с крехко телосложение. Двамата с Артур се гледаха един друг.

— Радвам се, че не посрами името на дядо си — каза Кей.

Артур се усмихна.

— Тате, изглеждаш значително по-добре.

— В това няма нищо чудно.

Артур погледна накриво медицинската сестра. Съобщи:

— Те се свързаха с мама… тя говори с мен. Казах й, че няма нужда да идва. Защото след три дни ще те изпишат и ще излетим към къщи. Нали?

Старият хитрец Ван Къртис. Все пак изигра Службата. Аз наистина имам къща на Ендория и жена с име Карина…

— Ще се наложи да излетим, сине. Някой в нашето космическо пристанище има нужда от един хубав скандал. Ще си платят за всичко — и за кораба, и за тези мъчения.

Червенокосата медицинска сестра се усмихна, извръщайки се. Този търговец здравеняк бе ужасно самонадеян. Техническите служби на космическите пристанища бяха свикнали с подобни скандали.

Впрочем, ендорианецът беше дяволски упорит и голям късметлия. Възможно бе и да вземе някаква сума… след две-три години.

— Артур, донеси ми нормален сандвич — прошепна зад гърба й Кей Овалд. Да, винаги става така. Достатъчно е пациентът да започне да шава и веднага се опитва да наруши режима…

Луис Номачи беше човек с измамна външност. Пухкав и топчест като питка, жизнерадостен, сякаш всичко случващо се му доставя удоволствие. Способността му да се издига бързо в службата изумяваше колегите му. Смятаха го за доносник, говореше се, че има покровители на най-високо място. Но истината беше съвсем различна. Просто Луис умееше да приема всякакви правила на играта. Такива като него оцеляваха на окупирани планети, преживяваха смяната на всеки началник и вървяха нагоре — бавно, но сигурно. Преди максимумът на издигането им се ограничаваше от продължителността на живота. Но сега бе настъпило тяхното време, техният шанс. Способни да се приспособяват към всичко, да приемат и победите, и пораженията, те подобно на бодливи плевели растяха върху тялото на Империята на хората. Не можеше дори да се каже, че са аморални. Те просто бяха рожби на своето време.

Сега Номачи имаше доста проста задача — да контролира двама ендорианци, поставени в жълт режим. Баща и син. Добрали се до космическото пристанище от регионалното отделение на „аТан“ — провървяло им е. Кал беше провела първичната проверка и бе прехвърлила работата на него. Пасивно наблюдение, проверка на данните — няма нищо по-лесно от това…

Но защо Изабела Кал лично се занимаваше с ендорианците? Защо ги беше държала цяла седмица на червен режим, докато не поговори с Овалд-старши и не изпрати запитване в родината им? Номачи не притежаваше животинския нюх на Изабела и нейния седемдесетгодишен опит. Затова пък умееше да вярва на чуждия опит, а упоритостта му беше от типа, присъщ по-скоро на механизмите, отколкото на хората.

Приведен пред терминала на компютъра, Луис дъвчеше сухи бисквити и отваряше поред файловете по случая на ендорианците. Рапортът на лейтенанта от външната охрана, лекарското заключение, протоколите от първоначалните разпити на момчето, записът на разговора между Изабела и Кей, докладът на Службата от Ендория… Оценка на общата достоверност на информацията — осемдесет и шест процента. Прекрасно. Златната среда — не прекалено малко, но не и толкова много, че да предизвика подозрения. За някои неща лъжеха, както се полага на всеки порядъчен човек. Но Изабела Кал се съмняваше в тях. Луис се върна към оперативната информация. Снимките на Кей и Артур… стоп. Не си приличат кой знае колко. Карина Овалд е слагала рога на мъжа си? Възможно. Луис извика файла с кратката информация за Карина. Портретът… Е, ако тя е майка на момчето, а Кей — негов баща… Луис пусна програмата за физиономичен анализ.

