Вървях по лъкатушеща пътека в долината,
където ниски каменни стени деляха ферми и владения
и всяка нива и имот на мястото стоеше си във плана,
така че всеки тукашен в ума си да го побере
и да го води той във пътя дневен, знак да му даде,
ръка позната да му подаде в потайна доба,
та да го върне до познатия му праг
и весело подскачащите псета.
Вървях, но ето спря ме вик на старец,
прегърбен и отруден, търпелив,
усмихнат да прикрие подозрението си,
и го запитах да ми каже всичко, гдето знае
за местностите там, на запад, зад клисурата,
и с радост той отвърна ми, че има градища
огромни и гъмжащи с всякаква чудатост,
че цар там властвал, а и жречества враждебни,
дори веднъж видял бил, каза,
огромен облак прах, въздигнал се от
воинство, потеглило на битка
нанякъде към юга мразовит, бе сигурен старикът,
и аз премислих всичко, гдето знае,
а то не беше много, не бе излизал той от долината
от раждането си до днешен ден,
и честно казано, така не беше и разбрал,
че планът е за низшите навсякъде, по всяко време,
а любопитството остава ненаточено, ръждиво;
макар и да намери дъх да ме попита
аз кой съм и как дотука чак съм стигнал, и накъде
във тия времена съм се запътил, и изслуша
с усмивка гаснеща,
че тръгнал съм накъм гъмжащите градища,
ала съм длъжен първом да премина тук,
и още ли не е съзрял, че псетата му, весели доскоро,
нападали са мъртви по земята,
защото дозволено ми е да отвърна, видиш ли,
че съм вестител на Богинята на мора и това, уви,
е доказателство за още по-мащабен план.
Улиците днес гъмжат от лъжи.
Капризни ветрове бяха вдигнали прахоляка и всички, които стигаха до източната порта на Ерлитан откъм сушата, бяха покрити, дрехи, лица и ръце, с цвета на червените пясъчни хълмове. Търговци, поклонници, говедари и пътници изникваха като привидения пред стражите един след друг от вихрещата се мъгла, навели глави и прегърбени, дотътрили се до завета на портата, присвили очи зад гънките зацапан лен. Стада кози с ръждива козина се мъкнеха след пастирите, коне и волове прииждаха отпуснали глави и с кръгове полепнала зърниста прах около ноздрите и очите, фургони скърцаха и пясъкът се сипеше между просъхналите дъски на дъната им. Стражите бдяха на поста си и мислеха само за края му и за баните, ястията и топлите тела, които щяха да последват като подобаваща награда за издържаната служба.
Жената, която дойде пеш, беше забелязана, но по съвсем погрешни причини. Загърната в плътна коприна, с лице, скрито под воала, все пак заслужаваше да й обърне човек внимание, макар само заради изящната й походка и полюшващите се бедра. Стражите, като мъже подвластни на въображението, прибавяха останалото.
Тя веднага забеляза вниманието им и го разбра достатъчно добре, за да я притесни. По-проблематично щеше да е, ако бяха жени. Като едното нищо можеха да се зачудят защо влиза в града точно през тази порта, защо е стигнала дотук, и то пеш, точно по този път, който криволичеше левга след левга през насечени, буквално безжизнени хълмове, а сетне продължаваше още левги наред през обрасъл с храсталаци пущинак. Пристигане, прочие, още по-необичайно заради това, че не носеше никакви продукти, а меката кожа на обущата й беше почти изтрита. Ако стражите се бяха оказали жени, щяха да я спрат и тя щеше да се изправи пред някои трудни въпроси, на никой от които не бе подготвена да отговори убедително.
Толкова по-добре за стражите, че не бяха жени. И толкова по-добре за изкусителното мъжко въображение в погледите им, проследили я по улицата, погледи, лишени от подозрение, ала трескаво разсъбличащи закръгленото й тяло с всяко полюшване на бедрата й — движение, което тя съвсем леко попресилваше.
Тя стигна до една пресечка, зави наляво и се скри от погледите им. Вятърът в града бе по-слаб, макар ситната прах да продължаваше да се носи и да загръща всичко в едноцветен пласт. Жената продължи през тълпите, вървеше по постепенно свиващата се спирала право към Джен’раб, централния хълм на Ерлитан, огромната развалина, обитавана почти само от паразити — както от четирикракия, така и от двукракия вид. Когато най-сетне пред очите й се откроиха рухналите сгради, намери една странноприемница, не особено представителна на вид и без амбиция за нещо повече от местно заведение, приютило няколко курви в стаите на втория етаж и десетина редовни посетители в кръчмата на уличното ниво.
До входа на странноприемницата имаше сводест проход към малка градина. Жената пристъпи в него, изтупа прахта от дрехите си, а после отиде до плиткото езерце със затлачена вода под едва църцорещия чучур и наплиска лицето си, колкото да премахне сърбежа от очите си.
После се върна през прохода и влезе в кръчмата.
Сумрачно. Пушек от огнища, светилници, дъранг, итралби и ръждивец се носеше на гъсти пластове под ниския варосан таван. Три четвърти пълно и всички маси заети. Някакъв младок я беше изпреварил преди няколко мига на влизане и сега задъхан описваше някакво премеждие, което едва преживял. Докато минаваше покрай младежа и слушателите му, жената си позволи бегла усмивка — може би се получи по-тъжна, отколкото го желаеше.
Намери място при тезгяха и махна на кръчмаря. Той я изгледа напрегнато, докато му поръчваше на изряден ерлийски бутилка оризово вино.
Но щом чу молбата й, бръкна под тезгяха, там изтракаха няколко бутилки, и отвърна на малазански:
— Дано не очакваш нещо кой знае какво, момиче. — Изправи се, избърса прахта от глинената бутилка и се вторачи в запушалката. — Тая поне още е запечатана.
— Ще свърши работа — каза тя на местния диалект и остави на тезгяха три сребърни полумесеца.
— Всичкото ли се каниш да го изпиеш?
— Ще ми трябва и стая горе, в която да допълзя — отвърна тя, издърпа запушалката и докато кръчмарят й подаваше тенекиена чаша, добави: — С резе.
— Опонн ти се усмихва значи. Една тъкмо се освободи.
— Хубаво.
— От армията на Дужек ли си? — попита мъжът.
Тя си наля пълна доза от кехлибареното, леко потъмняло вино.
— Не. Тя тука ли е?
— Опашката — отвърна той. — Ядрото им отпраши преди шест дни. Оставиха гарнизон, разбира се. Точно затуй се чудех…
— Не съм от никоя армия.
Тонът й, някак странно хладен и равнодушен, го накара да замълчи и той тръгна да обслужи друг клиент.
Тя отпи. После здраво наблегна на бутилката. Светлината навън помръкваше и в кръчмата ставаше все по-претъпкано, гласовете все по-шумни, лакти и рамене я подбутваха от двете страни повече, отколкото беше нужно. Пренебрегна две-три опипвания, забила очи в чашата пред себе си.
Най-сетне привърши, стана и тръгна — олюляваше се — през гъмжилото от тела. Стигна до стълбите. Заизкачва се предпазливо, с една ръка на хлъзгавия парапет. Смътно усещаше — нищо изненадващо, — че някой е тръгнал подире й.
На площадката опря гръб на стената.
Непознатият се доближи, все така глупаво ухилен… и усмивката му замръзна, щом върхът на ножа се опря в кожата под лявото му око.
— Връщай се долу — рече жената.
Капка кръв потече по бузата на мъжа, сбра се гъста по ръба на брадичката му. Той се разтрепери и примижа, щом острието влезе по-надълбоко, и прошепна:
— Моля те…
Тя леко завъртя и върхът разпра бузата на мъжа, за щастие надолу, вместо нагоре към окото му. Той извика и залитна назад, вдигнал ръце в опит да спре потеклата кръв, после заслиза със залитане по стълбите.
Отдолу се разнесоха викове и дрезгав смях.
Жената огледа ножа в ръката си, зачудена откъде се е появил и чия кръв е лъснала по него.
Все едно.
Тръгна да търси стаята си и по някое време я намери.
Силната прашна буря беше естествена, породила се на Джаг Одан и кръжащите в сърцето на субконтинента Седемте града вихри. Ветровете пометоха на север, покрай източната страна на хълмове, скални зъбери и стари планински хребети, обкръжили Святата пустиня Рараку — пустиня, вече превърнала се в море — и се оказаха въвлечени във война на мълнии по ръба на хребетите, видима откъм градовете Пан’поцун и Г’данисбан. После бурята възви на запад, разпери гърчави ръце и една от тях връхлетя върху Ерлитан, преди да се отвее над Ерлитанското море, а друга стигна до град Пур Атрий. След това бурята се завихри обратно към сушата, отново набра сила и заби в северните склонове на планините Талас и почти отнесе градовете Хатра и Ю’Гатан, преди най-сетне отново да свърне на юг. Естествена буря — навярно последен дар от древните духове на Рараку.
Бягащата армия на Леоман от Вършачите беше приела този дар. Препускаха през този неумолим вятър от дни, дните се проточваха в седмици, а светът напред се сливаше във вал от надвиснал пясък, още по-горчив с това, че напомняше на оцелелите за възлюбления им Вихър, чука на Ша’ик и Дрижна на Апокалипсиса. И все пак дори в тази горчивина имаше живот. Имаше спасение.
Малазанската армия на Тавори продължаваше да ги преследва — без излишна припряност, не и след безразсъдната глупост, проявена веднага след смъртта на Ша’ик и съкрушаването на въстанието. Преследването вече беше премерена акция, тактическо дебнене на последната организирана сила, противопоставена на империята. Сила, обсебена от вярата, че притежава Свещената книга на Дрижна, последния артефакт, вдъхващ надежда в душите на съкрушените в битка въстаници на Седемте града.
Макар и да не я притежаваше, Леоман от Вършачите проклинаше тази книга ката ден. С почти религиозно рвение и смайващо въображение ръмжеше проклятията си, а пищящият вятър за щастие отнасяше думите тъй, че само Коураб Билан Тену’алас, който препускаше до своя командир, можеше да ги чуе. Омръзнеше ли му тирадата, Леоман започваше да ръси от сложни по-сложни схеми как ще унищожи книгата само да му попадне в ръцете. С огън, с конска пикня, с жлъч, с морантски огън, в корема на дракон… докато на Коураб не му писнеше и не свърнеше встрани, за да продължи ездата в по-благоразумната компания на приятелите си въстаници.
А те започваха да го тормозят с ужасни въпроси. И хвърляха тревожни погледи към Леоман. Какво говори той?
Молитви реди, отвръщаше Коураб. Нашият командир се моли на Дрижна по цял ден. Леоман от Вършачите е благочестив правоверен, така им казваше.
Толкова благочестив, колкото можеше да се очаква. Въстанието рухваше, пометено от ветровете. Градове падаха един след друг пред имперските армии и кораби. Граждани се обръщаха срещу съседите си в ревностното си старание да посочат престъпници, които да отговарят за многобройните зверства, извършени по време на бунта. Доскорошни герои и дребни тирани биваха избутвани пред окупаторите и жаждата за кръв бе неутолима. Такива мрачни вести стигаха до тях от керваните, които срещаха и настигаха, докато бягаха и бягаха все напред. И с всяка такава вест лицето на Леоман помръкваше още повече, все едно единственото което можеше да стори, бе да стегне още по-здраво яростта у себе си.
От разочарованието е, казваше си Коураб и всеки път придружаваше мисълта с дълга въздишка. Хората на Седемте града бързо зарязваха свободата, придобита с цената на толкова много жертви, и тази истина бе горчива, най-позорното доказателство колко мръсна е човешката природа. И какво, цялата работа за нищо? Как можеше един благочестив воин да не изпитва изгарящо душата разочарование? Колко десетки хиляди хора бяха загинали? За какво?
Ето защо, Коураб си казваше, че разбира своя командир. Разбираше, че Леоман не може да се откаже, все още не, може би никога. Това, че се беше вкопчил в бляна, даваше смисъл на всичко случило се.
Сложни мисли. Много часове Коураб се беше мръщил, докато се мъчеше да се добере до тях, да постигне този необикновен скок в ума на друг човек, да погледне макар и за миг през неговите очи, преди да отстъпи смирен и объркан. И беше успял да зърне онова, което превръща някои хора във велики водачи, било на бойното поле или в държавните дела. Способността на разума им да сменя перспективите, да вижда нещата от всичките им страни. Докато единственото, което самият Коураб можеше да постигне, честно казано, бе да се вкопчи в една-единствена гледна точка — неговата си — сред толкова много обърканост в този свят, готов да се срути върху него.
Ако не беше командирът му, щеше да се е изгубил, Коураб го знаеше.
Облечена в ръкавица ръка му махна и той смуши коня, и се изравни с Леоман.
Закачуленото и увито в плат лице се извърна, покритите с кафява кожа пръсти дръпнаха зацапаната коприна от устата и думите излетяха гръмко, та да може Коураб да ги чуе:
— Къде сме, в името на Гуглата!
Коураб зяпна, примижа и въздъхна.
Пръстът й предизвикваше драма, заорал тежка бразда по здраво отъпканата пътека. Мравките се пръскаха настрани объркани и Сеймар Дев гледаше как пълзят в паника, възмутени от атаката, гледаше войниците, вдигнали глави и разтворили челюсти, готови сякаш да предизвикат боговете. Или в този случай — една жена, която бавно издъхваше от жажда.
Лежеше на една страна в сянката на фургона. Беше малко подир пладне и въздухът се бе затаил. Зноят беше отнел всичките й сили. Едва ли щеше да може да продължи атаката си срещу мравките и щом го осъзна, за миг изпита съжаление. Сеенето на смут сред иначе предсказуеми, ограничени и жалки дребни живи твари приличаше на жест, изпълнен някак с достойнство. Е, достойнство чак едва ли, но беше интересно. Богоподобни мисли, да ознаменуват сетния й ден сред живите.
Някакво движение привлече вниманието й. Прахта на пътя потръпна и този път слухът й долови усилващ се тътен, отекващ като глинени тимпани. Тук, на Угарат Одан, пътят не беше от най-оживените. Беше диря, останала от отдавна забравени векове, когато кервани бяха разорали десетките бразди между десетки градове, на които древният Угарат бил центърът, и всичките тези градове, освен Кайхум на бреговете на самата река Угарат, бяха загинали преди хиляда или повече години.
Все пак един самотен ездач едва ли щеше да й донесе спасение, защото тя бе жена с обилни женски чарове — и беше сама. Понякога, казваха, разбойници и грабители минавали по тези общо взето забравени пътища. Разбойниците обаче бяха прочути с невеликодушието си.
Тътенът на копитата се приближаваше, все по-силен, после ездачът забави и миг след това зноен облак прах се завихри над Сеймар Дев. Конят изцвили — звук, изпълнен с някаква странна злост — и последва по-тихо тупване: ездачът скочи на земята. Много леки и тихи стъпки доближиха към нея.
Какво беше това? Дете ли? Жена?
Нова сянка се плъзна над хвърляната от фургона и Сеймар Дев извърна глава към фигурата, която заобиколи колата и я изгледа отгоре.
Не. Нито дете, нито жена. Може би не беше и мъж, прецени тя. Привидение, с дрипава бяла кожа, заметната на невероятно широките рамене. Меч от очукан кремък, вързан на гърба му, с увита в кожа дръжка. Тя примига да види по-добре, но яркото слънце зад него я надви. Мъж като великан. И стъпваше като пустинна котка. Видение от кошмар, халюцинация.
А сетне той заговори, но не на нея, явно:
— Ще трябва да почакаш за храната си, Хавок. Тази още е жива.
— Хавок умрели жени ли яде? — попита прегракнало Сеймар. — С кого яздиш?
— Не „с кого“ — отвърна великанът. — „Кого.“ — Приближи се и се наведе над нея. Имаше нещо в ръцете му — мях, — ала тя усети, че не може да откъсне очите си от лицето му. Остри черти, прорязани и нашарени с татуировка от строшено стъкло, дамгата на избягал роб. — Видях фургона ти — продължи той на речта на пустинните племена. — Но къде е животното, което го е теглило?
— Във фургона — отвърна тя.
Той остави меха до нея, изправи се, отиде и се наведе да погледне.
— Вътре има мъртвец.
— Да. Умря.
— Той е теглил този фургон? Нищо чудно, че е умрял.
Тя се пресегна и придърпа меха. Издърпа запушалката. Топла, благословена вода.
— Виждаш ли онези два лоста до него? — попита, след като преглътна. — Като ги натискаш, колата се движи. Мое изобретение.
— Не е ли трудно? Защо си наела старец да го върши?
— Беше потенциален вложител. Искаше сам да види как действа.
Великанът изсумтя и я изгледа замислено.
— Справяхме се чудесно — продължи Сеймар. — Отначало. Но после се счупи. Предавката. Мислехме да е само половин ден, но той ни беше откарал много далече, преди да издъхне. Мислех да се върна пеш, но си счупих крака…
— Как?
— Ритнах колелото. Все едно, не мога да вървя.
Той продължаваше да я гледа вторачено, като вълк окуцял заек. Тя отпи още глътка вода.
— Ще ме насилиш ли? — попита го.
— Кръвното масло кара един воин Теблор да изнасилва. Нямам кръвно масло. Не съм взимал жена насила от години. От Угарат ли си?
— Да.
— Трябва да вляза в този град за продоволствие. Не искам неприятности.
— Мога да ти помогна.
— Искам да остана незабелязан.
— Не съм сигурна дали точно това е възможно.
— Направи го възможно и ще те взема с мен.
— Е, не е честно. Ти си с половин ръст по-висок от нормален мъж. Татуиран си. Имаш кон, който яде хора — стига да е кон, а не енкар’ал. И май носиш кожа от бяла мечка.
Той й обърна гръб.
— Добре! — рече тя припряно. — Ще измисля нещо.
Гигантът се обърна, взе меха, метна го на рамо, а после я сграбчи за колана и я вдигна, с една ръка. Болка прониза десния й крак и счупеното й стъпало увисна.
— Седем хрътки! — изсъска Сеймар. — По-гадно не можа ли да го направиш?
Без да й отвръща, воинът я понесе към чакащия кон. Не беше енкар’ал, увери се тя, но не беше и съвсем кон. Висок, дългокрак и светъл, със сребриста грива и опашка, с очи, червени като кръв. Само юзда, без седло и стремена.
— Стъпи на здравия си крак — рече той и я пусна на земята. После се метна на коня.
Сеймар изохка, пое си дъх, облегната на коня, и проследи с очи двата края на въжето, което държеше мъжът. И видя, че е влачил нещо. Две грамадни изгнили глави. Кучета или мечки, великански като самия него.
Воинът се пресегна и безцеремонно я надигна и я намести зад себе си. Нова вълна на болка насмалко да я докара до несвяст.
— Незабелязан — повтори той.
Сеймар хвърли поглед през рамо към отсечените глави и каза:
— То се подразбира.
Мирис на плесен и мрак в малката стая, въздухът — душен и потен. Двете правоъгълни дупки малко под ниския таван пропускаха хладния нощен въздух да нахлува вътре на пресекулки, като въздишки на чакащ свят. За жената, свита на пода до тясното легло, светът щеше да почака още малко. Сбрала ръце около свитите си колене, навела глава, загърната с черната си коса, провиснала на мазни кичури, тя плачеше. А да плаче означаваше да е в себе си, изцяло, в онова вътрешно място, много по-жестоко и неумолимо от всичко, което можеше да се намери отвън.
Плачеше за мъжа, когото бе изоставила, за да избяга от болката, която виждаше в очите му, колчем любовта му към нея го караше да залита, щом я види, стъпка по стъпка, ала без да може да се доближи. Защото това тя не можеше да позволи. Шарките на качулатата змия имат омайващ чар, но от това ухапването й не е по-малко смъртоносно. Тя беше същата. Нищо нямаше у нея, нищо, доколкото можеше да разбере, достойно за смазващия дар на любовта. Нищо нямаше у нея, достойно за него.
Беше сляп за тази истина и това бе неговата слабост, слабост, която винаги бе притежавал. Воля, потребност може би, да вярва в доброто — там, където никакво добро не можеше да се намери. Е, такава любов тя не можеше да понесе и нямаше да го поведе по своя път.
Котильон беше разбрал. Богът бе провидял ясно в дълбините на тленния мрак, толкова ясно, колкото и самата Апсалар. Ето защо не бе имало нищо забулено в думите и мълчанията, разменени между нея и нейния покровител, бога на убийците. Взаимно признание. Задачите, които й бе възложил, бяха от естество, присъщо за неговия аспект и за нейните особени дарби. След като присъдата вече бе произнесена, човек не можеше да негодува. Ала тя не беше чак толкова отчуждена от човечността, че да може да намери в аморалността утеха, убежище от собствените си деяния. Всичко ставаше… все по-трудно. Все по-трудно й беше да се справи.
Нямаше да му липсва дълго. Очите му бавно се отваряха. За други възможности. Сега той пътуваше с други две жени, в края на краищата. Котильон й го беше казал. Така. Щеше да се изцери и нямаше да остане сам задълго, сигурна беше в това.
Повече от достатъчно гориво, за да подхрани собственото й самосъжаление.
Ала все пак имаше задачи и нямаше да е добре да се отдава дълго на тези свои капризи. Апсалар бавно вдигна глава и огледа жалките груби стени на стаята. Помъчи се да си спомни как се е озовала тук. Главата я болеше, гърлото й беше надрано. Изтри сълзите от страните си, бавно се надигна. Зад очите й пулсираше болката.
Някъде отдолу ехтеше кръчмарски шум, десетки груби гласове, пиянски смях. Апсалар намери обшитото си с коприна наметало и го наметна на раменете си, после пристъпи до вратата, отключи я и излезе в коридора. Потръпващи пламъци на два светилника, поставени в ниши в стената, перило и стълби в другия край. От стаята отсреща се чуваше приглушеният шум от правене на любов и женските пъшкания — твърде възторжени, за да са искрени. Апсалар се вслуша в тях още за миг, зачудена дали точно тези звуци не я бяха разстроили толкова, после тръгна между трепкащите сенки и заслиза надолу.
Беше късно, може би много след дванадесетата камбана. В кръчмата имаше двадесетина посетители, половината — в ливреи на керванска охрана. Не бяха редовни войници, ако се съдеше по неспокойните погледи, които им хвърляха останалите гости, и тя забеляза, докато се приближаваше към тезгяха, че трима от тях са грали, докато друга двойка, жени, бяха парду. И двете — доста неприятни племена, или така поне й говореха спомените от Котильон с тихия си тревожен шепот. Очите им следяха стъпките й през гостилницата. Реши да прояви предпазливост и избягна погледите им.
Кръчмарят дойде веднага.
— Вече си мислех, че си умряла — рече и постави пред нея бутилка оризово вино. — Преди да я изпиеш обаче искам някоя пара, момиче.
— Колко ти дължа дотук?
— Два сребърни полумесеца.
Тя се намръщи.
— Нали ти платих?
— За виното, да. Но спа цяла нощ, цял ден и цяла вечер в стаята — а и за тая нощ трябва да ти взема, защото е много късно да се опитваш да наемаш вече другаде. А и тази бутилка тук…
— Не съм я поръчвала — отвърна тя. — Но ако ти е останала някаква храна…
— Все ще намеря нещо.
Тя отвори кесийката си и извади два полумесеца.
— Дръж. Стига да е и за стаята за тази нощ.
Той кимна.
— Значи не искаш виното?
— Не. Савракска бира, ако имаш.
Кръчмарят прибра бутилката и тръгна към кухнята.
От двете страни я сбутаха. Жените парду.
— Виждаш ли ги ония грал? — попита я едната и кимна към близката маса. — Искат да им потанцуваш.
— Не искат — отвърна Апсалар.
— Искат — настоя другата. — Даже ще си платят. Стъпваш като танцьорка, това всички го видяхме. Не искаш да ги ядосаш, нали?
— Не искам. Точно затова няма да им танцувам.
Това явно обърка двете парду. Междувременно кръчмарят се върна с половница бира и тенекиена паница с козешка супа. От мазнината отгоре стърчаха бели косми, може би за да докажат произхода. Добави и комат черен хляб.
— Така добре ли е?
Тя кимна.
— Благодаря. — Обърна се към жената, която я бе заговорила първа. — Танцьорка съм на Сянка. Това им кажете, парду.
Двете жени моментално се отдръпнаха, а Апсалар се подпря на тезгяха и се заслуша в съсъците, понесли се из кръчмата. Изведнъж усети, че около нея се е отворило доста широко пространство. Съвсем добре.
Кръчмарят я гледаше напрегнато.
— Пълна си с изненади — измърмори. — Тоя танц е забранен.
— Знам.
— Ти си от Кюон Тали — продължи той по-тихо. — Итко Кан, предполагам, по дръпнатите ти очи и тази черна коса. Не бях чувал за Танцьори на Сянка от Итко Кан. — Наведе се към нея. — Аз съм роден край Грис, нали разбираш. Бях в редовната пехота на Дасем, забиха ми копие в гърба още в първата битка — и толкова. Изтървах Ю’Гатан, за което всеки ден благодаря на Опонн. Разбираш. Не видях как умира Дасем и съм благодарен за това.
— Но все пак имаш доста за разказване — каза Апсалар.
— И още как. — Той кимна многозначително. После я изгледа рязко, изсумтя и се обърна.
Тя хапна няколко залъка, отпи от бирата и болката позаглъхна.
Малко по-късно махна на кръчмаря и той се приближи.
— Излизам. Искам обаче да задържа стаята, да не търся другаде.
Той сви рамене.
— Нали я плати. Заключвам на четвъртата камбана.
Тя тръгна към вратата. Пазачите на кервани я проследиха с очи, но никой не понечи да я последва — поне не и веднага.
Надяваше се да са се вслушали в предупреждението й. Вече бе готова да убие някого тази нощ; и един щеше да стигне, ако питаха нея.
Пристъпи навън и за миг спря. Вятърът беше замрял. Звездите се провиждаха като размазани мушици зад булото ситна прах, все още слягаща се след бурята. Въздухът беше хладен. Апсалар придърпа наметалото, нагласи копринения шал над устата си и тръгна наляво. На пресечката с първата тясна уличка, потънала в дълбоки сенки, се шмугна в сумрака и изчезна.
Само след няколко мига двете парду се промъкнаха тихо към уличката, спряха и се взряха в криволичещия проход. Там нямаше никого.
— Истината каза — изсъска едната и направи с ръка знака „зло да пази“. — Тя върви в сенките.
Другата кимна и отвърна:
— Трябва да съобщим на новия си господар.
Тръгнаха си.
Застанала в лабиринта на Сянка, Апсалар погледа още десетина мига двете призрачни на вид парду, които сякаш потръпваха и ту изникваха, ту чезнеха в небитието. Любопитна беше кой ли е господарят им, но тази диря щеше да проследи някоя друга нощ. Обърна се и заоглежда изтъкания от сенки свят, в който се бе озовала. Безжизнен град във всички посоки. Нищо общо нямаше с Ерлитан — примитивна груба архитектура, засводени входове с каменни трегери към тесни проходи между високи стени. Никой не вървеше по тесните калдъръми. Сградите от двете страни на проходите бяха на по два етажа, с плоски покриви, прозорци не се виждаха. Само високи тесни входове зееха черни в мътния сумрак.
Дори в спомените на Котильон нямаше нищо за този облик на селението на Сянка, но това не беше необичайно. Като че ли съществуваха неизброими пластове и късовете на разбития лабиринт и бяха много по-обширни, отколкото можеше да се очаква. Селението бе в непрестанно движение, обвързано с някаква своенравна сила на преселение, движеше се безспирно през тленния свят. Небето горе беше оловносиво — онова, което минаваше за нощ в Сянка; а въздухът — душен и топъл.
Една от задните улички водеше към централния плосък хълм на Ерлитан, Джен’раб, свещения някогашен участък на Короната на Фалад, а сега — грамада от руини. Тя се отправи натам, приковала очи в извисяващите се почти прозрачни камари поломен камък. Уличката излизаше на площад, четирите стени бяха обрамчени със забити в тях железни пранги. Два чифта все още държаха оковани мъртви тела, изсъхнали и прашни, черепите, с олющена кожа, бяха отпуснати върху крехките кости на гърдите; едното тяло беше в края срещу нея, другото — в дъното откъм лявата стена. Близо до десния ъгъл на отсрещната стена имаше портал.
Обзета от любопитство, Апсалар се приближи до по-близката фигура. Не можеше да е сигурна, но като че ли беше Тайст, може би Андий, а може би Едур. Дългата права коса на трупа беше безцветна, избеляла от времето. Облеклото беше изгнило, останали бяха само няколко сгърчени ивици кожа и ръждясали парчета метал. Когато се надвеси над него, прахта до тялото се завихри и тя вдигна учудено вежди, щом пред очите й бавно се надигна сянката. Прозрачна кожа, костите — странно сияещи, изпито лице с хлътнали черни очи.
— Тялото е мое — изшепна сянката и кокалести пръсти задращиха във въздуха. — Не можеш да го имаш.
Езикът беше на Тайст Андий и Апсалар даже се изненада, че го разбира. Спомените на Котильон и знанието, скрито в тях, все още я стъписваха понякога.
— Че какво да правя с тялото? — попита тя. — Имам си свое в края на краищата.
— Не и тук. Виждам само един призрак.
— Аз също.
Май изненада сянката.
— Сигурна ли си?
— Умряла си отдавна. Стига тялото във веригите да е твое.
— Мое ли? Не. Поне не мисля така. Би могло и да е. Защо не? Да, мое беше, някога, много отдавна. Познавам го. Ти си призракът, не аз. Никога не съм се чувствала по-добре всъщност. Докато ти изглеждаш… зле.
— Все едно, нямам никакъв интерес да крада труп — рече Апсалар.
Сянката се пресегна и забърса провисналата бяла коса на трупа.
— Хубава бях, знаеш ли. Много ми се възхищаваха, много ме гонеха младите воини от племето. Навярно все още съм, и само духът ми е станал толкова… опърпан. Кое е по-видимо за смъртното око? Живата прелест на зрялата плът или нещастната отрепка, криеща се под нея?
Апсалар потръпна и извърна очи.
— Зависи. Поне така мисля. От това колко внимателно гледаш.
— И колко ясен е взорът ти. Да, съгласна съм. А красотата — тя отминава толкова бързо, нали? Но страданието, ах, страданието си остава.
Откъм другия труп, увиснал в оковите си, изсъска друг глас:
— Не я слушай! Кучко измамна, виж докъде я докарахме! По моя вина, а? О, не, аз бях честната. Всеки го знае това — и по-хубавата при това, не й позволявай да те убеждава в противното! Ела насам, скъпи ми призрако, и чуй истината!
Апсалар се изправи.
— Не аз съм призракът тук…
— Лицемерка! Нищо чудно, че предпочиташ нея пред мен!
Вече можеше да види другата сянка, близначна на първата, надвиснала над собствения си труп или поне над тялото, на което държеше като на свое.
— Как се озовахте двете тук? — попита Апсалар.
Втората сянка посочи първата.
— Тя е крадла!
— Ти също! — изсъска първата.
— Аз само те последвах, Телораст! „О, я да направим един взлом в Цитаделата на Сянка! Нали там няма никой в края на краищата! Може да си излезем неописуемо богати!“ Защо ти повярвах? Глупачка бях…
— Е — прекъсна я другата, — виж, за това поне и двете сме съгласни.
— Няма смисъл да стоите тук — каза Апсалар. — Труповете ви изгниват, но тези окови никога няма да ги пуснат.
— Ти служиш на новия господар на Сянка! — Второто привидение като че ли се беше възбудило ужасно. — Онзи нещастен, мазен, долен…
— Млъкни! — изсъска първото привидение, Телораст. — Той ще се върне да ни тормози още! Аз поне нямам никакво желание да го виждам пак. Нито ония проклети Хрътки. — Призракът се обърна към Апсалар. — Прелюбезни слуга на възхитителния нов господар, да отговоря на въпроса ти, ние наистина с удоволствие бихме напуснали това място. Но къде да отидем, уви? — Махна вяло с тънката си кокалеста ръка. — Извън града има ужасни същества. Коварни, гладни, безчетни! Виж, ако си имахме придружител…
— О, да — подвикна второто привидение, — придружител, до някоя от портите — скромна, мимолетна отговорност, но бихме били преблагодарни.
Апсалар изгледа двете същества и попита:
— Кой ви окова тук? И ми кажете истината, иначе няма да получите помощ от мен.
Телораст се поклони дълбоко, после сякаш се присви още по-ниско и чак след миг Апсалар осъзна, че раболепничи.
— Самата истина, не бихме лъгали за това. По-ясен спомен и по-почтено разказан няма да чуеш в никое селение. Беше господар на демони…
— Със седем глави! — намеси се другото и заклати глава в едва сдържана възбуда.
Телораст се сви.
— Седем глави ли? Седем ли бяха? Хм, може пък и да са били. Що не? Да, седем глави!
— И коя глава твърдеше, че е господарят? — попита Апсалар.
— Шестата!
— Втората!
Двете привидения се изгледаха с гняв, после Телораст вдигна кокалест пръст.
— Точно тъй! Шестата отдясно, втората отляво!
— О, добре — изтананика второто.
Апсалар се обърна към призрака.
— Името на твоята приятелка е Телораст — твоето какво е?
То трепна, закима и започна да се кланя угоднически, чак вдигаше облачета прах.
— Принц… Жестокия цар. Убиеца на Вси врази. Вдъхващия страх. Онзи, комуто се кланят. — Поколеба се, после продължи: — Принцеса Свенливка? Възлюблена от хиляда герои, все мъже с яки мишци и сурови лица, до един! — Трепна, замърмори под нос, почеса се по лицето. — Боен Главатар. Не, змей с двайсет и две глави, с девет крила и единайсет хиляди нокти. Само да мога…
Апсалар скръсти ръце.
— Името ти.
— Кърдъл.
— Кърдъл?
— Да, точно така.
— И стигнахме до тази жалка кончина — намеси се Телораст. — Трябваше уж да наблюдаваш пътя — изрично ти казах да наблюдаваш пътя…
— Наблюдавах го!
— Но не можа да видиш Хрътката Баран…
— Видях го Баран, само че наблюдавах пътя.
— Добре, добре — прекъсна ги с въздишка Апсалар. — Защо трябва да ви придружавам обаче? Дайте ми една причина, моля ви. Само една причина.
— Защото сме верни спътници — отвърна Телораст. — Ще останем до теб какъвто и ужасен край да те сполети.
— Ще пазим разкъсаното ти тяло за вечността — добави Кърдъл. — Или поне докато не намине някой друг…
— Стига да не е Господарят на бездната.
— Е, това си се подразбира, Телораст — рече Кърдъл. — Не го обичаме него.
— И Хрътките…
— Разбира се…
— И Сенкотрон, и Котильон, или някой Апториан, или някой от ония…
— Добре! — вресна Кърдъл.
— Ще ви придружа — каза Апсалар. — До някоя порта. Откъдето можете да напуснете това селение, след като явно това е желанието ви. Най-много да влезете през Портата на Гуглата, което ще е милост за всички освен за самия Качулат.
— Тя не ни харесва — простена Кърдъл.
— Не го казвай на глас това — сопна се Телораст. — Току-виж наистина го разбрала. Засега не е сигурна, а това е добре за нас, Кърдъл.
— Не била сигурна? Нямаш ли уши? Тя току-що ни обиди!
— Това не значи, че не ни харесва. Не е задължително. Подразнили сме я може би, но пък ние дразним всички. Или по-точно ти дразниш всички, Кърдъл. С неблагонадеждността си.
— Не е вярно, Телораст!
— Хайде — подкани ги Апсалар и тръгна към отсрещния портал. — Имам да свърша някои неща тази нощ.
— Ами тези тела? — попита Кърдъл.
— Ще си останат тук. — Обърна се към двете привидения. — Или идвате, или не. От вас зависи.
— Но ние ги обичахме тези тела…
— Спокойно, Кърдъл — рече с утешителен тон Телораст. — Ще си намерим други.
Апсалар тръгна към тесния проход.
Двата призрака заприпкаха след нея.
Дъното на коритото бе покрито с безумна плетеница от пукнатини — глинестите наноси на старото езеро се бяха спекли от десетилетия слънце и зной. Вятър и пясъци бяха излъскали повърхността тъй, че блестеше на лунната светлина като плочи сребро. Дълбок, хлътнал кладенец, обкръжен с нисък тухлен зид, бележеше най-дълбоката точка на езерото.
Съгледвачите на колоната на Леоман вече бяха стигнали до кладенеца, слезли бяха да го огледат, докато ядрото конни воини се изсипваше в пресъхналата котловина. Бурята бе отминала, в небето проблясваха звезди. Изтощените коне и изтощените бунтовници бавно напредваха през напуканата, нашарена като от гигантска паяжина твърд. Нощни пеперуди прехвърчаха над главите на конниците, въртяха се и кръжаха да избягат полетелите на лов гущери ризан, които се рееха сред тях като миниатюрни дракони. Несекваща война горе, накъсана от пукащи черупки и тънките металически смъртни писъци на нощните пеперуди.
Коураб Билан Тену’алас се наведе напред — седлото изскърца — и се изплю. С яд, като проклятие на тези хрущящи и кънтящи екове на битка. А и за да махне вкуса на прах от устата си. Хвърли поглед към мълчащия Леоман. Оставили бяха зад себе си мъртви коне — почти всеки от бойците яздеше втория или третия си кон. Поне десетима воини не бяха устояли на скоростта през изтеклия ден, по-стари мъже, които бяха мечтали за сетна битка срещу омразните малазанци под благословения взор на Ша’ик, само за да видят как с измяна тази възможност бе съсипана. Немалко духове бяха сломени в този разбит полк, знаеше Коураб. Лесно беше да се разбере как човек губи надежда.
Ако не беше Леоман от Вършачите, самият Коураб отдавна щеше да се е предал — щеше да се измъкне в понесените от вихрите пясъци, за да потърси съдбата си, да смъкне отличията на войник бунтовник и да уседне в някой далечен град, със спомени за отчаяние, терзаещи сянката му, докато Пастирът на душите не дойде да си го прибере. Ако не беше Леоман от Вършачите.
Стигнаха до кладенеца, разпръснаха се да оформят лагерния кръг около животворната вода. Коураб дръпна юздите миг след като го стори Леоман и двамата слязоха; ботушите им изпращяха върху килима от кости и люспи на отдавна измряла риба.
— Коураб, ела с мен — рече Леоман.
Тръгнаха на север и се отдалечиха на петдесетина крачки от последните постове, сами сред напуканото корито. Коураб забеляза една хлътнатина, в която стърчаха буци глина. Извади камата си, наведе се и откърти една буца. Разчупи я, извади сврялата се вътре жаба, измъкна я и се върна при командира си.
— Неочаквана гощавка. — Откъсна едно сбръчкано краче и захапа коравото, но сладко месо.
Леоман го изгледа на лунната светлина.
— Ще имаш странни сънища, ако ядеш това, Коураб.
— Сънища с духове, да. Те не ме плашат, командире. Перата ме плашат.
Леоман развърза шлема си и го свали. Погледна нагоре към звездите и рече:
— Какво искат войниците ми от мен? Към невъзможна победа ли съм длъжен да ги поведа?
— Ти си предопределен да носиш Книгата — отвърна Коураб с уста, пълна с месо.
— А богинята е мъртва.
— Дрижна е нещо повече от оная богиня, командире. Апокалипсисът е повече от всичко.
Леоман го изгледа накриво.
— Все още успяваш да ме изненадваш, Коураб Билан Тену’алас, след всичките тези години.
Доволен от похвалата или от онова, което взе за похвала, Коураб се усмихна, после изплю едно кокалче и отвърна:
— Имах много време да помисля, командире. Докато яздехме. Мислил съм дълго и тези мисли тръгнаха по странни пътеки. Ние сме Апокалипсисът. Последната армия на бунта. И вярвам, че сме предопределени да покажем на света истината за това.
— Защо го вярваш?
— Защото ни водиш ти, Леоман от Вършачите, и не си от тия, дето ще се шмугнат в някоя дупка като пълзящ мийр-рат. Нашият път води към нещо… знам, мнозина тук гледат на това като на бягство, но аз — не. Не и непрекъснато поне.
— Мийр-рат. — Леоман се замисли. — Това беше името на онези ядящи гущери плъхове в Джен’раб, в Ерлитан.
Коураб кимна.
— С дългите тела, с люспестите глави, да.
— Мийр-рат — повтори Леоман странно умислен. — Почти невъзможно е да се хванат. Могат да се промушват през цепнатини, през които и змия трудно ще пропълзи. Черепи със стави…
— Кости като зелени клонки, да. — Коураб осмука черепчето на жабата и го запокити встрани. Загледа как разпери криле и литна. Погледна командира си. — Ужасни животинчета, направо не са за гледане. Подплашат ли се, шмугват се в първата дупка, която им се мерне, колкото и малка да е. Една жена умряла с мийр-рат в носа, така поне чух. Заклещят ли се, почват да дъвчат. Пера навсякъде.
— Е, явно никой не ги държи за домашни любимци — каза Леоман, гледаше звездите. — Тръгнали сме към своя Апокалипсис, нали? Хм. Е…
— Можем да оставим конете — каза Коураб. — И просто ще полетим. Ще е много по-бързо.
— Но няма да е учтиво, нали?
— Вярно. Доблестни животни са това конете. Ти ще ни водиш, Крилати, и ще надделеем.
— Невъзможна победа.
— Много невъзможни победи, командире.
— Една би стигнала.
— Добре — рече Коураб. — Една тогава.
— Не го искам това, Коураб. Изобщо не го искам. Мисля си да я разпусна тази армия.
— Няма да стане, командире. Ние се връщаме в родното си място. Сезонът е за това. Да си свиваме гнездата на покривите.
— Мисля, че е време да поспиш — каза Леоман.
— Прав си. Ще поспя.
— Върви. Аз ще остана тук още малко.
— Ти си Леоман от Перата и ще бъде както кажеш. — Коураб отдаде чест и закрачи обратно към лагера, с неговата гмеж от едри лешояди. Не беше толкова лошо, разсъди той. Лешоядите оцеляваха, защото други твари не можеха, в края на краищата.
Останал сам, Леоман продължи да се взира в нощното небе. Ех, онзи Тоблакай да беше до него сега. Гигантският воин беше сляп за несигурността. „Но и му липсва тактичност.“ Здравият кривак на логиката на Карса Орлонг нямаше да допусне никакво прикриване на неприятни мисли.
Мийр-рат. Трябваше да поразмисли за това.
— Не можеш да влезеш тука с тия неща!
Воинът великан погледна през рамо към влачещите се глави, после вдигна Сеймар Дев от седлото, пусна я на земята и слезе и той. Изтупа прахта от кожите си, пристъпи към стража на портата, сграбчи го и го запокити в една кола наблизо.
Някой изкрещя и млъкна, щом воинът се извъртя.
На двайсет крачки по улицата, в падащия сумрак, вторият страж тичаше презглава към стражевата постройка явно, за да вдигне другарите си. Сеймар въздъхна.
— Не започваш добре, Карса Орлонг.
Стражът сред купчината парчетии от строшената кола не помръдваше.
Карса я изгледа накриво.
— Всичко си е наред, жено. Гладен съм. Намери ми хан, с конюшня.
— Ще трябва да вървим бързо, а аз поне не ставам за това.
— Пречка ще се окажеш май — рече Карса Орлонг.
Някъде наблизо забиха в тревога камбани.
— Качи ме пак на коня си — каза Сеймар — и ще ти покажа пътя. Не че ще свърши работа.
Той се приведе.
— И внимавай, моля те — кракът ми няма да издържи повече блъскане.
Карса Орлонг я изгледа с отвращение.
— Мекушава си. Като всички деца. — Но този път не беше толкова небрежен, когато я вдигна на коня.
— Надолу, по ей онази улица — каза тя. — По-далече от камбаните. Има един хан, на улица „Тросфаладан“, не е далече. — Погледна надясно и видя отделение стражи, появило се на главната улица. — Побързай, ако не искаш да изкараш тази нощ в килия.
Бяха се насъбрали граждани. Един отиде при мъртвия или изпаднал в несвяст войник да го огледа. Друг се оплакваше за строшената си кола и сочеше Карса — но само когато воинът не гледаше към него.
Поеха по улицата, минаваща успоредно на древната крепостна стена. Сеймар изгледа смръщено тълпата зяпачи и извика високо:
— Аз съм Сеймар Дев. Да ви прокълна ли искате? Кой да е пръв?
Карса я погледна през рамо.
— Ти вещица ли си?
— Не го ли разбра досега?
— А ако те бях оставил на пътя, щеше ли да ме прокълнеш?
— Естествено.
Той изсумтя, нищо не каза десетина крачки, после отново се обърна.
— Защо не призова духове да те изцерят?
— Нямах с какво да се пазаря — отвърна тя. — Духовете, които можеш да намериш из пустините, са гладни създания, Карса Орлонг. Алчни и неблагонадеждни.
— Не може да си кой знае каква вещица тогава, щом трябва да се пазариш. Защо просто не ги обвържеш и да ги накараш да ти изцерят крака?
— Онзи, който обвързва, рискува да обвържат и него. По тоя път няма да тръгна.
Нищо не й отвърна на това.
— Ето я улица „Тросфаладан“. Виждаш ли онази голяма сграда с оградения с висока стена двор до нея? Ханът на Дървото се нарича. Побързай, преди стражите да са стигнали до ъгъла.
— Все едно, ще ни намерят — отвърна Карса. — Ти не си изпълни задачата.
— Не аз натресох онзи страж в колата!
— Той ме обиди. Трябваше да го предупредиш.
Стигнаха до двукрилата порта на двора.
От ъгъла зад тях отекнаха викове. Сеймар се извъртя на коня и видя тичащите към тях стражи. Карса измъкна огромния кремъчен меч.
— Почакай! — викна тя. — Нека първо поговоря с тях, воине, иначе ще трябва да се биеш с цялата градска стража.
Той я изгледа и попита:
— Заслужават ли милост?
Сеймар го зяпна за миг, после кимна и каза:
— Ако не те, поне семействата им.
— Арестуван си! — чу се вик.
Татуираното лице на Карса потъмня.
Сеймар се смъкна от гърба на коня, изпъшка, закуца и застана между великана и стражите — всички бяха извадили ятагани и се развръщаха на улицата. Зад тях се сбираше тълпа зяпачи. Тя вдигна ръце и каза високо:
— Просто стана недоразумение.
