Лов на балами

17

Една юлска сряда вечер Ед Нейпиър вдига парти. Наема Музея на авиацията в Хилсборо — хангар на миниатюрно летище, където стари „Зиро“ и „Спитфайър“ висят от тавана на стоманени въжета и ранните постижения на техническата революция се демонстрират във формата на лампови екрани, аеродинамични тръби и снимки на братята Райт.

Купонът е обявен по случай откриването на новата инвеститорска фирма на Нейпиър — „Аргайл Партнърс“. В действителност обаче той показва колко приказен е станал животът на Полуострова, където дори секретарките изкарват по седемдесет бона, където току-що завършили колежа младоци с добри бизнес планове могат да спечелят милион след петминутен обяд, където, за да забогатееш, ти е достатъчно просто да си настроен на вълна „мога да го направя“ и да вярваш, че интернет променя всичко — фраза, която означава едновременно нищо и всичко и която явно се е превърнала в мантра за щат Калифорния.

Купонът също е по повод това, че Силициевата долина се е появила на световната сцена или поне че останалият свят е излязъл на нашата сцена, сега дори хора, които никога не са използвали компютър (както самият Едуард Нейпиър с гордост обяви пред „Форбе“), са отворили офиси там и са започнали да инвестират във високотехнологични компании. Сигурно ще се запитате — какво кара хора като Ед да влагат парите си в нещо, от което си нямат представа? Отговорът е прост (както обяснява пред „Форбс“ самият Нейпиър) — разбират ли въпросните предприемачи, че интернет променя всичко? Вярват ли, че могат да го направят? Имат ли проникновени идеи за бъдещето?

Тази вечер аз имам своя собствена проникновена идея — да пусна мухата, само колкото да накарам рибата да клъвне и да започна да навивам макарата. Появявам се на партито с Джес Смит и Питър Рум. Без особени трудности успяхме да се сдобием с покани от приятелите на Питър — и те воини на кода. Лесно беше: домакинът ни бе поканил цялата Силициева долина — юристи, предприемачи, инженери, журналисти, представители на пресцентрове, дори конкурентни инвеститори. И защо не? Богатството е тъй огромно, че ще има за всички. Конкуренцията и завистта са толкова назадничави — остатъци от стария свят, съществувал, преди интернет да промени всичко.

Тримата се разделяме, за да покрием възможно най-голяма площ. Двамата с Питър сме облечени в униформата на Силициевата долина — плътни памучни панталони и сини памучни ризи на райета. Бях помолил Джес да облече нещо по-предизвикателно. Спряла се е на плътно прилепнала черна рокля с цепка и широко деколте. Когато я виждам — особено проблясването на бялото й бедро, докато върви — предишните ми съмнения, че може да провали удара, се изпаряват.

Купонът се е разпълзял по два етажа и на балкона, от който се открива изглед надолу към хангара. В единия ъгъл оркестър свири суинг — привлекателна руса певица и четирима музиканти с плитки бомбета, които клатят в унисон месинговите си инструменти. Пред отворените барове покрай другите три стени се тълпят хора. Питиета за вечерта — каберне за господата, шардоне за дамите. Между другото, в истински стъклени чаши — не са позволени никакви пластмасови заместители, щом Ед Нейпиър урежда сметката.

Виждам го в отсрещния край на помещението. Висок е като филмова звезда, мургав и красив. От загара му (придобит на едномачтовата му яхта в Пасифика или на почивка в Сейнт Барт) зъбите му изглеждат необичайно бели и остри като хирургически инструменти. Има светлосини очи и дори докато бъбри с групичката подлизурковци около себе си, погледът му хищно обхожда пространството зад тях — също като лъв, оглеждащ своята част от саваната.

— Мисля, че ви познавам — чувам да ми казва нечий женски глас. Усещам как тестисите ми се свиват. Възможно ли е ударът да се провали, преди още да е започнал, само защото някоя заядлива дописничка на „Уолстрийт Джърнъл“ ме е разпознала като Краля на Диетичното тесте?

Обръщам се. Пред мен е Лорън Нейпиър. Облечена е в тъмносиня рокля, русата й коса е прибрана назад в пищен кок, задържан с две абаносови шноли. Лицето й се е оправило напълно — няма никакви синини по очите, а дори и да има, те са майсторски прикрити с грим.

— Не, не ме познавате. — Думите ми прозвучават едва ли не като съвет.

— И какъв по-точно сте вие? Репортер? Или от някой пресцентър?

— Предприемач — отвръщам с гордост. Посочвам панталоните и ризата. — Не си ли личи?

— Мислех си, че всички предприемачи са млади и блестящи.

— Какво ви кара да мислите, че не съм млад?

Към нас се присъединява жена с азиатски черти, бележник и миниатюрен диктофон.

— Госпожо Нейпиър — започва тя, без да ми обръща внимание. — Аз съм Дженифър X. Чин от „Информейшън 2.0“.

— Приятно ми е — казва Лорън Нейпиър.

— Какво мислите за партито на съпруга ви?

— Мисля, че е приказно — казва Лорън Нейпиър в диктофона, без да се замисли нито за миг. — Много се вълнуваме, че сме тук, в самия център на технологичната революция.

— Забелязвате ли някакви разлики между Силициевата долина и Лас Вегас?

— Да — отвръща Лорън Нейпиър. — Около петнайсет градуса по Фаренхайт.

Дженифър X. Чин се разсмива и си го записва в бележника. Накрая се обръща към мен.

— А вие сте?

Поглеждам над рамото й и виждам Джес да минава покрай Ед Нейпиър. Завъртява задник като стръв и се насочва към близкия бар. Забелязвам как Нейпиър я проследява с очи.

— Франклин Едисън — казвам аз. — Компанията ми се казва „Пития“.

— Ед Нейпиър инвестира ли в нея? — пита Дженифър X. Чин.

— Все още не — отвръщам. — Но храним надежди.

— И с какво се занимава компанията ви?

Ед Нейпиър казва нещо на групата подлизурковци, които сякаш попиват всяка негова дума. Двама от младежите — мургави, несръчни, вероятно индийски компютърни инженери — се усмихват и кимат ентусиазирано, сякаш той е Ганеша и им разяснява тайните на кармата. Самият Ед Нейпиър пуска мегаватова усмивка, ръкува се с един-двама и тръгва към бара след Джес.

— С какво се занимаваме ли — повтарям аз, сякаш идеята, че една компания трябва да се занимава с нещо, е безнадеждно остаряла. Впервам поглед в Дженифър X. Чин. — Боя се, че не мога да ви кажа.

— Стелт разработки? — разбиращо пита тя.

— Може и така да се каже — отвръщам. — Строго секретно е. Знам обаче със сигурност, че ще променим света.

— Мога ли да цитирам думите ви?

— Не.

— Наистина ли?

— Наистина.

Изглежда смутена. Явно в неимоверно богатата й двайсетмесечна журналистическа кариера никой не й е отказвал да бъде цитиран. Не знае как да постъпи.

Решавам да й помогна.

— Ако ми дадете визитката си, бих могъл да се свържа с вас по-нататък, когато ми бъде позволено да говоря.

— Ще го направите ли? — Очите й грейват. Може би от отпуснатия дъртак в крайна сметка ще излезе интересна история. — Ще съм ви много благодарна.

— За мен ще е удоволствие.

Тя ми подава визитка. Правя се, че я разучавам внимателно. Прибирам я в джоба на ризата си. По-нататък може да се окаже удобна за изплюване на дъвка.

— А сега трябва да вървя — казвам загадъчно. — Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Чин. — Обръщам се към Лорън Нейпиър. — И с вас също, ъъъ…

— Лорън — казва тя.

— Лорън — повтарям аз.

— И на мен ми беше приятно — казва Лорън и стиска ръката ми. — Успех, с каквото и да се занимавате. Надявам се то да промени и моя свят.

Усмихвам се и я оставям да отговаря на проникновените въпроси на Дженифър X. Чин за разликата между партитата в Лac Вегас и Силициевата долина.

Тръгвам към бара и очакващата питието си Джес. Пред мен Ед Нейпиър се промъква през тълпата, без да обръща внимание на опитващите се да се доберат до нея доброжелатели. Той е излязла на лов хрътка и миризмата на Джес е неустоима. Накрая се озовава на крачка зад нея, протяга ръка и я потупва по рамото. Джес се обръща. Реакцията й е съвършена — пробягало за миг раздразнение, че някакъв тъпанар се опитва да я закача, следвано от мигновено разпознаване на натрапника и мила усмивка.

Намирам се достатъчно близо, за да чуя разговора им през шума и музиката.

— Забелязах, че отивате към бара — казва Ед Нейпиър. — Мога ли да ви предложа нещо?

— Вино, благодаря — отвръща Джес.

— Момент. — Нейпиър леко помръдва пръсти, за да привлече вниманието на бармана. — Две чаши шардоне.

— Веднага, господин Нейпиър.

Нейпиър взема чашите и тръгва да се измъква от тълпата. Кима учтиво на Джес да го последва.

Сега двамата са на десетина метра от мен.

— Мисля, че сме се виждали някъде — казва Нейпиър. Говори с характерния за богаташите висок буботещ глас, който казва — сега ще говоря, а ти ще ме слушаш, независимо дали искаш, или не.

— Едва ли — отвръща Джес.

Нейпиър протяга ръка.

— Ед Нейпиър.

Здрависват се.

— Джесика Смит.

— Приятно ми е да се запознаем. С какво се занимавате?

— С маркетинг.

— Аха — казва той, сякаш това обяснява всичко — защо е красива и защо е тук. — За коя фирма?

— „Пития“.

— „Пития“ ли? Не съм я чувал. Каква е дейността ви?

— Бих могла да ви кажа, но после ще се наложи да ви убия — измърква Джес.

— Ясно. Поне малка подсказка?

— Масивни паралелни изчисления.

— Звучи ми добре — казва той. — Интересувате ли се от финансиране?

— Нима предлагате?

Той свива рамене, сякаш става въпрос за ресторантска сметка.

— Разбира се. Защо не?

Джес се преструва, че ме забелязва едва сега.

— Говорим за вълка, а той в кошарата. Ето го там. Франклин! Ела. — Махва ми. — Ед, това е партньорът ми, Франклин Едисън.

Приближавам, стискам ръката на Ед.

— Приятно ми е.

— Господин Едисън — казва Нейпиър. — Партньорката ви не иска да ми каже с какво точно се занимавате, но звучи интригуващо.

Поглеждам я свирепо и казвам:

— Партньорката ми понякога прекалява с приказките.

Джес свежда поглед.

— Не, наистина нищо не ми е казала — уверява ме Нейпиър.

— Господин Нейпиър каза, че има интерес да инвестира в нас — с извинителен тон казва Джес. Думата инвестира е изпълнена с многозначителност.

— Нима? — отвръщам. Обръщам се към Джес. — Може ли да поговорим?

И преди да успее да ми отговори, я хващам малко грубо за ръката и я отвеждам на пет крачки настрани от Нейпиър. Той следи внимателно малката ни разправия.

— Не се ли разбрахме? — прошепвам й. — Никакви външни лица.

— Но той има пари.

— Не ни трябват — отвръщам. — Все още не.

С гримасата си тя се опитва да покаже, че не съм прав, но че няма смисъл да се опитва да ме разубеди. Поне не тук и сега. Повеждам я обратно към Нейпиър.

— Извинете — казвам. — Боя се, че е станало малко недоразумение. За момента не търсим финансиране отвън.

Нейпиър свива рамене.

— Няма проблем. Но ако промените решението си… — Вади визитна картичка и я подава на Джес. — Можете да се обадите по всяко време. Само кажете на секретарката ми коя сте. Ще ви свърже веднага с мен.

— Благодаря — отвръща Джес.

— А сега моля да ме извините. Май ме търсят.

Поглежда към музикантите в ъгъла. Те са спрели да свирят и русата певица държи микрофона протегнат към Нейпиър.

— Хайде, Ед, искаме реч! Реч! — чуват се възгласи от тълпата.

Нейпиър ни оставя, отива на подиума и взема микрофона от певицата. Почуква го два пъти. Туп-туп — чува се от тонколоните.

— Ало? — казва той в микрофона. Гласът му — топъл мелодичен баритон — отеква от усилвателя.

Усмихва се лъчезарно. Тълпата надава радостен възглас.

— Радвам се, че тази вечер всички сте тук. Разбрах, че веднага след като разпратих поканите за партито, някакъв загадъчен европейски конкурент е пуснал покани за своето парти, което би трябвало да се състои същата тази вечер. При това предлагали двайсет и пет процента повече алкохол от мен!

Всички се разсмиват.

Нейпиър прави пауза, оглежда тълпата.

— Е, май съм спечелил поне едно наддаване.

Нови овации. Барабанистът свири туш. Тълпата се разсмива.

— Обещах на жена си тази вечер да минем без никакви речи — казва Нейпиър. — Затова искам просто да се забавлявате. Тепърва ще чуете за фирмата ми, „Аргайл Партнърс“. След като вече покорихме Лас Вегас, дойдохме да покорим… простете, да инвестираме в Силициевата долина. Смятаме да вложим пари в големи компании. Компании, които ще променят света!

Още овации. Нейпиър вдига юмрук в знак на поздрав. Връща микрофона на блондинката. Групата засвирва „Когато светците тръгнат“. Не съм сигурен дали иронията от свързването на Нейпиър — хазартен магнат от Лac Вегас с връзки с подземния свят — със светостта се долавя от музикантите и от останалите присъстващи. Може пък да е очевидна, а безплатните питиета да помагат на всички да не я забележат. Нейпиър скача весело от платформата и моментално е заобиколен от почитатели. Ето какво могат да направят няколко милиарда долара — да те превърнат във филмова звезда.

— Как се представих? — пита ме Джес.

— Според мен лапна въдицата. Остава само да навием макарата.

Но тя продължава да ме гледа и моментално разбирам какво си мисли. „Нищо не става така лесно“. Ако нещата вървят лесно, това е предупреждение. Предупреждение да си плюеш на петите колкото се може по-скоро.

18

Офисът ни се намира в един индустриален парк край солниците в основата на Дъмбартън Бридж. Разположили сме се на площ 650 квадратни метра. Сигурно ще решите, че това е прекалено много за компания, състояща се от трима души. Но ако наистина мислите така, приятели, значи нямате мошеническия дух, който да може да промени света.

Нужни ни бяха седем дни, за да разполагаме с напълно функциониращ офис. Това е едно от чудесата на Силициевата долина — тук има стотици компании, чиято единствена работа е да оборудват други компании. Достатъчна ви е единствено банкова сметка. После се обаждате по телефона и казвате: „Моля, направете ми фирма“. И след няколко дни тя ще е оживяла като гигантска гъба, изникнала само за една дъждовна нощ от невидима дотогава спора.

И тъй: агентът по недвижими имоти ни открива място край Дъмбартън. Преди това офисът е бил заеман от занимаваща се с биотехнологии компания, която на свой ред се е преместила в по-големите офиси, обитавани дотогава от фирма, занимаваща се с търговия на обувки по интернет.

— А къде е отишъл търговецът на обувки? — питам агента, докато се носим по Крайбрежната магистрала, за да разгледаме офиса.

— Къде е отишъл ли? — повтаря той, сякаш съм му задал някаква неразгадаема гатанка. — Какво искате да кажете?

Това в общи линии обобщава разликата между Новата икономика и Старата икономика. В Старата икономика, чийто горд представител съм аз самият, всеки победител създава поне един губещ. Всеки нов обитател на офис изисква старият да напусне, да изчезне, да умре. При Новата икономика губещи няма. Нищо не е крайно. Можете да получите не само безплатен обяд, но и закуска и вечеря към него. Че и с капучино отгоре на всичко.

В деня след подписването на договора за наем и плащането на тримесечно капаро пристигат мебелите. Те включват: десет бюра и кабинки, десет стола „Аерон“ (по 1400 долара бройката), пет сиви метални кантонерки, нова джага (800 долара) и старата аркадна игра „Пакман“ (495 долара без доставката). Питър Рум ми е обяснил, че последните два артикула са задължителни, ако искаме да наемем читави програмисти.

След това идва ред на компютрите. Сроковете са съвсем кратки и нямаме време да провеждаме проучвания и да наемаме специалисти. Няма значение — достатъчно е само едно телефонно обаждане. Двамата с Питър Рум се свързваме с една агенция за временна работна ръка в Силициевата долина. Шефът й, Бо Рингуалд, твърди, че е агент на „най-умните хора на света“.

— Трябват ми петима ай-ти специалисти за изграждане на компютърната инфраструктура на новооткрита компания — казвам му.

— Петима ай-ти специалисти? — повтаря Бо Рингуалд. — Готово.

— Колко? — питам аз.

Бо Рингуалд се разсмива, сякаш не е чувал по-нелеп въпрос.

— Да не би да ви пука?

Свикнал е да има вземане-даване с предприемачи, фрашкани с пари от първите си инвестиции. Как е възможно цената да има някакво значение в свят, в който доходността не е нито очаквана, нито търсена?

— Всъщност не — влизам в крачка аз.

Петимата компютърджии цъфват в офиса на следващия ден в различни часове сутринта. За хора като тях фиксираният работен ден от девет до пет е по-скоро пожелание. Появиш ли се преди обедната почивка, значи си наистина амбициозен.

Когато се събират достатъчно от тях, че да се получи нещо като критична маса, с Питър ги отвеждаме в залата и им показваме празното помещение без прозорци и със самостоятелна климатична инсталация.

— Трябва ми впечатляващо изглеждащо сървърно помещение — казвам аз.

— Какво искате да правят компютрите? — пита главният — дългурест образ с битническа брадичка под устната.

Свивам рамене.

— Преди всичко да мигат.

Битническата брадичка кима, сякаш през цялото време му поръчват подобни неща.

— Колко компютъра?

— Колко можете да поберете в залата?

Очите му грейват.

Докато компютърджиите оживено дискутират предстоящото си пътуване до „Фрай Електроникс“ — компютърната Мека в Пало Алто — и спорят какво точно да купят, отвеждам Питър в една от трите конферентни зали.

Излагам му замисления удар в най-общи черти. Имам доверие на Питър и той е свестен, но подробностите са опасни. Затова се придържам към по-едрите щрихи. Описвам какъв софтуер трябва да създаде и как ще го използваме, за да зарибим Ед Нейпиър.

— Можеш ли да се справиш?

— Разбира се.

— За три дни?

Питър се усмихва и ме посочва, сякаш иска да каже: „Каквото и да ти казвам, винаги има уловка“.

— Три дни — повтаря той. Прокарва замечтано пръсти през дългата си червена коса, като някакво момиче от реклама на шампоан. Замисля се. — Да — отвръща най-сетне. — Мисля, че мога.

— Значи почвай.

Мотая се из огромните помещения. Сякаш съм в планетарий, след като всички са си отишли и лампите са угаснали — пусто и малко страшно.

В единия край на залата компютърджиите продължават да спорят; в момента се обсъждат преимуществата на Linux пред Windows. Да се нарече дебатът им академичен, тъй като компютрите всъщност няма да вършат нищо, ще се посрещне като кръвна обида. Точно това обичат да правят компютърджиите — да спорят за операционната система. Помолиш ли ги да спрат, само ще събудиш подозренията им, че в „Пития Корпорейшън“ нещо не е както трябва.

Откривам Джес в другия тъмен ъгъл да играе на аркадната игра. На масата в предвидливо монтирана поставка се мъдри кутия кока-кола.

— Знаеш ли, че черешката ти дава сто точки? — казва тя, без да вдига очи.

— Чия черешка?

Тя се усмихва.

— Мисля, че в четвъртък ще се натъкнеш на Ед Нейпиър — казвам аз.

— Чудесно.

— Склонна ли си да минеш през всичко това?

— През кое? — пита тя, все още без да поглежда нагоре. Насочва дръжката на джойстика наляво, после нагоре. Масата се разтърсва. Кока-колата шуми в подставката.

— През каквото се наложи.

— „Каквото се наложи“ — повтаря тя. — Силициевата долина си казва думата.

— Искам да кажа, че не си длъжна да го правиш.

Едва сега Джес ме поглежда.

— Ако не те познавах, щях да реша, че ревнуваш.

— Не ревнувам. Просто съм загрижен.

— Не е нужно. — Откъм играта се чува мляскащ звук — играчът на Джес е фатално нагризан.

— Добре тогава. — Обръщам се и се отдалечавам.

— Но все пак оценявам ревността ти — обажда се тя зад гърба ми.

Каня се да възразя, че не ревнувам, но осъзнавам, че думите ми ще прозвучат кухо и неискрено.

— Четвъртък — казвам и отивам да се включа в спора за операционните системи, който изведнъж става неимоверно завладяващ.

Когато вечерта се прибирам, Тоби лежи на дивана и гледа професионална борба по телевизора. Двама почти голи мъже се блъскат и дънят под френетичните крясъци на водещите.

Затварям вратата и казвам:

— Здрасти, Тоби.

Той не се обръща. Живее у мен вече седмица. Онова, което отначало изглеждаше като добра идея — възможност за възстановяване на отношенията баща — син — е изгубило част от лустрото си. Тоби е прикован от гипсирания крак и патериците и така упоен от перкодан и бира, че му е трудно да се движи. Затова прекарва времето си на дивана, докато аз съм в офиса. Професионалната борба е новото му хоби.

