Лов на балами

31

Повеждам агентите на ФБР по коридора, покрай конзолата Пакман и сървърното ни помещение в стил село на Потьомкин към конферентната зала. Добре поне, че Питър е проявил здрав разум да изгаси апарата и да скрие от агентите уликите за страховитата ни борсова измама, проектирани с ярки цветове на широкия метър и половина екран.

— Е, господа, какво има? — питам. Чувам собствения си глас — дружелюбен, но нервен. Махвам с ръка, предлагам на агентите да седнат на масата. Те нито приемат, нито отказват предложението ми и продължават да стоят напълно неподвижно.

— Вие ли сте главният тук? — обръща се към мен агент Кросби.

— Понякога — отвръщам. — Когато нещата вървят добре.

Опитът ми за хумор се проваля безславно. Кросби се взира в мен. Той е едър, тъмнокож, със стилна прическа отпреди седмица, която сега изглежда занемарена като някое забутано ъгълче от полянка след дълъг летен следобед. Има широки рамене и скована стойка. Може би е бивш военен. Или пък баща му е бил ченге. Гледа ме напрегнато.

— Искам да ви попитам за фирмата ви — казва най-сетне. — За това с какво се занимавате.

— С какво се занимаваме ли? Ами, всъщност е доста сложно… — Замислям се, поемам дълбоко дъх. — И има доста технически подробности…

— Чакай малко, Кип — обажда се Нейпиър и пристъпва напред. — Не си длъжен да отговаряш на такива въпроси.

Агентите се обръщат към него, сякаш го забелязват едва сега.

— А вие сте? — казва Кросби.

— Ед Нейпиър. Аз съм инвеститор в тази фирма. Освен това съм член на борда на директорите. „Пития“ развива нови технологии, но се боя, че трябва да пазим това в тайна. Заради конкуренцията.

— Разбирам — казва Кросби. Присвива очи към Нейпиър, след което поглежда партньора си, сякаш му казва: „Това да не е онзи, за когото го мисля?“

— Чакайте малко — обажда се агент Фаръл. — Ед Нейпиър ли? Ласвегаският Ед Нейпиър?

— Същият.

— Миналия уикенд бях в „Облаците“.

Нейпиър му отправя мегаватова усмивка.

— А стига бе! И как беше?

— Изгубих двеста долара.

— Само толкова ли сме ви оскубали? — казва Нейпиър с буботещия си глас. — Май трябва да наминете и този уикенд!

Агентите се разсмиват. Нейпиър се разсмива. Дори аз се опитвам да се разсмея. Питър стои в ъгъла на залата. Не се смее.

— Е, господин Нейпиър — казва агент Кросби, — тук сме, за да разследваме някои от служителите ви. Двамата с агент Фаръл сме от ОКП… извинете, от Отдела за киберпрестъпления. Получихме съобщения за опити за незаконно проникване в чужди мрежи, започнало от IP адресите на компанията ви.

— Разбирам.

— Обекти на нападението са онлайн брокерски къщи. Дейтек, И-Трейд, Шваб. — Кросби вдига ръка. — Само не ме разбирайте погрешно. Не обвиняваме никого в тази стая в хакерство. Случва се обаче служители да използват служебна техника, за да вършат престъпления.

— О! — възкликвам.

— Така че се надявахме да ни дадете списък на всички служители в „Пития“. Това е името на компанията, нали?

— Точно така — отвръщам.

— За да можем да сверим вашия списък с нашия.

— С вашия?

— Списък на мошеници, престъпници, хора с нечисто минало.

Вдигам поглед и забелязвам Питър. Той се взира в мен, сякаш иска да каже: „На хора като теб“.

— Разбира се — отвръщам.

— После бихме желали да разговаряме с всеки служител. Без формалности. Само по няколко минути на човек. Нали се сещате, понякога е достатъчно ФБР да се появи на прага ти, за да си изкараш акъла и да клекнеш на момента.

— Да — казвам аз. — Проблемът е, че използваме много контрактори. Десетина души. Строго погледнато, те не са наши служители.

— Но знаете кои са — отбелязва Кросби.

— Разбира се.

— Е, това е достатъчно. Значи ще ни представите и списък с техните имена.

Прочиствам гърлото си.

— Какво точно правят тези хакери според ФБР? Защо нападат тъкмо онлайн брокерски къщи? Пари ли крадат?

— Не сме сигурни — отвръща агент Фаръл. — Точно затова искаме да говорим със служителите. За да разберем какво става. — Посочва черепа си, за да покаже къде точно ще стане цялото разбиране.

— Добре. Ще ви направя списък. До ранния следобед ще е готов.

Агент Кросби пристъпва към мен и ми подава визитка. Поглеждам я. В ъгъла й има златен релефен герб на ФБР — орел с наръч стрели в ноктите. Много автентично. Можете да си купите петдесет визитки точно като тази за 34.95 долара в businesscards.com. Повярвайте ми, сигурен съм.

— Можете да се обадите или направо да го пратите по факса — казва Кросби.

— Разбрано — отвръщам. — Ще ви го пратя.

— Господа, ако искате да си изкарате добре този уикенд, защо не минете през „Облаците“? — обажда се Нейпиър. — Ще ви уредя и двамата. Апартаменти в кулата. На трийсет и шестия етаж. Доведете и съпругите си.

— Всъщност не съм женен — казва Фаръл.

— Още по-добре. — Нейпиър му намигва. — И с това ще ви уредя.

Кросби се разсмива.

— Не знам…

— Сериозно. Ето визитката ми. — Нейпиър бърка в джоба си, вади куп визитки. Връчва една на Кросби и една на Фаръл. — Можете по всяко време да се обадите на асистентката ми Клариса. Този уикенд, следващия — когато ви е удобно. Кажете й кои сте. Тя ще се погрижи. Може и да се засечем там.

— Много щедро от ваша страна, но се боя, че не мога да приема — казва агент Кросби. — Приемането на подаръци от заподозрян…

— Нима съм заподозрян? — пита Нейпиър.

— Мъничко. Поне засега.

— Е, добре тогава — свива рамене Нейпиър. — Може би, когато всичко се изясни.

— Да. Може би — съгласява се Кросби. И кима. Аз обаче забелязвам — езикът на тялото на агента се е променил. Вече не е така скован и агресивен. Раменете му са се отпуснали, стойката му е по-спокойна.

Виждате ли как се става милиардер? Когато някой започне да се интересува от криминалните ти изпълнения, предложи му луксозни апартаменти и курви. Вие да не би да сте си мислили, че се иска акъл и здраво бачкане?

Двамата агенти си тръгват. Фаръл стига до вратата и спира с ръка на дръжката. Обръща се към Питър.

— Само колкото да имам какво да запиша, как е името ви?

Лицето на Питър — беше пребледнял още при пристигането на агентите — придобива цвета на едноседмичен сняг — сивкавобяло, разтапящо се.

— Моето?

— Да.

— Питър — отвръща той. — Питър Рум.

Фаръл вади бележник от джоба си и пише нещо.

— Питър Рум — повтаря. Обръща се към Джес и Тоби. — А вашите?

— Тоби Ларго — казва синът ми.

— Джесика Смит.

Фаръл кима. Записва си имената. Щрака химикалката, пъха я в телената спирала на бележника, прибира го в джоба си и казва:

— Благодаря.

Кима на агент Кросби и двамата си отиват.

Шейсет секунди по-късно, след като изгледахме как понтиакът на ФБР излиза от паркинга, Питър прави изявление.

— Това беше — казва той. — Дотук съм.

— Дотук? — повтарям аз.

— Напускам.

— Питър. — Поглеждам многозначително Ед Нейпиър. — Не сега.

— Не ми пука за него — казва Питър. — Няма да вляза в затвора заради теб, него или когото и да било. Махам се.

— Питър, успокой се — казва Нейпиър. — Тези двамата са тъпаци. Повярвай ми. Само душат. Ако знаеха нещо, щяха да ни арестуват. Само че не разполагат с нищо.

— Щом не разполагат, защо дойдоха? Как са разбрали за Дейтек и брокерите?

— Може да си проявил непредпазливост — предполага Нейпиър.

— Майната ти — казва Питър.

— Ей, по-леко — обаждам се аз.

Нейпиър вдига вежда. За първи път, откакто го познавам, говори тихо, едва ли не на себе си.

— Внимавай, Питър.

— Да внимавам? Какво ще направиш? Ще ме пребиеш ли?

Нейпиър продължава да се усмихва.

— Питър, моля за малко повече уважение към господин Нейпиър.

— Дадено — казва Питър. — Уважение ли искаш? Готово. — Поглежда Нейпиър. — С цялото си уважение искам да ви уведомя… — обръща се към мен, — че се махам.

Отива до вратата. Отваря я, спира на прага.

— Между другото — казва, като се обръща към нас, — ако си мислите, че ще оставя тук нещо, което да води към мен, жестоко се лъжете.

Излиза и затръшва вратата.

— Едно от нещата, които съм забелязал — казва Нейпиър, сякаш продължава друг разговор, — е, че тези компютърджии са арогантни лайненца. Винаги се мислят за най-умните.

— В случая с Питър това е вярно — казвам аз.

— Ще видим — отвръща Нейпиър. Заглежда се замислено в далечината. Ако трябва да позная какво си мисли, то най-вероятно е — сега ли да го убия? Или по-късно? — Какво искаше да каже с това, че няма да остави нищо след себе си?

— Не знам.

Нейпиър поглежда към Джес.

— Джесика?

— Нямам представа — отвръща тя.

— Питър се държеше странно напоследък — казвам аз. — Страхуваше се да не го пипнат.

Нейпиър кима.

— Е, сега има да се страхува от други неща.

По-късно, след като Нейпиър си тръгва, двамата с Тоби вземаме такси до сервиза на Уилоу Роуд, за да си прибера най-сетне хондата. Плащам на бакшиша (надявам се да е за последен път), уреждам сметката с Ханк (петстотин долара от застраховката) и поемаме по Уилоу обратно към дома. Ударът приближава кулминацията си — остават още максимум четири дни, — така че чувствам прилив на щедрост и се замислям дали да не заведа Тоби на вечеря.

Синът ми е седнал на задната седалка и гипсираният му крак е отново върху скоростната кутия до лакътя ми. Гледа през страничното стъкло и си мисли нещо. Това е нова страна на Тоби, която до този момент ми е била непозната — замислен и тих. Иска ми се да го бях виждал по-често такъв.

— Нарича се болт, нали? — най-сетне казва той.

— Кое?

— Когато в офиса ти се появяват мними агенти на ФБР, за да подплашат жертвата. Да натиснат Нейпиър.

— За такива ли ги мислиш?

— Трябваше да ми кажеш, татко. Та нали цялата идея беше да ме научиш как се правят удари.

— Цялата идея беше да те отърва от убийци — отвръщам аз.

— Което вече направи.

— Засега.

Отново следва мълчание. Тоби гледа през прозореца.

— Значи съм прав, така ли? — обажда се накрая. — Болт ли е? Агентите от ФБР не са истински, нали?

— Да, не са.

— А просто актьори?

— Просто актьори.

— Добри бяха — казва Тоби. — Много убедителни.

— Благодаря.

— Хареса ми онзи мускулест чернокож. Добър щрих.

— И аз така си помислих.

— И бръснатата глава. Като на Коджак.

Завивам при Мидълфийлд и се насочвам към Пало

Алто. На хоризонта забелязвам дъждовни облаци — нещо необичайно за това време на годината. Обикновено в Северна Калифорния има два сезона — влажен и сух, които никога не се смесват. През последните години обаче започна да вали през лятото и да остава сухо през зимата. Уверен съм, че това е някакъв космически замисъл на Бог да ни вземе акъла. Бяха се появили цели религии, целящи да обяснят защо Бог е решил да постъпи така. Този проблем обаче не ме вълнува. Ударът си е удар, независимо кой го извършва.

— А Питър? — пита Тоби.

— Какво Питър?

— И той просто играе, нали? И това ли е част от номера?

— Тоби, задаваш много въпроси.

— Любопитен съм.

— Любопитството е вредно.

— Просто ми е странно, това е.

— Кое?

— Да си част от удара и да не знаеш какво става.

— Не се засягай. За твое добро е. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Тоби изсумтява. Може би в знак на съгласие, а защо не дори като знак за съзряването си, за това, че най-сетне приема, че някои неща са непознаваеми. А може пък да си е просто изсумтяване, несъзнателно прочистване на гърлото и нищо повече.

32

Големият въпрос на всеки удар е как да го завършиш. Лесно е да откраднеш пари от някого; проблемът е в измъкването. Не искаш жертвата ти да отиде в полицията или — ако е богат, влиятелен и опасен човек — да тръгне по петите ти сам и да те гони до края на света.

В идеалния случай накрая жертвата не би трябвало да подозира, че е изпързаляна. Трябва да остане с впечатлението, че вълнуващото начинание се е провалило заради неразбрано телефонно обаждане, лош късмет или пропускане на удобния момент. Всъщност дори трябва да желае да бъде изпързаляна отново! Ето защо белег на страхотен удар е, когато можеш да изиграеш жертвата си два или три пъти поред с все по-високи залози, докато не отмъкнеш всичко. И ако жертвата си тръгне, без да си дава сметка, че е изиграна, то ти си победителят и би трябвало да се гордееш.

И тъй, как да се отървете от жертвата си, след като сте прибрали парите? Споменатият от Тоби болт е единият от начините. Разигравате го по следния начин.

Подготвяте удара в течение на няколко седмици. Оставяте жертвата постепенно да научи, че с участието си в не особено законна схема може да натрупа без риск огромна сума. Оставяте я да спечели няколко пъти, да стане подвластна на алчността си. Например да спечели на няколко конни надбягвания благодарение на „прехванатите“ телеграфни съобщения. Или да направи един милион на борсата с помощта на нелегален рутър, скрит в сервизните канали на Манхатън.

Следите как вълнението на жертвата расте. Направо можете да видите как устните й се мърдат, докато прави сметки и брои парите, които ще спечели…

И тогава приготвяте финала. Ще има още един голям залог, при който жертвата ще може да натрупа богатство. Но, разбира се, ще трябва да заложи всичко, което притежава.

И жертвата залага на кон…

Или купува един милион акции на борсата…

Или си купува печеливш билет от лотарията от нищо неподозираща старица…

Независимо какъв е номерът, ето какво се случва след това — жертвата печели. Конят финишира пръв. Цената на акциите се утроява. С други думи, жертвата знае, че е само на няколко минути от прибирането на наградата си — милиони долари, несметни богатства! Но в мига, в който се опита да осребри талона си, да ликвидира борсовото си портфолио или каквото там трябва да направи, се случва нещо неочаквано. Може би посещение от ФБР? Опашка от местната полиция? Или телефонно обаждане от областния прокурор?

В типичния случай полицията нахлува в пункта за залагания и заплашва, че ще арестува всички. Жертвата се измъква на косъм от лапите на закона. Благодари на щастливата си звезда. Натъжена е, че не може да си прибере наградата, но и радостна, че не е зад решетките, заклеймена като престъпник и със съсипан живот.

Мисли си как мъничко не й е достигнало да направи удара си, да спечели състояние. Копнее за деня, в който въдичарят ще й се обади и ще й предложи да опитат отново същата схема.

