Ловци на хора

20. „Горко на онзи, който стори зло!“

Обградените се бяха скупчили, както виждахме, около пълномощника. Той им говореше много настойчиво, а после между него и тях се разви оживен пазарлък. Те изглежда, не искаха да се съгласят с предложението му. Но явно все пак му се удаде да ги убеди, защото те полека-лека се успокоиха, и когато сетне се върна, можа да ми доложи, че са готови да се предадат. Съглеждайки веригите, той се почувства неприятно изненадан и попита:

— Тук лежат железни окови. Да не би да са предназначени за нас?

— Да — обясних просто.

— Това ние не можем да допуснем!

— Въпреки всичко ще се озовете в тях!

— Ама ти самият каза, че и бездруго се намираме във ваша власт. Значи железните вериги не са нужни.

— Макар и да не са нужни, сърцето ми ще се успокои, като ви видя нагиздени с тях. Вие също експедирате робите си, понеже мъжете, винаги в оковано състояние, макар да знаете, че в пустинята не могат да ви избягат. За обогатяване на знанията ви ще послужи веднъж и вие да узнаете какво значи да си принуден да мъкнеш синджири. Като ви подарявам живота, аз ви оказвам една незаслужена милост и вие нямате ни най-малка причина да се оплаквате от веригите.

— Хората ще се възпротивят срещу слагането им!

— Това ми е безразлично. Който се опъне, получава куршум. По-нататък, всеки ще идва насам поотделно и невъоръжен! Който въпреки всичко носи някакво оръжие в себе си, ще бъде обесен.

Останах твърдо на решението си. Парламентьорът съзна, че е глупост да оказва по-нататъшна съпротива, и отиде още веднъж отсреща, за да предаде условията на ловците на роби. Само след късо време се върна пак и се остави пръв да бъде окован. После започна да вика хората си един по един по име и те идваха по реда си да им бъдат сложени прангите. Никой не обелваше нито дума, ала погледите, които ми мятаха, бяха достатъчно красноречиви. Горко ми, ако паднех по-късно на някой от тях в ръцете! Грозникът беше последен и той бе единственият, който не съумя мълчаливо да си помири със съдбата си. Когото минаваше край мен, той ми показа юмрук и заплаши:

— Днес ти мен, по-късно аз теб! Ние ще си уредим сметките!

— В такъв случай после ще си получиш задатъка — отвърнах аз.

Ранените не можеха да дойдат, трябваше ние да отидем при тях. Когато го сторихме, шатрите се разтвориха и освободените робини се юрнаха към нас. Последва сцена, която човек не би могъл да си представи достатъчно живо.

Твърди се, че красивият пол далеч превъзхожда силния по отношение приказливостта. Дали аз изповядвам това учение, е отделна работа. Ала тук и най-прононсираният скептик би стигнал до убеждението, че поне по отношение на фесарахите това твърдение има пълното си основание. От деятелността на говорилните органи можеше кажи речи да те хване страх! Бяхме така засипани от славословия, че трябваше нямо и без съпротива да понасяме техния напор. Аз бях ограден, всички се натискаха и ми говореха, сто ръце се протягаха към мен. Всяка викаше, говореше, гукаше, цвърчеше и кларнетираше насреща ми. Разкрачих крака, заставайки като скала в морето, ала въпреки това бях тикан напред-назад и ми бе трудно да се държа изправен.

Една-единствена правеше изключение — дъщерята на шейка. Тя стоеше настрани, без да участва във вълнението, и не се намесваше в действията на спътничките си. Когато забеляза сетне, че едва ли не ме достраша, Марба нададе пронизителен вик, при който красавиците тутакси се отдръпнаха и се наредиха зад нея. Тогава тя дойде до мен, подаде ми ръка и ме погледна с широко отворени очи.

— Значи това си ти. Така изглеждаш, ефенди! Ние те наблюдавахме и видяхме как сломи съпротивата на нашите мъчители. Благодарим ти и те молим да ни разрешиш в чест на нашето освобождение да изпълним една фантазия.

Бедуинът има страст към фантазиите и не пропуска да отмине ни една възможност неизползвана. Щеше да е коравосърдечно от моя страна да не дам одобрението си, ала сега нямах време да присъствам на такова тържество. Една фантазия трае най-малкото няколко часа, често дни наред, и сега пък даже женска фантазия! Тези добри дами се нуждаеха поне от половин ден, за де се накипрят. После хората, танците и постоянно завтарящите си лу-лу-лу-лу-лу-песнопения! Не, само това не днес! Ето защо отклоних.