Гледането на професионална борба.

— Знаеш ли, че не можеш да намалиш звука на телевизора? — казва той вместо поздрав.

— Известно ми е.

— Адски е дразнещо.

— Искаш ли да излезем? Да пийнем по нещо? — Единствено алкохолът е в състояние да подлъже Тоби да излезе от апартамента.

— Ех, татко, наистина ми се иска да изляза навън с теб — безизразно отвръща той. — Само дето не мога да се движа, нали разбираш.

Свивам рамене и мятам ключовете на масата до вратата. Тръгвам към банята.

— Онзи мексиканец мина днес — казва Тоби.

Заковавам на място.

— Мексиканец ли?

— Хазяинът ти.

— Младият?

— Да.

— Арабин е — обяснявам. — Може би египтянин.

— Интересно — казва Тоби на телевизора, макар да не изглежда особено заинтригуван. Под дюдюканията на публиката единият от борците се катери по въжетата на ринга и се готви да се метне във въздуха и да се стовари върху гръбнака на противника си. — Както и да е, беше много любопитен. Зададе цял куп въпроси.

— Какви въпроси?

— Кой съм. С какво си изкарваш хляба.

Чакам го да продължи. Той не го прави. Борецът полита и се стоварва с трясък на тепиха, понеже се разминава на косъм с гърлото на противника си.

— Какво му каза? — питам.

— Как какво? Че си мошеник и че измъкваш от хората честно спечелените им пари.

— Лъжеш — казвам, изненадан и впечатлен от суховатото му чувство за хумор. После обаче се сещам, че не съм съвсем сигурен дали не е лишен от подобни екстри. — Нали?!

— Разбира се, че лъжа, наивнико. Казах му, че си предприемач.

— Така е много по-добре.

— И че точно така измъкваш парите на хората.

Оставям Тоби и мрачната му ирония и отивам в тоалетната, изпикавам се и си измивам ръцете и лицето. Взирам се в огледалото. Изглеждам уморен. Дните на подготовка преди удара, когато непрекъснато чакаш и планираш, са най-изтощителните. Излезеш ли на сцената, адреналинът си казва думата и всичко тръгва нахъсано. Дотогава обаче се бориш с отегчението и апатията. Наплисквам се със студена вода.

Връщам се в дневната и успявам да се настаня до Тоби на дивана.

— Мислех си нещо — казва той.

— Нима?

— Може би мога да ти помогна.

— С какво?

— С каквото си се заел. С твоята… нали се сещаш… работа.

— С моята работа ли? — повтарям тъпо. Толкова съм изненадан от предложението му, че не знам какво да кажа.

Той решава, че не разбирам какво има предвид. Изпитва нужда да е по-конкретен:

— С удара, с който си се заел. Мога да ти помогна.

Поклащам глава.

— Но… ти си… — Махам с ръка към гипса му.

— Имам патерици. Мога да ходя. Ще обясня, че е от падане със ски. Не съм единственият гипсиран на света.

Отново поклащам глава.

— Виж, целта на всичко това е твоята безопасност — обяснявам му. — Правя го, за да те измъкна от неприятностите,

— Наистина ли?

— И затова не искам да се въвличаш в нещо, което може… да се оплеска.

— Но потърси помощта на онази жена. На яката мадама.

Има предвид Джес.

— Тя е приятелка.

— А аз какво съм?

— Ти си ми син.

Едва сега Тоби се обръща към мен.

— Татко, рискуваш целия си живот заради мен. Не съм ти казвал колко съм ти задължен.

— Ти си ми син — повтарям.

— И затова ми позволи да помогна. Правиш нещо за мен. Нека допринеса и аз. Вече съм голям, колкото и да отказваш да го приемеш. Мога да вземам решения.

— Тоби, ако нещо се оплеска…

— Загазваме. Знам. Но поне ще загазваме заедно. Баща и син. Не би ли трябвало да е точно така?

Не, иска ми се да отговоря. Би трябвало бащата да закриля сина си. Би трябвало синът да се изкачи на раменете на баща си, за да може да достигне до нови висини. Да надмине баща си.

Но аз съм заслепен от себичността си. Изпитвам удоволствие от възможността да покажа на Тоби моя свят, който толкова дълго съм крил от него. Никога не съм осъзнавал, че съм бил толкова себичен, но молбата му отваря шлюзовете на желанието и внезапно ми се приисква да го запозная с всичко — със седмиците подготовка, с грижите, с планирането, със занаята. Тоби ме познава единствено като загубеняка в Ломпок, като мошеника, отмъкващ парите на дебеланите от Средния запад. А сега мога да му покажа кой съм в действителност — професионалист, човек, посветил дълги години — всъщност целия си живот — на усъвършенстване на изкуството си.

— Тоби, идеята не е добра — казвам с половин уста.

Но и двамата прекрасно знаем, че този аргумент е като борбата, която гледаме по телевизията — без грам истина, — и че Тоби е спечелил мача преди още да е стъпил на ринга, точно като мускулестия блондин на екрана.

19

Четвъртък сутрин е и шофирам на двайсетина метра зад Ед Нейпиър.

Следя го вече цяла седмица, така че вече сме стари познайници. Сякаш съм му любовник — знам точно разписанието му и малките му прегрешения. Всяка сутрин става в шест, излиза през северната порта на имението си в Удсайд и бъбри около минута с мъжа от охраната, който прилича на бивш футболен защитник. После пробягва пет километра по Скайлайн Булевард, облечен в сив анцуг. Връща се в шест и половина и изчезва в имението, вероятно за да вземе душ. В осем се появява в червения си мерцедес SL със свален гюрук и отива да закуси в „При Бък“. В три от четирите дни, в които съм го следил, е имал срещи, докато се храни.

През голямата витрина на ресторанта виждам следното — двама млади мъже са седнали срещу него; прекалено са нервни, за да докоснат палачинките си, докато му представят разни PowerPoint презентации на лаптопа си. Нейпиър дъвче съсредоточено, докато младоците натискат шпацията. Всеки път се вглеждат напрегнато в Нейпиър, мъчат се да разчетат реакцията му — да продължат ли към следващия екран? Или да продължат да говорят върху този? Да прескочат на следващия раздел? По-бързо? Или по-бавно?

Ако ви се отвори възможност да представите нещо на Ед Нейпиър, послушайте съвета ми — давайте по-бързо.

Нейпиър е като свадлив тийнейджър и не е в състояние да контролира изражението си. Обикновено физиономията му е отегчена. И докато младежите говорят за фирмата си и обясняват как несъмнено ще станат следващите Майкрософт, клепачите на Нейпиър се отпускат. Дъвченето става по-бавно. Тялото му се отпуска.

Предприемачите не забелязват това, а продължават да приказват за интернет, IP адреси, капитализиране на виртуални активи или виртуализиране на капитали, за портали и шлюзове, докато накрая не се появява сметката, Нейпиър я прибира и се сбогува.

След това отива в офиса си — ниска постройка край яхтклуба на Редуд Сити. Паркира в подземния гараж и изчезва от погледа ми за следващите три часа, които най-вероятно прекарва на спикърфона и гласът му ехти из офиса и подлудява секретарката и рецепционистката.

Точно в дванайсет отново измъква мерцедеса си от гаража и отива да обядва. Най-често посещавано заведение — „При Зибибо“ в Пало Алто. Обичайна продължителност на мероприятието — два часа. Обичайна напитка — бутилка сансер.

По време на обяда се провеждат още срещи. Повечето като че ли са с раболепни репортери, които грижливо си водят записки на всичко казано, а някои носят и фотоапарати и камери. Същевременно обаче ставам свидетел и на среща с привлекателна млада червенокоска, която едва ли е стъпвала във факултета по журналистика. Съмнявам се, че госпожа Лорън Нейпиър ще научи за този обяд.

След това работният ден на Ед обикновено приключва. Той се прибира в дома си в Удсайд и изчезва от полезрението ми, или се отбива в Менло Клъб, за да поиграе голф, преди да пийне на верандата.

Едва ли може да се нарече тежък живот. И не кой знае колко претрупан с работа. Но пък се съмнявам, че и аз бих работил много по-усилено, ако имах няколко милиарда в сметките си. Ако изобщо ми хрумне да работя.

Осем сутринта е и следвам Нейпиър, който изкарва мерцедеса от имението си. Завива наляво и съм убеден, че отива да закусва в „При Бък“. Набирам номера на Джес. Тя вече се е настанила в ресторанта и очаква пристигането му.

Вдига още на първото позвъняване.

— Да?

— Идва. Ще е при теб след пет минути.

— Готова съм.

— Успех.

— Ще се видим след час — казва тя и затваря.

Карам на три коли зад Нейпиър чак до паркинга на ресторанта. Когато го виждам да слиза от колата си и да се насочва към входа, продължавам към офисите на „Пития“. Знам съвсем точно какво предстои да се случи с Ед Нейпиър. Всичко е режисирано и планирано. Това е заварката. Това е моментът, когато Ед Нейпиър си въобразява, че командва положението, че взима всички решения, че контролира изцяло живота си. Измамникът обаче знае нещо различно — че решенията всъщност никога не са твои собствени, че когато избираш пътя си, всъщност влизаш в капан, заложен специално за теб. При това влизаш с радост. Направо се хвърляш в него.

Ето какво става.

Нейпиър влиза в ресторанта, може би с намерението да се срещне с поредните млади предприемачи, а може би просто да закуси на спокойствие. Няма значение — когато види Джес да седи сама в предния салон и да поглежда часовника си, всичките му планове отиват по дяволите.

Бавно отива до масата й.

— Здравейте — поздравява я. — Джесика Смит, нали?

Тя вдига очи.

— Да.

За миг погледът й не изразява нищо. Познава го отнякъде, но откъде по-точно? После изведнъж се сеща и на лицето й се появява огромна лъчезарна усмивка, достатъчна да разтопи сърцето на всеки мъж.

— Да — повтаря тя. — Господин Нейпиър.

— Моля-моля — казва той. — Господин Нейпиър беше баща ми. Аз съм Ед.

— Ед.

— Идвате или си тръгвате?

— Имах среща — отговаря тя и отново си поглежда часовника. — Само че ми вързаха тенекия. Ама и вие инвеститорите сте едни… Себелюбиви типове.

— Кажете ми името му и ще уредя да го убият.

— Това ще ме направи ли съучастничка?

— Не е престъпление, ако не ви пипнат. — Той сяда срещу нея. — Мога ли да седна при вас? — пита със закъснение.

— Разбира се.

— Поръчали ли сте нещо?

— Не.

— Аз черпя. — Той махва на сервитьорката. Поръчва си обичайното — две рохки яйца, три малки палачинки, бекон. Джес се спира на същото.

Когато сервитьорката се отдалечава, Нейпиър се навежда през масата, сякаш има да сподели нещо с Джес.

— Проверих за „Пития“ в енциклопедията.

— Моля?

— За „Пития“. Нали така се казва компанията ви. Направих справка. Била е пророчица в Делфи. В Древна Гърция.

— И какво?

— И все още не мога да схвана — казва той.

— Какво да схванете?

— Какво означава името.

— Гърците са вярвали, че тя може да вижда бъдещето — обяснява Джес. — Хора са изминавали стотици километри, за да чуят думите й.

— Разбирам — казва Нейпиър, макар да не разбира нищо. Замисля се. — И какво, значи с това се занимава компанията ви? Вижда бъдещето, така ли?

Джес се усмихва.

— Занимаваме се с… — Млъква насред изречението и поклаща глава. — Франклин ще ме убие, ако разбере, че сме разговаряли.

— Франклин?

— Съдружникът ми.

На Нейпиър му е нужно известно време, за да се сети за мен.

— А, онзи възрастният.

— Смята, че не бива да разказваме на никого с какво се занимаваме.

Нейпиър кима.

— Мнозина са като него. Потайни. Сякаш тутакси ще хукна към тайната си лаборатория, за да възпроизведа онова, върху което са се трудили години. Сякаш мога да го направя.

— Франклин е много подозрителен.

Подозирам, че точно това е моментът, когато Нейпиър пита:

— А вие с Франклин… — И прави неясен жест с ръце.

— Дали сме заедно ли? О, не. Просто сме делови партньори.

На лицето на Нейпиър се изписва облекчение. Може би се навежда над масата с вълча грация.

— Не бих казал, че съм разочарован да го чуя.

— Какво ще правите след закуска? — пита го Джес.

Нейпиър свива рамене. Нима е възможно? Да не би да го сваля?

— Елате в офиса ни — продължава тя. — Ще ви покажа с какво се занимаваме.

И Ед Нейпиър бърза да се съгласи, макар че, разбира се, изборът изобщо не е негов.

И ето че той тръгва след нея в червения си като череша мерцедес към Менло Парк. Профучават през Уилоу и продължават покрай извивката на залива до Дъмбартън Бридж. Спират на паркинга на „Пития“ и слизат от колите. Наблюдавам ги през щорите от кабинета си. Часът е едва десет, но вече е двайсет и шест градуса и асфалтът започва да се размеква. Нейпиър присвива очи от ярката светлина.

Джес посочва входа.

Чувам ги във вестибюла до кабинета ми. Джес дрънчи с ключовете си. Накрая вратата се отваря.

-.. тъкмо се нанесохме — чувам края на изречението й. — Преди седмица.

— А преди къде бяхте? — пита Нейпиър.

— О, преди беше очарователно. Работехме си вкъщи.

— Истински предприемачи. Възхищавам ви се.

— Да видим кой е тук. Франклин? Питър? — вика Джес.

Това е знак за мен. Тръгвам към приемната. Завивам зад ъгъла и се заковавам на място, правя се на изненадан, че виждам Нейпиър.

— Джес, какво…

— Спокойно, Франклин. Случайно срещнах господин Нейпиър в „При Бъкс“.

— Здрасти, Франклин — малко по-гръмко и по-приятелски от естественото казва Нейпиър. — Радвам се да те видя!

— Аз също — отвръщам, макар тонът ми да намеква за нещо друго. — Джес, мисля, че се разбрахме…

— Че не бива да говорим за „Пития“. Така е. Но на Ед може да му се има доверие. Предложи ни помощта си.

— О — казвам. — Защо не каза по-рано?

Гласът на Нейпиър е топъл и мек като стар пуловер.

— Виждал съм много бизнес планове, Франклин. Знам кое работи и кое — не. Дори и да не искаш парите ми, може и да съм ти от помощ. — Той свива рамене. — А кой знае? Може пък да проявя интерес. Зле ли ще ви се отразят един-два милиона? Няма ли да ви помогнат да минете на следващото ниво?

Преструвам се, че обмислям думите му.

— Дайте ми думата си — казвам накрая.

— За какво?

— Че каквото и да чуете и видите, си остава тук. Че няма да се разприказвате пред никого. Нито пред съдружници, нито пред преса, нито дори пред жена си.

— Франклин, това е грубо — обажда се Джес.

Нейпиър махва с ръка.

— Не, не, изобщо не е грубо. Това е просто предпазливост. Възхищавам ви се. Добре, Франклин, имаш думата ми. Каквото и да ми покажете, ще си остане между нас.

— Е, добре…

Обръщам се и тръгвам към вратата.

— Това май означава, че трябва да го последваме — чувам да казва Джес зад гърба ми.

Обиколката започва от сървърното помещение. Отключвам и отварям вратата, за да може Ед Нейпиър да надникне.

Питър Рум е седнал на пода и трака на клавиатурата; до краката му е оставена кутия тоник. Синът ми Тоби се е подпрял на патериците си до него и му говори нещо. Държа Тоби изкъсо. Обясних му, че може да се мотае из „Пития“, да гледа и да слуша — като част от обучението му за мошеник. Ролята му обаче е на компютърджия. На мълчалив компютърджия. Заръчал съм да си запази остроумията и самочувствието за себе си. Дотук добре.

Отстъпвам, за да позволя на Нейпиър да огледа спокойно. Помещението, което преди няколко дни бе съвсем пусто, сега е преобразено. Претъпкани с компютри метални лавици скриват напълно стените. Стотици оранжеви кабели висят в невъобразими плетеници като косата на киборг. Десетки рутъри примигват с жълти и зелени светлинки. Светлинките — а те са хиляди — създават хипнотизираща, направо психиделична атмосфера. Към всичко това се добавя шумът от стотици вентилатори — изненадващо висок, като от буен поток.

— Това е мозъкът на „Пития“ — обяснявам през шума. — Целият софтуер върви тук, в това малко помещение. — Кимам към Питър. — Ед, това е Питър Рум. Главният програмист.

Питър бързо се изправя. Прекрачва кутията тоник и се здрависва с Нейпиър.

— Приятно ми е.

— Питър, можеш ли да обясниш накратко на господин Нейпиър какво става тук? — казвам.

— Разбира се. — Той посочва стената компютри. Гласът му се надига над рева на вентилаторите. — Това пред вас са сто машини с Хеоп процесори, работят с операционната система Linux. Честотата на всеки процесор е един гигахерц. Може и да не изглежда кой знае какво, но компютрите са свързани. Можете да си ги представите като голям компютър. Ефективната изчислителна скорост за софтуер, проектиран специално да работи в подобна паралелна среда, достига един терафлоп.

Нейпиър кима велемъдро.

— Питър, не можеш ли да го кажеш на по-нормален и разбираем език? — обаждам се аз.

— Ох, добре — отвръща той. — Да го кажем по този начин. Компютрите в това помещение са способни да извършат един трилион изчисления с плаваща запетая в секунда. Само за да получите представа какво означава това, ще ви кажа, че Националната метеорологична служба неотдавна купи един суперкомпютър Крей, с чиято помощ да предвижда пътя на ураганите. Този суперкомпютър струва двайсет и пет милиона долара. Всички машини в това помещение струват около двеста и петдесет хиляди долара. И същевременно тук има четири пъти по-голяма изчислителна мощ от тази на Крей.

— Изумително — отбелязва Нейпиър.

— Общо взето, това е най-мощният съществуващ софтуер за разпознаване. Използваме генетични алгоритми и невронни мрежи, за да анализираме огромни масиви от данни.

— Благодаря, Питър — казвам аз. — Хайде да идем в залата и да представиш една демонстрация за господин Нейпиър.

Питър кима и забързва по коридора пред нас към голямата конферентна зала. Нейпиър, Джес и аз напускаме сървърното помещение и бавно тръгваме след него.

— Единствената причина да се ограничим със сто компютъра е липсата на свободно пространство — казвам аз. — Добавим ли още сто, изчислителната мощ ще се увеличи десетократно.

— И какво правят тези компютри? — пита Нейпиър.

— Елате, ще ви покажа — отвръщам аз.

Стигаме до конферентната зала. Джес включва видеопроектора и натиска един ключ на стената. От тавана с тихо бръмчене се спуска бял екран. Питър се е навел над масата отпред.

— След секунда ще съм готов — казва, докато трака по клавиатурата.

Предлагам на Нейпиър да седне срещу екрана. Посочвам ключа за осветлението.

— Джес, ще бъдеш ли така добра?

Джес гаси лампите. На екрана се вижда единствено мигащ курсор.

Отивам при централната маса и заставам пред екрана. Курсорът мига върху бузата ми.

— Трябваха ни дванайсет месеца да разработим софтуера, използван от „Пития“. Идеята зад проекта е да съберем стотици готови компютърни компоненти и да напишем софтуер, специално пригоден да използва целия им потенциал. Софтуерът моделира реалния хаос, като разбива сложността му на малки прости уравнения. „Пития“ е в състояние да пресъздава съвсем точно всичко онова, което изглежда прекалено сложно и на пръв поглед не може да бъде представено в линеен вид.

— Разбирам — казва Нейпиър и си поглежда часовника. Изгубили сме го. Мисли си, че е било вълнуващо да кара чак дотук в жегата, щом има възможност да пофлиртува безмозъчно с Джес, но и през ум не му е минавало да слуша за моделиране, софтуер и теории на хаоса. — Само да ви предупредя, че в единайсет имам среща в офиса си.

— Франклин, мисля, че отегчаваш господин Нейпиър — казва ми Джес. — Извинявай… на Ед.

И му се усмихва и му намигва. Той й се усмихва в отговор.

— Защо не го кажем с прости думи? — продължава тя. — Да поговорим например за какво може да се използва този софтуер.

Нейпиър кима.

— Слава Богу, че има отдели по маркетинг.

Тя се разсмива.

— „Пития“ може да се използва по стотици начини. Например за прогнозиране на времето. За по-точно очертаване на зоните на торнадо. Дори за предсказване на земетресения.

— Ясно — казва Нейпиър. Виждам как в главата му се въртят печалби и загуби. Мисли си — печалбата от предсказването на земетресение е нулева.

— Разбира се, предсказването на земетресения едва ли може да се нарече завладяваща демонстрация на един продукт. Затова Питър ни помогна да направим друга.

Джес кима към Питър. Той натиска някакъв клавиш. Екранът се изпълва с графика, показваща вълнообразни зелени криви — дневните котировки на борсови акции.

— Чии акции са това, Питър? — питам аз.

— Пише АДУ — отвръща той. — Момент да проверя. Американски домашни услуги.

— С какво се занимават Американски домашни услуги? — интересувам се.

— Нямам представа — отвръща Питър.

— Добре де, давай нататък.