— Сеймар Дев — изръмжа един от мъжете. — Ти по-добре се дръпни, това не е твоя работа…
— Моя е, капитан Инашан. Този воин ми спаси живота. Фургонът ми се счупи в пустинята, а аз си счупих крака — виж ме. Умирах. Затова призовах дух от дивите земи.
Капитанът изгледа ококорено Карса Орлонг.
— Това е дух?
— Точно така — отвърна Сеймар. — Дух, който, разбира се, не знае нашите порядки. Стражът на портата се държа по начин, който духовете възприемат като враждебност. Той жив ли е?
Капитанът кимна.
— Само в безсъзнание, нищо повече. — После посочи отрязаните глави. — Това какво са?
— Трофеи — отвърна тя. — Демони. Измъкнали се от селението си и се приближаваха към Угарат. Ако този дух не ги беше убил, щяха да връхлетят върху нас. А след като и един читав маг не е останал в Угарат, много щяхме да я закъсаме, наистина.
Капитан Инашан присви очи и изгледа Карса.
— Разбираш ли думите ми?
— Дотук бяха съвсем прости — отвърна воинът.
Капитанът се навъси.
— Истината ли казва тя?
— Повече, отколкото схваща, но все пак има и неистини в разказа й. Не съм дух. Аз съм Тоблакай. Бивш телохранител на Ша’ик. Но тази жена се пазари с мен като с дух. Освен това нищо не знаеше — нито откъде ида, нито кой съм, тъй че като нищо може да си е въобразила, че съм дух от дивите земи.
При споменаването на Ша’ик откъм стражите и тълпата се надигнаха гласове и Сеймар видя как просветна лицето на капитана, най-сетне разбрал кой стои пред него.
— Тоблакай, спътникът на Леоман от Вършачите. Славни неща чухме за теб. — Посочи с ятагана си кожата на раменете на Карса. — Убиец на соултейкъни, бяла мечка. Палач на предателите на Ша’ик в Рараку. Разправят, че си убил демони в нощта, преди да загине Ша’ик — добави той, без да откъсва очи от гнилите очукани глави. — А когато била посечена от адюнктата, си тръгнал да се изправиш срещу малазанската армия — и те отказали да се бият с тебе.
— Има малко истина в думите ти — отвърна Карса. — Като изключим думите, които размених с малазанците…
— Един от ближните на Ша’ик — бързо заговори Сеймар, усетила, че воинът се кани да каже нещо неблагоразумно. — Как бихме могли ние, от Угарат, да не те приемем радушно? Малазанският гарнизон беше прогонен от този град и сега мрат от глад в цитаделата Моравал, оттатък реката, обсадени и без надежда за помощ.
— За това грешиш — каза Карса.
Искаше й се да го изрита. Но пък при последния ритник беше пострадала, нали така? „О, добре, вол такъв, иди и се обеси сам.“
— Какво имаш предвид? — попита капитан Инашан.
— Въстанието е разбито, малазанците си възвръщат десетки и десетки градове. Рано или късно ще дойдат и тук. Съветвам ви да сключите мир с гарнизона.
— Това няма ли да те изложи на риск? — попита Сеймар.
Воинът оголи зъби.
— Моята война свърши. Ако не могат да приемат това, ще ги избия всичките.
Арогантни думи, но никой не се изсмя. Капитан Инашан се поколеба, после прибра ятагана си в ножницата; войниците му го последваха.
— Чухме за провала на въстанието. За малазанците в укреплението — уви, може би вече е твърде късно. Заклещени са там от месеци. И от доста време никого не са виждали по бойниците…
— Аз ще отида там — заяви Карса. — Трябва да се направи предложение за мир.
— Разправят, че Леоман бил жив — каза Инашан. — Че предвожда последната армия и се е заклел да продължи да се бие.
— Леоман е тръгнал по своя си път. На ваше място не бих вложил вяра в този път.
Съветът не беше приет добре. Чу се ропот, но Инашан се обърна към войниците и вдигна ръка да млъкнат.
— Тези въпроси трябва да се поставят пред Фалада. — Обърна се отново към Карса. — Тази нощ в Хана на Дървото ли ще отседнеш?
— Да, макар че не е направен от дърво и би трябвало да се нарича Ханът на Тухлата.
Сеймар се засмя.
— Това го кажи на собственика, Тоблакай. Капитане, приключихме ли?
Инашан кимна.
— Ще пратя лечител да ти оправи крака, Сеймар Дев.
— В замяна благославям тебе и ближните ти, капитане.
— Твърде щедра си — отвърна той и се поклони.
Отделението си тръгна. Сеймар се обърна и изгледа гигантския воин.
— Тоблакай, как си могъл да оцелееш толкова дълго в Седемте града?
Той я изгледа отгоре, после напъха каменния меч в ремъците на гърба си.
— Не е създадена броня, която да устои на истината…
— Особено ако е подкрепена с този меч?
— Да, Сеймар Дев. Виждам, че на децата не отнема много време да проумеят това. Дори тук, в Седемте града. — Бутна портите и ги разтвори. — На Хавок ще му трябва ясла по-далече от другите животни… поне докато не поутоли глада си.
— Никак не ми харесва това — измърмори Телораст, пристъпваше нервно от крак на крак.
— Това е порта — рече Апсалар.
— Но накъде води? — попита Кърдъл, клатеше призрачната си глава.
— Навън. Към Джен’раб, в град Ерлитан. Там отивам аз.
— Тогава там отиваме и ние — заяви Телораст. — Има ли тела там? Дано. Хубава, здрава плът.
Тя изгледа накриво двата призрака.
— Каните се да крадете тела, за да приютите в тях духовете си? Не мога да позволя това.
— О, това не бихме го направили — отвърна Кърдъл. — Ще е притежаване, а това е трудно, много трудно. Спомените се омесват, водят до объркване, нелогичност…
— Така си е — рече Телораст. — А ние сме страшно логични, нали? Не, скъпа, телата… просто така, харесват ни. Те… утешават ни. Ти например. Ти си голяма утеха за нас, макар че още не ти знаем името.
— Апсалар.
— Тя е мъртва! — вресна Кърдъл. После се обърна към Апсалар. — Знаех си, че си призрак!
— Наречена съм на Господарката на крадците. Не съм нея по плът.
— Май не лъже — каза Телораст на Кърдъл. — Ако помниш, Апсалар изобщо не приличаше на тази. Истинската Апсалар беше Имасс, или почти Имасс. И не беше много дружелюбна…
— Защото ти й обра храмовата хазна — отвърна Кърдъл, вихреше се на малки прашни облачета.
— Още преди това. Определено недружелюбна, докато тази Апсалар, тази тук, е мила. Сърцето й се пръска от топлина и щедрост…
— Хайде стига — прекъсна ги Апсалар и отново се обърна към портата. — Както споменах, тази порта води към Джен’раб… за мен. За вас двете, разбира се, като нищо може да води към Царството на Гуглата. Не поемам отговорност за това, ако се озовете пред Портата на смъртта.
— Царството на Гуглата? Портата на смъртта? — Телораст започна да се мести насам-натам — доста странно движение: Апсалар със закъснение осъзна, че трябва да е крачене, макар че призракът беше затънал отчасти в земята и по-скоро приличаше на оране. — Това не ни плаши. Ние сме твърде силни. Твърде мъдри. Твърде хитри.
— Ние бяхме велики магове някога — каза Кърдъл. — Некроманти, Бродници на духа. Чародеи. Владетели на Мрачни замъци. Господари на Хилядата лабиринта…
— Господарки, Кърдъл. Господарки на Хилядата лабиринта.
— Да, Телораст. Господарки, разбира се! Чаровни господарки, отпуснати, знойни, усмихващи се превзето понякога…
Апсалар тръгна през портата.
Стъпи върху натрошена зидария в основите на срутена стена. Нощният въздух беше студен, звездите — рязко очертани в небето.
— … и даже Каллор трепереше от страх пред нас, не е ли вярно, Телораст?
— О, да, трепереше.
Апсалар въздъхна и каза:
— Избегнали сте царството на Гуглата, виждам.
— Драскаха там някакви непохватни ръчици. — Кърдъл изсумтя. — Бяхме прекалено бързи.
— Както винаги — добави Телораст. — Що за място е това? Всичко е срутено…
Кърдъл се изкатери на стената.
— Не, грешиш, Телораст, както обикновено. Виждам сгради по-натам. Осветени прозорци. Самият въздух гъмжи от живот.
— Това е Джен’раб — каза Апсалар. — Древният център на града, който е рухнал преди много време, от собствената си тежест.
— Както се полага на всички градове рано или късно — отбеляза Телораст, докато се опитваше да вдигне парче тухла. Но ръката й безпомощно се хлъзна през него. — О, ние сме съвсем безполезни в това селение.
Кърдъл изгледа отгоре спътницата си.
— Трябват ни тела…
— Казах ви вече…
— Не бой се, Апсалар — отвърна благо Кърдъл. — Няма да те оскърбим прекомерно. Телата не е нужно да са разумни, в края на краищата.
— Има ли тук същества като Хрътките? — попита Телораст.
— Хрътките са разумни, тъпачко! — изсумтя Кърдъл.
— Но са тъпи!
— Не чак толкова тъпи, че да се хванат на хитрините ни, нали?
— А имбрюли има ли тука? Стантари? Лутури — тука лутури има ли? Онези люспестите, с дългите опашки, дето хващат, с очи, като очите на прилепи пурлит…
— Няма — отвърна Апсалар. — Такива същества тука няма. — Намръщи се. — Тези, дето ги спомена, са от Старвалд Демелайн.
За миг двата призрака се смълчаха, после Кърдъл излази по стената, докато призрачното й лице не се озова срещу Апсалар.
— Наистина? Виж, това вече е странно съвпадение…
— Но все пак говорите езика на Тайст Андий.
— Тъй ли? Хм, това е още по-странно.
— Изумително — съгласи се Телораст. — Ние, хм, решихме, че това е езикът, който ти говориш. Родният ти език, в смисъл.
— Защо? Аз не съм Тайст Андий.
— О, не си, разбира се. Е, слава на Бездната, че това поне се изясни. Оттук къде отиваме?
Апсалар помисли за миг.
— Предлагам двете да останете тук. Тази нощ трябва да свърша някои задачи, а не са подходящи за компания.
— Крадешком ти се иска, нали — прошепна Телораст, беше се присвила. — Виждаме го ние това, знаеш ли. Нещо от крадците има у тебе. Сродни души сме трите, мисля. Крадла, да, и нещо по-тъмно, може би.
— Разбира се, че по-тъмно — каза Кърдъл от стената. — Слуга е на Сенкотрон, Покровителя на убийците. Кръв ще се пролива тази нощ и ще я пролива нашата смъртна спътница. Убийца е тя, трябваше да го разберем, след като сме срещали безброй убийци. Само я виж, Телораст, смъртоносни оръжия носи по себе си…
— И мирише на вкиснало вино.
— Стойте тука — каза Апсалар. — И двете.
— А ако не искаме? — попита Телораст.
— Тогава ще съобщя на Котильон, че сте избягали, и той ще прати Хрътките по дирите ви.
— В робство ли ни обвързваш? Хващаш ни със заплахи ли? Кърдъл, измамени сме!
— Дай да я убием и да й откраднем тялото!
— Я недей, Кърдъл. Нещо у нея ме плаши. Е, добре, Апсалар, която не си Апсалар, ще останем тука… известно време. Докато не се уверим, че си мъртва или нещо още по-лошо, ще останем тука.
— Или докато не се върнеш — добави Кърдъл.
Телораст изсъска някак странно, по змийски, и рече:
— Да, идиотко, това е другата възможност.
— Тогава защо не го каза?
— Защото е очевидно, затова. Защо да си хабя дъха да споменавам очевидното? Важното е, че оставаме тук. Това е важното.
— Може да е важното за тебе — изръмжа Кърдъл, — но не е задължително да е важното и за мене, не че ще си хабя дъха да ти обяснявам каквото и да било, Телораст.
— Защо винаги си толкова елементарна, Кърдъл?
— Стига — прекъсна ги Апсалар. — Млъкнете и ме чакайте тук, докато се върна.
Телораст се отпусна на камъните на стената и скръсти ръце.
— Да, да. Върви. Все ни е едно.
Апсалар бързо се запровира между купчините камънаци, искаше да се отдалечи колкото може повече от двата призрака, преди да потърси скритата диря, която, ако всичко минеше добре, щеше да я отведе до жертвата й. Изруга наум сантименталността си, която я бе направила толкова слаба и нерешителна, че да се обвърже с два побъркани духа. Знаеше, че ако ги изостави, няма да е по-добре. Оставени сами, щяха да завихрят ужасни поразии из Ерлитан. Прекалено се стараеха да я убедят колко безвредни са, а и не случайно бяха оковани в Селението на Сянка — лабиринт, гъмжащ от осъдени на вечен затвор същества, малко от които можеха с право да пледират за невинност.
В лабиринта на Сянка не съществуваше видим дом на Азат и заради това в справянето със заплахите се прилагаха по-банални методи. Или така поне изглеждаше за Апсалар. Буквално всеки по-траен обект беше омотан с неразкъсваеми вериги и в прахта лежаха заровени тела, оковани в тези вериги. Двамата с Котильон се бяха натъквали на менхири, могили, древни дървета, каменни стени и канари, приютили неизброими пленници — демони, асценденти, привидения и духове. В средата на един каменен кръг бяха оковани три дракона, привидно уж мъртви, но плътта им нито се съсухряше, нито гниеше, и прах бе покрила широко отворените им очи. Това страховито място бе посетено от Котильон и в спомена се бе утаило смътно безпокойство — нещо повече се таеше в тази среща, подозираше тя, но паметта й не можеше да обхване целия живот на Котильон.
Чудеше се кой ли е оковал всички тези същества. Чия неведома сила бе могла да надвие три дракона? Толкова много неща в селението на Сянка оставаха непонятни за нея. А и за Котильон, както подозираше.
Кърдъл и Телораст говореха езика на Тайст Андий. И въпреки това отричаха да познават драконовото селение на Старвалд Демелайн. Срещали бяха Господарката на крадците, отдавна изпаднала от пантеона, макар че, ако в легендите на Даруджистан се съдържаше някаква истина, тя се беше появила за малко преди столетие, само за да изчезне отново.
„Опитала се да открадне луната.“ Една от първите истории, които й бе разказал Крокъс, след като Котильон така внезапно бе напуснал ума й. Приказка с местен привкус, която да подсили местния култ, навярно. Признаваше си, че изпита малко любопитство. Богинята й беше съименничка в края на краищата. „Имасс? — Не съществуваха никакви иконични изображения на Господарката — което бе доста странно, може би забрана, наложена от храмовете. — Какви са символите й? О, да. Отпечатъци от стъпки. И було.“ Реши да разпита призраците по въпроса.
Все едно, беше съвсем сигурна, че Котильон няма да остане доволен от това, че ги е освободила. Сенкотрон щеше да се разгневи. Но това само подсилваше мотивацията й. „Притежавана бях, но вече не съм. Все още служа, но така, както ми харесва на мен, не на тях.“
Дръзки твърдения, но все пак бяха всичко, в което можеше да се вкопчи. Един бог те използва, а след това те захвърля. Инструментът е изоставен, забравен. Вярно, Котильон като че ли не изглеждаше толкова безразличен като повечето богове по този въпрос, но доколко можеше да се разчита на това?
Под лунната светлина Апсалар намери тайната диря, лъкатушеща през руините. Тръгна по нея безшумно, от сянка на сянка, в сърцето на Джен’раб. Стига разсеяни мисли. Трябваше на всяка цена да се съсредоточи, за да не се окаже самата тя жертвата тази нощ.
На предателствата трябваше да се отвърне. Тази задача беше повече за Сенкотрон, отколкото за Котильон, или поне така бе обяснил Покровителят на убийците. Стари сметки за разчистване. Схемите бездруго бяха достатъчно заплетени и объркани, а това положение се влошаваше все повече, доколкото можеше да се съди по вълнението на Сенкотрон в последно време. Нещо от неговото безпокойство беше засегнало и Котильон. Шепнеше се за ново сливане на сили. Много по-мащабно от състоялото се преди, а по някакъв начин Сенкотрон се оказваше в центъра му. „В центъра на всичко.“
Пред очите й се появи хлътналият храмов купол, единствената почти цяла все още сграда толкова навътре в Джен’раб. Присвита зад масивен каменен блок, чиито повърхности бяха нашарени с тайнствени глифове, тя огледа подстъпа. Линиите на възможно наблюдение бяха отвсякъде. Щеше да е голямо предизвикателство, ако имаше наблюдатели, поставени да пазят скрития вход към храма. Длъжна бе да приеме, че има, спотаени в цепнатини и пукнатини от всички страни.
Очите й уловиха движение — идваше откъм храма и се изместваше дебнешком вляво от нея. Твърде далечно, за да може да открои подробности. Тъй или иначе, едно беше ясно. Паякът беше в центъра на гнездото си, приемаше и отпращаше агенти. Идеално. С малко късмет, скритите стражи щяха да приемат, че е една от тези агенти, освен ако, разбира се, нямаше определени пътеки, които трябва да използваш, шаблон, който се променя всяка нощ.
Съществуваше и друга възможност. Апсалар извади дългия тънък шал, наричан телаб, и го уви около главата си. Открити останаха само очите й. Извади ножовете си от каниите, остана неподвижна още няколко мига, за да огледа пътя, по който да мине, и се втурна. Бързото придвижване съдържаше елемента на изненада, а и така ставаше по-трудна мишена. Докато тичаше през отломките, се вслушваше за тежкото изщракване на арбалет, за писъка на металната стрела, прорязваща нощния въздух. Но това не последва. Щом стигна до храма, видя цепнатината, служеща за вход, и продължи към нея.
Шмугна се в тъмното и се спря.
Проходът вонеше на кръв.
Изчака, докато очите й се приспособят, затаи дъх и се вслуша. Нищо. Вече можеше да различи скосения надолу коридор. Запрокрадва се напред и спря пред едно уширение. На прашния под в разширяващата се локва кръв лежеше труп. В отсрещния край на залата имаше завеса, дръпната над някакъв вход. Освен трупа в помещението се виждаха скромни мебели. Горящ мангал мяташе треперлива оранжева светлина. Въздухът горчеше от миризмата на смърт и дим.
Тя пристъпи към безжизненото тяло, без да откъсва очи от закрития със завесата праг. Сетивата й говореха, че зад нея няма никой, но ако се окажеше, че греши, грешката можеше да е фатална. Прибра единия нож, пресегна се и обърна тялото по гръб. Колкото да види лицето.
Мебра. Явно някой беше свършил работата й.
Нещо профуча във въздуха зад нея. Апсалар светкавично се наведе и се превъртя наляво, а металната звезда блесна над нея и разпра завесата. Апсалар приклекна и се обърна към входа.
На прага на залата се появи фигура в плътно сиво облекло. Лявата ръка — с ръкавица — държеше друга желязна звезда, няколкото й върха лъщяха от намазаната отрова. В дясната стискаше нож кетра, извит и с широко острие. Телаб криеше лицето, но около тъмните очи се виждаха многобройни изчертани с бяло татуировки върху черната кожа.
Убиецът пристъпи вътре, без да откъсва очи от нея.
— Глупава жена — изсъска. Мъжки глас, завалена ерлийска реч.
— Южният клан на Семк — каза Апсалар. — Далече си от дома.
— Не трябваше да има свидетели. — Лявата му ръка замахна.
Апсалар се изви. Желязната звезда изсвистя и се удари в стената зад нея.
Убиецът скочи напред. Посече надолу и на кръст с лявата ръка, за да отбие нейната дясна, после заби с ножа кетра към корема й, та острието да посече вътрешностите й. Без успех.
Докато замахваше с лявата си ръка, Апсалар отстъпи вдясно. Долната част на дланта му се стовари силно в бедрото й. Отдръпването й от ножа принуди семка да я последва с оръжието. Но много преди да я достигне, тя вече бе забила своя нож между ребрата му и върхът прониза сърцето откъм гърба.
Семкът се смъкна с приглушен стон, ножът меч се изплъзна от ръката му и той рухна на пода. Издиша сетния си дъх и застина.
Апсалар почисти оръжието си в бедрото му и започна да реже дрехата му. Татуировките продължаваха, покриваха всяка част от тялото му. Съвсем обичайна черта за Южния клан, но стилът не беше на семк. Тайнствено писмо се извиваше на спирала по мускулестите крайници, подобно на глифовете, които бе видяла сред руините извън храма.
Езикът на Първата империя.
С нараснало подозрение, тя обърна тялото, за да открие гърба. И видя потъмнялото петно, груб правоъгълник, над дясната плешка на семка. Там, където бе стояло името му, преди ритуално да бъде изтрито.
Този мъж беше жрец на Безименните.
„О, Котильон, никак няма да ти хареса това.“
— Е?
Телораст вдигна очи.
— Какво „е“?
— Хубава е.
— Ние сме по-хубави.
Кърдъл изсумтя.
— В момента ще трябва да не се съглася с теб.
— Добре де. Ако ти харесва тъмния убийствен тип…
— Питах дали оставаме с нея, Телораст.
— Ако не го направим, Еджуокър1 много ще ни се ядоса, Кърдъл. Не го искаш това, нали? Той и преди ни се е ядосвал, да не си забравила?
— Нямаше нужда да ми го напомняш това. Значи решено. Оставаме с нея.
— Да — отвърна Телораст. — Докато не намерим начин да се измъкнем от тая бъркотия.
— В смисъл, да ги измамим всички?
— Разбира се.
— Хубаво. — Кърдъл се просна на гръб до поломената стена и се загледа в странните звезди. — Защото искам да си върна трона.
— И аз.
Кърдъл подуши във въздуха.
— Мъртъвци. Пресни.
— Да. Но не е тя.
— Да, не е тя. — Призракът помълча малко и добави: — Не е само хубава значи.
— Не е — съгласи се мрачно Телораст. — Не е само хубава.
Трябва да се приеме за даденост, че мъж, който се окаже най-могъщият на света, най-ужасният, най-гибелен чародей, трябва да има до себе си жена. Но от това, деца мои, не следва, че жена от същия мащаб има нужда от мъж до себе си.
Следователно кой иска да е тиранин?
Безплътен и полузрим, чезнещ и смътен, мъглив и разсипващ се на струйки дим, Амманас помръдваше нервно на древния Трон на Сянка. Очи като излъскан хематит се бяха приковали в мършавия мъж, който стоеше пред него. Оплешивял, ако не се броеше сиво-черната къделя над ушите и около тила на леко безформения череп. И двете вежди, съперничещи на чорлавата ивица косми в хаотичния си безпорядък, щръкнали и подскачащи в унисон с обърканото и неспокойно меле от чувства по сбръчканото лице.
Субектът мърмореше, при това не съвсем шепнешком:
— Не е толкова страшен, нали? Ту тук, ту там, ту зачезне, ту изникне, колебливо привидение на колебливо намерение, и може би колеблив интелект — най-добре да не му дам да ми отгатне мислите — изглежда строг, не, напрегнат, не, доволен! Не, чакай. Кротък. Изплашен. Не, възхитен. Но не за дълго, това е досадно. Изглежда отегчен. Богове, какви си ги мисля? Всичко друго, но не и отегчен, колкото и досадно да е това, може би, като ме гледа мене така, аз пък — него и Котильон ей там, дето е скръстил ръце, облегнал се е на стената и се подхилква — що пък за публика е той? Най-лошата, викам аз. За какво мислех? Е, добре, че мисля поне. Щото наистина мисля и може да се предположи, че и Сенкотрон прави същото, стига да приемем, разбира се, че мозъкът му не е изтекъл, щом като нищо не го държи на място освен сенки. Въпросът е, както добре ме посъветваха да си напомням, както правя в момента, въпросът е, че той ме призова. И ето ме мен, тук. Усърден слуга. Верен. Е, повече или по-малко — верен. Благонадежден. Повечето пъти. Скромен и уважителен — винаги. Поне привидно, а само привидното е важно на този свят, както и на всеки друг свят. Нали? Усмивка! Гримаса. Изглежда благонамерен. Благоприятен. Изтормозен. Навъсен. Не… надеен. Чакай, как някой изглежда „ненадеен“? Трябва да помисля за това. Но не сега, защото това не е ненадейност, това е неизбежност…
— Тишина.
— Господарю? Нищо не казах. О, я да си обърна очите настрана и да помисля над това. Нищо не казах. Тишина. Може би прави наблюдение? Да, това трябва да е. Пак се обръщаш, поглеждаш почтително и казващ на глас: Да, точно така, господарю. Тишина. Така. Как реагира той? Това да не би да е усилваща се апоплексия? Как да разбереш, с всички тия сенки? Виж, аз ако седях на този трон…
— Искарал Пъст!
— Да, господарю?
— Взех решение.
— Да, господарю? Ами, като сте решили нещо, защо просто не го кажете?
— Взех решение, Искарал Пъст…
— Нарочно го удължава. Да, господарю?
— Взех решение, че ти… — Сенкотрон замълча и като че ли прекара длан пред очите си. — Ох, майко… — измърмори и се надигна. — Взех решение, че трябва да свършиш малко работа.
— Господарю? Примигай, очите настрана. Този бог е луд. Аз служа на побъркан бог! Що за изражение изисква това?
— Върви си! Марш оттук!
Искарал Пъст се поклони.
— Да, разбира се, господарю. Моментално! — Остана на място. Завъртя глава и погледна умолително Котильон.
— Аз бях призован! Не мога да напусна, докато тоя разпенен идиот на трона не ме освободи! Котильон разбира — това там може да е насмешка, в тия ужасно студени очи — ох, защо не каже нещо? Защо не напомни на онова дърдорещо валмо дим на трона, че…
Амманас изръмжа само веднъж и Върховният жрец на Сянка Искарал Пъст изчезна.
Сенкотрон поседя неподвижно известно време, после бавно извърна глава към Котильон и попита строго:
— Какво виждаш?
— Не е кой знае какво — отвърна Котильон. — Доста безплътен си станал напоследък.
— Така ми харесва. — Изгледаха се мълчаливо за миг. — Добре де, малко съм се поизнервил! — Изкрещя, после се отпусна. — Мислиш ли, че ще стигне там навреме?
— Не.
— Мислиш ли, че ако стигне, ще стигне само той?
— Не.
— Кой те попита?
Котильон погледа как Амманас кипи, мърда нервно и се гърчи на трона. После Богът на Сянка се укроти и бавно вдигна дълъг костелив пръст.
— Имам идея.
— А аз ще те оставя с нея — отвърна Котильон и се отлепи от стената. — Ще се поразходя малко.
Сенкотрон не отвърна.
Котильон погледна през рамо, видя, че е изчезнал, и измърмори:
— О, това наистина беше добра идея.
Излезе от цитаделата на Сянка, спря и се огледа. Всичко имаше навика да се променя както и когато му хрумне, макар не и ако гледаш внимателно, което трябваше да е някаква форма на щадяща милост, предполагаше той. Верига гористи хълмове вдясно, оврази и дерета право напред и призрачно езеро вляво, в далечината се рееха кораби със сиви платна. Демони Арторалах, подозираше Котильон, тръгнали на пиратски рейд към крайбрежните села на Апторианите. Рядкост беше да видиш езерния район толкова близо до цитаделата и Котильон за миг изпита смут. Демоните в това селение като че ли просто се разтакаваха, почти не обръщаха внимание на Сенкотрон и общо взето си правеха каквото им скимне. Което по принцип включваше кръвни вражди, мълниеносни атаки над съседи и плячкосване.
Амманас преспокойно можеше да ги командва, стига да реши. Но едва ли го правеше, навярно не искаше да подлага на изпитание границите на верността им. Или навярно беше твърде зает с някоя друга грижа. Със схемите си.
Нещата не вървяха на добре. „Нервите ти са се поизпънали, а, Амманас? Не съм изненадан.“ Котильон можеше да изпита съчувствие и почти го изпита. Само за миг, преди да си напомни, че Амманас сам беше привлякъл повечето рискове върху себе си. „А оттам — и върху мен също.“
„Така да бъде. В края на краищата сме го правили и преди. И успявахме.“ Разбира се, залогът този път беше много по-голям. Прекалено голям може би.
Котильон тръгна през пресечения терен. Две хиляди крачки и пред очите му изникна пътека, водеща към овраг. Между скалните стени блуждаеха сенки. Раздвояваха се с неохота, докато вървеше по пътеката, хлъзгаха се като водорасли в плитчини около краката му.
Толкова много неща в това селение не бяха на полагащото им се… място. Бъркотията предизвикваше кипящи въртопи там, където сенките се сбираха. Смътни викове шепнеха в ушите му като от някъде много далече, гласове на хиляди удавници. Пот изби на челото на Котильон и той усили крачките си, докато не подмина падината.
Пътеката пое нагоре и го изведе на широко плато. Щом закрачи по равното, приковал очи в далечния кръг изправени камъни, усети присъствие до себе си, извърна се и видя високо, мършаво като скелет същество. Носеше дрипи и крачеше успоредно до него. Не толкова близо, че да се пресегне и да го докосне, ала все пак достатъчно близо, за да го притесни.
— Еджуокър. Толкова време мина, откакто те видях.
— Не мога да кажа същото за тебе, Котильон. Аз вървя…
— Да, знам — прекъсна го Котильон. — Вървиш по невидими пътеки.
— До теб. Хрътките не споделят твоите недостатъци.
Котильон изгледа съществото намръщено, после хвърли поглед през рамо и видя Баран на трийсетина крачки назад, държеше се на разстояние. Тежката глава на звяра бе ниско приведена, лъскавите тъмнопурпурни очи блестяха.
— Преследват те.
— Забавно им е, предполагам — отвърна Еджуокър.
Продължиха така, в тишина, после Котильон въздъхна.
— Издирил си ме? Какво искаш?
— От тебе ли? Нищо. Но виждам закъде си се запътил и искам да бъда свидетел.
— Свидетел на какво?
— На предстоящия ти разговор.
Котильон се намръщи.
— А ако не искам да бъдеш свидетел?
Костеливото лице сякаш бе застинало във вечна усмивка, но тя някак си като че ли леко се разшири.
— В Сянка няма скрито-покрито, Узурпаторе.
„Узурпатор. Отдавна щях да съм го убил този кучи син, ако не беше вече мъртъв. Много отдавна.“
— Аз не съм ти враг — каза Еджуокър, доловил сякаш мислите на Котильон. — Още не.
— Бездруго си имаме предостатъчно врагове. Поради което — продължи Котильон, — не изпитваме никакво желание да си спечелим повече. За жалост, след като нищо не знаем за твоята цел или за мотивите ти, не можем да предвидим какво би могло да те обиди. Тъй че, в интерес на мира помежду ни, бъди така добър да ме осветлиш.
— Това не мога.
— Не можеш или не искаш?
— Бедата е у теб, Котильон, не у мен. У теб и у Сенкотрон.
— Какво пък, звучи успокоително.
Еджуокър като че ли се замисли за миг над сардоничния коментар на Котильон, след което кимна.
— Да, така е.
„Отдавна…“
Приближиха се до стърчащите камъни. Нито един трегер не беше останал по очертанията на кръга, само пръснали се по склоновете отломки, сякаш някакъв древен взрив в центъра му беше разбил внушителното съоръжение — дори изправените камъни до един се бяха наклонили навън, като венчелистчета на огромен цвят.
— Това място е неприятно — каза Еджуокър, след като свърнаха вдясно към официалния вход, широко платно, обрамчено с ниски гнили дървета, всички обърнати наопаки, останките от коренищата сякаш се бяха вкопчили във въздуха.
Котильон сви рамене.
— Точно толкова неприятно, колкото и навсякъде другаде в това селение.
— Можеш да го вярваш, след като нямаш спомените, които имам аз. Ужасни събития. Преди много, много време. Но ехото си остава.
— Има малко утаена сила, останала тук — отвърна Котильон, щом приближиха двата най-големи камъка и минаха между тях.
— Така е. Разбира се, на повърхността не е така.
— На повърхността? Какво имаш предвид?
— Изправените камъни винаги са полузаровени, Котильон. И създателите им едва ли са били в неведение какво означава това. Горния свят и долния свят.
Котильон спря и огледа преобърнатите дървета от двете страни на пътното платно.
— И този изглед, който виждаме тук, е присъщ за долния свят?
— Така да се каже.
— А гледката, присъща на горния свят, ще се намери в някое друго селение? Където човек би могъл да види наклонен навътре каменен кръг и дървета с клони, стърчащи нагоре?
— Стига да не са напълно заровени или вече съвсем изгнили. Този кръг е много стар.
Котильон отново се обърна и видя трите дракона срещу тях, всеки в основата на стърчащ камък, макар огромните им вериги да продължаваха надолу в коравата пръст, вместо в изронената скала. Оковани с пранги на шиите и четирите крайници, с още по една верига, здраво затегната зад раменете и крилете на всеки. Всички вериги бяха толкова стегнати, че да не позволяват никакво движение, вдигане на главата дори.
— Това — промълви Котильон — е точно както го каза, Еджуокър. Неприятно място. Бях забравил.
— Ти винаги забравяш — отвърна Еджуокър. — Обсебен от магията. Такава е утаената сила в този кръг.
Котильон го стрелна с очи.
— Омагьосан ли съм?
Мършавото същество сви рамене и се чу леко потракване на кости.
— Магия без никаква друга цел освен онова, което постига. Омайване… и забрава.
— Трудно ми е да приема това. Всяка магия си има някаква желана цел.
Ново свиване на костеливите рамене.
— Гладни са, ала не могат да ядат.
Котильон кимна.
— Магията е на самите дракони тогава. Добре, това мога да го приема. Но самият кръг? Да не би да е изтляла силата му? Ако е тъй, какво държи драконите все още оковани?
— Не е изтляла, просто не ти въздейства по никакъв начин, Котильон. Ти не си нейната цел.
— Аха. — Извърна се, щом Баран пристъпи безшумно след тях, направи широк кръг, за да избегне близостта с Еджуокър, прикова очи в драконите и вратът му настръхна. — Можеш ли да ми кажеш защо няма да искат да говорят с мен?
— Може би защото все още нямаш какво да им кажеш.
— Възможно е. А каква ще е реакцията им, ако им заговоря за свобода?
— Тук съм, за да го разбера — отвърна Еджуокър.
— Можеш да четеш мислите ми? — попита тихо Котильон.
Огромната глава на Баран бавно се извърна и изгледа Еджуокър. Хрътката направи една стъпка към съществото.
— Не съм чак толкова всезнаещ — отвърна кротко Еджуокър, незабелязал сякаш вниманието на Баран. — Макар че за такъв като теб може и да изглежда така. Но съществувам от толкова векове, колкото не можеш да си въобразиш, Котильон. Всички схеми са ми познати, защото са се разигравали безброй пъти. Пред онова, което ни чака всички, не беше трудно да се предскаже. Особено предвид необичайната ти прозорливост. — Мъртвите кухини — очите на Еджуокър — сякаш го изгледаха изпитателно. — Подозираш, че драконите са в сърцевината на всичко, което предстои, нали?
Котильон махна с ръка към веригите.
— Предполага се, че стигат до горния свят, нали? А кой лабиринт е той?
— Кой е според теб? — контрира Еджуокър.
— Пробвай да разчетеш мислите ми.
— Не мога.
— Значи си тук, защото ужасно искаш да узнаеш това, което аз знам, или дори което подозирам.
Мълчанието на Еджуокър бе достатъчно ясен отговор. Котильон се усмихна.
— Знаеш ли, мисля да не правя опити за общуване с тези дракони.
— Но ще го направиш, рано или късно — отвърна Еджуокър. — А когато го направиш, аз ще съм тук. Тъй че каква ти е ползата да мълчиш сега?
— Може би просто за да те подразня.
— Съществувам от толкова векове, колкото не можеш…
— Значи са те дразнили и преди, да, знам. И пак ще те дразнят, несъмнено.
— Направи усилието си, Котильон. Скоро, ако не сега. Ако искаш да преживееш онова, което предстои.
— Добре. Стига да ми кажеш имената на тези дракони.
— Щом държиш…
— И защо са били затворени тук, и от кого.
— Това не мога.
Изгледаха се продължително, после Еджуокър кривна глава.
— Май сме в импас, Котильон. Какво е решението ти?
— Добре. Ще се примиря с това, което мога да получа.
Еджуокър се обърна към трите дракона.
— Тези са от чистата кръв. Елейнт. Ампелас, Калсе и Елот. Престъплението им беше… амбиция. Доста обичайно престъпление. — Съществото се обърна отново към Котильон. — Ендемично, може би.
В отговор на тази двусмислена преценка Котильон само сви рамене. Пристъпи и се приближи към трите оковани звяра.
— Ще приема, че можете да ме чувате — заговори им тихо. — Предстои война. Само след няколко години. И подозирам, че тя ще въвлече във въртопа си всички асценденти от всички селения. Трябва да знам, ако бъдете освободени, на чия страна ще се сражавате.
Последва няколко мига тишина, след което нечий глас изхриптя в ума на Котильон.
„Дошъл си тук да търсиш съюзници, Узурпаторе.“
Прекъсна го втори глас — този път определено женски:
„Обвързани от благодарност затова, че си ни освободил. Ако се пазарях от твоята позиция, щях да съм глупава да се надявам на вяра, на доверие.“
— Съгласен съм, че това е проблем — каза Котильон. — Вероятно ще ми предложите да ви освободя, преди да сме се споразумели.
„Така е честно“ — рече първият глас.
— Нямам интерес да е честно, уви.
„Страх те е, че ще те изядем?“
— В интерес на краткостта. А доколкото разбирам, вашият вид обожава краткостта.
Тогава заговори третият дракон, с тежък, дълбок глас:
„Освобождаването ни първо наистина би ни спестило усилието да преговаряме след това. Освен това сме гладни.“
— Какво ви доведе в това селение? — попита Котильон.
Отговор не последва. Той въздъхна.
— По-склонен ще съм да ви освободя — стига да мога, — ако имам основание да вярвам, че пленът ви е бил несправедлив.
Женският дракон попита:
„И ти допускаш, че ще вземеш това решение?“
— Това едва ли е най-подходящият момент за заяждане — отвърна той раздразнено. — Последният, който е направил тази преценка, явно не е отсъдил във ваша полза и е могъл да направи нещо по въпроса. Щях да помисля, че всички тези векове в окови са ви накарали и тримата да преоцените мотивите си. Но явно единственото, за което съжалявате, е, че не сте се оказали равни на последната сила, дръзнала да ви съди.
„Да, беше повод за съжаление — отвърна тя. — Но не беше само той.“
— Добре. Хайде да чуем нещо и за другите.
„Това, че Тайст Андий, които завзеха това селение, бяха толкова усърдни в своето унищожение и толкова непреклонни в настойчивостта си тронът да остане неоспорен“ — каза третият дракон.
Котильон си пое дъх, бавно и дълбоко. Озърна се през рамо към Еджуокър, но привидението мълчеше.
— И кое толкова подсили усърдието им? — попита той драконите.
„Отмъщението, разбира се. И Аномандарис.“
— Аха, май вече мога да приема, че знам кой ви е пленил.
„Той едва не ни уби — каза женският дракон. — Престараване от негова страна. В края на краищата по-добре Елейнт на Трона на Сянка, отколкото нов Тайст Едур, или още по-лошо — узурпатор.“
— А защо Елейнт нямаше да са узурпатори?
„Педантичността ти не ни впечатлява.“
— Всичко това преди разкъсването на селението ли беше, или след това?
„Такива разграничения са безсмислени. Разкъсването продължава и до ден-днешен, а колкото до силите, сговорили се да предизвикат гибелното събитие, те бяха много и различни. Като глутница енкар’ал, обкръжили ранена дриптара. Онова, което е уязвимо, привлича… гладните.“
— И тъй, бъдете ли освободени, вие отново ще се стремите към трона на Сянка. Само че този път някой е заел трона.
„Истинността на това твърдение е предмет на спор“ — каза женският дракон.
„Въпрос на семантика — добави първият дракон. — Сенките хвърлят сенки.“
— Вярвате, че Амманас не седи на истинския трон?
„Истинският трон дори не е в този фрагмент на Емурлан.“
Котильон скръсти ръце и се усмихна.
— А Амманас е, така ли?
Драконът замълча и той долови, с голямо задоволство, внезапно обзелия ги смут.
— Това беше любопитно разграничение, Котильон — каза Еджуокър зад него. — Или може би просто си лукав?
— Това не мога да ти кажа — отвърна му Котильон с лека усмивка.
Женският дракон заговори:
„Аз съм Елот, Господарката на Илюзиите — Мийнас за теб — и Мокра, и Тир. Създателка на Кръвта. Всичко, което К’рул е пожелал от мен, съм го сторила. А ти дръзваш сега да се съмняваш в лоялността ми?“
— Аха. — Котильон кимна. — Разбирам, че сте в течение за предстоящата война. В течение ли сте и за слуховете за завръщането на К’рул?
„Кръвта му тъне в развала — рече третият дракон. — Аз съм Ампелас, създателят на Кръвта в пътеките на Емурлан. Магията, владяна от Тайст Едур, е рожба на моята воля — сега разбираш ли, Узурпаторе?“
— Това, че драконите са склонни към надути претенции и помпозни фрази? Да, разбирам го, и още как, Ампелас. И сега би трябвало да допусна, че за всеки от лабиринтите, Древен и Нов, съществува съответен дракон? Че вие сте вкусовете на кръвта на К’рул? А другите дракони соултейкън, като Аномандарис, и още повече — Скабандари Кървавото око?
„Изненадани сме, че знаеш това име“ — отвърна след пауза първият дракон.
— Защото вие го убихте преди толкова време ли?
„Лошо предположение, Узурпаторе. Още по-лошо с това, че разкри степента на своето невежество. Не, не ние го убихме. Във всеки случай душата му си остава жива, макар и разтерзана. Онази, чийто юмрук пръсна черепа му, и така унищожи тялото му, не е подчинена нам, нито, както подозираме, на когото и да било другиго, подвластна е единствено на себе си.“
— Значи ти си Калсе — каза Котильон. — И за кой път претендираш?
„Оставям надутите претенции за ближните ми. Не ми е нужно да те впечатлявам, Узурпаторе. Нещо повече, радва ме откритието колко малко осъзнаваш.“
Котильон сви рамене.
— Питах за соултейкъните. Скабандари, Аномандарис, Оссерк, Олар Етил, Драконъс…
Еджуокър зад него проговори:
— Котильон, ти, разбира се, трябва вече да си се досетил, че тези три дракона са се стремели към Трона на Сянка по благородни причини?
— Да изцерят Емурлан. Да, Еджуокър, разбирам това.
— А не се ли стремиш и ти към това?
Котильон се обърна и го изгледа.
— Нима?
Еджуокър сякаш се стъписа за миг, но после леко кривна глава и рече:
— Не изцеряването те занимава, а кой ще седи на Трона след това.
— Доколкото разбирам нещата — отвърна Котильон, — след като тези дракони са извършили онова, което К’рул е поискал от тях, са били принудени да се върнат в Старвалд Демелайн. Като източници на магия е било невъзможно да им се позволи да се намесват или да останат активни из селенията, за да не престане магията да бъде предсказуема, което на свой ред би подхранило Хаос — вечния враг и тази грандиозна схема. Но соултейкъните са се оказали проблем. Притежавали са кръвта на Тиам, а с нея — огромната мощ на Елейнт. И все пак са могли да странстват където пожелаят. Могли са да се намесват и са го правили. По очевидни причини. Скабандари първоначално е бил Едур и така е станал техният поборник…
„След като изби кралския род на Едур! — изсъска Елот. — След като проля драконова кръв в сърцето на Куралд Емурлан! След като отвори първата, фаталната рана в този лабиринт! Какво си мислеше той, че са портите!“
— Тайст Андий за Аномандарис — продължи Котильон. — Тайст Лиосан за Оссерк. Т’лан Имасс за Олар Етил. Тези връзки и породените от тях зависимости са очевидни. Драконъс е по-скоро загадка, разбира се, тъй като го е нямало от толкова дълго…
„Най-виновният от всички тях!“ — изврещя Елот и гласът така изкънтя в черепа на Котильон, че той потръпна.
Отстъпи назад и вдигна ръка.
— Спести ми го, моля. Честно казано, всъщност изобщо не се интересувам от всичко това. Исках само да разбера дали съществува вражда между Елейнт и соултейкън. Изглежда, има, с възможното изключение със Силана…
„Прелъстена от чара на Аномандарис — изръмжа Елот. — И безкрайните молби на Олар Етил…“
— Да подложи на огън света на Имасс. Защото това е нейният аспект, нали? Тир?
„Не е толкова несхватлив, колкото вярваше, Калсе“ — отбеляза Ампелас.
— Но от друга страна, и ти претендираш за Тир, Елот — продължи Котильон. — Ах, колко умно от страна на К’рул, да ви принуди да делите властта.
„За разлика от Тиам, когато ни убиваха, оставахме мъртви“ — каза Ампелас.
— Което ме навежда на онова, което всъщност трябва да разбера. Древните богове. Те не са просто от един свят, нали?
„Разбира се, че не.“
— И откога съществуват?
„Още когато Тъмата властваше сама — отвърна Ампелас, — съществуваха първични сили. Движещи се незрими до идването на Светлината. Подчинени само на своите си закони. Свойствено е за Тъмата да властва единствено над себе си.“
— А Сакатият бог Древен ли е?
Мълчание.
Котильон се усети, че е затаил дъх. Стигнал бе до този въпрос по криволичеща пътека и по пътя бе направил открития — толкова неща за премисляне всъщност, че умът му беше изтръпнал, сломен от всичко, което бе научил.
— Трябва да го знам — промълви той с лека въздишка.
— Защо? — попита Еджуокър.
— Ако е, то следва друг въпрос. Как убиваш първична сила?
— Искаш да разбиеш равновесието?
— То вече е разбито, Еджуокър! Този бог беше свален на повърхността на един свят. И окован. Силата му бе разкъсана и скрита в нищожни, буквално безжизнени лабиринти, но всички те — свързани със света, от който дойдох…
„Толкова по-зле за този свят“ — каза Ампелас.
Самодоволното пренебрежение в този отговор ужили Котильон. Той вдиша дълбоко и помълча, докато гневът му отмине. После отново се обърна към драконите.
— А от този свят, Ампелас, той трови лабиринтите. Всеки лабиринт. Вие способни ли сте да се борите с това?
„Ако бъдем освободени…“
— Ако бъдете освободени — прекъсна го със сурова усмивка Котильон, — ще подновите първоначалната си цел и в селението на Сянка ще се пролее още драконова кръв.
