Лираел

Осемнадесетата година след възкачването на крал Тъчстоун I.

Глава тридесет и четвъртаОткривател

Лодката беше завързана на един подземен пристан, за който Лираел знаеше, но бе посещавала само веднъж преди години. Той беше построен по протежението на единия край на огромна пещера, а от другата страна нахлуваше слънчева светлина там, където пещерата се отваряше към външния свят, а река Ратерлин бушуваше с пенлива мощ под него. Редицата от ледени висулки при входа на пещерата свидетелстваше за наличието на глетчера отгоре, както и леда и снега, които падаха от време на време.

Там бяха завързани няколко лодки, но Лираел инстинктивно разбра, че тънкият, извит съд с единична мачта бе за нея. Той имаше извит ветрилообразен орнамент при кърмата и сводест барелеф при носа — жена с широко отворени очи. Тези очи сякаш се взираха право в Лираел, като че лодката знаеше кой ще бъде следващият й пасажер. За миг Лираел си помисли, че барелефът дори й е намигнал.

Санар посочи с ръка и каза:

— Това е „Откривател“. Той ще те заведе безопасно до Куър. Това е пътуване, което е предприемал повече от хиляда пъти, дотам и обратно, по течението или срещу него. Познава добре реката.

— Не знам как се плава — каза неспокойно Лираел, забелязвайки символите на Хартата, които се лееха по корпуса, мачтата и такелажа на лодката. Чувстваше се много малка и глупава. Гледката на външния свят отвъд входа на пещерата се смесваше с умората й и събуждаше в нея желание да се скрие някъде и да заспи. — Какво трябва да правя?

— Малко са нещата, за които трябва да се грижиш — отвърна Санар. — „Откривател“ ще свърши почти всичко сам. Но ще се наложи да вдигаш и сваляш платната, и да го управляваш по малко. Ще ти покажа как.

— Благодаря ти — каза Лираел.

Тя последва Санар в лодката, хващайки се за перилата, когато „Откривател“ се олюля под краката й. Риел подаде багажа на Лираел, лъка и меча й, а Санар й показа къде да съхранява раницата си в облицованата с мушама кутия при форпика на плавателния съд. Мечът и лъкът бяха поставени в специални водоустойчиви кутии от двете страни на мачтата, за да бъдат по-лесно достъпни.

После Санар показа на Лираел как да вдига и сваля триъгълния грот на „Откривател“ и как трябва да се движи напречникът. „Откривател“ щеше сам да нарежда платната си, обясни Санар, и щеше да направлява ръката на Лираел върху румпела. Лираел дори би могла да остави лодката да се направлява сама в извънредни случаи, ала съдът предпочитал да усеща човешкия допир.

— Надяваме се, че няма да има опасности по пътя — каза Риел, когато приключиха с развеждането на Лираел. — Обикновено пътят по реката до Куър е съвсем безопасен, но сега не можем да бъдем сигурни в нищо. Не познаваме природата на онова, което се спотайва в ямата, която видя, нито неговата сила. За всеки случай ще бъде по-добре да хвърлиш котва в реката през нощта, вместо да излизаш на брега — или да я завържеш при някой остров. Има много такива надолу по течението. В Куър и по-нататък ще потърсиш помощ от кралската полиция. За тази цел, вземи това писмо от нас, в качеството ни на Глас на Стражата. Ако имаме късмет, там ще има и охрана, а и Абхорсен може би ще се е завърнала от Анселстиер. Каквото и да правиш, трябва да се погрижиш да пътуваш с голяма и добре въоръжена компания от Куър до Едж. Опасявам се, че оттам нататък не можем да те посъветваме. Бъдещето е неясно, а ние можем да те видим само при Червеното езеро, без нищо друго преди или след това.

— Ако трябва да обобщим, това ще рече: „Бъди много внимателна“ — каза Санар. Тя се усмихна, но на челото й се появи едва доловима смръщена гримаса, както и в ъгълчетата на очите й. — Помни, че това е единственото възможно бъдеще, което виждаме.

— Ще бъда внимателна — обеща Лираел. След като вече беше в лодката и се приготвяше да отпътува, тя се чувстваше много неспокойна. За пръв път щеше да излезе в един свят, който не се ограничаваше само до камъни и лед, и щеше да се наложи да види и разговаря с много непознати. Нещо повече, отправяше се към една опасност, срещу враг, за когото не знаеше нищо и беше зле подготвена, за да се изправи насреща му. Дори и мисията й беше неясна. Да намери някакъв млад мъж, някъде до някакво езеро, по някое време това лято. Ами ако наистина откриеше този Никълъс и някак успееше да оцелее сред всички надвиснали опасности? Щяха ли Клеър да я върнат обратно на Глетчера? Ами ако никога повече не й позволяха да се завърне?

Ала в същото време Лираел изпитваше и силно вълнение, дори чувство за бягство от един живот, за който не можеше да не признае, че я задушава. Тук беше „Откривател“ и слънцето зад него, а Ратерлин се носеше към земи, които тя познаваше само от страниците на книгите. Носеше статуетката на кучето и се надяваше, че нейният кучешки спътник щеше да се завърне. А и заминаваше по официална работа, вършеше нещо важно. Почти като истинска Дъщеря на Клеър.

— Може би ще имаш нужда и от това — каза Риел, като й подаде една кожена кесия, издута от монети. — Касиерът ще те накара да вземаш квитанции, но ми се струва, че ще имаш достатъчно грижи и без това.

— А сега да видим как сама ще вдигнеш платното и ще се сбогуваме — продължи Санар. Сините й очи сякаш виждаха навътре в Лираел, долавяйки страховете, които не беше изрекла на глас. — Зрението не ми го подсказва, но съм сигурна, че ще се срещнем отново. И трябва да запомниш едно, със или без зрението, ти си Дъщеря на Клеър. Не забравяй! Нека щастието бъде с теб, Лираел.

Лираел кимна, неспособна да проговори, и издърпа фала, за да вдигне платното. То увисна свободно, тъй като пристанището при пещерата беше твърде закътано, за да се появи някакъв вятър.

Риел и Санар й кимнаха, а после развързаха въжетата, които придържаха „Откривател“. Бързото течение на Ратерлин подхвана лодката и румпелът помръдна под ръката на Лираел, подтиквайки я да насочи нетърпеливия съд към огрявания от слънцето свят на откритата река.

Лираел погледна назад веднъж, когато преминаха от сянката на пещерата към слънцето, а ледените висулки звънтяха над главата й. Санар и Риел все още стояха на пристанището. Те й помахаха с ръце, когато вятърът изду платната на „Откривател“ и разроши косата на Лираел.

„Потеглих“, помисли си тя. Вече бе невъзможно да се върне, не и срещу течението. Течението на реката поддържаше лодката, а течението на съдбата й държеше нея. И двете я носеха към места, които не познаваше.

Реката вече се бе разширила на мястото, където подземните извори се вливаха в нея, подхранвани от езерата от разтопен сняг високо горе, и стотиците малки поточета, които криволичеха като капиляри из целия Глетчер на Клеър. Ала тук само централният канал — широк може би около петдесет метра — беше достатъчно дълбок, за да бъде плавателен. Ратерлин ставаше по-плитка от двете страни на канала, доволна да тече слабо сред милионите измити от водата камъчета.

Лираел вдъхна топлия, ароматен речен въздух и се усмихна на топлината на слънцето върху кожата си. Както й бяха обещали, „Откривател“ се движеше в най-бързата част на реката, докато гротът неусетно се отпусна и те се понесоха пред северния вятър. Тревогата на Лираел относно плаването намаля, когато тя осъзна, че лодката наистина се грижи сама за себе си. Дори беше забавно да се носиш напред, а вятърът да духа в гърба ти, докато носът хвърля фини пръски, порейки малките вълни, причинени от вятъра и течението. Единственото, от което се нуждаеше Лираел, за да бъде съвършен този миг, беше присъствието на най-добрия й приятел, Падналото куче.

Тя бръкна в джоба на жилетката си, за да извади статуетката от талк. Щеше да се успокои дори само да я подържи, макар че нямаше да бъде възможно да се опита да направи призоваващото заклинание, преди да е пристигнала в Куър, откъдето да вземе сребърния тел и останалите материали.

Ала вместо хладния, гладък камък, тя напипа топла кучешка козина — и това, което измъкна, беше едно много познато заострено ухо, последвано от извивката на кръгъл череп, а след това й от друго ухо. Непосредствено след това се появи цялата глава на Падналото куче, която сама по себе си беше твърде голяма, за да се побере в джоба й — да не говорим за останалата част от тялото му.

— Ох! Доста е тясно! — изръмжа Кучето, подавайки навън половината от крака си, докато се гърчеше неистово. Този крак необяснимо как бе последван от още един, а след това навън изскочи цялото животно, отърси се и покри с косми целите гамаши на Лираел, като се извърна, за да я оближе ентусиазирано.

— Значи най-сетне заминахме! — излая то весело, отворило уста, за да улови вятъра с провесен език. — Крайно време беше. Къде отиваме?

В началото Лираел не отвърна. Просто прегърна Кучето много силно и на няколко пъти рязко си пое дъх, за да не заплаче. Кучето изчака търпеливо, дори без да й оближе ухото, което му беше под носа. Когато по всичко личеше, че Лираел е възстановила нормалното си дишане, то повтори въпроса.

— По-скоро трябва да попиташ защо заминаваме — каза Лираел, като провери джоба на жилетката си, за да се увери, че то не беше извадило Тъмното огледало, докато излизаше оттам. Колкото и да бе странно, джобът дори не се бе разширил.

— Има ли значение? — попита Кучето. — Нови аромати, нови звуци, нови места, които да препикаваш… моля за извинение, капитане.

— Куче! Престани с този ентусиазъм — нареди Лираел. Кучето отчасти се подчини, сядайки в краката й, ала продължаваше да върти опашка и през няколко секунди се озъбваше срещу вятъра.

— Не отиваме просто на някоя от нашите обикновени експедиции, както на Глетчера — обясни Лираел. — Трябва да открия един мъж…

— Хубаво! — прекъсна я Кучето и подскочи, за да я оближе енергично. — Време е да се задомиш.

— Куче! — възнегодува Лираел, принуждавайки го да седне отново. — Не става дума за това! Този мъж е от Анселстиер и се опитва да… изкопае, струва ми се… някакъв древен предмет близо до Червеното езеро. Нещо от Свободната магия, толкова силно, че ми прилоша дори когато Риел и Санар само ми го показаха чрез едно видение. А там имаше и некромант, който ме видя, а светкавиците непрекъснато падаха в дупката в земята…

— Не ми звучи добре — каза Кучето, внезапно станало сериозно. Опашката му престана да се мята и то гледаше право в Лираел, без да престава да души из въздуха. — Най-добре ми разкажи повече. Започни от началото, когато Клеър дойдоха да те потърсят там долу.

Лираел кимна и преразказа всичко, което й бяха казали близначките, като описа видението, което те бяха споделили с нея.

Когато приключи, Ратерлин се бе разширила в могъщата река, която познаваше по-голямата част от Кралството. Беше широка повече от миля и много дълбока. Тук, в средата, водата беше тъмна, прозрачна и синя, и в нея се виждаха много риби, сребристи в дълбините на реката.

Кучето лежеше, опряло глава на предните си лапи дълбоко замислено. Лираел го гледаше, взирайки се в кафявите очи, които изглеждаха съсредоточени върху някакви много отдалечени неща.

— Това не ми харесва — каза накрая то. — Изпращат те на опасна мисия и никой не знае какво става всъщност. Клеър не могат да видят ясно, кралят и Абхорсен дори не са в Кралството. Онази дупка в земята, която поглъща светкавиците ми напомня за нещо наистина много лошо… а също и онзи некромант.

— Ами, предполагам, че бихме могли да отидем някъде другаде — каза недоверчиво Лираел, притеснена от силната реакция на Кучето.

Кучето я погледна изненадано.

— Не, не можем! Ти имаш дълг. Не го харесвам, но сме тръгнали. Не съм споменавал нищо за отказване.

— Така е — съгласи се Лираел. Щеше й се да каже, че и тя не го е предлагала. Просто излагаше една възможност. Но очевидно щеше да бъде по-добре да остави въпроса така.

Кучето замълча за миг. После каза:

— Онези неща, които ти бяха оставили в стаята. Знаеш ли как да ги използваш?

— Възможно е дори да не са били за мен — каза Лираел. — Просто случайно ги открих. Но така или иначе, не ги искам.

— Който много подбира, може да се докара до просяшка тояга, ако не е избирал в началото — каза Кучето.

— Какво ще рече това?

— Нямам представа — каза Кучето. — И така, знаеш ли как да използваш нещата, които ти бяха оставили?

— Ами, чела съм „Книгата за спомените и забравата“ — отвърна с половин уста Лираел. — Така че предполагам, че знам на теория…

— Трябва да практикуваш — заяви Кучето. — По-късно може да ти потрябват практически познания.

— Но така ще се наложи да вляза в смъртта — възнегодува Лираел. — Никога досега не съм го правила. Дори не съм сигурна, че трябва да го правя. Аз съм Клеър. Трябва да виждам бъдещето, а не миналото.

— Трябва да използваш даровете, които са ти дадени — каза Кучето. — Представи си как би се почувствала, ако ми дадеш кокал, а аз не го изям.

— Изненадана — отвърна Лираел. — Но ти наистина заравяш кокалите понякога. В леда.

— Винаги ги изяждам, в крайна сметка — каза Кучето. — В подходящия момент.

— Откъде знаеш, че това е подходящият момент за мен? — попита подозрително Лираел. — Искам да кажа, откъде знаеш за какво са предназначени моите дарове? Не съм ти казала, нали?

— Чета много. Дължи се на това, че живея в библиотека — каза Кучето, отговаряйки най-напред на втория въпрос. — А пред нас има много острови. Един остров може да бъде идеалното място, на което да спрем. Можеш да използваш Тъмното огледало на някой от тях. Ако нещо те последва от пределите на смъртта, можем да се качим на лодката и просто да отплаваме.

— Имаш предвид, ако някое мъртво същество ме нападне — каза Лираел. Това беше реалната опасност. Всъщност тя много искаше да погледне в миналото. Ала не желаеше да влиза в смъртта, за да го направи. В „Книгата за спомените и забравата“ се обясняваше как става и я уверяваха, че ще успее да се върне. Ами ако грешаха?

А и панфлейтите бяха много добри, сами по себе си, като оръжие и защита срещу мъртвите. Седем флейти, носещи имената на седемте звънци, които некромантите използваха. Само че те не бяха така могъщи, както звънците, и в една от главите на книгата се казваше, че „макар по принцип да са инструмент на някой възпоменател, флейтите нерядко се използват и от бъдещия Абхорсен, докато овладее звънците.“ А това не ги правеше толкова фантастични.

Ала дори флейтите да не бяха силни колкото звънците, според книгата бяха достатъчно мощни, за да осигурят безопасността й. Ако умееше да ги използва както трябва, разбира се, като трябваше само да се учи от книгата, за да продължи нататък. И все пак, имаше нещо, което тя много искаше да види…

— Трябва да стигнем в Едж колкото можем по-скоро — каза решително. — Но предполагам, че бихме могли да отдъхнем няколко часа. Само че първо трябва да дремна за малко. Когато се събудя, ще спрем на някой остров, ако наблизо има такъв. После… после ще вляза в смъртта и ще погледна в миналото.

— Хубаво — каза Кучето. — Аз мога да се поразходя.

Глава тридесет и петаВъзпоменателката

Лираел стоеше с Кучето в центъра на малък остров, заобиколен от хилави дървета и храсти, които не можеха да порастат по-високи върху скалистата почва. Мачтата на „Откривател“ се извисяваше зад тях на не повече от трийсет стъпки, обозначавайки къде се намира безопасното място, ако им се наложеше да избягат от нещо на излизане от смъртта.

Подготвяйки се да влезе в това студено царство, Лираел закопча меча, който й бяха дали Клеър. Тя усещаше теглото му по странен начин върху бедрото си. Широкият кожен колан бе плътно пристегнат в долната част на стомаха й, а мечът, макар че бе по-дълъг и тежък от онзи, с който тренираше, й се струваше някак познат, въпреки че никога досега не го беше виждала. Щеше да запомни неговата забележителна дръжка от сребро и ефеса със зелен камък, вграден в бронз.

Лираел държеше панфлейтите в лявата си ръка и наблюдаваше как символите на Хартата се движат по сребърните тръби, смесвайки се със Свободната магия, която се спотайваше там. Тя погледна всяка от флейтите, припомняйки си какво пишеше в книгата за тях. Животът й като нищо би могъл да зависи от това да знае коя флейта да използва. Изрече под нос имената им на глас, за да ги запамети и да отложи влизането в смъртта.

— Първата и най-малка е Ранна — изрецитира Лираел съответната страница от „Книгата за спомените и забравата“, запечатана ясно в съзнанието й. — Ранна, приспиващата, ще накара всички, които я чуват, да заспят.

Втората е Мозраел, пробуждащата. Един от най-опасните звънци, оставащ такъв под каквато и да е форма. Звукът му е като люлка, която ще захвърли свирещия по-нататък в смъртта, точно когато върне слушащия в живота.

Третата е Кибет, пътешественика. Кибет дава свобода на движенията на мъртвите, или принуждава мъртвите да вървят според волята на свирещия. Ала Кибет е противоречива и може да принуди свирещия да отиде някъде, където не би желал.

Четвъртата е Дайръм, музикалната. Дайръм може да дари с реч онемелите, безмълвни мъртви, или да придаде смисъл на забравените думи. Освен това Дайръм би могла да затвори устата, която се движи твърде фриволно.

Петата е Белгер, мислещата, която може да възстанови самостоятелното мислене и памет, както и цялото устройство на някогашния живот. Или, ако попаднеше в небрежни ръце, да ги заличи. Белгер също е проблемна, защото винаги се стреми да звучи според собствената си воля.

На шесто място идва Саранет, позната още като възпиращата. Саранет говори с дълбок и силен глас, приковавайки мъртвите по волята на онзи, който я използва.

Лираел замълча, преди да изрече името на седмата и последна флейта, най-дългата, чиято сребърна повърхност бе вечно студена и плашеща под допира на пръстите й.

— Астарел, печалната — прошепна Лираел. — Ако с нея се свири както трябва, Астарел ще запрати всички, които я чуят, дълбоко в смъртта. Включително и флейтиста. Не прибягвайте до Астарел, освен ако не сте изгубили всички останали.

— Приспиващата, пробуждащата, пътешественика, музикалната, мислещата, възпиращата и печалната — каза Кучето, като прекъсна усиленото почесване по едното си ухо. — Макар че звънците биха свършили по-добра работа. Тези флейти наистина са само за детски упражнения.

— Ш-шш — каза Лираел. — Концентрирам се.

Тя знаеше много добре, че не бива да пита Кучето откъде знае имената на флейтите. Това невероятно куче сигурно бе прочело „Книгата за спомените и забравата“, докато Лираел бе спала.

След като се подготви психически да използва флейтите — или поне само някои от тях — Лираел извади меча си, забелязвайки танца на символите на Хартата по посребреното му острие. Видя също, че върху него има надпис. Задържа острието на светлината и го прочете на глас:

— „Клеър ме видяха, Създателите на Стената ме сътвориха, а враговете ми ме помнят“.

— Събрат на Възпиращия — отбеляза Кучето, докато го душеше с интерес. — Не знаех, че имат такъв. Как се казва?

Лираел завъртя острието, за да провери дали от другата страна пише нещо, ала докато го правеше, първият надпис се промени и думите трептейки се промениха.

— Нехима — прочете Лираел. — Какво означава това?

— Това е име — каза безизразно Кучето. Забелязало изражението на Лираел, то наклони глава на една страна и продължи: — Предполагам, че би могло да се каже, че това означава „не ме забравяй“. Макар че иронията е в това, че самата Нехима отдавна е забравена. И все пак, по-добре меч, отколкото каменен блок, предполагам. Несъмнено е семейна ценност, ако някога съм виждал такава — добави Кучето. — Изненадан съм, че са ти я дали.

Лираел кимна, неспособна да проговори, а мислите й за пореден път се върнаха към Глетчера и Клеър. Риел и Санар й бяха подали меча съвсем небрежно. Изработен от самите Създатели на Стената, това навярно беше едно от най-големите съкровища, които те притежаваха.

Едно побутване по крака й припомни за предстоящата работа, така че тя примигна, за да прогони появилата се сълза, и съсредоточи всичките си мисли, както й бе казала да направи „Книгата за спомените и забравата“. Очевидно трябваше да усети смъртта, а после да протегне ръка към нея. Това беше по-лесно на места, където бяха починали или погребани повече хора, ала теоретично беше възможно навсякъде.

Лираел затвори очи, за да се съсредоточи още повече, а по челото й се образуваха бръчки. Вече усещаше смъртта като студен натиск върху лицето си. Тя му се противопостави, усещайки как студът прониква в скулите и устните й, просмуквайки се в протегнатите й ръце. Беше странно, защото слънцето все още напичаше голия й врат.

Стана още по-студено и по-студено, когато студът плъзна по стъпалата и краката й. Тя усети, че някой я дръпва за крака — дръпване, което не беше някое от деликатните напомняния на Кучето. Сякаш бе обхваната от течение, силно течение, което искаше да я повлече нататък и да я потопи отдолу.

Отвори очи. В краката й течеше река, ала това не беше Ратерлин. Водата беше черна и непроницаема и нямаше и следа от острова, синьото небе или слънцето. Светлината беше сива, сива и мрачна, доколкото виждаше, простираща се до плоския хоризонт.

Лираел потрепери не само от студ, защото бе успяла да навлезе в смъртта. Чуваше водопад някъде в далечината. Първата порта, предположи тя, според описанието в книгата.

Реката отново я подръпна и без да се замисля, тя направи няколко крачки в нея. Течението отново я подръпна, още по-силно, а студът се разля из костите й. Щеше да бъде лесно да остави тази студена тръпка да се разлее из цялото й тяло, да легне и да позволи на течението да я заведе където пожелае…

— Не! — отсече тя, насилвайки се да направи още една крачка. Точно за това предупреждаваше книгата. Силата на реката не беше само в течението. Тя трябваше да устои и на непреодолимия импулс да навлезе по-навътре в смъртта или да легне и да се остави водата да я отнесе.

За щастие книгата се оказа права и за нещо по-добро. Тя усещаше обратния път към живота и инстинктивно знаеше къде точно да отиде, за да се върне там, а това я изпълни с облекчение.

Освен далечния рев на Първата порта, Лираел не чуваше нищо друго да се движи в реката. Тя се вслуша внимателно, нервите й бяха опънати здраво, а мускулите — готови за незабавно бягство. Пак нямаше нищо, нито дори вълна.

После усещането й за смъртта реагира и тя бързо огледа отново реката в двете посоки. За миг реши, че е видяла нещо да се движи по повърхността, тънка черна линия под водата, движеща се по-навътре в смъртта. Ала после тя изчезна, и тя нито видя, нито усети нещо. След минута дори не беше сигурна, че във водата изобщо е имало нещо.

Въздишайки, Лираел внимателно прибра меча в ножницата, постави флейтите обратно в джоба на жилетката си и извади Черното огледало. Тук, в Първата зона на смъртта, тя можеше да види само малка част от миналото. За да види повече, трябваше да навлезе още по-навътре, през Първата порта или дори далече зад нея. Ала днес възнамеряваше само да погледне двайсет години назад.

Щракането, което последва отварянето на огледалото, прозвуча твърде силно, отеквайки из тъмните води. Лираел потръпна при този звук — после изпищя, защото той бе последван от силен плясък зад гърба й!

Тя подскочи инстинктивно — още по-навътре в смъртта, — премести огледалото в лявата си ръка и извади меча, още преди да е разбрала какво става.

— Това съм само аз — каза Кучето, а опашката му се удряше във водата, докато я размахваше. — Доскуча ми да чакам.

— Как влезе тук? — прошепна Лираел, прибирайки меча в ножницата с разтреперана ръка. — Изплаши ме до смърт!

— Проследих те — каза Кучето. — Това е просто по-различна разходка.

Не за първи път Лираел си зададе въпроса какво всъщност представлява Кучето и докъде се простират силите му. Ала сега нямаше време за размисли. „Книгата за спомените и забравата“ я бе предупредила да не се задържа задълго на едно място в смъртта, защото мъртвите същества щяха да дойдат да я потърсят. Същества, с който не искаше да се среща.

— Кой ще пази тялото ми, щом ти си тук? — попита тя с укор. Ако нещо се случеше с тялото й в живота, нямаше да има друг избор, освен да последва реката нататък, или самата тя да се превърне в някакъв мъртъв дух, който вечно да се опитва да се завърне в живота, като открадне нечие тяло. Или да се превърне в сянка, пиеща кръв и живот, за да стои надалече от смъртта.

— Ще разбера, ако някой се приближи — каза Кучето, душейки реката. — Можем ли да навлезем по-навътре?

— Не! — отсече Лираел. — Ще използвам тук Черното огледало. Но ти се връщаш веднага! Това е смъртта, Куче, не Глетчерът!

— Вярно е — промърмори Кучето. Погледна умоляващо Лираел и добави: — Но това е самият край на смъртта…

— Връщай се! Веднага! — нареди Лираел, сочейки с пръст. Кучето се отказа от умоляващия си поглед, показа неодобрително бялото на очите си и се промъкна обратно с увиснала опашка. Миг по-късно изчезна обратно в живота.