Питър отново натиска клавиш. Графиката се променя и започва да показва цената на акциите в реално време. Последната зелена точка, показваща актуалната цена, непрекъснато се движи — нагоре, надолу, отново нагоре. Движението изглежда съвсем хаотично.

— Добре, Питър, включи „Пития“ — казвам аз.

Той натиска още един клавиш.

— Готово.

Отначало не се случва нищо. После в дясната част на екрана, далеч от последния зелен индикатор, се появява червен кръг. До него с малки букви пише: „90 % увер.“

— Това е предвиждането на „Пития“ за цената на акциите през следващите петнайсет секунди — обяснявам аз.

Истинската цена тръгва надолу, далеч от току-що появилия се кръг.

— След секунда… — казвам аз.

Червеният кръг става по-тъмен. Надписът му се променя на „93 % увер.“ След малко: „95 % увер.“

— „Пития“ твърди, че е деветдесет и пет процента уверена, че акциите на АДУ ще достигнат цена двайсет и два долара и пет цента през следващите десет секунди — казвам аз.

Като с магия, кривата престава да пълзи надолу и поема нагоре.

„98 % увер.“ — обявява „Пития“.

Кривата продължава да пълзи нагоре към червения кръг. Накрая зелената точка се озовава в центъра му.

Кръгът ярко заблестява. Появява се текст: „Целта е постигната“.

— Ето — казвам аз. — „Пития“ предсказа точно цената на акциите на АДУ.

Нейпиър е изгубил дар слово. Взира се в екрана с увиснало чене.

— Разбира се, „Пития“ не е проектирана за финансово прогнозиране — казвам аз. — В действителност тя трябва да решава сложни изчислителни задачи — както казах, да се занимава с метеорологични прогнози, вулкани, разломи. Може да се окаже полезна дори и в областта на биотехнологиите, при анализирането на молекулите на лекарствата.

— Чакайте малко. — Нейпиър продължава да се взира в екрана. — Това чудо наистина ли предсказа как точно ще вървят акциите?

— Да — отвръщам аз. — Е, поне за следващите петнайсет секунди. При срок над една-две минути точността намалява значително.

— Можете ли да го направите отново?

— Разбира се — казвам аз, но тонът ми е несигурен. — Но предназначението на софтуера всъщност не е…

— С които и да е акции? — прекъсва ме Нейпиър.

— Да, разбира се. Избирайте вие.

— Джи Ем.

— Добре. — Обръщам се към Питър. — Джи Ем, Питър. Да ти казвам ли как се пише?

Той ме поглежда свирепо.

— Знам как. — Чуква няколко клавиша и на екрана се появява курсът на акциите на „Дженеръл Мотърс“. — Това са продажбите за деня — обяснява Питър и натиска един клавиш. А това е положението в момента…

Отново виждаме реалновремевото движение на цената. Този път движението е по-френетично. Цената се върти около седемдесет долара. Зелената точка се издига и пропада, тресе се като в епилептичен припадък, докато хиляди акции всяка секунда сменят собствениците си. Истинска лудница — нагоре, надолу, отново нагоре.

— Добре — казвам аз. — Да я пуснем на „Пития“.

— Момент. — Питър натиска още няколко клавиша и в десния край на екрана, на ниво 70.25 долара, се появява червен кръг. Надписът до него гласи „92 % увер.“

Не откъсваме поглед от екрана. Цената на „Дженеръл Мотърс“ се мени, както й скимне — надолу до 69.50, после пак нагоре. Нивото на увереност се увеличава с всяка секунда: 93 %… 94 %…

— Ама че лудница… — казва по-скоро на себе си Нейпиър.

Цената се отдалечава още повече от червения кръг на „Пития“. Въпреки това нивото на увереност продължава да расте — 95 %… 96 %.

— Май този път не уцели — отбелязва Нейпиър.

Сякаш за да го зашлеви през устата, зелената точка спира падането си и отново започва да пълзи нагоре. Подминава 69.90, после 70 долара.

Степента на увереност на „Пития“ вече е 97 %… 98 %…

Цената на акциите продължава да расте. Накрая достига червения кръг — 70.25 долара. На екрана се изписва: „Целта е постигната“.

— Ебавате се — казва Нейпиър.

Кимам на Джес. Тя включва осветлението. Поглеждаме Нейпиър. Той продължава да зяпа екрана.

— Това цени в реално време ли бяха?

— Да — отвръщам аз. — Можете да ги проверите, когато се приберете в офиса си. Колко е часът? — Всички си поглеждаме часовниците. — Добре, десет и двайсет. Като се приберете, вижте как са вървели акциите на „Дженеръл Мотърс“ по това време. Ще се уверите, че са били по седемдесет долара и двайсет и пет цента.

— Мили Боже — тихичко казва Нейпиър.

— Хареса ли ви? — пита Джес.

— Дали ми харесва ли? — Нейпиър се изправя в стола си. — Изумен съм. — Обръща се към мен. — Колко хора знаят за това? Освен мен?

Правя се, че броя наум.

— Да видим. Аз, Питър и Джес. Тоби също. Някои от компютърджиите.

— Споменавали ли сте за това пред някой инвеститор?

— Не.

— Добре. Нека си остане така.

— Не разбирам — глуповато казвам аз.

— Желая да инвестирам в компанията ви. По дяволите, купувам я веднага. За колкото кажете.

— Видя ли, Франклин? — тихо се обажда Джес.

Не й обръщам внимание.

— Но защо? — питам.

— Не разбираш ли? — Нейпиър се завърта в стола си към мен. — Ще ви направя богати.

— Но става въпрос за съвсем малки промени в цените — казвам аз. — Десет цента тук. Пет там.

— А я го умножете по десет хиляди акции! — отвръща Нейпиър. — По сто хиляди акции. И ако можете да го правите по сто пъти на ден…

— А това законно ли е? — питам.

— Естествено — отвръща Нейпиър. — Защо да не е?

— Прилича ми на измама — отбелязвам.

— Това е като да броиш картите във Вегас — обяснява Нейпиър. — Опиташ ли го в моето казино, ще те изритат. Няма обаче закон, който да ти забранява да се опитваш.

— Ясно — казвам. Държа се така, сякаш за първи път ми минава мисълта, че „Пития“ може да се използва за правене на пари. — Но софтуерът наистина не е проектиран за това.

Нейпиър се обръща към Питър Рум.

— Ти ли си го написал?

— По-голямата част. Аз и още няколко момчета.

— Можеш ли да добавиш нещо? Да го накараш да купува и продава автоматично като брокер?

Питър свива рамене.

— Ако имам добра брокерска къща…

— Какво ще кажеш да използваш моята? „Шваб“?

Питър поклаща глава.

— Не, ще трябва да използваме нещо с автоматизирани алгоритми. Като при протокола на Федералната система за обмен на данни.

— Имам сметка в Дейтек — обаждам се аз.

— Това ще свърши работа — казва Питър.

Нейпиър се обръща към Джес. От вежливостта и склонността към флиртове не е останала и следа. Сега е на нокти — безжалостен, целенасочен, делови ловец на пари. Дадеш ли на такива като него избор между легло и пари, винаги ще изберат второто.

— Джесика, трябва да държиш всичко това покрито — казва той. — Не бива да говориш наляво-надясно.

— Добре.

Нейпиър става от стола си.

— Господа. — Обръща се към Джес. — Джесика. — Посочва към екрана. — Искам да инвестирам във вас. Да бъдем равнопоставени партньори. Аз покривам рисковете. Вие използвате парите ми. И задържате половината от онова, което спечелим.

— От онова, което спечелим ли? — повтарям тъпо. — Но софтуерът не е проектиран за…

Нейпиър не ми обръща внимание. Вади от джоба си чекова книжка. Навежда се над масата и започва да пише със златната си химикалка. Откъсва чека и ми го подава.

Чекът е за петдесет хиляди, платими в брой на приносителя.

— Депозирайте го при брокера си — казва той и се обръща към Питър. — В сряда искам да направим един малък експеримент. Да пробваме с истински пари.

Питър сякаш се кани да възрази, но премисля. Вече Нейпиър командва парада. Точно както трябва да си въобразява.

20

През 90-те години на 19 в. из страната обикаляли телеграфисти и обирали хората. Мошеникът избирал жертвата си — богат бизнесмен — и му обяснявал как в работата си (като телеграфист в „Уестърн Юниън“) получавал резултатите от всички конни надбягвания за всеки следобед и как работата му била моментално да препраща резултатите на пунктовете за залагане, за да се изплащат печалбите.

После телеграфистът правел предложение на жертвата. Той — с огромен риск за самия себе си — можел да забави резултатите до един или друг пункт за няколко минути — достатъчно, за да може жертвата да заложи на известния му победител. После двамата щели да си разделят спечеленото.

Измамата станала много популярна и се появявала във все по-сложни варианти. Отначало може и да е имало истински телеграфисти, които наистина спазвали обещанията си. Но не след дълго номерът бил подет от обичайните заподозрени — хора, нямащи абсолютно нищо общо с телеграфа. Раздували как можело (с подходящото оборудване) да се „прехванат“ телеграфските съобщения и как благодарение на няколкото минути предимство можели да се натрупат цели състояния. Трябвала само известна сума пари, колкото за необходимото оборудване. Ако жертвата била съгласна да финансира предприятието, мошеникът можел да купи каквото трябва и двамата щели да забогатеят…

Разбира се, в действителност не се купувало никакво оборудване и не били „прехващани“ никакви резултати от надбягвания. Въпреки това измамникът снасял уж „вътрешна информация“ по телефона на жертвата, която чакала в пункт за залагания. Естествено развълнуваният шаран залагал. Ако „вътрешната информация“ се окажела вярна (шанс едно на седем), измамникът можел да прибере допълнителна сума — своя дял от залога. Ако обаче всичко отивало по дяволите, измамникът пропадал вдън земя с парите за апаратурата.

Това елементарно изпържване получило доста изтънчени разновидности, при които се организирали фалшиви пунктове за залагане, където подставени лица залагали на напълно въображаеми надбягвания. И всичко това заради една-единствена жертва.

Така измамниците създавали измислен свят — сценично представление, в което единствено жертвата няма представа, че е герой в постановка. Шоуто било толкова убедително, че горките наивници наистина вярвали, че са хванали Господ за шлифера и че богатството не им мърда. Случвало се измамниците дори да позволят на жертвата да спечели на няколко залагания благодарение на „вътрешната информация“, само и само за да засилят апетита й. После, когато шаранът съвсем се разгорещи, мошениците го пускали да плува — тоест да се прибере и да събере всички възможни пари, може би дори да заложи имотите си или да изтегли заем от банката си. След което жертвата се връщала при деловите си партньори, готова да направи един-единствен залог, който да ги направи по-богати, отколкото са сънували и в най-мокрите си сънища! Естествено в този случай забогатяват единствено мошениците.

Механизмът за прибирането на парите бил различен. Понякога мошениците снасяли „вътрешната информация“ по начин, който можел да се разбере погрешно — и естествено точно така ставало. Например непосредствено преди решаващия старт жертвата получавала обаждане от рода на „Класира се Бързата сянка“. Жертвата затваряла телефона, отивала забързано към гишето и залагала сто хиляди долара, че Бързата сянка ще спечели надбягването. Сделката е сключена, парите са прибрани, мошеникът идва при жертвата, поглежда талона и надава ужасен вик. „Не! Трябваше да заложиш, че Бързата сянка се е класирала! А не че е спечелила! Не схващаш ли разликата между класиране и спечелване?“ След което, въпреки отчаяните молби на шарана към „шефа“ на пункта, гишетата се затваряли и мнимото надбягване започвало. Едва ли е нужно да обяснявам, че Бързата сянка се класира на второ място и че талонът на шарана не струва и пукната пара.

Възможно е също мошениците да подплашат жертвата — отряд полицаи в сини униформи нахлува в пункта в решаващия момент, точно когато жертвата се кани да прибере печалбата. Пред входа спират фалшиви полицейски камионетки, готови да приберат всички присъстващи. Шаранът се измъква от лапите на мнимия закон, а стоте му хиляди долара отиват на вятъра. Въпреки това жертвата се прибира щастлива, че поне й се е разминало удоволствието да кисне зад решетките.

През двайсетте години Жичният удар изчезва. Телеграфите са изместени от по-напредничави комуникационни технологии, а и самите хора стават по-отракани.

Днес се смята, че Жицата е мъртва, че модерните технологии са я превърнали в чаровна реликва от една отминала пъстроцветна епоха. В края. на краищата днешният свят е твърде отракан, за да се върже на подобен номер.

21

На следващата сутрин и четиримата — Джес, Питър, Тоби и аз — сме в офисите на „Пития“, играем на джагата и чакаме Нейпиър да направи следващата стъпка. Не е ясно каква точно е тя и кога ще бъде направена, но докато си играем, научаваме отговорите — в десет сутринта на стъклената врата на офиса се чука.

Оставям джагата, за да отворя. Тоби куцука зад мен с патериците си. Във вестибюла стои едър мускулест тип с костюм, войнишка прическа и тъмни коси и кожа. Отварям.

— Да?

— Изпраща ме господин Нейпиър. Иска да ви откарам и четиримата на летището.

Зад него виждам паркирана дълга черна лимузина с работещ двигател.

— Не съм облечен за официални срещи — отвръщам.

Мъжът с войнишката прическа ме гледа безизразно.

— Имаме ли право на избор? — питам.

— Честно казано, не.

Оценявам откровеността му. Казвам му да ни изчака отвън и двамата с Тоби се връщаме при джагата.

— Ед Нейпиър ни се подмазва — казвам. — Опитва се да спечели сърцата и умовете ни.

— Жалко, че сме безсърдечни — отбелязва Джес и завърта ръчката с рязко движение на китката си.

Лимузината ни откарва до летището на Пало Алто — голямо колкото пощенска марка, с една-единствена писта. Спираме до частен „Сайтейшън“ X, който чака пред хангара със запалени двигатели.

Шофьорът учтиво ни отваря вратата. Слизаме. Люкът на самолета е отворен, стълбата е спусната. Мъж в пилотска униформа подава глава от входа и се усмихва. Добре дошли на борда — надвиква той рева на двигателите.

На борда има място за осем пътници, а ние сме само четирима. Пищната руса стюардеса също влиза в сметката, но пак имаме място да се опънем. Нейпиър е заредил самолета с шампанско, розе от Ридж и совиньон блан от Марлборо. За мезе се предлага черен хайвер и стриди. Стюардесата снове напред-назад и разнася питиета и ордьоври с увлечението на търговец на фъстъци.

Стига до мен. Избирам си чаша бяло вино.

— Позволено ли ви е да ни кажете накъде летим? — питам деколтето й, докато се е навела над мен.

— Позволено? — Тя ме поглежда объркано. — Разбира се. Отиваме в Лас Вегас.

— Разбира се — казвам аз.

След излитането Тоби и Питър разкопчават коланите си и се оттеглят в задната част на салона. Забелязвам, че лицето на Питър е бледо и изпито, с тревожни бръчици около устата. Дали е част от номера? Великолепно изпълнение на ролята? Или си бие главата и съжалява, че се въвлякъл във всичко това, че внезапно се е разтревожил за евентуалните последици? Гледа потиснато през прозореца и разсеяно поглажда дългата си червена опашка.

За разлика от него, Тоби е направо блеснал с чаша шампанско в ръка. Или и той играе брилянтно ролята си и се преструва на лекомислено хлапе със замаяна от случващото се глава, или наистина е лекомислено хлапе със замаяна от случващото се глава.

С Джес седим един до друг в предната част на самолета. Възможно е да има камери и микрофони, освен това Нейпиър сигурно ще разпита платиненорусата стюардеса, щом кацнем, затова запазваме мълчание и всеки гледа през прозореца си. Утешавам се от докосването на топлата кожа на ръката й. Стюардесата едва ли го забелязва — пък и едва ли ще го сметне за важно, за да го съобщи на Нейпиър, ако я попита, — но аз тайно се надявам ръката й да остане на същото място до края на полета. Джес не я помръдва. Може би чувства същото.

Точно след час и половина кацаме в Лас Вегас. На пистата ни очаква друга дълга лимузина — този път бяла. Натоварваме се в нея и сме посрещнати от друг костюмиран здравеняк.

— Господин Нейпиър ви праща много поздрави — казва шофьорът през рамо. — Съжалява, че не може да ви посрещне лично, но ще се срещне с вас в „Облаците“.

„Облаците“ е хотелът на Нейпиър. Един от най-новите, с цена два милиарда долара — колосален игрален дом, осигуряващ предостатъчно материал за критиците на Нейпиър. Можете да си представите заглавията в бизнес изданията: „Запратен в облаците“, „Прищявката на Нейпиър“ или „Заоблачен разсъдък“. Както винаги, Нейпиър доказваше, че критиците му не са прави. Хотелът беше завършен и по всяко време на годината стаите му са заети.

Предполагам, че посетителите не могат да се наситят на облечените като ангели пикола с малки крилца на гърба, от звуците на арфа в лобито и на сиво-бялата цветова схема, в която е изпълнено всичко — от тоалетните през коридорите, та чак до казиното.

Шофьорът спира пред централния вход. „Облаците“ е огромна сграда от бял варовик, построена в пищен ренесансов стил. Сигурно нещо подобно би се привидяло на Микеланджело, ако прекали с отровните гъби — трийсет и шест етажа рококо и богато орнаментирани корнизи, гротескни водоливници, надвесили се по ъглите, статуи на херувими с разперени ръце, било в знак на приветствие, било като предупреждение.

Шофьорът слиза от лимузината и ни отваря вратата. Излизаме навън. Тоби поглежда нагоре, смъква слънчевите си очила и казва:

— Жестоко.

Шофьорът ни повежда към рецепцията. Влизаме. Струите на климатичната инсталация са толкова студени, че топките ми се свиват и стават като костилки на черешки. В отсрещния край на залата млада жена докосва нежно струните на огромна арфа и свири нещо като профанизирана версия на „Спомени“. Или може би на „Вкарай ме в играта“. Или пък на „Звездното знаме“. За жалост арфата е труден инструмент.

Огромно петнайсетметрово знаме виси от тавана. Върху него е представена художествена концепция за нов хотел. Надписът гласи: „Новият „Трокадеро“ на „Казина Нейпиър“. Очаквайте в най-скоро време!“

Шофьорът ни съпровожда през лобито до една дискретна ниша с бюро с табелка „VIP посетители“ и казва:

— Стигнахме.

Тоби се опира на патериците си и се обръща към мен.

— VIP… жестоко…

Зад бюрото седи красива брюнетка с големи сини очи. Плюс бяла рокля и две големи ангелски крила на гърба. Подозирам, че усмивката й е принудена; сигурно е болезнено да седиш по цял ден на стол и да се превиваш напред заради тия проклети фалшиви израстъци.

— Клариса, това са хората на господин Нейпиър — казва шофьорът.

— Благодаря, Чарли — отговаря тя.

Шофьорът кима и се отдалечава. Синеокият ангел се обръща към нас. Усмивката й става още по-широка.

— Добре дошли в „Облаците“! Господин Нейпиър нареди да направя престоя ви при нас незабравим! — Отваря едно чекмедже и изважда четири електронни карти-ключове. — Всеки от вас ще бъде настанен в апартамент в кулата. На трийсет и шестия етаж. — Раздава ни ключовете. — Картите ще са ви нужни и за асансьора. Етажът е изолиран.

— Ъъъ, вижте, а колко точно ще ни струва това удоволствие? — обажда се Питър.

Усмивката е залепена здраво на лицето на синеокия ангел, подобно на охлюв върху стената на аквариум.

— Подарък от господин Нейпиър специално за вас. Този уикенд всичко е за сметка на заведението. Наредено ми е да се погрижа да не ви липсва нищо.

— Страхотно — казва Тоби.

— С картите можете да ползвате услугите във фитнеса, спа-центъра и всеки от шестте ресторанта на хотела. Разбрах, че сте дошли без никакъв багаж. Можете да пазарувате с картите във всеки бутик в преддверието. Моля, не се притеснявайте. За господин Нейпиър е удоволствие да бъдете негови гости.

— Много мило — отбелязвам аз.

— Господин Нейпиър каза първо да се приберете в стаите си и да се освежите — казва ангелът. — След това бъдете така добри да се срещнете с него в един часа на трийсет и петия етаж на шампанско и хайвер, за да отбележите новото съдружие.

За да стигнем до асансьора, трябва да минем през казиното. Всички хотели в Лac Вегас са проектирани по този начин. Трябва да минете през казиното, независимо къде искате да отидете. Търсите портиера ли? Минете през казиното и завийте наляво. Мисля, че е само въпрос на време местните архитекти да направят следващата логическа стъпка — да разположат казиното насред стаята ви, между леглото и тоалетната. „Да бе, сера гърмящи лайна от снощното суши, така че я да си пробвам късмета на блекджек, преди да съм пръснал кенефа“.

— Ако не знаех как стоят нещата, щях да си помисля, че Ед се мъчи да ни прикотка — тихо казва Джес, докато вървим през казиното.

Мелодичните звуци от игралните автомати са направо хипнотизиращи. Осветлението е меко, приканващо. Иска ми се да поостана за момент.

— Мислиш ли? — казвам, но вниманието ми е насочено към Питър Рум, който върви на пет метра пред нас, сякаш физически да покаже как се чувства — откъснат. — Питър се държи странно, не ти ли се струва? — тихо промърморвам на Джес.