„А ти и твоят съратник узурпатор вярвате, че сте способни на това?“
— Ти едва ли не го призна сам — отвърна Котильон. — Можете да бъдете убити, а когато ви убият, оставате мъртви. Нищо чудно, че Аномандарис ви е оковал тримата. В упоритата си глупост нямате равни…
„Едно разкъсано селение е най-слабото селение от всички! Защо мислиш, че Сакатият бог действа точно през него?“
— Благодаря ти — отвърна кротко Котильон на Ампелас. — Точно това трябваше да разбера. — Обърна се и закрачи обратно по пътеката.
„Почакай!“
— Пак ще поговорим, Ампелас — отвърна той през рамо. — Преди всичко да пропадне в Бездната.
Еджуокър го последва.
Щом излязоха от каменния кръг, съществото заговори:
— Длъжен съм да се самоукоря. Бях те подценил, Котильон.
— Съвсем обичайна грешка.
— Какво ще правиш сега?
— Трябва ли да ти го кажа?
Еджуокър не отговори веднага. Продължиха по склона, излязоха на равното.
— Би трябвало — най-сетне отвърна привидението. — Защото може да съм склонен да ти помогна.
— Щеше да значи повече за мен, ако знаех кой — или какво — си.
— Можеш да ме смяташ за… първична сила.
Мраз вкочани Котильон.
— Разбирам. Добре, Еджуокър. Изглежда, Сакатият бог е предприел настъпление на много фронтове. Първият трон на Т’лан Имасс и Тронът на Сянка са тези, които най-много ни засягат, по очевидни причини. На тези два фронта чувстваме, че се сражаваме сами — не можем да разчитаме дори на Хрътките, предвид това, че изглежда, са подвластни на Тайст Едур. Нужни са ни съюзници, Еджуокър, и то веднага.
— Ти току-що остави зад себе си трима такива съюзници…
— Съюзници, които може би няма да ни откъснат главите веднага щом заплахата бъде осуетена.
— Е, да, това го има. Добре, Котильон, ще го пообмисля.
— Не бързай.
— Това май противоречи на предишното.
— Ако ти липсва усет за сарказъм — предполагам, че да.
— Наистина ми ставаш интересен, Котильон. А това е рядкост.
— Знам. Съществувал си по-дълго… — Думите му замряха.
„Първична сила. По-дълго, и още как. Проклятие!“
Толкова много начини имаше да се погледне на тази ужасна потребност, всеобхватното съчетание на мотиви, от които можеха да се извлекат всички тонове и оттенъци на нравственост, че Маппо Рънт се чувстваше съкрушен и от това в мислите му се просмукваше само скръб, чиста и вледеняваща. Под грубата кожа на дланите си усещаше как бавно изтлява споменът за нощта и скоро този камък щеше да познае пристъпа на слънчевия зной — това очукано, обрасло с корени долнище на скала, не съзирало слънце от хилядолетия.
Беше обръщал камъни. Шест, от изгрев-слънце. Грубо изсечени доломитни плочи, а под всяка от тях бе намерил попилени и скършени кости. Малки кости, почти вкаменени, и макар и на безброй късчета след дълговечната кършеща тежест на камъка, доколкото Маппо можеше да прецени, скелетите бяха пълни.
Имаше, винаги беше имало и винаги щеше да има всевъзможни войни. Той знаеше това, знаеше го във всички кътчета на изтерзаната си и покрита с белези душа, тъй че откриването на тези отдавна загинали джагътски деца не беше донесло стъписване. А ужасът милостиво и бързо бе преминал през мислите му и накрая бе останала единствено старата му спътница, скръбта.
Просмукваща се, чиста и вледеняваща.
Войни, в които войник се сражава с войник, магьосник влиза в стълкновение с магьосник. Платени убийци дебнат, ножове святкат в нощта. Войни, в които справедливият се възправя срещу преднамереното беззаконие; в които здравомислещият се опълчва на безумеца. Гледал беше как за една нощ от пустинното корито растат кристали, стеничка след стеничка блясват като венчелистчетата на разцъфващ цвят, и му се струваше, че жестокостта се държи по подобен начин. Един инцидент води до друг, докато не разцъфне пожарът и не погълне всички по пътя си.
Вдигна ръце от откритото долнище и бавно се изправи. И погледна към приятеля си, който още газеше из топлите плитчини на морето Рараку. Като дете, разтворило душата си за ново, ненадейно удоволствие. Пляскаше из водата, галеше тръстиките, изникнали като спомен за съществувание на самото море.
Икариум.
„Моят кристал.“
Когато пожарът погълнеше деца, разликата между разумния и безумеца преставаше да съществува. Това бе неговата слабост, знаеше го много добре — копнежът да търси истината от всякоя страна, да проумее хилядите оправдания за извършване на най-жестоки престъпления. Имасс били поробени от коварни джагътски тирани, поведени по пътища на лъжлив култ и принудени да вършат неописуеми неща. Докато не разкрили измамниците. И развихрили своето възмездие — първо срещу тираните, после — срещу всички Джагът. И така кристалът растял, стена след стена…
„До това тук…“ Погледна отново детските кости в нозете си. Приковани под доломитните плочи. Не варовик, защото доломитът предлагаше добра повърхност за врязване на глифове и макар и мек, поглъщаше сила, която да ерозира по-бавно от варовика, ето защо пазеше все още тези глифове, полуизтрити и с огладени ръбове след всички тези хиляди години, разбира се, ала все още различими.
Силата на магическите прегради бе устояла дълго след като съществото, приковано под тях, бе умряло.
За доломита казваха, че таял спомени. Вяра сред съплеменниците на самия Маппо поне, които в своите скиталчества се бяха натъквали на такива градежи на Имасс, импровизираните гробници, свещени кръгове, издигнати каменни менхири на била на хълмове — натъквали се бяха, а след това грижливо ги бяха избягвали. Защото витаенето на духове по такива места бе съвсем осезаемо.
„Или поне така бяхме успели да се самоубедим.“
Стоеше тук, на ръба на морето Рараку, на арената на древно престъпление, а отвъд онова, което извайваха мислите му, нямаше нищо. Камъкът, на който бе положил дланите си, като че ли пазеше най-късия спомен. Студа на мрака, зноя на слънцето. Това, и нищо повече.
Най-късият спомен.
Чу плясък на вода. Икариум изгази от плитчините на брега, с блеснали от възторг очи.
— Каква ценна благодат, нали, Маппо? Съживиха ме тези води. О, защо не дойдеш да поплуваш и да бъдеш благословен от този дар на Рараку?
Маппо се усмихна.
— Въпросната благословия бързо би се изтръскала от старата ми козина, приятелю. Боя се, че дарът би се прахосал, затова не ще рискувам да разочаровам пробудените духове.
— Чувствам се все едно, че диренето започва наново — каза Икариум. — Най-сетне ще открия истината. Кой съм аз. Всичко, което съм сторил. И друго ще открия — добави той, щом се приближи, — причината за твоето приятелство, това, че винаги си на моя страна, макар че все се губя и се губя. Ах, боя се, че те оскърбих — не, моля те, не ме гледай така навъсено. Просто не мога да проумея защо така си се пожертвал. Доколкото разбирам от приятелства, това трябва да е най-обезсърчаващото за теб.
— Не, Икариум, няма тук саможертва. Нито обезсърчение. Това е, което сме, и това е, което правим. Това е всичко.
Икариум въздъхна, обърна се и се загледа над новото море.
— Да можеше и моите мисли да са така спокойни като твоите, Маппо…
— Тук са умрели деца.
Джагът рязко се обърна, зелените му очи огледаха земята зад трелла.
— Видях, че обръщаш камъни. Да, виждам ги. Кои са те?
Някакъв кошмар предната нощ бе заличил спомените на Икариум. Това ставаше все по-често напоследък. Обезпокоително. И… съкрушаващо.
— Джагът. От войните с Т’лан Имасс.
— Ужасно деяние са извършили — отвърна Икариум. Слънцето бързо изсушаваше капките по голата му зеленикавосива кожа. — Как е възможно смъртните тъй високомерно да се отнасят към живота? Виж това пресноводно море, Маппо. Новият бряг гъмжи от пробуден внезапно живот. Птици и насекоми, и всички тези нови растения, толкова радост е разцъфтяла тук, приятелю мой, че чувствам понякога — сърцето ми ще се пръсне.
— Безкрайни войни — отрони Маппо. — Живото се бори, всяко иска да изтласка другото и да надделее.
— Мрачна компания си тази сутрин, Маппо.
— Такъв съм, да. Съжалявам, Икариум.
— Ще поостанем ли тук?
Маппо изгледа приятеля си. Смъкнал дрехите си, сега той изглеждаше по-примитивен, по-варварски от обичайното. Боята, с която бе прикрил цвета на кожата си, почти се беше отмила.
— Както искаш. Това пътуване е твое в края на краищата.
— Връща се знание — промълви Икариум, без да откъсва очи от морето. — Дарът на Рараку. Виждаме как се вдигат вълните тук, на този западен бряг. Още по на запад трябва да има река и много градове…
Маппо присви очи.
— Вече само един, впрочем.
— Само един?
— Другите умряха преди хиляди години, Икариум.
— Н’карафал? Требур? Инат’ан Мерусин? Вече ги няма?
— Инат’ан Мерусин сега се нарича Мерсин. Последният от големите градове покрай реката.
— Но те бяха толкова много, Маппо. Спомням си имената на всички. Винит, Хедори Куил, Трамара…
— Всички прилагаха интензивно напояване, извличаха водите на реката в равнините. Всички сечаха гори, за да строят кораби. Тези градове сега са мъртви, приятелю. А водите на реката, някога толкова чисти и сладки, сега са натежали от тиня и много са намалели. Равнините са изгубили почвата си, превърнали са се в Лато Одан на изток от река Мерсин и Угарат Одан на запад.
Икариум бавно вдигна ръце, опря ги на слепоочията си и затвори очи.
— Толкова много време ли е минало, Маппо? — попита почти шепнешком.
— Може би морето е събудило такива спомени. Защото тогава то наистина беше море, пресноводно в по-голямата си част, макар да имаше просмукване през варовиковия вал от залива Лонгшан — онази огромна преграда загниваше, както ще го прави отново, предполагам. Ако това море стига толкова на север, колкото някога.
— Първата империя?
— Рухваше още тогава. Нямаше връщане назад. — Маппо се поколеба, забелязал, че думите му нараняват приятеля му. — Но хората се върнаха по тези земи, Икариум. Седемте града… да, името произлиза от стари спомени. Нови градове са израснали от древните руини. В момента сме само на четиридесет левги от един от тях. Лато Риве. Той е на брега на…
Икариум изведнъж се обърна.
— Не. Все още не съм готов да напусна, да прекосявам океани. Тази земя пази тайни — мои тайни, Маппо. Навярно древността на спомените ми ще се окаже полезна. Земите, съхранили се в ума ми, са земите на миналото ми, в края на краищата, и те като нищо може да таят истини. Ще тръгнем по тези древни пътища.
Треллът кимна.
— Ще вдигна бивак тогава.
— Требур.
Маппо се обърна. Зачака с нарастващ страх.
Икариум вече бе приковал очи в него, вертикалните му зеници бяха присвити в черни резки от ярката слънчева светлина.
— Имам спомени за Требур. Живял съм там, в Града на куполите. Извърших нещо. Нещо важно. — Намръщи се. — Направих… нещо.
— Усилен път ни предстои значи — каза Маппо. — Три, може би четири дни до подножията на планината Талас. Поне още десет, докато стигнем до завоя на река Мерсин. Руслото се е изместило от древния Требур. Един ден път на запад от реката след това, и ще стигнем до развалините.
— Ще има ли села по пътя ни?
Маппо поклати глава.
— Тези Одан в днешно време са буквално безжизнени, Икариум. Спускат се понякога племената веданик от планината Талас, но не и по това време на годината. Дръж си лъка в готовност — има антилопи, зайци и дролиг.
— Водни ями значи?
— Знам ги.
Икариум отиде при товара си.
— Това сме го правили и преди, нали?
„Да.“
— От отдавна не сме, приятелю.
„Почти осемдесет години всъщност. Но последния път се натъкнахме случайно на него — ти нищо не си спомни. Боя се, че този път ще е друго.“
Икариум спря, вдигнал в две ръце лъка с роговите върхове, и погледна Маппо.
— Толкова си търпелив с мен — промълви с тъжна усмивка. — А аз се скитам. Все така изгубен.
Маппо сви рамене.
— Правим, каквото правим.
Склоновете на планините Пат’Апур обрамчваха далечния хоризонт на юг. Почти една седмица беше изтекла, откакто напуснаха град Пан’поцун и с всеки ден селцата, през които минаваха, се смаляваха, а разстоянието между тях се удължаваше. Вървежът им беше бавен като на костенурка, но това трябваше да се очаква, след като пътуваха пеш и с човек, който като че ли си беше изгубил ума.
С кожа, потъмняла почти маслиново от слънцето под прахта, демонът Сивожаб се изкатери на канарата и клекна до Кътър.
„Обяснение. Твърди се, че пустинните оси пазят скъпоценни камъни и разни такива неща. Питане. Кътър чул ли е такива приказки? Пауза на очакване.“
— По-скоро звучи като лоша идея за шега — отвърна Кътър.
Под тях се простираше равна поляна, обкръжена от масивни скали. Бяха си я избрали за бивак. Сцилара и Фелисин Младша клечаха до огъня. Лудият не се виждаше никакъв. Пак се е запилял някъде, реши Кътър. Да си говори с призраци или, може би по-вероятно, с гласовете в главата си. О, Хеборик носеше проклятия, жилките на тигър по кожата си, благослова на един бог на войната — и гласовете в главата му като нищо можеше да са истински. И все пак, прекършиш ли духа на един човек достатъчно пъти…
„Закъсняло наблюдение. Ларви, там, в тъмните предели на гнездото. Гнездо? Насмешка. Кошер? Гнездо.“
Кътър погледна намръщено демона. Плоската му плешива и широка глава с четириокото лице беше на буци и подута от ужилванията на осите.
— Не си. О, да. Направил си го.
„Раздразнение е обичайното им състояние, смятам вече. Разбиването на пещерата им ги е раздразнило още повече. Сблъскахме се в бръмчаща вражда. Аз пострадах повече, мисля.“
— Черни оси?
„Килната глава, питащо. Оси? Плашещ отговор, ами да, бяха. Черни. Риторично, важно ли беше това?“
— Радвай се, че си демон — отвърна Кътър. — Две-три ухапвания от тях ще убият възрастен човек. Десет убиват кон.
„Кон — ние ги имахме — ти ги имаше. Трябваше да тичам. Кон. Голямо четирикрако животно. Вкусна храна.“
— Хората обикновено ги яздят — отвърна Кътър. — Докато не паднат. Тогава ги ядат.
„Много приложения, чудесни и пестеливи. Ние изядохме ли твоите? Къде може да намерим още такива същества?“
— Нямаме пари, с които да ги купим, Сивожаб. А нашите продадохме за храна и продукти в Пан’поцун.
„Упорито благоразумие. Няма пари. Тогава трябва да вземем, мой млади приятелю. И да ускорим това пътуване до толкова желания край. Тонът в края обозначава умерено отчаяние.“
— Още ли нямаме вест от Л’орик?
„Притеснено. Не. Моят брат мълчи.“
Помълчаха. Демонът чоплеше раздраните краища на устните си, по които, забеляза Кътър, щом се вгледа по-отблизо, стърчаха сиви късчета смачкани оси. Сивожаб беше изял гнездото. Нищо чудно, че осите се бяха раздразнили. Кътър отри чело, после страните си. Имаше нужда от бръснене. И баня. И чисти, нови дрехи.
И цел в живота. Някога, толкова отдавна, когато все още беше Крокъс Младока от Даруджистан, чичо му бе започнал да подготвя пътя за един преобразен Крокъс. Младеж от знатните дворове, обещаваща фигура, фигура привлекателна за младите, богати, глезени жени на града. Краткотрайна амбиция, във всяко отношение. Чичо му беше умрял. И също така бе умрял Крокъс Младока. Куп пепел не беше останал за разравяне.
„Онова, което бях, не е това, което съм. Двама души, еднакви лица, но различни очи. В това, което са видели, в това, което отразяват към света.“
„Горчив вкус — каза в ума му Сивожаб, изплезил дългия си език, за да събере последните късчета. Тежка, отривиста въздишка. — И все пак, ох, колко изпълваща. Питане. Можеш ли да се пръснеш от това, което е в тебе?“
„Надявам се, че не.“
— Я по-добре да потърсим Хеборик, ако искаме този ден да не мине безплодно.
„Забелязано преди. Призрачни ръце проучвал скалите горе. Мирисът на диря го отвел напред и нагоре.“
— Диря ли?
„Вода. Търсеше началото на извор, който се пълни долу при напращелите жени, които, казано с ревност, толкова те обожават.“
Кътър се изправи.
— На мен не ми изглеждат толкова „напращели“, Сивожаб.
„Любопитно. Купища плът, съдове за склад на вода, по бедрата и отзад. По гърдите…“
— Аха. Този вид „напращялост“ значи имаш предвид. Прекалено месояден си, демоне.
„Да. Най-пълно и доволно съгласие. Да ида ли да подиря Призрачни ръце?“
— Не. Ще го подиря аз. Смятам, че конниците, които ни подминаха вчера по пътя, не са толкова далече, колкото трябва да са, и ще съм спокоен, ако знам, че пазиш Сцилара и Фелисин.
„Никой няма да ги отведе“ — отвърна Сивожаб.
Кътър изгледа отгоре клечащия демон.
— Сцилара и Фелисин не са коне.
Големите очи на Сивожаб бавно примигаха, първо двете едно до друго, после — другите отгоре и отдолу. Езикът му пробяга по устните му.
„Смешно. Не са, разбира се. Недостатъчен брой крака, забелязано.“
Кътър се покатери на канарата, после скочи на съседната, вкопчи се в една издатина и се издърпа нагоре. Не беше по-различно от катерене на тераса или по стена на градско имение. „Обожавали ме, тъй ли?“ Трудно му беше да го повярва. Допускаше, че им е по-леко да спрат очите си на него, отколкото на старец или демон, но това не беше обожание. Не можеше да ги разбере тези две жени. Дърлеха се като сестри, караха се за всяко нещо, което им се изпречи пред очите, както и за неща, които Кътър нито можеше да види, нита да разбере. В други моменти ставаха безкрайно близки все едно, че споделяха някаква тайна. И и двете се суетяха над Хеборик Призрачните ръце, дестраянта на Трийч.
„Може би войната се нуждае от хранители. Може би богът е щастлив от това. На жреца му трябват послушници, в края на краищата.“ Това можеше да се очаква от Сцилара, след като Хеборик я беше извлякъл от едно кошмарно съществуване и наистина я бе изцерил по някакъв все още неопределим начин — ако Кътър го беше схванал вярно по оскъдните коментари, подслушани от време на време. Сцилара имаше много основания да е благодарна. А колкото до Фелисин, тук имаше нещо свързано с възмездие, нанесено за нейно удовлетворение срещу някой, който й бе причинил ужасна злина. Беше сложно. „Явно и двете си имат тайни. Много при това. О, какво ме интересува? Жените не са нищо освен камара противоречия, наобиколена от смъртоносни капани. Доближиш ли се, рискът си е твой. По-добре изобщо не се доближавай.“
Добра се до един комин в скалната стръмнина и се заизкачва по него. По вертикалните цепнатини се стичаше вода. Разбръмчаха се мухи и разни други крилати насекоми; ъглите на комина бяха плътно оплетени от затаили се, дебнещи жертвите си паяци. Докато се изкачи и се измъкне, беше покрит с гъста прашасала паяжина. Спря да се почисти и се огледа. Грубо очертаната диря продължаваше нагоре, лъкатушеше между рухнали каменни плочи.
В своя безпосочен, криволичещ вървеж все още бяха на месеци от брега, доколкото можеше да прецени. Щом стигнеха, трябваше да намерят лодка, която да ги преведе до остров Отатарал. Забранен път и малазанските кораби усърдно патрулираха в тези води, или поне го правеха преди въстанието. Може би все още не бяха успели да възстановят реда.
Тъй или иначе, щяха да започнат прехвърлянето нощем.
Хеборик трябваше да върне нещо, взето оттам. Нещо, намерено на острова. Всичко беше толкова мътно. А неясно защо, Котильон бе пожелал Кътър да придружи дестраянта. Или по-скоро — да опази Фелисин Младшата. „Да тръгнеш по път, който не е съществувал досега.“ Все пак не беше най-добрата мотивация. Бягството от отчаянието бе жалък избор, особено след като е обречено на неуспех.
„Обожавали ме, така ли? Какво има да ми обожават?“
Чу глас пред себе си:
— Всичко загадъчно е като стръв за любопитния. Чувам стъпките ти, Кътър. Ела, виж този паяк.
Кътър обиколи канарата и видя Хеборик, коленичил до един крив чворест дъб.
— А там, където стръвта е свързана с болка и уязвимост, става много по-привлекателна. Виждаш ли този паяк? Под този клон, да? Трепери на паяжината си, едното й краче е откъснато, тресе се като изтерзана от болка. Разбираш ли, нейната плячка не са мухи или комарчета. О, не. Тя дебне да улови паяци.
— Тях не ги интересува нито болката, нито загадъчното, Хеборик — отвърна Крокъс и се наведе, за да огледа паяка. Беше колкото детска длан. — Това не е краче. Подставено е.
— Допускаш, че другите паяци могат да броят. Тя знае по-добре.
— Всичко това е много интересно — отвърна Кътър и се изправи. — Но трябва вече да тръгваме.
— Всички ние наблюдаваме как се разиграва това — рече Хеборик, опрял гръб на дънера, и загледа странно пулсиращите си ноктести ръце.
„Всички ние? О, да, ти и твоите невидими приятели.“
— Не бих допуснал, че по тези хълмове ще има много духове.
— И би сгрешил. Планински племена. Безкрайни войни… тези, които са загинали в битка, виждам аз, само паднали в битка. — Призрачните ръце се свиха. — Началото на извора е малко по-натам. За контрол над него са се били. — Жабешкото му лице се смръщи. — Винаги има причина или причини. Винаги.
Кътър въздъхна и огледа небето.
— Знам, Хеборик.
— Да знаеш не значи нищо.
— И това знам.
Хеборик се изправи.
— Това е най-голямото утешение на Трийч — разбирането, че съществуват безкрайни причини за война.
— И теб ли те утешава това?
Дестраянтът се усмихна.
— Хайде. Онзи демон, дето говори в главите ни в момента, е обсебен от мисъл за плът, устата му е пълна със слюнка.
Поеха надолу по пътеката.
— Няма да ги изяде.
— Не съм убеден, че това е естеството на апетита му.
Кътър изсумтя.
— Хеборик, Сивожаб е една четириръка, четириока и много голяма жаба.
— С изненадващо безгранично въображение. Кажи ми, колко знаеш за него?
— По-малко от теб.
— Не ми беше хрумвало досега — отвърна Хеборик, докато водеше даруджистанеца по по-малко стръмна, но и по-лъкатушеща пътека, — че буквално не знаем нищо — нито кой е бил Сивожаб, нито какво е направил там, в родното си селение.
Този път Хеборик се бе държал смислено за необичайно дълго време. Кътър се зачуди дали нещо не се е променило у него — надяваше се да си остане така.
— Е, можем да го попитаме.
— Ще го попитам.
Сцилара нарина пясък върху няколкото останали тлеещи въглена, седна, опря гръб на торбата си, натъпка още ръждивец в лулата си и задърпа. Сивожаб клечеше пред Фелисин и издаваше странни жаловити звуци.
Толкова малко неща беше виждала от толкова дълго време. Замаяна до затъпяване от дъранг, с детински мисли, внушени й от стария й господар Бидитал. А ето, че вече беше на свобода, ококорила очи за всички тези сложни неща по света. Демонът бе обсебен от страст към Фелисин, като че ли. Или да се сноши с нея, или да я излапа — трудно беше да се разбере. Фелисин се държеше със Сивожаб като с куче, което е по-добре да погалиш, вместо да сриташ. И това може би създаваше у демона грешна представа.
Създанието говореше на другите в умовете им, но все още не го беше правило със Сцилара. От вежливост към нея онези, които демонът заговаряше, отвръщаха гласно, макар да не им се налагаше, разбира се — и навярно в повечето случаи не го и правеха. Нямаше как Сцилара да го разбере. Зачуди се защо е отделена от тях — какво всъщност виждаше демонът в нея, което така да повлияе на явната му словоохотливост?
„Е, отровите се задържат. Може би не са… вкусни.“ В предишния си живот навярно щеше да изпита негодувание или подозрение, стига изобщо да можеше да изпита нещо. Но сега като че ли не я интересуваше много. Нещо се беше заформило в нея и това нещо беше сдържано и, колко странно — самоуверено.
Навярно бе от това, че е бременна. Едва започваше да й личи, а щеше да става само по-лошо. И този път нямаше да има алхимии, които да изстържат семето от утробата й. Макар да бяха възможни и други средства, разбира се. Още не беше решила дали да запази детето, чийто баща вероятно беше Корболо Дом, но можеше и да е някой от офицерите му, или някой друг. Не че това имаше значение, след като който и да беше той, най-вероятно вече бе мъртъв — мисъл, която я радваше.
Непрекъснато й се гадеше, макар че ръждивецът помагаше много. Имаше я и болката в гърдите, а от това, че бяха натежали, я болеше гърбът, много неприятно. Апетитът й се беше усилил и тя наедряваше, особено по бедрата. Другите просто бяха решили, че тези промени идват от възвръщащото й се здраве — не беше кашляла вече от седмица, а всичкото това ходене бе заздравило краката й — и тя предпочиташе да не оборва предположенията им.
Дете. Какво щеше да прави с него? Какво щеше то да очаква от нея? Какво изобщо правеха майките? „Продават си бебетата, най-вече. На храмове, на роботърговци, на търговците на харема, ако е момиче. Или го запазват и го учат да проси. Да краде. Да продава тялото си.“ Всичко това — от беглите наблюдения и историите, разправяни от бездомниците в лагера на Ша’ик. Което означаваше, че детето е един вид вложение. Логично. Отплата за деветте месеца болки и страдания.
Предполагаше, че би могла да направи нещо такова. Да го продаде. Стига да го оставеше да живее толкова дълго.
Беше си сериозен избор, но имаше предостатъчно време да го обмисли. Да вземе решение.
Сивожаб се беше извърнал и гледаше някъде зад нея. Сцилара се обърна и видя четирима мъже, спрели на края на поляната. Четвъртият водеше коне. Ездачите, които ги бяха подминали предния ден. Единият държеше зареден арбалет и се целеше в демона.
— Гледай това проклето нещо да го държиш настрана от нас — изръмжа той на Фелисин.
Мъжът от дясната му страна се засмя.
— Четириока жаба. Да, жено, дръж го за каишката… засега. Не искаме да се пролее кръв. Е, поне не много — добави.
— Къде са двамата мъже, които бяха с вас? — попита мъжът с арбалета.
Сцилара остави лулата си на земята.
— Няма ги. — Стана и заоправя ризата си. Просто свършете това, за което сте дошли, и се махайте.
— А, сговорчива си. Ти, с кучето, и ти ли ще си толкова мила като приятелката си?
Фелисин не отвърна нищо. Беше пребледняла.
— Нея я оставете — каза Сцилара. — Аз ще стигна за всички ви.
— Ама може пък да не стигнеш, нас ако питаш — отвърна й с усмивка мъжът.
Дори не беше грозна усмивката, реши тя. Можеше да го направи.
— В такъв случай мисля да ви изненадам.
Мъжът връчи арбалета на един от приятелите си и разкопча колана на телабата.
— Ще видим. Гутрим, ако това — куче ли е, какво ли е — скочи, убий го.
— Доста по-голямо е от повечето кучета, които съм виждал — отвърна Гутрим.
— Стрелата е отровна, забрави ли? Черна оса.
— Май ще е по-добре да го убия веднага.
Другият се поколеба, после кимна.
— Давай.
Стрелата литна.
Дясната ръка на Сивожаб я хвана, сякаш я изтръгна от въздуха, после демонът я огледа с любопитство и изплези език да близне отровата.
— Седмината да ме вземат дано! — прошепна невярващо Гутрим.
— Не се намесвай тук! — обърна се Сцилара към демона. — Няма проблем…
— Той не е съгласен — каза Фелисин с изтънял от страх глас.
— Ами убеди го тогава.
„Мога да го направя. Също както беше преди. Все едно, те са само мъже.“
— Не мога, Сцилара.
Гутрим презареждаше арбалета, а първият и другият, който не държеше юздите на конете, вадеха ятаганите.
Сивожаб се хвърли напред ужасяващо бързо и скочи, отворил широко уста. Устата щракна и се стегна около главата на Гутрим. Долната челюст на демона се хлъзна от пантите си и главата на мъжа изчезна. Инерцията и тежестта на Сивожаб го събориха. Чу се ужасяващ пукот и Гутрим се свлече на земята.
Челюстите на Сивожаб се стегнаха със скърцане, чу се пукот, после демонът бавно се отдръпна от обезглавения труп.
Останалите трима бяха зяпнали изумени. Но сега се задействаха. Първият изрева — звук, изпълнен с ужас — и затича напред, вдигнал ятагана.
Сивожаб изплю кървава топка сплъстена коса и кости, и скочи да го пресрещне. Една ръка улови десницата на мъжа с ятагана, изви силно и лакътят изскочи навън през разкъсаната плът; швирна кръв. Друга ръка стисна гърлото му и изви, прекърши хрущяла. Писъкът така и не излезе от устата на мъжа. С опулени очи, с посивяло до черно лице и изплезен като на някакво страховито същество език, той рухна под демона. Трета ръка го отблъсна встрани. С четвъртата Сивожаб се пресегна и се почеса по гърба.
Вторият с ятагана се втурна към четвъртия, който вече яхаше коня си.
Сивожаб скочи отново. Един юмрук се стовари в тила на мъжа с ятагана и костта хлътна навътре. Той се просна, оръжието изхвърча от ръката му. Връхлитащият демон хвана последния с единия крак в стремето.
Конят изцвили и се дръпна уплашено, а Сивожаб смъкна мъжа на земята и захапа лицето му.
Само след миг главата му изчезна в демонската паст като на първия. Нов пукот, ритащи крака и мятащи се ръце. И милостива смърт.
Демонът изплю главата и тя падна така, че Сцилара видя лицето на мъжа — без плът, без очи, само кожата, раздрана и кървава. Вторачи се още за миг, насили се и извърна очи.
Фелисин би свила колене до лицето си и бе покрила очите си с ръце.
— Свърши се — промълви Сцилара. — Фелисин, свърши се.
Фелисин свали ръце. Лицето й бе сгърчено от ужас и отврат.
Сивожаб извличаше труповете извън поляната, зад грамадата канари, движеше се припряно. Сцилара приклекна пред Фелисин.
— По моя начин щеше да е по-леко. Поне нямаше да е толкова кърваво.
Фелисин се вторачи в нея.
— Той им изпи мозъците.
— Това го видях.
— Вкусно било, каза.
— Той е демон, Фелисин. Не куче, не животинче. Демон.
— Да — прошепна тя.
— И вече знаем какво може да прави.
Фелисин кимна онемяла.
— Тъй че не се сближавай много с него — каза кротко Сцилара. Изправи се и видя Кътър и Хеборик — слизаха бавно от билото.
„Триумф и гордост! Имаме си коне!“
Кътър забави крачка.
— Чухме писък…
— Коне — рече Хеборик и се запъти към изплашените животни. — Това му се вика късмет.
„Невинност. Писък? Не, приятелю Кътър. Беше Сивожаб… пусна си душата.“
— Нима? А тези коне просто така дойдоха сами?
„Храбро. Да! Много любопитно!“
Кътър тръгна по равното, заоглежда петната по разровената пръст. Отпечаталите се длани на Сивожаб явно издаваха усилията му да прикрие белята.
— Някаква кръв тука…
„Стъписване, отчаяние… угризение.“
— Угризение. За това, което е станало тук, или защото е разкрито?
„Лукаво. Ами, първото, разбира се, приятелю Кътър.“
Кътър се намръщи кисело и се обърна към Сцилара и Фелисин.
— Мисля, че се радвам, че не бях тук да видя това, което сте видели.
— Да — отвърна Сцилара. — Би трябвало да се радваш.
— Стой настрана от животните, Сивожаб — подвикна Хеборик. — Мен може да не ме харесват много, но тебе наистина не те харесват.
„Убедено. Те просто не ме познават още.“
— Това нещо и на плъх, не бих го дала да го яде — каза Смайлс. Ровеше вяло парчетата месо в калаената чиния в скута си. — Виж, даже мухите го отбягват.
— Те не отбягват храната, а тебе — каза Корик.
Тя му се изсмя презрително.
— На това му викат „респект“. Чужда думичка за тебе, знам. Сетите са само пропаднали уикци. Това всеки го знае. А ти… ти си пропаднал сети. — Хвана чинията си и я отпрати по пясъка към Корик. — Дръж, натикай си го в полукръвните уши и си го запази за по-късно.
— Толкова е сладка след ден тежка езда — подхвърли Корик на Тар с широка белозъба усмивка.
— Продължавай да я дразниш и може и да съжалиш — рече ефрейторът. Той също оглеждаше накриво това, което трябваше да мине за вечеря в чинията му, обикновено ведрото му лице се беше понамръщило. — Конско е, сигурен съм.
— Изровено от някое конско гробище — отвърна Смайлс и изпружи крака. — Готова съм да убия за малко мазна риба, печена в глина на въглени край брега. С жълт пипер, увита във водорасли. Кана мескерско вино и някое читаво момче от селото навътре в сушата. Селяшко момче, едро…
— Качулатия молитвите ми да чуе дано, стига! — Корик се наведе напред и се изплю в огъня. — Това как си спипала някакво свинарче с мъх по брадичката е единствената история, която знаеш, явно. Проклятие, Смайлс, това вече сме го слушали хиляда пъти. Изпълзяла си една нощ от имението на татенцето да си намокриш ръцете и коленете долу на плажа. И къде беше всичко това? О, добре, в приказната земя на малкото момиченце, забравих…
Един нож изсвистя и се заби право в прасеца на Корик. Той ревна, залитна и се смъкна на пясъка, стиснал крака си.
Войниците от близките отделения извърнаха глави да видят какво става, примижали от праха, загърнал целия лагер. Мигновено любопитство, което бързо замря.
Докато Корик сипеше низ мръсни ругатни и се мъчеше да спре с ръце бликналата кръв, Ботъл въздъхна и стана от мястото си.
— Видяхте ли какво става, когато възрастните ни оставят малките да си играем самички? Стой спокойно, Корик. Ще те оправя, няма да отнеме много…
— Гледай да е по-скоро — изръмжа полукръвният сети, — че да мога да й срежа гърлото на тая кучка.
Ботъл погледна жената, след което се наведе към Корик.
— По-кротко. Изглежда малко пребледняла. Лошо хвърляне…
— О, а в какво се е целила тогава?
Ефрейтор Тар се надигна и поклати глава.
— Стрингс няма да е доволен от тебе, Смайлс.
— Той си мръдна крака…
— А ти хвърли нож по него.
— Заради онова, за малкото момиченце. Предизвика ме.
— Все едно как е започнало. Би могла да се опиташ да се извиниш — може пък Корик да го остави така…
— Как пък не — каза Корик. — Когато Гуглата влезе в собствения си гроб.
— Ботъл, спря ли му кървенето?
— Почти, ефрейтор. — Ботъл подхвърли ножа към Смайлс и той тупна в краката й.
— Благодаря, Ботъл — рече Корик. — Сега може да опита пак.
Ножът дрънна в земята между ботушите на полукръвния.
Всички се извърнаха и зяпнаха Смайлс.
Ботъл облиза устни. Това проклето нещо се беше забило твърде близо до лявата му ръка.
— Ето там се целех — каза Смайлс.
— Аз какво ти казах? — попита Корик, гласът му беше странно изтънял.
Ботъл вдиша дълбоко.
Тар се приближи и измъкна ножа от земята.
— Това мисля да го позадържа малко.
— Не ми пука — подхвърли Смайлс. — Имам и още много.
— И ще ги държиш в каниите.
— Слушам, ефрейтор. Стига никой да не ме предизвиква.
— Тя е луда — измърмори Корик.
— Не е луда — отвърна Ботъл. — Само е самотна за…
— За някое селско момче от селото на сушата — довърши ухилено Корик.
— Сигурно братовчед — добави Ботъл тихо, колкото само Корик да го чуе.
Засмяха се.
Тъй. Поредният миг, от който косата да му настръхне на човек в този безкраен поход, само с малко пролята кръв. Четиринадесета армия беше уморена. Отегчена. Окаяна. Лишена от възможността да нанесе пълно и решително възмездие на Ша’ик и сганта убийци, насилници и касапи, които я следваха, сега тя бавно вървеше по дирите на последните остатъци от онази бунтовническа армия, по прашни пътища и изтерзана земя, през пясъчни бури и още по-ужасни неща. Четиринадесета все още очакваше решителния край. Искаше кръв, но досега проливаше само от своята, щом дребните спречквания прераснеха във вражди и играта загрубееше.
Юмруците правеха всичко, което им беше по силите, за да удържат нещата под контрол, ала и те бяха изтощени. Това, че капитаните по ротите, достойни за ранга, бяха в оскъдица, влошаваше нещата още повече.
„А ние изобщо си нямаме, след като Кенеб се премести.“ Носеше се слух за нов контингент новобранци и офицери, дебаркирали при Лато Риве и вече някъде зад тях, забързани да ги догонят, но този слух се бе появил преди цели десет дни. Глупаците трябваше вече да са ги настигнали.
През последните два дни пристигаха и заминаваха вестоносци, пердашеха в галоп по дирята, оставена зад тях, и се връщаха. Дужек Едноръкия и адюнктата си говореха много, това поне беше ясно. Не беше ясно за какво си говорят. Ботъл си беше помислял да подслуша командната шатра, както го беше правил много пъти преди, между Ейрън и Рараку, но присъствието на Бързия Бен го изнервяше. Върховен маг. Ако Бързака обърнеше някой камък и намереше Ботъл под него, Гуглата щеше да черпи.
Проклетите кучи синове, които бягаха пред тях, можеха да си бягат така вечно, и сигурно щяха и да го направят, ако командирът им имаше капка мозък в главата. Можеше да избере последна съпротива по някое време. Героично и вдъхновяващо в своето безсмислие. Но май беше твърде умен за това. На запад и все на запад, през пустините.
Ботъл гребна шепа пясък да изтрие кръвта на Корик от пръстите и дланите си. „Просто си лазим по нервите един на друг. Това е всичко.“ Баба му щеше да знае как да се справи с това положение, но тя отдавна беше умряла и духът й бе останал привързан към старата ферма край Джаката, на хиляда левги оттук. Почти можеше да я види в ума си, как клати глава примижала, с онази нейна полуналудничава гениалност. Мъдра за нравите на смъртните, провиждаща всяка слабост, всеки недостатък, четяща по неволни жестове и мигновени изражения, сечаща през размътената повърхност, за да оголи костите на истината. Нищо не оставаше скрито от нея.
Не можеше да поговори с нея обаче.
„Но има и друга жена… нали?“ Въпреки жегата Ботъл потръпна. Тя все още обсебваше сънищата му, онази вещица на Ерес’ал. Все още му сочеше древните брадви, разпръснати по цялата тази земя като каменните листи на обхванало целия свят дърво, разпилени от ветровете на безброй отминаващи векове. Знаеше всъщност, че само на петдесетина крачки на юг от този път има падина, отрупана с проклетите му неща. Ей там, съвсем наблизо, чакаха го.
„Виждам ги, но все още не разбирам значението им. Това е проблемът. Не съм готов за това.“
Очите му уловиха движение долу покрай ботушите му и той видя женския скакалец — лазеше бавно по пясъка, издут от яйца. Ботъл се наведе и го вдигна, стисна го за свитите крилца. С другата си ръка бръкна в торбата си и извади малка черна дървена кутийка, капакът и страничните й стени бяха на малки дупчици. Отвори ключалката и вдигна капака.
Веселата женитба, безценният им скорпион Птича джвъчка. Опашката на свитата в ъгъла твар рязко щръкна от внезапната светлина.
Ботъл пусна скакалеца в кутията.
Скорпионът беше разбрал какво предстои, втурна се напред и след няколко мига вече се хранеше с все още подритващото насекомо.
— За тебе всичко е просто, нали? — измърмори Ботъл.
Нещо тупна в пясъка до него — плод карибрал, кръгъл и с прашливо белезникав цвят. Ботъл вдигна глава и видя спрелия се пред него Кътъл.
Сапьорът носеше цял куп плодове.
— Почерпка.
Ботъл кривна устни и затвори капачета на кутията над Веселата женитба.
— Благодаря. Къде ги намери?
— Поразходих се. — Кътъл кимна на юг. — Там има една падина. Пълно е с карибрал. — Започна да подхвърля плодове и на другите от отделението.
Падина.
— И много ръчни брадви също, нали?
Кътъл примижа.
— Не забелязах. Това по ръцете ти кръв ли е?
— От мене е — изръмжа Корик. Вече белеше кората на плода.
Сапьорът помълча и огледа войниците около себе си. Ефрейтор Тар само сви рамене. Това явно беше достатъчно и Кътъл метна последния карибрал на Смайлс. А тя го хвана с нож.
Всички я гледаха мълчаливо, докато с ловки удари дялкаше кората. Сапьорът въздъхна.
— Мисля да ида да намеря сержанта.
— Няма да е зле — отвърна Ботъл.
— Трябва да пуснеш Веселата да се поразходи — рече Кътъл. — Да си поразтъпче старите крака. Може Лютс да си е намерил нов скорпион — нашият си нямаше равен досега. Говорят за реванш.
— Скорпионите не могат да си разтъпкват краката — отвърна Ботъл.
— Образно го казах.
— Тъй ли?
— Все едно. — Сапьорът се обърна и се запиля нанякъде.
Смайлс успя да обели цялата кора на една ивица и я метна по Корик. Той беше навел глава, но подскочи, щом улови движението с крайчеца на окото си.
Тя изсумтя.
— Взимай я. Добави си я в колекцията талисмани.
Той остави карибрала си на пясъка, надигна се бавно, после потръпна и изгледа с яд Ботъл.
— Мислех, че си го изцерил проклетото нещо.
— Изцерих го. Но още е натъртено, ще наболява.
— Натъртено ли? Едва мога да стоя.
— Ще се оправи.
— Тя може да побегне — отбеляза Тар. — Много ще е смешно, Корик, да гледаме как куцукаш след нея.
Едрият мъж се смири и си седна.
— Достатъчно търпелив съм.
— О-о, цялата се изпотих — рече Смайлс.
Ботъл стана и каза:
— Аз ще се поразходя. Никой никого да не убива, докато се върна.
— Ако някой бъде убит, знахарските ти дарби няма да помогнат много — подхвърли Тар.
— Не мислех за лекуване, а за гледане.
Бяха на север, достатъчно далече от спрялата на лагер колона. На една ниска могила растяха три дървета гулдинда и те спряха под сянката на широките лъскави листа, развързаха вързопа с храна, отпушиха делвата гредфалански ейл, която Фидлър бе донесъл отнякъде, и зачакаха идването на Върховния маг.
Нещо от стария дух на Фидлър бе поомекнало, Калам го беше забелязал. Повече сиво, отколкото рижо имаше в брадата му, и някакъв отчужден поглед в светлосините му очи. Вярно, Четиринадесета армия беше пълна с негодуващи войници с вгорчени души, славата на имперското възмездие им бе отнета в самата нощ преди сражението; а този поход влошаваше положението още повече. Дори само тези неща бяха достатъчни, за да се обясни състоянието на Фидлър, но Калам знаеше, че не е това.
Песен на Танно или не, Хедж и другите бяха мъртви. Призраци от другата страна. Но пък Бързия Бен бе обяснил, че официалните донесения са леко неточни. Малът, Пикър, Анци, Бленд, Спиндъл, Блупърл… имаше оцелели, пенсионирани, и си живееха мирен живот в Даруджистан. Заедно с капитан Гъноуз Паран. Тъй че имаше и добра вест и това помагаше. Малко.
Фидлър и Хедж бяха близки като братя. Докато бяха заедно, бяха страхотия. Слята умствена нагласа, по-скоро опасна, отколкото забавна през повечето време. Толкова легендарни, колкото самите Подпалвачи на мостове. Онова решение, с разделянето им там, на брега на Лазурното езеро, беше съдбоносно. „Съдбоносно за всички нас, както се оказва.“
Калам не можеше да схване добре цялата тази работа с асцендентството. Бродниците на духа, благословили рота войници, разкъсването на тъканта на Рараку. Представата за невидимите закрилници едновременно го утешаваше и безпокоеше — животът на Фидлър беше спасен от призрака на Хедж… но къде беше Уискиджак? И той ли беше там, при тях?
Онази нощ в лагера на Ша’ик се бе оказала кошмарна. Твърде много ножове бяха извадени от каниите в онези тъмни часове. И той беше видял призраците със собствените си очи. Подпалвачи на мостове, отдавна мъртви, върнали се мрачни като махмурлии и толкова гадни, колкото бяха и приживе. Ако изобщо някога срещнеше Бродник на духа на Танно, Фидлър трябваше да му каже да…
Сапьорът крачеше напред-назад в сянката на дърветата.
Присвит на земята, Калам Мекхар изгледа умислено стария си приятел.
— Добре, Фид, хайде стига.
— Лоши работи — измърмори сапьорът. — Чет нямат. Като буреносни облаци, сбират се на всички хоризонти.
— Нищо чудно, че си жалка компания напоследък.
Фидлър примижа.
— И ти не си много по-добра.
Убиецът отвърна с гримаса.
— Перла. Губи ми се от погледа, но все едно, върти се наоколо. Човек би помислил, че оная жена парду… как й беше името?
— Лостара Юил.
— Същата. Човек би помислил, че го е свалила от коня вече.
— Играта, която играят те, си е само тяхна — отвърна Фидлър, — и само те са добре дошли в нея. Все едно, ясно е, че той още е тук, защото императрицата иска някой да стои край Тавори.
— Това винаги й е било проблем — въздъхна Калам.
— Доверието.
Калам изгледа сапьора.
— Ти си вървял в походи с Тавори още от Ейрън. Някакво усещане за нея? Каквото и да е?
— Аз съм сержант, Калам.
— Точно затова те питам. — Убиецът зачака.
