Линията на бляновете

1

Осветлението изгасна след десет минути. През цялото това време далечният грохот не преставаше — бяха се заели сериозно с изравняването на повърхността на Лайън. Първата мисъл на Кей бе, че все пак са решили да се заемат с тях.

Но щурм не последва. Те седяха в ъгъла, Артур се притискаше към Алтос, който не отделяше пръста си от спусъка. Понякога парализираните дарлоксиани се размърдваха и тогава Кей стреляше в тъмнината, щедро дарявайки извънземните с нова порция излъчване.

— Защо никой не знаеше за това, Кей? — попита Артур след поредния изстрел.

— Защото те не се предаваха в плен, а тъканите им се разлагаха веднага след смъртта на носителя. Синдром на мозъчната деструкция — така го наричаха. Смяташе се, че е предизвикан от психотронна обработка на съзнанието.

— И никой не знаеше?

— Тези, които са научавали, вече не са били хора.

— Тогава това е чудо — сериозно изрече Артур. Той като че ли отдавна бе престанал да хлипа, но притиснатото до Кей лице си оставаше мокро.

— За да е чудо, трябва и да успеем да се измъкнем — Кей отстрани Артур и се изправи. — Върви след мен и гледай да не изоставаш.

Тръгнаха покрай стената. Когато под краката му попадаше тяло на дарлоксианин, Кей го настъпваше, стараейки се да причини максимум вреда.

Най-накрая Алтос напипа тънък процеп в стената. След минута търсене откри и грапава пластинка — явно сензорна ключалка.

— Стой тук! — Кей тръгна обратно през стаята. Този път не си направи труда да стъпче дарлоксианина, а натискайки с крак сухата тънка ръка, се зае с чупенето на един от пръстите й. Липсата дори на най-обикновен нож го подлудяваше. С човешко тяло би било по-лесно, но Кей не искаше да хапе плътта на извънземното. Той се труди няколко минути, разчленявайки ставата. Дарлоксианинът започна да хрипти — болката проникваше в него, въпреки че беше зашеметен.

— По-лесно ще е да го домъкнеш тук целия — обади се от тъмнината Артур. Не беше трудно да се досети какво върши Кей.

— Така е по-интересно — отговори Кей, приключвайки мръсната си работа. Приближи се до Артур и притисна откъснатия пръст към сензорната пластина. Чу се изщракване — ключалката имаше независимо захранване, но отварящите вратата мотори се управляваха от централната мрежа. С известно усилие Кей избута двете половини на вратата в страничните отвори.

Оранжевите лампи не осветяваха кой знае колко дългия нисък коридор. Неизвестно защо, на Кей му хрумна, че това не е аварийно осветление — тук беше необходима именно такава светлина. Стените на коридора бяха прозрачни и от другата им страна цареше същият мъждив сумрак.

Това беше терариум. Тънък слой жълт пясък, разхвърляни по него плоски черни камъни, редки бодливи храстчета и змии, стотици змии. Някои лежаха неподвижно — печаха се? — а други се бяха струпали около полуизядени късове месо. За разлика от своите носители-симбионти, толкова дълго смятани за дарлоксиани, змиите бяха месоядни.

— Те… разумни ли са? — попита иззад гърба му Артур.

— Не мисля — каза Кей, без да откъсва поглед от дарлоксианите, отделени от тях от стъклото. — Сами по себе си — едва ли… Да вървим, Артур, не съм биолог.

Втората врата, отворена със същия „ключ“, им даде значително повече. Тук нямаше независимо осветление, но имаше прозорец към терариума, през който влизаше ярка светлина. Просторната зала приличаше на нещо средно между универсален магазин и реквизиторска стая в театър. Редове закачалки с грижливо изпрани и изгладени дрехи, под закачалките — най-различни по размери обувки. По дълъг рафт беше наредено оръжие.

— Колко непредпазливо — отбеляза Кей, слагайки настрана станера. Избра си „Ултиматум“ — човешкото оръжие, останало непроменено още от времето на Смутната война. Премятащият се през рамото ремък помагаше да се удържа десеткилограмовият агрегат, върху чиито две къси странични дръжки бяха разположени всичките управляващи елементи. — Обърни се на другата страна — нареди Кей, насочвайки „Ултиматума“ към прозореца на терариума. Дарлоксианите, припичащи се върху тънкия слой пясък, се размърдаха неспокойно. Колкото и слаб да беше собственият им разум, те разбираха какво е това оръжие.

„Фух!“ — въздъхна „Ултиматумът“, изпускайки тънък бял лъч. Това всъщност не беше точно изстрел — импулсният лазер изгори молекулите въздух по линията на огъня, освобождавайки пътя за сноп античастици.

Стъклото се пръсна и огнена градушка се изля във вътрешността на терариума. Вместо него кипеше стена от небесносин пламък — древните създатели на „Ултиматума“ не вярваха в точността на наскоро обучените войници. Тежкият, широкообхватен дезинтегратор изгаряше всичко в равнината на попадението.

— Сега съм готов за тесни контакти — каза Кей, отдръпвайки се от вълните задушлива жега. Артур си взе от стелажа „Пчела“ и се отмести след него.

Не намериха други врати, а начинът, по който се активираха хипертунелите, не им бе известен. Тогава Кей прогори дупка в една от стените — при краткото припламване пред очите им се откри тъмна, губеща се в далечината зала. Преди да излязат, Алтос взе пистолета от Артур и разчлени всичките парализирани тела.

2

Несъмнено помещенията бяха подземни. Нито един прозорец… и потискащо усещане за камъни над главата. Двамата пресякоха абсолютно празната зала с неизвестно предназначение. Светейки си с припламванията на „Пчелата“, откриха два коридора: единият — с неприятно нисък таван и влажен пръстен под; другият — с настилка от каменни плочки, по-подходящ за хора. Тръгнаха по него, постоянно удряйки се в стените — коридорът криволичеше в своенравни ъгли.

— Обичате ли миши дупки? — мърмореше Кей, придвижвайки се напред. — Такива едни уютни, теснички. Глупак!

Явно беше отправил последната реплика към самия себе си. Спря, превключи нещо в „Ултиматума“ и Артур видя бледосиньо сияние над оръжието.

— Та тук има блок за нощно виждане — поясни Кей. — Рядко съм работил с това оръжие, всичко бях забравил…

Артур не се поинтересува къде Кей е работил с „Ултиматум“ — оръжие, разрешено само за Имперските десантчици. Цялото напрежение от последните дни се беше събрало сега в него. За да не изостане, той се вкопчи в колана на охранителя. Коридорът плавно се повдигаше нагоре, но те не знаеха на каква дълбочина ги е спуснал хипертунелът.

— Кей, защо се отказа да ме убиваш?

— Хареса ми мисълта за чудото — без да спира, отвърна Алтос.

— И все пак?

— Нали знаеш за камшика и наградата, които ми обеща баща ти?

— Ясно.

— Е, освен това не ми се искаше да губя приятелството ти — добави Кей.

— Нима то се е проявило в нещо?

— А нима това е необходимо?

Вървяха още половин час. Кей започна да диша тежко — „Ултиматумът“ не беше от леките оръжия. После телохранителят спря — толкова рязко, че Артур се блъсна в гърба му. В слабия отблясък на екранчето за нощно виждане Къртис-младши видя колко напрегнато е лицето на Алтос. Той беше забелязал нещо. Но не бързаше да стреля.

— Стойте на място! — изкрещя Кей в тъмнината. Отговори му тих глас, звучащ като многогласен хор:

— Аз съм неподвижен. Кои сте вие?

На Артур не му трябваше да поглежда в екрана. Той знаеше коя е расата, говореща с цялото тяло.

— Кей Алтос и Артур Ван Къртис! — без колебание отвърна телохранителят му.

— Това е добре — с тътен произнесе силикоидът. Не счете за необходимо да имитира човешки емоции — сигурен признак, че е имал достатъчно истински преживявания. — Изпратени сме за вас. Мога ли да се приближа?

— Да. Запази хоризонтално положение на тялото. Отклонението по оста ще бъде сметнато за атака.

Силикоидът заплува към тях — тъмен стълб с танцуващи под основата му искри. Попита:

— Мога ли да създам светлина?

— Стига да не е ярка.

Над силикоида се появи малко огнено кълбо. То можеше да послужи и за оръжие, но Кей не възрази.

— Искаме да ви вземем от Лайън — повтори силикоидът.

— Защо? Вие не воювате с Дарлок и не поддържате хората.

Кей не отпускаше „Ултиматума“.

— Интереси на Основата.

— Ние нямаме нищо общо с интересите на Основата на разума.

Кей разглеждаше силикоида. Той беше неприлично ярък — каменното тяло бе покрито със златист слой, на места заменен от черни, овъглени петна.

— Какво ще стане с нас, камъче?

Силикоидът изобщо не се опита да хитрува:

— Разговор на кораба. Последван вероятно от смърт.

— Да вървим — Кей отмести дулото от извънземния.

— Вървете по коридора, ще ви посрещнат. Аз оставам.

— Защо?

— Усещам присъствието на дарлоксиански симбионти, които ви следват. Побързайте.

— Аха, ето как ни намерихте — със задоволство заяви Кей. — Весела битка и лека смърт.

— Тялото ми не е подходящо за симбиоза с дарлоксиани и смъртта ми ще бъде лека — с достойнство отвърна силикоидът. — Тръгвайте.

Те продължиха пътя си, оставяйки силикоида зад гърба си. Златистият стълб висеше неподвижно насред коридора. Когато хората изчезнаха зад завоя, силикоидът угаси осветлението си. След пет минути ги застигна лекият тласък на ударна вълна.

Кей изрецитира:

Артур не разбра тези думи. Но силикоидът би бил доволен — почти толкова, колкото и смаян. Прощалното пожелание на Основата на разума никога не бе превеждано от езика на електромагнитните трептения на звукова реч.

После към тях се присъединиха още три силикоида, овъглени почти до черно. Само тук-там проблясваха остатъците от златистата броня. Артур предположи, че миризмата на изгоряло идва от тях, но сгреши. Тя идваше някъде отгоре.

В тази компания излязоха на повърхността — в черното пладне на Лайън. Цареше полумрак, макар че слънцето се опитваше да свети през облаците от пепел. Въздухът беше наситен със задушлив дим. Тук-там се виеше пушек от руините на сградите, между които плуваха силикоидите, отивайки до големия кораб и връщайки се от него. Зоната беше сравнително запазена — тук не беше използвано тежко въоръжение.

— Здравата сте поработили — каза Кей. Артур беше започнал да кашля, едва ходеше. Кей метна „Ултиматума“ на рамото си и взе момчето на ръце.

Кой знае защо, Кей се замисли за Трите сестри. Втората планета на Шедар не изглеждаше така след земната бомбардировка — там имаше прекалено много вода и мястото на дима бе заето от пара.

Обаче Кей все пак си спомни за изпепеления си дом.

3

— Това е невъзможно! — прошепна Кал. Тя се бе навела над оперативната маса, разглеждайки холограмата, създадена от бойния компютър. На нея Лайън изглеждаше като овъглено черно кълбо, само тук-там се бяха запазили зелено-бели участъци. Там, където бяха разположени планетарните бази, зееха кратери с трикилометрова дълбочина. Впрочем, да се разгледа всичко, беше достатъчно трудно — сребристите точки на корабите, обикалящи в орбита около Лайън, закриваха голяма част от гледката.