Петдесет и два процента. Артур би могъл да е син на тях двамата, баща му да е друг или да е успешно осиновен. Отново среден резултат. Да опитаме по друг начин. Вероятността Артур да е син на Карина, вероятността Артур да е син на Кей…

Двайсет процента. Шест процента. Прекрасно. На програмата нещо не й харесваше. Момчето, което беше син на Карина и Кей, не би могло да е син на Карина или Кей. Колко необичайно…

Програмата може и да се е объркала. Карина би могла да изневерява на мъжа си. В бюрото за осиновяване при избора на дете биха могли да използват същата техника и да предлагат дете, подходящо за двойката, а не за Карина и Кей поотделно. Не си струваше дори да помисля за разследване.

Но човекът-механизъм не умееше да спира по средата на пътя. Имало е проверка на Ендория, имало е проверка на място. Какво остава? „аТан“? Вечният трън в очите на всевиждащата Служба. Вечният позор. Те използваха аТан на общо основание и след взаимно успешна престрелка понякога се съживяваха заедно със своите убийци. Империята на Къртис Ван Къртис, държава в държавата. Колко е унизително да се знае, че всички тайни на спецслужбите могат да бъдат извлечени от загиналия и великодушно съживен сътрудник. Независимо от уверенията, които Къртис беше дал на самия император, независимо от показното дружелюбие и тарифите с отстъпка, „аТан“ пазеше своите тайни…

Но и най-здравата броня си има своите слаби места.

Луис изпрати официално запитване за разконсервиране на агента, вербуван сред редовете на „аТан“. Изпрати го без мотивация, леко надявайки се, че запитването ще бъде отхвърлено. Не искаше да се занимава с тази работа, но и не умееше да отстъпва.

Запитването беше прието.

— Така да бъде — каза Номачи на компютърния терминал. — Ще ви дадем да се разберете, както се полага. Нали не си плащате напразно данъците…

Кей тренираше. Тялото му не беше отслабнало много, очевидно бяха стимулирали изкуствено мускулите му по време на болестта. Много повече грижи му доставяше възможното наблюдение — налагаше му се да използва половината си сила. Във великолепно оборудваната спортна зала на малката болница това бе дяволски обидно.

След като със съжаление изостави поредния тренажор, Кей потърси с поглед Артур. Той седеше на конструкция, напомняща работното място на палач. Удържаше с ръцете си хидравлични пружини.

— Само така — ободри сина си мистър Овалд. — След като вече сме платили толкова пари, тренирай до изнемога.

— Аха — бавно разпервайки ръце, обеща Артур.

Кей отиде в сауната. Легна на дървения нар и почувства как изсъхва потта върху кожата му. Не е по правилата, но как си почива тялото… После той отново се изпоти и зачака търпеливо да се изпари и тази влага.

Дойде Артур и се настани на долния нар. Полежа малко и каза:

— Мама сигурно се вълнува. Скоро ли ще полетим към къщи?

Това беше предварително уговорена фраза. Артур се страхуваше от нещо. Или просто бързаше за своя Граал?

— След три дни има курс към Илион. От там до вкъщи е една ръка разстояние.

— А утре вечер тръгва лайнер за Епсилон Волантис. Можем и оттам — аз пресметнах, по-бързо се стига.

— Сине, трябва да се отчитат и разходите — наставнически произнесе Кей. — Сам знаеш в каква ситуация се намираме. Докато не си изстискаме паричките от нашите кожодери… Аз отивам в басейна, а ти се изпоти както трябва.

На разстояние шейсет километра от Имперския космодрум, до сградата на империята „аТан“, Луис Номачи разговаряше с агента си.

— Вие… вие сигурен ли сте в безопасността на срещата?

— Екранът е надежден — с презрение произнесе Луис.

— Вие не знаете какви са възможностите на нашата охранителна служба…

— Затова пък вие знаете нашите!

Златокосото същество с неясен пол плачливо криеше ангелското си личице.

— Такива обширни изисквания… Аз съм готов да служа на императора, но…

— Ти имаш „но“ по отношение на императора? — заинтересува се Луис. — Още не бях чувал такова нещо!

Съществото притихна.