Лираел не му обърна внимание и отвори Огледалото, като го държеше близо до дясното си око. „Фокусирайте огледалото с едно око, пишеше в книгата, и гледайте в смъртта с другото, за да не ви сполети някоя беда там.“

„Добър съвет, ала не съвсем практичен“, помисли си Лираел, докато се мъчеше да се съсредоточи едновременно в две различни неща. Ала след минута матовата повърхност на огледалото започна да се прояснява и мракът се разсея. Вместо да вижда отражението си, Лираел установи, че по някакъв начин гледа през него и това, което виждаше, не беше студената река на смъртта. Тя зърна въртящи се светлини, светлини, за които скоро разбра, че всъщност са преминаващото по небето слънце, толкова бързо, че приличаше на петно. Слънцето се движеше на обратно.

В гърдите й се надигна вълнение, когато разбра, че това е началото на магията. Сега трябваше да реши какво иска да види. Започна да извиква образа на майка си в съзнанието си, като се позоваваше повече на рисунката с въглен, която леля Кирит й бе дала преди години, отколкото на собствените си спомени, които представляваха обърканите картини на едно дете, състоящи се изцяло от чувства и безгрижни образи.

Задържайки образа на майка си в главата си, тя заговори на глас, изпълвайки гласа си със символите на Хартата, които бе научила от книгата, символи за власт и надмощие, които щяха да принудят Черното огледало да й покаже онова, което искаше да види.

— Познавах майка си малко — каза Лираел, а думите й прозвучаха силно на фона на ромоленето на реката. — Баща си не познавах и бих искала да погледна през булото на времето. Така да бъде.

Бързо преминаващите назад слънца започнаха да забавят своя ход, докато тя говореше, и Лираел усети, че някак се приближава към образа в Огледалото, докато зрението й бе изпълнено от едно слънце, което я заслепяваше със светлината си. После то изчезна и настъпи мрак.

Мракът бавно се отдръпна и тя видя една стая, разположена странно над реката на смъртта, която виждаше с другото си око. И двата образа бяха замъглени, сякаш очите й бяха пълни със сълзи, ала не беше така. Лираел примигна няколко пъти, но видението не стана по-ясно.

Видя голяма стая — всъщност, зала, — единият край на която бе зает от широк прозорец, който представляваше неясна смесица от различни цветове, а не от прозрачно стъкло. Лираел усети, че в прозореца има някаква странна магия, защото цветовете и шарките се променяха, макар че тя не виждаше това достатъчно ясно, за да го разбере.

Една дълга, полирана до блясък маса от някакво светло и лъскаво дърво заемаше цялата дължина на залата. Тя беше отрупана с всякакви видове сребро: канделабри с восъчни свещи, горящи с прозрачни жълти пламъци, солници и мелнички за черен пипер, сосиери и супници, както и много други неща, които Лираел никога не бе виждала. Върху един поднос имаше печена гъска, разрязана на половина и обградена от чинии с други ястия.

На масата имаше само двама души, седнали в другия край, затова се наложи Лираел да присвие очи, за да се опита да ги види по-ясно. Единият, мъж, седеше начело на масата в стол с висока облегалка, почти като трон. Въпреки семплата си бяла риза и липсата на бижута, той имаше осанката, която излъчваше ранг и власт. Лираел се намръщи и помръдна леко Черното огледало, за да провери дали не може да подобри яркостта на образа. Из стаята бързо плъзнаха дъги, ала като че нищо друго не се промени.

Имаше заклинания, които се използваха за подобряване на гледката, но Лираел не искаше да опитва да ги използва засега, за да не накарат видението да изчезне напълно. Вместо това тя се концентрира върху другия човек. Нея виждаше по-ясно от мъжа.

Това беше майка й. Ариел, по-малката сестра на Кирит. Изглеждаше красива на меката светлина на свещите, а дългата й руса коса се спускаше в ослепителен водопад по гърба на роклята, елегантно творение от студено синьо, украсено със златисти звезди. Тя беше ниско изрязана на врата и гърба и майка й носеше огърлица от сапфири и диаманти.

Когато Лираел се съсредоточи, видението от миналото се проясни около двамата, ала навсякъде другаде стана още по-замъглено, сякаш всички цветове и светлината се събираха около точката на нейното фокусиране. В същото време, гледката към реката на смъртта се замъгли. До нея започнаха да долитат звуци, сякаш чуваше как двама души разговарят, докато вървят към нея. Те говореха вежливо, нещо, което рядко се случваше на Глетчера. Очевидно не се познаваха много добре.

— Чувал съм много странни неща под този покрив, госпожице — казваше мъжът, докато си наливаше още вино, отпращайки с ръка едно привидение на слуга, понечило да го обслужи. — Но не и толкова странни като това.

— Не е нещо, което съм търсила — отвърна жената, а гласът й прозвуча странно познат в ушите на Лираел. Нима го помнеше? Тя беше едва на пет, когато Ариел я изостави. После си даде сметка, че й напомня за гласа на Кирит. Въпреки че беше по-мил, отколкото някога е бил този на леля й.

— И нито една от Вашите сестри по видения не е видяла онова, което искате от мен? — попита мъжът. — Никой от Деветдневната стража?

— Никой — каза Ариел, навеждайки глава, а по шията й се разля червенина. Лираел гледаше с изумление. Собствената й майка беше смутена! Ала по онова време Ариел не е била много по-голяма от самата нея. Изглеждаше много млада.

Мъжът очевидно размишляваше в същата посока, защото каза:

— Съпругата ми е мъртва от осемнадесет години, но имам дъщеря, която сигурно е на твоите години. Не съм съвсем незапознат с… с…

— Фантазиите на младите жени? Или увлеченията на младостта? — прекъсна го Ариел, като отново го погледна, а лицето й вече беше гневно. — Аз съм на двадесет и пет, господине, и не съм някоя девственица, копнееща за любимия си. Аз съм Дъщеря на Клеър, и нищо друго, освен зрението не би ме довело тук, за да легна с мъж, който е достатъчно възрастен, за да ми бъде баща!

Мъжът остави чашата си и се усмихна мрачно, ала очите му бяха уморени и недокоснати от усмивката.

— Моля за извинение, госпожице. Всъщност аз чух гласа на пророчеството, когато за пръв път ме заговорихте днес, но го изключих от съзнанието си. Утре трябва да замина оттук, за да се изправя пред много опасности. Нямам време да мисля за любов и се оказа, че далеч не съм идеалният родител. Дори и да не отсъствах утре, и да можех да остана тук с вас, детето, което родите, едва ли ще вижда често баща си.

— Тук не става въпрос за любов — каза тихо Ариел, като отвърна на погледа му. — А и една нощ може да доведе до раждането на дете, както и цяла година усилия. Както и ще се случи, защото аз я видях. Колкото до липсата на баща, боя се, че тя дълго време няма да има никакви родители.

— Говорите с увереност — каза мъжът. — И все пак, Клеър често виждат много нишки, които бъдещето би могло да комбинира по един или друг начин.

— Тук виждам само една-единствена нишка, господине — каза Ариел, пресягайки се да хване бледата ръка на мъжа със своите кафяви пръсти. — Аз съм тук, призована от виденията, дадени ми от моята Кръв, както и вие сте ръководен от своята. Писано е това да се случи, братовчеде. Но навярно можем поне да се насладим на нашата единствена нощ, като забравим за по-възвишените съображения. Да си лягаме.

Мъжът се поколеба, разперил пръсти. После се разсмя и поднесе ръката на Ариел към устата си, за да я целуне нежно.

— Ще изживеем нашата нощ — каза той и стана от стола. — Не зная какво означава това, нито какво бъдеще ще осигурим тук. Ала вече съм уморен от отговорности и грижи! Както казвате, моя скъпа братовчедке, да си лягаме!

Двамата се прегърнаха и Лираел затвори дясното си око, обзета от смущение и лекото, неудобно усещане за срам. Ако продължеше да гледа, може би щеше да види мига на собственото си зачеване, а беше твърде смущаващо дори да си го помисли. Ала дори и с едно затворено око, видението не изчезна, докато Лираел не примигна, за да го пропъди, този път с истинска сълза.

Тайно се бе надявала на нещо повече, на нещо, което да й подскаже, че нейните родители са изживели забранена любов или някаква силна връзка, която да се разкрие пред дъщеря им. Ала по всичко личеше, че тя е била резултат от съвкупление за една нощ, което или е било предопределено, или се е дължало на болното въображение на нейната майка. Лираел не знаеше кое от двете е по-лошо. И все още нямаше ясна представа кой е баща й, макар че част от нещата, които бе видяла и чула несъмнено бяха двусмислени и налагаха по-нататъшно обмисляне.

Като затвори огледалото, тя го постави обратно в кесията на колана си. Едва тогава осъзна, че шумът от Първата порта беше престанал. Нещо пристигаше откъм водопада — нещо от по-дълбоките недра на смъртта.

Глава тридесет и шестаОбитател на смъртта

Няколко секунди след като Лираел забеляза тишината откъм Първата порта, звукът от падащата вода се поднови. Онова, което я бе накарало да утихне, беше преминало, и сега се намираше в Първата зона на смъртта. Заедно с нея.

Лираел се взря в далечината, но не успя да види нищо да мърда. Сивата светлина и равната река затрудняваха преценяването на разстоянията и тя нямаше представа дали Първата порта е толкова близо, колкото й се струва по шума. Знаеше, че е покрита с було от мъгла, а не можеше да го види.

За да се подсигури, Лираел извади меча и флейтите и направи няколко крачки към живота, докато се приближи достатъчно, за да усети топлината му по гърба си. Вече можеше да премине от другата страна, знаеше го, ала бе обзета от някакво дръзко любопитство, което я накара да остане на мястото си — импулсът да види, макар и за кратко, един обитател на смъртта.

Когато наистина видя първите признаци, че той идва, цялото й любопитство мигом се изпари, заменено от страх. Защото нещо се приближаваше под реката, а не по нея, а няколко V-образни вълни се бяха устремили право към момичето, порейки бързо течението. Нещо голямо и тайнствено, което умееше да се скрие от сетивата й. Тя изобщо не беше усетила присъствието му и съвсем случайно бе видяла вълните, поради собствената си предпазливост.

Тя мигновено потърси отново пътя към живота, но огромното V експлодира в подскачаща фигура, силует от огън и мрак. Тя държеше звънец, звънец, който звънеше със сила, която я прикова на самата граница между живота и смъртта.

Звънецът бе Саранет, разбра някак си Лираел, разпознавайки го до дъното на костите си, докато свирепата му сила се бореше с напрегнатите й мускули. Ала това бе някакъв първичен Саранет, който не беше свързан с магията на Хартата, както бяха нейните флейти или звънците на Абхорсен. В него имаше повече власт и по-малко магия. Навярно това бе звънецът на някой магьосник от Свободната магия. На някой некромант!

Тя усещаше волята на човека, който владееше звънеца, той се стремеше да покори духа й, а неумолимата сила на омразата му надвиваше собствената й окаяна съпротива. Сега Лираел видя ясно притежателя на звънеца, въпреки парата, която се виеше около тялото му, сякаш беше гореща ютия, потопена в реката.

Това беше Хедж, некромантът от видението, което й бяха показали близначките. Тя усещаше огньовете на Свободната магия, които горяха в него, надвивайки дори студа на смъртта.

— Падни на колене пред господаря си! — нареди Хедж, крачейки към нея, хванал звънеца в една ръка, докато в другата пламтеше мечът му с тъмни, течни пламъци. Гласът му бе суров и жесток, а думите му пропити с огън и дим.

Заповедта на некроманта се стовари върху Лираел като удар, и тя почувства как коленете й омекват, а краката й започват да се огъват. Хедж вече я бе покорил, дълбокият заповеднически глас на Саранет все още кънтеше в ушите й, отеквайки в главата й, един звук, който не можеше да изтръгне от съзнанието си.

Той дойде още по-близо, вдигнал меча над главата си, и тя разбра, че острието скоро ще се стовари върху беззащитната й шия. Собственият й меч беше в ръката й, а символите на Хартата блеснаха като златисти слънца, когато Нехима реагира гневно на приближаващата заплаха на Свободната магия. Ала дясната й ръка беше блокирана в лакътя по волята на врага й, застинала на едно място чрез ужасната сила на звънеца.

Тя отчаяно се опита да влее сили в ръката си, но напразно. После опита да посегне към Хартата, за да измъкне заклинание, с което да обсипе некроманта със сребърни стрели или златисточервен огън.

— Коленичи! — нареди некромантът отново и тя коленичи, а студената вода сграбчи стомаха и гърдите й, приемайки я в своята прегръдка. Мускулите на шията й се свиха и изпъкнаха като струни, докато тя се бореше с импулса да сведе глава.

После осъзна, че като отстъпи поне малко, може да наведе главата си достатъчно, за да докосне с устни флейтите, които държеше в премръзналата си лява ръка. Така че се подчини твърде бързо, а устните й се допряха в среброто с огромна сила, дори без да знае коя флейта ще изсвири. В най-лошия случай, това щеше да бъде Астарел, и тогава тя щеше да поведе некроманта със себе си към по-дълбоките недра на смъртта.

Лираел духна с все сила, влагайки цялата си останала воля в това да насочи ясния звън, който се сля с отекващите остатъци от звънеца на некроманта.

Флейтата беше Кибет. Звукът порази Хедж в момента, в който замахваше да я обезглави. Той улови краката му с развеселена хитрост и го завъртя в пълен кръг. Мечът му се изви нашироко, високо над главата на Лираел, а после Кибет го накара да върви и танцува като пиян глупак, запращайки го с подскоци към Първата порта.

Ала дори и изненадан от Кибет, неговата воля и Саранет положиха усилия да задържат Лираел, когато тя се опита да се хвърли обратно в живота. Усещаше ръцете и краката си като тежки чували, пълни с пръст, реката беше като подвижен пясък, който се опитваше да я всмуче навътре. Тя се отблъсна отчаяно, за да се освободи, посягайки към живота, посягайки към деня, към Кучето, към всичко, което обичаше.

Накрая, сякаш някакво въже, за което бе вързана, се беше скъсало, Лираел се втурна към светлината на слънцето и хладните ветрове, ала не и преди да чуе прощалния вик на некроманта, чиито думи бяха студени и заплашителни като самата река на смъртта:

— Познавам те! Не можеш да се скриеш! Ще те…

Последните му думи заглъхнаха, когато Лираел се завърна напълно в тялото си, а сетивата й се пренастроиха за света на живите. Както я бе предупредила книгата, цялата беше покрита с лед и мраз, изпълнили всяка гънка от дрехите й. Дори от носа й се спускаше ледена висулка. Тя я отчупи, при което я заболя, и кихна.

— Какво! Какво беше това! — излая Кучето, което се намираше буквално под краката й. Очевидно беше усетило, че са нападнали Лираел.

— Н-некромант — каза Лираел, треперейки. — Онзи… видението… което ми показаха Клеър. Хедж. Той… той… замалко да ме убие!

Кучето изръмжа с дълбок гърлен звук и Лираел внезапно забеляза, че на ръст стигаше до рамото й и сега имаше много по-големи и остри зъби.

— Знаех си, че трябваше да остана с теб, господарке!

— Да, да — промърмори Лираел. Тя все още не можеше да говори, а дъхът й излизаше на кратки и ужасени стонове. Знаеше, че некромантът не би могъл да я последва дотук — щеше да се наложи да се завърне в собственото си тяло в живота. За жалост, нейната малка флейта Кибет нямаше да го отведе надалече. Той разполагаше с достатъчно сила, за да се върне и да изпрати мъртви духове по петите й. Такива без тела.

— Той ще изпрати нещо по петите ми. Трябва да се махаме оттук!

Кучето изрева отново, но не възрази, когато Лираел се запрепъва обратно по каменистия остров, решена да се качи на борда на „Откривател“ по най-бързия начин. То заобиколи зад Лираел, така че всеки път, когато момичето се огледаше нервно назад, Кучето беше там, застанало между нея и опасността.

Няколко минути по-късно, сред безопасността на бързите води на Ратерлин, Лираел се строполи на пода от ужас, легнала в лодката, докато леко докосваше румпела само с една ръка. Можеше да се довери на „Откривател“ сам да намери пътя си.

— Щях да отхапя гърлото на този некромант — каза Кучето, след като за няколко минути остави Лираел да си поеме въздух, треперейки. — Щеше да има причина да запомни зъбите ми!

— Не мисля, че би забелязал, ако наистина беше разпорил гърлото му — каза Лираел, треперейки. — Стори ми се по-скоро мъртъв, отколкото жив. И каза: „Познавам те“ — продължи бавно тя, поглеждайки към небето, като наклони назад лицето си, за да улови слънчевите лъчи, наслаждавайки се на божествената им топлина върху все още замръзналите си устни и нос. — Откъде би могъл да ме познава?

— Свободната магия разяжда некромантите — каза Кучето, като намали размерите си, докато вече не беше толкова войнствено и стана по-разговорливо. — Силата, която искат да овладеят — Свободната магия, която твърдят, че владеят — в крайна сметка ги поглъща. Тази сила познава Кръвта ти. Навярно това е имал предвид под „Познавам те“.

— Не ми харесва идеята, че някой извън пределите на Глетчера ме познава — каза Лираел, потръпвайки. — Знае коя съм. А този некромант навярно сега е с Никълъс, в живота. Така че когато открия Никълъс, ще открия и некроманта. Като някаква мушица, отишла при паяк, за да намери муха.

— За това ще се притесняваш утре — каза Кучето, за да я успокои, но не особено убедително. — Поне приключихме за днес. Сред реката сме в безопасност.

Лираел кимна, потънала в мисли. После се изправи и почеса Кучето под брадичката и около ушите.

— Куче — каза тя колебливо, — в теб има Свободна магия, навярно дори повече от магията на Хартата по каишката ти. Защо не… защо не си… защо не си като некроманта?

Кучето въздъхна с едно многозначително „уф“, което накара Лираел да сбърчи нос. После животното наклони глава на една страна, обмисляйки отговора си.

— В началото всяка магия беше Свободна магия — неограничена, първична, необуздана. После бе създадена Хартата, която пое по-голямата част от Свободната магия и я приведе в ред, подчини я на определена структура, ограничена от символи. Свободната магия, която остана извън Хартата е Свободната магия на некромантите, на стилкън, маргрю и хиш, на аналем и горджър, и на всички останали порочни създания, творения и духове. Това е всяка една магия, която продължава да съществува извън Хартата.

— Освен това съществува и Свободната магия, подпомогнала създаването на Хартата, но без да е използвана от нея — продължи Кучето. — Тя е доста различна от Свободната магия, която не е участвала в създаването.

— Говориш за Началото — каза Лираел, която никак не бе сигурна, че разбира. — Ала възможно ли е да има такова преди Хартата? Тя няма Начало, нито Край.

— Всяко нещо си има начало — отвърна Кучето. — Включително и Хартата. Аз зная, защото присъствах на раждането й, когато Седмината решиха да я създадат, а Петимата се отдадоха на нейното създаване. В известен смисъл, ти също си присъствала, господарке. Ти си потомка на Петимата.

— Петимата велики магове на Хартата? — попита Лираел, очарована от тази информация. — Помня стихотворението за това. Това сигурно е било едно от първите неща, които сме научили като малки.

Тя се изправи още повече и сключи ръце зад гърба си, несъзнателно заела позата за рецитация, която бе усвоила като дете.

— Да — каза Кучето. — Това е хубаво стихотворение за деца. Великите Харти са крайъгълните камъни на Хартата. Родовете, Стената и Камъните на Хартата водят началото си от саможертвата на Петимата, влели силите си в мъжете и жените, които са били твои предци. Някои от тях, на свой ред, са прехвърлили тази сила върху камъните и хоросана, когато са преценили, че самата кръв твърде лесно може да се примеси или да поеме по лош път.

— Значи, ако Петимата са били един вид… примесени в Хартата, какво е станало с другите двама? — попита Лираел, възприемайки тази информация с намръщено изражение. Според всичко, което бе прочела, Хартата винаги бе съществувала и това щеше да продължи вечно. — Каза, че е имало Седем души, които са решили да създадат Хартата.

— Началото е било положено от Деветима — отвърна тихо Кучето. — Девет души, които са били най-силни, които са притежавали съзнателната умисъл и предвидливост, които са се издигнали над всички онези десетки хиляди създания на Свободната магия, които са надигали глас и са се борили за своето съществуване на земята. Ала от тези девет, само седем са решили да създадат Хартата. Единият предпочел да пренебрегне делото им, но накрая бил принуден да служи на Хартата. Деветият се сражавал и едва го победили.

— Това са номер осем и девет — каза Лираел, като броеше на пръсти. — Би било много по-лесно за разбиране, ако имаха имена, вместо номера. Както и да е, още не си ми обяснил какво се е случило с… ъм… шести и седми. Защо не са станали част от Великите Харти?

— Седмината са вложили голяма част от своята сила в следващите поколения, но не във всички техни създания — отвърна Кучето. — Ала подозирам, че вероятно не са били така уморени от своето съзнателно, индивидуално съществуване. Искали са да продължат да живеят, под една или друга форма. Според мен желанието им е било да видят какво се е случило. А и Седмината всъщност са имали имена. Те са увековечени от звънците и флейтите, които носиш на пояса си. Всеки от тези звънци съдържа по нещо от първоначалната им сила, силата, съществувала преди Хартата.

— Ти не си… не си един от Седмината, нали? — попита Лираел след минута напрегнато мълчание. Не би могла да допусне, че един от създателите на Хартата, независимо колко сила бе раздала тя, би склонил да бъде неин приятел. Нито че щеше да продължи да бъде такъв, след като изяснят истинското й величие.

— Аз съм Падналото куче — отвърна Кучето и облиза лицето на Лираел. — Просто един остатък от Началото, предоставен безплатно на Хартата. И винаги ще бъда твой приятел, Лираел. Знаеш го.

— Предполагам, че е така — отвърна Лираел със съмнение. Прегърна силно Кучето и притисна лице в топлата му шия. — Аз също винаги ще бъда твоя приятелка.

Кучето остави Лираел да продължи да го прегръща, ала ушите му бяха щръкнали, вслушани в света около тях. Носът му непрекъснато душеше из въздуха, опитвайки се да извлече повече от миризмата, която бе придружила Лираел при връщането й от смъртта. Смущаваща миризма, за която Кучето се надяваше да е просто плод на въображението и дългата му памет, защото това не бе миризмата само на един човек-некромант, независимо колко силен бе той. Тя беше много, много стара и много по-страшна.

Лираел престана да прегръща Кучето, когато влажният му дъх съвсем я пропи, и се отдръпна, за да хване румпела. „Откривател“ продължаваше да се управлява сам, ала тя изпита прилив на приятно разпознаване, когато символите на Хартата разцъфнаха под ръката й, топли и успокояващи след студа на смъртта.

— Вероятно по-късно днес ще видим ферибота при Синдъл — отбеляза тя, а челото й се сбърчи, когато си припомни картите, които бе сгъвала и разгъвала, систематизирала и поправяла в Библиотеката. — Справяме се добре с времето — сигурно вече сме изминали около двайсет левги!

— Към опасността — каза Кучето, поемайки към кърмата, за да се излегне в краката й. — Не бива да го забравяме, господарке.

Лираел кимна, отново потънала в мисли за некроманта и смъртта. Сега всичко това й се струваше нереално, на слънчевата светлина, в лодката, плаваща толкова безгрижно по реката. Ала тогава беше съвсем истинско. И ако можеше да се вярва на думите на некроманта, той не само я познаваше, а навярно знаеше накъде отива. След като излезеше от Ратерлин, щеше да бъде сравнително лесна плячка за мъртвите му слуги.

— Може би скоро трябва да направя кожа на Хартата — каза тя. — Лаещият бухал. Просто за всеки случай.

— Добра идея — промърмори Кучето нечленоразделно. Беше подпряло брадичката си на крака на Лираел и от устата му обилно капеха лиги. — Впрочем, видя ли нещо в Черното огледало?

Лираел се поколеба. Беше го забравила. Видението от миналото беше изтласкано от съзнанието й от нападението на некроманта.

— Да? — Кучето я чакаше да продължи, но Лираел мълчеше. Накрая животното вдигна глава и каза: — Значи вече си Възпоменател. Първата за последните петстотин години, ако не греша.

— Предполагам, че е така — каза Лираел, без да поглежда Кучето в очите. Не искаше да бъде Възпоменател, както в книгата се наричаше всеки, който е видял миналото. Искаше да вижда бъдещето.

— И какво видя? — подкани я Кучето.

— Родителите си. — Лираел се изчерви, когато отново си припомни колко близо беше до това да види как родителите й правят любов. — Баща ми.

— Кой е бил той?

— Не зная — отвърна намръщено Лираел. — Струва ми се, че бих разпознала портрета му. Или стаята, която видях. Всъщност това няма особено значение.

Кучето изсумтя, с което показваше, че Лираел не го е заблудила нито за миг. Очевидно това имаше голямо значение, но тя не желаеше да говори.

— Ти си моето семейство — каза бързо Лираел, прегръщайки за кратко Кучето. После нарочно погледна към блестящите води на Ратерлин. Кучето наистина беше нейното единствено семейство, дори повече от Клеър, с които беше живяла през целия си живот.

Те й бяха дали да разбере, че никога няма да бъде една от тях, мислеше си, докато завързваше забрадката си, припомняйки си допира на коприната до очите й. Семействата не завързваха очите на собствените си деца.

