Лов на балами

1

Това е най-простото изиграване на света и то е по силите на всеки идиот, дори на седящия до мен.

Той е към двайсет и пет годишен, с пепитена оксфордска риза. Ръцете му са нежни и носи очила. Най-вероятно е някой учил в колеж интернетаджия. Може да е научил за номера от някоя книга или от интернет и е решил да го пробва. Да има нещо за разказване пред приятелите. И е сметнал „Блоуфиш“ за идеалното място, където да се пробва — приветлив бар без очевадни биячи, готови да изпотрошат пръстите му, и същевременно достатъчно далеч от дома му, така че да не му се налага отново да минава покрай входа му.

И ето че се почва. Седи на бара, през един стол от мен. Разговаря с типа от другата му страна — едър като биче здравеняк, едва напъхал се в тесния си костюм. Здравенякът има една-единствена плътна вежда на челото и грамаден пръстен с плочка на кутрето. Предполагам, че го използва като печат върху физиономиите на онези, които се опитват да се ебават с него. Може пък хлапето да няма чак толкова добри инстинкти.

Дот Ком Хлапето се обръща към Веждата.

— Знаеш ли, имам чувството, че днес съм късметлия. Искаш ли да поиграем на една игра?

Веждата държи уиски пред устата си. Ръката му е толкова грамадна, че чашата се губи между пръстите му и прилича по-скоро на напръстник. Сдъвква една бучка лед и поглежда хлапето. Премерва го с поглед за около секунда. После се съгласява:

— Добре.

— Казва се куп — обяснява Дот Ком. — И двамата залагаме някаква сума. Да кажем, по двайсетачка. — Измъква от джоба си двайсетачка и я оставя на бара. — После и двамата наддаваме за купа.

Веждата се замисля. Бърка в джоба на сакото си и вади захваната с щипка пачка. Тлъста пачка. Това е друг лош знак. Никой не мъкне толкова много пари в брой, освен ако не се занимава с определен род дейности. Дейности, при които на проверяването на сметките не се гледа с особено добро око. Вече си мисля, че трябва да се намеся и да спра хлапето, преди да е загазило. Но преди да успея да реагирам, здравенякът измъква двайсет долара от пачката, тупва ги на бара и казва:

— Вътре съм.

— Добре — казва хлапето. Изражението му е смесица от страх (ще се получи ли?) и вълнение — че наистина се опитва да извърти номер. Сигурно е премислял този момент от седмици, ако не и от месеци. Ама че страхотна история ще има за своите дот ком приятелчета. — Просто е. Всеки наддава върху купа. Който предложи най-високата сума, печели. Ясно ли е?

— Ясно — казва здравенякът. По физиономията му личи, че математиката никога не му е била от силните дисциплини. Но пък правилата са прости, а и хлапето не изглежда опасно…

— Добре тогава — казва Дот Ком Хлапето. — В купа има четирийсетачка. Предлагам да го купя за двайсет.

Веждата се замисля. В купа има четиридесет долара. Хлапето е готово да плати двайсетачка за него. Значи още има място за печалба. Здравенякът изплюва кубчето лед в чашата си и то издрънчава вътре като зарче.

— Така значи? — казва той. — Аз пък вдигам на двайсет и пет.

Тук хлапето би трябвало да спре. Да махне великодушно с ръка, да вземе двайсет и петте долара от Веждата, да му бутне купа и да се омете от бара колкото се може по-бързо с петдоларовата си печалба, преди синапсите на Веждата да са започнали да загряват. Но хлапето е алчно. Не за парите — сигурно ги има предостатъчно, може би милиони в акции на някоя компания, продаваща никому ненужни боклуци по интернет. Не, хлапето иска по-добра история. Вече си представя как се събира вечерта с приятели в някой бар в Сама и им разправя как е измамутил този бачкатор — точно тази дума ще използва, бачкатор — за тлъста сума, достатъчна да почерпи всички по едно; така че — хайде, тайфа, тази вечер аз черпя.

— Значи предлагаш двайсет и пет, а? — обажда се Дот Ком и показно разтърква брадичката си, сякаш здравата се е замислил. — Ама и тебе си те бива. Добре де, предлагам двайсет и осем долара.

Веждата се разсмива. Вече си е направил сметката, така че не му е нужно дори да мисли. Всяко наддаване под четиридесет долара означава печалба.

— Трийсет — заявява той на хлапето.

Дот Ком уж трепва. Поема въздух през зъби, сякаш е опитал нещо прекалено пикантно.

— Ооо, не. Сам се насадих. Печелиш. Приемам офертата. Купът е твой.

И протяга ръка. Веждата вади двайсетачка плюс десетачка от пачката си и му я подава. Хлапето ги прибира в джоба и изящно маха с ръка към четиридесетте долара в купа.

— Твои са.

Веждата взима купа и го добавя към пачката си. Схванахте ли какво стана? Веждата се изръси двайсетачка, за да влезе в играта. После плати на хлапето трийсет долара, за да „спечели“ купа. Така общо е платил петдесет долара, за да прибере куп с четиридесет. За нула време хлапето му отмъкна десетачка. Стар номер Наддаване за пода. Има го в стотици варианти.

Сега обаче Дот Ком Хлапето прави огромна грешка. Продължава да виси в бара. Първото правило на измамника гласи: никога не позволявай на жертвата да разбере, че е извозена. Второто — нарушиш ли първото правило, плюй си на петите. А Хлапето си отпива от бирата и гледа спортното предаване по телевизията. Накрая се надига от стола си и плаща, без да бърза, сметката си, тропка монетите на бара една по една. Господи, безнадежден е. Сметката ти трябва да е уредена, преди да си започнал. Трябва да си в състояние да се ометеш в мига след като си направил удара.

Буквално виждам как колелцата в главата на здравеняка започват да се въртят. Явно е престъпник — престъпниците надушват измамата по-бързо от обикновените простосмъртни. Това е заради всичките години трудов стаж, през които си одирал кожите на другите — ако здравенякът бе танцувал балет през изминалите трийсет години, най-вероятно щеше да оцени добрия пирует, когато го забележи. А междувременно Дот Ком зяпа по телевизията Бари Бондс. Стои зад стола си на бара и зяпа екрана, без да го е грижа за останалия свят. Предстои му да се прости с илюзиите си. И то бързо.

— Чакай малко — обажда се Веждата. Примигва, сякаш невидими капчици пот му пречат да вижда. Барът е студен като хладилно помещение. — Не става така.

Дот Ком се извръща от телевизора и осъзнава грешката си. Ако се беше прибрал право вкъщи, сега щеше да гледа Бари Бондс по спортния канал и да е с десетачка по-богат и с несменена физиономия. А сега нито едно от тези неща не изглежда сигурно.

— Да не се мъчиш да ме извозиш, приятел? — Веждата става от стола си. Намира се само на една педя от младока. Дот Ком най-сетне схваща, че заради някаква си мизерна десетачка ще изяде пердаха. Или нещо още по-лошо.

— Моля? — казва хлапето. Правилен ход. Отричай, отричай и пак отричай — това са трите основни правила при удар.

Веждата е заврял мутрата си в лицето му. Хлапето сигурно усеща миризмата на скариди с чесън и лимон.

— Платих петдесет! — казва здравенякът. — Ти ми даваш четиридесет. На хитър ли ми се правиш?

Хлапето побелява. Историята, която ще разкаже на приятелите си, не се очертава да е толкова очарователна. И може да не се разкаже в бара в Сама на чаша шардоне, а в болничната стая, и той целият да е в гипс и на системи.

— Не, виж…

Късно. Здравенякът му забива един къс в челюстта. Хлапето мята ръце, полита назад и се трясва в бара. Извива гръбнак и остава да лежи върху плота, омекнал като парцала на бармана, с отпуснати на пода крака. Веждата се пресяга и сграбчва нещастника за гърлото. Стиска здраво. Очилата на хлапето са се изкривили на една страна, очите му сякаш се издуват под дебелите лупи.

— Дребен шибаняк — казва Веждата. — С мен ли ще се ебаваш? Грешен избор, приятел.

Бърка в прекалено тясното си сако и вади пищов. Опира дулото в челюстта на Дот Ком. Хлапето определено не е очаквало подобно нещо, когато е чело за номера в интернет или докато се е упражнявало снощи пред огледалото.

Посетител с пищов винаги привлича вниманието на бармана. Намираше се в другия край на бара и бършеше една чаша, когато започна гюрултията. Самият барман също е млад, горе-долу колкото хлапето.

— Хей, по-кротко — обажда се той, но не прекалено силно. От нерешителното му поведение е ясно, че заведението не е негово — той е просто работна пчеличка на четиричасов работен ден между лекциите в Санта Клара или Станфорд. Предпочита да няма неприятности в бара, докато е на смяна, но пък няма и никакво желание да го застрелят. Наложи ли му се да избира, ще предпочете неприятностите пред куршума. Затова вдига ръце, сякаш са насочили дулото към самия него. — Хайде всички да я даваме по-кротко.

Да, добра идея. Хайде всички да я даваме по-кротко — сякаш проснатото хлапе на бара, което е започнало да става червено и очите му сякаш всеки момент ще изхвръкнат от орбитите, се държи не по правилата. Ако Дот Ком можеше да я дава по-кротко и да не се дави толкова шумно, всичко щеше да е наред.

Сега е моментът да се намеся. Намирам се само на две крачки от давещото се хлапе, така че не се налага да повишавам тон.

— Стига вече — казвам. Това ми действие ме характеризира идеално — чакам прекалено много, а накрая остава прекалено малко и е прекалено късно. Бившата ми жена Силия би се съгласила безусловно.

Веждата се обръща към мен, без да пуска хлапето и без да сваля пищова. На лицето му е изписано изражение тип сериозно-ли-ми-говориш — не може да си представи, че някакъв петдесет и четири годишен тип с побеляла коса, шкембе и уморени очи се обръща към него в бар в Сънивейл точно когато се кани да пречука някого. Измерва ме с поглед, после отново се обръща към Дот Ком.

— Сега ще ти преподам един урок — казва му. Огромният му показалец е на спусъка.

Пръстите на Дот Ком немощно драскат огромното ръчище, което стиска гърлото му. Хватката е неумолима. Личи си, че хлапето се мъчи да каже нещо, но не е в състояние да си поеме дъх и не издава нито звук. Предполагам, че като цяло иска да каже нещо от рода на: „Много съжалявам“.

Ставам от мястото си, така че Веждата да не може да ме игнорира.

— Стига де, той е просто хлапе — казвам тихо, без капка заплаха. — Нямаше нищо лошо наум.

— Гледай си работата, приятел — отвръща той и добавя, без да откъсва поглед от жертвата си: — Хлапе, ама се опита да ме обере.

— И си научи урока. Виж сега, отмъкна ти десет долара. Ще ти платя двайсет, само го пусни. — Бъркам в задния си джоб и вадя портфейла. Надниквам вътре с надеждата наистина да открия двайсет долара. За съжаление, намирам само една десетачка и шест окаяно изглеждащи банкноти от по един долар, спаружени като стара маруля. Опа. — Ето, вземи колкото имам. Шестнайсет долара са. Пак си на кяр. Пък и хлапето никога повече няма да ти досажда. Добър урок му даде.

Здравенякът се обръща към мен. Отдръпва дулото от челюстта на хлапето. Още не е ясно дали ще прибере пищова, или ще го насочи към мен.

— Ти да не си му ангел-пазител?

— Просто един от ония, дето не могат да си траят — признавам си. Измъквам банкнотите от портфейла си и му ги подавам. Той пуска хлапето и то се свлича покрай бара на пода. Веждата грабва парите от ръката ми, брои ги. Напъхва ги в джоба на панталона си. Скрива пищова под сакото и отново се обръща към хлапето. Дот Ком си разтрива врата. На гърлото му има пет пурпурни отпечатъка, по един за всеки вмирисан на чесън пръст — кожата му прилича на здраво употребен лист за взимане на пръстови отпечатъци.

— Изкара късмет — казва му Веждата. Явно е професионалист, защото много добре знае урока, който хлапето така и не успя да схване — щом си на печалба, омитай се. Няма да продължи да виси в бара и да чака ченгетата, които със сигурност вече пътуват насам. Всъщност и аз нямам намерение да ги чакам.

Веждата се усмихва на хлапето, но изражението му ясно казва, че абсолютно нищо на този свят не е весело. Кима ми едва забележимо и излиза от бара. Очите на хлапето го следват, след което още десетина секунди се взират в изхода — опасява се да не би здравенякът да промени решението си и да се върне. Когато става ясно, че Веждата няма да се върне, хлапето се обръща към мен и прошепва:

— Благодаря.

Коленича до него. Очите му се пълнят със сълзи — може би от задавянето, а може би и от напиращите емоции. Май тази вечер няма да се вижда с приятелите си. Май трябва да му дам някои съвети как се прави удар. Да го науча да се омита, преди шаранът да се е усетил. Но после решавам, че за него времето на измамите е минало и от утре отново ще се върне към прегледите на постановките, борсовите новини или в каквото там го бива. Явно Наддаването за пода не е стихията му.

Така че решавам да не му давам съвети. Имам да му казвам нещо друго. Правя го тихо, за да не ни чуе никой в бара. Когато вижда, че се каня да заговоря, хлапето обръща ухо към мен, сякаш е готово да почерпи от някакъв извор на мъдростта. Аз обаче съм повече загрижен за празния си портфейл и факта, че съм дал на някакъв мафиот последните си шестнайсет долара.

— Нещо против да ми върнеш шестнайсетте кинта?

Напускам „Блоуфиш“ с четиридесет долара в джоба. Това са всичките пари на хлапето и то ми ги връчи с радост. Всъщност дори предложи да ми напише чек за още („Имам ги“ — увери ме, сякаш се съмнявах), но отказах. Донякъде защото не съм чак толкова лош — и донякъде защото предпочитам да не оставям следи.

Сигурно ще се запитате дали не помогнах на хлапето заради евентуалната печалба. Влязох в бара с двайсет долара (и похарчих четири за бира), а излязох с четиридесет. Само че бях застанал пред тип, размахващ пистолет. Правеше впечатление на човек, свикнал с оръжията — или че поне има известна практика с тях. Така че се запитайте — вие бихте ли се изправили срещу мутра с пищов и бихте ли се опитали да спрете евентуалната касапница заради четиридесет долара? Трябва да сте доста отчаяни, за да се решите на подобна постъпка, не мислите ли? Така че за какъв всъщност ме смятате?

Добре де, признавам си. Мисълта за известна печалба наистина ми мина през ума. За малко.

Излизам навън. Време е да се прибирам. Шест е, така че съм улучил точно часа пик. През следващия един час ще се мъча да измина осемнайсетте километра до апартамента ми в Пало Алто. Ако бях напуснал Сънивейл час по-рано или по-късно, щях да съкратя пътуването наполовина. Но това пък би означавало проява на здрав разум — нещо, което определено ми липсва.

Вървя към колата си и натискам копчето на дистанционното. Хондата изчуруликва жизнерадостно.

Зад себе си чувам забързани стъпки. Не е нужно да се обръщам, за да позная, че са женски.

Обръщам се. Тя наполовина върви, наполовина тича. Помня я от бара. Седеше на масата в дъното, едва се виждаше в сумрака. Бях я забелязал единствено заради огромните й слънчеви очила. Малко хора носят слънчеви очила в затъмнени барове.

Руса е, под трийсетте, тънка като клечка и с огромни гърди, които просто не може да са истински. Носи тъмни плитки карирани панталони (с широки крачоли, но тесни около бедрата и отзад) и бежов пуловер на райета. Явно се е опитала да се облече така, че да не се набива на очи, но е прекрасна като модел. Просто е невъзможно жена като нея да не се набие на очи.

— Много добре се проявихте в бара — казва тя вместо представяне.

Предполагам, че не е видяла как прибирам четиридесетте долара от хлапето. А може да е видяла, но стандартите й да не са от най-високите.

— Благодаря — отвръщам.

— Много бързо се изнизахте. Едва не ви изпуснах.

Усмихвам й се бегло — учтиво, но не особено заинтересовано.

— Мога ли да ви черпя едно? — пита тя.

Мъже, ето още един урок за вас. Никога в историята на света жена не е предлагала на непознат мъж да го черпи едно. Освен ако не иска нещо от него. Така че не се ласкайте. Не изглеждате чак толкова добре, чак толкова богати, чак толкова забавни или каквото там си мислите. Ако непозната жена предложи да ви черпи, вие сте едно-единствено нещо — нещастник, който предстои да бъде остриган.

— Добре — казвам. Не мога да се сдържа. Тя е хубава. Малко младичка за мен, но какво друго ми остава? Да кисна в задръстванията ли? Или да пия самичък в квартирата си? — Само че не в същия бар.

— Можем да идем някъде другаде.

— Вие избирате.

Изминаваме една пряка до следващия бар — ирландска кръчма, казва се „При Макмърфи“. В заведението няма нищо ирландско с изключение на „Мак“ върху фирмата над входа. Но дори и то изглежда някак фалшиво — изписано е с различна боя от останалите букви, явно проблясък на творческо вдъхновение от страна на собственика — може би в последния момент е разбрал, че в другия край на града има друг бар „При Мърфи“. Кръчмата е пълна с току-що излезли от работа младоци. Облечени са както им попадне, джинси и тениски. Намираме се в центъра на интернет вселената, в самия разгар на интернет бума. Подозирам, че хлапетата са програмисти и всяко от тях е по-богато, отколкото съм бил през целия си живот — дори в зенита на Кип Ларго бума. Не го ли помните? Това бе един кратък и славен период от живота на Кип Ларго (моя милост), преди да попадна в затвора. Състоянието ми по онова време сигурно възлизаше на двайсетина милиона долара. Сега далеч не е такова. Искате да научите цялата история ли? Търпение. Скоро ще ви я разкажа.

Двамата с Очиларката сядаме на една маса в дъното, по-далеч от програмистите. Тя отива до бара и поръчва питиетата. След малко се връща с моя скоч с лед. За нея — мартини, смесено. Продължава да носи огромните си тъмни очила. Подозирам, че под тях ще открия две неща. Първо — красиво лице. Второ — поне една синина. Нали вече казах — повечето ясени не носят слънчеви очила в затъмнени барове.

— Значи сте ченге? — казва тя, докато сяда.

Разсмивам се.

— Защо се смеете?

— Защото ченге е последното нещо, което бих могъл да бъда.

— Какво означава това? Да не би да сте престъпник?

— Бях — отвръщам. Научил съм се да мина тази част от разговора възможно най-рано. Колкото повече чакаш, толкова по-измамен се чувства събеседникът ти. Изтърсиш ли на някой, че си бивш мошеник на следващия ден, след като сте се запознали, той се чувства прецакан. По-добре да нямаш особено големи очаквания и после да ги надхвърляш. — Известно време прекарах в затвора. Излязох преди година.

— Какво сте направили, че сте попаднали в затвора?

От изражението й разбирам, че пита дали не съм убил някого. Дали не съм опасен.

— Чиновнически работи — отвръщам мъгляво. Прозвучава така, сякаш съм отмъкнал няколко кутийки кламери от работното си място. — Нищо кой знае колко важно.

Което не е точно истината. Лежах пет години във федерален затвор за подправка на поща и ценни книжа. Беше доста важно по времето, когато ме пипнаха.

— Ясно — казва тя. Опитва се да съчетае новата информация със случилото се в предишния бар, където се представих като добрия самарянин и спасих едно хлапе от размазване на физиономия, а може и от нещо по-лошо. Как да й обясня, че съм мошеник? Че винаги съм имал страст към измамите? Че ако видя как някой не върти номер както трябва, винаги ми се приисква да се намеся и да го посъветвам? Същото би се случило и с Реноар, ако отиде в някое от художествените училища, дето се рекламират по кибритените кутии. Ще види някое дете да рисува слона Дъмбо и ще изпадне в ужас. Ще вдигне ръце към небето и ще писне: „Не, не! Не се прави тъй!“

— Минали истории — казвам. — Сега съм най-обикновен човек, който се мъчи да свърже двата края.

Тя е вперила поглед в мен. Нещо я тормози.

— Изглеждате ми страшно познато.

Почва се. Това е моментът, когато се мъчат да вържат физиономията ми с нещо. Накрая се отказват, аз им казвам и на лицата им се изписва облекчение. „Разбира се — отвръщат. — Как не се сетих“. После ме зяпат още малко и сравняват сегашната ми физиономия с онази от спомените си. Неизбежно виждам как израженията им стават тъжни. Аз съм идеален кандидат за плакат на тема „Времето не прощава“. Навремето имах едно телевизионно предаване в късните часове и представях диета във формата на тесте карти за игра. Наричаха го „Диетичното тесте“. Помните ли го? Избирате си някоя произволна карта — да кажем, с рисунка на пържола — и трябва да я карате на пържоли. Паднат ли ви се димящи броколи, ще трябва да се тъпчете с тях. Нямаше особено много наука зад всичко това. Освен че в тестето имаше само една карта с пържола, а пет с броколи и пет с ябълки. Подозирам, че когато на някоя дебелана й се падаха броколи, тя обявяваше резултата за грешен и продължаваше да избира, докато не получи онова, което й се иска — пуканки или шоколад.

Решавам да сложа край на мъките й.

— Явявах се по телевизията. „Диетично тесте“ нещо говори ли ви?

— O — казва тя. — Значи сте вие?

И започва сравняването. Бях в отделението с лек режим на затвора в Ломпок. Нека определението „лек режим“ не ви подвежда. Не става въпрос за кънтри клуб. Освен ако не членувате в един от онези клубове, в които професионалистите по голф редовно правят ректални претърсвания, тенис кортовете се затварят по два пъти на ден специално за шефовете и където ви наръгват, ако случайно вземете нечий сапун. Пет години, без да можеш да контролираш лично нещата — да бъдеш подчинен на нечий друг график, да можеш да се изсереш само когато ти се позволява, да си пред очите на охраната по двайсет и четири часа на ден, да те хранят със странни парчета месо с разрязани напряко артерии в краищата — пет такива години нямаше начин неизбежно да не променят физиономията ми и да ме превърнат от второразреден красавец в третокласен дъртак. Никога не си същият, когато излезеш на свобода. Всеки бивш мошеник ще го потвърди.

— Дните в телевизията вече са отминали — обяснявам. — Както вече казах, сега съм просто почтен човек, мъчещ се да свърже двата края.

— Сериозно? — обажда се тя. — Много жалко.

Усмихвам се. Играта е тъй съвършена, така изненадваща, че просто трябва да лапна въдицата.

— И защо?

— Защото имам работа за вас.

— Не съм заинтересован.

— Не знаете за какво става дума.

— Не е и необходимо. Вижте, искахте да ме черпите питие. Никога не отказвам питие. Наслаждавам му се. — Вдигам чашата, за да покажа колко точно се наслаждавам на уискито си, а и да видя какво е останало. С изненада откривам, че е само глътка. Изпивам я и оставям чашата. — Но вече си имам работа. И съм много доволен от нея.