— Компютърджии — свива рамене тя, сякаш това обяснява всичко.

Стигаме до асансьорите и натискаме бутона, означен със „Само за кулата“. Изчакваме за миг, след което се разнася тих звън и вратите се отварят. Сякаш по сценарий, отвътре излиза Лорън Нейпиър, ослепителна в специално шит бял костюм от три части, с малка чантичка на шахматно разположени черни и бели квадратчета. Косата й е прибрана на стегнат кок. Усмихва ми се.

— Привет.

Кимам й.

Тя се кани да каже нещо, но забелязва Тоби, Джес и Питър и размисля. Обръща се и се отдалечава. Гледам задника й, докато изчезва в казиното.

— Коя е тази? — пита Тоби.

— Жената на Нейпиър — обяснявам.

— Значи е женен?

— Когато му изнася. — Докато го казвам, кой знае защо, си мисля за Джес.

Срещаме се в един часа. Целият трийсет и пети етаж е огромен апартамент с прозорци вместо стени, от които се открива изглед към проблясващите светлини на Ивицата долу и към пустинята на югозапад. Очакват ни маси с бели ленени покривки, отрупани с натрошен лед, върху който са подредени отворени миди, малки купички хайвер и стриди. На една съседна маса вече са наредени напълнени и готови за пресушаване чаши шампанско.

Ед Нейпиър не се вижда никъде. Вместо него се натъкваме на двама едри типа от личната му охрана с пъхнати в ушите слушалки и жици, изчезващи под саката им. Застанали са стоически в края на помещението.

Питър, Джес и моя милост се мотаем около масите, без да сме сигурни дали можем да си вземем. Естествено Тоби няма подобни задръжки. Подпира се на патериците си и си пълни чинията. Поглъща първата хапка като причастие.

— Фантастично, Франклин — казва, като натъртва на псевдонима ми така, че той прозвучава още по-нелепо, отколкото е. — Задължително трябва да опиташ.

Преди да успея да го изгледам свирепо, на входа настъпва кратка суматоха. Нейпиър влиза в апартамента, съпровождан от тъмнокосия ангел от VIP рецепцията. Вижда ни и ни се усмихва лъчезарно. Заради карибския му тен зъбите му блестят като лиможки порцелан. Облечен е в безукорен костюм на Армани с жълта вратовръзка и бяла риза. Целият блести като тукашните реклами — хиляди развълнувани ватове. Пристъпва напред и се обръща към нас като към цяла тълпа:

— Скъпи приятели — казва, протяга ръка към бодигардовете си и разтърква пръсти. Единият от мъжете вижда знака и забързва към масата с шампанско. Грабва една и я пъха в ръката на шефа си.

Нейпиър я вдига, без да му обръща внимание.

— Добре дошли. Благодаря, че се отзовахте така бързо. Надявам се пътуването ви да е било приятно.

Следва пауза. Не съм сигурен дали държи реч, или очаква някаква реакция от наша страна. Накрая вземам управленско решение и казвам:

— Беше много приятно.

— Добре, добре. — Той ми кима, сякаш съм се представил чудесно с речта си. — Франклин, с нетърпение очаквам началото на нашето сътрудничество. Искам утре четиримата да се забавлявате добре в хотела ми.

Приемете го като израз на благодарност от моя страна. За мен е удоволствие да работя с вас.

Вдига чашата си. Следва нова пауза. Сещам се, че ни чака да вдигнем тост с него. Вземам чаша шампанско от масата и я подавам на Джес. После подавам втора на Питър. Каня се да дам на Тоби, но той естествено вече е преполовил една.

Задържам чашата за себе си и я вдигам.

— Дай Боже.

— Дай Боже — повтаря Джес.

— Е, да натрупаме пари заедно — казва Нейпиър.

Пием. Трябва да призная, че това е най-изтънченото шампанско, което съм опитвал. Свикнал съм с онова, което си купуваш от кварталния супермаркет точно преди Коледа и което без съжаление можеш да излееш на нечия глава в края на голяма среща по софтбол. А това в устата ми е превъзходно като електрически нектар. Определено не е предназначено да се използва вместо шампоан.

— В сряда ще проверим „Пития“ с реални пари — казва Нейпиър. — Франклин, депозира ли чека ми в брокерската си сметка?

— Да — отвръщам. — Ще бъде одобрена до сряда.

— Питър, дотогава софтуерът ще бъде ли готов да прави реална търговия?

— Предполагам — начумерено отвръща програмистът. Прилича на дете, което са го попитали дали си е почистило стаята.

По лицето на домакина ни пробягва сянка на загриженост, но бързо изчезва и Нейпиър отново се усмихва.

— Отлично! Е, а сега… — Той посочва тъмнокосия ангел, застанал до входа на апартамента. — Искате ли по някое чипче?

Чувам „чипсче“, което не ми се връзва особено с кристала и хайвера. После забелязвам, че брюнетката носи четири малки кутии от черно кадифе. Раздава ни по една.

Тоби пръв отваря своята. Вътре има чипове с логото на казиното. Черни, тоест по сто долара. Доколкото мога да преценя, са двайсет и пет. Това прави двайсет и пет стотачки черпене. Отварям своята кутия. Вътре има същото.

— Подарък са — казва Нейпиър. — Моля ви да ги използвате на воля в казиното и да се забавлявате. Сега сте мои партньори. Искам да споделя всичко с вас.

Естествено, сещам се за неизказаната част от уравнението — и той иска да споделяме всичко с него.

Сякаш за да потвърди подозренията ми, Нейпиър отива до Джес. Тя се усмихва топло.

— Джес, искаш ли да дойдеш с мен? Знам, че като отговорник по маркетинга ще се заинтересуваш от някои делови аспекти на „Облаците“. Нека те разведа.

Тя се усмихва сдържано. Той я хваща под ръка и я повежда към изхода.

— Забавлявайте се! — извиква ни през рамо.

Двамата с Джес излизат, а аз продължавам да се взирам след тях. Виждам ги през отворената врата да стоят в късия коридор и да чакат асансьора. Накрая той пристига. Джес и Нейпиър влизат в кабината и започват спускането си надолу към покоите му, където несъмнено ще й покаже много интересни „делови аспекти“, за които до момента не е имала ни най-малка представа.

След четири часа съм в казиното на една маса за блекджек, където се залагат по десет долара. Вече съм върнал подаръка на Нейпиър и съм обогатил трезорите на казиното с двеста от собствените си долари.

Аз самият съм изненадващо лесна мишена за човек, който изкарва хляба си, като обира другите. За съжаление във вените ми тече кръвта на комарджия — винаги удвоявам залога, въпреки че шансовете са против мен, и никога не мога да се спра. Със закъснение осъзнавам, че се наслаждавам прекалено много на тръпката, когато поглеждам тайно поредната карта. Всяко попадение е съблазнително, изпълнено с примамливи възможности.

Сега държа деветка и петица. Крупието открива шестица. Здравият разум ми казва да пасувам, но не мога да се сдържа. Помръдвам пръст по зеленото кадифе и искам нова карта. Крупието — малайка на средна възраст — ми пуска деветка. Ох. Двайсет и три. Изгарям.

Крупието прибира чиповете ми. Поглеждам остатъка — жалки четиридесет долара. До мен е седнал старец с шапка с вместимост около десет галона. Налапал е огромна пура.

— Трябваше да си останеш на четиринайсет — казва ми със силен тексаски акцент.

— След дъжд качулка — отвръщам.

Залагам още два червени чипа. Този път ми се падат седмица и петица. Крупието открива червено вале. Смътно си спомням, че трябва да продължавам всеки път, когато имам дванайсет, независимо какво открива крупието. Или бъркам? Може би съм просто безсилен пред тръпката, която усещам при обръщането на следващата карта? Чувствам се изгубен и абсолютно неуверен.

Правя знак, че пасувам.

Крупието вади карта от тестето и дава на стария каубой до мен осмица. Той има двайсет. Крупието раздава на себе си деветка. Каубоят печели. Аз губя.

— Трябваше да продължиш, щом имаш дванайсет — казва каубоят.

— Стига бе — отвръщам. — Може пък да искам да дам част от парите си на Ед Нейпиър.

Каубоят оставя пурата си в пепелника. Устните му са влажни като близалка.

— Бог е свидетел, че определено ще му свършат работа.

— Така ли? — Залагам още два червени чипа. Крупието ми раздава поп и седмица. Седемнайсет е доста добра ръка, не мислите ли? Особено когато крупието си открива нищо и никаква петица? Но вече не съм толкова сигурен. Всичко ми е като в мъгла. Откакто видях Джес да потегля на личната обиколка с Нейпиър, не мога да фокусирам картите.

— Така чувам — казва каубоят. — Говори се, че построяването на това чудо едва не го разорило. Два милиарда долара, все заеми. Един приятел от Комисията по хазарта твърди, че нямал дори пари за „Трокадеро“.

Оглеждам казиното, хилядите посетители, пъхащи монети от по двайсет и пет цента в игралните автомати, тълпите зад масите за блекджек.

— Като гледам, не го е загазил сериозно.

— Това тук е само илюзия — простичко казва каубоят.

Отново поглеждам ръката си. Седемнайсет. Крупието има петица. Здравият разум ми казва да пасувам. Майната му на здравия разум. Помръдвам пръст. Крупието ми дава карта.

— Синко, ти си най-лошият комарджия, на когото съм попадал — отбелязва каубоят.

Крупието ми е дало четворка. На себе си раздава десетка и още една петица. Моите двайсет и едно бият нейните двайсет.

Каубоят поклаща глава и добавя:

— Дори и лудите имат късмет.

Върви ми само едно раздаване. Всъщност това може ли изобщо да се води вървене? След като чиповете ми изчезват, напускам масата и се мотая из казиното. Поглеждам си часовника. С изненада откривам, че вече е шест. Нима съм играл четири часа? Струва ми се невъзможно.

Отсреща виждам бар, издигнат на платформа над нивото на казиното. Решавам да се натряскам. Тръгвам към бара, но на двайсет метра от него се заковавам на място. Спира ме онова, което виждам. Тоби е седнал на един висок стол, подпрял несигурно патериците до себе си. Навел се е напред и говори непринудено — а може би дори флиртува — с Лорън Нейпиър.

Първата ми мисъл е, че синът ми нарочно се мъчи да провали удара, може би от детинско бунтарство. Възможно ли е наистина да е толкова себичен, така глупав, че да изложи на риск всичко онова, което правя… заради него?

Тръгвам право натам и изкачвам стъпалата. Приближавам Тоби и Лорън Нейпиър. Забелязват ме чак когато заставам между тях. Не й обръщам внимание и впивам поглед в Тоби.

— Какво правиш?

Той се усмихва.

— Нищо. Просто си приказваме.

Отговаря отнесено, сякаш казва на дъртия си да се успокои — просто си бърбори със сладката гимназистка на обществено място, нищо особено.

Поглеждам нагоре към един от десетките черни стъклени глобуси, взиращи се в нас като очи от небето.

— Наблюдават ви — казвам на малоумния си син.

Лорън се усмихва и тихо казва:

— Успокой се. Правиш сцена.

— Не разбираш ли? Ако мъжът ти ни види да си говорим…

— Той ми нареди да си говорим — отвръща тя.

— Какво?!

— Каза ми да прекарам известно време с всеки от вас. Да се добера до каквото е по силите ми.

— Защо? Подозира ли нещо?

— Предпазлив е. — За миг ми се струва, че се гордее със съпруга си. — Както и да е, просто си бъбрех с Тоби. Между другото, той е чудесен младеж. Още щом го видях, разбрах, че ти е син. Много добре изглежда.

Тоби се изчервява. Не е ясно дали комплиментът е адресиран към мен, или към него. Може би точно това е идеята.

— Седни и се успокой — казва ми Лорън. — Ще те черпя едно.

Изсумтявам и придърпвам един стол. Опитвам се да го напъхам между Тоби и Лорън, но техните столове са прекалено близко един до друг, така че оставам малко назад. Лорън привлича вниманието на бармана и ми поръчва бира. Обръща се към мен.

— Нали това ще пиеш?

— Става.

Гледам я, докато урежда сметката. Все още е облечена в белия костюм от по-рано. Изглежда спретната и свежа като елегантно бельо. Косата й е прибрана на кок и виждам тила й, меката му извивка, няколкото свободно падащи руси кичура. Забравил съм колко е привлекателна. Спомням си онзи следобед в църквата, когато разговаряхме за първи път сериозно — как през следващите няколко часа не ми излизаше от главата. Помня тясната й жълта тениска, съвършените й гърди, белите зъби и порочната усмивка. Представям си я гола и кой знае защо си мисля за ноктите на краката й, боядисани в червено, и си въобразявам как ли ще изглеждат увити около кръста ми.

Плановете ми започват да се променят. Вместо да се натряскам ми се приисква да ме сложат да си легна.

Бирата ми пристига.

— Тъкмо казвах на Тоби, че Ед не спира да говори за вас — казва тя. — Твърди, че фирмата ви е най-изумителното нещо, което е виждал.

— Сериозно?

— Е, кажи ми какъв е планът.

— По-добре не.

— Същото каза и синът ти.

Чувствам се леко засрамен, че съм се усъмнил в Тоби. Може пък да е по-надежден, отколкото си мисля.

Лорън свива рамене.

— Добре де, не ми казвайте. Щом си решен да спазиш уговорката ни…

— Разбира се.

— … прави каквото искаш.

С крайчеца на окото си забелязвам, че Тоби я зяпа. Настойчивият му поглед изнервя.

Тя си поглежда часовника.

— Чудя се дали мъжът ми е свършил горе.

— Свършил?

— С изчукването на партньорката ти, Джесика.

Сигурно съм погледнал изненадано, защото тя отбелязва:

— Разбира се, че знам. В края на краищата нали ме помоли да изляза. — Замълчава. Потърква брадичка с театрално тъжна физиономия. — Как изобщо мога да се върна при него?

Оставя въпроса да увисне във въздуха.

Усещам ерекцията си. Явно Тоби има същата реакция — зяпнал е Лорън Нейпиър, както куче зяпа овнешки бут.

— Тоби, хрумна ми нещо — казвам тихо, изваждам си портфейла и му давам две стодоларови банкноти. — Ето ти малко пари. Защо не поиграеш на автоматите?

Той поглежда парите, но не ги взема.

— Всъщност надявах се да поостана.

Интересно усещане е да ти се прииска да нариташ задника на собствения си син. Признавам, че все още не бях попадал на тази нишка от пъстрия гоблен на живота ми.

— Тоби, синко — казвам нежно. — Не се ли разбрахме нещо?

Той ме поглежда озадачено.

Продължавам с все така тих и спокоен тон:

— Че можеш да дойдеш, но си длъжен да ме слушаш за всичко. Че сега аз командвам, а ти просто се учиш. Нали?

Тоби се взира в мен. Не мога да разчета физиономията му. Устните му са свити в тънка усмивка, но не ми се вижда особено радостен.

Хвърля поглед към Лорън Нейпиър. Лицето й е безизразно и ведро. Сигурно подобни неща й се случват непрекъснато — бащи и синове да се изправят един срещу друг заради нея.

— Тоби — отново повтарям тихичко.

Накрая той кима. Взема двете стотачки от ръката ми. Скача на здравия си крак и взема патериците.

— Ще огледам казиното.

Искам да му благодаря и да го потупам по рамото, за да го успокоя, но той изкуцуква толкова бързо, че нямам време да реагирам.

Следвам Лорън Нейпиър през казиното към асансьора. Тя натиска копчето и двамата мълчаливо чакаме. Вратите се отварят и изчакваме шестима японски бизнесмени да слязат. Те оглеждат Лорън, докато минават покрай нас — тя е с повече от педя по-висока от тях, истинска нордическа гайджин. Сигурно в родината си са тихи и учтиви, инженери или директори, които никога не биха си позволили така открито да зяпат красиво момиче. Лас Вегас обаче ни прави хлъзгави, освобождава ни от задръжките ни и ни кара да правим неща, които не бива.

Като например това: влизам в асансьора с Лорън Нейпиър и знам, че ми предстои да правя секс с нея. Тя натиска копчето, на което пише 33.

— С мъжа ми имаме отделни етажи — обяснява ми.

— Колко удобно.

— И за двама ни.

Стигаме на трийсет и третия етаж и минаваме по къс коридор. Тя пъха картата си в четящото устройство. Електронната ключалка изщраква и Лорън отваря вратата с побутване с пръст.

Озоваваме се в скромен апартамент, обзаведен в аскетичен азиатски стил. Леглото представлява ниска платформа с тънка постелка. До него има лакирано черно китайско сандъче с червени ръбове. Черно бюро с ваза, в която е сложена една-единствена орхидея; листата на цветето са бели с кървавочервени пръски. На стената е окачен плазмен телевизор.

Тя затваря вратата и ме целува, без да каже нито дума. Не съм целувал жена от шест години — още отпреди да вляза в затвора. Странно ми е да усещам езика й в устата си и съм изненадан от агресивността й, от силата, с която притиска тила ми.

Разкопчава ризата ми и ноктите й оставят следи върху косматите ми гърди. Помъква ме към леглото. Събличаме се един друг. Любим се.

Оказах се прав за ноктите на краката й. Наистина са червени като ярките захарни петлета, които можеш да си купиш в някое кино.

След час, когато сме приключили един с друг и сме задоволили любопитството и отегчението си, напускам трийсет и третия етаж и се прибирам в апартамента си.

В асансьора си мисля за Джес и Нейпиър, чудя се колко ли пъти са го направили и дали на Джес наистина й е харесало, или просто ми прави услуга и изиграва своята роля в удара.

Гледам се в огледалото в банята и си мисля за Джес. Успокоявам се с мисълта, че при един удар понякога се налага да пробуташ на жертвата си нещо влажно, за да й размътиш ума и да я изкараш от равновесие.

На сутринта един от биячите на Нейпиър ни откарва до летището с лъскавата лимузина. Натоварваме се в самолета и отлитаме обратно към Пало Алто.

Същата платиненоруса стюардеса, която ни съпровождаше на идване, отново се грижи за нас и е готова да ни сервира шампанско и вино. Никой — дори Тоби, колкото и да е странно — не се отзовава на предложението й.

Пътуваме мълчаливо. Тоби не ми говори. Аз не говоря с Джес. Питър не разговаря с никого. Всеки е седнал в собствената си редица и зяпа през прозореца. Кацаме и изпитвам облекчение, че мога да се отделя от екипа, пък било и само за час — тишината е станала направо болезнена.

Точно това е проблемът на Големия удар, ако искате да знаете. За подготовката му са необходими месеци. Не можеш да го направиш самичък, така че ти се налага да събереш екип способни специалисти. Налага се да работите заедно, така че трябва да познаваш отблизо всеки от тях, да можеш да предвидиш всеки ход на всеки от екипа. И освен това се налага да си имате доверие.

А към какви хора ще се обърнете с предложение заедно да измамите някого? Много ясно — към мошеници. И точно там е проблемът. Как можеш да се довериш на други да ти пазят гърба, когато тайно се страхуваш от това, което може да правят зад него?

22

Прибирам се в квартирата си. Имам две съобщения от Силия. Първото е оставено вчера, в три следобед. „Обади ми се“. Второто е отпреди час — от единайсет сутринта. Този път гласът й звучи по-загрижено.

— Кип, къде си? Силия е. Моля те, обади се.

Вдигам слушалката и набирам номера й. Тя отговаря на първото позвъняване.

— Аз съм.

— Къде беше? — Казва го като обвинение.

— Разведени сме, Силия. Забрави ли?

— Тревожех се. Къде е Тоби?

Когато лимузината ни остави пред квартирата, Тоби реши да не слиза с мен, а да прекара малко време сам из Пало Алто. Помоли шофьора да го откара в центъра. Не ми каза кога ще се върне. И дали изобщо ще го направи.

Решавам да не влизам в такива подробности.

— В града е. Мотае се.

— Всичко наред ли е?

— Да. Какво има?

— Трябва да поговорим. Вчера минаха едни хора.

— Какви хора?

— Двама мъже. Казаха, че са от полицията. Показаха значки, но сега не съм чак толкова сигурна.

— Как се казваха?

Тя се колебае. После си признава:

— Не помня. — Следва пауза. — Съжалявам, Кип.

— Няма нищо. Какво искаха?

— Точно там е странното. Питаха за теб. Много неща.

Побиват ме ледени тръпки. Полагам усилия гласът ми да звучи безстрастно.

— Какви неща?

— Кой си, къде живееш, от какво живееш. Много смътни въпроси. Точно затова се усъмних.

— И какво им каза?

— Нищо. Кълна се. Казах им, че сме разведени. Че не сме разговаряли от години. Обаче май не ми повярваха.

— Браво — казвам аз. — Много добре си направила. Благодаря ти, Силия.

— Кип, какво става? Всичко наред ли е?

— Всичко е идеално.

— Да не би да… — Тя млъква и дава на заден. — Още ли работиш в химическото?

— Не.

— Разбирам. — Гласът й звучи разочаровано. — Мислех, че този вид работа ти харесва.

— Харесва ми — отвръщам. — Просто се наложи да се заема с нещо друго. За известно време.

— Тоби участва ли?

— Разбира се, че не — лъжа аз.