— Почти трийсет и две хиляди кораба! — Капитанът на миноносеца гледаше Кал от екрана. — Смазали са съпротивата за два-три часа. Навярно целият им флот е тук.

— Нима Основата на силикоидите воюва с Единството на Дарлок? — риторично попита Кал.

— Сега вече да — с явно удоволствие отвърна капитанът.

Т/сан, лежащ в ъгъла на каютата, избухна в дрезгав смях, имитиращ човешкия. Мелкон си имаше свои сметки за уреждане и с Дарлок, и със силикоидите.

Всъщност имаше ли раса в Галактиката, която да няма претенции към някоя друга?

Силикоидите превеждаха Артур и Кей през коридорите на десантния си кораб почти половин час. Тук ги нямаше асансьорите или транспортьорите, от които расата изобщо не се нуждаеше, и обикновеното пътуване се превърна в поредица от набирания на ръце и скокове. Съпровождащите ги силикоиди периодично се сменяха, някои изчезваха в страничните разклонения, други заемаха местата им. Те общуваха помежду си на недостъпни за хората честоти и действията им изглеждаха абсолютно спонтанни.

При поредната врата конвоиращите спряха. Кей почувства как ремъкът на „Ултиматума“ започва да се изплъзва от рамото му и вдигна ръка, за да позволи на силовото поле да го обезоръжи. Другият силикоид със същата виртуозност измъкна пистолета от колана на Артур. Единствената разумна раса, нямаща дори подобие на ръце, не изпитваше никакви неудобства от този факт.

— Да влизаме ли? — попита Кей. Не му отговориха — вероятно тези десантчици просто не знаеха каква е стандартната процедура. Кей ритна вратата и тя, послушно нагъвайки се на хармоника, запълзя към тавана.

Каютата, в която влязоха, беше специално пригодена за хора. В нея имаше две кресла — тромави, но снабдени със защитни колани. До стената, над подаващ се от пода решетест диск, се рееше силикоид. Без да му обръща внимание, Кей настани Артур в едно от креслата и затегна колана му, след което сам се настани в другото кресло.

Явно чакаха само тях. Почти веднага корабът се разтресе. Последва рязък тласък и ускорение, притиснало ги към креслата — корабите на силикоидите не разполагаха с гравикомпенсатори.

— Мога ли да попитам какво правите? — попита Кей силикоида.

— Участвам в ускоряването на кораба — пропя силикоидът.

— Аа… вярно ли е, че по-рано сте летели в корпуси без никакво оборудване, а идеята за самостоятелни двигатели сте заимствали от нас?

— Да. Идеята за външни двигатели, както и идеята за външно оръжие, възприехме от хората.

— Всъщност имах предвид нещо друго. Какво правите на Лайън?

— Спасяваме Галактиката — лаконично съобщи силикоидът.

За минута претоварването се увеличи толкова, че Алтос бе принуден да млъкне. Но веднага щом натискът на невидимата преса намаля, заговори отново:

— Способни ли сте да общувате в момента?

— Да. Тези функции се осъществяват автономно.

— Прекрасно. Мога ли да попитам за името ви?

— За хората то звучи като Седмин.

Кей затвори очи. Каза:

— Интересно. Винаги съм смятал, че имената ви са неразривно свързани с общественото ви положение. И Седмин може да се нарича само Подножието на Основата.

— Прав си. В обществото ни аз заемам пост, аналогичен на императорския при хората.

— Аз съм поласкан — бе единственото, което успя да каже Кей.

— Смъртта винаги е смърт, независимо от кого я получаваме — от императора или от обикновения войник — не се съгласи с него Седмин.

— Те си тръгват — каза Кал, без да се обръща конкретно към някого. В каютата на кораба бяха всички хора и представители на други раси, а също така и сержантите от десантната група, предоставена от Лемак. Погледите на всички бяха вперени в оперативната холограма. Сребристите точки над планетата трептяха, изчезвайки една след друга — рояк железни пеперуди, които са се събрали около светещата лампа и са я угасили.

— Планетата не е стратегически важна за силикоидите — отбеляза Номачи. — Безсмислено беше да я унищожават.

— Освен ако работата е не в планетата, а в нещо друго… — небрежно се обади Кадар.

— В какво по-точно? — Кал се обърна към него. Кадар издържа погледа й.

— Мисля, че много добре знаете, високопоставена.

Сега всички гледаха в Изабела. Всички, освен Номачи, който криво се усмихна и се отдръпна встрани.

— Глупости! — рязко произнесе Изабела — Целта ни е да върнем пленниците. Силикоидите нямат нищо общо с тях… Т/сан, имаш ли някакви предположения?

Мелконецът изпъна крайниците си, заемайки поза, напомняща стойката на куче. Издължената гущерова муцуна не показваше никакви емоции.

— Мнението за близостта ни със силикоидите е погрешно — съобщи той. — Ние никога не сме преставали да бъдем органични същества и не можахме да разберем каменната раса.

— Но вие три пъти сте воювали с тях?

— Бурлатитата са във война с тях и до момента — с тези думи Т/сан премина от поза за разговор в поза за почивка. Добави: — Що се отнася лично до мен, то аз притежавам прекалено много детайли, направени от човешки ръце. Според решението на Мелкон, аз не съм пълноценен представител на своята раса. Психиката ми е по-близо до психиката на уважаемата Маржан Мухаммади…

— Ахар?

Бурлатито повдигна тежкия си поглед. Неохотно изрече:

— Силикоидите ни атакуваха в периода на най-големия ни разцвет, в дните, когато флотата ни се готвеше за покоряването на Империята на хората. Тяхната политика се диктува от закона на Основата на разума — да се поддържа равновесие на силите. Вероятно силикоидите са решили, че Дарлок е станал прекалено могъщ.

— И са атакували периферна планета, която не се отличава с нищо от останалите?

— Кой може да каже сега какво е имало там? — Бурлатито тикна лапата си в холограмата — черно овъглено кълбо.

4

Претоварването изчезна след половин час, когато десантният крайцер осъществи хиперскок. Седмин продължаваше да се рее над своя диск — вероятно общуваше с другите силикоиди.

— Разбирам, че въпросът ми е наивен — започна Кей, — но все пак не ви ли се намира някаква органична храна? Или поне вода?

— Има — отговори кратко Седмин. Отвори се ниша в стената. Кей се откопча, измъкна от нея два пакета и разгледа опаковката.

Две хиляди двеста трийсет и втора година. Храната беше произведена преди повече от век. От какъв кораб или от какви лаборатории силикоидите се бяха сдобили с тези пакетирани в найлон продукти?

Поне не възнамеряваха да ги убиват веднага. Пакетираната храна щеше да стигне за седмица — стига да не беше развалена.

Кей отпечата пакетите — консервиращият газ засъска, отделяйки се. Всяко ястие беше опаковано в отделни канчета, на които трябваше да се отвият активаторите. Технологията беше практически същата като съвременната.

Когато канчетата се нагряха, Кей подаде единия пакет на Артур, другия остави за себе си. Отвори най-голямото канче. Грах с месо и… малко листче полимерна хартия върху храната, изцапано от соса, свило се от топлината. Отначало Кей реши, че това е салфетка. После видя буквите…

Артур гледаше с любопитство Кей, който му подаде листчето и попита:

— Знаеш ли какво е това Земя?

— Старото име на Тера. А защо номерът е толкова странен?

— Също стара система за кодиране. Подобни бележки често са били изпращани на десантните части по време на Смутната война и Тукайската касапница. В заводите са работили предимно жени.

Седмин сякаш не забелязваше разговора им. Подчинявайки се на неосъзнато чувство на протест, Артур внимателно сгъна листчето и го пусна в джоба си. Двамата ядоха мълчаливо няколко минути.

— Сега вече можем да поговорим.

Не стана ясно дали силикоидът ги моли, или ги уведомява.

— Можем — допивайки кафето си, каза Кей. Кафето беше отлично — може би истинско. — Защо атакувахте Дарлок?

— За да си поговорим с вас.

— И това си струва междузвездната война?

— Все още не знам. Но война няма да има. Дарлок няма възможност да осъществява диверсии против нас, а това е главният му коз.

— Тогава нека да си поговорим.

— Кей Алтос, ти си бил възкресен и си получил задача да охраняваш Артур Ван Къртис. Така ли е?

— Да допуснем.

— Какво на Граал е необходимо на Къртис?

— Не знам.

— Вероятно това е истината — реши Седмин и направи пауза. — Тя не засенчва фактите. Кей Алтос, знаеш ли, че Артур Ван Къртис вече пета година се опитва да се добере до Граал?

Кей не отговори.

— Знаеш. Къртис Ван Къртис стана това, което е, давайки на света аТан. Тази техника промени баланса на силите — сега в Галактиката властва човешката империя.

— Мршанците също използват аТан, както и Псилон, който го е изобретил — възрази Кей.

— Псилон не е изобретил невронната мрежа и молекулярния репликатор.

Кей погледна Артур, който извърна поглед.

— Нито една раса не е създавала технология, способна да повтори аТан. Принципът на неговото действие излиза отвъд рамките на базовата картина на света. — Хорът започна да звучи печално. — Кей Алтос, според нашите сведения, в годините на Смутната война Къртис Ван Къртис е посетил планетата, по-късно наречена Граал. Върнал се е оттам с аТан. Оттогава насам всеки създаден аТан преминава през последен стадий на монтиране, ръководен лично от Къртис Ван Къртис. Без този последен стадий, аТанът е просто комплект от неработещи агрегати.

— Това не го знаех — призна си Кей.

— Сега го знаеш. Именно затова императорът на хората прие особеното положение на Къртис, което фактически го поставя над закона.

— Защо ми разказваш всичко това? — рязко попита Кей.

— За да си помислиш хубаво на чия страна си.

— Не виждам никакво престъпление, Седмин. Откъдето и да се е сдобил Къртис с аТана — той служи само на доброто. И не само на човешката раса, а и на мршанците и…

— Кей! Човечеството винаги е било силна раса. То е устояло на Смутната война, когато всички цивилизации в Галактиката са били срещу хората. Но тогава вас са ви ограничавали кратката продължителност на живота и голямото количество личности без особена ценност. С появата на аТан всичко се промени. Най-талантливите и силни индивиди получиха безсмъртие. Не просто удължаване на живота до безкрайност, а и възкресение след нещастни случаи и болести. Науката ви напредна — учените не са ограничени от продължителността на живота. Военните ви винаги са готови да умрат — те знаят, че ще възкръснат. А най-важното е, че при вас възникна нов еволюционен фактор. Не отрицателен — неудачните индивиди да не дават потомство, а положителен — най-добрите екземпляри да се възпроизвеждат отново и отново…

Артур се сви в креслото. Седмин не го удостои дори с една дума — той говореше само с Алтос.

— И все пак от какво точно се страхувате? — Кей сви рамене. — Да, ние започнахме да живеем по-дълго, но вие винаги сте притежавали това предимство. Империята вече отдавна не воюва. Имаме си достатъчно свои проблеми, а отвъд пределите на проучените зони ще се намери място за експанзия за всяка раса.

— Да, вие намалихте някогашната агресия — съгласи се Седмин. — Затова и ние не предприемахме никакви действия. Чакахме. Основата на разума беше разколебана, но хората издържаха изпитанието на безсмъртието.

— Тогава защо…

— Новият фактор, Кей. Какво на планетата Граал е нужно на Къртис? Още един аТан? Още една технология, недостъпна за останалите разумни раси?

— Този въпрос не трябва да го задаваш на мен… дори не и на Артур.