— Не ми пука за твоите проблеми. Сигурен съм, че се чукаш с половината мъже и жени във вашия змиярник. И съм още по-сигурен, че филмът, в който милваш гениталиите на бурлати, ще ги развесели.

— Ч-чуйте ме, вие трябва да ме р-разберете, като мъж-мъж…

Луис избухна в добродушен смях.

— Ама че майтапчия. Да се беше родил като безразмерен презерватив за многократно ползване, щеше да си на мястото си.

— Тъкмо започвам да си уреждам спокоен сексуален живот… — обречено каза танатологът.

— Уреждай си. И помни — колкото повече данни за Овалдови ни дадеш, за толкова по-дълго време ще те оставят на мира. Поздрави любимия.

Луис тръгна към флаера. Не се боеше да се обръща с гръб към хора от подобен тип. Прекрасно е, че мнозинството не приема междурасовия секс. Това прави малцинството полезно за спецслужбите…

Сядайки в кабината, той си помисли, че ако междурасовите контакти се легализират, обществото трябва да бъде настроено против нещо друго. Дали против мазохизма, хомосексуализма или целувката уста в уста — това вече са подробности.

Не бива да се губи такъв удобен слой информатори.

9

Върху бетонната гладка повърхност на площадката за кацане двестаметровият лайнер не изглеждаше голям. Звукът почти не проникваше през дебелото стъкло. Сновящите от зданието към лайнера и в обратна посока коли изглеждаха като детски играчки на богат малчуган.

„Такъв като Артур Къртис, например“ — помисли си Кей. Но не усещаше в съзнанието си предишната неприязън към момчето. Все пак я беше преодолял. Независимо поради каква причина, но я бе преодолял.

Покрай тях в чакалнята премина още една група пътници. Най-осигурените граждани на Великорусия предпочитаха да емигрират не в Кайзерленд или Сигун, а направо на друга планета. Както винаги се случваше, вероятно именно най-осигурените бяха започнали войната. Жени в кожени палта, мъже в скромни на вид костюми, но само ако ги гледаш отдалече, охранени, наконтени деца. Много водеха на поводи кучета, а грозновата тъмнокожа девойка носеше в ръцете си котка.

— Много ми е мъчно за мама — каза Артур.

— Не мрънкай, сине — спокойно отвърна Кей.

— Много ми е мъчно!

Кей приседна и погледна Артур в очите. Момчето явно беше на границата на нервен срив.

Защо?

Тъжеше за несъществуващата майка? Или за онази, реалната, която Кей не бе успял да види?

— Момче, я да се стегнеш… — Кей прекара длан през лицето на Артур. Усети влага. — Какво ти става?

Артур мълчеше.

Къртис Ван Къртис беше завоювал положението си не само с късмета си, здравия си гръб и правилния подход към хората. Той имаше и добра интуиция, като милата дама Изабела от местното отделение на Службата. Напълно възможно бе Артур да е наследил тази интуиция.

— Хайде да видим какво можем да направим, сине.

Кей хвана Артур за ръката и двамата се приближиха към касата.

— Има места — отзивчиво съобщи момичето със старомодни очила. — Лукс, първа класа, бизнес класа…

— А… извинете, във втора класа…

— На такива разстояния не летят кораби с места втора класа — лицето на касиерката веднага придоби суров израз. Но после тя погледна умоляващото лице на Артур и малко поомекна. — Финансови затруднения ли имате, мистър?

— Да, разбирате ли, трябва да се доберем до Ендория, а нашият кораб… нали и аз самият съм пилот, търгувам… търгувах…

— Хайде да видим какво можем да направим за вас… — Пръстите на момичето запрепускаха по клавиатурата. — Възраст на момчето?

Луис повъртя в ръце дискетата. Браво на танатолога. Нищожество е, ама браво на него. Тридневен запис на паметта на Кей Овалд! Каквито и безсмислици да има там, само факта, че съществува подобен запис, е сензация. Ето какви са нравите в аТан! Ето каква е цената на безсмъртието!

