Лираел

Пролог

Беше горещо, душно лято и комарите се рояха навсякъде, от местата, където се размножаваха сред зловонните, обрасли с тръстика брегове на Червеното езеро, до полите на Маунт Абед. Дребни птички се спускаха с блеснали очи сред рояците от насекоми, хранейки се до насита. Над тях кръжаха грабливи птици, които на свой ред поглъщаха по-малките.

Ала близо до Червеното езеро имаше едно място, където не летяха нито комари, нито птици, и там не вирееше нито трева, нито някакви живи същества. Беше ниско хълмче, разположено на малко повече от две мили от източния бряг. Могила, изцяло съставена от кал и камъни, пуста и странна сред дивото пасище около нея и зелената гора, покрила близките хълмове.

Могилата нямаше име. Дори и някога да бе съществувала, отразена върху карта на Старото кралство, картата отдавна беше изгубена. Навремето наоколо бе имало ферми, но никога по-близо от левга. Дори и когато тук бяха живели хора, те нито бяха поглеждали към странния хълм, нито го бяха споменавали. Сега най-близкият град беше Едж, съмнително селище, което никога не бе виждало по-добри дни, но още не беше престанало да се надява. Жителите на Едж знаеха, че е най-разумно да избягват източния бряг на Червеното езеро. Дори и животните, обитаващи гората и поляните, страняха от района около могилата, тъй както инстинктивно отбягваха и всеки, решил да поеме нататък.

Точно това се канеше да направи сега мъжът, застанал в края на гората, където хълмовете се преливаха в равнината на брега на езерото. Беше слаб и плешив, облечен в кожена ризница, която го покриваше от глезените до китките, а на врата и ставите бе подсилена с пластини от червен емайлиран метал. В лявата си ръка държеше гол меч и бе опрял острието на рамото си. Дясната му ръка лежеше върху кожен ремък, опасал диагонално гърдите му. От ремъка висяха седем кесии, най-малката от които не надвишаваше по размери кутия за хапчета, а най-голямата беше колкото свития му юмрук. От кесиите висяха дървени дръжки. Дръжки от черен абанос, по които той шареше с пръсти подобно на паяк по стена.

Ако на мястото имаше очевидец, той щеше да разбере, че абаносовите дръжки принадлежат на звънци, а това от своя страна би определило самоличността на мъжа, макар не и неговото име. Той беше некромант, понесъл седемте звънци на своето мрачно изкуство.

Мъжът погледа известно време могилата, забелязвайки, че той не е бил първият, дошъл там в този ден. Поне двама души стояха на голия хълм, а във въздуха трептеше горещо сияние, което загатваше, че там има и други, невидими същества.

Мъжът обмисли идеята да изчака до здрач, но знаеше, че всъщност няма възможност за избор. Това не беше първото му посещение на могилата. Дълбоко в недрата й се криеше затворена голяма сила. Тя го бе призовала да прекоси Кралството, напомняйки му за своето присъствие на този Еньовден. Тя го зовеше сега и той не можеше да се отрече от нея.

Все пак запази достатъчно от своята гордост и воля, за да не пробяга последната половин миля до могилата. Това отне всичките му сили, ала когато ботушите му докоснаха голата земя пред прага на хълма, поведението му показваше предпазливост и нито капка прибързаност.

Познаваше един от онези хора и го очакваше. Старецът — последният от рода, който бе служил на съществото, намиращо се под могилата, изпълняващ ролята на проводник за силата, която го скриваше от погледите на вещиците, виждащи всичко от своята ледена пещера. Фактът, че старецът беше сам, без до него да стои някакъв сополив чирак, беше обнадеждаващ. Настъпваше времето, когато нямаше да се налага то да се крие под земята.

Другият човек беше непознат. Жена, или нещо, което някога е било жена. Носеше маска от матов бронз и тежките кожи на варварите от Севера. Това беше ненужно и неудобно в това време… освен ако кожата й не долавяше нещо повече от слънцето. Върху покритите й с копринени ръкавици пръсти имаше няколко пръстена от кости.

— Ти си Хедж — заяви непознатата.

Мъжът бе изненадан от нейния говор, пращящ от сила. Тя беше заклинателка на Свободната магия, както бе подозирал, ала беше по-властна, отколкото би могъл да предположи. Знаеше името му, или поне едно от имената му — най-маловажното, което използваше най-често напоследък. Той също беше заклинател на Свободната магия, каквито трябваше да бъдат всички некроманти.

— Слуга на Керигор — продължи жената. — Виждам неговата дамга на челото ти, макар че си се маскирал умело.

Хедж сви рамене и докосна онова, което очевидно беше знакът на Хартата на челото му. Той се строши на две и падна като отчупена кора на рана, разкривайки грозен белег, който пълзеше гърчейки се по кожата му.

— Нося знака на Керигор — отвърна спокойно. — Но Керигор го няма, прикован е от Абхорсен и е в плен през последните четиринайсет години.

— Сега ще служиш на мен — каза жената с нетърпящ възражение тон. — Кажи ми как да установя връзка със силата, намираща се под тази могила. Тя също ще се подчини на волята ми.

Хедж се поклони, прикривайки усмивката си. Нима това не му напомняше за начина, по който той самият беше дошъл при могилата в дните след падането на Керигор?

— Откъм западната страна има един камък — каза, сочейки с меча си. — Отмести го и ще видиш тесен тунел, който рязко се спуска надолу. Върви по него до мястото, където пътят е препречен от каменна плоча. В долната част на камъка ще видиш да се процежда вода. Отпий от нея и ще доловиш силата, за която говориш.