— Ще се радваме да присъстваме на тази фантазия, когато освобождението ви бъде изцяло завършено. Ние още не сме заловили Ибн Асл, а докато той е свободен, не бива да мислим за един такъв празник на избавлението. Освен това ни избягаха двама важни пленници, които искам отново да заловя. Трябва да потегля, за да ги преследвам. Така че те моля да ми дадеш време.

— Имаш право, ефенди. Ама после, когато тая работа се уреди, ще ни позволиш ли да изпълним за вас песните и танците на възхвалата и благодарността?

— Веднага. А сега трябва най-напред да погледна ранените.

Поисках да тръгна. Момичето ме задържа за ръката.

— Почакай още миг! Тези хора не заслужават да се заемаш с тях. Ако умрат от своите рани, значи другояче не е било желано.

— Но те все пак са хора!

— Не, хищни животни. И преди да те пусна при тях, те моля да ми кажеш какво ще стане с нас и тях.

— Ще ви поведем оттук към Бербер. Там се намира Рейс Ефендина, който ще нареди да ви отведат в родния край.

— Ти трябва да дойдеш с нас, за да могат нашите бащи и братя да ти благодарят. Ами какво ще стане с разбойниците?

— Ще ги предам на Рейс Ефендина, за да бъдат наказани.

— От кого?

— От съдиите на хадифа.

Марба направи един пренебрежителен, презрителен жест.

— Справедливостта на тези мъже е известна! Ибн Асл ограби не съда, а нашето племе, значи не съдът, а племето ни трябва да произнесе присъда над грабителите. Аз изисквам те да бъда отведени в селата на фесарахите.

— Що се отнася до мен, аз нямам нищо против, само че ми е невъзможно да изпълня желанието ти.

— Рейс Ефендина ще го изпълни.

— Не. Законът му го запретява.

— Благодаря ти, всичко е наред!

При тези думи очите й припламнаха заплашително. Тя се отдръпна, а аз се насочих към ранените. Те потискаха болките и не ме удостояваха с поглед, докато ги превързвах с помощта на Бен Нил. Там, където бяхме отблъснали през нощта вилазката, лежаха пет трупа, а при камилите намерих няколко тежко ранени, превързани вече от своите спътници. Сега исках да хвърля един поглед в шатрите, ала вниманието ми бе привлечено в друга посока. С други думи чух да прокънтява един глас, пред който гръмливият вик на Стентор114 — а той, както е известно, надвиквал петдесет мъже — би бил като ласкавият шепот на Зефира. Обръщайки се, съгледах Селим, който пристигаше заприпкан с развени одежди и развъртени като ветрени криле ръце и непрекъснато ревеше:

— Слава, възхвала, триумф и почести! Ние ги победихме! Те са тръшнати и смазани. Заплюйте кучите синове, бъзливите, заплюйте ги!

Селим се втурна към пленниците, спря при тях тъкмо когато и аз пристигнах и им закрещя, без изобщо дъх да си поеме:

— Сбарахме ви най-сетне, недостойници, окаяници! Мощта на моята ръка ви натръшка по земята, а блясъкът на славата ми ви окова в синджири. Вдигнете очи към мен и почувствайте как сърцата ви се разтреперват при вида на героя на всички герои, най-великият и прославен боец от племето на фесарахите!

Тази подкана има една неочаквана последица. Жените го видяха и познаха, а Марба възкликна удивено:

— Селим ел фаллах, ел Джабан! (Селим Дезертьора)

— Страхливеца! Как се е озовал той тук? Какво търси при тези храбри мъже?

Оня се обърна към говорителката и я измери с горд, презрителен поглед.

— Мълчи, дъще на клеветата, аз те познавам! Твоята уста е една никога несекваща тръба, през която дори най-дръзкият герой побягва. Отправи очи към мен и съзри Селим, победителя в безчет сражения, сияйния кумир на всички войни, образец и пример на най-храбрите мъже на всички народи, племена и села!

Отговори му дружният смях на жените.

— Вие се хилите? — викна той докачен. — Знаете ли, че за тая работа мога да ви накажа? Ето ръцете ми, на които дължите своето избавление. Би трябвало да ги стиснете и целунете. Наместо това вие ме поругавате и искате да затъмните блясъка на моята слава и факела на моята чест. Ефенди, кажи на тези дъщери на бъбривостта кого имат пред себе си и им повели да обградят достолепната ми фигура с дълбока почит и благоговение!