Сложи дискетата в компютъра и се зае да избира програма видеоадаптер. Проклетите аТанци използваха собствени компютри, програми и кодирания…

— И така, като вземем предвид отстъпката заради възрастта на детето, отсъствието на багаж и ненатоварения курс, пътуването ви до Волантис с кораба на нашата компания… цената е четирийсет и осем процента от първоначалната! — Девойката-касиер сви рамене, сякаш самата тя е изненадана от получения резултат.

— Тате… — прошепна Артур.

— Побързайте с решението, до приключването на кацането има петнайсет минути.

— Е, такъв шанс не бива да се изпуска! — махна с ръка Кей. — Оформяйте документите.

Той промуши под прозрачното стъкло на касата документите и сложи кредитната си карта върху панела на интерфейса. Попита:

— Приемате ли карти „аТан“?

— Разбира се…

„Да, лошо се е размазало хлапето“ — помисли си Луис, наблюдавайки кървавите парцали върху стените на каютата. После изображението се покри с розова мътилка — очите на Овалд-старши бяха на път да се пръснат.

Номачи извади от бюрото пакет бисквити. Скъса найлоновата обвивка. Хубаво бе поработил и не му пукаше за наднорменото тегло.

— Върни два дни назад — предложи той на машината. Дисциплинираната обслужваща програма го разбра.

На екрана се появи озъбената муцуна на бурлати.

Луис се задави с бисквитите.

— Кузуар буул-рати, к, хаа! К, хаа, буул! — произнесе гласът на Кей Овалд.

— Хазар, кхомо! — с фалцет отвърна бурлатито.

От отворената уста на Луис върху клавиатурата се посипаха недосдъвканите парчета бисквити.

Малкият автобус спря под дъното на лайнера. Последните пътници припряно се вмъкваха в асансьорната тръба.

Охранителят, нервно вслушващ се в бученето на нагряващите се генератори, прекара детектора по документите на Кей. Индикаторът светна в жълто. Пасивно наблюдение? Е, това не е пречка да се напусне планетата. Вървящото отзад момче също беше под наблюдение. Тия в оперативния отдел всичките са откачили.

След като плесна по потеглящия нагоре към корпуса на кораба асансьор — за на добър път, охранителят побърза да се отдалечи към нетърпеливо сигнализиращия асансьор. Да се стои близо до стартиращ кораб с гравитационни двигатели, е опасно.

Когато Кей извърна погледа си от мъртвия бурлати — как ли го беше убил? с едно докосване? — Луис го очакваше нов шок.

Всички познаваха лицето на този човек. Къртис Ван Къртис. И той много напомняше за… сина на Кей Овалд, по-точно Артур Овалд приличаше на него.

— Портрет на Артур Ван Къртис! — изкрещя Номачи. Машината се сражава с неочакваната задача петнайсет секунди. През цялото това време Луис нервно потропваше с крак.

— Единствената достъпна снимка е направена на възраст пет години — любезно съобщи компютърът.

От екрана на Луис се усмихваше закръглено детенце.

— Вероятен външен вид в настоящия момент! — изрева Луис.

От екрана го гледаше седемнайсетгодишен юноша, плътно стиснал тънките си устни.

— А на дванайсет?

На дисплея се появи Артур „Овалд“, почти такъв, какъвто изглеждаше същата сутрин.

— Ух — каза Луис. — Ух.

— Данните са недостатъчни — обезпокои се компютърът.

— Изключи се, бракма! — извика Номачи, докато изхвърчаше от кабинета. По коридора… покрай охранителите… през приемната…

Луис нахлу в кабинета на Изабела Кал. Шокът беше толкова голям, че Номачи дори бе изгубил способността да мисли.

— Включете екрана — помоли той вместо поздрав.

Изабела мълчаливо включи екрана и личното си записващо устройство. Попита:

— От какво е предизвикано вашето оживление?

— В ръцете ни — приближавайки се към бюрото, произнесе Номачи, — в ръцете ни е Артур Ван Къртис.