— Работя за „Пестеливо почистване“ (фирма за химическо чистене) в Сънивейл. Плащат ми по десет долара на час, плюс бакшишите. Някога да сте оставяли бакшиш в химическото чистене? Така си и мислех. За една година работа получих бакшиш три пъти. Два от тях бяха случайно изпаднали дребни от нечии панталони.

— Ще ви платя сто — казва тя.

— Долара?

— Не.

— Сто хиляди?

— Да.

— Звучи изкушаващо — казвам. — Но въпреки това: не.

— Не искате ли да знаете за каква точно работа става дума?

— Не.

— Знаете ли кой е съпругът ми?

— Не.

И сякаш за да отговори на собствения си въпрос, тя сваля слънчевите си очила. Както и подозирах, на окото й имаше синина колкото питка.

— Казва се Едуард Нейпиър. Знаете ли кой е той?

Знам. Магнат от Лас Вегас. Импресарио, както наричат медиите подобни типове, „Депресарио“ може би би била по-точната дума. Собственик на казино „Облаците“, на Ивицата. Висок и красив. Състоянието му възлиза сигурно на милиард долара. Не преувеличавам. Освен това свързан с разни мутри. Но за това не съществуват никакви преки доказателства, да не си помислите нещо. Просто хората, които му се опъват прекалено, имат склонността да изчезват. И така сметките се уреждат.

А сега, след като е завладял Лас Вегас, Ед Нейпиър е дошъл в Силициевата долина. В последно време се изживява като предприемач. Пилее пали наляво и надясно, инвестира десетки милиони в интернет компании. „Уолстрийт Джърнъл “ го цитира да казва, че след като прахта се слегне, щял да притежава известен дял от Новата икономика. Малцина се съмняват в него. Поне на думи.

— Не — казвам. — Кой е той?

Тя се усмихва.

— Задачата е проста.

Няма такива неща като прости задачи, за които да ти плащат сто бона. Освен ако не си телевизионна звезда или сенатор.

— Както казах, не, благодаря — отвръщам и ставам.

— Тръгвате ли?

— Аха.

— Защо?

— Защото не ви вярвам. Не вярвам, че просто случайно сте се натъкнали на мен в бара. Мисля, че знаете кой съм и че това е някакъв номер.

— Кълна ви се, не е.

— О, кълнете се значи? Е, в такъв случай…

Сядам отново на мястото си.

Тя изглежда изненадана.

— Майтапя се — казвам. Ставам отново. — Последен шанс. Кой ви праща?

— Никой.

— Довиждане.

Обръщам се да си тръгна.

— Чакайте. — Тя ме дръпва за крачола на панталона. — Вземете.

Подава ми визитна картичка. На нея пише „Лорън Нейпиър“. И просто телефонен номер. Никакви длъжности. Никакъв адрес.

— Това е номерът на мобилния ми — казва ми. — Можете да звъните по всяко време.

— И защо да ви звъня?

— Може пък да промените решението си.

— Не се надявайте особено — казвам. — Благодаря за питието.

Оставям госпожа Лорън Нейпиър на масата и забързвам към хондата си. Ако имам късмет, пътуването до дома ще ми отнеме точно час под палещото слънце на Шосе 85.

Прибирам се в седем. Лято е и все още е съвсем светло.

Настанил съм се в малка жилищна сграда в центъра на Пало Алто. Мястото не е точно западнало, но пък и не отговаря на стандартите на района. От четирите му страни има чудесни постройки, в които гарсониерите вървят по половин милион долара. Моята къща е стара, измазана с евтина мазилка, с открит паркинг пред входа — същински херпес на квартала. Хазяинът ми (който живее в апартамента над мен) е деветдесетгодишен. Купил сградата през 1958 г., много преди районът да стане известен като Силициевата долина. През първите десет години дори си имал кокошарник в задния двор. А сега ми взима по четиристотин долара за едностайната ми квартира, докато пазарните цени са от порядъка на хиляда и двеста на месец. Така и не мога да разбера дали политиката му е резултат на упорита почтеност, или на старческа деменция.

В замяна на ниския наем аз му помагам с каквото се наложи. Няма много за правене — да подрязвам живия плет, да изнасям контейнера с боклук всеки четвъртък, да звъня на сервиза, когато общата пералня се скапе.

Днес господин Сантуло ме среща на паркинга. По мърлява риза и дебела хавлия. Затътря крака към колата ми.

— Кип, ще смениш ли крушката горе? — Той е дребен, съсухрен и износен като здравата сдъвкана кучешка играчка. Говори с италиански акцент. Слушал съм десетки пъти историята на живота му — пристигнал от Италия по време на Депресията, работил в месопреработвателния комбинат „Суифт“ в Сан Франциско, изкарвал добри надници, започнал да купува имоти, а роднините му го подигравали, че плаща прекалено много за селска земя на майната си — в Пало Алто. Сега земята под постройката, в която живея — в самия център на най-големия икономически бум в историята на капитализма — ще му донесе милиони, ако му хрумне да продава. Вероятно никога няма да го направи. Така че парите ще получат наследниците му. Всъщност те вече започват да обикалят наоколо и да го навестяват все по-често, сякаш предусещат приближаващата се смърт. Нищо не вдъхва повече любов от парите.

— Няма проблем, Делфино — отвръщам.

Той тръгва пред мен, тътри пантофи по бетона. Следвам го вътре и нагоре по стълбите. На първия етаж има две квартири — моята и на един млад разведен мъж, и още толкова горе — на Делфино и на един професор от Станфорд. На хазяина ми му трябва цяла минута, докато преодолее тринайсетте стъпала. Накрая стига площадката на втория етаж. Посочва лампата в коридора.

— Ето тази — казва, бърка в гънките на хавлията и изважда крушка, сякаш прави магически номер. Подава ми я.

Поглеждам към тавана. Вдигна ли се на пръсти, може би ще успея да го достигна. Изпъвам се, вдигнал ръце високо над главата си, за да развия стъклената плафониера. Намирам се опасно близко до началото на бетонното стълбище. Развивам похлупака. Тялото ми е напрегнато.

— Делфино, не! — вика нечий глас.

Едва не изпускам плафониерата. Поглеждам надолу. Виждам внука на господин Сантуло да бърза нагоре по стълбите към мен.

Макар Делфино да го нарича свой внук, двамата не са роднини. Той е съпруг на внучката на господин Сантуло. Което означава, че въпросният образ се е сродил тъкмо навреме с рода на Делфино. През годините рядко ми се е случвало да видя внучката да посещава стареца. Но сега, когато смъртта на господин Сантуло наближава и предстои подялба на имуществото му, внукът се появява все по-често. Може би надушва деня за плащане?

Внукът е някъде от Близкия изток, а може би от Египет. Мургав, с тъмна къдрава коса. Английският му е съвършен, почти без акцент. Работи като брокер на недвижими имоти и прилича на човек, който винаги измерва кое колко струва.

Неотдавна Делфино сподели, че внукът му помага с бумагите — сметки, банкови извлечения, данъци и т. н. Едва ли трябва задължително да съм бивш мошеник, за да надуша нещо нередно. Не бих се изненадал, ако завещанието на господин Сантуло се окаже пренаписано — и най-вероятно без негово знание.

Но подобно на всички стари жертви, господин Сантуло не подозира нищичко. Прочувствено нарича сродника си „арабското внуче“, сякаш хлапето е расов кон. Подозирам, че въпросното хлапе цялото настръхва, но много умело прикрива чувствата си. Явно си казва — само още година-две.

Арабинът полита нагоре по стълбите, за да се увери, че ще спра да помагам на дядо му. След пренаписването на завещанието вече никой не може да бъде поканен в най-тесния кръг около господин Сантуло. Мъжът се присъединява към нас на площадката.

— Делфино, колко пъти да ти казвам? — раздразнено казва той, сякаш се обръща към малко дете. — Не можеш да молиш наемателите да вършат твоите задачи.

— Няма никакъв проблем… — започвам аз.

Той не ми обръща внимание и продължава да говори на господин Сантуло, сякаш не съществувам:

— Следващия път извикай мен.

Господин Сантуло се разсмива добросърдечно. Има проблеми със слуха, така че не е съвсем ясно дали е чул и разбрал думите на арабина. Обръща се към мен.

— Това е моят внук — обяснява ми. — Моят арабин.

— Да — отвръщам кротко. — Знам.

Внукът протяга ръка към мен. Нужни са ми няколко мига, докато схвана, че иска крушката. Давам му я.

— Аз ще се оправя — казва ми. Така и не става ясно дали има предвид крушката, или имота под краката ни.

— Разбира се. — Обръщам се към стареца. — Лека вечер, господин Сантуло.

Господин Сантуло се изсмива. Може би знае какво става. А може и да не знае. Без да казвам нито дума на арабина, слизам към квартирата си.

Жилището ми се състои от: спалня, кухненски бокс, стара електрическа печка „Дженеръл Илектрик“, три от общо четирите котлона на която все още работят, зелен мокет от времето на президента Айзенхауер и два счупени прозореца, закърпени с плексиглас и скоч. Имам и баня с вентилатор, който вдига шум колкото цялото машинно отделение на „Кралица Елизабет II“. Ако нещо се счупи, не тормозя господин Сантуло. Нали ви казах — наемът ми е само четиристотин долара на месец.

В дневната ми има компютър и десетки кутии с витамини. Въртя бизнес с хранителни добавки по интернет. Нарича се MrVitamin.com. Напълно законен е. За съжаление.

Печалбата ми е около двайсет долара месечно.

Трябва да купувам по осемстотин шишенца витамини от търговеца на едро, за да получа някаква горе-долу приемлива отстъпка. Дневната ми прилича на склад, натъпкан догоре с витамин Е, бета-каротин, мултивитамини и таблетки селениум. Ако случайно световната икономика превключи на селениум като основа, ще стана приказно богат.

Засега обаче нещата вървят едва-едва. Препъвам се в кашоните, докато стигна компютъра. Поставил съм го върху нестабилна масичка за карти. Бях помолил програмиста да ми напише програма, която да показва резултата от продажбите до момента. Той създаде скрийнсейвър — малко хапче витамин, мотаещо се насам-натам из екрана. Вътре в хапчето е изписана общата сума от дневните продажби. Според подскачащото хапче, докато ме е нямало, съм продал витамини на обща стойност 56.23 долара. Брутната ми рентабилност е около 7 %. Това означава, че днес съм спечелил 3.94 долара. Поддръжката на уебсайта ми излиза към десет долара на ден. Както се казва в стария виц, губя пари при всяка продажба, но се надявам да избия минусите с оборот.

Отивам в кухнята и прослушвам съобщенията на телефонния секретар. Общо са две. Първото е от програмиста ми Питър Рум. Познавам го от времето на „Диетичното тесте“. Когато бизнесът потръгна, получавах по стотици поръчки на ден. Телефонистите ги записваха върху картончета. Дадох си сметка, че се нуждая от професионална компютърна база данни, за да съхранявам имената и адресите на дебеланите си и да държа нещата в ред. От „Андерсън Кънсълтинг“ ми предложиха да ми напишат и инсталират специално създаден за мен софтуер срещу седемдесет и пет хиляди долара, плюс още десет хиляди на месец за поддръжка. Видя ми се малко скъпичко, така че обиколих Станфордския кампус и закачих на едно дърво написана на ръка обява — „Търси се компютърен програмист. 10 дол./ч.“ Получих двайсет отговора. Сред тях беше и Питър Рум. Когато ме прибраха в Ломпок, вече му бях платил общо двайсет хиляди. Сигурен съм, че деветнайсет хиляди от тях са отишли у дилъра му на трева. Ако можех да си уредя някакъв директен депозит с него, нещата щяха да са много по-лесни.

Сега Питър ми съобщава, че е завършил софтуера, който му бях поръчал за уебсайта — автоматично повтарящи се поръчки. Идеята е следната. Хората гълтат витамини всеки ден, така че шишенце с трийсет хапчета стига точно за един месец. Защо тогава на клиентите да им се налага да посещават всеки месец MrVitamin.com, за да подновяват поръчките си? Помолих Питър да направи така, че да могат да поискат автоматична ежемесечна доставка на хапчетата си. Веднъж месечно кредитната им карта се натоварва и им се изпраща ново шише мултивитамини. Напълно автоматично.

Знам какво си мислите. Ако беше времето преди Ломпок, може би нямаше да кажа на клиентите, че са се записали за подобна услуга. И че може би натоварването на картата щеше да е по-редовно от доставките. Но това е минало. Вече съм нов човек. Честен и откровен.

И тъй, Питър ми съобщава добрата новина, че на уебсайта човек може да пожелае поръчката му да се повтаря автоматично. После прочиства гърлото си и казва:

— Така че… ъъъ… Може ли тия дни да уредим сметката?

Питър е свестен тип. Не съм му платил нито цент, откакто излязох от затвора. Предполагам, че щедростта му е на изчерпване. Сигурно му дължа три-четири хиляди. При печалба по 3.94 на ден бих могъл да уредя дълга си към него за две и половина години. От безнадеждния му тон личи, че и той е направил горе-долу същите сметки.

Секретарят избибипква и пуска второто съобщение. Гласът ме изненадва. Не съм го чувал от половин година — от Коледа. Тоби като че ли се появява само за раздаването на подаръците.

— Здрасти, тате — казва той. — Просто ти се обаждам.

Тонът му е небрежен. Прекалено небрежен. Познавам сина си. Иска нещо.

— Исках да видя как я караш. Нищо особено.

Прави пауза, явно се чуди дали да оставя допълнителна информация на секретаря. В крайна сметка се отказва.

— Добре. Ще се чуем по-нататък — казва и затваря.

Приготвям си обичайната вечеря — спагети „Ронцони“ (1.19 долара в супера) и доматен сос „Рагу“ (по 2.30 долара бурканчето). Храня се и си мисля за деня — за изненадващото предложение на Лорън Нейпиър да ме наеме за някаква загадъчна задача срещу сто хилядарки и за тревожно неясното съобщение от сина ми.

Типове като мен усещат нещата с кокалите си. Моите казват, че историята тепърва започва.

2

Пакетът за балами действа по следния начин.

Излезли сте от супермаркета и вървите към колата си. Срещу вас върви хубаво момиче. Усмихвате се един на друг. Тъкмо докато се разминавате, тя поглежда надолу и изведнъж се заковава на място.

— Леле, вижте!

Проследявате погледа й. Намерила е кафява книжна торба. Двайсетачките направо се изсипват навън.

Тя се навежда и вдига торбата. Вади дебела колкото неделен вестник пачка двайсетачки и прелиства банкнотите.

— Господи — казва. Поглежда вътре и вижда сгънат лист. Подава ви го. — Господине, прочетете го. Аз ще преброя парите.

Докато брои пачката, вие разгъвате бележката и я прочитате на глас. В нея пише нещо от сорта на: „Тироне, това е твоят дял от сделката. Вече платих на ченгетата. Ти плати на пласьора, както се разбрахме. Ще се видим в Кабо. Хуан“.

Събирате две и две.

— Парите са от продажба на дрога — казвате.

Въдичарката (както наричат момичето) е приключила с преброяването.

— Тук има над пет хиляди! — прошепва високо. — Какво ще правим?

Преди да успеете да отворите уста, към вас се приближава костюмиран млад мъж. Това е чадърът — вторият мошеник.

— Вижте, не искам да се намесвам, но по-добре не размахвайте толкова пари пред очите на всички — обръща се той към младата жена. — Кварталът не е от най-безопасните.

— Ама ние ги намерихме — отвръща тя и се обръща към вас. — Покажете му бележката.

Подавате му бележката. Костюмираният млад мъж я прочита и заявява:

— Това са наркопари.

— Може би трябва да ги предадем някъде? — обажда се момичето. — Да ги оставим в супермаркета, някой може да си ги потърси.

Мъжът се усмихва на наивността й и казва:

— Едва ли са много наркопласьорите, които биха решили да си потърсят парите в супермаркет.

— В такъв случай можем ли да ги задържим? — пита момичето.

— Не знам. — Мъжът свива рамене. — Всъщност вижте какво. Работя в една кантора. Шефът ми е известен адвокат. Сто на сто ще знае какво трябва да се направи. Работата ми е на три пресечки оттук. Ако искате, ще ида да го питам какво да правите с парите.

— Добре — казва момичето.

Чадърът заминава уж да говори с шефа си. В действителност тръгва към най-близката закусвалня и си взима поничка и кафе.

— Вижте, господине, не искам да оставате с погрешно впечатление — казва междувременно хубавото момиче. — Възпитана съм да съм честна и откровена с хората. Намерихме парите заедно. Така че половината са ваши, нали?

Благодарите й за почтеността.

Скоро чадърът се връща.

— Говорих с шефа. Каза, че спокойно можете да задържите парите. Ако искате всичко да е напълно законно обаче, ще трябва да ги отбележите в данъчните си декларации в края на годината. Но като цяло сте абсолютно чисти.

Докато мислите дали наистина ще си направите труда да впишете половината от петте хиляди в данъчната си декларация, младият мъж добавя още малко информация:

— Единственото условие е, че трябва да изчакате трийсет дни, докато парите станат по право ваши. През следващия месец нямате право да похарчите нито цент от тях.

— Няма проблем — казва момичето. — Двамата с господина — има предвид вас — просто ще ги задържим за един месец. После се замисля и се обръща към вас. — Вижте какво, отскоро съм тук. Още нямам дори банкова сметка. Защо парите да не останат у вас?

И ви подава кафявата книжна торба.

Преди да я вземете, младият мъж се намесва и я бута обратно към момичето.

— Ехей — казва той. — Чакайте малко. — Поглежда я, сякаш вижда най-тъпото същество на планетата. — Вие изобщо не го познавате. Откъде сте сигурна, че няма да прибере всичко за себе си?

Момичето се ядосва.

— Вижте какво, оценявам помощта ви. Дори ще ви дам част от моя дял, заради изгубеното време и безпокойството. Но няма да допусна да говорите по такъв начин за господина. Нали намерихме парите заедно. Имам му пълно доверие.

Чадърът заема отбранителна позиция.

— Добре, извинявайте. Парите са си ваши. Правете каквото искате. — Прави кратка пауза. — Просто исках да кажа, че ако се каните да дадете няколко хиляди долара на непознат, би трябвало поне да знаете дали заслужава доверие. Би трябвало да покаже известна добросъвестност, нали така.

Впили сте поглед в торбата с пари. Тя е само на няколко сантиметра от вас. Не издържате.

— Какво искате да кажете с това „добросъвестност“?

— Вижте, сигурен съм, че сте честен човек — казва чадърът. — Но как може госпожицата да е сигурна, че не сте измамник? Вярно, облечен сте добре. Но това не пречи да нямате и пукната пара. Може да сте някакъв беден мошеник и да сложите ръка на цялата сума…

— Имам пари — казвате вие.

— Но кой може да го потвърди? Можете ли да й докажете, че заслужавате доверие? Че имате свои собствени пари?

Имате две възможности. Или се съгласявате да им покажете, че имате пари, или не. Ако си замълчите, момичето ще започне да се съгласява с чадъра. „Да, сигурно сте прав — ще каже. — Не мога да съм сигурна, че има пари. Май ще е по-добре аз да задържа торбата…“

И в двата случая бързо разбирате, че трябва да демонстрирате финансовите си ресурси.

Повеждате ги към най-близкия банкомат или направо в банката ви, ако измамниците решат, че дневният ви лимит е прекалено малък. За да „докажете“, че сте състоятелен човек, се налага да изтеглите пет хиляди от сметката си.

Връщате се с парите и ги показвате на младата жена и подозрителния й нов приятел. Както си му е редът, момичето омеква.

— Не че не ви вярвах, но… — казва то.

— Да — обажда се глуповато чадърът. — Извинете, че се усъмних във вас.

Казвате, че напълно ги разбирате и че вероятно бихте постъпили по същия начин, ако сте на тяхно място.

Момичето взима парите ви и ги пъха в кафявата книжна торба при намерените. После тримата си разменяте имена, адреси и телефони. Съгласявате се да задържите торбата за един месец, след което да се обадите на новите си приятели.

Нямате представа, че докато сте си разменяли телефоните, момичето е подменило торбата с друга, съдържаща изрезки от вестници. Подава ви я, преди да се разделите.

— Пазете я — казва ви. — Имам ви доверие.

Вечно подозрителният млад джентълмен оглежда паркинга.

— Отваряйте си очите на четири — предупреждава ви притеснено. — Дръжте торбата затворена. Не размахвайте пари насам-натам. Крийте я, докато не се приберете. Обещавате ли?

— Да — отвръщате вие. — Обещавам.

Може би, в зависимост от собствената ви алчност, сте дали на двамата си приятели фалшиво име и телефон. Може би вече сте решили как ще похарчите петте хиляди долара.

А може пък да сте честен тип, макар и тъпичък. Може да смятате да разделите честно парите след трийсет дни.

Не е чак толкова важно. Защото когато се приберете, отваряте торбата и виждате, че сте извозен заради собствената си глупост и алчност.

3

На следващата сутрин тръгвам на работа в шест сутринта, за да успея да пристигна в седем. Мое задължение е да отворя преди пристигането на шефката ми Имелда. Химическото чистене е гаден бизнес. Половината от клиентите ти се появяват преди осем сутринта. Другата половина — по обед. През останалата част от деня висиш в пустото помещение, дишаш гадни изпарения и се тормозиш от злокобните надписи по стените, според които Здравната служба на щат Калифорния е на мнение, че използваните в химическото чистене препарати могат да станат причина на челото ви да се появи трети тестис. Не е много ясно какво се очаква да правите с подобна информация.

Клиентите пък съвсем не са от най-приятните. Всички бързат. Никой не се радва да те види. Ти си онзи, който се занимава с ризите им с петна под мишниците и с оклепаните със спагети вратовръзки. Никой не обича да вижда дрехите си в подобно състояние. Ти си ходещото и дишащо напомняне за собствената им мърлящина и несъвършенство.

Но за един излязъл преди единайсет месеца от затвора бивш измамник няма кой знае колко предложения за работа. Ходих на интервю на девет места, преди Имелда да се съгласи да ме вземе. Изобщо не ме попита бил ли съм в затвора. Затова споделих този факт на десетата минута от срещата ни.

— Скъпи, няма да се отървеш толкова лесно — отвърна ми тя. — Не ми пука дори да си католически свещеник. Нает си.

Бог да благослови Имелда, макар и да ми плаща само по десетачка на час. Плюс бакшишите.

Тази сутрин трафикът по Шосе 85 е брутален. Пристигам с пет минути закъснение. Докато отключвам вратата, пред нея се нарежда опашка от четирима ядосани клиенти.

— Съжалявам — казвам, докато дрънча с ключовете. Отварям вратата, паля лампите, заставам зад тезгяха. Някакъв мъж ми тика в ръцете куп ризи, преди да съм успял да прибера ключовете. Изръмжава ми името си.