Ето това е голям удар. Когато жертвата не знае, че е измамена. Когато си мечтае за деня, в който ще я одерат отново.

Така че Тоби е прав за агенти Фаръл и Кросби. Те не работят за ФБР. Работят за Елиху Кац, за някой негов приятел или за приятел на приятел. Те са измамници като мен. Централата им е в Лос Анджелис. Можете да ги наемете срещу петстотин долара на човек дневно, плюс разходите и малка комисиона от прибраното накрая. Не знам много за „агент Фаръл“ и „агент Кросби“, но май съм чувал, че са безработни актьори в сапунени опери и че агент Кросби дори имал роля в един нашумял сериал и играл като доктор точно две седмици, но сценаристите решили, че бил „прекалено черен“ и го убили при един инцидент с мотокар, забил се в кафенето на болницата. Доколкото знам, никой от жертвите на агент Кросби не го е разпознал като човека от телевизията. Бялата Средна Америка прекалено много се бои да не бъде обвинена в расизъм и в твърдения „всички черни си приличат“, поради което пропуска очевидния факт, че заплашващият с пандиз агент от ФБР е правил мозъчни операции по телевизията само преди няколко месеца.

Изпитвам перверзна благодарност, че Тоби разкри така бързо механизма на удара. Той знае какво се опитваме да погодим на Нейпиър. Разбира инстинктивно, че появата на ФБР в офиса е постановка, подготовка за финалния болт.

Синът ми Тоби има добри инстинкти. Част от мен се гордее с това. Друга част е разочарована. А трета, трябва да си призная, е мъничко уплашена.

33

Двамата с Тоби се прибираме у дома и вегетираме пред телевизора около час, като гледаме проявите на Световната федерация по борба и нейното „Разбиване!“ (възклицателният знак е част от заглавието на шоуто, а не показател за собствения ми ентусиазъм), след което решаваме да излезем на сандвичи и бира.

Вечерта е топла. От хълмовете откъм запад подухва ветрец и носи миризмата на прах и розмарин. Усещам приближаващия дъжд. Намираме се на три пресечки от дома ми, когато за момент ми хрумва да се върна за чадъра, но решавам да продължа напред (ресторантът е само след още четири преки) и да рискувам. Животът е безкраен низ от залагания, големи и малки. Всеки път, когато излизаш от къщата си, качваш се в колата си или се опитваш да обереш престъпници, е същото — рискуваш. Измокряш се, убиват те. Винаги играеш хазарт.

Тоби се тътри до мен с патериците ми.

— След седмица ще го махна — казва ми. Има предвид гипса.

Не съм сигурен какво да кажа и опитвам с едно:

— Добре. — Решавам, че проявата на родителска съпричастност е недостатъчна, и добавям: — Сигурно с нетърпение очакваш този момент.

— И още как — отвръща Тоби. — Пробвай да изкараш шест седмици в гипс през лятото.

— Предпочитам да се въздържа.

— В такъв случай гледай да не дразниш руснаците.

— Добър съвет.

Вечеряме в бирария „Гордън“ — верига от три заведения в района на Залива, която приготвя своя собствена марка бира и обслужва програмисти и студенти от Станфорд. Ваканция е, половината клиентела липсва и ресторантът е празен. Не ми е кой знае колко до бира, но се чувствам добре, че всичко върви наред (без изненади), и решавам да пийна една-две.

След час и половина се прибираме. Тоби се запътва направо към банята и започва да пикае на отворена врата. Много шикозно.

Решавам да си премълча. Обикалям апартамента, дърпам завесите — последен акорд за деня. След петнайсет минути ще съм заспал. След три дни ще съм в самолет на път към някое далечно и топло място — може би Фукет Бей или Малдивите. Дори ударът да мине перфектно и жертвата да не разбере, че е изпържена, не е разумно да продължаваш да се мотаеш наоколо. Далеч от очите, далеч от сърцето.

Тоби се връща прекалено бързо от банята.

— Няма ли да си измиеш ръцете? — питам го.

— Господи, татко, та вече съм двайсет и пет годишен.

— Двайсет и пет годишен, който току-що е пикал.

— През целия ден е бил в гащите ми. Това е най-чистата част от тялото ми. — Замисля се, решава, че не си заслужава да спори, и свива рамене. Изкуцуква обрат — но в банята. Чувам звука на течаща вода и тракане на сапунерка.

На вратата се почуква. Поглеждам през шпионката. Арабският внук на господин Сантуло. Отварям. Мисля, че е решил да ме тормози за нещо, може би за разрешителното да продавам витамини от квартирата си. Или пък иска да ми чете конско, че съм пил хайбол с господин Сантуло и съм му помогнал със сметките.

Целта на посещението му обаче е друга.

— Здрасти, Кип. Мога ли да вляза?

Правя крачка встрани и го пускам да мине. Той спира до вратата.

— Исках да ти кажа нещо. Двама типове минаха, докато те нямаше.

— Типове?

— Агенти от ФБР. Показаха ми значка.

Изпитвам облекчение. Веднага се сещам, че са „агент Фаръл“ и „агент Кросби“, решили да изиграят перфектно ролята си. Ако случайно жертвата ме държи под око, ще види душещи наоколо копои на Бюрото. Още един убедителен детайл. Идеално. Отбелязвам си да им дам допълнителен бонус, след като всичко приключи. Добри са. Заслужават го.

— Как се казваха? Агент Фаръл? И Кросби?

Арабинът присвива неуверено очи.

— Не — казва той. — Нещо друго беше.

— Единият не беше ли черен? С бял партньор?

Той поклаща глава.

— Не. И двамата бяха бели, мъж и жена. Ето… дадоха ми визитка.

Бърка в джоба си и ми подава визитка. Прилича досущ на визитката на агент Фаръл, само дето тази е отпечатана върху по-плътен мат. Няма да намерите подобни в businesscards.com срещу трийсет и пет долара за петдесет бройки. За да се сдобиете с подобна визитка, трябва да работите във ФБР. В истинското ФБР. На визитката пише „Специален агент Луис Дейвис“, след което е изписан адресът на Федералното бюро в Сан Франциско.

Чак сега изпитвам чувството, че падам, че стомахът ми се опитва да се качи в гърлото ми. Нещо не е наред. В моя удар няма специален агент Луис Дейвис. Или поне не съм наемал такъв.

— Имаше разрешително — казва арабинът. — Претърси апартамента.

— Така ли?

Оглеждам се. Всичко изглежда на мястото си. Поле поглеждам монитора върху масата за карти. Би трябвало да показва скрийнсейвъра с подскачащия витамин, който се включва автоматично двайсет минути след като машината не се използва. Вместо това виждам десктопа. Някой е ровил в компютъра ми в близките двайсет минути. Търсил е нещо. Но какво?

— Питах ги дали искат да говорят с теб — казва арабинът. — Отговориха, че не искат.

— Благодаря, че ми го съобщаваш.

— Точно това е странното — продължава арабинът. — Те ми казаха да ти кажа.

— Така ли?

— Казаха — „Погрижете си господин Ларго да разбере, че сме идвали“.

— Ясно.

Тоби се появява в дневната зад мен.

— Какво има?

— Нищо — отвръщам. Потупвам арабина по рамото. — Благодаря.

— Няма нищо…

Осъзнавам, че арабинът ме е зяпнал.

— Какво има?

— Нищо.

— Кажи де. Какво има?

— Просто… зъбите ти. Различни цветове са.

— Така ли?

— Извинявай. — Той поклаща глава. — Задръж визитката.

Обръща се и излиза.

— Какво означаваше всичко това? — пита Тоби.

— Не съм сигурен.

— Не си сигурен ли? Мислех, че знаеш всичко. Че планираш всичко. Мислех, че няма случайни неща.

— Е, май има. — Мислите ми бясно препускат. Опитвам се да разгадая станалото. Наистина ли наоколо душат агенти на ФБР? Но защо? Какво търсят? Какво знаят? Защо се интересуват от мен? Възможно ли е да са научили нещо за удара?

— Това не звучи много успокоително, татко — казва Тоби.

— Да, така е.

— Искам да кажа, че е от най-впечатляващите неща.

Поглеждам сина си и се мъча да се усмихна. Какво да му отговоря? Тръгвам към спалнята.

— Тази вечер аз съм на леглото. Настанявай се на дивана.

Затварям очи и се опитвам да заспя.

През нощта вали. На сутринта водещият споменава, че дъждът по това време на годината е „шантаво нещо“, и се пита какво ли означава.

34

Ho, както се казва, номерът трябва да продължи. Почнеш ли, механизмът се задейства и връщане няма. Когато двама неочаквани типове се появят на вратата ти с разрешително за обиск, не можеш да вдигнеш ръце и да кажеш: „Край, дотук съм“. Намираш се по средата. Нейпиър е прибрал три милиона от парите на Сустевич. Дължиш дванайсет милиона на руската мафия. Имаш два дни, за да им ги дадеш. В противен случай ще си един от първите, опитали най-новото питие на московските клубове — киселинен хайбол. Една част хлороводородна киселина. Една част джинджифилова бира. Но тази съставка не е задължителна. Разбийте. Разбъркайте. Пийте. Пукнете.

Добре. Сутрин е. Двамата с Тоби пътуваме на работа. Простил съм му за мърляшкото му поведение. В края на краищата ми е син. На кого се е метнал такъв? На мен. Мисля си за времето, когато аз бях на двайсет и пет. Как устройвах номера със собствения си баща. Мразех го и в червата. Сигурно и аз съм пускал пиперливи забележки по негов адрес, когато не беше в пандиза. Правил ли съм го наистина? Опитвам се да си спомня. Бях прекарал последните трийсет години в опити да изтрия спомена за баща си, който ме беше разочаровал по всеки възможен начин — беше ме научил на престъпления, вместо на риболов, никога не делеше отмъкнатото, а накрая умря и ни остави с мама без нищо.

Бях постигнал успехи в забравянето му. Сега той е само мрачно присъствие в края на спомените ми — история, за която не си правя труда да говоря и мисля. Но естествено той е и подтекстът на целия ми живот. Никога не го разбираш, докато не стане прекалено късно. Ето ме мен — на петдесет и четири, слизам надолу по склона на битието си, насочил съм се към края, и едва сега, докато пътувам в колата, за да извърша престъпление със собствения си син, най-неочаквано осъзнавам, че всичко, което съм направил някога — всичко — е реакция срещу баща ми. Опитът ми да напусна неговия свят, връщането ми в него; напускането на Тоби и връщането ми към него; трескавото ми търсене на избавление и неуспехите — поне за момента.

Мислите ли, че съжалявам за себе си? Точно така става с хора като мен. Ние сме свръхгерои, напълно контролиращи всяка нишка в живота си. В мига, в който някой осуетява грижливо разработения ни план, изпадаме в паника. Спокойно. Това е единственият начин да довършиш удара си. Като запазиш спокойствие. Като не изпускаш от очи наградата. Почти си я достигнал.

Лош знак е да говориш сам на себе си.

35

Вместо да отидем в офиса, с Тоби продължаваме към града. Пътуваме към центъра по Монтгомъри Стрийт — невъзможно тясно шосе, служещо едновременно за източна граница на Чайнатаун и за основна артерия на финансовия район. Целият път е осеян с евтини магазинчета и предупредителни знаци. От шахтите се вдига пара. Колите паркират на две и три редици, понякога на тротоара, друг път насред платното. Улицата е едновременно непроходима и неизбежна. Накъдето и да си се запътил в центъра, трябва да минеш по нея — но го правиш на свой риск и се ругаеш за опита.

Натискам клаксона, ръкомахам и се мъча да стигна до Сансъм. Целта ни е пирамидата на Трансамерика - характерният триъгълник в силуета на Сан Франциско. Паркираме под земята, записваме се на входа и се сдобиваме с табелки на посетители, които трябва да закачим на ризите си. Отиваме на осемнайсетия етаж до офиса на „Рифкайнд, Стюарт и Келог“ — адвокатска кантора, на която съм се спрял по съвет на Елиху Кац.

Джесика вече ни чака в приемната.

— Вече им казах кои сме. Питър още го няма.

— Няма и да дойде — казвам аз.

Тя кима, сякаш е очаквала подобен отговор. Отивам до рецепцията и говоря с една брюнетка, която сякаш току-що е слязла от корицата на „Плейбой“. Юристите винаги се уреждат с най-красивите секретарки. Така и не успяват да възмъжеят по време на дългите сухи години в училището, колежа и юридическия факултет. Накрая, двайсет години след началото, стават партньори и всичко се изплаща. Във формата на чернокосо момиче с колаген на устните и страхотни цици.

— Аз съм Кип Ларго, а това е Тоби — обяснявам. — Групата вече се събра.

Брюнетката натиска бутон на интеркома.

— Харис, групата на господин Ларго е тук. — Сваля слушалката, изправя се. — Оттук, моля.

Повежда ни по един къс коридор. Забелязвам как Тоби оглежда задника й. Озоваваме се в конферентна зала — прозорци от тавана до пода, великолепен изглед към Залива на осемнайсет етажа надолу.

— Желаете ли вода? — пита брюнетката.

Бързо отказвам от името на целия екип. На практика искам да избегна глупавото флиртуване на Тоби, Което ме поставя в неудобно положение.

— Господин Стюарт всеки момент ще дойде — казва тя и излиза.

— Страхотно парче — казва Тоби, след като вратата се затваря.

— Сядай си на мястото — казвам му.

Харис Стюарт се появява след две минути. Въпреки гръмко звучащото си бяло англосаксонско и протестантско име той е дребен и плешив, с вид на славянин, с тяло като на руска матрьошка — голяма кръгла дол на част и лъскава глава отгоре.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Ларго — казва той. Здрависваме се. — Елиху Кац е добър приятел на фирмата ни.

Може би това е знак за нещо, а може би не. Елиху Кац не е тук от вчера. Навремето, когато работеше с пълна сила и мамеше както много известни хора, така и напълно непознати, използваше адвокати за какво ли не — предимно за да забъркат някоя каша или да го измъкнат от друга. За тази кантора знам онова, което ми е казал самият той — че ще се съгласят на всичко, което поискам от тях, колкото и необичайно да изглежда.

Сядаме на масата — аз, Тоби и Джес от едната страна, господин Харис Стюарт — от другата.

— Знам, че времето ви е ценно — казва Стюарт, — така че няма да ви го губя. Запознах се с искането ви. Има една компания, която е съвсем чиста. Собственикът е податлив. Можем бързо да стигнем до споразумение — двеста и петдесет хиляди, плюс таксите. Като цяло, по-малко от триста хиляди общо.

— Звучи добре. За каква фирма става дума?

— Нарича се „Протеинови продукти Халифакс“.

— Протеинови продукти?

— Произвеждат рибено масло — обяснява Стюарт. — Извличат мазнина от черен дроб на треска, мастни киселини от вътрешности, такива неща.

— Може ли да се живее от подобно нещо?

— Явно не — казва Стюарт. — Прекратили са дейността си от три години. Нито една операция от деветдесет и шеста. Само че поддържат документите си изрядни и затова все още фигурират в списъка на Насдак. Без никакви продажби на акции, за които да си заслужава да се говори.

— Идеално. Можете ли да го направите днес?