— И кой още? — попита Кал, без да се опитва да скрие презрението си.

— Очевидно телохранителят му. Човекът, смлял с комбайна двайсет метежници.

Лицето на Изабела пребледня.

— Задържахте ли ги, Луис?

— Аз… не… аз бързах… — Номачи с ужас усети в гласа си ревливата интонация на извратеняка-танатолог.

— Артур и Кей Овалд. Търсене! — Изабела се хвърли към екрана.

— Изпълнявам… изпълнявам… Артур Овалд — зарадвано съобщи компютърът — е напуснал планетата с лайнера „Волантис-пътнически“ на компанията „Стар Трек“ преди десет минути. Кей Овалд е напуснал планетата с лайнера „Волантис-пътнически“ преди единайсет минути.

За щастие на Номачи той се въздържа от задаването на самоубийствения въпрос как е възможно един и същ кораб да стартира в два различни момента.

— Връзка с диспечера на космическото пристанище — нареди Изабела, след като дари Луис с пълен с ненавист поглед. — Аз съм Изабела Кал, заместник-командващият на планетарния филиал на Службата за имперска безопасност — изговори тя на един дъх срещу появилия се на екрана мъж. Никога досега титлата й не й се беше струвала толкова дълга и ненужна. — Изисквам връщането на лайнера „Волантис-пътнически“ на планетата. Случаят е от особена важност. В името на императора.

Тя разкъса яката на блузата си, измъкна личния си жетон, окачен на верижка, и го напъха направо в обектива на камерата. Луис, опулил очи, гледаше оголилите й се гърди, покрити с яркочервени петна от изгаряния и малки прорези. И през ум не му бе минавало, че Кал може да има мазохистични наклонности.

— Късно е — съобщи диспечерът, след като погледна в някакъв екран. — Лайнерът току-що направи хиперскок. Какво се е случило? Терористи? Бомба?

Изабела изключи връзката. Отпусна се в креслото и уморено попита:

— Та кой е бил в ръцете ни? И откъде дойде тази смайваща догадка?

Поглеждайки гърдите си, тя с досада ги прикри с блузата. И Луис разбра, че шансовете му за кариера — и изобщо за запазване на живота му — рязко са намалели.

10

Лайнерите от класа на „Волантис-пътнически“ стартираха меко. Артур и Кей се закрепиха неподвижно на креслата, но това не бе нищо повече от отдаване дан на традицията. Последваха десет минути леки колебания в гравитацията, но при лайнер с такива размери и най-съвършените машини не успяваха да компенсират всичките натоварвания.

После нещо неуловимо се промени. Подът стана стабилен, сякаш се намираха на повърхността на планета, далечният шум на двигателите, достигащ до тях през стените, измени своята тоналност.

— Направихме хиперскок — каза Кей, сваляйки обезопасяващите колани. — Е, какво ще кажеш?

Артур повдигна лицето си, мокро от сълзи. Едва доловимият му шепот премина в беззвучен вик:

— Не искам… Не искам… пак…

Кей се отпусна на колене до него. Попита:

— Помниш ли, че на планетата исках да ти задам един въпрос? Ето, задавам го.

Артур млъкна и кимна.

— Колко пъти си умирал, момчето ми?

Лицето на Къртис-младши потрепери.

— Колко пъти? — безмилостно повтори Кей.

— Седемдесет и три пъти.

Очите на Артур се изцъклиха. Кей го побиха тръпки.

Седемдесет и три. Скокове от крехкия мост на живота, увиснал над тъмата на вселенското нищо. Болката на отиващото си съзнание, студеният дъх на вечността — и рязкото дръпване на невронната мрежа, която те връща обратно. Не възкресението е ужасно, а смъртта. Никой в Галактиката не е минавал през аТан толкова пъти — никой не би могъл да си позволи подобно разточителство. Освен Ван Къртис и неговият син. Момчето, умирало постоянно по време на живота си.

— О, Боже! — Кей почувства, че му се завива свят. — На шестнайсет ли си?

Артур кимна.