— Кей Алтос, хората унищожиха Сакра, чийто грях беше само неконтролируемото размножаване. Сега е ред на Дарлок, чийто метод за самозащита е неприемлив за вас. Кои са следващите? Агресивните бурлатита, високомерният Алкарис, импулсивните мршанци? Основата на силикоидите, която се ръководи от идеята за баланса на силите?

— Нашата политика…

— Тя се диктува от разума. Империята на хората е по-силна от всяка друга раса, но няма да издържи обединения натиск на осем цивилизации. Ако Къртис подари на хората Сила? Ако всеки човек стане способен да унищожи цял звезден флот?

— Това е безумие! Вие допускате…

— Ние допускаме всичко. Технологията аТан противоречи на логиката. Следващият аТан може да донесе на Галактиката не безсмъртие, а смърт.

— И откъде ще дойде този следващ аТан? Предтечите? — Кей си позволи да се усмихне.

— В Галактиката не е имало предтечи. Най-древните раси сме ние и Дарлок. И не е ли все едно откъде ще дойде бедата, ако сме в състояние просто да затворим пътя й?

— Тогава не сте изпепелили правилната планета — тихо каза Кей.

— Граал ни е недостъпен — Седмин неочаквано се залюля, изплува извън зоната над диска си и се приближи до Кей. — Корабите на Основата, тръгнали да щурмуват Граал, не се връщат. Шепата хора, живеещи на Граал, дори не са ги виждали. Корабите не излизат от хиперскока.

Алтос подсвирна. Обърна се към Артур:

— Дали татенцето ти не се е погрижило за това, Арти?

— За съжаление, Къртис няма нищо общо тук — Седмин продължаваше да игнорира Артур. — В настоящия момент към Граал се придвижва ескадра бомбардировачи, летяща с релативистична скорост. Но пътят ще й отнеме още четирийсет и шест години. Освен това, аз не вярвам в успеха на мисията им. Те ще изчезнат.

— Тогава какво искате? — уморено попита Кей. — Да ни убиете? Но аТанът няма да го позволи. По-лесно беше да се доверите на Дарлок. Или Основата е в състояние да победи технологията, която не се знае на кого е? Да изтрие паметта ни, без да активира невронната мрежа, да екранира пси-полето… О! Има и друг вариант! Да ни държите пожизнено в плен. Да направите живота ни страшно дълъг и да не ни дадете шанс за самоубийство. Колко давате за тази идея?

— Нула. Всичко, изброено от теб, вече сме го правили. Няма ефект.

Кей погледна силикоида с недоумение:

— Какво сте правили? Как да ви разбирам?

— Мисля, че спътникът ти ще може да ти обясни — небрежно подхвърли Седмин. — Засега ми повярвай, че тези методи не дават резултат. Все още най-добрият метод си остава обикновеното убийство, което връща Къртис на Тера и позволява да се печели време. Но не бива да се рискува до безкрайност. Трябва да се вземе решение, а то може да бъде единствено тотална война с хората. В края на краищата ще стигнем и дотам.

— До геноцид? До унищожението на още три-четири раси, до които можем да се доберем? Готови ли сте за това?

— Не. Все още не. Именно затова говоря с вас.

— Засега говориш само с мен.

— Уморих се да разговарям с Къртис. Кей Алтос, ти си различен от предишните придружители. Дори смъртта, която те отведе на Тера, беше необичайна… Разбираш ме, нали? Кей Алтос, ще ви бъде дадено време за размисъл. Доста дълго време. Ако Къртис реши да ни разкаже истината, ако научим какво представлява Граал, то решението на Основата на разума ще бъде взето.

Вратата се отвори и Кей видя двама силикоиди. Златистият слой върху телата им блестеше ярко.

— Ще ви отведат в специално подготвено за вас помещение — съобщи Седмин. — Аз ще чакам… умея да чакам. Вървете, трябва да отделим излишния кислород от атмосферата на кораба.

Алтос хвана Артур за рамото и го повдигна от креслото. Съдовете и канчетата с недоядена храна се посипаха на пода. Кей каза:

— Да вървим, сине, трябва да си поговорим за много неща. Ти вече си почти голям човек и трябва да разбереш как се появяват на бял свят идиотите.

Седмин стоеше, без да се помръдва. Хората излязоха от камерата му, но той още дълго време продължи да слуша гласа на Кей:

— Когато на големите хора им трябва идиот, те взимат първия им попаднал човек и му казват мъничка част от истината…

Подножието на Основата издаде лек звук, който би могъл да се долови само от добър радиоприемник. Колкото и да е странно, той би прозвучал съвсем правилно — като въздишка. Седмин не можеше да разбере защо е нужно да се използват цветисти изрази за описване на обикновени претенции.

Не му беше ясно и защо биополето на Кей изразяваше такава ярост, а биополето на Артур — смут и обърканост.

5

Приготвили им бяха хубаво помещение. Креслата, креватите и масата вероятно бяха взети от някой кораб, земно производство. Силикоидите се бяха погрижили дори за естетиката — цветното пано на стената изобразяваше гора на планета от земен тип; няколко животни, наподобяващи мечки, лудуваха около повалени дървета.

— Какво ти става, Кей! — извика Артур, когато двамата останаха насаме. Алтос го пусна.

— Омръзна ми да бъда идиот, Арти. Телохранителят не може да работи на сляпо. Ти или баща ти, без значение кой, трябваше да ме предупредите.

— За какво?

— За силикоидите. Как да разбирам думите на Седмин?

— Не знам!

— Не ме лъжи, Арти! — Кей отново хвана Артур за раменете. — Ти си пътувал към Граал трийсет и шест пъти. Кой те е спирал?

— Не е твоя работа!

— Моя е, момченце. Пред мен е вечността.

— Ти как мислиш? — Артур се усмихна. Усмивката излезе крива — пръстите на Кей го стискаха прекалено здраво. — Пусни ме, кучи син!

Кей го пусна и го удари по лицето. Веднъж, втори, трети път. Главата на Артур отскачаше при всеки удар, бузата му пламна. Той се опита да ритне Кей в слабините, но Алтос отби удара му с едно движение. Артур с вик падна на пода.

— Не ме смятай за глупак, момче! — Кей се наведе над него. — Ти не рискуваш нищо, а аз предварително съм записан в разходите. Подобен подход към работата не ми харесва.

— Психопат — тихо каза Артур.

— Затова пък ти си ангел. Момченце, какво струва кръвта по ръцете ми? Аз съм само инструмент за теб… както и тези, които са те охранявали преди мен.

— А аз съм инструмент за Ван Къртис — отвърна Артур, без да става от пода.

— Ти си негов син.

Лицето на Артур потрепери.

— Глупак… Аз не съм син на Ван Къртис.

Кей седна на пода. Замълча, гледайки в лицето момчето. После извърна поглед.

— Къртис Ван Къртис няма деца — каза Артур.

Кей мълчеше.

— На него не му трябват деца. Той е безсмъртен, а Граал ще приеме само него.

Гласът на Артур се разтрепери — той плачеше.

— Аз… аз съм клонинг. Същият инструмент като теб… или като тях…

— Прости ми — каза Кей.

— Аз именно затова бях създаден — за да измина този път…

— Прости ми — повтори Кей.

— Аз съм клонинг. По законите на Империята нямам никакви права.

— Здрасти, Арти.

Момчето повдигна поглед.

— Здрасти, Арти — повтори Кей. — Аз съм Кей Дач от Втората планета на Шедар. Този свят не признаваше Генетичния мораториум на Империята. Аз съм супер трето поколение. По закон подлежа на филтрация и поредица операции за премахване на допълнителните функции на организма ми. Жената на сенатора на Латицис ми даде документите на сина си, загинал при първата атака на Сакра. Но ме лишиха и от това име.

Артур изхлипа, размазвайки сълзите си. После попита:

— А в какво си супер?

— Зрителна памет, лингвистика, скорост на реакцията.

— Здрасти, Кей Дач — каза Артур.

Подножието на Основата на силикоидите, Седмин, дълго наблюдава Артур, плачещ на гърдите на Кей. После пренесе възприятието си към Запомнящите и нареди да се снеме наблюдението от хората.

И без това знаеше какво ще разкаже Къртис на Кей.

— Винаги съм го знаел, откакто се помня — каза Артур. Той седеше на леглото, свил крака под себе си. Вече не плачеше. Кей Дач-Алтос тършуваше из шкафа. Намирайки тристенен кристален флакон, той погледна етикета, кимна със задоволство и седна в креслото.

— Това… това беше нормално. Обичайно. Официално аз съм син на Ван Къртис. А всъщност — точно биологично копие.

— А паметта? Разума? — Кей отпуши флакона, отпи. Кафявата течност изгори гърлото му — градусите на хайгарското бренди бяха почти шейсет.

— Паметта си е моя — сухо отвърна Артур.

— Е, не го вземай толкова навътре. Какво ти пука колко от гените ти съвпадат с гените на Ван Къртис — петдесет или сто процента?

— За мен е без значение. Но за Империята…

— Майната й на Империята. Какво му трябва на Къртис-старши на Граал?

— „Линията на бляновете“.

Кей отпи още веднъж. Погледна въпросително към Артур.

— Не знам какво е това. Знам само пътя.

— Лъжеш. Това също ли е чужда технология?

— Да.

— Чия?

— Кей, не си струва да научаваш това.

— Прав ли е Седмин по отношение на Предтечите?

— Никакви предтечи не е имало, Кей, остави това… — Устните на Артур се разтрепериха.

— Отпий! — Кей му подаде флакона. — Само не прекалявай.

Артур послушно сръбна и се намръщи.

— Какво имаше предвид Седмин, като говореше за връщането ти на Тера?

— Мога само да предположа.

— Давай!

— Знаеш ли как работи аТан?

Кей не отговори, смятайки въпроса за риторичен. Но Артур търпеливо чакаше. Алтос въздъхна и започна:

— Молекулярният репликатор копира произволни биологически обекти. Но те си остават мъртви, неодушевени, което така зарадва Църквата на Единната воля. Само в случай на гибел на оригинала, когато невронната мрежа изхвърли информационното психополе, то може да бъде уловено от новото тяло…

— Не е така. Невронната мрежа не е в състояние мигновено да прехвърли подобен обем информация. Тя работи в режим на реално време.

— А…

— Информацията се натрупва в компютрите на компанията постоянно. Прекратяването на работата на невронната мрежа се смята за смърт на човека. Така че екранирането на психополето ще доведе само до едно — до създаването на нова личност.

— Пълноценна?

— Не. Човек-растение… Човек-автомат, по-точно казано. Той е в състояние да яде, да пие, да отговаря на въпроси, да изпълнява заповеди. Но не е личност. Човекът не е просто съвкупност от тялото и паметта.

— Думите ти биха зарадвали патриарха.

— След което църквата би благословила аТан, не мислиш ли? Ние доказахме съществуването на душата.

Кей отпи още глътка бренди. Тихо каза:

— Това означава, че силикоидите…

— Не. Те не са способни да ни унищожат. Ако се екранира психополето, което не е невъзможно, то на Тера ще бъдат създадени две зомбита — Артур и Кей. Но щом загинем наистина, зомбитата веднага ще придобият съзнание. Нещо, стоящо над психополето, без помощта на никакъв аТан ще намери новите тела. Ние го наричаме „факторът пси“. Именно той отсъства в расите на Дарлок, Алкарис и Клакон, правейки аТана безполезен за тях.

— Ясно.