— Още преди обедната почивка.

— Eгa ти страната — отбелязвам полушеговито.

Харис Стюарт обаче кима съвсем сериозно. И казва:

— Именно.

След двайсет и четири часа ще съм мажоритарен собственик на компанията „Протеинови продукти Халифакс“, фигурираща в списъка на Насдак с инициалите HPPR. По-късно през деня, след като подпиша документите и ги дам на „Рифкайнд, Стюарт и Келог“ да ги изпратят на щатския секретар на Делауер и на Насдак, ще пуснем на борсата десет милиона нови акции.

Стойността на всяка би трябвало да е горе-долу нула долара, тъй като HPPR вече не развива никаква дейност и не обслужва нито един клиент. Бизнесът с мазнина от черен дроб на треска така и не се развил по начина, по който са очаквали основателите на компанията.

„Протеинови продукти Халифакс“ е така наречената компания-черупка — фиктивна организация, която не прави нищо друго освен да съществува. Има я само защото предишните собственици са продължили да попълват нужните бумаги, за да продължава да фигурира в списъците на Насдак.

Можете да запитате защо му е на някой да купува стоки на фирма, която навремето е произвеждала рибено масло от черен дроб на треска, но сега не прави нищо. Определено подобна инвестиция би била глупост, сравнима само с инвестирането в интернет компании, губещи по един долар на всеки петдесет цента продажби, или пък на фирми, предлагащи безплатни услуги с надеждата да направят пари в далечното бъдеще. И наистина, инвестицията си е чиста глупост. Разбира се, освен ако не знаете, че цената на една акция на HPPR ще скочи от десет цента на десет долара.

Ако разполагате с подобна информация, определено ще поискате да притежавате много акции на HPPR. Ще се опитате да купите колкото се може повече. Толкова, колкото можете да си позволите.

Важно е Тоби и Джес да присъстват на срещата с Харис Стюарт. Това също е част от номера. Част от онова, което съм планирал още от първия ден.

Сигурно идеята ми е хрумнала от Дот Ком Хлапето в „Блоуфиш“. Сякаш беше преди цяла вечност…

Хлапето се мъчеше да изпържи италианеца с месестите ръчища и грамадния пръстен с плочка. Помните ли? Каза му — ето четиридесет долара на пода. Колко залагаш, за да ги спечелиш?

И едрият тъпак си помисли — четиридесет долара? Ще заложа трийсет и ще изляза с десет печалба!

Същата идея е и тук. Колко ще платите, за да притежавате HPPR, ако знаете, че акциите й ще се продават по десет долара? Ще ги купите ли за пет? За седем? По дяволите, та дори и за девет?

Сигурно тогава ми хрумна.

А сега, докато слизам в асансьора от кантората в гаража, се сещам нещо друго. Дот Ком Хлапето се опита да извърти номера, но се озова проснат на бара със стиснато гърло и изкаран въздух. За малко да му светят маслото. Аз бях инвеститорът, който го спаси в последния момент.

Да. Има какво да се питате. Ако се окажа проснат на бара и почти удушен, кой ли ще се опита да спаси мен?

36

Питър го няма.

Не се появи на срещата с адвокатите.

Няма го в офиса. Не отговаря нито на домашния си, нито на мобилния телефон. Клетката му е чиста, опразнена от снимки и музикални компактдискове; останала е само плетеница от кабели там, където неотдавна се намираше компютърът му.

Не е само това — Джес идва при мен и ми подава запечатан плик. Върху него с почерка на Питър е написано „Кип Ларго“.

— Намерих го в конферентната зала, на джагата.

Гледа ме странно. Сякаш знае, че й погаждам номер, но се чувства задължена да продължи играта. На лицето й се чете нещо средно между любопитство и възмущение. Любопитство докъде ще стигна и възмущение, че не съм й казал предварително. Но — както ще се опитам да й обясня по-нататък — това е за нейно добро.

Пъхам пръст под капака на плика и установявам, че лепилото е все още мокро. Сигурно Питър го е надписал и е излязъл, докато сме били в адвокатската кантора. Само след час ще се е качил в самолета и ще лети към някое далечно място.

Поне се надявам да е така. За негово добро.

Отварям плика. Вътре има написана на ръка бележка върху зелена хартия за писма, каквато обикновено си купуват програмистите. Прочитам я и казвам на Джес:

— Обади се на Нейпиър.

— Какво пише?

— Обади се на Нейпиър — повтарям, сгъвам листа и го прибирам в джоба си.

За първи път през осемнайсетте години, откакто познавам Джесика Смит (бивша Бритъни Даймънд), тя ме поглежда с нещо подобно на омраза. Защото подозрението й е потвърдено — не й вярвам.

Гневът и обидата й изглеждат съвсем истинска. Казвам си обаче, че цели двайсет години е мамила хора; естествено, че реакцията й ще изглежда истинска. Тя е професионалистка. Това й е работата.

Нейпиър се появява след двайсет минути с две мускулести притурки. Цялата лъжлива любезност от последните дни — напрегнатата учтивост към екипа, широката усмивка, момчешкият ентусиазъм от схемата — всичко това е изчезнало. Сега той си е старият Нейпиър — онзи, който наглеждаше работата върху зъбите ми в бетонната стая в дома си, който заплашваше да ни преследва и да ни убие, ако го издъним.

— Какво става? — пита той, докато бърза по коридора. Мутрите му го следват по петите.

— Питър — казвам аз. Нейпиър пристъпва към мен. Подавам му бележката на Питър.

В нея пише:

Съжалявам, Кип,

Трябва да спреш. Опасно е. Скоро рутърите ще бъдат изключени. Съжалявам.

Питър.

П.П. Заминавам на дълга ваканция. Моля, не се опитвай да ме намериш.

Нейпиър смачква бележката и я пъха в джоба на сакото си. Влизаме в конферентната зала при Джес и Тоби, които седят смълчани на масата.

— Какво означава това „Скоро рутърите ще бъдат изключени“? ~ пита Нейпиър.

— Означава — край на играта.

Нейпиър присвива очи към мен. Опитва се да проумее думите ми.

Обяснявам:

— Кутиите, които прехващат нарежданията… онази, която ти показах в Манхатън, сещаш ли се? Програмирани са да се свързват с офиса на всеки четиридесет и осем часа. Това е елемент от системата за сигурност. Ако не получат правилния код, ще изтрият паметта си и ще се изключат.

— Тогава се погрижи да получат правилния код…

— Не е толкова лесно. Питър е изтрил програмата.

— Изтрил я е? — Нейпиър ме поглежда, сякаш съм пълен идиот. — И ти си му позволил?

— Не съм му позволявал. Просто го е направил.

— Ама че лайненце — казва Нейпиър, но по изражението му знам, че вече изобщо не мисли за Питър. Вълнуват го други неща — като например как да спаси схемата.

— С колко време разполагаме? — пита накрая.

— Рутърите се свързаха снощи — отвръща Тоби. — Значи Питър би трябвало да е изтрил всичко тази сутрин.

— Значи имаме време до утре вечерта — казва Нейпиър.

— До утре вечерта? За какво? — питам аз.

Нейпиър отново ме поглежда донякъде със съжаление, донякъде с омраза: „По-тъп не можа ли да се родиш? “

— За да приберем парите — обяснява ми.

— Не разбирам — казвам аз. — Всичко свърши. След два дни „Пития“ ще престане да работи. Никой от нас не е програмист. Не можем да възстановим програмата. Трябва ни Питър.

— Можем да я ползваме до утре вечер, преди системата да се е изключила, вярно ли е?

— Да.

— Добре тогава. Нямаме нужда от повече. Само още един ден. Утре ще последваме съвета на „Пития“ и ще направим голямата търговия. Още един ден. Повече не ми трябва.

— Сега разбирам — казва Тоби, след като Нейпиър си тръгва. — Ще измъкнем парите му, без да се усети.

— Аз пък не разбирам — казва Джес. Още ми е ядосана, че я държа в неведение.

Тоби се усмихва и започва ентусиазирано да обяснява. Сигурно за първи път в академичния си живот проявява естествен афинитет към темата — най-сетне да се прояви като най-умното хлапе в класа.

— Утре „Пития“ ще каже на Нейпиър да купи акции. А всички ние знаем кои точно акции ще предложи.

Чак сега Джес схваща.

— Аха. HPPR. Която Кип вече притежава…

— Татко плати триста бона за цялата компания. Сега притежава десет милиона акции от нея. За колко смяташ да ги продадеш, татко?

— Не знам. — Свивам рамене. — Как ви звучи по десет долара на акция?

Тоби се усмихва и кима. Вече няма съмнение — аз съм Най-страхотният татко на света.

— Значи продаваш на Нейпиър десет милиона акции по десет долара едната. Измъкваш се със сто милиона. Той си остава с безполезните акции. И изобщо не разбира, че именно ти си взел парите му.

— Мисля, че би могъл да се опита да направи разследване и да се обърне към властите — казвам. — Само че ще му се наложи да обясни защо е прехващал федерални комуникации и е манипулирал цените на борсата. Така че се съмнявам да вдигне много шум.

От физиономията на Тоби личи, че е омагьосан от цялата система.

— Колко блестящо — казва той. — Плащаш по три цента за акция, а после я продаваш за десет долара.

— Да — казвам тихо. — Ирационално преувеличаване, предполагам.

37

На жаргона на мошениците „плондер“ е гумен мехур, пълен с топла пилешка кръв.

Плондерът е друг начин да разкараш вече остриганата жертва. В самия край на удара някой от мошениците крие плондера в устата си. В момента, когато жертвата изгуби всичко, един мошеник се нахвърля срещу друг, като размахва пистолет. Крещи нещо, например: „Как можа да заложиш на погрешния кон?“ („Защо купи тъкмо от тези акции?“ Или „Защо заложи всичко на червено? Казах на черно!“)

Следва изстрел. Мошеникът е на земята. Жертвата се навежда да го разгледа. От устата на мошеника бликва струйка топла кръв и опръсква жертвата. Другите участници в измамата се втурват напред и разделят насъбралите се. „Трупът“ е изнесен. Жертвата се инструктира да бяга — да напусне града, да не споменава на никого за видяното, да не би някой да го заподозре, че е участвал не само във финансови машинации, но и в убийство…

Плондерите вършат добра работа за обикновените жертви — зарзаватчии от Омаха, счетоводители от Покипси. Резултатът обаче не е много сигурен, когато жертвата ти е престъпник, човек, свикнал с пръскаща от устата кръв, с насилието и убийството. Целта на плондера е да шокира жертвата и да я направи податлива.

Но как можеш да шокираш човек, за когото кръвта и болката са всекидневие, дреболии, раздавани без колебание на деловите сътрудници, въпрос на прищявка?

38

Вечерта преди края е.

Утре ще приключим удара, ще приберем десетки милиони от жертвата, след което ще се кача в самолет. Ще изчакам всичко да свърши, преди да избера накъде да полетя и кого да взема със себе си. Планирането помага, когато става въпрос за обиране на хора, но е доста опасно, когато е свързано с измъкването. Рисковано е да издаваш картите си. Да позволяваш на другите да разберат къде могат да те намерят. Още по-рисковано е да купуваш втори самолетен билет — да се довериш на някого преди края на играта и свалянето на маските.

Двамата с Тоби гледаме телевизия. Отбелязвам си — след като всичко приключи, купи си телевизор с работещи копчета за звука.

Изпитвам внезапен страх. Чувствам се като един от онези селяндури, които печелят на лотарията и решават да се охарчат… за последен модел широкоекранна плазма?

Може би трябва да се целя в нещо по-високо от телевизор.

— Господи, татко — вика ми Тоби. — Кога ще оправиш този телевизор, по дяволите?

Не. Първо най-важните неща. Като например — един свестен телевизор.

Този път вместо борба гледаме Си Ен Би Си. Това е финансов канал, по който двайсет и четири часа в денонощието в долната част на екрана пълзят цените на акциите. В сравнение със сивите монотонни водещи зеленият и червен текст, бавен като колона мравки по одеяло за пикник, е наистина неустоим.

Тоби иска да гледа борба. Казвам му, че спокойно може да го прави. Когато живее в свое собствено жилище.

— Стига бе, татко — казва той. — Нали ти искаше да дойда при теб.

Не си правя труда да утешавам наранените му чувства. Водещият най-накрая стига до новината, която очаквам от толкова време. В прозореца до главата му се появява физиономията на Ед Нейпиър. Усмихва се широко, сякаш останала извън обектива курва му върти майсторска свирка.

— Сагата за обновяването на Ивицата на Лас Вегас продължава. Днес Ед Нейпиър обяви, че увеличава залога си за хотел „Трокадеро“. Новото предложение включва и деветдесет милиона долара в брой.

— Деветдесет милиона — повтаря Тоби. — Откъде ли ще ги намери?

— И аз се чудя.

Водещият продължава:

— Юробет Груп, консорциум на европейски и японски инвеститори, които се съревновават с Нейпиър за обекта, дадоха да се разбере, че ще се опитат да отговорят на предложението на Нейпиър. Никой от управата на „Трокадеро“ не бе намерен за коментар.

— Човек би си помислил, че ще изчака да прибере парите, преди да ги похарчи — казва Тоби.

— Ти да — отвръщам. — Но богаташите не мислят така. Те винаги смятат, че ще спечелят. Може би именно затова са богати.

— Да, може би — съгласява се Тоби. Близо две секунди размишлява върху житейската мъдрост, която съм споделил с него. — Хайде стига. Пусни борбата.

В десет потупвам сина си по рамото, пожелавам му лека нощ и тръгвам към спалнята. Няколко минути по-късно се унасям.

Събужда ме мобилният телефон. Посягам към нощното шкафче, свалям го от зарядното и го приближавам до ухото си.

— Да?

— Кип, аз съм.

Джесика Смит.

— Какво е станало?

— Нищо. — Тя млъква за момент. — Всъщност има нещо. Трябва да поговорим.

Поглеждам часовника. Единайсет и половина.

— Не може ли да почака? Късно е. Утре е големият ден.

— Важно е.

Разтърквам очи и сядам в леглото.

— Добре. Ще дойда при теб.

Тя ми дава адреса. Измъквам се от апартамента, без да будя сина си, и шофирам четиридесет минути на север по Шосе 280.

Тя живее в Ноу Вали, в двуфамилна викторианска къща; в жилището й се влиза през задния вход. Тук е с десетина градуса по-хладно, отколкото в града, и нощният въздух е влажен от спусналата се мъгла. Почуквам леко по стъклото на вратата. Тя отваря след секунди, сякаш е чакала нетърпеливо от другата страна.

— Благодаря, че дойде.

Сваля верижката и ме повежда по стълбите към дневната. Подът е от нелакиран чам, в боядисаните в жълто стени има вградени лавици със скъпи лъскави книги за изкуство и романи в твърди подвързии. Не знам какво съм очаквал — може би купища порнокасети от „Ариа Видео“, досиета със снимки на голи жени или пък въргалящи се по пода вибратори. Очакванията ми определено са погрешни. От другата страна на преградата виждам кухнята й. На тезгяха се мъдри електрическа сокоизстисквачка, тостер и оръфана дебела готварска книга, озаглавена „Как да сготвим всичко“.