Следващият клиент — жена на четиридесет и нещо, облечена като адвокат — е още по-зле. Раздразнена е, че й се е наложило да чака пет минути. Погледът й казва: „Плаща ми се по триста долара на час. Колко струва твоето време?“ Иде ми да й отговоря: „Десет долара на час, плюс бакшишите“ и дай посоча буркана с етикетче „Бакшиш, моля“. Тя плъзва по тезгяха смачкана блуза и панталони. Избягва погледа ми, когато й подавам разписката. В общи линии това е работата ми — аз съм невидим за клиентите, неодушевена част от системата за химическо чистене, поредното винтче или зъбно колело.

Обслужвам останалите двама клиенти и с това сутрешният час пик приключва. Имелда се появява в девет и половина. Тя е на четиридесет, с неясен азиатски произход. Предполагам, че е филипинка. Предполагам също, че е транссексуална. Висока е повече от метър и седемдесет и пет, с дебел глас и адамова ябълка като орех. И което е по-важно, ръцете й са огромни. Не можеш да се сдържиш да не зяпаш грамадните й като овнешки бутове бицепси, когато вдига покритите с найлон закачалки от Стойката за готови дрехи и ги подава на клиентите.

Шефката ми влиза с танцова стъпка.

— Здравей, скъпи! — поздравява с напевен мъжки глас.

Имелда или носи кестенява перука, или е жертва на някаква зловеща злополука по време на боядисване. В слабата утринна светлина, проникваща през прозореца, зървам по лицето й тъмни косъмчета.

— Добро утро, Имелда — отвръщам.

— Как е днес любимият ми колега?

Когато Имелда се мъчи да флиртува с мен, неволно се заглеждам в огромните й ръце и крака и ме побиват тръпки.

— Не е зле — казвам.

— Вчера те търсиха по телефона, малко след като си тръгна. Някакъв мъж.

— Казали кой е?

— Не. — Тя ме измерва с поглед и се подсмихва, сякаш става дума за някаква пикантна тайна. — Да имаш да ми казваш нещо?

Убедена е, че всеки мъж е скрит гей.

— Не — отвръщам.

— Е, каза, че не било важно.

Спомням си съобщението на сина ми от телефонния секретар. Вече съм сигурен. Загазил е. Както обикновено.

Имелда изчезва зад закачалките в задната част на помещението. Следва момент тишина, след което чувам дълга мъжка пръдня в порцелановата седалка на тоалетната в дъното. Сядам на стола си и се заглеждам празно през прозореца. Отвън добре облечените специалисти бързат по разни свои важни задачи.

Прибирам се в шест вечерта. Господин Сантуло ме чака на входа в хавлията си. Държи навит на руло вестник, сякаш се кани да ме шибне по задника.

— Внукът ми иска да говори с теб — казва ми, след като слизам от хондата, и се изсмива.

— Така ли? — Оглеждам се. Внукът му не се вижда никъде.

Чувам гласа му зад себе си. Появява се иззад ъгъла на сградата. Държи четка, от която капе бяла боя, и кофа със същата боя. Фасадна.

— Здрасти, Кевин — казва ми.

— Кип — поправям го.

— Да бе.

Оставя кофата и пуска четката в нея. Забелязвам по стената зад гърба му влажни петна. Внукът е решил да поправи това-онова. Лош знак.

— Виж какво — казва арабинът и се приближава още повече. — Говорих с дядо. Иска да ти вдигне наема.

Поглеждам господин Сантуло. Той се усмихва лъчезарно, сякаш изгаря от радост, че най-сетне е успял да накара двамата си любимци да се съберат и да си побъбрят.

— Вярно ли е, господин Сантуло? — питам го.

Хазяинът ми отговаря на друг въпрос.

— Внукът ми е арабин — казва ми.

— Разбира се, че е вярно — казва внукът.

Нямам договор за наем с господин Сантуло. Всичко е неофициално, месец за месец. Живея тук и плащам по четиристотин долара, откакто излязох от Ломпок.

Обръщам се към внука. Няма смисъл дори да се преструвам, че господин Сантуло е главният.

— Какъв е новият наем?

— Хиляда и двеста — отвръща той и махва великодушно с ръка. — Но дядо може да изчака един месец. Какво ще кажеш да започнем от юни?

— Добре — казвам аз.

Обхванат съм от внезапен порив да се оттегля в квартирата си и да проверя продажбите от MrVitamin.com. Надявам се на някакво чудо.

Още преди да стигна вратата на апартамента, усещам, че нещо не е наред. Многото години отваряне на очите на четири — отначало като свободен измамник, а после като затворник, боящ се от внезапно наръгване в ребрата — са ме направили особено чувствителен към евентуална опасност. И сега я усещам, докато минавам покрай розовите храсти по пътеката към входа. Настръхвам. След миг виждам нещо наистина нередно — вратата е отключена.

Бутам я с пръст, готов да се просна на пода, ако някой тръгне да замахва с тръба към лицето ми.

Никой не ми скача. Влизам. Завесите са спуснати. Тъмно е. Едва различавам кашоните с витамини покрай стената. Отсреща хапчето щастливо подскача по екрана. Не се сдържам и поглеждам дневните продажби в центъра на витамина — 9.85 долара. Подсъзнателно ми хрумва депресиращата мисъл, че ако в дома ми е влязъл някой с намерението да ме убие, последното нещо, което ще видя, са жалките продажби, изписани в подскачащото хапче.

Затварям вратата и питам високо:

— Има ли някой?

Чувам нечие дишане. Бързо изброявам наум потенциалните оръжия в квартирата. Стойката с ножове на плота в кухнята. Ножичка за маникюр в спалнята. Отвертка под мивката в банята.

Пристъпвам в тъмното. Преценявам шансовете си. Мога ли да изтичам до кухнята и да се хвърля към ножовете, преди неканеният гост да успее да реагира? Това е моята квартира. Зная кое къде се намира по-добре от натрапника. Ако побързам…

Лампата светва. Примигвам от ярката светлина.

Млад мъж седи на масата в кухнята, облегнат назад на стола; пръстите му докосват ключа на стената зад него.

— Здрасти, татко — казва той.

Ухилил се е идиотски като петнайсетгодишно хлапе, което е успяло да те изненада и да ти изкара акъла. За съжаление и на двама ни, той е на двайсет и пет. Изглежда добре, с тъмна, прекалено дълга рошава коса и огромна лъчезарна усмивка.

— Уплаших ли те? — пита ме.

— Можех да те убия, Тоби — отвръщам.

— Да бе. — Той се разсмива и пръстите му се разтреперват, сякаш от ужас. — Олеле, страх ме е!

— Какво правиш тук?

— Нищо. Отдавна не съм те виждал. Помислих, че ти липсвам.

— Разбира се, че ми липсваш.

За последен път го видях половин година преди да ме пуснат от Ломпок — неговото първо и единствено свиждане. На петата минута ме помоли за заем, за да отворел кафене в Сиатъл. Когато му обясних, че настоящото ми местопребиваване и банкрут ме затрудняват да финансирам нови бизнес начинания, направи отдавна познатата ми унила физиономия. Тръгна си след още няколко минути размяна на любезности. След като ме пуснаха, ми се обади няколко пъти — или когато беше ядосан на Силия (майка му), или когато беше закъсал с парите. Правя всичко възможно да му помагам с каквото мога, без да задавам въпроси. Според последната ми информация живееше в Аспен и работеше като ски учител.

— Още ли си в Аспен?

— Не точно.

— Не точно? Къде живееш?

— Тук-там.

— Хайде да сме по-точни. Тук или там?

— Да кажем, че отсядам при приятели. Предимно в Сан Франциско.

Преглъщам, мъча се да не покажа гнева си.

— Да не искаш да кажеш, че живееш тук! — Сан Франциско е на петдесет километра оттук. Половин час път, ако няма задръствания. Изкушавам се да покажа колко съм засегнат, че синът ми едва ли не диша един и същи въздух с мен, но не си е направил труда да намине, да се обади или поне да ми съобщи по някакъв начин, че ми е съсед. Но подобни преструвки не вървят пред Тоби, така че се мъча гласът ми да звучи колкото се може по-щастливо. — Та това е страхотно!

— Е, все тая.

Кимам. Да, все тая е.

— Как вървят уроците по ски?

Той свива рамене.

— Ами, нали разбираш, малко… Ами, да кажем, че приключих с тях.

— Приключил си? — Представям си как синът ми пълзи нагоре по склоновете и как после лети надолу със сто километра в час и влачи след себе си някакво ужасено хлапе с потекли лиги.

— Просто не потръгна — обяснява той.

— Добре — съгласявам се аз.

— Татко, трябва ли вечно да ми се караш?

Вдигам ръце в знак, че се предавам.

— Не ти се карам. Мисля, че си страхотен.

— А сега пък се държиш снизходително.

— Не, не. Обичам те. — Вярно е. Кой не обича сина си? Независимо какви ги върши. И ако животът на Тоби е малко объркан, нима вината за това не е моя? Когато беше на четиринайсет, се разведох с майка му, след като ме спипа да кръшкам с най-добрата й приятелка, Лейна Кантрел. Пет години след това ме вкараха на топло за подправяне на поща и ценни книжа. Бащата на Тоби е несериозен, женкар и пропаднал престъпник. Що за син би могъл да очаква тип като него?

— Радвам се, че дойде, Тоби — казвам. Отивам до него и го прегръщам. Докато го държа в обятията си, гледам главата му. Оплешивява. Повече дори от мен. Сега освен наранен и необичан започвам да се чувствам и наполовина мъртъв.

Пресичаме улицата, за да изпием по бира в кафето „Син тебешир“. Тоби избира маса на балкона. Подозирам, че го прави най-вече за да може да оглежда станфордските студентки долу.

Сервитьорката ни носи халбите. Чукаме се.

— Радвам се да те видя, Тоби.

— И аз теб, татко.

Опитвам бирата.

Тоби надига своята. Не пие възпитано — лочи лакомо и за миг три четвърти от бирата му изчезва. Тропва халбата на масата с едно доволно „Ааах“.

— Значи мислиш да пренощуваш при мен? — питам.

Тоби накланя глава и ме поглежда озадачено. За миг си мисля, че съм прекалил и че го депримирам.

— О — отвръща той. — Да си призная, всъщност се надявах да остана при теб. За известно време.

— За известно време? Страхотно. — Вдигам халбата. Опитвам се да мисля. Не искам да остава с впечатлението, че го гоня. Трябва да забавя темпото. Да поспра за малко. Започвам да броя наум — едно, две, три. Добре. Така. — И за колко време?

— Не знам. Нали се сещаш, докато нещата се поуталожат.

— Разбирам. — Усмихвам се бащински. Чакам го сам да сподели какво точно трябва да се уталожва. Той обаче мълчи, отпива от почти празната си халба и зяпа една маса с красиви студентки долу. Доизцежда халбата и я плъзга към средата на масата.

— Хайде — казва. — Пий.

Пия. Накрая решавам, че няма да сподели нищо за житейската си криза.

— Е, какво става? — питам. — От какво се мъчиш да се измъкнеш?

— Не е кой знае какво. Не искам да те тормозя с моите проблеми.

Имам видение за следващата половин година — Тоби се е опънал в спален чувал на пода в хола с празни бутилки около него, а аз го прескачам на пръсти, докато ставам да пикая по три пъти на нощ.

— Изобщо не можеш да ме изтормозиш, Тоби.

— Ами… мисля, че май направих една грешка.

Кимам. Изчаквам. Едно, две, три… Добре.

— Каква?

— Нали знаеш как печелех на спортни залагания? Беше направо смазващо. Направих някъде към десет бона през футболния сезон.

— Не знаех.

— Е, не съм ти казал всъщност. — Той маха с ръка, за да привлече вниманието на сервитьорката, и когато тя го вижда, вдига празната си халба и два пръста. За всеки случай посочва мен и себе си. После отново насочва вниманието си към мен. — Наистина беше страхотно. Вървеше ми отръки, нали ме разбираш? Затова се осмелих да направя няколко наистина големи залагания.

— Колко големи?

Той отговаря на друг въпрос:

— Важното е, че не се наложи дори да извадя парите. Знаеха, че ме бива. — Поглежда ме, сякаш би трябвало да съм впечатлен.

— Колко изгуби?

— Всъщност не става въпрос за това колко съм изгубил.

Гласът му внезапно се снишава. Той се навежда напред. Взира се в мен. Изражението и позата му внезапно стават сериозни. Никога не съм го виждал такъв. Толкова е… пораснал. Ако не разговаряхме за комарджийските му дългове, сигурно щях дори да се гордея с него.

— Когато не можеш да изплатиш първия си залог, ти дават възможност да вземеш назаем и да заложиш пак. Идеята е да спечелиш и да върнеш цялата дължима сума.

— Но не се е получило.

— Да. — Той поклаща глава. — Не се получи.

— Колко дължиш?

Появява се сервитьорката и оставя още две бири. Първата ми халба е все още пълна. Момичето оставя новата до нея и взима празната чаша на сина ми.

— Нещо за мезе? — пита мило. — Имаме страхотни пилешки пръчици!

— Пилешки пръчици — повтаря с внезапен детински ентусиазъм Тоби. — Страхотно!

— Да ви донеса ли? — пита сервитьорката.

Тоби ме поглежда.

— Умирам от глад. Искаш ли, татко?

Не пита дали искам да си поделим порцията. А ще платя сметката.

— Разбира се, давай — казвам.

— Нещо друго? — пита сервитьорката.

— Засега не — отвръщам.

Сервитьорката кимва и изчезва. Чакам Тоби да продължи разказа си за дълговете. Той обаче е започнал да оглежда жените.

— Тоби, колко дължиш?

За миг ме поглежда така, сякаш няма представа за какво говоря. После изведнъж се сеща. Съсредоточава се, сяда по-стабилно на стола.

— Шейсет.

— Шейсет хиляди долара?

Той свива рамене с крива усмивка тип Какво да направя?

— На кого ги дължиш?

— Ами… на едни типове. Нали ти казах, дето ми се довериха.

— Тоби…

— Мисля, че са мафиоти. Онзи, с когото имах вземане-даване, се казва Сергей Скала.

— Скалата?

— Нечленувано.

— Никога не съм чувал за него.

— Че откъде да си чувал? — Преструва се, че изведнъж се е сетил. — Ох, да бе! Нали си изпечен престъпник. Мошеник, после телевизионна звезда и отново мошеник.

Подминавам думите му.

— За кого работи този Сергей Скала?

— За Андрей Сустевич.

— О. — Чувал съм за Андрей Сустевич. След като федералните и Законът против рекета и корупцията видяха сметката на Коза Ностра, в Калифорния се появиха руснаците от Брайтън Бийч. Сега те въртят щатската проституция и лихварството. Руснаците са по-умни и по-амбициозни от италианците. И хилядократно по-жестоки. В края на краищата Италия е била в сърцето на Римската империя. Част от цивилизацията е оставила отпечатъка си дори върху професионалните престъпници. Вярно, с италианците шега не бива, но те поне си имат правила. Руснаците пък са от студените брутални степи — земи, в които цивилизацията никога не е достигала висоти, където злото е дълъг и мрачен сезон, където могат да те убият само защото си погледнал неподходящия човек в неподходящ момент, където синът ти, неговият син и синът му след него могат да бъдат осъдени на смърт за най-безобидна забележка или необмислен жест.

Водачът — или ханът — на арменците в Северна Калифорния е Андрей Сустевич. Той е наполовина руснак, наполовина арменец — и затова се ползва с верността и на двете групи. Известен е като Професора — или заради дисертацията си по икономика, защитена в университета в Будапеща, или заради дългогодишните му проучвания върху влиянието на мъченията върху човешкото тяло. Подозирам, че е по-скоро заради второто.

— Заплашваха ли те? — питам.

Тоби маха пренебрежително с ръка и се усмихва лъчезарно.

— Кой? Типове като Сергей Скала и Андрей Сустевич ли? Да ме заплашват? Само защото им дължа шейсет хиляди долара? Стига, татко, опомни се! Що за хора са това според теб? — После продължава по-тихо, през зъби, в случай че не съм доловил сарказма: — Разбира се, че ме заплашиха. Изчезнах точно навреме.

— Та ти си само на петдесет километра от тях. Изобщо не си изчезнал.

— Но те не знаят, че съм тук.

Поклащам глава. Познавам сина си. Само след двайсет и четири часа всички — дори онези, които си нямат представа кой е — ще знаят къде е.

— Какво смяташ да правиш?

— Какво смятам да правя ли? Идвам при теб.

— Това ли е планът ти?

— Трябва да ми помогнеш, татко. Моля те!

Въздъхвам.

— Тоби, нямам шейсет хиляди долара.

— Мама казва, че имаш. Че си скатал нещо.

Силия е убедена, че съм скрил цяло състояние в швейцарски банки, че тайно притежавам имот във Флорида и яхти-фантоми на Ривиерата. Де да бях поне половината от престъпния бос, за който ме мисли. Може би ако дойде в апартамента ми и влезе в банята с мръсната тоалетна чиния, ако види, че на дистанционното на телевизора му липсва копчето за намаляване на звука и затова съм принуден да си продънвам ушите, или ако прекара няколко досадни часа в химическото да сгъва ризи и панталони, би могла да разбере, че не съм нищо друго освен онова, което изглеждам — почтен човек, мъчещ се да се справи с живота. Не особено успешно.

Иска ми се да беше престанала да разправя такива неща на Тоби. Подпалила беше фитила на горкото хлапе и сега то се мъчеше да намери убежище, което просто не съществуваше.

— Майка ти се заблуждава — казвам. — Нищо не мога дати дам, Тоби.

— Какво да правя тогава?

Може да направи едно-единствено нещо, за да не позволи руските мафиоти да му пръснат главата. Да построи машина на времето в гаража ми. После да се върне назад във времето и да откаже залога с букмейкърите на Андрей Сустевич Професора.

И тъй като това едва ли е осъществимо, трябва да си плюе на петите и да не спира да бяга.

— Трябва да изчезнеш.

— Къде?

— Не знам. Някъде далеч.

— Татко, не мога да бягам. И двамата с мама живеете тук.

Трогвам се за момент. После се сещам, че само преди десет секунди Тоби ми искаше шейсет хиляди долара. Синовната му любов е доста променлива.

— Тоби, ако останеш тук, ще те намерят.

— Помислих си, че може би ще поговориш с тях.

— С кого?

— С Андрей Сустевич. Професора.

— И какво да му кажа?

— Нали се сещаш. Че ме бива.

— Бива ли те?

Той ме поглежда, сякаш ме пита — а теб?

— Всъщност дори не познавам Сустевич — казвам аз.

— Но той те познава.

— Нима?

— Казва, че си истински класик.

— Говорил си с него?

— Не точно — бързо отвръща Тоби. — Просто така чух. Важното е, че трябва да ми помогнеш.

— Искам да ти помогна, Тоби. Но не знам как.

— Поне ми позволи да остана при теб.

— Разбира се, че можеш да останеш — отвръщам. Но се питам — за колко време?

Очаквам нещо като благодарност, но хлапето се оглежда за сервитьорката.

— Искаш ли още една бира? — пита ме. С изненада откривам, че е приключил с втората халба. Още преди да отговоря, той привлича вниманието на момичето и прави серия жестове като брокер на Чикагската борса. След секунди се появяват още две бири.

4

Събуждам се в пет сутринта и внезапно се превръщам в Изумителния Лapго, най-големия медиум на света, и всичките ми пророчества се сбъдват.

Да започнем с това — Тоби се е опънал в хола и хърка в спалния си чувал. Второ: принуден съм да го прескачам в тъмното, за да изпразня мехура си. Вземам душ, обръсвам се и когато след двайсет минути излизам от банята, заварвам Тоби в същото положение, в което съм го заварил преди. Не чувам хъркането му и за миг се плаша, че е мъртъв. Представям си как обяснявам на майка му, че е починал пред очите ми, след като е изпил четири бири и е зяпал станфордски студентки. Хъркането му обаче се подновява и с облекчение решавам, че ако някога се наложи, ще измисля някаква друга история за пред Силия — примерно, че Тоби е предал Богу дух след като сме ходили на опера.

Слънцето ще изгрее чак след половин час, но трябва да тръгвам за работа. Състезанието за място на магистралата е станало толкова брутално, че е заприличало на нарколептична надпревара във въоръжаването. Жителите на Калифорния напускат домовете си все по-рано само и само за да изпреварят часа пик. Това е причина задръстванията да започват по-рано. Което пък кара хората да стават още по-рано. Влудяващ цикъл, който вече е излязъл от контрол. Нуждаем се от някакво попечителство от страна на ООН или от хуманитарната намеса на Джими Картър, за да се сложи край на това безумие. В противен случай ще сме принудени да ставаме в два през нощта.

Опипом отивам в кухненския бокс. Пръстите ми напипват лепящите се бележки на хладилника. Оставям съобщение: „Тоби, ще се видим довечера в шест. Татко“.

Излизам тихомълком. Не заключвам, за да не го събудя. Дрънкането на ключове, щракането на резета и проверяването на брави вдига прекалено много шум. Така че оставям апартамента отворен, достъпен за всеки, който си направи труда да влезе — със спящия си син вътре.

В Сънивейл денят ми започва с поничка и чаша кафе в закусвалнята до работата ми. Прелиствам „Сан Хосе Мъркюри Нюз“, след което избърсвам пръсти в книжна салфетка. Оставям четвърт долар бакшиш. Надявам се, че законът на кармата ще проработи и щедростта ми ще бъде възнаградена.

Стигам до работното си място още преди шест. Отключвам и оставям вратата отворена, за да проветря, преди да дойде Имелда. Обръщам табелката, така че да показва „Влезте, ОТВОРЕНО е“, и се оттеглям зад тезгяха.

Обслужвам сутрешния час пик. Имелда пристига в десет. Облечена е в жълта рокля с флорални мотиви, която подчертава космите по лицето й. Маха ми с огромната си ръка.

— Здравей, любов моя!

— Добро утро, Имелда — отвръщам. — Тази сутрин си доста игрива.

— Така ли? — Пръстите й докосват лицето й и тя се изчервява. — Нищо не мога да скрия, нали?

— Май не.

Не я питам, но тя въпреки всичко си казва.

— Влюбена съм.

Не я насърчавам да продължава. Сексуалността на Имелда (всъщност биологичният й пол) не е моя работа.

— Ясно — казвам.

— Страхотен мъж е — продължава Имелда. — Танцьор.

Опитвам се да си представя дребен руски балетист в едно легло с Имелда.

— Танцьор на степ — добавя тя.

Любимият на Имелда става чернокож. Грегъри Хайнс в прилепнал панталон.

— Срещнахме се при Залива. Знаещ ли, че тичам по десет километра?

— Много неща за теб са ми неизвестни, Имелда — отвръщам с надеждата да си остане така.