Глава тридесет и седмаКъпане в реката

Следвайки съвета на Санар и Риел, Лираел прекара първата си нощ извън пределите на Глетчера на Клеър, закотвена в подслона на един дълъг и тесен остров в средата на Ратерлин, заобиколена от повече от четиристотин метра бърза и дълбока вода.

Скоро след като съмна, тя закуси с овесена каша, една ябълка, доста твърд кейк с канела и няколко глътки чиста речна вода, после издърпа котвата, прибра я, и подсвирна на Кучето. То дойде с плуване от другата страна на острова, където бе изпълнило кучешкия си дълг заради другите кучета, които биха могли да го посетят един ден.

Тъкмо бяха вдигнали платното и започваха да се движат пред вятъра, когато Кучето внезапно застина на място и посочи към носа, надавайки предупредителен лай.

Лираел наведе глава, за да погледне под гика, а очите й проследиха линията, описана от предните лапи на Кучето, сочещо някакъв предмет на двеста-триста метра надолу по течението. В началото тя не успя да разбере какво е — нещо метално по повърхността на реката, отразяващо сутрешното слънце. Когато обаче го разпозна, се наложи да се вгледа по-внимателно, за да потвърди първоначалната си преценка.

— Това наистина е метално корито — каза Кучето. — И един мъж. Има и още нещо… най-добре да изстреляш една стрела, господарке.

— Изглежда е изгубил съзнание. Или е мъртъв — отвърна Лираел. — Не е ли по-добре просто да го заобиколим?

Ала тя остави румпела на „Откривател“, извади лъка и бързо го зареди. После освободи Нехима от ножницата и взе една стрела от колчана.

Очевидно „Откривател“ споделяше желанието на Кучето да бъдат предпазливи, защото избегна директната среща. Коритото се движеше много по-бавно от тях, задвижвано само от течението. С издутите от вятъра платна, „Откривател“ беше значително по-бърза и можеше да опише дъга, за да го отмине и да продължи нататък.

А Лираел искаше да продължи нататък. Не желаеше да има нищо общо с непознати, докато не стане абсолютно наложително. Ала все пак, рано или късно щеше да й се наложи да има вземане-даване с хора, а този наистина изглеждаше в беда. Едва ли би предпочел да излезе в Ратерлин на сал, толкова неблагонадежден, колкото едно метално корито?

Лираел се намръщи и спусна забрадката си по-ниско на челото, за да закрива лицето й. Когато наближиха едва на петдесет метра и щяха да отминат коритото, тя изстреля и една стрела, но не се приближи. Мъжът определено не беше разбрал за приближаването на „Откривател“, защото дори не помръдна. Той лежеше по гръб в коритото, ръцете му висяха от двете страни, а коленете му бяха повдигнати нагоре. Лираел видя дръжката на един меч до тялото му, а през гърдите му имаше нещо…

— Звънци! Некромант! — възкликна Лираел, измъквайки лъка си. Той не приличаше на Хедж, но всеки некромант беше опасен. Ако го пронижеше с една стрела, просто щеше да се подсигури. За разлика от мъртвите си слуги, некромантите нямаха проблеми с течащата вода. Този навярно се преструваше на ранен, за да я подмами в засада.

Тъкмо се канеше да стреля, когато Кучето внезапно излая:

— Чакай! Не ми мирише като некромант!

Изненадана, Лираел се сепна, пусна лъка — и стрелата изхвърча във въздуха, преминавайки на сантиметри от главата на мъжа. Ако се беше изправил, щеше да прониже гърлото или окото му, убивайки го на мига.

Когато стрелата полетя надолу и цопна във водата надалече от коритото, изпод краката на мъжа се появи малка бяла котка, покатери се на гърдите му и се прозя.

Това предизвика незабавна реакция у Кучето, което се разлая ожесточено и се хвърли във водата. Лираел едва успя да пусне лъка и да сграбчи опашката му, преди да е преминало от другата страна.

Опашката на Кучето се развяваше радостно, толкова бързо, че Лираел с мъка се държеше за нея. Тя не можа да разбере дали това се дължеше на истинска дружелюбност или на вълнението от предстоящото преследване на котката.

Целият този шум в крайна сметка събуди мъжа в коритото. Той бавно се изправи, видимо замаян, а котката се покатери по него, за да седне предпазливо на рамото му. В началото мъжът погледна на другата страна, за да открие откъде идва този лай; после се обърна, видя лодката — и незабавно посегна към меча си.

Лираел бързо взе лъка си и изстреля още една стрела. „Откривател“ се завъртя на вятъра и забави ход, за да й осигури доста стабилна платформа, от която да стреля’.

Котката проговори, а думите излязоха по средата на поредната прозявка.

— Какво правите тук?

Лираел подскочи от изненада, ала успя да не изпусне стрелата си.

Тъкмо се канеше да отвърне, когато осъзна, че животното говори на Кучето.

— Хмф — отвърна Кучето. — Мислех, че някой, хитър колкото теб, щеше да знае отговора на този въпрос. Как се казваш сега? И кой е този окаян дрипльо?

— Наричат ме Могет — отвърна котката. — През по-голямата част от времето. Под какво име си…

— Този окаян дрипльо може да говори и сам — намеси се гневно мъжът. — Кой или какво си ти? А и вие, госпожице! Това е една от лодките на Клеър, нали? Откраднахте ли я?

„Откривател“ промени курса си при тази обида, а Лираел стисна по-силно лъка, промъквайки дясната си ръка към тетивата. Очевидно този дрипльо беше много арогантен, а и отгоре на всичко по-млад от нея. И носеше звънци на некромант! Освен това, той беше много красив, което бе още един недостатък в нейните очи. Винаги красивите мъже бяха онези, които я заговаряха в Трапезарията, убедени, че никога няма да отблъсне техните опити за сближаване.

— Аз съм Падналото куче — каза Кучето съвсем спокойно. — Придружител на Лираел, Дъщеря на Клеър.

— Значи и теб са откраднали — каза заядливо Сам, без да обмисли думите си. Всичко го болеше, а присъствието на Могет върху рамото му беше изключително неудобно и в същото време дразнещо.

— Аз съм Лираел, Дъщеря на Клеър — изрече Лираел, а гневът й надделя над познатото чувство, че не е една от тях. — Кой или какво си ти? Освен че си непоносимо груб?

Мъжът — всъщност момчето — се втренчи в нея, докато цялото й лице не потъна в червенина и Лираел сведе глава, прикривайки се зад косата и забрадката си. Знаеше много добре какво си мисли той.

Беше невъзможно да е Дъщеря на Клеър. Всички Клеър бяха високи, руси и елегантни. Това момиче… жена… беше с тъмна коса и носеше странни дрехи. Яркочервената й жилетка никак не приличаше на обсипаните със звезди бели роби на Клеър, които бе виждал в Белизар. А и тя не притежаваше сдържаната самоувереност на пророчиците, които винаги го изнервяха, когато ги срещнеше случайно из коридорите на двореца.

— Не изглеждаш като Дъщеря на Клеър — каза той и приближи коритото още малко. Течението вече го носеше покрай „Откривател“ и трябваше да положи големи усилия, само за да го задържи на едно място. — Но предполагам, че ще се наложи да приема думите ти за истина.

— Престани! — нареди Лираел и измъкна наполовина лъка си. — Кой си ти? И защо носиш звънци на некромант?

Сам погледна към гърдите си. Беше забравил, че носи пояса. Сега си даде сметка колко е студен той, как силно притиска гърдите му и му пречи да диша.

Той разкопча пояса, докато се опитваше да измисли някакъв неопределен отговор, ала Могет го изпревари:

— Добра среща, госпожице Лираел. Този дрипльо, както толкова уместно го описа вашият слуга, е Негово Височество принц Самет, бъдещият Абхорсен. Затова носи звънци. Но да преминем към по-важните въпроси. Бихте ли ни помогнали? Личният плавателен съд на принца не е точно това, към което съм привикнал, а той изгаря от желание да ми улови риба преди сутрешната ми дрямка.

Лираел погледна въпросително Кучето. Знаеше кой е принц Самет. Ала защо, по дяволите, второто дете на крал Тъчстоун и Абхорсен Сабриел би пътувало в корито насред река Ратерлин, на левги от всякакво обитаемо място?

— Той е кралски принц, така е — каза Кучето, докато тихо душеше. — Надушвам Кръвта му. Освен това е ранен, а това го прави раздразнителен. Всъщност той е просто едно хлапе. По-добре внимавай с другия. Онзи Могет. Познавам го отдавна. Да, той е слуга на Абхорсен, но е плод на Свободната магия, от онези, които са пленени. Той не служи по собствено желание и каишът му никога не бива да бъде разхлабван.

— Предполагам, че се налага да ги вземем — каза бавно Лираел, надявайки се Кучето да се възпротиви. Ала то просто се взираше в нея с развеселен вид. В крайна сметка „Откривател“ реши проблема, като помръдна леко румпела и лодката бавно се понесе към коритото.

Лираел въздъхна и остави лъка, ала вместо него извади меча си, в случай че Кучето грешеше. Ами ако този принц Самет всъщност бе некромант, а съвсем не бъдещ Абхорсен?

— Остави меча си отстрани — извика Лираел. — А ти, Могет, седни под краката на принц Самет. Когато застанете един до друг, не мърдайте, докато не ви кажа.

Сам не отговори веднага. Лираел го видя да шепне нещо на котката и разбра, че и той провежда разговор, подобен на нейния с Кучето.

— Добре! — извика Сам, след като изслуша котката и предпазливо избута меча си в долната част на коритото, заедно със звънците.

Той има трескав вид, помисли си Лираел, когато се приближиха; бузите му бяха силно зачервени, както и областта около очите му.

Могет слезе изискано и се скри под ръба на коритото. Импровизираният плавателен съд продължи по пътя си, въртейки се срещу течението. „Откривател“ също помръдна, променяйки курса си спрямо вятъра, за да се завърти настрани.

При срещата на лодката и коритото се чу силен трясък. Лираел се изненада от това колко ниско във водата се намираше коритото — отдалече не изглеждаше толкова дълбоко потопено. Принцът я изгледа намръщено, ала верен на думата си, не помръдна.

Лираел бързо протегна лявата си ръка и докосна символа на Хартата върху челото му, хванала меча си в готовност да нанесе удар, ако символът се окажеше фалшив или подправен. Ала пръстите й усетиха познатата топлина на истинската Харта, ярка и силна. Въпреки онова, което й бе казало Кучето, Хартата несъмнено беше вечна и нямаше Начало или Край.

Сам също колебливо протегна ръка, очевидно очаквайки разрешение, тъй като острият връх на меча й беше толкова близо. Тя кимна и той докосна челото й с два пръста, докато символът на Хартата върху него не светна по-ярко дори от слънцето над реката.

— Е, струва ми се, че можеш да излезеш от коритото — каза Лираел, нарушавайки тишината. Тя изведнъж отново изпита тревога, защото се налагаше да дели лодката с непознат. Какво щеше да прави, ако той настояваше да говори през цялото време, или се опиташе да я целуне, или нещо подобно? Не че той изглеждаше в състояние да направи кой знае какво. Тя остави меча си на земята и протегна ръка да му помогне, бърчейки нос. От него се носеше миризма на кръв, мръсотия и страх, и очевидно не се беше къпал от дни.

— Благодаря — промърмори Сам, плъзгайки се по перилата със схванати и болезнени крака. Лираел видя как прехапа устни от болка, но не извика. Когато преметна краката си от другата страна, той си пое дъх и каза треперейки: — Би… би ли взела меча, звънците и дисагите ми? Боя се, че не мога да се движа.

Лираел веднага се подчини. Дисагите взе последни. Когато ги извади, балансът в коритото се промени и единият му край за кратко потъна под водата. За миг то се изправи и потъна още по-надълбоко във водата. После една лека вълна заля единия му край непоправимо и го преобърна, и съдът потъна като странна сребриста риба в прозрачната вода отдолу.

— Сбогом, храбро корито — прошепна Сам, гледайки как изчезва под горния слой светлина към мрака на дълбините. Той се облегна назад и въздъхна от болка и облекчение.

Могет беше изскочил навън, когато коритото се напълни с вода и сега гледаше Кучето, толкова отблизо, че носовете им почти се допираха. Двамата просто стояха там и се наблюдаваха, но Лираел подозираше, че общуват по някакъв начин, непознат за техните човешки „господари“. Отношенията им не изглеждаха съвсем приятелски. И двамата стояха с изправени гърбове, Кучето ръмжеше тихо и дрезгаво, а звукът идваше някъде дълбоко от гърдите му.

Лираел се зае да обърне „Откривател“ обратно надолу по реката, навеждайки се под гика, когато лодката се завъртя напречно. Тя едва ли се нуждаеше от нейната помощ, ала това беше по-лесно от воденето на разговор. Когато приключи, настана потискаща тишина. Двете животни продължаваха да стоят с допрени носове. Накрая Лираел почувства, че трябва да каже нещо. Щеше й се отново да е в библиотеката и да може просто да напише бележка.

— Какво… ъм… се е случило с теб? — попита тя Сам, който се бе излегнал в цял ръст на дъното на лодката. — Защо плаваше в корито?

— Това е дълга история — каза изтощеният Сам. Опита да се изправи, за да я вижда по-добре, но главата му падна назад и се удари в една от седалките. — Ох! Според най-съкратената версия, предполагам, че би могло да се каже, че бягах от домогванията на мъртвите, а коритото се оказа най-добрата лодка наоколо.

— Мъртви? Някъде наблизо? — попита Лираел, потръпвайки, когато си припомни собствената си среща със смъртта. С некроманта Хедж. Беше предположила, че в живота той се намира някъде около Червеното езеро, както беше във видението. Ала имаше вероятност това още да не се е случило. Може би Хедж бе някъде наблизо и в този момент…

— На няколко левги нагоре по течението, миналата нощ — каза Сам, опипвайки с един пръст кожата около раната си. Тя беше крехка и опъната под крачола му, сигурен знак, че заклинанието за овладяване на инфекцията се беше провалило заради неговата умора и свръхнапрежение.

— Изглежда зле — каза Лираел, която виждаше тъмното петно от засъхнала кръв, което прозираше през плата. — Некромантът ли го направи?

— Ммм? — попита Сам, който се чувстваше така, сякаш отново щеше да припадне. Това, че бе натиснал раната, се оказа голяма грешка. — За щастие там нямаше никакъв некромант. Мъртвите следваха строги нареждания и не бяха особено умни в тяхното спазване. Прободоха ме по-късно.

Лираел се замисли за миг, защото не беше сигурна какво да му каже. Ала той беше кралски принц и бъдещ Абхорсен.

— Аз се сражавах срещу един некромант вчера — каза тя.

— Моля! — възкликна Сам и се изправи, въпреки внезапния пристъп на гадене. — Некромант? Тук?

— Не точно — каза Лираел. — Бяхме в смъртта. Не знам къде се е намирал физически.

Сам простена и отново падна назад. Този път Лираел видя какво предстои и на косъм успя да хване главата му.

— Благодаря — промърмори принцът. — А той… беше ли слаб и плешив, с червени бронирани пластини на лактите?

— Да — прошепна Лираел. — Името му е Хедж. Опита се да отреже главата ми.

Сам издаде някакъв звук, наподобяващ кашлица, и се обърна към перилата, а мускулите в шията му се изопнаха. Лираел едва успя да измъкне ръцете си, преди той да повърне над ръба на лодката. Принцът остана там в продължение на няколко минути, а после леко напръска лицето си със студена вода от реката.

— Съжалявам — каза той. — Нервна реакция, предполагам. Не каза ли, че си се била с този некромант в смъртта? Но ти си Клеър. Клеър не влизат в смъртта. Искам да кажа, че никой не го прави, освен некромантите и моята майка.

— Аз влизам — промърмори в отговор Лираел и отново се изчерви. — Аз… аз съм Възпоменател. Трябваше да намеря нещо там, нещо от миналото.

— Какво означава Възпоменател? Какво общо има миналото със смъртта? — попита Сам. Чувстваше се като обезумял. Или Лираел бълнуваше, или той някак не успяваше да разбере за какво говори.

— Мисля — каза Кучето, прекъсвайки своето общуване нос в нос с котката, — че моята господарка трябва да се погрижи за раната ти, млади принце. После можем да започнем всичко отначало.

— Това ще отнеме време — каза мрачно Могет, оглеждайки се за риба през борда. За каквото и да бяха разговаряли с Кучето, езикът на тялото им говореше, че той е бил победен.

— Некромантът — прошепна Сам. — Изгори ли и теб?

— Не — отвърна озадачено Лираел. — Кого е изгорил? Сега тя беше объркана. Ала Сам не отговори. Клепачите му трепнаха веднъж, а после се затвориха.

— Най-добре се погрижи за раната му, господарке — каза Кучето.

Лираел въздъхна раздразнено, извади ножа си и започна да разрязва крачола на Сам. В същото време посегна към Хартата, измъквайки символите на заклинание, което щеше да почисти раната и отново да възстанови наранената тъкан.

Очевидно се налагаше обясненията да почакат.

Глава тридесет и осмаКнига за мъртвите

Наложи се обясненията да почакат почти цял ден, защото Сам не се събуди, докато „Откривател“ не акостира плавно до един песъчлив подводен нанос, а Лираел започна да прави бивак на съседния остров. По време на вечерята, състояща се от печена риба, сушени домати и бисквити, те си разказаха своите истории. Лираел с изненада установи колко лесно се говори с принца. Все едно разговаряше с Кучето. Навярно беше така, защото той не беше Клеър, помисли си тя.

— Значи си видяла Никълъс — каза Сам тъжно. — И той със сигурност е при некроманта, Хедж. Разкопава някакво ужасно творение на Свободната магия. Предполагам, че това е Капанът за светкавици, за който ми писа. Надявах се — твърде глупаво, предполагам, — че всичко е било съвпадение. Че Ник не е имал нищо общо с Врага, че наистина е отивал при Червеното езеро, защото е чул за нещо интересно.

— Аз лично не го видях — каза с неохота Лираел, за да изпревари всякакви молби да използва предполагаемото си зрение, за да разбере повече. — Искам да кажа, че ми го показаха. Наложи се да използват Стража от над хиляда и петстотин Клеър, за да могат да виждат близо до ямата. Но те не знаеха кога се е случило… или ще се случи. Възможно е още да не е станало.

— Предполагам, че не е останал в Кралството толкова дълго — усъмни се Сам. — Но ми се струва, че вече трябва да е стигнал до Червеното езеро. А копаенето, което си видяла, може би е започнало без него. Мъртвите със сините шапки и шалове сигурно са бежанци от Юга, онези, които са прекосили Стената преди повече от месец.

— Е, според следващото видение на Клеър, аз ще намеря Никълъс при Червеното езеро съвсем скоро — каза Лираел. — Но не искам да ходя там неподготвена. Не и ако Хедж е с него.

— Ситуацията се усложнява от ден на ден — каза Сам, като изпъшка и обхвана главата си с ръце. — Ще се наложи да изпратим съобщение до Елимер. И… не зная… да извикаме родителите ми да се върнат от Анселстиер. Само че тогава ще се притесняваме за южняците. Може би мама ще успее да се върне, а татко би могъл да остане там…

— Мисля, че Клеър вече са изпратили съобщения — каза Лираел. — Ала те не знаят колкото нас, така че и ние трябва да изпратим. Само че ще се наложи и сами да направим нещо, нали? На краля и Абхорсен ще им е нужно твърде дълго време само за да научат за нас, а какво остава да се върнат.

— Предполагам — каза Сам без ентусиазъм. — Просто ми се иска Ник да ме беше изчакал при Стената.

— Вероятно не е имал избор — каза Кучето, свито на кълбо в краката на Лираел, докато слушаше. Могет лежеше наблизо, протегнал лапи към гаснещите останки от огнището, а до главата му имаше кости от риба. Веднага след като изяде вечерята си, той беше заспал, пренебрегвайки разговора на Сам и Лираел.

— Предполагам — съгласи се Сам, докато разсеяно гледаше белезите по китките си. — Онзи некромант, Хедж, сигурно… сигурно го е хванал, когато сме били на Границата. Така и не видях Ник след това. Само си разменихме писма. Предполагам, че просто ще трябва да продължавам с опитите да открия този тъп негодник.

— Той изглеждаше болен — каза Лираел, изненадана от усещането за загриженост, което я обзе, припомняйки си това. Момчето бе протегнало ръка към нея и я беше поздравило… — Болен и объркан. Мисля, че Свободната магия му влияеше, но той не разбираше за какво става дума.

— Ник никога не е разбирал съвсем как стоят нещата тук, нито е възприемал идеята, че магията оказва влияние — каза Сам, вгледан в жаравата. С порастването им Ник само влошаваше положението, като непрекъснато питаше защо. Никога не беше приемал нищо, което противоречи на неговото разбиране за природните сили и механизмите, които движат света.

— Не разбирам Анселстиер — каза Лираел. — Искам да кажа, чувала съм за него, но като нищо би могъл да бъде някакъв друг свят.

— Той е — каза Кучето. — Или е най-добре да бъде възприеман като такъв.

— Той винаги е изглеждал по-малко реален от този тук — каза Сам, все така вгледан в огъня, без всъщност да слуша. Сега гледаше как искрите хвърчат нагоре и се опитваше да преброи всяка от тях при поредното дребно избухване. — Много подробен сън, но някак размит, като бледа водна боя. Някак по-мек, дори и с неговото електрическо осветление, двигатели и всичко останало. Предполагам, че се е дължало на това, че в училище нямаше почти никаква магия, защото бяхме, твърде далече от Стената. Понякога успявах да преплитам сенки и да правя номера с осветлението, но само когато вятърът духаше от север. Чувствах се така, сякаш част от мен бди, тъй като нямах възможност да посегна към Хартата.

Той замълча, все така вгледан в жаравата. След няколко минути Лираел проговори отново.

— Да се върнем към онова, което ще правим — каза тя колебливо. — Аз бях тръгнала към Куър, за да накарам местната полиция или кралската гвардия да ме придружи до Едж. Ала по всичко личи, че Хедж вече знае за мен — за нас, — така че това едва ли е много разумна постъпка. Имам предвид, че все още трябва да стигна до Червеното езеро, но не така открито. Би било глупаво просто да хвърля котва на кея в Куър и да сляза, нали?

— Да — съгласи се Кучето и я погледна, гордо от факта, че сама бе достигнала до този извод. — Около този Хедж витаеше някаква миризма, миризма на сила, достатъчно голяма, за да я доловя, когато Лираел избяга от него. Според мен той е нещо повече от некромант. Ала какъвто и да е, е умен, и отдавна се готви да нападне Кралството. Вероятно има слуги както сред живите, така и сред мъртвите.

За миг Самет не отговори. Откъсна очи от огъня и се намръщи, когато видя спящия силует на Могет. Сега, когато със сигурност знаеше, че Никълъс е попаднал в ръцете на Врага, нямаше представа как да постъпи. Да спаси Никълъс му се бе сторила добра идея сред сигурността на стаята му в кулата — по-лесна и без никакви усложнения.

— Не можем да отидем в Куър — каза той. — Мислех си, че трябва да отидем в Къщата — говоря за тази на Абхорсен. Оттам мога да изпратя пощенски соколи и да вземем… ъъъ… някои неща за пътуването. Бронирани ризници. По-добър меч за мен.

— А и би било по-безопасно — каза Кучето, като изгледа проницателно Сам.

Сам извърна очи, неспособен да издържи на погледа му. То някак успяваше да разбере тайните му мисли. Една част от него му казваше, че трябва да продължи. Друга част му казваше, че не може да го направи. Прилошаваше му от цялото това напрежение. Където и да отидеше, не можеше да избегне факта, че е бъдещ Абхорсен и съвсем скоро щяха да го разобличат като изменник.

— Това ми се струва добра идея — каза Лираел. — Къщата се намира на Дългите скали, нали? Оттам можем да поемем на запад, като избягваме пътищата. В Къщата има ли коне? Не мога да яздя, но бих могла да си сложа кожа на Хартата, докато ти…

— Конят ми е мъртъв — прекъсна я Сам, внезапно пребледнял. — Не искам друг!

Той се изправи рязко и закуцука в мрака, взирайки се в Ратерлин, като наблюдаваше сребристите вълни по мрачната речна шир. Чуваше как Лираел и Онова Куче — което твърде много приличаше на Могет, за да бъде спокоен — разговарят зад гърба му, но твърде тихо, за да разбере думите. Ала знаеше, че говорят за него и го досрамя.

— Той е едно разглезено хлапе! — прошепна сърдито Лираел. Не беше свикнала с подобно поведение. По време на своите проучвания беше правила каквото си пожелае, а в библиотеката цареше желязна дисциплина. Сам й беше дал полезна информация, но иначе беше досаден. — Просто се опитвах да съставя някакъв план. Може би трябва да го оставим.

— Той е притеснен — призна Кучето. — Но също така е преживял и много неща, които са го подложили на неподозирани изпитания — освен това е ранен и уплашен. Утре ще бъде по-добре, както и в близките дни.

— Надявам се — каза Лираел. След като вече знаеше повече за Никълъс, Капана за светкавици и нападенията на мъртвите срещу Сам, тя осъзна, че навярно ще има нужда от цялата помощ, която успее да получи. Цялото Кралство щеше да се нуждае от такава помощ.