Виждам също и интимните детайли от живота й, спокойното домашарство — сок на закуска, две филийки препечен хляб, хубаво домашно ястие в края на деня. За съжаление, липсва само едно нещо — моя милост. Отново се замислям за предложението за брак, което й бях направил само преди два месеца в кабинета й и което тя тъй обмислено отхвърли. Сега идеята отново ми се струва примамлива. Странно ли е да се ожениш за посестрима в занаята? Познавам я, откакто беше на деветнайсет. Половин живот. Може би това е най-добрата любов — монотонното еднообразие, отегчителното повтаряне на познати неща. Може би именно търсенето на новото и вълнуващото ни съсипва. По дефиниция новото изчезва в мига, в който го откриеш. А познатото може само да става все по-голямо и по-голямо.

Тя ме повежда към дивана. Сядам.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, благодаря.

Тя сяда до мен.

— Трябва да поговорим.

— Нали дойдох. Казвай.

— Разстроена съм.

Чака ме да кажа нещо. Накрая се осмелявам.

— Разстроена?

— Нямаш ми доверие.

Обвинението й ме хваща неподготвен. Очаквах топла интимност, може би дори малко да поомачкаме дивана. А сега разбирам, че съм извикан за сблъсък.

— Разбира се, че ти имам доверие.

Тя се нахвърля върху мен. Явно се е подготвяла предварително, правила е репетиции. Прилича на обвинителната реч на прокурор.

— Ти дойде при мен, Кип. Ти се нуждаеше от помощта ми. Съгласих се. Ти ме помоли да зарежа собствената си работа за няколко месеца. Зарязах я. Помоли ме да спя с Ед Нейпиър. Спах с Ед Нейпиър. — Тя се пресяга и докосва ръката ми. — Направих всичко, за което ме помоли.

— Така е.

— Тогава защо имам чувството, че съм все на три стъпки зад теб? Защо не ми казваше какъв е номерът?

— Казах ти…

— Знаеше, че Ед Нейпиър ще открие кой си всъщност. Искаше да го разбере. Но не ми каза, че това е част от плана. Агентите от ФБР — защо не ми каза за тях? И Питър с неговото паникьосване и изчезване? Това също е част от номера, нали?

— Какво значение има?

Как щеше да се чувстваш, ако ти нямах доверие?

— Наранен. Но щях да те разбера.

— Как свършва ударът, Кип?

— Казах ти…

— Знам — прекъсва ме тя. — Не можеш да ми кажеш. За мое собствено добро.

— Именно.

— Знаеш ли какво си мисля? Че никога не си ми имал доверие. Още от самото начало.

— Това не е вярно.

Само че тя е права. Нямах й доверие от онази вечер преди два месеца, когато ми се обади по телефона. Беше прекалено удобно: да се обади ей така, ни в клин, ни в ръкав, след като не сме разговаряли от години. И то точно в момента, когато замислях плана си. Подобни неща просто не се случват. Не и в моя свят.

— Кажи ми как свършва, Кип. След утрешния ден ще се качиш в самолета и ще отлетиш някъде далеч. Кой ще дойде с теб?

— Който иска.

— Аз може ли да дойда?

— Много бих се радвал — отвръщам и това е самата истина. Бих се радвал да се оженя за теб, Джесика Смит. Бих се радвал да се кача в самолета с теб, да седя до теб, да отпътуваме някъде надалеч и да започнем заедно един нов живот.

Само да можех да съм сигурен, че не си човекът, който ще ме предаде.

— Разкажи ми тогава. Бъди честен с мен. Кажи ми как приключва всичко. Покажи, че ми имаш доверие. Започни още сега. За да нямаме повече тайни.

— Винаги ще имаме тайни.

Тя се усмихва. За миг лицето й се променя; очите й стават изцъклени, като от стъкло. Гледа през мен към някакво бъдеще, в което аз нямам роля. После казва:

— Мисля, че е по-добре да си вървиш.

— Джес. — Опитвам се да измисля какво да кажа. Не успявам. Ставам от дивана.

Тя ме изпраща по стълбата до външната врата.

— Ще се видим утре — казва. Гласът й е студен, лишен от емоции, делови. Вратата се затваря, преди да мога да отговоря.

Сигурно се питате защо изобщо я поканих да участва в удара, щом й нямам доверие. Ще ви кажа. Вярно е, че не й вярвам. Но да пуснеш врага в лагера си е най-сигурният начин да го контролираш. Сякаш държиш конец, директно свързан с противника ти. Въпросът е кой дърпа конеца и кой е куклата.

Освен това винаги има шанс, макар и съвсем малък, да ми се е обадила наистина съвсем случайно. Подобни неща все пак се случват, нали? Затова не е зле да е наоколо, просто за всеки случай. По-нататък, когато всичко приключи, може би ще се опитам още веднъж да й предложа брак.

Докато карам обратно, си мисля за трите жени, които в момента играят роля в живота ми — Силия, Джесика и Лорън Нейпиър.

Всяка от тях ме прави нещастен по различен начин. И въпреки това в нощ като тази, докато карам в мъглата към апартамента си, не бих имал нищо против да споделя топлото легло с някоя от трите.

39

В седем сутринта двамата с Тоби се будим от тракането на кофите навън — четвъртък е денят за събиране на боклук в Пало Алто.

Едновременното ни събуждане означава, че се налага да се състезаваме за банята. Вярно е, че Тоби е по-бавен с гипса и патериците, но компенсира липсата на скорост с хитрината си. Посреща ме в коридора до вратата на банята.

— Апартаментът е твой. Влизай пръв — казва той и махва великодушно с ръка. — Само да си взема четката за зъби…

Влиза и затваря вратата. Чувам изщракването на резето.

— Хей! — протестирам аз.

— Проспа и изгуби, старче — отвръща той от другата страна.

Поклащам глава и се отдалечавам. Трябва да се изпикая. Синът ми не разбира мъжката биология. С нетърпение очаквам кога ще остарее като мен и простатата му ще стане с размерите на костилка авокадо и ще го кара да се събужда сутрин с препълнен до пръсване мехур.

Тръгвам към дневната. Телефонът звъни. Отивам в кухнята, вдигам слушалката.

— Ало?

— Господин Ларго?

Познавам гласа. Руски. Културен. Слабоват. Гласът на Професора.

— Да.

— Знаете ли кой се обажда?

— Разбира се.

— Знаете ли какъв ден е утре?

— Петък?

— Да — казва Сустевич. — И също три дни, преди да върнете дълга си. Спомняте ли си колко ми дължите?

— Да видим — отвръщам аз. Замълчавам, сякаш пресмятам нещо. — Хмм. Добре, че съм си го записал на гърба на касовата бележка от супера. Тук някъде трябва да е. Момент така…

— Дванайсет милиона долара.

— Добре — казвам аз. — Ще се доверя на думата ви.

— Ще можете ли да се издължите?

— Дадох ви думата си.

— Да, оценявам това — казва Сустевич. — Но трябва да разберете, че в моята работа понякога думата не означава нищо.

— Разбирам. Но не се притеснявайте. Ще имам парите.

— Надявам се. За ваше добро е, а също и за доброто на сина ви.

— Знаете ли какво. Май размислям за сина си. Можете да го получите. Трябва ли ви момче? Някой, който да ви прави компания в онова ваше голямо старо имение? Колко тоалетни имате?

— Господин Ларго? Излизали ли сте навън? Да сте проверявали кофите за боклук?

Усещам как помещението се изпълва със студ.

— Да ги проверявам… за какво?

— Вътре има послание. Предупреждение. Да изчакам ли, докато погледнете?

Не отговарям. Пускам слушалката на пода, тя се удря в килима и започва да се върти като новородено, увиснало гротескно на пъпната си връв.

Излизам на бегом навън и изтичвам покрай розовите храсти до тротоара. Пенисът ми се вее в боксерките ми. Минавам покрай една съседка, разхождаща декоративния си пудел — възрастна жена, която най-редовно съм поздравявал — и тя се извръща ужасена от мен. Поглеждам надолу — цепката на бельото ми е разтворена и посивяващите ми косми стърчат като причудлива прическа на стилист. Закопчавам се и продължавам напред.

Трите кофи за боклук са до ъгъла. От старите са — дебела гофрирана ламарина, издържаща дванайсет години блъскане, ритане и тряскане.

Заемам се с първата. Капакът създава вакуум и стените на кофата хлътват навътре. Накрая успявам да се преборя и вдигам капака. Вътре виждам бял чувал. Усещам миризмата на риба. Пускам капака на земята. Чува се силно дрънчене на метал върху камък.

Вдигам втория капак. Вътре има черен найлонов чувал и мазна кутия от пица, сгъната на диагонал, за да се побере вътре.

Изблъсквам втората кофа, обръщам се към третата. Капакът е плътно затворен. Дърпам. Отново вакуум. Накрая капакът поддава изненадващо бързо и се налага да направя крачка назад, за да запазя равновесие.

Кофата е пълна с бели найлонови чували. Най-отгоре виждам оставеното ми от Сустевич предупреждение. Нужни са ми няколко мига, докато проумея какво е. После го разпознавам — дълга червена плитка, завършваща с парче окървавена кожа.

Дългата червена опашка на Питър Рум.

Дявол да го вземе. Казах му да се разкара от града. А той продължил да се мотае тук, без да обръща внимание на предупрежденията ми. Всичко му приличаше на игра — преструването, че предсказва цените на борсата, че е уплашен от фалшивите агенти на ФБР, че си събира нещата в офиса и напуска…

Наслаждаваше се на драмата. На ролята. Не разбираше нещо основно — в Големия удар някои хора не играят роли.

Тичам обратно в апартамента и отивам при телефона. В същото време Тоби излиза от банята.

— Добре, приключих — започва той, но вижда пребледнялото ми лице и нещото в ръката ми с дългата червена коса. Заковава се на място, прави крачка назад. — Какво, по дяволите…

Игнорирам го, навеждам се, вдигам слушалката.

— Мръсник — почти викам.

— Та аз ви правя услуга — отвръща Сустевич. — Никакви отказали се играчи.

— Той не беше случаен. А част от номера.

— Е, откъде бих могъл аз да знам за това? — Тонът на руснака е леко развеселен, сякаш без да иска е уговорил две официални срещи на различни места. — Изнесе се от офиса ви, нали така?

— Къде е сега?

— О, отдавна го няма. Не искаме блюстителите на закона да открият тялото му. Не и преди да ми се издължите.

— Защо го направихте?

— Приемете го като предупреждение, господин Лapго. Вече разбирате, че това не е игра.

— Никога не съм казвал, че е игра.

— В неделя, господин Ларго. Дванайсет милиона долара. Е, рибено тако.

Затваря.

Пъхам плитката на Питър в найлонов плик и го връзвам, сякаш вътре има кучешко лайно. По-късно на път за офиса ще спрем при един контейнер зад парка край старите офиси на Интуит. Там, сред хартиените отпадъци и празни тонер касети, скалпът на Питър ще намери последното си жилище в Силициевата долина.

40

Как Сустевич е разбрал, че Питър Рум се е отказал? Как е научил, че се е махнал от офиса, че е излязъл от играта? Нима някой му е казал? Разбира се.

Но кой?

Знам го в душата си, но трябва да съм сигурен, преди да действам.

41

Изхвърляме скалпа на Питър в контейнера и продължаваме към офиса.

— Не казвай на Джесика — заръчвам на Тоби.

— Какво да не й казвам?

Знае много добре какво имам предвид, но иска да го изрека на глас.

— За Питър.

Не искам да разбира, защото не съм сигурен как ще реагира. Не мога да си позволя да откачи и да изгуби самообладание. Не мога да си позволя още един случаен електрон наоколо. За нейно и за свое собствено добро.

— Татко, мисля, че сме длъжни да й кажем истината.

— Така ли мислиш? Благодаря, че ми каза.

Той млъква.

Когато пристигаме, Джес вече е в офиса. Не поздравява. Още е бясна.

— Написах изявлението, както помоли — казва и ми подава един лист.

Пало Алто, 28 август.

Днес Протеинови продукти Халифакс обяви пълна реорганизация и смяна на стратегическите цели. Компанията, която през изминалите седем години е акционерно дружество и бе доставчик на хранителни продукти, обяви, че ще промени името си на Зип Интернет Маркетинг и ще стане един от големите играчи в електронната търговия. Ще бъде създаден вертикален бизнес портал, ориентиран най-вече към изграждането на интернет общности и електронна търговия…

Към края на първия абзац текстът започва да ми върви бавно, сякаш съм попаднал в тресавище. Не мога да продължа нататък.

— Идеално — казвам. — Пусни го по жицата.

Изявлението е камуфлаж, отвличане на вниманието. По-късно хората ще започнат да задават въпроси. Защо само за няколко дни цената на HPPR е скочила от три цента на десет долара?

За щастие всеки проявил любопитство ще може да открие изявлението — че Протеини Халифакс ще се преименуват в Зип Интернет Маркетинг, че фирмата за производство на рибено масло ще се преобрази в „бизнес портал“ и създател на „интернет общности“. Неимоверният скок на цените ще се разглежда като пореден пример за интернет манията, а не като доказателство за измама за сто милиона долара.

В осем и половина съм седнал зад бюрото си и очаквам Нейпиър да се появи и всичко най-сетне да приключи. Усещам как Джесика застава зад мен.

— Знаеш ли, странно е — казва тя.

— Кое?

— Виж това. — Тя се пресяга през рамото ми към клавиатурата. Усещам допира на гърдите й в гърба си. Подозирам, че го прави нарочно, сякаш за да ми каже: „Усещаш ли какво няма никога да те огрее?“

Затварям очи. За момент се опитвам да си се представя в леглото с нея, след като всичко приключи. Но дали изобщо ще приключи?

— Виждаш ли? — казва тя. Сепвам се и отново се връщам в реалния свят. На екрана виждам борсова графика с абревиатурата HPPR.

— Какво?

— Цената вече се покачва. Вдигнала се е от три цента до пет долара за последните двайсет и четири часа.

— От твоето изявление е. От ония приказки за бизнес портали и електронни търговии.

— Още не съм го пратила. Ще бъде публикувано най-рано след половин час.

— Странно — казвам аз.

— Кой би поискал да плаща пет долара за никому ненужна фирма за рибено масло?

— Добър въпрос.

42

Чували ли сте за номера с безценното куче?

Ето как се прави. Някакъв тип влиза в бара, води кучето си. Обръща се към бармана.

— Здрасти. Ще ми направиш ли една услуга? Имам интервю за работа отсреща. Ще наглеждаш ли кучето за един час, докато ме няма?

Барманът казва — разбира се, нямаш проблем, остави си кучето.

— Само че те моля да го държиш под око. Медалист е — казва собственикът и излиза.

Няколко минути по-късно в бара влиза добре изглеждащ господин с ролекс и скъп костюм. От него направо вони на пари. Хвърля поглед към вързаното за един от столовете куче и казва:

— Господи, великолепен е! Прилича досущ на Мъфи, кучето от детството ми. Как бих искал да подаря такова на моя син. — Обръща се към бармана. — Вижте, господине, искам да купя кучето ви. Кажете цената. Хиляда долара? Не, чакайте. Да ги направим две хиляди.