Изпитвам облекчение, когато телефонът иззвънява. Рядко събитие в салон за химическо чистене. Клиентите нямат кой знае какви причини да се обаждат. Никой не звъни да пита дали сме почистили ризите му.

Имелда тупва телефона на тезгяха. Ръчището й хваща слушалката като детска играчка.

— Алоу — пропява тя. Слуша гласа от другата страна. — Сега ви го давам — казва шефката ми и се обръща към мен. Лицето й е пепеляво. — За теб е.

Взимам слушалката.

— Кип слуша.

— Господин Ларго? — пита женски глас.

— Да? — Обзема ме лошо предчувствие. — Какво има?

— Господин Ларго, обаждам се от спешното отделение на Станфордската болница. Синът ви е пострадал.

Летя по Шосе 85 и отбивам по 101. Когато стигам Пало Алто, ограниченията на скоростта започват да си казват думата. Минавам направо през Литън, за да не смачкам някой от предприемачите, които по това време на годината пресичат улиците на Пало Алто, обезумели като катерицата от „Ледена епоха“.

Стигам до Станфордската болница, следвам надписите „Спешно отделение“ и зарязвам хондата пред входа. По бледото ми лице и избилата пот чернокожият портиер решава, че случаят ми е наистина спешен, и ме оставя да вляза.

Изтичвам през автоматичните плъзгащи се врати и ме лъхва леден въздух с дъх на борово масло. Преди да успея да се загубя, попадам на отделението на сестрите.

— Какво има? — пита една от тях.

— Обадиха ми се. Синът ми е пострадал. Тоби Ларго.

Тя набира нещо в компютъра, после ме поглежда.

— Добре е. — Явно изпитва поне толкова облекчение, колкото и аз. Пък аз си мислех, че моята работа е гадна. Изцапаните панталони са нищо в сравнение с това да ти се налага да казваш на бащи, че децата им не са добре. — Настанен е в сто и осма стая. По коридора, после наляво.

Отивам в стая 108. Тоби лежи в леглото с вдигнат гипсиран крак и система в ръката. На окото му има огромна синина. В съзнание е. Бившата ми жена Силия стои над него. Някак все успява да ме изпревари и да застане до Тоби преди мен. Същото бе и когато бяхме женени. Макар да е доста емоционална и непостоянна — лесно избухва и хвърля обвинения като чинии на гръцка сватба, — Тоби винаги е бил по-близо до нея. Аз бях скалата, а той обичаше нейната мекота.

Влизам и Силия ме поглежда. Бих предпочел да ме бе игнорирала, вместо да ми се налага да виждам физиономията й — смес между гняв (че съм позволил на Тоби да се случи подобно нещо), разочарование (че съм тук) и осведоменост (че закъснявам както винаги). По отношение на сина ни помежду ни няма никакво съпричастие. А единствено горчилка.

Отивам до Тоби.

— Здрасти, татко — отпаднало казва той.

— Какво стана?

— Имах посетители.

— Скалата ли?

Той се опитва да кимне, но движението очевидно му причинява болка.

— Да. Но не „Скалата“. Просто Сергей Скала.

— Счупили са му крака и две ребра — обажда се Силия. Казва го обвинително, сякаш лично съм пребил Тоби.

Поглеждам я и си спомням защо навремето съм я намирал за хубава. Има дълга тъмна коса, падаща на вълни на раменете й. Стройна е, с тъмни очи, проблясващи като бенгалски огньове, които всеки момент ще пламнат. Носът й е тънък, с малка гърбица. Но четвърт век след женитбата ни онова, което ме беше привлякло навремето, вече е поувехнало. Някога лицето й излъчваше сила. Сега виждам сенки под очите й и тя изглежда уморена, сякаш цялата онази сила, която обичах, я е изсмукала. Фигурата й, навремето изящна и елегантна, се е променила; сега изглежда агресивна като пантера, свита и готова всеки момент да се нахвърли върху жертвата си.

— Здрасти, Силия — казвам колкото се може по-учтиво.

В стаята влиза младок с бяла престилка. Изглежда на възрастта на сина ми, с гладка бебешка кожа. Сещам се, че това е университетска болница, и внезапно отново се чувствам половин мъртвец, шокиран от мисълта, че следващото поколение доктори, които ще се занимават с предсмъртните ми болежки, каквито и да са те — сърдечни проблеми, рак или диабет — ще е по-младо от собственото ми дете. Светът си се движи неуморно напред.

— Господин Ларго? — обажда се младият доктор. — Аз съм доктор Кол.

Стискам ръката му.

— Здравейте, докторе.

— Синът ви ще се оправи. Малко са го поотупали. Добре, че хазяинът ви го е открил толкова бързо.

— Младият тип — обажда се Тоби.

Страхотно, мисля си. Сега освен наема съм задължен на внука на господин Сантуло и за живота на сина си.

— Ще се оправи — повтаря доктор Кол. — Казах на съпругата ви…

— На бившата му съпруга — поправя го Силия.

— Извинете. Казах на госпожа Ларго, че ще оставим сина ви под наблюдение през нощта, за да изключим евентуални вътрешни кръвоизливи. Най-вероятно утре ще го изпишем.

— Страхотно — казвам.

Доктор Кол се обръща към Тоби.

От полицията ще ти зададат няколко въпроса.

— Добре — казва Тоби.

— После пак ще се отбия — казва докторът. — Горе главата.

— Благодаря, докторе — казва синът ми.

Младокът си тръгва и аз се обръщам към Тоби.

— Разбира се, няма какво толкова да казваш на полицията. Нямаш представа кой те е подредил така и защо. Просто си станал случайна жертва.

— Добре, татко — отвръща той.

Силия поклаща отвратено глава.

— Може ли да поговорим? — И преди да успея да отговоря, тръгва към изхода, напълно убедена, че ще я последвам. Повдигам вежда към Тоби и тръгвам след нея.

Тя ме повежда по коридора до една ниша край автомат за газирани напитки. Заставаме до вентилатора на хладилника, горещо е. Моментално започвам да се потя.

— Какво правиш? — пита Силия.

— Какво искаш да кажеш?

— В какво си го забъркал?

— В нищо. Кълна се. Снощи дойде при мен. Нямах представа, че е в града. Каза, че дължал пари на някакви хора.

— Какви хора?

— Лоши.

— Защо не му даде парите?

— Защото нямам.

Тя поклаща глава и се изсмива.

— И мислиш, че ще ти повярвам?

— Силия, колко пъти трябва да ти казвам…

— Нали беше най-изпеченият мошеник! Защо не…,

Млъква. Жена на средна възраст приближава до нишата, преструва се, че не чува разговора ни. Мълчим, докато си избира безалкохолно от машината. Пъха измачкан долар в отвора. Машината го поглъща. След малко променя решението си и изхвърля банкнотата с презрително бръмчене.

Жената я взима, обръща я от другата страна и отново я пъха в машината. Моторът отново избръмчава и я поема. После отново я изплюва.

Двамата със Силия стоим и наблюдаваме последното поколение общуване между човек и машина. Жената явно решава, че на третия път ще стане вълшебство, отново обръща банкнотата и я пъха. Машината я приема. Този път мисленето е по-дълго. В мен се заражда надежда. Но накрая с типичен роботски инат машината избръмчава и отново изхвърля долара.

— Мога ли да ви помогна? — обаждам се аз. Отивам при машината, бъркам в джоба си и вадя четири монети по четвърт долар. — Какво желаете? — питам.

— Диетична кола.

— Готово. — Натискам бутона. Металната кутия тупва в долната част на машината. Вземам я и й я подавам.

— Благодаря — казва тя и се обръща да си върви.

— Момент — обаждам се.

Тя спира. Обръща се към мен, гледа ме объркано.

Протягам ръка. Нужни са й няколко секунди, докато схване какво имам предвид. Или защото схваща бавно. Или защото е смутена. Предполагам, че е заради второто. Накрая пъха смачкания долар в ръката ми.

— Аз ви благодаря — казвам.

Прекарвам още два часа в болницата — първо чакам да дойде полицията, а после — Силия да си тръгне. Твърдо съм решен да остана след нея. Тоби трябва да знае кой го обича повече. Решавам, че няма закъде да бързам — очакват ме още пет часа зад празното гише, докато Силия може да избира между обяд с приятелки, пазаруване, а може и събиране на бридж. Подобно на опитен инвеститор, измъкващ се от пазара в най-удобния момент, Силия се разведе с мен в най-подходящото време, като ме лиши от половината ми пари — само месеци преди федералните прокурори да убедят съда да ми отнеме незаконно придобитите средства и да ме остави без пукната пара. Сега тя отказва да повярва, че съм беден, и упорито продължава да смята, че съм скрил някъде богатството си. Сигурно имам няколко паднали десетачета зад канапето, но тайните ми съкровища се изчерпват с тях.

Тоби се справя блестящо с полицията. Ченгетата от Пало Алто пращат само един следовател — млада жена, носеща подходящото име детектив Грийн[1]. Тя взема показанията на Тоби, не се усъмнява в нищо и не задава допълнителни въпроси, а просто приема разказа му. Докато излизал от апартамента да си вземе кафе, бил нападнат от двама чернокожи. Макар да не е политически правилно да си го призная, изпитвам гордост от Тоби — синът ми идеално разбира дремещия у полицаите расизъм и знае, че история за лоши чернокожи ще се приеме по-бързо от твърдението, че са му скочили двама бели студенти от Станфорд. Може би Тоби все пак е наследил частица от уличното ми остроумие.

След като детектив Грийн си тръгва, на Силия и трябва още цял час, преди да вдигне бяло знаме. Гласът й звучи примирено и на практика признава победата ми.

— Е, явно можеш да си позволиш да останеш тук по-дълго от мен. Тръгвам.

— Щом трябва — казвам.

Тя се навежда да целуне Тоби за довиждане.

— Обичам те — прошепва му. — Ще ти се обадя.

На излизане минава покрай мен. И казва:

— И без глупости.

Не съм сигурен какво точно иска да каже, но едва ли бих могъл да й възразя. Заръката й изглежда напълно смислена.

Връщам се в апартамента си в три следобед. Прескачам капките кръв върху килима пред входа. Оглеждам всичко и си представям събитията. Кални отпечатъци от два чифта обувки. Професора е пратил съобщението си по две мутри. Може би единият е бил личният му бияч Сергей Скала. Спалният чувал на Тоби си е на пода, сякаш току-що се е измъкнал от него. Сигурно е чул вратата да се отваря, събудил се е и е станал да посрещне посетителите. Били са въоръжени с бейзболна бухалка. Блъснали са го обратно в стаята и са затворили вратата. Предали са съобщението си. Оставили са Тоби да лежи в безсъзнание на пода. Не са си направили труда да затворят вратата.

Отивам в кухнята. Имам съобщение на телефонния секретар от Питър Рум, програмиста.

— Просто се обаждам — казва той. — Звънни ми.

Което ще рече — кога ще ми платиш за програмирането?

Проверявам подскачащия витамин на екрана. Продажби от началото на деня — нула. Проклинам наум американския капитализъм. Опитвам се да изчисля шансовете за внезапна революция, насилствено събаряне на системата и преразпределение на националното богатство. Нищожни, поне докато съм жив. Хвърлям поглед към кашоните с мултивитамини, наредени край стената в хола. Има доста инвентар за ликвидиране, преди да дойде видовден.

На вратата се чука. Отварям и виждам арабския внук. Гледа ме несигурно.

— От болницата ли идваш?

— Да.

— Всичко наред ли е?

— Да. — Макар да ми се къса сърцето, добавям: — Благодаря за помощта. За линейката.

— Няма проблем — отвръща той. Наднича през рамото ми към кутиите с витамини. — Какво е това?

— Нищо. Витамини.

Той се замисля. Мъчи се да реши дали под думата „витамин“ нямам предвид нещо друго. Звучи му като пързаляне. Сякаш имам предвид кокаин.

— Бизнес ли въртиш? — пита. От тона му става ясно, че е по-добре да отричам.

— Не — отвръщам. Замислям се. — Всъщност няма печалба — добавям.

Той оглежда помещението. Убеден съм, че иска да го поканя да влезе, но не го правя. Застанал съм на прага и му преча на кръгозора.

Накрая арабинът се предава.

— Дядо ми знае ли, че въртиш бизнес от апартамента си? Сигурен съм, че ти трябва разрешително.

„Аз пък съм сигурен, че ти трябва здрав ритник в ташаците“, иде ми да отвърна. Но вместо това казвам:

— Не бих се тревожил за това.

— Трябва да говоря с дядо ми по въпроса.

— Ами говори.

Следва неловко мълчание.

— Радвам се, че синът ти е добре — казва накрая той.

— Благодаря — отвръщам и затварям вратата под носа му.

След пет минути уединение и размисли колко пари мога да си позволя да дам на сина си набирам номера на Лорън Нейпиър.

Телефонът иззвънява само веднъж и тя вдига.

— Ало?

— Кип Ларго се обажда. Срещнахме се в един бар, „Блоуфиш“.

— Да — казва тя. Опитва се да говори равнодушно. — Само че се налага да ти звънна след малко. Нека първо поговоря с мъжа си. До мен е.

— Както искаш — казвам и затварям.

Отивам до хладилника да си взема бира. Бележката от сутринта все още е залепена за вратата. „Тоби, ще се видим в шест довечера. Татко“. Сякаш е надраскана от ученик в началните класове. Писах я в тъмното, преди да съмне. Сякаш беше преди цяла вечност.

Опитвам се да не мисля какво се каня да направя. Зная, че вземам решение, което дълго няма да ми дава мира. Първи опасен признак — залавяш се с нещо, защото си отчаян. Някога в историята на този свят да е успявал замислен от отчаяние план? Погледнете само най-богатите, най-щастливите, най-преуспелите хора. Можете ли да си представите, че някой от тях ще тръгне да залага най-безразсъдно? Това е белегът на губещия — да започнеш да рискуваш просто защото нямаш друг избор. Това е шантавото — победителите никога не се нуждаят от победата си.

Но какъв избор имам? Тоби ми е син. Нуждае се от помощта ми. Досега съм го разочаровал безброй пъти. Как бихте постъпили, ако сте на мое място? Какво бихте направили за сина си?

Отварям бирата и сядам на масата в кухненския бокс. Поглеждам си часовника. Минава три. Прекалено е рано за пиене, но краят на моя свят наближава, така че вземам решение. Бирата е студена и пивка.

Минута по-късно телефонът звъни.

— Ало.

— Аз съм — казва Лорън Нейпиър. — Извинявай за прекъсването.

— Много си невъзпитана.

— Кой ти каза?

— Сега можеш ли да говориш? — питам.

— Искам да се видим — отвръща тя. — Трябва да се срещнем на четири очи. На някое безопасно място. Някъде, където мъжът ми не стъпва.

— Тук на ъгъла има една църква — казвам на майтап.

— Добре звучи — отвръща тя. Сериозна е.

— Хубаво. „Сейнт Мери“ на Хоумър Стрийт в Пало Алто. Католическа е. Надявам се да нямаш нищо против.

— Нямам нищо против католиците — казвa тя. — А само против мръсните италианци.

Усмихвам се. Друг опасен знак — започвам да я харесвам. Точно в такъв момент се отприщва адът. Започваш да хлътваш по жена и дори не можеш да видиш тъпата истина на сантиметър от носа ти.

Преобличам се, за да се отърва от миризмата на болница. А може би и защото си спомням, че Лорън Нейпиър е привлекателна жена, а никога не знаеш как могат да се развият нещата. Слагам си най-добрата памучна карирана риза, ленени панталони и мокасини. Измивам си зъбите, сресвам се. Поглеждам се в огледалото и се наругавам. „Какво правиш, Кип? Я се опомни!“

Качвам се в колата, изминавам петте преки до църквата и паркирам на ъгъла. „Сейнт Мери“ е обшита със застъпващи се дъски и има купол с кръст. Прилича повече на епископална, отколкото на католическа. Така става, ако живеете прекалено дълго в Северна Калифорния — колкото и радикални да сте в началото, накрая ставате кротки, сдържани и прости. Познавам един член на Черните пантери, който се беше установил тук през 1972 г. и африканската му прическа приличаше на шлем на астронавт; трийсет години по-късно е бял човек и си купува наторяван с естествени торове ечемик в супермаркета.

Вътре е тъмно и прохладно. Оглеждам скамейките. Тя още не е пристигнала. Църквата е съвсем празна.

Сядам в средния ред и се взирам в олтара. Над него огромен Исус се гърчи в агония. Четири пъти съм идвал в тази църква. Първият път бе две седмици след излизането ми от затвора. Посетих я и следващите три недели. Това бе част от плана ми да стана нов, по-добър човек. Месец по-късно меракът ми мина. Пак съм си същият, но не чак толкова амбициозен.

Чувам зад себе си стъпки. Обръщам се. Пак носи слънчеви очила, но не така огромни като предишните. Сега са малки, със сини стъкла. Като очилата на Джон Ленън. Освен това преди изглеждаше не от моята черга — прекалено богата, прекалено красива, съвсем различен тип от хората, с които обикновено си имам вземане-даване.

Днес е различна. Облечена е небрежно — джинси и жълта тениска. Изглежда с пет-шест години по-млада. Направо момиче. Може пък това да е истинската тя — прибрана на опашка руса коса, загорели от слънцето ръце, съвсем малко грим.

Сяда до мен на скамейката.

— Значи размисли?

За момент ми се струва, че говори за чувствата ми към нея.

— Може би — отвръщам.

— Работата е проста.

— Сигурен съм, че в някой момент ще ми кажеш за какво точно става дума.

— Правиш онова, в което те бива. Прибираш сто хиляди долара.

— И в какво по-точно ме бива?

— Тя се усмихва. Отваря чантичката си и изважда две ксерокопирани страници. Подава ми ги.

Това е статия в списание „Сан Франциско“ отпреди шест години, озаглавена „Завръщането на Големия измамник“. Беше излязла по време на процеса. Разказваше за моя милост и за някои от ударите ми — магазин за фалшиви антики в Кейп Код, спекулациите с блатни парцели във Флорида, схемата за източване на средства в Ноксвил. Всеки друг бизнесмен би се радвал на посветена на него статия в „Сан Франциско“. В моя случай обаче това направо си е целувката на смъртта. Да не говорим, че не помага кой знае колко в убеждаването на съдебните заседатели, че става въпрос за някаква грешка.

Тази статия не е дори наполовина точна — протестирам. Което си е самата истина. Авторката не знаеше и за половината от машинациите ми, преди да направя големия удар с Диетичното тесте. Беше уцелила някои от детайлите — че баща ми е бил измамник, че като дете съм устройвал Пакети за балами с него, че на двайсетгодишна възраст съм зарязал всичко, за да постъпя в Нюйоркския университет да следвам право и да стана почтен гражданин, но че — най-сетне — баща ми умрял, майка ми останала сама и безпомощна и ми се наложило да се насоча към единствената сигурна за мен кариера — по всякакъв възможен начин да разделям хората от парите им.

— На мен пък ми се видя романтична — казва тя.

Всички си мислят, че мошеничеството е романтично. От многото филми е. В действителност мошениците са готови да обират старци, да отмъкват пенсионните осигуровки на работници, да се преструват на влюбени в някоя грозотия само и само за да се доберат до банковата й сметка. В тях няма и капка романтика. Освен куфара с пари под леглото.

Сгъвам статията и я прибирам в джоба на ризата си.

— Какво искаш да направя?

— Да оправиш мъжа ми — казва тя, сякаш това обяснява всичко. Забелязва, че ми трябват повече подробности. — Искам да му отмъкнеш парите. Да го обереш.

— Знаеш ли, точно затова винаги пусках дъската на тоалетната чиния, когато бях женен. Жените са злопаметни твари.

— Какво знаеш за съпруга ми?

— Само че е от хората, с които е по-добре да не се захващаш.

— Не — казва тя. — Той е от онези, с които не трябва да те хващат, че си имаш вземане-даване.

Свивам рамене.

— Запознахме се преди четири години — обяснява тя. — Бях на осемнайсет. Начинаещ модел. Просто избягала от къщи тийнейджърка. Срещнахме се в едно шоу на Галанте. Беше на четиридесет и шест. Направо ме покори. Взимаше ме с лимузини. Возеше ме през цялата страна с частния си самолет. До собствения му хотел. Огромен апартамент. Дадох му всичко. Всичко.

Произнася думата през стиснати зъби. Опитвам се да си представя какво може да даде едно наивно осемнайсетгодишно момиче на четиридесет и шест годишен мъж. После решавам да взема още един душ, когато се прибера.

— И сега какво?

— Той не е човекът, за когото го мислех.

„Значи те бие. Кофти късмет. Зарежи го“.

Тя сякаш прочита мислите ми.

— Искам да го напусна, но не мога.

— Това пък защо?

— Подписах договор. Разведем ли се, оставам без нищо.

— Та ти си дошла без нищо.

— Не мога да го напусна заради онова, което ми каза.

— И какво е казал?

— Каза ми какво ще ми се случи, ако си тръгна.

— И какво ще ти се случи? — питам, макар да знам отговора.

— Каза, че няма да пожали нищо, за да ме намери. После щял да…

Млъква, понеже зад нас се чуват стъпки. Обръщам се и виждам една старица с бастун да крета едва-едва по пътеката. Изчакваме я да мине покрай нас. Тя стига олтара, коленичи, оставя бастуна си. Навежда глава в молитва.

Лорън продължава по-тихо:

— Каза, че ще ме намери. И после ще ме убие.

— И затова искаш да му отмъкнеш парите.

Тя се усмихва.

— Не съм ангел. И никога не съм се правила на ангел. Парите обаче ми трябват. За да се измъкна. Не познаваш съпруга ми. Той е чудовище.

— Но как е възможно? Списание „Пипъл“ го номинира за най-сексапилния мъж на света.

— Не и за мен — казва тя с отнесен тон, сякаш си спомня някои моменти, в които се е държал не чак толкова секси. — Парите ми трябват, за да се отърва от него. Ще ида някъде, може би отново на Изток. Или пък в Париж. Ще започна отначало. Животът е все още пред мен.

— Колко точно искаш да отмъкнеш?

— Не знам. Двайсет милиона?

— O — отвръщам. — Звучи разумно.

— Но той има милиарди…

— Да видим тогава. Аз отмъквам двайсет милиона. И задържам сто бона. Невероятно щедро заплащане.

Тя махва с ръка.

— Добре де. Каква е почтената сума? Имам предвид в твоята… — Замисля се върху думите си. — В твоята област?

— Мисли за мен като за келнер. Нали се сещаш — онзи, който ти носи вечерите в скъпите ресторанти? Колко бакшиш му оставяш?

— Десет процента.

— Стига де. На келнера в „Евиа“.

— Двайсет процента.

— Е, дойдохме си на думата.

— От двайсет милиона долара…

— Точно така.

— Но това са много пари.

— Но пък и вечерята си я бива.

Тя се усмихва. Има големи, идеално равни бели зъби. Сваля очилата си и ги сгъва. Най-после виждам очите й. Сини и жълти, прекрасни като всичко останало.

