Линията на бляновете

1

— Осмелих се да ви събудя — каза корабът.

Кей отвори очи. Беше в катера си — най-обичаното и родно място във Вселената. Не му бе останала родина, но той си я беше създал сам. Имперско гражданство и лична планета с десетметров диаметър.

— Случило ли се е нещо?

— Не, но е вече пладне по местно време.

Гласът на катера сега беше сух и превзет. Кей се намръщи, но не каза нищо.

Студеният душ премахна безсилието, а бръсначът — наболата брада. После Кей се облече, бавно и с вкус избирайки новите си дрехи — спортен костюм от бежова тъкан, който носеше само в първите месеци след аТан, бяла риза, двойно по-скъпа от обикновените, но способна да отрази лазерен лъч със средна мощност, обувки от мека кожа.

— Прекрасно изглеждате, шефе.

— Знам. Момчето събуди ли се?

— Още не. Във фазата на бързите сънища е. Да го събудя ли?

— Просто разблокирай вратата. Струва ли си да слагам вратовръзка?

— Разбира се. Да ви прочета ли нещо от класиката?

— Правиш ми се на дворянски слуга. А ти самият какво си прочел?

Корабът си замълча.

— Чети — съгласи се Кей. — Но не забравяй за закуската.

— Благодаря за доверието. Вчерашните ви кренвирши бяха отвратителни.

— Какво?!

— Нищо — бързо отговори катерът. — Позволете да ви предложа оригинален роман от края на двайсети век, разказващ за мистични събития, случили се в град…

— Почакай! — Кей замислено разглеждаше две вратовръзки, сякаш не можеше да реши коя да предпочете. — Спомняш ли си, че преди месец започна да четеш роман за пилот, претърпял катастрофа в пустинята. Продължавай.

— Вие наредихте да изтрия текста — студено заяви катерът.

— И ти послуша ли ме?

— Да.

— Значи текстът е в оперативната ти памет. Възстанови го и продължи.

— Добре. И така, бяхме стигнали до момента, в който пилотът се събуди на хиляда мили от най-близкото обитаемо място. Смея да отбележа — очевидно преувеличение. Неговият летателен апарат бил повреден…

— Спомням си, чети.

Кей се настани в креслото, след като най-накрая бе избрал тъмнозлатистата вратовръзка. Гласът на катера се превърна в мек тенор:

— Всичко беше толкова тайнствено и непостижимо, че аз не посмях да се откажа. Колкото и нелепо да бе това тук, в пустинята, на косъм от смъртта…

Томи Арано се събуди и дълго лежа, без да става. Не знаеше колко ще продължи заточението му. Когато момчето най-накрая реши да побутне вратата и тя се оказа отключена, това го учуди почти толкова, колкото и фактът, че още е жив.

Кей Алтос седеше в креслото и сега приличаше по-скоро на млад преподавател, отколкото на наемна мутра. Корабът, чийто глас се стори на момчето удивително тъжен, замълча на средата на фразата:

— На звездата, на планетата — на моята планета, наречена Земя…

— Измий се — нареди Кей на Томи. — Виж пакета в банята, в него има четка за зъби и кърпа.

Томи кимна и премина през стаята, стараейки се да не се приближава прекалено до Алтос. Не се сдържа и попита:

— Защо корабът ти през цялото време си променя гласа?

— Той още няма ясно самосъзнание — абсолютно сериозно каза Кей. — Не знае какъв е полът му, възрастта и общественото положение.

Момчето предпочете да не пита повече.

Дариан Арано, сътрудник на департамента по охрана на природата на Каилис, в този ден не отиде на работа. Струваше му се, че остатъците от природата на планетата няма да пострадат прекалено от този факт, а длъжността инспектор по контрола на водите му позволяваше подобни волности. Полуизлегнат на ниския широк диван, той равнодушно гледаше в телевизионния екран, похапвайки си солени орехи. Бирата в голямата пластмасова бутилка се беше затоплила и бе станала противна, но го мързеше да си вземе нова от хладилника. По обществения канал вървеше платената правителствена програма „Седем минути за красивия живот“.

— А ето какво мисля аз — пророкуваше от екрана възрастна дама. Облечена беше с разкошна, но не по нейната мярка биокопринена рокля, зад нея се виждаше лошо наложен фон, изобразяващ разкошна богаташка къща в планините. — Ще дойдат дни, много скоро, когато младежта ни няма да се стреми към други планети. Девойките и младежите ще престанат да лягат с първия срещнат таурийски турист, учените вече няма да напират да отидат на Ендория. Обратното! Ще стане мечта за хората от всички планети на Империята да имат наше жителство! Най-важното е да запретнем ръкави. И да работим, да работим, много да работим, а не да мечтаем. Така мисля.

От кухнята излезе жената на Дариан, Галя. Погледна мъжа си, мълчаливо извади от хладилника бутилка бира, остави я до него. Той възприе този знак на съпружеска грижовност и разбиране с мимолетна, но мила усмивка. Помоли:

— Кажи на Люк да намали музиката.

Галя кимна. Седна до него, гледайки в екрана, където за красивия живот разсъждаваше млад офицер на фона (лошо наложен) на спортен флаер. Попита:

— Ще дойде ли Томи? Как мислиш?

— Къде ще се дене? — промърмори Дариан, отваряйки бирата.

— Такова нещо още не му се беше случвало…

— Намерил си е приятелка. Или е полудувал с училищната компания. Чужда кръв…

— Дариан!

— Какво, мълча си… — Арано отпи от бирата. — Доброто дело… се възнаграждава.

Галя излезе, без да продума. Затръшна вратата в стаята на големия им син. Ревът на асинхронната музика неохотно стихна. Дариан гледаше в екрана — там обаятелна жена на фона на бюро, което не влизаше изцяло в кадър, разправяше:

— Не ни трябват чуждите красоти. Няма да тръгнем да гледаме в паниците на Тера или Галатея, това следва от общия манталитет на Каилис. Етапът на планетарно развитие е приключен, казвам ви го като социопсихолог. Пред нас е неизбежният разцвет.

Дариан търпеливо чакаше началото на обявеното ендорианско криминале. Би било несправедливо да се каже, че нашумелият филм, безбожно скъп на видеокасета, бе по-важната причина за оставането му вкъщи, отколкото изчезването на осиновения му син. Но два стимула винаги вършат по-добра работа от един, нали?

Пропя сигнал от вратата. Охранителната система от най-нов модел (този вид технология бе отлично развит на Каилис и дори се изнасяше) съобщи:

— Дойде Томи. Без оръжие. Придружава го мъж на средна възраст, добре развит физически. С оръжие.

Системата издаде предупредителен сигнал и млъкна. После добави:

— Оръжията са много, идентифицирането им е затруднено заради локален нулификатор. Не мога да му се противопоставя. Да извикам ли полиция?

Дариан скочи, разливайки бирата. Приближи се към вратата, където вече стоеше Галя, безпомощно усмихвайки се на мъжа си. На екрана на системата се виждаше Томи — доста мрачен и сериозен. До него, изтупвайки невидими прашинки от костюма си, стоеше човек на около трийсет години.

— В какво се е забъркал? — Дариан се поколеба, изучавайки непознатия. Охранителната програма продължаваше да работи, всичко се записваше, Томи не изглеждаше особено изплашен.

— Може би е… сътрудник на Органа? — Галя плахо се вгледа в лицето на мъжа. Органът на реда на Каилис внушаваше значително по-голямо уважение, отколкото Имперската служба.

— Отвори — нареди Дариан. Вратата се плъзна встрани, демонстрирайки мръсното стълбище със синкавите бронирани врати на съседните апартаменти.

— Мамо… — каза Томи, когато Галя го прегърна. Мъжът удостои Дариан с леко кимване и попита:

— Мога ли да вляза?

— Кой сте вие? — Дариан не бързаше, фигурата на непознатия му напомняше с безпощадна откровеност за нарасналото му през последната година собствено шкембе и за редките посещения във фитнес-залите. Погледът на човека беше прекалено самоуверен.

— Приятел на Томи.

Момчето, притиснало се в майка си, се обърна и погледна мъжа — явно искаше да каже нещо, но си замълча.

— Аха — каза Дариан. — Интересно. Влизайте.

Мъжът не отказа нито бирата, нито цигарите, с което стана още по-антипатичен на Дариан. След като отпи глътка от бирата и остави запалената цигара в пепелника, непознатият се представи:

— Кей Алтос. Специалист по охрана и нападение.

Леко задавилият се с бирата Арано каза:

— Дариан, еколог.

— Прекрасно, ние сме почти колеги… — Кей погледна накриво Галя, която го зяпаше очевидно недобронамерено. — Извинявайте за нощните вълнения, трябваше да поговорим с момчето.

Дариан отчаяно се опитваше да запази светския тон:

— Районът ни е неспокоен, мистър Алтос. Снощи имаше инцидент и откараха двайсетина младежи в болницата.

— Много ли са убитите? — състрадателно се поинтересува Кей.

— Не… всички са живи.

— Явно е действал специалист, не може да е другояче.

Арано събра две и две и резултатът не му хареса.

— С какво можем да ви помогнем?

— Имам един малък въпрос — Кей беше самата любезност. — Колко получихте, за да осиновите Томи и да се представите за негови родители?

Дариан разбра, че е настъпил моментът да посочи вратата на Кей. Но произшествието с местната банда не му излизаше от ума.

— Що за бълнуване?

— Мисис… — Кей се обърна. — Мисля, че вие не сте били лоши родители за момчето. Но той си има истинско семейство и истинско място в живота.

— Аз съм неговата майка — бързо каза Галя. — Неотдавна загубихме дъщеря си, но сина никой няма да ни отнеме.

Кой знае защо, Кей Алтос извърна поглед. После отново се обърна към Дариан.

— Рано или късно големият ви син ще се разприказва, или ще го стори някой от старите ви познати. Или пък момчето ще се замисли защо нямате негови детски снимки и филми…

— Излез, Томи! — Галя повиши тон.

— Не може — Кей повдигна ръка, показвайки гривната на силовите белезници. Те бяха достатъчно популярен елемент от криминалетата и екшъните, за да може някой да ги обърка с нещо. Галя ахна, хвана Томи за ръката.

— В постъпката ви няма никакво престъпление, напротив даже — продължи Кей. — Но виж, работата за Основата на силикоидите…

— Какво? — изрева Дариан.

— Уви, момчето е лишено от памет от чужда раса. Вие сте техни неволни, надявам се, съучастници. Мога да убедя в това Службата или Органа на реда, ако се наложи. Но дали си струва? Дайте ми верния отговор и ще си тръгна. Честна дума. Колко получихте?

— Този апартамент и петстотин в имперска валута — Дариан не се поколеба. По въпроса за неприязънта към чуждите раси президентът на Каилис беше по-ревностен и от самия император.

— Не е много — кимна Кей. — Впрочем, истинското добро е безкористно, нали?

Той свали гривната от ръката си, хвърли я на пода. Хвана Томи за брадичката, погледна го в очите. Галя не се реши да се намеси.

— Сега знаеш, че ти казах истината — за Кей сякаш вече не съществуваха други хора в стаята. — Какво ще правиш с нея — решавай сам. Трябва ми партньор, а не роб на каишка. Ще те чакам три часа в колата долу. Решавай.

— Никъде няма да го пусна! — изкрещя Галя. — Той все едно е мой син! Ще заключа вратата, а вие можете да пукнете ако щете в колата си!

— Ако момчето не успее да излезе по своя воля, хич не ми е изтрябвал за помощник — сви рамене Кей. — Успокойте се, моля.

Той тръгна към вратата, която се разтвори толкова бързо, сякаш охранителната система с нетърпение е чакала излизането му. Вече от прага Кей, обръщайки се, каза:

— Томи! Галактиката, силата, животът. Решавай.

Кей, гледайки дъжда през стъклото, изяде два-три сандвича, направени на катера. Изпуши две цигари с лек наркотик от пакет, забравен от някого в колата. Цигарите не се харесаха на Кей, организмът му не възприемаше много от наркотиците — едно от свойствата на преустроената му още преди раждането нервна система.

След два часа и половина Томи излезе от многоетажната кутия, в която беше изживял единствената година от съзнателния си живот, и се приближи към колата. Беше със сак, преметнат през рамото, но без яке, със същите дънки и тънка черна риза, която се намокри само за две-три секунди. Кей пусна парното в колата и разблокира вратите.

— Алтос, искам да ти поставя едно условие — каза момчето, упорито стоейки под дъжда.

— За приятелите си съм Дач. Казвай.

— Закълни се, че няма да ме убиеш.

Кей само въздъхна.

— Това ще ми стане семейна клетва пред Къртисови. Няма да те убия, сядай.