— Съжалявам, приятел, не става — отвръща барманът. — Кучето не е мое. Собственикът му ще се върне след около час.

Богаташът си поглежда ролекса.

— Един час? Не мога да чакам толкова. Но пък може би ще се съгласите да ми направите една услуга. Ето визитката ми. Просто я дайте на собственика и го помолете да ми се обади.

— Няма проблем — казва барманът.

И богаташът си тръгва.

Час по-късно собственикът на кучето се връща в бара. Почти плаче.

— Това е — казва той. — Всичко е свършено. Отново ме отхвърлиха. Вече не мога да си позволя да плащам наема. Безнадеждно е. — Поглежда кучето си. — И определено не мога да си позволя да се грижа за него. — Вдига очи към бармана. — Виж, знам, че е прекалено от моя страна, но кучето май те харесва. Защо не го задържиш? Купи го от мен. За две-три стотачки. Какво ще кажеш?

Барманът може да избира. Или да разкрие, че има визитка на непознат, готов да плати за кучето две хилядарки, или да задържи тази информация за себе си. Повечето предпочитат втората възможност.

Затова барманът се съгласява да купи кучето с идеята да се обади на Чичко Паричко и след час-два да си възстанови парите с печалба.

Транзакцията приключва и бившият собственик на кучето излиза от бара.

За жалост барманът със закъснение открива, че телефонният номер от визитката е измислен и че кучето, за което се е изръсил триста долара, е мелез, взет безплатно от някой кучкарник.

43

Вече е време да продам собствения си пес за повече, отколкото струва в действителност.

Нейпиър се появява в девет. Този път без мутри, както сме се разбрали предварително.

Върви по коридора и потърква ръце в детинско ликуване.

— Добре — казва той. — Да направим стотина милиона долара.

Влиза бодро в конферентната зала, оглежда се, вижда Тоби и Джес.

— Кой знае как да работи с това чудо?

— Аз ще се заема. — Отивам в дъното на помещението, свалям екрана! Бъркам под масата, напипвам копчето, включвам компютъра. Тоби изкуцуква и включва проектора.

— Днес ще е малко по-различно — обявява Нейпиър. — Казваш ми кои акции да купувам, а аз се обаждам на моя човек, който върти търговията от моята сметка. Не че ти нямам доверие.

— Няма проблем — казвам аз. — А как ще се разберем за моя дял?

— Твоят дял? — повтаря Нейпиър и се усмихва. — Да бе, твоят дял. Ще се разберем после. — По изражението ми явно разбира, че му нямам кой знае колко доверие. — Не се безпокой, Кип. Репутацията ми винаги върви преди мен. Аз пристигам после.

Репутацията на Нейпиър наистина върви пред него, точно както катафалката върви пред погребалната процесия. Репутация, пълна с неспазени обещания и разтурени сделки, със забързани споразумения в последната минута преди съдебния спор и (в случай, че партньорът се окаже прекалено голям инат) със зловещи и внезапни изчезвания. С други думи, Нейпиър е от хората, от които бихте поискали парите преди услугата.

Днес обаче случаят явно няма да е такъв. Нейпиър се пресяга през масата и придърпва спикърфона. Набира номер.

— Дерик — обажда се нечий глас по телефона.

— Аз съм — казва Нейпиър. — Готов ли си?

— Напълно.

Нейпиър се обръща към мен.

— Да започваме — казва и затваря вратата към коридора.

Отивам до клавиатурата и набирам командата, която съм виждал Питър да набира поне пет-шест пъти.

>pythia — n=1

На екрана се появява зелена графика — HPPR. Графиката разказва странната история на фирма за рибено масло: само преди едно денонощие се е продавала за три цента на акция, но оттогава е започнала постепенно да поскъпва, за да стигне до 6.20 долара за акция. Над сегашната цена и вдясно Пития рисува червен кръг на ниво 9.95 долара.

Нейпиър поглежда към екрана и кима.

— Добре — казва и се обръща към спикърфона. — Искам да купуваш всичко налично на символа HPPR, таван осем долара, докато не ти кажа да спреш.

Безтелесният глас на „Дерик“ повтаря:

— Господин Нейпиър, от сметката ви с крайни числа Девет шест едно две купуваме Хари Питър Питър Робърт, таван осем долара. Нареждането е да се купува, докато не кажете да спра.

— Точно така — казва Нейпиър.

— Нареждането се предава в системата на Насдак…

От спикърфона се чува силен шум. Светлините примигват, сякаш се чудят дали да не се откажат да светят за днес, след което вземат решение и изгасват. Екранът на Пития става черен.

— Какво… — почва Нейпиър.

Гърбът му е осветен от слънчевите лъчи от прозореца зад него. Лицето му е в сянка и е трудно да се различи физиономията му.

— Стой! Не мърдай! — викат нечии гласове. Силно, може би през високоговорители.

Всичко се случва едновременно. Вратата на конферентната зала изхвърча и вътре се втурват двама мъже с черни бронежилетки с големи жълти букви ФБР на гърдите и гърба. Застават от двете страни на вратата и бързо приклякат. Пистолетите им са извадени и се местят от мен към Нейпиър, Тоби и Джес.

После в залата се появяват още двама мъже, този път спокойно и бавно. Агентите Кросби и Фаръл държат пистолетите си насочени нагоре към тавана.

Накрая влиза още един агент — по-възрастен, със сива коса, в сако от туид с кожени кръпки на лактите, подобно на някакъв английски професор. Върви бавно, целеустремено, сякаш през цялото време се занимава с това да нахлува в конферентни зали на новооткрити фирми.

— Горе ръцете! — вика агент Кросби.

Вдигам ръце. Тоби, Джес и Нейпиър правят същото.

— Кип Ларго, вие сте арестуван — казва сивокосият агент.

— Арестуван? За какво? — питам аз.

— За измама, незаконно проникване, кражба, прехващане на електронни комуникации по член две хиляди петстотин и единайсети. Имате ли свободна минута? Седнете, ще ви прочета целия списък…

— Чакайте, станала е някаква грешка — казвам аз.

— Господин Ларго — прекъсва ме агентът, — всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас. Имате право на адвокат. Ако не можете да си го позволите, ще ви бъде назначен служебен такъв.

— Мамка му — казвам аз. Първите влезли в залата агенти ме приближават. Закопчават ръцете ми с белезници на гърба. — Ох — протестирам аз.

— Добре — казва сивокосият агент. — Хайде сега всички да идем в…

— Господа, моля ви — обажда се Нейпиър. — Задръжте за момент. Нямам нищо общо с това.

Сивокосият агент кима към Нейпиър и пита:

— Кой е този?

— Ед Нейпиър — отвръща агент Кросби.

— Здравейте, агент Кросби — казва Нейпиър и се усмихва топло, сякаш посреща скъп гост в хотела си. — Какво става тук?

Агент Кросби поклаща глава.

— Партньорът ви е въвлечен в престъпление.

— Така ли? Нямах представа. Аз съм просто инвеститор, а не следовател.

Агент Кросби се обръща към сивокосия агент.

— Не е нужно да идва с нас, нали?

— Има ли го в списъка?

— Не.

Сивокосият кима.

— Пуснете го. Знаете ли как да го намерите, ако ни притрябва?

— Да — казва Кросби.

— Добре — казва Сивокосия и се обръща към Нейпиър. — По-късно ще поговорим. Нали не възнамерявате да ходите някъде?

— Може би в Лac Вегас. Имам няколко хотела там…

— Ясно — отвръща Сивокосия. Не е от лесно впечатляващите се. — Отсядам в „Комфорт Ин“. Май имаме нещо общо. А другите? — пита той Кросби.

— Тоби Ларго, Джесика Смит… — казва Кросби и вдига очи. — Къде е Питър Рум?

Поклащам глава.

— Няма го.

— Добре, да вървим — казва Кросби. И се обръща към Нейпиър: — По-добре се разкарайте оттук.

Нейпиър ме поглежда, сякаш се колебае дали да не каже нещо — може би заплаха, или да поиска да поговорим по-късно. Накрая обаче решава да си замълчи. Явно заплахите могат да почакат. Кима и бърза да излезе от залата, преди хората от ФБР да са променили решението си.

Междувременно, докато Нейпиър се изнизва по коридора, шоуто продължава.

— Прочетете правата на тези двамата — високо казва Сивокосия.

Кросби започва да рецитира правата на Джес и Тоби, докато не чуваме как вратата в дъното на коридора се отваря и Нейпиър се отдалечава забързано, тихичък и кротък за първи път, откакто се запознахме.

След като червеният мерцедес излиза от паркинга, представлението продължава още пет минути в случай, че Нейпиър реши да се върне за случайно забравени ключове или ако е поставил свои хора да следят офиса. Чувал съм истории за мошеници, които бързо зарязват всичко и започват да крещят и викат тържествуващо преди още да са разделили плячката, а жертвата им ги слуша от няколко крачки. Направо не е за вярване, че можеш да хвърлиш толкова труд, за да обереш някого, а накрая да изпортиш всичко заради собствената си глупост, алчност и мързел. Но пък нима мошеничествата не доказват именно това — че глупостта, алчността и мързелът са в основата на човешката природа?

И тъй, пребледнелите, на път да избухнат в сълзи Тоби и Джес биват изведени навън и качени в очакващия ги черен седан с опушени стъкла. Мен ме извеждат последен и ме настаняват на задната седалка на втори черен седан. Докато потегляме, виждам двама агенти на ФБР да слагат на вратата жълта лента с надпис „ПОЛИЦИЯ — ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и да поставят около местата за паркиране оранжеви конуси.

Докато се движим по Бейфронт покрай вонящите солници, мъжът на предната седалка до шофьора се обръща към мен.

— Нали знаеш, още имаш право да мълчиш.

— Елиху — казвам. — Каква приятна изненада.

— Най-много ми харесват последните моменти. Винаги са ми харесвали. Нищо не може да се сравни с физиономиите им. Как мина всичко?

— Все още не знам. Това още не е краят.

— Така ли? — Той ме поглежда изпитателно. Иска да му обясня, но не мога. Още не.

Вместо това оглеждам седана. Отзад има минибар с безалкохолни и наполовина пълна бутилка „Столичная“.

— Страхотна кола — отбелязвам.

Елиху кима.

— Да. Взех я с отстъпка. Сезонът на дипломирането свърши и вече вървят евтино.

— Добре направено — казвам. — Точно като за ФБР.

— Ех — отвръща Елиху и поклаща глава, сякаш да каже: „Горе-долу“. — Реших, че е по-добро от бяла лимузина. А те вървяха още по-евтино.

— Добър избор. Рядко можеш да видиш агенти в бели лимузини.

— Така е — съгласява се Елиху, обръща се и вдига от пода черно кожено куфарче. Подава ми го през седалката. — Дръж. Само че внимавай. Не са застраховани.

Кимам.

Продължаваме в мълчание.

Вземам си стая в хотел „Феърмонт“ в Сан Хосе под името Кайл Рейли. Плащам в брой за три нощи. Заръчал съм на Тоби и Джес да отседнат в различни хотели в противоположните краища на Полуострова. Обясних им, че ще се свържа с тях след три дни, след като съм напълно сигурен, че сме се отървали от жертвата си.

Включвам телевизора и отивам до банята. Пикая безкрайно дълго и вземам топъл душ. Отначало изпитвам облекчение, че съм самичък — че Тоби не се мотае наоколо — и че мога да пикая когато си поискам, да влизам в банята и да не намирам кърпата си захвърлена мокра под душа.

Но после решавам да сляза до ресторанта за сандвич и бира и внезапно осъзнавам, че щеше да е по-забавно с Тоби — да се наслаждавам на циничния му хумор, да се заяждам с него, да поклащам глава заради неуморното му либидо. През изминалите два месеца той беше — за добро или лошо — мой постоянен спътник. Никога през живота си не съм бил толкова близък с него. И си мисля, че е странно, а може би дълбоко и изпълнено със смисъл в някакъв метафизичен план, който в момента ми убягва, че се наложи да извърша престъпление, за да се сближа със сина си, и че въпреки желанието ми да не повтарям грешките на собствения си баща, повтарям като маймуна неговите стъпки толкова години след смъртта му, неспособен дори сега да се измъкна от хватката му.

Гледам пълзящия в лентата долу зелен и червен текст, докато водещият от Си Ен Би Си говори:

— А сега новини от хазартната индустрия. Консорциумът Юробет обяви, че не е в състояние да отговори на офертата на Ед Нейпиър за хотел „Трокадеро“ в Лac Вегас. Оттеглянето на конкуренцията от наддаването открива възможност за Ед Нейпиър да купи парцела на Ивицата и да построи там най-големия хотел в Съединените щати.

Знаете ли какво си мисля, докато седя в празния ресторант, дъвча сандвича си и си пия бирата? Че успешното изиграване е като яденето. Приятно е само ако някой го споделя с теб. Какво хубаво има в това да седиш самичък в хотел, без да има с кого да размениш две думи?

Връщам се в стаята си и поставям черното кожено куфарче върху леглото. Покривката е в оранжево и кафяво, тъканта е дебела и твърда като на стара франзела, шарките скриват отпечатъците от мръсни подметки и следи от колелца на куфари, търкаляли се по най-мръсните самолетни писти на света.

Отварям куфарчето и изваждам трите кафяви хартиени торбички, всяка с размерите на бейзболна топка. Торбичките са добре затворени и завързани, подобно на набързо захвърлени в кофата за боклук остатъци от недояден обяд. Внимателно развивам една, отварям я и изсипвам съдържанието на спретната купчинка върху покривката. Взирам се в малката могилка диаманти, тежащи по един-два карата и струпани като в мъничък пясъчен замък. Проблясват дори на оскъдната светлина на хотелската лампа. Във всяка торбичка има скъпоценни камъни за по пет милиона долара.

Внимателно прибирам диамантите — вдигам ги един по един с палец и показалец. Връзвам торбичката и я връщам в куфарчето. Отварям втората торбичка и изсипвам съдържанието й върху покривката. Още един пясъчен замък за пет милиона. Прибирам камъните обратно, след което проверявам и третата торбичка.

Диамантите са предпочитана валута за хора като мен — те са малки, лесни за продаване, анонимни. Освен това са и прекрасни. Важно е обаче да внимаваш с пристрастяването. Скоро ще се разделя с тях и ще ги дам на Андрей Сустевич.

Утре ще дам диамантите на Професора и така ще уредя дълга си.

Не всеки ден се случва да откраднеш пари от някого и да ги използваш, за да му върнеш дължимото. Трябва да признаете, че е елегантно. Изпълнение, с което имам пълното право да се гордея.

В понеделник, макар че бизнесът ми със Сустевич ще бъде приключен и дългът — уреден, руснакът ще започне да изпитва странно чувство за потъване, което може би ще отразява потъването на цените на акциите на HPPR. Когато в понеделник сутринта пазарът за HPPR свърши — когато никой здравомислещ инвеститор няма да иска да купува акциите й и ситуацията отново се нормализира — цената на „Протеинови продукти Халифакс“ ще полети като камък надолу към точката, от която започна — някъде около три цента за акция. Осемте милиона акции, купени от Сустевич на средна цена шест долара за акция — с надеждата да ги препродаде на Нейпиър за десет долара акцията — накрая ще се окажат досущ като кучето медалист, оказало се в крайна сметка мелез — без абсолютно никаква стойност.