— Труден си на пазарлъците.

— Не чак толкова — отвръщам. — Това винаги ми е било проблем.

— Ще го направиш ли?

— Знаеш ли, мога да отмъкна парите и да не ти дам нито цент.

— Но тогава не би имал никакъв шанс с мен.

— Шанс ли? За какво?

Погледите ни се срещат и изведнъж осъзнавам, че съм хлътнал по нея.

5

На жаргона на мошениците въдичарят е онзи, който вкарва жертвата в играта. Кара го да налапа стръвта. Обикновено го прави, като заиграва с алчността на мишената, със суетата или с гениталиите му. Или пък и с трите едновременно.

6

Правенето на Голям удар е като изкачване на Еверест. Всичко опира до логистика. Успехът ти няма почти нищо общо с това дали можеш да се катериш — най-важна в случая е подготовката. Започнеш ли изкачването, победата или поражението вече са предрешени. Добре ли е зареден базовият ти лагер? Наел ли си най-добрите шерпи? Здрав ли си? Първокласна ли е екипировката ти? Имаш ли доверие на другарите си, че ще те осигуряват?

Така че преди да отмъкна двайсет милиона долара, трябва да се погрижа нещата в базовия лагер да са безупречни. Не мога да си позволя синът ми да бъде пребит или убит насред номера. Първата ми грижа е да съм сигурен, че Тоби е в безопасност.

Как можете да убедите един гангстер да не убива сина ви? Лесно. Направете го да си заслужава. Първата стъпка е да си уредите среща. В случая с Андрей Сустевич Професора това е най-лесното. Достатъчно е само да позвъня на вратата му.

Сустевич живее в Пасифик Хайтс. Веднъж бе казал на някакъв репортер, че се е установил в Сан Франциско, защото му напомнял за Москва — студен, сив и потискащ. Пътувам нагоре към имението му и си мисля, че едва ли ще съм депресиран, ако живея тук. То е построено от един от железопътните магнати в края на деветнайсети век и оцелява при земетресението и пожара от 1906 г. Заема цял квартал. Къщата е проектирана във викториански стил, с натруфени дървени фронтони, кръгла кула в единия ъгъл и пищна украса. Външната дървена обшивка е боядисана в лимоненожълто — може би за да прогонва депресията, която те наляга, когато живееш в дом с шестнайсет стаи и чудесен изглед към Залива и моста Голдън Гейт.

Паркирам колата си на ъгъла и приближавам къщата пеша. Заобиколена е от градини с подстригани дървета и храсти, оформени като животни — лебед, глиган, слон — все неща, които би пожелал да убиеш или изядеш. Градините са отделени от улицата от черна порта от ковано желязо. Яка мутра с костюм, който му пасва като найлон на кренвирш, стои на пост. Носи деликатни, леки като перце слушалки с микрофон. Подхождат му колкото тиара на щангист.

— Здравейте — казвам. — Идвам да се видя с Андрей Сустевич.

— Имате ли уговорена среща? — Мутрата говори със силен руски акцент.

— Не, но се надявам да бъдете така добър да му предадете, че се казвам Кип Ларго. Аз съм бащата на Тоби Ларго и искам да платя на господин Сустевич един милион долара.

Мъжът кима, сякаш е в реда на нещата да ти цъфне някакъв непознат и да ти предложи един милион долара. Наглася микрофона пред устните си и казва нещо на руски. Чувам имената Кип, Ларго и Тоби, но не съм сигурен дали не вървят с руските думи за „побъркан старец“ и „безнадежден кучи син“.

След малко мутрата маха микрофона от устата си и се обръща към мен.

— Господин Сустевич ще се срещне с вас. Моля, последвайте ме.

Дърпа черната порта и тя се отваря със скърцане. Пристъпвам в градината. От къщата се появява друг руски здравеняк. Има къса руса коса и рамене като конски бутове. Имам чувството, че съм попаднал в „Гимназия на Днепър“ на Голдски.

— Моля, вдигнете ръце — казва русият. Вдигам ръце. Мъжът претърсва ризата ми, гръдния ми кош, кръста. Предпазливо опипва топките ми. Иде ми да му кажа да не се притеснява — тъкмо това оръжие не съм го използвал вече шест години. Уверен, че не нося ютия или бомба в колана си, русият ме въвежда в къщата.

Първата ни спирка е в огромно фоайе с височина два етажа, с редуващи се черни и бели мраморни плочи на пода. Зная, че са италиански, по сто и трийсет долара квадратния метър — два месеца от миналия ми живот, когато бях богат, аз също бях купувал такива. Към втория етаж води грамадно вито стълбище. Горе има балкон, гледащ право към входа.

Русият мъж спира и се обръща към мен.

— Имате ли клетъчен телефон?

Отначало си мисля, че иска да го ползва, може би да проведе личен разговор с Минск или нещо такова. После се сещам. В клетъчните телефони може да се напъха каква ли не електроника. Микрофони, насочващи устройства, камери. Изваждам моторолата си и му я подавам.

— Ще ви я върна, когато си тръгвате — казва той.

Ще ми я върнеш, и още как, мисля си и си спомням двестате долара, които бях платил за телефона по времето, когато беше най-нов модел.

Следвам го в голямата дневна с панорамни прозорци, гледащи към градината, а по-нататък към стръмния склон на хълма и залива на Сан Франциско. През мъглата успявам да различа моста Голдън Гейт.

Русият ми посочва един диван и се маха. Сядам и се заглеждам в стените. Абсолютно бели, покрити с големи платна, напълно неразгадаеми за мен — форми и цветове, черно и бяло, червени петна. Или са произведения на модерното изкуство, или полицейски скици от някакво местопрестъпление.

След няколко минути чувам стъпки зад себе си. Обръщам се и виждам в помещението да влиза мъж на средна възраст — слаб, очилат, с късо подстригана сива коса. Първата ми мисъл е, че наистина прилича на професор и че единствената заплаха от негова страна би могла да е късане на изпита. После се сещам, че той е отговорен за състоянието на сина ми, за счупения му крак и за това, че си бях изкарал акъла.

Мъжът ме приближава с протегната ръка.

— Господин Ларго?

Ставам от дивана, ръкуваме се.

— Каква приятна изненада — със силен руски акцент казва той.

— Живея наблизо — отвръщам. — И реших да отскоча за блинчики и кефир.

Изглежда искрено изненадан — сякаш наистина искам да се подкрепя, а той се е представил като ужасно неучтив домакин.

— О? Желаете ли нещо? Наистина? Чай може би?

— Не — казвам. — Просто се пошегувах.

— Аха. — Прави ми знак да седна, макар че самият той остава прав. — И тъй, да видим. Кой точно сте вие?

Имам чувството, че много добре знае кой съм. Че как иначе. Едва ли един руснак, обсебен до такава степен от мания за сигурност, че настоява да ти опипват топките и да ти конфискуват мобилния телефон, би позволил на напълно непознат да влезе в къщата му без предварителна уговорка, само заради смътното обещание да му бутне един милион.

Аз обаче поемам играта.

— Синът ми се казва Тоби Ларго. Доколкото разбрах, ви дължи известна сума.

Той поклаща глава и размърдва пръсти, сякаш подробности като тази само му досаждат като конски мухи и не му дават мира.

— Много хора ми дължат пари. — Не става ясно дали се извинява, че не познава сина ми, или оплаква обществото като цяло заради некадърността му.

— Синът ми е имал вземане-даване с господин, който работи за вас. Сергей Скалата.

— Сергей… — започва той, но гласът му замлъква. Изглежда объркан. После схваща. — А, не „Скалата“. Сергей Скала.

Произнася го по-скоро като Скеле. С този силен руски акцент не ми се вижда чак толкова нелепо.

— Да — казвам аз. — Сергей Скелет.

Сустевич се обръща към вратата зад него и казва, без да повишава глас:

— Дмитрий.

Русият мъж, който ме е съпроводил дотук, се появява в дневната. Сустевич бързо казва нещо на руски. Чувам думата Сергей.

Русият кима и изчезва.

— Извиках го — обяснява Професора, сякаш съм пълен кретен и не мога да проумея какво става.

След малко се появява друг мъж. Налага ми се да положа сериозни усилия, за да не се разсмея. Кое от видяното е най-безумно? Дали това, че мъжът е облечен в скъп костюм на Армани, макар че фигурата му е като на щангист — толкова широк, колкото и висок? Или пурпурният белег на лицето му — започва от брадичката и завършва на челото, и прилича на евтина апликация за Вси светии? Или пък сцената като цяло — че някакъв руски мафиот с прякор Професора, тих и хилав, обкръжен от стени, на които висят произведения на модерното изкуство, с елегантни очила и дневна с изглед към Залива — е заобиколен от подобни на добичета мутри, сякаш извадени от руски гангстерски филм?

Сергей Скалата, Сергей Скелета или както там го наричат, пристъпва към мен.

— Сергей, този джентълмен е Кий Ларго.

— Кип — обаждам се. — Кип Ларго.

Без да ми обръща внимание, домакинът продължава да говори на Сергей:

— Имал ли си някаква работа със сина му?

Сергей се усмихва и показва ред зъби като на ножовка.

— Да.

Явно има приятни спомени от вчерашната си работна среща със сина ми.

Сустевич се обръща към мен.

— Явно сте прав.

— Радвам се да го чуя.

Сустевич пита нещо Сергей на руски.

— Шейсет хиляди — отговаря огромната горила на английски.

Сустевич кима. Отново казва нещо на руски. Сергей изсумтява и излиза.

— Защо сте тук? — пита ме Сустевич. — Искате да оспорвате дълга ли?

— Не. Сигурен съм, че синът ми ви е задължен. — Не се сдържам — докато говоря, в ума ми прелитат спомени за моментите, когато Тоби ме е разочаровал. Скъсването на изпита по биология, лятното училище, отпадането от университета в Санта Круз, арестуването заради пласиране на трева. — Искам да ви направя делово предложение.

Професорът кима и казва:

— А, бизнес. Идеята като че ли му харесва. — Тогава да излезем в градината.

Повежда ме през дневната. Стъпките му отекват в извисяващия се на шест метра таван. Отваря една плъзгаща се врата и стъпва на тревата. Излизаме в подстриганата градина. Следобедът е хладен и облачен. Следвам го няколко метра и се озовавам лице в лице със слон, оформен от английски чемшир.

— Знаете ли какво е това? — пита ме Сустевич.

Решавам, че ме пита за фигурата.

— Слон?

— Не, имам предвид това. — Той прави широк жест, който обхваща градината, имението, изгледа към Залива. — Знаете ли какво е всичко това?

— Не — казвам. — Какво е?

— Това е резултатът от множеството ми бизнес сделки. Всички до една — благоразумни и мъдри.

— Аха. Разбирам.

— И тъй, какво е деловото ви предложение?

Усещам нечие присъствие зад нас. Обръщам се и с изненада откривам друг едър руснак — този път с коса, черна като водата на Москва река. Следва ни дискретно на десетина метра. И той е с микрофон и слушалки на главата. Не съм го чул да излиза от къщата, нито съм го забелязал в градината, когато излязохме.

— Синът ми ви дължи шейсет хиляди долара. Ще ви ги възстановя, а после ще ви платя и още няколко милиона.

Сега Сустевич има вид на професор, обмислящ някаква новаторска академична теория. Вярно, може и да разтърсва основите на цялата наука, но пък въпреки това трябва да я разгледаме, господа! Лицето му е безизразно; пресмята плюсовете и минусите. Бърка в джоба си и измъква кутия „Марлборо“. Вади цигара и я пали с кибрит. Дръпва си и хвърля все още горящата клечка в тревата. Пламъчето проблясва и умира.

За моя изненада, тъмнокосият руснак се забързва напред, навежда се, взема клечката и се връща на мястото си на десет метра зад нас.

Сустевич забелязва, че наблюдавам всичко това. Изглежда развеселен.

— Виждате ли? Икономика в действие. Сравнително преимущество. Дейвид Рикардо. Повече ме бива да мисля за бизнес от горкия Ховсеп. Макар че не го бива особено и в събирането на клечки от земята. Всъщност — той хвърля мръснишки поглед към тъмнокосата мутра — в това се представя не толкова зле, колкото бих се представил аз. Аз пък използвам по-добре сивото си вещество.

Казва нещо на руски на Ховсеп. Думите му звучат гневно. С уплашена физиономия мутрата се отпуска на четири крака пред Професора и започва да претърсва тревата, сякаш се мъчи да намери изпуснат диамант. Накрая намира каквото търси — мъничък остатък от клечката — само главичката, превърнала се вече в черно въгленче. Показва я на Професора и отново се отдалечава.

— Изумително — отбелязвам.

Сустевич отново се връща на деловото ми предложение.

— И защо е тази щедрост от ваша страна? Защо ви е да ми предлагате милиони отгоре?

— Защото в замяна ще ви помоля за две неща.

— Да — казва той, сякаш е очаквал, че ще кажа нещо подобно. — Икономиката винаги е свързана с някаква размяна, нали така?

— Точно така — казвам. — Както и да е.

Пристъпвам към храст, подстриган във формата на лебед. Възхищавам се на грижливо изпипаните детайли — тънката шия, вдигнатото ляво крило, сякаш чемширът се кани всеки момент да литне. Прокарвам длан по грациозната шия и се обръщам към Сустевич.

— Мисля, че знаете кой съм.

Очаквам Сустевич да отрече и да продължи да се преструва, че съм поредният посетител от улицата. Но той е прекалено отракан за подобна реакция, а и времето му е скъпо.

— Да — признава той. — Вие сте Кип Ларго. Мошеник. Знам всичко за вас.

— В такъв случай ви е известно как свързвам двата края.

— По не по-различен начин от мен самия. Или от Гучи, Стивън Уин или Ралф Лорън. Не съм ли прав? Вземате парите на хората в замяна на илюзии.

— Оценявам милите ви думи — отвръщам, без да съм съвсем сигурен дали наистина целта е била да са мили.

— И тъй, приятелю мошеник, какво искате от мен?

— Онова, което вие искате от мен. Ще ви дам възможност да инвестирате в едно мое… делово начинание.

— Аха.

— В замяна на което ще получите дял от печалбата.

— И за какво точно начинание става въпрос?

— Боя се, че не мога да ви кажа. Само ще спомена, че се очаква възвръщаемостта да е повече от значителна.

Той кима.

— Аха. — Замисля се. — Завчера ми се обадиха по телефона. Един предприемач, инвестиращ сериозно в електронната търговия. Нали се сещате, книги по интернет. Вино по интернет. Обувки по интернет. Играчки по интернет. Интернет, интернет, интернет. Всичко по интернет.

— Аз лично залагам на витамините.

Сустевич не ми обръща внимание.

— Както и да е, предприемачът ми обещаваше минимум трийсет процента годишно.

— Моето предложение е по-добро — бързо казвам аз.

— O?

— Ще удвоя парите ви за два месеца.

— Ще удвоите парите ми? За два месеца? — Той се обръща към Ховсеп, който е все още блед като платно и трепери от кибритеното фиаско. — Ховсеп, чу ли това? Господин Ларго предлага да удвои парите ми за два месеца. Ти би ли инвестирал в подобна сделка?

Руснакът е смутен. Да не би това да е поредният тест? Замисля се какво да отговори. Накрая гласът му прозвучава неуверено, по-скоро като въпрос, отколкото като отговор:

— Не?

— Не? — повтаря Сустевич, сякаш говори на тъп студент. — Не?

— Не — повтаря Ховсеп. Знам какво си мисли — че при хора като Сустевич увереността в отговора е по-важна от самия отговор. Затова Ховсеп повтаря, като се мъчи да звучи убедително: — Казвам — не инвестирайте в това начинание.

— Не ли? — отново пита Сустевич, повишава тон. — Ела тук. — Прави знак на тъмнокосия руснак да приближи. Ховсеп тръгва уплашено към него.

Професора приближава лицето си на сантиметри от неговото.

— Значи не би инвестирал в сделка, обещаваща да удвои парите ти за два месеца?

— Ами… — Ховсеп отново изглежда несигурен. — Може пък и да го направя.

Грешка. С изненадваща бързина Професора замахва и го зашлевява. Чува се силен плясък.

— Ти да не си идиот? — пита Професора. — Наистина ли не би инвестирал в начинание, което да удвои парите ти за два месеца? Не разбираш ли? Това са шестстотин процента годишна възвръщаемост!

— Да — казва Ховсеп. На бузата му пламва голям червен отпечатък от длан. — Сега разбирам.

— Уф — с отвращение изсумтява Сустевич. — Махай се. Ето защо ти събираш клечките, а аз мисля.

— Да — съгласява се Ховсеп. Явно изпитва облекчение, че му е позволено да се разкара. Отдалечава се като нервен придворен, мъчещ се да стои по-надалеч от обезумелия си крал.

— Трябва да му простите — извинително се обръща Сустевич към мен. — Много е тъп.

— Но пък се справя с кибритените клечки — подхвърлям.

Сустевич отново се настройва на работна вълна.

— Каква сума искате да инвестирам във вашето начинание?

Макар да знам отговора, предпочитам да се престоря, че го обмислям на глас.

— Ами, да видим. В общи линии, нуждая се от стартов капитал. За един удар. Нали разбирате — отваряне на офис, информационна инфраструктура, узаконяване и счетоводство. Трябва да наема десетина души. И, разбира се, да не забравяме луксозната яхта, на която съм хвърлил око.

Сустевич ме поглежда.

— Сериозно?

Явно чувството ми за хумор се губи някъде при превода.

— Не, просто се шегувах — казвам аз. — За яхтата.

— И тъй, колко? — пита Сустевич.

— Шест милиона.

— И ще ми върнете дванайсет?

— Разбира се.

— Чудесно — казва Сустевич. Очите му се стрелкат към Залива, мисълта му вече е някъде другаде. — Мразя това време. Непрекъснато е сиво.

— Чудесно ли? — питам. Бързото приемане на условията ми ме кара да съжалявам, че не съм поискал повече.

— Да, да — казва той и размърдва пръсти. — А какво е второто ви искане?

Толкова съм изненадан от скоростта, с която се развиват нещата, че отначало нямам представа какво има предвид.

— Казахте, че имате две искания — напомня ми Сустевич. — За да правим бизнес заедно.

— А, да. Е, едното са парите. Второто е синът ми. Искам да оставите Тоби на мира, докато работим заедно.

— Разбирам.

— Значи се споразумяхме?

— Да — казва той. — Това ли е всичко?

Кимам.

— Дмитрий — тихо казва той, сякаш човекът му стои непосредствено до нас.

За мое изумление, след секунда Дмитрий излиза от къщата и закрачва през тревата към нас.

— Ще инвестираме шест милиона долара в новото начинание на господин Ларго — информира го Сустевич.

— Да, Професоре — казва Дмитрий.

— И ще кажеш на Сергей да остави сина на господин Ларго на мира.

— Да, Професоре.

Сустевич се обръща към мен.

— Когато сте готов, се обадете на Дмитрий да прехвърли парите. Ще ви помоля да си откриете сметка в Севернокалифорнийска банка. Имам добри отношения с тях.

Имам чувството, че тези отношения включват плащания на висши ръководители да заобикалят законите за пране на пари и поощрения за мениджърите да бърникат в софтуера, който регистрира подозрителни банкови операции. Възхищавам се на дързостта на Професора.

— Дмитрий — казва той.

— Да, Професоре?

Сустевич говори небрежно като туристически агент, описващ евентуален еднодневен маршрут.

— Ако след два месеца господин Ларго не прехвърли в нашата сметка дванайсет милиона долара, ще го убиеш. Сина му също.

— Как, Професоре? — пита Дмитрий.

— Както ти се хареса.

Дмитрий се усмихва.

Сустевич се замисля за момент. Изведнъж прищевките на шефа си казват своето.

— Не — казва той, зачерквайки идеята както ти се хареса. — Ще използваш киселина.

— Да, Професоре.

Дмитрий изглежда разочарован. Не съм сигурен дали защото използването на киселина е неприятно и мръсно, или защото нареждането спъва творческите му пориви.

— Работата с вас е истинско удоволствие — казва ми Сустевич.

— За мен също — отвръщам. През цялото време обаче си мисля да не забравя клетъчния си телефон на излизане.

7

Тръгвам си от Сустевич и поемам по I-280 извън града. Магистралата се вие между хълмовете, пресича обрасли с хвойна дерета и сини езера. Завоите са леки, гледките — живописни. Малцина знаят, че пътят следва с картографска точност разлома Сан Андреас. Буквално промушваме колите си през тесния канал между двете тектонични плочи. От двете ви страни има древен подводен континент, чиято площ е по-огромна от цяла Северна Америка; и от двете страни земята е хваната като руло сатен на гвоздейче, опъната до краен предел и мъчеща се да се откъсне и да попадне на естественото си място — върху вас. Осъзнавам го всеки път, когато пътувам по магистралата; това е потвърждение и на теорията ми за живота — че красотата винаги крие нещо, че всичко, на което се наслаждавате, си има своята скрита цена.

Пътувам на юг с шест милиона долара, финансиращи замисъла ми, усещам как играта вече е в ход и ефектът от това е чисто психологически — пулсът ми се ускорява, дишането ми става по-дълбоко. Чувствам се като спринтьор преди старта — реакциите ми са неволни, но не и нежелани. Знам, че съм обречен, че начинанието е обречено на провал. Но пък, от друга страна, колко още години мога да работя в химическото чистене? Още колко сака и ризи мога да сваля от механизираните закачалки, колко петна от спагети ще отбележа най-грижливо с флуоресцентна лента? Утре ще звънна на Имелда и ще й кажа, че трябва да напусна, че семейните задължения ме карат да насоча вниманието си другаде. Тя ще цъкне с език и ще каже с разбиране: „Кип, миличък, какви ги вършиш? Нима не знаеш докъде ще те отведе това?“ И няма да имам какво да й отговоря, защото ще е права. Ако съм късметлия, това ще ме отведе обратно в затвора. Или пък до по-ранна смърт, отколкото съм запланувал.

Само че не виждам никаква друга възможност. Синът ми се нуждае от мен. Без помощта ми ще е мъртъв. В един миг на просветление осъзнавам, че ситуацията ми не е уникална. Че всички пътища, по които поемаме, са начертани предварително от взети преди години решения — понякога преди още да се родим; че изборите, които уж правим, всъщност не са никакви избори. Участта ми да се озова в Ломпок с две присъди е била определена в деня, в който съм се родил като син на Карлос Ларго — дребен мошеник и фалшификатор, дистанциран от и предубеден към собствения си син, защото неговият баща се е държал по същия начин със самия него. И така ми е писано или да повторя грешките му, или да потърся изкупление за тях — като вляза в ада заради собствения си син.

Решавам, че болката ще спре с мен. Ще потърся изкупление за всички ни.