Томи се настани на задната седалка, притискайки се към парното. „Мицанът“ набра скорост.

— Цицината боли ли те? — полюбопитства Кей.

Томи потърка прясната синина под окото си и поклати глава:

— Не… не много.

— Имаш висок праг на болката — каза Кей. — Единственото, което ме утешава, когато мисля за Артур.

— Кей, той… моят двойник… добър ли е?

— Той е много нещастен. Добър е, мисля.

— А…

— Къртис Ван Къртис вътре в себе си е човек. По-сложен е от аТана.

Кей замълча и едва когато Томи, отпуснал се на седалката, започна да задрямва, довърши:

— Бих искал да знам какво е намислил старецът и какво от случилото се е било планирано от него още преди месец или преди век.

2

Горра беше една от най-старите човешки колонии. Тук все още понякога наричаха Тера Земя, в два от университетите имаше факултети по археология, а управляващото семейство произхождаше едва ли не от Гагарин.

Император Грей гледаше на това със снизхождение. Планетата редовно си плащаше данъците, младежта й охотно постъпваше в Имперските сили, а в сената никога не бе имало проблеми с фракциите от Горра.

Гордостта на Горра беше пълното й самоосигуряване. Тера движеше науката на Империята и на нея живееха милиони художници, писатели и други търтеи, Ендория строеше кораби, полугладният Инцедиос подхранваше околните суровинни планети, Таури осигуряваше плодове за половината Империя. Горра вършеше от всичко по малко. Сред местните жители упорито се разправяше, че резервният дворец на императора е разположен именно тук, а не на Ендория. Посочваха даже мястото — недостъпен район в Небесносините каньони, купен от частно лице още преди Смутната война.

Лика Сейкър знаеше, че в каньоните няма императорски дворец. Тя беше живяла и властвала там достатъчно дълго, за да сканира цялата околност.

Този ден започна за нея с посещение на началника на охраната. Според установения много отдавна ред, всички важни съобщения в каньоните се предаваха устно.

Лика вземаше сутрешната си вана, когато мелконецът се приближи към басейна. Водата беше прозрачна, придобила съвсем лек кафяв оттенък от ароматните масла, но човешката голота не правеше никакво впечатление на мелконеца. Лика също не се смущаваше от присъствието на киборга, още повече че полът му беше по-скоро женски.

— Доклад — изрече мелконецът, застинал на безопасно разстояние от басейна. Водата вече не беше толкова опасна за трансформирания му организъм, но инстинктите му още не бяха свикнали с новото положение.

— Слушам те, Кас/с/ис.

Лика се протегна, чувствайки как еластичните прохладни струи започват да масажират тялото й.

— Кораб в орбита, траекторията на кацане води към нашата зона.

Лика се намръщи.

— Тип на кораба?

— Катер — гръдната броня на мелконеца се разтвори, показвайки видеотерминал. — Стар модел, слабо въоръжение, защитният блок е леко подсилен. Не представлява опасност, но се движи твърде уверено.

Най-младата за цялата човешка история Майка-покровителка на фамилията замислено гледаше катера. Той й се струваше познат, сякаш вече й се беше налагало да го вижда или да лети на него.

— Осигури коридор, Кас/с/ис — Сейкър все пак си спомни. — Това е приятел. Стар приятел.

Мелконецът се обърна към вратата.

— И нареди на камериера да дойде! — извика след него Лика. Отпусна главата си — облакът от пепеляворуси коси се разстла върху водата, бавно намокряйки се. Усмихна се на изографисания таван, докаран преди сто години от някаква земна катедрала. Полулегналата мъжка фигура на централната фреска винаги й бе напомняла за Кей. — Все още помниш, да — прошепна Лика.

Мъжът на фреската, от хиляда години опитващ се да стане от земята, продължаваше да гледа в безкрайността. Него не го интересуваха странните игри на потомците му.

— Предпазливият, търпелив, умничък Кей — затваряйки очи, каза Лика.

Преминаха през къс коридор, издълбан чрез разтопяване на скалата. Отпред крачеше човек с две-три механични протези — или механист, или просто без аТан, след него — Кей и Томи. Процесията приключваше с мелконец, вървящ на задните си крайници, което беше един от вариантите на бойна трансформация.

Томи се придържаше близо до Кей. За изминалото денонощие съмненията му не бяха изчезнали докрай, но по-рано беше виждал киборги само по телевизията. Чуждите раси не се мяркаха прекалено често на периферните планети.

Коридорът завърши с дъгоцветната завеса на силово поле, включено сега само на декориращ режим. Зад него имаше кръгла зала със сводест таван, през заобиколения с мозайка прозорец струеше светлина.

— Чакайте — каза човекът. Долната част на лицето му се състоеше от тъмножълт метал, устните му едва се помръдваха, но гласът му все пак изглеждаше истински.

— Чакаме — съгласи се Кей. Залата беше почти празна, само в центъра, направо върху гладкия мрамор на пода, се виждаха десетина големи атлазени възглавници. Изглежда на тях се седеше тук, но покана не последва.

— Дач… — прошепна Томи.

— Отпусни се! — без да гледа към момчето, нареди Кей. Почакаха почти четвърт час в мълчаливата компания на мелконеца и човека-киборг. После част от стената безшумно се разтвори.

Томи видя жена, чиято възраст клонеше към петдесетте, в семпла рокля от черна коприна. Все още беше красива и стройна, но разцветът й бе отминал. Тя не му направи никакво впечатление. Единственото, което се хареса на момчето, смятащо се за нелош познавач на имперските кинозвезди и манекенки, бяха пепеляворусите коси, меко спускащи се върху раменете.

Кей гледаше Лика Сейкър, която можеше да си позволи ежегоден аТан, но упорито живееше първия си живот.

Той забеляза и пълното отсъствие на козметика, и обикновената дреха.

— Приех поканата ти, Лика — каза Кей.

— Изобщо не бързаше, Дач.

Жената се приближи.

— Ти също.

Сейкър въздъхна:

— Така и никой не се зае с възпитанието ти, нали? Измих козметиката си, Дач. И потърсих по-семпла рокля.

Мелконецът изпита своя еквивалент на смайване, когато Майката-покровителка прегърна Кей и положи глава на гърдите му. Мъжът-киборг беше лишен от емоции — мозъкът му се състоеше наполовина от микросхеми. Той просто отбеляза, че вероятното равнище на опасност е намаляло.

Лика надигна глава, вглеждайки се в Кей. Попита:

— Неотдавнашен аТан, а?

— Да. Добре е, че успяваш да минеш без това.

— Лъжеш.

— Страшно се радвам да те видя същата, Лика — каза Кей.

Сейкър прехвърли погледа си върху Томи. Момчето неловко се усмихна.

— Мой клиент и партньор — съобщи Кей.

— Така ли? — със съмнение произнесе Лика. — Имаш измъчен вид, момче.

— Изминахме разстоянието от Каилис дотук за двайсет и два часа — отговори вместо него Кей. — Осъществихме хиперскок без подготовка, излязохме в пространството във фотосферата на вашата звезда. Седем коригиращи скока. Мислех, че мозъкът ще ми изтече през ушите, а за Томи това е първи полет.

— аТанът те е направил безразсъден — с леко учудване отбеляза Лика. — Андрей! Отведи момчето в стаята за гости, дай указания на слугите. И нека го прегледа лекар.

Киборгът тръгна към Томи, който изплашено погледна Дач.

— Върви — кимна Кей. — Не се бой.

Лика тихо се засмя, каза:

— На теб също ще ти окажат помощта, за която си долетял. Не се вълнувай, понастоящем съм способна на много неща.

— Страхувам се, че дори много ще е прекалено малко за мен.

3

Нощем Небесносините каньони придобиваха облик на приказна страна. Псевдокристалните друзи, гордостта на Горра, тук бяха прекалено бедни за промишлена преработка. Затова пък те излизаха на повърхността на скалите и всяка звезда в безоблачното небе ги даряваше с искрица от своята светлина. Изглеждаше, че наоколо се е разпрострял спящ град с причудливи тъмни силуети на сградите и слабите светлинки от запердените прозорци…

— Фамилията си е намерила красиво местенце — каза Кей.

— Ние обичаме красотата — съгласи се Лика — Измръзнал ли си? Да включа ли екрана?

— Не е необходимо. По крайбрежието нощем често беше и по-студено… — Кей Дач намери в тъмнината ръката на Сейкър, тихо попита: — Виждаш ли Шедар?

— Виждам го, сънароднико.

Лежаха един до друг, още разгорещени, след като се бяха любили, и блещукащите скали спореха със звездното небе над тях. Площадката, на която Сейкър беше разположила спалнята си, се намираше на върха на самотна канара и Кей мимолетно си спомни за Къртис с „кабинета“ му на върха на дома-игла.

— Ходила ли си там… след…

— Не.

— Аз бях веднъж. За три денонощия.

— Недей, Кей — помоли го Лика.

— Океаните все още кипят, но на централния архипелаг земята е престанала да гори. На По-голямата сестра Империята е поставила контролен пост, засега автоматичен. Тя си изпати най-малко.

— Защо ми говориш тези работи, Кей?

— Отдавна не бях виждал никой от нашите.

— Защо, Дач?!

Кей се обърна, вглеждайки се в лицето, на което тъмнината бе върнала младостта.

— Тук има ли системи за наблюдение?

— Има, ама да не ти пука от тях. Аз съм Майката-покровителка, Кей. Ще ръководя фамилията още две години.

— Лика, помниш ли клетвата ни?

Жената мълчеше.

— Затвор, мръсотия, нарове до тавана, воня, чаша вода на денонощие, дебнещи те сакраски доносници…

— Всичко помня!

— Ти искаш да забравиш, Лика — в гласа на Кей се промъкна нотка на ярост. — Майка ти беше с теб и не конфискуваха сметката ви в ендорианската банка. На мен се падна приютът на Алтос. Ти си израснала в собствен дом, ходила си на училище и си се влюбвала в синеоки ендорианци. Благодаря за подаръците за Коледа и честитките за рождения ден!

— Кей! Ние се опитвахме да те измъкнем!

— Доста упорито сте се опитвали. Особено…

— Остави майка ми на мира. Тя почина преди три години. Отказа се от аТан. Знаеше откъде са парите.

— Прости ми. Но аз чаках четири години. Малко момченце, вярващо в обещанията на възрастните.

— Не ме измъчвай, Кей — прошепна Лика. — Четирийсет години си чакал да ме посетиш, и всичко — заради това…

— Не. Помниш ли клетвата ни? Аз реших да я изпълня.

Сейкър се разсмя — треперещ, измъчен смях.

— Всеки, който е виновен… ще живеем, докато не отмъстим. Кей! Сакра вече я няма!

— Не Сакра изгори бащите ни.

Жената от Втората планета на Шедар приседна на кревата. Попита сухо:

— На кого си решил да отмъщаваш? На живота? Дойдох тук, защото ненавиждам Империята. Но дори мафията е зъбно колелце в нейния механизъм. Грей би могъл да ни разбие на прах, но за какво са му на императора хиляди бесни плъхове вместо едно бясно куче? Говоря с него всеки месец, Кей! Баланс на силите и доходите. Такива са правилата.

— Разполагам с ключ към цялата сила.

Лика Сейкър мълча три секунди. После каза:

— Момчето. Вероятност — седемдесет процента.

— Вярно е, колега супер — с удоволствие произнесе Кей. — Така са ти вързани невроните. Момчето.

Лика го потупа по гърдите.

— А аз си мислех, че си сменил ориентацията.

— Благодаря.

— Няма за какво. Кой е той?

— Няма да ти отговоря… засега. Ти ще узнаеш всичко, когато му дойде времето.

— Кей, никой не говори така с мен!

— Аз имам това право… сестричке.

— Дач! Ние сме от различни родове!

— От една и съща епруветка сме. Двайсет и девет процента общи гени са достатъчно за роднинска връзка. Помниш ли, че питаше майка си дали можем да се оженим?

— Сега вече не е необходимо да питам никого, Кей…

Жената стана, премина покрай ръба на площадката, над мъждукащата бездънна пропаст, и се наведе над масичката с напитките.

— На мен „Брут“, Лика.

— Спомням си. Аз също вече не обичам сладкото.

Сейкър се върна с две чаши шампанско. Подаде едната на Кей, попита:

— Искаш ли да мина през аТан? Матрицата ми е снета на двайсет и две. Бях доста хубавичка… девойка.

— За всичко си има своето време, Лика.

— Ясно.

— Сега е време за припомняне на старите клетви.

— Не се извинявай, Кей, не го умееш. Какво ти трябва?

— Ще ми помогнеш ли без никакви условия?

— Да.

Кей Дач приседна, отпи глътка от шампанското.