— За пръв път умря…

— На дванайсет.

Къртис-младши бе умирал всеки месец. Даже по-често — веднъж на всеки три седмици. Какво са в сравнение с това вечните мъчения, обещани на Кей, в случай на неуспех — единственият син на Къртис преживяваше тези мъчения доброволно. Те бяха неговият въздух, неговият хляб, училище… живот. Това момче бе на „ти“ със смъртта.

То вече не можеше да стане възрастен.

— Ти си трийсет и седмият — прошепна Артур. — Водеха ме мъже, жени, юноши, мршанец, десетгодишно момиче. Познавам ви — всички вас. Всичките съм ви виждал в гроба. Отначало всичките сте голяма работа. След вас се лее кръв и никой не може да ви устои. Всичките сте голяма работа… бяхте.

— Аз ще те отведа до края.

— Всичките така казваха. У всички беше и камшикът, и наградата. Вече започнах да усещам, когато нещо се прецака… като сега. Разкриха ни.

— Но ние им избягахме, Артур.

— Ще ни догонят.

— Защо не си успял да се добереш до целта по-рано?

— Не знам. Сякаш нещо се опитва да ми попречи.

— Граалът се дава на достойните. Нали помниш?

Артур леко се усмихна. Отметна глава в отчаян опит да отърси сълзите. Каза:

— Вече не останаха достойни, мой верен слуга. И аз последен имам право да докосна Граала. Защото аз ви изпратих всички вас… знаейки, че само аз съм безсмъртен. Защото аз… аз…

Кей нежно прегърна Артур. За пръв път в живота си прегръщаше дете, което бе по-нещастно от него самия. Бяха се събрали в пространството и времето — две осакатени души: възрастният, който не е бил дете, и детето, което не може да стане възрастен.

— Ще те отведа — повтори Кей. — Аз не съм твой слуга, сър Артур. Аз съм ти доведен брат, малки кралю. Ти ще видиш Граал.

Артур тихо плачеше на гърдите на Кей. Лайнерът се носеше през пространството — стоманено вместилище на хиляди човешки страдания.

— Какво има там, на Граал? — попита Кей.

— Бог — прошепна Артур, без да откъсва лице от мократа риза на възрастния.

— Какво?!

— Бог. Богът от машината.

Пръстите на Артур, вкопчени в раменете на Кей, се разтрепериха и телохранителят не се реши да попита отново.

В този момент пропя звънецът на вратата. Кей се поколеба за секунда, после отстрани Артур. Извади от джоба си носна кърпа и я даде на момчето. Сетне отвори вратата.

На прага стоеше малко момиче с бродирана рокля без ръкави и с къси дебели плитки.

— Добър ден, господине — тя непохватно направи реверанс. — Ние сме ви съседи. Ще се съгласи ли вашият син да ме разведе из кораба? За пръв път летя.

От вратата на съседната каюта ги наблюдаваше русокоса жена. Тя махна с ръка на Кей и каза:

— Здравейте!

— Здравейте! — отвърна добродушно мистър Овалд. Обърна се и попита сина си: — Искаш ли да покажеш на младата дама кораба, Артур?

— Искам, татко — отвърна послушният син. — Здравейте, госпожо.

11

Изабела Кал гледаше портрета на Артур Ван Къртис. Момчето се усмихваше, надеждно скрито в недрата на компютъра, в отдалечаващия се през хиперпространството кораб. Колко пари, предателства, героизъм струваше тази единствена негова снимка… Колко по-лесно бе в ръцете им да попадне живият Артур.

— Трябваше да се досетя — каза Изабела. — Той страшно прилича на Къртис-старши.

— Разполагаме със записа на паметта на мъжа — опита се да я утеши Луис. — Пребиваването му в резиденцията на Ван Къртис… това не е малко.

Кал му отговори с поглед, който не се нуждаеше от разшифроване. Бяха разполагали с много повече от това „не малко“, а сега цялата слава щеше да остане за сътрудниците на Службата на Волантис.

Номачи реши да играе ва-банк.