— Кип, внимавай — казва тя. — Тоби се радва, че отново си тук. Харесва му, че отново си като всички други. Така че… не отивай никъде.

Иска да каже — внимавай да не те пипнат и да те вкарат отново в Ломпок, идиот такъв.

— Обещавам — отвръщам аз. — Всичко ще е наред.

— Кажи му да се обади, когато се върне.

— Добре.

Затваряме.

Обикалям апартамента и се мъча да открия дали не е бил претърсван, докато ме е нямало. Всичко изглежда наред, няма нищо подозрително. Отивам в спалнята. Отварям шкафа. Бельото ми си стои подредено на спретнати купчинки, недокосвано от никого.

Апартаментът изглежда точно както съм го оставил. Но да претърсиш нечие жилище, без да оставиш следи, не е трудна задача; повечето полицаи — и престъпници — знаят как да го направят.

Чудя се кой ли е посетил Силия. Най-вероятно са били хора на Нейпиър. Възможно е обаче и Сустевич да е решил да ме провери. В края на краищата държа негови шест милиона долара. Може да ме е видял да се качвам в загадъчен самолет в Пало Алто и да е започнал да нервничи. Може хората му да са ме следили през цялото време и да следят какво става с парите им, досущ като бдителни инвеститори. Може да ме наблюдават дори в този момент.

Отивам в дневната, рязко дърпам завесите. Поглеждам навън зад розовите храсти и се мъча да надникна през оградата към улицата. Не виждам никакви спрели коли, снишили се зад таблото екипи, блясък на бинокъл от съседния покрив.

Може пък посетителите на Силия да са били истински ченгета. Може да са решили да ме проверят, защото някое птиче им е казало, че съм на път да сгазя лука.

Което естествено ме кара да се запитам — кое е птичето? И какво точно пее?

Сряда е и е време да позволим на Ед Нейпиър да направи своя борсов удар.

Тоби се прибра вчера вечерта, след двудневно отсъствие. Изкуцука в квартирата в девет, докато се опитвах да се напия на масата в кухнята, за да мога да заспя. Държа се, сякаш помежду ни не се бе случило нищо.

— Здрасти, татко. Пиенето сам е лош знак — каза високо. Подпря патериците на стената и се настани срещу мен. — Така че нека ти помогна.

Речено-сторено. Довършихме бутилката „Джак Даниълс“ — поредният пример за любовни отношения между баща и син. Кой смее да твърди, че съм лош баща?

Попитах го къде е бил цели два дни.

— В един хотел в центъра — мъгляво отвърна той. — Просто исках да остана сам за известно време.

Сигурно трябваше да го натисна повечко, да попитам за името на хотела, за да мога да проверя думите му, но какъв смисъл имаше? Какво се надявах да открия? Важното бе, че Тоби се е върнал, че е в добро настроение и че случилото се във Вегас е минало и забравено…

Така че тази сутрин той е в офиса. Нейпиър пристига с аленочервения си мерцедес — може би от закуска в обичайния си ресторант, а може пък току-що да се е измъкнал от постланото си с пера и перушина легло. Почуква на стъклената ни врата с необичайна енергичност.

— Добро утро, Франклин — казва, когато отварям. — Готов ли си да направим малко пари?

Духът му е приповдигнат. При повечето хора е така, когато си мислят, че ще получат нещо от нищо.

Водя го в конферентната зала. Джес вече е приготвила всичко — екранът е свален от тавана, осветлението е намалено, проекторът е включен. Единственото, което не е направила, е да покаже, че забелязва моя милост. Не сме разговаряли от Вегас.

Питър е работил върху софтуера през последните четиридесет и осем часа. На Ед Нейпиър му предстои да види наистина впечатляващо представление.

Издърпвам един стол за госта и той се настанява пред екрана.

— Чекът за петдесет хиляди е одобрен и депозиран в брокерската ми сметка в Дейтек — казвам аз. — По твое предложение ще използваме парите, за да купуваме акции въз основа на предсказанията на „Пития“. Питър, защо не обясниш какво става на екрана?

Питър излиза напред и посочва екрана.

— Добре. Всъщност е съвсем просто. В момента претърсваме пазара за акции на пет компании, чиято цена „Пития“ е в състояние да предскаже с висока степен на увереност. Нямам представа кои точно ще избере — всичко зависи от състоянието на пазара в момента, когато започнем. Спрели сме се само на дългосрочните, за да избегнем ограниченията на краткосрочните продажби. Никаква алчност. Просто пет компании, по десет хиляди долара на всяка. Можем да използваме някакъв маргин, така че да купуваме акции на стойност двайсет хиляди от всяка компания. Някакви въпроси?

Нейпиър поклаща глава и казва:

— Давай.

— Добре.

Питър се връща при клавиатурата си, набира нещо. На екрана се появяват пет борсови графики — тънки зелени линии, показващи колебанията в цените на акциите на интервали от една минута. В десния край на всяка има червен кръг — предсказаната от „Пития“ цена.

— Интервалът на обновяване е около трийсет секунди — казва Питър. — В момента „Пития“ влиза в играта.

В същия миг до всяка от графиките се изписва количеството средства и акции: „$10000/1101 акции“, „$10000/784 акции“…

— Виждате, че „Пития“ току-що е купила хиляда и сто акции от „Епъл“ и седемстотин осемдесет и няколко от „Ю Ес Стийл“. - обяснява Питър.

Гледаме как „Пития“ изписва купените акции на още три компании.

— Добре — казва Питър. — Вече сме инвестирали всичко в пазара и сме заложили всичките петдесет хиляди. Петдесетте хиляди на господин Нейпиър. Да видим дали предсказанията на „Пития“ ще се сбъднат.

— По-добре да се сбъднат — обажда се Нейпиър, но от дружелюбния му тон става ясно, че няма никакви съмнения.

До всеки червен кръг се появява степента на увереност. 92 %… 95 %… 93 %…

Секундите минават, степените на увереност се увеличават. Вече са 95 %… 96 %… 98 %…

Цените на акциите се покачват към червените цели.

Минават още десет секунди.

На всяка от петте графики зелените линии се колебаят, но неумолимо пълзят нагоре. Постепенно наближават кръговете.

— Сега — казва Питър.

В бърза последователност, подобно на падащи плочки домино, цените попадат в мишените си, червените кръгове един след друг заблестяват ярко и се появява надпис „Целта е постигната“.

— А сега да видим как сме се справили.

Питър трака нещо на клавиатурата. Графиките изчезват и вместо тях на екрана се появяват пет реда числа:

— Май сме направили към три хиляди долара — отбелязва Питър. — Всъщност малко по-малко, след като се изплатят комисионите.

— Само толкова? — обажда се Тоби. — Някакви си три хиляди?

— Не е зле за трийсет секунди работа — казвам аз. — Каква възвръщаемост е тази?

— Почти шест процента — отвръща Джес.

— Да — казвам аз. — Шест процента за трийсет секунди. Представете си, ако го правим отново и отново. Възможно е да реинвестираме печалбите си на всяка половин минута. Можем да програмираме компютъра да го прави автоматично. Ако продължим все така, възвръщаемостта ще бъде… — Гласът ми замира. — Доста голяма — завършвам най-сетне.

— Направо астрономическа — казва Нейпиър, който продължава да се взира в екрана. Не може да откъсне очи от него.

Помещението е потънало в тишина. Взираме се в Нейпиър, който все още е зяпнал екрана. Накрая той се обръща към Питър.

— Можеш ли да го направиш? Днес? Още сега?

— Кое?

— Да го накараш да се повтаря. Да продължава да избира акции отново и отново.

— Не — отвръща Питър. — За днес няма да стане. Ще е нужна малко работа. Не кой знае колко…

— А за утре?

— Може би… — отвръща Питър. Обръща се към мен. — Какво ще кажеш, Франклин?

Свивам рамене.

— Да кажем, че ви дам двеста бона — предлага Нейпиър. — Още сега. Тази сутрин. До утре ще бъдат в сметката ви. Тогава ще можем ли да го повторим отново?

— Да — казвам аз.

Той се обръща към Питър.

— Значи за утре, нали? Ще го направим достатъчно пъти, за да удвоим парите. Като експеримент. Става ли?

Питър се колебае. Поглежда ме. Кимам.

— Да, добре — съгласява се накрая той.

Нейпиър става. Оправя си вратовръзката. Кима на останалите.

— Много добре. — Помамва ме с пръст. — Франклин, ела с мен.

Излизаме от конферентната зала и аз затварям вратата.

— Какво му е? — пита той.

— На кого?

— На Питър.

Свивам рамене.

— Смята, че правим нещо незаконно.

Погледът на Нейпиър се впива в мен.

— Така ли е?

— Не.

— Тогава няма за какво да се безпокои.

Кимам.

— Дай ми банковите ви сметки. Ще депозирам двеста хиляди. Утре ще видим дали „Пития“ може да ги удвои.

Нейпиър си тръгва и аз се връщам в конферентната зала. Вместо усмивки и радостни викове ме посреща мълчание. Четиримата гледаме през прозореца как Нейпиър изкарва мерцедеса си от паркинга.

— Е, не беше трудно — обажда се най-сетне Джес, когато Нейпиър се изгубва от поглед.

— Да — съгласявам се аз.

Но не изпитвам кой знае какъв триумф. Знам, че скоро ще стигнем точката, от която връщане няма. Ед Нейпиър ще ни пробва още един последен път, като прехвърли близо четвърт милион в банковата ни сметка.

Повечето дребни мошеници биха се отказали в този момент. Ще си поделят тези двеста бона и ще се изпарят от града,

За нас обаче това е само началото. Скоро ще накараме Нейпиър да набере скорост и този четвърт милион вместо тлъста сума ще ни се вижда съвсем дребна и незначителна, като някаква грешка при закръглянето.

Ето това е разликата между дребните мошеници и хора като мен. Амбицията. И нагласата, че можеш да го направиш, желанието да промениш света. Щом като ще играеш, играй на едро, така мисля аз. Щом ще рискуваш да попаднеш в затвора или да умреш разчленен от някой мафиот, то нека ударът ти да е възможно най-голям. Друга възможност няма да ти се отвори.

Но докато седя на конферентната маса и гледам забързаните коли по Бейфронт, изпитвам нещо странно. Спомням си следобеда на масата за блекджек, за това как настоявах да продължа, когато трябваше да пасувам. И как това — неизбежно, напълно предсказуемо — ме бе довело до провал и в крайна сметка — до пълен фалит.

Да, знам какво си мислите.

Но не всичко се развива по начина, по който си въобразяваме. Понякога в реалния живот предчувствията се оказват напразни.

23

Прибирам се с Тоби. Той е седнал на задната седалка в хондата и е протегнал гипсирания си крак на предната, използва скоростната кутия като отоманка.

— Е, тате, кажи ми какъв е планът.

Поглеждам го в огледалото.

— Знаеш какъв е.

— Само в най-общи черти — казва той. — Затова ми кажи дали съм прав. Утре Нейпиър ни дава парите. Оставяме го да спечели. Той набира скорост и е готов да заложи още повече. Така ли е?

Движим се по брега, покрай солниците. Каргил е собственик на двайсет и пет хиляди акра солници в този район. От Златната треска отпреди век и половина те добиват сол тук, като прокарват водата от залива през диги и насипи и я оставят да се изпарява на слънце. През сухата есен прибират останалата бяла маса. Отвратителен процес, който оставя крайбрежието (вече белязано със сталагмити) по-бедно, но пък прави американските производители на чипс неизмеримо по-богати.

— Нещо такова — отвръщам.

— И как свършва всичко?

— Как си мислиш, че свършва?

— Нямам представа. Разкарваш го, така ли? Караш го да си помисли, че всички сме изгубили, че сме банкрутирали и затова той не ни търси сметка.

Изненадан съм от внезапния интерес на Тоби към * работата ми.

— Откъде това любопитство?

— От желанието ми да се науча.

— Да не би да кроиш планове да наследиш занаята?

— Не. — Той се взира в очите ми в правоъгълника на огледалото. Взира се изпитателно, мъчи се да разбере дали не се майтапя. — Просто съм любопитен — казва, но извръща поглед.

Иска ми се да му се извиня, но нямам тази възможност. Забелязвам нещо странно в огледалото. Черен линкълн. Предното стъкло е тонирано, така че едва различавам очертанията на двама мъже зад него. Колата ме следи.

— Не се обръщай — казвам на Тоби. — Следят ни.

Тоби моментално се обръща и проточва врат, за да види какво става. Още от петгодишен не слушаше какво му се говори.

— Кои са тези?

— Не знам. Виждал ли си тази кола преди?

— Не.

Натискам газта и гледам как стрелката на спидометъра скача до 110 км/ч. Шмугвам се в лявото платно, профучавам покрай едно бавно волво, карано от монахиня в черни одежди. Докато я задминавам, тя поклаща глава и ме поглежда мръснишки. Засрамвам се и извръщам очи.

— Татко, май сестрата ти показва среден пръст — казва Тоби.

Продължавам напред. И наистина, в огледалото виждам как монахинята размахва среден пръст зад стъклото.

— Е, това определено не може да се види всеки ден — отбелязва Тоби.

Така си е. Поглеждам назад и установявам, че линкълнът продължава да ни преследва на обичайните четири коли зад нас. Забелязвам табелката с номера: С5К-885.

— Запиши — казвам на Тоби. — С5К-885.

— Добре - казва Тоби. Следва мълчание. — Ъъъ… да имаш химикалка?

Поклащам глава. Това хлапе винаги е било разочарование за мен. Навеждам се към жабката и лакътят ми закача гипсирания му крак.

— Ох! — казва той.

— Май е по-добре да си свалиш крака.

— Ох, не мога.

Отварям жабката. Намирам евтина химикалка и му я мятам през рамо.

— С5К-885.

— Добре, чакай малко, чакай малко…

— С5К-885 — повтарям аз.

— Как беше?

— С5К-885.

— По-бавно.

С…5…К…

— Татко, внимавай!

Набивам спирачки. Пред мен — не на място сложен светофар, неизвестно защо светещ червено. Между мен и него — четири автомобила, покорно спрели пред сигнала.

Хондата се разтърсва, изскърцва и се плъзга по асфалта. Започваме да поднасяме, губя контрол. Опитвам да завия наляво, в посоката на поднасянето — точно както те учат да правиш.

На кого му е хрумнала кретенската идея, че трябва да завиваш в посоката на поднасянето? Трябва да го открия и да обсъдим въпроса по-подробно. Рязкото завъртане запраща предницата в бетонния разделител между източните и западните платна на магистралата. Блъскаме се в стената и усещам как коланът ми се опъва и се впива в гръдния ми кош.

Дори в този миг си мисля за Тоби. Чувам се да произнасям думите — което е невъзможно, тъй като целият инцидент трае по-малко от секунда. „Господи, дано си е сложил колана. Моля те, Тоби, дано поне веднъж да си направил каквото трябва“.

Чува се нещо като изстрел, въздушната ми възглавница се отваря. Тъканта ме зашлевява през лицето като женска длан. После се отпуска и увисва върху волана като смущаващо напомняне за страстния изблик.

Спрели сме насред магистралата, обърнати срещу движението. Виждам как линкълнът дава мигач, минава в дясното платно и продължава нататък.

След това забелязвам волвото да лети право към нас. Монахинята набива спирачки. Гумите й започват да пушат. Чува се пронизителен писък. Ръцете й са се вкопчили във волана, зъбите й са стиснати като на вкочанен труп.

Волвото намалява дотолкова, че сблъсъкът му с хондата е по-скоро приятелско потупване. Отхвърлен съм един-два сантиметра назад. Чувам как фаровете се пръскат. Виждам я през предното стъкло. Добре е — явно е добре, тъй като ме псува здравата, макар думите й да са приглушени от двете дебели стъклени прегради.

Обръщам се бавно към Тоби. Ужасявам се при мисълта какво мога да видя — че е мъртъв, че вратът му е счупен и от ъгълчето на устата му тече струйка кръв; или пък че изобщо го няма — изхвърчал е толкова бързо през прозореца, че не съм го забелязал, и сега лежи размазан на петнайсет метра от колата.

Вместо това той ме поглежда и се усмихва, вдигнал евтината химикалка до ухото си, сякаш веднага щом всичко се успокои, ще допише номера, който му повторих цели три пъти.

— Господи, татко — казва. — Да не се опитваш да ме убиеш?

Разсмивам се.

— Опитвам се да те спася — казвам, макар добре да си давам сметка, че всичко говори за тъкмо обратното.

Пристига ченге от Менло Парк, взема показанията ни и прави толкова много моментални снимки на мястото на катастрофата, че спокойно би могъл да напълни цял албум.

Не споменавам за преследващия ни линкълн, не измислям никакви оправдания. Казвам самата истина — че гледах в жабката, вместо в пътя. Подминавам факта, че всъщност вината е на сина ми, макар че тайно си мисля точно това.

Ченгето ме проверява за алкохол. Минавам теста. След по-малко от трийсет минути продължаваме с такси. Докато потегляме, гледам как товарят смачканата ми като акордеон кола на един камион и я откарват към автосервиза в Уилоу. Сбогом, моя вярна хондичке.

Таксито ни откарва до Пало Алто и ни оставя пред квартирата. Възрастният ми хазяин господин Сантуло ни очаква на прага. Облечен е с потник, от който надничат белите косъмчета на гърдите му, и със синята хавлиена роба. Как ли е научил кога ще се прибера? Нима е стоял тук часове наред и ме е чакал да се появя? Това ли ще донесе старостта и на мен — самотни дни и часове стоене на прага в очакване някой да дойде? Ще има ли изобщо някой, който да идва при мен?

— Кип — казва той. — Трябва да ми помогнеш.

— Добре, господин Сантуло — казвам и посочвам Тоби. — Запознахте ли се със сина ми?

— Внук ми го няма — отговаря той на друг въпрос.

— Добре, господин Сантуло — казвам и се обръщам към Тоби. — Веднага идвам.

Мятам му ключовете. Те дрънкат, докато летят. Тоби ги улавя и тръгва към апартамента.

Следвам господин Сантуло до втория етаж. Спираме при вратата на апартамента му, той дълго търси ключа във връзката и накрая успява да го намери.

Жилището му прилича на изложба от 50-те - маслиненозелен диван, кафяв килим с цвета на стари обувки и кухня на бъдещето, както са си я представяли навремето, с механизирани кафеварки и електрически котлони.

— Сядай — маха към дивана господин Сантуло. — Искаш ли хайбол?

Влизал съм в апартамента на господин Сантуло точно пет пъти и той всеки път ми предлага хайбол. Оглеждам помещението. По лавиците над телевизора, на кухненския плот, на всяко свободно място виждам стари снимки на жена му (отдавна покойница) и на самия господин Сантуло като млад — богат, щастлив, изпълнен със сили, пълен с пари и преуспяващ, готов да завладее света. Представям си го с жена му преди четиридесет години в този апартамент, как забавляват приятели, наливат уиски със сода и го предлагат на гостите в дневната и на балкона. Чувам буен смях, неприлични шеги, кискащи се жени. Из апартамента сигурно тичат и деца, блъскат се в краката на големите, хващат ги за снимки и целувки.

Поглеждам господин Сантуло. Сега е стопен във всеки смисъл на думата — стройната му фигура се е изгърбила, косата му е побеляла, лицето му е изпито, от зъбите са останали жълти и черни корени. Жена му е мъртва вече двайсет години. Дъщеря му почина неотдавна. Самичък е. Светът му се е свил до площта на къщата му и до петте метра бетон, водещи до тротоара пред нея.

На каква възраст се случва това? На каква възраст светът, който така си свикнал да командваш, се свива до размерите на ключалка? Внезапно ли става? Може би някоя сутрин се събуждаш и осъзнаваш, че всичко е свършило — че връзките ти с живота са изчезнали? Или е постепенно, като бавното спускане на мрака? До този момент ми е било жал за господин Сантуло заради растящата му деменция. А сега се питам — всъщност това не е ли проява на милост?

— А колко по-различна е моя милост? Аз съм петдесет и четири годишен бивш мошеник. Жена ми ме е напуснала. Само допреди три седмици почти не разговарях със сина си. Нямам нищо — нито семейство, нито работа, нито приятелка. Събуждам се сам. Спя сам. Сигурен съм, че ще умра сам. Може би точно така се получава. Опитваш се да оправиш грешките си, очакваш животът ти да стане по-добър, а той просто отминава.

— Да — отвръщам на господин Сантуло. — Мисля, че един хайбол няма да ми се отрази зле.

Хайбол означава уиски, лед и джинджифилова бира, сервира се във висока чаша. Макар да се смятам за талантлив пияч, запознат с всички аспекти на хобито, със срам трябва да си призная, че нямах никаква представа какво представлява този коктейл. Нито пък че е толкова великолепен. Но пък и откъде бих могъл да знам? В момента пия първия хайбол, правен в Америка поне от 1962-ра насам.

Господин Сантуло сяда на дивана до мен, като оставя бутилката „Олд Търки“ и кутията джинджифилова бира отворени на бара като някакво мъчително обещание.

— Кип — казва той. — Трябва да ми помогнеш.

Отпивам от хайбола си.

— Как, господин Сантуло?

— Сметките ми — казва той и посочва масивното бюро в края на стаята. Върху него виждам дебела купчина листа и чекова книжка. — Да ги плащаш вместо мен, става ли?