— Най-добрите оръжия и броня, които могат да се намерят в Галактиката. Цялата ви информационна мрежа, подчинена на моите нужди. Бойци, способни да се противопоставят на мелконец. И никакви въпроси.

Сейкър мълча много дълго.

— Ще получиш всичко това, Кей Дач.

— Тогава иди и пусни компютъра. Трябва да знам местоположението на Изабела Кал, заместник-командващ на СИБ — Инцедиос. Тя използва корвет на Службата с бордови номер, започващ с шестица. Поддържат я имперски десантчици от групировката на Лемак, базирана на Догар.

— С вероятност петдесет и седем процента тя е на Догар.

— Кал обрече десетина десантчици на смърт, макар че на корвета имаше мелконец и механистка, пренастроена за оперативна работа.

— Две към едно — Инцедиос.

— Тя остави да умрат бурлати и редовен сътрудник от Инцедиос. Не ми трябват догадките ти, Лика. Точна информация!

— Ти ни противопоставяш срещу армията и СИБ.

— Да.

— Добре — каза Сейкър. — Почакай тук.

Кей се засмя, оставяйки чашата си на пода. Можеше да си отиде от площадката само чрез аТан… на Тера.

Когато след половин час Лика се върна, той вече спеше.

— Ти винаги си бил дебелокожа акула — каза Сейкър, сядайки до него. — Хап! — и лягаш да спиш…

— Акулите не могат да спрат дори за да подремнат — неочаквано ясно отговори Кей. — Те спят в движение.

— Тогава ме целуни в съня си. Бъди така добър.

— Когато позволиш да те опитомят, после се случва и да плачеш… — обръщайки се, каза Кей.

— Ти не умееш нито едното, нито другото, Дач.

— Звездите плачат вместо мен.

4

Рано сутринта Кей събуди Томи, накара го бързо да се измие и да закуси и го поведе към изхода от подземния комплекс. На входа дежуреха няколко души, но инструкциите вече бяха получени. Отведоха ги на площадка за флаери и Кей избра стандартен имперски модел.

Той реши да не рискува, излитайки от каньона на ръчно управление. Довери се на автопилота, който явно беше програмиран от човек с вкус. Отначало флаерът се издигна на равнището на платото, после описа кръг над скалите, в недрата на които те се бяха намирали до неотдавна.

— Кей, а кои са те? — попита Томи.

— Когато твоите приятелчета на моторите изтърбушат поредния апартамент, при кого отиват двайсет и пет процента от печалбата?

— При старшия на района.

— А той на кого плаща?

Момчето сви рамене.

— Та така, тук, в тази дупка, е върхът на пирамидата.

Флаерът влезе в курса си. Заредиха се каменисти хълмове, които при ярката бяла светлина на слънцето бяха изгубили цялото си неотдавнашно очарование.

— Не се крият особено — каза Томи.

— Защо им е изтрябвало — съществуването им не е тайна. Но планетарното правителство си има свои интереси, императорът — също.

Томи долепи лице до стъклото. Под тях вече се мяркаха заселените райони: квадратите на нивите, тук-там по някоя ферма, нишките на пътищата.

— Наистина ли съм се срещал с Грей? — попита той.

— Да, струва ми се… Какво видя там долу?

— Нищо. Просто никога не съм летял на флаер.

Отделът на „аТан“ на Горра беше голям — богатата планета изискваше немалко безсмъртие. Въпреки традицията, той дори не бе особено изолиран и се намираше в покрайнините на столицата. Голяма част от службите бяха разположени в надземни здания — също признак на снизходителност от страна на Къртис.

Тамура се занимаваше с прием на вторични клиенти — рутинна и нископлатена работа. Но той бе търпелив, дребен японец, завоювал си място сред служителите преди пет години, и стоически спестяващ пари за първия си аТан (с полагащата се за сътрудници отстъпка, разбира се).

Денят беше започнал успешно — обслужени бяха: нервна жена, изложила му отегчителна история за неотдавнашната си смърт в автомобилна катастрофа; възрастен предприемач, починал от рак и подозиращ, че и в новото му тяло има предразположеност към неизлечими тумори; млад момък, невъзнамеряващ да разкрива каква е професията му, наградила го с лазерен лъч в тила. Младежът току-що бе минал през аТан и страшно бързаше — искаше да наблюдава собственото си погребение и да запомни изражението на лицата на приятелите си, незнаещи за безсмъртието му.

После към Тамура се насочиха едновременно двама клиенти — свободен търговец от Ендория и неговият син. Търговецът се стискаше, разсъждавайки за неравномерното разпределение на цените на различните планети, но в края на краищата се съгласи, че на Горра условията са достатъчно меки.

Тамура провери с ръчен скенер номерата на невронните мрежи — стандартна процедура, кой знае защо предизвикала най-жив интерес у момчето. Попълни формулярите на договорите, уточни особените моменти (моментално съживяване или с интервал от денонощие, уведомяване на роднините или не), после прие от Кей Овалд кредитната карта на „аТан“. На сметката нямаше много пари, след заплащането ендорианците останаха почти на нулата — не беше никак чудно, че търговецът се бе колебал толкова дълго.

— Поздравявам ви с безсмъртието — почти искрено усмихвайки се, каза Тамура. — Надявам се следващото ви посещение да е след дълги години.

— Имам една малка молба — рече мистър Овалд, стискайки ръката му. — Мога ли да оставя благодарност за мистър Ван Къртис?

Тамура предполагаше, че в разпечатан вид всичките ежедневни благодарности до Къртис са купчина, по-дебела от руло тоалетна хартия. Но в „аТан“ почитаха традициите, особено рекламните. Той подаде на ендориеца фирмена бланка.

— Скъпи наш Къртис, благодетелю — повтаряше на глас Кей Овалд плодовете на своето вдъхновение. — Живеем отново, което пожелаваме и на теб. Мисля, че удължаването на аТана ни няма да те учуди, а ще те зарадва. Линията на бляновете наши води към далечни пътища и напрегнат труд. Артур сега те смята едва ли не за роден баща, а аз мога да ти кажа само — благодаря! Ще имаме случай, надявам се, в който ще можем да ти се отплатим със същите откровеност и почтеност, която ти прояви към нас. Кей и Артур.

Сред клиентите на „аТан“ винаги бе имало достатъчно идиоти. Но идиотът с пари е много полезно и почитано нещо. Тамура се поклони и сложи запълнената бланка в специална папка — за хиперграмите, които щяха да потеглят към местоназначението си същата вечер.

Обратният път им се стори по-дълъг. Томи хрупаше твърдия сладолед, купен му от Кей в комплекса на „аТан“. Дач, включил радиото, слушаше емисията общоимперски новини. Предаването се водеше от четирима водещи едновременно, като на моменти се подхвърляха шеги и намеци, разбираеми само за местните жители. Говореха главно за зачестилите катастрофи в заводите на Империята. Някой даже ги сравни с дарлокския терор в годините на войната. После поклюкарстваха за новия вид проверки за имплантирано оръжие, които провеждали във всички големи предприятия сътрудниците на СИБ. С особени датчици се сканирали, кой знае защо, гърбът, областта на шията и тила. Понякога извършвали арести, без да се придържат към установените процедури, а направо стреляйки със станера без предупреждение.

Водещите така и не се досетиха да свържат диверсиите и проверките.

— Кей, а аз нали все едно бих оживял, така ли е? — попита Томи. — Дори без плащането на аТана?

— Разбира се — съгласи се Кей. — Къртис би приел смъртта ти за смърт на Артур.

— Ясно.

Томи замълча, обмисляйки нещо.

— Нещата не са толкова прости — каза Кей, гледайки момчето. — Първо — обещах ти да не те закачам. Второ — Къртис би те разкрил за две минути разговор.

— Второто е по-важно — рече Томи.

— То се знае.

През останалата част от пътя мълчаха.

Лика Сейкър си имаше достатъчно работа, която дори появата на Кей не би могла да отмени. Тя я сведе до минимум, но въпреки това успя да види Кей чак на обяд.

— Засега нищо — лаконично съобщи тя.

— Разбрах — още по-късо отвърна Кей.

Обядваха тримата — Томи също бе допуснат до малкия банкет на Майката-покровителка. Обслужването би задоволило и самия император, а менюто очевидно бе съставено по принципа на редуването на редки ястия с още по-редки.

Кей не беше голям почитател на гастрономичните експерименти, но не можеше да не отдаде дължимото на дълбоководната риба от Догар, салатата от снежно грозде и почти изчезналия в годините на Смутната война спанак. Идеята да се подхвърли на мелконците дезинформацията, че спанакът е най-важният и необходим елемент от човешкото меню, вероятно е била на човек с много странно чувство за хумор. Седем години мелконските биолози, едни от най-добрите в галактиката, се мъчили да създадат крайно летален вирус, поразяващ спанака. Около осем хиляди бомбардировача, разпръскващи над човешките планети С-вируса, станали лесна плячка за прехващачите. Когато Мелкон разбрал, че лишеното от спанак човечество не възнамерява да измира, шокът бил прекалено силен. Киборгите се съгласили на мирните преговори, които довели до създаването на Тройния алианс.

Но от онзи момент насетне спанакът можел да вирее само в херметични помещения с напълно затворена екология. Коварният вирус продължаваше да дебне жертвата си, окопал се в пшеницата, картофите и други, по-маловажни от спанака култури.

Томи, виртуозно служейки си със сребърните пръчици, ядеше тазианско желе.

— Ти си добре възпитан, малкият — отбеляза Сейкър. Томи, който рядко изкусно отделяше оранжевия от зеления слой желе, не я разбра. Той смяташе, че за пръв път опитва от това странно ястие.

— Какво става със снаряжението, Лика? — Кей предпочете да насочи разговора по-далеч от хлъзгавата във всяко едно отношение тема.

— След обяда ще посетим оръжейния ни майстор.

Сейкър мило се усмихна, подавайки на Томи недозрял гурангов плод.

— Момент — каза момчето, безпогрешно избирайки от приборите на масата отварачка за тапи. С въртеливо движение проби плода при дръжката и върна подправката на Лика. Естествено, гурангата не се консумираше заедно с желето. Затова пък си пасваше идеално с бялото месо.

Вървяха почти двайсет минути през тунела в частите на подземния комплекс, където се намираха оръжейните работилници. Достатъчно време, за да осъзнае Кей, кой сега работи за фамилията.

Севолд Мартизенски беше човек легенда. Той бе създал почти половината модели на оръжия за Смутната война. Напускаше лабораторията си три пъти годишно — когато наблизо имаше демонстрации на пацифисти. Изглежда той смяташе работата си върху смъртоносните оръжия и подчертано мирните си убеждения за две съвсем различни неща. Демонстрантите не бяха на същото мнение и независимо от добрата му охрана, пробваха да го линчуват. След безрезултатните опити да участва в демонстрациите, Мартизенски се връщаше в лабораторията си и създаваше още по-ужасяващи агрегати за унищожаване на живота във всичките му прояви.

Ако легендите не лъжеха, то в периодите на многобройните му творчески кризи СИБ инсценираше демонстрации на пацифисти.

— Мислех, че много отдавна се е оттеглил в някоя ферма на тиха планета — каза Кей. — Или работи под пълния контрол на СИБ.

— Замалко и това да стане — Сейкър обичаше да разказва за успехите си. — Когато армията се отказа от кварковите му бомби — заради излишната нехуманност, — Севолд се оттегли от работата. Наистина, СИБ не упражняваше натиск върху него — очевидно по нареждане на императора. Мартизенски се оттегли на Харизма и започна работа като художник. Оформяше детски книжки, особено за най-малките, стихосбирки. Винаги под чуждо име, разбира се. Склонихме го да продължи работата си като оръжеен майстор.

— А кои книги е оформял? — заинтересува се Томи.

— Сам ще си го питаш — Лика изглежда се забавляваше от неотдавнашното превъплъщение на Мартизенски. — Ако е в настроение — ще ти каже.

Севолд беше в настроение. Той бродеше из лабораторията, смайваща както с размерите си, така и с невероятния си безпорядък. В нея нямаше никой друг — геният предпочиташе да работи сам. При появата на посетителите той ги посрещна с дружелюбно помахване на ръката, която беше стиснала здраво сандвич с дебели резени салам.

— Влизайте — добродушно извика Севолд. — Това ли са клиентите, Лика?

— Да — каза Сейкър, сядайки на единствения стол, който се виждаше наоколо. За разлика от предишния ден, сега тя не беше пренебрегнала нито козметиката, нито скъпите дрехи. Обаче Севолд едва ли забелязваше какъв е външният й вид.

— Подготвихме броня — съобщи Мартизенски. — „Серафим“, чували ли сте за нея?