Фидлър се почеса по брадата, подръпна каишката на очукания си шлем, после го развърза и го хвърли на земята. Продължи да крачи, подритваше листата и черупките от плодове из пясъка. Махна с ръка да отпъди една муха кръвница, забръмчала пред лицето му.
— Тя е студено желязо, Калам. Но неизпитано. Може ли да мисли по време на бой? Може ли да командва в движение? Гуглата знае, фаворитът й Юмрук, онзи старец Гамът, не би могъл. Което не се връзва добре с преценката й.
— Тя го е познавала отпреди, нали?
— Някой, на когото може да разчита, да, това е. Той беше похабен, нищо повече. Не съм толкова щедър като някога.
Калам се ухили.
— О, да, щедър и още как! — Посочи костите от пръсти, висящи от колана на сапьора. — А за тези?
— На прав път вървеше тя с това, вярно. Бутването на Опонн може би.
— А може би не.
Фидлър сви рамене. Ръката му изплющя и се сви около мухата кръвница. Размаза я до смърт между дланите си с явно задоволство.
По-стар изглеждаше, самата истина, но си беше бърз и зъл както винаги. Полъх мъртъв въздух попиля листата по пясъка, въздухът осезаемо се разцепи и Бързия Бен пристъпи от лабиринта. Кашляше.
Калам вдигна делвата с ейл и пристъпи към него.
— Дръж.
Магът отпи, закашля се отново и изплю.
— Богове подземни, този Имперски лабиринт е ужасен. — Удари още една глътка.
— Вкарай ме там, че да мога и аз да пийна от това — рече Фидлър, щом спря до двамата.
— Радвам се да видя, че настроението ти се е подобрило. — Бързия Бен му подаде делвата. — Скоро ще си имаме компания… след като хапнем де — добави той, като видя вързопа с храна. — Толкова съм гладен, че муха кръвница мога да изям.
— Оближи ми дланта — рече Фидлър.
Магьосникът спря и го погледна през рамо.
— Ума си си изгубил. По-скоро бих облизал дланта на чистач на камилска тор. — Почна да развива листата, пазещи храната.
— Как мина срещата ти с Тавори? — попита Калам.
— Предположението ти е не по-лошо от моето — отвърна Бързия Бен. — Виждал съм и преди хора под обсада, но тя е вдигнала толкова дебели и високи стени, че се съмнявам, че и дузина раздразнени дракони ще могат да пробият… а и никакъв враг няма наоколо.
— Тук може би грешиш — каза убиецът. — Перла там ли беше?
— Да, една завеска леко помръдна.
Фидлър изсумтя.
— Не е толкова явен. Сигурно е била Т’амбър.
— Не го казах буквално, Фидлър. Някой в лабиринта. Близо, и много бдителен.
— Тавори не е носила меча си значи — рече Калам.
— Никога не го носи, когато говори с мен, слава на боговете.
— Аха. Деликатност значи.
Магьосникът стрелна Калам с мрачен поглед.
— Не иска да изстиска всичко от Върховния си маг, искаш да кажеш.
— Чакай — каза Фидлър. — Не ми харесват образите, които изникват в главата ми. Я подай комат от оня хляб сепах — не, не тоя, дето ти захапа, Бързак, благодаря. Онзи… о, все едно. — Пресегна се.
— Ей, ръсиш ми пясък върху яденето!
Калам се отпусна на земята. От минута на минута Фидлър изглеждаше все по-млад. Особено с това въсене. Това откъсване от армията и всичко, което вървеше с него, отдавна го беше превъзмогнал.
— Какво? — попита намръщено Фидлър. — Притеснен си, че ще си изтъркаш зъбите ли? По-добре спри да дъвчеш този хляб тогава.
— Не е чак толкова корав — отвърна с пълна уста магьосникът.
— Не е, но е пълен със зърна камък, Бързак. От воденичните камъни. Все едно, аз напоследък все пясък ръся. Имам пясък на места, които не можеш и да си представиш…
— Спри. Ония образи, дето никнат в главата и прочие.
— След това — продължи невъзмутимо Фидлър, — една годинка да си поседя сладко в Даруджистан, още ще сера тухли…
— Спри, казах!
Калам изгледа сапьора с присвити очи.
— Даруджистан ли? Каниш се да идеш при другите значи?
Сапьорът извърна смутено очи.
— Някой ден…
— Някой ден. Скоро?
— Не се каня да бягам, Калам.
Убиецът и Бързия Бен се спогледаха бързо и Калам се окашля.
— Ами… може би трябва, Фид. Според мене…
— Според тебе всички сме обречени, знам. Благодаря, че ми развали деня. Бързак, дай още една глътка от този ейл, устата ми е пресъхнала.
Калам замълча. „Добре, това поне се изясни.“
Бързия Бен изтупа трохите от ръцете си и изправи гръб.
— Тя има някои идеи за тебе, Калам…
— И едната жена ми е в повече.
— Може би иска да събереш отделение убийци?
— Какво? От тази сган?
Фидлър се намръщи:
— Ей, ей, тази сган я познавам.
— И?
— И си прав, да. Голяма беля са.
— Все пак. — Магьосникът сви рамене. — И вероятно иска да го направиш тихомъл…
— След като Перла ви е слушал разговора, да бе.
— Не, това беше после. Втората част от срещите ни е за публиката ни. В първата част, преди да дойде Перла и който там още, си говорим насаме. Тези срещи ги прави толкова импровизирано, колкото може. Използва за пратеник Гръб. — Магът направи жеста „да пази зло“.
— Милото намерениче — подхвърли Фидлър.
Бързия Бен само поклати глава.
— Значи си иска свой кадър от убийци — рече Калам. — За който Нокътят да не знае. О, не ми харесва накъде бие всичко това, Бързак.
— Който се крие зад онези стени, може да е уплашен, Кал, но не е глупак.
— Цялата работа е глупава — заяви Фидлър. — Тя съкруши въстанието — какво повече иска Ласийн?
— Силна е за справянето с враговете ни — рече Калам. — И слаба, стане ли въпрос за популярност.
— Тавори не е от популярния тип личности, тъй че какъв е проблемът?
— Би могла да стане популярна. Още няколко успеха — такива, които да покажат че не е сляп късмет. Хайде, Фид, знаеш колко бързо може да се обърне една армия.
— Не и тази армия — отвърна сапьорът. — Тя първо едва-що се вдигна от земята. Ние сме една ужасно разколебана пасмина… Бързак, тя изобщо има ли си представа за това?
Магьосникът го изгледа продължително, после кимна.
— Мисля, че да. Но не знае какво да направи по въпроса, освен да догони Леоман от Вършачите и да го заличи с цялата му войска. Напълно.
Фидлър изсумтя.
— Точно от това се боеше Кътъл. Убеден е, че на Ранал до гуша ще му дойде, докато свърши всичко това.
— Ранал ли? А, да.
— И той е една беля — продължи Фидлър. — Непрекъснато приказва за проклетията, дето си я запазил, щял да седне на нея, когато съдбата се стовари върху всички ни. Трябва да му видиш физиономията само, когато почне да ги дрънка тия.
— Май трябва да се поговори с Кътъл.
— Трябва му един юмрук в муцуната, Кал. Вярвай ми, изкушавал съм се…
— Но сапьорите не си го правят един на друг това.
— Аз съм сержант.
— Но все пак ги искаш на своята страна.
— М-да.
— Добре — заяви Калам. — Аз ще го оправя.
— Внимателно. Може да ти хвърли в краката някоя „острилка“. Не обича убийците.
— Че кой ги обича? — подхвърли Бързия Бен.
Калам се намръщи.
— А аз пък си мислех, че съм популярен… поне между приятелите си.
— Само го изиграваме предпазливо, Калам.
— Благодаря, Бързак. Ще го запомня.
Магьосникът изведнъж се изправи.
— Гостите ни всеки момент ще пристигнат…
Фидлър и Калам също станаха, обърнаха се и видяха как Имперският лабиринт отново се разтвори. От устието му пристъпиха четири фигури.
Убиецът позна две от тях и изпита едновременно напрегнатост и задоволство, изпълнило душата му: настръхна изведнъж заради Върховния маг Тайсхрен, а искреното задоволство бе от това, че вижда Дужек Едноръкия. От двете страни на Тайсхрен крачеха двама телохранители, единият — престарял сети с намазани с восък мустаци — смътно познат някак си, сякаш Калам като че ли го беше виждал веднъж, преди много време. Другият беше жена, някъде между двайсет и пет и трийсет и пет, стройна и атлетична, с плътно копринено облекло. Очите й бяха меки и тъмнокафяви, будни; косата й бе подрязана късо, по имперската мода, около сърцевидното й лице.
— Отпусни се — промърмори му тихо Бързия Бен. — Както казах, ролята на Тайсхрен в… минали работи беше… погрешно разбрана.
— Така казваш ти.
— А и той наистина се опита да защити Уискиджак.
— Но беше прекалено късно.
— Калам…
— Добре, ще бъда вежлив. Този стар телохранител сети… не е ли от времето на императора?
— М-да.
— Нещастният кучи син? Дето никога нищо не казва?
— Същият.
— Изглежда все едно доста е пийнал.
Бързия Бен изсумтя.
— Нещо смешно ли има, Върховен маг? — попита Дужек, щом групата се приближи.
— Добре сте дошли, Върховен юмрук — отвърна Бързия Бен и добави с леко почтителен поклон към Тайсхрен: — Колега…
Тънките, почти без косми вежди на Тайсхрен се вдигнаха.
— Полево повишение, така ли? Е, може би позакъсняло. Все едно, не вярвам императрицата да е санкционирала все още това звание.
Бързия Бен му отвърна с широка бяла усмивка.
— Спомняте ли си, Върховен маг, друг един Върховен маг, изпратен от императора в началото на кампанията „Черния пес“? Крибалах Рул?
— Рул Простака ли? Да, умря след около месец някъде…
— В един ужасен пожар, да. Е, това бях аз. Тъй че вече съм бил Върховен маг, колега…
Тайсхрен се мръщеше, явно се мъчеше да си спомни нещо, след това лицето му помръкна.
— И императорът е знаел това? Би трябвало, щом ви е пратил… освен ако, разбира се, изобщо не ви е пращал той.
— Е, вярно, имаше някои недоразумения в цялата работа и ако някой беше поел точно по тази следа, като нищо щяха да се забележат. Но вие очевидно не изпитвате нужда да го правите, след като макар и за кратко успях да се защитя — като ви измъкнах от неприятност веднъж, доколкото си спомням… нещо там свързано с убийци магове Тайст Андий…
— Когато изгубих един определен предмет, съдържащ господар на демони…
— Нима? Съжалявам, че го чувам.
— Същият демон, който по-късно умря от меча на Рейк в Даруджистан.
— О, колко жалко.
Калам се наведе към Бързия Бен и прошепна:
— Мисля, че каза на мен да се отпусна.
— Стари работи, отдавна минали — каза дрезгаво Дужек Едноръкия. — Щях да плесна с ръце, ако имах повече от една. Тайсхрен, дръпни юздите на тоя сети, преди да е направил нещо глупаво. Имам да обсъдя тук някои неща. Хайде, да почваме.
Калам се озърна към Фидлър и примига. „Също като в доброто старо време…“
Залегнал на билото на рида, Перла изсумтя.
— Онова там е Дужек Едноръкия. Трябваше уж да е в Г’данисбан в момента.
Лостара Юил до него изсъска и започна да се пляска по бедрата и тялото.
— Бълхи чигър, проклет да си. Гъмжат по този хълм. Мразя бълхи чигър…
— Защо не вземеш да скочиш и да затанцуваш, капитане? — попита Перла. — Просто да си сигурна, че ще разберат, че сме тук.
— Шпионирането е глупаво. Мразя го това и май започвам да преоткривам и омразата си към теб, Нокът.
— Галиш ми ухото със сладките си приказки. Все едно, онзи плешивият е Тайсхрен, с Хатар и Киска този път, което значи, че си дава сметка за рисковете. О, защо трябваше да го правят това точно сега?
— Какво да правят точно сега?
— Каквото там правят, разбира се.
— Ами тичай при Ласийн като усърдно паленце, каквото си, Перла, и веднага й донеси всичко.
Той изпълзя надолу по склона, обърна се и седна.
— Няма нужда да се бърза. Трябва да помисля.
Лостара се спусна по склона, докато можеше да се изправи.
— Е, аз повече няма какво да чакам тука. Имам нужда от баня в мляко, с листа от ескура, и то веднага.
Той я гледаше как крачи към бивака. Приятна походка — освен леките резки тикове.
Елементарен трик, да пропъди бълхите от тялото си. Може би трябваше да подсили ухажванията си към нея.
„Не, така е много по-добре. Богове, създадени сме един за друг.“
Ярет Ганатан, безмълвният град, пръв и сетен
на стария път на завоя, извит в полукръг, там са
кулите пясъчни, гъмжащи от власт на империи,
армии в марш, знамената — крилете прекършени,
и телата, посечени в тесните улици, стават
на сградите скелета, воините са строители;
устоява вечно градът, приютява
орди безбройни на твари, о, кулите,
тъй гордо възправени, извисени под
знойния лъх на слънцето, Ярет Ганатан.
Град престолен, императрица, жена и любима,
старица и чедо на Първата империя,
и аз вечно съм тук, сред всички свои ближни,
костите в стените, костите
под пода, костите, които мятат тази
ласкава сянка — пръв и сетен,
виждам бъдното, всичко отминало,
и глината на моята плът е усетила твоите длани,
древен топлик на живота, че градът,
моят град устоява безмълвен, устоява,
устоява — вечно безмълвен.
— Мога да бъда тази урна.
— Не държиш да бъдеш точно тази урна.
— Тя си има крака.
— Като пънчета. И не мисля, че се движат. Те са само за показ. Помня разни такива неща.
— Но е хубава.
— И тя пикае в нея.
— Пикае? Сигурна ли си? Виждала ли си я да пикае в нея?
— Погледни, Кърдъл. Точно тя пикае в нея. Не държиш да си точно тази урна. Трябва ти нещо живо. Истински живо, с крака, които вършат работа. Или криле…
Още си шепнеха, когато Апсалар махна и последната дъска на прозореца и я остави на пода. Качи се на перваза, изви се на една страна и се пресегна към най-близката таванска греда.
— Къде отиваш? — попита настойчиво Телораст.
— На покрива.
— Да дойдем ли с теб?
— Не.
След няколко мига Апсалар вече стоеше присвита на спечената от слънцето глина. Звездите бляскаха отгоре. Утрото не беше далече и градът бе притихнал и неподвижен като нещо мъртво в края на нощта. Ерлитан. Първият град, до който бяха стигнали в тази земя, градът, от който бе започнало точно това пътуване, на група, обречена да се разпадне под натиска на безброй тежести. Калам Мекхар, Фидлър, Крокъс и тя самата. О, Крокъс се бе ядосал не на шега, когато разбра, че спътниците им са дошли със скрити мотиви — не просто за да я придружат до дома, не просто за да поправят една стара злина. Толкова наивен се беше оказал.
Зачуди се как ли е той сега, помисли да попита Котильон при следващото посещение на бога, накрая реши да не го прави. Нямаше да е добре да си позволи да се тревожи за него; дори да мисли за него, без да може да постигне нищо повече, освен да отвори шлюзовете на копнежа, страстта и съжалението.
Други, по-неотложни проблеми трябваше да се обмислят. Мебра. Старият шпионин беше мъртъв, точно както бе поискал Сенкотрон, макар причината да убягваше на Апсалар. Вярно, Мебра бе работил за всички страни, служил беше в един момент на Малазанската империя, а после — на каузата на Ша’ик. А след това… на някой друг. Самоличността на този някой друг беше важна и, подозираше тя, това бе истинската причина за решението на Сенкотрон.
Безименните? Дали убиецът семк не беше изпратен, за да прикрие някоя следа? Възможно. А и изглеждаше логично. „Никакви свидетели“, беше казал. На какво? Що за служба можеше да е предложил Мебра на Безименните? „Откажи се да търсиш отговор на това. Кой друг?“
В Седемте града несъмнено бяха останали последователи на стария култ към Сянка, оцелели след чистките, придружили завоеванието. Друг възможен платец на многобройните дарби на Мебра и по-вероятно бе той да е привлякъл вниманието на Сенкотрон, както и гнева му.
Бяха й казали да убие Мебра. Не й бяха казали защо, нито й бяха казали да предприеме някакви свои разследвания. Което предполагаше, че Сенкотрон смята, че знае достатъчно. Същото трябваше да е вярно и за Котильон. Или обратното — двамата просто бяха в пълно неведение, а Мебра просто беше превключвал от една страна на друга твърде често.
В списъка й имаше още цели — безразборна колекция имена, всичките можеше да се намерят в спомените на Котильон. От нея просто се очакваше да продължава от една цел към друга, и към последната — най-предизвикателната от всички… но това най-вероятно отстоеше месеци напред и щеше да й се наложи да извърши ловка маневра, за да се доближи достатъчно за удара, бавно, много предпазливо прокрадване до много опасен индивид. Към когото не изпитваше никаква враждебност.
„Точно това прави професионалният убиец. А обсебването на Котильон ме превърна в убийца. Това и нищо друго. Убивах и ще продължавам да убивам. Не трябва да мисля за нищо друго. Просто е. Би трябвало да е просто.“
И щеше да го направи просто.
Все пак какво бе накарало един бог да реши да убие някакъв си долен смъртен? Дребното камъче в обувката, дразнещо стъпалото. Клонката, плеснала го по лицето на горска пътека. Кой се замисля толкова, когато извади камъчето и го хвърли настрана? Или се пресегне и счупи клонката? „Аз май го правя, защото съм ръката на бога в това.“
„Стига. Край вече на тази слабост… на тази… несигурност. Изпълни си задачите и се отдръпни. Изчезни. Намери си нов живот.“
„Само че… как го прави човек това?“
Имаше един, когото можеше да попита — знаеше, че не е далече, след като си бе подбрал своята идентичност от спомените на Котильон.
Седеше на ръба на покрива, краката й се полюшваха в празното. Някой вече седеше до нея.
— Е? — попита Котильон.
— Убиец семк на Безименните изпълни мисията ми вместо мен.
— Тази нощ?
— Срещнах го, но не можах да го разпитам.
Богът кимна замислено.
— Пак Безименните. Това е неочаквано. И нежелано.
— Значи не те бяха причината за убийството на Мебра.
— Не. Раздвижване на стария култ. Мебра се гласеше да стане Върховен жрец. Най-добрият кандидат — за другите не се притеснявахме.
— Разчистване на къщата.
— Налага се, Апсалар. Боклук ни чака. Голям.
— Разбирам.
Помълчаха малко, след това Котильон се окашля.
— Все още не съм имал време да го нагледам, но знам, че е здрав, макар и разбираемо обезсърчен.
— Добре.
Сигурно усети, че тя иска да оставят въпроса дотук, затова замълча. После каза:
— Освободила си два призрака…
Тя сви рамене.
Котильон въздъхна и я погали по черната коса.
— Знаеш ли какви бяха някога?
— Крадци, мисля.
— Да, точно.
— Тайст Андий?
— Не, но доста дълго се задържаха над онези две тела и… попиха някои есенции.
— Аха.
— Сега са агенти на Еджуокър. Любопитен съм да видя какво ще направят.
— Засега, изглежда, са доволни само да ме придружават.
— Да. Мисля, че интересите на Еджуокър включват и тебе, Апсалар, заради нашата минала… връзка.
— Чрез мен — към теб.
— Явно съм предизвикал любопитството му.
— Еджуокър. Това привидение изглежда доста пасивно — отбеляза тя.
— За първи път го срещнахме в нощта на възнесението ни — отвърна замислено Котильон. — Нощта, в която преминахме в селението на Сянка. Мравки сякаш ме полазиха по гърба тогава, и оттогава всеки път ме полазват.
Тя го погледна накриво.
— Толкова си непригоден за бог, Котильон, знаеш ли го това?
— Благодаря за вота на доверие.
Тя се пресегна и потърка с длан брадичката му, жест много близък до милувка. Долови как той си пое дъх стъписан, очите му леко се разшириха, но не я погледна. Апсалар отдръпна ръката си.
— Съжалявам. Нова грешка. Напоследък май само грешки правя.
— Няма нищо — отвърна той. — Разбирам.
— Нима? О, да, разбира се.
— Довърши мисията си и всичко, за което си помолена, ще приключи. Няма да получиш повече искания от мен. Или от Сенкотрон.
В тона му имаше нещо, което я накара леко да потръпне. Нещо като… угризение.
— Разбирам. Това е добре. Уморена съм. От това, което съм, Котильон.
— Знам.
— Мислех малко да се поотклоня. Преди следващата ми задача.
— О?
— По крайбрежния път, на изток. Само няколко дни през Сянка.
Изгледа я, а тя забеляза смътната му усмивка и остана неизразимо доволна.
— Ах, Апсалар… Сигурно ще е забавно. Предай му поздравите ми.
— Настина ли?
— Абсолютно. Има нужда от малко разтърсване. — Той стана. — Трябва да тръгвам. Вече е почти призори. Внимавай и не се доверявай на онези призраци.
— Не са добри лъжци.
— Е, аз познавам един Върховен жрец, който прилага подобна тактика, за да обърква другите.
„Искарал Пъст.“ Този път се усмихна Апсалар, но нищо не каза, защото Котильон си бе отишъл.
Хоризонтът на изток бе лумнал в пламъци с изгрева на слънцето.
— Къде отиде тъмнината? — попита Кърдъл сърдито.
Апсалар стоеше до леглото си и опипваше пъстрата си колекция скрити оръжия. Трябваше да легне да поспи — може би следобед, — но първо щеше да се възползва от дневната светлина. Нещо важно имаше в онова убийство на Мебра от семк. Тази подробност беше потресла Котильон. Макар да не беше я помолил да го проучи, все едно, щеше да го направи, поне за ден-два.
— Слънцето изгря, Кърдъл.
— Слънцето? Кълна се в Бездната, на този свят има слънце? Те полудели ли са?
Апсалар се обърна към присвилия се от ужас призрак. Разтваряше се в прашливите лъчи светлина. Свита в сянката наблизо, Телораст гледаше ококорена, онемяла от страх.
— Кой да е полудял? — попита Апсалар.
— Ами те, кои! Тези, които са го създали това място!
— Ние чезнем! — изсъска Телораст. — Какво значи това? Ще престанем да съществуваме ли?
— Не знам — отвърна Апсалар. — Вероятно ще изгубите малко вещество, ако изобщо имате такова, но мисля, че ще е временно. По-добре да останете тук и да си траете. Ще се върна привечер.
— Привечер! Да, чудесно, ще чакаме тук до привечер. После — нощ, и тъмно, и всичките сенки, и разни неща за обсебване. Да, ужасна жено, ще те чакаме тук.
Тя слезе долу, плати за още една нощ и излезе на прашната улица. Тръгващите рано на пазар граждани вече се бяха раздвижили, продавачи дърпаха натоварени мулета, гъмжеше от коли, натоварени с кафези с птици, дъски с нарязано месо и буренца със зехтин или мед. Старци, изгърбени под вързопи дърва за огрев, кошове с грънци. По средата на улицата важно крачеха двама Червени мечове — страховити стражи на реда и закона, появили се отново, след като присъствието на империята беше преутвърдено така убедително. Бяха се запътили в същата посока като Апсалар — и като повечето хора всъщност — към огромното пространство на кервансарая извън градската стена, на юг от залива.
Червените мечове отваряха около себе си широк коридор, поклащащата им се походка, с ръцете в стоманените ръкавици, небрежно отпуснати на дръжките на прибраните в ножниците, но не и увити в бялата лента на мира тълвари внушаваха нагло, преднамерено провокативно предизвикателство. Но никой сякаш не ги виждаше.
Малко преди да ги настигне, Апсалар свърна вляво — маршрутите до становете на керваните все пак бяха повече от един.
Някой търговец, наемащ охранители парду и грал и явно проявяващ необичаен интерес към присъствието на танцьор на Сянка в града, можеше на свой ред да се превърне в предмет на интерес. Можеше просто да излезе, че търговецът (мъж или жена) е купувач или продавач на сведения, но дори това можеше да се окаже полезно за Апсалар — не че мислеше да плаща за каквито и да било сведения. Племенните охранници предполагаха продължително пътуване между отдалечени градове и по рядко използвани пътища. Този търговец щеше да знае някои неща.
Както и въпросните охранници, впрочем.
Стигна до окрайнините на първия стан. Погледнат отвисоко, кервансараят сигурно щеше да изглежда нашарен, след като търговци идваха и тръгваха в непрекъснат поток от фургони, конници, псета и камили. Външните му краища приютяваха по-дребни търговци, местата им изглеждаха предопределени по някаква неведома йерархия, докато керваните с по-висок ранг заемаха центъра.
Апсалар тръгна по главното платно между шатрите и започна дългото си издирване.
Някъде към обед видя един продавач на тапу и седна на една от малките масички под чергилото да хапне шиша с плодове и месо, мазнината потече на горещи вадички по ръцете й. В търговските станове, които бе посетила досега, бе открила подновена енергия. Смутовете и вълненията явно се отразяваха зле на търговията. Завръщането на малазанското управление беше благословено за нея, в целия й обичаен алчен блясък, и тя беше забелязала ликуването навсякъде. Парите течаха на хиляди потоци.
Три фигури привлякоха погледа й. Стояха пред входа на голяма шатра и като че ли спореха за една клетка с кученца. Бяха двете жени парду и един от мъжете от племето грал, които беше видяла в таверната. Бяха твърде залисани, за да са я забелязали, надяваше се. Избърса ръце в бедрата си, стана и тръгна, придържаше се към по-сенчестите места и по-далече от пазачите и шатрата на търговеца.
Достатъчно беше, че ги е открила, засега. Преди да се заеме с разпитването на търговеца или пазачите му, я чакаше друга задача.
Дългият път обратно до хана мина без произшествия. Беше вече следобед и умът й бе изпълнен с мисли за сън.
— Тя се върна!
Гласът, на Кърдъл, дойде откъм дървеното легло.
— Тя ли е? — попита от същото място Телораст.
— Познавам й обущата, виждаш ли вшитите железни ръбове? Не е като другото лице.
Апсалар спря и докато сваляше кожените си ръкавици, попита:
— Кое друго?
— Онова, дето дойде по-рано, преди камбана…
— Камбана? — учуди се Телораст. — О, ония камбани, разбрах. Измерват изтичането на времето. Да, Не-Апсалар, преди една камбана. Ние нищо не казахме. Мълчахме си. Лицето така и не разбра, че сме тук.
— Ханджията ли?
— Ботуши, изтъркани от шпори и обшити с бронз, обиколиха тук-там — наведе се да погледне и тука отдолу, но нас изобщо не ни видя, разбира се, нито пък нещо друго видя, защото ти никакъв багаж не си оставила да рови…
— Мъж беше, така ли?
— Не го ли казахме? Не го ли казахме, Кърдъл?
— Мисля, че да. Мъж, с ботуши, да.
— Колко се задържа? — попита Апсалар, оглеждаше стаята. Нищо нямаше за крадене. Ако беше крадец, разбира се.
— Стотина удара на сърцето му.
— Сто и шест, Телораст.
— Сто и шест, да.
— Влезе и излезе през вратата?
— Не, през прозореца — ти нали махна дъските, забрави ли? От покрива слезе, нали, Телораст?
— Или се качи от задната улица.
— Или пък от някоя от другите стаи, ей тъй, по стената — по стената, отдясно или отляво.
Апсалар се намръщи и скръсти ръце.
— През прозореца ли влезе изобщо?
— Не.
— Значи през лабиринт?
— Да.
— И не беше мъж — добави Кърдъл. — Демон беше. Голям, черен, космат, с остри нокти на ръцете и краката.
— И с ботуши — каза Телораст.
— Точно. Ботуши.
Апсалар дръпна ръкавиците и ги плесна на облегалката на леглото. Просна се на леглото.
— Събудете ме, ако се върне.
— Разбира се, Не-Апсалар. Можеш да разчиташ на нас.
Когато се събуди, беше тъмно. Изруга и се надигна от леглото.
— Кой час е?
— Тя е будна! — Сянката на Телораст се зарея близо до нея, с размазани в тъмното контури и смътен блясък в очите.
— Най-после! — изшепна Кърдъл откъм перваза на прозореца, където се беше свила, и извъртя глава да погледне Апсалар. — Две камбани след смъртта на слънцето! Искаме да разгледаме!
— Чудесно — отвърна тя и стана. — Елате с мен тогава.
— Докъде?
— В Джен’раб.
— О, онова окаяно място!
— Няма да се бавим много.
— Добре.
Тя взе ръкавиците си, провери отново оръжията по себе си — десетките болежки от дръжки на ножове и кании свидетелстваха, че си стоят затегнати по тялото й — и тръгна към прозореца.
— Широкия път ли ще използваме?
Апсалар спря и изгледа Кърдъл.
— Какъв широк път?
Призракът се сви на ръба на перваза и посочи навън.
— Онзи там.
Подобие на акведукт, загърнато в сянка, се изпъваше от прозореца над улицата и постройката отвъд нея, а после завиваше в лека дъга — към центъра на Джен’раб. Изглеждаше от камък, Апсалар можеше да види дори чакъла по платното и парчета натрошена зидария.
— Какво е това?
— Не знаем.
— От селението на Сянка е, нали? Трябва да е. Иначе нямаше да мога да го виждам.
— О, да. И ние така мислим. Нали, Телораст?
— Абсолютно. А може и да не е.
— Откога е тук? — попита Апсалар.
— Петдесет и три удара на твоето сърце. Ти се въртеше, докато не се събуди, нали, Кърдъл? Въртеше се.
— И стенеше. Е, само един стон. Тих. Съвсем тихичък.
— Не, това бях аз — рече Телораст.
Апсалар се качи на перваза, после, без да се пуска от ръбовете на стената, предпазливо стъпи на призрачния път. Беше си съвсем истински.
— Добре — каза тя малко стъписано. — Спокойно можем да го използваме това.
Тръгнаха над задната уличка и жилищната сграда, над следващата улица и най-сетне — над купищата отломки на руините. Някъде в далечината се издигаха призрачни кули. Град от сянка, ала съвсем различен от предната нощ. Над развалините долу се бяха изпънали постройки със смътни контури… канали, лъскавина, като от вода. По-ниски мостове пресичаха каналите. На няколко хиляди крачки в далечината, на югоизток, се издигаше огромен дворец, а до него имаше нещо, което трябваше да е езеро или пък широка река. Кораби пореха водите, с квадратни платна и лъскави, от катраненочерно дърво. Апсалар видя и някакви високи фигури, вървяха по един мост на петдесет крачки от тях.
Телораст изсъска:
— Познавам ги!
Апсалар се присви, изведнъж се почувства ужасно уязвима.
— Тайст Едур!
— Те могат ли да ни видят?
„Не знам.“ Поне никой не вървеше по пасажа, на който се намираха те… засега.
— Хайде, не е далече. Искам да се махнем оттук.
— Съгласни, о, да, съгласни.
Кърдъл се поколеба.
— Но пък, от друга страна…
— Не — отсече Апсалар. — Никакви опити, призрак.
— Просто долу в канала има един труп и…
„Проклятие!“ Наведе се над ниския парапет и погледна.
— Това не е Тайст Едур.
— Не е — потвърди Кърдъл. — Съвсем сигурно не е, Не-Апсалар. По-скоро е като теб, да, като теб. Само че по-подут, отскоро е умрял — искаме го…
— Не очаквай да се опитвам да ви помагам, ще привлече внимание.
— О, тя е права, Кърдъл. Хайде, отдалечава се от нас! Почакай! Не ни оставяй тук!
Апсалар стигна до стръмните стъпала и бързо заслиза. И щом стъпи върху бледата прашна земя, призрачният град изчезна. Двете привидения се появиха след нея, едва кретаха.
— Най-ужасно място! — възкликна Телораст.
— Но е имало трон — извика Кърдъл. — Усетих го. Най-великолепен трон!
— Великолепен? — Телораст изсумтя. — Ума си си загубила. Само болка. Страдание. Злочестини…
— Тихо — заповяда им Апсалар. — Ще ми кажете повече за този трон, дето го усетихте и двете, но по-късно. Пазете този вход.
— Това го можем. Ние сме много опитни пазачки. Някой е умрял тука, нали? Може ли да вземем трупа?
— Не. Стойте тук. — Апсалар влезе в полусрутения храм.
Залата не беше такава, каквато я бе оставила. Тялото на семка го нямаше. Трупът на Мебра беше разсъблечен, дрехите бяха разкъсани и разхвърляни. Малкото вещи, които бяха изпълвали помещението, бяха разчистени старателно. Апсалар изруга тихо и пристъпи до входа към вътрешното помещение — завесата, която го прикриваше, беше откъсната. В малката стая зад прага — обиталището на Мебра — търсачът или търсачите също бяха проявили изключително старание. Някой беше търсил нещо тук или преднамерено бе заличил следи.
Замисли се за появата на убиеца семк предната нощ. Беше заключила, че я е видял да притичва през развалините и затова се е принудил да се върне. Но сега се зачуди. Може би го бяха върнали, след като се бе оказало, че е изпълнил задачата си едва наполовина. Така или иначе, не беше действал сам онази нощ. Беше проявила немарливост, че си бе помислила друго.
Откъм външното помещение се чу колеблив шепот:
— Къде си?
Апсалар се върна през прохода.
— Какво правиш тук, Кърдъл? Казах ви да…
— Идват двама. Жени, като тебе. И като нас, да. Забравих. Да, всички тук сме жени…
— Намери някоя сянка и се скрий — прекъсна я Апсалар. — Същото важи и за Телораст.
— Не искаш ли да ги убием?
— Можете ли?
— Не.
— Скрийте се.
— Добре, че решихме да пазим вратата, нали?
Без да обръща повече внимание на призрака, Апсалар застана до входа. Извади ножовете си, опря гръб на килнатия каменен зид и зачака.
Чу забързаните им стъпки, дращенето на ботушите им, щом спряха отвън, дъха им. После първата пристъпи вътре, със затворен фенер в едната ръка. Направи още няколко стъпки, отвори един от капаците и лъч светлина зашари по отсрещната стена. Зад нея влезе втората, с изваден от ножницата и насочен напред ятаган. Двете кервански охраннички парду.
Апсалар пристъпи безшумно, заби острието на едната кама в ставата на лакътя на ръката с оръжието, а с дръжката на другата кама я удари в слепоочието.
Жената се смъкна на пода.
Другата се обърна рязко.
Апсалар я изрита в челюстта. Тя залитна, фенерът излетя от ръката й и се пръсна в стената.
Апсалар прибра ножовете й пристъпи към замаяната охранничка. Ударът с юмрук в слънчевия сплит я преви на две. Охранничката се смъкна на колене, после падна на хълбок, присвита от болка.
— Така ще е по-удобно — тихо каза Апсалар. — Бездруго мислех да ти задам няколко въпроса.
Върна се при първата да провери състоянието и. Беше в безсъзнание и вероятно щеше да остане така за известно време. Все пак изрита ятагана в ъгъла и извади ножовете й — бяха скрити под мишниците. Върна се при втората парду, изгледа я за миг отгоре, наведе се и я изправи.
Сграбчи дясната й ръка, изви я рязко и я изкълчи в лакътя.
Жената изпищя от болка.
Апсалар я стисна за гърлото и я натресе в стената толкова силно, че главата й изпука. Жената повърна и бълвочът плисна по кожената ръкавица на убийцата.
— Сега ще отговориш ли на въпросите ми?
— Моля ви!
— Без молби. Лигавщините само ме озлобяват. Дай ми задоволителни отговори и може да ви оставя живи с приятелката ти. Разбираш ли ме?
Парду кимна, лицето й беше оплискано с кръв, под дясното око вече се издуваше издължен оток — там беше ударил железният ръб на обувката.
Апсалар усети появата на двата призрака и се извърна. Бяха надвиснали над тялото на другата парду.
— Една от двете ни би могла да я вземе — прошепна Телораст.
— Лесно — съгласи се Кърдъл. — Умът й е размътен.
— Угаснал.
— Изгубен в Бездната.
Апсалар се поколеба, после отвърна:
— Давай.
— Аз! — изсъска Кърдъл.
— Не, аз! — изръмжа Телораст.
— Аз!
— Аз стигнах първа!
— Не си!
— Аз избирам — прекъсна ги Апсалар. — Прието?
— Да.
— О, да, ти избираш, прескъпа господарке…
— Пак се слагаш!
— Не се слагам!
— Кърдъл — изсъска Апсалар. — Вземи я.
— Знаех си, че ще избереш нея!
— Търпение, Телораст. Нощта още не е свършила.
Жената парду пред нея примига, облещила очи.
— На кого говориш? Що за език е това? Кой е там… нищо не ви…
— Фенерът ти угасна. Все едно. Кажи ми за вашия господар.
— Богове подземни, боли…
Апсалар отново изви изкълчената ръка.
Жената изпищя и рухна с подкосени крака, в несвяст.
Апсалар я остави да се хлъзне по стената, до седешком. После отвори манерката и плисна вода в лицето й.
Очите на жената се отвориха, съзнанието й се върна, с него — и ужасът.
— Не искам да чувам какво боли и колко — изсъска Апсалар. — Искам да чуя за търговеца. За работодателя ви. Е, ще пробваме ли отново?
Другата парду — вече седеше до входа — изсумтя, после се закашля и изплю кървава слюнка.
— А! — извика Кърдъл. — По-добре е! Ох, всичко боли, ох, ръката!
— Млъкни — заповяда й Апсалар и отново прикова вниманието си в жената пред себе си. — Не съм от търпеливите.
— Търговска гилдия Тригали — изстена жената.
Апсалар бавно се отпусна и седна. Съвсем неочакван отговор.
— Кърдъл, излез веднага от това тяло.
— Какво?!
— Веднага!
— Ами добре, тя бездруго не струва. Ах, пак съм на свобода! Няма болка… така е по-добре! Бях глупачка…
Телораст се изсмя.
— И продължаваш да си, Кърдъл. Можех да ти го кажа, знаеш ли. Тя не ставаше за теб.
— Стига приказки — сряза ги Апсалар.
Трябваше да помисли за това. Центърът на действията на Търговска гилдия Тригали беше Даруджистан. Доста време беше минало, откакто бяха посетили този сектор от селението на Сянка с муниции за Фидлър, стига да бяха същият керван. А тя подозираше, че са. Като доставчици на стока и сведения вече изглеждаше безспорно, че до Седемте града ги беше довеждала повече от една мисия. От друга страна, тук в града едва ли правеха нещо повече, освен да се посъвземат след убийствените маршрути през лабиринтите, а търговецът маг бе наредил на охранниците си да му донасят всякаква по-необичайна информация. Все пак трябваше да се увери.
— Търговец от Тригали… Мъж е, нали? Какво го е довело в Ерлитан?
Отокът вече беше затворил дясното око на парду.
— Да, мъж е.
— Името му?
— Карполан Демесанд.
Като чу името, Апсалар леко кимна.
— Ние, ъъъ, извършвахме доставка… охранниците, нали притежаваме дялове…
— Знам как действа Търговска гилдия Тригали. Доставка, казваш.
— Доставка. За Колтейн. За Кучешката верига.
— Това беше доста отдавна.
— Да. Съжалявам, много боли. Боли, като говоря.
— Ще боли повече, ако мълчиш.
Лицето на парду се изкриви в гримаса и едва след миг Апсалар осъзна, че това е усмивка.
— Не се съмнявам в теб, Танцьорке на Сянка. Да, има още. Алтарски камъни.
— Какво?
— Дялани камъни, за едно свещено езеро…
— Тук, в Ерлитан?
Жената поклати глава, потръпна и отвърна:
— Не. В Ю’Гатан.
— Натам ли сте тръгнали, или се връщате?
— Връщаме се. Пътуванията навън са през лабиринти. Ние… такова… почиваме…
— Значи интересът на Карполан Демесанд към Танцьорка на Сянка е само мимоходом?
— Той обича да знае… всичко. Информацията ни купува предимства. Никой не обича да има ариергард по Друсането.
— Друсането?
— През лабиринтите. Ужасно е.
„Предполагам.“
— Кажи на господаря си, че на тази Танцьорка на Сянка не й харесва вниманието му.
Жената парду кимна.
Апсалар се изправи.
— С теб приключих.
Жената се присви до стената и вдигна лявата си ръка пред лицето.
Убийцата я изгледа отгоре, зачудена какво толкова я е уплашило.
— Вече разбираме езика — каза Телораст. — Тя си мисли, че ще я убиеш, а ти ще го направиш, нали?
— Не. Би трябвало да е ясно, след като трябва да занесе съобщение на господаря си.
— Тя не мисли ясно — отвърна Кърдъл. — Пък и какъв по-добър начин да си пратиш съобщението от този с два трупа?
Апсалар въздъхна и отново заговори на жената парду:
— Какво ви доведе тук? При Мебра?
Жената отвърна, приглушено зад вдигнатата си ръка:
— Купуване на информация… но той е мъртъв.
— Каква информация?
— Всякаква. Всичката. Това-онова. Всичко, което продава. Но ти уби Мебра…
— Не бях аз. В знак на мир между мен и господаря ви ще ти кажа следното. Убиец на Безименните уби Мебра. Не е имало изтезания. Просто убийство. Безименните не са търсили информация.
Здравото око на охранничката парду, над вдигнатата ръка, се вторачи в нея.
— Безименните? Седемте Свети да ни опазят дано!
— Така. — Апсалар извади ножа си. — Сега ми трябва малко време. — Натресе дръжката в слепоочието й, видя как окото се завъртя и я изчака, докато се свлече.
— Ще живее ли? — попита обнадеждено Телораст, докато се присламчваше.
— Не я пипай.
— Може да се събуди, без да помни какво й каза.
— Все едно — отвърна Апсалар, докато прибираше ножа в канията. — Господарят й все едно ще разбере каквото му трябва.
— Магьосник. А, пътуват през лабиринтите значи. Рисковано. Този Карполан Демесанд трябва да е могъщ маг. Опасен враг си спечели.
— Съмнявам се, че ще ни преследва, Телораст. Оставих съдружниците му живи, а и му осигурих информация.
— А табличките? — попита Кърдъл.
Апсалар се обърна.
— Какви таблички?
— Ония. Скритите под пода.
— Покажи ми.
Сянката се люшна към голия труп на Мебра.
— Тук. Под него. Скривалище, под каменната плоча. Суха глина. Безкрайни списъци, може би не значат нищо.
Апсалар обърна тялото. Лесно откърти каменната плоча и се удиви на нехайството на търсачите. Но пък може би Мебра беше искал да умре точно тук. Лежеше точно над скривалището. Отдолу имаше грубо изкопана яма, пълна с глинени плочки. В единия ъгъл лежеше торба от зебло, пълна с мека глина и половин дузина костени писци, стегнати с връв.
Стана и взе фенера. Капакът му се беше затворил при удара в стената, но пламъкът вътре продължаваше да гори. Тя дръпна горния пръстен, за да открехне капаците, върна се при тайния склад, извади най-горните десетина таблички, седна на пода и започна да чете.
На Великия съвет на култа на Рашан се явиха Бритхок от Г’данисбан, Септун Анабин от Омари, Срадал Пурту от Ю’Гатан и Торахавал Делат от Карашимеш. Глупци и шарлатани до един, макар че трябва да кажем, Срадал е опасен глупак. Торахавал е кучка, нищо няма от хумора на братовчед й, нито от убийствения му нрав. Залага само на това и на нищо друго, но от нея ще излезе добро парче, Върховна жрица с изкусителен чар, тъй че поклонниците ще се стичат на рояци. За Септун и Бритхок, вторият е най-близкият ми съперник, здраво се обляга на родословието си от онзи безумец Бидитал, но вече знам добре къде е слабостта му и скоро по нещастно стечение ще бъде елиминиран от последния вот. Септун е поклонник и за него няма нищо повече какво да се каже.
Двама от тези поклонници на култа бяха в списъка й за жертви. Апсалар запомни и другите имена, в случай че се появи възможност.
Втората, третата и четвъртата таблички съдържаха списък с контакти, установени през последната седмица, с бележки и наблюдения, от които ставаше ясно, че Мебра доста енергично беше заплитал мрежата си на изнуда между рояка си от жертви с размътени мозъци. Търговци, войници, жадни за любов съпруги, крадци и улични главорези.
Петата плочка се оказа интересна.
Срибин, моят най-доверен посредник, го потвърди. Обявеният извън закона грал Таралак Вийд е бил в Ерлитан миналия месец. Лице, което наистина вдъхва страх, най-тайната кама на Безименните. Това само подсилва подозрението ми, че са направили нещо, пуснали са на воля някакъв древен, ужасен демон. Точно както каза странникът хундрил, тъй че не е било лъжа, онази ужасна приказка за гробната могила и излетелия дракон. Започнал е лов. И все пак кой е дивечът? И каква е ролята на Таралак Вийд във всичко това? О, дори само името, изписано тук на меката глина, изпълва костите ми с лед. Дессимбелакис да прокълне Безименните дано. Никога не играят честно.
— Колко още ще се занимаваш с това? — попита сърдито Кърдъл.
Без да обръща внимание на призрака, Апсалар продължи да рови из табличките, търсеше името на Таралак Вийд. Призраците се рееха около нея, сумтяха от време на време над двете изпаднали в несвяст парду, току се измъкваха навън и се връщаха, мърмореха на някакъв незнаен език.
В ямата имаше тридесет и три таблички и когато вдигна последната, забеляза на дъното нещо странно. Приближи фенера. Натрошени парчета засъхнала глина. Фрагменти, изписани с почерка на Мебра.
— Той ги унищожава — промълви Апсалар. — Периодично. — Огледа последната табличка в ръката си. Беше много по-прашна от другите, писмото — по-изтъркано и полузаличено. — Но тази я е запазил. — Отново беше списък. Само че този път имената й бяха познати. Апсалар зачете на глас: — Дюйкър най-сетне е освободил Хеборик Леката ръка. План, провален от въстанието, и Хеборик е изгубен. Колтейн е в поход със своите бежанци, но между малазанците има усойници. Калам Мекхар е пратен при Ша’ик, Червените мечове го следват. Калам ще връчи Книгата в ръцете на Ша’ик. Червените мечове ще убият кучката. Напълно съм доволен. — Следващите няколко реда бяха издраскани в глината, след като се беше втвърдила, буквите изглеждаха криви и изписани набързо. — Хеборик е с Ша’ик. Знаят го като „Призрачните ръце“ и в тези ръце е силата, която ще ни унищожи всички. Целия този свят. И никой не може да го спре.