44

В десет вечерта наемам кола от летището на Сан Хосе и потеглям на север до Удсайд, за да се срещна с партньора си.

Ударите са като брака. Всички вярват в романтичката приказка, че ако търсиш достатъчно упорито, ще намериш идеалната си половинка — човека, който магически те допълва и те прави завършен. Реалността е далеч по-прозаична. Обикновено се хващаш с онзи, който ти е подръка в момента, в който ти се наложи.

Същото е и с моя удар. Отчаянието и алчността създават странни връзки.

Стигам до портата на имението, спирам при будката. Охраната е същата като миналия път — мъжът на средна възраст, който ме бе въвел в къщата за няколко поредни посещения при зъболекаря.

— Дошъл съм да видя господин Нейпиър.

Мъжът кима.

— Продължете по алеята към къщата и паркирайте на кръга — казва, отива до портата и я отваря.

Луната е почти пълна и има достатъчно светлина. Карам бавно по застланата с чакъл алея. На всеки десет метра има вкопани в земята лампи, осветяващи малки кръгове около себе си. На билото на хълма виждам испанската постройка, варовика и червените керемиди на покрива. Осветена е отдолу със силни фенери. Отбивам на кръглия паркинг на двайсетина метра от лоджията. Посреща ме мъж с костюм. Лицето му ми изглежда познато. Същата мутра, която изби предния ми зъб. Поглежда ме на лунната светлина и казва:

— Зъбите ти изглеждат добре.

— На светло цветът малко се различава — обяснявам и изпитвам необходимостта да добавя: — Зъболекарят е от Тайван.

Мутрата сигурно чува „тиган“ и като нищо може да реши, че го моля да спипа доктор Чатчадабенджакалани и да упражни върху него насилие с разни кухненски уреди. Затова решавам да се изясня:

— Банкок, нали се сещаш.

Мутрата кима и се ухилва похотливо, сякаш съм казал нещо мръсно.

— Забрави — предавам се аз.

Той ме повежда по павираната пътека, под аркадата, покрай плетените мебели и саксиите с бугенвилии до дневната. Нейпиър е там, наведен над масата за билярд. Облечен е в памучен пуловер и меки панталони с цвят каки. За първи път го виждам без костюм.

Мутрата се изнизва без нито дума. Нейпиър не поглежда към мен. Прицелва се и удря с щеката. Бялата топка удря без спин четворката, която отлита направо в ъгловия джоб. Това е Ед Нейпиър, обобщен в едно-единствено движение на китката — ударите му са силни, брутални и директни. Никакви леки финтове от спонта. Никакви леки докосвания.

Започва да избира позиция за следващия удар — петицата в страничния джоб.

— Е, добре свършена работа — казва той, без да вдига очи.

— Да — отвръщам аз.

Нейпиър удря с щеката; петицата изсвистява по филца и пада в коженото джобче.

Накрая Нейпиър ме поглежда. Подпира щеката на масата.

— Не изглеждаш щастливо за човек, който току-що е гушнал двайсет милиона.

Свивам рамене. Искам да обясня, че тази победа върви със своята висока цена. Най-лошите ми страхове са се потвърдили. Но защо да си правя труда? Нейпиър не е от хората, които ще тръгнат да се чудят и маят върху едно предателство. Той просто се справя с проблема. Със завъртане на китката. Силно, брутално, директно.

— Как са ти зъбите?

— Горе-долу.

Той се заглежда в устата ми. Ухилвам му се като шестокласник на откриването на учебната година.

— Приличаш на баба ми, мир на праха й. Цветовете са различни.

— Ще ги оправя.

— Съжалявам за станалото — казва Нейпиър. — Джеки прояви малко повече… ентусиазъм.

— Като в борбата — казвам.

— Моля?

— Нищо. — Мисля си как двамата с Тоби седяхме на дивана пред телевизора и гледахме Убийствената осмица и Франки Юмрука. Беше забавно. Докато го имаше.

— Да пием. — Нейпиър отива до мозаечния бар в ъгъла на дневната и пълни две чаши уиски. Подава ми едната. — Скоч — казва и вдига чашата си. — За успеха.

— За успеха — повтарям и пия.

— Ааах — въздиша Нейпиър и оставя чашата си. — Ще останеш ли за вечеря?

— С удоволствие.

Той ме повежда към трапезарията. Масата е подредена за двама. Настаняваме се.

— Май ще спечеля „Трокадеро“ — казва той.

— Да, така ми се струва. Не мисля, че Сустевич е в състояние да ти се противопостави. В момента е доста зает. Ядосани партньори искат да знаят какво става. Как така е изгубил наддаването. Как е затрил всичките им пари.

— Руснаците могат да бъдат доста трудни — казва Нейпиър. — Вярвай ми. Знам ги тези неща.

Сядаме. Посочвам третото място, което си остава подозрително празно.

— Жена ти няма ли да ни прави компания?

Нейпиър мрачно поклаща глава.

— Боя се, че не. Възпрепятствана е.

— Разбирам.

— Значи беше прав и за нея.

— Честно казано, не ми се искаше да съм прав.

Нейпиър свива рамене.

— Винаги съм го подозирал. Но какво да кажа? Беше чудно парче. Страхотно чукане. — Пауза. — Както сам знаеш.

Помислям си за онази нощ в „Облаците“, за черните полукръгли очи в тавана на казиното. За стаята на Лорън Нейпиър на трийсет и третия етаж, за твърдия японски матрак, сплетените около кръста ми крака, лакираните й нокти на краката, приличащи на червени захарни петлета.

— Да, съжалявам за това — казвам. — Май проявих малко повече… ентусиазъм.

Нейпиър се усмихва.

Това бе първата ми улика — жената на Нейпиър. Нима не е малко странно, че ме намери в някакъв бар един чуден следобед? Че ми предложи сто хиляди долара, за да изпържа мъжа й? Че имаше сълзлива история как я пребивал от бой и я карал да живее в постоянен страх за живота си?

И нима не е странно само няколко дни по-късно да науча, че синът ми е задлъжнял на руски гангстер? Хей, ама че късмет — синът ми отчаяно се нуждае от пари, а Лорън Нейпиър ми ги предлага! Звездите определено са се подредили добре.

Подобни съвпадения сигурно биха останали незабелязани за повечето хора.

Но аз и тези като мен просто надушваме положението. Съвпадението е знак от Бог. Улика, към която трябва да се отнасяме с уважение.

Кога разбрах, че Сустевич стои зад Лорън Нейпиър? Че именно Професора иска да съсипе мъжа й, за да отмъкне „Трокадеро“, а вероятно и други парчета от империята му? Бих казал, че го разбрах със сигурност в момента, когато Професора ме допусна в имението си в Пасифик Хайтс. Беше прекалено учтив, прекалено заинтересован да инвестира в удара ми. Хора като мен обикновено се третират като боклуци. Започнат ли да се държат с нас по-добре, веднага ставаме подозрителни.

И тъй, полуделият от алчност Сустевич разбира как точно смятам да насадя Нейпиър и решава, че също иска да участва във веселбата. Не му е достатъчно да гледа как съсипвам врага му. Професора пожелава също да се пооблажи от случващото се. Както си знаех.

И с парите на руската мафия Сустевич започва да купува акции на HPPR. Тъй като бях едноличен собственик на компанията, той на практика наливаше пари в мен. Плащаше средно по шест долара на акция с идеята, че цената й ще скочи на десет долара. Инвестицията би била наистина добра, стига да беше истинска.

За съжаление, Сустевич скоро ще разбере, че е плащал шест долара за нещо без абсолютно никаква стойност. Ще разделя с Ед Нейпиър приходите — около двайсет и пет милиона на човек, или по-малко от сумата, която дължим на Елиху Кац за диамантите.

Скъпоценните камъни са за отвличане на вниманието. Сустевич ми зае шест милиона; аз ще му върна петнайсет. Когато пътищата ни с Професора се разделят, той ще си мисли, че това е най-добрата инвестиция в живота му. Междувременно аз ще съм го обрал, без изобщо да се усети.

Точно така се разбрахме с Ед Нейпиър преди толкова много седмици.

И накрая, сигурно се питате още нещо.

Откога Сустевич е започнал да планира своя удар? Нейпиър се запознал с Лорън — жената, която щяла да стане негова съпруга — преди четири години, на някакво модно ревю. Възможно ли е тя вече да е работела за руснака? Знаел ли е Професора още тогава, че Ед Нейпиър ще стане в крайна сметка негова мишена?

Може пък начинанието и да не е чак толкова хитро. Ако сте руски мафиот и изгаряте от желание да се установите в Лac Вегас, за да изперете парите си и да натрупате още милиони, няма начин да не знаете кой стои на пътя ви. Няма начин да не забележите, че Ед Нейпиър е Кралят на Лас Вегас. За да спечелите короната, ще трябва да я свалите от главата му. Затова започвате да планирате години по-рано, като пробутвате на Нейпиър нова кралица — прекрасно младо момиче, чиято задача е да го предаде…

Връщам се в хотела и проверявам телефонния секретар в дома си. Няма да се връщам в апартамента — известно време, а може би никога.

Първото съобщение е от Силия.

— Просто се обаждам — казва бившата ми жена. — Не съм ви чувала. Така че… който и да е от двама ви… звъннете.

„Който и да е от двама ви“. Звучи официално — тя се обажда в дома на Кип и Тоби. На баща и син. Донякъде прилича на очарователна радиопиеса от петък вечер. Млад непрокопсаник се пренася да живее при отрудения си татко. Представям си обаче как сценаристът описва запалено сериите на шефовете си: „Обаче ето какво — старецът е мошеник. Сещате ли се? Направо брилянтно“.

Второто съобщение е от арабския внук на господин Сантуло. Още преди да изговори: „Здрасти, Кип“, разбирам, че нещо не е наред. Гласът му е съвсем тих.

— Искаше ми се да ти го кажа лично, но е такава лудница… Ако случайно не знаеш, дядо ми почина снощи. Опелото е в един часа в събота, в църквата „Сейнт Мери“. Сигурен съм, че той би се радвал, ако дойдеш.

Затварям и си мисля за онази вечер само преди няколко седмици, когато пихме с господин Сантуло в апартамента му. Хазяинът ми бе добър човек. Живя дълъг живот. Накрая бе останал самичък, победител в състезание със статистиката, в което със закъснение научаваш, че победата всъщност означава загуба. Че си надживял приятелите си, жена си, дори собствената си дъщеря. Че си изоставен, използван от хора, които само искат да ти приберат парите; хора, за които оставащите ти дни са неудобно препятствие по пътя към изгодата. Подозирам, че в момента старецът тътри крака към рая в дебелата си хавлия над потника и с чаша хайбол в ръка. Дали и аз ще свърша като господин Сантуло? Дали и аз ще умра самичък, изоставен от онези около мен, защото ми нямат доверие и защото аз нямам доверие на тях? Надявам се господин Сантуло да е приготвил втори хайбол за мен, където и да се намира.

45

Въпреки здравия разум в събота излизам от хотела и отивам в Пало Алто, за да присъствам на опелото на стареца. Влизам в църквата и отначало си мисля, че съм объркал мястото. Това не може да е погребение. Няма никого.

Едва тогава виждам опечалените, едва успели да запълнят първите два реда — неколцина крехки старици и старци и няколко млади физиономии, които разпознавам — арабина и жена му, съседката с пудела, мъжа с превръзка на окото от нашата улица.

Очевидно е, че свещеникът не познава господин Сантуло и може би никога не го е виждал, поради което се придържа към общите приказки — за това как господин Сантуло носел радост и любов на хората, до които се докоснал през дългите си години на този свят, и как сега е седнал до Бог.

След края на опелото излизам, без да разменя дума с никого. Знам, че трябва да се върна в хотелската си стая в Сан Хосе, преди някой в Пало Алто да ме е видял. Остава само един ден, преди да се кача на самолета и да напусна Калифорния. Утре по това време ще летя към някое все още неопределено, но със сигурност топло място, където икономиката силно зависи от питиета с ром като основна съставка.

Слизам по стъпалата на църквата, пресичам улицата, бъркам в джоба си за ключовете на колата. Натискам дистанционното. Взетият под наем форд ескорт изписуква щастливо.

Ръката ми докосва дръжката на вратата и в същия миг усещам, че нещо не е наред. Отначало не мога да определя какво точно. После разбирам — улицата е абсолютно пуста. И това в събота по обед, насред Пало Алто, само на една пряка от супермаркета. Трябваше да гъмжи от юпита с волво и програмисти с нов модел „костенурки“, поели да пазаруват екологични зеленчуци и отгледани на свобода пилета. Вместо това улицата е пуста и смълчана. Поглеждам надолу и виждам на две преки от мен жълта полицейска преграда и полицейски коли. Обръщам се. Един седан с опушени стъкла бавно се движи по насрещното платно, право към мен.

Решавам да побягна. Късно. Гласовете се разнасят само на три метра от мен.

— Господин Кип Ларго! Не мърдайте!

— ФБР! Горе ръцете! — вика женски глас.

Без да се обръщам, вдигам ръце над главата си. От другата страна на улицата опечалените излизат от опелото на господин Сантуло и слизат по църковните стъпала. Виждам арабина и жена му. Той ме гледа с любопитство и се мъчи да разбере какво става. После изведнъж му просветва и почти може да се види как любопитството на лицето му се сменя с отвращение — не може да повярва, че съм арестуван на погребение.

„Аз също, приятел“ — иска ми се да му кажа. Но преди да успея, някой дърпа назад ръцете ми и ги завързва с лепенка. Грубо натискат главата ми надолу като на кукла на пружина и ме напъхват в колата.

Возят ме двама костюмирани с безизразни лица. Игнорират плахите ми опити да завържа разговор. Пътуваме половин час на юг по Шосе 101 към Сан Хосе и спираме в подземния гараж на един небостъргач на Баскомб Стрийт. Вземаме товарния асансьор до петнайсетия етаж — само аз и двете мраморни статуи в костюми. Никой не ме поглежда, докато се изкачваме. Разнася се звън, вратите се отварят и двамата ме повеждат по къс коридор към сива врата без надпис. Един от спътниците ми тихо почуква. Вратата се отваря.

Минаваме покрай редица бюра — някои заети от сериозно гледащи служители, други празни. Отвеждат ме в стая без прозорци, с маса и четири стола. Единият от спътниците ми вади джобно ножче, разрязва лепенката около китките ми и казва:

— Моля, седнете, господин Ларго.

— Арестуван ли съм?

— Моля, седнете — казва той с нещо средно между търпеливост и заплаха.

Сядам на металния стол. Агентът кима.

— Сега идваме.

Двамата излизат.

Оставен съм самичък за няколко минути, може би за да започна да нервнича и да стана склонен към разговори. Накрая вратата се отваря и се появяват двама нови агенти. Първият е жена на четиридесет и няколко, с късо подстригана посивяваща руса коса и тъмносин костюм. Прилича на грижовна мама, току-що слязла от крайслера си. Усмихва се любезно, сякаш се кани да ми предложи сандвич с фъстъчено масло и желе.