Лицето на Артур почервеня, той започна да говори по-бързо:

— Силикоидите не могат да ни унищожат напълно. Екранирането на психополето ще доведе само до едно — за известно време на Тера ще живеят зомбита. Щом намерим начин да се самоубием, тези зомбита ще се сдобият със съзнание. Изтриването на паметта ще доведе до същия резултат. Не съм сигурен, но е възможно и дарлокската симбиоза да доведе до освобождаване на пси-фактора.

Кей не повярва на последното. Артур беше прекалено изплашен на Лайън. Обаче Алтос реши, че не си струва да изказва подобни догадки на глас.

— Преминавал ли си вече през подобно нещо?

— Да… — Артур се запъна. — Преди година и половина ме хванаха на Хентар-2. Група хора… после към тях се присъедини силикоид. Сложиха ме в камера — вероятно там имаше екраниращи системи, аТанът се задейства. Два месеца бях… не на себе си. После съзнанието ми се върна. Вероятно съм се самоубил.

— Или са изтрили личността ти — предпазливо предположи Кей.

— Личността ми я изтриха преди година. Сигма-Т. — Артур потрепери и се засмя насила. — Помня как ме сложиха под антените… усетих рязка болка в слепоочията… И това беше всичко. Там имаше само хора. Подозирахме корпорацията „Рамдс“… силикоидите оставаха в сянка…

— Те ще се опитат да вдигнат срещу Империята всички раси в Галактиката! — Кей легна на леглото си. Главата го болеше, но мислите му оставаха ясни. Не се чувстваше опиянен от брендито. — Нима Граал си струва всичко това?

— Граал не струва нищо. „Линията на бляновете“ — всичко.

— Ще поспя, Арти… — Кей затвори очи.

— Поспи — съгласи се Артур.

Алтос почти беше заспал, когато Артур попита:

— Не се ли отвращаваш от факта, че съм клонинг?

— А ти не се ли отвращаваш от факта, че са сглобявали ембриона ми под микроскоп?

— Лека нощ, Дач — Артур започва да се намества на леглото. — Ще помисля какво можем да направим.

— Благодаря ти, кралю — каза Кей, закривайки очите си с ръка. Силикоидите не се бяха досетили да монтират превключватели за светлина в стаята… или не бяха сметнали за необходимо да го правят.

6

— Моля ви, Лемак — каза Изабела. Адмиралът, полуизлегнал се в креслото, я гледаше от екрана. Гледаше я мълчаливо и уморено, сякаш видимо бе остарял за последните дни — Разрешете да продължа акцията, адмирале.

— Задават се промени, Кал… — тихо каза Лемак. — Големи промени. Не мога да се доверя на хипервръзката, но ако нещо не е необходимо на Империята, то това е конфликт с Основата на силикоидите.

— Конфликт няма да има.

— Така ли? Какво пък, не мога да давам заповеди на офицер от Службата. Действайте както намерите за добре.

— Без вашите кораби съм безсилна… — не можа да не си признае Изабела.

— Всички линейни кораби трябва да се върнат в базата. Това не е моя заповед, Кал. Аз не мога да я оспоря.

— Но „Гореща следа“ не е боен кораб.

Лемак измъчено разпери ръце.

— Кал, вие ме смайвате… напълно ме смайвате. Какво става?

— Не мога да доверя това на хипервръзката.

— Добре — неочаквано се съгласи Лемак. — Конвоят се връща, спомагателните кораби остават под ваше подчинение. Но имам една молба: ако някое чудо ви помогне да постигнете успех, първо посетете мен.

Кал кимна.

— За всеки случай ще съобщя това на десантната група на кораба ви — добави Лемак. — Желая ви успех.

Екранът угасна. Изабела обхвана главата си с ръце, гледайки в мъртвото стъкло.

— За какво им е на силикоидите Артур Къртис? — попита Номачи. В командната зала бяха само двамата — единствените, знаещи истината за целта на полета. — Защо реши, че той е при тях?

— Не знам — призна си Кал. — Но това е единственият вариант, който ме устройва.

Номачи изруга наум. Омръзнала му бе тясната каюта, която делеше с мълчаливия Кадар, станала му бе противна сублимираната храна, не му харесваше безумният, изтощителен секс с Изабела. В дъното на душата си проклинаше мига, в който бе решил да сравни портретите на Артур Овалд и Артур Къртис.

Той искрено се надяваше хлапето да е загинало в лапите на дарлоксианите или при бомбардировките на Лайън.

— Трябва да поговоря със Седмин — каза Артур.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Тогава повтаряй тези думи постоянно на висок глас — посъветва го Кей, бършейки лицето си със салфетка-депилатор. Едноседмичната брада, превърнала се в сив прах, се смъкваше от страните му.

— Трябва да говоря със Седмин — произнесе Артур, гледайки в празното пространство. Той все още се търкаляше в леглото, очевидно бе спал с дрехите. — Трябва да говоря със Седмин…

Кей приключи с бръсненето и отвори чаша кафе. Но не тръгна да го пие, а изплакна гърлото си и се изплю върху пода. Тихо пропя:

— Аааа…

— Какво ти става? — поинтересува се Артур.

— Искам да си сменя професията — съобщи Кей. — Постъпвам в Имперската опера… Аааа… Как ти се струва гласът ми?

— Гласът ти е като на простреляно бурлати.

— Това е прекрасно.

Артур повтаряше желанието си да говори със Седмин още два часа. Кей не спираше с вокалните си упражнения. В края на краищата вратата се отвори и на прага застана силикоид.

— Подножието на Основата Седмин чака Къртис за разговор.

Артур скочи от леглото и пристъпи към силикоида. Подхвърли към Кей:

— Това ще е разговор на четири очи.

— Ааа… — пропя Кей. — Ако откриеш поне едно око у силикоидите, кажи ми. Ааа…

Къртис-младши вървеше след силикоида с ясното усещане, че телохранителят му полудява.

Малката ескадра се раздели на две в системата на Лайън. Миноносците направиха хиперскок към Догар, а „Кръг от тишина“, „Гореща следа“ и безименният корвет на Службата се отправиха по следите на армадата на силикоидите. Това не беше трудно — трийсет и двете хиляди кораба бяха оставили силни смущения в пространството.

Кал не знаеше с какво ще й помогне планетарният нулификатор. Но тя беше свикнала да използва всичко, което й попаднеше под ръка, и това не се отнасяше само за хората, но и за корабите.

7

— Върви след мен — каза силикоидът.

Артур отсъства два часа. Когато вратата се отвори, Кей очакваше да види него, но това беше само конвоиращият.

— Сигурно дойде и моят ред? — попита Кей, излизайки от каютата. Силикоидът не счете за нужно да отговори. Те тръгнаха по коридора, където цареше тъмнина — само светещото кълбо, създадено от извънземното, помагаше да се различава пътят. Въздухът изглеждаше прекалено свеж, нежив — бяха го обогатили с кислород съвсем неотдавна. На силикоидите им бяха достатъчни три-четири процента, а заради пленниците им се налагаше да променят състава на атмосферата.

Този път Седмин не беше сам. Три силикоида висяха в центъра на каютата — не беше ясно дали разговарят в своя радиодиапазон, или размишляват за нещо. Артур седеше в креслото, напрегнат, приличащ на уловено зверче.

— Здравей, Подножие на Основата — каза Кей, приближавайки се към повереното на неговите грижи дете. — Нали не си се държал прекалено строго с момчето?

— Той сам реши да бъде откровен — избуча силикоидът, реещ се в центъра на малката група.

— И доволен ли си?

— Да. Сега ще питам аз, а ти ще отговаряш. Какво е „Линията на бляновете“?

— Уви, с мен Артур не е толкова откровен — Кей приседна на страничната облегалка на свободното кресло. — Очевидно тази информация е само за кралските особи.

— Той не знае — бързо изрече Артур. — Няма необходимост от това.

— Вярвам — съгласи се Седмин, приближавайки се към тях. — Ние усещаме кога думите са истина и кога не са.

— Ти обеща… — започна Къртис-младши.

— Помня. Кей Алтос, ние получихме ценна информация от Артур Къртис. Тя промени представите ни за Граал.

— И решихте да ни пуснете? — Кей леко се поклони. — Благодаря, древна и мъдра раса.

— И почти решихме да ви пуснем — каза силикоидът, без да обръща внимание на тона на човека. Кей се запъна. Погледна въпросително Артур, който кимна.

— Ситуацията не е еднозначна — произнесе Седмин. — Приобщаването на Империята на хората към технологията, наречена от Къртис „Линията на бляновете“, би трябвало да намали опасността за Основата на разума. Възможността за агресия от човешка страна приблизително е равна на нула.

— Може би аз самият трябва да те спра? — обърна се Кей към Артур.

— Обаче — продължи силикоидът — отслабването на човечеството може да провокира реакция на останалите млади раси. Равновесието ще бъде нарушено при всички случаи. Ние сме в затруднение.

— А имате ли избор? — полюбопитства Кей.

— Да. Можем да ви задържим… задълго. Ще бъдете живи, но никога няма да напуснете пространството на силикоидите. Това ще ни даде време — време за вземане на решение.

— Да ни задържите? Едва ли… — Кей се потупа по гърдите. — Мога да спра малкото си моторче когато си поискам. Мога да престана да дишам. Артур също е способен да направи такъв фокус.

— Няма да имате нито сърце, нито дробове — без ни най-малка сянка на заплаха произнесе Седмин. — Само мозък. И той ще живее… дълго, много дълго.

— Блъф — изрече Кей, чувствайки как гърдите му изстиват.

— Не, Кей Алтос, роден като Кей Дач. Ние сме се научили да съхраняваме биологически обекти в разединено състояние. Стига да дам заповед, телата ви ще бъдат разчленени за три минути. Мозъкът няма да успее да загине, аТанът няма да се задейства.

— Това е блъф — произнесе Кей, вече разбиращ, че Седмин говори истината.

— Искаш ли да провериш?

В гласа на силикоида нямаше заплаха. Дори и най-заклетите врагове на тази раса не бяха я обвинявали в безпричинна жестокост.

— Не — предаде се Кей. — Вярвам ти.

— И правилно постъпваш.

Нотката на съчувствие в гласа на Седмин можеше да е и фалшива. Но би могла и да предава истинските му чувства, онзи еквивалент на симпатия, който силикоидите можеха да изпитват към хората.

— Какво чакате? — Кей огледа тримата извънземни. Състоящи се от кремък и кристална структура, използващи силови полета вместо крайници, те бяха абсолютно неуязвими за невъоръжен човек.

Такова беше всеобщото мнение.

— Ние взимаме решение, Кей Алтос. Къртис-младши ни каза истината — или част от нея. Пускайки ви, ние освобождаваме Галактиката от заплахата, която носи човечеството. Но съществуват прекалено много неуточнени фактори. Ако просто ви задържим, това ще ни даде време. За съжаление не много. Ван Къртис ще създаде нов клонинг. И плановете му могат да се променят.

Артур потрепери, но не се обади.

— Решавайте — каза Кей. — Нека Основата не потрепне, когато разумът се задейства.

— Ти знаеш много — Седмин не беше учуден. — Ти си човек, опитващ се да разбере другите раси, при това — ненавиждайки ги.

— Отношението ми към вас е неутрално.

— Ние сме прекалено различни, Кей Дач, какво ще ни посъветваш да направим? Ти не знаеш истината за „Линията на бляновете“, тя няма да повлияе на решението ти. Кажи.

— И вие ще ме послушате?

— Не непременно.