Написано в ужас и паника. И все пак… Апсалар погледна другите таблички. Нещо трябваше да се е случило, за да предизвика такава откровеност. Дали Хеборик вече беше мъртъв? Не знаеше. Дали някой друг се беше натъкнал на дирята му, някой, осъзнал заплахата? И как, в името на Гуглата, Хеборик — дребен историк от Унта — се беше оказал в компанията на Ша’ик?
Червените мечове явно се бяха провалили в опита си да я убият. В края на краищата адюнкта Тавори я беше убила, нали? И то пред десет хиляди свидетели.
— Тази тук се свестява.
Апсалар се обърна към Телораст. Сянката бе надвиснала над охранничката парду до входа.
— Добре. — Апсалар избута табличките в ямата и намести камъка отгоре. — Напускаме.
— Най-после! Навън вече е почти светло!
— Моста няма ли го?
— Нищо, само руини, Не-Апсалар. О, това място толкова много прилича на родния свят!
— Млъкни, Телораст, тъпачко такава! — изсъска Кърдъл. — За това не говорим, забрави ли?
— Съжалявам.
— Щом се върнем в стаята, ще ми разкажете за онзи трон.
— Тя си го спомня.
— Аз не — заяви Кърдъл.
— И аз не. Трон ли? Какъв трон?
Апсалар изгледа двата призрака и въздъхна:
— О, добре. Все едно.
Фаладът беше с цяла глава по-нисък от Сеймар Дев — а тя бе само среден ръст — и навярно тежеше по-малко от единия й крак, ако се отрежеше горе от бедрото. Неприятен образ, помисли си тя, но ужасно близо до реалността. Жестоката поквара се беше просмукала до костите и бяха нужни четири вещици, за да задържат отровата. Това беше предната нощ и тя все още се чувстваше изнемощяла и със замаяна глава, а стоенето тук, под знойното слънце, влошаваше нещата още повече.
Колкото и нисък, и слаб да беше Фаладът, полагаше голямо усърдие да изобрази благородна, дори импозантна особа, кацнала на гърба на дългокраката си кобила. Уви, животното под него трепереше и се дърпаше уплашено всеки път, щом грамадният жребец на Карса Орлонг тръснеше глава и завъртеше заканително очи към кобилата. Фаладът стискаше с две ръце предния рог на седлото си, тънките му тъмни устни се бяха свили и очите му шареха боязливо. Пищната му, обшита с драгоценни камъни телаба беше раздърпана, а кръглата мека копринена шапка на главата му се беше кривнала на една страна, докато гледаше оногова, когото всички знаеха като Тоблакая, доскорошния поборник на Ша’ик. Същият, който, застанал до коня си, все още можеше, ако реши, да изгледа отвисоко владетеля на Угарат.
Петдесет дворцови стражи придружаваха Фалада и никой от тях не беше спокоен, конете им също.
Тоблакаят оглеждаше масивното здание, известно като Цитаделата Моравал. Цяло скалисто плато беше издълбано, стените бяха оформени като внушителни укрепления. Дълбок ров със стръмни брегове обкръжаваше цитаделата. Морантски муниции или магия бяха унищожили обрамчващия го каменен мост, а портите зад него, очукани и овъглени, бяха от здраво желязо. Виждаха се няколко разпръснати прозореца, високо над стените и без украса, всичките запушени с железни врати, прорязани с тесни коси амбразури за стрелите.
Лагерът на обсадителите беше занемарен, с няколкостотин войници — седяха или стояха около готварските огньове и поглеждаха към крепостта с леко преситен интерес. Отстрани, малко на север от тесния път, се простираше гробище от стотина импровизирани, високи до глезените дървени платформи с по един увит в плат труп на всяка.
Най-сетне тоблакаят се обърна към Фалада:
— Кога за последен път е видян малазанец на бойниците?
Младият владетел се сепна и го изгледа намръщено.
— Към мен се обръщат — заговори с тънкия си детински глас — по начин, подобаващ на сана ми на Свещен Фалад на Угарат…
— Кога? — повтори настоятелно тоблакаят и лицето му потъмня.
— Ами, ъъъ, то… капитан Инашан, отговорете на този варварин!
Капитанът бързо отдаде чест и закрачи към войниците в лагера. Сеймар видя как заговори на половин дузина от обсадителите, видя как завдигаха рамене на въпроса му, видя и как Инашан изправи гръб и чу как повиши глас. Войниците взеха да спорят помежду си.
Тоблакаят изсумтя и се обърна към коня си.
— Ти стой тук, Хавок. Не убивай никого.
После закрачи към ръба на рова.
Сеймар Дев се поколеба, но го последва.
Спря до него и той я погледна през рамо.
— Тази крепост ще я щурмувам сам, вещице.
— Не се и съмнявам — отвърна тя. — Дойдох само да погледам отблизо.
— Едва ли ще има много за гледане.
— Какво си намислил, тоблакай?
— Аз съм Карса Орлонг, от Теблор. Знаеш името ми и ще се обръщаш към мен с него. За Ша’ик бях Тоблакай. Тя е мъртва. За Леоман от Вършачите бях Тоблакай, а той все едно, че е мъртъв. За бунтовниците бях…
— Добре, разбрах. Само мъртви или почти мъртви хора са те наричали тоблакай, но трябва да знаеш, че само това име те е опазило да не гниеш до края на живота си в дворцовите ями.
— Онова пале на белия кон е глупак. Мога да му счупя гръбнака с една ръка…
— О, убедена съм. А армията му?
— Те са глупаци. Свърших с приказките, вещице. Гледай.
И тя загледа.
Карса се спусна в рова. Натрошена зидария, потрошени оръжия, обсадни камъни, полуразложени тела. Гущери пълзяха по скалите, хищни пеперуди се вдигаха като бели листа, подети от порива на вятъра. Добра се до едно място точно под масивните железни порти. Дори с неговия ръст едва можеше да достигне до тясната скална тераса в основата им. Огледа отломките от моста покрай себе си и започна да трупа камъни, избираше най-едрите, за да изгради груби стъпала.
Най-сетне остана доволен. Извади меча си, качи се по стъпалата и се озова на едно равнище с широкия занитен заключващ механизъм. Вдигна каменния меч с две ръце и намести върха в тесния процеп между двете крила там, където прецени, че трябва да е резето. Изчака за миг, докато положението на ръцете и ъгълът на острието се наместят в ума му, после вдигна меча, изви се назад колкото можеше върху импровизираната каменна платформа, и замахна.
Ударът беше точен, несъкрушимият халцедонов ръб се вряза в процепа между двете железни крила. Инерцията на замаха спря със стържещ звук, щом острието се стовари върху невидимия здрав железен лост. Откатът разтърси ръцете на Карса до раменете.
Той изпъшка, изчака болката да се отцеди, после изтръгна оръжието с металическо стържене. Отново замахна.
Усети и чу едновременно как изпращя лостът.
Изтръгна меча и натисна портите с рамо.
Нещо зад тях падна с шумно дрънчене и дясното крило на портата се люшна назад.
От другата страна на рова Сеймар Дев гледаше вторачена. Току-що бе станала свидетелка на нещо… необичайно.
Капитан Инашан пристъпи до нея.
— Седмината да ни пазят дано… Той току-що посече желязна врата.
— Да.
— Трябва да…
Тя го погледна.
— Какво трябва, капитане?
— Трябва да го махнем от Угарат. Далече. Колкото може по-скоро.
Фуниеобразният проход тънеше в мрак — коси стени, шахти и амбразури. Някакъв механизъм беше снишил сводестия таван и стеснил стените — виждаше се, че висят, може би на пръст разстояние да се съберат горе и да стъпят на павирания под. Двайсет убийствени крачки до вътрешната порта — беше открехната.
Карса се вслуша, но не чу нищо. Въздухът вонеше, лют и горчив. Примижа към амбразурите. Бяха тъмни, скритите помещения зад тях от двете страни бяха неосветени.
Карса стисна меча и влезе в цитаделата.
Никакъв нажежен пясък от улеите, никакви стрели, хвърчащи от прорезите, никакво вряло масло. Стигна до вътрешната порта. Зад нея — двор, една трета окъпан в бяла слънчева светлина. Закрачи напред и погледна нагоре. Скалата наистина беше изровена отвътре — отгоре имаше правоъгълник синьо небе, жаркото слънце изпълваше единия ъгъл. Стените от четирите страни бяха терасирани с укрепени платформи, балкони и безброй прозорци. Успя да различи входове по терасите, някои със зейнали врати, други затворени. Преброи двадесет и две нива на стената отсреща, осемнадесет на тази отляво, седемнадесет на дясната, зад него — външната стена — дванадесет в центъра, ограден от двете страни с издатини, всяка с по шест отгоре. Цитаделата си беше същински град. И безжизнен като че ли.
Някаква зейнала яма, скрита в сянката в единия ъгъл на двора, привлече вниманието му. Каменната настилка беше разчистена, камъните бяха струпани отстрани и бе изкопано нещо като шахта, стигаща до основите. Приближи се към нея.
Разкопвачите бяха разчистили тежките камъни на настилката, за да стигнат до нещо, което приличаше на скална основа, но се беше оказало само каменен купол, дебел може би половин разтег и покриващ куха подземна камера. Тук вече наистина вонеше.
Надолу в шахтата водеше дървена стълба.
Импровизирана отходна яма, предположи той. Обсадителите сигурно бяха запушили отходните канали към рова с надеждата да предизвикат мор или нещо такова. Непоносимата воня определено подсказваше, че това тук е използвано за отходна яма. Но пък защо беше стълбата?
— Странни интереси имат тези малазанци — промърмори той. Дланите му усещаха напрежението, трупащо се в каменното острие — пленените духове на Байрот Гилд и Делъм Торд изведнъж бяха станали неспокойни. — Или случайно откритие — добави тихо. — За това ли ме предупреждавате, мои духове ближни?
Погледна намръщено стълбата.
— Е, както кажете, братя. Спускал съм се и в по-лошо.
Прибра меча и заслиза.
Стените бяха зацапани с изпражнения, но дървените стъпала бяха чисти, за щастие. Провря се през счупената каменна коруба и малкото чист въздух, процеждащ се отгоре, бе надмогнат от гъстата, непоносима воня. Но в нея се долавяше нещо повече от човешка мръсотия. Нещо друго…
Щом стигна дъното на камерата, Карса зачака, затънал до глезени в лайна и локви пикня, очите му да се нагодят към сумрака. След малко вече можеше да различи стените — окръглени, с хоризонтално изпъкнали камъни, но неогладени. Куполна гробница значи, но не в стила, който беше виждал. Първо — много голяма, а и нямаше следи от платформи или саркофази. Никакви гробни дарове, нито надписи.
Не можеше да види никакъв вход. Загази през мръсотията, за да огледа зидарията по-внимателно, и за малко не пропадна, щом единият му крак се хлъзна от невидимата издатина — беше стоял върху леко издигната плоча, изпъната малко над основата на стените. Върна се и предпазливо застъпва по обиколката й. Междувременно се натъкна на шест потънали под мръсотията железни шипа, набити дълбоко в камъка на две групи по три. Бяха по-дебели от китката му.
Върна се към центъра и застана до основата на стълбата. Ако легнеше изпънат със средния шип от всяка двойка под главата, нямаше да може да достигне крайните два с изпънати ръце. Още една половина от ръста му щеше да стигне. Значи, ако нещо е било приковано към тях, трябваше да е огромно.
И за жалост, шиповете като че ли не бяха успели да го…
Леко движение в натежалия душен въздух, през смътната, цедяща се надолу светлина пробяга сянка. Карса посегна към меча си.
Някаква огромна длан се впи в гърба му, по един нокът се заби в раменете му, други два под ребрата му, единият, по-широк, се вряза и заора малко под лявата ключица. Пръстите се свиха и го повлякоха право нагоре, стълбата мина пред очите му като в мъгла. Мечът беше затиснат на гърба му. Карса посегна с две ръце и те се вкопчиха около люспеста китка, по-дебела от ръката му над лакътя.
Изхвърча нагоре през дупката в купола, дърпането и късането в мускулите му подсказаха, че звярът се катери нагоре по стената на ямата, ловък като бок’арал. Нещо тежко и люспесто се хлъзна през ръцете му.
И после се озова горе, под ярката слънчева светлина.
Звярът го запокити през каменния двор. Карса падна тежко и се плъзна по плочите.
Изплю кръв, изправи се, залитна и се подпря на нажежения от слънцето камък.
До ямата срещу него стоеше влечуго-чудовище: двукрако, с дълги провиснали ръце, ноктите им дращеха в каменната настилка. Беше опашато — с къса дебела опашка. Широките, издадени напред челюсти бяха пълни с редове остри, дълги като ножове зъби, издутите бузи над тях и костния челен ръб предпазваха двете хлътнали дълбоко очи, които лъщяха като влажни камъни на речен бряг. Назъбено било прорязваше на две плоския издължен череп, бледожълт над мътнозелената козина. Звярът се издигаше половин ръст над тоблакая.
Неподвижно като статуя, чудовището го изгледа с влажните си очи. От ноктите на лявата му ръка капеше кръв.
Карса си пое дълбоко дъх, измъкна меча и го захвърли настрана.
Главата на съществото се завъртя, странно килване на една страна, след което то връхлетя с изпънато напред туловище.
А Карса се хвърли право срещу него.
Озова се зад огромните, дращещи във въздуха нокти и под щракащите челюсти. Заби право нагоре с глава и тя изпращя в долната кост на челюстта; после бързо се сниши и плъзна дясната си ръка между краката, изви я около десния. Заблъска с рамо в търбуха, докато дланите му се вкопчваха здраво отзад в бедрото. Напъна се — от гърдите му се изтръгна рев — и надигна съществото от земята, докато то не взе да залита на един крак.
Ноктестите ръце го заблъскаха по гърба, задраха в паника през мечата кожа и в плътта му.
Карса подпря десния си крак зад левия на звяра и натисна здраво в същата посока.
Съществото се строполи и той чу как изпращяха кости.
Късата опашка зашиба из въздуха и го улучи в гърдите. Въздухът изригна от четирите дроба на Карса и той отново изхвърча във въздуха, преди да рухне върху каменната настилка. Охлузи си кожата от рамото и бедрото върху коравия камък, докато се хлъзгаше бясно четири-пет крачки…
Към брега на ямата. И надолу! Падна на ръба на каменния купол, натроши го още, пльосна по лице в смрадта в гробницата, падащи камъни запляскаха в тинята около него.
Надигна се, изплю воняща слуз, закашля задавено и изпълзя до едната страна на гробницата, по-далече от отвора в тавана.
След няколко мига успя да възстанови дишането си. Тръсна мръсотията от главата си и надникна към лъча светлина, спускащ се около стълбата. Звярът не беше дошъл подире му… или не го беше видял, че пада.
Отиде до стълбата. Погледна право нагоре и не видя нищо освен слънчева светлина.
Закатери се. Щом се изравни с ръба на ямата, забави, после леко се надигна, колкото да може да огледа двора. Съществото не се виждаше никакво. Бързо се изкачи и стъпи на каменните плочи. Изплю се отново, отърси се и тръгна към вътрешния вход на цитаделата. Не чу никакви писъци откъм рова и реши, че звярът не е тръгнал натам. С което оставаше самата цитадела.
Двукрилата врата зееше. Той влезе и се озова в широка зала с останки от фрески, сиви като призраци по стените.
По пода се въргаляха парчетии броня и зацапани с кръв раздрани дрехи. От прашасал ботуш стърчаха два оголени кокала.
Точно срещу него, на двайсет разкрача, имаше друг вход, двукрилата врата беше разбита и съборена. Карса запристъпва към нея и замръзна, щом чу стържене на нокти по каменните плочи зад прага. Вляво от него, близо до входа. Отстъпи десет крачки назад, засили се и затича с все сила. През прага. Две ръце изплющяха след него и той чу зад гърба си отчаяно съскане… докато рухваше върху някакъв нисък диван, който го отпрати още напред, върху ниска маса. Дървените крака се пръснаха под тежестта му. Превъртя се напред, някакъв стол с висок гръб се затъркаля встрани от пътя му, хлъзна се по килим и чу усилващия се тътен на тежките стъпала, щом чудовището се хвърли след него.
Карса скочи на крака, хвърли се настрани и отново успя да избегне спускащите се нокти. Докопа друг стол, тежък. Сграбчи го за краката, надигна го на пътя на съществото — беше скочило след него във въздуха. Столът улучи двата изпънати крака и отклони чудовището.
То се строполи, главата му се натресе в пода, разхвърчаха се натрошени плочи.
Карса го изрита с все сила в гърлото.
Звярът го удари с крак в гърдите и той отхвърча отново назад и падна върху някакъв шлем до стената.
Гърдите му бумтяха от болка. Карса отново се изправи.
Звярът също се изправяше, бавно, главата му се люлееше, дъхът излизаше на тежки хрипове, прорязани от остра, накъсана кашлица.
Карса се хвърли срещу него. Ръцете му се вкопчиха в дясната китка и той се мушна отдолу, изви ръката със себе си, завъртя се още веднъж и я усука, докато тя не изпука при рамото.
Съществото изскимтя.
Карса се метна на гърба му, юмруците му заблъскаха в купола на черепа. Всеки удар разтърсваше костите на звяра. Зъби защракаха, главата клюмваше надолу с всеки удар, надигаше се бързо, за да срещне следващия.
Карса продължаваше да бие, юмруците му бяха изтръпнали от ударите.
Най-сетне чу как черепът изпращя.
Раздран дъх — негов или от гърдите на звяра, така и не разбра — след което съществото залитна.
От гърлото на Карса се изтръгна рев и той стисна с всичка сила с крака шипестия гръбнак. Влечугото падна настрани и затисна левия му крак. Карса се пресегна и стисна тресящия се врат под мишницата си.
Съществото се превъртя още, освободи лявата си ръка, вдигна я нагоре и замахна. Ноктите се впиха в лявото рамо на Карса. Напор с невероятна мощ повлече тоблакая и го отпрати в отломките на счупената маса.
Ръката на Карса докопа един от краката й и той замахна с все сила към дращещата във въздуха ръка на звяра.
Дървото се строши, ръката се дръпна и звярът изсъска.
Карса отново връхлетя.
Посрещна го ритник, високо в гърдите.
Внезапен мрак.
Отвори очи. Тишина. Сумрак. Воня на изпражнения, слягаща се прах. Простена, надигна се и седна.
Трясък, някъде далече. Някъде отгоре.
Огледа се и видя странична врата. Изправи се и закуцука към нея. Широк коридор водеше към някакво стълбище.
— Писък ли беше това, капитане?
— Не съм сигурен, Фалад.
Сеймар Дев, примижала на ярката светлина, го погледна. Капитанът мърмореше, откакто тоблакаят беше разбил желязната порта. Каменни мечове, желязо и лостове като че ли бяха в центъра на тихия му монолог, подправян периодично с подбрани пиперливи ругатни. И нуждата да отпратят тоблакая колкото може по-далече от Угарат.
Тя изтри потта от челото си и отново насочи вниманието си към входа на цитаделата. Все така нищо.
— Преговарят — каза Фаладът и се размърда неспокойно на седлото. Слугите от двете му страни се редуваха да размахват големите ветрила от папирус, за да разхлаждат възлюбления владетел на Угарат.
— Наистина прозвуча като писък, пресвети — отвърна колебливо капитан Инашан.
— Значи преговорите са войнствени, капитане. Какво друго може да продължи толкова дълго? Ако всички бяха измрели от глад, онзи варварин вече щеше да се е върнал. Освен ако няма плячка, разбира се. Ха, дали греша в това? Не мисля! Той е дивак в края на краищата. Откъснал се е от каишката на Ша’ик, нали? Защо не е умрял, докато я брани?
— Ако приказките са верни, Ша’ик е поискала личен двубой с адюнктата, Фалад — отвърна притеснено Инашан.
— Много нагласени неща има в тази приказка. Разправяна от оцелели, които са я изоставили. Не съм сигурен в този Тоблакай. Прекалено див е.
— Да, Фалад. Спор няма — отвърна Инашан.
Сеймар Дев се окашля.
— Пресвети, никаква плячка не може да се намери в цитаделата Моравал.
— О, нима, вещице? И откъде си толкова сигурна?
— Сградата е древна, по-стара е от самия Угарат. Вярно, преустроявали са я от време на време… всички стари механизми са били непонятни за нас, Фалад, до ден-днешен, едва шепа неща знаем за тях. Дълго съм проучвала тези неща и съм научила много…
— Отегчаваш ме, вещице. Така и не обясни защо няма плячка.
— Съжалявам, Фалад. Да ви отговоря: цитаделата е проучвана безброй пъти и така и не е било намирано нищо ценно, освен онези разглобени механизми…
— Жалък боклук. Много добре, значи варваринът не плячкосва. Преговаря с мърлявите зли малазанци — пред които ще се наложи да коленичим отново. Подложен съм на унижение от страхливите бунтовници на Рараку. О, човек на никого не може да разчита в днешни времена.
— Така излиза, Фалад — промърмори Сеймар Дев.
Инашан я погледна рязко.
Сеймар отново изтри потта от челото си.
— О! — изведнъж извика Фаладът. — Разтопих се!
— Чакайте! — каза Инашан. — Това не беше ли някакъв рев?
— Може би изнасилва някого!
Видя съществото да залита в дъното на коридора, главата му се полюшваше, блъскаше се в едната стена и в другата. Карса затича след него.
То сигурно го чу, защото рязко се обърна и разтвори със съсък челюсти миг преди да го е доближил. Тоблакаят избута бясно встрани разтрепераната му ръка и удари с коляно звяра в корема. Влечугото се преви на две, гръдната му кост изпращя в дясното рамо на Карса. Той заби изпънатия си палец нагоре под мишницата му, в меката като сърнешка кожа тъкан. Проби я и пръстът му се хлъзна навътре, между мускули и сухожилия. Карса стисна ръка и дръпна рязко.
Остри като ками зъби задращиха слепоочието му и отпраха ивица кожа. Кръв швирна в лявото око на Карса. Той задърпа още по-силно и се хвърли назад.
Звярът залитна след него и падна. Карса се изви на една страна и едва успя да се измъкне от смазващата тежест.
Чудовището се помъчи да се изправи, но Карса се оказа по-бърз. Възседна го отново и юмруците му заудряха по черепа като ковашки чукове. С всеки удар долната челюст изпращяваше в пода и той усещаше как плоските кокали хлътват под юмруците му. Продължи да удря.
След десетина мига забави, усетил, че звярът под него вече не мърда. Главата му ставаше все по-широка и плоска с всеки удар на изранените му юмруци. Закапа жълтеникава течност. Карса спря. Пое си хрипливо дъх, изпълнен с агонизираща болка, задържа го, за да спре черните вълни, разбиващи се с грохот в мозъка му, след което издиша бавно. Изплю нова кървава слуз върху пръснатия череп на мъртвия звяр.
Вдигна глава и се огледа с кървясали очи. Вход, от дясната му страна. В стаята зад него — дълга маса и столове. Надигна се бавно, със стон, и със залитане се добра до стаята.
На масата имаше висока делва вино. От двете страни — два прави реда чаши, пред всеки стол. Карса ги помете с ръка, надигна делвата, после я остави и зяпна тавана, на който някой бе изрисувал пантеон от незнайни богове, всички вторачени надолу.
Лица с насмешливи изражения, до едно.
Карса долепи с длан разпраната кожа до слепоочието си, изръмжа на лицата на тавана и надигна делвата към устата си.
След като слънцето бавно се смъкна към хоризонта, вятърът донесе благословена прохлада. След онзи последен, нечовешки рев се беше възцарила пълна тишина. Немалко войници, стояли на пост камбана след камбана, бяха загубили съзнание и за тях се грижеше единственият роб, когото Фаладът беше благоволил да освободи от свитата си.
Капитан Инашан вече от доста време събираше отделение доброволци, за да ги поведе в цитаделата.
Фаладът бе заповядал да разтрият стъпалата му с листа от мента, сдъвкани от пълните със зехтин уста на робите.
— Много се бавиш, капитане! Погледни онзи демонски кон, как ни гледа с бялото на очите! Ще мръкне, докато се решиш да щурмуваш цитаделата!
— Носят ни факли, Фалад — увери го Инашан. — Почти сме готови.
Неохотата му беше почти комична.
Откъм лагера на обсадителите отекна вик.
Беше се появил тоблакаят — слизаше от скалната издатина по импровизираните каменни стъпала. Сеймар Дев и Инашан тръгнаха към рова и спряха до ръба тъкмо когато излизаше. Мечата кожа беше раздрана на ивици, потъмняла от кръв. Вързал беше парцал около главата си. Повечето му горни дрехи бяха разкъсани и плътта отдолу беше нашарена с безброй рани.
И беше покрит от глава до пети с лайна.
Зад тях, на двайсетина крачки, се чу киселият глас на Фалада:
— Тоблакай! Преговорите добре ли минаха?
Инашан попита тихо:
— Не са останали малазанци, както разбирам?
Карса Орлонг се намръщи.
— Не видях такива. — Обърна се и ги подмина.
Сеймар Дев потръпна от ужас, като видя раздрания му гръб.
— Какво се случи там, вътре, Карса?
Той сви рамене и стегнатият между плешките му каменен меч подскочи.
— Нищо особено, вещице.
И продължи, без да забавя и без да се обръща.
Светло петно далече на юг, като куп гаснещи звезди на хоризонта, бележеше град Кайхум. Прашилката от бурята отпреди седмица беше улегнала и нощното небе бе грейнало с двойната спирала на Пътищата на бездната. Имаше учени, знаеше Коураб Билан Тену’алас, които твърдяха, че тези широки пътища били звезди, струпани в неизброимо множество, но Коураб знаеше, че това е глупост. Не можеше да са нищо друго освен небесни пътища, по които крачеха драконите на дълбините, Древните богове и ковачите със слънца за очи, които ковяха звезди, за да грейнат живи; а световете, въртящи се около тези звезди, бяха просто шлака, изхвърлена от ковачниците, смътна и пушлива, по която пълзяха надути в самозаблуда същества.
Надути в самозаблуда. Една стара пророчица му беше казала това веднъж и по някаква неведома причина фразата се беше вгнездила в ума на Коураб, тъй щото да може понякога да я измъкне и да си поиграе с нея, и вътрешният му взор да блесне в ярка почуда. Хората го правеха това, да. Виждал го беше непрекъснато. Като птици. Обсебени от собствената си значимост, въобразили си, че са високи, високи колкото нощното небе. Онази пророчица трябваше да е била гений, за да го прозре така ясно и да съумее да го изрази само в три думи. Не че заблуждението беше нещо просто и Коураб помнеше, че му се наложи да я попита какво значи тази дума, а тя се изкиска и бръкна под туниката му и подръпна члена му, което бе неочаквано, а неволният, инстинктивен отклик — нежелан. Смътна вълна на смут придружи този спомен и той се изплю в тръпнещите пламъци на огъня.
Леоман от Вършачите седеше срещу него, с наргиле, пълно с накиснат във вино дъранг от едната му страна и притиснато до тънките му устни парче кораво дърво, изваяно като женска цицка и боядисано в тъмен пурпур за повече прилика. Очите на предводителя лъщяха кървясали на светлината на огъня, с тежко отпуснати клепачи, погледът му сякаш бе прикован в езиците на пламъците.
Коураб беше намерил цепеница, дълга колкото ръката му и лека като женски дъх — подсказал му беше, че в дървото се е загнездил плужек байрит, и той тъкмо го беше измъкнал с върха на ножа си. Тварта се гърчеше и кой знае защо, тъкмо тази гледка, уви, му напомни отново за онова поражение с члена му. Навъсен, той захапа плужека по средата и задъвка, соковете потекоха по брадата му.
— Аха — измърмори с пълна уста, — има хайвер. Вкусно.
Леоман го погледна над огъня и отново дръпна от наргилето.
— Конете ни са на привършване.
Коураб преглътна. Другата половина от тлъстия плужек се гърчеше на върха на ножа, нишките розови яйчица подскачаха по ръба като малки бисери.
— Ще се оправим, командире. — Изплези език да оближе хайвера, после напъха и останалото от плужека в устата си. Сдъвка и преглътна отново. — Четири-пет дни още, мисля.
Очите на Леоман лъснаха.
— Знаеш значи.
— Къде отиваме ли? Да.
— Знаеш ли защо?
Коураб хвърли цепеницата в огъня.
— Ю’Гатан. Първият Свещен град. Където Дасем Ълтър, проклето да е името му, умря от предателство. Ю’Гатан, най-старият град на света. Съграден над наковалнята на ковач на Бездната, построен върху самите му кости. Седем Ю’Гатана, седем велики града, жалони на вековете, които сме преживели, и този, който виждаме днес — клекнал над костите на другите шест. Град на маслиновите гори, град на уханните масла… — Коураб се смълча, намръщен. — Какъв беше въпросът, командире?
— Защо.
— О, да. Дали зная защо си избрал Ю’Гатан? Защото ги приканяме за обсада. Трудно е да завладееш този град. Глупавите малазанци ще се обезкървят до смърт, докато се опитват да щурмуват стените му. Ще прибавим костите им към всички други, дори към костите на самия Дасем Ълтър…
— Той не умря там, Коураб.
— Какво? Но нали свидетели…
— Свидетели на раняването му, да. На… опита за покушение. Но не, приятелю, Първият меч не умря и все още е жив.
— Къде е тогава?
— Не е важно къде. Трябва да попиташ: Кой е той? Това попитай, Коураб Билан Тену’алас, и ще ти дам отговор.
Коураб се замисли. Дори когато заплуваше сред облаците дъранг, Леоман от Вършачите бе твърде умен за него. Умен, способен да разбере всичко, което убягваше на Коураб. Беше най-великият пълководец, когото Седемте града бяха раждали. Можеше да е надвил Колтейн. С чест. И ако го бяха оставили, щеше да е съкрушил адюнкта Тавори, а след нея и Дужек Едноръкия. Щеше да е дошло истинско освобождение за цялата земя на Седемте града и оттук въстанието срещу проклетата империя щеше да се разпростре навън, докато игото не бъде отхвърлено от всички. Това беше трагедия, истинска трагедия.
— Блаженият Десембрий ни гони по петите…
Леоман изпуфтя сив облак дим, преви се на две и се закашля.
Коураб се пресегна за меха с вода и го тикна в ръцете на пълководеца. Най-сетне той си пое дъх и отпи дълбоко. Изправи гръб с тежка въздишка и се ухили широко.
— Ти си цяло чудо, Коураб Билан Тену’алас! Да ти отговоря, определено се надявам да грешиш!
Коураб се натъжи.
— Подиграваш ми се, командире.
— Ни най-малко, благословени от Опонн безумецо. Ти си единственият жив приятел, който ми остана. Богът на трагедията. Десембрий. Това е Дасем Ълтър. Не се съмнявам, че го разбираш, но помисли над това — за да има култ, религия, с жреци и прочие, трябва да има бог. Жив бог.
— Дасем Ълтър се е възнесъл?
— Убеден съм, макар да е опърничав бог. Отрицател, като Аномандър Рейк на Тайст Андий. Затова и блуждае, вечно бяга, и също така вечно дири, навярно.
— Какво дири?
Леоман поклати глава.
— Ю’Гатан. Да, приятелю. Там ще направим своя отпор и името ще е проклятие за малазанците, за вечни времена ще горчи на езиците им. — Мрачният му поглед изведнъж прониза Коураб. — Ти с мен ли си? Каквото и да заповядам, каквато и лудост да ти се стори, че ме е обзела?
Нещо в погледа на пълководеца уплаши Коураб, но той кимна в отговор.
— С теб съм, Леоман от Вършачите. Не се съмнявай в това.
Отвърнаха му с крива усмивка.
— Няма да ти го натрапвам това. Но ти благодаря за думите все пак.
— Защо се съмняваш в тях?
— Защото само аз знам какво се каня да сторя.
— Кажи ми.
— Не, приятелю. Това бреме е мое.
— Ти ни водиш, Леоман от Вършачите. Ние ще те следваме. Както сам казваш, ти носиш всички ни. Ние сме бремето на история, на свобода, но ти не си се огънал…
— Ах, Коураб…
— Казвам само онова, което се знае, но все още не е изричано на глас, командире.
— В мълчанието има милост, приятелю. Но все едно. Свърши се, вече го каза.
— Още повече те натоварих. Съжалявам, Леоман.
Леоман отново отпи от меха и се изплю в огъня.
— Да не говорим повече за това. Ю’Гатан. Това ще е нашият град. Четири, пет дни. Тъкмо в сезона на мачкането, нали?
— Маслините? Да, ще пристигнем тъкмо когато майсторите на зехтин са се събрали. Хиляда търговци ще са там за новата стока, работници по пътя към брега ще редят нови камъни. И грънчари, и бъчвари, колари и кервани. Въздухът ще злати от прах и ще е прашен от злато…
— Истински поет си ти, Коураб. Търговци, с наетите им охранници. Кажи ми, ще се преклонят ли пред властта ми според теб?
— Трябва.
— Кой е Фаладът на града?
— Ведор.
— Кой точно?
— Онзи с тясното лице, като на пор. Брат му с рибешкото лице го намерили мъртъв в ложето на любовницата му, курвата никаква я нямало, или е забогатяла и се крие някъде, или лежи в плитък гроб. Старата история сред Фаладан, знаеш.
— Сигурни ли сме, че Ведор продължава да отрича малазанците?
— Никаква флота или армия не е могла да стигне все още до тях. Знаеш това, Леоман.
Леоман кимна замислено.
Коураб погледна към нощното небе.
— Някой ден ще тръгнем по Пътищата на Бездната. И ще видим всички чудеса на вселената.
Леоман примижа нагоре.
— Там, където звездите са гъсти като жили?
— Това са пътища, Леоман. Не вярваш на онези безумни схолари, нали?
— Всички схолари са безумци, да. Една дума не може да им вярва човек. Пътищата, тогаз. Път от огън.
— Разбира се — продължи Коураб, — това ще е след много години…
— Както кажеш, приятелю. Е, време е да поспим.
Коураб се надигна, разкърши рамене, изпукаха кокали.
— Дано сънуваш слава тази нощ, командире.
— Слава ли? О, да, приятелю. Нашия път от огън…
— Айй! Този охлюв ми разстрои стомаха. От хайвера е.
— Кучият син е тръгнал за Ю’Гатан.
Сержант Стрингс се обърна към Ботъл.
— Ти май мислиш, а? Не е хубаво, войник. Изобщо не е хубаво.
— Без да искам.
— Още по-лошо. Ще трябва вече да те държа под око.
Корик стоеше на четири крака, навел глава, и се мъчеше да вдъхне живот в изтлелите въглени на огнището. Изведнъж закашля, понеже вдиша пепел, дръпна се и замига.
Смайлс се усмихна.
— Умният ни равнинец пак го направи. Ти спеше, Корик, но трябва да ти кажа, че Тар снощи се изпика в тоя огън.
— Какво!?
— Лъже — измърмори Тар, който кърпеше скъсания ремък на пътната си торба. — Все пак беше добро. Да можеше да си видиш физиономията, Корик.
— Как би могъл изобщо да я види някой с тази бяла маска, дето я носи! Не трябваше ли да си надраскаш смъртни линии през тая пепел, Корик? Сетите не правехте ли така?
— Само когато влизат в бой, Смайлс — рече сержантът. — Хайде стига. Зла си като онова проклето хенджийско пале. Снощи захапа глезена на един хундрил и не ще да пусне.
— Надявам се, че са го опекли на шиш — каза Смайлс.
— Няма начин. Бент го бранеше. Все едно, трябваше да доведат Темъл да отскубне проклетата гад. Мисълта ми, Смайлс, е, че ти си нямаш уикски браничар, който да ти пази гърба, тъй че колкото по-малко нападаш, по-малко неприятности ще си имаш.
Никой не спомена за ножа, натресъл се в крака на Корик предната седмица.
Кътъл се върна от скитането из лагера. Беше намерил отделение, успяло да свари някакъв миризлив чай, и отпиваше от тенекиеното канче.
— Дошли са — рече той.
— Кои? — попита Смайлс.
Ботъл видя как сержантът им отпусна гръб на пътната си торба.
— Добре — въздъхна Стрингс. — Походът ще се отложи. Някой да помогне на Корик да разпали този огън — ще си направим истинска закуска. Кътъл готвач.
— Аз? Добре, само не ме обвинявайте после.
— За какво? — попита с невинна усмивка Стрингс.
Кътъл се приближи до огнището и бръкна в кесията си.
— Имам малко прах от подпалвачка, запечатан тука…
Всички се пръснаха, воглаве със Стрингс. Кътъл, останал изведнъж сам, огледа учудено приятелите си, отдръпнали се до един поне на петнайсетина крачки. После се намръщи.
— Едно-две зрънца само. Проклятие, за луд ли ме мислите?
Всички погледнаха Стрингс. Той само сви рамене.
— Инстинктивна реакция, Кътъл. Изненадан съм, че още не си свикнал.
— Тъй ли? Ами защо тогава ти пръв драсна бе, Фид?
— Че кой знае по-добре от мен?
Кътъл клекна до огнището и измърмори:
— Направо ме съсипа.
Извади от кесийката малко глинено кръгче. Беше от пуловете на играта, наречена „Нощви“, с която най обичаше да си убива свободното време. Плювна върху него, след което го хвърли върху въглените. И бързо се дръпна.
Никой не мръдна от мястото си.
— Ей! Това не беше истински пул от Нощвите, нали? — подвикна Корик.
Кътъл го изгледа през рамо.
— Че защо да не е?
— Защото тия ги хвърлят насам-натам!
— Само когато аз губя — отвърна сапьорът.
Пепелта избухна и изведнъж се разгоряха пламъци. Кътъл се върна и започна да хвърля в огъня парчета суха конска тор.
— Добре, някой да дойде тука да го поддържа. Ще събера каквото минава за храна и ще измисля нещо.
— Ботъл е наловил няколко гущера — каза Смайлс.
— Забрави — изръмжа Ботъл. — Те са си мои, ъъ, приятели. — Сви се, щом другите от отделението се обърнаха и го изгледаха.
— Приятели? — Стрингс се почеса по брадата и го погледна намръщено.
— Какво, прекалено ли сме умни за теб, Ботъл? — рече Смайлс. — Всички тия объркващи думи, дето използваме? Това, че можем да четем разните завъртулки, надраскани по глина, восъчни таблички и свитъци? Е, като оставим настрана Корик. Все едно. Какво, по-дребен ли се чувстваш, Ботъл? Нямам предвид физически, това се подразбира. Но духовно, а? Това ли е проблемът?
Ботъл я изгледа с яд.
— Ще съжалиш за това, Смайлс.
— О, той ще погне приятелите си гущери по мен! Помощ!
— Стига, Смайлс — изръмжа предупредително Стрингс.
Тя стана и оправи с пръсти развързаната си още коса.
— Добре, отивам да си поклюкарствам с Флашуит и Уру Хела. Флаш вика, че видяла Нефариас Бред преди два дни. Един кон умрял, а той го донесъл на гръб в лагера на отделението си. Опекли го. Само кокалите останали.
— Отделението изяло цял кон? — Корик изсумтя. — Добре де, аз как не съм го видял тоя Нефариас Бред? Някой тука да го е видял?
— Аз — отвърна Смайлс.
— Кога? — настоя Корик.
— Преди няколко дни. Омръзна ми да си приказвам с вас. Огънят ще угасне. — Обърна се и тръгна.
Сержантът — още се чешеше по брадата — измърмори:
— Богове подземни, това трябва да го пресека.
— Но пиленцата още не са напуснали гнездото — подхвърли Кътъл, връщаше се с продукти. — Кой ги събираше змиите? — попита, пусна ги на земята и вдигна нещо дълго, приличащо на въже. — Вонят…
— Това е от оцета — каза Корик. — Стар сетски деликатес. Оцетът сготвя месото, нали, когато нямаш време да го опушиш бавно.
— А ти защо убиваш змии? — тросна се Ботъл. — Змиите са полезни.
Стрингс стана.
— Ботъл, ела с мене.
„Проклятие. Трябва да се науча да си мълча!“
— Слушам, сержант.
Прехвърлиха рова и тръгнаха през накъсаната шир на Лато Одан, предимно равна прашлива земя, осеяна с камънаци, не по-големи от човешка глава. Някъде далече на югозапад беше град Кайхум, все още невидим, а зад тях се издигаха ридовете на Талас, обезлесени от столетия и разядени като гнили зъби. Нито един облак не скриваше утринното слънце, вече нажежено.
— Къде държиш гущерите? — попита Стрингс.
— По дрехите си, пазя ги от слънцето. Денем де. Скитат се нощем.
— И ти с тях.
Ботъл кимна мълчаливо.
— Този талант е полезен — отбеляза сержантът и продължи: — Особено за шпиониране. Не врага, разбира се, но всеки друг.
— Засега. В смисъл, не съм бил още достатъчно близо до врага, че да…
— Знам. И затова все още не съм казал нищо на никого за теб. Е, и адюнктата си подслушвал доста, нали? В смисъл, откакто научи за гибелта на Подпалвачите на мостове.
— Не много, честно казано. — Ботъл се поколеба, не беше сигурен колко да каже.
— Хайде, казвай, войник.
— Онзи Нокът…
— Перла.
— Да. И, ъъъ, Върховният маг.
— Бързия Бен.
— Точно. А сега и Тайсхрен…
Стрингс го докопа под мишницата и рязко го обърна.
— Той си отиде. Беше тука само за няколко камбани, и това беше преди седмица…
— Да, но това не значи, че не може да се върне по всяко време, нали? Все едно, всички тия могъщи, страшни магове, ами, изнервят ме.
— А ти ме изнервяш мен, Ботъл!
— Що?
Сержантът го изгледа намръщено, пусна ръката му и закрачи отново.
— Къде отиваме? — попита Ботъл.
— Ти ще ми кажеш.
— Не е натам.
— Защо?
— Ъъъ. Нил и Недер. От другата страна на онзи хълм ей там са.
Стрингс изръси пет-шест подбрани хамалски ругатни.
— Гуглата да ни вземе! Слушай, войник, нищо не съм забравил, да ти е ясно. Помня, че играеш на зарове с Мийнас, че правиш кукли на Гуглата и на Въжето. Земна магия и говорене с духове… богове подземни, толкова приличаш на Бързия Бен, че косата ми настръхва. О, добре, всичко е от оная твоя баба… но разбери, знам откъде Бързака си е взел дарбите!
Ботъл го изгледа намръщено.
— Какво?
— Какво какво?
— За какво говорите, сержант? Объркахте ме.
— Бързака може да влачи от повече лабиринти, отколкото е чувал който и да е маг. Освен… освен може би от теб — добави той с кисело ръмжене.
— Но аз дори не обичам лабиринти!
— Не. Ти си по-близо до Нил и Недер, нали? Духове и разни такива. Когато не си играеш с Качулатия и Сянката де!
— Те са по-стари от лабиринтите, сержант.
— Виж ти! Какво искаш да кажеш с това?
— Ами. Крепости. Те са „крепости“. Или са били. Преди лабиринтите. Стара магия, така ме е учила баба ми. Много стара. Все едно, промених си намерението за Нил и Недер. Гласят нещо и искам да го видя.
— Но не искаш те да ни видят.
Ботъл сви рамене.
— Много е късно за това, сержант. Вече знаят, че сме тук.
— Добре. Води тогава. Но искам да се срещнеш с Бързия Бен. И искам да знам всичко за тия крепости, за които все приказваш.
„Не искаш.“
— Добре.
Бързия Бен. Среща. Това беше лошо. „Сигурно мога да избягам! Не, не бъди идиот. Не можеш да избягаш, Ботъл.“ Освен това какви бяха рисковете да поговори с Върховния маг? Нищо нередно не вършеше. Общо взето. Не чак. Всеки случай не и така, че някой да го разбере. „Освен някой коварен кучи син като Бързия Бен. Бездната да ме вземе, ами ако той разбере кой върви в сянката ми? Е, не съм я искал аз тази компания, нали?“
— Не знам какво мислиш, но кожата ми настръхна — изръмжа Стрингс до него.
— Не е от мен. Нил и Недер са. Започнали са ритуал. Пак премислих — май ще е по-добре да се върнем.
— Не.
Започнаха да се изкачват по полегатия склон.
Ботъл изведнъж усети как под дрехите му закапа пот.
— Имаш някаква естествена дарба, а, сержант? Това настръхване. Чувствителен си към… материала.
— Лошо възпитание.
— Къде замина отделението на Геслер?
Стрингс го изгледа накриво.
— Пак го правиш.
— Съжалявам.
— Придружават Бързака и Калам — напред са. Тъй че ужасната ти среща с Бързия се отлага засега, за твоя радост.
— Заминали напред? През лабиринт? Не бива да правят това, знаеш ли. Не и сега. Не тук…
— Защо?
— Защото така.
— За първи път в цялата ми кариера в Малазанската империя наистина ми се ще да удуша войник.
— Съжалявам.
— Престани да повтаряш това име2!
— Не е име. Дума е.
Ръцете на сержанта се свиха в юмруци.
Ботъл замълча. Зачуди се дали Стрингс наистина може да го удуши.
Стигнаха до билото. На трийсетина крачки оттатък уикската вещица и вещерът бяха подредили кръг от ръбести камъни и седяха с лице един срещу друг.
— Пътуват — рече Ботъл. — Нещо като Сънебродството, като Танно. Усещат ни, че сме тук, но много смътно.
— Предполагам, че не трябва да стъпваме в тоя кръг.
— Освен ако не се наложи да ги измъкнем.
— Защо?
— Ако нещата се объркат. Ако изпаднат в беда.
Приближиха се.
— Какво те накара да влезеш в армията, Ботъл?
„Тя настоя.“
— Баба ми си помисли, че ще е добре. Тъкмо беше умряла, разбираш ли, и духът й беше, хм, малко превъзбуден. Заради нещо. — „О, измъкни се от това, Ботъл!“ — Беше почнало да ми омръзва. Не ме свърташе. Продавах кукли на водачи и моряци на кейовете…
— Къде?
— В Джакатан.
— Какви кукли?
— От тия, дето ги харесват Щормогоните. Усмиряващите.
— Щормогоните? Богове подземни, Ботъл, не мислех, че нещо може да свърши работа с тях напоследък. От години.
— Куклите не действат винаги. Но понякога вършат работа. Което е по-добро от повечето изкупителни жертви. Както и да е, изкарвах добри пари, но като че ли не ми стигаше…
— Случайно да изпита студ изведнъж?
Ботъл кимна.
— Нормално. След като са отишли там.
— А къде е то?
