Ловци на хора

17. В очакване на робския керван

Още от самото начало изникна сериозно препятствие. Трябваше именно да прехвърлим клисурата и тъй като това дори през деня е невъзможно на гърба на камила, видяхме се принудени да направим една дълга заобикалка. Яздихме на юг, докато клисурата стана по-плитка, така че бяхме в състояние да я преминем. Отвъд поехме в североизточна посока, която трябваше да ни отведе до въпросната вади. Беше се наложило да напрегна малко камилата си. Може би и на нея, и на мен ни предстояха и други изключителни напрежения. За да я щадя, бях възседнал една друга. Пътят през нощта беше неимоверно труден. Намирахме се между дюните или по-скоро хълмовете, които скоро преминават в Джебел Шигр, и се измъкнахме от тях едва на разсъмване. Сега наистина тръгна по-добре. Можехме да виждаме и имахме пред себе си равната, открита пустиня. По пладне вдясно на юг от нас остана Бир ен Набех, така че три четвърти от пътя лежеше зад гърба ни, а един час след Аср, значи приблизително към четири часа следобед, видяхме пред себе си ниска верига от хълмове, която се изтегляше от северозапад към югоизток. Старият онбашия заяви, че зад нея се намирала Вади ел Бедр. Оказа се, че Мустафа е прав, и че е един много добър водач.

Сега се касаеше да бъдем двойно по-предпазливи. До момента се бяхме придържали повече надясно, сиреч по на изток, отколкото се предполагаше пътят на робския керван. Значи следваше да се очаква, че противниците няма да се натъкнат на дирята ни. Но тъй като пътищата ни в близост до вади трябваше да се съединят, сега яздехме един след друг и последната камила влачеше след себе си едно платнище от шатра. То беше натоварено с шатровите пръти и заличаваше, влачейки се по пясъка, по-голямата част от нашите следи.

Споменатата верига от възвишения се състоеше от отделни ниски скалисти хълмове, които се издигаха направо от пустинята и закриляха вади от проникването на пясъка. Под „вади“ всъщност се разбира речно корито, което през дъждовния период повече или по-малко се изпълва с вода, а иначе представлява суха долина. Пороището тук беше с неравномерна ширина, пропадаше зад хълмистата верига доста стръмно в дълбочина и от отвъдната страна бе обточено с подобен низ хълмове. Не навсякъде бе възможно да се спуснем и трябваше да подирим някое подходящо място, за да достигнем дъното на долината. Там се намираше само рехав насипен камънак. Пясъкът, който водата бе довличала през дъждовния период, бе слегнат под камънака и ето как не оставяхме дири, поне за необучените очи, с които си имахме работа. Сега се питаше къде да се търси тайният кладенец — надясно или наляво, т.е. надолу или нагоре по долината. Али Фарид и неговият онбаши гласуваха за дясно, аз обаче бях на противоположното мнение и изтъкнах причината.

— Робският керван определено няма да прави обход и сигурно ще държи посока директно към кладенеца. Тъй като ние сега се намираме вдясно от тяхното направление, трябва да се насочим наляво. Това си е ясно.

Последвахме долината на северозапад и още след половин час се установи, че съм имал право. До една скала, изкачваща се стъпаловидно към височината, видяхме да стърчат споменатите сухи, лишени от клони дървета газиах. Спряхме при тях. Най-долното стъпало на скалата бе два пъти по-високо от човешки ръст и тъй като другите, които впрочем бяха неравномерно „изградени“ едно над друго, имаха по-малка височина, то застанеше ли човек веднъж на него, нямаше да му е трудно да се добере до горе, което ще рече другия бряг. Длъжен съм да спомена тези неща, за да станат по-лесно разбираеми последвалите събития. Най-долното стъпало бе издадено толкова напред, че залегнеше ли някой на него, нямаше да може да бъде видян от мястото на останките от газиах.

Та бяхме намерили значи дърветата газиах, но къде беше водата? До скалата трябваше да има дупка, която сега бе затрупана. Изследвахме близката околност, ала напразно. Земята не позволяваше да се различи ни най-малка влага, а и никаква следа от изкуствено струпване на се виждаше. Трябваше да се обърна отново към моята камила. Тя лежеше при другите. Отидох да я доведа. Животното наведе глава, разшири ноздри и започна да рие с предния крак земята до дърветата. Мястото лежеше непосредствено до скалата. Животното отново ни бе навело на правия път и ние започнахме да разкопаваме. Още след метър дълбочина се натъкнахме на каменна плоча. Диаметърът й беше толкова голям, че ни бе необходим може би четвърт час, за да я разкрием. Когато я отстранихме, се намерихме пред една яма, изпълнена до горния ръб с бистра, хладна вода. Опитах я и констатирах, че е значително по-добра на вкус от тази на Бир Мурат. Нямаше съдържание на натриев карбонат. По тази причина беше определена за нас, докато камилите щяха да получат водата от меховете. Имахме няколко празни дураф99 и успяхме да напълним шест от тях, преди да сме изчерпили дупката дотолкова, че да остане мътна утайка.

— Какво ще правим сега? — попита Али Фарид. — Смяташ ли, че ловците на роби ще дойдат още днес?

— Непременно ще дойдат — потвърдих аз.

— Тук ли искаш да ги чакаме?

— И през ум не ми минава. Пристигне ли керванът горе на брега, а ние се намираме тук долу, то те могат да ни обстрелят, без да сме в състояние на една успешна отбрана. Не, ние ще се качим, а те трябва да се спуснат. Ще се притаим зад някой рид на северния бряг. Но преди туй трябва да покрием кладенеца. Като се установят после тук на бивак ловците на хора, ще ги нападнем от две страни. Така ще имат и зад себе си скалите, вдясно и ляво нас и трябва да ни паднат в ръцете.

— Това е вярно. Кога ще се изкачим?

— Колкото по-рано, толкова по-добре. Тук вече няма какво да правим и е за препоръчване час по-скоро да се отдалечим. Може да стане така, че ловците на роби отново да изпратят неколцина ездачи напред, и ние в никой случай не бива да бъдем видени от тях. Покрийте грижливо кладенеца! Аз междувременно ще потърся нагоре и надолу по вади по едно място, където да можем лесно да се спуснем от високия бряг за атаката.