— Добре! — Кей разтърси тялото си, неясно дали раздвижвайки се, или просто вземайки решение. — Седмин, когато застана в Подножието на Основата, ти смени на този пост Гранид.

— Така беше.

— Твоят път като по-правилен за Основата ли беше признат?

— Не, по онова време това още беше неясно. Ние заложихме на стабилността на мирозданието.

— С други думи — бихте се — заключи Кей. Беше му интересно — съвсем малко — дали силикоидът изпитва някакви емоции, спомняйки си за своето издигане (или спускане?) към властта.

— Предположението ти е абсурдно — Седмин леко люшна тялото си и Кей почувства как нещо невидимо премина опасно близо до краката му. — Сред нас няма привърженици на едно или друго решение. Няма кой да си изяснява истината в двубои.

— А предложението ми е още по-абсурдно, камъче. Ще се бия с един от вас. Решението ще е на победителя.

Изглеждаше, сякаш Седмин не е в състояние да разбере чутото. Той направи обиколка около Кей, сканирайки го по всички достъпни му начини, след което попита:

— И какво оръжие искаш да ни противопоставиш?

— Никакво. Ръкопашен бой, както се и полага при проверка на непознаваемата истина.

Артур се извърна. Да се говори с невменяем беше глупаво.

Силикоидите мълчаха.

— Предлагам проверка на стабилността на мирозданието — произнесе Кей.

— Планът ти е наивен, Кей Алтос. Ти няма да загинеш, ние ще запазим мозъка ти.

Седмин очевидно смяташе предложението на Кей за уловка.

— Кой ще излезе срещу мен?

Седмин плавно се отмести встрани. Навярно даде някакво нареждане — още един силикоид го последва. Против Кей остана само един извънземен — реещ се във въздуха камък с тегло половин тон.

— Кей Дач, Втората планета на Шедар — каза Кей и се поклони. — Нямам нищо лично против теб.

Силикоидът с карикатурна грация изви тялото си. Пропя:

— Мизаар, една трийсет и девета от Основата. Нямам нищо лично против теб.

Артур Къртис погледна телохранителя си. Знаеше какво ще се случи с Кей след малко и какво ги очаква и двамата след това. Да се биеш със силикоид без оръжие, е по-глупаво, отколкото да излезеш въоръжен с нож срещу танк. Но Дач-Алтос вече заемаше бойна стойка.

Момчето притисна длани към главата си, сякаш това можеше да го защити от силикоидите хирурзи, готвещи се в момента за трепанация на двата черепа, и затвори очи.

Мизаар се придвижи стремително към Кей, който, отскачайки, издаде пронизващ вопъл, напомнящ най-вече за писък на котка в пролетна нощ.

Артур Ван Къртис, който умееше да разпознава смъртта във всеки неин облик, този път сгреши. Той реши, че Кей Дач е мъртъв.

Силикоидът беше на почти същото мнение. Основата на каменния стълб описа дъга и невидима стена удари Кей. Той падна, чувствайки как дъхът му спира. Силикоидът се приближаваше, безстрастен и смъртоносен като планинско срутване.

Скачайки, Кей Дач нанесе удар по каменното тяло. В натъртената и изгорена ръка избухна болка.

Мизаар, без да издаде нито звук, рухна на пода. Колоната на тялото му беше почти кръгла. Бавно, тракайки, той се търкулна към Седмин. Но към това движение разумът му вече нямаше никакво отношение.

Лишен от възможността да генерира силово поле, силикоидът се бе превърнал просто в мислещ камък.

— Впечатляващо. Доста — ясно произнесе Седмин. Прихванатият от полето му Мизаар се спря.

Кей, без да слуша, се приближи до Артур. Хвана го за китките, отстранявайки от главата му побелелите от напрежение ръце.

Къртис-младши, примигвайки, зяпаше телохранителя си.

— Какво реши, Кей? — попита Седмин. Някъде отвъд границите на човешкото възприятие сега кипеше буря. Информацията циркулираше из огромния кораб: хората бяха научили фокуса на бурлатитата. Хората можеха да убиват силикоидите с голи ръце.

Кей Дач гледаше Артур. Зад момчето стоеше загадъчната „Линия на бляновете“, която щеше да направи човечеството мирно, безопасно, ненарушаващо равновесието на силите. Такова, каквото искат да го видят останалите раси.

— Решавай, Кей.

Зад Седмин стоеше разчленяване на тялото и съхранение на мозъка в специален съд. Възможно бе да си запази и очите.

— Да си гледа работата човечеството — рече Кей и разроши косата на Артур. — Седмин, пусни ни. Моля те, пусни ни.

8

Някога използването на експрес-капсулите е било широко разпространено. Изхвърлят се в хиперпространството от кораби, изчислили курса си така, че капсулата да излезе в реалния космос при самата планета. Двигателят за еднократна употреба позволява да се намали скоростта, парашутната система позволява да се осигури кацането. В товарния отсек на кораба се събира около тон багаж — или петима-шестима души, страдащи от излишен оптимизъм.

Капсулите не осигуряваха единствено надеждност. В сплесканото керамично кълбо нямаше място за втори двигател — и капсулите изгаряха в атмосферата. Нямаше място за резервни парашути — и капсулите се разбиваха при кацането. Нямаше място за дублираща навигационна система — и капсулите преминаваха покрай планетата, понасяйки се в безкраен дрейф.

— Ако го закъсаме, ще се върнем на Тера — каза Кей, настанявайки се в креслото. Тонът му не се хареса на Артур. Той предпочете да смени темата:

— Бил ли си на Таури?

— Налагало ми се е.

— И как е там?

— Хубава планета. Ще ти хареса.

— Аха — със съмнение измърмори Артур.

Малкият, не даващ дори обемност на образа, екран на комуникатора светна. Те видяха силикоид.

— Кей Алтос, Основата взе решение.

— О, богове… Е, говори.

— Основата на силикоидите на може да направи окончателен избор. Тя предоставя съдбата ви на стабилността на мирозданието. Нито един силикоид няма да предприеме действия, с които да ви помага или да ви пречи — с изключение на настоящия момент. Достигането на Къртис до „Линията на бляновете“ ще бъде прието доброжелателно. Недостигането — също. Поверяваме ви на съдбата.

Капсулата се разтресе, ударът на претоварването изби от гърлото сподавения вик.

— Защо трябва толкова грубо… да ни поверявате на съдбата… — прошепна Кей.

Капсулата вибрираше като автомобил на междуселски път. Изображението върху екрана изчезна — в хиперпространството не съществува връзка между корабите.

— Ако попаднем в килватерна следа, ще изскочим на два-три парсека от звездата — съобщи Кей.

— Като че ли не го знам…

Вибрациите престанаха. На екрана се засменяха цифри — навигационната система ориентираше капсулата. Кей примижа, гледайки дребните редове.

— Е?

— Дяволите да ги вземат!

Пръстите на Кей пробягаха по пулта за управление. Гравитацията изчезна за миг. После капсулата се преобърна и в отсека прозвуча тънко свистене.

— Какво става? — закрещя Артур.

— Ако двигателят не се е повредил при форсажа — отвърна Кей, отдръпвайки ръце от пулта — и гравикомпенсаторът успее да издържи всичките натоварвания, след седем минути ще сме на повърхността.

Операторите на „Гореща следа“ засякоха изхвърлянето на капсула в системата на Таури. Това беше доста странно, но стандартната инструкция изискваше да се следва основната група. Да се направи избор между трийсет и двете хиляди кораба и малката капсула, не бе трудно — те не знаеха кого всъщност преследват.

Трите земни кораба продължиха пътя си.

Експрес-капсулата нямаше външни камери, нито пък илюминатори. Тишината означаваше край на спирането, моментната безтегловност — изхвърлянето на гравикомпенсатора, обръщането — отварянето на парашута. После продължиха просто да се люлеят сред въздушните течения.

— Май ще се приземим — смаяно каза Кей. — Арти, ако искаш чудо — ето че е на път да се случи.

— Нищо не искам…

— Лош признак. Арти, не искаш ли да ми разкажеш за „Линията на бляновете“?

— Не, не искам.

— Ще се наложи — обеща Кей.

Капсулата се разтресе още веднъж.

— Честито кацане — каза Кей, сваляйки защитния колан. Капсулата беше паднала накриво, така че им се наложи да се катерят до тавана, за да се доберат до люка. Обаче тази възможност беше предвидена и няколкото скоби ги улесниха. — Знаеш ли, че по време на Смутната война са използвали такива капсули при десантите?

— Не вярвам — отвърна Артур, измъквайки се от колана. Погледна дисплея и със съмнение в гласа попита: — Сигурен ли си, че тази планета ще ми хареса?

— А защо не? — Кей свали последния блокаж и отвори люка. В отсека нахлуха едри снежни парцали и леден вятър.

— Минус двайсет и три — съобщи Артур, закопчавайки якето си.

Кей, вцепенен, гледаше през отвора на люка. Отвъд него имаше тъмнина, изпълнена от виелица.

— Това е невъзможно — тихо каза той. — Таури е планета градина.

Седна на отбора на люка и запримигва, привиквайки с тъмнината. Наоколо се виждаше само дълбок, недокоснат сняг, разтопен непосредствено около кораба.

— Да не си сбъркал Таури с някаква друга планета? — попита Артур, измъквайки се след него. Студът дружелюбно обгърна момчето и то настръхна.

— Живях тук две години… след каторгата. На Таури няма зима, климатът е категория „Едем“…

За пръв път Артур видя Кей объркан, даже изплашен. Телохранителят не се страхуваше от реална опасност — боеше се от неизвестността.

— Каква е тази светлина, Кей?

През падащия сняг проблясваше слабо виолетово сияние. Далечна стена от светлина, издигаща се към небето…

— О, по дяволите! — Кей се закиска. — По случайност сме попаднали в компенсатора, Арти! — Оптимизмът му се върна удивително бързо. Той хвана Артур за кръста и скочи в снега.

— Какво ти става?

— Познай от три пъти!

Изпод капсулата долиташе пращене. Обгорялото кълбо потрепваше.

— Разбрах — кимна Артур, побягвайки. Спряха на десетина метра, наблюдавайки как експрес-капсулата пропада сред ледовете. Черната вода в отвора се разлюля и моментално замръзна. Снегът се зае с почистването на новопоявилия се лед.

— Ще можеш ли да извървиш пет километра? — попита Кей.

— Да тръгваме! — отговори Артур, криейки измръзналите си ръце в джобовете. Той не се нуждаеше от обяснения — компенсаторните зони на планетарните климатизатори имаха десеткилометров диаметър. Вечното лято, което по думите на Кей цареше на Таури, се осигуряваше от стотина-двеста зони на вечна зима.

Отначало вървяха бързо. Пречеше им само снегът, понякога достигащ до кръста на Артур. Кей се движеше отпред, проправяйки път като булдозер. Шокът от поредицата бързо променящи се събития засега не им позволяваше да усетят напълно студа.

— Ти хубаво видя сметката на силикоида — каза Артур.

— Мълчи и дишай през носа — отряза го Кей. Фигурата му отпред ставаше все по-ясна с привикването на очите на момчето към тъмнината, а по сивата тъкан на костюма му се бе налепил сняг.

После им провървя: излязоха на участък, в който нямаше сняг, а само гладък като стъкло лед. Очевидно неотдавна бяха почиствали този участък на компенсаторната зона, премахвайки излишъка от замразена вода в оросителните системи. Кей падна два, а Артур — три пъти. Размахвайки ръце, Къртис-младши постепенно свикна да пази равновесие. Но, все пак, да се върви по леда, беше по-лесно.