— През портите на Гуглата. Всичко е наред, сержант. Наистина. Те са доста повратливи и стига да не привлекат неуместно внимание…
— Но… защо?
Ботъл го погледна накриво. Сержантът беше пребледнял. Нищо чудно. Онези проклети призраци в Рараку му бяха размътили ума.
— Търсят… хора. Мъртви.
— Сормо Е’нат?
— Предполагам. Уикци. Измрелите на Кучешката верига. Правили са го и преди. Не ги намират… — Спря, щом покрай каменния кръг лъхна мразовит вятър. Земята изведнъж се покри със слана. — О, това не е добре. Ей сега се връщам, сержант.
Ботъл затича напред, после скочи в кръга.
И изчезна.
Или по-скоро реши, че е изчезнал, защото не беше вече на Лато Одан, а бе нагазил до глезените в гниещи трошащи се кости, с бледосиво небе отгоре. Чу се писък. Ботъл се обърна към звука и видя три фигури, на трийсетина крачки. Нил и Недер, а срещу тях — ужасно привидение, и тъкмо този оживял мъртвец надаваше писъците. Двамата млади уикци се бяха присвили от страх и трепереха пред ужасяващата му тирада.
Език, непонятен за Ботъл. Той загази към тях, прахта от стрити кости се вдигаше на облачета с всяка стъпка.
Мъртвецът изведнъж протегна ръце напред, сграбчи двамата уикци, вдигна ги във въздуха и ги разтърси.
Ботъл затича напред. „И като стигна там, какво правя?“
Съществото изръмжа, запокити Нил и Недер на земята, после изведнъж изчезна сред облаци прах.
Той стигна до тях, когато вече се изправяха. Недер кълнеше на родния си език и тупаше прахта от туниката си. Изгледа го сърдито през рамо, щом се приближи.
— Какво искаш?
— Помислих, че сте в беда.
— Нищо ни няма — сопна се Нил, но юношеското му лице изглеждаше смутено. — Можеш да ни връщаш, маг.
— Адюнктата ли те изпрати? — попита ядосано Недер. — Няма ли да ни оставят на мира?
— Никой не ме е пращал. Със сержант Стрингс… просто вървяхме насам и…
— Стрингс? Фидлър искаш да кажеш.
— Нали уж трябваше да…
— Не ставай идиот — прекъсна го Недер. — Всички го знаят.
— Не сме идиоти. Явно не ви е хрумвало, че може би самият Фидлър иска да е така. Иска вече да го наричат Стрингс, защото старият му живот свърши, а със старото име се връщат лоши спомени, пък той има доста такива.
Уикците замълчаха.
След още няколко крачки Ботъл попита:
— Онзи мъртвец от Уик ли беше? Някой от мъртвите, дето ги търсите ли?
— Твърде много знаеш.
— От тях ли беше?
Нил изруга тихо и отвърна:
— Майка ни.
— Вашата… — Ботъл замълча.
— Казваше ни да престанем да хленчим и да порастем — добави Нил.
— Това го казваше на теб — сопна се Недер. — На мен казваше да…
— Да си вземеш мъж и да забременееш.
— То беше само съвет.
— Даден, докато ви разтърсваше ли? — попита Ботъл.
Недер се изплю в краката му.
— Съвет. Нещо, по което може би трябва да помисля. Освен това не съм длъжна да те слушам, войник. Ти си малазанец. Отдельонен маг.
— Но и този, който язди нишки на живот — изтъкна Нил.
— Малки. Това го правехме още като деца.
Ботъл се усмихна на думите й. Тя го забеляза.
— Какво му е толкова смешното?
— Нищо. Съжалявам.
— Мислех, че щеше да ни връщаш.
— И аз така мислех — отвърна Ботъл, спря и се огледа. — О, мисля, че ни забелязаха.
— Ти си виновен! — рече ядосано Нил.
— Вероятно.
Недер изсъска и посочи с ръка.
Беше се появила нова фигура, с едри охранени псета от двете страни. Уикски браничари. Девет, десет, дванадесет. Очите им лъщяха сребристи. Мъжът посред тях явно беше от уик, посивял, тумбест и кривокрак. Лицето му беше дивашки нашарено с белези.
— Това е Бълт — прошепна Недер. И пристъпи напред.
Кучетата заръмжаха.
— Нил, Недер, търсех ви — заговори призракът, щом спря на десетина крачки от тях, псетата спряха от двете му страни. — Чуйте ме. Мястото ни не е тук. Разбирате ли? Мястото ни не е тук. — Замълча и се почеса по носа с привичен жест. — Добре помислете над думите ми. — Обърна се, спря се и ги погледна през рамо. — И, Недер, омъжи се и си роди бебета.
Призраците изчезнаха.
Недер тропна с крак, вдигна се прахоляк.
— Защо всички непрекъснато ми го казват това?
— Племето ви е почти избито — заговори й благоразумно Ботъл. — Съвсем логично е да…
Тя пристъпи към него.
Ботъл отстъпи…
И отново се появи сред каменния кръг.
След миг седналите кръстато Нил и Недер застенаха.
— Взех да се притеснявам — каза Стрингс зад него, стоеше извън каменния кръг.
Двамата уикци вече бавно се изправяха.
Ботъл се върна при сержанта си.
— Трябва да тръгваме. Преди наистина да ми се е нахвърлила де.
— Защо?
Ботъл закрачи.
— Бясна ми е.
Сержантът изсумтя и тръгна след него.
— И защо ти е бясна, войник? Не че ми трябва да го знам.
— Просто й казах нещо.
— О, изненадан съм.
— Не искам да се забърквам в това, сержант. Съжалявам.
— А бе аз що не те хвана и направо да й те дам?
Стигнаха билото. Недер зад тях сипеше гръмки проклятия. Ботъл ускори крачка. После се спря и приклекна, бръкна под ризата си и измъкна задрямал гущер.
— Събуди се — замърмори му и го постави на земята. Животинката се окопити и бързо се скри между камъните.
Стрингс гледаше учуден.
— Сега ще ги проследи, нали?
— Тя може да се реши на истинско проклятие — обясни Ботъл. — И ако го направи, трябва да го контрирам.
— Дъх на Гуглата, какво толкова си й казал?
— Ужасна грешка направих. Съгласих се с майка й.
— Трябва да се махаме оттук. Или…
— Добре, Бързак.
Калам вдигна ръка да спре войниците от двете им страни и единия в тила, после подсвирна тихо да предупреди грамадния червенобрад ефрейтор в челото.
Бойците на отделението се струпаха около убиеца и Върховния маг.
— Преследват ни — рече сержант Геслер и отри потта от лъсналото си чело.
— По-лошо е — каза Бързия Бен.
— Има си хас — измърмори Сандс.
Калам се обърна и огледа пътя зад тях. Нищо не можеше да види в безцветния въртоп.
— Това все още е Имперският лабиринт, нали?
Бързия Бен се потърка по врата.
— Не съм сигурен.
— Как е възможно да се случи това? — Каза го ефрейторът, Сторми, навъсил чело и с блеснали малки очи, сякаш се канеше всеки момент да изпадне в дивашки гняв. Стискаше сивия си кремъчен меч, сякаш очакваше някой демон да изникне точно пред него.
Убиецът опипа дългите си ножове и рече на Бързия:
— Е?
Магьосникът се поколеба, после кимна.
— Добре.
— Какво решихте току-що, вие двамата? — попита Геслер. — И много ли ще е трудно да ни го обясните?
— Саркастично копеле — подхвърли Бързия Бен и удостои сержанта с широка бяла усмивка.
— Пердашил съм доста идиоти в живота си — рече Геслер и му върна усмивката, — но никога Върховен маг. Досега.
— Сигурно нямаше да си тук, ако беше, сержант.
— На въпроса — избоботи Калам. — Ще изчакаме тук да видим какво ни преследва, Геслер. Бързия не знае къде сме, а това само по себе си е достатъчно тревожно.
— А после се махаме — добави магът. — Без геройски пози.
— Мотото на Четиринадесета — подхвърли Сторми с шумна въздишка.
— Кое? — попита Геслер. — „А после се махаме“ или „без геройски пози“?
— Избери си сам.
Калам огледа един по един отделението, първо Геслер, после Сторми, след него младока, Трут, Пела и по-дребния заклинател, Сандс. „Каква жалка пасмина!“
— Дайте просто да го убием — рече Сторми, пристъпваше нервно от крак на крак. — Пък после ще обсъждаме какво е било.
— Гуглата само знае как си доживял толкова — изсумтя Бързия Бен и поклати глава.
— Защото съм разумен човек, Върховен маг.
Калам изсумтя. „Какво пък, току-виж почнали да ми харесват.“
— Колко далече е, Бързак?
— Приближават. Не е „то“, а „те“.
Геслер смъкна калъфа с арбалета, Пела и Трут го последваха. Заредиха и се развърнаха.
— Те, казваш — измърмори сержантът и погледна навъсено Бързия Бен. — Две ли ще рече това? Шест? Петдесет хиляди?
— Не е въпросът в това — рече Сандс изведнъж, гласът му трепереше. — Въпросът е откъде идват. Хаос. Прав съм, нали, Върховен маг?
— Значи лабиринтите наистина са в беда — каза Калам.
— Казах ти го, Кал.
— Да. Каза го и на адюнктата. Но тя поиска да стигнем в Ю’Гатан преди Леоман. А това значи лабиринтите.
— Там! — изсъска Трут и посочи.
Сред сивия сумрак изникна нещо грамадно, гигантско, черно като буреносен облак, изпълни цялото небе. А зад него — друго, и още едно…
— Време е да тръгваме — каза Бързия Бен.
Всичко, което К’рул е сътворил, разбираш ли, е породено от любовта на Древния бог към възможностите. Мириади пътеки на магия са изпредени от множество нишки, всички — лудо потръпващи като косми на вятъра, разрошени по туловището на странстващия звяр. И К’рул е бил този звяр, ала самият той е бил пародия на живот, защото кръвта е била неговият нектар, пропиляният дар, червените сълзи на болката, и всичко, което е бил, е било предопределено от тази единствена жажда.
При все това жаждата е нещо присъщо на всички нас, нали?
Земята беше необятно просторна, но не и пуста. Някакъв древен катаклизъм беше раздрал излъсканата скала, насякъл я беше на цепнатини нашир и надлъж. И да беше покривал пясък някога това място, дори да беше запълвал процепите, вятър или вода го бяха помели до последното зрънце. Камъкът изглеждаше излъскан и слънчевата светлина отскачаше от него в яростен блясък.
Примижал, Маппо Рънт поклати глава.
— Никога не съм виждал това място, Икариум. Сякаш съвсем наскоро нещо просто е обелило кожата на света. Тези цепнатини… как е възможно да преминават в толкова случайни посоки?
Полукръвният джаг, застанал до него, помълча, светлите му очи оглеждаха сцената, сякаш търсеха форма. После се наведе и вдигна парче откъртена скала.
— Огромни налягания — заговори той тихо. — А след това… насилие. — Изправи се и хвърли камъка настрана. — Цепнатините не вървят произволно — виждаш ли най-близката? Реже точно през фугата в камъка. Заинтригуван съм, Маппо.
Треллът остави на земята конопената си торба.
— Искаш ли да проучим?
— Искам. — Икариум го погледна с усмивка. — Нито едно мое желание не те изненадва, нали? Не е преувеличение, че познаваш ума ми по-добре от мен. Жалко, че не си жена.
— Ако бях жена, Икариум, щях сериозно да се разтревожа от вкуса ти към жени.
— Вярно, че си доста космат — отвърна Икариум. — Рунтав всъщност. При този ръст, вярвам, че можеш цял бик бедерин да тръшнеш на земята.
— Стига да имам причина за това… макар че не ми хрумва такава.
— Хайде да огледаме.
Маппо последва Икариум по обжарената равнина. Зноят беше жесток, изпепеляващ. Скалата под ходилата им беше огъната безразборно, знак за невероятни противоборстващи налягания. Никакъв лишей не се виждаше, вкопчен в камъка.
— Това дълго е стояло заровено.
— Да, и е оголено едва наскоро.
Приближиха се до острия ръб на най-близката пропаст. Слънчевата светлина стигаше едва докъм средата; разкриваше проядени стръмни стени, но дъното тънеше в мрак.
— Виждам пътека надолу — каза Икариум.
— Надявах се, че ще ти убегне — отвърна Маппо, беше видял същия улей, с удобното съчетание на издатини и пукнатини за хващане с ръце и стъпенки. — Знаеш колко мразя камънаците.
— Допреди да го споменеш, не знаех. Е, ще го направим ли?
— Чакай да си взема торбата — рече Маппо и се обърна. — Най-вероятно ще изкараме нощта долу.
Тръгна обратно. Наградите от удовлетвореното любопитство бяха намалели за Маппо през годините, откакто се бе заклел да тръгне с Икариум, и сега сърцето му бе здраво стегнато в примката на страха. Търсенето на отговори от Икариум не беше безнадеждна кауза, уви. И ако истината се разкриеше, щеше да е като лавина, а Икариум нямаше, не можеше да понесе разкритията. За себе си. За всичко онова, което бе сторил. Щеше да се опита да отнеме живота си, ако никой друг не посмееше да му даде тази милост.
Двамата се бяха озовали пред тази бездна не много отдавна. „И аз измених на клетвата си.“ В името на приятелството. Беше се пречупил и все още изпитваше срам от това. Нещо по-лошо, да вижда състраданието в очите на Икариум, това за Маппо бе като меч в сърцето, неизцерима рана.
Но любопитството беше и нещо капризно. Отвличанията поглъщаха време, отклоняваха Икариум от пътя, от който нямаше връщане. „Времето, да. Забавянията. Следвай го натам, където ще поведе, Маппо Рънт. Нищо друго не можеш да сториш. Докато… Докато какво?“ Докато накрая не се провали. А след това щеше да дойде друг, стига да не се окажеше твърде късно, за да поднови голямата заблуда.
Беше уморен. Самата му душа бе изтощена от цялата тази шарада. Твърде много лъжи го бяха водили по този път, твърде много лъжи го бяха задържали тук, до ден-днешен. „Никакъв приятел не съм. Наруших клетвата си… в името на приятелството? Поредната лъжа. Не. Прост, жесток егоизъм, слабостта на себичните ми желания.“
А Икариум го наричаше „приятел“. Жертва на ужасно проклятие, но ето, че си оставаше все така доверчив, доблестен, изпълнен с радостта на живота. „И ето ме и мен, с радост го откланям настрана, отново и отново.“ О, думата за това наистина беше срам.
Усети се, че е застанал пред пътната си торба. Колко беше стоял тук, замръзнал и невиждащ — не знаеше. „Ах, и това ако не е справедливо. Самият аз започвам да се губя.“ Въздъхна, вдигна я и я метна през рамо. „Моля се дано не пресечем ничий път. Без заплахи. Без рискове. Дано никога не намерим изход от пропастта.“ Но на кого ли се молеше? С горчива усмивка на устните, Маппо тръгна обратно. В нищо не вярваше и нямаше да си позволи самозаблудата да придаде лик на забвението. Тъй че празни бяха молитвите, изречени от един празен човек.
— Добре ли си, приятелю? — попита го Икариум, щом се върна.
— Води — отвърна Маппо. — Аз първо трябва да си оправя торбата.
Нещо, наподобяващо загриженост, премина по лицето на Икариум, после той кимна, приближи се до началото на процепа, прехвърли се през ръба и се скри от погледа му.
Маппо извади малка кожена кесия и разхлаби връзките й. От нея извади друга кесия и я разви, беше по-голяма от първата. От втората кесия извади трета, пак по-голяма, след като бе развита. После, с известно усилие, напъха пътната си торба в последната кожена кесия. Стегна каишките. Тази кесия натика в по-малката и след това, с повечко натиск, нея пък прибра в най-малката, която върза на кръста си. Неудобно, макар и временно. Нямаше да има бърз досег до оръжията си, ако се появеше някаква опасност, поне докато траеше спускането. Не че бездруго щеше да може да се бие, вкопчен като пияна коза в стръмнината.
Приближи се до улея и надникна от ръба. Икариум напредваше бързо, вече се беше спуснал на петнадесетина или повече човешки ръста.
Какво ли щяха да намерят долу? „Камънаци. Или нещо, което е трябвало да си остане погребано за вечни времена.“ Започна да се спуска.
Скоро слънцето се отдалечи и отнесе цялата светлина от урвата. Продължиха в дълбок сумрак, въздухът стана студен и застоял. Не се чуваше никакъв звук, освен когато ножницата на Икариум изстържеше по скалите някъде долу, единственият знак, че джагът още е жив, че не е пропаднал, защото изтървеше ли се и полетеше ли надолу, Маппо знаеше, че няма да извика.
Ръцете на трелла започнаха да се уморяват, прасците го боляха, пръстите му изтръпваха, но той продължаваше упорито надолу, с чувството на някаква странна неумолимост, сякаш това спускане беше безкрайно и той жадуваше да го докаже, а единственото възможно доказателство бе да продължи. Вечно. Нещо многозначително имаше в това желание, ала не бе подготвен да разсъждава над това.
Въздухът стана още по-студен. Маппо гледаше как облачетата от дъха му покриват със слана скалата срещу него и тя блещукаше с някаква смътна, вълшебна светлина. Надушваше вече древен лед някъде долу и шепот на безпокойство учести дъха му.
Една ръка на петата на левия му, изпънат надолу крак го стресна.
— Стигнахме — промълви Икариум.
— Бездната да ни вземе дано — изпъшка Маппо, избута се от стената и стъпи с отмалели крака върху хлъзгаво наклонено дъно. Изпъна ръце настрани да запази равновесие и се изправи. — Сигурен ли си? Може би този склон е само издатина и ако се подхлъзнем…
— Ще се намокрим. Хайде, тук има нещо като езеро.
— А, виждам го. То… блести…
Пристъпиха предпазливо към неподвижната водна шир. Смътна зеленикавосиня светлина, прозираща отдолу, разкриваше дълбините. Можеха да видят дъното, навярно на десетина човешки ръста долу, грубо и затрупано с гнили пънове и счупени сталагмити, бледозелени и облети с бяло.
— Спуснахме се цяла третина левга заради това? — отекна гласът на Маппо, последван от смях.
— Вгледай се по-навътре — подкани го Икариум и треллът долови възбуда в гласа на спътника си.
Пъновете продължаваха четири-пет разтега навътре, след което свършваха. Отвъд тях сред водата клечеше нещо масивно и тромаво. Смътни шарки покриваха видимите страни и върха на тялото. Откъм задната му страна се протягаха странни изпъкналости, наподобяващи крака на паяк. Дъхът излезе на съсък от устата на Маппо.
— Живо ли е? — попита той.
— Някакъв механизъм — отвърна Икариум. — Металът е почти бял, виждаш ли? Никаква ръжда. Изглежда направено едва вчера… но съм убеден, приятелю, че е древно.
Маппо се поколеба, преди да попита:
— От твоите ли е?
Икариум го погледна с блеснали очи.
— Не. И точно това му е удивителното.
— Не е? Сигурен ли си? Намирали сме и други…
— Сигурен съм. Не знам как, но в ума ми няма съмнение. Това е построено от някой друг, Маппо.
Треллът клекна, натопи дланта си във водата и бързо я дръпна.
— Богове, това му се вика студ!
— Не е пречка за мен — рече усмихнат Икариум и долните му бивни лъснаха.
— Смяташ да доплуваш до него и да го огледаш? Все едно, отговорът е ясен. Е, аз ще потърся равен терен и ще вдигна бивака.
Джагът вече смъкваше дрехите си.
Маппо закрачи бавно по склона. Бе достатъчно светло от струящото от водата сияние, за да е сигурен във всяка стъпка, която правеше, нагоре и нагоре, лявата му ръка опипваше студената каменна стена. След петнадесетина крачки ръката му се шмугна в тясна цепнатина и след като се опря отново в камъка, той моментално забеляза промяна в структурата и формата на повърхността под мазолестите си пръсти. Спря и се вгледа внимателно.
Този камък беше базалт. Прояден и изпъкнал. Наклонът под стъпалата му намаляваше, а накрая изчезваше. Остри пукнатини започваха от наклонения под и продължаваха към езерото, черните им резки отново се появяваха по дъното му. Базалтът се беше натрапил по някакъв начин, заключи Маппо. Може би цялото дефиле бе възникнало с пристигането му.
Маппо седна, опря гръб в скалата и се вгледа в развълнуваната вече водна повърхност. Извади тръстика и почна да си чисти зъбите. Обмисляше проблема. Не можеше да си представи естествен процес, който да предизвика такова натрапване. Колкото и противодействащи да бяха земните налягания дълбоко под повърхността, в тази част на субконтинента не съществуваха скални плочи, които да образуват подобни неща при сблъсъка си.
Тук беше имало портал и базалтовото образувание бе дошло през него. Катастрофално. От своя свят… в здравата скална основа на този.
Какво беше това? Но той знаеше.
„Небесна крепост.“
Стана и отново се обърна към ръбатата базалтова повърхност. „А онова, което Икариум оглежда сега на дъното на езерото… е дошло от това. От което следва, че трябва да има някакъв портал, нали? Път през него.“ Сега вече любопитството му наистина се изостри. Що за тайни се криеха тук? Сред ритуалите на втълпяване, които бяха изпълнили Безименните, докато Маппо полагаше клетвата си, имаше приказки за небесни замъци, страховитите крепости на К’Чаин Че’Малле, които се реели като облаци из въздуха. Нашествие някакво, според Безименните, във векове преди възхода на Първата империя, когато хората, които един ден щели да я основат, все още не правели нищо друго, освен да се скитат на малки групи — не дори и племена все още, не много по-различни всъщност от смъртните Имасс. Нашествие, което поне в този район се бе провалило. Приказките не казваха почти нищо за това кой им се е опълчил. Джагът навярно. Или Форкрул Ассаил, или самите Древни богове.
Чу плясък и присви очи към сумрака. Икариум се измъкваше на брега. Маппо стана и се приближи.
— Мъртъв — изпъшка Икариум и Маппо видя, че спътникът му целият е разтреперан.
— Механизмът ли?
Джагът поклати глава.
— Омтоуз Феллак. Тази вода… мъртъв лед. Мъртва… кръв.
Маппо го изчака да се съвземе. Огледа кипналата вече повърхност на езерото, зачуден кога ли за последен път тази вода е усетила движение, топлина на живо тяло. Колкото за второто, явно бе зажадняла.
— Има един труп в онова нещо — каза след малко джагът.
— К’Чаин Че’Малле.
— Да. Как разбра?
— Намерих небесната крепост, от която е излязло. Част от нея е останала открита, изпъкнала от стената.
— Странно същество — измърмори Икариум. — Никакъв спомен нямам да съм виждал такова преди, но знам името му.
— Доколкото знам, приятелю, никога не си се натъквал на тях в странстванията си. Но все пак знаеш за тях.
— Трябва да помисля над това.
— Да.
— Странно същество — повтори той. — Толкова… змийско. Съсухрено, разбира се, както може да се очаква. Могъщо е било, мисля. Задните крайници, мишците. Огромни челюсти. Къса опашка…
Маппо вдигна очи.
— Къса опашка. Сигурен ли си за това?
— Да. Звярът беше полуизлегнат, с някакви лостове до предните му крайници — управлявал е действието на механизма.
— Имаше ли някакъв люк, през който да надникнеш?
— Не. Белият метал ставаше прозрачен, където погледнех.
— И се виждаше вътрешното устройство на механизма?
— Само пространството, където седи К’Чаин Че’Малле. Нещо като колесница, мисля, средство за транспорт и наблюдение… но не е било предназначено за под вода; не е било и устройство за разкопаване — механичните пипала са недостатъчни за това. Не, разтварянето на Омтоуз Феллак го е заварило неподготвено. Погълнато, оковано в лед. Джагъти са дошли, Маппо, да се уверят, че никой не се е спасил.
Маппо кимна. Описанието на Икариум го накара да стигне до извода за същата последователност на събитията. Като самата небесна крепост, механизмът е бил построен за летене, да се рее високо, понесен от някаква неведома магия.
— Ако ще си търсим равно място за бивак, ще трябва да е в крепостта.
Джагът се усмихна.
— Това в очите ти не е ли блясък на очакване? Подозирам, че започвам да виждам стария Маппо. Памет или не, не си ми чужд и много бях притеснен напоследък, като те гледах толкова отчаян. Разбирам го, естествено — би ли могло да е иначе? Аз съм това, което те мъчи, приятелю, и това ме натъжава. Е, дали да не влезем все пак в тази ужасна крепост?
Икариум тръгна. Маппо бавно извърна очи да го проследи.
„Икариум, Строителят на механизми. Откъде са дошли тези умения?“
Боеше се, че скоро ще го разберат.
Манастирът се намираше сред напукана пуста земя, без нито едно село или колиби на десетки левги в двете посоки по едва различимата диря на пътя. На картата, която Кътър бе купил в Г’данисбан, присъствието му бе отбелязано с една-единствена завъртулка с червеникавокафяво мастило, едва видима върху протритата кожа. Символът на Д’рек, Червея на есента.
Самотна увенчана с купол постройка се издигаше насред правоъгълния, ограден с нисък зид двор. Небето над него беше осеяно с кръжащи лешояди.
Присвит в седлото си, Хеборик Призрачните ръце се изплю и каза:
— Развала. Гниене. Разпад. Онова, което е действало някога, изведнъж рухва. И като пеперуда, душата изпърхва и отлита. В тъмното. Есента чака, а сезоните са объркани, кривят се и се гърчат, за да избегнат оголените ножове. Но пленниците на крантата, о, те са оковани вечно. Там, в собствените им спорове. Свади, крамоли, невидимото отвъд мироздание — пет пари не дават, глупците. Носят невежеството си като броня и размахват жлъч като мечове. Какво съм аз за тях? Антика. По-малко и от това. Тъй че това е един рухнал свят, защо да ме интересува изобщо? Не съм молил за това, за нищо от това…
Продължи, но Кътър престана да го слуша. Хвърли поглед през рамо към двете жени след тях. Равнодушни, безразлични, изсушени от зноя; ребрата им се виждаха под прашните опърпани кожени наметала. Встрани от тях газеше Сивожаб, дебел и мазен както винаги, заобикаляше отстрани ездачите с привидно безгранична енергия.
— Трябва да влезем в манастира — рече Кътър. — Да се възползваме от кладенеца, а ако се намери и някаква храна…
— Всички са мъртви — изграчи Хеборик.
Кътър изгледа стареца и изсумтя.
— Това обяснява лешоядите. Но все пак ни трябва вода.
Дестраянтът на Трийч му отвърна с неприятна усмивка.
Кътър не разбираше смисъла на тази усмивка. Започваше да става безсърдечен, неподатлив на хилядите ужаси в този свят. Един манастир, пълен с мъртви жреци и жрици, беше… нищо. А старецът можеше да види това, да прозре в душата му. „Новият му бог е Тигърът на лятото, Господарят на войната. Хеборик Призрачните ръце, Върховният жрец на битките, разбира колко студен съм станал. И му е… смешно.“
Подкара коня по страничната пътека, отвеждаща към манастира. Другите го последваха. Даруджистанецът дръпна юздите пред портите — бяха затворени — и слезе.
— Хеборик, усещаш ли някаква опасност за нас?
— Имам ли такъв талант?
Кътър го изгледа мълчаливо.
Дестраянтът се смъкна от коня си.
— Нищо не живее там. Нищо.
— Призраци?
— Нищо. Тя ги е взела.
— Коя?
— Нечаканата гостенка, коя. — Засмя се, вдигна ръце. — Все играем игрите си. Никога не очакваме… обида. Гняв. Можех да им го кажа. Да ги предупредя, но нямаше да чуят. Заблудата поглъща всички. Само една сграда може да се превърне в цял свят, умовете се тълпят и се блъскат, после дращят и дерат. Трябва само да излязат навън, но не. Забравили са, че „навън“ съществува. О, всички тези места за преклонение, и ни едно от тях не е за истинско преклонение. Цялото това усърдие, служещо само на демонските омерзения вътре. Жлъч, страх и злоба. Можех да им го кажа.
Кътър тръгна към стената, повел коня си. Качи се на гърба му и полека се изправи. Вдигна ръце и лесно стигна до ръба на стената. Покатери се. В двора зад зида — трупове. Десетина, с почерняла кожа, повечето голи, нападали по спечената побеляла земя. Примижа. Телата като че ли… кипяха, плувнали в пяна, стапяха се. Поклащаха се пред очите му. Измести поглед от тях. Двукрилата врата на куполния храм зееше. Вдясно имаше ниска ограда около дълга пристройка, кирпичените тухли на две трети от лицевата стена бяха неизмазани. Корита с вар и сечива намекваха за изоставена, недовършена работа. На плоския покрив бяха накацали лешояди, но никой не смееше да се спусне долу за пир.
Кътър скочи в двора. Отиде до портите и махна железния лост, после дръпна крилата и ги отвори.
Сивожаб чакаше от другата страна.
„Обезсърчение и отчаяние. Толкова много неприятности, Кътър, в това злокобно място. Отчаяние. Никакъв апетит.“
Мина покрай него и заситни предпазливо към най-близкия труп.
„Ах! Те кипят! Червеи, гъмжат от червеи. Плътта е гнусна, гнусна дори за Сивожаб. Отврат. Да се махаме от това място!“
Кътър видя кладенеца — беше в ъгъла между пристройката и храма. Излезе при другите.
— Дайте ми меховете. Хеборик, можеш ли да провериш в онази пристройка за храна?
Хеборик се усмихна.
— Добитъкът така и не са го пускали навън. От дни. Горещината е избила всичко. Десетина кози, две мулета.
— Просто провери дали има нещо за ядене.
Дестраянтът тръгна към стопанската пристройка.
Сцилара слезе от коня си, откачи меховете от седлото на Фелисин Младшата и с нейния на рамо се приближи до Кътър.
— Дръж.
Той я изгледа замислено.
— Чудя се дали това не е предупреждение.
Веждите й леко се вдигнаха.
— Толкова ли сме важни, Кътър?
— Е, нямах предвид нас точно. Исках да кажа, може би трябва да го приемем като предупреждение.
— Мъртви жреци?
— Нищо добро не носи един култ.
Тя му отвърна със странна усмивка и му подаде меховете.
Кътър се изруга наум. Рядко се получаваше нещо смислено, когато се опиташе да заговори с тази жена. Казваше неща, които можеше да каже само глупак. Беше от подигравателния поглед в очите й, от физиономията, в очакване на усмивка веднага щом отвореше уста да проговори. Замълча си, взе меховете и се върна в двора.
Сцилара го погледа за миг, после се обърна към Фелисин, която се смъкваше от коня си.
— Водата ни трябва.
Младата жена кимна.
— Знам. — Оправи с ръка разрошената си коса, вече пораснала дълга. — Непрекъснато ги виждам онези разбойници. А сега — още мъртъвци. И онези гробища, покрай които вървеше пътят вчера цял ден, онова поле от кости. Имам чувството, че сме нагазили в кошмар и всеки ден влизаме все по-дълбоко. Горещо е, но непрекъснато ми е студено и става по-студено.
— Това е от обезводняване — отвърна Сцилара и извади лулата си.
— Това нещо не излиза от устата ти по цял ден — рече Фелисин.
— Отбива жаждата.
— Наистина?
— Не, но така си повтарям непрекъснато.
Фелисин извърна очи.
— Това го правим вече много често, нали?
— Кое?
Тя сви рамене.
— Повтаряме си разни неща. С надеждата, че ще ги превърнем в истина.
Сцилара дръпна силно от лулата, издуха облак дим и загледа как се разнася.
— Толкова здрава изглеждаш — каза Фелисин. — А всички останали сме изцедени.
— Без Сивожаб.
— Да, без Сивожаб.
— Той говори ли много с тебе?
Фелисин поклати глава.
— Не. Освен когато се събудя нощем, след лошите си сънища. Тогава ми пее.
— Пее ти?
— Да, на езика на своя народ. Песни за деца. Казва, че трябвало да ги упражнява.
Сцилара я стрелна с очи.
— Нима? Каза ли защо?
— Не.
— На колко години беше, Фелисин, когато майка ти те продаде?
Ново свиване на рамене.
— Не помня.
Това можеше да е лъжа, но Сцилара не настоя. Фелисин пристъпи към нея.
— Ще се грижиш ли за мен, Сцилара?
— Какво?
— Имам чувството, че се връщам назад. Чувствах се… по-възрастна. Там, в Рараку. Сега, с всеки ден, се чувствам все повече дете. По-малка, все по-малка.
Притеснена, Сцилара отвърна:
— Никога не ме е бивало много в грижите.
— Не мисля, че и Ша’ик я биваше. Тя беше… обсебена.
— Все пак добре се оправяше с теб.
— Не, беше най-вече Леоман. Дори Тоблакай. И Хеборик, преди Трийч да го вземе. Не се интересуваше за мен и затова Бидитал…
— Бидитал е мъртъв. Получи си топките, натикани в собственото му съсухрено гърло.
— Да. Ако това, което казва Хеборик, наистина е станало. Тоблакай…
Сцилара изсумтя.
— Помисли за това, Фелисин. Ако Хеборик беше казал, че Л’орик го е направил, или Ша’ик, или дори Леоман, е, можеше да имаш повод за съмнение. Но Тоблакай? Трябва да го повярваш. Богове подземни, как да не можеш?
Въпросът събуди лека усмивка на устните на Фелисин и тя кимна.
— Права си. Само Тоблакай може да го е направил. Само Тоблакай би го убил… по този начин. Кажи ми, Сцилара, нямаш ли още една такава лула?
— Резервна лула? Какво ще кажеш за десетина? Та да ги пушиш всичките наведнъж?
Фелисин се засмя.
— Не, само една. Ще се грижиш за мен, нали?
— Ще се опитам.
И може би щеше. Като Сивожаб. Упражнение. Бръкна да потърси другата лула.
Кътър издърпа ведрото и надникна във водата. Изглеждаше чиста, не миришеше на нищо особено. Все пак се подвоуми. Чу стъпки зад себе си.
— Намерих храна — каза Хеборик. — Повече, отколкото можем да носим.
— Мислиш ли, че тази вода е наред? Какво е убило жреците?
— Чудесна е. Казах ти какво ги е убило.
„Нима?“
— Да погледнем ли в храма?
— Сивожаб вече е там. Казах му да намери пари, скъпоценни камъни, храна, която още не се е развалила. Не се зарадва много, тъй че очаквам да побърза.
— Добре. — Кътър отиде до едно от празните корита, изля в него водата и се върна при кладенеца. — Мислиш ли, че ще можем да вкараме вътре конете?
— Ще се опитаме. — Но Хеборик не мръдна от мястото си.
Кътър го изгледа и видя, че странните очи на стареца са се приковали в него.
— Какво има?
— Нищо. Всъщност нещо. Имаш определени качества, Кътър. За водач, първо.
Даруджистанецът се намръщи.
— Ако ти искаш да командваш — чудесно, давай.
— Не ти забивам нож, момче. Казах го сериозно. Ти пое командването и това е добре. Имаме нужда от това. Аз никога не съм бил водач. Винаги съм следвал. Това е проклятието ми. Но не искат да го чуят. Не и от мен. Не, искат да ги водя, да ги изведа. Към свободата. Непрекъснато им казвам, че нищо не знам за свободата.
— Те? Кои те? Сцилара и Фелисин?
— Ще доведа конете — каза Хеборик, обърна се и закрачи към портата със странната си жабешка походка.
Кътър отново напълни ведрото и го изля в коритото. Щяха да нахранят тук конете с онова, което нямаше да могат да вземат със себе си. Да се запасят с вода. „И храма да оплячкосаме дори.“ Какво пък, нали беше крадец някога, преди толкова време. Освен това мъртвите не се интересуваха от богатство, нали?
Чу зад себе си цепещ, разкъсващ звук, откъм средата на двора. Звукът на разтварящ се портал. Рязко се обърна, вече с два ножа в ръцете.
От магическата порта се появи ездач, в пълен галоп. Дръпна рязко юздите, копитата заораха сред облаци прах, тъмносивият кон бе като чудовищно привидение, с раздрана на места кожа, оголила сухожилия, засъхнали мускули и жили. Очите му бяха две зейнали дупки, гривата, дълга и мазна, изплющя, щом звярът разтърси глава. Ездачът беше още по-страховит. Черна, пищно украсена някога броня, покрита с петна тъмнозелена патина, очукан шлем без набузници, откриващ лице, от което бе останало повече кокал, с няколко ивици плът, провиснали от ръбовете на скулите, и с почернели остри зъби.
В краткия миг, докато конят стоеше на задните си крака и тръскаше глава сред вдигналия се облак прах, Кътър видя по ездача повече оръжия, отколкото можеше да изброи. Мечове на гърба му, метателни брадви, дръжки, стърчащи от кании по седлото му, нещо като копие за глигани с бронзов връх, дълъг колкото къс меч, бе стиснато в облечената му в метална ръкавица лява ръка. Дълъг лък, къс лък, ножове…
— Къде е той? — разнесе се дивашки, изпълнен с ярост рев. Парчета броня се затъркаляха по земята, щом ездачът се завъртя в седлото да огледа двора. — Проклет да си, Гугло! Бях по дирята! — Видя най-сетне Кътър и изведнъж млъкна, вцепенен. — Оставила е един жив? Съмнявам се. Ти изобщо не си от палетата на Д’рек. Пий дълбоко от тази вода, смъртни, все едно е. Бездруго си мъртъв. Ти и всяка проклета, швиреща кръв жива твар на този свят, и на всеки друг!
Обърна рязко коня си към храма, където се бе появил Сивожаб — носеше топове коприна, кутии, храни и съдове за готвене.
— Жаба, която обича да готви в удобства! Лудостта на Великия край е надвиснала над нас! Хайде, ела насам, демоне, че да нанижа краката ти и да ги опека на огън — мислиш, че вече не ям? Прав си, но ще те пека на зъл шиш, капещ от ирония… ха! Това ти хареса, нали? — Обърна се отново към Кътър. — Това ли искаше той да видя? Отвлече ме от дирята… заради това?
Кътър прибра ножовете си. От портите влизаше Хеборик Призрачните ръце, повел конете. Като видя ездача, старецът спря и каза:
— Много късно, войник. Или много рано!
И се изсмя.
Ездачът вдигна копието си за поздрав.
— Трийч е направил грешка, както виждам, но все едно, трябва да те поздравя.
— Грешка ли? Да, съгласен съм, но нищо не мога да направя за това. Разбирам неохотата, с която ми отдаваш чест. Какво те води насам?
— Питай Гуглата, ако искаш отговор на това! — Обърна копието и го заби в земята, после скочи от седлото и още парчета броня затропаха по двора. — Предполагам, че трябва да огледам, сякаш не виждам вече всичко, което има за виждане. Пантеонът е разкъсан, какво от това?
Хеборик задърпа конете към коритото, заобикаляше воина отдалече. Приближи се до Кътър и сви рамене.
— Войникът на Гуглата, Върховен дом Смърт. Няма да ни притеснява, мисля.
— Той ми заговори на дару — каза Кътър. — А на тебе на малазански.
— Да.
Войникът беше висок и сега Кътър видя нещо провиснало от широкия му, отрупан с ножове колан. Емайлирана маска, напукана, зацапана, с една само ивица червена боя през едната буза. Очите на младия даруджистанец се ококориха.
— Беру да пази! — прошепна той. — Сегюле!
При тези думи Войникът рязко се обърна и се приближи.
— Дару, далече си от дома! Кажи ми, децата на Тирана още ли управляват Даруджистан?
Кътър поклати глава.
— Гледаш като обезумял, смъртни. Какво те мъчи?
— Аз… Чувал съм, че… Сегюле обикновено нищо не казват… на никого. Но ти…
— Трескавият фанатизъм още държи смъртните ми събратя, а? Идиоти! Армията на Тирана още върлува из града значи?
— Кой? Какво? Даруджистан се управлява от съвет. Никаква армия нямаме…
— Гениално безумство! Няма Сегюле в града?
— Няма! Само… истории. Легенди, искам да кажа.
— Къде се крият тогаз моите маскирани, въртящи се на колци родственици?
— Един остров, разправят, далече на юг, срещу брега, отвъд Морн…
— Морн? Аха, започвам да схващам. Държат ги там в готовност. Съветът на Даруджистан — магове, всички до един, нали? Немрящи, потайни, обзети от параноя магове! Присвили са се ниско, че да не се върне Тиранът, а той ще се върне един ден! Връща се — и си търси армията! Ха! Съвет!
— Това не е съветът всъщност — рече Кътър. — Ако говориш за магове, това трябва да е кабалът Т’орруд…
— Т’орруд? Да, умно. Наглост! Баруканал, Деруданит, Травалегра, Мамолтенан? Тези имена бъркат в душата ти, нали? Виждам го.
— Мамът беше мой чичо…
— Чичо! Ха! Абсурд! — Завъртя се на място. — Достатъчно видях! Гугло! Напускам! Направила си е отровата чиста като лед, нали? Гугло, глупако проклет, не ти трябвах аз за това! Сега пак трябва да му търся дирята, проклети да са дъртите ти кокали! — Тръгна към немрящия кон.
Хеборик подвикна откъм дървеното корито:
— Войнико! Може ли да попитам — кого гониш в своя лов?
Наточените зъби лъснаха в безмълвен смях.
— Лов? О, да, всички сме на лов, но аз съм най-близо! Да му пикая на Гуглата на костеливите крака! Космите от носа му да оскубя и зъбите в мордата да му наритам! Копие да му забия в задника пъпчив и да го пратя на върха на ветровита планина! О, ще му намеря жена аз някой ден, заложи монета за това! Но първо да свърша лова!
Хвана юздите и обърна коня. Порталът се отвори.
— Скинър! Чуй ме, проклетнико Вречен! Измамнико на смърт! Ида! — Кон и ездач се гмурнаха в процепа, изчезнаха, а след миг изчезна и самият портал.
Внезапната тишина прокънтя като траурна песен в главата на Кътър. Той вдиша хрипливо и потръпна.
— Беру да пази — повтори. — Той беше чичо ми…
— Ще нахраня конете, момче — каза Хеборик. — Иди при жените. Сигурно са чули викове и не знаят какво става. Върви, Кътър.
Младият дару кимна и тръгна към портата. „Баруканал. Мамолтенан…“ Какво беше разкрил Войникът? Що за ужасна тайна се криеше в думите на привидението? „Какво общо трябва да имат Барук и другите с Тирана? А Сегюле? Тиранът се връщал?“
— Богове, трябва да се върна у дома.
Фелисин и Сцилара седяха на пътя. И двете пушеха ръждивец. Фелисин изглеждаше пребледняла, но в очите й имаше решителност и непокорство.
— Спокойно. Не го вдишва — каза Сцилара.
— Тъй ли? Ти откъде знаеш? — Фелисин я погледна учудено.
— Нямате ли въпроси? — попита Кътър.
Двете го изгледаха.
— За какво? — попита Сцилара.
— Не чухте ли?
— Какво да чуем?
„Не са чули. Не е трябвало. Но ние трябваше. Защо?“ Сгрешил ли беше Войникът в предположенията си? Пратен от Гуглата не за да види мъртвите жреци и жрици на Д’рек… „А за да говори с нас.“
Тиранът ще се върне. Казано на един син на Даруджистан.
— Богове — прошепна отново. — Трябва да се върна у дома.
Гласът на Сивожаб извика в черепа му. „Приятел Кътър! Изненада и тревога!“
— Сега пък какво? — попита той, обърна се и видя излезлия пред портата демон.
„Войникът на Смърт. Удивително. Той остави копието си!“
Кътър зяпна оръжието, стиснато между зъбите на демона.
— Добре, че не ти трябва устата да говориш.
„Тържествено съгласие, приятел Кътър! Въпрос. Харесват ли ти тези коприни?“
Порталът в небесната цитадела налагаше леко изкачване. Маппо и Икариум стояха на прага, зяпнали сводестата кухина. Подът беше почти равен. Смътна светлина сякаш струеше от каменните стени.
— Можем да лагеруваме тук — каза треллът.
— Да — съгласи се Икариум. — Но дали първо да не проучим?
— Разбира се.
Залата побираше още три механизма, идентични на потъналия в езерото, поставени на магарета като кораби в сух док. Люковете зееха отворени и се виждаха облицованите седалки. Икариум пристъпи до най-близкия и заоглежда вътрешността.
Маппо развърза кесийката на колана си и започна да вади по-голямата отвътре. След това подреди навитите на рула постелки, храната и виното. После извади от торбата си обкован с желязо боздуган, не любимия си, а друг, заменим, след като не притежаваше чародейни качества.
Икариум се върна при него.
— Безжизнени са. Енергията, вложена първоначално в тези механизми, се е изцедила и не виждам начин да се възстанови.
— Не е много изненадващо, нали? Подозирам, че тази крепост е стояла тук от доста време.
— Съвсем вярно, Маппо. Но представи си, че можехме да съживим някой от тези механизми! Бихме могли да пътуваме по-бързо и удобно! Един за теб и един за мен, ах, това е трагично. Но виж, тук има проход. Хайде да поровим в по-голямата загадка, която ни поднася тази крепост.
Понесъл само боздугана си, Маппо влезе след приятеля си в широкия коридор.
От двете страни на прохода се редяха складове, но всичко вътре се бе превърнало в купища слегнала се прах.
След шестдесет крачки стигнаха пресечка. Пред тях имаше някаква сводеста преграда, като вертикално езеро от живак. Коридорите продължаваха надясно и наляво, и двата сякаш се извиваха навътре в далечината. Икариум извади от кесията си монета и Маппо го досмеша, като видя, че е сечена преди цели пет века.
— Ти си най-жалкият скъперник на света, Икариум.
Джагът се усмихна и сви рамене.
— Май си спомням, че никой не иска да приема заплащане от нас, колкото и големи да са разходите за предложената услуга. Не е ли точен този спомен Маппо?
— Точен е.
— Е, как може тогава да ме обвиняваш в скъперничество? — Подхвърли монетата към сребристата преграда. Тя изчезна. Вълни се разляха навън, минаха през каменната рамка и се върнаха.
— Пасивна демонстрация — поясни Икариум. — Кажи ми, чу ли монетата да се удари в нещо от другата страна?
— Не. Нито чух някакъв звук, когато влезе през… ъъъ… вратата.
— Изкушавам се да мина през нея.
— Това може да се окаже нездравословно.
Икариум се поколеба, после извади нож и вкара острието в преградата. Последваха малки вълнички. Издърпа го. Острието изглеждаше непокътнато. Нищо от веществото не бе полепнало по него. Икариум опипа желязото с върха на пръста си.