За щастие имаше две такива места наблизо. Едното се намираше на приблизително хиляда крачки нагоре от кладенеца, а другото почти също толкова далеч — надолу от него. Ако довечера се разделихме и се спуснехме от тези два пункта, бивакуващият керван щеше да остана помежду ни. Заварих кладенчовата яма вече засипана, ала лично заравних земята, за да съм съвсем сигурен, че няма да остане никаква следа от нашето присъствие. После се отдалечихме, като отведохме камилите горе на брега по едно от посочените места. Аз вървях отзад, за да заличавам евентуалните следи. Горе трябваше да си потърсим скривалище, което да може достатъчно да ни прикрие и да не бъде прекалено далеч. Отидох на разузнаване и намерих едно отлично подхождащо място. Едно възвишение, пристъпващо досами ръба на вади, имаше от обратната на пороището страна една вдлъбнатост, която предлагаше достатъчно пространство за нас и животните ни. Там отседнахме на бивак.

Първата ми работа сега беше да пратя един пост на височината. Оттам той имаше далечен изглед, така че никой не можеше да приближи вади, без да бъде забелязан от него.

Сторих го само от обичайна предпазливост, а не защото го смятах за безусловно необходимо. В тази уединена местност не следваше да се очаква човек, а керванът най-вероятно щеше да дойде едва вечерта, когато нямаше как да бъде видян от поста. И все пак добре че взех тази предпазна мярка, защото още не бяхме се устроили съвсем и стигнали до почивка, и постът докладва отгоре:

— Ефенди, виждам на юг трима ездачи.

— Какво направление държат?

— Сега още не мога да разбера. Те са само три малки бели точки.

— Ще дойда сам да погледна.

Взех далекогледа и се качих при поста. Да, бяха трима камилски ездачи. През далекогледа виждах ясно, че идваха от юг и се приближаваха към кладенеца. Това ми вдъхваше опасения.

— Те, изглежда, познават скрития кладенец — забелязах. — Странно!

— Тогава сигурно принадлежат към робския керван! — рече постът.

— Не вярвам, понеже той идва от югозапад. Но предполагам, че тези ездачи са познати или приятели на ловците на роби, които на външни хора определено не биха издали тайната на кладенеца. Залегни да не те видят!

Той легна сега до мен на земята. Обзет от любопитство, Али Фарид също дойде горе и клекна до мен. Подадох му тръбата. Той погледна през нея и поклати глава.

— Да не знае човек какво да мисли. Тук могат да се движат само хора на Ибн Асл, тъй като чужд човек със сигурност не знае кладенеца. Дали пък ловците на хора не са поели по друг път от предполагаемия?

— Загадката ще се разреши, когато ездачите пристигнат. Те приближават и очевидно не за пръв път се намират в тази местност. Да изчакаме по-нататъшното развитие.

Бях взел отново далекогледа и го държах насочен към тримата ездачи. Те седяха на добри животни и бързо приближаваха. Вече можех да различавам стойката им, движенията, а сега видях и лицата.

— По дяволите! — изплъзна се от мен в изненадата ми.

— Какво има? — попита Али.

— Това са мои стари познайници. Преднояздещият е Абд ел Барак, моккадемът на Кадирине, за когото ти разказвах, мой добър приятел от Кахира. Вторият е Нубар, муца’бирът, който нееднократно ме преследва.

— Аллах! Не се ли лъжеш?

— Не, защото виждам лицата им толкова ясно, сякаш стоят пред мен.

— А третият?

— Него не го познавам. Той вероятно е шейк100, защото е отметнал назад качулката на кирана101 и аз виждам, че носи на феса си пискюла ел араб.

— Той ще е водачът.

— Не ми се вярва. Моккадемът много вероятно познава кладенеца. Той е водачът, понеже язди и начело. Шейкът е навярно заемвачът на камилите.

— Възможно. Но как така идват двамата ти врагове в тая вади и какво се канят да правят тук?

— Това наистина не зная, но ще го науча. Ще ги подслушам, теренът е изключително подходящ за целта, при предпоставката че навестят кладенеца.

— Къде иначе ще спрат?

— Човек трябва да вземе под внимание всички възможности. Допустимо е също да не познават вади и кладенеца и само да минават оттук. Трябва да изчакаме дали ще останат, или продължат.

Тримата достигнаха отвъдния ръб на вади и се спуснаха при едно подходящо място. От моя наблюдателен пункт не можех да погледна в дълбочината и почаках около пет минути. И понеже те така и не се появиха пак, можех да приема, че долу са слезли от животните да бивакуват. Дадох на поста заповед да продължавала бди зорко, но да не се оставя да бъде видян, и слязох с Али Фарид от височината. Горе той беше излишен и беше по-добре да внимава хората му да не извършат някоя грешка. Сетне напуснах убежището и се отправих към брега на вади, и по-точно към стъпаловидното място над кладенеца. Бях дал знак на Бен Нил да ме следва и сега му повелих:

— Седни тук и чакай! Веднага щом чуеш остро изсвирване, изтичваш бързо до лагера и подбираш неколцина въоръжени мъже, с които по най-бързия начин идваш долу при кладенеца. Тогава ще имам нужда от вас.

— Ето че пак се подхвърляш на опасност, ефенди — рече младежът угрижено. — Я по-добре ме вземи със себе си!

— Не. Сам съм по-сигурен, отколкото в съпровождение на друг. Когато изсвиря, трябва да се поразбързаш.

— Няма ли да е по-добре, ако още сега отида да забера хората и да чакам заедно с тях тук? Така ще можем да бъдем при теб по-бързо, отколкото ако трябва тепърва да ги викам.

— Тъй да бъде. Но се погрижи да се държат спокойно!

Бен Нил тръгна обратно, а аз заслизах по скалите. Не бях взел пушка със себе си, а само револверите. Трябваше да бъда предпазлив, защото бе светъл ден и лесно можех да бъда забелязан. Не биваше също да изроня и нито едно камъче.

Горните скални площадки бяха толкова ниски, че не бе трудно да достигам от една на по-долната. Когато бях оставил половината път зад себе си, чух под мен гласове. Говорещите се намираха при кладенеца, близо до скалата, значи не можеха да ме видят. Можеше да бъда открит единствено ако бяха отишли по към средата на вади.

Така стигнах незабелязано до най-долното стъпало, което, както вече отбелязах, бе високо приблизително два човешки боя, и се придвижих толкова напред, че лицето ми дойде наравно с ръба. Надникнах предпазливо надолу. Камилите лежаха наблизо със спънати крака, а тримата мъже бяха коленичили на земята, за да разровят кладенеца. Чувах какво си говореха.

— Знаеш ли със сигурност, че тук има вода? — попита непознатият бедуин, когото смятах за шейк.

— Разбира се — потвърди Абд ел Барак. — Аз не идвам тук за пръв път. От тая кладенчова яма човек може да напълни по това годишно време може би седем или осем меха.

— Дано даде Аллах, защото вече нямаме и глътка вода!