Когато отново излязоха на заснежен участък, Артур почувства, че омекналите му пръсти не го слушат. Държането на ръцете в джобовете изискваше немалки усилия, но не помагаше особено. После той падна — кой знае защо, краката му не искаха да се прегъват.

— Кей, скоро ще се предам — каза Артур, ставайки от пухкавото снежно одеало. То изглеждаше толкова меко, съблазнително, уютно.

— По моите изчисления трябваше да си се пречупил на средата на пътя — сухо изрече Кей, обръщайки се. Лицето му беше бяло, студено като лед.

— Ще се видим на Тера? — сядайки в снега, попита Артур.

— Вероятно.

Кей Алтос погледна към затворилото очите си момче, сетне към светлолилавото сияние, обгръщащо зоната на компенсация. Оставаха още три километра път.

9

Артур отвори очи. Над него имаше таван — бял, с паяжини в ъглите и кръгъл абажур, окачен на шнур. Момчето лежеше в легло, беше разсъблечено и завито с тънко одеяло, а слънчев лъч като топла длан галеше лицето му.

— Кей? — прошепна Артур.

Стаята бе доста малка. Стените бяха облепени с небесносини хартиени тапети, единственият прозорец беше полуотворен и от него повяваше хладен въздух. Единствените мебели бяха това легло, твърд стол с висока облегалка и широк нисък шкаф, полиран в тъмен цвят. Естественото дърво не се връзваше с общата семпла обстановка, но Артур беше виждал и много по-странни места.

— Кей? — отхвърляйки одеялото, повтори Артур, вече на по-висок глас. Стана, погледна през прозореца, отмествайки тънката завеса. Стаята бе на втория етаж и той не видя нищо, освен дървета. Тъмнозелени листа, подобни на ябълки плодове, жълта слънчева светлина между клоните… Артур настръхна — не знаеше дали от студения вятър или заради лошото предчувствие. Мястото прекалено приличаше на Тера.

Дрехите му лежаха върху стола. Артур намъкна дънките си и се приближи до вратата. Докосна крилата — също дървени — и те се отместиха. Поне не беше заключен. Много внимателно Артур открехна вратата и застина, дочул непознат глас — дрезгав, старчески.

— Марета никак не ми хареса… Сняг и само сняг, как да живее човек там? Миналата година снегът тук не се стопи цели две седмици. Разправят, че е заради новата база, дето я разположиха в планините. Мислехме, че е дошъл краят, но се излъгахме… Градините измръзнаха, първата реколта дори не направихме опит да я събираме, прекопахме земята заедно с нея…

— Какво говорите! Ужасно…

Артур се усмихна и се облегна на касата на вратата. Той позна гласа на Кей.

— За вас очевидно това е нещо обикновено. Щом сте се измъкнали от утаителя, за какво говорим? А при вас май нищо не расте?

— Как да не расте? Лишеи, снежно грозде… доставяме ги на самия император.

— И това е нещо — не особено уверено се съгласи събеседникът на Кей. — Разбира се, истинските плодове…

— А рибката ни къде ли не я изпращаме — с въодушевление продължи Кей. — Ако имате късмет, и вие ще опитате.

— Ще опитаме — без особен ентусиазъм обеща притежателят на старческия глас. — Вие да бяхте предложили нашите ябълки на Марета…

— Освен това през този сезон събрахме много планктон! — прекъсна тази тирада Кей. — И не само от онзи по повърхността на водата… той е подобен на малки червейчета. През горещия период се беше развъдил и доста от дълбоководния. Той е подобен на… хлебарки, но живеещи във водата. И което е най-приятното — дори когато изсъхнат, не умират. Хвърлиш ли ги в чаша с вода, те се навлажняват и отново оживяват, дяволчетата!

Артур захапа ръката си, за да не се закикоти. Зад вратата настъпи пауза, после непознатият се изкашля и плахо започна:

— А пък в моите градини…

— Извинете, време е за поемане на храна — неочаквано строго произнесе Кей. — Религията ми не ми позволява да извърша този позорен акт в чуждо присъствие.

— Ъ… е, приятен апетит.

— Унижението не може да бъде приятно — мрачно съобщи Кей.

Дочуха се бързи стъпки. После гласът се обади отново:

— Ако синчето ви се разболее, го разтрийте с оцет. Най-доброто средство против висока температура, повярвайте…

— Ще го мариновам — мрачно обеща Кей. Вратата плахо се затвори. Артур се тресеше в пристъп на сподавен смях.

— Влизай — достигна до него гласът на Кей. — Да похапнем заедно, докато храната не е изстинала.

Артур побутна вратата. Тази стая беше значително по-просторна, с мек килим върху целия под, дълъг диван покрай стената, стъклен шкаф, отрупан със съдове. На кръгла маса насред стаята седеше Кей.

— Разкара ли дядката? — попита Артур.

— Бабата. Не може толкова лесно да я разкара човек, много войнствена бабка. Служила е като акушерка в Имперския десант.

— Като каква?

— Акушерка, синко. Там са имали нужда от жени. Добро утро.

— Добро утро, татко! — Артур погледна през прозореца. Дървета, слънчева светлина, чисто светлосиньо небе. — Къде сме?

— На Таури, както го бяхме планирали. Главният доставчик на плодове в този сектор. Ние сме от Марета, търгуваме с риба и планктон.

— Вече разбрах.

Артур понечи да седне на масата, но Кей поклати глава:

— Ей оная врата. За маретанина хигиената е над всичко. Зад нея има още една врата. Тиганът е върху печката, а приборите — в шкафа.

Артур бързо се изми, сетне отиде в кухнята (прозорците бяха широко отворени — градини до хоризонта) и свали от печката внушителния по размери тиган. Печката беше или прекалено луксозна, или твърде древна — с открит огън.

— Донеси и хляб! — извика от стаята Кей.

След като постави тигана пред Кей, Артур отново се опита да седне.

— Възпитаните юноши са задължени да прислужват на бащите си по време на ядене — спря го Кей. Махна капака от тигана и се оказа, че вътре има пържена риба. Страшно вкусна, ако се вярва на миризмата й. — При това трябва да стоят отзад, за да не виждат отвратителния акт на храненето. После им се позволява да доядат остатъка, без да пренебрегват парчетата с кости…

Къртис послушно застана зад гърба на Кей. Чувстваше се добре. Беше готов дори да не пренебрегва парчетата с кости.

— Сядай — меко изрече Кей. — Можем да забравим за възпитанието — така или иначе, не ядем пред външни лица.

— Непременно ли трябваше да бъдем от Марета? — попита Артур, хващайки парче от рибата.

— Можеше да сме долетели и от Бутис. Но, уверявам те, задълженията ти щяха да ти харесат още по-малко.

Те разчупиха пресния самун хляб и похапнаха набързо, като разреждаха яденето с възсолената вода от каната на масата.

— Кей, смътно си спомням как ме носеше… — Артур се поколеба, но все пак завърши: — Благодаря ти, че ме спаси, но защо ми свали якето?

— За да мога да го облека аз, под сакото — спокойно отвърна Кей. — Синтетичните дрехи почти нямат размери, това е доста удобно.

Артур мълчеше.

— Момче… — Кей го хвана за брадичката. — Романтичните книжки, в които героите дават на слабите топли дрехи, а самите те се увиват в дрипи, са доста красиви. Но аз бях длъжен да измина пътя до края и да те домъкна със себе си. Лекото измръзване не беше опасно за теб — лекарите те позакърпиха за двайсет минути, докато още беше в безсъзнание. Важното беше да запазя способността си да се движа, иначе щяхме да се върнем на Тера. Съгласен ли си?

— Какво ще правим сега? — отговори с въпрос Артур.

— Ти ще почиваш. А аз ще отлетя до столицата да купя кораб. Недей да ми правиш гримаси, транспортната им мрежа е добра, за половин ден ще свърша работата.

— Не знам нищо за Марета…

— Вода, лед, риба, риболовни кораби. Прилича на компенсатора, в който цопнахме вчера. Преобладаващите националности са казаци и монголци. Това са азиатски типове, доста многочислени. Там живеят също литовци и латвийци. Изобщо нямам представа какви са те. Има малък анклав, населен от мелконци — те се занимават с ремонт на риболовни кораби. Религията е местен вариант на Единната воля, с отделянето на пророка Насар като божество.

— И това е всичко?

— Терминалът е в моята стая, пожертвай пет минути от времето си, проучи въпроса. Чао засега.

Кей стана, потупа Артур по гърба. Отправи се към вратата, подхвърляйки в движение:

— Не се отдалечавай много от къщата, тук навсякъде има градини, ще се изгубиш.

— Ти какво, тръгваш ли? — възкликна Артур с лека паника в гласа. Кей му се усмихна от вратата:

— Арти, това е най-безопасната планета в Империята. Ще ти разкажа всичко довечера, засега просто ми повярвай.

— Безопасни планети няма! — каза намръщено Артур на затворилата се врата.

10

Артур Къртис добросъвестно изгледа научнопопулярен филм за Марета. Това му отне половин час, но сега вече знаеше някои неща за временната си родина. Планетата не му хареса — тук наистина нямаше нищо, освен лед и вода. На такива светове обикновено мигрираха народи, продали предишната си територия или лишили се от нея, в резултат на екологична катастрофа. Забавна беше само онази част от филма, където се показваше градчето на мелконците, които, според Тройния алианс, бяха получили право да живеят на човешки планети. Киборгите, дори след хилядолетията изкуствена еволюция, продължаваха да приличат на двуметрови влечуги. Сред снега те изглеждаха нелепо, а очевидното им вълнение при вида на студеното море предизвикваше неволно съжаление. След претърпяното съкрушително поражение в годините на Смутната война мелконците бяха станали най-горещите поклонници на човешката раса. Заменяйки механичните си части с прибори имперско производство, те вярваха, че се сливат с хората — странна, но поощрявана от императора практика.

Изключвайки терминала, Артур се приближи до прозореца. От стаята на Кей се виждаше не само безкрайната панорама от градини, но и мъждукащата бариера около компенсаторната зона. Момчето настръхна.

Той смътно си спомняше как Кей го бе взел в ръце и го беше носил през виелицата. За него, замръзващия, това бе кратък миг. За Кей сигурно са били безкрайни часове. После бе станало топло — но сякаш топлината вече беше ненужна, предизвикваща само раздразнение. Ругатните на Кей, нечии объркани лица, убождания от инжекции, вана с възстановяващ гел… После още едно убождане — очевидно сънотворно.

Кей го беше измъкнал. Наистина, без колебание бе взел якето му. Кой знае защо, това ядосваше Артур.

— Моля за извинение…

Артур се обърна. На вратата стоеше старица — висока, костелива, с къса розова пола и сребрист потник. Топлият климат диктуваше модата за всички възрасти. Побелелите коси — прекалено буйни, за да са истински — бяха украсени с кокетно цвете.

— Добър ден — каза Артур Овалд, примерният син на търговеца от Марета.

— Е, сега видът ти е съвсем друг — със задоволство отбеляза старицата. — През нощта те донесоха полужив… Аз съм Хенриета Фискалочи, мъжът ми дава дежурства на климатизатора. Но ти ме наричай леля Фискалочи.

— Благодаря, лельо Фискалочи. Аз съм Артур.

Бившата акушерка на Имперския десант разглеждаше Артур с откровено старческо любопитство.