— Никой освен нас не знае кои са Овалдови — произнесе той, вперил поглед някъде в пространството. — Можем да изискаме депортирането им от Волантис… или да ги хванем там.

— Ти говориш за измяна — отбеляза Кал със спокоен тон.

— Говоря за довеждане на операцията до успешен край. Длъжни сме сами да задържим Къртис-младши.

— Двама са прекалено много, за да ръководят операция от такава величина.

— Аз имам аТан — побърза да каже Луис.

— Разбирам. Аз също… — Изабела се поколеба. — Ако стане известно, че сме рискували интересите на Службата заради личната си кариера…

— Но ако ние хванем Артур…

— Кой знае за записите на паметта?

— Информаторът ми в „аТан“ и човекът, направил записите. Той едва ли ги е гледал изцяло… само последните минути.

— Унищожаването им възможно ли е?

— На хора от „аТан“? — Луис беше смаян. — Та те всичките са безсмъртни!

— На записите!

— Бандите са станали съвсем нагли, досаждат дори на Имперското космическо пристанище. Защо да не атакуват „аТан“?

— Добре. Ако метежниците освен това вземат и двама пленници и ги подържат между живота и смъртта…

— Всичко ще бъде направено.

— Луис — Изабела почти нежно го привлече към себе си и погледна в очите му, — ако вървиш с мен… до края… ще се издигнем по-високо, отколкото някога си мечтал. Но ако издърпаш одеялото към себе си, ще издействам обявяването ти за „лице с един живот“.

Номачи кимна. Той вярваше, че Изабела е в състояние да издейства от командващия на Службата на Инцедиос Кърт Рокхайм такава присъда. Кърт беше шумен, приказлив исполин, необременен нито от прекален ум, нито от глупост. При разпитите на жени той обичаше да гаси пури в гърдите им.

Любовницата, позволяваща му да прави същото, би могла да получи много.

— Ще вземем най-добрите си хора. И най-добрите от останалите раси — продължаваше да говори Изабела — Извикай Ахар и Т/сан. Аз ще отзова Кадар и Маржан от операцията, в която участват в момента.

— Струва ли си да вземаме същества от други раси?

— Луис, струва си да вземем всеки, който не използва аТан. Ахар, Т/сан, Кадар, който вечно е затънал в дългове, Маржан, която вярва в древния си бог. Разбра ли? И научи кой е този Кей Овалд. Ако трябва, провери всичките поданици на Империята, но узнай кой е.

Отправяйки благодарности към съдбата за навреме удължения аТан, Луис на бегом напусна кабинета. Кал гледаше след него. Трябва да има начин да се убие безсмъртен, трябва, иначе трудолюбивите глупаци ще изпълнят целия свят.

И Артур Ван Къртис ще й каже какъв е този начин.

— Как стана така, че не успях да те разгледам по-добре, момче? — с мъркащ глас каза Кал. — Успя да ме излъжеш, хлапе.

Артур Ван Къртис й се усмихваше от екрана.

12

В бара (огромен екран с фалшив изглед към космоса, три масички, учтив младеж зад бара) Кей си позволи чаша земно вино. Виното беше прекалено слабо и кисело за неговия вкус, но той изпи чашата до дъно.

Кей възнамеряваше да прекара в бара доста време — там беше полутъмно и се разнасяше тиха музика. Но след няколко минути при него седнаха двама емигранти от Инцедиос: млада съпружеска двойка или просто влюбени. Имаха нужда да общуват с някого и след като разпознаха в Кей човек, дошъл отдалече, се пльоснаха на неговата маса. Първите десет минути разговорът беше даже интересен. После на Кей му стана скучно и той си тръгна. Остана със смътното усещане, че двамата искаха да завършат запознанството си с него чрез тройка в леглото, но така и не се решиха да изложат директно желанието си.