Кей не беше чувал. Но Севолд не възнамеряваше да коментира подобни дреболии.

— За оръжието сега ще решим… — обикаляйки около Кей и Томи, мърмореше Севолд. Почеса наболата си брада. Геният беше пълен, леко непохватен и имаше вид на човек, който през живота си не е държал в ръце нищо по-опасно от вилица. — Момчето… с момчето е по-сложно… вие ще вземете всичко… Добре.

Той седна на масата, отрупана от колби с реактиви. Намръщи се. Протегна ръка, без да гледа, и хвана голям съд с тъмнокафява течност, отпи. Съобщи:

— Това е чай. Момче, какво си свикнал да използваш?

— Гравитак… — Томи погледна накриво Кей. — Стрелял съм и с алгопистолет.

— Отвратително — каза Мартизенски с мъченическо изражение. — Гравитационната палка и алгопистолетът са оръжията на изметта. Разбра ли?

— Да.

— Ще вземеш „Довод-17“ — реши оръжейният майстор. — Лек е и не е нужно да се прицелваш. Само че ще се наложи да въведеш разпознаване на всичките си съратници, иначе ще ги смелиш.

— Настройте го и на разпознаване на самото момче — обади се Кей. Севолд се замисли:

— Това е идея. Че може и да се застреля. Отвратително, нали? Докъде стигнах, да въоръжавам някого с интелектуалник… и то конструкция на Ашмарянц…

Той веднага изгуби интерес към Томи. Под внимателния му поглед Кей изпита рядкото чувство за пълна незащитеност. Опитвайки се да го прогони, каза:

— Неотдавна използвах „Шанс“.

— Е, и какво? Боклук, нали? Вехтория, само за музея става. Оръжие на отчаянието, когато учениците загиваха в боя… Какво не си използвал?

Кей разпери ръце.

— Къде предстои да се биеш?

— Не знам.

— О, богове… Лика, това е безобразие!

— Виновните ще бъдат наказани — обеща Сейкър.

— Работил ли си с „Ескалибур“?

— Виж, с него — не — призна си Кей.

— Ще се научиш. Лика, за него — „Ескалибур“, от леките — „Пчела-М“. Върху бронята — „Страж“ и „Диана“. Това е всичко, иначе ще изгуби подвижност.

— Нещо да ти трябва? — попита Сейкър, ставайки.

— Спо-кой-стви-е!

Томи така и не рискува да попита какви книжки е илюстрирал Севолд. Обаче ако можеше да наблюдава оръжейния майстор след излизането им, пред него щеше да се открие интересна картина. Мартизенски измъкна зад формовчика плътен лист хартия с вече изрисувано заглавие „Игрите на дядо Руменко“, облегна го върху полуразработения стационарен излъчвател, заемащ половината бюро, и навеждайки глава, се зае да изучава празното засега поле.

През този ден настроението му беше твърде миролюбиво.

5

— Кучка — каза Ралф Гордън. В гласа му нямаше омраза, а по-скоро смайване. Сержантът от десантните войски се беше подмладил значително, но Изабела го позна без усилия. Усмихна се с едва доловима напрегнатост и го посъветва:

— Не се отвличай. Лемак чака, нали?

Погледът на Гордън още веднъж се плъзна по Кал и през ума й премина мимолетната мисъл, че назначаването в конвоя на убит неотдавна от нея човек, естествено, не е било случайно.

— Напред — нареди Гордън.

През коридорите на орбиталната база ги водеше конвой от двайсет души в силова броня — разбираема предпазливост, като се имат предвид възможностите на мелконеца и механистката. Самата Кал демонстративно свали и бронята, и оръжието си. Артур вървеше до Маржан — инжекцията със стимулатор му позволяваше да се движи след разпита на равнище три „в“. Момчето само леко провлачваше десния си крак и примижаваше с болезнена гримаса, когато преминаваха покрай ярките лампи. Най-накрая ги вкараха в малка овална зала — с кръг от автоматични стационарни лъчемети под тавана и разтопени на места метални стени.

— Всички, освен Кал — в устата на Гордън името прозвуча като ругатня, — чакайте тук.

Придружена от двама конвоиращи и Ралф, Изабела се придвижи с транспортна капсула до централния сектор на базата. Лемак възнамеряваше да я приеме в кабинета си, а не в затвора, и това вече беше победа.

Пред вратата на апартамента на Лемак дежуреше охранител. Кал се приготви да чака, но вратата се отвори веднага. Ралф, побутвайки я в гърба, я вкара в кабинета.

Адмиралът седеше с гръб към влезлите — на панорамния прозорец бушуваше море. Изглеждаше, че картината го интересува повече от всичко на света.

— Задържаната е доставена, адмирале.

— Оставете ни насаме.

Гордън дари Кал с още един пълен с омраза поглед и излезе. Адмиралът продължаваше да не се обръща, съсредоточен в гледката.

— Гласът ви доста се е подмладил, Лемак — каза Кал. Адмиралът бавно се обърна, заедно с въртящото се кресло и отвърна:

— И аз се подмладих заедно с него.

Няколко дълги секунди Изабела гледаше кумира на своята младост. Петдесетгодишният Лемак за миг я накара да се почувства ученичка.

— Благодаря ви, че се срещаме тук, а не в камерата за разпити — каза тя накрая.

— Това лесно може да се поправи — уведоми я Лемак. — От този кабинет излизат локални хипертунели — до контролните центрове, командната зала… затвора.

— В затвора трябва да отиде момчето.

— Него ли преследвахте? И какво е направил калпазанинът? Подпалил е министерството на образованието на Инцедиос?

— Прекалено много знаеше.

— Защо „знаеше“?

— Защото той не трябва да излиза оттук. Има аТан и това усложнява задачата, но ние трябва да се справим.

Лемак с досада цъкна с език.

— Ние? Великолепно. И как ще се справим с безсмъртието?

— Момчето ще обясни.

Адмиралът се изправи и Кал почувства подчертаната рязкост на движенията му. Лемак още не се беше наиграл докрай с новото си, по-точно — забравеното старо тяло.

— Слушам те.

— Хлапето е Артур Къртис, синът на Къртис Ван Къртис.

Думите й имаха очаквания ефект — смес от объркване и страх върху лицето на Лемак. Без да му даде да се опомни, Кал разясни:

— Баща му, изглежда, използва сина си в някаква извънредно важна мисия. Може би става въпрос за неща, в сравнение с които дори аТанът е играчка.

Лемак се разходи из кабинета. Попита рязко:

— Защо избихте хората ми?

— Не си струваше да ми лепвате конвой. Исках да ви докажа, че сътрудничеството ми е основано на добра воля. Освен това всички те имаха аТан — ударих ги само по портфейлите и самолюбието им. Ако изтръгнем истината от момчето, безсмъртието ще стане толкова достъпно за нас, колкото е и за Къртис.

— Възможно е — Лемак се приближи към Кал и я погледна в очите. — Предлагаш ми авантюра, която може да ни погуби за няколко секунди — ако момчето умре и баща му разбере за случилото се.

— Но и наградата си я бива.

— А за какво ти е да я разделяш с някого? Шесторката с теб явно не влиза в сметките.

— Защото момчето има имунитет към наркотиците и понася три „в“ без сълзи и писъци. Необходим ми е силен съюзник, чиято школа за разпити се отличава от нашата — честно си призна Кал. И след като направи пауза, добави: — Освен това вие сте ми симпатичен, адмирале. Особено сега.

— Провървя ти двойно… в това тяло съм склонен към авантюри… — Лемак се върна при бюрото, впери поглед в невидим за Кал екран, после докосна някакъв сензор и нареди: — Момчето — в затворническия блок, под строг контрол. Останалите задържани — свободен режим на придвижване, без право да напускат базата. Дайте им каюти.

Той отново погледна Кал. Отбеляза:

— Всичко това е забавно, особено фактът, че Къртис е пратил малолетния си син в космоса. Имам добри специалисти, те ще пристъпят към работа незабавно. Момчето ще проговори.

— Благодаря ви, Лемак — Кал не се помръдна от мястото си.

— Предполагам, че странният ни алианс трябва да бъде заздравен с малък банкет — адмиралът разпери ръце, сякаш подчинявайки се на неизбежното. — Как се отнасяте към вечерята на свещи?

— Също толкова добре, колкото и към закуската в леглото — чувствайки как я напуска напрежението, откровено каза Изабела.

6

„Серафим“ беше най-добрият модел броня, с който някога бе работил Кей. Той тренира пет часа без прекъсване — не защото беше толкова необходимо, просто процесът му доставяше удоволствие. В другата зала с Томи се занимаваха инструкторите на фамилията — Кей не беше толкова самонадеян, че да се смята за велик педагог.

Сейкър се появи, когато той започна да се разсъблича. Обходи с критичен поглед помещението: потрошената ламперия по стените, стърготините върху металния под, прегънатите тръби на тренажорите, бронираната ламарина в държателите насред залата. В широката пет сантиметра титанова броня зееше отвор с разтопени краища и с формата на човешко тяло.

— Дай да ти помогна — каза тя на Кей.

Сиво-синкавите керамични пластини бяха тежки и горещи. Тя ловко откопчаваше отделните части една след друга и Дач започна да се появява от странната си черупка. Мокър от пот, уморен, с необичайно мек поглед.

— Свикна ли? — Лика сложи длани върху раменете на Кей. Той остана да седи на пода, сред разхвърляните сегменти на бронята, отметнал глава назад, отдаден на движенията на ръцете на жената.

— Сякаш съм се родил в нея. Само дето ме болят краката.

— Ще наредя да регулират усилвателите — Сейкър приключи с мачкането на раменете му и се зае с масажирането на врата.

— Недей, трябва да чувствам масата си. Разправяй, не протакай.

— Кал е при Лемак. С нея са мелконецът и жената-механистка. Момчето е в центъра за разпити в базата.

Кей се надигна. Внимателно хвана Лика за раменете и каза:

— Благодаря. Никога няма да забравя това. Нареди да подготвят кораба ми.

Сейкър помълча малко, разглеждайки Кей. Попита:

— Толкова много ли ти обеща Къртис, сънароднико?

Върху лицето на Кей не трепна нито един мускул.

— Работата вече не е в Къртис, сестричке.

— Ще ми разкажеш ли?

— Корабът!

— Подготвят го, Кей. Мога ли да науча поне част от истината?

Дач поклати глава.

— Кей, военната база на Империята не е провинциален затвор. Там ще се намерят оръжия за бронята ти, броня за оръжията ти и неколкостотин професионалисти.

— Знам. С колко време разполагам?

— Пет часа. Недей да правиш гримаси, монтират в коритото ти блокове за маскировка и малък спомагателен двигател. Ще достигнеш Догар за дванайсет часа, по-бързо просто е невъзможно. А и ми трябва време за разработване на план — логиката никога не е била най-силната ти страна.

Излязоха от залата заедно — Лика в дълга тясна рокля и полуголият Кей Дач. Техниците вече бяха започнали да се занимават с бронята — „Серафим“ изискваше прецизна проверка и презареждане.

— С теб ще дойдат Кас/с/ис и Андрей. Имам им доверие.

— Желязо срещу желязо?

— А нима има друг изход? Ще ти дам и двама бойци. На тях им е потиснат инстинктът за самосъхранение, така че ги използвай както намериш за добре.

— Добре. Лика, кой ви е касапинът?

Жената се намръщи.

— Какво искаш?

— Всичко, което можеш да ми дадеш.

Лекарят беше млад, с къса брадичка, вял поглед зад очилата и абсолютно флегматични движения. Той прегледа Кей, после го остави да лежи на кушетката за диагностика и дълго изучава пълзящите по монитора редове.

— Вие сте повече от здрав.

— Знам. Но това не е достатъчно.

— Разполагаме ли с много време?

— Съвсем не.

Лекарят се облегна назад в креслото, разглеждайки Кей със спокойно любопитство.

— А не ти ли е жал за себе си, човече?

— Не. Предлагай.

Сейкър, стояща в ъгъла, едва забележимо кимна. Лекарят въздъхна, намествайки очилата си. Предупреди:

— После няма да мога да те оправя.

— Разбирам.

— Еднократна акция ли имаш?

— Да, за два-три часа.

— Добре. Полимерни цитостимове в мускулите, керопластик подкожно, кардиоводач и хормономодулатор. Плюс обичайния боен коктейл.

— Действай — затваряйки очи, каза Кей.

Докато му правеха инжекциите в мускулите, Сейкър мълчаливо наблюдаваше случващото се. Мътната жълта течност влизаше неохотно — дори и през най-дебелите игли. После автохирургът, подобен на грамаден метален паяк, явно мелконска изработка, заби кухото си пипало в гърдите на Кей, между третото и четвъртото ребро отляво. Миниатюрната ампула на кардиоводача се плъзна през пипалото и се лепна за миокарда.