— Никаква промяна в температурата.
— Дали да я пробвам с пръст, който няма да ми липсва много? — попита Маппо и вдигна лявата си ръка.
— И кой ще да е той, приятелю?
— Не знам. Предполагам, че ще ми липсва, който и да е.
— Само върхът?
— Звучи благоразумно. — Маппо сви ръката си в юмрук, освен последния пръст, кутрето, приближи се още малко и пъхна пръста до първата свивка в искрящата врата. — Поне не боли. Струва ми се, че е много тънко. — Издърпа ръката си и огледа свивката. — Здрав е.
— При състоянието на пръстите ти, Маппо, как можеш да си сигурен?
— А, виждам промяна. Никаква мръсотия не е останала, дори събралото се под нокътя.
— Да минеш през това значи да бъдеш пречистен. Не мислиш ли?
Маппо бръкна отново, този път с цяла ръка.
— Усещам въздух от другата страна. По-хладен, по-влажен. — Издърпа ръката си и я огледа. — Чиста. Прекалено чиста. Притеснен съм.
— Защо?
— Защото ме кара да разбера колко мръсен съм станал.
— Чудно, дали ще направи същото и с дрехите ни?
— Би било хубаво, макар че може да има нещо като праг. Окаже ли се твърде мръсно, просто унищожава вредоносния материал. Може да се появим от другата страна голи.
— Сега аз съм притеснен, приятелю.
— Разбирам. Е, какво да правим, Икариум?
— Имаме ли някакъв избор? — И с тези думи Икариум прекрачи през преградата.
Маппо въздъхна и го последва.
И Икариум го сграбчи за рамото и го дръпна назад от втората крачка — която, видя той, щеше да е във въздуха.
Пещерата пред тях беше огромна. Някогашен мост беше свързвал скалната издатина, на която стояха, с носеща се във въздуха крепост на стотина крачки срещу тях. Части от каменната дъга бяха останали на мястото си, като че ли без опора, но други се бяха откъртили и се рееха неподвижни във въздуха.
Далече, зашеметяващо далече долу, пещерата тънеше в непроницаем мрак. А над тях — смътно блещукащ купол от черен, грубо одялан камък, като нощно небе. Покрай вътрешните стени се редяха терасовидни сгради с редици черни прозорци, но без тераси. Прах и камъни забулваха въздуха, но всичко сякаш бе неподвижно. Маппо мълчеше, замаян от гледката.
Икариум го тупна по рамото и посочи нещо мъничко, което се рееше точно пред тях. Монетата. Но не стоеше неподвижна, както изглеждаше отначало. Бавно се отдалечаваше. Джагът се пресегна, хвана я и си я прибра в кесията.
— Ценно възвръщане на инвестицията ми — измърмори. — Щом съществува инерция, значи можем да пътуваме. Да се хвърлим от тази издатина. И да заплуваме към крепостта.
— Стабилен план — отвърна Маппо. — Ако не бяха препятствията на пътя.
— Прав си.
— Може да има здрав мост, от другата страна. Можем да тръгнем по някой от страничните коридори зад нас. Ако има такъв мост, сигурно ще е белязан със сребърна преграда като този.
— Никога ли не ти се е искало да летиш, Маппо?
— Като дете, може би. Искаше ми се, сигурен съм.
— Само като дете?
— Мечтите за летене са за детството, Икариум. Дали да не проучим коридорите?
— Е, добре. Макар че, да ти призная, надявам се да не намерим мост.
Безброй помещения, проходи и ниши по стените, сводест коридор, подовете — покрити с гъста лепкава прах, избледнели символи, врязани над вратите, навярно някаква цифрова система. Въздухът беше застоял и смътно щипещ. Никакви мебели не се бяха съхранили в стаите. Нито имаше трупове, забеляза Маппо — като онзи, който Икариум беше открил в механизма на дъното на езерото. Организирана евакуация? Ако беше така, къде бяха отишли Късоопашатите тогава?
Натъкнаха се на нова сребриста врата. Минаха предпазливо през нея и се озоваха на прага на тесен мост. Беше непокътнат и водеше към летящата във въздуха крепост, надвиснала много по-близо над този, точно срещу мястото, откъдето я бяха видели за първи път. Черната стена на острова-крепост изглеждаше много по-груба, с прозорци като вертикални резки, разположени в привидно безредие по грозните издатини, криви кухини и извити кули.
— Необичайно — промълви тихо Икариум. — Какво ли разкрива за своите създатели това скрито лице на лудостта? За тези К’Чаин Че’Малле?
— Известно напрежение може би?
— Напрежение?
— Между реда и хаоса — обясни Маппо. — Вътрешна дихотомия, противоречиви импулси…
— Противоречието е видно във всички форми на разумен живот — отвърна Икариум, пристъпи на моста, после размаха ръце и литна.
Маппо се пресегна и едва успя да го сграбчи за крака. Дръпна го обратно и изсумтя:
— Хм. Това наистина беше интересно. Нищо не тежеше, когато те хванах. Лек като прашинка.
— Доста притеснително беше. Май в края на краищата все пак ще ни се наложи да летим.
— Защо са строили мостове тогава?
— Представа нямам. Освен ако механизмът, предизвикващ тази безтегловност, се разваля. Губи прецизност.
— И се е налагало мостовете да се изоставят? Възможно. Все едно, виждаш ли перилата? Изпъват се навън, а не нагоре. Скромно, но достатъчно, за да се държиш, ако трябва да пълзиш.
— Да. Е, ще пробваме ли?
Усещането не беше никак приятно, реши Маппо, щом се добра до средата, с придвижващия се пред него Икариум. Гадене, световъртеж, странен подтик да се пуснеш и да се избуташ назад, заради инерцията от собствените ти мускули. Всякакво усещане за горе и долу беше изчезнало и на моменти Маппо беше убеден, че се изкачват по стълба, вместо да пълзят повече или по-малко хоризонтално по моста.
Там, където мостът се съединяваше с крепостта, пред тях зейна тесен, но висок вход. Пред него във въздуха неподвижно се рееха парчета от някогашната врата. Онова, което я беше разбило, бе дошло отвътре.
Икариум се добра до входа и се изправи. След малко и Маппо застана до него и двамата се взряха в тъмното.
— Надушвам… голяма… смърт.
Маппо кимна. Извади боздугана, погледна увенчаната с шипове желязна топка и отново напъха дръжката в кожения клуп на колана си.
Влязоха в крепостта.
Коридорът беше тесен колкото самия вход, с неравни стени от черен базалт, мокър от кондензираната пара, подът — неравен, с издутини и дупки, хлъзгави от леда, който пращеше и се изместваше под краката им. Продължаваше общо взето в права посока четиридесетина крачки. Докато стигнат до края, очите им се приспособиха към тъмнината.
Нова огромна камера, сякаш сърцевината на цитаделата беше изкорубена отвътре. И в нея — гигантски кръст от черно дърво, а на него — прикован дракон. Отдавна мъртъв, замръзнал, но без да гние. Железен шип, дебел колкото торса на Маппо, бе забит в гърлото на дракона, точно над гръдните кости. Кръв с цвета на аквамарин се беше изляла от раната и още капеше тежка и зловонна върху каменния под на тътнещи монотонно капки с големината на юмрук.
— Познавам този дракон — прошепна Икариум.
„Как? Не, не питам!“
— Познавам този дракон — повтори Икариум. — Соррит. Аспектът му беше… Серк. Лабиринтът на небето. — Вдигна ръце към лицето си. — Мъртъв. Те са го убили…
— Ужасно вкусен трон. Не, не вкусен. Прегорчив, мръсен, ужасен на вкус, какво си мислех?
— Ти не мислиш, Кърдъл. Никога не мислиш. Не мога да си спомня за никакъв трон. Какъв трон? Тук трябва да има някаква грешка. Не-Апсалар е чула погрешно, това поне е очевидно. Съвсем погрешно, абсолютна грешка. Освен това някой седи в него.
— Вкусно.
— Казах ти, нямаше никакъв трон…
Разговорът се точеше вече от половин нощ, докато пътуваха по странните пътища на Сянка, лъкатушещи през призрачен пейзаж, който постоянно се местеше между два свята, макар и двата да бяха раздрани и опустошени. Апсалар се удивляваше на необятността на този фрагмент от селението на Сянка. Ако наследените й от Котильон спомени бяха точни, селението странстваше необвързано със света, който тя наричаше свой, и нито Въжето, нито Сенкотрон нямаха никаква власт над произволните му странствания. Още по-странно бе, че от самия фрагмент се протягаха нещо като пътища, извиваха се и криволичеха през огромни пространства като корени или пипала, и движенията им понякога се оказваха независими от по-големия фрагмент.
Като този, по който вървяха сега. Той повече или по-малко следваше източния път, извеждащ от Ерлитан, покрай тънката ивица кедри, отвъд които беше морето. И щом търговският път възвиеше на север към крайбрежието, Пътят на Сянка се сливаше с него и се стесняваше до ширината му.
Без да обръща внимание на несекващото дърдорене на двата пърхащи зад нея призрака, Апсалар продължаваше упорито напред, мъчеше се да надвие умората и да покрие колкото може повече разстояние, преди да е изгряло слънцето. Властта й на Пътя на Сянка ставаше все по-слаба — изчезваше с всяко разсейване. Накрая тя спря.
Лабиринтът около тях се разпадна. Небето на изток изсветляваше. Стояха нагазили в коловозите на търговския път, в подножието на полегат склон. Около тях прехвърчаха ризани.
— Слънцето се връща! О, не, пак ли! Телораст, трябва да се скрием! Някъде!
— Не, не трябва, идиотко. Само ще виждаме по-трудно, нищо повече, освен ако си си изгубила ума. Разбира се, че си си изгубила ума, Кърдъл, тъй че чакам с нетърпение да се разпаднеш с жалък хленч. Мир, най-сетне. За известно време поне…
— Ти си зла, Телораст! Винаги съм го знаела, още преди да се нахвърлиш с оня нож върху…
— Млъкни! Не съм се нахвърляла върху никого с оня нож.
— И си лъжкиня отгоре на това!
— Само го повтори и ще те промуша!
— Не можеш! Аз се разпадам!
Апсалар прокара длан по челото си. Ръката й лъсна от пот.
— В тази нишка на Сянка нещо… не беше наред — промълви тя.
— О, да — отвърна Телораст, шмугна се и се сви пред нея на вихрещо се сиво петно. — Болнава е. Всички външни краища са такива. Отровени, гният от хаос. Ние виним Сенкотрон.
— Сенкотрон? Защо?
— А защо не? Защото го мразим.
— И това достатъчно основание ли е?
— Най-достатъчното от всички.
Апсалар огледа лъкатушещия нагоре път.
— Мисля, че сме близо.
— Добре. Великолепно. Уплашена съм. Хайде да спрем тук. Хайде да се върнем. Веднага.
Апсалар прекрачи през призрака и тръгна нагоре.
— Това беше много злобно — изсъска зад нея Телораст. — Ако те бях обладала, нямаше да го направя това на себе си. Нито на Кърдъл дори. Е, на нея може би, ако съм ядосана. Ти не си ми ядосана, нали? Моля те, недей да си ми ядосана. Ще правя всичко, което поискаш, докато не умреш. А после ще танцувам върху вонящия ти подут труп, защото точно това ще искаш да правя, нали? Аз щях, ако бях ти и ако ти беше мъртва, и ако аз се бях задържала достатъчно дълго, за да танцувам върху трупа ти, което бих и направила.
Апсалар стигна билото и видя, че пътят продължава по рида още двеста крачки, а после отново почва да се извива надолу. Хладен утринен вятър забърса потта от лицето й с въздишка, лъхнала от огромната черна пелерина на морето от лявата й страна. Тя погледна надолу и видя тясна пясъчна ивица, затрупана с плавей. По пътя вдясно, някъде на отсрещния край, горичка криви дървета оформяше ниша в склона, а сред дърветата се издигаше каменна кула. Беше почти цялата варосана, освен най-горната третина, където грубо издяланите камъни бяха голи.
Тя тръгна към нея. Първите стрели на слънцето вече прорязваха хоризонта.
Никой не се виждаше и Апсалар не чу нищо отвътре, когато спря пред вратата.
Достигна я тихият шепот на Телораст:
— Не е хубаво това. Някой непознат живее тук. Трябва да е непознат, щом никога не сме се срещали. А ако не е непознат, значи е някой, когото познавам, което ще е още по-лошо…
— Млъкни — сряза я Апсалар и се пресегна да потропа на вратата… но после спря, отстъпи и се вторачи в огромния череп на влечуго, прикован над прага. — Дъх на Гуглата!
Телораст тихо скимтеше и ахкаше зад нея. Апсалар пое дъх и потропа по грубото дърво с облечената си в стоманена ръкавица ръка.
Чу как издрънча нещо, после чу стъпки на ботуши, скърцащи по пясък и чакъл. Издърпаха лост и вратата широко се разтвори навътре сред облак прах.
Мъжът изпълваше целия вход. Напанец, с огромни мускули, грубо лице и малки очи. Черепът му беше обръснат и побелял от прах. Вадички пот лъщяха над рунтавите му вежди.
Апсалар се усмихна.
— Здравей, Урко.
— Урко удавил — изсумтя мъжът. — Всички удавили.
— Точно липсата на въображение те издаде — каза тя.
— Коя си ти?
— Апсалар.
— Не, не си. Апсалар беше Имасс.
— Не Господарката на крадците. Това е просто името, което избрах…
— Адски нахално от твоя страна.
— Може би. Все едно, нося ти поздрави от Танцьора.
Вратата се затръшна в лицето й.
Апсалар се закашля от лъхналата я прах, отстъпи и избърса песъчинките от очите си.
— Хи-хи — подвикна зад нея Телораст. — Можем ли да си ходим вече?
Апсалар потропа отново.
След дълга пауза вратата се отвори пак. Мъжът се беше намръщил.
— Опитах се да се удавя веднъж, знаеш ли.
— Помня, помня. Беше пиян.
— Не можеш да помниш нищо — тебе те нямаше. Освен това не бях пиян.
— О. Тогава… защо?
— Защото той ме подразни, затова. Точно като тебе в момента.
— Трябва да говоря с теб.
— За какво?
Тя изведнъж осъзна, че няма какво да му отговори.
Той присви очи.
— Той наистина ли си е помислил, че съм бил пиян? Какъв идиот!
— Ами, предполагам, че алтернативата е била твърде потискаща.
— Изобщо не знаех, че е такъв чувствителен глупак. Ти дъщеря ли си му? Нещо… в стойката ти…
— Може ли да вляза?
Той се отмести от вратата. Апсалар влезе, после отново спря, вторачена в огромния безглав скелет, доминиращ над всичко вътре, чак до тавана на кулата. Двукрак, с дълга опашка, с кокали с лъскав кафеникав цвят.
— Какво е това?
— Каквото и да е било, могло е да глътне цял бедерин наведнъж — каза Урко.
— Как? — попита Телораст зад нея. — Че то няма глава.
Мъжът чу въпроса и се намръщи отново.
— Имаш си спътник. Какво е това, приятел или какво? Не го виждам и това не ми харесва. Никак.
— Призрак.
— Трябвало е да го пратиш при Гуглата. На призраците мястото им не е тук, те затова са призраци.
— Той е зъл! — изсъска Телораст. — Ония там какво са?
Апсалар едва успя да различи сянката, понесла се във въздуха към дългата маса вдясно. На нея имаше по-малки варианти на скелета-гигант. Три бяха колкото врани, макар че вместо клюнове имаха дълги зурли с остри като игли зъби. Костите бяха стегнати със сухи черва и стояха изправени като настръхнали на стража мийр-рати.
Урко се беше вторачил в Апсалар, на грубото му лице с изпъкнали скули бе изписано странно изражение. После сякаш се сепна и рече:
— Сварил съм чай.
— Би било чудесно, благодаря ти.
Той отиде за чаши.
— Не че не искам гости… е да де, не искам гости. Винаги носят неприятности. Танцьора има ли какво да ми каже още?
— Не. И освен това вече се нарича Котильон.
— Знам го. Не съм изненадан, че е Покровителят на убийците. Беше най-опасният убиец в империята. Повече от Въслата, която беше просто коварна. Или Топър, който беше просто жесток. Сигурно тия двамата още си въобразяват, че са спечелили. Глупаци. Кой крачи сега сред боговете, а? — Донесе й глинена чаша. — Местни билки. Малко отровно, но не фатално. Противоотрова срещу ухапване на змии, което е добро, копеленцата мръсни станаха напаст наоколо. Оказа се, че съм си вдигнал кулата до гнездото им.
Един от малките скелети на масата се катурна, а после отново се надигна треперливо, с щръкнала опашка и тяло, наклонено почти хоризонтално.
— Един от спътниците ми призраци току-що облада онова същество — каза Апсалар.
Втори скелет залитна на масата и застина в странна поза.
— Богове на Бездната — прошепна Урко. — Виж ги как стоят! Разбира се! Точно така трябва да е! Разбира се! — Извърна глава и зяпна изкопаемия скелет. — Всичко е сбъркано! Те се навеждат напред — за равновесие!
Телораст и Кърдъл бързо овладяваха новите си тела, щракаха с челюсти и подскачаха насам-натам по масата.
— Подозирам, че няма да искат да освободят скелетите — рече Апсалар.
— Могат да си ги задържат — като отплата за това откритие! — Урко замълча, огледа се и промърмори: — Ще трябва да съборя някоя стена…
Апсалар въздъхна.
— Май трябва да сме благодарни, че някой от тях не си избра по-голямата версия.
Урко я изгледа малко недоверчиво, после изсумтя:
— Пий си чая — отровата става по-силна, щом изстине.
Тя отпи. И усети как устните и езикът й изведнъж изтръпнаха. Урко се усмихна.
— Идеално. Така разговорът става кратък и можеш по-скоро да си тръгнеш по пътя.
— Матард.
— Ще мине. — Взе си едно столче и седна срещу нея. — Ти си дъщеря на Танцьора. Би трябвало да си, макар да не забелязвам лицеви прилики — майка ти трябва да е била красива. В походката ти е, и в стойката. Негова рожба си, а той е бил достатъчно себичен, за да обучи тебе, детето си, в тънкостите на убийството. Забелязвам, че това те безпокои. Вижда се в очите ти. Наследството те измъчва — чувстваш се хваната в капан, затворена в клетка. Вече има кръв по ръцете ти, нали? Той гордее ли се с това? — Намръщи се и се изплю на пода. — Трябваше да го удавя още тогава. Ако бях пиян, щях да го направя.
— Грешиш.
— Греша ли? Аз? Греша?
Тя кимна, мъчеше се да надвие гнева си заради подлостта му. Беше дошла да поговори с него, а той я бе лишил от способността да оформя думите.
— Н-не дъффтеря. Оффеввена.
Той се намръщи.
Апсалар посочи двата гущерски скелета, които вече ситнеха по засипания с камъни под.
— Оффевване.
— Обсебване. Той те е обсебил? Богът те е обсебил? Гуглата топките му да откъсне и бавно да ги сдъвче дано! — Урко се надигна, стиснал юмруци. — Дръж се, момиче. Имам противоотрова за противоотровата. — Намери една стъкленица, разклати я, докато се оформи лъскаво петно с червеникавоземлист цвят. — Ето това. — Взе друга чаша и я напълни. — Пий.
Беше много сладко, после стана горчиво и щипещо.
— Ох. Това беше… бързо.
— Моите извинения, Апсалар. Неприятен тип съм повечето пъти, признавам. И откакто дойде, приказвах повече, отколкото съм приказвал от години. Тъй че спирам вече. Как мога да ти помогна?
Тя се поколеба, после извърна очи.
— Не би могъл всъщност. Не трябваше да идвам тук. Още ме чакат задачи.
— Негови?
Тя кимна.
— Защо?
— Защото му дадох думата си.
— Нищо не му дължиш, освен може би нож в гърба.
— След като приключа… искам да изчезна.
Той отново седна.
— Аха. Е, да.
— Мисля, че едно случайно „удавяне“ няма да се задържи задълго, Урко.
Лека усмивка.
— Беше си наша шега. Всички се договорихме… да се удавим. Никой не го получи. Никой не го получава. Сигурно никога няма да го получи.
— Ти го получи. Танцьора също. Дори Сенкотрон, струва ми се.
— Не и Въсла. Тя никога не е имала чувство за хумор. Все рови в подробностите. Могат ли такива хора изобщо да са щастливи? Способни ли са изобщо на това? Какво вдъхновява живота им, впрочем? Дадеш им твърде много, и те се оплакват. Дадеш им твърде малко, и те още повече се оплакват. Дадеш им колкото трябва — и половината се оплакват, че е твърде много, а другата половина — че е твърде малко.
— Нищо чудно, че си се отказал да се разбираш с хората, Урко.
— М-да, предпочитам кости напоследък. Хората. Твърде много станаха, мен ако питаш.
— Танцьора искаше да те стресне. Защо?
Напанецът не отговори.
Апсалар изпита смътно безпокойство.
— Той знае нещо, нали? Това искаше да ти каже с онзи простичък поздрав.
— Винаги съм харесвал Танцьора, нищо, че е убиец. Особено за това, че може да си държи устата затворена.
Двата гущерски скелета подскачаха към вратата. Апсалар ги изгледа за миг.
— Изчезване… от бог?
— М-да, няма да е лесно.
— Той каза, че мога да напусна, щом приключа. И няма да ме преследва.
— Повярвай му, Апсалар. Танцьора не лъже и подозирам, че дори божествеността не е променила това.
„Мисля, че точно това исках да чуя.“
— Благодаря ти.
Тръгна към вратата.
— Толкова скоро? — попита Урко.
Тя го погледна през рамо.
— Твърде много или твърде малко?
Той присви очи и се изсмя.
— Права си. Почти идеално е — трябва да помня какво съм поискал.
— Да — отвърна тя. „И това Танцьора също искаше да ти го напомни, нали?“
— Все едно, проклет да е дано — въздъхна Урко.
Апсалар се усмихна и отвори вратата. Телораст и Кърдъл излазиха бързо навън. След миг ги последва и тя.
Плювна в шепите си и грижливо разтри храчката. После се изправи, срита пясък върху малкия огън и вдигна торбата си на рамо. Взе ловния си лък и го изпъна.
Не беше трудно да проследи дирята по обраслата с трънаци земя. Коза, пустинна яребица или гущер мамлак, все щеше да свърши работа — омръзнали му бяха изсушените от слънцето парчета бедерин, а последната фурма беше изял преди две нощи. Грудки, разбира се, имаше колкото щеш, но беше преял с тях и половин ден трябваше да клечи над припряно изровената дупка.
Демонът д’айвърс догонваше жертвата си и беше съдбоносно Таралак да остане близо, за да е сигурен в изхода. Бяха му платили добре за задачата, която му предстоеше — и това бе главното. Злато, а с него — и властта да събере цял отряд наемници. После — да се върне в селото и да въздаде така заслуженото правосъдие на онези, които го бяха предали. Тогава щеше да получи мантията на боен главатар и да поведе гралите към слава. Съдбата му лежеше пред него и всичко беше наред.
Дежим Небрал не се отклоняваше от пътя си. Бе възхитително праволинеен, верен на подтиците си. Отклонения нямаше да има, защото създанието жадуваше за свободата си, която щеше да е възнаграждението за изпълнената задача. Това бе верният начин за сключване на сделки и Таралак неволно изпита възхищение към Безименните. С колкото и ужас да бяха изпълнени приказките, които бе слушал за тайния култ, личните му отношения с Безименните се бяха оказали чисти, точни и доходни.
Култът бе преживял малазанското завоевание, а това все пак говореше нещо. Старият император бе проявил необичайно умение в това да внедри свои хора в неизброимите култове, от които гъмжеше в Седемте града, след което безмилостно да избие следовниците им.
Това също заслужаваше възхищение.
Тази далечна императрица обаче се оказваше съвсем не толкова впечатляваща. Правеше твърде много грешки. Таралак не можеше да уважава такова същество и ритуално проклинаше името й всяка утрин и всяка привечер, с почти същия плам, с който проклинаше другите свои седемдесет и четирима заклети врагове.
Съчувствието беше като вода в пустинята. Кътана като съкровище, споделяна с неохота, капка по драгоценна капка. А той, Таралак Вийд, можеше да извърви хиляда пустини с една-едничка капка.
Това го налагаха законите на света. Познаваше се достатъчно добре, за да знае, че чарът му е чар на пепелянка, опияняващ, хипнотизиращ и в крайна сметка — гибелен. Пепелянка, навестила гнездо на мийр-рат, как могат да я винят заради естеството й? В края на краищата беше убил съпруга в служба на сърцето й. Сърце, което го бе погълнало изцяло. Така и не беше подозирал, че тя след това щеше да го отхвърли, че просто щеше да го използва, че друг мъж беше чакал в сянката на колибата, за да утеши изтерзания дух на скърбяща вдовица. Не бе повярвал, че и тя притежава чара на пепелянка.
Спря край един балван, извади от торбата си мях и издърпа широката глинена запушалка. Придърпа набедрената си препаска, клекна и се изпика в меха. В посоката, в която го водеше д’айвърсът, нямаше извори на петнайсет или повече левги. Пътеката по някое време щеше да се слее с търговския път, разбира се, но дотогава имаше още седмица или повече. Д’айвърс Дежим Небрал явно не изпитваше смазващото бреме на жаждата.
Възнаграждението идва заради волята, знаеше го много добре. Воля, достойна за подражание, доколкото физически бе възможно. Таралак се изправи, запуши меха, метна го на рамо и продължи отмерения си ход.
Под блещукащите звезди и смътнобледото петно на изток Сцилара се смъкна на колене върху твърдата земя и избълва остатъка от вечерята си. Накрая остана само жлъчка, която я разтърси на вълни. Най-сетне спазмите спряха. Задъхана, тя изпълзя малко по настрана, седна и опря гръб на един камък.
Демонът Сивожаб я зяпаше от десетина крачки и леко се поклащаше от крак на крак.
Гледката щеше да предизвика ново гадене, затова тя се извърна, извади лулата си и почна да я пълни.
— Толкова дни — замърмори. — Мислех, че трябва да съм свикнала вече. Проклятие…
Сивожаб бавно се затътри към повърнатото, подуши го и зарина с крак пясък да го зарови.
Сцилара зачатка искри с кремъка и огнивото над лулата. Стритата ситно сладника, примесена с горчивеца, прихвана и задимя.
— Добре, Жабок. Покриваш дирята ми… Чудно как все още не си казал на другите. Уважаваш интимните ми тайни, а?
Съвсем предсказуемо, Сивожаб не отвърна.
Сцилара прокара длан по издутия си корем. Как бе възможно да дебелее и да дебелее така, след като повръщаше всяко трето ядене вече от седмици? Нещо проклето имаше в цялата тази работа с бременността. Все едно си имаше свой демон, свит там, в корема й. Какво пък, колкото по-скоро излезеше навън, толкова по-бързо щеше да го продаде на някой сводник или господар на харем. Там да яде, да расте и да се учи на просешкия занаят.
Повечето жени, които изобщо си правеха труда да раждат, спираха на второто или на третото, знаеше тя, а вече и разбираше защо. Знахарки, вещици и дойки пазеха достатъчно добре бебетата здрави, а светът след това щеше да ги научи на законите си. Страданието беше в носенето, в мъкненето на това растящо бреме, в тайните му претенции към резервите и.
А и още нещо ставаше също така. Нещо, което доказваше вроденото у детето зло. Вече много пъти се беше улавяла, че се отнася в някакво полусънено, приятно състояние, събуждащо глупава усмивка, която, съвсем естествено, я ужасяваше. Какво толкова му беше щастливото в това? Светът не беше приятен. Не вдъхваше доволство. Не, отровната съблазън, прокрадваща се в душата й, целеше заблуда, блажено оглупяване — а това на нея вече й беше омръзнало. Нечестива като дъранг бе тази гибелна сласт.
Знаеше, че издуващият й се корем скоро ще проличи. Освен ако не се опиташе да надебелее още повече. Имаше нещо утешително в това наедряло тяло… но не, това отново бе измамното изкушение, намерило си нова пътека към мозъка й.
Е, гаденето май беше отминало напълно, най-сетне. Сцилара се изправи и тръгна към бивака. Шепа въглени, тлеещи още в огнището, над което се виеха тънки струи дим, и три фигури, свити по земята и загърнати в одеяла. Сивожаб се появи зад нея, подмина я тихо и приклекна до огнището. Плесна една пеперуда във въздуха и я натика в широката си уста. После погледна Сцилара с мътнозелените си очи.
Тя отново натъпка лулата. Всъщност защо точно жените трябваше да имат бебета? Сигурно все пак някоя възнесла се вещица можеше да е поправила вече тази несправедливост? Или може би изобщо не беше недостатък, а някакво предимство? Не че й хрумваха някакви явни предимства. Освен това странно, подозрително блаженство, което непрекъснато се прокрадваше в нея. Тя дръпна силно от горчивеца. Бидитал беше превърнал прекъсването на удоволствието в първия ритуал сред момичетата в своя култ. Харесала му беше идеята да не се изпитва нищо, да се премахне опасното желание за чувственост. Вече не можеше да си спомни дали изобщо бе изпитвала някога такива чувства.
Бидитал й бе втълпил религиозен екстаз, състояние на битие, както вече подозираше, неизмеримо по-егоистично и себично от задоволяването на собственото си тяло. Бременността нашепваше за подобен екстаз и това я безпокоеше.
Внезапно движение встрани от нея. Обърна се и видя как Кътър се надига рязко.
— Какво има? — попита го тихо.
Той се извърна към нея и въздъхна треперливо.
— Нищо. Лош сън.
— Скоро ще съмне — каза Сцилара.
— А ти защо си будна?
— Не ми се спи.
Той отметна одеялото, стана и се приближи до огнището. Наведе се, хвърли малко прахан върху тлеещите въглени, изчака да се разгорят и почна да трупа парчета суха тор.
— Кътър, какво мислиш, че ще стане на остров Отатарал?
— Не знам. Старият малазанец не е много ясен по въпроса, нали?
— Той е дестраянт на Тигъра на лятото.
— Въпреки волята си обаче.
Тя сложи в лулата и ръждивец.
— Не иска последователи. А и да искаше, нямаше да сме ние. Е, аз поне нямаше да съм, нито Фелисин. Ние не сме воини. Виж, ти си по-вероятен кандидат.
— Не. Аз не, Сцилара. Изглежда, следвам друг бог.
— Изглежда?
Едва успя да различи в тъмното как сви рамене.
— Човек среща това-онова.
„Жена. Какво пък, това обяснява много.“
— Не по-лоша причина от всяка друга — отвърна тя зад облачето дим.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че не виждам основание човек да следва който и да е бог или богиня. Ако си привлякъл интереса им, те просто те използват. Знам какво е да те използват, а повечето отплати не струват нищо, макар да изглеждат добри за момента.
— Е, някой те е възнаградил — отвърна той след кратко мълчание.
— Така ли го наричаш?
— Кое? Изглеждаш толкова… здрава. Пълна с живот, искам да кажа. И не си мършава като преди. — Помълча и добави припряно: — А това е добре. Разбира се. Да си примряла от глад не ти отива, на никого не отива, разбира се. Включително и на теб. Все едно, това е.
Тя седеше, подръпваше от лулата и го гледаше замислено в усилващата се предутринна светлина.
— Голямо бреме сме за теб, а, Кътър?
— Не! Ни най-малко! Аз трябва да ви придружа, задача, която приех с най-голяма радост. И това не се е променило.
— Не мислиш ли, че Сивожаб е достатъчен, за да ни защити?
— Не. В смисъл, да, може би е. Все пак той е демон и това усложнява нещата — не е като да влезе ей така в някое село или град, нали? Или да преговаря за продукти, за преминаване и такива неща.
— Фелисин го може. Както и аз всъщност.
— Добре. Искаш да кажеш, че не ви трябвам?
— Искам да кажа, че ние не ти трябваме. Което не е същото, Кътър. Освен това ти се справи добре с воденето на тази малка странна компания, макар да е очевидно, че не си свикнал да го правиш.
— Виж, ако искаш ти да командваш, нямам нищо против.
„Аха. Някоя жена, която не е искала да се подчинява значи.“
— Не виждам причина да променяме каквото и да било — отвърна тя небрежно.
Беше я зяпнал и тя на свой ред го изгледа с толкова равнодушно изражение, колкото можа да докара.
— Какво целиш с всичко това? — попита той сърдито.
— Да целя ли? Нищо не целя. Просто разговаряме, Кътър. Освен ако… няма нещо по-специално, за което искаш да говорим.
Забеляза как се присви — всякак освен физически, — преди да отвърне:
— Не. Няма нищо.
— Просто не ме познаваш достатъчно, това ли е? Е, ще имаме достатъчно време.
— Познавам те… мисля. Всъщност… о, права си, изобщо не те познавам. Не познавам жените, това имам предвид. И как бих могъл? Невъзможно е да се опитвам да следя мислите ти, да се опитвам да разгадавам онова, което казваш, което остава скрито зад думите ти…
— Това специално за мен ли се отнася, или за жените изобщо?
Той хвърли още тор в огъня.
— Не. За нищо особено не искам да говорим.
— Добре. Но аз имам няколко теми…
Той изпъшка.
— Казваш, че са ти дали задача. Да ни придружиш, нали? Кой ти даде тази задача?
— Един бог.
— Но не богът на Хеборик.
— Не.
— Значи има поне двама богове, които се интересуват от нас. Това не е добре, Кътър. Призрачните ръце знае ли за това? Не, не би трябвало, нали? Няма причина да му се казва…
— Не е трудно да се досети. Аз ви чаках. В храма на Искарал Пъст.
— Малазански богове. Сенкотрон или Котильон. Но ти не си малазанец, нали?
— Виж, Сцилара — отвърна отегчено Кътър, — трябва ли да го обсъждаме това точно сега?
— Освен ако любимата ти е била — продължи тя. — Малазанка де. Първоначалната поклонничка на тези богове.
— О, главата ме заболя… — изломоти той. — Как… не, не искам да знам. Все едно. Не ме интересува.
— Та къде е тя сега?
— Стига вече!
Сцилара замълча. Извади ножче с тясно острие и взе да чисти лулата си.
Той изведнъж стана.
— Ще взема да направя закуската.
Мило момче, реши тя. Като мокра глина в женски ръце. На жена, която знае какво прави де. „Въпросът е само дали трябва да го правя?“ В края на краищата Фелисин обожаваше Кътър. „Но пък винаги можем да си го разделим.“
„Смешно наблюдение. Пухкава едрогърда жена иска да натиска плът с Кътър.“
„Не сега, Сивожаб“, отвърна той наум, докато вадеше храна от торбата.
„Тревога. Не сега, да. Други се събуждат от неспокойни свои сънища. Ще последва неловкост и отчаяние, особено с Фелисин Младша.“
Кътър застина. „Какво? Но… но тя едва е навършила годините! Не може да бъде. Разубеди я, Сивожаб!“
„Набези на Сивожаб нежелани. Обезвереност и униние. Ти, Кътър, надарен да посее семе, способен да създаде рожба. Старо разкритие. Жени-човек носят в кореми раждащо езеро. Но едно яйце оцелява, само едно. Ужасен риск! Трябва напълниш езеро със семе колкото може по-бързо, преди да се появи съперник самец и ограби твоя съдба. Сивожаб ще защити твое право. Храбра саможертва, като Кръгови стражи при наш вид. Алтруистично просветление за взаимност и отложена задълго награда, или дори многократно отказана. Показател за по-висша интелигентност и признание на общностни интереси. Сивожаб вече Кръгов страж на закръглена едрогърда богиня-човек.“
„Богиня ли? Какво значи това «богиня»?“
„Сластна въздишка, достойна за преклонение. Ценни показатели в мъж-човек замъгляват езерни води в ум на Сивожаб. Твърде дълга асоциация. За щастие. Сексуални желания дълго сдържани. Нездравословно.“
Кътър сложи котлето с вода на огъня и хвърли вътре шепа билки. „Какво каза преди малко за неспокойни сънища, Сивожаб?“
„Наблюдение, плъзгащо се по езерата на ум. Тревожност. Приближаваща опасност. Има предупредителни знаци.“
„Какви предупредителни знаци?“
„Явни. Неспокойни сънища. Достатъчни сами за себе си.“
„Не винаги, Сивожаб. Понякога ни обсебват неща от миналото. Това е всичко.“
„А. Сивожаб ще помисли над това. Но първо Сивожаб гладен.“
Далечните стени едва прозираха през сивата мъгла от горещината и прахта. Леоман от Вършачите яздеше в челото на разкъсаната колона, Коураб Билан Тену’алас беше до него. Отряд конници се приближи към тях от портите на Ю’Гатан.
— Онзи там — посочи Коураб, — предният ездач вдясно от знаменосеца, това е Фалад Ведор. Изглежда… нещастен.
— Няма да е зле да започне да се примирява с това чувство — изръмжа Леоман, вдигна облечената си в тежка метална ръкавица ръка и колоната зад него забави и спря.
Загледаха бавно приближаващия се отряд.
— Командире, дали да не ги посрещнем двамата по средата? — попита Коураб.
— Не, разбира се — отсече Леоман.
Коураб си замълча. Водачът му беше в мрачно настроение. Една трета от воините му яздеха по двама. Обичана от всички стара вещица знахарка беше издъхнала тази заран и бяха затиснали тялото й под каменна плоча, та да не я намери някой скитащ дух. Самият Леоман беше плюл в осемте посоки да освети гроба и проля от собствената си кръв, като сряза лявата си длан над прашния камък и изрече благослова в името на Апокалипсиса. После плака. Пред очите на всички свои воини, които стояха безмълвни, поразени от скръбта и любовта, показани от Леоман в този миг.
Фаладът и войниците му приближиха и спряха на пет крачки пред Леоман и Коураб.
Коураб изгледа бледото хлътнало лице на Ведор и помътнелите му очи и разбра колко пристрастен е към мака д’баянг. Ръцете му с изпъкнали вени трепереха върху рога на седлото, а когато стана явно, че Леоман няма да заговори пръв, се намръщи и каза:
— Аз, Фалад Ведор на Ю’Гатан, Първия Свещен град, те посрещам с добре дошъл, Леоман от Вършачите, бежанецо от Падането на Ша’ик в Рараку, и твоите разбити следовници. Приготвили сме добри помещения за воините ви и ви чакат трапези, отрупани с храна и вино. Ти, Леоман, и оцелелите ти офицери ще бъдете гости на Фалада в двореца толкова, колкото е нужно, докато не бъде осигурена войската ви и не отпочине след бягството ви. Уведомете ни коя е крайната ви цел и ще пратим напред ездачи да възвестят за идването ви всяко село, градче и град по вашия път.
Коураб усети, че е затаил дъх. Леоман сръга коня си напред, докато се озове редом до Фалада.
— Дошли сме в Ю’Гатан — заговори тихо Леоман. — И в Ю’Гатан ще останем. Тук ще дочакаме идването на малазанците.
Устата на Ведор се раздвижи за миг, без да издаде звук, после от нея се изтръгна хриплив смях.
— Като острие на нож е чувството ти за хумор, Леоман от Вършачите! Точно както гласи легендата за теб!
— Легендата за мен? Тогава и това няма да те изненада. — Ножът кетра блесна ослепително в широк замах, за да погали гърлото на Ведор. Швирна кръв, главата на Фалада отхвърча, тупна върху задницата на стъписания кон, подскочи и се затъркаля в прахта на пътя. Леоман задържа обезглавения труп, седящ още в седлото, и отри острието в копринените роби.
Нито звук не последва от конния отряд на града, нито движение. Знаменосецът, младок, петнадесетгодишен навярно, зяпна безглавото тяло.
— В името на Дрижна на Апокалипсиса — заяви Леоман, — оттук насетне аз управлявам Първия свещен град Ю’Гатан. Кой тук е най-старшият офицер?
Една жена подкара коня си напред.
— Аз съм. Капитан Дънспароу.
Коураб я изгледа примижал. Грубовато лице, волеви черти, светлосиви очи. Двадесет и пет годишна някъде. Под простата телаба прозираше лъскава плетена ризница.
— Ти си малазанка — каза Коураб.
Хладните й очи се спряха върху него.
— Какво от това?
— Капитане, твоят отряд ще ни предшества. Разчистете пътя до двореца за мен и воините ми. Подсигурените казарми, за които спомена покойният Фалад, ще се използват за онези войници в градския гарнизон и двореца, които може да не са склонни да следват заповедите ми. Погрижете се наистина да са подсигурени. След като свършите тези неща, се явете в двореца за по-нататъшни заповеди.
— Ваше благородие, рангът ми е недостатъчен, за да изпълня това…
— Вече не. Вие вече сте моят Трети, след Коураб Билан Тену’алас.
Погледът й бързо пробяга към Коураб, хладен и неразгадаем.
— Както заповядате, Леоман от Вършачите, Фалад на Ю’Гатан.
Дънспароу се извърна в седлото и ревна на бойците си:
— Кръгом! И много изрядно, свинари проклети! Предшестваме пристигането на новия Фалад!
Конят на Ведор се обърна с другите и тръгна в тръс, а безглавото тяло заподскача в седлото.
Коураб видя как след двадесетина крачки конят на мъртвия Фалад се изравни с капитана. Тя го забеляза, замахна с ръка и трупът се изтъркаля край пътя.
— Идеална е — изсумтя Леоман.
„Малазанка.“
— Имам опасения, командире.
— Разбира се, че имаш. Нали затова те държа до себе си. — Изгледа го през рамо. — Заради тях, и дърпането на Богинята. Е, хайде, да влезем в своя нов град.
Смушиха конете. Останалите поеха зад тях.
— Нашият нов град — повтори с широка усмивка Коураб. — Ще го браним с живота си.
Леоман го изгледа странно, но не отвърна нищо.
Коураб се замисли над това. „И други опасения имам, командире…“
Първите пропуквания се появиха скоро след екзекуцията на Ша’ик. Никой не можеше да разбере ума на адюнкта Тавори. Нито най-близките й офицери, нито който и да било обикновен войник под нейна команда. Но имаше далечни смутове, разбира се, по-лесно забелязвани след време, и щеше да е нагло и пренебрежително да се твърди, че адюнктата не съзнава тези нарастващи опасности, не само под нейната команда, но в самото ядро на Малазанската империя. Предвид това събитията в Ю’Гатан можеше да се окажат фатална рана. Ако някой друг командваше, ако сърцето на този някой друг беше не толкова кораво, не толкова хладно.
Това повече от всякога придаваше жестока истинност на убеждението, че адюнкта Тавори е хладно желязо, забито в душата на разбушувана ковашка пещ…
— Остави това — промълви уморено Сеймар Дев от мястото си до прозореца.
— Мислех, че си заспала — каза Карса Орлонг и върна предмета на масата. — Какво е това?
— Две функции. Горната стъкленица съдържа филтри за водата, премахва нечистотиите. Водата, събираща се в долната стъкленица, е обкръжена от ивици мед, които съживяват самата вода чрез сложен и тайнствен процес. Отделя се специфичен етерен газ, който променя налягането над водата, която на свой ред…
— Но за какво го използваш?
Сеймар присви очи.
— За нищо определено.
Той се отдръпна от масата и пристъпи към работните плотове и рафтове. Взе да оглежда различните механизми, които беше изобретила — продължителните опити с тях обикновено не показваха никаква видима промяна в състоянията. Ровеше. Душеше, дори се опита да вкуси от едно блюдо, пълно с желатинова течност. Тя помисли да го спре, после реши да си мълчи. Раните на воина се бяха изцерили смайващо бързо, без никакви признаци за инфекция. Гъстата течност, която облизваше от пръста си, не беше особено здравословна за храносмилането, но не беше и фатална. Обикновено.
Той изкриви лице.
— Това е ужасно.
— Не съм изненадана.
— За какво го използваш?
— Според теб — за какво?
— Разтриваш го на седлата. По кожата.
— Седлата? Косвено, предполагам. Мехлем е, за гноясали рани, които се появяват понякога по ръба на ануса…
Той изсумтя шумно, рече: „Нищо чудно, че вкусът е толкова ужасен“, и продължи да разглежда съдържанието на стаята.
Сеймар го изгледа замислено. После каза:
— Фаладът е пратил войници в цитаделата. Намерили са следи от предишно убийство — както ти каза, нито един малазанец не е останал жив. Намерили са и един демон. Или по-точно — труп на демон, наскоро убит. Помолиха ме да го огледам, защото разбирам малко от анатомия и някои други свързани с това неща.
Той не отвърна нищо, надничаше през обратния край на един далекоглед.
— Ако дойдеш при прозореца и погледнеш през другия край, Карса, ще видиш приближени неща, които се намират далече.
Той я изгледа навъсено и остави инструмента на рафта.
— Ако нещо е далече, просто се приближавам до него на коня.
— А ако е на върха на стръмнина? Или далечен вражески лагер и ти искаш да разбереш къде са коневръзите?
Той взе отново далекогледа и се приближи. Сеймар измести стола си встрани, за да му отвори място.
— Има гнездо на сокол на терасата на онази кула, обшитата с мед.
Той вдигна далекогледа. Потърси, докато намери гнездото.
— Не е сокол.
— Прав си. Бок’арал е, намерил си е удобно изоставено гнездо. Мъкне горе наръчи гнили плодове и по цяла сутрин замерва хората долу по улиците.
— Като че ли се зъби…
— Това трябва да е смях. Непрекъснато изпада в пристъпи на веселие.
— Ааа… не, това не беше плод. Беше тухла.
— О, жалко. Вече ще пратят някой да го убие. В края на краищата само на хора е позволено да хвърлят тухли по хора.
Той свали далекогледа и я изгледа намръщено.
— Това е лудост. Що за закони имате, да позволяват такова нещо?
— Кое нещо? Да се замерват хора или да се убиват бок’арала?
— Странна си, Сеймар Дев. Но пък си вещица и майстор на безполезни неща…
— Далекогледът безполезен ли е?
— Не, вече разбрах ценността му. Но все пак лежеше на рафт…
Тя се отпусна в стола.
— Изобретила съм безброй неща, които биха могли да се окажат ценни за много хора. И това ме поставя пред дилема. Длъжна съм да се запитам, с всяко изобретение, какви възможни злоупотреби очакват такъв предмет? Най-често стигам до извода, че тези злоупотреби надвишават ползата от изобретението. Наричам това Първия закон на Дев за изобретението.
— Обсебена си от закони.
— Може би. Все едно, един закон е прост, както трябва да са всички истински закони…
— И за това ли имаш закон?