— Сигурен ли сте? Нима ми доверявате подобно нещо?

Той се изсмива. Може би това означава да. А може и да не е чул въпроса.

Ставам от дивана, довършвам питието в чашата си, разклащам леда. Отивам до бюрото, преглеждам сметките. Бумащина за три месеца — кабелна телевизия, електричество, телефон, вода. Пред последните сметки е напечатано заплашителното „Последно предупреждение“.

— Не виждам проклетите цифри! Прекалено дребни са! — казва господин Сантуло.

— Къде е внукът ви? — питам аз. С други думи — защо не помолите него?

Господин Сантуло кима и казва:

— Внук ми е арабин.

— Да — отвръщам. — Знам.

Мисля, че това разминаване ще означава край на разговора ни и че сега ще се оттегля с купчината хартии в апартамента си и ще прекарам следващия час в сортиране и пресмятане на сметки.

— Добре, господин Сантуло. Ще се погрижа за това. Няма проблем. И благодаря за хайбола.

Господин Сантуло кима и казва:

— Иска да променя завещанието.

— Кой това?

— Внук ми. Но аз му казах, че знам какво е намислил. Знам — повтаря и размахва показалец към мен.

— Така ли?

— Знам какво е намислил — отново заявява старецът.

Оставям внимателно празната си чаша на бюрото и събирам сметките. Взимам чековата му книжка.

— Ще платя всичко това и ще го пусна по пощата.

— Благодаря, Кип.

Кимам.

— Внук ми е арабин — обяснява ми господин Сантуло, докато вървя към вратата.

— Аха — съгласявам се и внимателно затварям след себе си.

И тъй, ето до какво се свеждат нещата.

Всички мамят. Някои хора го правят левашката, опитват се да откраднат от собственото си семейство. Някои са паднали толкова ниско, че обират възрастните и безпомощните.

Така че ако се премислят всички страни, колко лош съм всъщност? Всеки изпържва всекиго. Аз съм единственият с достатъчно скрупули, за да се опитвам да живея почтено от това.

24

На сутринта се събуждам рано и се измъквам от дивана. Тоби все още спи в спалнята ми. Вземам телефона от кухнята и се обаждам на Джес.

— Добро утро. Спиш ли?

— Хмм — отвръща тя. Представям си как се протяга в леглото си в тясна тениска, а зърната на гърдите й изпъкват под смачкания памук като розови пръстчета. — Какво има?

— Нищо. — Мъча се да говоря тихо. — Не сме разговаряли от Вегас. Сама ли си?

— Разбира се.

— Всичко наред ли е? С Нейпиър?

— Хмм. — Все още е сънена. Може би в момента търка очи и гледа часовника. Поема си дъх, прозява се. — Иска да се видим довечера — казва най-сетне. — Казал е на жена си, че ще има делова вечеря.

— Разбирам. — Опитвам се да говоря неутрално.

— Точно това искаше, нали?

— Да.

— Правя го заради теб. Искаш да съм близо до него. Точно така каза.

— Да, добре. Точно така казах. — Макар да не съм много сигурен — особено сега, след като го повтарям на глас.

— Знаеш ли кое е странното?

Изсумтявам.

— Не ме удари.

— Кой?

— Ед — отвръща тя.

За момент фамилиарното споменаване на малкото му име ме изкарва от релси.

— В смисъл?

— В самото начало ми каза, че удрял жена си. Това правеше нещата по-лесни. Нали се сещаш, ударът. Затова донякъде очаквах… нещо. Ако не удар, то може би поне заплаха. Но засега няма нищо. Държи се като истински джентълмен.

— Може би все още не го познаваш достатъчно добре.

— Хмм… — Тя се замисля над думите ми. — Доста добре го познавам — отсича накрая. И това ме убива мъничко отвътре.

— Разбирам.

— Има и още нещо,

— Какво нещо?

— Сякаш нещо не му е наред. Не мога да определя какво точно. Нещо не ми звучи наред.

— Мислиш ли, че ни е усетил?

— Ед ли?

Отново на малко име. „Да, Ед — иде ми да кажа. — Шаранът“.

— Мисля… — Тя млъква за момент, обмисля думите си. — Мисля, че е… подозрителен.

— А ние точно това искаме — казвам аз.

— А ние точно това искаме — повтаря тя. Чувам шумоленето на чаршафи. Представям си я как се надига и се обляга на таблата на леглото. — Работата е, че не е станал милиардер просто така. Не се е родил богат. Спечелил е парите си.

— Говориш, сякаш имаш угризения.

За първи път тя се раздразва.

— Нямам угризения. Просто ти посочвам нещо. Че в него има нещо странно и че трябва да внимаваме.

— Ти трябва да внимаваш — отвръщам.

— Всички трябва да внимаваме — казва тя.

След като затваряме, се питам — ще ми прости ли някога Джес за онова, което се каня да направя?

Хондата ми е още в сервиза, така че с Тоби отиваме на работа с такси. Нейпиър се появява в 10:02. Този път не е сам — води със себе си мускулест бияч, когото не съм виждал до момента. Мъжът върви на крачка зад Нейпиър по коридора към конферентната зала. Струва ми се, че виждам под сакото му нещо издуто.

Нейпиър не си прави труда да ни го представи. Посланието му е ясно. Сега аз командвам фирмата, така че ви представям директора по човешки ресурси господин Мускул и неговия помощник господин Глок. Тяхна грижа е работата ви в „Пития“ да е възможно най-плодотворна,

Конферентната зала е подготвена като вчера — свален екран, затъмнено осветление, бръмчащ компютър.

— Парите в сметката ли са? — пита ме Нейпиър.

— Двеста хиляди долара — отвръщам аз.

— Да ги удвоим — казва Нейпиър, сякаш поръчва на момчето на бензиностанцията да напълни резервоара догоре. „Разбира се — мисля си. — Хайде да удвоим двестате бона. Искаш ли да проверя и маслото ти?“

— Цяла нощ работих върху софтуера — казва Питър,

Очаква някаква похвала. Не я получава.

— Както и да е, ето какво ще прави — продължава той. — На всеки трийсет секунди „Пития“ ще проверява целия пазар за много вероятни изменения в цените. Всеки път ще избира десетте най-вероятни победители и ще инвестира по десет процента от сумата във всяка компания. В края на всеки цикъл ще прави нов опит, като използва и допълнително спечелените суми. Ако бъдем консервативни и приемем, че печалбата ни е четири процента на всеки трийсет секунди, ще удвоим парите за…

— Десет минути — обажда Нейпиър.

— Точно така — потвърждава Питър.

Хвърлям поглед към Джес. Тя ме гледа, сякаш иска да каже: „Виждаш ли? Изобщо не е тъп“.

— Готов съм — казва Нейпиър.

Питър поглежда към мен. Става все по-нелепо да се преструвам, че аз командвам парада. Въпреки това кимам и му давам знак да действа.

Питър отида до клавиатурата и набира команда. Екранът се запълва от десет малки графики. „Пития“ начертава десет червени кръга. След трийсет секунди девет от мишените са улучени.

Моментално се появяват десет нови графики. Нови десет мишени. Минават трийсет секунди. Десет попадения.

Цикълът се повтаря още девет пъти. Десет попадения… девет… десет… осем…

Взираме се мълчаливо в екрана. Хипнотизиращо е. При всяка нова графика усещаме нов прилив на ендорфин. Печелим три хиляди тук, четири хиляди там. Скоро губя дирите на сумата, но знам, че трябва да е голяма.

— Господи! — прошепва Тоби.

След десет минути седим отпуснати като наркомани в столовете си и продължаваме да гледаме екрана, макар търговията да е приключила.

— Това е — обажда се най-сетне Питър.

Отново се чува тракане на клавиши. Появява се таблица, показваща печалбите за деня. Последният ред гласи: „Състояние на сметката: $ 483163.30“. За десет минути сме успели да удвоим парите на Ед Нейпиър, че и отгоре.

Излизам при екрана и придърпвам спикърфона. Набирам телефонен номер. Разнася се приятен женски глас:

— Благодаря, че се обаждате на Дейтек Онлайн. На телефона е Бони. Бихте ли ми казали номера на сметката си?

Казвам номера на сметката си.

— Здравейте, сър — отвръща Бони. — Какво мога да направя за вас?

— Бони, ще бъдете ли така добра да ми кажете точното състояние на сметката ми към този момент?

— Момент, сър — отвръща тя. Чуваме приглушено тракане на клавиатура някъде в Средния запад. — Готово — оповестява тя. — По сметката ви има четиристотин осемдесет и пет хиляди сто шейсет и три долара. И трийсет цента.

— Благодаря — отвръщам и затварям.

Кимам на Тоби, който се е облегнал на патериците си до стената. Той пали лампите.

Шестимата примигваме от внезапната силна светлина.

— Искам парите веднага да бъдат преведени в банковата ми сметка — казва Нейпиър.

Кимам.

— Заемам се.

— Не че ти нямам доверие, партньоре — добавя Нейпиър. — Просто искам да съм сигурен, че всичко е тип-топ. — И се обръща към новия ни директор по човешките ресурси с ютията. — Човек не бива да е прекалено доверчив. Особено когато става въпрос за истински пари.

25

Вечерята е пържоли на грил. Държа под стълбището в задния двор на господин Сантуло една ръждива скара. Заедно с Тоби я изкарваме навън. Седим на евтини сгъваеми столове, отпиваме бира направо от кутиите и гледаме как горят дървените въглища.

Топла августовска вечер е. Аз съм по тениска и джинси, синът ми седи до мен и изпитвам точната противоположност на deja vu. С други думи — имам чувството, че никога не съм изживявал такъв съвършен момент, за мое вечно съжаление и срам.

Има нещо хипнотизиращо в дървените въглища, в миризмата на газта за горене и светулките, проблясващи край розмариновия храст на господин Сантуло. Думите са излишни. Просто самото седене е истинско блаженство.

След няколко седмици ударът ще е свършил и ще се махна оттук — ще изчезна за няколко месеца, а може би и за години. Ще наема къща някъде, може би къща на кокили, със сламен покрив, на брега на морето. Ще взема сина си със себе си. Или пък ще взема Джесика Смит.

А не мога ли да взема и двамата? Не се замислям върху този въпрос. Защото знам отговора. И той е — не.

Хвърлям пържолите върху нагорещената скара.

— Искам да поговорим за удара — казва Тоби.

— Давай.

— Ще се опитам да позная какво ще се случи. Кажи ми дали съм прав.

Обръщам пържолите с вилица и свивам устни — нито съм съгласен, нито имам нещо против.

— Ед Нейпиър си мисли, че разполага със сигурен начин да прави пари на борсата. Освен това се нуждае от средства заради хотела, който се опитва да купи.

Усещам го, че ме гледа с надеждата да го окуража. Преструвам се, че не съм забелязал, и продължавам да бода пържолите с вилицата.

— И тъй, ние позволяваме на Нейпиър да прави все по-големи и по-големи залози, като плащаме с парите на Професора, и всичко изглежда истинско. После го оставяме да направи едно последно голямо залагане. Нещо обаче се обърква, той губи, а ние прибираме парите му.

— Как искаш пържолата?

— Полусурова.

— Значи трябваше да те попитам преди пет минути. Добре опечена добре ли е?

— Идеално.

Прехвърлям пържолите в блюдото и покривам грила. Отново усещам погледа на Тоби върху себе си.

— Е? — казва той.

— Какво „е“?

— Това ли е номерът?

— Да — казвам. — Това е. Повече или по-малко.

— Повече или по-малко ли?

— Яж — казвам. И с това въпросът приключва.

26

На следващата сутрин се събуждам от звънящия телефон в кухнята.

— Ало?

Мисля си, че е Джес и че иска да сподели как е минала срещата с Нейпиър.

Оказва се самият Ед. Още съм сънен, но някъде подсъзнателно се питам откъде е научил телефонния ми номер. Дал съм му единствено номера на мобилния.

— Франклин? Ед Нейпиър е. — И по телефона гласът му е същият като на живо — гръмък, началнически, готов да промени света.

— Здрасти.

— Проверих в банката. Парите са пристигнали. Всичките четиристотин хиляди долара. Изглежда, всичко е истинско.

— Нима си се съмнявал в мен?

— Искам двамата с Тоби да закусите с мен. Елате в дома ми, в Удсайд. Трябва да поговорим.

— Да, добре — отвръщам.

Записвам си адреса. Затварям.

Отивам в спалнята. Както обикновено, Тоби още спи. Будя го.

Таксито ни оставя пред централната порта на имението на Нейпиър. Посреща ни човек от охраната на средна възраст, гледа с любопитство след отдалечаващия се бакшиш. Едва ли много от деловите сътрудници на Нейпиър пристигат по такъв начин.

Казвам му, че съм Франклин Едисън и че съм дошъл да се видя с господин Нейпиър.

— Да — отвръща мъжът и проверява в бележника си. — Господин Нейпиър се обади и каза, че ще дойдете. Оттук, моля.

Затваря портата зад нас и ни повежда по настлана с каменни плочи пътека. Имението се издига над нас на върха на хълма. Построено е в испанско-мавърски стил: бял варовик и покрит с извити червени керемиди покрив.

— Еха — казва Тоби. — Страхотна къща.

Пътеката стига до увенчана с арка лоджия, обзаведена с плетени мебели от виеща се палма и саксии с червени бугенвилии. Къщата ми прилича подозрително много на изложбената зала на Ралф Лорън. Почти очаквам да ни посрещне наперена блондинка в рокля с растителни мотиви. Представете си разочарованието ми, когато вместо нея се появяват две мутри с костюми.

— Тези господа ще ви поемат нататък — казва мъжът от охраната и кима на здравеняците.

— Бихте ли ме последвали — казва единият от тях и ме сграбчва за лакътя.

Другият хваща ръката на Тоби.

— Хей — казва той и се опитва да се измъкне, но мъжът го е хванал здраво. Тоби явно очакваше превъзходна закуска на верандата, може би варени яйца и мимози, но явно плановете на Нейпиър са други.

Мутрите ни повеждат през арката към къщата. Минаваме през дневна, обзаведена великолепно в стил хасиенда от трийсетте, с кафяво кожено канапе и билярдна маса. За момент се надявам, че ще ни оставят при тази очарователна маса и ще мога да поупражнявам щеката си, докато чакам появата на Ед. За жалост вероятността за това е нищожна. Мутрите ни помъкват по дълъг коридор. За разлика от лоджията и дневната, опити за украса на коридора почти липсват. Най-просто кафяво дърво. Започват да ме обземат лоши предчувствия.

Стигаме до стоманена врата в края на коридора. Единият от здравеняците пуска лакътя ми и бърка в джоба си. Измъква връзка ключове. Отключва и отваря вратата.

От преструвките за вежливост не остава и следа. Блъскат ни напред в студена бетонна стая, осветена с индустриални флуоресцентни лампи. Покрай отсрещната стена е сложена маса и два сгъваеми метални стола. Питър и Джес стоят до масата. Изглеждат бледи. Ръцете на Питър треперят.

— Здрасти — казвам и се обръщам към Джес. — Как изкара снощи?

Едната мутра затваря вратата зад нас и заключва. Другата бърка в джоба си и вади пистолет.

— Господин Нейпиър няма ли да закуси с нас? — питам.

— Все още не — отвръща типът с пищова.

— Трябва първо да направим нещо ли?

Другата мутра се усмихва и се приближава до мен.

— Да. Първо обаче аз трябва да направя нещо — казва и без никакво предупреждение забива юмрук в корема ми.

— Ууф — изпъшквам и рухвам на колене. Другият мъж — онзи с пистолета — стои на стража до вратата и ме гледа безизразно.

— Хей… — почва Тоби и прави крачка към мен.

Мъжът с пистолета се обръща и се прицелва в главата му. Синът ми премисля, спира и вдига ръце.

— Спокойно де — казва. — Спокойно.

С добро дясно извъртане мутрата замахва с крак, сякаш за да ритне футболна топка. За съжаление в случая топката съм аз. Тежката му обувка се забива в гърдите ми, изкарва ми въздуха и ме запраща назад. Чувам писъка на Джес. Сгромолясвам се върху бетона, като се мъча да държа брадичката си опряна на гърдите, за да не си ударя главата в пода. Замаян съм. Вдигам немощно ръка над себе си, за да се защитя.

Явно мутрата има нагласата „мога да го направя“, на която толкова се възхищава Ед Нейпиър. Разбирам го, защото той не се задоволява единствено с употребата на юмруци и ритници. Пресича стаята и сграбчва единия от металните столове. Сгъва го като изящен чадър, връща се при мен и го вдига високо над главата си. Стоварва го с все сила върху гърба ми.

— Моля ви, спрете! — изкрещява Джес.

— Чакай — мъча се да кажа, но не съм сигурен дали успявам. Главата ми пулсира. Усещам течност в гърлото си. Не знам дали е слюнка, или кръв.

Свил съм се като зародиш и се гърча жалко на пода. Ръцете ми са върху главата и лицето, за да се предпазя от следващия удар — сигурен съм, че няма да закъснее. Но той така и не идва. Чувам единият от биячите да прочиства гърлото си. После се разнасят други звуци — изщракване на ключалка и скърцане на врата.

Поглеждам нагоре. Ед Нейпиър се е присъединил към компанията. Затваря вратата и казва:

— Здрасти, Франклин Едисън. — Усмихва се и повтаря името. — Франклин Едисън, нали така? Или предпочиташ да те наричам Кип Ларго?

С мъка се изправям на колене.

— И двете стават — отвръщам примирено.

— Знам кой сте, господин Ларго — казва Ед Нейпиър. — Вие сте мошеник. Току-що излязъл на свобода. Лежали сте пет години във федералния затвор, защото сте обирали дебелаци.

— Не е вярно — казвам. Имам предвид обирането на дебелаците. Тоби и Джес са тук, така че искам да обясня, че Диетичното тесте си беше реален продукт и че може дори да е помогнало на някоя и друга дебелана; вкараха ме на топло не заради него, а заради подправените документи. Усещам обаче вкуса на кръв в устата си и установявам, че ми е трудно да дишам. Пропускам подробностите.

— Да не би да си въобразяваше, че можеш да измамиш мен? — казва Ед Нейпиър. — Знаеш ли кой съм?

Кимам.

Нейпиър се обръща към мутрата.

— Кажи му.

Мутрата идва до мен и ме изритва в гърдите, с което ме запраща отново на пода.

— Това е Ед Нейпиър — обяснява ми на висок глас.

Опитвам се да се претърколя настрани от мъчителите си по бетонния под. Забелязвам, че оставям кървава диря.

— Добре — предавам се. — Сега разбирам.

— Какъв е номерът, Кип? — пита Нейпиър. — Няма никаква „Пития“, нали?

— Стига сте ме били — казвам.

— Тоя май не ме чу — казва Нейпиър на мутрата.

Мутрата ме приближава и ме изритва в лицето. Вратът ми изпуква. Поглеждам надолу и виждам два от зъбите си на пода.

— Господин Нейпиър те попита нещо — казва мутрата.

— Моля ви — повтаря Джес. — Ще го убиете.

— Интересно предвиждане — отбелязва Нейпиър. — Деветдесет и девет процента съм сигурен, че може и да си права.

— Спрете. Моля ви — казвам аз. Бъркам с пръст устата си и го поглеждам. Червен е от кръвта. — Добре — казвам. — Прав си. Няма никаква „Пития“.

— Какво се опитваше да направиш? — пита Нейпиър. — Да ме измамиш? Какво си въобразяваш, мамка му? Знаеш ли кои са ми приятели? Знаеш ли какви хора са ми партньори?

Закашлям се. Струва ми се, че ще изгубя съзнание. Губенето на съзнание не влиза в плана. Нито пък ритникът в лицето. Хората на Нейпиър малко се престарават.

— Не е каквото си мислиш — казвам.

— Кажи ми тогава какво да си мисля.

Отново се закашлям. Изстенвам.

— Май пак не ме чу — обръща се Нейпиър към своя човек.

Мутрата тръгва към мен и се приготвя за нов ритник.

— Чакай — казвам аз. — Ще ти кажа.

Нейпиър вдига два пръста. Мутрата замръзва с вдигнат крак като балетист, който всеки момент ще се впусне в танц.

— Наистина е измама — казвам. — Тук си прав. Но парите са истински. Печалбата е истинска.

Мутрата поглежда Нейпиър, сякаш пита — вече мога ли да го ритна?

— Имаш трийсет секунди, за да разкажеш всичко — казва ми Нейпиър.

На лицето на мутрата се изписва смущение. „Трийсет секунди? Не мога да стоя половин минута на един крак!“ Обувката му докосва пода.

— Трябваха ни парите ти, за да проработи — казвам аз. — Не се опитваме да те оберем. Ще ти ги върнем. Парите, които направихме вчера сутринта, са си съвсем истински.

— Глупости на търкалета.

— Софтуерът… не предсказва нищо. Няма никакви генетични алгоритми. Никакви неврални мрежи. Всичко е съвсем просто. Прехващаме нарежданията на брокерите. Сменяме IP маршрутизирането. На всички онлайн играчи — Дейтек. Америтрейд, И-Трейд. Прехващаме всичките им нареждания. Те пристигат първо при нас. Задържаме ги за двайсет, максимум за трийсет секунди. Софтуерът ни ги анализира. Залагаме на първия и освобождаваме останалите.