Сейкър излезе.

— Още много ли има? — попита Кей. Лекарят, задаващ програмата на формосинтезатора, поклати глава:

— Половин час.

Автохирургът всмукна от кожата капка кръв, пръсна фиксиращ спрей и се отдалечи. Лекарят извади от стъкления шкаф малък прибор — блестяща четка от тънки игли и прозрачен мехур с опалесцентен разтвор над нея.

— Ще боли — съобщи той, допирайки „четката“ към тялото на Кей.

Приборът издаде щракащ звук и иглите моментално се забиха в кожата.

— И сам щях да се сетя — каза Кей.

Той не издаде нито звук по време на операцията, с което предизвика лекото уважение на лекаря. Но не му беше лесно.

7

Хиперкатерът беше почти неузнаваем под снаряжението, с което го бяха накичили техниците на фамилията. Цилиндърът на допълнителния двигател го правеше подобен на древна совалка от края на двайсети век. Наложи се контейнерите с маскировъчно оборудване да бъдат закрепени за жилищния отсек и Кей само поклати глава, представяйки си новата аеродинамика на кораба си.

— Това е всичко, което успях да направя — каза Лика.

В каньоните духаха ветрове — на южното полукълбо на Горра настъпваше дъждовният сезон. Над скалите се носеха ниски кафяво-зелени облаци — вода и плодородна почва, вдигнати от ураганите в делтите на полярните реки. Гранитното поле на космодрума, достатъчно голямо, за да побере два-три крайцера, изглеждаше изоставено преди много години.

— Благодаря — каза Кей. Не се чувстваше добре — боляха го мускулите, напоени с клетъчни стимулатори, сърбеше го кожата, наситена с керопластик. Чувстваше бодежи в черния дроб, мъчително опитващ се да обезвреди чуждите тъкани.

Кей Дач не беше свикнал да се чувства болен.

— Това наистина ли е толкова важно за теб? — попита Сейкър.

— Да.

Той погледна жената, управляваща фамилията. Едва доловимо се усмихна и срещна подобна неуловима усмивка.

— Не мога да ти кажа нищо.

— Не ми и трябва, Кей.

— Ще си имаш проблеми, Лика.

— Не мисли за тях.

Кей Дач докосна устните й — мимолетна, прощална целувка, и отстъпи към катера. Вдигна ръка — пръстите бяха стиснати в юмрук, само палецът бе изпънат встрани, и каза:

— Шедар.

— Шедар.

Той тръгна към отворилия се люк, а жената стоеше, загърнала се в късото кадифено яке. Сейкър не излезе извън кръга на безопасност и катерът стартира на десет крачки от нея — сиво-черен метален стършел, въздигащ се върху невидимия стълб на гравитационното поле. Катерът се движеше вертикално и каменната настилка на космодрума изхрущя, надробявайки се. На стотина метра над земята корабът леко пропадна — пилотът изключи гравитационниците, преминавайки на плазмена тяга. Сейкър продължаваше да стои, наблюдавайки разтварящото се в небето огнено цвете. Едва когато катерът проби облаците и изчезна, тя си позволи да се обърне.

Съветничката й стоеше до нея — младо момиче, измъкнато от нея преди пет години от хаксианските покрайнини. Обръчът на комуникатора върху главата й изглеждаше като сложно украшение.

— Корабът на най-големия ви син ще се приземи след седем часа, Майко — каза момичето.

Сейкър кимна.

— Ще рискувам да ви предложа следното… — В погледа на момичето нямаше нищо освен обожание и тревога. — Командващият на Екваториалната база е под психоконтрола ни. Ако действа съгласно устава, корабът няма да достигне планетата.

Лика поклати глава.

— Големият ви син е разярен — тихо каза момичето. — Тръгнахме против СИБ и армията… той може да свика Семейния съвет.

— Майката не убива децата си — каза Сейкър. В погледа на момичето за пръв път се появи нещо, подобно на ирония.

— А децата могат ли да убиват майките си?

— Това е тяхно право.

Катерът на Кей не беше предвиден за шестима души — нито по площ, нито по ресурси, необходими за преживяване. За щастие и мелконецът, и киборгът изразходваха значително по-малко кислород, отколкото хората, а полетът не се очертаваше да бъде продължителен.

Обещаните от Лика бойци се оказаха две млади момчета, приличащи си като две капки вода. Или близнаци… или дяволски нагли клонинги. Кей поговори с тях две-три минути и понаблюдава как управляват катера, след което с чиста съвест ги остави в командната зала. Момчетата бяха добре подготвени, жалко само, че бяха решили да влязат във фамилията.

Мелконецът и киборгът седяха на пода в каютата. Те или разговаряха — на честоти, недостъпни за човека, — или играеха на някоя игра във виртуалното пространство, до което можеха да се доберат по-лесно от всеки друг.

— Въпрос, Кас/с/ис — произнесе Кей. Уродливата глава на влечугото се обърна към него.

— Един от противниците ни ще бъде мелконец. Това не те ли смущава?

— А теб притесняват ли те противниците хора? — попита вместо отговор извънземният.

— Добре. Още един въпрос. Твоят съплеменник има асинхронно движение на крайниците в походна трансформация. Какво означава това?

Мелконецът помълча. Каза:

— Или по време на етапите на киборгизация е била допусната грешка в съединяването на нервните мрежи, или той съзнателно е подсилил основната функция.

— Не разбрах — призна си Кей. Мелконецът въздъхна почти по човешки:

— Хирургът е бил смотан, разбра ли? Това е първият вариант. А вторият е: противникът ни се е стремял да постигне максимална ефективност в една от трансформациите си. Например в бойната. Решил е да не обръща внимание на малките грешки при обичайните движения, на неудобствата в позата за почивка и на други подобни дреболии.

— И какво ни дава това?

— Първият вариант ми дава преимущество в евентуална схватка. Вторият — обратното.

— А за мен?

— За теб е все едно — уверено съобщи мелконецът. — Ако не успееш да стреляш пръв, той така или иначе ще те смачка.

— Благодаря.

— Няма за какво.

— Ще можете ли да отпочинете тук?

— Разбира се — Кас/с/ис, усещайки, че разговорът е свършил, се обърна към киборга, така и не отронил нито дума.

…В своята спалня Кей изкара Томи от кревата, свали тънкия дюшек на пода, извади от шкафа чисто бельо.

— Ще поспиш на пода, става ли?

Томи не беше учуден от недостатъците на гостоприемството. Но виж, намерението на Кей веднага да заспи го смая.

— Та нали ние скоро ще се бием?

— Ние? „Ние долетяхме“ — така казала мухата в товарния отсек — Кей се усмихна, настанявайки се по-удобно. — Твоята задача ще бъде да не попаднеш под обстрел. А до битката има още единайсет часа.

Томи изхъмка, послушно лягайки върху дюшека. Попита:

— Тебе изобщо ли не те е страх?

— Страх ме е. Катер!

— Слушам те, приятел — отвърна дрезгав глас от тавана.

— Как ти се струват тези пилоти?

— Стават. Този, който легна да спи, беше по-добър. Но и другият не е лош. Да не ревнуваш?

— Да, бе, умирам си от ревност… А тези тенекии, дето ги прикрепиха към тебе?

— Двигателят е глупавичък, но послушен. Маскировъчният блок е много надут… ще видим как ще работи.

— Ще видим — съгласи се Кей. — Изключи осветлението. И ме събуди след седем часа… или ако момчето се опита да ме убие.

— Ще го „опитам“ аз него — мрачно обеща катерът. — Лека нощ, шефе.

Колкото и да е странно, Дач заспа едва след половин час, когато Томи вече отдавна дишаше равномерно, победен от умората. Кей се страхуваше и кожата прекалено силно го сърбеше.

8

Товарният кораб със замразено месо се приближи до орбиталната база с няколко часа по-рано от графика. Дежурният офицер мислено наруга пилота, който си беше въобразил, че е състезател — на палубата за кацане на кораби вече нямаше свободни места за акостиране. Но да се обяснява гражданският смисъл на думата „пунктуалност“ беше безсмислено. Наемникът пилот спокойно би могъл да хвърли товарния контейнер и да подкара древния си влекач надолу — към обикновените развлечения на Догар.

Офицерът нареди да се изгони от пристана пътническа совалка, втори ден чакаща пристигането на туристическа група от Ендория, и начумерено се вгледа в екрана. Десетилетията мир бяха превърнали военната станция в дявол знае какво — в пункт за пренатоварване на граждански кораби, орбитална гара, евтина стоянка за пилоти скъперници…

Товарният кораб се скачи с удивителна лекота. Сякаш огромният контейнер с агнешко месо беше празен… или изобщо го нямаше.

Офицерът погледна пулта за контрол — всичко си беше наред. Пилотът отговори на необходимите запитвания, съобщи номера си и стандартната парола, назова контролния код… и даже представи светлолилав пропуск. Повече от достатъчно.

След кратко колебание офицерът поиска червен пропуск. След кратко забавяне от кораба го представиха. Минута по-късно послушно показаха и бял пропуск.

Офицерът продължаваше да размишлява откъде екипажът на граждански кораб притежава информация, която се полага само за военни кораби от тип крайцер, и не е ли прекалено хубаво това, за да е истина, когато на палубата за кацане на кораби загърмяха изстрели.

Пръв от катера излезе мелконецът, след него — близнаците бойци, за чиито имена Кей така и не попита. Глупаво беше да си позволява дори и намек за човешко отношение към едни пешки.

Дач изскочи от люка и още преди да докосне протритите плочки на пода, дочу изстрел. Мелконецът, който не се нуждаеше от външни оръжия, беше задействал плазмения си генератор.

„Хук!“ — въздъхна намаляващият пламък, в който конвулсивно трепереше паякообразната машина. За съжаление на всеки пристан на военните бази имаше робот охранител. За нещастие, той явно бе успял да даде сигнал за тревога.

— Да тръгваме! — изкрещя един от близнаците. Старинният боен вик на пилотите-смъртници звучеше удивително нелепо, но подкрепилата го прекъсната линия на лазерните разряди изглади впечатлението. Боецът на фамилията грижливо обходи с лъча си ъглите на хангара — обикновено там се разполагаха датчиците за вътрешен контрол. Издигнаха се облачета пара — изпаряваше се влагата, кондензирала се при отварянето на шлюза.

Вторият боец делово обиколи бегом катера по периметъра му и застина. Цевта на фузионното оръжие в ръцете му леко потрепваше — изглежда моделът беше интелектуален.

— Кас/с/ис, вратата! — Нареждането на Кей беше излишно. Мелконецът, който сега приличаше на изправен на задните си крайници шестокрак кон, вече се бе надвесил над бронираната плоча.

От изглеждащия като стар контейнеропревозвач катер се появи Томи. Бронята му, чиято приоритетна команда бе да съпровожда Кей, се приближи до Дач и застана точно зад гърба му. Момчето се пулеше през синия лед на бронираното стъкло срещу догарящия робот.

Вратата запълзя към пода, сякаш без никакви усилия от страна на Кас/с/ис. Процепът едва бе достигнал половинметрова широчина, когато мелконецът, сменил трансформацията, се хвърли навътре. Дочу се лек шум.

Последен от катера излезе киборгът. Тръгна към вратата — без да бърза, но толкова целесъобразно, че я достигна точно в момента на отварянето й. Зад вратата имаше широк светъл коридор, водещ към складовете на базата. Мелконецът стоеше на пет метра навътре в коридора, под предните му крайници лежеше неподвижно човешко тяло. Синкавите избухвания на работещия невроизлъчвател се бореха с бялата светлина, идваща от плафониерите на тавана. Кас/с/ис водеше преградна стрелба.

Нямаше нужда от обсъждания. Близнаците вече тичаха по коридора, мелконецът се движеше между тях като миниатюрен танк. Кей вървеше след тях — „Серафим“ носеше двестата килограма на теглото си с изяществото на млад бурлати. „Ескалибурът“, връчен на Кей преди самото излитане, беше като безтегловен в манипулаторите на силовата броня. На вид оръжието изглеждаше като най-обикновен излъчвател — на неутрино или тахиони; само чудовищно удебелената цев не подхождаше на обичайния дизайн на човешките оръжия.

Дач искрено се надяваше, че не всичко, казано от Сейкър за „Ескалибур“, е било шега.

Последните кадри, предадени от камерите от хангара, доведоха офицера до лек шок.

Охранителният робот гореше, пред вратата беше застинал мелконец, облечени в силова броня хора стреляха по датчиците за наблюдение.

Офицерът удари клавиша за обща тревога и закрещя:

— Атака срещу базата! Проникване през седемнайсети товарен пристан!