Когато Селим се обърна с тая подкана към мен, Марба ме попита:

— Ефенди, този мъж към теб ли се числи? Да не би да го е споходила незаслужената милост да се движи в твоята сянка?

— Селим е мой слуга — обясних аз.

— Негов слуга, приятел и закрилник — поправи ме суетният самохвалко.

— Какво чудо! — ахна Марба. — Ти и тоя Селим, който заради своята страхливост бе натирен от племето!

— Мълчи, о, зурна на хулителството! — повели й оня. — Не бях прокуден, а си тръгнах под напора на моята дързост, за да върша геройски дела, за каквито при вас не намирах възможност. Сега се връщам, озарен от стотици слънца на честта, и в селата на фесарахите ще ми бъдат въздигнати възпоменателни паметници, за да бъде завещана славата ми на идните поколения.

Дългият нехранимайко се обърна и се оттегли с толкова горда стойка, сякаш наистина беше някой втори Сид115 или Баяр116.

Значи Селим е бил отлъчен! Стана ми жално за него, че му бе казано така в лицето, макар сам да носеше вината за това. Защо ли не можеше да си сдържа ченето! Най-належащата работа сега беше преследването на моккадема и муца’бира и аз не можех да я предоставя на другиго. Когато го казах на Али Фарид, физиономията му изрази опасение.

— Ефенди, ще ти призная открито, че ще ми е далеч по-приятно да останеш. Да мъкна толкоз много пленници и на туй отгоре да държа в ред шейсет женоря, това май не ми е по силите.

— Ама нали пленниците са оковани, а жените на драго сърце ще те следват. Какви затруднения би могъл да имаш?

— Знае ли се. Кой може да ти обуздае една жена, а пък тук са цяла сюрия! Ефенди, не ми причинявай мъката да ми ги стовариш единствено на мен. Та нали още не зная по кой път трябва да поема с тях.

— Към Бир Мурат, накъдето най-вероятно са се насочили и бегълците. Те знаят, че Ибн Асл идва оттам, и са се завтекли към него, защото само така биха се предвардили от изнемога в пустинята. За да отида съвсем на сигурно, ще пообиколя да потърся дири от бегълците.

Нашият бивак, от който бяха избягали, беше разположен на северния бряг на вади, ала аз се изкачих сега на южния, тъй като в тази посока се намираше Бир Мурат. От височината най-напред изминах едно разстояние навътре в пустинята и се насочих сетне надясно, за да изследвам пясъка, вървейки успоредно на вади. Не ми бе потребно много време и попаднах на следите, идващи от вади и навлизащи в пустинята в южна посока. После поех обратно. Докато се спусках от височината в долината, забелязах в бивака суматоха, чиято причина не можах да установя. Жените ликуваха радостно с обичайните гърлени звуци, а помежду тях се включваше с ругатни гневният глас на мюлазима. Какво се бе случило? Разбързах се надолу. Когато достигнах дъното на вади, Али Фарид ме видя, затича се насреща ми и викна още отдалеч:

— О, ефенди, аз не съм виновен, вината не е моя!

— Какво всъщност е станало?

— Не успях да попреча, всичко се случи прекалено бързо! Хем да си беше останал!

— Ама говори най-сетне де, какво има?

Но вместо да отговори, той продължи да се тюхка.

— И аз да тръгна с тия жени в пустинята! При това беше само една. Ами какви ли ще ги чини, ако всичките ги обхване бесът!

— Али, отговори, де! Искам да знам какво се е случило!

— Убийство, двойно убийство! Ела и виж!

Той ме хвана за ръката и ме повлече натам, където асакерите и жените бяха образували кръг около пленените ловци на роби. Той се разтвори, когато стигнах, и аз видях да лежат в собствената си кръв Бен Касаве и грозника. Бяха мъртви, намушкани в сърцето. Никой не заговори и всички очи се бяха отправили към мен, за да разберат какво ще направя и кажа. Аз веднага знаех какво става. Погледът ми потърси Марба. Тя стоеше срещу мен и още държеше в ръка окървавения нож. Погледна ме почти инатливо и викна:

— Накажи ме, ефенди! Не можех да постъпя другояче. Те ме биха. Кърваво-сините дамги от камшика могат да се измият само с кръв. Вие не искахте да ги предадете на племето ми и ето че аз сама им проведох съдилище. Останалите ти ги дарявам, ала тези двамата трябваше непременно да ми принадлежат. Аз повтарям, накажи ме!

Марба дойде до мен и ми подаде ножа.