— Не се кахъри! Ще пиеш, колкото си искаш, а и камилите ти също ще получат. И дори да няма тук вода, необходим е само един ден път, за да се стигне до Бир Мурат. Така че не можеш да умреш от жажда!

— Ще умра от жажда или ще бъда убит — едно от двете. Та нали знаете, че Бир Мурат принадлежи на абабдехите, враговете на моето племе. Между нас има отмъщение и аз като шейк на монасирите ще трябва да умра. Те няма да разрешат да се откупя чрез заплащане на кръвнината.

Този шейк беше значи Менелик, предводителят на монасирите, които по-късно във войната на Махди убиха адютанта на Гордънс полковник Стюарт и за наказание бяха нападнати от генерал Ърл. Монасирите са с рицарски убеждения, войнствени хора, които и до днес бранят своята независимост. Те показват открито и честно омразата си и поради това са за предпочитане пред онези племена, които раболепно се покоряват, а по-късно коват вероломства зад гърба на победителя.

Тримата продължаваха прилежно да разравят. Работата им беше лека, понеже ние преди туй бяхме разрохкали почвата. Но това не им направи впечатление. Най-сетне достигнаха плочата и я отместиха настрана. Чу се тригласен възглас на разочарование.

— Аллах да се смели над нас! — проплака шейкът. — Та тук няма никаква вода, а някаква мътилка, която дори една камила няма да вкуси!

— Май е вярно! — пригласи муца’бирът объркан. — Какво нещастие!

— Мълчи! — сопна му се Абд ел Барак. — За нещастие е още рано да се говори. Не е нужно да ходим до Бир Мурат. Ако почакаме до утре заран, дупката ще е отново пълна.

— Но няма да срещнем Ибн Асл, ако е бил вече тук.

— Не! Според това, което узнахме, той не може още да е достигнал тази вади.

— Но все пак случаят е такъв, както веднага ще ти докажа. Известен ли е освен на хората и приятелите на Ибн Асл още на някой друг този кладенец?

— Не.

— Дупката задържа ли водата?

— Винаги. Дори в най-сушавия месец човек може да напълни тук четири и даже пет меха.

— Сега обаче тя е празна, значи е била изчерпана, и то от самия Ибн Асл, когото искахме да чакаме тук. Той следователно вече е отминал.

— Шейтанът ти внушава тия приказки, независимо дали имаш право, или не. Ако Ибн Асл е бил вече тук, то и неговите преследвачи са по петите му, и той е изгубен.

Менелик слушаше тази размяна на реплики с физиономия, по която се четеше най-голямо изумление. Сега, когато моккадемът замъча, той се обади:

— Смисълът на вашите думи е тъмен за мен. Вие говорите за Ибн Асл. Да не би да имаш предвид Ибн Асл ел Джазур, ловеца на роби?

— Да.

— Аллах! Защо го премълчахте пред мен? Защо не ми казахте истината?

— Ние ти я казахме! Наехме камилите ти, за да се срещнем тук с един приятел, и този приятел е Ибн Асл. Да не би това да казва неистината?

— Не, но истината е премълчана!

— Нима си му враг?

— Да. При един от своите походи Ибн Асл открадна най-добрите камили на моето племе.

— Това все пак не е причина да се гневиш на нас! Ние нищо не знаем за онази кражба. Може би се лъжеш!

— Не. Ловецът на хора е бил видян с нашите камили.

— В такъв случай сега имаш най-добрата възможност да станеш квит с него. Като пристигне тук, можеш да говориш с него, той ще ти заплати камилите.

— С нож или куршум!

— Не, защото ти стоиш под наша закрила.

— Блазе ми, ако можех само да го повярвам! Вие не бяхте открити с мен. По път често си шушукахте тихичко. Но въпреки това аз доста неща разбрах.

— Какви?

— Чух за някакъв чуждоземен ефенди, който трябвало да бъде убит, и за войници, които имало с него.

— Значи погрешно си разбрал — намеси се муца’бирът.

— Не, правилно е чул! — възрази Абд ел Барак Нубар го погледна изненадано. Моккадемът обаче продължи равнодушно, обръщайки се към шейка:

— След като си чул толкова много, добре ще е да узнаеш и другото. Противник ли си на робството?

— Какво ме интересува робството! Аз съм свободен монасир и не ме е грижа за чернилките.

— Това е добре! Значи по принцип не си противник и на Ибн Асл?

— Не. Той е дързък мъж, а аз почитам и възхвалявам куражлъка. Но той не биваше да краде камилите ни!

— Ибн Асл ще те обезщети. Да говорим сега за най-главното. Хадифът забрани лова на роби. Той изпрати Рейс Ефендина да залавя робските кораби и роботърговците. Към него се приобщи и един франк, едно християнско куче, дано Шейтанът го погълне. Тоя човек не вярва в Аллах и хули Пророка. Той пребивава, както узнахме, в Короско. Ибн Асл сега е на път с един робски керван. Рейс Ефендина го е научил и се таи с много войници в околностите на Бербер, за да залови шествието. Но керванът може да се насочи и по на север. Ето защо Рейс Ефендина изпратил един мюлазим с отряд асакери при гяура в Короско да препречат пътя на кервана. Сега аз знам точно, че Ибн Асл е поел по тази пътека, и това бе причината незабавно да потегля с моя придружител, за да го предупредя за неверническото куче. Има ли нещо нередно в това?

— Не. Какво се е загрижил тоя франк, това християнско куче, за работите на тази страна? Дано за Джехеннема да хване пътя! Аз нямам нищо против това, което вършите или възнамерявате. Не се боя и от Ибн Асл, понеже не съм го оскърбил, а по-скоро той трябва да се страхува от мен, защото е грабителят на нашите камили. Ако той дойде, аз съм готов да се сдобря с него, в случай че изрази съгласие да заплати откраднатите животни.

— Ибн Асл ще го стори, защото аз ще се застъпя за теб.

— Направи го и аз ще ти се отблагодаря! Но не рече ли муца’бирът, че Ибн Асл е вече отминал?

— Нубар го рече, ала сигурно не е прав. Водата е изчерпана. Ако го беше сторил робският керван, тук щяха да се виждат следите от бивака. Известно ми е, че Ибн Асл винаги изпраща напред съгледвачи. Тези хора са били тук и са изпразнили ямата. Керванът ще дойде след тях, а дотогава тя отново ще се е напълнила.

— Тогава да сложим пак камъка отгоре, та да не прониква вътре горещината на слънцето. После ще отсечем едно от тези дървета, за да можем да си запалим огън.

— Не бива да го правим — възрази Абд ел Барак. — Трите дървета са нишаните на кладенеца и не трябва да бъдат повреждани. Ако се нуждаеш от огън, просто потърси из вади камилска фъшкии.