— В крайна сметка, това е негово задължение — добави тя. — След като е бъдещ Абхорсен. Би трябвало да се върна на сигурно място на Глетчера, докато той се занимава с Хедж и каквото и да било друго там!

— Ако Абхорсен и кралят са прави относно плановете на Хедж, никъде няма да бъде безопасно — каза Кучето. — И всички, които носят Кръвта, трябва да защитават Хартата.

— О, Куче! — каза жално Лираел и прегърна Кучето. — Защо всичко е толкова трудно?

— Просто така — отвърна Кучето, като излая в ухото й. — Но сънят ще направи всичко по-лесно. Новият ден ще донесе нови гледки и миризми.

— Как би ми помогнало това? — промърмори Лираел, но легна на земята, като довлече раницата си, за да я използва вместо възглавница. Беше твърде горещо за одеяло, въпреки лекия ветрец, който подухваше откъм реката. Горещо и невероятно влажно, а на всичко отгоре имаше и комари и мухи. Според календара на Кралството лятото още не беше настъпило, но времето не се интересуваше от хорските изчисления. А и нямаше признаци за някоя разхлаждаща дъждовна буря.

Лираел уби един комар, после извърна глава, когато Сам се върна и започна да тършува в дисагите си. Той извади нещо оттам — някакъв ярък, блестящ предмет. Жаба, отрупана със скъпоценности.

— Съжалявам, че се държах толкова зле — промърмори Сам, като остави на земята летящата жаба. — Това ще ни помогне за комарите.

Не се наложи Лираел да пита как. Това стана ясно веднага, когато жабата направи салто назад и използва езика си, за да улови два особено големи и напоени с кръв комара.

— Умно — каза сънено Кучето, като вдигна за миг глава от удобната дупка, която си беше изкопало, за да спи в нея.

— Направих я за майка ми — каза принцът, а в гласа му се долавяше самосъжаление. — Това е може би единственото, в което ме бива. Да майсторя разни неща.

Лираел кимна, докато гледаше как жабата предизвика суматоха сред местната популация от насекоми. Тя се движеше без особени усилия, размахвайки бронзовите си крила не по-бавно от тези на колибри, издавайки тих шум, подобен на плътно затворени кепенци, помръдващи леко на вятъра.

— Наложи се Могет да я убие — каза внезапно Сам и отново погледна огъня. — Моята кобила, Спраут. Пришпорих я твърде силно. Препъна се. Не можах да нанеса милостивия удар. Наложи се Могет да й пререже гърлото, за да се увери, че мъртвите няма да я убият и да станат по-силни.

— Струва ми се, че не сте имали голям избор — каза неловко Лираел. — Искам да кажа, че не сте могли да направите нищо друго.

Сам мълчеше, вгледан в няколкото останали червени въглени, виждайки фигурите и шарките в оранжево, черно и червено. Навсякъде чуваше приглушения рев на Ратерлин и свистящия дъх на заспалото Куче. Той буквално усещаше как седящата на три-четири стъпки от него Лираел очаква да каже нещо.

— Трябваше да го направя — прошепна той. — Но ме достраша. Уплаших се от смъртта. Винаги ме е било страх от нея.

Лираел не каза нищо, защото сега се чувстваше още по-неловко. Никой досега не беше споделял с нея толкова лично нещо, още по-малко нещо подобно! Сам беше син на Абхорсен, бъдещият Абхорсен. Просто не беше възможно да се страхува от смъртта. Все едно някоя Клеър да се страхува от зрението. Това беше недопустимо.

— Ти си уморен и ранен — каза тя накрая. — Трябва да си починеш. На сутринта ще се почувстваш по-добре.

Сам се извърна да я погледне, но с наведена глава, без да я гледа в очите.

— Ти си влязла в смъртта — прошепна Сам. — Беше ли те страх?

— Да — призна Лираел. — Но следвах инструкциите в книгата.

— Книгата? — попита той, треперейки въпреки горещината. — „Книгата за мъртвите“?

— Не — отвърна Лираел. Дори не беше чувала за тази „Книга за мъртвите“. — „Книгата за спомените и забравата“. В нея пише за мъртвите, само защото един Възпоменател трябва да гледа в миналото.

— Никога не съм чувал за това — промърмори Сам. Погледна дисагите си, сякаш бяха издути отровни торбички. — Трябва да изучавам „Книгата за мъртвите“, но не издържам дори да я гледам. Опитах да я оставя, но тя ме последва, заедно със звънците. Аз не… не мога да се отърва от нея, но не мога и да я гледам. А сега вероятно ще имам нужда и от нея, и от звънците, за да спася Ник. Това е дяволски несправедливо. Никога не съм молил да бъда бъдещият Абхорсен!

„Никога не съм искала майка ми да ме изостави на петгодишна възраст, или да бъда Клеър без зрението“, помисли си Лираел. Той беше малък за възрастта си, този принц Самет, и както бе казало Кучето, беше уморен и ранен. Нека да изживее своя пристъп на самосъжаление. Ако до утре не се оправеше, Кучето щеше да го ухапе. При нея това винаги даваше резултат.

Така че вместо да изрече на глас мислите си, Лираел протегна ръка, за да докосне пояса, който се намираше от едната страна на Сам.

— Имаш ли нещо против да погледна звънците? — попита тя. Усещаше силата им, дори докато лежаха там неподвижно. — Как ги използваш?

— В „Книга за мъртвите“ е обяснено как се използват — каза той неохотно. — Но всъщност не можеш да се упражняваш с тях. Могат да бъдат използвани само на сериозно. Не! Недей… моля те, не ги изваждай.

— Ще внимавам — каза Лираел, изненадана от реакцията му. Беше пребледнял, съвсем бял в тъмнината, и трепереше. — Вече знам малко за тях, защото приличат на флейтите ми.

Сам отстъпи няколко крачки назад, а паниката в него растеше. Ако тя изпуснеше някой звънец или случайно звъннеше, и двамата щяха да бъдат запратени в смъртта. Той се страхуваше от това, страхуваше се отчаяно. В същото време бе обзет от внезапния импулс да й позволи да вземе звънците, сякаш това по някакъв начин щеше да прекъсне връзката им с него.

— Струва ми се, че можеш да ги разгледаш — каза той колебливо. — Ако наистина искаш.

Лираел кимна умислено и прокара пръсти по гладките махагонови дръжки и разкошната, обработена с пчелен восък кожа. Усети внезапен импулс да си сложи пояса и да влезе в смъртта, за да пробва звънците. В сравнение с тях нейните малки флейти бяха като играчки.

Сам гледаше как докосва звънците и потръпна, припомняйки си колко студени и тежки бяха върху гърдите му. Забрадката на Лираел се беше смъкнала, позволявайки на дългата й черна коса да се разпилее навън. Имаше нещо в лицето й на светлината от огъня, нещо в начина, по който очите й отразяваха светлината, което накара Сам да се почувства странно. Имаше чувството, че я е виждал преди. Ала това бе невъзможно, защото никога не беше ходил до Глетчера, а тя никога не го беше напускала досега.

— Мога ли да разгледам и „Книгата за мъртвите“? — попита Лираел, неспособна да скрие нетърпението в гласа си.

Сам се втренчи в нея, а съзнанието му блокира за миг.

— „Книгата за мъртвите“ би могла да те у-унищожи — каза той, а в гласа му прозвуча издайническо заекване. — Не бива да си играеш с нея.

— Зная — каза Лираел. — Не мога да го обясня, но имам усещането, че трябва да я прочета.

Сам се замисли. Клеър бяха братовчедки на кралския род и на Абхорсен, така че той предполагаше, че Лираел притежаваше Кръвното право. Това беше достатъчно, за да не бъде унищожена на мига. Освен това бе чела „Книгата за спомените и забравата“, каквато и да бе тя, а това изглежда я бе превърнало в нещо като некромант, поне що се отнасяше до пътуването в смъртта. А и нейният знак на Хартата беше истински и ярък.

— Тя е тук — каза Сам грубо, като посочи съответното място в дисагите. Поколеба се, после се отдръпна, докато се озова на цели десет крачки от огъня, по-близо до реката, а Кучето и Могет останаха между него и Лираел — и книгата. Легна на земята и нарочно извърна поглед от нея. Не желаеше дори да вижда книгата. Неговата летяща жаба подскачаше зад него и бързо разчисти комарите от импровизираното му легло.

Зад гърба си Сам чу как каишите на дисагите се развързват. После се появи меката светлина на Хартата, чу се щракането на сребърните пластини — и шумоленето на страниците. Не последва експлозия, нямаше унищожителен огън.

Сам изпусна стаения въздух, затвори очи и си наложи да заспи. След няколко дни можеше да бъде в Къщата на Абхорсен. В безопасност. Можеше да остане там. Лираел би могла да продължи сама.

„Само че, каза съвестта му, докато той се унасяше, Никълъс е твой приятел. Твой дълг е да се справяш с некромантите. И твоите родители ще очакват от теб да се изправиш срещу Врага.“

Глава тридесет и деветаВисокият мост

Сам се чувстваше много по-добре на следващата сутрин, поне физически. Състоянието на крака му се бе подобрило значително благодарение на лечебната магия на Лираел. Ала психически той се чувстваше много изнервен заради отговорностите, които за пореден път се стовариха на плещите му.

Лираел, от друга страна, беше физически изтощена, но изпълнена с умствена енергия. Беше прекарала цялата нощ в четене на „Книгата за мъртвите“ и довърши последната страница точно по изгрев-слънце, когато топлината пропъди последните студени часове на нощта.

Голяма част от книгата вече бе изчезнала от ума й. Лираел знаеше, че я е прочела цялата, или поне бе прочела всяка прелистена страница. Ала нямаше представа за цялостния смисъл на текста. „Книгата за мъртвите“ изискваше многократни препрочитания, осъзна тя, защото можеше да предложи по нещо ново всеки път. В много отношения тя усети, че книгата разпознава нейната липса на знания, и й бе предоставила оскъдния минимум, който бе способна да разбере. Освен това тя беше породила у нея много повече въпроси за смъртта и мъртвите, от отговорите, които даваше. Или навярно им бе отговорила, но тя нямаше да си спомни, преди да й се наложи да разбере.

Само последната страница остана запечатана в съзнанието й, последната страница с нейния единствен ред.

Тя размишляваше над този въпрос, когато потопи главата си в реката, за да се опита да се разсъни, и продължи да мисли за това, докато връзваше забрадката си и изпъваше жилетката си. Не й се щеше да се разделя със звънците и „Книгата за мъртвите“, но в крайна сметка я върна в дисагите на Сам, докато той довършваше сутрешното си миене по-надолу по реката, зад част от оскъдната растителност на острова.

Не разговаряха, докато товареха лодката, не казаха нито дума за книгата или звънците, нито за признанието на Сам от изминалата нощ. Когато Лираел вдигна платното на „Откривател“ и отново се понесоха по течението, единственият звук идваше от плющящото платно, когато тя бавно повдигна грота, придружен от шума на водата под кила. Изглежда всички бяха единодушни, че е прекалено рано за разговори. Най-вече Могет. Той дори не си бе направил труда да се събуди и се наложи Сам да го пренесе на борда.

Едва когато бяха доста напреднали по пътя, Лираел раздаде от своите кейкове с канела, големи, колкото чинии, разделяйки ги на удобни за ядене късове. Кучето изяде своя почти наведнъж, но Сам го гледаше подозрително.

— Да рискувам ли да забия зъбите си в него, или просто да го смуча, докато умра? — попита той и направи опит да се усмихне. Очевидно се чувства по-добре, помисли си Лираел. Това беше за предпочитане пред мрачното самосъжаление от предишната нощ.

— Можеш да го дадеш на мен — предложи Кучето, без да сваля поглед от ръката, хванала кейка.

— Едва ли — каза Сам, като отхапа малко и се опита да дъвче. После протегна напред недоядената половина и каза с пълна уста: — Но ще го разменя с теб срещу възможността да разгледам отблизо каишката ти.

Преди да е довършил изречението си, Кучето се хвърли напред, излапа кейка и опря брадичката си на бедрото на Сам, предоставяйки му шията си.

— Защо искаш да разгледаш каишката на Кучето? — попита Лираел.

— По нея има символи на Хартата, които никога не съм виждал — отвърна той, протягайки ръка да я докосне. Тя изглеждаше като кожа, покрита със символи на Хартата. Ала когато пръстите му докоснаха повърхността й, Сам осъзна, че изобщо не е кожа. Това бяха само символи на Хартата, огромно море от символи, простиращо се във вечността. Почувства, че би могъл да напъха цялата си ръка в каишката, или самият той да потъне в нея. А сред тази необятна шир от символи имаше съвсем малко такива, които познаваше.

Отдръпна ръката си с неохота, а после, воден от някаква прищявка, почеса главата на Кучето между ушите. Усещането беше както при най-обикновено куче, така както и Могет приличаше на истинска котка. Ала и двамата до голяма степен бяха магически създания. Само че каишката на Могет представляваше възпиращо заклинание с невероятна сила, а тази на Кучето беше нещо много по-различно, почти като част от самата Харта. В него имаше нещо от излъчването на Камъните на Хартата.

— Чудесно — въздъхна Кучето в отговор на чесането. — Но почеши и гърба ми, ако обичаш.

Сам се подчини, а Кучето се изтегна под пръстите му, наслаждавайки се на процедурата. Лираел ги гледаше, внезапно осъзнала, че никога преди не е виждала Кучето с друг човек. То винаги бе изчезвало при появата на Клеър.

— Някои от символите на Хартата по каишката ти са ми познати — каза небрежно Сам, докато го чешеше и гледаше как сутрешното слънце танцува върху водата. Предстоеше още един много горещ ден, а той беше изгубил шапката си. Сигурно се беше изхлузила, когато падна по стълбите на плуващата платформа при воденицата.

Кучето не отвърна, а само се гърчеше, за да насочи ръката на Сам да го почеше по-надолу по гърба.

— Само че не мога да си спомня къде съм ги виждал — продължи той и спря, за да се концентрира. Не знаеше какво беше предназначението на символите на Хартата, ала ги беше виждал някъде другаде. Не в някой гримоар или върху Камък на Хартата, а върху предмет или нещо твърдо. — Не върху каишката на Могет — тези са съвсем различни.

— Прекалено много мислиш — изръмжа Кучето, макар и не гневно. — Просто продължавай да ме чешеш. Можеш и под брадичката.

— Ти си много настоятелно куче за един предполагаем слуга на Клеър — отбеляза Сам. Погледна Лираел и добави: — Винаги ли е такъв?

— Моля? — попита Лираел, която отново се бе замислила за „Книгата за мъртвите“. Наложи й се да положи усилия, за да обърне внимание на Сам и за миг й се дощя да се върне отново в голямата библиотека, където никой не й говореше, ако не се налагаше.

Сам повтори въпроса си и Лираел погледна Кучето.

— Обикновено е по-зле — отвърна тя. — Ако не търси храна, иска да го чешат. Непоправим е.

— Точно затова ме наричат Падналото куче — отвърна самодоволно Кучето, размахвайки опашка. — Не просто Куче. Но сега най-добре да спреш да ме чешеш, принц Самет.

— Защо?

— Защото надушвам хора — отвърна Кучето, насилвайки се да се изправи. — Зад следващия завой.

Сам и Лираел погледнаха напред, но не видяха никакъв признак на живот или друг плавателен съд по реката. Ратерлин правеше голям завой и речните брегове се извисяваха във високи скали от розовеещ се камък, препречвайки гледката пред тях.

— Чувам и рев — добави Кучето, което сега беше кацнало на носа, а ушите му бяха изправени и потрепваха.

— Като от бързеи ли? — попита неспокойно Лираел. Тя имаше доверие в „Откривател“, но не й се щеше да бъде залята от водопади — или да се разбие в някоя лодка, в този ред на мисли.

Сам застана до нея, подпрял едната си ръка на гика, за да запази равновесие, и се опита да погледне напред. Ала каквото и да имаше там, то се намираше зад завоя. Той отново погледна речните брегове, забелязвайки, че те бяха станали по-високи, превръщайки се в истински скали, и че реката се стесняваше и отпред може би беше широка едва неколкостотин метра.

— Няма нищо — каза той, а после, след като забеляза объркването й, породено от този анселстиерски израз, добави: — Искам да кажа, че всичко е наред. Наближаваме клисурата на Високия мост. Реката става много по-тясна и по-бърза, ала не чак дотам, че по нея да не могат да преминават лодки. А и е по-маловодна, отколкото би трябвало да бъде по това време на годината, така че се обзалагам, че няма да бъде твърде бърза.

— О, Високият мост — каза Лираел с огромно облекчение. Беше чела за Високия мост и дори беше виждала ръчно оцветена гравюра с неговото изображение. — Всъщност ние плаваме под града, нали?

Сам кимна умислено. Беше ходил в града на Високия мост само веднъж, преди повече от десет години, със своите родители. Бяха стигнали дотам по сушата, не по Ратерлин, но той още помнеше как Тъчстоун посочи патрулните лодки, които обикаляха нагоре по течението към града и във вира зад него, където реката отново се разширяваше. Те не само поддържаха поне тази част на Ратерлин без речни пирати, но и събираха пътен данък от търговците. Елимер вероятно вече беше издала заповед на речната охрана да го „придружат“ до брега и да го върнат в Белизар.

Това щеше да бъде един от начините да се озове в безопасност, помисли си той, и Елимер щеше да поеме отговорността за случилото се след това. Ала той трябваше да бъде готов да поеме отговорността за разпрата си с полицаите, а това щеше да забави всякакви опити да бъде спасен Ник. Съмняваше се, че Лираел би предпочела да продължи без него.

— Така е, нали? — повтори Лираел. — Плаваме под него?

— Моля? — попита Сам, който продължаваше да се пита как да постъпи оттук нататък. — Да… да, така е. Ъм, най-добре да се мушна под някое одеяло или нещо друго, преди да наближим града.

— Защо? — попитаха Лираел и Кучето в един глас.

— Защото той е принц-беглец — прозя се Могет, после се приближи и се повдигна на задните си лапи, за да погледне напред. — Той избяга, а сестра му иска да го върне за Празника на Велизар, за да играе ролята на Летния глупак или нещо подобно.

— Птицата на Изгрева — поправи го Сам смутено, докато се приготвяше да се скрие.

— Когато каза, че си напуснал Велизар, за да търсиш Никълъс, реших, че си бил изпратен от своите родители! — възкликна Лираел, несъзнателно възприела тона, с който мъмреше Кучето. — Както аз бях изпратена от Клеър. Искаш да кажеш, че дори не знаят какво правиш?

— Ъъъ… не — отвърна смутено Сам. — Макар че татко сигурно се е досетил, че съм отишъл да посрещна Ник. Тоест, ако са разбрали, че съм заминал. Зависи от това в коя част на Анселстиер се намират. Но аз ще им обясня, когато изпратим съобщенията. Единственият проблем е, че Елимер вероятно е наредила на цялата гвардия и полицията да ме изпратят обратно във Велизар, ако могат.

— Страхотно — каза Лираел. — А аз разчитах на теб, ако имаме нужда от помощ по пътя. Той е кралски принц, мислех си…

— Е, все още бих могъл да бъда полезен — понечи да каже Сам, ала в този миг завиха и Кучето излая предупредително. И действително, към една шамандура в средата на реката бе закотвена патрулна лодка — дълга и тясна галера с тридесет и две гребла, освен платното с хоризонтални рейки. Когато „Откривател“ се появи иззад завоя, един моряк я отвърза от шамандурата, а останалите издигнаха червеното платно, над което проблесна златистата кула на кралската служба.

Сам се сниши още повече и придърпа одеялото върху лицето си. Нещо докосна бузата му, когато се излегна, и той се сепна, решил, че е плъх. После разбра, че и Могет се пъха под одеялото при него.

— Няма смисъл да се чудят защо една котка с аристократичен произход би стояла на една палуба с някакво краставо куче — прошепна той близо до ухото на Сам под задушаващото одеяло. — Чудно дали ще приложат онзи стар номер, който градската стража прави с каруците със сено, когато заподозре контрабанда.

— Какъв е той? — прошепна Сам в отговор, макар да имаше усещането, че не иска да знае.

— Пробождат всичко с копия, за да се уверят, че няма нищо — или никой — скрито отдолу — каза небрежно Могет. — Имаш ли нещо против да се пъхна под ръката ти?

— Няма да го направят — каза Сам категорично. — Ще видят, че това е една от лодките на Клеър.

— Нима? Възможно е, но Лираел не изглежда като Клеър, не е ли така? Ти самият заподозря, че е откраднала лодката.

— Тихо там — излая Кучето близо до другото ухо на Сам. После той усети как то намества огромното си туловище от едната му страна — върху одеялото. След това отново помръдна, когато Лираел го подръпна, за да прилича по-скоро на покрит багаж, отколкото на нечие тяло.

Поне десет минути не се случи нищо. Могет явно заспа отново, а Кучето прехвърли по-голямата част от теглото си върху Сам. Принцът установи, че макар единственото, което виждаше, да бе долната част на одеялото, чуваше всевъзможни звуци, които не бе забелязал преди: скърцането на облицования с дъски корпус на кораба, плясъкът на вълните при носа, лекото тракане на такелажа и трясъка на гика, когато завиха по посока на вятъра и спряха.

После чу друг звук — силното пляскане на гребла, движещи се в унисон, и един глас, който определяше ритъма.

— С воля и бързина, замахни и отпусни, с воля и бързина… вдигни греблата и ги прибери!

Чу се вик, толкова силен и толкова близък, че Сам почти потрепна.

— Какъв е този съд и накъде пътува?

— Това е лодката на Клеър „Откривател“ — каза Лираел, ала гласът й се изгуби сред шума на реката. Тя се насили да извика, изненадана от собствената си сила: — Лодката на Клеър „Откривател“. Пътува за Куър.

— О, да, познавам „Откривател“ — отвърна гласът, вече не толкова официално. — А и тя очевидно познава ръката ви, госпожице, така че можете да преминете. Ще спрете ли, за да се качите в града?

— Не — каза Лираел. — Пътувам по спешна работа на Клеър.

— Разбира се, разбира се — отвърна командирът на патрулната лодка, кимайки към Лираел през единия метър вода, разделящ двата плавателни съда. — Със сигурност нещо се мъти. Най-добре се пазете от речните брегове, защото ни докладваха за мъртви създания. Съвсем като в старото време, преди завръщането на краля.

— Ще внимавам — извика Лираел. — Благодаря за предупреждението, капитане. Мога ли вече да продължа?

— Минавай, приятелко — извика пазачът, махайки с ръка. При това движение греблата отново се спуснаха, а мъжете се напрегнаха върху скамейките си. Кормчията завъртя руля и патрулната лодка потегли с все сила, порейки течението. Лираел видя как нещо метално проблесна под водата, когато лодката се повдигна, и разбра, че това е дълъг стоманен клин. Очевидно патрулната лодка разполагаше с начини да потопи всеки плавателен съд, който не спре след подадения сигнал.

Докато преминаваха, един от охраната погледна странно Лираел и тя видя как ръката му се спуска към тетивата на лъка. Ала никой от останалите дори не си направи труда да я погледне, и миг по-късно странният охранител извърна очи, оставяйки у нея неспокойно усещане. За миг й се стори, че е доловила металния дъх на Свободната магия. Тя погледна Кучето и видя, че то гледа същия мъж, а всички косми по гърба му бяха настръхнали.

Вслуша се в равномерното пляскане на греблата, докато галерата се отдалечаваше, и в отслабващия глас на надзирателя.

— Отидоха ли си?

— Да — каза бавно Лираел. — Но по-добре да останеш скрит. Още се виждат, а вече наближаваме Високия мост. А в единия от тях забелязах нещо нередно. Долових нещо от Свободната магия, сякаш това изобщо не беше човек.

— Невъзможно е да е била Свободна магия — каза Сам. — Реката тече прекалено бързо.

— За разлика от мъртвите, не всички творения на Свободната магия се страхуват от течаща вода — каза Могет. — Само онези, които притежават здрав разум.

— Котката казва истината — добави Падналото куче. — Течащата вода не е пречка за онези от Третия род, или всеки, който носи нещо от същността на Девети. Не бих очаквал нещо подобно тук, но наистина го долових на борда на патрулната лодка, принц Самет. Нещо, което бе само подобие на човек. За щастие то не се осмели да разкрие присъствието си сред толкова много хора. Но трябва да бъдем нащрек.

Сам въздъхна и устоя на изкушението да отмести одеялото поне малко. Беше много трудно да лежиш в тъмното, поел към евентуална опасност. А и той никога не беше виждал Високия мост от водата, а това беше може би една от най-внушителните гледки в Кралството.

Лираел определено мислеше така. Въпреки усилващото се течение, тя с радост остави „Откривател“ на самоуправление, предпочела да разглежда наоколо вместо това да го направлява.

Първоначално Високият мост представлявал огромен естествен каменен мост, опрян върху скалите на клисурата, а Ратерлин е бушувала на четири метра под него. През вековете естествените красоти на моста били усъвършенствани от сградите, построени от хората върху него. Първата постройка бил един замък, издигнат, за да се възползват от защитата, която предлагала дълбоката течаща вода под моста. Нито едно от мъртвите същества не можело да припари до стените му, защото трябвало да премине през бързите води на реката.