— Кому принадлежи? — попитах.

— Мой е — обясни Бен Нил.

— Тя изтръгна ли ти го?

— Не, ефенди, Марба ме помоли и аз й го дадох.

— Каза ли ти за каква цел го иска?

— Да и аз не й отказах, тъй като почитам закона на пустинята. Злодеите стократно са си заслужили смъртта. Съдията ще вземе пари и ще ги пусне да си вървят. Може би неколцина ще получат бастонадата, най-много да запрат тоя-оня за известно време. Това е всичко. Но щом като този, който следи за приложението на законите, пуска убийците да си ходят, то дълг е на онеправдания да поеме наказанието в собствените си ръце. Ако ще наказваш Марба, накажи и мен като съучастник в проливането кръвта на тези двама злодеи!

Бен Нил застана до Марба. Какво можех да сторя? Както стоеше работата, тя нищо не ме засягаше. Аз по-скоро тайно си казах, че участта на убийците навярно ще е един благотворен урок за другите пленници. И тъй, отидох до Бен Нил и му върнах ножа.

— Слагам присъдата — дали сте виновни, или не — в ръката на Аллах. Нека отсъди той. Аз нямам това право.

Жените надигнаха ликуващо гласове. А лейтенантът сега имаше още по-малко кураж отпреди да поеме сам свитата на жените. Той се страхуваше, че бедуинките ще поискат смъртта и на другите пленници, и се чувстваше твърде слаб за един бунт на тези „шейтанки“, както ги нарече. С голяма мъка ми се удаде да го успокоя.

След това повелих на Бен Нил да оседлае камилите ни, които все още лежаха при тези на ловците на роби. Селим поиска да язди с нас, ала аз отхвърлих молбата му. Вчера бях оставил далекогледа си горе в лагера и се качих да го взема. Когато свърнах във вдлъбнатината, приютяваща бивака и животните ни, от земята се надигна един мъж. Беше шейкът на монасирите, за когото в кипежа на събитията хич вече не се бях сетил. Той погледна към мен с мрачно, изпълнено с очакване лице. Гласът ми не прозвуча чак приятелски, когато се обърнах към него:

— Ти си освободил двамата пленници. Така ли сдържаш клетвата в брадата на Пророка?

Менелик изслуша упрека ми с неподвижна физиономия.

— Аз не съм нарушил клетвата си. Ти поиска от мен да не напускам това място без твое разрешение и аз изпълних искането ти.

— Но от само себе си се разбираше, че нямаше право да освобождаваш пленниците.

— Аз се придържах дословно към клетвата си. За повече не бях задължен.

Хм! Всъщност редно беше да му дам право. Бе трябвало да процедирам по-предпазливо.

— Защо освободи тези хора? Чак толкова ли ти бяха израсли на сърцето?

— Е, не. Та нали знам от теб, че са ми искали живота…

— Ето на!

— Ефенди, искам да бъда откровен с теб. Аз те почитам, но не обичам религията ти и не споделям също твоите строги възгледи за робството. И затова освободих пленниците.

— Но при тези двамата робството въобще нямаше отношение. Аз преследвам моккадема и муца’бира заради съвсем други неща.

— Прощавай! Те ми казаха, че си ги мразел само защото били привърженици на робството.

— Глупости! Но за това не си заслужава да се говори. Станалото назад повече не може да се върне.

Шейкът ми хвърли един изпитателен поглед.

— Какво смяташ да правиш с мен?

— С теб ли? Нищо. От този момент ти си свободен и можеш да вървиш, накъдето си поискаш.

— Ами Рейс Ефендина? Няма ли да ме привлече под отговорност за умишлено подпомагане в бягство?

— Не. Уверявам те, че от негова страна нищо не те заплашва.

— Ще му бъде ли неприятно, па и на теб, дето узнах за тайния кладенец?

— Напротив. Нищо не може да бъде по-желателно от това, за него да знаят повече хора. По този начин ловците на роби губят една важна база, за което се радвам от сърце.

И ето че сега пробяга по лицето му приятелска искрица.

— Ефенди, благодаря ти. С освобождаването на пленниците аз ти навлякох неприятности, за което сега съжалявам. И съумявам да оценя това, че не се разплати с мен.