От Пало Алто се пътува право по 1-280 до Санд Хил Роуд. Може би именно затова избирам този път — не заради гледките към деретата, а защото знам, че минава на стотина метра от Станфордската болница, в която лежи Тоби.

Паркирам в подземния гараж (днес случаят не е спешен) и се издигам горе, за да прибера сина си. Докторите казаха, че ще може да си тръгне днес следобед.

Разбира се, ще му предложа апартамента си — дори леглото си, защото не може да спи на пода със счупен крак и две пукнати ребра. Ще е малко трудно да се грижа за него — да му помагам с тоалетната, да го храня и да го занимавам с нещо, а в същото време да замислям как да изпържа Ед Нейпиър. Въпреки това не губя кураж. След като изтръгнах от Професора обещание, че Тоби ще е в безопасност поне за известно време, и за двама ни няма да е зле да сме близо един до друг. С нетърпение очаквам шанса отново да бъда баща.

Асансьорът стига до първия етаж. Вратата му е до секцията на сестрите. Поемам към стаята, където вчера бе Тоби, но един санитар ме спира.

— Мога ли да ви помогна?

— Дошъл съм за сина си. Тоби Ларго. Настанен е в сто и осма.

— Тоби Ларго ли? — повтаря санитарят. — Той си тръгна.

Поглеждам го. Санитарят отново проверява в компютъра и трака с клавиатурата.

— Да — потвърждава. — Изписан е преди час.

— Изписан? Нима може да ходи?

— Майка му дойде.

Проклетата Силия. Отново свършвам черната работа — отивам в бърлогата на руски престъпен бос, измъквам му обещание да не закача сина ми, залагам живота си като застраховка, а Силия обира лаврите, като се промъква в последния момент в болницата и отмъква Тоби, за да го прибере триумфиращо у дома.

Явно яростта ми е проличала, защото санитарят пита:

— Господин Ларго, добре ли сте?

Опитвам се да се усмихна.

— Добре съм. Явно сме се разминали.

— Сигурно вече са вкъщи и ви чакат — казва санитарят. Опитва се да ми бъде от помощ, но за съжаление е прав само наполовина. Наистина са си вкъщи, но не ме чакат.

— Благодаря ви.

Поемам обратно към Санд Хил. Не бива да мисля за Тоби и Силия. Чакат ме маса други задачи. Трябва да се обадя в работата и да кажа, че напускам; да започна да планирам удара, да събирам екип; да обмисля различни сценарии, контрасценарии, алтернативи и контраалтернативи. Но мисълта не ми дава покой. На път съм да се откажа от всичко, от нормалността и скуката, за които толкова много мечтаех, и най-малкото се надявах поне на едно благодаря.

Изваждам моторолата от якето си и набирам номера на Силия. Телефонът иззвънява четири пъти, след което се включва секретарят.

— Домът на Силия и Карл — казва гласът й. — В момента ни няма, но можете да ни оставите съобщение.

Изненадвам се, когато чувам името на мъжа. От доста време не съм й се обаждал и нямам никаква представа, че излиза с някого, да не говорим за съвместен живот. Опитвам се да си представя как Тоби ще приеме всичко това — да бъде изоставен на дивана, докато майка му се чука с някакъв непознат в съседната стая.

Затварям, без да оставя съобщение. Хрумва ми друга мисъл. Че вършенето на каквото трябва е само по себе си награда и че не бива да очаквам похвали и благодарности за него.

Замислям се за миг върху това и накрая решавам, че въпреки това не би им станало нищо, ако решат да звъннат.

8

Нека ви обясня как се прави номерът Банков инспектор.

Първо си намирате жертва. Колкото по-възрастна, толкова по-добре, но почти всеки би могъл да ви свърши работа. Важното е да живее сама. Така че вдовците и вдовиците са добре дошли — хора без приятели и семейство, толкова самотни, че непознат глас по телефона е едно чудесно разнообразяване на мизерния им живот.

След като си намерите жертвата, трябва да съберете информация. Трябва ви номер на банкова сметка, а може би и извлечение на последните банкови преводи. За целта не е нужно да сте технически гений. Просто издебвате удобен момент, отваряте пощенските кутии и търсите пликове от банките.

Един хубав трик — разбивате ключалката на вратата към пощенските кутии. Обикновено ще са нужни поне два дни, преди хазяинът да се усети и да я поправи. Върнете се след следващата доставка на пощата. Ще се почувствате като наркоман в аптечен склад. Оглеждайте се за пликове от Американската асоциация на пенсионерите.

Намерите ли банково извлечение, адресирано до вдовица или вдовец, вземете го. Направете си копие на съдържанието. Запечатайте отново плика. Върнете го на жертвата си.

Изчакайте една седмица.

Сега започва веселата част. Обаждате се на жертвата по телефона. Представяте се, да кажем, като Франк Марли, банков инспектор от Уелс Фарго (или която там е банката на жертвата). Казвате нещо от рода на:

— Господин Джоунс, имаме една малко неудобна ситуация в Уелс Фарго. Подозираме, че една от касиерките ни е недобросъвестна. Откраднала е пари от няколко банкови сметки, в това число и от вашата.

— Боже мой! — ще възкликне жертвата. — Колко е задигнала?

— Момент да проверя — отвръщате вие. — Но преди това имате ли нещо против да потвърдите самоличността си? Следната информация говори ли ви нещо?

И повтаряте на жертвата си цялата банкова информация, която сте откраднали от нея.

— Банковата ви сметка е 444–555, нали така? Внесли сте шестстотин седемдесет и пет долара на трети март, вярно ли е? И сте изтеглили четиристотин на петнайсети март, прав ли съм?

— Ами да — ще отвърне жертвата.

— А, точно от това се страхувах. Изглежда, наистина имаме проблем. Касиерката е завлякла сто долара от сметката ви по време на последното теглене. Общо е откраднала около две хиляди само от вас, от началото на миналата година.

— И таз добра! — ще се ядоса жертвата. — Как е възможно да не съм забелязал?

Подминете въпроса.

— Господин Джоунс, нуждаем се от помощта ви. Искаме да хванем касиерката в момента на кражба. Това ще ни помогне по-бързо да ви върнем парите. Освен това смятам за редно да ви уведомя, че Уелс Фарго ще ви предложи награда от хиляда долара за помощта ви за изобличаването на престъплението.

Жертвата вече е изиграна идеално — ядосана, че е обрана, и развълнувана от перспективата да гушне награда от хиляда долара.

— Какво трябва да направя? — ще попита.

— Съвсем просто е. Имаме някои подозрения как точно касиерката краде от клиентите, но се нуждаем от потвърждение. Както знаете, банката се наблюдава от вътрешна система камери. Ще се наложи много внимателно да прегледаме записите. Ще ви помоля да посетите вашия клон днес в един следобед и да изтеглите четири хиляди в стодоларови банкноти. Много е важно да не докосвате банкнотите. Помолете касиерката да ги сложи в плик вместо вас.

— Ясно — ще каже жертвата.

— И тук идва важната част. Не знам колко точно служители в клона са замесени в схемата. Ето защо не бива да споменавате нито дума на никого. Изпуснете ли се пред някой, може да провалите цялото разследване.

— Добре — ще отвърне господин Джоунс.

— След като изтеглите сумата, банкнотите трябва да се проверят. Идете на паркинга зад Кмарт. Там ще ви чака партньорът ми, инспектор Сам Смит, който ще провери плика. Разбирате ли ме?

— Ами… да — ще каже господин Джоунс.

В един часа пращате съучастника си на паркинга зад Кмарт. „Сам Смит“ ще спре до жертвата и ще се качи в колата му. Ще извади визитка, на която ще пише нещо от сорта на „Сам Смит, Отдел за вътрешен контрол, Уелс Фарго“.

— Добре се представихте — ще каже и ще поиска плика с парите.

Ще провери съдържанието му. Ще запише най-добросъвестно серийните номера на всяка банкнота върху лист с щампа „Следователски протокол“.

После ще напише разписка за четири хиляди долара и ще я даде на жертвата.

— Пазете я — ще каже. — След края на разследването ще ви върнем парите, плюс още хиляда долара за причиненото неудобство. Само не губете разписката.

— Добре — ще каже жертвата. — А сега какво?

— А сега се прибирате вкъщи и се държите, сякаш не се е случило нищо. Ще ви се обадим довечера да ви кажем как върви разследването. Ще ви помоля само едно нещо, господин Джоунс — не казвайте нито дума на никого. Разследването беше дълго и трудно. Разчуе ли се сега, всичко ще иде по дяволите.

— Разбирам — ще каже господин Джоунс.

Жертвата би могла да се използва още два-три пъти. Искате ли да измъкнете още пари? Обадете му се отново довечера като господин Марли, банков инспектор. Поздравете го за добре свършената работа. Кажете му, че благодарение на него банката и полицията са съкратили списъка на заподозрени касиерки до две или три. Нужни са само още две — или три — тегления, за да се установи със сигурност самоличността на крадлата.

Уредете изтеглянията и срещите със Сам Смит.

Веднага щом измъкнете всичко, с което смятате, че разполага жертвата, или когато се обади чувството ви за мярка, изчезнете за няколко седмици. А по-нататък можете да се върнете за един още по-голям удар.

9

Вечерта ми започва с позвъняване на Питър Рум, програмиста ми. Питър е изненадан да чуе гласа ми. Толкова време съм го отбягвал поради невъзможност да му платя за труда върху MrVitamin.com, че неочакваното ми обаждане се приема едва ли не като посещение на архангел Гавраил.

— Кип? — казва той. — Защо се обаждаш?

— Дължа ти пари — казвам. — Ще ги имам след няколко дни.

— Не, не е чак толкова важно — казва той. Питър е член на елитната каста програмисти в Силициевата долина. За разлика от събратята си, които имат постоянни места в различните компании, тези компютърни десантници скачат от задача на задача и винаги се наемат на временна работа — използват се като скъпа бойна сила, за да спасят някой провалящ се проект, да помогнат за спазването на невъзможни крайни срокове или да пренапишат някоя програма след ужасно сгрешена версия. Това означава необичайно високи тарифи — по двеста-триста долара на час — и понякога си имат агенти като професионалните атлети, чиято работа е да продадат услугите на подопечните си на онзи, който предлага най-добрата цена.

Тези временни работи продължават около месец, понякога два, най-много три — след което програмистите изчезват от реалния делови свят с чекове за половин година работа, за да сърфират на Оаху, да правят преходи в Непал или просто да стоят и да се друсат в апартаментите си в Пало Алто, докато парите не станат на привършване и те не бъдат принудени въпреки нежеланието си да се захванат с поредната задача и всичко да започне отначало.

Обажданията на Питър с надеждата да си прибере няколкото хиляди долара, които му дължа за MrVitamin.com, започнаха преди три седмици. Подозирам, че горе-долу по същото време авоарите му са започнали да се изчерпват и опитваше всичко — дори такива празни надежди като издължаването от моя страна — само и само да отложи работата с някой и друг месец.

А ето че когато му се обаждам и предлагам да си платя, той изведнъж губи интерес. Което означава, че се е хванал на нова работа.

— Не е чак толкова важно, Кип — казва ми. — Когато можеш, тогава.

Неочакваната му отсрочка е лоша новина за мен и за плановете ми. Искам го гладен.

— Знаеш, че държа на думата си. Длъжник съм ти и съм готов да платя. — Всъщност почти готов, мислено се поправям. След няколко дни, веднага щом разполагам с парите на Сустевич. — Освен това искам да се видим. Имам нов проект. Трябва ми съвет от теб.

— Хм — отвръща той. — Няма да стане. Току-що се хванах с нова задача. Чувал ли си за фирмата, в която постъпи Линус? Строго секретната? Която ще започне дейност след три месеца?

— Да, разбира се — лъжа аз.

— Е, няма да го направят — казва Питър, сякаш информацията ще ми хареса.

— Не думай.

— Както и да е, сключих договор с тях до края на септември. Няма ме на пазара.

— Добре. Всъщност нямах намерение да те наемам. Работата не е съвсем… — Оставям гласа ми да замлъкне. После добавям по-тихо и многозначително: — кашер.

— Майтапиш се.

— Просто се нуждаех от съвет. Това е всичко. Може би ще можеш да ме насочиш в правилната посока. По отношение на техниката.

Намекът за нещо незаконно разпалва любопитството му. Питър е прекарал целия си живот пред екрана в писане на код. Най-незаконното нещо, което е правил, е цигара марихуана колкото саксофон. Аз съм единствената му тънка връзка с един мрачен и вълнуващ свят. Подозирам, че използва името ми всеки път, когато иска да впечатли някое момиче. „Чували ли сте за онзи пич от „Диетично тесте“? — пита той в депресиращите барове, които посещава. — Онзи, който влезе в пандиза? Работих за него няколко години. На практика бяхме партньори“.

— Можем да се срещнем — казва ми Питър, малко по-развълнувано от очакваното.

— Сигурен ли си? Нали си започнал нова работа…

— Добре де, нали е само среща? Нали искаш само да те посъветвам нещо?

— Да.

— Какво ще кажеш след час да се видим в „При Зот“?

„При Зот“ е бар между Пало Алто и нищото. Съвсем буквално. На края на града има неусвоена земя, която не е нито на Пало Алто, нито на намиращия се наблизо Портола Вали. Представлява тревиста ивица, минаваща покрай подножието на планината, и е обявена за резерват под опеката на щата. Строителството е абсолютно забранено, не може дори да се прокара пътека или да се вдигне ограда. Малкото постройки са останали от времето преди фанатичните природозащитни закони от Сакраменто отпреди двайсет години. На стотици метри от „При Зот“ не може да се види нищо друго.

Заведението първоначално е било конюшня. По време на Сухия режим тя била купена от фамилията Дзотератели и превърната в кръчма, обслужваща студенти от Станфорд. В епохата, когато новопристигащите италиански имигранти били смятани за мръсни и опасни, а езикът им за безнадеждно екзотичен, белокожите синове на железопътните магнати, учещи в Станфорд, съкратили името на новото си убежище на „При Зот“. Фирмата се запазила през поколенията, както и самият бар — днес той изглежда точно такъв, какъвто е бил и през осемдесетте години на деветнайсети век. Още можете да намерите ясли и коневръз за коня си при входа. Вътре бетонният под е покрит с шума, клонки и кал.

Тази вечер барът е пълен със станфордски типове, натъпкани в сепаретата и следящи играта на Гигантите на телевизора зад бара. Питър Рум ме чака в един ъгъл. Има дълга червена коса, стигаща до средата на гърба му и прибрана на опашка. Луничав е, с големи бели зъби като на заек. Облечен е в черна тениска с надпис „Воин на Кода“. От самото начало знам, че е идеален за целта. Не можеш да извозиш хора като него.

Той ме забелязва и ми маха с ръка. Сядам в сепарето срещу него. Поздравяваме се, като чукваме юмруци.

— Кип, мой човек — казва той. Виждам, че вече си е взел бира.

— Искаш ли бира? — питам въпреки това с тайната надежда, че срещата може да ми се размине само с едно черпене от моя страна. Имам само петнайсет долара в джоба и трябва да изкарам с тях, докато не си отворя нова сметка, в която Сустевич да прехвърли началния капитал.

— Не, вече си имам.

— Добре — казвам. — Задръж малко.

Ставам и отивам до бара. В „При Зот“ барманът е и готвач. От едната му страна са кранчетата за бира, а от другата се пекат и пържат хамбургери. Той е мъж на средна възраст, с мазна престилка на тлъстото шкембе. Петната по престилката са с формата на пръсти. Подозирам, че не я сваля при посещенията си в тоалетната.

Въпреки това внезапно изпитвам глад. От сутринта не съм слагал нищо в устата си. И тъй като не се налага да черпя Питър, решавам да се охарча. Поръчвам си чийзбъргър и „Анкор Стийм“.

— Искаш ли и пържени картофки? — пита барманът.

— Допълнително ли се плащат?

— Петдесет цента.

— Не, благодаря.

Връщам се при Питър с бирата си и хартийка, срещу която по-късно ще мога да си взема сандвича. Виждам го, че й хвърля око.

— Искаш ли сандвич? — питам го.

— Май не.

Решавам да сменя темата.

— Е, благодаря, че се съгласи да се видим.

— Че как иначе. Какво става? Как я караш? След… сещаш се.

Има предвид затвора.

— Карам я някак.

— Как върви MrVitamin? Идеята е страхотна.

— Добра е — съгласявам се и се замислям. — Е, но не чак толкова, колкото се надявах.

— Продаваш ли по нещо?

— По едно-две шишенца на ден.

— Е, все пак е някакво начало — окуражава ме Питър.

Помислям си, че е добро начало. Обратно към Ломпок.

— Да — отвръщам. — Сигурно.

— Възхищавам ти се. Че започваш отначало.

Когато се запознахме — преди шест години, — Питър тъкмо завършваше първи курс в Станфорд, живееше в общежитие с хартиен глобус около крушката на тавана, а аз бях преуспяващ предприемач, изкарвах по един милион месечно и живеех в къща стил Тюдор с четири спални в Професърсвил. Тогава окуражаването беше моя работа. Сега ролите ни са се разменили. Той може да си осигури шестцифрен доход за всеки ден, през който реши да работи. Моят живот се състои в опити да избегна долавянето на телесни миризми, когато някой ми подаде дрехите си.

— Трудно е да започнеш отначало — казвам.

Иска ми се да положа малко усилие и да му обясня защо се каня да започна нов удар. Да обясня как не можеш да избягаш от съдбата си, как не можеш да избираш собствената си природа, как целият ти живот е предопределен още в деня, в който се появяваш на бял свят. Но най-доброто, което успявам да изтърся, е:

— Накъдето и да тръгнеш, пак попадаш в същата кочина.

Звучи като куца, вдъхновена от злоупотреба с трева философия. Нещо, с което Питър е добре запознат.

— Да — съгласява се той. — На кого го казваш.

— Както и да е, тъкмо затова искам да поговорим. Трябва ми съвет.

— Готово.

— Първо обаче искам да ми дадеш думата си. Всичко казано си остава между нас.

— Естествено.

Питър се опитва да запази безгрижна физиономия, но не може да скрие възбудата си. Навежда се напред; кожата около очите му се опъва.

— Мисля да се опитам да изкарам малко пари.

— Парите са хубаво нещо — отбелязва Питър.

— Не, искам да кажа, че смятам да ги взема. Да взема парите на някого.

— Законно ли е?

Поглеждам го намръщено. Питър бързо осъзнава глупостта на въпроса си.

— Чии пари?

— На един много лош тип.

— Кой е той?

Подминавам въпроса му.

— Така че се опитвам да намеря помощници. Мислех си, че сигурно познаваш някой от твоя бранш, който познава този-онзи.

— По-точно?

— Компютърджии. Хора, способни да говорят по въпросите на… сигурността.

— Хакери ли имаш предвид?

— Е, тъкмо там е работата. Не е нужно да хакват. Нито пък да правят нещо незаконно. Достатъчно е само да се преструват. Да говорят майсторски. Да се държат като хакери. Става въпрос по-скоро за роля, отколкото за нещо друго.

Това е най-критичната част от историята — да му обясня, че неговата работа не включва нищо откровено незаконно. Хора като Питър все още говорят с родителите си веднъж или два пъти седмично. Трябва да ги убедиш, че никога няма да им се наложи да обясняват нещо неприятно — като например защо са се съгласили да се въвлекат в незаконна схема, заради която ще се озоват зад решетките. Дотук всичко, което съм казал на Питър, може да се обясни с едно съвсем кратко извинително обаждане. „Мамо, тате, той ми каза, че няма да върша нищо незаконно. Каза, че всичко било само роля“.

— За какво точно става въпрос? — пита той. — За нещо от рода на „Диетично тесте“ ли?

— О, не — бързо отвръщам. Искам да изхвърля „Диетично тесте“ от ума на Питър. Свързва го — за съжаление, напълно основателно — с петгодишното ми лежане в затвора. — Няма нищо общо с „Диетично тесте“. Онова беше ужасна идея.

Смешното при „Диетично тесте“ бе, че изобщо не го бях замислил като удар. Просто се опитвах да започна законен бизнес. Имах желание да успея в честно начинание, каквото и да е то — и така се стигна до падението ми. Мошеничеството е много по-лесно — и много по-малко рисковано. Започваш удара си с план — с точна и непроменима стратегия — и с път за бягство. Следваш плана неотклонно. Правенето на неща според закона е много по-трудна работа. Винаги има изкушения — да направиш нещо повече, да платиш по-малко, да стигнеш до ръба на правилата. Липсва ли план, човешката природа поема нещата в свои ръце.

Но всичко това е прекалено много, за да го обяснявам на Питър.

— „Диетично тесте“ беше грешка, защото представляваше постоянно начинание — обяснявам. — А сегашната работа ще продължи максимум месец и половина. И дотук. Всичко ще се потули, преди някой да успее да се усети.

— Ясно — казва Питър и се замисля. — Мисля, че познавам едни хора.

— Трябва да са добри. Да може да им се има доверие. Естествено и парите ще са добри, така че трябва да си ги заслужат.

— За колко пари става дума? — пита Питър, мъчи се да изглежда незаинтересован.

— За компютърджиите ли? Не знам. Може би един милион.

— Един милион?

Преструвам се, че съм го разбрал погрешно — че протестира срещу малкото заплащане.

— Е, все пак става дума само за месец и нещо.

— Ясно — казва Питър.

Вдигам очи и забелязвам, че барманът с мазната престилка е застанал до нас. В ръцете му има картонена чиния с чийзбургер.

— Заповядай — казва той и я плъзга по масата.

— Благодаря — отвръщам.

Барманът кима към почти празната чаша на Питър и пита:

— Още една?

Питър още си мисли за милиона и за шанса да се въвлече в моя вълнуващ свят — при това със съвсем малък риск за самия него. Не бърза да отговаря.

Знам, че имам още пет долара в джоба и че става все по-вероятно Питър да налапа примамката. Значи мога да си позволя да съм щедър.

— Да, още една бира за него. Аз черпя.

Барманът кима и се отдалечава.

— Както и да е — казвам. — Засега не искам да те притискам с никакви имена и телефони. Може би е по-добре да се прибереш и да помислиш добре. Поразпитай тук-там. Само гледай да не издаваш подробности.

— Добре.

Питър е забил поглед в масата. Явно се бори с разкъсващите го емоции. Засегнат е, че не го каня да се включи лично; възбуден е от перспективата да участва в начинанието ми; срам го е да се самокандидатира; страх го е от последиците.

Натискам още повече.

— Жалко, че не можеш да участваш — казвам и отхапвам от сандвича. — Щеше да си идеален — добавям с пълна уста.

— Защо да не мога да участвам?

— Нали имаш друга задача.

— Да де, но все пак… — Замисля се. — Едва съм започнал. Мога да напусна.

— Освен това, Питър, не искам да те въвличам в подобни неща. — Посочвам с брадичка тениската му. — Ти си воин на кода.

— Така е, но мога да се справя.