Това се оказало невероятна атракция в годините на Междуцарствието, когато по-голямата част от Камъните на Хартата в Кралството били счупени, а селата, които зависели от тях, за да си осигурят безопасност, били унищожени, позволявайки на мъртвите и техните съюзници да правят каквото си пожелаят. След няколко години замъкът бил заобиколен от къщи, ханове, складове, вятърни мелници, ковачници, работилници, конюшни, кръчми и всякакви други постройки. Много от тях всъщност били прокопани в самия мост, защото камъкът бил дебел няколко метра. Мостът беше широк повече от миля, макар и не много дълъг, а разстоянието между източните и западните скали веднъж било изминато с един изстрел на лъка от прочутия стрелец Ейлуърд Блекхеър.

Лираел се взираше в този необичаен метрополис, когато чу женски вик, на пръв поглед идващ от барелефа в предната част на лодката. В същото време румпелът на „Откривател“ се изтръгна от ръката й, завивайки рязко наляво. В миг гикът се олюля силно и лодката се наклони надясно, а почти целият десен борд се озова в реката, залят от пенливи пръски и вода.

Сам се оказа прикован към перилата на десния борд. Могет и Кучето по някакъв начин се бяха озовали върху него, както му се стори, заедно с всичко останало. А върху му водата се лееше като из ведро.

Той измъкна ръцете си изпод одеялото и се хвана отстрани на лодката, протягайки се към перилата. Ала дланите му попаднаха право в бушуващата вода и Сам осъзна, че „Откривател“ се е наклонила дотолкова, че всеки момент ще се преобърне. Отчаяно се опита да се освободи от Могет, Кучето, багажа и одеялото, като едновременно с това викаше:

— Лираел! Лираел! Какво става?

Глава четиридесетаПод моста

Лираел беше твърде заета да се върне обратно в лодката, за да отговори. Гикът я беше закачил за рамото, хвърляйки я през борда, още преди да разбере какво става. За щастие тя бе успяла да се хване за перилата и да се закрепи, гледайки уплашено нагоре, докато корпусът на „Откривател“ се извисяваше над главата й, толкова надалече, че изглеждаше сигурно, че ще се преобърне, а Лираел ще остане отдолу.

После, със същата скорост, с която се бе наклонил, „Откривател“ се изправи, а внезапното накланяне помогна на Лираел да се метне обратно вътре, попадайки сред невероятната бъркотия от одеялото, Сам, Кучето, Могет, множество дреболии и клокочеща вода.

В това време, лодката премина под Високия мост, придвижвайки се от слънчевата светлина към странния, хладен здрач, когато Ратерлин потече по огромния тунел, образуван от каменния таван над нея.

— Какво стана? — изпелтечи Сам, когато най-сетне се освободи от мокрото одеяло. Лираел вече беше на румпела, мокра до кости, а ръката й стискаше нещо, което стърчеше от кърмата.

— Помислих, че „Откривател“ е полудял — каза Лираел. — Докато не видях това.

Сам отстъпи назад, проклинайки одеялото, което все още бе заплетено около краката му. Под Високия мост не беше съвсем тъмно, защото от двете страни нахлуваше светлина, но тази светлина беше странна, сякаш слънцето бавно си пробиваше път сред мъгла — мека и разсейвана от водата. Кучето също се втурна да погледне, но Могет изсумтя и отиде при носа, за да се заеме с дългата процедура по изсушаването си с език.

Кучето видя онова, което държеше Лираел, преди Сам и изръмжа. От лявата страна на кърмата, под перилата, където Лираел бе седяла преди „Откривател“ да я катурне заедно с гика, имаше неравна дупка. В ръката си тя държеше стрелата от арбалета, който бе направил дупката. Дръжката й беше боядисана в бяло, и тя беше покрита с гарванови пера.

— Сигурно те е пропуснала на косъм! — възкликна Сам, като прокара три пръста през дупката.

— Само благодарение на „Откривател“ — каза Лираел и нежно погали румпела. — Виж какво е причинила на горката ми лодчица.

— Щеше да те прониже, дори и да носеше броня — каза мрачно Сам. — Това е бойна стрела, а не ловна. И изстрелът е много точен. Твърде добър, за да бъде естествен.

— Сигурно ще опитат отново от другата страна — или преди това — каза Лираел, поглеждайки разтревожено високите камъни над главите им. — Знаеш ли дали над нас има някакви отвори?

— Нямам представа — каза Сам. Той проследи погледа й, ала успя да види само гладък жълт камък. Но мостът се извисяваше на няколко метра над тях, а осветлението беше лошо. Възможно беше да има много непрогледни отвори, които той просто не можеше да види.

— Не виждам такива, господарке — изръмжа Кучето, след като и то вдигна глава. — Но ние ще прекосим след няколко минути при това течение.

— Знаеш ли как да правиш заклинания върху стрели? — попита Сам Лираел. Течението наистина ги носеше с невероятна скорост и ярката, огрявана от слънцето арка, която се извиваше от другата страна на моста се приближаваше твърде бързо.

— Не — отговори неспокойно Лираел. — Вероятно би трябвало да знам. Доста бягах от часовете по бойни изкуства.

— Добре — каза Сам. — Защо не си разменим местата? Аз ще седна тук и ще управлявам лодката, но зад гърба ми ще има омагьосана стрела. Ти подготви лъка си, за да стреляш. Могет, ти имаш най-добро зрение и ще дебнеш вместо Лираел.

— Ужасното куче, или както там се нарича, може да го направи — заяви Могет откъм носа. — Аз продължавам да спя.

— Ами ако заклинанието не подейства? — възнегодува Лираел. — Ти вече си ранен…

— Ще подейства — каза Сам и стана, така че тя нямаше кой знае какъв избор, освен да се отдръпне от пътя му. — Някога всеки ден тренирах с Гвардията. Само омагьосана стрела може да свърши работа.

— Но тя може би е омагьосана — каза Лираел и бързо смени тетивата на лъка си със суха, която извади от един запечатан с восък плик. От черно-бялата стрела не се носеше аромат на магия, но това не означаваше, че следващата няма да е омагьосана.

— Въпреки това трябва да е по-силна от защитното заклинание — каза уверено Сам — много по-уверено, отколкото се чувстваше всъщност. Неведнъж бе правил защитни заклинания, ала никога по време на истинска битка. Тъчстоун го беше научил на това, когато беше едва на шест години, а стрелите, които изстрелваха, за да го проверят, бяха просто играчки с омекотени глави, направени от изпокъсани стари пижами. По-късно бе преминал към притъпени стрели. Никога не беше боравил с бойна стрела, която би могла да пробие бронирана стомана с дебелина три сантиметра.

Сам седна до румпела и се обърна с лице към кърмата. После започна да търси символите на Хартата, от които имаше нужда. Обикновено използваше меча си, за да очертае заклинанието във въздуха, ала го бяха обучавали да използва ръцете си в случай на нужда, и това вършеше същата работа.

Лираел видя как ръцете и пръстите му се движат бързо и уверено, а във въздуха започваха да блестят символи на Хартата. Те надвиснаха там, светейки непосредствено зад дъгата, която описваха пръстите му. Независимо какъв беше иначе, помисли си Лираел, Сам беше много силен Маг на Хартата. И можеше да се страхува от смъртта и мъртвите, но не беше страхливец. Тя не би искала да седи там, разделяна само със заклинание от острите като бръснач върхове на някоя стрела за арбалет, пътуваща с убийствена скорост. Потръпна. Ако не беше „Откривател“, навярно вече щеше да бъде мъртва, или кръвта й щеше да изтича в капандурите на палубата.

Стомашните мускули на Лираел се свиха при тази мисъл и тя особено внимателно сложи стрелата в тетивата. Който и да беше криещият се убиец, тя щеше да направи всичко по силите си, за да се увери, че той ще бъде поразен с един-единствен изстрел.

Сам приключи с описването на пълния кръг на заклинанието върху стрелата, ала остана приведен до кърмата. Ръцете му продължаваха да се движат, рисувайки символи на Хартата, които се спускаха по пръстите му, за да станат част от светещия кръг над и зад него.

— Трябва да го поддържам — каза той задъхано. — Това е един от малкото му недостатъци. Подготви се! Ще излезем след секунда…

Внезапно те излязоха на слънчевата светлина, а Сам инстинктивно се сви, за да се превърне в по-малка мишена.

Лираел, коленичила до мачтата и вгледана нагоре, моментално бе заслепена. В този миг убиецът стреля и стрелата попадна в целта. Лираел изпищя предупредително, ала звукът още не се бе изтръгнал от гърлото й, когато стрелата с черни пера улучи защитното заклинание — и се изпари.

— Бързо! — изпъшка Сам, а напрежението от поддържането на заклинанието личеше ясно по лицето му и напрегнатите гърди.

Лираел вече търсеше мъжа с арбалета, ала над тях имаше много прозорци и отвори — или в самия мост, или в сградите, построени върху него. Освен това навсякъде стояха хора, по прозорците, на балконите, надвесени над перилата, поклащащи се върху платформите, привързани с въжета към хоросановите стени… Тя дори не успя да започне издирването на стрелеца.

После Кучето дойде при нея и вдигна глава, а след това нададе вой. Това бе зловещ, висок звук, който отекна из водата, по склоновете на речното дефиле и навсякъде из самия град. Прозвуча така, сякаш на реката, в града и навсякъде около тях внезапно се бяха появили десетки вълци.

Всички хора изведнъж престанаха да се движат и ококориха очи. Освен на един прозорец по средата на разстоянието до върха на моста. Лираел видя как някой там изведнъж широко разтвори кепенците, все още стиснал в ръка арбалет.

Тя опъна тетивата и изстреля една стрела към него, ала тя бе понесена от случайно подухнал бриз и отиде много по-нагоре, удряйки стената над главата му. Когато зареди следваща стрела, нападателят застана прав в рамката на прозореца, балансирайки опасно върху перваза.

Кучето пое въздух и отново зави. Нападателят изпусна арбалета си, за да затисне уши с пръсти. Ала дори и така не можеше да спре ужасния звук, краката му се размърдаха самоволно и стъпиха в празното пространство. Той отчаяно се опита да запрати горната половина на тялото си обратно в стаята, ала очевидно изобщо не можеше да контролира тялото си от кръста надолу. Миг по-късно падна след арбалета си на дванайсет метра надолу към водата. Докато се носеше във въздуха, той продължаваше да затиска ушите си с пръсти, а краката му не спираха да се движат, въпреки че нямаше къде да стъпят.

Кучето престана да вие, когато тялото на нападателя се удари във водата, а Сам и Лираел трепнаха, когато усетиха, че умира. Те гледаха как се образуват вълни, как стигат до дирята, оставена от „Откривател“, а после изчезват.

— Какво направи? — попита Лираел и внимателно свали лъка си. Никога досега не беше виждала или усещала как някой умира. Беше присъствала само на Сбогувания, където смъртта й изглеждаше далечна, обгърната в церемонии и традиции.

— Накарах го да върви — изръмжа Кучето и отново седна на задните си крака, а космите по гърба му бяха настръхнали сърдито. — Щеше да те убие, ако имаше тази възможност, господарке.

Лираел кимна и бързо прегърна Кучето. Сам ги наблюдаваше предпазливо. Този рев беше истинска Свободна магия, в която нямаше и капка от магията на Хартата. Кучето изглеждаше добронамерено и отдадено на Лираел, ала той не можеше да забрави колко е опасно. Освен това във воя му имаше нещо, което му напомняше за нещо друго, за някаква магия, която бе преживял, но не можеше да определи точно.

Поне при Могет всичко бе ясно. Той беше създание на Свободната магия, приковано и безопасно, докато носеше каишката си. Кучето очевидно бе смесица от двете магии, която беше съвсем различна от всичко, за което Сам някога бе чувал. Не за първи път му се дощя майка му да е тук. Сабриел щеше да знае какво представлява Кучето, сигурен беше.

— Най-добре отново да си сменим местата — каза припряно Лираел. — Пред нас има още една патрулна лодка.

Сам бързо се наведе от противоположната страна на Кучето, което го погледна и се ухили, разкривайки набор от много остри, много бели и много големи зъби. Сам се насили да отвърне на усмивката му, припомняйки си какво го бяха посъветвали за кучетата като малък. Никога не им показвай, че се страхуваш…

— Уф! Тук има много вода — оплака се той, когато легна на дъното и придърпа подгизналото одеяло към себе си. — Трябваше да я изгреба в тунела.

Тъкмо се канеше да покрие лицето си с одеялото, когато видя Могет, който продължаваше да се припича и да се пощи на носа на лодката.

— Могет! — нареди той. — И ти трябва да се скриеш. Могет погледна многозначително водата, която се плискаше в краката на Сам и изплези малкия си розов език.

— Прекалено е мокро за мен — каза той. — Освен това, патрулната лодка със сигурност ще ни спре. Вече ще са получили сигнал от града след тази нафукана кучешка демонстрация на гласови данни, но да се надяваме, че никой не е разпознал за какво всъщност става дума. Така че и ти можеш да седнеш.

Сам изохка и шумно се изправи.

— Можеше де ми го кажеш, преди да легна — каза той мрачно, като взе една метална чаша и започна да изтребва водата.

— Би било най-добре, ако можем да минем, без да ни спират — отбеляза Кучето, душейки въздуха. — На борда на тази лодка биха могли да се крият още врагове.

— Пред нас има още място за маневри — каза Лираел. — Но не знам дали е достатъчно, за да избегнем охраната.

Източната страна на реката беше основното речно пристанище на Високия мост. Дванадесет кея с различна дължина се вдаваха във водата, повечето отрупани с търговски лодки, чиито мачти образуваха гора от оголени прътове. Зад тях имаше още един кей, издълбан в камъните на дефилето — дълга тераса, отрупана с товари, подготвяни да бъдат качени на борда на лодките или горе в града. Зад него започваха няколко стръмни стълби, които се изкачваха по фасадата на скалата към града, сред кабелите на крановете, които повдигаха множеството кутии и сандъци, бурета и бали.

Ала западната страна на реката беше свободна, с изключение на няколко търговски лодки, които се носеха надолу по течението пред тях и единствената патрулна лодка, която вече пускаше котва. Ако успееха да минат покрай нея и да продължат напред, нямаше какво да ги спре.

— На тази лодка има поне двадесет стрелци — каза Сам със съмнение. — Нима мислите, че можем просто да минем покрай тях?

— Предполагам, че зависи от това колко от тях — ако изобщо е така — са агенти на Врага — каза Лираел, докато завързваше по-здраво грота и завъртя платното, за да развият по-висока скорост. — Ако това е истинска охрана, те няма да стрелят по един кралски принц и Дъщеря на Клеър. Нали?

— Предполагам, че си струва да опитаме — промърмори Сам, който не можеше да измисли алтернативен план. Ако охраната беше истинска, най-лошото, което можеше да се случи, бе да го върнат във Велизар. Ако не беше истинска, най-добре беше да стоят възможно най-далече от нея. — Ами ако вятърът отслабне?

— Ще призовем друг — каза Лираел. — Умееш ли да предизвикваш времето?

— Не и според критериите на майка ми — отвърна Сам. Магията за времето най-често се извършваше чрез изсвирване на символи на Хартата, а него не го биваше в свиренето. — Но вероятно бих могъл да предизвикам вятър.

— Този план не е съвършен, дори и според критериите на майка ти — отбеляза Могет, който наблюдаваше как патрулната лодка вдига платното си, очевидно с намерението да ги пресрещне. — Лираел не изглежда като Дъщеря на Клеър. Самет прилича на чучело, а не на кралски принц. А командирът на тази патрулна лодка може и да не познае „Откривател“. Така че дори и да са истинска охрана, вероятно просто ще ни обсипят със стрели, ако се опитаме да отплаваме покрай тях. Лично аз не желая да бъда превърнат в игленик.

— Не мисля, че имаме избор — каза бавно Сам. — Ако дори двама или трима от тях са част от Врага, ще ни нападнат. Ако успеем да предизвикаме достатъчно силен вятър, може би ще можем да останем извън обсега на стрелите.

— Чудесно! — промърмори Могет. — Мокър, измръзнал и пълен с дупки. Още един забавен ден по реката.

Лираел и Сам се спогледаха. Лираел дълбоко пое въздух. В съзнанието й разцъфнаха символи на Хартата и тя ги остави да потекат към дробовете и гърлото й и да кръжат из тях. После изсвири и чистите звуци политнаха към небето.

В отговор на изсвирването реката зад тях потъмня. Във водата се появиха вълни с бели хребети и се понесоха към „Откривател“ и нейното чакащо платно.

Няколко секунди по-късно, вятърът задуха. Лодката се наклони и набра скорост, а такелажът започна да свири своя мелодия под внезапния натиск на въздуха. Могет просъска в знак на неодобрение и бързо скочи от носа, когато мястото, на което беше стоял допреди миг, бе залято от пръски.

Лираел продължаваше да свири и Сам се присъедини към нея, и тяхното обединено заклинание за време създаваше вятъра в задната част на „Откривател“, като в същото време ги отдалечаваше от патрулната лодка, чието платно висеше отпуснато и безветрено.

Ала патрулната лодка имаше умели гребци. Отговорникът побърза да нададе своя вик и греблата започнаха да се движат по-бързо, когато тя се втурна напред да пресрещне „Откривател“, водата около носа й изведнъж се запени, а яркият метал на клина проблесна на слънцето.

Глава четиридесет и първаСвободната магия и свинската кожа

— След няколко минути ще попаднем в обсега на стрелите им — предупреди мрачно Могет, преценявайки песимистично разстоянието до галерата, а прел е близостта на западния бряг. — Предполагам, че ще се наложи да плуваме, за да спасим жалкия си живот.

Лираел и Сам се спогледаха загрижено, изпълнени с нежелание да споделят на глас мнението на котката. Въпреки извикания с магия вятър и факта, че в момента се носеха бързо по водата, галерата продължаваше да се приближава. Движеха се възможно най-близо до брега и бързо се изтегляха от реката, за да могат да маневрират.

— Предполагам, че е най-добре да обърнем и да поемем риска сред охраната да има представители на врага — каза Сам, който много добре знаеше, че е ранил двама полицаи. — Не искам никой от нас да бъде прострелян, защото те ни мислят за контрабандисти или нещо подобно, а и със сигурност не желая да ранявам никой от охраната. След като разберат кой съм, ще им наредя да ви пуснат. А и кой знае? Може да имам късмет. Може би Елимер все пак не е наредила да ме арестуват.

— Не зная… — понечи да каже Лираел с разтревожен глас. Все още имаше малък шанс да успеят да им избягат. Ала тя не бе изрекла и дума, когато Кучето излая и я прекъсна.

— Не! На борда на тази лодка има поне три или четири създания на Свободната магия! Не бива да спираме!

— Аз не надушвам нищо — каза Могет, потръпвайки, когато през носа нахлуха още пенливи пръски. — Но все пак не притежавам твоя прочут нос. Само че, тъй като виждам половин дузина стрелци, подготвящи се да стрелят, може би ти наистина подушваш нещо.

Сам видя, че Могет е напълно прав. Патрулната лодка завиваше, за да пресече пътя им, но шестима стрелци вече се строяваха на предната палуба със заредени стрели. Очевидно възнамеряваха първо да стрелят, а след това да задават любезни въпроси.

— Стрелците хора ли са? — попита бързо Сам. Кучето отново подуши въздуха, преди да отговори.

— Не мога да кажа. Струва ми се, че повечето са хора. Но капитанът — онзи с перото на шапката — само външно прилича на човек. Това е създание, направено от Свободна магия и свинска кожа. Не мога да сбъркам тази миризма.

— Трябва да покажем на хората-стрелци по кого стрелят! — възкликна Сам. — Трябваше да си взема щит с кралския герб или нещо подобно. Тогава никога нямаше да посмеят да стрелят по нас, дори да им бяха наредили.

— Разбира се! — каза Лираел и внезапно се плесна по челото. — Ето, дръж това!

— Моля! — извика Сам, хвърляйки се назад, за да поеме румпела, когато Лираел го пусна. — Какво да правя? Не знам как се плава!

— Не се тревожи, тя се управлява сама — извика в отговор Лираел, докато пълзеше към склада във форпика. Той се намираше едва на три метра, но дори те затрудниха Лираел, тъй като „Откривател“ беше наклонен под остър ъгъл и непрекъснато подскачаше нагоре, а после се спускаше надолу с разтърсващ костите удар.

— Сигурна ли си? — извика отново Сам. Той усещаше натиска върху румпела и чувстваше, че единствено силната му хватка ги спираше да не се забият рязко в брега. Разтвори пръстите си за секунда, за да си направи експеримент, готов незабавно да го сграбчи отново. Ала нищо не се случи. „Откривател“ поддържаше курса си, а румпелът почти не помръдваше. Сам въздъхна с облекчение, но въздишката му се превърна в задушаваща кашлица, когато видя рояк стрели да политат от патрулната лодка — право към него.

— Още са твърде далече — каза Кучето, наблюдавайки с професионално око полета на стрелите и наистина те потънаха във водата на петдесет метра от тях.

— Няма да е задълго — изръмжа Могет. Той подскочи отново, за да опита да открие по-сухо място. Изглежда го намери близо до мачтата, когато едно леко помръдване на румпела — без намесата на Сам — уцели малка вълна и ловко я разля вътре, заливайки гърба му.

— Мразя те! — просъска Могет към барелефа на лодката, когато водата се оттече от краката му. — Онази лодка поне изглежда суха. Защо просто не се оставим да ни пленят? Единствено според обонянието на Кучето капитанът е творение на Свободната магия.

— Те стрелят по нас, Могет! — каза Сам, който не беше съвсем сигурен дали той се шегува.

— На борда има още две творения на Свободната магия, освен капитана — изръмжа Кучето, което продължаваше енергично да души из въздуха. „То става по-голямо, забеляза Сам, и придобива по-свиреп вид.“ Очевидно се готвеше за битка, пренебрегвайки онова, което Лираел си мислеше, че прави на носа.

— Успях! — възкликна тя, когато поредният поток от стрели се втурна към лодката. Този път те цамбурнаха във водата на не повече от две ръце разстояние. Навярно Сам би могъл да докосне най-близката от тях.

— Моля? — извика той. В същото време посегна към Хартата, за да започне да прави защитно заклинание. Не че от него щеше да има особена полза срещу шестима стрелци едновременно. Не и когато той не беше в най-добрата си форма.

Лираел вдигна във въздуха голямо квадратно парче черен плат и го остави да се развее на вятъра, разкривайки лъскава сребърна звезда, разположена в средата. Вятърът замалко да го изтръгне от ръката й, но тя го притисна към гърдите си и запълзя обратно към мачтата.

— Флагът на „Откривател“ — извика, като измъкна един фал и започна да развинтва щифта на халката, за да може да я пъхне в един малък отвор в знамето. — След минута ще го вдигна.

— Не разполагаме с цяла минута! — извика Сам, който видя, че стрелците се готвят да стрелят отново. — Просто го развей!

Лираел не му обърна внимание. Тя бързо закрепи халките в единия край, като завинти щифтовете, бавейки се умишлено в очите на Сам. Той се канеше да се втурне напред и да грабне проклетото знаме, когато Лираел внезапно го пусна и го издигна по фала, точно когато от патрулната лодка полетяха още пет стрели към тях.

„Откривател“ реагира първи, завъртайки румпела, за да насочи носа към вятъра. Лодката мигновено загуби скорост, а платното плющеше и тракаше, сякаш раздаваше вманиачени аплаузи. Сам се наведе и румпелът го удари в челюстта, достатъчно силно, за да реши, че са го простреляли — поне за миг. После той се завъртя обратно, пропускайки го на косъм, когато лодката пое по първоначалния си курс.

Ала онези няколко секунди на намалена скорост се бяха оказали решаващи, даде си сметка Сам, когато стрелите, които трябваше да ги прободат, потънаха във водата на сантиметри от тях.

После огромната сребърна звезда на Клеър се издигна над мачтата, блестейки на слънцето. Сега не можеше да има съмнение на кого принадлежи тази лодка, защото знамето не беше просто парче плат, а подобно на самият „Откривател“, беше пропито с магията на Хартата. Дори и в най-тъмната нощ, звездното знаме на Клеър щеше да продължи да блести. На силната дневна светлина то почти заслепяваше с яркостта си.

— Престанаха да гребат — заяви радостно Кучето, когато изведнъж лодката се изгуби сред хаос от тънки като клечки гребла. Сам се успокои и остави наченките на защитното заклинание да избледнеят, за да провери дали е изгубил някой от зъбите си.

— Но двама от стрелците все пак ще стрелят — продължи то, при което Сам изохка и бързо се опита да посегне към символите на Хартата, които току-що бе освободил.

— Да… не… останалите четирима вземат надмощие. Капитанът крещи… всичко е излязло наяве!

Сам и Лираел погледнаха към патрулната лодка. На нея цареше хаос от биещи се фигури, придружен от викове, писъци и тракане на оръжия. Насред всичко това внезапно се появи стълб от бял огън, който изсвистя достатъчно силно, че да накара ушите на Кучето да се свият назад, а останалите да потреперят. Огненият стълб се издигна на повече от три метра, после се плъзна встрани и описа дъга.

За миг Сам и Лираел решиха, че ще потъне във водата и ще изчезне, но всъщност той отскочи над реката, сякаш водата беше мека трева. После пое към тях и започна да се превръща в нещо друго. Не след дълго той вече не беше бяла огнена ивица, а гигантски горящ глиган с бивни. Глиганът бягаше след „Откривател“ с огромни плющящи подскоци и квичеше, което предизвика гадене у всички, които го чуха.