Менелик взе пушката си и се отдалечи. Бях убеден, че в цялата вади няма да се намери камилска тор. Моккадемът трябва да си имаше причина да отдалечи сега шейка. Аз я подозирах и скоро получих потвърждение на предположението си, защото когато бедуинът изчезна от очите на двамата, фокусникът рече гневно:

— Каква непредпазливост да кажеш всичко толкова откровено на тоя шейк! Нужно ли беше да знае какво възнамеряваме?

Те седяха край кладенчовата яма, а дългите им пушки бяха облегнати на скалата.

— Как смееш да ме обвиняваш в грешка! — изръмжа Абд ел Барак. — Кой ти разреши да ме говориш с такъв тон! Да не би да не мога да казвам и разправям на тоя водач каквото ми е угодно?

— Аз нямам нищо против, но как ще го приеме Ибн Асл?

— С най-голямо задоволство. Шейкът може да знае всичко. Той нищо няма да издаде, тъй като скоро ще затвори устата си навеки.

— Искаш да кажеш, че ще умре?

— Менелик ще умре, трябва да умре, защото сега познава тайната на кладенеца. А след като тайните кладенци са издадени, всеки, който наминава край тях, ще може да си взема вода. На Ибн Асл вече няма да е възможно да пои робските си кервани и ще трябва да зареже занаята си. Ето защо всеки чужд човек, комуто стане известен някой таен кладенец, е обречен на смърт. Поздравът на Ибн Асл към шейка на монасирите ще бъде куршум.

— При това положение наистина всичко, което повери на Менелик, ще остане премълчано. Но правилно ли беше да го водиш тук? Все пак си знаел отнапред, че това ще му коства живота!

— Можех ли да постъпя другояче? Ние се нуждаехме от бързи камили. Менелик беше единственият, който имаше такива животни, и пожела да ни ги заеме единствено при условието, че язди с нас. Той ни нямаше доверие. Сега ще си носи последиците. Аз го изпратих за фъшкии, за да мога тайно да говоря с теб. Като бях откровен с него, аз му подсилих доверието към нас, и той толкова по-сигурно ще отиде на отредената му сигурна смърт. Сега все още ли мислиш, че съм постъпил непредпазливо?

— Вече не. Но ще признаеш, че невинаги си бил предпазлив!

— Тъй ли? И кога пък ми е липсвала потребната разумност?

— Твърде често. Припомни си нощта в Кахира, когато гяурът те спипа като джин!

— Не ми напомняй за това! — кипна Абд ел Барак. — Часът, в който се намирах в ръката на оня кучи син, е най-злощастният в живота ми и аз няма да се успокоя, додето не му се разплатя за тая шейтанщина. Ама и ти нямаш право да ме кориш. Да не би ти да си бил по-умен? Не беше ли принуден да избягаш заради него от кораба? И не ви ли се изплъзна той после, когато си въобразявахте, че в стария бунар край Сиут се намира съвсем сигурно във ваша власт?

— Мълчи! Като си помисля за това, бяс ме хваща. Тоя гяур има късмет, какъвто никой правоверен още не е притежавал. Той съсипва всичките ни планове и когато смятаме, че го държим здраво, ни се изхлузва измежду пръстите.

— Тоя път няма да ни се изплъзне!

— Може би все пак! Помисли колко много асакери има при себе си!

— От тези асакери аз не се боя. Франкът сам ще ни отвори повече работа, отколкото всички те. Ибн Асл при всички случаи има достатъчно войни при себе си, за да държи асакерите в шах. Ако ни се удаде да го предупредим, оръжието на гяура ще се насочи срещу самия него. Той иска да нападне робския керван с изненада, ала самият ще бъде изненадан от него. Истинско щастие е, че в Бербер съгледах сред асакерите на Рейс Ефендина нашия Бен Мелед, който веднага ме позна и после ми издаде всичко. Аз всъщност възнамерявах да поема директно за Хартум, но не се разкайвам за този обиколен път, тъй като по тоя начин гяурът ще ми падне в ръцете.

Шейкът на монасирите се върна. Беше чул последните думи и показваше навъсена физиономия.

— Ще трябва да се откажем от огъня, понеже не намерих никакъв горивен материал. Искам да ти пожелая и твоята надежда, да заловиш тоя неверник, да не е също така напразна. Цялата тая работа само защото се е възбунтувал срещу Ибн Асл ли е, или имаш някакво лично отмъщение срещу него?

— Второто е случаят.

— Разкажи ми! Аз съм ваш далул102 и мога да ви бъда полезен.

Менелик облегна пушката си при другите и седна. Абд ел Барак изпълни желанието му, ала по такъв начин, че косите ми понечиха да се изправят. Разказа ужасяващи истории, чийто герой бях аз, и ме обрисува като въплъщение на всички пороци и низости.

— Аллах! — възкликна шейкът накрая. — Такъв вероломник всъщност изобщо не може да бъде човек. Ама за тая работа Шейтанът е виновен. Когато Аллах създал Адем (Адам), Шейтанът поискал да уподоби делото му и изкалъпил едно същество, което имало, наистина, човешка фигура, ала притежавало душата на дявол. От това страшилище произхождат християните, докато Адем станал праотецът на вярващите мюсюлмани. Човек почти да го дострашее, като говори за тоя гяур. Да ме пази Аллах от три пъти вкаменения Шейтан! Ако го заловим, ще го огледам само отдалеч, ама такъв един зъл джин трудно се улавя. Аз не вярвам да ви падне в ръцете!

— Тоя път съвсем сигурно! — рече фокусникът. — Какво блаженство ще бъде за нас! И горко, хилядократно горко на него! Ще ми се сега вече да ми е в ръката, иска ми се…

Нубар не продължи словоизлиянията си, защото аз се изправих, скочих долу и го прекъснах:

— Ще изпълня желанието ти. Ето, имаш ме! Бях така премерил скока, че се намирах между тях и пушките. Те седяха край дупката, без да се помръдват, и ме зяпаха втренчено, сякаш бях привидение. Измъкнах двата револвера и насочих дулата към тях.

— Когато човек рисува Шейтана по дувара, той идва. Вие ме описахте като шейтан и ето че аз съм тук.

Моккадемът пръв се окопити. Посегна към пищова, измъкна го от пояса и кресна:

— Да, ти не си човек, а шейтан. Заминавай за Джехеннема, където ти е мястото!

Абд ел Барак поиска да насочи оръжието към мен. Аз го избих с един ритник от ръката му, от което то отлетя, и натиснах с крак тялото му, когато понечи да скочи. Оня се катурна назад и се отърколи. В този миг се изстреля като от пружина муца’бирът. Той беше десет пъти по-ловък и гъвкав от моккадема. Да скочи и стреля по мен, за него бе работа за секунда и аз една намерих време да се метна настрани. Куршумът му прелетя край мен и почти по същото време постникът ми се стовари върху слепоочието му, поваляйки го в безсъзнание.