От спомагателните пултове към него вече тичаше младшият диспечер на смяната. Това беше нарушение на устава, но нямаше време да се реагира на немарливостта на колегата. Офицерът бързо отговаряше на въпросите, появяващи се върху дисплея. Главният компютър на базата стартираше програмата за отразяване на агресията — и всеки бит информация можеше да реши всичко.

— Проникване чрез измама…

Насочилата се към базата пътническа совалка беше принудена да промени курса си, поради заплахата за незабавно унищожение.

— Мелконци и хора…

Каютите на извънземния бяха заключени. Мелконецът, занимаващ се в тренажорния център, получи по радиовръзката нареждане да заеме поза на покорност и автоматичният излъчвател го взе на мушката си.

— Тежко въоръжение, силова броня…

Разконсервиран бе червеният сектор на арсенала…

— Количество — неизвестно…

Всички, имащи право да носят оръжие, бяха вдигнати по тревога.

— Не се опитват да осъществят контакт с нас…

Вратата в контролната зала се взриви, заливайки пултовете с шрапнел от разтопена стомана. Офицерът успя да забележи човешка фигура, исполинска в своята силова броня, преди потокът огън да залее помещението.

Охранителният робот, чиято видимост бе закрита от пламтящото тяло на младшия диспечер, взе единственото правилно решение. Плазменият заряд прекъсна мъченията на човека и удари в бронята на нападателя.

„Серафим“ издържа удара, но човекът не можа да устои. Той беше отхвърлен от вратата и след като се претърколи през пода, се удари в стената. За миг боецът на фамилията остана неподвижен. После, с тихо хихикане, той се изправи. Зад процепа на отворената врата бушуваше огън. Сервомоторите на бронята бучаха малко по-силно от обикновено и движенията на левия крак бяха станали едва доловимо по-тромави, но това беше дреболия, незаслужаваща внимание.

9

Интеркомът пищеше достатъчно силно, за да се събуди не само Лемак, но и Кал.

— Какво? — В тъмнината Изабела не виждаше движенията на адмирала, само шумоленето подсказваше, че мъжът неволно се е надигнал от кревата. Изглежда самият тон на сигнала обещаваше на Лемак неприятности.

— Червен квадрат.

Лемак скочи. Кал чу сподавена ругатня, попита:

— Неприятности?

— Въоръжено проникване в базата — отговори след кратко колебание Лемак.

Изабела включи нощната лампа. Лемак вече се бе облякъл и бързо закачваше за яката си диска на интеркома. Шепотът на говорещия едва се чуваше.

— Заради момчето е.

— Глупости. Къртис не би рискувал.

— Това е Кей Алтос.

Лемак мълчаливо изваждаше оръжие от личния си сейф. Закачи за колана си бластер, после измъкна непознат за Кал модел лъчемет — със странна, широка цев.

На подмладилия се адмирал явно му се искаше да постреля.

— Отивам в затворническия блок — каза Кал, намъквайки полата си. — Моите хора — също.

— Но само хората, Изабела. Сред нападателите има мелконец — всички извънземни на базата са изолирани. Можеш да използваш хипертунелите.

— Трябва ми Т/сан!

— Извинявай.

— Лемак!

— Това е смешно, Кал! — Лемак избяга от спалнята.

— Ксенофоб… — изсъска Изабела, събирайки косите си на тила и прихващайки ги с магнитна фиба. — Старец…

За първи път срещнаха сериозна съпротива, както се и очакваше, на границата между техническите и жилищните палуби на базата. Хвърлилият се зад завоя Кас/с/ис се изтъркаля обратно във формата на огнена топка. От непрозрачния мехур на защитното поле, прикриващ главата му, падаха капки разтопен метал. Лявата средна лапа беше притисната към корема.

— Много са — съобщи мелконецът.

Близнаците, без да се уговарят, скочиха към ъгъла на коридора. Този, който използваше интелектуалник, се опита да подаде цевта зад завоя. Оръжието изписка, отдръпвайки се, и Кей изпита странно чувство — състрадание към бездушното желязо. Частта от коридора, която беше в обсега на вражеската стрелба, приличаше на дюзите на стартиращ крайцер — разноцветни избухвания на излъчванията и убийствена жега, която не се усещаше през бронята, но беше физически реална. Едва се дочуваше звукът от чупенето на стъклените капаци на плафониерите.

— Стената зад гърба ти, Кей — каза мелконецът. — Действай, аз се възстановявам.

За всеки случай Кей погледна Андрей — киборгът, подобно на мелконеца, пазеше в полуелектронната си памет точна схема на базата. Андрей кимна, без да откъсва поглед от Кас/с/ис. Повреденият крайник на мелконеца бе влязъл в корема му, сред люспите. Сякаш киборгът завиждаше на извънземното.

„Ескалибурът“ стреля. Виолетовото избухване разтопи част от стената, превръщайки я в яркочервена локва. Нищо особено, на Кей му се бе налагало да работи с тахионен излъчвател и по-рано. Новопоявилият се отвор водеше към тъмен, тесен коридор, запълнен с кабели и тръби.

— Няма опасни комуникации — любезно съобщи мелконецът.

Кей прескочи димящата, застиваща локва. Скъса с ръка някакъв кабел, опита се да прегъне тънък прешленест тръбопровод, оказал се неочаквано еластичен, и с движение на брадичката превключи бронята на боен режим.

„Серафим“ заблестя. По плочите на бронята затанцуваха малки бели огънчета, обгръщайки Кей с рязка, неприятна за очите светлина. Упоритият тръбопровод се разтопи в ръцете му, от отворите изригнаха струи сгъстен газ.

— Усещам, че някой се приближава — отегчено съобщи Андрей. — Трима в брони.

Кей тръгна напред. Тръбите се пръсваха и разтапяха, изтичащите течности съскаха, като фонтани избиваха газови потоци. Електрическите разряди допълваха илюминацията.

Мелконецът, издължил тялото си така, че заприлича на петкрака стоманена гъсеница, ситнеше подире му. Отзад се движеха и останалите. Струйка вода достигна до локвата от разтопената стена и се взриви в облак пара, карайки вървящия последен киборг смешно да подскочи.

— Как е лапата? — полюбопитства Кей след пет минути. Коридорът за техническа поддръжка, по който вървяха, леко криволичеше, но засега все още не ги водеше в правилната посока.

— Вече е по-добре. Не пипай тая тръба.

Кей се промуши под омотания с влакнеста изолация тръбопровод. Попита:

— Защо?

— Течен азот. Страх ме е да не се простудя.

Коридорът завърши с кръгла шахта. Върху стената мъждиво светеха пластмасови скоби — за съжаление строителите не бяха предвидили монтьори в силова броня.

— Нагоре — реши мелконецът. — Там трябва да е по-чисто и по-свежо.

Кей изключи бойния режим на бронята и внимателно се хвана за скобата. Тя издържа.

— По-рано имахте проблеми с хумора — каза той на мелконеца. Внимателно се набра, огъвайки с гърба си спускащата се надолу тръба.

— Просто нашето усещане за смешното не съвпада с човешкото. Но доколкото вашият хумор е бил един от факторите за военните ви победи, ние се стремим да го възприемем.

— Още две-три поколения — и ще се получи.

— И ние така смятаме.

Една от скобите не издържа и Кей едва не се срути върху главата на мелконеца. След това замълча, послушно завивайки на посочените от Кас/с/ис места, чупейки и изгаряйки част от препятствията и внимателно заобикаляйки други.

Движиха се четиринайсет минути, след което последният в колоната Андрей съобщи, че преследвачите им се приближават.

10

Артур се събуди. Болезненият наркотичен унес не можеше да се нарече нормален сън, но от друго Къртис-младши беше лишен. Целият се тресеше, което вече бе станало обичайно за него, цепеше го главата.

Лекарят седеше до леглото — застаряващ мъж с ярко зелен халат и много сериозно, разбиращо лице. Той с нещо неуловимо напомняше за Хари Нерисян, лекувал Артур в детството, и това беше обидно.

— В съзнание е — каза лекарят, гледайки момчето. — Осъществихме цялостно преливане на кръвта и облъчихме костния мозък. Мисля, че имунитетът му е изчезнал, но по-добре да не бързате с въпросите.

— Благодаря ви. Свободен сте.

Артур видя Кал. Тя беше в лека броня, която беше толкова на място в белотата на болничната стая, колкото шепа тор върху клавиатурата на компютър.

— Ще ви убия — каза Артур. Лекарят, поглеждайки го накриво, излезе.

— Не мисля, че ще се получи, момче.

— Писна ми от вас.

Кал протегна ръка и го потупа по бузата. Артур нямаше сили дори да се извърне.

— Знаеш ли, приятелят ти се опитва да те освободи — съобщи тя.

— И какво?

— Мисля, че скоро ще го видиш. За малко — Изабела погледна над Артур, към някой, застанал до горната част на кревата: — Имаме още десет-петнайсет минути. Ще се опитам да измъкна Т/сан — ще имаме нужда от него.

Кей Дач не обичаше да убива, фактът, че един или друг човек е умрял, му доставяше удоволствие понякога, но самият процес — никога.

Начинът за убиване, който му предоставяше „Серафим“, категорично не се харесваше на Кей.

Той разпери ръцете си, обковани от люспи металокерамика. Плазмените огънчета за последен път докоснаха овъгленото тяло и се просмукаха в порите. Войникът седна на пода. Младо момче, неуспяло дори да облече броня, с някакъв слабомощен излъчвател, който така и не бе стрелял…

От коридора за техническа поддръжка излязоха по същия начин, по който бяха и влезли — като разтопиха част от стената. Озоваха се в казарма, в която нямаше никого, освен дневалния — целият личен състав бе зает с издирването им.

— Преследвачите се приближават — каза Андрей. Той приключваше с минирането на отвора — всъщност, това едва ли щеше да им даде нещо. По време на бягството си те бяха оставили след себе си десетина мини уловки, но нито една от тях не се бе взривила. Не само киборгите притежаваха чувствителни детектори.

— Минирай тялото — нареди Кей. Премина покрай грижливо оправените легла, предпазливо открехна вратата. Пред него се откри голяма зала с обрасли с лиани стени, трева, издигаща се направо от мекия шуплест под, и не твърде убедителна, но симпатична холограма на небе, закриваща тавана.

— Рекреационната зона? — поинтересува се мелконецът. Той бавно измъкна от корема си повредената лапа и се опита да стъпи на нея.

— Да.

— До затворническия блок има двеста и четирийсет метра.

Приближи се и Томи, чиято броня продължаваше да се стреми да следва Кей. Момчето вече не държеше „Довода“ си готов за стрелба — очевидно бе решило, че няма да му се наложи да стреля. Дач, срещайки замисления му и въпросителен поглед, се извърна.

— Да тръгваме.

Андрей отстъпи от мъртвото тяло и бързо се насочи към Кей. В гласа на киборга нямаше емоции, само намек за гордост от добре свършената работа.

Те притичаха през рекреационната зона — от време на време Андрей спираше и закрепваше на дърветата, притискаше към пода или хвърляше през „небето“, към тавана, дребни дискове. Дисковете се прилепваха, моментално променяха окраската си в зависимост от цвета на мястото около себе си и се разливаха по повърхността.

— Ще е разумно да оставим преграда, командире — неочаквано се обади единият от близнаците, този, който бе унищожил диспечерския пост. — Сервомоторите на десния ми крак са повредени, не мога да поддържам необходимата скорост.

— Ще се постараеш — отвърна Кей.

Към рекреационната зона излизаха вратите на двайсетина казарми. Сигурно там също имаше дневални — за тяхно щастие звукоизолацията не им даваше шанс да чуят трополенето и да умрат.

Изходът беше само един — широк коридор към транспортния възел на жилищния сектор на базата. Там излизаше и коридорът на затворническия блок.

— Ако използвахме десанти по-често, щяхме да победим хората — отбеляза мелконецът. Гласът му беше равномерен — влечугите-киборги вече отдавна бяха отделили говорните функции от функциите за газова обмяна — Базите ви са беззащитни.

Кей не си направи труда да отговаря — за разлика от мелконеца при него не бе все едно дали ще се задъха. На бегом се изнесоха в коридора — там беше безлюдно и тихо. Прекалено тихо. Преодоляха петдесет метра за седем секунди — и дори нишите в стените, където би трябвало да дежурят часовите, бяха празни. Квадратната зала на транспортния терминал изглеждаше изоставена. Вратите на асансьорите бяха отворени, ветрилото от коридори — абсолютно чисто.

Прекалено тихо. Прекалено безлюдно.

Смъртоносен късмет.