Сам реагира първи. Грабна лъка на Лираел и запрати последователно четири стрели към съществото, което бързо ги настигаше. Всички те попаднаха директно в него, но не предизвикаха никакъв резултат, с изключение на внезапна вихрушка от искри, след което незабавно се превърнаха в разтопен метал и пепел.

Сам посягаше да вземе още една стрела, когато Лираел протегна ръка покрай него и извика някакво заклинание на вятъра. От пръстите й политна златиста мрежа, която ставаше все по-широка, докато прекосяваше водата помежду им. Тя улови подобното на глиган същество, когато то подскочи, обгръщайки го с въжета от жълто-червен огън, който угаси нажежения до бяло пламък на съществото. Глиганът и мрежата потънаха във водата и изчезнаха под повърхността на реката, а ужасното квичене престана. Когато водите на Ратерлин го обгърнаха, изригна огромна струя пара поне на три метра. Когато тя изчезна, нямаше и следа нито от мрежата, нито от създанието на Свободната магия, освен множество малки късчета от нещо, което наподобяваше отдавна изгнило месо — късове, които дори и хищните чайки в небето предпочитаха да избягват.

— Благодаря ти — каза Сам, след като стана ясно, че нищо повече няма да се появи откъм лодката или дълбините на реката. Той знаеше заклинанието с мрежата, което бе използвала Лираел, но беше решил, че няма да подейства срещу нещо, което изглежда толкова могъщо.

— Могет го предложи — каза Лираел, която беше видимо изненадана и от това, и от факта, че заклинанието беше подействало толкова добре.

— Макар че подобен вид създание може да се движи през течаща вода, то се унищожава чрез пълно потапяне — обясни Могет. — Беше достатъчно да се забави дори и със секунда.

Той погледна лукаво Кучето и добави:

— Така че виждате, че това куче не е единственото, което разбира от такива неща. А сега наистина трябва да подремна. Надявам се, че ще се намери малко риба, когато се събудя?

Сам кимна уморено, макар че нямаше представа как щеше да я улови. Той почти погали Могет, както Лираел много често правеше с Кучето. Ала нещо в зелените очи на котката го накара да дръпне ръката си, още преди да е извършил движението.

— Съжалявам, че по-рано не се сетих за знамето — каза Лираел, когато продължиха напред. Омагьосаният вятър беше отслабнал, но все още духаше доста силно в гърбовете им. — Там има цял куп неща, които зърнах само за миг, когато за пръв път напуснахме Глетчера.

— Радвам се, че се сети за него в този момент — каза Сам, а думите му звучаха леко приглушено, докато проверяваше как функционира челюстта му. Изглежда беше само натъртена, но пък зъбите му все още бяха пълен комплект. — А този вятър ще ни бъде от полза. Трябва да пристигнем в Къщата до утре сутринта.

— Къщата на Абхорсен — каза умислено Лираел. — Тя е построена върху остров, нали? Точно преди водопада, където Ратерлин заобикаля Дългите скали?

— Да — отвърна Сам, мислейки си за буйната каскада и колко благодарен ще бъде да разполага с нейната защита. После му хрумна, че вместо да възприема водопада като защита, Лираел навярно си задава въпроса как щяха да стигнат до Къщата, без да паднат в него и да се разбият напълно.

— Не се тревожи за водопада — каза той. — Зад острова има нещо като канал, където течението не е толкова силно. Той е дълъг почти цяла левга, така че стига да влезеш в него през точното място и да останеш вътре, няма да има проблем. Създателите на Стената са го направили. Те са построили и Къщата. Това е великолепно творение — имам предвид канала. Навремето опитах да направя негов макет, като използвах водопада и локвите на втората тераса у дома. В двореца. Но не можах да разделя течението със заклинание…

Той спря да говори, когато си даде сметка, че Лираел не го слуша. На лицето й се четеше отнесено изражение, а очите й гледаха някъде зад гърба му, в далечината.

— Не си давах сметка, че съм толкова отегчителен — каза той с нервна усмивка. Сам не беше свикнал да бъде пренебрегван от хубави момичета. А Лираел беше хубава, внезапно осъзна той, дори потенциално красива. Не беше го забелязал преди.

Лираел се сепна, примигна, и каза:

— Съжалявам. Не съм свикнала да… Хората не разговарят много с мен у дома.

— Знаеш ли, ще изглеждаш много по-добре без тази забрадка — каза Сам. Тя наистина бе привлекателна, макар че нещо в лицето й го тревожеше. Къде ли я беше виждал? Може би приличаше на някое от момичетата, които Елимер му бе натрапвала във Велизар. — Знаеш ли, напомняш ми за някого. Предполагам, че не е възможно да съм срещал някоя от твоите сестри или нещо подобно, нали? Макар че не помня някога да съм виждал тъмнокоса Клеър.

— Нямам сестри — отвърна разсеяно Лираел. — Само братовчедки. Много, много братовчедки. И една леля.

— В Къщата можеш да облечеш някоя от роклите на сестра ми, така ще имаш възможност да се отървеш от тази жилетка — каза Сам. — Имаш ли нещо против да попитам на колко години си, Лираел?

Лираел го погледна, озадачена от този въпрос, докато не видя блясъка в очите му. Познаваше този поглед от Долната трапезария. Извърна очи и вдигна забрадката си, опитвайки се да измисли какво да каже. Де да можеше Сам да си остане същия, както Кучето, помисли си тя. Утешаващ приятел, без усложненията на романтичния интерес. Трябваше да има нещо, което да направи, за да го обезкуражи напълно, без да повръща или нещо подобно, което да я направи съвсем непривлекателна.

— На тридесет и пет — каза тя накрая.

— Тридесет и пет! — възкликна Сам. — Тоест, моля за извинение. Не изглеждаш… изглеждаш много по-млада…

— Заради мазилата — каза Кучето и пусна една лукава усмивка, обръщайки се на една страна, за да може само Лираел да я види. — Унгвенти. Масла от Севера. Магии за външен вид. Моята господарка полага много усилия, за да запази младостта си, принце.

— О — каза Сам, облягайки се на перилата на кърмата. Той тайно погледна отново Лираел, опитвайки се да забележи някакви бръчки, които беше пропуснал, или нещо друго. Ала тя наистина не изглеждаше и с ден по-стара от Елимер. А и със сигурност не се държеше като много по-възрастна жена. Преди всичко, не беше толкова уверена и общителна. Навярно се дължеше на това, че е библиотекарка, помисли си той, докато се опитваше да огледа фигурата й, за която предполагаше че е много добре сложена под широката жилетка.

— Стига с тези приказки, Куче! — нареди Лираел, извръщайки глава, за да скрие собствената си усмивка. — Свърши нещо полезно и бъди нащрек за опасности. Аз ще дам своя принос като направя кожа на Хартата.

— Слушам, господарке — изръмжа Кучето. — Ще бъда нащрек.

Кучето се прозя и се изтегна, после скочи на носа и седна точно на пътя на пръските, с широко отворена уста и изплезен език. Беше цяла мистерия как успяваше да стои изправено и стабилно, помисли си Лираел, макар че й хрумна неприятната идея, че Кучето може би имаше смукателни пипала на задника си.

— Луд. Напълно луд — каза Могет, докато гледаше как Кучето се мокри. Котката отново беше заела поста си близо до мачтата и за пореден път се подсушаваше с език. — Но така или иначе, винаги си е бил такъв.

— Чух те! — излая Кучето, без да поглежда назад.

— Естествено — каза Могет с въздишка и започна да ближе каишката си. Той погледна Лираел, а зелените му очи проблясваха лукаво, като добави: — Предполагам, че не бих те затруднил, ако те помоля да свалиш каишката ми, за да мога да се подсуша както трябва?

Лираел поклати глава.

— Е, предполагам, че ако местният селски идиот не пожелае да го направи, няма изгледи ти да се съгласиш — промърмори Могет, накланяйки глава към Самет. — Преди всичко е достатъчно да ме накарате да склоня да участвам доброволно. Тогава нямаше да се налага непрекъснато да ме принуждават да участвам в тези варварски пътувания с лодка.

— В какво не си пожелала да участваш доброволно? — попита с любопитство Лираел. Ала малката котка само се усмихни. Усмивка, в която личеше твърде много от хищния ловец, спотайващ се в нея, помисли си Лираел. После успя помръдна глава, Ранна иззвъня, и котката заспа, излетната под следобедното слънце.

— Внимавай с Могет — предупреди я Сам, когато Лираел се поддаде на изкушението да почеше пухкавото бяло коремче. — Той едва не е убил майка ми, когато е бил на свобода. Всъщност на три пъти за периода, през който е Абхорсен.

Лираел отдръпна ръката си точно когато Могет отвори едното си око и понечи да я удари — привидно игриво — с едната си лапа с дълги нокти.

— Заспивай — каза Кучето от носа, без да се обръща. То изглеждаше напълно убедено, че Могет ще се подчини.

Могет намигна на Лираел, задържайки погледа й за миг. После едното пронизващо зелено око се затвори и той сякаш наистина заспа, а Ранна издрънча на врата му.

— Е — каза Лираел, — време е да направя кожа на Хартата.

— Имаш ли нещо против да гледам? — попита нетърпеливо Сам. — Чел съм за кожите на Хартата, но мислех, че този занаят е изчезнал. Дори мама не знае как се правят. Какви видове познаваш?

— Мога да направя ледена видра, кафява мечка или лаещ бухал — отвърна Лираел и с облекчение забеляза, че романтичният интерес, който беше обзел Сам, е изчезнал. — Можеш да гледаш, ако искаш, но не зная какво ще видиш. В общи линии това са просто много дълги поредици от символи на Хартата и свързващи заклинания — и трябва да задържиш в главата си всички наведнъж. Така че няма да мога да говоря, обяснявам или каквото и да било друго. И навярно ще ми е нужно цялото време до залез-слънце. След това трябва да я сгъна точно по правилата, за да може да се използва по-късно.

— Очарователно — каза Сам. — Опитвала ли си да прехвърлиш цялото заклинание върху предмет? Така че цялата верига от символи да е там, готова да бъде извадена, когато ти потрябва, но без заклинанието да е направено?

— Не — отвърна Лираел. — Не знаех, че е възможно.

— Ами, трудно е — обясни разпалено Сам. — Все едно да възстановяваш Камък на Хартата. Искам да кажа, че трябва да използваш собствената си кръв, за да подготвиш онова, което ще съдържа заклинанието. Тоест, Кралска кръв, макар че кръвта на Клеър или Абхорсен би трябвало да даде същия резултат. Трябва да бъдеш много предпазлива, разбира се, защото ако объркаш… Както и да е, нека най-напред видим твоята кожа на Хартата. Каква ще бъде?

— Лаещ бухал — отвърна Лираел, обзета от лошо предчувствие. Нямаше нужда от зрението, за да разбере, че Самет щеше да пожелае да зададе ужасно много въпроси. — И ще отнеме около четири часа. Без — добави решително тя — никакви прекъсвания.

Глава четиридесет и втораЮжняците и един некромант

Слънцето залязваше, къпейки в червена светлина широката река. Въпреки заклинанието за време, направено по-рано от Сам и Лираел, вятърът бе променил посоката си и духаше силно от юг. Но дори и срещу него, „Откривател“ продължаваше да се движи бързо, лавирайки в дълги диагонали между източния и западния бряг.

Както и очакваше Лираел, Сам не беше успял да се въздържи да задава въпроси. Ала въпреки прекъсванията, тя бе успяла да създаде кожата на Хартата на лаещ бухал и да я сгъне както трябва, за да бъде използвана по-късно.

— Това беше невероятно — каза Сам. — И аз бих искал да се науча да правя такава кожа.

— Оставих „В лъвска кожа“ на Глетчера — отвърна Лираел. — Но можеш да я получиш, ако някога отидеш там. Тя е на библиотеката, но предполагам, че ще ти позволят да я заемеш.

Сам кимна. Перспективата да посети Глетчера на Клеър му се струваше много далечна. Това беше просто поредната част от бъдещето, която не можеше да си представи. Единственото, за което можеше да мисли, бе да пристигне при сигурното убежище на Къщата.

— Можем ли да плаваме през нощта? — попита той.

— Да — отвърна Лираел. — Ако Кучето е готово да остане на пост, за да помага на „Откривател“.

— Готов съм — излая Падналото куче. То не беше променило позицията си при носа. — Колкото по-скоро пристигнем, толкова по-добре. Този вятър носи някаква ужасна миризма, а реката е твърде безлюдна и това е необичайно.

Сам и Лираел се огледаха наоколо. Толкова бяха погълнати с кожата на Хартата, че не бяха забелязали пълното отсъствие на други лодки, макар че имаше няколко закотвени близо до източния бряг.

— Никой не ни последва от Високия мост и отминахме едва четири лодки, идващи от юг — каза Кучето. — Това не е нормално за Ратерлин.

— Не е — съгласи се Сам. — Когато и да съм бил на реката, винаги е имало много лодки. Дори и през зимата. Трябваше да видим поне някои от баржите с дървесина, пътуващи на север.

— Цял ден не съм видял нито един плавателен съд — каза Кучето. — Което ще рече, че са спрели някъде, за да потърсят убежище. А всички закотвени лодки, които видях, бяха на кейовете или прикрепени към шамандурите. Възможно най-далече от сушата.

— Вероятно има още мъртви, или от онези създания на Свободната магия по цялата река — намеси се Могет с прозявка. Протегна се и проучи въздуха с деликатния си розов език. — Както обикновено, неприятностите идват едновременно от различни посоки. Мисля, че някой се приближава към нас, защото се боя да кажа, че кучето е право. Вятърът наистина носи някаква неприятна миризма. Събудете ме, ако има вероятност да се случи нещо лошо.

При тези думи, той отново се настани удобно, като се сви на мъничко бяло кълбо.

— Питам се какво според Могет означава „нещо лошо“ — промърмори разтревожено Сам. Той взе меча си и го измъкна наполовина от ножницата, за да се увери, че символите на Хартата, които беше поставил там, все още се движат.

Кучето отново подуши въздуха, когато лодката обърна посоката на движение към едно трасе, водещо към пристанище. Носът му потрепваше и то вдигна муцуната си по-високо, докато миризмата се усилваше.

— Свободна магия — каза накрая. — На западния бряг.

— Къде точно? — попита Лираел, закривайки очи с ръка. Трудно можеше да се види нещо на запад, срещу залязващото слънце. Единственото, което успя да различи, бяха гъстите върбови горички сред пустите полета, няколко импровизирани вълнолома и наполовина потопените във водата каменни стени на голям капан за риби.

— Не мога да видя — отвърна Кучето. — Само я подушвам. Някъде надолу по течението.

— И аз не виждам нищо — добави Сам. — Но ако Свободната магия не е по реката, можем просто да плаваме покрай нея.

— Надушвам и хора — докладва Кучето. — Уплашени хора.

Сам не каза нищо. Лираел го погледна и видя, че хапе едната си устна.

— Възможно ли е да е некромантът? — попита Лираел. — Хедж?

Кучето сви рамене.

— Не мога да определя оттук. Миризмата на Свободна магия е силна, така че би могло да е некромант. Или може би стилкън, или хиш.

Лираел преглътна тревожно. Тя можеше да плени някой стилкън, тъй като разполагаше с помощта на Нехима. Както и на Сам, Кучето и Могет. Ала не искаше да се стига дотам.

— Знаех си, че трябва да прочета онази книга — промърмори Сам. Не уточни коя.

Те седяха мълчаливо известно време, докато „Откривател“ продължи да се движи към западния бряг. Слънцето вече залязваше бързо и повече от половината от червения му диск беше под хоризонта. Звездите ставаха по-ярки със спускането на мрака.

— Струва ми се, че е най-добре… най-добре да огледаме — каза накрая Сам, с видимо усилие. Той привърза меча си, но не понечи да вземе пояса със звънците. Лираел ги погледна и й се дощя да можеше да ги вземе, но те не бяха нейни. Сам трябваше да реши какво да прави с тях.

— Ако пуснем котва на следващия кей, ще бъдем ли близо? — попита Лираел Кучето. То кимна с глава. Без да чака заповеди, „Откривател“ свърна към кея.

— Събуди се, Могет! — каза Сам, но говореше тихо. С падането на нощта реката бе утихнала. Не му се искаше гласът му да отекне над тихото клокочене на течението.

Могет не помръдна. Сам заговори отново и почеса главата на котката, но тя продължаваше да спи.

— Ще се събуди, когато се наложи — каза Кучето. То също говореше тихо. — Подгответе се!

„Откривател“ умело се плъзна към кея, докато Лираел спускаше платната. Сам скочи на брега с изваден меч, а Кучето го следваше по петите.

Лираел ги настигна миг по-късно, извадила Нехима, а символите на Хартата по острието проблясваха в здрача.

Кучето отново подуши въздуха и наклони едното си ухо. И тримата застанаха неподвижно. Ослушваха се. Чакаха.

Дори изгладнелите чайки бяха престанали да крещят. Не се чуваха никакви звуци, освен собственото им дишане и шумът на реката под кея.

Някъде в далечината тишината внезапно бе нарушена от дълъг, протяжен вик. После, сякаш това бе сигнал, той бе последван от приглушени викове и още писъци.

В същото време Лираел и Сам усетиха, че няколко души умират. Макар че това беше много далече, те потръпнаха от шока, предизвикан от смъртта, а после отново, когато тя бързо се повтори. Там имаше и още нещо, усетиха те. Някаква власт, по-силна от смъртта.

— Некромант! — изстреля Сам и отстъпи крачка назад.

— Звънците — каза Лираел и погледна към лодката. Могет беше вече буден, а зелените му очи проблясваха в мрака. Той беше кацнал върху пояса със звънците.

— Идват насам — заяви спокойно Кучето. Виковете и писъците приближаваха, но Лираел и Сам все още не виждаха нищо зад редиците от върби. После, на петдесет метра надолу по течението, един мъж изскочи откъм дърветата и падна във водата. Потъна веднага, но след известно разстояние се подаде на повърхността. Поплува малко, а после се обърна по гръб, за да бъде понесен от течението, твърде уморен или твърде сериозно ранен, за да продължи.

Зад него, един обгорял и овъглен труп се затътри към брега на реката и нададе ужасен, крякащ вик, когато видя, че жертвата му се измъква. Отблъсната от бързо течащата вода, мъртвата ръка залитна обратно към дърветата.

— Хайде — каза Лираел, макар че едва изрече думите. Извади флейтите и пое нататък. Кучето я последва. Сам се поколеба, взирайки се в мрака.

Зад дърветата викаха и пищяха още хора. Думите не се чуваха ясно, но Сам разбра, че са ужасно уплашени и викат за помощ.

Той погледна звънците. Могет отвърна на погледа му, без да мига.

— Какво чакаш? — попита котката. — Да ти дам разрешение?

Сам поклати глава. Чувстваше се парализиран, неспособен да посегне към звънците или да последва Лираел. Тя и Кучето вече бяха почти в края на кея. Той усещаше присъствието на мъртвите наблизо, на по-малко от сто метра разстояние, и на некроманта, който ги придружаваше.

Трябваше да направи нещо. Налагаше се да действа. Трябваше да докаже на себе си, че не е страхливец.

— Звънците не ми трябват! — извика той и хукна по кея, а ботушите му отекваха по дървените дъски. Той профуча покрай изненаданата Лираел и Кучето и побягна към пролуката, където върбите бяха подрязани.

За миг премина покрай дърветата и се озова на малка мрачна ливадка. Една мъртва ръка се втурна към него.

Той преряза краката й и я ритна с едно плавно движение. Преди да успее да се изправи, той я прескочи и побягна нататък.

Некромантът. Трябваше да убие некроманта, преди да го завлече към смъртта. Трябваше да го убие по най-бързия начин.

Обзе го силен гняв, който прогони страха. Сам изрева и продължи да бяга.

Лираел и Кучето се появиха иззад дърветата и видяха атаката на Сам. Мъртвата ръка, която той бе съсякъл, се тътреше към тях, но Лираел бе приготвила флейтите до устата си. Тя избра Саранет и изсвири силна и чиста мелодия, чиито заповеднически тонове накараха ръката да се закове на място. Без да спира, Лираел смени флейтата с Кибет и друга игрива мелодия запрати трупа в задно салто, когато духът, който го обитаваше, бе принуден да се върне в смъртта.

— Отиде си — каза Кучето, подскачайки напред.

Лираел също побягна, но не с безумната невъздържаност на Сам.

Все още беше достатъчно светло, за да види, че около трийсет или четиридесет мъртви ръце бяха обградили група мъже, жени и деца. Очевидно те бяха опитали да потърсят сигурността на реката, но се бяха провалили в последния момент. Сега бяха образували кръг, в чийто център стояха децата — последна отчаяна защита.

Лираел усещаше мъртвите ръце… и нещо друго, нещо странно и много по-могъщо. Едва когато видя Сам да се втурва покрай мъртвите, надавайки предизвикателен вик, тя осъзна, че това трябваше да е некроманта.

Хората също пищяха, викаха и плачеха. Мъртвите ревяха и кряскаха в отговор, докато събаряха жертвите си на земята и разпаряха гърлата им или ги разкъсваха на парчета. Хората ги замеряха с импровизирани бухалки и заострени клони, ала те не знаеха как да използват оръжията си най-пълноценно, а и мъртвите бяха много повече.

Лираел хвърли един кос поглед и видя, че некромантът се обръща с лице към Сам. Той вдигна ръце и въздухът внезапно се изпълни с парливия метален мирис на Свободната магия. Миг по-късно избухна заслепяваща синьо-бяла искра, която полетя, за да порази атакуващото момче.

В същото време мъртвите ръце ревяха победоносно, докато проникваха през редиците сражаващи се мъже и жени и нахълтаха във вътрешния кръг от деца.

Лираел премина от спокойно тичане към ожесточен спринт. Но изглежда, че на когото и да опиташе да помогне, очевидно щеше да е твърде късно.

Сам видя, че некромантът вдига ръце и зърна бронзовото му лице. Още докато се хвърляше настрани, умът му препускаше. Бронзово лице! В такъв случай това не беше Хедж, а Маскираната Клор, съществото, което майка му бе разгромила преди години!

Изстрелът изсвистя покрай него и не го улучи за няколко сантиметра. Горещината, предизвикана от профучаването, го порази, а тревата зад него избухна в пламъци.

Сам намали темпото, когато посегна към Хартата и измъкна четири символа. Нарисува ги със свободната си ръка, а пръстите му се движеха толкова бързо, че не можеха да бъдат проследени. Изведнъж в ръката му се материализира триъгълно сребърно острие. Още преди да се е оформило напълно, Сам го хвърли.

Острието се завъртя, когато профуча във въздуха. Клор с лекота го избегна, но въртящото се сребро се завъртя на няколко крачки зад нея и отново се върна.

Сам се втурна напред, когато острието прониза ръката на некроманта. Той очакваше, че то почти ще я отсече, но то причини само избухване на златист пламък, облаче от бели искри и един димящ ръкав.

— Глупак — каза Клор и вдигна меча си. Гласът й плъзна по кожата му като хиляди дребни насекоми. Дъхът й вонеше на смърт и Свободна магия. — Нямаш звънци.

В този миг Сам осъзна, че и Клор няма звънци. Нито пък очите й зад маската бяха човешки. Там святкаха огнени кълба, а от отвора за устата излизаше бял дим.

Клор вече не беше некромант. Тя беше една от Висшите мъртви. Сабриел наистина бе сложила край на съществуването й като живо същество.

Ала някой я беше върнал.

— Бягайте! — извика Лираел. — Бягайте!

Тя стоеше между последните четирима оцелели и онези мъртви ръце, които бяха издържали на флейтите. Лираел свири на Саранет, докато лицето й посиня, но те просто бяха твърде много, за да се справи с тях, а флейтите бяха твърде слаби. Мъртвите, които бяха оцелели, не изглеждаха засегнати по никакъв начин.

Още по-лошо, децата не искаха да бягат. Те бяха твърде шокирани, неспособни да направят каквото и да било, камо ли да разберат какво им крещи Лираел.

Една мъртва ръка се втурна напред, и тя я прободе. Кучето се хвърли към друга и я събори на земята. Ала третата, едно ниско, подскачащо същество с издължени челюсти, ги заобиколи. То се нахвърли върху едно малко момче, което не преставаше да пищи. Челюстите се затвориха и писъците веднага спряха.

Плачейки от гняв и отвращение, Лираел се обърна кръгом и отсече главата на съществото, а от Нехима се разхвърчаха сребристи искри, когато го прониза. Но дори и тогава мъртвата ръка продължи да действа, защото духът, който я обитаваше беше безразличен към физическите наранявания. Тя го прониза отново и отново, но мъртвите пръсти продължиха да стискат жертвата си, а главата все така скърцаше със зъби.

Сам парира поредния удар на съществото, което някога беше Клор. Силата му бе невероятна, и той за пореден път едва не изпусна меча си. Ръката и китката му се бяха схванали, а символите на Хартата, които толкова прилежно бе поставил върху острието, постепенно биваха унищожавани от силата на Клор. Когато изчезнеха, острието щеше да се счупи…

Той политна назад и хвърли един бърз поглед към полето. Успя да зърне само Лираел и Кучето, които се сражаваха най-малко с половин дузина мъртви ръце. Беше чул флейтите преди малко, гласовете на Саранет и Кибет, макар че бяха необичайно различни от звънците, които познаваше. Те бяха отпратили повечето от духовете, даващи живот на ръцете, обратно в смъртта, но нямаха ефект върху Клор.