— Намали малко — казва Нейпиър. — Повтори го отново.

Поемам дъх. Закашлям се. Поглеждам си ръцете. Опръскани са с кръв.

— Съвсем просто е — повтарям. — Когато някой направи нареждане по интернет за закупуване на акции, ние го прехващаме. То пристига първо при нас, а не при брокера. Събираме хиляди нареждания — даже стотици хиляди — и разбираме какви акции ще купуват хората. Ако видим, че хиляда души купуват акции на една компания, ние купуваме преди тях. Цената на акциите се покачва, защото всички се мъчат да купуват. Правим парите и продаваме акциите.

— Значи изпреварвате…

— Прехващаме борсовата информация, преди да бъде продадена. Няма пострадали.

— Незаконно е — казва Нейпиър.

Свивам рамене.

— А защо е цялата тази постановка? „Пития“? Защо ви трябвам аз?

— Заради парите. Трябва ми капитал.

— Обясни ми.

— Имаме на разположение месец, най-много два, преди да ни спипат. Затова ми трябваш. Трябва да направим колкото се може повече пари за един месец, преди да са се усетили. Щом можем да играем само няколко пъти, поне да е на едро.

— Смяташе да ме обереш — казва той, макар че гласът му вече не звучи толкова сигурно.

— Не — казвам аз. — Кълна се. Парите са истински. Разделям ги с теб петдесет на петдесет, точно както се разбрахме. Нали провери сметката си. В нея има четиристотин хиляди. Не се опитвам да те обера.

— Ако ме лъжеш, ще те убия.

— Не те лъжа.

— И въпреки това мога да те убия.

Нейпиър впива поглед в мен. Претегля онова, с което разполага. Аз съм мошеник, но пък съм прехвърлил четиристотин хиляди в банковата му сметка. Малко хора ще тръгнат да мамят с подобни суми. Явно съм се захванал с нещо.

— Значи все пак има софтуер — казва Нейпиър.

— Не е кой знае какво. Всеки може да го направи. Ние просто го направихме първи. Трудната част е с прехващането на нарежданията.

— Как го правите?

— Мога да ти покажа — казвам аз.

Намирам се в сайтейшъна на Нейпиър, на шест хиляди метра над земята. Питър е настанен до мен. Тоби и Джес са в задната част на самолета. Нейпиър е заспал, хърка на предната седалка и сънува за следващия си уикенд в Санта Круз или пък за предстоящата вечеря с омари в Палм Бийч. Биячът с изцапаните с кръв тежки обувки седи срещу нас напълно буден, не затваря очи нито за миг.

При последното ми посещение на този самолет една платиненоруса блондинка със страхотни цици ми предлагаше хайвер и шампанско. Сега пък ме зяпа мускулест тип от италиански произход с големи пори. Времената се менят.

Позволиха ми да се почистя, преди да ни замъкнат на летището. Под почистване имам предвид, че ми бе позволено да събера избитите си зъби от пода, да ги сложа в джоба на панталона си и да измия кръвта от лицето си със студена вода. Въпреки усилията ми съм сигурен, че когато кацнем в Ню Йорк, няма да ми предложат работа като модел.

След шест часа полет кацаме на Ла Гуардия. На изхода ни посрещат двама дебелаци с костюми. Здрависват се с Нейпиър и се покланят почтително. Повеждат ни към паркинга. Очаквам най-малкото лимузина, може би ролс-ройс. Те обаче ни изпращат до един боядисан в синьо и зелено микробус с жълта сигнална светлина на покрива.

— Както пожелахте, господин Нейпиър — казва единият от дебелаците.

Натикват ни в задната част на сервизния микробус. Настъпваме някакви навити медни кабели, секачи за жица и кожени ремъци. Нейпиър и мускулът му сядат на задните седалки, а двете нюйоркски мутри се настаняват отпред.

— Накъде, господин Нейпиър? — пита шофьорът, когато излизаме от паркинга.

Нейпиър се обръща назад към мен.

— Къде е?

— В центъра — казвам аз. — На Четиринайсета и Пето.

Поемаме през Куинс и минаваме през тунела Мидтаун, за да стигнем Манхатън. Половин час след тръгването ни спираме пред една пететажна сграда в стил ар деко. До вратата върху стоманена плоча са гравирани думите „Дейтек Секюритис“.

Скачаме на тротоара. Една от нюйоркските мутри ни подава бели каски. Макар всеки от нас да изглежда нелепо по свой начин, Ед Нейпиър несъмнено е най-абсурдната картинка — загар от Сейнт Барт, вратовръзка на Хермес, костюм на Армани — и към всичко това бяла пластмасова каска. Но пък на мен ми липсват два предни зъба и имам на челото рана с формата на свастика, също като на Чарлз Менсън. Може пък Нейпиър да се смее на мен.

— Покажете ми — казва той.

Питър повежда групата по тротоара. На ъгъла с Пето спира и посочва един капак на улицата.

— Това е.

Нюйоркските мутри неуспешно се опитват да вдигнат капака с пръсти. Един от тях поклаща глава, отива до микробуса и се връща с щанга и фенерче. Отваря капака и го плъзга по асфалта.

— Там долу — казва Питър.

Навежда се, хваща се за една скоба и се спуска надолу. Поглеждам Нейпиър за разрешение да го последвам. Той кима.

— Стой на стража — казвам на Тоби.

— Няма къде да отида — отвръща той и посочва гипсирания си крак.

Следвам Питър под улицата. Спускаме се шест метра надолу. Цари тъмнина и хлад. Доколкото можем да видим в тъмното, стената е покрита с дебели кабели и PYC тръби. Отдръпвам се от стълбата, за да направя място на Нейпиър. Той скача до мен. Джес е след него.

— Дайте ми фенера — вика Нейпиър на хората си.

Мускулът му пуска фенера в отвора. Нейпиър го улавя. Обръща се и насочва лъча в лицето на Питър.

— Ето тук го направих — казва той.

Посочва стената. Нейпиър насочва фенера натам и осветява черен пластмасов куб колкото кутия за пури. Върху него спазматично примигват две зелени лампички.

— Дейтек имат Т-3 магистрала, която минава оттук и стига до офиса им. — Питър посочва един черен кабел с дебелината на кутре, снаден към задния панел на черната кутия. — А това тук е изходът — обяснява и посочва втори черен кабел от другата страна. — Мислете за това нещо като за рутър. Инсталирахме го преди месец и половина. Всеки стигащ до Дейтек пакет първо минава през тази кутия.

— И прехващате всичко на входа? — обажда се Нейпиър.

— Именно. Щом пристигне в кутията, пакетът се прехвърля в офиса ни в Калифорния. Ние решаваме дали да го препратим моментално към Дейтек, или да го задържим.

— И ако е нареждане за купуване на акции, го задържате — казва Нейпиър. Вече започва да разбира номера.

— Точно така — казва Питър. — Можем да наредим на опашка десетки хиляди нареждания. Преглеждаме ги и преценяваме кой какви акции купува. Ако видим, че много хора са се насочили към някоя конкретна компания, слагаме нашата заявка на първо място. Веднага щом ни регистрират, пускаме всички останали заявки от опашката. На думи всичко изглежда тромаво, но на практика процесът е бърз. Прехвърлянето на информацията до Калифорния и обратно трае около една десета от секундата. Плюс времето, през което задържаме нарежданията.

— И никой не е забелязал? — пита Нейпиър.

— Засега. Сигурно в крайна сметка ще се усетят. Ние обаче никога не задържаме нарежданията прекалено дълго. Най-много за трийсет секунди. И не непрекъснато. А само за по няколко минути на ден. Затова ще мине известно време, преди да ни спипат.

— Какво ви кара да мислите, че изобщо ще ви спипат?

— Защото винаги те спипват — отговарям аз вместо Питър. — Такова е правилото. Така е устроен светът.

Нейпиър кима. Много добре разбира това правило. Целият му живот — купуването на първото казино с мафиотски пари, комисионите на генуезката фамилия, рушветите на Комисията по хазарта на Невада — всичко това са примери как не е бил спипан — засега. Знае, че ще дойде и неговият ред.

— Освен това тук имаме едно устройство в Омаха при Америтрейд и едно при И-Трейд — продължава Питър. — Само с тяхна помощ сме в състояние да следим около четиридесет процента от дневния оборот на Насдак. Може да не изглежда кой знае колко, но е достатъчно, за да гарантира на практика, че можем да определим как ще се движат едни или други акции.

— Изумително — казва Нейпиър и се замисля. — Нещо свързва ли кутията с вас? Да речем, че някой слезе тук и намери устройството.

— На всеки четиридесет и осем часа устройствата се свързват със сървърите ни в Калифорния — казва Питър. — Ако сървърите не отговорят с правилния контролен код, устройствата са програмирани да изтрият собствената си памет. Просто престават да работят. Сякаш изобщо ги няма. Ако някой слезе и намери кутията, няма да открие нищо, което да сочи към нас. Това са все компоненти, които можеш да си купиш във всеки магазин за радиолюбители.

— Добре — казва Нейпиър.

Докосвам с език венеца си и усещам празнините, където доскоро бяха двата ми предни зъба.

— Какво ще кажеш? — обръщам се към Нейпиър.

Той кима.

— За шайка говеда много ви бива.

Кацаме в Пало Алто в единайсет вечерта. Нейпиър ни откарва обратно в имението си.

Минаваме през лоджията под песните на щурчета в топлата нощ. Усещам аромата на жасмин и розмарин. Минали са дванайсет часа, откакто ядох бой от хората на Нейпиър, и не бих отказал едно питие.

Нейпиър ни води през дневната в трапезарията. Масата е застлана с бяла покривка и украсена със свещници.

— Сядайте — казва той.

Настаняваме се. Появява се мъж с костюм и с бутилка вино в сребърна кофичка. Налива ни по чаша.

— А сега да пием за новото ни съглашение — казва Нейпиър.

— Какво ново съглашение? — питам.

— Аз ви давам пари. Вие продължавате да правите, каквото правите. Тоест правите пари на борсата. Делим всичко осемдесет на двайсет.

— Не сме се разбирали подобно нещо — възразявам.

— Както казах, това е нашето ново съглашение — обяснява Нейпиър.

— А ако откажа? — питам, макар да знам отговора.

— Тогава ще ви издам. Ще се обадя на ФБР и ще им обясня как манипулирате цените на акциите. Ще влезеш отново в затвора, Кип, при това за доста време. Разбра ли ме?

Кимам.

— И още нещо — казва той. — Открия ли, че ме крадете по какъвто и да било начин, че сте отмъкнали дори цент, ще наредя да ви убият. Всички.

Поглежда ни един по един, бавно (може би в реда, в който ще ни убие?), за да се увери, че сме го разбрали.

— Е. — Нейпиър вдига високо чашата си. — А сега да пием за нашето ново сътрудничество.

Екипът ми се обръща към мен за насока. Свивам рамене, сякаш искам да кажа — майната му.

— За новото ни сътрудничество — казвам. — И за пълната и безусловна почтеност.

Всички следват примера ми и вдигат чашите си.

Забелязвам, че Нейпиър се усмихва, сякаш съм казал нещо смешно.

27

Естествено в кутията под Четиринайсета улица в Манхатън има само една батерия от девет волта, захранваща двете мигащи зелени лампички. Въпреки завързаното обяснение на Питър как устройството прехваща интернет пакети и ги препраща в Калифорния, където анализираме десетки хиляди борсови операции, реалността е много по-прозаична. Кутията не прави нищо друго, освен да мига. Не прехващаме нищо. Не анализираме нищо.

Просто караме зелените лампички да мигат.

Да не сте си помислили друго? Не забравяйте — това е история за измама. При всяка измама всеки играе ролята си. И всеки знае, че това е постановка. С едно-единствено изключение. Най-важното нещо в такава ситуация е да се увериш, че изключението не си ти.

28

Когато на сутринта се събуждам, по някакъв мистериозен начин съм транспортиран в катедралата в Шартър във Франция; главата ми е здраво закрепена в огромната камбана на върха на камбанарията. Далече долу някакъв монах свири весела версия на „Янки Дудъл“ на карильон.

Поне така се чувства главата ми. Трябва ми известно време да осъзная, че не съм в Шартър, а на много по-безинтересно място — лежа върху изкуствената тапицерия на дивана в стаята си в Пало Алто, в локвичка слюнка, с насинен гръден кош, два липсващи зъба и болка в главата, горяща като магнезиева ракета на мокър от дъжда път.

Надигам лице от дивана. Разтривам бузата си и усещам, че тапицерията се е отпечатала върху кожата ми като дъска за шах. Опитвам се да си спомня какво бе станало снощи — дългия полет от Ню Йорк, вечерята у Нейпиър, вдъхновеното от заплахи сътрудничество, няколкото чаши вино и тихото прибиране до квартирата ми в колата на Джес.

Поглеждам часовника. Десет сутринта, събота. С препъване минавам през дневната и с изненада откривам, че докато съм бил пребиван от разни мутри, MrVitamin.com е продал стока за 983 долара. Струва ми се невъзможно, така че сядам пред компютъра и зареждам списъка с транзакции, за да проверя лично. Няма грешка, продажбите са съвсем истински, от цялата страна — шишенце витамини тук, таблетки рибено масло там. Причината за внезапния интерес към уебсайта ми е загадка. Може да се е появил добър отзив в пресата, а може и да е просто щастлива случайност. Въпреки това ми е приятно да знам, че ако Големият удар не успее и оцелея след фиаското, може би имам бъдеще в интернет търговията на дребно.

През следващия половин час прелиствам жълтите страници, звъня на зъболекари, опитвам се да намеря наблизо клиника със спешен кабинет.

Накрая взимам такси до Сан Хосе, за да отида при зъболекар с екзотично чуждестранно име, пълно с изненадващи съгласни и подозрително празно разписание.

Все пак доктор Чатчадабенджакалани, ако наистина е доктор, е приятен и способен. Кабинетът му се намира на втория етаж над някакъв виетнамски ресторант и е чист, макар да се долавя смътната миризма на нампла — тайвански сос за риба. Преди да се излегна на зъболекарския стол, бъркам в джоба на панталона си и му предлагам двата си предни зъба — през последните два дни си ги нося като талисмани. Забелязвам, че корените им са почернели.

Доктор Чатчадабенджакалани протяга ръка и любезно ги взима. Вдига очилата на челото си и разглежда внимателно зъбите ми, все едно е амстердамски търговец на диаманти.

— Не са добри — обявява накрая и ми ги връща, ако случайно си ги искам.

— Не е нужно — отвръщам аз. — Задръжте ги.

След два часа отново съм в Пало Алто с два блестящи бели резеца. Устата ми е като нова. Не съм ядосан от сметката за петстотин долара, представена ми от милия доктор на излизане. Разглеждам я като делови разход — по същия начин, по който хората гледат на различните такси и разходи за фотокопирни услуги. Да ви се е случвало да си сменяте предните зъби, след като мутрите на жертвата ви са ви ритали в лицето? При моята работа подобни разходи са си в реда на нещата.

Тоби седи на дивана и тихо говори по мобилния си телефон.

— Ще затварям — казва, когато влизам. — Татко е.

После прекъсва връзката и тупва телефона на дивана до себе си.

— Кой беше? — питам.

— Мама.

— Какво иска?

— Просто се обади. Да се увери, че съм жив.

Оставям ключовете на масата до вратата и влизам.

Тоби ме зяпва в устата.

— Зъбите ти изглеждат добре.

— Доктор Чатчадабенджакалани ми ги оправи.

— Майтапиш се.

— Тайванец.

— Не мислиш ли, че точно затова са толкова изостанали, че още ядат с клечки? Толкова много време губят в изговарянето на собствените си имена, че не им остава възможност да изобретят такива прости неща като вилицата.

Сядам до него.

— Мисля, че това е много расистко от твоя страна.

— Но пък е вярно, нали?

— Сигурно.

— Мога ли да те питам нещо?

Свивам рамене.

— Искаше Нейпиър да разбере кой си, нали? Нарочно го остави да се сети, че си мошеник. Това също е част от удара, вярно ли е?

— Май обучението в занаята не спира нито за миг.

— Не искаш ли да ме учиш?

— Не искам да се занимаваш с това, с което се занимавам аз. Искам да станеш доктор. Или инженер. Или зъболекар. Знаеш ли какво научих днес? Че печелят доста добре.

— Малко е късно за такива неща — казва той. — Аз съм, каквото съм.

Иска ми се да попитам: „И какво е то?“, но успявам да си затворя устата и да не обидя сина си.

— Никога не е късно да се промениш.

Той се усмихва подигравателно.

— Имаш предвид като теб, нали?

Въздъхвам. Понякога е наистина много гаден. На кого ли се е метнал? На мен или на Силия? После разбирам — на баща ми. Гаден кучи син. Или внук?

— Да — отговарям на друг въпрос. — Наистина очаквах Нейпиър да научи за мен. Това е единственият начин номерът да проработи. Трябва да повярва, че прави нещо незаконно.

Тоби кима.

— За да го разкараме накрая. Да се престорим, че ни арестуват или нещо такова. Нали?

Не отговарям. Ставам от дивана.

— Умирам от глад. Искаш ли да ти взема нещо за хапване?

— Току-що ядох.

— Добре. След малко се връщам.

Излизам.

Краят на август е и Станфорд е в лятна ваканция. Университетският булевард, който през есента е пълен със студенти и скейтъри, сега е спокоен. В съботния ден целият град изглежда пуст и някак нереален, като филмов декор. Без да спирам да крача по тротоара, изваждам мобилния си телефон и набирам номера.

Силия вдига на второто позвъняване.

— Ало?

— Здрасти, Кип съм.

— Здрасти, Кип. — Чувам я да казва нещо на онзи, който е до нея — нещо от рода на „мъжът ми…“ После долавям мъжки глас и шумолене на вестник. Накрая тя отново заговаря по телефона: — Какво има?

— Тоби ме помоли да ти се обадя. Иска да ти се извини, че е затворил така ненадейно.

— Моля?!

— Когато разговаряхте преди малко. Стана му неловко, че е прекъснал разговора така рязко. Помоли ме да ти кажа, че съжалява.

— Аз не… Не съм разговаряла с Тоби…

— Странно — казвам. — Сигурно нещо съм объркал. Както и да е. Как вървят нещата при теб?

— Да не се обаждаш просто да си дърдориш?

— Че как иначе? Как е Карл? Всичко наред ли е?

— Всичко е идеално — отвръща тя. Ледено. Идеално.

— Е, добре — казвам. — Май не уцелих подходящия момент.

— Не… просто…

— Разбирам. Ще се чуем по-нататък. Дочуване, Силия.

— Дочуване.

Затварям и пускам телефона в джоба си.

Излиза, че Тоби е доста сносен лъжец. Не е разговарял по телефона с майка си. Сигурно съм сгрешил с преценката си за гените. Може пък в крайна сметка да е наследил моите.

Решавам да прескоча закуската и направо да обядвам.

По пътя пъхам две монети от по четвърт долар в машината за продажба на вестници и измъквам „Сан Хосе Мерк“. После продължавам към „Ел Поло Локо“ и си поръчвам тако с риба и кола. Продавачът ми подава номерче.

— Вие сте номер тринайсет — казва ми. — Ще ви извикам, когато е готово.

Настанявам се на една маса и започвам да чета вестника. Подобно на актьор в гигантска кармическа шега, разгръщам на бизнес страниците и се натъквам на снимката на Ед Нейпиър в смокинг, застанал зад рулетка. Май не мога да се измъкна от него дори когато просто искам тако с риба. Статията е за борбата на Нейпиър за купуването на стария „Трокадеро“. Онова, което отначало бе не особено интересна история за недвижими имоти, явно се е превърнало в гледана от всички сапунена опера. В най-общи линии сюжетът е следният: старото казино „Трокадеро“ банкрутира. Ед Нейпиър се появява като рицар на бял кон и предлага да го купи, да го разруши и на негово място да построи най-голямото казино в Лас Вегас — четири пъти по-голямо от „Облаците“! (Точно така вестниците цитират Нейпиър — с възклицателен знак след възбудените му прокламации! Хотелът ще бъде огромен! Най-огромният в Лас Вегас!

Акционерите на стария „Трокадеро“, които само преди седмици са предполагали, че ще видят мизерни центове срещу всеки инвестиран долар, се съгласяват на сделката. За беда на Нейпиър в същия момент се появява друг играч и прави конкурентно предложение. Това предложение е от малко известен консорциум от европейски и японски инвеститори. Затова Нейпиър повдига залога си и предлага освен да изкупи акциите по номинал да изплати допълнителни премии. Европейците и японците вдигат мизата още повече. Нейпиър отново плаща пода и качва отгоре. Започва война на наддаване и вестниците надушват историята. Според някои Нейпиър изобщо няма толкова пари. Компанията му е частна и почти никой не знае финансовото й състояние, но според слуховете далеч не било розово. Някои твърдят, че построяването на „Облаците“ едва не докарало Нейпиър до банкрут. Някои политици започват да мърморят за връзките му с организираната престъпност. Други пък недоволстват, че „Трокадеро“ — последното потенциално място за развитие в Ивицата — не бива да бъде продавано на чужденци от Европа и Япония.