Междувременно Абд ел Барак се бе съвзел и извадил ножа. Нахвърли се с него към мен. Аз парирах замахването му с един удар отдолу нагоре по лакътя, при което ножът изхвърча от ръката му. После го запратих на земята и го стиснах с две ръце за гърлото. Той удря няколко мига с ръце и крака около себе си и после на свой ред затихна в несвяст. Сега поднесох два пръста към устата и изсвирих пронизително. Сетне вдигнах двата револвера, които бях захвърлил.

Всичко това стана далеч по-бързо, отколкото може да се разкаже, като същевременно бе трябвало да внимавам и за шейка. Той още не беше се раздвижил. Седеше като истукан и ме гледаше опулено. Ако положението не беше толкова сериозно, щеше да ме напуши смях от слисаната му физиономия.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) — промълви сега Менелик, като се изправи бавно и посочи с показалец другите двама. — Кой си ти и какво ти бяха сторили тези мъже, та ги простря с юмрук, както Калед кучетата си?

— Кой съм? — отвърнах. — Та нали вече го казах. Аз съм онзи, за когото ти разправяха.

— Гя… християнинът?

— Да.

— Аджаб Аллах! (Чудо на Аллах!) Как дръзна да посегнеш в мое присъствие на тези мъже…

Бедуинът поиска да грабне кремъклията си. Аз мигновено му пресякох пътя.

— Не се пали! От това, което се случи и предстои да се случи, нищо не можеш да промениш.

— О, напротив! Дай си ми пушката!

— Засега тя ще остане в мое съхранение.

Шейкът бръкна с две ръце в пояса под наметката си. Тогава аз сключих тялото му в обятията си, стиснах го здраво и викнах на Бен Нил, който току-що бе дотърчал с осем асакери:

— Вържете най-напред шейка на монасирите. Но не му причинявайте болка, защото скоро той ще стане наш приятел!

Менелик поиска да се възпротиви, ала без успех. Беше разоръжен и вързан така, че изобщо не можеше да помръдне ръце, а краката раздвижваше само до малки крачки. Толкова по-деен беше езикът му. Той призоваваше всички видове отмъщения на Небето и Аллах да се стоварят върху нас. Но ние го оставихме спокойно да си ругае.

Докато бяха връзвани също моккадемът и муца’бирът, и то много по-здраво и грижливо, един глас ни викна от ръба на вади:

— Съсечете ги, утрепете ги! Теглете им куршума в главите и ръгнете ножа в телата им! Уморихте ли ги? Справихте ли се?

От само себе си се разбира, кресльото беше Селим.

— Мълчи! — повели му Бен Нил. — Защо стоиш там горе? Май само страхът не те пуска да слезеш!

От тези думи дангалакът схвана, че вече не съществува опасност. Той довтаса, скачайки едновременно с двата крака, и се разкряска като съгледа тримата пленници:

— Победа, ликуване, слава и чест! Сражението е спечелено и врагът надвит!

— Мълчи, хвалипръцко! — изтътна му Бен Нил. — Теб никой няма да прославя, защото си пръв само в яденето, където обаче се иска кураж, си все последен, а в битка така и още не съм те видял. Хайде, хвани шейк Менелик и го води горе в бивака!

— Шейка? Това и на акъла не ми идва. Аз вземам муца’бира, който искаше да ме остави да се топя от глад и жажда в кладенеца. Моето отмъщение ще бъде ужасно.

— Смееш да се захващаш с него, защото е вързан. Е, нямам нищо против.

Нубар беше дошъл отново на себе си и за да не бъдем принудени да го носим, вървите на краката му бяха разхлабени дотолкова, че да може да върви. Селим изправи и двамата и хвана после фокусника за ръката.

— Напред, хаймана! Ти си предаден в моята могъща власт и аз ще те унищожа, както слонът някой червей!

Нубар можеше да движи само крака, ала въпреки това скочи към Селим, събори го на земята и опита да впие зъби в гърлото му. Хапеше като някое побесняло куче, ала успяваше да нарани само кожата. Селим разпери ръце и крака — толкова изплашен и страхлив беше — и ревеше и мучеше като теле, което отива на заколение. Аз хванах муца’бира за врата и му зашлевих няколко плесници, от което носът му се разкървави. Беше непристойно може би, но за тоя нагъл и брутален негодяй напълно подобаващо. Селим се изправи, хвана се за гърлото и изхлипа:

— Муца’бирът ме изпохапа. Той лежеше върху ми като тигър. Ефенди, ти си най-прочутият от всички хекими по земята и небето, прегледай ме да видиш дали ще трябва да умра!

Беше му одраскана само кожата, но въпреки това аз направих много замислена физиономия.

— Трахеята, черният дроб и далакът са наистина невредими, но зъбите на побеснелия човек са отровни, поради което следва да се опасявам от симм ед дамм103.

— Симм ед дамм? За такава болест никога не съм чувал. Аллах да се смели над мен! Как протича тя, о, Кара Бен Немзи ефенди?

— Раната отича и отокът стига до сърцето. Стомахът става бял, белите дробове — зелени, лицето — черно с жълти ивици, краката и ръцете скапват, тялото се отделя, така че накрая остава само главата, ама и тя още след няколко седмици на свой ред загива.

— О, Мохамед, о, свети халифи! Това значи било симм ед дамм! Аз съм изгубен! Тоя муца’бир ме умъртви! Има ли някакъв цяр срещу тази ужасна болест?

— Има един и той е много прост, но не вярвам при теб да може да се приложи.

— Кажи ми само какво трябва да сторя, мой скъпи, мили, мой добри и най-достоен за уважение ефенди! Аз ще сторя всичко, всичко, та ако ще и още толкоз трудно да е.

— Добре, ще опитам да те спася. Най-напред трябва да те натрия с моя рух ел умр104 и от този миг ще трябва да дишаш само през носа. Значи не бива да си отваряш устата и преди всичко да не говориш.

— Аллах! Това е лошо! Колко дълго ще трае тая работа?

— Докато опасността отмине. Аз ще ти кажа.

— Ама нали все пак трябва да ям и да пия, а Аллах знае, че това не може да става през носа!

— При яденето и пиенето е позволено да вземаш през устата залъци и глътки вода, ама не пък да дишаш и говориш!

— Ще го сторя, ефенди, да, да, ще го сторя. По-добре известно време да бъда мълчалив, отколкото да се гътна от тая ужасна симм ед дамм. Заклевам се в брадите и на всички пророци, че няма да изрека нито дума.