Клор нападна отново със съскане. Сам избегна удара. Той отчаяно се опита да измисли какво да прави. Трябваше да има някакво заклинание, нещо, което поне щеше да я задържи достатъчно дълго, за да успее той да избяга…

Лираел и Кучето нападнаха заедно, събаряйки и последната мъртва ръка на земята. Преди да успее да се изправи, Кучето излая в лицето й. Тя окуця на мига, превръщайки се просто в един отвратителен, деформиран труп, а духът й бе прогонен.

— Благодаря — изпъшка Лираел. Огледа се около себе си, видя гротескните фигури на мъртвите ръце и жалките трупове на техните жертви. Тя отчаяно се надяваше да види поне едно от децата. Ала там не стоеше никой друг, освен нея и Кучето. Навсякъде имаше трупове, проснати по пропитата с кръв земя. Разчленените останки на мъртвите ръце бяха закрили убитите хора.

Лираел затвори очи, а усещането за смърт едва не я погълна. Това усещане потвърди онова, което очите й вече й бяха казали.

Никой не бе оцелял.

Повдигна й се, а храната се надигна в гърлото й. Ала когато се наведе напред, за да повърне, внезапно чу Сам да вика. Изправи се, отвори очи, и се огледа. Не виждаше принца, ала някъде в далечината имаше ослепителен златист огън, примесен с огромни облаци бели искри. Това би могло да бъде заря, но Лираел знаеше, че не е така.

Въпреки това й бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво вика той.

Когато думите най-сетне проникнаха в нейното зашеметено и ужасено съзнание, всички намерения да повърне изчезнаха. Тя прескочи труповете на мъртвите ръце и техните жертви и започна да бяга.

Сам викаше:

— Помощ! Лираел! Куче! Могет! Който и да е! Помогнете!

Мечът на Сам се счупи при последната размяна на удари. Беше се отчупил близо до дръжката, превръщайки го в безполезна мъртва маса, лишена от магия.

Клор се разсмя. Смехът й прозвуча странен и далечен зад маската, сякаш отекваше по някакъв дълъг коридор.

Тя беше станала по-висока, докато преследваше Сам, и приличаше на някакво мрачно същество под гниещите, разпадащи се косми. Сега се извисяваше с цяла глава над него, а от устата й излезе бял дим, когато отново вдигна меча си. По острието се разля червен огън, а на тревата паднаха пламтящи капки.

Сам запрати дръжката на меча в лицето й и отскочи назад, като викаше:

— Помощ! Лираел! Куче!

Мечът се стовари върху му. Клор също подскочи напред, по-бързо и по-надалече, отколкото Сам бе очаквал. Острието профуча покрай носа му. Ужасен, той отново извика:

— Могет! Който и да е! Помогнете!

Лираел видя как червеният огнен меч на некроманта проблясва надолу. Сам се строполи под удара и червеният огън замъгли зрението на Лираел.

— Сам! — изпищя тя.

Докато викаше, Падналото куче се хвърли напред с огромни подскоци към Сам и некроманта.

За един панически миг, Лираел си помисли, че принцът е убит. После видя как той се претърколи невредим. Некромантът отново вдигна меча си и Лираел изду дробовете си, опитвайки се да стигне там навреме, за да направи нещо. Ала не успя. Все още беше на четиридесет-петдесет метра, а умът й беше празен, забравил всички заклинания, които биха могли да изминат разстоянието и да отвлекат вниманието на врага.

— Умри! — прошепна Клор, вдигайки меча с две ръце над главата си и с насочено надолу острие. Сам го погледна и разбра, че няма да успее да се дръпне от пътя му навреме. Тя беше твърде бърза и силна. Едва успя да вдигне ръка и опита да изрече един символ на Хартата, но единственият, който му хрумна, беше безполезен, някакъв символ, който използваше, когато правеше играчките си.

Острието се стовари.

Сам изпищя.

Падналото куче излая.

В неговия лай имаше магия на Хартата. Тя порази, Клор, когато нанесе удара. Ръцете й проблеснаха в златисто и зацвърчаха, а от хилядите миниатюрни дупчици се процеждаше бял дим. Ударът, който трябваше да прониже Сам, беше отклонен, а мечът се заби дълбоко в земята, толкова близо, че пламъкът изгори бедрото му.

Цялата свръхестествена сила на Клор беше вложена в това движение. Сега тя се мъчеше да измъкне оръжието, докато Кучето се приближаваше към нея с ръмжене. Сега то бе станало по-едро и вече беше голямо колкото пустинен лъв, със съответните зъби и нокти. Каишката му блестеше от символи на Хартата, които се движеха и сливаха в лудешки танц.

Мъртвото същество пусна меча и отстъпи назад. Сам с мъка се изправи на крака, докато Клор се отдалечаваше от него. Той стисна юмруци, опитвайки се да се успокои, докато се подготвяше да направи заклинание.

Лираел дойде миг по-късно, останала съвсем без дъх. Задъхана, тя започна да върви по-бавно и застана зад Кучето.

Клор повдигна един от призрачните си пръсти, а ноктите й се удължиха, превръщайки се в тънки черни остриета. Около нея все още се виеше бял дим, но дупките в ръката й вече се бяха затворили.

Тя направи крачка напред и Кучето отново излая.

В неговия лай имаше сила от Свободната магия, подкрепена от заклинания на Хартата. Каишката му светеше още по-ярко и Сам и Лираел трябваше да притворят очи.

Клор потрепна и вдигна ръце, за да скрие лицето си. Иззад маската й се процеждаше още бял дим, а под козината тялото й промени формата си. Тя започна да се свива в себе си, а дрехите й се мачкаха, докато призрачната плът под тях изтичаше навън.

— Проклет да си! — изпищя тя.

Космите паднаха на земята и бронзовата маска се стовари отгоре им. Една сянка, тъмна и гъста като мастило, отлетя надалече от Кучето и Лираел, движейки се по-бързо от всяка течност.

Лираел понечи да я последва, но Кучето застана на пътя й.

— Не — каза то. — Остави я. Аз просто я накарах да напусне тялото си. Твърде е силна, за да я отпратя сам обратно в смъртта или да я унищожа.

— Това беше Клор — каза Сам, блед и разтреперан. — Маскираната Клор. Некромант, с когото майка ми се е била преди години.

— Сега е една от Висшите мъртви — каза Могет. — Някъде отвъд Седмата или Осмата порта.

Сам подскочи няколко сантиметра във въздуха. Когато погледна надолу, Могет седеше съвсем спокойно до меча на Клор, сякаш бе стоял там през цялото време.

— Къде беше? — попита Сам.

— Оглеждах наоколо, докато вие се погрижите за всичко тук — обясни Могет. — Клор избяга, но ще се върне. На по-малко от две левги на запад има още мъртви ръце. Те са най-малко сто, водени от призрачни ръце.

— Сто! — възкликна Сам, а Лираел каза:

— Призрачни ръце!

— Най-добре да се връщаме в лодката — каза Сам. Погледна меча на Клор, който вибрираше в земята. Той вече не беше обгърнат от пламъци, но стоманата беше черна като абанос и гравирана със странни руни, които се гърчеха и свиваха и предизвикаха у него желанието да повърне.

— Трябва да го унищожим — каза той. Чувстваше главата си странно замаяна, и му беше трудно да мисли. — Но… но не знам как да го направим бързо.

— Ами всички онези хора? — попита Лираел. Не можеше да ги нарече трупове. Все още не можеше да повярва, че са мъртви. Всичко беше станало толкова бързо, само за няколко безумни минути.

Сам огледа полето. Сега имаше повече звезди и на небето се бе появил тънък полумесец. На студената светлина той видя, че много от хората носеха сини шапки или забрадки. В лапите на един от мъртвите, които Лираел бе прогонила с флейтите си бе останало парче син плат.

— Те са южняци — каза той изненадано.

Отиде да разгледа по-подробно най-близкото тяло, русокосо момче, което едва ли беше на повече от шестнайсет. В очите на Сам се четеше повече объркване, отколкото страх, сякаш не можеше да повярва какво се случва.

— Бежанци от Юга. Предполагам, че са опитвали да избягат.

— От какво? — попита Лираел.

Преди някой да успее да отговори, в далечината изрева някакво мъртво същество. Миг по-късно ревът бе подет от много пресъхнали, разлагащи се гърла.

— Клор е пристигнала при ръцете — каза Могет припряно. — Трябва да тръгнем незабавно!

Котката забързано се отдалечи. Сам понечи да я последва, но Лираел сграбчи ръката му.

— Не можем просто да си тръгнем! — възмути се тя. — Ако ги изоставим, телата им ще бъдат използвани…

— Не можем да останем! — възнегодува Сам. — Чу какво каза Могет. Те са твърде много, за да се бием с тях, а и Клор ще се върне!

— Трябва да направим нещо! — каза Лираел. Тя погледна Кучето. То със сигурност щеше да й помогне! Трябваше да извършат пречистващия ритуал върху телата или да ги приковат, за да не могат да бъдат използвани като подслон за духове, дошли от смъртта.

Ала Кучето поклати глава.

— Няма време — каза то тъжно.

— Сам може да донесе звънците! — възпротиви се Лираел. — Трябва да…

Кучето побутна Лираел по коляното и я накара да тръгне напред. Момичето се запрепъва, а от очите й бликнаха сълзи. Сам и Могет вече бяха далече пред тях и бързаха към върбите.

— Побързай! — каза разтревожено Кучето, след като хвърли поглед през рамо. Чуваше тракането на множество кости и надушваше миризмата на разлагаща се плът. Мъртвите наближаваха бързо.

Лираел плачеше, когато започна да тича, препъвайки се. Самоуко можеше да бяга по-бързо, или ако знаеше как по-добре да използва флейтите. Можеше да спаси поне един от бежанците.

Един от бежанците. Един се беше измъкнал от мъртвите.

— Мъжът! — възкликна тя, втурвайки се напред. — Мъжът в реката! Трябва да го спасим!

Глава четиридесет и третаСбогуване с „Откривател“

Дори и със силно развитото обоняние на Кучето и ненадминатото нощно зрение на Могет, им отне почти час да открият южняка, който бе успял да се добере до реката.

Той продължаваше да се носи по гръб във водата, но лицето му едва се подаваше на повърхността и видимо не дишаше. Ала когато Сам и Лираел го придърпаха по-близо до лодката, отвори очи и изохка от болка.

— Не, не — прошепна той. — Не.

— Дръж го — прошепна Лираел на Сам. Тя бързо посегна към Хартата и измъкна няколко целебни символа. Изрече имената им и ги улови в ръката си. Те заблестяха там, топли и облекчаващи, докато тя търсеше някакви видими наранявания, където да ги постави, за да постигне най-добър резултат. Когато магията започнеше да действа, можеха да го извадят от водата.

На врата на мъжа имаше огромно тъмно петно от засъхнала кръв. Ала когато тя доближи ръката си до него, той извика и опита да се измъкне от хватката на Сам.

— Не! Злото!

Лираел отдръпна ръката си озадачена. Беше очевидно, че тя се кани да направи заклинание на магията на Хартата. Златистата светлина беше чиста и ярка и нямаше никаква зловонна миризма на Свободната магия.

— Той е южняк — прошепна Сам. — Те не вярват в магии, нито в суеверията, в които вярват анселстиерците, да не говорим за нашата магия. Сигурно са били ужасени, когато са прекосили Стената.

— Земя от другата страна на Стената — проплака, мъжът. — Той отново ни обеща земя. Да си построим ферми на наше собствено място…

Лираел отново опита да постави заклинанието, но мъжът изпищя и се бореше с хватката на Сам. Вълните, които образуваше, на няколко пъти потопиха главата му, и накрая тя бе принудена да отдръпне ръката си и да остави заклинанието да изчезне в нощта.

— Той умира — каза Сам. Усещаше как животът на мъжа го напуска, долавяше студената прегръдка на смъртта, която се домогваше до него.

— Какво можем да направим? — попита Лираел. — Какво…

— Всички са мъртви — каза мъжът, кашляйки. Кръвта му се смеси с речната вода, ярка на лунната светилна. — При ямата. Бяха мъртви, но все пак изпълниха заповедта му. После отровата… казах на Храл и Мортин да не пият… четири семейства…

— Няма нищо — каза успокояващо Сам, макар че гласът му изневеряваше. — Те… те са се отървали.

— Побягнахме, а мъртвите ни последваха — прошепна южнякът. Очите му бяха ярки, но виждаха нещо различно от това, което беше пред погледа на Сам и Лираел. — Бягахме денонощно. Те не обичат слънцето. Торбет нарани глезена си и аз не можех… не можех да го нося.

Лираел се пресегна и погали мъжа по главата. Отначало той потрепна, но се отпусна, когато не видя никаква странна светлина по ръцете й.

— Фермерът каза да отида в реката — продължи умиращият мъж. — Реката.

— Успял си — каза Сам. — Това е реката. Мъртвите не могат да прекосят течаща вода.

— Ааа — въздъхна мъжът, а после угасна, понесъл се към другата река — онази, която щеше да го отнесе към Деветата порта и отвъд нея.

Сам бавно го пусна. Лираел вдигна ръка. Водата погълна лицето на мъжа и „Откривател“ се отдалечи.

— Не можахме да спасим нито един — прошепна Лираел. — Нито един.

Сам не отговори. Той седеше и се взираше покрай нея към осветената от луната река.

— Ела тук, Лираел — каза нежно Кучето от своя пост на носа. — Помогни ми да стоим на стража.

Лираел кимна, а долната й устна трепереше, докато се опитваше да не заплаче. Тя с мъка си проправи път през седалките и се хвърли на земята до Кучето, като го прегърна с всички сили. Кучето понесе това без думи и не каза нищо за сълзите, които капеха по палтото й.

Накрая Лираел разхлаби прегръдката си и се отпусна. Сънят я бе надвил, това беше онзи сън, който идва само когато всички сили са изчерпани, а битките са спечелени или загубени.

Кучето помръдна леко, за да може тя да се разположи по-удобно, и извърна глава, за да погледне назад, така, както никое куче не би могло да го направи. Сам също спеше, свит на кълбо на кърмата, а румпелът леко помръдваше над главата му.

Могет изглеждаше заспал на обичайния си пост до мачтата. Ала той отвори едното си пронизващо око, когато погледът на Кучето стигна до него.

— И аз го видях — каза Могет. — При онзи Висш мъртвец, Клор.

— Да — каза Кучето с разтревожен глас. — Надявам се, че няма да имаш проблеми да си припомниш на кого трябва да бъдеш верен?

Могет не отговори. Той бавно затвори окото си, а по лицето му се появи лека потайна усмивка.

Падналото куче седя на носа през цялата нощ, докато Лираел се мяташе до него. Те отминаха Куър в ранните, тихи часове на сутринта — просто една бяла платноходка в далечината. Макар че това беше първоначалната цел на пътуването му, „Откривател“ не понечи да доближи пристанището.

Лираел бе обзета от лек панически пристъп, когато се събуди от шума на водопад пред себе си. От това разстояние той звучеше като жужене на рояк насекоми, и й беше нужна една минута, за да разбере за какво става дума. Когато това стана, тя изживя няколко тревожни мига, докато осъзнае, че „Откривател“ пътува съвсем бавно на фона на клоните на дърветата, листата и другите плаващи останки, които се носеха от двете им страни.

— Намираме се в канала, близо до Къщата на Абхорсен — обясни Кучето, докато Лираел търкаше очи, за да се разсъни и се протягаше в безполезно усилие да облекчи болката и схващането във врата.

Цялата смърт от изминалата нощ сякаш се бе случила много отдавна, но съвсем не изглеждаше като сън. Лираел знаеше, че лицето на последния южняк, неговото облекчено изражение, когато в крайна сметка разбра, че е избягал от мъртвите, щеше да я съпътства през целия й живот.

Докато се протягаше, тя погледна към огромното количество пръски, които хвърчаха при падането на Ратерлин над Дългите скали пред тях. Реката сякаш се губеше зад огромен облак, който обгръщаше скалите и територията отвъд тях в гигантска, вълниста бяла пелена. После, само за миг, мъглата се разсея, и тя видя ослепителна кула, чийто конусовиден покрив, покрит с червени керемиди, привличаше слънцето. Той приличаше на мираж, вибриращ сред облака, ала Лираел разбра, че най-сетне е пристигнала в Къщата на Абхорсен.

Щом наближиха още, тя видя и други покриви с червени керемиди, които се появиха иззад облака, загатвайки за останалите сгради, разположени около кулата. Ала не успя да види повече, защото целият остров, върху който беше построена Къщата, бе заграден с боядисана в бяло стена, висока поне метър и половина. Виждаха се само червените керемиди и върховете на дърветата.

Чу, че Сам идва откъм кърмата и скоро той се озова до нея, вгледан напред. По силата на някакво мълчаливо съгласие, двамата не говореха за случилото се, макар че надвисналото мълчание помежду им беше мъчително.

Накрая, изгарящ от желание да каже нещо, Сам влезе в ролята на екскурзовод.

— Не си личи, но островът е по-голям от футболно игрище. Ъм, това е игра, която играех в училище, в Анселстиер. Както и да е, дълъг е около триста метра и е широк близо сто. Освен самата къща, има градина и овощни насаждения — можеш да видиш разцъфналите праскови вдясно. Само че за съжаление е твърде рано за плодове. Прасковите тук са прекрасни, само Хартата знае защо. Къщата не е нещо особено като размери, в сравнение с двореца, но е по-голяма, отколкото изглежда, а в нея се съхраняват много неща. Предполагам, че доста се различава от вашия Глетчер.

— Вече ми харесва — каза Лираел с усмивка, все така вгледана напред. Сред облаците едва се забелязваше лека дъга, извита над белите стени, оградили Къщата с разноцветна ограда.

— На мене също — промърмори Могет, когато внезапно се появи иззад лакътя на Лираел. — Макар че трябва да те предупредим за готвенето.

— Готвенето? — попита Кучето, облизвайки устни. — Какво му има?

— Нищо — каза строго Сам. — Привиденията са много добри готвачи.

— Нима ползвате привидения за прислуга? — попита Лираел, изпълнена с любопитство относно разликите между живота на Абхорсен и Клеър. — Ние на Глетчера вършим повечето неща сами. Всички трябва да се редуват, най-вече при готвенето, макар че има някои хора, които се специализират.

— Никой извън семейството не идва тук — отвърна Сам. — Имам предвид цялото семейство — онези, които притежават Кръвта, като Клеър. И никой не трябва да върши нищо, защото има толкова много привидения, изгарящи от желание да помагат. Мисля, че се отегчават, когато къщата е празна. Всеки Абхорсен създава по няколко привидения, така че те непрекъснато се увеличават. Някои от тях са на стотици години.

— Хиляди — каза Могет. — И повечето са слабоумни.

— Къде ще акостираме? — попита Лираел, пренебрегвайки мърморенето на Могет. Не виждаше нито една порта или място за акостиране по северната стена.

— От западната страна — каза Сам, извисявайки глас, за да надвика усилващия се рев на водопада. — Ще заобиколим острова, почти до водопада. Там има подвижна пристанищна платформа за Къщата, както и камъни, по които да преминем към западния тунел. Погледни, можеш да видиш къде се намира входът на тунела, горе на брега.

Той посочи една тясна издатина по средата на западния бряг на реката, сива и гола каменна скала, висока почти колкото Къщата. Ако там имаше вход към тунел, Лираел не успя да го види през мъглата и той й се струваше опасно близо до водопада.

— Искаш да кажеш, че в средата има камъни, върху които да стъпим? — възкликна тя, сочейки ъглите, където водите връхлитаха в течение, широко поне двеста метра, невероятно дълбоко и движещо се със скорост, каквато Лираел дори не можеше да си представи. Още по-лошо, Сам й беше казал, че водопадът е висок повече от три метра. Ако по някакъв начин бъдеха изхвърлени от канала, „Откривател“ щеше да се преобърне за секунди, а падането щеше да бъде много продължително.

Лираел кимна и преглътна, вгледана в мястото, където камъните за стъпване би трябвало да водят от Къщата до западния бряг. Дори не можа да ги види под всичките тези пръски и кипящата вода. Надяваше се да не й се наложи и си припомни кожата на Хартата, която сега бе сгъната на сигурно място в чантата, където се намираше „Книгата за спомените и забравата“, готова да бъде облечена. Можеше просто да прелети отгоре като лаещ бухал и да кряска през целия път.

Няколко минути по-късно, „Откривател“ наближи варосаните стени. Лираел ги погледна, като прокара въображаема линия от мачтата на лодката до върха им. По някакъв начин загражденията изглеждаха по-високи отблизо и по тях имаше странни следи, които дори варта не можеше да прикрие. Приличаха на петна, останали след наводнение, което бе стигнало чак до върха им.

После се озоваха на дървената пристанищна платформа. „Откривател“ леко се удари в тежките платнени фендери, окачени там, ала звукът от удара се изгуби напълно сред грохота на водопада, от който стомасите им вибрираха. Сам и Лираел бързо разтовариха багажа, като си жестикулираха, за да се разбират. Водопадът беше твърде оглушителен, за да чуят дори вик, освен ако — както Сам демонстрира на Лираел, — той не застанеше непосредствено до ухото й, а това беше болезнено.

Когато натрупаха всичко върху пристанищната платформа, а Могет кацна върху раницата на Лираел, докато Кучето радостно ловеше пръски в устата си, Лираел целуна по бузата барелефа в предната част на „Откривател“ и отблъсна лодката от кея. Стори й се, че видя как издяланото от дърво лице на жената й смигна, а устните й се извиха в усмивка.

— Благодаря ти — изрече беззвучно тя, а Сам се поклони до нея в знак на уважение. В отговор „Откривател“ развя платната си, после се завъртя в кръг и започна да се движи нагоре по течението. Сам, който наблюдаваше внимателно, забеляза, че течението в канала е обърнало посоката си и се движи на север, срещу течението на реката. За пореден път се запита как ставаше това и се опита да измисли начин да види Камъните на Хартата, потопени дълбоко в речното корито отдолу. Може би Лираел щеше да го научи как да си направи кожа на ледена видра с помощта на Хартата…

Едно докосване по ръката го извади от унеса, и той се обърна, за да вземе дисагите и меча си. После поведе останалите към портата и я отвори. Когато минаха през нея, шумът от водопада буквално секна, така че Лираел трябваше да се ослушва внимателно, за да чуе дори някакъв далечен тътен. Вместо него сега тя чуваше песента на птиците по дърветата и много пчели, които жужаха наоколо по пътя към разцъфналите праскови. Мъглата над главите им и около Къщата на Абхорсен също се разсея, защото Лираел стоеше на слънцето, което бързо изсуши пръските, нападали по лицето и дрехите й.

Пред тях имаше пътека от червени тухли, заобиколена от ливада и ред храсти с групички от странни, пръчковидни жълти цветя. Пътеката водеше към входната врата на Къщата, боядисана в приветливо небесносиньо, открояващо се ярко на фона на варосаните камъни от двете й страни. Самата Къща изглеждаше съвсем нормална. Преди всичко тя се състоеше от една голяма постройка на три или четири етажа, освен кулата. Там имаше нещо като вътрешен двор, защото Лираел видя как птиците прелитат от и към него. Имаше много прозорци, всичките доста големи, и сградата излъчваше спокойствие и приветливост. Очевидно Къщата на Абхорсен не беше укрепление, разчитащо на някакви други средства за отбрана, освен на архитектурните.

Лираел вдигна ръце към слънцето и пое чистия въздух, заедно с лекия аромат на градината, на цветята и плодородната почва и растящата зеленина. Изведнъж тя се почувства спокойна и колкото и да бе странно, у дома, макар че всичко бе толкова различно от закритите тунели и пещери на Глетчера. Дори и градините в огромните тамошни пещери, с техните изрисувани тавани и слънца на магията на Хартата не можеха дори бегло да наподобят необятността на синьото небе и истинското слънце.

Тя бавно издиша и се канеше да отпусне ръце, когато забеляза малко петънце над главата си. Миг по-късно към него се присъедини тъмен облак от много, още по-големи неща. На Лираел й трябваха няколко секунди, за да разбере, че по-малкото петънце беше птица, която очевидно се спускаше право към нея, а по-големите петна също бяха птици — или същества, които летяха като птици. В това време усещането й за смърт се усили и Сам извика до нея:

— Гарвани-убийци! Преследват един пощенски сокол!

— Всъщност те са под него — каза Кучето с извърната назад глава. — Той се опитва да си проправи път!

Те гледаха разтревожено как пощенският сокол падна, като леко лъкатушеше в опита си да избегне гарваните-убийци. Ала те бяха стотици и заемаха обширна територия, така че соколът нямаше друг избор, освен да опита да си пробие път там, където бяха най-малобройни. Той избра мястото и притвори крила, спускайки се още по-бързо, сякаш бе камък, хвърлен право надолу.

— Ако успее да се измъкне, те няма да посмеят да го преследват — каза Сам. — Твърде близо са до реката и до Къщата.

— Давай! — прошепна Лираел, вгледана в сокола, като й се щеше той да лети още по-бързо. Той се спускаше сякаш цяла вечност и тя разбра, че наистина трябва да е бил много високо. После внезапно се удари в черния облак и последва взрив от пера, а гарваните-убийци се разхвърчаха във всички посоки, докато към тях прииждаха други. Лираел стаи дъх. Соколът не се появи отново.