— Работата е, че не става въпрос само за роля — казвам безжалостно. — Човекът трябва да може да програмира. Ще ми е нужен доста впечатляващ софтуер. При това бързо. Трябва да излъжем някои доста хитри типове. За целта ми трябва комбинация от умения. Роля, програмиране, премисляне на стъпките.

— Мога да се справя, Кип — казва той. — Наистина мога.

— Не знам, Питър. Нямах предвид точно теб.

— Аз ще го направя.

— Знаеш ли, има вероятност… — започвам. Оставям изречението недовършено. Но той много добре разбира какво имам предвид.

— Че нещо може да се издъни — довършва и кима. — Знам.

— Има елемент на опасност.

Реверанс към собствената ми съвест. В моя свят тези четири думи се окачествяват като Чистосърдечно признание.

— Знам — повтаря Питър.

— Но пък парите са цял милион — казвам. — За теб, или за който се навие да го направи.

— Аз ще го направя — повтаря той.

— Само че влезеш ли, оставаш докрай. Решиш ли да се измъкнеш, ще издъниш много народ. В това число и мен.

— Вътре съм.

— Наистина ли разбираш с какво се захващаш?

Питър се усмихва за първи път за тази вечер. Изпитва облекчение, че му позволявам да участва.

— Честно казано, не — признава си.

Възхищавам се на честността му. Трябва да поработя върху това — и да я избия от главата му.

— Добре — казвам му. — Вътре си.

В този момент пристига бирата и последните ми пет долара се прощават с джоба ми.

В десет вечерта най-сетне успявам да се свържа с Тоби и Силия. Намирам се в апартамента си и гледам повторенията на стария сериал „Бар „Наздраве“, — прекалено е гръмогласен заради липсващото копче на дистанционното. Лежа на дивана, набирам номера на Силия веднъж на всеки десет минути и затварям, когато я чувам да обяснява, че двамата с Карл не са у дома, така че, ако обичам, да оставя съобщение.

Чудя се къде ли може да са отишли. Ако я е грижа за Тоби с неговите счупени ребра и крак, не би трябвало да е много далеч. И въпреки това не отговаря през последните осем часа.

Вдига телефона чак на десетото ми обаждане.

— Ало?

— Здрасти, аз съм. — Внезапно си давам сметка, че осем години след развода ни означава, че следва да се представя по-подробно. — Кип.

— Звънял ли си преди това?

— Не.

— В момента гледам списъка на позвъняванията. Обаждал си се… — Тя прави пауза. Представям си я как се навежда и наднича в сатанинското екранче с изписаните номера. — Господи, Кип. Девет пъти!

Проклинам съвременните технологии, които в похода си към съвършеното човечество са елиминирали малодушието и лицемерието като приложими стратегии. Решавам да мина в настъпление.

— Ти къде беше?

— Никъде. Тук. Почивах.

— Той там ли е?

— Кой?

Когато попитах, дори аз не бях сигурен кого точно имам предвид — Тоби или Карл.

— Как кой? Тоби.

— Разбира се. В момента е на перкодан. Упоен е.

Помислям си, че да предпишеш перкодан на Тоби е все едно да помолиш взломаджия да пази ключа за сейфа ти. Добра идея на концептуално ниво, лоша на практика.

От екрана на телевизора Сам — барманът, бивш алкохолик и сексуален маниак — пуска някакъв замазващ лаф. Цяла Средна Америка се смее разбиращо.

— Какъв е този шум? — раздразнено пита Силия. — От телевизора ли е?

— Заради копчето за звука е — обяснявам. — Липсва.

— Много е високо.

— Да, трябваше да го оправя. — Иде ми да добавя „само ако жена ми не ме бе довела до банкрут“. Но вместо това казвам: — Просто не ми остава време.

— Какво искаш, Кип?

— Просто да поговоря с Тоби.

— В момента спи. Трябва ли да го будя?

— Не, по-добре недей. — Замислям се. — Обаждам се да разбера дали иска да остане при мен. Докато се възстанови.

— Искаш да живее при теб? — Гласът й звучи изненадано.

— Разбира се — отвръщам. „Предполагам. Може би“. — Ще спя на дивана. Той може да използва леглото ми.

Въпреки появилата се възможност Силия не споделя информация за настаняването в собствената й внушителна къща в Сан Хосе. Може би Тоби има собствена спалня в съседство със стаята на майка му и Карл?

— Е, питай го него — отвръща тя. — Ще ти звънне, когато се събуди.

— Добре.

— А сега отивам да спя — казва Силия. Това не е споделяне на интимни подробности. А предупреждение да не я будя.

— Хубаво.

Мисля, че се кани да затвори. После тя казва нещо напълно неочаквано:

— Радвам се, че те видях вчера. Доста време мина.

— Да — отвръщам. — Жалко, че беше по такъв повод.

— Но той ще се оправи.

— Да — повтарям.

Следва дълго мълчание. И двамата мислим за сина ни.

— Лека нощ, Кип — казва Силия.

— Лека нощ.

Затварям и с изненада откривам, че за един кратък момент тя ми липсва.

10

А сега да завърша с номера Банков инспектор.

Ако сте следвали инструкциите ми дотук, вече сте съдрали десетина хиляди от жертвата си. След като банковите инспектори господин Марли и господин Смит изчезнат от лицето на земята, жертвата ще се усети, че е била измамена. Може дори да се обади на ченгетата, които ще кимат съчувствено, докато записват показанията, след което ще тикнат досието в някой забутан шкаф (няма насилие + няма надежда за намиране на престъпника = няма разследване).

Възможно е обаче жертвата да не съобщи за престъплението. Това е преимуществото при подобни удари. Жертвите рядко споделят, че са били обрани. Във вашия случай господин Джоунс се чувства засрамен. Колко пъти само старецът е чувал от децата си, че е прекалено доверчив, че не може да се оправя със собствените си пари, че е лесна плячка? Това само ще потвърди страховете на младите. Може би ако разберат, че старецът е бил изпържен, ще го обявят за неспособен да се грижи за себе си, ще го пратят в старчески дом и ще го лишат от финансовата му независимост.

Независимо дали ще съобщи за престъплението, или не, старецът ще се чувства нещастен. Как е възможно да е толкова тъп? Ще бъде обсебен от измамата. Ще започне да мечтае за отмъщение. „Само да можех да се докопам до тия мръсници! — ще си мисли. — Само полицията да можеше да ги пипне…“

Тогава се включвате отново. Най-доброто време — около два месеца след първия удар. Сега ще устроите Завръщането на значката. Ето как става това.

На вратата на жертвата се чука. Лицето е ново — на някой, когото не е виждал дотогава. Непознатият се представя като детектив Томас. За да докаже, че е полицай, размахва голяма блестяща златна значка.

Казва, че има страхотна новина за господин Джоунс. Може ли да влезе?

След като се озовава вътре, разкрива новината.

— Заловихме двамата мъже, които са ви измамили. В момента са в ареста. И не само това, ами парите ви все още бяха у тях, така че ще ви ги върнем след няколко дни.

На жертвата й се завива свят. Не може да повярва на късмета си. Толкова е щастлив, че едва чува следващите думи на детектив Томас.

— Има само един проблем — казва той. — Парите, които са взели от вас и които сте изтеглили от банката, са фалшиви. Явно са въртели някаква много сложна операция. Но не се безпокойте. От банката обещаха да възстановят загубите ви, така че няма причина да се безпокоите.

Жертвата въздъхва с облекчение.

— И тъй, имате ли нещо против да дойдете в управлението с мен, за да идентифицирате крадците?

Естествено жертвата се съгласява. Детектив Томас води стареца до полицейската си кола без отличителни знаци с малка пластмасова предупредителна светлина върху таблото и любителска радиостанция, включена на полицейската честота. Детектив Томас откарва стареца към паркинга на полицейския участък.

— Изчакайте тук — казва. — Ще вляза да подготвя очната ставка.

Детективът оставя жертвата на паркинга за няколко минути, а самият той влиза в управлението, използва тоалетната, евентуално си взима кока-кола от машината за безалкохолни. После се връща.

— Знаете ли — казва детектив Томас, — май можем да ви спестим неприятното изправяне лице в лице със заподозрените. Капитанът каза, че е достатъчно да ви покажа няколко снимки. Ако нямате нищо против, бъдете така добър да прегледате тези и да посочите човека, който ви обра.

Детектив Томас подава на стареца куп снимки. Той ги преглежда. Една от тях е на партньора ви, банков инспектор Марли. Старецът посочва снимката и казва:

— Този е.

— Точно така предполагахме — отвръща детективът. — Вижте сега, господин Джоунс, ето какво искаме да направите. Трябва да разнищим из основи историята с фалшивите банкноти. Касиерката, която работи с тези хора, е все още на свобода. Явно става въпрос за вътрешна измама.

Жертвата кима. Мислите й все още се въртят около факта, че ще си върне откраднатите пари. Скоро всичко ще е наред.

— Така че сега ще дойда с вас до банката — казва детектив Томас. — Искам да повторите абсолютно точно същото, което са искали от вас престъпниците. Наредете се на същото гише. Влезте и изтеглете пет хиляди долара.

Господин Джоунс се съгласява. Откарвате го до банката. Той тегли пет хиляди от сметката си и се връща при полицейската кола без обозначения.

Детектив Томас преглежда банкнотите. Нарочно вдига всяка, за да я разгледа срещу светлината. Наплюнчва пръст, опипва хартията.

— Точно така — казва той. — Фалшиви са. Всички до една. Тези типове наистина са добри.

И поклаща глава.

Прибира парите в жълт плик с надпис „Улики“ и дава разписка на жертвата.

— Ще сменим банкнотите с истински и ще ви ги доставим довечера у дома. Ще си бъдете ли вкъщи към седем?

Старецът се съгласява. Откарвате го до дома му и му благодарите за съдействието.

Едва ли е нужно да обяснявам, че в седем вечерта никой не се появява на прага на господин Джоунс.

11

В два през нощта ме буди телефонен звън. Потягам ръка в тъмното, напипвам слушалката, изпускам я върху нощната масичка. Накрая все някак успявам да я доближа до ухото си. Измърморвам нещо като „Ало“.

Женски глас. За миг си мисля, че е Силия. После осъзнавам, че не е.

— Кип — казва тя. — Спиш ли?

— Не — отвръщам аз.

— Помниш ли ме?

— Разбира се, че те помня.

— Мислех си за теб. Много време мина.

По-късно се чудя за обаждането. За това дали е случайност, или част от замисъла. Сега обаче съм просто развълнуван, че чувам гласа й. Наистина мина много време.

12

Името й — поне засега — е Джесика Смит, а адресът, който ми даде, е в квартал Мишън, във висока сграда, наобиколена от салвадорски ресторанти и фирми за уеб дизайн.

Паркирам хондата край знак, но който пише нещо като дзен-коан:

Паркирането забранено четв.

За по два часа понед, сря, четв.

Използвам скърцащ асансьор за три етажа и влизам в тясната приемна. На стената виси плакат с чувствен женски силует като онези, които можете да откриете по калниците на големите камиони, носещи се по Шосе 880. Под него пише Ариа Видео АД. Зад бюрото на рецепцията се е настанил стокилограмов мъж — чернокож, с бръсната глава, с инкрустирана с диамант обеца, късо подстригана остра брада и изпъкващи под тясната тениска мускули. Макар да е седнал, имам чувството, че всеки момент ще скочи напред като някакъв ужасен боксьор педераст и ще се втурне от ъгъла си да употреби белия ми задник.

— Мога ли да ви помогна? — пита той. Гласът му отеква като гръм.

— Джесика да се е мяркала?

— Вие сте?

— Кип. Тя ме очаква.

Той се усмихва. Между двата му предни зъба има пролука с размерите на бонбон тик-так.

— Добре, Кип. Каза, че ще се появиш. Натам. Само че по-тихо. Сигурно снимат.

— Разбрано — отвръщам.

Минавам през завесата от мъниста. Озовавам се в обширно колкото футболно игрище помещение, осветено от халогенни прожектори върху масивни стойки. Млад мексиканец държи бял светлоотразител в краката си. Взира се в празното пространство и изглежда абсолютно незаинтересован от факта, че на десетина метра от него, в средата на помещението, върху една твърда постелка се е проснала прекрасна гола жена — руса, слаба, с огромни изкуствени цици — и се оправя с пръсти.

В отсрещния край на помещението някакви шумни хора също не обръщат внимание на мастурбиращото момиче. Мотаят се напред-назад, поглеждат си часовниците, проверяват светломери, зареждат батерии в закрепените на раменете им видеокамери.

Забелязвам Джесика в центъра на цялата тази гюрултия. По-различна е, отколкото я помня. Всъщност, помня я от времето, когато бе като момичето на постелката — гола, легнала по гръб, със струяща от тялото й сексуалност — наред с останалите неща. Днес обаче Джесика е брюнетка, а не блондинка; стои, а не лежи; и е облечена в консервативен тъмносив костюм на Елън Трейси, в който прилича повече на банкер, отколкото на продуцент на порнографски филми. Прическата й е модерно къса, на елегантни букли; убийственото й тяло е по-изтънено от дрехите, тренировките и диетите и изглежда по-скоро като обещание, отколкото като обект на гордост. От нея струи спокоен сексапил като от сладострастна учителка, чиито коментари за домашните и екскурзиите се посрещат с възторжени аплодисменти от всички бащи по време на родителска среща.

Един от операторите й предлага визьор. Тя се навежда и проверява снимките. Кима одобрително.

Докато вървя към нея, нечий глас обявява високо:

— Имаме чеп!

Викът отеква в просторното помещение подобно на сигнала „Пожар!“, предаван на километри по стражеви кули.

— Чеп! Чеп! — крещи като обезумял друг мъж. Операторите бързат да застанат по местата си. Мексиканецът вдига светлоотразителя. Блондинката престава да си играе със себе си и оправя косата си на постелката.

Чак сега виждам причината за цялата суматоха. Един гол мъж става от стола си; демонстрира огромна ерекция. Целият екип го е чакал да си почине и да се върне за следващата сцена.

— Чеп! — вика Джесика. — Да започваме!

— Снимам! — отвръща операторът.

Мъжът с огромния пенис пристъпва наперено в центъра на помещението; едва сега забелязвам, че декорът е подбран така, че да прилича на стая в колежанско общежитие. На стената зад блондинката висят знаменца (уж от Харвард), а по пода са разхвърляни няколко книги. Забелязвам, че една от тях е „Война и мир“ на Толстой. Никога не вярвайте на твърденията, че сюрреализмът в киното е мъртъв.

— Започнете от „Изчукайте ме, професор Джонсън“ — нарежда Джесика.

— Изчукайте ме, професор Джонсън — казва блондинката.

— И още как — отвръща голият мъж, докато върви към излегналата се студентка. — Днес смятам да съм много твърд изпитващ.

— Ооо, да — казва блондинката.

Един от операторите изтичва напред с камерата си. Коленичи до актьора и — докато пенисът на мъжа е на сантиметри от лицето му — насочва обектива към гениталиите на русото момиче. То послушно ги разтваря с пръсти.

— Добре — съвсем делово казва Джесика Смит. — А сега е време за малко магия.

Срещнах я преди осемнайсет години, когато бе момиче на повикване и още нямаше двайсет.

Бях отчаян. Трябваше да задържа за няколко дни жертвата си, докато я обера. Най-лесният начин да накараш мъж да се задържи наоколо е да му обещаеш чукане. Така че грабнах Жълти страници и започнах да звъня на клубовете за компаньонки, като поръчвах да пращат момичетата в хотелската ми стая. Отхвърлих първите четири кандидатки, които не ставаха по една или друга причина — друсани, с белези, черни (не се котират особено в Бойси), безнадеждно тъпи, — но най-сетне късметът ми се усмихна и попаднах на жената, чието студио посещавам в момента. С тази разлика, че по онова време името й бе Бритъни Даймънд, имаше руса коса и огромни цици, носеше мрежести чорапогащи и миришеше на дъвка.

Когато се появи в стаята ми, й обясних, че не искам да правя секс с нея. Вместо това й предложих срещу хиляда долара да се престори на влюбена в един оплешивяващ счетоводител от Бойси. Изигра ролята си блестящо. Счетоводителят остана в града, с което ми даде възможност да се сдобия с информация за банковата му сметка и да подготвя фалшивото посещение от ФБР в дома му, с което му изкарах акъла. В крайна сметка той олекна със сто бона, беше уплашен до смърт и твърдо убеден, че го очакват тежки времена.

За нас с Бритъни това бе начало на работно сътрудничество, което щеше да продължава с отделни прекъсвания цели десет години. Отначало бяха Пакетите за балами — тя бе красивото момиче, откриващо подозрителната пачка пари. После устроихме безброй Съпружески капани и деряхме адвокати и директори, като пускахме обяви във вестници от името на „дама, търсеща неангажираща сексуална връзка“. (Малко номера са лесни като този; в случая жертвата — обикновено семеен мъж — ви праща писма, които после се използват за собственото му изнудване.)

С годините обаче започнахме да се отдалечаваме един от друг. Разбира се, първият проблем бе жена ми. Силия от самото начало се отнесе с подозрение към красивото момиче, което представих като „асистент по продажбите“. (През първите десет години от брака ни Силия си мислеше, че работя за „Катърпилар“ като шеф на местния търговски отдел и отговарям за осигуряването на индустриално оборудване за Югоизтока.)

По-сериозният проблем обаче бе самата Бритъни. След първите няколко години тръпката от изпържването на мъже на средна възраст изчезна. Бритъни започна да се уморява и тревожи — как ще я кара нататък и дали няма да свърши зле. Искаше й се истинска и законна кариера. Така че се разделихме, дори без да си го кажем официално. Случи се постепенно — виждахме се все по-рядко, не разговаряхме, докато накрая не осъзнахме, че не сме партньори, а само познати, които не си дължат нищо един на друг.

Тя пребоядиса косата си, смени си името и смали гръдната си обиколка. Днес Джесика Смит, както се нарича, е бизнес дама — режисьор и продуцент на порнокласики от ранга на „Игри в задния двор“ и „Издънени понички“.

За последен път я видях преди четири години. Дойде ми на свиждане в Ломпок, но срещата бе тежка. Прочетох го по лицето й, докато оглеждаше сивата стомана на затвора — радваше се, че аз, а не тя е от другата страна на стъклото.

Оттогава не я бях виждал, нито чувал. До обаждането снощи.

По-късно, докато актьорите и екипът очакват поредните чепове, се срещам с Джесика Смит в офиса й — малко помещение с фикус, бюро и лавици с видеокасети — вероятно последните й продукции.

— Искаш ли вода? — пита тя.

— От крана или бутилирана?

— Много смешно. — Тя отваря малкия хладилник под бюрото си, изважда бутилка минерална вода и ми я подхвърля.

Махам капачката и отпивам. Разглеждам я.

— Много добре изглеждаш — казвам накрая.

— Нима? — Тя докосва косата си като изненадана матрона, която не е чувала подобни комплименти от години и за момент й се струва, че й се подиграват. После разбирам, че наистина й е станало приятно.

— Сериозно — настоявам аз: така и така съм започнал.

— А ти? Как я караш?

— Криво-ляво.

— Излезе най-сетне.

— Не могат да държат зад решетките цяла вечност един добър човек.

— Сега добър човек ли си?

— Временно.

Тя ме оглежда — лицето, косата, шкембето ми.

— Изглеждаш… добре.

Подминавам явната й лъжа.

— Как върви бизнесът?

— Доста добре. — Тя кима, мъчи се да убеди сама себе си. — Да, добре. Миналия месец спечелих наградата на Асоциацията на розовите филмопроизводители.

— За кой филм? „Сапунисването на Ръгни Райън“ ли?

— Много смешно — отвръща тя. — Между другото, това е филм за гейове. Интересно, че си чувал за него.

— Останах страшно впечатлен от режисьорската ти работа. — Махам към харвардските декори. — Господи, колежите явно са се променили, откакто аз бях студент.

— Стига си се заяждал.

— Съжалявам.

Наистина съжалявам. Истината е, че завиждам. Тя се измъкна от играта и не попадна в затвора, а излезе на светло и сега прави добри пари с „Ариа Видео“. За разлика от нея, моят първи опит да стана порядъчен ме прати в Ломпок, а вторият ме накара да кисна по осем часа на ден в химическото чистене.

— Просто ми е тъжно за самия мен — казвам.

— Недей — казва тя. — Не ти отива.

Усмихва се. Все още е прекрасна, но следите на възрастта вече се забелязват по лицето й — бръчиците около очите, кожата под врата. Дали ще е подходяща за номера? Ще успее ли да съблазни Едуард Нейпиър, да привлече вниманието му, да легне гола в леглото му и да спечели доверието му?

— Какво гледаш? — пита тя.

— Нищо.

— Зяпаш ме странно. — Тя присвива очи. — Какво има? Мислиш си, че изглеждам стар,

— Не.

— Виж какво, Кип — казва тя. — Ти изглеждаш стар. Аз… аз съм все още сочен задник.

Разпервам ръце в знак, че се предавам.

— Добре.

— Разбираш ли ме?

— Да.

Макар да са минали четири години, сякаш изобщо не сме се разделяли. Виждам от другата страна на бюрото не курва или измамница, а човека (едва сега осъзнавам), с когото искам да живея — трийсет и шест годишна жена, която няма нищо против да поръча китайска храна за вкъщи в дъждовна вечер, да се гуши пред телевизора, да гледа филма и да заспива в обятията ми.

Има ли някакъв начин да се стигне дотам? Това винаги ми е било проблем. Знам къде съм и къде искам да бъда. Само дето стигането от едното място до другото си остава загадка.

— Как е Силия? — пита тя.

— Разведена.

— Колко пъти?

— Само с мен. Сега е с някакъв друг тип. Казва се Карл.

— По-добре от теб ли изглежда?

— Сигурно. И определено е по-умен.

— Е, това не означава кой знае какво. Още ли си богат от „Диетично тесте“?

— Не.

— Останаха ли ти изобщо спестявания?

Свивам неловко рамене.

— Значи затова си тук.

— Чакай малко. Ти ми се обади.

— Та нали те познавам, Кип. Никога нямаше да дойдеш в града, ако не искаше нещо. — Накланя глава и ме поглежда напрегнато. — Искаш ли нещо? — пита, този път с по-мек тон.

Онова, което искам точно в този момент, е да се оженя за нея.

— Не.

— Нека позная — казва тя. — Кроиш удар.

— Ами, добре — отстъпвам аз; предложението за брак не ми се вижда особено уместно. — Има една работа. Трябва ми момиче. Жена — поправям се. — Момиче — поправям се отново, решил, че така ще погъделичкам самолюбието й. — И тъй като ми звънна…

Оставям изречението недовършено.

— Мислех си, че си започнал да живееш порядъчно.

— Така е. — Замислям се. — Е, така беше.

— Какво е станало?

— Тоби.

— Тоби?

— Синът ми.