— Благодари на Аллах, че съм християнин, а не последовател на Пророка! При някой такъв сигурно нямаше да се отървеш така леко. Аллах йихфасак! (Аллах да те пази!) С тези слова напуснах Менелик. Не си струваше да се спори по-нататък с него. Че той, заклетият мохамеданин, ми беше благодарил, бездруго бе повече, отколкото един гяур можеше да очаква. Отидох да взема далекогледа от седловата чанта на моята камила. Без да имам всъщност някакъв истински повод, разпънах тръбата да погледна в посоката, в която бяха тръгнали Абд ел Барак и Нубар. Отсреща на югозапад блестеше нещо. Беше една бяла точка, огряна от слънцето, може би пресъхнало блатисто място от естествена сода. Не го удостоих с повече внимание и заслизах надолу.

По време на спускането вади лежеше пред очите ми до завоя, зад който вчера с Бен Нил бях примамил ловците на роби. Погледът ми падна там насреща и за мое учудване видях двама камилски ездачи, които завиха иззад ъгъла и като съгледаха бивака ни, бързо се отдръпнаха пак зад скалите. Спрях и насочих тръбата към мястото. След няколко мига един мъже се появи пешком, притисна се плътно до скалите, за да не бъде видян, и погледна внимателно насам към нас. Щях да го позная само по богатия, извезан със злато мундир и без да имам лицето му толкова ясно в далекогледа. Каква изненада! Беше Рейс Ефендина! Ахмед Абд ел Инсаф беше отдалечен на хиляди крачки и нямаше да може да чуе вика ми. Ето защо побързах да сляза напълно и се завтекох към него. Той ме видя да идвам, позна ме и пристъпи напред.

— Ефенди, това е добре! — викна ми. — Вече мислех, че имам пред себе си ловците на роби.

— Точно такъв е случаят — отговорих аз, като му подадох ръка. — Ние ги пленихме.

— А робините?

— И те са тук, свободни.

— Аллах, Аллах! Ефенди, учудвам се! Във висша степен съм удивен! Как я свърши тая работа? Къде те срещна Али Фарид?

— В Короско.

— Така си и мислех. Аз го пратих нататък. Толкова далеч там долу. Как успя да откриеш пътя на разбойниците?

— Ще ти разкажа. Но ти естествено не си сам. Къде са хората ти?

— Тук зад скалите. Аз яздех начело и видях бивака. Понеже помислих, че имам пред себе си ловците на хора, отдръпнах се бързо и слязох от камилата, за да наблюдавам скришом. Тогава ти дойде разбързан.

— Аз видях двама ездачи да се задават иззад ъгъла и отново да изчезват. Погледнах през далекогледа и те познах. Предполагах, че си в Бербер, и съм учуден да те срещна тук.

— После ще узнаеш защо напуснах Бербер, а сега нека отидем преди всичко в бивака!

При вика на Ахмед хората му се появиха иззад скалния ъгъл. Бяха четиридесет, добре въоръжени ездачи, всички седящи на стройни камили — асакерите, които бе командировал от Хартум в Бербер. Закрачихме пред тях към бивака. Там моето поведение бе привлякло вниманието, хората ме бяха видели да тичам и ето че сега идвах с толкова много народ. Когато нашите войници познаха своя повелител, се втурнаха към нас да го посрещнат с шумно ликуване. Имаше много за разказване. Нашите асакери се присъединиха към своите, за да им разправят преживелиците си. Рейс Ефендина на първо време не се поинтересува от пленените ловци на роби и освободените жени. Трябваше да седна с Али Фарид и Мустафа при него, защото той искаше най-напред да бъде осведомен за състоянието на нещата. Аз предоставих разказването на другите двама и мога да кажа, че те така се разсипваха от похвали, че често се намесвах. Мина почти час, преди да бъде разказано всичко, тъй като те го правеха с обстоятелствеността на ориенталеца, за когото времето няма цена. Най-сетне Ахмед бе научил всичко до най-дребното и незначителното. Той поде:

— Мислех, че те познавам, ама далеч не съм те познавал, ефенди. Бях убеден, че давам на хората си един добър съветник, но че си бил чак толкоз умен и хитър, все пак не съм знаел. Трябва да кажа, че това което чух, надминава всичките ми очаквания. Мислех, че трябва да се бия с разбойниците, а ето че намирам работата свършена без битка.

— Значи си знаел, че ще ги срещнеш тук? От кого?

— Сред моите хора имаше един предател, член на Кадирине, който…

— Имаш предвид Бен Мелед?

— Как, ти го знаеш?

— Да, защото той е мъжът, съобщил твоя план на моккадема.