Гарваните-убийци продължаваха да прииждат, докато станаха толкова много в едно ограничено пространство, че се сблъскваха, а черните им, потрошени тела започнаха да падат.

— Хванаха го — каза бавно Сам. После извика. Една малка кафява птица внезапно излезе от въртящото се множество гарвани-убийци. Този път тя видимо падаше хаотично, без утвърдената посока и цел, която бяха наблюдавали преди. Няколко гарвани-убийци се отклониха и тръгнаха да я преследват, ала бяха изминали съвсем кратко разстояние, когато спряха и се отклониха от пътя си, отблъснати от силата на реката и защитната магия на Къщата.

Соколът продължаваше да пада, сякаш бе мъртъв или зашеметен. Ала едва на петнайсетина метра над градината, той внезапно разпери криле, преустановявайки спускането си тъкмо навреме, за да кацне леко в краката на Лираел. Остана да лежи там, покритите му с пера гърди се повдигаха тежко, а следите от нападението на гарваните-убийци личаха по разкъсаната му перушина и кървяща глава. Ала жълтите му очи бяха все така пълни с живот и той скочи почти без усилия на китката на Сам, когато момчето се наведе и му предложи място върху маншета на ризата си.

— Известие за принц Самет — каза птицата с глас, който съвсем не беше птичи. — Известие.

— Да, да — каза Сам утешително, като нежно приглаждаше перата му. — Аз съм принц Самет. Кажи.

Птицата наклони глава на една страна и разтвори човката си. Лираел видя там едва доловими символи на Хартата и внезапно разбра, че птицата носи заклинание в тялото си, заклинание, което навярно й е било направено, докато още е била в яйцето, за да расте заедно с нея.

— Самет, идиот такъв, надявам се да получиш това в Къщата — каза пощенският сокол, а гласът му отново се промени. Този път приличаше на женски. По тона на гласа и изражението върху лицето на Сам, Лираел се досети, че това е сестра му, Елимер. — Татко и мама все още са в Анселстиер. Там има много по-големи проблеми, отколкото се опасяваха. Королини определено е под влиянието на някой от Старото кралство, а неговата партия „Наша страна“ придобива по-голямо влияние в парламента. Все повече бежанци се изтеглят по-близо до Стената. Освен това се съобщава за мъртви създания по цялото протежение на западното крайбрежие на Ратерлин. Ще призова специалните отряди и ще се отправя на юг с тях и гвардията до две седмици, за да опитам да предотвратя всякакви прекосявания. Не знам къде си, но татко казва, че е много важно да намериш Никълъс Сейър и незабавно да го прибереш в Анселстиер, тъй като Королини твърди, че сме го отвлекли, за да го използваме като заложник и да окажем натиск върху главния министър. Мама ти изпраща своята обич. Надявам се да направиш нещо наистина полезно този път…

Гласът ненадейно замлъкна, тъй като беше изчерпал възможностите на твърде малкия мозък на пощенския сокол. Птицата нададе пищящ звук и започна да пощи перата си.

— Е, да влезем вътре и да се измием — каза бавно Сам, макар че не сваляше поглед от сокола, сякаш той отново щеше да проговори. — Привиденията ще се погрижат за теб, Лираел. Струва ми се, че трябва да обсъдим всичко на вечеря още днес.

— На вечеря! — възкликна Лираел. — Най-добре да поговорим за това по-рано. По всичко личи, че трябва да потеглим незабавно.

— Но ние едва пристигнахме тук…

— Така е — съгласи се Лираел. — Ала проблемът с южняците остава, а приятелят ти Ник е в опасност. Навярно всеки час има значение.

— Особено след като онзи, който контролира Клор и останалите мъртви знае, че сме тук — изръмжа Кучето. — Трябва да се размърдаме бързо, преди да ни обсадят.

Известно време Сам не отговори.

— Добре — каза той бързо. Ще се срещнем на обяд след час и можем… ъъъ… да решим какво да правим оттук нататък.

Той тръгна напред, а накуцването му изведнъж се влоши чувствително, и отвори входната врата. Лираел го последва по-бавно, небрежно поставила ръка на гърба на Кучето. Могет вървя до тях в продължение на няколко крачки, а после използва гърба на Кучето, за да се изстреля на рамото на Лираел. Тя подскочи, когато той се приземи, но се успокои, щом разбра, че е прибрал ноктите си. Малката котка старателно се уви около шията й, а после изглежда заспа.

— Толкова съм уморена — каза Лираел, когато прекрачиха прага. — Но наистина не можем да чакаме, нали?

— Не — изръмжа Кучето, докато се оглеждаше из преддверието и душеше наоколо. Нямаше и следа от Сам, но едно привидение се оттегляше, поставило пощенския сокол на покритата си с ръкавица ръка, докато други две чакаха в долната част на главното стълбище. Те носеха дълги светлобежови одежди, а главите им бяха покрити с дълбоки качулки, за да прикрият липсата на лица. Само ръцете им се виждаха, бледи призрачни ръце, направени от символи на Хартата, които от време на време проблясваха, докато те се движеха.

Едно от тях се приближи и дълбоко се поклони пред Лираел, а после й направи знак да го последва. Другото отиде направо при Падналото куче и го хвана за каишката. Нямаше никакви думи, но Кучето и Могет очевидно отгатнаха намеренията на привидението. Могет, въпреки че изглеждаше заспал, реагира първи. Той скочи от врата на Лираел и побягна през една котешка вратичка под стълбите, демонстрирайки бързина и пъргавост, каквито Лираел не беше виждала преди. Кучето или възприемаше по-бавно, или имаше по-малък опит с избягването на услугите на привиденията в Къщата на Абхорсен.

— Баня! — излая то възмутено. — Няма да се къпя! Едва вчера плувах в реката. Нямам нужда от баня!

— Напротив, имаш — каза Лираел, бърчейки нос. Тя погледна привидението и добави: — Моля, погрижете се да се изкъпе. Със сапун. И да се изтрие.

— Може ли поне да получа кокал след това? — попита отчаяното Куче, което гледаше назад с умоляващ поглед, докато привидението го отвеждаше. Човек би си помислил, че го водят в затвора, или нещо по-лошо, помисли си Лираел. Ала тя не можа да се сдържи и изтича да целуне Кучето по носа.

— Разбира се, можеш да получиш кокал, а също и обилен обяд. Аз също ще се изкъпя.

— При кучетата е различно — каза печално Кучето, когато привидението отвори една врата към вътрешния двор. — Ние просто не обичаме баните!

— Аз пък ги обичам — прошепна Лираел, поглеждайки пропитите си с пот дрехи, като прокара пръсти през мръсната си коса. За първи път забеляза, че и по нейното тяло има кръв. Кръвта на невинните. — Баня и чисти дрехи. От това имам нужда.

Привидението отново се поклони и я поведе към стълбите. Лираел го последва покорно, като се забавляваше с различните изскърцвания на всяко стъпало, докато се изкачваха нагоре. През следващия един час, помисли си тя, ще забравя за всичко.

Ала дори докато вървеше след привидението, тя си мислеше за южняците, които бяха положили толкова усилия да избягат. Да избягат от ямата, където техните събратя бяха убити и насилствено превърнати в роби. Ямата, която тя бе видяла, където Никълъс стоеше сам върху купчина изхвърлена пръст, докато един некромант и неговите овъглени от светкавици трупове се мъчеха да изкопаят нещо, за което Лираел бе убедена, че не бива никога повече да излиза на дневна светлина.

Глава четиридесет и четвъртаДомът на Абхорсен

Когато Лираел се върна долу, тя наистина беше много чиста. Оказа се, че привидението е верен привърженик на търкането и обилното количество гореща вода — осигурена от някакви горещи извори, предположи тя, защото първите няколко легена бяха придружени от неприятния дъх на сяра, точно както понякога се случваше на Глетчера.

Привидението й беше приготвило доста луксозни дрехи, но Лираел отказа да ги облече. Вместо това намъкна резервната си библиотекарска униформа. Беше носила униформата толкова дълго, че се чувстваше странно без нея. С червената си жилетка можеше да се чувства почти като истинска Клеър.

Привидението продължаваше да върви по петите й, преметнало туника през ръката си. То бе настоявало много силно тя да я пробва, и Лираел бе принудена да обяснява, че жилетките и туниките просто не си подхождат.

Едно друго привидение отвори двойните врати вдясно от стълбите, когато тя слезе долу. Бледите магически ръце завъртяха кръглите бронзови дръжки — ръце, които се открояваха ярко на фона на тъмното дъбово дърво, когато привидението отвори вратата. После то се отдръпна встрани и наведе покритата си с качулка глава — и Лираел за първи път зърна главната зала. Тя заемаше поне половината от приземния етаж, ала размерът не беше първото, което я порази. Беше обзета от силно усещане за нещо вече видяно, когато я огледа чак до големия прозорец от цветно стъкло, зад който се виждаше стената. Там беше и дългата, лъсната до блясък маса, отрупана със сребърни прибори, както и столът с висока облегалка.

Лираел вече бе виждала всичко това в Черното огледало. Само че тогава столът беше зает от мъжа, който бе неин баща.

— Ето те и теб — каза Сам зад гърба й. — Съжалявам, че закъснях. Не можах да убедя привиденията да ми дадат най-подходящата туника — изровиха нещо странно. Сигурно стават сенилни, както каза Могет.

Лираел се обърна и погледна туниката му. По нея бяха изрисувани златните кули на кралския род, ала те бяха разделени на четири с някакво странно приспособление, което не бе виждала никога — нещо като мистрия или лопата от сребро.

— Това е мистрията на Създателите на Стената — обясни Сам. — Ала те са мъртви от векове. Поне от хиляда години… хей, косата ти ми харесва — добави той, докато Лираел продължаваше да го гледа втренчено. Тя не носеше забрадката си. Черната й коса бе сресана и блестеше, а жилетката почти не прикриваше слабата й фигура. Наистина беше много привлекателна, ала сега в нея имаше нещо, което му се стори много заплашително. На кого му напомняше?

Сам си проправи път покрай привидението, което държеше вратата отворена и почти беше стигнал до масата, когато си даде сметка, че Лираел не е помръднала. Тя продължаваше да стои до вратата, втренчена в масата.

— Какво? — попита той.

Лираел не можеше да говори. Тя направи знак на привидението, което носеше туниката й. Взе я и я разгъна, за да може да види герба.

После отново я сгъна, затвори очи, за да преброи до десет наум, разгъна я и отново се втренчи в нея.

— Какво има? — попита Сам. — Добре ли си?

— Аз… не знам как да го кажа — поде Лираел, докато разкопчаваше жилетката си и я подаде на привидението, което се появи до лакътя й. Сам се стресна от това неочаквано разсъбличане, но беше още по-шокиран, когато тя облече туниката и бавно я изглади с ръце.

Върху туниката се виждаха златните звезди на Клеър, разделени от сребърните ключове на Абхорсен.

— Навярно съм наполовина Абхорсен — каза Лираел, а тонът й показваше, че на самата нея й е трудно да го повярва. — Всъщност мисля, че съм полусестра на твоята майка. Твоят дядо е бил мой баща. Искам да кажа, че съм твоя леля. Полулеля. Съжалявам.

Сам остана със затворени очи за няколко секунди. После ги отвори, отиде като сомнамбул до един стол и седна. След миг Лираел седна срещу него. Накрая той заговори.

— Моя леля? Полусестра на моята майка? — Той замълча. — Тя знае ли?

— Не мисля — прошепна Лираел, отново обзета от внезапна тревога. Не беше се замисляла особено за всички последици от нейното раждане. Как би приела прочутата Сабриел внезапното появяване на една сестра? — Определено не, иначе щеше да ме открие много отдавна. Аз го разбрах сама с помощта на Черното огледало. Исках да видя кой е баща ми. Погледнах в миналото и видях родителите си точно в тази стая. Баща ми седеше в този стол. Те прекараха само една нощ заедно, преди той да бъде принуден да си отиде. Предполагам, че това е била годината, когато е загинал.

— Невъзможно е — каза Сам, поклащайки глава. — Това е било преди двайсет години.

— О — каза Лираел и се изчерви. — Излъгах те. Аз съм само на деветнайсет.

Сам я погледна така, сякаш всякакви други разкрития щяха да го накарат да полудее.

— Откъде привиденията разбраха, че трябва да ти дадат тази туника? — попита той.

— Аз им казах — отвърна Могет, подавайки глава от един близък стол. Личеше, че е бил задрямал, защото цялата му козина беше настръхнала.

— Ти откъде разбра? — попита Сам.

— Служил съм на Абхорсен много векове — каза Могет, докато се привеждаше в ред. — Така че зная кое какво е. Когато разбрах, че Сам не е бъдещият Абхорсен, отворих очите си на четири за появата на истинския, защото звънците нямаше да се появят, ако неговото пристигане не предстоеше. А и аз бях тук, когато майката на Лираел дойде да се види с Терциел — тоест, с предишния Абхорсен. Така че беше съвсем елементарно. Очевидно Лираел беше както дъщеря на предишния Абхорсен, така и бъдещият Абхорсен, за когото бяха предназначени звънците.

— Искаш да кажеш, че не аз съм бъдещият Абхорсен, а тя? — попита Сам.

— Но това е невъзможно! — възкликна Лираел. — Тоест, не искам да бъда Абхорсен. Аз съм Клеър. Предполагам, че освен това съм Възпоменател, но съм… аз съм Дъщеря на Клеър!

Тя бе извикала последните думи и те отекнаха в залата.

— Оплаквай се колкото си щеш, Кръвта ще излезе наяве — каза Могет, когато ехото утихна. — Ти си бъдещият Абхорсен и трябва да се заемеш със звънците.

— Слава на Хартата! — въздъхна Сам и Лираел видя, че в очите му има сълзи. — Имам предвид, че бездруго никога нямаше да стана добър с тях. Ти ще бъдеш много по-добър бъдещ Абхорсен, Лираел. Виж само как си влязла в смъртта единствено с онези малки флейти. И си победила Хедж, като си се измъкнала. Единственото, което аз успях да направя, бе да се изгоря и да му позволя да се добере до Никълъс.

— Аз съм Дъщеря на Клеър — настоя Лираел, но гласът й прозвуча слабо дори в собствените й уши. Беше пожелала да разбере кой е баща й. Ала да бъде бъдещият Абхорсен, а един ден — да се надяваме в далечното бъдеще — Абхорсен, беше нещо, което би могла да приеме много по-трудно. Животът й щеше да бъде посветен на преследване, унищожаване или прогонване на мъртвите. Щеше да пътува из цялото Кралство, вместо да води живота на Клеър, ограничен в пределите на Глетчера.

— „Дали пътникът избира своя път, или пътят избира пътника“? — прошепна тя бавно. Беше наполовина Клеър, ала кръвта на Абхорсен преобладаваше във вените й. Дарбата, за която беше копняла през целия си живот, щеше да й бъде окончателно и напълно отказана.

— Не, няма да бъде така, господарке — каза спокойно Кучето, когато се приближи откъм гърба на Лираел и положи муцуната си в скута й. — Ала твоето наследство от Клеър те дарява с дарбата на Възпоменанието, защото само дете на Абхорсен и Клеър може да гледа в миналото. Трябва да доразвиеш собствените си способности — заради себе си, заради Кралството и заради Хартата.

— Никога няма да получа зрението — прошепна отново Лираел много бавно. — Никога няма да получа зрението… — Тя обгърна с ръце шията на необичайно чистото Куче, без даже да забележи, че то ухае приятно на сапун, за пръв и вероятно за последен път. Ала не заплака. Очите й бяха сухи. Просто й стана много студено и не можа да се стопли с утешителната топлина на Кучето.

Сам гледаше как трепери, но не помръдна от стола си. Имаше чувството, че трябва да отиде да я успокои по някакъв начин, но не знаеше как точно. Тя не беше млада жена или момиче. Тя беше негова леля и той не знаеше как да се държи. Дали щеше да се обиди, ако се опиташе да я прегърне?

— Нима… нима зрението е толкова важно за теб? — попита той колебливо. — Знаеш ли — продължи той, усуквайки ленената си салфетка, — аз изпитвам… изпитвам невероятно облекчение от това, че не се налага да бъда бъдещият Абхорсен. Никога не съм искал да усещам смъртта или да влизам в смъртта, или каквото и да било друго. А онзи път, когато го направих, когато некромантът… когато той ме хвана… ми се дощя да умра, защото тогава всичко щеше да приключи. Ала някак успях да се измъкна и разбрах, че никога вече не бих могъл отново да вляза там. Просто всички останали очакваха от мен да поема по стъпките на майка си, защото Елимер съвсем очевидно ще бъде кралица. Мислех си, че може би и при теб е било същото. Нали знаеш, всички останали Клеър имат зрението, така че това е единственото важно нещо, дори и да не го искаш. Това би бил единственият начин да отговориш на техните очаквания, както аз да бъда бъдещият Абхорсен. Само че аз не желаех да бъда онова, което те искаха, а ти си го искала… Говоря глупости, нали? Съжалявам.

— Повече от сто думи наведнъж — отбеляза Могет. — И повечето от тях имаха смисъл. Още има надежда за теб, принц Самет. Особено понеже си съвсем прав. Лираел толкова видимо е Абхорсен, така че желанието да получи зрението навярно е просто особеност на възпитанието й в онази тяхна абсурдно студена планина.

— Исках да бъда една от тях — каза тихо Лираел и се изправи. Това бе просто шокът от загубата на една детска мечта, каза си тя. В известен смисъл го беше разбрала още когато превързаха очите й, преди да я въведат в обсерваторията, или може би, когато Санар и Риел й бяха помахали за сбогом. Беше разбрала, че животът й ще се промени, че никога няма да притежава зрението, никога няма да бъде наистина една от Клеър. Сега поне имаше нещо друго, каза си тя, опитвайки се да потуши ужасното усещане за загуба. Беше много по-добре да е бъдещият Абхорсен, отколкото Клеър без зрение, някакъв изрод. Де да можеше умът й да накара сърцето й да повярва, че е така.

— Мястото ти е тук — каза просто Могет, като размаха една розово-бяла лапа из залата. — Аз съм най-старият слуга на Абхорсен и го усещам с мозъка на костите си. Както и привиденията. Погледни как са се скупчили там само за да те видят. Погледни светлините на Хартата, които светят по-ярко над теб, отколкото навсякъде другаде. Цялата тази Къща — и нейната прислуга — те приветства, Лираел. Същото ще направят и Абхорсен, и кралят, дори и твоята племенница, Елимер.

Лираел се огледа наоколо, и разбира се, там имаше огромна тълпа от привидения, струпани около кухненската врата и изпълнили стаята зад нея. Бяха поне сто, някои от тях толкова стари и бледи, че ръцете им едва се виждаха — бяха само намек за светлина и сянка. Когато тя ги погледна, всички се поклониха. Лираел се поклони в отговор, усетила как сълзите, които беше сдържала, се леят свободно по бузите й.

— Могет е прав — излая Кучето, а брадичката му беше стабилно опряна върху бедрото на Лираел. — Твоята Кръв те е превърнала в това, което си, но трябва да помниш, че не си получила само високата длъжност на бъдещ Абхорсен. Ти си открила семейството си и всички ще те приветстват.

— Абсолютно! — възкликна Сам, подскочил от неочакваното вълнение. — Едва ще дочакам да видя лицето на Елимер, когато чуе, че съм открил нашата леля! Мама също много ще се зарадва. Струва ми се, че винаги е била леко разочарована от мен като бъдещ Абхорсен. А татко няма никакви живи роднини, защото е бил пленен толкова дълго като барелеф в Свещената дупка. Ще бъде чудесно! Можем да ти организираме парти за добре дошла…

— Не забравяш ли нещо? — прекъсна го Могет с много саркастично мяукане и продължи: — Остава малкият проблем с твоя приятел Никълъс и бежанците от Юга, и некроманта Хедж, и онова, което копаят край Червеното езеро.

Сам престана да говори, сякаш някой физически беше запушил устата му, и отново седна на стола, а целият му ентусиазъм бе заличен само от тези кратки думи.

— Да — каза сериозно Лираел. — Точно с това трябва да се занимаваме. Трябва да решим какво да правим. Това е по-важно от всичко останало.

— С изключение на обяда, защото никой не може да прави планове на празен стомах — намеси се Могет, подкрепен шумно от гладния лай на Кучето.

— Струва ми се, че наистина се налага да хапнем — съгласи се Сам и даде знак на привиденията да започнат да поднасят обяда.

— Не е ли редно най-напред да изпратим съобщенията до родителите ти и Елимер? — попита Лираел, макар че след като долови вкусния аромат, който долиташе от кухнята, храната наистина й се струваше от първостепенна важност.

— Да, така е — съгласи се Сам. — Само че не съм съвсем сигурен какво да им кажа.

— Всичко необходимо, предполагам — каза Лираел. Беше й трудно да събере мислите си. Продължаваше да гледа сребърните ключета по туниката си и да се чувства замаяна и малко болна. — Трябва да се погрижим принцеса Елимер и твоите родители да разберат това, което знаем. Хедж разкопава нещо, което е най-добре да остане заровено, нещо от Свободната магия, и че Ник е негов пленник, а Клор се е завърнала като дух на Висшите мъртви. И трябва да им кажем, че ще намерим и спасим Ник и ще предотвратим онова, което се кани да направи Врагът.

— Сигурно е така — съгласи се Сам вяло. Той погледна чинията, която привидението току-що бе поставило пред него, ала вниманието му очевидно не беше ангажирано със задушената сьомга. — Само че… ако аз не съм бъдещият Абхорсен, едва ли ще успея да направя кой знае какво. Мислех си да остана тук.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Лираел се втренчи в него, ала той не отвърна на погледа й. Могет продължи да се храни невъзмутимо, а Кучето изръмжа тихо и звукът проехтя в краката й. Лираел погледна Сам, чудейки се какво да каже. Дори и сега й се щеше да можеше да напише бележка, да я подаде през масата и да отиде в стаята си. Ала тя вече не беше втори помощник-библиотекар в голямата библиотека на Клеър. Онези дни бяха отминали, изчезнали заедно с всичко останало, което бе определяло предишното й съществуване и идентичност. Дори и библиотекарската й жилетка беше тайно изнесена от привиденията.

Тя беше бъдещият Абхорсен. Това беше нейният дълг сега, помисли си Лираел, и трябваше да го изпълни както трябва. В бъдеще нямаше да се провали, както се бе провалила с южняците на бреговете на Ратерлин.

— Не можеш, Самет. Не става дума само за спасяването на твоя приятел Никълъс. Помисли за онова, което се опитва да направи Хедж. Той възнамерява да убие двеста хиляди души и да освободи всеки мъртъв дух, запращайки го в Кралството! Онова, което копае, навярно е част от този план. Дори не мога да се опитам да се изправя сама срещу всичко това, Сам. Имам нужда от твоята помощ. Кралството се нуждае от твоята помощ. Може вече да не си бъдещият Абхорсен, но все още си принц. Не можеш просто да си стоиш тук и да бездействаш.

— Аз… аз се страхувам от смъртта — проплака Сам и вдигна обгорените си китки към Лираел, за да може да види белезите по тях, алени изгаряния на фона на по-светлата кожа. — Страхувам се от Хедж. Аз… аз не мога да се изправя срещу него отново.

— Аз също се страхувам — каза тихо Лираел. — От смъртта, Хедж и от още може би хиляда неща. Но предпочитам да ме е страх и да направя нещо, вместо просто да си седя и да чакам ужасните неща да се случат.

— Точно така — каза Кучето и вдигна глава. — Винаги е по-добре да се действа, принце. Освен това, не надушвам, че си страхливец — така че е невъзможно да си такъв.

— Ти не се скри от мъжа с арбалета при Високия мост — добави Лираел. — Нито от създанието на Свободната магия, когато то прекоси реката. Това беше смело. И съм сигурна, че срещу каквото и да се изправим, то няма да бъде толкова лошо, колкото мислиш.

— Вероятно ще бъде по-лошо — каза Могет развеселено. Той очевидно се забавляваше с унижението на Сам. — Ала само си помисли колко по-лошо ще бъде да седиш тук в неведение, докато мъртвите задръстят Ратерлин, а Хедж прекоси пресушеното корито на реката, за да разбие вратата.

Сам поклати глава и измърмори нещо за своите родители. Очевидно не искаше да вярва на гибелните предсказания на Могет и продължаваше да се хваща за сламки.

— Врагът е задействал много от своите сили — каза Могет. — Кралят и Абхорсен искат да се противопоставят на онова, което се мъти в Анселстиер. Те трябва да успеят да попречат на южняците да прекосят Стената, но несъмнено това е само част от плановете на Врага — и понеже тя е най-очевидната, вероятно е и най-маловажната.

Сам заби поглед в масата. Целият му глад се бе изпарил. Накрая вдигна поглед.

— Лираел — каза той, — мислиш ли, че съм страхливец?

— Не.

— Тогава предполагам, че не съм — каза Сам, а гласът му стана по-силен. — Макар че продължавам да се страхувам.

— Значи ще дойдеш с мен? За да намерим Никълъс и Хедж?

Сам кимна. Не се осмеляваше да говори.

В залата настъпи мълчание, докато всички мислеха за онова, което им предстоеше. Всичко се бе променило, преобразувано от историята, съдбата и истината. Нито Сам, нито Лираел бяха същите хора отпреди съвсем кратко време. Сега и двамата се питаха какво означава това и накъде щеше да ги поведе новият им живот.

А също къде — и колко скоро — щеше да приключи този нов живот.