— Мъжът ми, естествено, е виновен — продължаваше Фискалочи. — Длъжен е да контролира пространството над зоната, но кой е предполагал, че ще попаднете право в утаителя? Всичките тези експрес-капсули отдавна трябваше да ги забранят. Не си спомням по-неудачно техническо решение. Освен „Иглата“… да, нея я извадиха от употреба половин година след вкарването й в експлоатация. Както и да е, всичко е добре, щом завършва добре. Нахрани ли се, момче?

Артур кимна. Старицата предизвика у него неясно безпокойство, примесено с любопитство.

— Ако ти се дояде, аз ще съм на третия етаж. Ще приготвя храната, ще я донеса, ще си изляза — знам за вашите обичаи. Строга ви е планетата, а, Арчи?

— Съвсем обикновена. Само че аз не съм Арчи. Казвам се Артур.

Старицата плесна с ръце.

— Паметта, паметта… Почти на сто и петдесет съм, момче. Време ми е вече, а все продължавам да се вкопчвам в живота… — Тя се обърна, възнамерявайки да излезе.

— Извинявайте, лельо Фискалочи, мога ли да се разходя? — бързо попита Артур.

— Разхождай се, разхождай се… Набери си плодове, сигурно не си опитвал направо от клона? Вие сте ни гости, пък и старецът ми е допуснал грешка. Ако се изгубиш, иди до утаителя, от него до къщи е прокарана пътека…

Продължавайки да мърмори нещо, Хенриета Фискалочи излезе. Артур намръщено гледаше след нея. Много неща не му харесаха. На първо място фактът, че старицата не се нахвърли върху новия и беззащитен слушател с разкази за таурийските градини. На второ — споменаването на „Иглата“. Артур се увличаше по модели на стари кораби още от времето, когато не бяха започнали пътешествията му към Граал. Малкият разузнавателен катер „Игла“, изумително красив и още по-крехък, никога не бе влизал във въоръжението на десантните части.

Артур отиде в стаята си и облече ризата. После, сякаш в знак на непонятен протест, навлече и якето. То още пазеше формата на тялото на Кей и започна бавно да се стеснява в раменете, нагаждайки се към фигурата на момчето.

11

Къщата беше от дърво — цялата, навсякъде, и на трите етажа. Това би поразило всеки преселник от Тера. Но Артур Къртис беше свикнал и с по-голям разкош.

Той се спусна на първия етаж, в просторен хол. Оказа се, че там няма никого — мъжът на Хенриета, изглежда, беше доста увлечен от работата си… или от компанията, която се събираше в помещенията на климатизатора. Само в едно от широките ниски кресла дремеше черен котарак. На тихичкото „пис-пис“ той реагира с презрителен поглед.

Масичката с прозрачен плот беше отрупана с купчина списания — градинарство, светският живот в Империята и на Таури, мода. Нормалният комплект за една осигурена таурийска жена, разчитаща на скорошен аТан. Само неотдавнашният брой на „Имперски военен преглед“, подаващ се под „Клюки“, не си пасваше с общата картина. На Артур му се прииска да прелисти списанието, но кой знае защо, се притесни от желанието си. В края на краищата, щеше да има достатъчно време за това. Отваряйки вратата (незаключена!), Артур излезе от къщата.

И попадна в безкрайна градина.

Таури беше рай изначално. Мек климат, плодородна земя, изобилие на спокойни реки и малки езера — при наличието на два неголеми океана. Планетата бе колонизирана след Смутната война — стотиците милиони демобилизирани военни не се стремяха особено да се върнат в изоставените заводи, изтощени от безкрайното производство, отровени от отпадъчните вещества на световете. Те заселиха рая и го подобриха според собствения си вкус.

Градини, разделени от символични огради, фамилни имения, неголеми селища и градове, служещи за центрове на културата и образованието — ето какво беше Таури. Службата за имперска безопасност на планетата беше комплектувана само от местни жители. Имперското космическо пристанище изглеждаше като жалка пародия на планетарния транспортен център, откъдето непрекъснато излитаха товарни кораби с пресни плодове, замразени плодове, конфитюри, вина — с всичко, което можеше да се продаде. На нито една от останалите планети в Империята нямаше толкова свободи, нито един свят не вземаше толкова малко участие в общоимперските проекти и не плащаше такива символични данъци.

Император Грей добре помнеше на чии рамене е дошъл на власт и кой е сломил армиите на останалите раси. Той бе наградил военния елит, оцелял след Смутната война, беше ги наградил пожизнено. И тези, които служеха в Имперските сили понастоящем, знаеха за това.

Артур тръгна по павираната алея, покрай леха с непознати цветя, и огледа къщата. Дървените стени бяха почти бели, с лек кехлибарен оттенък — като че ли сградата бе построена съвсем скоро. Лек вятър шумолеше в клоните на дърветата, не се чуваха никакви други звуци. Въздухът бе изпълнен със сладък, траен аромат.

— Хей, маретанино!

Той се огледа. Към него с бързи крачки се приближаваше момиче на неговите години… поне на външен вид. Мургава, с хваната на тънка опашка коса на тила, с къса пола и бяла момчешка тениска. През рамото й бе прехвърлен ремък, на който висеше тежък метален диск.

— Здрасти! — каза момичето, приближавайки се. — Ти ли си този, дето снощи е попаднал в утаителя?

В тона й нямаше никаква подигравка. По-скоро лека завист заради приключението, преживяно от Артур. Той не се зае да спори.

— Да.

— Казвам се Рашел. А ти си Артур, вече знам.

— Откъде?

— Баща ми е бил в климатизатора вечерта, когато са те донесли.

— Той там ли работи? — поинтересува се Артур.

— Не, защо? Те си правят там всяка вечер седенки, с ябълково вино и виртуалка. Компютрите на станцията са най-мощните, използват ги… — Рашел направи пауза, разглеждайки Артур. После, явно взимайки решение, тръсна кичурите си: — Ще дойдеш ли с мен?

— Къде?

— Ще видиш. Да вървим, ще ти бъде интересно!

Къртис-младши се поколеба. Не заради евентуална уловка — момичето не изглеждаше опасно, пък и Кей беше сигурен в безопасността на Артур. Просто момчето имаше порядъчен опит от екскурзии с връстнички. Винаги се налагаше да изслушва досадни брътвежи за местните забележителности. Нерядко — да отговаря на лигави и неумели целувки.

Впрочем, Рашел се държеше напълно свободно. Или не възнамеряваше да се упражнява в кокетство пред „маретанина“, или целувката й можеше да се окаже и не чак толкова противна.

— Да вървим — съгласи се Артур.

Рашел го водеше, ориентирайки се чрез някакво шесто чувство. За Артур още след две-три минути всякакви посоки изчезнаха. Безоблачно небе над главата му, светлосиньо като на Тера, дървета, растящи на равни разстояния едно от друго, почва, мека заради ронещите се листа. И тишина, тишина отвсякъде, дори шумоленето на тревата под краката им се врязваше в слуха.

Таури никога не беше виждала войни и ако се вярва на Кей, дори престъпленията тук бяха редки и незначителни. Може би защото планетата бе населена от хора, уморили се да убиват?

— Дълго ли ще бъдете при нас? — попита Рашел.

Артур поклати глава.

— Жалко — момичето наистина изглеждаше разочаровано. — Малко приятели имам тук — и всичките живеят далеч.

Изглеждаше, че тя изобщо не се съмнява в неизбежността на дружбата им. Впрочем, разочарованото й изражение не се запази дълго време.

— Разрешиха ли ти да береш плодове?

— Да.

— Откъсни ми ябълка. Ето онази, жълтата.

Артур подскочи, навеждайки надолу клона. Пречупи гъвкавата дръжка и мълчаливо подаде ябълката на момичето.

— Тук не е прието да се късат плодове от чуждите градини, без да се попита — поясни Рашел, отхапвайки парче от ябълката. — Благодаря.

— А да се вдигат от земята? — Артур предизвикателно подритна ябълка, която на вид с нищо не отстъпваше на откъснатата от него. Рашел се засмя:

— Е… може… само че кой ще тръгне да прави подобно нещо? Тях не ги събират дори за продажба. Артур, а защо си с яке?

— Не съм се затоплил след климатизатора — измърмори Артур. Дори на Тера не се отнасяха толкова варварски с натуралните продукти. Военните поръчки бяха нанесли вреда на екологията на Старите планети.

— Почти пристигнахме — без да забелязва тона му, съобщи Рашел. — Чуваш ли?

Артур наистина чуваше шум — равномерно бучене на течаща вода.

— Исках да се изкъпя — уведоми го Рашел. — А не мога сама. Трябва ми някой, който да ме държи на „каишка“.

Едва сега Къртис-младши съобрази що за диск виси на рамото на девойката. „Каишката“ бе неинерционен генератор на „еластично“ поле. Невидимата и свръхздрава силова нишка, появяваща се при натискането на бутона, закрепваше човека за „каишката“. Използваше се от строители, с него алпинистите се катереха из планините, понякога родителите караха децата си да се къпят с „каишка“. Но Артур все още не беше срещал нормален дванайсетгодишен човек, макар и да е момиче, който би си сложил „каишка“ доброволно.

— Умееш ли да работиш с него? — попита Рашел и му подаде металния диск. Бученето на водата се беше усилило, между дърветата проблясваше небесносиня ивица.

— Да — намръщено си призна Артур. Потомците на героите от Смутната война бяха доста деградирали, щом и на собствената си топличка планета не се къпеха без „каишка“.

— Само не ме подвеждай — сериозно каза Рашел, в движение смъквайки тениската. Тя беше с оранжев бански — здраво ремъче и малко плат (защото засега не беше необходимо по-голямо количество). Отзад върху ремъчето проблясваше халка, за която се закрепваше „каишката“.

Те излязоха на открито при реката и Артур застина. Бреговете бяха бетонирани — водата бързо би отнесла почвата. Реката извираше от люляковото сияние на компенсационната зона. Леденият, навяващ студ, изпълнен с водовъртежи поток ревеше на десет метра под тях.

— Днес има малко вода — угрижено каза Рашел. — Сигурно е плитко…

— Ти какво, тук ли искаш? — Артур поклати глава.

— А къде другаде? В отходния канал с торовете ли? — Рашел смъкна полата си. — Сто метра по течението — и следва плитчина.

Артур видя плитчината. Плавно издигаща се от водата към градините бетонна плоскост. На това място реката се стесняваше; следваше водовъртеж, където тя изчезваше под земята. Около тази точка, на петдесет метра, се забелязваха други канали — сякаш небесносини спици в огромно колело. Водата в тях беше спокойна и мътна. Каналите се губеха сред градините.

— Закачи „каишката“ — помоли го Рашел, обръщайки се с гръб към него.

— А можеш ли да тръгнеш от самия климатизатор? — без да помръдва, попита Артур.

— Ти какво, да не си тъп? Та нали водата е ледена, повече от минута не може да се издържи. Закачи ме.

Артур измъкна малката никелирана закопчалка. После решително мушна ръката си под ремъка на банския.

— Сега ще ти фрасна един! — спокойно му обеща момичето.

— Глупачка! — Артур подръпна ремъка — Сигурна ли си, че ще издържи?

— Не се къпя за пръв път.

Артур щракна закопчалката за халката. Рашел наблюдаваше как вади „каишката“ от предпазителите и включва захранването.

— Зарядът е малко…

— Ще стигне за две-три изопвания. Ще пробвам да изплувам на плитчината, но ако ме повлече водовъртежът — включвай. Добре ли виждаш?