Тримата пленници и камилите им бяха откарани горе в скривалището ни. Ние трябваше да затворим отново кладенчовата дупка и аз се погрижих да не остане никаква следа. После трябваше да инструктирам мюлазима и стария онбаши как да се държат тази вечер.

Предвиждаше се да подслушам кервана. Ето защо двете ни отделения трябваше да бъдат предвождали от гореспоменатите. Показах им, след като бях натрил гърлото на Селим с нишадърен спирт, местата, откъдето трябваше да отведат хората си долу във вади. Останалото щеше да си дойде според обстоятелствата. Самият аз слязох и се качих няколко пъти по скалните стъпала, за да се запозная добре с терена и в тъмното да не направя някоя погрешна стъпка, и се върнах после доволен в лагера — доволен най-вече от това, че двама от моите най-върли врагове бяха паднали в ръцете ни.

Но какво да правя с тях? Това се питах и това ме попита и Али Фарид, когато се настаних при него и Мустафа. За да не могат да чуват разговора ни, пленниците лежаха на известно разстояние от нас под надзора на двама пазачи. Селим се мъдреше в позата, наричана от арабите рахат ел а’да105, сиреч с подбити нозе, до Бен Нил, който прилежно го кандардисваше нещо. Младият мъж показваше същевременно толкова амбициозна физиономия, че аз отгатнах намерението му — той искаше да накара Селим да проговори. Но дангалакът не се оставяше да го изкушат да действа против моите предписания и се държеше с голяма „храброст“ за мълчанието си.

— Учудващо е, ефенди, че твоите решения всякогаш имат добра сетнина — рече мюлазимът. — Та нали знаеш, че аз често мисля различно от теб. Но сега отново осъзнавам, че винаги си е за препоръчване да се вслушвам в теб. Ето сега ние направихме по този начин един добър улов и аз съм убеден, че ще ни се удаде и да изтръгнем на Ибн Асл отвлечените жени.

— Това не би ме задоволило — отвърнах. — Аз искам не само да му отнема робините, но и самия него и хората му да арестувам и да ги предам на Рейс Ефендина.

— Това би било голям удар, благодарение на който стотици чернокожи ще съхранят живота и свободата си. Ама тая работа ще коства кръв.

— Вероятно. Но вероятно все още не значи сигурно. Но човек не бива винаги да се наглася според дадените условия, а трябва да опитва да ги овладее, да ги промени в собствена полза.

— Бих желал да видя как ще я подхванеш тая уйдурма. Днешните условия са все пак такива, че Ибн Асл идва и ще бивакува при кладенеца. Ние нападаме бойците му, бием се с тях, избиваме колкото може повече и вземаме останалите в плен. Как е възможно да се промени това и даже така да се нагласи, че да надвием неговите петдесет мъже без борба и кръвопролитие?

— Сега още не зная. Аз считам човешкия живот за най-висшето земно благо и ето защо той трябва да бъде щаден. Мога ли да стигна до целта без проливане на кръв, аз го правя. Възможно е да постигнем целта си с хитрост. Засега, разбира се, ще трябва да се придържаме към най-простия план: аз слизам по скалите да ги подслушам, а вие се спускате отдясно и отляво на кладенеца и чакате, докато получите от мен сигнал за атака.

— Какъв сигнал?

— Чувал ли си някога как изкрясква в съня си лешояд?

— Разбира се.

— Аз ще имитирам този звук. В пустинята това е толкова обичайно, че няма да привлече вниманието на Ибн Асл и постовете му.

— Но ние не можем да слезем всички долу, защото трябва да оставим неколцина стражи при камилите и пленниците.

— Двама или трима души ще са достатъчни. Пленниците ще запазят вървите си, с изключение на шейка. Той не ни е сторил нищо и навярно не храни зли намерения спряло нас. Не знаем дали племето му не би могло да ни е полезно и ето защо е уместно да се отнасяме с него по-меко, отколкото с другите двама.

— Тук съм съгласен с теб. Но какво реши по отношение моккадема и муца’бира?

— Ще ги предадем на Рейс Ефендина. Установи се, че те поддържат връзка с ловеца на роби.

— Не искаш ли да си отмъстиш на тях? Все пак са се домогвали до живота ти.

— Тези неща аз не ги съдя. Моята вяра запретява отмъщението.

Бен Нил чу думите и каза:

— Но аз не съм християнин ефенди. Нубар беше съюзник на светия факир, а и Абд ел Барак е от тяхната пасмина. Те ме примамиха в кладенеца, за да ме погубят. Ако не беше дошъл ти, щях лека-полека да си угасна. Тези двама пленници значи не принадлежат на Рейс Ефендина, а на мен.

— Искаш да ги убиеш? — попитах.

— Не — заяви младежът гордо. — Откакто съм при теб, твоят разсъдък стана мой. Аз не бих убил беззащитен човек дори да е най-злият ми враг, но искам да си отмъстя. Ще се бия честно с тях. Ти ще им върнеш оръжията и после нека Аллах отсъди помежду ни.

— Ще го обмисля.

Казах това само за да го успокоя, но в никой случай нямах намерение да изпълня желанието му. Храбрият момък ми беше твърде скъп, за да му позволя да се подхвърли на опасност, за която, както мислех, не бе дорасъл.

Сега наредих да доведат шейка на монасирите. Поканен да седне при нас, той веднага попита:

— Какво съм ви сторил, та ме третирате като свой враг?

— Спътник си на нашите неприятели, това е достатъчно основание да те задържим. Впрочем ти навярно си чул, че заповядах да не бъдат строги към теб.

— Чух. Но въпреки това съм вързан като пленник. Словата ти звучат добре, ала държането ти е на несдържащ думата си християнин.

— Съветвам те да се грижиш за собствения си интерес! Не ме настройвай срещу себе си с оскърбителни приказки. Ти си спътник на нашите врагове. Те се стремяха да ми отнемат живота и според закона на пустинята бих могъл веднага да убия и теб заедно с тях. Но докато разговаряше с тях, аз бях близо до вас и чух думите ви. Следователно знам, че си им заел камилите и иначе си непричастен към тях. Ето защо ще те освободя, ако си готов да изпълниш условието, което ще ти поставя.

— Изречи го!

Мрачният израз на лицето му не възнамеряваше да се промени. Менелик беше вкостенял мюсюлманин и като такъв — противник на всички иноверци. А и вярваше в онова, което Абд ел Барак го бе ментосал за мен. Разказах му накратко случилото се и добавих:

— Сега сигурно съзнаваш, че не съм шейтанът, който ти бе описан. Аз знам, че монасирите са храбри войни, които никога не нарушават дадената дума. Изхождайки от това, ти правя следното предложение: Обещаваш ми в брадата на Пророка да не напускаш това място без мое разрешение и аз ти снемам вървите. Ще ти върна даже и оръжията и докато сме тук, ще бъдеш наш гост.