— Той е… на колко? На дванайсет?

— Понякога — отвръщам и свивам рамене. — Официално се води на двайсет и пет.

— Господи — промърморва тя. — Та ти си един наистина дърт кучи син.

— Благодаря. Искаш ли да се оженим?

Така и не научавам отговора, защото преди да продължим програмата, на вратата се почуква. Гологлавият чернокож от рецепцията надниква в офиса.

— Джесика — тихо и с уважение казва той, сякаш съобщава за посетител в приемната, — имаме чеп.

— Добре, Левън, идвам.

Левън изчезва. Тя се обръща към мен.

— Кип, трябва да вървя.

— Нещо е изскочило ли?

— Това беше добро. Не го бях чувала.

— Сериозно?

— Не. Чувала съм го поне стотина пъти. Тази седмица. — Изправя се зад бюрото си. — Радвам се, че се видяхме, Кип.

— Това ли беше?

— Кое?

— Това ли беше всичко? Приключихме ли?

— Трябва да се връщам на работа. Тези моменти са безценни… знаеш как е.

И още как.

— Джес, с цялата си сериозност…

— Добре — казва тя. — Ще го направя.

— Кое ще направиш?

— Номера. Удара. Каквото е там. Нали затова си тук?

Пак не ми се отваря парашутът с женитбата. Може би трябва да опитам по-нататък.

— Да, затова съм тук.

— Знам, че нямаше да ме молиш, ако не е нещо важно. Не би искал да рискувам всичко това. — Тя обгръща с жест офиса си — стилното бюро, фикуса, минихладилника. Както обикновено, не мога да определя дали е сериозна, или се майтапи.

Пауза.

— Важно е, нали?

— Тоби е загазил — обяснявам.

— Значи ме брой.

— Не искаш ли да знаеш…

— Само ме дръж по-далеч от пандиза.

Кимам.

— Обещавам.

— Добре тогава — казва тя. Отива до вратата, отваря я. — Трябва да заснема изпразването върху лицето. Искаш ли да останеш?

— Не изгарям от желание.

— Не те виня — казва тя. Потупва ме по бузата и изчезва в полумрака на снимачната площадка.

Сигурно се питате дали не съм имал това-онова с Бритъни Даймънд или с Джесика Смит. Имаше една нощ в Санта Барбара, преди тринайсет години. Жертвата на Съпружеския капан — собственик на верига бакалии в Невада — се уплаши и не се появи на романтичната среща с „жена, търсеща неангажираща връзка“. Изведнъж останахме неангажирани в хотела; листата на палмите под прозореца шумоляха на топлия ветрец, докато се любехме на прохладните чаршафи и заспахме в прегръдките си. На сутринта се събудих, изпълнен с тъга; осъзнах, че съм направил ужасна грешка — че съм се отнесъл с най-важната жена в живота ми като среща за една нощ. Сигурно и тя бе почувствала същото. Макар че никога не отворихме дума за станалото, сексът помежду ни не се повтори. Просто бяхме стигнали до мълчаливо съгласие.

Именно това е знак за силна взаимна любов, не мислите ли? И двамата бяхме стигнали до едно и също решение и действахме според него, без да говорим по темата. Как другояче бихте го нарекли освен любов?

Естествено все пак трябва да се зачудите на телефонното обаждане.

Четири години не сте се чували с някоя жена, а после тя ни в клин, ни в ръкав ви се обажда да ви каже здрасти точно когато планирате удар. Каква е вероятността да се случи подобно нещо?

13

На три пъти се опитвах да променя коренно живота си и на три пъти се провалях, така че може би е време да спра с експериментите.

Първи опит: когато бях на двайсет, казах на баща си, че вече няма да вървя по пътя му; че ми е дошло до гуша от мамене и лъжи, от озъртане през рамо, от страх да не ме спипат. Записах се в Куийнс Колидж към Нюйоркския университет с намерението да стана юрист, защото ми се струваше, че стражарите се забавляват много повече от апашите.

Баща ми реагира с тиха ярост, тъй като бях обидил всичко, което бе постигнал през живота си. В известен смисъл имаше право. Престана да ми говори, но въпреки това последната дума бе негова — започна да умира, сякаш за да ми направи гадно. Пожълтял, вмирисан, прикован към леглото, той прекара последните девет месеца в апартамента си, като остави майка ми да търси начини да плати натрупаните от него дългове — безнадеждните суми, които дължеше на какви ли не опасни хора. Накрая напуснах колежа, върнах се на улицата — Пакети за балами, Наддавания за пода, Съпружески капани — и изплатих дълговете на родителите си. Двамата умряха в рамките на половин година, а след това вече бе твърде късно — така и не се опитах да продължа обучението си. Баща ми излезе победител и сигурно се смееше в гроба си.

Втори опит: когато бях на четиридесет и пет, най-сетне уверен в себе си — с двайсет години закъснение. Огледах се към преуспелите хора, които познавах — порядъчни типове, които никога не бяха престъпвали закона, никога не се бяха страхували от проблясващите червени и сини светлини в огледалото за задно виждане — и осъзнах, че съм по-хитър и умен от всички тях. Реших, че мога да имам онова, което имаха те — безличен живот, къща в предградията на Ел Ей, басейн в задния двор, две коли в гаража. Щом тези мудни и неамбициозни типове можеха да успеят в бизнеса си — в законния си бизнес, — значи същото важеше и за мен.

Затова си седнах на четирибуквието и се опитах да измисля идеалния бизнес за един порядъчен човек; нещо, което можеше да ми позволи да печеля от недостатъците на другите — от техния мързел, суета, липса на самоконтрол.

Така се роди „Диетичното тесте“.

Представете си, че печелите по 49.95 долара за тесте карти, което може да се купи само за осемдесет и девет цента от търговската компания „Шунзин“ в Тайпе, Тайван! После си представете, че продавате по едно от тях на всеки американец с наднормено тегло, който е прекалено мързелив или тъп, за да направи очевадното — да яде по-малко и да се упражнява повече.

Това бе Диетичното тесте. За първите три месеца продадох дванайсет хиляди тестета с обща печалба около 480000 долара. Нито за миг не погледнах назад.

Скоро се появиха басейнът, къщата в предградието и двете коли в гаража. Можех да си позволя да запиша Тоби в частно училище в Лос Анджелис. Бракът ми със Силия се заздрави. Жена ми в крайна сметка излезе права.

Как всичко отиде по дяволите ли? Това е най-трудното за обясняване — че никога не съм имал намерение да мамя; че най-много от всичко исках да успея по законен начин, но в крайна сметка бях предаден от една могъща и безмилостна сила — собствената ми природа.

Всичко започна съвсем просто. Открих, че мога да продавам картите, като ги рекламирам в някой телешоп в късните часове. Започнах да купувам по половин час в най-затънтените местни канали — от 3:00 до 3:30 в Мюнис, Индиана; от 2:45 до 3:15 в Скрантън, Пенсилвания. Беше като магия. Никога дотогава не бях изпитвал евклидовото съвършенство на капитализма, според което всеки вложен в късна телевизионна реклама долар носи точно четири долара печалба. Сметките бяха безпогрешни, логиката — неизбежна: разбира се, че трябваше да рекламирам още повече! И още по-бързо! Всеки блок телевизионно време означаваше нова кола, нова пристройка към къщата или още една година за Тоби в подготвителното училище на Сейнт Олбън.

Скоро обаче открих, че в съвършената ми логика има сериозно несъвършенство. Налагаше се да вадя пари, преди да видя печалбата. Телевизионните канали искаха да им се плаща предварително, три месеца преди да ми позволят да излъча рекламите си. Господин Юн Ли Ан от Тайпе също искаше парите ми два месеца преди да се съгласи да отпечата десет хиляди тестета карти със снимки на пържоли и моркови.

Оказах се пред дилема — всеки закупен блок телевизионно време означаваше петнайсет хиляди долара приходи, само че трябваше да извадя трийсет хиляди (макар и временно), преди да мога да прибера печалбата. И тогава ми хрумна най-блестящата ми идея — да позволя на други предприемачи да инвестират в начинанието ми наравно с мен.

Започнах да уговарям съседи и приятели да се включат. Можеха да участват като „партньори“, като вложат двайсет хиляди долара за закупуването на телевизионно време. В замяна на това щяха да получават процент от всяко Диетично тесте, продадено благодарение на спонсорираната от тях реклама. Сделката устройваше всички — плешивият счетоводител, който живееше до мен, само за три месеца успя да спечели шест хиляди долара от двайсетте хиляди вложени. В същото време аз, освободен от проблемите с финансовите потоци, можех да купувам стотици часове телевизионно време в цялата страна и да произвеждам десетки хиляди тестета. Парите продължаваха да текат.

Всъщност бизнесът с продаване на партньорство в телевизионни реклами на богати партньори скоро стана по-важен от продаването на карти на дебеланите. И какъв бизнес бе само — системата тук бе тъй примамлива, че всички искаха да инвестират. Скоро получавах по десет чека на месец от нетърпеливи партньори; всеки от тях бе на стойност двайсет хиляди долара, ако не и повече.

Естествено исках да изпълнявам обещанията, които бях дал на партньорите си. Това бе единствената възможна почтена постъпка. Ето защо получените през март чекове ми помагаха да се изплатя на онези, които бяха инвестирали през февруари. А с чековете от февруари се издължавах на януарските инвеститори.

Което означава, че проблемите започнаха през юни.

Скоро стана трудно да се намерят достатъчно нови инвеститори, за да се плати на старите. А бизнесът с карти за дебеланите забуксува. Поради една или друга причина те така и не сваляха килограми, дори и да си раздаваха фул от три моркова и две броколи.

Разберете ме — изобщо не съм се опитвал да обера никого. Всъщност тъкмо обратното — рискувах всичко, за да изпълня обещанията си. Скоро обаче започнах да забавям плащанията към инвеститорите. За да спестя, престанах да пращам Диетични тестета на дебеланите. Оттам нататък всичко бе въпрос на време. Арестуваха ме, докато се прибирах от автосалона на Марина Дел Рей. Исках да купя на Тоби подарък за осемнайсетия му рожден ден — нещо спортно, за да разбере, че го обичам. Вместо това се озовах в затвора и Силия празнува сама.

Третият ми опит да променя живота си бе постъпването ми в химическото чистене. Опитвах се да живея законно и почтено с десет долара на час плюс бакшишите.

Не се получи кой знае колко добре. Поне засега.

14

Четвъртък е. Качвам се в колата си и изминавам шейсет и петте километра до Напа Вали. Тук е с десет градуса по-топло, отколкото на Полуострова, така че свалям прозореца и разкопчавам горните две копчета на ризата си. Шосе 29 свършва в град Напа, който — въпреки романтичното му име и традиционното му свързване със Земята на виното — е грозно градче с три големи паркинга, претъпкани с блестящи алуминиеви каравани. Наполовина извор на работна ръка, наполовина крайна спирка на камионите, град Папа е разположен в началото на едноименната долина; това е място, където шофьорите спират натоварените с живи пилета от Петалума камиони, за да обядват.

Напа е дом на хората, които са в основата на винарската индустрия, на онези, които вършат истинската работа — лозари, винари, чистачи на басейни, келнери. Няколко километра навътре в самата долина ще откриете именията и винарските изби, в които се оттеглят богатите кардиолози и компютърни шефове, когато им хрумне, че им е омръзнало от жестокия живот в града, и решават да търсят щастието в бутилирането на вино с нов фамилен герб върху етикета.

Продължавам по Шосе 29 покрай града и оставям паркингите зад себе си. Отбивам хондата по един черен път, по който малцина кардиолози се осмеляват да пътуват. Той ме отвежда нагоре в планината. Преодолявам серпантините по склоновете на Маунт Ведер. Големи секвои скриват слънцето, така че лъчите му са принудени да проникват през зеления балдахин като настоятелни златни пръсти.

Стигам платото и слънцето отново се появява в небето. Нужни са ми няколко мига, докато осъзная, че карам по ръба на угаснал вулкан. Кратерът е запълнен с пръст, върху която растат стотици акри лозя, подредени в спретнати бели редици.

Спирам край стара каменна къща. Едно краставо куче лежи в прахта и се мъчи да побере тлъстите си бутове в кръга сянка на малка акация. Слизам от колата и затварям вратата. Кучето ме поглежда, решава, че не мога да му помогна с решаването на проблема със сянката, отпуска отново глава и затваря очи.

— Елиху? — викам аз.

Отвътре се чуват стъпки.

— Идвам!

На прага се появява старец. Облечен е в разкопчана до корема ленена риза, джинси и работни ботуши. От двете страни на главата му има по един сив кичур, има и остатъци от преметнат някога над плешивото теме дълъг перчем, който сега е провиснал като оклюмал връх на клоунска шапка.

— Кип? — казва той. Разперва ръце и тръгва към мен. Прегръщаме се. Тупа ме по гърба. Мирише на пот, дъб и вино.

Отдръпва се и ме поглежда.

— Господи! — Не е ясно дали възклицанието му е от радост, или от тъга. — Виж се само.

— Благодаря — отвръщам.

— Тъкмо проверявах буретата. Влизай.

Въвежда ме в къщата. Вътре е прохладно и тъмно.

Стените са покрити със стойки, на които има дървени бурета. Помещението е пропито с характерната миризма на малцова киселина, сладникава и гнила.

— Искаш ли да опиташ? Гордея се с това. — Взема един крадец на вино (дълга стъклена тръба) от една лавица и я пъха в дупката на едно буре. Запушва с пръст края на тръбата и я изважда. Тя е пълна с рубинена течност. Домакинът ми поднася крадеца на вино над една пластмасова чашка и маха палеца си. Виното се излива вътре.

— Пий до дъно.

Пия. Има вкус на прокиснал гроздов сок.

— Какво ще кажеш? — пита той.

— Не е зле.

— Като гроздов сок, нали?

— Нещо такова.

— Да — с внезапна умора казва той. — Не ме бива особено в тази работа.

— Не е зле — повтарям.

— Може би след някоя и друга година. С възрастта всичко става по-добро.

Връщам му чашката. Той я мята в кофата за боклук. Нямам желание да споря с него, макар да имам сума ти доказателства за противното.

Обядваме в потискащата жега отвън, на една малка маса за пикник до къщата. Кучето успява да се добере до нас и се настанява със сумтене в краката ни. Елиху сервира — препечени франзели, меко сирене, пушено филе и бутилка вино. Налива и вдига чашата си.

— Наздраве!

— Лехим! [2] — отвръщам.

Опитвам виното.

— Това вече си го бива — казвам с надеждата, че му правя комплимент.

— Прави го един скапаняк от отсрещния склон. Някакъв компютърджия.

— Извинявай.

— Виното му е добро — съгласява се Елиху. — Може би някой ден…

— Ето ти една истинска цел.

Елиху прави пистолет с пръсти.

— Цел, да бе.

Храним се мълчаливо.

— Значи вече си свободен човек — казва най-сетне домакинът ми.

— Да.

— Искаше ми се да те посетя. Ама ми беше шантаво.

— Разбирам те.

— Вече съм стар. — Казва го като извинение, че не ме е посетил в Ломпок.

Поглеждам го в сълзящите очи.

— Знам.

Елиху Кац беше приятел на баща ми. След смъртта му ме наглеждаше, помагаше ми при ударите, пазеше гърба ми, даваше ми ценни уроци. Веднъж, след като с цялата си глупост бях изпържил неподходящия човек (сериозен политически сътрудник на наркобароните от Сан Франциско), Елиху ме отърва с откуп, който по принцип пазеше за себе си — серия снимки на важната клечка в компанията на малко момче. Така успя да ме измъкне от пандиза и затова му дължа всичко, което имам. Вярно, за момента не е кой знае какво.

Оттегли се от занаята преди петнайсет години и се установи на Маунт Ведер, за да живее от спестяванията си и да реализира мечтата си — да произвежда вино. Каза ми тогава, че времената се менят, че времето на големите удари отминава, че жертвите започват да стават прекалено хитри, полицията — прекалено агресивна, а другите престъпници — прекалено опасни. Искаше да излезе от играта, докато все още имаше възможност.

Въпреки това не се дистанцира напълно, поддържаше тесни връзки с групите в Сан Хосе и Сан Франциско, споделяше информация, играеше ролята на уважаван от всички старейшина и доверена клирингова банка за нашия свят.

— Е, какво мога да направя за теб? — казва той.

— Тоби е в беда.

— В каква точно?

— Дължи пари. На руснаците. Чувал ли си за Сустевич? Професора?

— Гониф[3] — казва Елиху и отхапва залък от хляба си.

— Така че се заемам за работа,

— Кой е целта?

— Едуард Нейпиър.

— Онзи от Вегас ли?

— Сега прекарва повечето си време тук.

— Колко?

— Двайсет и пет.

— Сустевич вътре ли е?

Кимам.

— Нещо такова.

Елиху обмисля чутото, навежда се напред, взема резен пушено филе, поставя го върху филийка хляб, отхапва.

— Знаеш, че ще те спипат — казва накрая.

— Какво те кара да мислиш така?

— Прекалено много акули. Сустевич, Нейпиър. Както си тръгнал, защо не изпържиш и президента?

Правя се на изненадан, сякаш не съм се сетил,

— Чакай малко, и той ли е тук?

— Дори да отмъкнеш парите, ще те намерят.

— Ще използвам болт. Ще ги разкарам.

— Прекалено хитри са.

— Може да се направи.

— Всичко може да се направи — признава Елиху. — Въпросът е дали ти точно си човекът.

— Нямам друг избор.

— Разбира се, че имаш.

— Тоби има нужда от мен.

— Тоби е голям мъж. Сам си решава.

— Не мога да позволя да го убият.

— Качи го на някой влак. Накарай го да изчезне за няколко месеца.

— Не го познаваш.

Елиху свива рамене, сякаш за да покаже, че и няма никакво желание да го познава.

— Какво искаш от мен?

— Някои имена. Играчи. Хора за болта. Трябва да изглеждат убедителни. Тип ФБР.

— Мога да ти помогна, разбира се.

Елиху изплюва костилка от маслина в шепата си и я хвърля под масата. Кучето отваря с надежда очи, вижда костилката и ги затваря.

— Нейпиър се появи в новините неотдавна — казва домакинът ми, сякаш продължава разговор, който водим вече двайсет минути. — Заради онова казино, което се опитва да купи.

— „Трокадеро“ — казвам аз.

— Хората само за това говорят „Ще го купи ли Нейпиър?“ „Има ли толкова пари?“ — Имитира тъпи еснафски гласове. — „Еее, така се надявам да спечели наддаването“. „Иии, онези европейци покачват залога с двайсет и пет процента!“ Знаеш ли какво казвам аз? На кого му пука? На кого му пука дали казиното е на един или на друг богаташ? Така и така ще изгубиш парите си в него независимо чие име пише на вратата.

— Хората обичат бизнесмените — казвам. — Те са новите знаменитости.

— А какво стана със старите?

— Още са си тук. Те са новите бизнесмени.

— Знаеш ли на какво ми прилича това? Че Нейпиър се е изхвърлил. Въвлякъл се е във войната с наддаванията, а няма парите. И сигурно бързо му трябва солидна сума. — Елиху ме поглежда косо. — Но ти вече и сам си се досетил, нали?

Свивам рамене.

— С една крачка напред, както винаги. — Замълчава. Изплюва нова костилка в шепа, хвърля я. — Така да бъде. Ще ти дам имена за болта.

— Благодаря, Елиху — казвам. — Има и още нещо.

Той вперва поглед в мен.

— Като дойде моментът, ще трябва да взема назаем малко пари.

— Колко?

— Само за пет дни. Ти ще ги управляваш. Вече разполагам със средства, само че не са ликвидни.

— Колко?

— Петнайсет милиона. В диаманти.

— Господи, Кип, направо ме убиваш.

— Ще получиш обичайния дял. Пет процента на ден.

— Какво ще правиш с петнайсет милиона в диаманти?

— Ще върна парите, които дължа на човека, от когото крада.

Той поклаща глава. Замисля се.

— Нали знаеш, че ще те спипат?

Не си правя труда да отговоря. Пък и той не очаква подобно нещо.

15

На жаргона на мошениците болт е един от начините да разкараш жертвата си. Самата дума се отнася за златната значка, с която се представят ченгетата.

За мошеника обаче болтът означава нещо друго. Болт е, когато насред удара се появява фалшиво ченге и започне да задава въпроси, а може и дори да се опита да арестува някого.

Болтовете се използват в края на измамата — за да подплашите жертвата и да не й позволите да се обърне към истинската полиция.

Много по-добре е в края на удара да бъдеш арестуван от фалшиво ченге, вместо от истинско. Вярвайте ми. Случвали са ми се и двете неща. С фалшивите ченгета винаги можеш да се разбереш по-лесно.

16

В Пало Алто спирам при Севернокалифорнийска банка, за да открия сметка на името на фирмата ми — „Пития Корпорейшън", новоосновано акционерно дружество със седалище в Делауер. В нея няма нищо освен стоте долара, които превеждам от личната си разплащателна сметка.

Връщам се в квартирата си. Набирам номера, даден ми от Професора на сбогуване. Отговаря ми познат глас с руски акцент.

— Да, ало?

— Дмитрий, Кип Ларго се обажда — казвам.

— Да — отвръща той.

— Помниш ли ме? Онзи с киселината?

— Да.

— Готов съм за превода. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Да.

— Имаш ли нещо за писане?

— Да.

Диктувам му номера на сметката и инструкциите за трансфера.

— Шестте милиона ще пристигнат утре сутринта. Имате два месеца.

— И после олющване с химикали ли?

— Да.

— Пази се — казвам на Дмитрий.

— Да — отвръща той.

Затварям. Най-накрая се почна.

Три минути по-късно телефонът в кухнята звъни. Решавам, че Дмитрий иска да потвърди инструкциите по прехвърлянето. Вместо това с изненада чувам гласа на Тоби.

— Татко?

— Тоби! — Не съм го виждал от посещението в болницата. — Как си?

— Много по-добре — замаяно казва той. — Дават ми едно лекарство. Страхотно е.

Иде ми да кажа нещо пиперливо, но си спомням обвинението, че все му се карам.

— Чудесно — отвръщам. „Значи се друсаш с перкодан? Фантастично, сине!“

— Мама казва, че искаш да дойда при теб, вярно ли е?

— Много ми се иска.

— Можеш ли да минеш да ме вземеш?

— Разбира се. — Замислям се. — Всичко наред ли е?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо се обаждаш? Тоест, радвам се, че се обади. Да, искам да живееш при мен. Просто е… необичайно. Да нямате проблеми с майка ти?

— Да — казва той. Следва пауза. Представям си как прехапва устните си, както прави винаги, когато мисли за нещо разстройващо. — Май ще ми е по-добре при теб.

Именно тези думи — а не съгласието на Дмитрий да прехвърли шест милиона в сметката ми — са определено най-доброто, което съм чувал, откакто се събудих тази сутрин, преди цяла вечност.