— По-добре от алкарисианин.

— Тогава гледай…

Засилвайки се, момичето с вик скочи от бетонния бряг.

— Ох, глупачка — прошепна Артур, вглеждайки се в пенливата вода.

Рашел вече бе успяла да изсъхне, когато Артур внимателно се спусна при нея по бетонната плоча. Само краката й бяха покрити с капки вода от ревящия водовъртеж.

— Ще се печеш ли? — попита тя.

Къртис-младши започна да се разсъблича. Попита:

— Поне имаш ли аТан?

— Ти си смешен. Че кой снема матрица за аТан от деца?

— Къртис Ван Къртис.

— Още не сме се запознали с него — засмя се Рашел. — Ти искаш ли да поплуваш?

— А за какво ще закрепя „каишката“? За ухото?

— За езика! Ще измислим нещо… — Рашел изведнъж захлупи лице върху топлата плоча и през смях попита: — Искаш ли да ти дам назаем…

— Ама че наглост! — възмутено заяви Артур.

В края на краищата те решиха, че добре стегнатият на гърдите колан от дънките ще издържи опъването на „каишката“. След час Артур се убеди, че наистина е така. Но раменете го боляха до вечерта.

12

Формално това беше свободна зона в космоса. Отвъд границата на звездната система Силак земните кораби можеха да бъдат атакувани от силикоидите, но самото им присъствие не беше враждебен акт. Такива бяха законите в Галактиката след Смутната война.

Засега силикоидите не обръщаха никакво внимание на неканените гости.

— Ескадрата се прегрупира — доложи капитанът на „Гореща следа“. — Ще пратят корабите си към различни бази. Кого ще преследваме?

Той не се вълнуваше особено от плановете на Кал. Инструкцията, получена от Лемак, му позволяваше да се отклони от битката. Капитанът нямаше намерение да участва в самоубийството, което, изглежда, беше замислила жената от Службата за имперска безопасност.

Изабела мълчеше. Ако нападението над Лайън все пак имаше някакви шансове за успех, то щурмът на планетата — прародина на силикоидите, беше пълно безумие. Прекалено много бяха защитните станции, планетарните бази, военните кораби.

— Всички ли са тук? — попита Кал.

— На практика — да.

— Тоест?

— В района на Таури ескадрата изхвърли в пространството някакво корабче. Разузнавателна сонда или патрулен катер.

— По-точно!

— Ако това бяха земни кораби, бих предположил изхвърляне на експрес-капсула.

Капитанът започваше да се нервира. За негово учудване Кал беше доволна от отговора.

— Връщаме се обратно. Цел — Таури. Тази капсула ми трябва.

С нито една от думите си тя не показа някакви емоции. Загубено време? Нека. Какво да се прави, при положение че връзката в хиперпространството е невъзможна. Шанс едно към трийсет и две хиляди? Не е беда. Тук, на Силак, шансовете бяха равни на нула.

Кал често се измъкваше от затруднени положения благодарение на качеството, което не би могло да се нарече иначе, освен нюх. Тя беше изразходвала прекалено много сили и нерви в преследването, за да позволи Артур Къртис да загине в лапите на дарлоксианите или в стаите за разпит на силикоидите. Тя щеше да го хване — него, момчето, което знае прекалено много.

Нито подчинените й, нито десантчиците се учудиха, когато трите кораба отново предприеха хиперскок. Те бяха започнали да свикват с преследването заради самото преследване.

Флаерът се спусна на поляната — прозрачен овал, прикрепен към диска на гравитационния двигател. Кей отвори кабината и скочи на тревата. На стотина крачки сред дърветата жълтееше къщата. От безкрайните градини прииждаше нежен, сладък аромат. Беше топло — но в границите на нормалното, без никакъв намек за жега.

Ако Кей Дач беше способен да обикне някоя планета, то това щеше да е Таури. Може би именно затова я беше напуснал преди двайсет години.

В града Кей посети два-три магазина и сега беше облечен по местната мода. Разбираше, че нито шортите с изрисувани цветчета, нито незагащената риза щяха да му помогнат да заприлича на местен — нямаше нито необходимия тип лице, нито нужното телосложение. Но поне престана да се облива в пот в своя официален костюм. А ризата прекрасно прикриваше наличието на кобура с „Пчелата“.

Фалшиво подсвирквайки си мелодия, която всеки роден на Втората планета на Шедар би разпознал, Кей тръгна към къщата. Жизнерадостният химн на загиналата планета бе за него една от последните нишки на паметта.

Обикновено си спомняше за родината си, когато имаше големи неприятности.

Артур сякаш го чакаше. Той седеше горе, на перилата на верандата, и Кей забеляза, че е бос и без риза. Таури умееше да предразполага хората към разпускане, независимо от това какви бяха — търговци на риба от Марета или съсобственици на империята „аТан“.

— Здрасти! — извика Артур.

Кей неволно се усмихна. Къртис-младши сега беше дете повече от всякога, но Кей Дач почти обичаше това дете. Още не разбираше защо — често беше имал своеобразни клиенти, — но вече започваше да осъзнава чувството си.

Не го плашеше дори неизбежната загуба на професионализма му.

— Кей, виждал ли си каналите им? — попита Артур. Той беше пълен с впечатления и жадуваше за общуване.

— Имаме проблеми, момче.

Кей предпочиташе да не протака със съобщаването на неприятните новини. Усмивката на Артур посърна, но не докрай.

— Какво се е случило?

— Намерих кораб на пристанището… нелош и на съвсем прилична цена.

— Е?

— Не можах да го купя. Похарчихме прекалено много пари на Инцедиос — дрехи, оръжие, лечението ми, билетите за Волантис…

Артур се намръщи.

— Картата „аТан“ не е попълнена с пари. Нито едно постъпление от момента на нашето… хм… отлитане от Тера. Ние, естествено, сме далеч от нищетата. Но не сме в състояние да си купим приличен кораб.

— Парите би трябвало…

— Не е постъпило нищичко. Можеш сам да провериш картата, ако не вярваш. Артур, обсъждали ли сте с Ван Къртис подобна ситуация? Например като сигнал за отстъпление?

— Не! — Артур с лекота скочи от перилата. — Сигналът за връщане беше друг. Честна дума, Кей!

— Общо взето ти вярвам. Тогава пред нас стои въпросът: какво означава това?

Къртис-младши гледаше под краката си, човъркайки тревата с върха на обувката си. После вдигна поглед:

— Това означава, че договорът ти с Къртис Ван Къртис е прекратен. Така ли е?

— Така е — сурово потвърди Кей.

Артур отмести погледа си от телохранителя. Попита:

— Мога ли да претендирам за част от парите? За да се добера с някой пътнически кораб до Граал?

— Почакай! — Кей сложи ръка върху рамото му. — Аз съм сключил договор не само с Къртис-старши. И на теб ти обещах някои неща, нали?

Артур мълчеше.

— Момче, ще те отведа на Граал. Но ако Ван Къртис е променил плановете си, ще се наложи да уговорим нови условия на договора. Това е почтено предложение.

— Какво искаш, Дач? — уморено попита Артур. — Какво мога да ти дам? Безсмъртните нямат наследници. Никога няма да притежавам „аТан“. Така и ще си остана вечно момче, дори и да ми порасне брада.

— Искам три неща, Арти — Кей застана на колене и погледна Артур отдолу нагоре. — Информация, гаранция и обещание. При това ще изпълниш обещанието само ако имаш възможност.

— Слушам те.

— Искам да знам какво представляват богът от машината и „Линията на бляновете“. Поне в най-общи линии. Искам да съм сигурен, че ако загинем, Ван Къртис ще удържи на обещанието си…

Артур поклати глава.

— …И ще ме съживи. Макар и за да ме подложи на вечни изтезания в резиденцията си. Можеш ли да опишеш поведението ми по такъв начин, че да реши да си отмъсти?

— Ти какво, да не си мазохист?

— Искам да ми обещаеш: веднага щом ти се представи възможност, да ми помогнеш да избягам. По-нататък всичко си е моя работа. С това твоите задължения свършват.

— Кей, думите за изтезанията не бяха празна заплаха. Двама от предишните ми спътници вече я имат тази вечност.

— Вярвам ти. Това прави нещата още по-лесни за теб.

— Кей, не искам да те измъчват — сериозно каза момчето.

— Прекрасно. Значи ще ми помогнеш да избягам. Не бих получил наградата в никакъв случай, нали?

Артур протегна ръката си към Кей и каза:

— Информацията ще бъде най-обща. Съгласен ли си?

Стиснаха си ръцете.

— Разправяй.

Къртис-младши се огледа. Седна в тревата до Кей.

— На планетата Граал има изход към друго пространство.

Кей чакаше.

— Там се намира нещо, което може да се нарече бог.

— Защо „нещо“?

— То не е жив организъм. Нали ти казах: бог от машината.

— Защо „бог“?

— Той… то… е създало нашия свят.

— По-конкретно, Арти.

— Стига толкова — отсече Къртис-младши. — Не съм ти обещавал пълна информация.

— И това не е малко… Добре. Какво е „Линията на бляновете“? Защо силикоидите са решили, че тя ще навреди на човечеството?

— Няма да му навреди. Просто ще насочи развитието му по други пътища.

— Какво представлява тя?

— Техническо устройство… — Артур замълча и прехапа устни. — Кей, от най-обикновено любопитство ли искаш да научиш това?

— Не, разбира се. Не обичам кой знае колко децата, Арти. Но извънземните ги обичам още по-малко. Ако „Линията на бляновете“ отслаби Империята, ще скъсам нашия договор.

— И ще ме убиеш.

— Обещах ти да не правя това. А и убийството няма да помогне, нали? Какво е това „Линия на бляновете“?

Момчето затвори очи. Помоли:

— Кей, хайде да го направим по друг начин. Ако успеем да достигнем до Граал, ще ти разкажа всичко. И ти ще решиш…

— Какво ще промени това?

— Освобождавам те от обещанието ти. Когато узнаеш истината, ще можеш да ме убиеш.

— Не обичам неизвестността — сериозно каза Кей. — Да те защитавам и да не знам дали си струва да го правя, не е най-приятното занимание.

— Животът по принцип си е пълна неизвестност.

Кей Дач кимна:

— Добре. Да смятаме, че сме се договорили. Ако ми се наложи да направя това…

— То ти ще го направиш безболезнено за мен — Артур се усмихна.

— Както се получи, момче. Но при всички случаи ще ми липсваш.

— Наистина ли?

Кей стана и помогна на Артур да се изправи. Те стояха и се гледаха един друг: суперът от унищожената планета и клонингът от древната родина на човечеството. Мъжът, свикнал да убива, и момчето, родено, за да умира.

— Да вървим да ми покажеш каналите — каза Кей. — И да се похвалиш как си се научил да се гмуркаш.

— Ти също ли си се къпал в тях, когато си живял тук?

— На Таури няма други водоизточници. Цялата планета е преустроена. Градини, компенсатори, канали… четири града…

— Отначало е страшно, нали? И водата е ледена…

— Отначало всичко е страшно.

…Хенриета Фискалочи дълго гледа след тях от прозореца на стаята си. Тя харесваше силните личности, а тези двамата бяха много силни. Такива хора не търгуват с риба от замръзнали планети, а в патриархално-клановите общества не се възпитават подобни момчета.

Легендата трябва на първо място да съответства на личността, а едва след това на външната правдоподобност. Така я бяха учили… преди много, много години…