— Назад! — извика Кей, повдигайки „Ескалибура“. Мелконецът със звънтене изправи крайниците си, преминавайки в бойна форма. И в този миг чакащите ги в засада получиха заповед да атакуват.

Локалните свивания на пространството бяха абсолютно нова технология, недостъпна дори за фамилията. Изпукванията на изключените генератори се сляха в равномерен шум: и там, откъдето те току-що бяха преминали, и в другите коридори, и насред терминалната зала започнаха да се появяват хора в силови брони. Единият от тях се появи в точката, където стоеше Андрей, и киборгът беше отхвърлен встрани, под корема на мелконеца, сега изглеждащ като огромен паяк.

Нямаха намерение да ги хващат живи. Уцелиха Кей на два пъти, преди той да открие огън — без да гледа в противника, тежко подскачайки от едно място на друго. „Серафим“ се държеше прекрасно. В точката, където попадна лазерният лъч, избухна облак от странен, огледален дим, в който се преливаха всички цветове на спектъра. Плазменият заряд сякаш не нанесе никаква вреда на бронята.

Нападателите бяха прекалено много. Те се страхуваха да използват тежко въоръжение, за да не се засегнат един друг. И малката групичка, стояща в центъра на залата, получи шанс.

Мелконецът, смешно подскачайки на тънките си лапи, тичаше по периметъра на помещението. Плазмената пушка, подала се от гръдния сегмент, не преставаше да стреля. Предните лапи без умора раздаваха чудовищни шамари на войниците.

Той беше най-опасният противник и, както често се случва, накара враговете да забравят за останалите.

Първи отговориха на огъня Андрей и Томи. Киборгът, лишен от емоции и притежаващ нечовешка реакция, вкара в употреба скорострелен лазерник, свързан директно с нервните му вериги. На момчето му бе достатъчно само да натисне спусъка — „Доводът“ замята дулото, изпращайки порции плазма на всички, които не фигурираха в списъка на „Своите“.

Осемте секунди на престрелката дадоха прекрасен урок на онзи, който ръководеше войниците. Кей забеляза как враговете започнаха да отстъпват към коридорите, а неуспелите, включвайки закрепените на коланите си прибори, просто изчезваха, отивайки в локалните изкривявания на пространството. Полесражението се освобождаваше за ново действащо лице, което би могло да се появи от прекалено много места.

— Към стените! — изкрещя Кей, отстъпвайки назад. Бронята засега се държеше прекрасно. Но Кей знаеше — идеална броня не съществува.

Кас/с/ис пусна кратък откос от заряди след отстъпващите и без да забавя скоростта на движенията си, се хвърли към стената. След миг той вече пълзеше по тавана, максимално удължил шията си и въртящ глава във всички посоки. Не беше сложно да се досетят кого ще вкарат в бой войниците и сега можеха да им помогнат само реакцията на мелконеца и неговото неочаквано разположение.

Андрей, леко надигнат, прекарваше прицела на лазерника през цялото помещение. Нещо с бронята му не беше наред — тя димеше, по пластините й танцуваха пламъчета. Това не прилягаше на бойния режим на „Серафим“; по-скоро някаква гадост се беше изхитрила да подпали металокерамичните плочки. Но нямаше време дори да се изгаси огъня.

Кей установи, че единият от близнаците лежи вляво от него — посмачкан, но невредим. Вторият лежеше до труповете на войниците — неподвижен и с овъглена броня.

На Томи изглежда засега му вървеше. Дори бронята му изглеждаше невредима.

— Контролирайте коридорите! — изкрещя Кей. Изкушаваше се да стреля след изчезналите зад завоите войници, но не си струваше да го прави. Врагът би могъл да се появи във всеки момент и той щеше да се нуждае от максималната скорост на реакция, която можеше да даде съзнанието на супер.

— Напразно наредихте на атакуващите да се оттеглят — каза Лемак. Комендантът на базата ги изгледа недоброжелателно.

— Шестима изобщо не можаха да се оттеглят, адмирале. На своите кораби можете да изпращате хората си на смърт, аз предпочитам да губя машини.

Екранът, чрез който се наблюдаваше терминалната зала, бе покрит с дребни вълнички — някой, най-вероятно мелконецът, създаваше смущения. Но да елиминира цялата система за вътрешно наблюдение, естествено, не му бе по силите.

— Не бих се доверявал прекалено много на техниката — каза Лемак. Той седеше зад гърба на коменданта, на дублиращия пулт. Почти със сигурност изпълнителните вериги бяха блокирани: отношенията между коменданта и адмирала далеч не бяха приятелски.

— Ами не се доверявайте — комендантът докосна клавиша на комуникатора: — Защо „Ловец“ се бави?

— Той си има своя логика — без особена почтителност отвърна невидимият събеседник. — Избира момента.

— Накарайте го да побърза!

— Напразно — каза Лемак. — Напразно.

Вече цяла минута той не откъсваше поглед от човека, който, изглежда, ръководеше нападателите. Ако можеше да се вярва на версията на Кал, то това беше Кей Алтос, телохранителят на Артур Къртис. Силовата броня (не просто броня — нов „Серафим“!) скриваше фигурата, включеният шлем — лицето. Обаче оръжието се виждаше ясно. „Ескалибур“.

Лемак с кимване повика ординареца си. Тихо прошепна:

— Отзови нашите от затворническия блок и от коридорите, водещи към пристаните.

Младичкият лейтенант неразбиращо зяпаше Лемак. Адмиралът въздъхна.

— Вътрешната охрана смята себе си за много яка. Но греши. Отзовете хората.

После той се настани по-удобно и се приготви да наблюдава спектакъла.

11

„Ловец“ беше робот за борба с тероризма, създаден специално за действия на космически кораби и станции. Всъщност бяха успели да го изработят максимално близък до идеала.

Трите независими лазерни оръдия имаха мощност на излъчване, достатъчна, за да пробие всяка броня. Системата му за прицелване осигуряваше почти стопроцентово попадение, реакцията му бе дори малко по-бърза от тази на мелконеца, а логическите му вериги притежаваха свободна програма на поведение.

Сега „Ловец“ бе притиснат с пряко нареждане — да ускори унищожаването на терористите. Това беше неправилно — хората още не се бяха отпуснали след схватката, те бяха готови за бой.

Тънкото като паяжина „око“ на робота, подало се зад ъгъла на коридора, изучаваше противниците. В съвкупност с данните на системата за вътрешно наблюдение то даваше пълна картина на случващото се.

Мелконец на тавана. Сегментът на главата е изтеглен и се движи в случайни посоки. Неприятно, но в момент, в който мелконецът ще изучава противоположните на „Ловец“ коридори, той няма да успее да реагира на атаката.

Мъж в броня с фузионен излъчвател. Гледа един от убитите. Слаба вероятност, че ще успее да реагира.

Нисък мъж с интелектуалник. Може и да успее, но излъчвателят му е маломощен.

Киборг (роботът чувстваше пулсирането на електромагнитните полета). Със скорострелен лазерен излъчвател. Опасен, но гледа в друга точка и бронята му гори. Работоспособността му не може да не е намалена.

Едър мъж с мощен тахионен излъчвател. Страшно бързи и точни движения. Изключително опасен.

„Ловец“ определи трите първоначални цели: мелконеца, киборга и мъжа с тахионния излъчвател. Евристичните вериги анализираха ситуацията — враговете нямаха дори минимален шанс.

Шестте мощни, копирани от мелконците лапи, се събраха, подготвяйки се за скок. Лазерните пушки се разтресоха, заемайки позиции за стрелба, и „Ловец“ скочи. Противникът нямаше шанс.

Роботът влетя в коридора, забелязвайки как закъсняло се прицелва с излъчвателя си човекът, как се обръщат мелконецът и киборгът. Те не се справяха — никак.

Поток от тахиони, забавен до скоростта на светлината, проникна в областта на основния му нервен център. Роботът просто игнорира този факт — като невъзможен. Той още се опитваше да даде команда за изстрел, независимо от това, че металното му тяло бе престанало да му се подчинява. Полуразумните му излъчватели търпеливо чакаха командата да стрелят.

После ударите на фузионното оръжие и плазмената пушка на мелконеца разбиха „Ловец“ на стотици разтопени отломки. Това беше разбираемо и обяснимо. Роботът прекрати функционирането си без излишни емоции, за които и без това не беше програмиран.

— Не! — изкрещя комендантът. — Не!!!

Лемак удържа смеха си. В гибелта на „Ловец“, естествено, нямаше нищо радостно, но самозабравилият се нахалник трябваше да получи урок.

— Защо?! — попита комендантът, леко успокоявайки тона си. Той се обърна към Лемак и умолително произнесе: — Как успяха да изпреварят робота?

— Никога не съм се доверявал на техниката — отмъстително отбеляза Лемак. Младото му здраво тяло жадуваше емоции, схватки, интриги. Отдавна трябваше да мине през аТан, отдавна…

— Как? — отчаяно попита комендантът.

— Очевидно единият от тях има „Ескалибур“ — съобщи Лемак.

— Е, и?

— Тахионното оръжие има особени отношения с времето — Лемак погали цевта на собствения си „Ескалибур“. — Знаете ли, тази пушка стреля почти секунда, преди да натиснете спусъка. Нима нямате достъп до информация с параф „Острие“? Съчувствам ви.

Оцелелият боец се беше пречупил. Кей веднага разбра това, макар че онзи не бе произнесъл нито дума, докато бързо оглеждаше трупа на брат си. Обаче бе реагирал прекалено бавно на появата на робота и прекалено равнодушно прие успеха им.

Вероятно премахнатият инстинкт за самосъхранение наистина правеше за боеца собствената му смърт незначителна. Обаче гибелта на неговия брат му беше оказала въздействие.

Нещата бяха зле и при Андрей. Бронята на киборга бе престанала да гори, но функционалността й рязко се беше понижила. Най-лошото бе, че всичките му датчици, разположени върху бронята, се оказаха изгубени. Сега той продължаваше да се движи най-отзад, но това беше принудителна мярка, която не им носеше същата полза.

Единствено Томи беше опазен от съдбата… или от невидимия бог от машината. След като се беше настреляло на воля и не бе получило нито едно сериозно попадение, момчето бе изгубило всякаква критичност към случващото се. Кей мислено отбеляза това, но не беше моментът да вразумява Томи.

Впрочем, те се добраха лесно до затворническия блок. Няколкото престрелки на солидни разстояния и няколкото затворени люка, които Кас/с/ис отнесе с пушката си, не се брояха.

Наложи им се да разтапят последната врата с три от оръжията — затворът беше построен качествено. Но се оказа, че и зад нея няма никой. Кръгла зала с празни надзирателски кресла, работещи пултове…

— Всеки може да пъхне лапа в плазмата — каза мелконецът, демонстрирайки добро познаване на поговорките на бурлатитата. — Но рядко се удава на някого да я измъкне обратно.

— Вече сме до уши… в плазма — каза Кей, приближавайки се до пултовете. Не стреляха в него. Нямаше кой да стреля — бяха предали затвора без бой.

Проскърцвайки на всяка крачка и обсипвайки чистия пластмасов под с парченца от изгорялата си броня, Андрей го последва. След известни усилия свали ръкавицата от лявата си ръка и положи дланта си върху таблото на интерфейса. Помоли:

— Трийсет секунди за разбиване на паролата.

— Поне четирийсет — оглеждайки се, изръмжа Кей.

— Двайсет.

— Ако момчето го няма тук, ме застреляй, преди да ми го съобщиш.

— Забранено ми е да ви убивам. Десет.

— Кас/с/ис, унищожи детекторите — помоли Кей.

— И аз се занимавам с тях — отбеляза киборгът.

— Няма лошо.

Мелконецът, напрегнато изучавайки помещението, застана на задните си лапи, които се източиха почти до тавана. От брадичката му изскочи тънка цев. За миг Кас/с/ис продължи да изследва помещението, после лазерът заработи, грижливо разтапяйки участъци от стената и тавана.

— В локалната мрежа съм — каза Андрей. — Общ отдел… не… Дисциплинарен отдел… не… Особен отдел… не…

— По дяволите! — каза Кей, чувствайки как го връхлита предчувствие за неуспех.

— Лазарет… да.

— Лазарета?

— Разпитват го по категория четири „в“, формирам коридор.

Кей удържа проклятието си. Четири „в“. Дори не осакатяващи методи за разпитване, а методична вивисекция, на границата между живота и смъртта.

Каквото и да говореше за СИБ и армията простолюдието, Кей още никога не беше чувал за разпит четвърта степен, приложен на дете.

— Ще се побереш ли в коридора? — попита той Кас/с/ис, гледайки отместващите се встрани стени.

— Вероятно.