— Бен Мелед си получи своето възнаграждение. Той се разбъбрил пред един друг. Другият беше верен и ми го каза. Ето как узнах, че моккадема е на път с муца’бира към тази вади, за да срещне тук Ибн Асл. Набивах си бързо камили и потеглих, след като предателят получи бастонадата по такъв начин, че сигурно вече няма да бъде от голяма полза за Кадирине. Яздехме нощем и от заранта търсим кладенеца, където сега те намерихме.

— Слава на Аллах за това! — въздъхна лейтенантът. — След като ти самият дойде, от мен вече е снет големият дерт по женорята. Бих предпочел да се бия със сто неприятели, наместо да водя шейсет такива шейтанки. Тая Марба ръгаше около себе си като някой див суданец! Тя е една от най-младите и красивите. Колко ли безогледно дръзки биха могли да са тогава пък другите! Не ми беше възможно да попреча на убийството.

— Аз самият нямаше да попреча, горко на онзи, който стори зло! — рече Рейс Ефендина сериозно, послужвайки си със своя известен девиз. — Сега съм осведомен и искам да хвърля едно око на бивака и хората.

Рейс Ахмед тръгна с нас към шатрите, пред които седяха жените. Те бяха чули кой е той и любопитстваха как ще се отнесе към тях. Убийството на Бен Касаве и грозника, изглежда, все пак ги притесняваше. Изправиха се пред него. Ахмед ги огледа с приятелски сериозен поглед. Трябваше да му покажа Марба. Той пристъпи към нея и попита:

— Ти си намушкала двамина мъже?

— Прости, емир! Ефендито също ми прости.

— Няма какво да прощавам, защото ти си постъпила правилно. Горко на онзи, който стори зло! Вие ще си получите обратно всичко ограбено, доколкото е още налице. Ще ви дам двайсет асакери да ви отведат в родния край и понеже ефендито ви е освободил, нека той бъде предводителят на кервана.

Ахмед се извърна и тръгна към пленниците отсреща. Те също бяха чули, че той е Рейс Ефендина. Следователно знаеха, че сега ще се реши съдбата им. Той огледа редицата им строго и мрачно. Притежаваше изключителни пълномощия и мога да кажа, че аз също очаквах напрегнато неговата присъда. Трябваше да му покажа парламентьора, към когото той се обърна с остър тон:

— Ти ще ми отговаряш от името на всички! Ибн Асл ли ви е предводител?

— Да.

— Вие сте нападнали и отвлекли дъщерите на фесарах?

— Да.

Тези две „да“ не прозвучаха с такава крепка увереност, с каквато ловецът на хора бе отговарял на мен преди туй. В тона и цялото поведение на Рейс Ефендина бе залегнало нещо, което не вдъхваше много надежда и изключваше един по-дълъг отговор или чак пък защитна реч.

— При това сте избили много хора?

— Да… за жалост… нямаше как другояче — излезе задавено от мъжа.

— После, когато е трябвало да се предадете на Кара Бен Немзи, вие сте го заплашили: днес вие, следващият път той?

— Да.

— По кой закон искате да бъдете съдени, по тоя на пустинята или по моя?

— По твоя.

— Вие ще чуете присъдата ми и тя веднага ще бъде изпълнена. Горко на онзи, който стори зло!

Рейс Ефендина се извърна, дръпна ме настрана и попита:

— Ефенди, ти как би ги наказал?

— Чрез съда.

— Сега аз съм това. Имам правото да издам присъда и да я изпълня. Бих желал да чуя твоето мнение. Заслужили ли са си тези хора смъртта?

— Да, но помисли, че Бог е милостив!

— Аллах е милостив, това е вярно. Той може следователно да бъде милостив към тях. Ти си християнин и обичаш да отправяш взор нагоре към Всевечната милост. Аз обаче трябва преди всичко да постъпвам справедливо и…

— Стой, какво е това? — прекъснах го. — там горе лежи някакъв човек.

При думите „нагоре към всевечната милост“ Ахмед бе вдигнал ръка към небето и моят поглед неволно бе проследил посоката. Така видях едно лице, което се бе надвесило от ръба на скалите и сега начаса изчезна.

— Човек? — попита той. — Кой ли би могъл да е? Да не би муца’бирът или моккадемът?

— Не. Тези двамата биха се пазили да останат тук в близост. Но малко преди да дойдеш, видях навън в пустинята една бяла точка, която сметнах за светлееща солна локва. Може би е бил човек с бял бурнус.

— Качи се тогава бързо горе и го виж. Нека Бен Нил те придружи, понеже е умен и сърцат, и можеш да разчиташ на него.