В магазинчето на лайнера Кей купи обемист сак, дрехи за себе си и Артур, станер и „Конвой“ — за да заменят конфискуваните от Службата на планетата оръжия. Разбира се, не му ги връчиха — можеше да си ги вземе едва на излизане от кораба. Кей разбираше, че ако предчувствията на Артур са верни, то на изхода от хиперскока лайнерът ще бъде посрещнат от рояк патрули и чифтът детски играчки няма да помогне кой знае колко. Но без оръжие се чувстваше сякаш е гол.

Настроението му започна да се разваля. Кей отдавна бе престанал да се вълнува заради бъдещи неприятности, но в момента бе изнервен поради някаква причина. Чак като се приближаваше към каютата, разбра къде е проблемът.

Отношението му към Артур вече не беше като към клиент. Основно правило — никога не охранявай приятели.

Кей Алтос си бе позволил да изпита симпатия към момчето. Той мислеше не за камшика и наградата — просто не искаше Къртис-младши да умре за пореден път. Това беше катастрофа…

По телевизионната мрежа на кораба вървеше някакъв местен сериал. Героинята — млада девойка от бедно, но честно семейство, крадеше плодове от градината на богат търговец на торове. След като я хвана на местопрестъплението, търговецът изпадна в екстаз от нейната красота и уреди на момичето работа в магазин. Собственикът на магазина, поразен до дъното на душата си, й помогна да започне работа на пътнически кораб. Капитанът на кораба…

Най-неприятното бе дори не това, че многобройните любовни сцени бяха учудващо еднообразни и безвкусни. Гледайки широкото личице на младата сапунена звезда с прекалено раздалечени очи, Кей не можеше да проумее кой би й хвърлил око, освен излежал десетгодишна присъда каторжник. Нима това бе идеалът за красота на Инцедиос?

Кей поръча последната, деветдесет и шеста серия и след две-три минути напълно вникна в смисъла на случващото се. Хубавицата работеше в централния офис на „аТан“, на Тера, като същевременно търсеше малолетния си син, роден в десета серия и откраднат в единайсетата. Когато Артур се върна в каютата, Кей с удоволствие съобщи:

— Виж, това е Къртис Ван Къртис.

— Така ли? — заинтересува се Артур и се загледа в стройния светлокос момък, безуспешно опитващ се да омае красавицата. След малко момчето попита: — Кой беше първият й любовник?

— Търговец на торове.

— Значи тя ще се върне при него.

Хубавицата се върна на Инцедиос, като по пътя разпозна в храбър лейтенант от Имперските войски изчезналия си син. Търговецът, който някъде в средата на сериала беше изгубил паметта и богатството си, веднага щом видя приятелката си от младежките години, се излекува. Най-вероятно от уплаха.

— Проумях що за народ е това — каза Кей, изключвайки телевизора. — Те са безнадеждни. И абсолютно неуязвими.

— Зарежи тая работа — оправяйки леглото си, каза Артур. — Този филм е платен от „аТан“. Всички филми, в които Къртис Ван Къртис е светлокос юноша склеротик, влюбен в безнадеждна глупачка, се плащат от „аТан“. По този начин се намаляват завистта и агресията.

Кей не можа да разбере дали Артур говори сериозно. Ако се съди по тона — да.

— Показа ли на дамата кораба?

— Разведох я навсякъде, където ни пуснаха. После майка й ме черпи чай.

— Мила жена.

— Кей… — Артур седна на кревата и се зае да развързва маратонките си. — Днес ти наговорих куп глупости, забрави за всичко. Или не, не всичко. Защото искам да те помоля…

— Казвай.

— Не ме убивай. Никога не ме убивай, каквото и да се случи. Иначе няма да мога да ти бъда приятел.

— Мислиш ли, че това е по-важно за мен, отколкото нареждането на Къртис?

— Да.

Вечни мъки.

— Няма да те убивам.

— Благодаря.

Кей седна на леглото си. Изключи осветлението.

Какъв може да стане човек, започнал да убива още като дете? Телохранител. Какъв може да стане човек, започнал да умира още като дете?

— Лека нощ, Арти.

Артур дълго мълча. После каза:

— Лека нощ, Кей. И не забравяй какво си ми обещал.