Зад целия този пушек и шумотевица на вестникари и политици е ясно едно — че две компании са се вкопчили в смъртен двубой за хапка за милиард долара. Ед Нейпиър закъсва с парите и се нуждае от свежи сили, ако иска да спечели наградата.

Естествено точно в този момент се появявам аз.

Докато си мисля за всичко това, забелязвам как някой се настанява на стола срещу мен. Оставям вестника и виждам Дмитрий, служителя на „професор“ Сустевич.

— Здрасти, Дмитрий — поздравявам. — Как вървят работите на лошия гангстер?

— Моля, елате с мен — казва той.

— Съжалявам, Дмитрий. — Бъркам в джоба на ризата си, вадя номерчето и му го показвам. — Номер тринайсет съм. Чакам си такото с риба.

— Професора иска да ви види.

— И аз него. Но след като си изям такото.

Високоговорителят изпращява.

— Номер тринайсет — обявява нечий глас. — Номер тринайсет.

— Виждаш ли?

Ставам. С изненада усещам нечия ръка на рамото си. Обръщам се и виждам Ховсеп, специалиста по събиране на кибритени клечки на Сустевич. Откъде се е появил? Някакъв дълъг студен пръст ме смушва в бъбрека. Трябва ми известно време да осъзная, че всъщност не е никакъв пръст.

— Какво ще правите? — питам. — Ще ме застреляте направо в „Ел Поло Локо“ ли?

— Това пък какво е? — Дмитрий ме поглежда объркано.

С известно закъснение си давам сметка — мисли си, че говоря за някаква част от тялото, за която не е чувал.

— Не — обяснявам. — Искам да кажа, да не сте решили да ме убиете насред ресторанта?

— Да — простичко отвръща Дмитрий.

— Професора ли ви нареди? Да ме застреляте на публично място?

— Да — отново казва Дмитрий. Погледът му е абсолютно безизразен.

— Добре — предавам се. — Ще ям после. Колата ви отвън ли е?

Отвеждат ме до черен линкълн. Потегляме на север по I-280.

След половин час спираме пред имението на Сустевич в Пасифик Хайтс. Едър мъж излиза от кабинката на охраната и се навежда над вратата на автомобила.

Дмитрий сваля прозореца и казва нещо на руски. Двамата се разсмиват. Може би си казват резултатите от хокея в Москва или си припомнят колко добре са си изкарали в стриптийз клуба снощи. Може пък да се смеят на това, което ме очаква.

Мъжът от охраната се връща в кабината си и желязната порта се отваря. Линкълнът продължава напред и портата се затваря със силен метален звън.

На портика пред имението ме посреща същият як блондин, който преди толкова много седмици ми опипа топките, докато ме проверяваше за оръжие.

— Пак ти — казвам. — След последния път се надявах, че поне ще завъртиш един телефон.

— Клетъчният телефон, ако обичате — казва той и протяга ръка.

Бъркам в джоба си, вадя моторолата и я стоварвам в дланта му.

— Моля, вдигнете ръце — казва русото говедо.

Вдигам ръце. Руснакът ме претърсва — ръцете, гръдния кош. Коленичи, проверява глезените и бедрата ми отвътре, после набързо стиска тестисите ми. Накрая се изправя.

— Елате с мен.

Повежда ме към фоайето — голямото помещение със скъпите черни и бели мраморни плочки и огромното стълбище. На масата в средата има букет гладиоли, подредени като за погребение. „Професор“ Сустевич слиза по стълбите тъкмо когато влизам.

— А, господин Ларго — посреща ме той. — Благодаря, че дойдохте.

— Не бих пропуснал за нищо на света.

— Моля, елате с мен — казва Сустевич, минава през фоайето и отива в дневната. Следвам го. — Искате ли да хапнете нещо?

— Рибено тако.

— Рибено тако ли? — Той ме поглежда объркано. — Нямам представа какво е това.

— Просто израз. Когато си радостен, възкликваш „рибено тако!“

— Аха.

— Така говорят днешните хлапета. MTV поколение, нали разбирате.

— Хмм. — Той ме поглежда внимателно. — Нещо за пиене?

— Рибено тако, да!

Той кима.

— Разбирам. — Отива до масичката в ъгъла и отваря бутилка „Джони Уокър“ син етикет. — Пиете ли скоч?

— Днес да — отвръщам и посочвам зъбите си. — Току-що бях на зъболекар.

— Така ли?

— Две мутри ми избиха предните зъби.

Той ме оглежда.

— Личи си.

— Доктор Чатчадабенджакалани — казвам аз. — Трудно можеш да го кажеш без предни зъби. Истински майстор. И само за пет стотака.

— Аха. — Сустевич пълни две чаши и ми подава едната. — Знаете ли защо поисках да се видим?

Пресушавам уискито си на три глътки. Решавам, че ще имам нужда от него.

— Предполагам, ще ме заплашвате и ще ми кажете да ви върна парите, които ви дължа. Или нещо друго.

— Да — казва Професора. — Точно така.

— Не искам да ви обидя, но не можехте ли просто да се обадите? Трябваше ли да бия целия път дотук?

— Но искам да ви направя една демонстрация.

— Това не ми харесва — отвръщам.

Сустевич се обръща на своето дясно и проговаря на празната стая.

— Дмитрий. — Произнася името съвсем тихо, сякаш Дмитрий е застанал до него. В продължение точно на една секунда Сустевич прилича на луд, разговарящ с невидим приятел. После, сякаш по силата на някаква магия, Дмитрий се появява иззад ъгъла и застава точно на мястото, където гледа Сустевич.

— Да, Професоре?

— Още с колко време разполага господин Ларго? Докато ни върне дванайсетте милиона?

— С осем дни.

Професора кима.

— Осем дни. Не е много. — Обръща се към мен. — Ще можете ли да ми се издължите?

— Мисля, че да. Но да кажем — просто да кажем, — че ви помоля за още няколко дни. Възможно ли е?

— Да — казва Сустевич.

— Е, добре тогава. — Започвам да си мисля, че в крайна сметка Професора е разумен човек.

— Но ще ви отрязвам по един пръст за всеки допълнителен ден — казва той.

Кимам.

— Разбрах. Значи десет дни е максимумът.

— Не непременно.

— Мисля да се опитам да се вместя в първоначалния срок.

— Много мъдро от ваша страна. Дмитрий, бъди така добър да заведеш господин Ларго в мазето и да му демонстрираш колко важно е навременното връщане на дълговете.

— Знаете ли, наистина няма нужда — казвам аз.

Дмитрий вади от джоба си пистолет и ми се усмихва.

— Моля, елате с мен.

Обръщам се към Сустевич.

— Вижте, ние сме делови партньори. Не е нужно да се прибягва до насилие.

— Доколкото разбрах, неотдавна сте били на летището в Пало Алто. Качили сте се в частен самолет. Два пъти за два дни. Надявам се, че няма да се опитате да изчезнете, без да сте се издължили. Би било неразумно.

— Напълно съгласен.

— Моля, елате с мен — повтаря Дмитрий.

— Няма — отвръщам.

Дмитрий опира дулото в челото ми и небрежно обира спусъка.

— Чакай малко де — казвам и бавно вдигам ръце. — Дай малко по-спокойно с тоя спусък. Изглежда страхотно във филмите, но е доста неразумно да се прави на практика, особено при свален предпазител. Къде си го научил, по дяволите?

— В руската армия — отвръща Дмитрий.

— О — казвам.

— Дмитрий се пали много лесно — обяснява Сустевич. — По-добре ще е да идете с него.

— Добре.

Дмитрий вдига дулото на пистолета към тавана.

— Ще се видим след осем дни — казва Професора. — Ще бъдете тук, нали?

— Със звънчета и музика.

— Е, тогава рибено тако, господин Ларго — казва Сустевич, помахва ми с пръсти за довиждане, обръща се и излиза.

— Рибено тако и за вас.

Дмитрий ме повежда по някакво тъмно стълбище към мазето. То представлява голо бетонно помещение, три на три метра, осветявано от една-единствена крушка в емайлова фасунга и с ключ-шнур. Подозирам, че за мнозина това мазе е било последното нещо, което са виждали.

— Добре, Дмитрий — казвам. — Каква е идеята? Ще ме пребиеш ли?

— Да.

— Не е нужно. С шефа ти сме партньори. Правя пари за него. Работя за него.

— Да.

— Дмитрий, в Русия може и да си въртите бизнеса, като бъхтите служителите си, но това тук е Силициевата долина. Новата икономика. Всеки работи на свободна практика. Интернет променя всичко. Всеки работи върху „Проект Аз“.

— Да — съгласява се той. И с това предупреждение забива дясно кроше в челюстта ми. Политам назад и рухвам на пода. Болката ме пронизва от опашката до врата. Дали не съм си счупил нещо?

— По дяволите — казвам. — Току-що платих петстотин долара на шибания зъболекар. Да не си луд?

Веднага съжалявам за въпроса си, защото Дмитрий явно го приема като предложение за поведение. Получавам як ритник в зъбите. Ако не болеше толкова, сигурно щях да се разсмея — плодовете на труда на доктор Чатчадабенджакалани се разпиляват по пода; единият зъб се удря в отсрещната стена и отскача като топче на рулетка.

— О — пъшкам тъжно и докосвам с показалец новата дупка в устата си.

— Добре — казва Дмитрий. — Това е. Имате осем дни. Следващия път ще ви накарам да пиете киселина.

— Да пия киселина? — Поклащам глава. — Вие, руснаците, не сте с всичкия си.

— Да — съгласява се Дмитрий. Навежда се и ми подава ръка. Преди малко ме е бъхтил и ми е избил преден зъб, а сега ми е другарче. Изправя ме и ме потупва по гърба. — Осем дни. Трябва да ни платите дванайсет милиона долара.

— Знам — отвръщам. — Или в противен случай ще ме убиеш с киселина.

— Сина ви също — напомня Дмитрий и вдига пръст. — Не забравяйте сина си.

Таксито до вкъщи излиза сто и двайсет долара. Истинско безумие, решавам, докато слизам и затръшвам вратата. От катастрофата насам съм похарчил повече пари за таксита, отколкото за купената втора ръка хонда.

Прибирам се и правя две бързи телефонни обаждания — до сервиза на Ханк, за да попитам за колата ми („след три дни е готова“) и до доктор Чатчадабенджакалани („направо идвайте“). След още едно возене с такси до Сан Хосе (двайсет и три долара), две инжекции новокаин и след още малко си имам нов преден зъб, който — за съжаление — само приблизително подхожда на стария ми нов преден зъб. След като го закрепва за венеца, доктор Чатчадабенджакалани вдига пред лицето ми огледало като бръснар, който ти показва новата ти прическа.

— Става ли? — пита ме.

Взирам се в новата си двуцветна усмивка в сиво-кафяво и бяло, нещо като хотелското лоби на Ед Нейпиър. Майната му. Времето за прелъстяване на жени отдавна е отминало.

— Добра работа, докторе.

Докторът ме придружава до бюрото в приемната и вкарва разходите в компютъра си. Очаквам някаква отстъпка — в края на краищата съм купил три зъба за дванайсет часа, — но доктор Чатчадабенджакалани ми връчва сметка за двеста и петдесет долара — точно половината от цената на първоначалните два.

На излизане съм принуден да си призная, че оприличаването с „делови разходи“ бързо издиша. Когато доктор Чатчадабенджакалани весело ме изпраща с „До скоро!“, само махам с ръка, без да се обръщам.

Вечерта с Тоби гледаме борба по телевизията. Този спорт започва да ми харесва. Гледам как двама намазани с олио дългокоси здравеняци се търкалят по ринга и ми хрумва, че имам много общо с Убийствената осмица и Франки Юмрука. Разбира се, двамата са играещи по сценарий актьори и по-голямата част от карикатурното насилие си е чиста измама — най-обикновена хореография. Но въпреки това от време на време се случва нещо неочаквано — прекалено далеч изнесен удар, подхлъзване, ненавременен скок или забравено претъркулване. Насиняват се мускули, чупят се кости. Знам, че е имало дори времена, когато не са липсвали и смъртни случаи.

Езикът ми докосва двата ми разноцветни предни зъба. Единствената разлика между моята измама и тяхната е в количеството заложени пари. Разбира се, както и моментът с пиенето на киселина. Доколкото знам, нито един професионален борец не може да се похвали с подобно удоволствие.

Телефонът звъни. Вдигам. Ед Нейпиър е.

— Утре сутринта. Прехвърлям пари в сметката ти. Три милиона.

— Три милиона — повтарям аз. — Добре.

— Помниш ли какво се разбрахме?

— Разбира се.

— Не помисляй да направиш някоя глупост.

— Няма.

— Обади ми се, когато одобрят парите.

Затваря.

Тоби се обръща към мен.

— Кой беше?

— Ед Нейпиър.

— И какво?

— Утре сутринта ще прехвърли три милиона долара в сметката ми.

— Три милиона — казва той. — А дължиш на Сустевич само дванайсет. Горе-долу същото.

— Горе-долу — съгласявам се.

Тоби се усмихва и кима. За първи път през живота си го виждам впечатлен от баща си.

29

Понеделник сутрин е и тримата с Тоби и Джес играем на джагата.

Играенето на джага е миниатюризирано насилие. Въртим китките си и блъскаме с редиците пластмасови футболисти едно нещастно жълто топче. Масата се тресе и трещи. Топчето лети, блъска се в стените, рикошира.

Завъртам китка. Пластмасовият ми играч улучва топчето.

— Не! — крещи Джес.

Топчето профучава покрай защитника й и попада в мрежата.

— Мамка му — изругава тя. — Къде е Питър, по дяволите?

Двама на един сме — аз и Тоби срещу Джес. Питър го няма цяла сутрин. Засега можем да минем и без уменията му на програмист, но отчаяно ни трябва за играта.

— Тоби, обади му се.

— Току-що му се обадих.

— Обади му се пак.

Тоби отстъпва от масата, хваща патериците си, куцука към телефона. Набира номера на Питър, изслушва съобщението, затваря.

— Не отговаря на мобилния си.

— Опита ли на домашния?

Тоби кима.

— Къде е? — отново пита Джес.

— Ще дойде — отвръщам. Вадя топчето от вратата. — Пет на два — казвам и пускам топчето срещу един от малките й пластмасови играчи.

Питър пристига малко след единайсет, блед и без дъх.

— Трябва да поговорим — казва още от вратата.

Тоби, Джес и моя милост продължаваме да играем.

Джес губи катастрофално.

— Идвай веднага — казва тя и показва мястото до себе си, без да вдига очи от масата.

Тоби хвърля. Джес завърта играчите си и запраща топчето към вратата ни. Тоби рязко дърпа защитниците наляво, с което разтърсва масата. Спира удара със силно тракане.

— Трябва да поговорим — отново казва Питър Рум.

Посяга към масата, взема топчето и го пуска в джоба си.

— Хей! — протестира Тоби.

— Важно е — казва Питър.

Поглеждам го.

— Какво има?

— Напускам.

— Какво?

— Напускам.

— Не можеш да напуснеш — казвам. — В момента сме в разгара на… на онова, с което сме се захванали. Трябваш ни.

— Нещо става.

— В какъв смисъл?

— Следят ме.

— Следят те — казвам. — Голямата работа. Нас с Тоби също ни следят. Нали, Тоби?

— Вярно е. Така изкараха акъла на татко, че катастрофирахме. Едва не убихме една монахиня.

— Сигурно са хората на Нейпиър — обяснявам на Питър. — Или пък на Сустевич.

— Не мисля — отвръща той. — Прекалено много са. Май са цели пет екипа. Едни ме чакат на паркинга, когато се прибирам вечер. Други ме следят по сто и първо. Видях трета група вчера на Маунтин Вю. Освен това има нещо в лицата им. Струват ми се познати, но не се сещам откъде. Виждам ги през цялото време по улиците или в заведенията. Казвам ви, следят ме.

— Но кой?

— Полицията.

— Полицията на Пало Алто няма да пусне двайсет души след никого. Предпочитат да свалят котки от дърветата.

— Тогава са от ФБР — упорства Питър.

— Въобразяваш си — успокоявам го.

— Може би. Но въпреки това напускам.

— Питър, успокой се. Не напускаш.

— Няма да вляза в затвора, Кип. Знам, че си стара пушка и за теб това не е кой знае какво. Съжалявам. Излизам от играта. Не си заслужава.

— Първо на първо, това не е никаква игра — казвам спокойно. — Вече не. Заложен е човешки живот. Например моят и на Тоби — добавям, в случай че не е ясно какво имам предвид.

— Но…

Прекъсвам го:

— Второ на второ, определено си заслужава. Говорим за наистина много пари.

— Но ти обеща — казва Питър. — Обеща, че няма да загазя.

— Не си загазил.

— Тогава защо полицията ме следи?

— Питър, няма ли най-после да се успокоиш? — Обръщам се към Джес. — Джес, да си забелязвала някой да те следи?

— Не знам. Може би един-два пъти. Но не съм сигурна.

— Питър, имаме нужда от теб — казвам аз. — До седем дни всичко ще приключи. Ще бъдеш с един милион долара по-богат. Само за седем дни работа.

— Кип, не разбираш ли? Нещата са излезли от контрол. — Поклаща глава и ме посочва. — Виж си зъбите само.

— Какво им е на зъбите ми? — питам внезапно смутен. Скривам двата си предни зъба с горната си устна.

— Различни цветове са, човече.

— Личи ли?

— И още как.

Поглеждам Джес. Тя свива рамене в знак на съгласие.

— Виж какво, почва да става страшно — казва Питър. — Разни яки италианци в костюми те пребиват. После ги заместват руснаци с пищови.

— Дмитрий ми е приятел — възразявам. Спомням си как ми помогна да стана, след като ми изби зъба.

— Съжалявам. Не искам да ме убият. Стига ми да изкарвам и по сто бона годишно. Тези лайна не са за мен.

— Питър, помниш ли какво ти казах, когато ме помоли да се включиш? — Нарочно повтарям думите, този път по-натъртено: — Когато ме помоли да се включиш.

— Какво?

— „Влезеш ли, оставаш докрай“.

— Заплашваш ли ме, Кип?

— Не — казвам и вдигам ръце. — Никога не бих ти направил нищо лошо.

— Да ми направиш лошо? Сега за насилие ли говорим? Срещу мен?

— Казах, че никога не бих те наранил. Успокой се.

Той поклаща глава.

— Питър, Кип не те е заплашвал — казва Джес. — Успокой се. Нужен си ни за още седем дни. После можеш да си вземеш почивка.

— Хайде, Питър — включва се Тоби.

— Още седем дни?

— Още седем дни — потвърждавам. — Моля те.

Питър отново поклаща глава и излиза. Все пак не напуска сърдито, така че оставаме с впечатлението, че можем да разчитаме на услугите му още седем дни. Поне ми се иска да гледам така на нещата.

30

Когато всичко върви добре, човек се чувства като Христос, който превръща водата във вино, храни множеството и възкресява мъртъвци.

Тази сутрин Нейпиър посещава офиса, за да засили това свое чувство. Прехвърлил е три милиона в брокерската ми сметка. След малко ще ги направя на шест и ще му ги преведа обратно. Това е началото на края. След днешния ден Нейпиър ще полудее от алчност. Ще види възможността да умножи хлябовете и ще се възползва от нея. За да открие с голямо закъснение, че парите са като избавлението — не се дават лесно, а когато дойдат, не можеш да ги задържиш задълго.

Гасим осветлението в конферентната зала, включваме проектора и гледаме как „Пития“ рисува десет графики и десет предсказания. Червените кръгове се появяват на екрана един след друг като дъждовни капки в локва, цените на акциите се вдигат и падат, за да попаднат там, където е посочила „Пития“. Правим десет хиляди долара тук. Девет хиляди там. Гледаме как „Пития“ повтаря процеса, всеки път по десет графики, как разиграва по сто хиляди долара на всеки трийсет секунди, докато печалбата ни набъбва до петстотин хиляди долара, после до седемстотин хиляди, а накрая — до един милион.

След четири минути сме направили два милиона долара. След шест — три.

Накрая Питър отива до клавиатурата и набира нещо. Гледаме изпълнената с числа таблица.

— Току-що превърнахте трите милиона долара в шест — обръща се Питър към Ед Нейпиър.

— Нима? — отвръща той. — Никога през живота си не съм работил толкова малко. И така доходоносно.

Включвам спикърфона пред Нейпиър и екипа ми, набирам номера на брокера си и го инструктирам да преведе шест милиона долара от сметката ми в сметката на Нейпиър. Разбира се, не съм в състояние да предскажа наистина цените на акциите; разбира се, „Пития“ не е показала истински борсови транзакции; разбира се, цялата компания „Пития“, софтуерът и технологиите зад всичко това са пълно менте. Въпреки всичко, за да проработи един номер, парите трябва да са истински. Ето защо парите, които депозирам по сметката на Нейпиър, не са илюзия. Това са парите на Сустевич. Неговата инвестиция в удара. Неговият дялов капитал.

Трийсет секунди след като прекъсвам разговора, на вратата на офиса се чука. Излизам да отворя. Тоби и Джес ме следват.

Отварям вратата. Двама мъже — бял и черен, с еднакви костюми и стилни слънчеви очила — се взират в мен.

— Кип Ларго? — пита белият.

— Да?

Той размахва значка.

— Агент Фаръл. Това е агент Кросби. ФБР. Може ли да влезем? Имаме няколко въпроса.