Повиках Бен Нил, взех пушките си бързешком се заизкачвах. Пътем размислих, че въпросният съгледвач трябва да ни бе видял отгоре. Следваше да се очаква, че ще побегне. Ето защо отпратих Бен Нил назад да доведе нашите две хеджин, за да мога да го преследвам. Стигнах горе в подходящия момент, за да мога да видя как един мъж яхна камилата си и препусна. Беше облечен с бял бурнус, а и животното му бе с бял цвят. Бях готов да го прострелям, за да пипна ездача, ала в последния миг се поколебах. Камилата, нейните форми и движения бяха причината. Да, това се казваше хеджин! Десет с цената на моята не можеха да заплатят равностойността й! Стоях си аз с насочена пушка и докато стана господар на възхищението си, тя беше изминала като на шега такова разстояние, че куршумът ми вече не можеше да я достигне. Ездачът се обърна и размаха подигравателно пушката си към мен. Струваше ми се, че е изтекъл едва ли не цял час, когато Бен Нил пристигна при мен с камилите. Яхнахме ги и препуснахме след ездача. Имахме отлични животни и ги шибахме с метрека, тънката пръчка, служеща за управляване на камилите, така около ушите, че те още от самото начало развиха най-голямата си бързина, ала напусто. Само след десет минути бях принуден да осъзная, че няма да настигнем белия ездач. Неговата преднина нарастваше от крачка на крачка, фигурата му ставаше все по-малка и по-малка и когато вече се виждаше на хоризонта привидно само колкото лешник, забавих хода на моята камила, за да се върна във вади. Бен Нил ме последва в лошо настроение. Ако знаехме кой беше ездачът, щяхме да се косим извън всяка мяра.

В близост до вади чух да прозвучава откъм нея един приглушен бумтеж. Прокънтя като гръмотевица, но по-ясно и не чак толкова силно. Пушечен огън ли беше? Трябваше да поемам с животните по обиколен път, който водеше надолу по едно дере. Ето защо нямаше как да видим нещо, преди да сме достигнали дъното на вади. А онова, което съгледах там, накара кръвта ми да се смрази. Всички ловци на роби, с изключение само на един-единствен, лежаха мъртви на земята до скалите, а срещу труповете им все още стоеше редицата асакери, които бяха изпълнили присъдата. Самият Рейс Ефендина беше се заел да преглежда с мюлазима екзекутираните да не би някой от тях да е още жив. Значи залпа на асакерите бяхме чули. Като ме видя да идвам. Слугата на справедливостта пристъпи към мен и посочи труповете:

— Ей къде лежат онези, които искаха да бъдат съдени не според закона на пустинята, а според моя. Те си мислеха, че по този начин ще се избавят, ала аз съм дошъл да раздавам правосъдие, а не да предоставям възможност на стократните убийци да се откупват със злато и сребро.

— Но защо всички? — попитах, като не съумях да потисна една тръпка на ужас. — Можеше да накажеш подвежданите и да проявиш милост спрямо подведените!

— Тъй ли? И как бих могъл? — изсмя се Ахмед ядно. — Наистина ли мислиш, че има подвеждани и подведени? Тогава или не познаваш точно условията, или като християнин си навикнал при всеки случай да намираш причина за проява на една нездрава милозливост. Горко на онзи, който стори зло! Аз съм длъжен да процедирам според тази мъдрост. Ще унищожавам ловците на хора с ятаган, нож и куршум. Аллах няма да ми разгневи, ако опитам да постигна бързо с неумолимо правосъдие онова, което с мекота едва след дълги, дълги години, а може би и никога не ще мога да постигна. Даваш ли ми право, или не?

— Да, давам ти право, защото християнството учи не само на любов, но и на съд. При нас престъпникът също бива наказван, само че чу се дава възможност да се поправи.

— Един Ибн Асл никога няма да се поправи. От съображение към теб не ти казах нищо от по-рано и присъдата бе изпълнена в твое отсъствие. Само най-младия оставих жив, за да може да потърси Ибн Асл и да му разкаже какво се е случило. После вестта за моята непреклонна строгост ще се разнесе навсякъде, където има ловци на роби, и страхът от мен ще въздейства също така силно, както появата ми.

— Защо пращаш тоя мъж при Ибн Асл, след като скоро и тъй, и тъй ще заловим самия него!

— Наистина ли си толкова сигурен, че ще го спипаш?

— Не го считам за прекалено трудно, при все че Ибн Асл скоро ще бъде уведомен за това, което се случи тук.