— А после, когато потеглите?

— Тогава ще бъдеш изцяло свободен и можеш да правиш каквото ти е угодно.

— Това някоя хитрост ли е, или истината?

— Аз не лъжа.

— В такъв случай се заклевам в брадата на Пророка, че ще изпълнявам строго искането ти!

Личеше му, че ще сдържи думата си. Аз му снех вървите и му върнах оръжията.

— Тъй, отсега нататък можеш да седиш при нас като наш гост. Благодари впрочем на Аллах, че съм християнин, и че ме е проводил при теб! Без мен утре вече нямаше да си жив.

Менелик ме погледна с кос, недоверчив поглед.

— Как тъй? Кой би посегнал на живота ми? Естествено само ти!

— Аз най-малко от всички. Моите спътници ще ти кажат, че аз се стремя да щадя живота дори на най-върлия си враг. Знаеш ли защо бе отпратен преди малко?

— За да потърся камилски тор. Трябваше да запалим огън.

— Щом го вярваш, значи имаш много доверчиво сърце. Откъде ще се вземе тук във вади торът?

— От камилите на робските кервани, които се отбиват тайно тук.

— Колко кервани идват годишно насам? Кладенецът е известен само на хората на Ибн Асл и ако те спират тук два-три пъти в годината, то и това е много. Колко тор дава това? Аз мисля, че никой водач на керван няма да изостави тора на своите камили. Този материал се употребява толкова полезно, че хората грижливо го събират. Не може да не осъзнаеш, че Абд ел Барак много добре е знаел, че търсенето ти ще бъде напразно.

— А каква причина иначе ще има да ме отпрати?

— За да може тайно да говори с муца’бира за теб. Когато ти се отдалечи, аз чух всяка тяхна дума. Касаеше се за твоята смърт.

— Аллах! Докажи ми истинността на обвинението си!

— Ибн Асл ел Джазур, ловецът на роби, може да праща своите кервани през пустинята само докато кладенците му остават неоткрити. С откриването на тайните водоизточници ще настъпи краят на неговия занаят и печалби. Добере ли се някой до тайната, то питам те, кое стои по-високо за Ибн Асл — животът на този мъж или високите суми, които един ловец на хора печели?

— Парите. Ама аз бях доведен във вади, не съм се натискал да прониквам в тайната!

— Това не променя нещата. Тя е издадена и за да предотврати последствията, Ибн Асл трябва да те убие.

— Така ли каза Абд ел Барак?

— Да. Или мислиш, че те лъжа?

— Не. Вярвам, че говориш истината. Ама каква низост от страна на тези двама мъже да ме примамят да дойда във вади!

— Ти самият си носиш вината. Не си пожелал да им довериш камилите, а си искал да те вземат със себе си.

— Това е вярно. И аз съзнавам, че не са могли да ми обърнат внимание на опасността, на която се подхвърлям по този начин. Те значи са по-малко виновни, отколкото си мислех, и тъй като сега под твоята закрила няма от какво повече да се страхувам, ще им простя.

Междувременно слънцето беше залязло. Бързо се стъмваше. Последователите на Пророка отправиха своята молитва. После дойде ред на вечерята. По време на нея до носа ми достигна една остра миризма. Огледах се и видях един аскери да раздухва, легнал на земята, един малък тлеещ огън. Скочих и го стъпках.

— Какво ти дойде на ума? — сгълчах го. — Кой ти разреши?

— Ама аз само исках да си стъкна едно огънче, ефенди! — оправда се той по детински.

— Нима не съзнаваш, че за нас е опасно да палим огън? Такъв един огън човек подушва отдалеч дори и да не го вижда. Ако Ибн Асл дойдеше сега и се разположеше на бивак там долу, той би могъл да ни издаде на него.

— За това не помислих. Прости ми!

Ние лагерувахме във вгънатостта на хълма и двамата пленници също се намираха тук. Камилите лежаха извън вдатината, пазени от двама асакери. На хълма стоеше постът, който трябваше да насочва цялото си внимание на югозапад. Тъй като съм свикнал да разчитам повече на себе си, отколкото на другите, аз се качих при него, а по-късно дойде и старият онбаши.

След известно време луната изгря и хвърли сиянието си върху срещуположните скалисти възвишения. Лесно можехме да отличаваме техните дълбоки, тъмни места от светлите, по-високи. Трябва да бе към десет часът, когато забелязах отсреща някакво движение. Видях на тъмния заден фон да се появяват и плъзгат светли фигури. Това бяха белите хаици на ловците на хора. Слязох в скривалището, съобщих на лейтенанта за пристигането на очакваните, препоръчах голяма тишина и предпазливост, наредих да вържат устата на двамата пленници, та да не могат да предупредят робския керван с викове, и се спуснах после по скалните стъпала, за да бъда преди Ибн Асл на подслушвателния си пост.

Луната още не достигаше в дълбочината на вади, а светлината на звездите беше твърде слаба, за да разпръсне тъмнилката. Аз бях оставил светлия си хаик и не можех да бъда видян.

Ето че от отвъдния бряг зазвуча нещо като лястовиче чуруликане, прекъсвано сегиз-тогиз от един по-дълбок тон. Цвърченето бяха звънките, далечни гласове на робините, а вмъкващият се от време на време бас бе заповедният глас на предводителя, съобщаващ посоката на стръмната пътека.

Гласовете идваха по-близо, керванът достигна дълбочината на вади и се насочи после към мястото на кладенчовата дупка. Виждах да се движат хаиците на ездачите и светлите шатровидни покриви на женските носилки. Всичко друго оставаше невидимо в дълбоката тъма. Сега прозвуча заповедта на водача:

— Стой! Благодарете на Аллах и Пророка за благополучното пристигане при водата на живителността!

Сетне като че отговориха неколкостотин гласа. Мъже викаха, крещяха и проклинаха, женски гласове тремолираха един през друг; камили мучаха и ревяха. Загоряха факли, стана светло и сега можех да наблюдавам какво става под мен.

Това бе един наистина представителен керван. Пламтяха няколко факли от палмови влакна и на тяхната светлина преброих петнадесет товарни камили, носещи тахтеравани. Формите на тези женски носилки са най-различни, ала коя от коя по-чудати. Най-странно впечатление правят на светлината на огъня или както тук на факлите. Освен тези камили имаше и други товарни животни, които носеха водните мехове, провизиите и шатрите. Ездитните камили бяха някъде към петдесет. Не можех точно да ги изброя.