Той не спомена, че тунелът е негово дело, резултат от петгодишен усилен труд, нито че капещата вода е първият видим символ на една борба за свобода, продължила повече от две хилядолетия.

Жената кимна, а тънката линия бледа кожа около маската не загатваше никакво изражение, сякаш лицето зад нея беше сковано, също като метала. После тя се извърна встрани и изрече заклинание, а от мундщука на маската струеше бял пушек при всяка нейна дума. Когато приключи, от мястото при краката й се изправиха две същества, досега лежали почти невидими на фона на земята. Две извънредно слаби същества, бледо подобие на хора, чиято плът представляваше бързо движеща се мъгла, а костите им се състояха от синьо-бял огън. Духове на Свободната магия, които хората наричаха хиш.

Хедж ги загледа внимателно и облиза устни. Можеше да се справи с един, но двамата може би щяха да го принудят да демонстрира сили, за които бе най-добре да останат скрити за момента. Старецът нямаше да му бъде от полза. Дори и сега той просто си седеше там, мърморейки — жив проводник за част от силата, скрита под хълма.

— Ако не се върна до свечеряване — каза жената, — слугите ми ще те разкъсат, телом и духом, ако потърсиш убежище в смъртта.

— Ще изчакам тук — отвърна Хедж, настанявайки се върху студената земя. След като вече бе запознат с инструкциите на хиш, те не представляваха заплаха за него. Положи меча си на земята и извърна едното си ухо към могилата, притискайки го в пръстта. Чуваше непрестанния шепот на силата отдолу, през всички пластове от почва и камъни, макар собствените му мисли и думи да не можеха да проникнат в затвора. По-късно, ако се наложеше, щеше да влезе в тунела, да пие от водата и да отвори съзнанието си, изпращайки мислите си по тънката колкото пръст струйка, преминала през всичките седем тройно омагьосани защити. През сребро, злато и олово; офика, ясен и дъб; както и седмата защита от кости.

Хедж не си направи труда да погледне как жената се отдалечава, нито помръдна, когато чу звука от отместването на големия камък, въпреки че това беше подвиг, непосилен за нито един нормален човек, или дори няколко нормални хора.

Когато жената се върна, Хедж стоеше в самия център на могилата и гледаше на юг. Хиш застанаха до него, но не помръднаха, когато тяхната господарка се изкачи обратно. Старецът все така стоеше на обичайното си място и продължаваше да мърмори, макар че Хедж не можеше да определи дали изрича заклинания, или това са просто безсмислици. Той не познаваше тази магия, въпреки че усещаше силата на хълма в гласа му.

— Аз ще служа — каза жената.

Арогантността бе изчезнала от гласа й, но не и силата. Хедж видя как мускулите на шията й се свиват в спазъм, докато изричаше думите. Той се усмихна и вдигна ръка.

— Има няколко Камъка на Хартата, издигнати твърде близо до хълма. Трябва да ги унищожиш.

— Ще го направя — съгласи се жената и сведе глава.

— Ти си била некромант — продължи Хедж. През изминалите години Керигор беше привлякъл всички некроманти от Кралството при себе си, за да му служат като дребни аристократи. Повечето от тях бяха загинали или при падането на Керигор, или в последвалите години, от ръцете на Абхорсен. Някои бяха все още живи, но тази жена никога не бе заемала длъжността Слуга на Керигор.

— Много отдавна — каза жената.

Хедж долови бледия проблясък на живот в нея, заровен дълбоко под омагьосаните кожи и бронзовата маска. Тя беше стара, тази магьосница, много, много стара, а това не беше от полза за един некромант, който трябваше да върви из смъртта. Онази студена река имаше специални предпочитания към онези, които се бяха изплъзнали от нейната хватка, надхвърляйки отредените им години.

— Отново ще хванеш звънците, защото ще имаш нужда от много мъртви за работата, която ти предстои. — Хедж разкопча ремъка си и предпазливо й го подаде, като внимаваше да не разтърси звънците и те да иззвънят. За себе си той разполагаше с още седем звънци, които бе взел от един низш некромант по време на хаоса, последвал разгрома на Керигор. Тяхното възстановяване щеше да крие известни опасности, защото се намираха в главната част на Кралството, която отдавна бе завладяна от краля и неговата кралица Абхорсен. Ала той не се нуждаеше от звънците за непосредствените си планове, а и не можеше да ги вземе там, където възнамеряваше да отиде.

Жената взе звънците, но не си сложи ремъка. Вместо това протегна дясната си ръка с дланта нагоре. Там проблесна миниатюрна искрица, къс метал, който блестеше със свой собствен, ярък и бял огън. Хедж протегна ръката си и металният къс се прехвърли в нея, заби се под кожата, без да я разкървави. Той го повдигна към лицето си, долавяйки силата в метала. После бавно сгъна пръстите си и се усмихна.

Късът мистериозен метал не беше предназначен за него. Това беше семе, семе, което можеше да бъде посято във всякакви почви. Хедж му бе отредил специално предназначение, една много плодородна леха, в която щеше да даде обилен плод. Ала навярно щяха да изминат дълги години преди да успее да го засади на място, където да причини най-много вреди.

— Ами ти? — попита жената. — Какво ще правиш?

— Ще тръгна на юг, Маскирана Клор — рече Хедж, разкривайки й, че знае името й — и още много неща. — На юг към Анселстиер, отвъд Стената. Земята, в която съм се родил, макар по душа да не съм рожба на нейната безплодна почва. Имам много работа там, а дори и още по-далече. Но ще се свържа с теб, когато имам нужда. Или ако чуя новини, които не ми се нравят.

После той се обърна и пое нататък, без да каже повече. Защото господарят не е длъжен да се сбогува с никой от своите слуги.