— Господин Ларго, аз съм агент Уорън — представя се. Забелязвам, че когато престава да се усмихва, ъгълчетата на устата й остават набръчкани дълго след като устните са се отпуснали.

Другият агент е слаб мъж, също на четиридесет и няколко, с късо подстригана тъмна коса, опъната по черепа кожа и ярки сини очи. Като цяло създава впечатление за някакъв много, ама наистина много изненадан скелет. Представя се като агент Дейвис.

— Господин Ларго, знаете ли защо сте тук? — пита той.

— Я да ви питам нещо — казвам аз, като подминавам въпроса му. — Вие от истинското ФБР ли сте?

— От истинското ФБР? — повтаря агент Дейвис.

— Да. Номер ли ми погаждате? Това болт ли е?

— Болт? — обажда се агент Уорън.

Дейвис поклаща глава.

— Господин Ларго, можете да сте сигурен — ние наистина сме от ФБР.

— Да, но как мога да съм сигурен?

Агент Дейвис бърка в джоба си.

— Ето визитката ми — казва и ми я подава.

— О — казвам аз. Разглеждам я внимателно. — Визитка? Стига бе. — Бъркам в джоба си и вадя визитката на агент Кросби. — Виждате ли? Моята е по-хубава.

Дейвис присвива очи към картичката.

— Кой е агент Кросби?

— Един черен тип. С бръсната тиква. Да сте работили заедно някога?

Дейвис се замисля. Трябват му осем секунди, за да се усети, че го поднасям.

— Господин Ларго, моля ви — казва той. — Знаете ли защо сте тук? Да започнем отначало.

— Ами — започвам бавно, — когато мъж и жена се обичат много, също като мама и татко, мъжът пъха пениса си…

— Господин Ларго — прекъсва ме Дейвис, — нямам толкова време. Моля ви. Имаме нужда от помощта ви.

Това е първото нещо във ФБР стил, което чувам за днес. Никакви заплахи за присъди или насилие, никакво надуване на мускули. А най-просто и почтено искане. Отпускам се в стола си.

— Добре, извинете. Да започнем отначало.

— Да не губим време и да пристъпим направо към въпроса — казва Дейвис. — Не сте арестуван. Не точно. Все още не. Мога да променя решението си по този въпрос в края на разговора ни.

— Разбирам.

— Отначало не можехме да разберем с какво сте се захванали. Прекарахме сума ти време в проклетия ви сайт за витамини. Как му беше името… MrVitamin.com ли? Поръчахме бета-каротин за хиляда долара, преди да се сетим, че всичко е напълно легално. — Дейвис поклаща глава. — Между другото, сайта си го бива.

— Благодаря.

— Жена ми е уебдизайнер. Трябва да ви запозная.

— Става — казвам и се потупвам по джоба. — Имам визитката ви.

— Както и да е, отне ни известно време. И накрая разбрахме. Откраднали сте пари от руската мафия.

Поглежда ме. Не казвам нищо.

— Не сме напълно сигурни как точно го направихте — продължава Дейвис, — защо го направихте, нито пък колко сте отмъкнали. И не мисля, че искам да научавам. Истината е, че гадини като тях си го заслужават.

Изчаква да кажа нещо. Аз обаче отказвам да потвърдя или да отрека думите му. Може да е капан. Затова си седя мълчаливо и го гледам.

— За съжаление вашата лудория създаде сериозен проблем на мен, на партньора ми и на още десет души от отдела ми. От девет месеца разработваме Андрей Сустевич. Трупахме улики срещу него, събирахме парче по парче. Наркотици, проституция, рекет и така нататък. Оставаше ни седмица, преди да разбием цялата му организация.

— Че какво ви спира?

— Вие — отвръща Дейвис. — Спира ни онова, което сте направили.

— Не разбирам.

— Банковата сметка на Сустевич е източена. Той изчезна. Може би бяга. А може и да е мъртъв.

— Както сам казахте, гадина като него си го заслужава.

— Боя се, че не е чак толкова лесно. Правителството на Съединените щати похарчи дотук близо шест милиона долара за разследването на Сустевич. Това е сериозна сума. Задникът на шефа ми е на пангара. Задникът на шефа на шефа ни е на пангара. Което означава, че моят задник е на пангара. Знаете ли какво означава това?

— Май схващам. И моят задник ли е на пангара?

Той ме посочва — универсален знак за „право в десетката, скапаняко“.

— Вижте какво. Не съм признал да имам нещо общо с Андрей Сустевич. А ако имах, сигурно щях да предположа, че е залагал с парите на други хора и е загубил. Всичко. Така че в момента сигурно се крие от някои ядосани руски партньори.

— Все още не схващате какво искам да кажа.

— Какво искате да кажете?

— Може би аз ще успея да обясня — намесва се агент Уорън, моята нова ФБР мама. Гласът й е мек и приятен. — Мисля, че партньорът ми се опитва да каже, че ще арестуваме някого… за нещо. Няма да си позволим да приключим разследването и да останем с празни ръце.

— Аа. — Започвам да проумявам какво става.

— Така че въпросът, господин Ларго — казва мама Уорън, — е дали да направим арест за борсови спекулации и измама, или за проституция и рекет. Честно казано, бихме предпочели да пипнем Сустевич. Но ако се наложи, ще трябва да се задоволим и с другата възможност.

— Тоест с мен.

Агент Уорън свива рамене. Прилича на мама, която нежно гълчи хлапето си, когато го боли коремчето. „Виждаш ли какво става, когато прекаляваш с курабийките?“

Правя още един опит. Когато си обвинен в нещо — независимо дали става въпрос за кръшкане, или за укриване на данъци, — най-безопасната стратегия е да отричаш, да отричаш и пак да отричаш.

— Вижте, искам да ви помогна. Честна дума. Само че нямам нищо общо с Андрей Сустевич. Абсолютно нищо.

Почва да ми писва, казва изражението на агент Дейвис. Той бърка в джоба си, вади миниатюрен диктофон и го слага на масата пред мен.

— Искам да чуете нещо — казва и натиска копчето.

От говорителя се разнася слаб глас, едва различим от силния шум и пращене. Записът е с компресия (силата на всички звуци е еднаква), което издава, че е на подслушан телефонен разговор.

Не мога да определя чий е първият глас. Принадлежи на мъж със силен източноевропейски акцент, като кисел крем върху палачинка.

— Но Кип Ларго е престъпник — казва той. — Неконтролируем е.

Разпознавам втория глас моментално — достолепен и обмислен, с ясен руски акцент. Гласът на Професора.

— Не се безпокойте за господин Ларго. Не може да ни изненада. Имам човек в групата му.

— И кой е той?

— Да го наречем просто Вилнюс — казва Професора.

— Вилнюс? Можете ли да имате доверие на този Вилнюс?

— Не ми е нужно да му се доверявам — отвръща Сустевич. — Защото го притежавам.

Агент Дейвис се пресяга и спира записа.

Поглежда ме.

— Е, и? Какво трябва да кажа? — питам аз.

— Не ви ли е грижа?

— Разбира се, че ме е грижа. Ако е истина. Но хора като Сустевич говорят какво ли не.

— Знаете ли за кого става дума? — пита агент Уорън.

— Не — признавам. — А вие?

Тя поклаща глава. Изпитвам облекчение. Не искам да научавам. В края на краищата възможностите не са много. И нито една от тях не ме прави особено радостен.

Накрая агент Дейвис стига до въпроса, към който се стреми през последните няколко минути.

— И тъй, ето какво предлагаме. Дайте ни Сустевич. Ако не можете да го направите, дайте ни Вилнюс. Който и да е той. Или тя.

— А ако откажа?

— Тогава ще ви пипнем за втори път и ви очакват още три години в Ломпок.

— Доста непривлекателен избор — отбелязвам.

Агент Уорън свива рамене. „Така е, миличък, но пък научи един много ценен урок“.

— Ако ви помогна, ще ме оставите ли на мира?

— Засега — казва Дейвис. — Не мога да обещая какво ще се случи следващия месец, ако разни хора започнат да проявяват интерес към вас или ако открием, че сте направили нещо, за което не знаем. Ето защо сигурно ще поискате да изчезнете за известно време.

— И да кажем — просто ей така, — че имам нещо, принадлежало преди на Андрей Сустевич.

— Какво по-точно? — пита Дейвис. — Да не сте отмъкнали пепелник от дома му?

— Нещо такова.

Дейвис поглежда Уорън, сякаш търси подкрепата й.

— Е, мисля, че можем да кажем, че ако ни предадете някой от организацията на Сустевич, няма да се безпокоим особено дали Професора е бил остриган, или не.

Усмихвам се.

— Ама много сте жестоки, да знаете.

— Така ли? — обажда се агент Уорън. — Аз пък си мисля, че играем съвсем честно.

— Къде бяхте преди петдесет години, когато най-много се нуждаех от вас? — питам я.

Тя присвива очи към мен, поклаща глава — не ме разбира.

— Забравете. — Махвам с ръка. — Дълга история.

Дали винаги съм знаел, че има Вилнюс?

Разбира се, че подозирах подобно нещо. И страховете ми — или надеждите, зависи как ще го погледнете — се оправдаха веднага щом видях как се покачват акциите на HPPR. Когато цената им скочи от три цента на шест долара — още преди пускането на изявлението, преди дори Ед Нейпиър да бъде накаран да купува, — знаех, че някой от хората ми работи за Сустевич.

Сигурно винаги съм го знаел. В края на краищата беше прекалено удобно стечение на обстоятелствата Джес да ми звънне просто така. Да се завърне в живота ми точно в момента, когато се каня да направя удара си. Да ме накара отново да се влюбя в нея.

Съвпадения като това просто не съществуват. Съвпадението е начин на Бог да ни предупреди да си пазим задниците.

46

В неделя сутринта вземам черното кожено куфарче, което ми е дал Елиху, и слизам към лобито на хотела. Излизам навън, моля портиера да ми извика такси. Той натиска бутон; под терасата на хотела светва зелена светлина. След двайсет секунди пред входа спира такси.

Качвам се.

— Кахил Стрийт шейсет и пет — казвам. — Железопътната гара.

— Дадено — казва чернокожият шофьор на средна възраст, включва брояча и потегля.

След пет минути спираме при гарата.

— Ще ме изчакате ли? Оставете брояча включен. Сега се връщам.

Бакшишът кима. Слизам. Гара Кахил е Г-образна сграда, релсите минават покрай хоризонталната линия, а покрай вертикалната има автогара. Външните стени са от червени и кафяви тухли, покривът — от яркочервени керемиди.

Отвътре гарата изглежда по-голяма, отколкото отвън. Построена е в ренесансов стил — голям проект от трийсетте, целящ да намали безработицата на града. Чакалнята е на два етажа, с каменни стени и мраморна облицовка. Над гишетата за билети има стенопис, показващ Сан Хосе в годината на строежа, когато градът още не е бил южна граница на нещо на име Силициева долина, а просто земеделско депо, крайна гара за влаковете, превозващи калифорнийски сини сливи и праскови към пазарите на изток.

Тръгвам по мраморния под към отсрещния край на чакалнята. Високоговорителите са включени и някакъв глас — или нещо подобно — ехти в залата и обявява пристигането или заминаването на влак — или автобус? — на пети или девети коловоз. По всичко личи, че системата за оповестяване е от времето на самата гара.

Намирам шкафчетата. Нов модел са — без ключове; вместо това можеш да въведеш свой трицифрен код. Пъхам пет долара в четеца за банкноти — достатъчно за двайсет и четири часа. Прочитам отпечатаните инструкции, залепени от вътрешната страна на вратата, и правя тренировка — затварям празното шкафче, след което го отварям с комбинацията си — 911, номерът на полицията, което ми се струва едновременно хитро и лесно за запомняне. Чудя се дали Сустевич ще се съгласи с мен.

Удовлетворен от резултата, оставям куфарчето в шкафчето. Затварям вратата и оставям диамантите за петнайсет милиона долара в чакалнята на гарата. Не поглеждам назад.

Влизам в едно виетнамско заведение за юфка по-надолу по улицата и набирам мобилния на Андрей Сустевич. Гласът, който ми отговаря, не е на Професора. Разпознавам го.

— Здрасти, Дмитрий — казвам. — Как е висенето днес?

— Да — отвръща той. — Добре.

— Имам лоша новина за теб, Дмитрий. Боя се, че в крайна сметка няма да се видим на по питие. Онова с киселината, помниш ли? Ще го оставим за друг път. Професора да е наоколо?

— Момент, моля — казва Дмитрий. Чувам да се говори на руски и шум, докато телефонът преминава от една ръка в друга. След малко чувам гласа на Професора.

— Господин Ларго, къде сте?

— Тъкмо се канех да ви питам същото. Минах през дома ви с надеждата за едно питие. Доста бързо сте се изнесли.

— Само временно — казва Сустевич. — Имам да реша някои материално-технически въпроси.

Чувам още руска реч на заден план, след което и звуците на магистрала — клаксон от минаващ тежък камион, шум на гуми върху асфалт. Дори самият Професор ми звучи по-различно, отколкото го помня — изтормозен, запъхтян, сякаш бяга в буквалния смисъл на думата. Добрите обноски и префърцуненият тон, с които съм свикнал, явно са били изоставени наред с други неща в имението в Пасифик Хайтс. Пратиш ли руски мутри и агенти от ФБР след някого, от хладнокръвието му бързо не остава и следа.

— Разбирам. Е, вижте какво, Андрей. Имам добри новини. Нали ви дължа едни пари? У мен са. Оставих ги в едно шкафче в гардероба на гарата в Сан Хосе. Имате ли нещо за писане?

Суетене. Представям си как Професора бърка в жабката и бута настрана старо пакетче руски дъвки (големи и червени?), за да намери химикалка.

— Да, слушам.

— Гарата на Кахил Стрийт. Шкафче четиринайсет четирийсет. Комбинацията е девет-едно-едно.

— Ясно.

— В куфарчето има скъпоценни камъни за петнайсет милиона. Това са с три милиона повече, отколкото ви дължа, за покриване на разходите по прехвърлянето. Задръжте рестото. Купете нещо хубаво на Дмитрий — топъл шал или ушанка?

— Много щедро от ваша страна.

— И тъй, всичко е пито — платено, нали? Щом вземете камъните, всичко е уредено.

— Да — казва Сустевич.

— И няма да ме тормозите отново, нали? Нито мен, нито сина ми?

— Имате думата ми.

— И без повече скалпове в кофи за боклук. Нито пък разни други гадни убийства.

— Както желаете.

— Много поздрави на момчетата ви. Особено на Дмитрий.

— Господин Ларго, позволете да ви кажа — удоволствие е да се работи с вас.

— Хей, Професоре — отвръщам. — Нека и аз ви кажа нещо — пашол на хуй.

— А, много добре, господин Ларго — казва Сустевич. — И на вас да ви го начукам.

47

Набирам номера, даден ми от агент Дейвис. Той вдига на първото позвъняване.

— Железопътната гара на Кахил Стрийт — казвам аз. — Знаете ли къде е?

— Да.

— Шкафче четиринайсет четирийсет. Вътре има черно кожено куфарче с диаманти за петнайсет милиона долара. Сустевич ще мине да го вземе. Или лично, или някой, който ще ви отведе при него.

— Шкафче четиринайсет четирийсет, гарата — повтаря Дейвис, може би за онези, които са в стаята с него.