Може би четвърт час цареше бъркотия, която като че нямаше изгледи да се оправи, после в тълпата настъпи ред. Женските шатри бяха разпънати — работа, която жените сами си вършеха. Мъжете снеха товарите на камилите, а неколцина дойдоха с една факла да разкрият покриващия слой на кладенеца.

Изпитвах особени чувства. Бях запознат с Ориента, но още не ми се бе удавало да видя една толкова необикновена картина като тази тук. При това въздействаше най-вече и ясното съзнание, че настоящият мир скоро ще се превърне в кървава битка.

Разпределението на бивака бе лесно да се различи. Аз се намирах над кладенеца. Вдясно от него мъжете проснаха постелите и завивките си, вляво се издигаха женските шатри, зад тях лежаха самарите и ездитните седла редом с товарите, а още по-нататък бяха принудени да лежат върху острия камънак всички камили. Този план не допринасяше за подсилване мнението, което досега бях хранил за прочутия, или по-скоро известния с мрачната си слава, Ибн Асл. Един такъв мъж трябваше преди всичко да бъде съобразителен. А този бивак бе устроен по-лекомислено и от гнездото на кос. Във всеки случай хората бяха прекалено твърдо убедени, че ширнатата пустиня освен техния керван не приютяваше никого другиго.

Работата по разриването на ямата под мен продължаваше, като мъжете си служеха с ръце. При тях стоеше един дълъг, загорял от слънцето бабаит с черна брада, който ги наблюдаваше и от време на време извикваше надясно или наляво по някоя висока, кратка заповед. Този мъж значи беше предводителят, Ибн Асл, търговецът на роби. Той нямаше никаква прилика с баща си, „достопочтеният“ и „свят“ факир Абд Асл.

Сега кладенчарите достигнаха до каменната плоча. Те я вдигнаха, а предводителят взе факлата и коленичи да освети вътре. Той избълва едно проклятие и изръмжа разочаровано:

— Тук има едвам две стъпки вода. Шейтанът е насочил дъжда в друга посока и ние не можем да напълним и един мех, защото трябва да дадем водата на робините, та да ги поддържаме свежи и здрави. Аллах да им задуши гърлата на тези жени!

— Може би ще се събере още — забеляза един от мъжете.

— Това знам и аз, сине и племеннико на разсъдливостта. Ама колко дълго ще трае то? Можем ли да чакаме тук с дни?

— Прощавай! Но ние бездруго трябва да чакаме, докато дойдат другите.

— Те ще дойдат още утре и после трябва веднага да потегляме.

— Но ще носят вода от Бир Мурат.

— Лочи я ти, щом ти харесва! Аз не пих и капка от оная, дето я донесе Малаф заранта. Доведи жените да изгребат водата! Аз ще ги надзиравам, за да не се изгуби нито капка.

Дойдоха няколко жени, изчерпиха мълком водата и изчезнаха после сред шатрите със съдовете си. Бяха в унило настроение или толкова се страхуваха от предводителя, че в негова близост не смееха да говорят. Той седна на земята до изпразнената дупка, облакъти се на скалата и подпря глава на дланта. В тази поза се зазяпа в суетнята на другите.

Аз сторих като него и наблюдавах всичко възможно по-внимателно. Най-напред ми направи впечатление, че никой от мъжете нямаше при себе си кремъклийка или пищов, всички те носеха само нож в пояса. Бяха свалили, както по-късно установих, огнестрелните оръжия зад женските шатри при багажа, навярно за удобство.

При палатките сега се издигна димът от запалената камилска тор. Жените си приготвяха вечерята. Мъжете донесоха няколко меха с вода и торби с фурми и се настаниха в близост до предводителя, за да изконсумират простата си храна. Представляваха събрана от кол и въже банда и аз видях тук всички нюанси от наситено черно до светлокафяв слънчев загар.

Говореха помежду си тихо. Те също, изглежда, не смееха да вдигат шум в присъствието на предводителя. Жените бъбреха в шатрите, ала аз нищо не можех да разбера. Всички, които бях видял при изгребването на водата, потвърждаваха славата за красотата на жените фесарах. Понеже не бяха забулени, ясно бях забелязал правилността на техните черти.

По едно време откъм камилите дойде един мъж, седна до предводителя, измъкна, без дума да рече, къс сушено месо и започна да преживя. Беше още млад, но сигурно опитен в боя, защото лицето му бе така нагъсто покрито с белези, сякаш някой го бе кълцал със сатър. Когато тикна последната хапка в устата си и я преглътна, той каза на предводителя:

— Е, как е днес? Ще се покори ли най-сетне, или не?

Гласът му беше груб и грачещ, почти също толкова грозен като лицето му.

— Марба! — провикна се високо вместо отговор предводителят.

Всички очи се отправиха към една от шатрите. Повиканата обаче не дойде.

— Марба! — повтори той, но със същата безрезултатност. Даде знак на двама от хората си. Те се изправиха, изчезнаха в шатрата и доведоха една млада девойка. Тикнаха я към предводителя и пак седнаха. Марба беше красиво момиче на може би шестнайсет години. Лицето й не показваше и следа от онази острота, свойствена за възрастните бедуинки. Беше босонога. Тялото й беше загърнато в тъмна, подобна на кафтан одежда, а черната коса се спускаше по гърба в две дебели, дълги плитки. Лицето й беше неподвижно и също така втренчено гледаха тъмните очи, които бе отправила към предводителя и сякаш изобщо не виждаше другия. Водачът посочи грозника и повели на момичето:

— Ти го оскърби и трябва да изкупиш прегрешението си. Целуни го!

Тя не се подчини, не помръдна крак, ръка, устни, нито даже мигли.

— Целуни го! — извика предводителят по-високо отпреди.

— Иначе…!

Той се изправи и измъкна камшика от пояса. Марба стоеше като безжизнена статуя, гледаше го втренчено в очите и не помръдваше. Тогава оня пристъпи към нея, замахна, удари я и повтори заповедта. Тя понесе болезнения удар, без да трепне.

— Налагай я, додето се покори! — викна, скачайки, белязания.

— Това може да стори само Ибн Асл. Изчакай, докато дойде утре! Но тя все пак ще почувства, че днес заповядвам аз.

Той й нанесе още няколко удара и си седна. Грозникът последва примера му. Момичето се обърна и закрачи бавно към шатрата, зад чиято завеса изчезна.

С какво удоволствие бих скочил долу, за да нашаря тоя тип със собствения му камшик! За съжаление бях принуден засега да съдържа желанието си, ала се зарекох да му тегля заслужения пердах.