— Ще отидем двамата — Кей погледна Томи. Изключването на програмата, водеща момчето след него, щеше да му отнеме много време. — Тримата. Чакайте ни, Андрей. Постарайте се да удържите прохода. И подгответе оттеглянето ни.

Лемак, преместил се зад главния пулт, проследяваше диспозицията на силите си. Затворническият блок беше надеждно блокиран — и от войници в броня, и от опозорилите се роботи. Кей Алтос щеше да получи клиента си, но това нямаше да промени нищо. Единственото, което безпокоеше Лемак, бяха абсолютно блокираните системи за наблюдение на вътрешността на затвора. Или мелконецът се беше потрудил, или сред нападателите имаше киборг, способен да разстройва компютърните мрежи.

— Може би да изведем мелконците и бурлатитата? — плахо предложи комендантът. Лемак се ухили:

— Ще ги изведем.

— А… ако пуснем газ?

— Всички са с брони.

Лемак се свърза със сержантите на щурмовите групи и даде няколко нареждания. Обръчът около затворническия блок започна да се затяга. Загубите, естествено, бяха неизбежни, още повече, че щяха да хванат Алтос жив. Но момчетата щяха да се справят. Лемак познаваше хората си и не се съмняваше в подготовката им. Не разбираше само защо бе позволил на нападателите да влязат в затворническия блок.

— Адмирале…

Лемак се обърна в посоката, откъдето идваше гласът на ординареца му, но Изабела Кал, държейки жетона на СИБ в ръката си, вече го бе отстранила.

— Какво означава това?

— Ние ги поемаме — студено отвърна Лемак. Не беше редно да й говори с такъв тон и Кал също промени своя:

— Адмирале, та нали в затворническия блок са моите хора!

— Маржан и Луис? Много съжалявам. Впрочем те имат всички възможности да изпълнят дълга си.

Кал, хапейки устни, гледаше адмирала. После поклати глава:

— В такива игри като нищо човек може да се увлече, адмирале. Не биваше да ги допускате до Артур… те може и да го убият.

— Не мисля.

Лемак се отпусна. Изведнъж той разбра към какво се стремеше. Към същинска дреболия — да смъкне от лицето на Кал маската на победителка. И малката жива награда да бъде завоювана от тях двамата… заедно.

Забавно, достатъчно беше да се подмлади, и започна да върши глупости като влюбен юноша.

— Вземи мелконеца си и тръгвай към затворническия блок — каза Лемак. — Ще бъда там след шест минути. Ще ги хванем всичките. Заедно ще ги хванем.

12

От такъв затвор беше невъзможно да се избяга. Камерите нямаха изход — той се формираше само при необходимост, по команда от пулта за управление.

Коридорът беше тесен, не бе предвиден за мелконеца, който за пореден път промени формата си, сплесквайки се.

— Защо ли не са блокирали пулта? — риторично попита Кей. — Сякаш нарочно ни пропускат.

— Възможно е — съгласи се вървящият най-отпред Кас/с/ис. — Но струва ли си да съжаляваме за това?

Оказа се, че вратата е заключена, но мелконецът дори и не си помисли да хаби от зарядите си за нея. Просто я натисна с предните си лапи и тя пропадна навътре.

На масата в бялата стая седеше лекар. При появата на мелконеца и на двамата човеци в броня той веднага се надигна.

— Аз съм наемник и имам аТан — бързо произнесе човекът. — Не е необходимо да ме убивате. Дори не съм задължен да се съпротивявам… и не възнамерявам да правя подобно нещо.

Кей обходи с поглед помещението. Три врати, редица затворени шкафове със стъклени врати. Лекарства, инструменти, полуразглобен химически робот върху диагностичното легло.

— Къде е пациентът ти, докторе? — попита Кей.

— Момчето? В реанимацията. Не бива да се транспортира, състоянието му е крайно неустойчиво.

Лекарят доброжелателно се усмихна.

— Благодарение на твоите старания ли е „неустойчиво“? — полюбопитства Кей. — Къде е?

Кимване към една от вратите.

— Сам ли е?

Отново кимване, но прекалено прибързано.

— Убий го, Кас/с/ис — помоли Кей.

Мелконецът замахна с внезапно удължилата се лапа и шията на лекаря изхрущя. С неестествено изкривена глава той рухна на пода.

Кей и мелконецът се спогледаха.

— Да опитаме — реши мелконецът, грациозно приближавайки се до посочената врата. Кей застана от лявата му страна, на два метра от него. Без да се обръща, нареди на Томи:

— Не прекрачвай прага. Наблюдавай какво ще се случи. Ако стане нещо непредвидено, се връщай при Андрей.

Той включи плазмения режим на „Серафим“ и предпазливо докосна стената. Пластмасата започна да се разтопява като лед, подложен на огън.

— Хайде — каза Кей.

С едно движение мелконецът изби вратата, наполовина прониквайки в стаята. Едновременно с него Кей премина през стената.

Артур, закрит с чаршаф до шията, лежеше върху високо, голямо легло с множество монтирани около него уреди. До главата му, криво усмихвайки се, седеше пълен мъж в крещящо ярка оранжева риза. Нямаше оръжие — само малък цилиндър, притиснат към главата на момчето.

— Здрасти — каза мъжът. — Пречукахте ли доктора? Имаше за какво, признавам си.

Кей и Артур мълчаливо се гледаха един друг. Кой знае защо Кей беше сигурен, че момчето го е познало — дори през нажежения капак на силовия шлем, в обгърнатата от пламъци и разтопена пластмаса броня.

— В ръката си държа шокова граната със свален предпазител — продължи мъжът — Ако умра, главата му ще се пръсне като орех. Ясно ли е?

Лицето на Артур беше зеленикаво-бледо, с хлътнали скули. Дори очите се бяха променили… бяха изгубили властния израз на малък принц.

— И ти ще умреш — каза Кей.

— Е, и какво? Имам аТан, благодарение на Къртис. А и момчето ви е нужно живо, нали? Да не говорим, че по някаква причина той самият не иска да умре.

— Кей… — тихо каза Артур. — Убий го… ще започнем отначало. Обещавам ти, че отново ще тръгнем заедно.

Лицето на дебелака трепна.

— Както виждаш, разполагаме с различни варианти — дружелюбно каза Кей. — Е, какво, ще направим ли размяна? Животът на момчето срещу твоя.

— Вече няма варианти — каза студено някой иззад гърба им. — Пуснете оръжието и можете да се обърнете, но много плавно. Особено ти, гущерче. Имай предвид, че ще реагирам при отварянето на бойните ти амбразури.

За пръв път през днешния ден Кей Дач почувства, че е изгубил. Той се извърна — плавно, както желаеше невидимият враг, притежаващ смътно познат глас.

Под прицел ги държеше механистка със сребърно лице. При това и двамата — в лявата й ръка имаше небрежно стиснат „Ултиматум“, в дясната — малък пистолет. Леката броня по-скоро подчертаваше, отколкото защитаваше изваяната фигура.

Томи лежеше в краката й, пуснал оръжието си.

— Не бива да се изисква прекалено много от едно дете — каза механистката. — Той беше така увлечен от вашия разговор… а стан-излъчването спокойно преминава през металокерамиката. Знаеш ли, Кей, защо не ви обездвижих в гръб?

Кей поклати глава.

— Казвам се Маржан. Някога работихме заедно.

— Здрасти, Мухаммади — каза Кей. — Променила си се.

— Здравей, Алтос. Сега ще дойдат нашите хора и всичко ще бъде наред. А дотогава ще си побъбрим. Ти знаеш каква е реакцията ми и няма да се решиш да вършиш глупости. За гущера не ми пука — ако се помръдне, ще го изпепеля. Лошото е само, че и ти няма да оцелееш… Луис, не се отпускай!

— И през ум не ми минава! — с по-бодър глас отвърна мъжът с шоковата граната. Мелконецът така и не се обърна — само изтегли едното си око така, че да може да вижда какво става отзад.

— Ти, общо взето, си голяма работа — продължаваше Мухаммади. — Работиш честно и не изоставяш клиента до края. Не си струваше да се напъхваш тук, естествено, но щом веднъж си подписал договора… Често ли си умирал?

— Случвало се е.

— Виждал ли си напоследък някой от нашите? Аз отдавна се отдръпнах от всички.

— Виждахме се с Ник — каза Кей. — Излязъл е от лигата, занимава се с търговия. Сега е на Култхос… оженил се е.

— Мекотело — реши Мухаммади. — А Динара?

— Не знам. Ще разрешиш ли да изключа плазмата?

— Какво, да не ти е топло? Изключвай.

Плазмените езици спаднаха. Кей продължаваше да стои, без да се опитва да вдига „Ескалибура“. Ако не е имало изстрел, значи той няма да успее да стреля. Нали така, господин Мартизенски?

Глупаво се насадиха. Позорно.

— Прекалено високо се прицели, Кей — продължаваше Маржан. — Не беше по силите ти. Да си беше охранявал богати старици и да беше печалбарствал…

Последваха две припламвания. Ръцете на Маржан се взривиха и се разпаднаха във фонтани метал и плът. „Ултиматумът“, стиснат в окървавената китка, отлетя в ъгъла, пистолетът просто беше разтопен. В следващия момент Кей вече бе скочил към механистката — полюляваща се, зашеметена, изгубила цялата си страховита красота.

Кей я удари в гърдите, с наслада усещайки мощта на бронята. Чупещите се ребра изхрущяха, жената полетя към стената.

Зад гърба на Кей нещо изгърмя и той чу два слели се в едно вика — тънкия, давещ се глас на Артур и писъка на Луис.

Ритайки Маржан в брадичката (отново хрущене, благодаря, сервомотори), Дач се хвърли към мелконеца. Андрей, стоящ на вратата, продължаваше да държи неподвижната механистка под прицела на лазерника. Вероятно имаше високо мнение за издръжливостта на себеподобните.

Кас/с/ис не се нуждаеше от помощ. Мелконецът приключваше с мачкането с предните си лапи на нещо, което до неотдавна е било човешко тяло. Една от средните лапи лежеше върху главата на Артур. Над кревата се виеше дим, на стената се бе появила дупка.

— Много хора имат високо мнение за ролята на прическата в своята външност — каза мелконецът, без да прекъсва упражнението си с импровизираната топка — Ние смятаме, че косата е атавизъм, недостоен за нашите човешки приятели. Струва си момчето да приеме тази гледна точка.

Кей избута дланта на мелконеца от главата на Артур. Къртис младши вече не крещеше, най-вероятно заради това, че не му бяха останали сили за викане. Косата му беше изгоряла почти изцяло, кожата му бе изгоряла, бяха започнали да се надигат мехури. Но като се имат предвид всички обстоятелства, изстрелът на мелконеца, изпарил шоковата граната, можеше да се нарече образцов. Луис не беше отчел простия факт, че шоковата граната не съдържа взривни вещества, а само генератор на инфразвук. Ако в ръцете му имаше нещо друго, мелконецът щеше да се окаже безсилен.

— Търпи, момче — каза Кей. Протегна ръка към лицето на момчето — и се спря — бронята все още беше прекалено гореща. — Търпи, кралете не плачат. Ще те измъкна.

— Възможно е, но засега ще се наложи да го нося аз — невъзмутимо отбеляза мелконецът.

— Накарай го да заспи.

Проблесна небесносиня светлина.

Кей извърна поглед от бавно отпускащото се лице. Каза:

— Аз ще взема втория.

— Изглежда се отклоняваме от плана? — осведоми се Кас/с/ис.

— Да.

— Мога ли да узная причината?

— Те вече не си приличат един с друг.

— Хайде-хайде — каза мелконецът с толкова човешка интонация, че Кей потрепери. Отиде в съседната стая, минавайки покрай мъртвия лекар, зашеметения Томи и наблюдаващия коридора Андрей. Наведе се над Маржан, лежаща в локва кръв. Към раните й бе прибавена още една — дупка в гърдите, пробила цялото й тяло.

— Застраховах се — съобщи киборгът. — Сърцето й беше органично.

— Нима? А аз имам поръчка за къс сребро…

Ушите на механистката също бяха метални — майсторски изработена маска, която би подхождала на зла богиня. Кей Дач откъсна долната част на ухото и каза на неподвижното тяло:

— Може и да надценявам възможностите си, но ти сега ставаш само за вторични суровини.

Маржан не отговори. Не защото беше мъртва, както смятаха Андрей и Дач. Резервната система за изпомпване на кръвта, обикновено използвана само при силно физическо натоварване, отчаяно пулсираше, осигурявайки прихода на кръв към мозъка и черния дроб. Прекъснатите артерии се защипваха от клапани, електродите, имплантирани в мозъка, потискаха непоносимата болка.

Андрей не подозираше, че за някои механисти сърцето вече бе престанало да бъде жизненоважен орган.