— Който отвори шкафчето, работи за Сустевич — казвам аз. — Това е човекът, когото трябва да арестувате. Сега мога ли да се махна?

— Отведете ни до Сустевич и сте свободен — отвръща Дейвис.

48

Защо ли изпитвам непреодолимо желание да видя края?

Защо съм в чакалнята на гарата, защо се крия в една телефонна кабина и се преструвам, че бъбря с приятел, докато погледът ми лениво обхожда чакалнята и гледа агентите на ФБР, които безнадеждно се мъчат да се държат непринудено и да се смесят с тълпата скитници, стопаджии, бизнесмени и японски туристи?

Може би поради същата причина, поради която Елиху Кац искаше да седи на предната седалка на колата онази сутрин, когато завърших собствения си удар — защото финалите са най-доброто, защото искам да видя физиономията й.

И тъй — дали съм предателят, или предаденият?

Обаждането ми на Сустевич с информацията, че може да прибере диаманти за петнайсет милиона от шкафчето на стотина метра от мен, е задвижило ред събития, които могат да приключат по един-единствен начин.

Сустевич не е глупак. Все още има онзи инстинкт за самосъхранение, който му е позволил да оцелее в неговия брутален свят.

Днес няма да се появи тук лично. Ще изпрати Вилнюс — човека, на когото се доверява; защото винаги можеш да се довериш на нещо, което притежаваш.

Ще изпрати Джесика Смит.

Предполагам, че не би трябвало да съм изненадан. Вярно е, че я познавам от осемнайсет години и я обичам от почти толкова, но това не означава, че сме се срещнали при кутията за дарения в църквата или на акция на Червения кръст за доброволно кръводаряване. Тя бе курва, която наех една дъждовна нощ в Ел Ей и я запознах с мошеничествата и двойните изигравания. Колко пари сме отмъкнали заедно? Живота на колко хора сме съсипали? Колко сърца сме разбили?

Така че как мога да съм изненадан, ако се окаже, че жената, която обичам, ме предава? Тя е мошеничка. Какво друго може да се очаква от нея?

Предполагам, че съм го знаел през цялото време. Как иначе бих могъл да очаквам, че ударът ще успее? Той просто изискваше предателство. Всичко е точно така, както са ви учили в неделното училище — без Юда не би имало и избавление. За да бъдете спасени, първо трябва да бъдете предадени.

Как ще свърши това за нея? Тук място за чудене няма. В близките няколко минути ще влезе насред това гъмжило от агенти на ФБР, ще иде до шкафчетата в дъното на залата и ще набере трицифрения код. Веднага щом вратичката се отвори, чакалнята ще оживее — онзи бизнесмен в отсрещния ъгъл с подозрителната слушалка, жената с широкото палто, азиатецът с вестника, а може би и други, които не съм разпознал, ще се нахвърлят отгоре й и ще я арестуват.

Ще бъде натикана в сива стая — първата от дългата серия сиви стаи, които ще съставляват нейния свят през следващите десет години. После ще я заплашват, ще я тормозят и ще й извиват ръцете, докато не им даде онова, което искат — Сустевич. Накрая пак ще се изправи пред съда, независимо дали е предала руснака, или не; просто ФБР работи по този начин — щом са похарчили шест милиона долара за разнищването на престъпление, то престъпление просто трябва да има. Някой трябва да бъде арестуван, обвинен и прибран на топло за дълго време. Не е важно кой точно. Важното е, че богът на правосъдието е получил жертвата си и че обществото си е научило урока — престъпленията винаги се наказват.

В един часа виждам нечия фигура да пресича чакалнята на гарата. Предателят. Лъчите на следобедното слънце проникват през големите прозорци и осветяват белия мраморен под и каменните стени, така че фигурата е просто една тъмна накуцваща сянка.

Накуцваща.

Виждам Тоби с неговите патерици и за момент съм объркан — толкова е неочаквано, че забравям защо съм тук и кого очаквам. Първата ми реакция е да изляза от кабинката и да му извикам за поздрав. После мозайката се подрежда и разбирам всичко — че Тоби е работил за Сустевич от самото начало и че сега Професора е изпратил ученика си на гарата да изпълни още едно последно поръчение.

Как така Тоби се е оказал в лапите на Сустевич? Може да е станало точно така, както твърдеше самият той — с глупавите си наддавания на състезания е натрупал шейсет хиляди долара дълг, а после хитрият руснак останал приятно изненадан, когато открил кого притежава. След като разбира, че държи сина на мошеника Кип Ларго, Сустевич го използва, за да ме манипулира и да ме накара да организирам удара, който да съсипе противника му — Ед Нейпиър.

Може пък Тоби да е прав за мен. Може пък никога да не признавам напълно качествата му. Може би не Сустевич е открил Тоби. Възможно е Тоби да е отишъл при Сустевич. Възможно е синът ми да е направил предложение на руснака — ще прилъже баща си да помогне на Сустевич да се сдобие с „Трокадеро“. Може никога да не е имало дълг за залагания. Може всичко да е било заради чистата брутална амбиция — амбицията на сина ми — да спечели за сметка на баща си.

Спомням си вечерта в Лac Вегас, когато отидох в бара и го видях да сваля Лорън Нейпиър — и погледа, който ми хвърли, когато му казах да се разкара. Възможно ли бе да я е чукал през цялото време? От колко време е бил с нея, преди тя да пусне на мен? От колко време е замислял да ме използва?

Ами как стои въпросът с гипса и счупения крак? Нараняването бе съвсем истинско. Нима насилието също бе част от номера, контузия като онези, които гледахме заедно по телевизията — съвсем истинска, за да се засили повече драмата? Що за човек ще каже на мутри да му счупят крака, за да изглежда всичко съвсем истинско? Може би същият като онзи, който се оставя да получи ритник в устата за по-убедително. Може пък в крайна сметка да се окаже, че двамата с Тоби не сме чак толкова различни.

Колкото повече се замислям — мълчаливите гузни погледи на Тоби, молбите му да остане при мен, желанието му да научи как се прави номер, — толкова повече се възхищавам на сина си. Изигра блестящо ролята си. Никога не се представи като заплаха. Нужна е голяма решителност и самоувереност, за да се правиш на тъпак. Колко ли много трябва да мразиш баща си, за да го предадеш?

Да, мисля си. В крайна сметка двамата с Тоби не сме чак толкова различни.

И тъй, Тоби се придвижва с патериците към шкафчето с диамантите. Отвори ли го, следващите му десет години са предопределени — бетонните стени на затвора ще се спуснат сякаш от небето около него и тъмнината на килията ще го погълне.

Мога ли да позволя това да се случи със собствения ми син? Мога ли отново да го разочаровам?

Колко пъти човек може да не оправдава надежди и да твърди, че е жертва на обстоятелства, които са извън неговия контрол, преди да си даде сметка, че „обстоятелства“ е друга дума за света, в който живеем? Мисля си за живота ми с Тоби. Основните моменти, които повечето бащи разглеждат като основни, липсват. Вместо тях са моментите на разочарование — как предадох майка му, когато бе на четиринайсет; как бе изритан от дома си; как го оставих да израсне без мен; след това дойде съдебният процес за измама; дългата присъда; годините в Ломпок, докато той се превръщаше от момче в мъж.

Колко пъти човек може да разочарова сина си?

Мисля за собствения си баща и знам какъв е отговорът — докато е жив. За баща ми няма опрощение. Няма избавление. Неговите провали просто се трупаха, докато не престана да диша. Предаде ни дори при смъртта си, като ни остави без нищо, накара ме да зарежа ученето и отново да се върна в неговия свят на измами и обири.

Сега на всичко това ще бъде сложен край. Край на провала, който бях аз, баща ми, неговият баща. Провалът, който със сигурност ще бъде и самият Тоби, ако го оставя да пресече чакалнята и да отвори шкафчето.

ФБР трябва да арестуват някого; бяха го казали повече от ясно. Но това не е задължително да е Тоби.

Колкото и да ми се иска да се кача на самолета, да отида на някое топло място и да изпия две-три питиета с ром, май не ми е писано. Поне не днес.

Отварям вратата на телефонната кабина и стъклото се удря в дървената рамка. Пристъпвам в чакалнята. Тоби е на двайсет метра от шкафчетата, но се движи бавно с патериците. Аз съм на четиридесет метра назад.

Надпреварата не е от лесните. Тръгвам през залата и виждам как агентите на ФБР — азиатецът и жената с палтото — ме поглеждат с любопитство. Знаят ли кой съм? Знаят ли кой е Тоби? Няма значение. Крача енергично по мраморните плочи. Вече съм в средата на атриума. Вървя прекалено бързо и всички ме гледат, но никой не може да ме спре.

Настигам Тоби, успявам да му прошепна: „Продължавай напред и не се обръщай“ — и го задминавам, без да поглеждам към него.

Насочвам се право към шкафче 1440. Посягам към циферблата и набирам 911. Чувам как ключалката изщраква. Натискам дръжката. Вратичката се отваря. Изваждам черното куфарче.

— Стой! Не мърдай! Горе ръцете!

Гласовете им отекват в огромната каменна зала.

Приближават от всички посоки — хора, които никога не бих помислил за агенти на ФБР — двама от пияндетата, които лежаха по пейките, двама японски туристи и жената с широкото палто. Пистолетите им са насочени към мен. Внимателно поставям куфарчето с диамантите за петнайсет милиона долара в краката си и бавно вдигам ръце.

Докато агентите на ФБР бързат към мен, гледам как синът ми продължава да върви хладнокръвно към изхода. Докато куцука с патериците, се обръща за миг към мен и върху лицето му пада слънчев лъч от прозореца на атриума. Трудно ми е да разчета изражението му. Отначало си мисля, че е объркване, а може би любопитство. После виждам нещо друго. Не съм сигурен какво точно. Знам, че ще мисля върху това през следващите години и ще се мъча да намеря отговор. Какво е? Облекчение? Благодарност? И в същото време подсъзнателно се питам:

А може би отвращение?

49

Сега имам време да мисля за разни неща.

Седем години, а може би пет, ако нещата потръгнат. Има и други възможности. Елиху Кац е един от второстепенните спонсори на един от кандидатите за губернатор на Калифорния. Демократът е малко бита карта, но ако спечели, а след това сгази лука и бъде свален след първия си мандат, може да се окажа един от облагодетелстваните от някоя прибързана амнистия. Вярно, звучи малко нереално, но човек в моето положение трябва да има на какво да се надява.

Едва ли е нужно да казвам, че агентите Уорън и Дейвис не бяха особено щастливи, когато се появих на Кахил Стрийт вместо Сустевич или някой от хората му. Оказаха се доста флегматични. Така и не намериха Сустевич. Той просто изчезна, като заряза цяло куфарче диаманти. Все още се дискутира дали Професора се е устроил удобно в някоя дача в Подмосковието, или е бил убит от някой гневен акционер на Юробет. Но това едва ли има чак толкова значение. Така или иначе, струващото шест милиона долара разследване на ФБР пожъна смазващ успех, тъй като Бюрото успя да оповести, че е арестувало закоравял мошеник, манипулирал борсовия пазар и извършил други измами и престъпления. Цялата ми печалба от схемата — около двайсет и пет милиона долара — бе конфискувана и ще се използва за финансиране на разследването на бъдещи мошеничества. Партньорът ми Ед Нейпиър успя някак да се измъкне от вниманието на властите. Възможно е случайно да са го подминали. А може пък даренията от по един милион долара за двете партии да са се оказали ценни като чиповете, които си пазиш за едно последно голямо залагане.

Като стана въпрос за чипове, Нейпиър неотдавна завърши сделката за „Трокадеро“ с помощта на придобитите с моя помощ пари. Разрушаването на старото казино започва следващия месец, а новото — „Инферно“, тематично базирано на поемата на Данте, — ще бъде завършено след две години. Говори се, че служителите ще са облечени в червено, ще носят тризъбци и ще имат специални обувки във формата на копита.

Трябва да се признае, че Нейпиър се прояви като джентълмен. Изпрати ми в Ломпок писмо, пълно с намеци, в което по същество се казва, че след като изляза, ще има работа за мен, стига да не се раздрънкам какви сме ги дробили заедно. И без това писмо не бих тръгнал да му създавам неприятности. Това е против принципите ми. Не можеш да въртиш подобни номера на партньора си.

А когато изляза, няма да имам нужда от парите на Нейпиър. За най-голяма изненада на семейството си, няколко седмици преди смъртта си господин Сантуло променил завещанието си и оставил имота си в Пало Алто на мое име. Арабинът и жена му оспорват завещанието в съда. Обвиняват ме, че съм манипулирал стареца. Като доказателство посочват, че съм му помагал да си плаща сметките. Адвокатът ми твърди, че — въпреки факта, че съм мошеник и се намирам в затвора за измама — имам всички изгледи да спечеля делото. Получа ли имота, ще мога по всяко време да го продам на някой предприемач, който ще издигне бизнес център на мястото, където господин Сантуло на младини е забавлявал приятелите си и е поднасял хайбол. Ако всичко върви както трябва, очаквам да прибера към два милиона.

Джесика Смит не дойде да ме види, не ми писа и не се обади. Писах й веднага щом ме затвориха, но още не съм получил отговор. Сигурно е ядосана — за това, че съм я използвал и че така и не й казах истината за удара. Но как бих могъл да го направя? До самия край не бях сигурен, че тя не се опитва да изиграе мен.

Точно това й обясних в писмото си. Предполагам, че ме разбира. В края на краищата тя е професионалиста. С това си вадим хляба. Подозираме. Лъжем. Преструваме се.

Но, както казах, тя така и не ми отговори. Въпреки това не съм се отказал. Всеки ден и всяка нова поща означава и нова надежда.

Тоби също не ме е потърсил. Опитвам се да гледам философски на това. Мисля, че може би синът ми се нуждае от малко време, за да реши какви са чувствата му към мен. В един момент в миналото определено е имало омраза. Защо иначе ще опита да извърти номер на собствения си баща?

Може пък след време чувствата му да се променят. Всяка година в Ломпок е година, в която Тоби е свободен и може просто да продължи собствения си живот, необременен от мен и от изборите, които съм направил.

В крайна сметка не би трябвало да има значение какво мисли Тоби за мен. Сам реших да дойда тук вместо него. Това е моята собствена награда, моето избавление. И не е важно дали Тоби го знае, или не.

Нали така?

Бившата ми жена Силия ми дойде на свиждане завчера. Смешно е, че накрая ми остана единствено тя. Каза, че все още живеела с Карл, но че започнала да се съмнява в него и мислела за скъсване. Тоби се върнал в Аспен или отишъл някъде другаде и се обаждал от време на време, за да й разправя ентусиазирано за поредното си начинание или идея — кафене, в което наред с капучиното си получаваш книга и трябва да попълниш викторина, преди да си тръгнеш; клуб за танци, в който подът е гигантски матрак; доставяне на цигари и бира по домовете и други подобни неща.

Попитах я дали изобщо ме е споменал при някое от обажданията си. Тя сведе за миг поглед, след което вдигна очи.

— Да — каза тя. — Тоби те обича.

И макар да знаех много добре, че ме лъже, все пак ми беше приятно да го чуя.