Разказах на Ахмед за белия ездач. Вниманието му бе очебийно голямо — защо, узнах веднага, понеже след като свърших, попита напрегнато:

— Сигурен ли си, че неговата хеджин е била бяла? Да не би да е имала само светлосив цвят?

— Не. Беше бяла като някоя бяла кобила от Джебел Тумтум ел Муккени117.

— И той носеше бял бурнус?

— Един светъл хаик, чиято качулка бе заметнал върху главата си.

— Значи не си можал да видиш лицето му?

— Качулката забулваше само челото, ала въпреки това не успях да различа добре чертите му, понеже разстоянието беше прекалено голямо.

— Имаше ли брада?

— Гъста, черна и голяма.

— А фигурата му?

— Не беше висок, но широкоплещест.

— Небеса! Това е бил той!

— Кой?

— Самият Ибн Асл! Описанието ти съвпада точно. И неговата камила е прочута надлъж и нашир. Тя е снежнобяла Джебел-Гефрех-хаджин, на която друга няма равна. Бърза е като стрела и държелива като мокротата през дъждовния период. Никое друго животно не може да я настигне.

— По дяволите! Да съм имал значи мъжа пред себе си и да не го заловя!

— Да, така е! Ибн Асл беше тук. Рискувал е да дойде до вади.

— Каква дързост!

— Доколкото те познавам, ти също би се осмелил да го сториш. Впрочем нали затуй носи прозвището Ел Джазур, Дръзкия. Той е бил на път за насам и е срещнал моккадема и муца’бира, които са бягали от вас. Те са му разказали, че сте нападнали кервана. Той ги е пренасочил заедно с придружителите си, а самият е дошъл до вади да ни отнеме робините. Сега офейка, за да замисли нови шейтанщини.

— Които ние вероятно ще съумеем да осуетим! Нека си е бърза камилата му, колкото си ще, той има при себе си хора, които не могат да яздят толкова бързо като него. Даже неколцина трябва да седят по двама, тъй като нашите бегълци бяха пеша. Ето защо той ще се придвижва бавно и аз давам обещание да го настигна.

— Считам, че си способен да го сториш, ала това не е необходимо. Ти трябва да отведеш момичетата на фесарахите в родината им.

— Тогава побързай ти след него!

— Не ми и хрумва! Аз трябва да отида до Хартум и ще го заловя там или нейде наблизо.

— Ако Ибн Асл се остави да бъде заловен! Днес ти имаш най-добрата възможност за тая цел, а иначе след като е предупреден, той ще се пази да ти дотърчи там в ръцете.

— Я си помисли за турчина Мурад Насър! Той иска да даде сестра си за жена на ловеца на роби. Отива в Хартум и някъде си там ще се срещне с Ибн Асл. Ако не го изпускам от очи, баш чапкънинът няма да ми се изплъзне.

— Сметката ти действително е вярна. При положение, разбира се, че Мурад Насър не усети намерението ти.

— Предположи пък, че и аз мога да бъда хитър и предпазлив! Язди си на рахат към селата на фесарах, където ще пожънеш отплатата за своите дела. Когато после дойдеш в Хартум, ще разбереш, че не съм извършил грешка.

— Къде ще те срещна там?

— На моя кораб, а ако го няма там, от Рейс ел Мина118 ще научиш къде се намирам.

— Не бива ли при някой по-висш служител да се осведомя?

— Не, защото аз няма да се отбивам при никого. Понеже притежавам необикновени пълномощия, аз съм неприятен за тези хора. Разчитам изцяло на себе си, точно като теб.

Тук той наистина беше прав. За онова, което човек и сам може да свърши, не бива да иска подкрепа. И тъй, бе решено, че аз ще отведа дъщерите на фесарахите у дома им, и получих двадесет асакери като конвой. Как се зарадваха жените и момичетата, когато дадох заповед за стягане на багажа. Бен Нил остана при мен, от него не желаех да се лиша. От Селим обаче нямах нужда. Той щеше да язди с Рейс Ефендина. Когато го подканих — само на шега, разбира се — да оседлае камилата си, оня отвърна:

— Ефенди, пусни ме да тръгна с другите за Хартум, където ще те чакам! Бени фесарах, към които ще яздиш, не са достойни да видят при себе си най-храбрият от героите. Моята закрила, наистина, ще ти липсва, ала аз ще моля Пророка да бди над теб и да те върне при мен здрав и читав. Тогава твоята радост от срещата ще бъде неописуема.