— По-скоро основен принцип, отколкото закон. Все едно, етиката е първото съображение за един изобретател, тръгнал към определено изобретение.
— И наричаш това просто?
— Твърдението е просто. Съображението — не.
— Виж, това повече звучи като истински закон.
Тя затвори за миг уста, стана, отиде до писалището, седна и взе стило и восъчна табличка.
— Не вярвам на философията — заговори, докато пишеше. — Все пак няма да обърна гръб на темата… когато ме зашлеви в лицето. Нито съм особено красноречива като писател. По ми е присъщо да манипулирам предмети, отколкото думи. Ти, от друга страна, изглежда, притежаваш неочакван талант за… ъъъ… убедителна краткост.
— Ти много говориш.
— Несъмнено. — Тя приключи със записването на необичайно задълбочените си мисли… задълбочени само с това, че Карса Орлонг бе осъзнал едно много по-важно приложение, отколкото бе имала предвид самата тя. Помисли да отхвърли гениалността му като сляпа случайност или дори като проява на горделива лъжемъдрост на дивашката благородност. Но нещо й нашепваше, че Карса Орлонг е бил подценяван много пъти, и се закле да не скача в същата яма. Остави стилото и стана.
— Излизам да огледам демона, който си убил. Ще ме придружиш ли?
— Не. Огледах го доста добре първия път.
Тя взе кожената си торба с хирургичните инструменти.
— Стой вътре, моля те, и гледай да не счупиш нещо.
— Как можеш да се наричаш изобретател, щом не обичаш да чупиш неща?
Тя спря и го изгледа. Главата му се търкаше в тавана — а тази стая бе най-високата в кулата й. Имаше нещо… в очите му.
— Гледай да не счупиш нещо от моите неща.
— Добре. Но съм гладен. Донеси още храна.
Трупът на влечугото лежеше на пода на една от килиите за изтезание в криптата на двореца. На един стар Заклет бяха възложили да го пази. Сеймар Дев го завари заспал в единия ъгъл. Остави го да хърка, подреди около огромното тяло на демона четирите запалени фенера, които беше донесла, след което коленичи, развърза кожената си торба и извади всевъзможните си лъскави хирургически инструменти. Накрая, след като приключи с приготовленията, насочи вниманието си към трупа.
Зъби, челюсти, изпъкнали очи, всички признаци за хищно същество, най-вероятно ловец от засада. Да, това не беше обикновен речен гущер. Зад ръбовете на очните орбити черепът продължаваше, широк и дълъг, с масивни тилови издатини, самата големина на черепната област намекваше за интелигентност. Освен ако костта не се окажеше невероятно дебела, разбира се.
Тя отряза разпраната подута кожа, за да открие счупените парчета от черепа. Не чак толкова дебел значи. Вдлъбнатините ясно показваха, че Карса Орлонг е използвал юмруците си. В които явно се криеше изумителна сила. И също толкова изумителна воля. Мозъкът вътре, зацапан от скъсани съдове и изтекла кръв и превърнат на места в пихтия от парчетата череп, наистина беше голям, макар и устроен по съвсем различен начин от човешкия. Първо, имаше повече лобове. С шест повече, всички разположени под тежките рогови издатини отстрани, включително две пълни с кръвоносни съдове буци, свързани с тъкан с очите. Подсказваше й, че тези демони са виждали друг свят, по-съвършен навярно.
Сеймар извади едното премазано око и с изненада откри в него две лещи, едната изпъкнала, другата — вдлъбната. Остави ги настрана за по-сетнешен оглед.
Сряза със скалпела дебелата люспеста кожа, разтвори вратните области и това потвърди наличието на много широки вени и артерии, нужни да подхранват активния мозък. След това продължи с оголването на гръдната област. Много от ребрата бяха счупени. Преброи четири бели дроба и два протодроба под тях, последните пълни с кръв.
После сряза тъканта на първия от трите стомаха и бързо се дръпна, щом киселините потекоха. Острието на ножа й зацвърча и пред очите й желязната повърхност се разяде. Последва ново съскане от каменния под. Залютя й на очите.
Някакво движение размърда стомаха и Сеймар бързо се изправи и се дръпна още крачка назад. Изпълзяха червеи. Десетки, гърчеха се и падаха върху разкаляния камък. С цвят на синкаво желязо, сегментирани и всеки — с дължината на показалец. Тя погледна разпадащия се в ръката й нож, пусна го на пода, после извади от торбата си дървени щипци, пристъпи до локвата киселина, наведе се и хвана един от червеите.
Не беше червей. Стотици крачета, странно разперени, а още по-изненадващото беше, че съществото представляваше механизъм. Изобщо не бяха живи, металните им телца по някакъв начин бяха неуязвими за киселините. Създанието се загърчи в хватката на щипците, после спря да се движи. Тя го разтърси, но то беше станало неподвижно, като изкривен пирон. Зараза? Не мислеше. Имаше много същества, действащи в съгласие. Езерото стомашна киселина беше дом за тези механизми, а те на свой ред по някакъв начин действаха в полза на демона.
Стресна я хриплива кашлица, тя се обърна и видя как Заклетият с усилие се изправя. Мършав, сгърчен от старческия артрит, той се приближи до нея.
— Сеймар Дев, вещицата! Каква е тая миризма? Не е от теб, надявам се. Двамата с теб сме една порода, нали?
— Така ли?
— О, да, Сеймар Дев. — Почеса се по чатала. — Оголваме пластовете на човешкото до самите кокали, но къде всъщност свършва човешкото и къде започва животинското? Кога болката надмогва разума? Къде се крие душата и къде бяга тя, щом изгуби всяка надежда в плътта? Въпроси за разсъждения за такива като теб и мен. Ох, колко отдавна копнея да се срещна с теб, да разменим знания…
— Ти си мъчител.
— Все някой трябва да бъде — отвърна той обидено. — В култура, която признава нуждата от мъчение, се налага да има и мъчител. Култура, Сеймар Дев, която цени придобиването на истини повече от отделния живот. Разбираш ли? О… — добави той, след като пристъпи, наведе се и огледа намръщено трупа на демона, — оправданията винаги са едни и същи. За да се спасят много други животи, този един трябва да се принесе. В жертва. Дори думите, които се използват, прикриват жестокостта. Защо са килиите за мъчение в криптите? За да заглушат писъците? Съвсем вярно, но има и още нещо. Това… — рече той и размаха мазолестата си ръка, — това тук е долното царство на човешкото, гнилото сърце на страданието.
— Аз търся отговори от нещо, което вече е мъртво. Не е същото…
— Подробности. Ние сме инквизитори, и ти, и аз. Смъкваме бронята, за да оголим скритата истина. Освен това аз съм се оттеглил. Искат да обуча друг, знаеш ли, след като малазанските закони са премахнати и мъчението отново е популярно. Но какви глупаци само ми пратиха! А, за какво говорехме? Виж, Фалад Критасанан, него си го биваше — ти сигурно си била още дете тогава, или още по-малка. Богове, той колко обичаше да мъчи хора. Не заради истини — той много добре разбираше колко жалък боклук е това. Жалък боклук. Не, него го интересуваха по-висши въпроси. Докъде може да бъде влачена една душа, все още окована в измъченото тяло, докъде? Докъде, докато вече не може да изпълзи обратно? Това беше голямото предизвикателство за мен, ох, колко ценеше той майсторството ми!
Сеймар Дев погледна надолу и се увери, че и другите механизми са престанали да действат. Прибра този, който беше вдигнала, в малка кожена кесийка, след това си събра инструментите, като не забрави да вземе и очните лещи. Щеше да им нареди да изгорят останалата част от тялото — колкото може по-далече от града и така, че вятърът да не духа към него.
— Няма ли да вечеряш с мен?
— Не мога, уви. Чака ме работа.
— Да можеше само да доведат госта ти тук долу. Тоблакая. Ох, той колко щеше да е забавен, нали?
Тя спря.
— Съмнявам се, че ще мога да го уговоря, Заклет.
— Фаладът го обмисляше, знаеш ли.
— Не, не знаех. Мисля, че би било грешка.
— Е, за тези неща не ни е дадено на нас с теб да умуваме, нали?
— Нещо ми подсказва, че тоблакаят би се радвал да се запознае с теб, Заклет. Макар че запознанството би било кратко.
— Не и ако мога да действам, както аз си знам, Сеймар Дев!
— Подозирам, че в компанията на Карса Орлонг нещата стават така, както Карса Орлонг си знае.
Завари воина теблор съсредоточен върху колекцията й карти — беше ги разгънал по пода в коридора. Беше донесъл и десетина оброчни свещи и сега те горяха, подредени около него. Поднесе една над скъпоценните пергаменти и заоглежда замислено рисунките. Каза, без да вдига очи:
— Тази тук, вещице. Земите и крайбрежието на северозапад… Мислех, че Джаг Одан е непрекъсната и равнините продължават чак до далечните земи на Немил и на Трелл, но това тук показва нещо различно.
— Ако изгориш дупки в картите ми, ще прокълна и теб, и цялото ти родословие за вечни времена — каза Сеймар Дев.
— Одан, изглежда, възвива на запад, но само в южната част. Тук има отбелязани ледени места. Континентът изглежда прекалено голям. Допусната е грешка.
— Възможно е — отстъпи тя. — След като е единствената посока, в която не съм пътувала, не мога да твърдя доколко точна е картата. Имай предвид, че тази е рисувана от Отун Дела Фарат, преди столетие. Спечелил си е авторитет на достоверен картограф.
— Какъв е този район с езера? — попита той и посочи северната издатина покрай брега, на запад от Ят Албан.
Тя остави торбата си с инструментите, въздъхна и се наведе до него.
— Труден за прекосяване. Скалата е оголена, лошо нагъната, осеяна с езера и няколко общо взето непреодолими реки. Гората е смърч, клен и бор, с ниски храсталаци в котловините.
— Как знаеш всичко това, след като не си била там?
Тя му посочи.
— Чета бележките на Дела, ето тук, в полето. Пише също, че е открил признаци за човешки живот там, но така и не е срещнал хора. По-нататък е островното кралство Сепик, в момента — далечен васал на Малазанската империя, макар че бих се изненадала, ако някой малазанец изобщо е стъпвал там. Кралят бил достатъчно умен да прати посланици с предложение да се покори, а императорът просто приел.
— Картографът не го е написал това.
— Не е, но част от информацията си е моя. Слушала съм някои странни истории за сепиките. Изглежда, са две различни населения, като едното е покорено от другото. — Той я изгледа тъпо и тя сви рамене. — Такива неща ме интересуват. — После се намръщи, щом забеляза, че разсеяното изражение на татуираното лице на великана съвсем не е безразличие. — Нещо не е наред ли?
Карса Орлонг оголи зъби.
— Разкажи ми повече за тези сепики.
— Боя се, че знанията ми се изчерпаха.
Той се намръщи на отговора, наведе се и отново огледа картата.
— Ще ми трябват запаси. Кажи, времето същото ли е като тука?
— Отиваш при сепиките?
— Да. Кажи на Фалада, че искам екипировка, два резервни коня и петстотин сребърни полумесеца. Суха храна, повече мехове за вода. Три копия и ловджийски лък с трийсет стрели, десет от тях с клюнест връх. Шест резервни тетиви и резервни пера, калъп восък…
— Чакай. Чакай, Карса Орлонг. Защо Фаладът просто така ще ти подарява всички тези неща?
— Кажи му, че ако не ми ги даде, ще остана в този град.
— А, разбирам. — Помисли малко и попита: — Защо отиваш при сепиките?
Той занавива картата.
— Тази я искам…
— Съжалявам, не става. Струва цяло имане…
— Ще ти я върна.
— Не, Карса Орлонг. — Тя се изправи. — Ако си готов да почакаш, ще ти я прекопирам — на кожа, тя е по-трайна…
— Колко време ще отнеме?
— Не знам. Няколко дни…
— Добре. Но да знаеш, че вече не ме свърта, вещице. — Подаде й навитата карта и влезе в другата стая. — И съм гладен.
Тя се наведе да прибере другите карти. Свещите остави. Всяка от тях беше обречена на дребно местно божество и пламъците им бяха привлекли вниманието на гъмжило духове. Коридорът гъмжеше от присъствия, въздухът беше натегнат, настръхнал, след като много от тях враждуваха помежду си. Но тя подозираше, че има нещо повече, което е привлякло духовете тук, повече от пламъците на свещите. Нещо около самия Карса Орлонг…
Убедена беше, че има загадки, вихрещи се около историята му. А ето ги сега и духовете, трупаха се все по-близо и по-близо… уплашени…
— Ааа… — прошепна тя. — Никакъв избор не виждам. Никакъв…
Извади нож от колана си и заразмахва желязното острие през пламъчетата на свещите.
Духовете завиха в ума й, разгневени от този ненадеен жесток плен. Тя кимна.
— Да. Ние, смъртните, сме жестоки…
— Три левги — каза задъхано Бързия Бен.
Калам се почеса по четинестата брада. Някои стари рани — онзи енкар’ал при стената на Вихъра доста зле го беше раздрал — боляха след дългия марш към Четиринадесета армия. След онова обаче, което бяха видели в лабиринта, никой не беше в настроение да се оплаква. Дори Сторми беше престанал с безкрайните си мърморения. Отделението се беше присвило до убиеца и Върховния маг, всички неподвижни и буквално невидими в тъмното.
— Е — каза Калам, — изчакваме ли ги тук, или продължаваме да вървим?
— Изчакваме — отвърна Бързия Бен. — Трябва да отдъхна. Всеки случай, всички ние повече или по-малко предположихме правилно и не е трудно да се проследи дирята. Леоман е стигнал в Ю’Гатан и ще вдигне отбраната си там.
— А ние нямаме никакво сериозно оборудване за обсада.
Магьосникът кимна.
— Може да се проточи дълго.
— Какво пък, свикнали сме с това, нали?
— Все забравям, че те нямаше при Корал.
Калам подпря гръб на стръмния скален склон и отпуши манерката. Отпи и я подаде на Върховния маг.
— Лошо като последния ден при Пейл, а?
Бързия Бен отпи и се намръщи.
— Това е вода.
— Че какво друго да е?
— Пейл… там не се биехме с никой. Само срутваща се земя и дъжд от камъни.
— Значи Подпалвачите на мостове паднаха в бой.
— Повечето от Воинството на Едноръкия паднаха в бой — отвърна Бързия Бен. — Дори Уискиджак. Кракът му поддаде. Малът няма никога да си прости за това и не мога да кажа, че съм изненадан. — Сви рамене в тъмното. — Мръсно беше. Много неща се объркаха, както обикновено. Но Каллор да се обърне срещу нас… трябваше да го предвидим.
— Имам място на ножа си да му драсна името — каза Калам и взе манерката.
— Не си единственият. Но тоя не е лесен за убиване.
Сержант Геслер изникна пред очите им.
— Видях, че си подавате нещо.
— Вода — отвърна Калам.
— Последното, което исках да чуя. Добре, забрави.
— Обсъждахме предстоящата обсада — каза убиецът. — Може да продължи дълго.
— Все едно — изсумтя Геслер. — Тавори е търпелива жена. Това поне го знаем вече.
— И нищо повече? — попита Бързия Бен.
— Ти си говорил с нея повече от нас, Върховен маг. Държи се на разстояние. Никой всъщност не знае коя е тя, освен титлата й на адюнкта. Благородничка, да, от Унта. От дома Паран.
Калам и Бързия Бен се спогледаха, после убиецът измъкна от торбата си втора манерка.
— Това не е вода — рече и я подхвърли на сержанта. — Познавахме брат й. Гъноуз Паран. Беше зачислен към Подпалвачите на мостове, звание капитан, малко преди да проникнем в Даруджистан.
— Той водеше отделенията в Корал — добави Бързия Бен.
— И умря? — попита Геслер и отпи от манерката.
— Почти всички умряха — отвърна Върховният маг. — Все едно, не беше такова разочарование като повечето офицери. Колкото до Тавори, хм, и аз съм в неведение толкова, колкото и всички вие. Цялата е наострена, но острието е, за да държи хората настрана, не за да ги реже. Поне ако мога да съдя по това, което съм видял.
— Ще започне да губи войници в Ю’Гатан — каза Калам.
Никой не коментира изявлението му. Различните командири реагираха по различен начин на тази неща. Някои ставаха упорити и жертваха живота на все повече и повече от хората си. Обсадите бяха преди всичко битки на волята, наред с хитростта. Леоман беше проявил и двете качества в това дълго преследване на запад от Рараку. Калам не беше сигурен какво точно бе показала Тавори в Рараку — някой друг беше извършил повечето убийства за нея. За цялата Четиринадесета всъщност.
„Призраци. Подпалвачите на мостове… възнесени. Богове, каква смразяваща мисъл. Бяха наполовина луди още като живи, а сега…“
— Бързак — заговори Калам. — Онези призраци в Рараку… къде са те сега?
— Представа нямам. Не са с нас обаче.
— Призраци — повтори Геслер. — Значи слуховете са верни — не магическо заклинание е избило Убийците на псета. Имали сме невидими съюзници. Кои? — Замълча и се изплю. — И двамата знаете, нали? Но не го казвате. Фидлър също го знае, нали? Все едно. Всеки си има тайни и не държа да искате да споделя моите. Тъй че, каквото — такова. — Върна манерката. — Благодаря за магарешката пикня, Калам.
Чуха го как изпълзя обратно при отделението си.
— Магарешка пикня? — попита Бързия Бен.
— Вино от растяща по земята лоза. И е прав, вкусът е ужасен. Намерих го в лагера на Убиеца на псета. Ще му удариш ли?
— Защо не? Впрочем, когато казах, че с нас няма призраци, мисля, че казах истината. Но нещо все пак върви след армията.
— Е, това просто е страхотно.
— Не съм…
— Шшт! Чувам…
Иззад рида се надигнаха фигури. Лъскава древна броня, брадви и ятагани, варварски боядисани лица — Изгорелите сълзи на Хундрил. Калам изруга, отпусна се и прибра дългите си ножове в каниите.
— Това беше глупав ход, проклети диваци…
Един проговори:
— Елате с нас.
На триста крачки нагоре по пътя ги чакаха доста ездачи, сред които — адюнкта Тавори. Обкръжени от отряда на Изгорените сълзи на Хундрил, Калам, Бързия Бен, Геслер и отделението му се приближаха към групата.
Безформената луна вече хвърляше сребриста светлина над земята — изглеждаше по-нащърбена по краищата, осъзна Калам, сякаш околната тъмнина я дъвчеше, и той се зачуди защо не го е забелязал досега. Дали винаги беше така?
— Добър вечер, адюнкта — поздрави Бързия Бен, щом спряха.
— Защо се върнахте? — строго попита тя. — И защо не сте в Имперския лабиринт?
С Тавори бяха Юмруците, уикският Темъл, Блистиг, Кенеб и Тене Баралта, както и Нил и Недер. Всички освен самата адюнкта изглеждаха все едно, че току-що са ги вдигнали от сън.
Бързия Бен помръдна притеснено на място.
— Лабиринтът беше използван от… нещо друго. Преценихме, че не е безопасен, и решихме, че трябва да ви го съобщим колкото може по-скоро. Леоман вече е в Ю’Гатан.
— И вярвате, че ще ни чака там?
— Ю’Гатан е горчив спомен за повечето малазанци — каза Калам, — поне за тези, които имат памет. Точно там Юмрук…
— Зная, Калам Мекхар. Не е нужно да ми го напомняте. Сержант Геслер, включете се в хундрилските постове, моля.
Морският пехотинец отдаде небрежно чест, физиономията му беше насмешлива.
Тавори проследи с поглед отдалечаващия се сержант с отделението му. След това отново прикова с очи Бързия Бен.
— Върховен маг.
Той кимна.
— Имаше… Лунни късове в Имперския лабиринт. Десет, дванайсет… Появиха се, преди да се оттеглим.
— Гуглата да ни вземе — промълви Блистиг. — Летящи крепости? Нима белокосият кучи син е намерил още?
— Не мисля, Юмрук — отвърна Бързия Бен. — Аномандър Рейк вече е отседнал в Черен Корал и е изоставил Лунния къс, защото се разпада. Не, убеден съм, че онези, които видяхме в лабиринта, си имат вътре свои, първоначални собственици.
— И кои може да са те? — попита Тавори.
— К’Чаин Че’Малле, адюнкта. Дългоопашати или Късоопашати. Или и двата вида.
— И защо ще използват Имперския лабиринт?
— Не знам — призна Бързия Бен. — Но имам някои предположения.
— Да ги чуем.
— Това е стар лабиринт, мъртъв и изоставен, макар, разбира се, изобщо да не е толкова мъртъв, колкото изглежда на пръв поглед. Значи не е известен лабиринт, присъщ на К’Чаин Че’Малле, но това не означава, че никога не е съществувал.
— Вярвате, че Имперският лабиринт е бил първоначално лабиринт на К’Чаин Че’Малле?
Върховният маг сви рамене.
— Възможно е, адюнкта.
— Друго?
— Ами, накъдето и да отиваха крепостите, не искаха да ги видят.
— Кой да ги види?
— Това не знам.
Адюнктата го изгледа продължително.
— Искам да го разбера. Вземете Калам и отделението на Геслер. Върнете се в Имперския лабиринт.
Убиецът кимна замислено, изобщо не беше изненадан от тази безумна, нелепа заповед. Да разбере? И как точно?
— Имате ли някакъв съвет как точно бихме могли да го направим? — попита със странно закачлив тон Бързия Бен, сякаш се мъчеше да надвие желанието да каже какво мисли по въпроса.
— Като Върховен маг, сигурна съм, че можете да измислите нещо.
— Може ли да попитам защо това е толкова важно за нас, адюнкта?
— Загубата на Имперския лабиринт е важна за всички, които държат да служат на Малазанската империя, не сте ли съгласен?
— Да, адюнкта, но не сме ли ангажирани тук във военна кампания? Срещу последния бунтовнически водач в Седемте града? Нима не ви предстои обсада на Ю’Гатан, в която присъствието на един Върховен маг, да не говорим за най-опитния професионален убиец на империята, може да се окаже съдбоносно за вашия успех?
— Бързи Бен — хладно отвърна Тавори, — Четиринадесета армия е напълно способна да се справи с тази обсада и без вашата помощ, както и помощта на Калам Мекхар.
„Добре, това го обяснява. Тя знае за тайната ни среща с Дужек Едноръкия и Тайсхрен. И не ни вярва. Вероятно с основание.“
— Разбира се — отвърна със сдържан поклон Бързия Бен. — Убеден съм, че Изгорените сълзи могат да подкрепят войниците ни. Моля да ни се разреши да отпочинем до призори.
— Разрешавам.
Върховният маг се обърна и за миг очите му срещнаха погледа на Калам. „Да, Бързак, иска да съм колкото може по-далече от гърба й.“ Какво пък, това беше Малазанската империя в края на краищата. Империята на Ласийн, още по-точно. „Но, Тавори, не аз съм този, от когото трябва да се безпокоиш…“
В този момент от тъмното се появи фигура, приближи се от едната страна на пътя. Сиви коприни, изящна походка, лице — почти призрачно на лунната светлина.
— Ах, нощна среща! Вярвам, че всички съдбоносни въпроси вече са обсъдени.
Перла. Калам се усмихна широко и му направи жест, който само друг Нокът щеше да разбере.
Перла му смигна.
„Скоро, кучи сине.“
Тавори обърна коня си.
— Тук приключихме.
— Може ли някой от вас да ме откара? — попита Перла Юмруците.
Никой не отвърна. След миг всички препускаха в лек галоп по пътя.
Перла се окашля деликатно.
— Колко невъзпитано.
— Пеша си дошъл тук — рече Бързия Бен. — Можеш и да се върнеш пеш, Нокът.
— Изглежда, нямам друг избор. — Махна небрежно с ръка. — Кой знае дали ще се срещнем отново, приятели. Но дотогава… успешен лов… — Обърна се и си тръгна.
„Колко ли е чул, интересно?“ Калам направи крачка след него, но Бързия Бен се пресегна и го задържа.
— Спокойно, само хвърляше въдицата. Усетих как се извъртя — много го беше изнервил, Кал.
— Добре.
— Едва ли. Означава, че не е глупав.
— Вярно. Много лошо.
— Все едно — рече Бързия Бен, — тримата с Геслер трябва да измислим начин да се повозим на някоя от ония крепости.
Калам го зяпна.
— Това беше шега, нали?
— Боя се, че не.
Весела женитба се грееше на слънцето и похапваше, ограден от камъчета, а Ботъл лежеше край него и го гледаше как се храни: скорпионът деликатно поскубваше от нощната пеперуда, която му беше дал за закуска.
Внезапно тежък ботуш изпращя върху арахнидата и завъртя пета.
Ботъл се смрази от ужас, вдигна очи към фигурата, застанала над него, и в душата му кипна убийствен гняв.
Осветена в гръб от утринните лъчи, фигурата бе смътна и тънка като сянка.
— Войник! — Гласът беше женски, с корелски акцент. — Кое отделение е това?
Устата на Ботъл се отвори и затвори няколко пъти, после той отвърна с ръмжене:
— Това е отделението, което ще започне да крои как да те убие, щом разберат какво направи току-що.
— Позволете да ви изясня нещата, войник. Аз съм капитан Фарадан Сорт и не понасям скорпиони. А сега искам да видя как ще се справите с войнишки поздрав, докато лежите долу.
— Поздрав ли искаш, капитане? Кой точно? Имам доста поздрави за избор. Някакво предпочитание?
— Поздрава, който ще ми каже, че току-що сте осъзнали каква беля си докарвате на главата и че смятам да ви сритам задника, войник.
„О.“
— Стандартен поздрав значи. Разбира се, капитане. — Понадигна се и задържа поздрава няколко мига… очакваше реакцията й, но напразно. Тя само каза:
— Това ще го отработим по-късно, войник. Името ви?
— Ъъъ, Смайлс, сър.
— Е, не вярвам, че ще виждам много усмивки на грозното ви лице, нали?
— Не, сър.
Тя продължи по пътя си.
Ботъл зяпна смачканото лъскаво петно, останало от скорпиона и половината пеперуда. Искаше му се да зареве.
— Сержант.
Стрингс вдигна очи, забеляза торквата на ръката и бавно се изправи. Отдаде чест, докато оглеждаше високата стройна жена, застанала пред него.
— Сержант Стрингс, капитане. Четвърто отделение.
— Добре. Вече сте мой. Аз съм Фарадан Сорт.
— Чудех се кога ще се покажете, сър. Попълненията дойдоха преди няколко дни все пак.
— Имах работа. Някакъв проблем по това, сержант?
— Не, сър. Никакъв.
— Виждам, че сте ветеран. Сигурно си мислите, че това ви дава някакви предимства. Не. Не ме интересува къде сте били, под чия команда сте служили или колко офицери сте намушкали с нож в гърба. Интересува ме само доколко добре знаете да воювате.
— Изобщо не съм намушквал офицер, сър… в гърба. И съвсем нищо не знам за проклетото воюване, освен как да оцелея.
— И това ще свърши работа. Къде са останалите ми отделения?
— Ами, едно липсва. На Геслер. Отидоха на разузнавателна мисия, представа нямам кога ще се върнат. Отделението на Бордюк е ей там. — Посочи й. — С това на Корд зад тях. Другите… другите са другаде.
— Не лагерувате ли заедно?
— Цялата част? Не.
— Отсега нататък ще го правите.
— Слушам, сър.
Тя хвърли поглед на войниците — повечето все още седяха или спяха край огнището.
— Слънцето вече се вдигна. Трябваше вече да са будни, нахранени, екипирани и готови за поход.
— Слушам, сър.
— Тогава… събудете ги.
— Слушам, сър.
Тя понечи да си тръгне, но се обърна и добави:
— Имате ли войник на име Смайлс, сержант Стрингс?
— Имам.
— Смайлс днес да носи двоен товар.
— Сър?
— Чухте ме.
Той я изчака да си тръгне, след което се обърна и изгледа войниците си. Всички се бяха събудили и бяха вперили очи в него.
— Какво съм направила? — попита сърдито Смайлс.
Стрингс сви рамене.
— Тя е капитан, Смайлс.
— Е, и?
— Такова, че всички капитани са луди. Тя поне е, което доказва твърдението ми. Не си ли съгласен, Кътъл?
— О, да, Стрингс. Бесни и луди.
— Двоен товар!
Ботъл се дотътри в бивака, с жълта каша в шепите.
— Тя премаза Весела женитба!
— Е, това поне го реши — изсумтя Кътъл и се надигна. — Тя е мъртва.
Юмрук Кенеб влезе в шатрата, развърза шлема, за да го смъкне и да го хвърли на нара, но спря, щом видя една рошава глава да се показва от отворения пътен сандък при задната стена.
— Гръб! Какво търсиш тука?
— Спах. Не е глупава тя обаче, не. Идват те, да дочакат възкресение.
Измъкна се от сандъка, облечен както винаги в дрипавите кожи. Детски закръгленото му лице беше започнало да се изопва в намек за мъжа, който щеше да стане един ден.
— Тя? За адюнктата ли говориш? Кой идва? Какво възкресение?
— Ще се опитат да я убият. Но това е лошо. Тя е последната ни надежда. Нашата последна надежда. Отивам да намеря нещо за ядене, тръгваме за Ю’Гатан.
Изфуча навън покрай Кенеб. Отвън се разлаяха кучета. Юмрукът дръпна настрана платното и излезе от шатрата. Гръб крачеше забързано по пътеката между палатките, уикският браничар Бент беше от едната му страна, а хенджийското пале Роуч — от другата. Войниците почтително им отваряха път.
Юмрукът отново влезе вътре. Странно дете. Седна на нара и зяпна в празното.
Обсада. В идеалния случай им трябваха поне още четири-пет хиляди войници, пет-шест унтски катапулти и четири кули, балисти, мангонели, онагри, скорпиони, овни на колела и стълби. Може би още няколко части сапьори с няколко фургона, пълни с морантски муниции. И Върховният маг Бързия Бен.
Въпрос само на гордост ли беше, че бе отпратила магьосника? Срещите с Дужек Едноръкия бяха минали напрегнато. Отказът на помощ от страна на Тавори, освен контингента подкрепление от Кюон Тали, беше нелогичен. Вярно, Дужек със своето Воинство си имаше предостатъчно грижи с укрепването на гарнизони и усмиряването на размирни градчета и градове. Но пък идването на адмирал Нок и една трета от имперския флот в Маадилско море до голяма степен бе уталожило склонността на местните към бунтове. А Кенеб подозираше, че анархията, ужасите на самия бунт са почти толкова умиротворителна сила, колкото и военното присъствие.
Някой драсна по платното на входа.
— Влез.
Блистиг се наведе под платнището.
— Добре, че си сам. Тене Баралта е говорил с Боен главатар Гал. Виж, знаехме, че обсадата е вероятна…
— Блистиг — прекъсна го Кенеб. — Това не е редно. Адюнктата командва Четиринадесета армия. Дадена й беше заповед да съкруши бунта и тя прави точно това. Редно е последната искра да бъде потушена в Ю’Гатан, митичното родно място на Апокалипсиса…
— М-да, и ние скоро ще подхраним този мит.
— Само ако се провалим.
— Малазанци загиват при Ю’Гатан. Този град изгоря до основи при последната обсада. Дасем Ълтър, ротата на Първия меч. Първа армия, Девета. Осем ли, десет хиляди войници? Ю’Гатан пие малазанска кръв и жаждата му е безкрайна.
— Ти това ли разправяш на войниците си, Блистиг?
Мъжът отиде до сандъка, затвори капака и седна.
— Не, разбира се. Да не мислиш, че съм луд? Но богове… човече, нима не можеш да усетиш този усилващ се страх?
— Същото, както когато вървяхме през Рараку — отвърна Кенеб. — Твърдостта беше разклатена и това е проблемът. Единственият проблем, Блистиг. Трябва да понащърбим мечовете си, трябва ни това облекчение, и това е всичко.
— Тя изобщо не трябваше да отпраща Бързия Бен и Калам. Кой дава и един задник на цвърчащ ризан какво ставало в Имперския лабиринт?
Кенеб извърна очи, съжалил, че не може да не се съгласи.
— Трябва да си има някакви причини.
— Бих искал да ги чуя.
— Баралта защо е говорил с Гал?
— Всички сме разтревожени, затова, Кенеб. Искаме да я притиснем в ъгъла, всички Юмруци сме единодушни в това, и да изтръгнем някакви отговори. Основанията й. Да разберем как мисли.
— Не. Брой ме извън тази игра. Още не сме стигнали до Ю’Гатан. Ще изчакаме и ще видим какво е замислила.
Блистиг стана и изсумтя.
— Ще предам съображенията ти, Кенеб. Само че, хм, не само войниците са разколебани.
— Знам. Ще изчакаме и ще видим.
След като Блистиг си излезе, Кенеб се отпусна на нара. Отвън се носеше шум от смъквани палатки, стягане на багаж, далечно мучене на волове. Викове изпълваха утринния въздух, войската се вдигаше за поредния походен ден. „Изгорени сълзи, уикци, сети, малазанци. Какво ли може да свърши такава пъстра войнишка сган? Та ние сме изправени срещу Леоман от Вършачите, по дяволите. Който вече ни разкървави носа. Между другото, тактиката «удряй и бягай» е едно, а град под обсада — съвсем друго. Може би и той е също толкова притеснен като нас.“
Утешителна мисъл. Колко жалко, че не можеше да повярва и на една дума от нея.
Четиринадесета беше разбудена и навсякъде кипеше трескава дейност. Хелиан седеше край пътя. Главата я цепеше ужасно. Осем дни с тази проклета скапана армия и с оная проклета тиранка — капитана, а ето, че и ромът й беше свършил. Тримата войници от оредялото й отделение прибираха последните си вещи и никой не смееше да се обърне към нея — виждаха тежкия й махмурлук и убийственото й настроение.
Горчивите спомени от събитието, предизвикало всичко това, измъчваха Хелиан. Храм с масово убийство, разбунено гъмжило от жреци, служители и следователи — и необходимостта всички свидетели да бъдат отпратени колкото може по-далече, за предпочитане в ситуация, от която няма да оцелеят. Какво пък, не можеше да ги вини… не, чакай, можеше, разбира се. Светът се водеше от глупави хора, това бе чистата истина. Двадесет и двама поклонници на Д’рек, изклани в собствения им храм, в квартал, за който тя носеше отговорност — но патрулите никога не ги допускаха в храмовете, тъй че бездруго нищо не можеше да направи, за да го предотврати. Но не, това не стигаше. Къде са избягали убийците, сержант Хелиан? И защо не сте ги видели да излизат? И какво ще ни кажете за мъжа, който ви е придружил, а след това е изчезнал?
Убийци. Никакви убийци нямаше. Не и естествени поне. Демон по-вероятно, измъкнал се от някой тайнствен ритуал след объркано заклинание. Глупаците сами се бяха убили, и толкова. А онзи мъж беше някакъв низвергнат жрец от друг храм, сигурно заклинател. Щом разбра какво се е случило, си подви опашката и дим да го няма, остави я сама с цялата гадост.
Не беше честно, но какво общо имаше честността с каквото и да било?
Урб наведе масивното си туловище пред нея.
— Почти сме готови, сержант.
— Трябваше да го удушиш.
— Исках го. Наистина.
— Тъй ли?
— Сериозно.
— Но той ти се изплъзна — рече Хелиан. — Като червей.
— Капитанът иска да се съберем с другите отделения. Малко по-нататък по пътя са. Трябва да тръгнем, преди да е почнал походът.
Тя погледна другите си двама войници. Близнаците Бретлес и Тъчи. Млади, объркани… е, може би не млади на години, но млади все пак. Съмняваше се, че могат леко да се отърват и от акушерка… макар че вярно, беше чувала, че с такива работата може да загрубее, особено ако се забърка някоя глупава бременна жена. О, добре, онова беше в Картуул, град на паяци, град, в който пращеше под чепиците ти, град на паяжини и какви ли не още ужасии. Много далече бяха от акушерките.
Тук навън паяците хвърчаха из въздуха, но поне бяха малки, лесно можеш да ги смажеш с не много голям камък.
— Бездната да ме вземе дано — изпъшка тя. — Дай ми да пия.
Урб й подаде меха си.
— Не вода, идиот!
— Може би ротата, като се съберем…
Тя вдигна глава и го изгледа примижала.
— Добра идея. Добре, помогни ми да стана… не, не ми помагай. — Изправи се и се олюля.
— Добре ли си, сержант?
— Ще съм добре, след като хванеш черепа ми в ръце и го строшиш.
Той се намръщи.
— Ще имам неприятности, ако направя това.
— Не и от мен. Все едно. Тъчи, води.
— Накъде, сержант?
„О, богове, пълзящи в Бездната, само ме оставете да поживея достатъчно, докато го убия този.“
— Ти имаш ли проблем с воденето, Бретлес?
— Не, сержант. Аз — не.
— Добре. Води тогава.
— Искате ли аз да съм на фланга? — попита Тъчи.
— Да, и някъде отвъд хоризонта, кактус безмозъчен.
— Не е като обикновените ти скорпиони — каза Мейби и се наведе да го огледа, но не много отблизо.
— Адски е голям — рече Лютс. — От този вид съм виждал, но не и толкова… огромен.
— Може да е урод, а всичките му братя и сестри да са малки. Самотен е и затова е толкова зъл.
Лютс го изгледа.
— Хм, може. Виж ти, имал си мозък в този череп. Е, добре, мислиш ли, че може да убие Веселата женитба? В смисъл, ония двата?
— Ами, може би трябва да намерим още един, също като този.
— М-да. Може да си има чичо или нещо такова.
— Голям.
— Огромен. По-огромен от този.
— Трябва да потърсим.
— Не бих си правил труда — заяви Ботъл от мястото си в сянката на една скала на пет крачки от войниците от отделението на Бордюк.
Те се сепнаха, после Лютс изсъска:
— Шпионира ни!
— Не шпионирам. Скърбя.
— За какво? — попита сърдито Мейби. — Не сме стигнали Ю’Гатан още.
— Видя ли новия ни капитан?
Спогледаха се и Лютс отвърна:
— Не. Разбрах само, че идва някой.
— Жена. Уби Веселата женитба. С петата. Хрясс!
Двамата мъже скочиха.
— Тая убийца! — изръмжа Мейби. Погледна отново скорпиона, ограден с камъни в краката му. — О, да, да я видим как ще се опита с Искрицата тука — тоя ще й наниже глезена като нищо, направо през кожата на ботуша…
— Не ставай глупак — рече Ботъл. — Все едно, Искрицата не е момче. Искрицата е момиче.
— Още по-добре. Момичетата са по-зли.
— По-малките, които виждате, винаги са момчетата. Наоколо няма много момичета, но това е положението. Свенливи са. Все едно, по-добре я пуснете да си върви.
— Защо? — попита Лютс. — Никоя превзета капитанка няма да…
— Тя ще е най-малкият ти проблем, Лютс. Мъжките ще й подушат миризмата на отчаяние. Стотици ще тръгнат подир тебе. Хиляди, и ще са адски агресивни, ако ме разбираш.
Мейби се усмихна.
— Интересно. Сигурен ли си в това, Ботъл?
— Да не ви минават глупави идеи през ума.
— Защо не? Нас ни бива в глупавите идеи. В смисъл, ъъъ, такова…
— Мейби искаше да каже, че можем да го измислим точно — обясни Лютс. — Много точно, Ботъл. Не се притеснявай за нас.
— Тя уби Весела женитба. Повече битки няма да има — кажете го на другите, на всички отделения, които си имат нови скорпиони — малките да ги пускат.
— Добре — отвърна Лютс.
Ботъл ги изгледа.
— Това важи и за тази, дето сте я хванали.
— Ясно де. Само да си я погледаме още малко. — Мейби се усмихна отново.
Ботъл се изправи, поколеба се, после поклати глава и тръгна към бивака на отделението си. Войската вече почти бе готова да продължи марша. С цялата безцелна липса на ентусиазъм, която можеше да очаква човек от армия, канеща се да наложи обсада на град.
Небе без облаци. Отново. Още прах, още пек и още пот. Мухи кръвопийци и бълхи, и проклетите лешояди, кръжащи горе — както го правеха още от Рараку, — но той знаеше, че този ден ще е последният от похода. Още няколко изоставени селца, диви кози по голите хълмове, далечни конници, следящи ги високо от ридовете.
Другите в отделението бяха станали и го чакаха. Ботъл видя как Смайлс се мъчи под две торби.
— Какво е станало? — попита я.
Погледът, с който му отвърна, беше жива да я ожалиш.
— Не знам. Новият капитан го заповяда. Мразя я.
— Не съм изненадан — рече Ботъл, наведе се да си вземе багажа и напъха ръце през каишките на походната торба. — Това торбата на Стрингс ли е?
— Не всичко. Не поиска да ми повери морантските муниции.
„Благодари на Опонн за това.“
— Капитанката мяркала ли се е оттогава?
— Не. Кучката му. Ще я убием, знаеш ли.
— Нима. Е, няма да пролея сълзи. Кои сте това „ние“, между другото?
— Аз и Кътъл. Той ще й отвлече вниманието, аз ще й забия нож в гърба. Тая нощ.
— Юмрук Кенеб ще нареди да те обесят.
— Ще го направим да прилича на нещастен случай.
Отдалече проехтяха рогове.
— Добре, хайде — подвикна от пътя Стрингс. — Да тръгваме.
Скърцащи колела на фургони, стържене и тропане по неравната каменна настилка, люшкане в издълбаните коловози, мучене на волове, хиляди войници напрегнали мишци под тежкия товар и закрачили напред — шумовете се сляха в тропот и рев и първата прах се завихри във въздуха.
Корик изостана да изчака Ботъл и тръгна до него.
— Няма да го направят.
— Какво да направят? Да убият капитана?
— Огледах я добре. Тя не е просто корелри. От Бурния вал е.
Ботъл изгледа примижал едрия войник.
— Как го разбра това?
— Има сребърна ивица по ножницата. Била е секционен командир.
— Това е нелепо, Корик. Първо, да стоиш на Вала не е нещо, от което можеш да се махнеш току-така, ако онова, което съм слушал, е вярно. Освен това тази жена е капитан в най-зле подготвената малазанска армия през цялата Империя. Ако е командвала секция срещу Щормогоните, щеше най-малкото да е с ранг Юмрук.
— Само ако го е казала на хората, Ботъл. Но тази ивица говори друго.
На две крачки пред тях Стрингс извърна глава и ги погледна.
— Значи и ти си го видял, Корик.
Ботъл свърна към Смайлс и Кътъл.
— Двамата чувате ли?
— Е, и? — попита Смайлс.
— Чухме — отвърна с кисела физиономия Кътъл. — Може просто да е свила ножницата отнякъде… но не мисля. Смайлс, момиче, май ще е по-добре да си струпаме плановете на една клада и да чатнем огнивото.
— Защо? — попита сърдито тя. — Какво значи този Бурен вал, между другото? И от къде на къде Корик си въобразява, че знае много? Нищо не знае той, освен може би къде е задният край на коня, и то само на тъмно. Вижте си само лицата всички — обградена съм от сган страхливци!
— Които се канят да останат живи — рече Кътъл.
— Смайлс е отрасла в палуване по пясъка със селски момчета — каза Корик и поклати глава. — Чуй ме, жено. Бурен вал е дълъг левги, на северния бряг на Корелри. Той е единствената преграда между островния континент и Щормогоните, ония демонски воини от моретата между остров Малаз и Корелри — трябва да си чувала за тях?
— Стари рибарски приказки.
— О, не, съвсем истински са — рече Кътъл. — Лично съм ги виждал как порят през онези води. Конете им са вълните. Боравят с копия от лед. Срязахме гърлата на шест кози, за да боядисаме водата за умилостивяване.
— И подейства ли? — попита изненадано Ботъл.
— Не, но като хвърлихме юнгата през борда, подейства.
— Все едно — наруши Корик настъпилото мълчание, — само на избрани воини се поверява задачата да пазят на Вала. Да се сражават с ония демонски орди. Безкрайна война е, или поне беше…
— Свършила ли е?
Мъжът сети сви рамене.
— И какво търси тука тогава? — каза Смайлс. — Ботъл е прав, нелепо звучи.
— Можеш да я питаш — отвърна Корик. — Стига да преживееш днешния преход.
— Не е чак толкова зле — изсумтя тя.
— Минали сме само сто крачки, войник — подвикна през рамо Стрингс. — Тъй че по-добре си пази дъха.
Ботъл се поколеба, после каза на Смайлс:
— Виж, я ми го дай това… капитанката не е наблизо, нали?
— Не съм забелязал нищо — подхвърли Стрингс, без да се обръща.
— Мога да се справя…
— Ще се редуваме.
Той присви очи подозрително, после сви рамене.
— Щом искаш.
Той взе от нея втората торба.
— Благодаря, Ботъл. Поне един в това отделение е добър с мен.
Корик се изсмя.
— Просто не иска нож в крака си.
— Трябва да се крепим — рече Ботъл, — след като ни натресоха такъв офицер тиран.
— Умно момче — подхвърли Стрингс.
— Все пак благодаря, Ботъл — каза Смайлс.
Той й се усмихна мило.
— Спрели са да се движат — промълви Калам. — Това пък защо?
— Представа нямам — каза Бързия Бен.
Лежаха по корем на билото на ниско възвишение. Единадесет Лунни къса се рееха в изпънат ред над друга верига хълмове на две хиляди крачки пред тях.
— Та какво минава за нощ в този лабиринт? — попита убиецът.
— Наближава и не е кой знае какво.
Калам се превъртя и огледа отделението — войниците бяха залегнали в прахта на склона зад тях.
— А планът ти, Бързак?
— Възползваме се от нея, разбира се. Промъкваме се под един…
— Промъкваме се? Няма никакво прикритие, няма дори нещо, което сянка да хвърли!
— Точно това го прави толкова гениално, Калам.
Убиецът се пресегна и го перна по главата.
— Оу. Добре, значи планът не струва. Имаш ли по-добър?
— Първо, връщаме онова отделение зад нас при Четиринайсета. Двама промъкващи се е много по-добре от осем. Освен това не се съмнявам, че могат да се бият, но това едва ли ще е от голяма полза, ако ни налетят хиляда К’Чаин Че’Малле. И още нещо — толкова се радват, че ще има бой, че едва се сдържат да не затанцуват.
Тук сержант Геслер му прати целувка.
Калам се обърна отново и загледа намръщен неподвижните крепости.
Бързия Бен въздъхна и се почеса по гладко обръсната брадичка.
— Заповедите на адюнктата…
— Това го забрави. Решението е тактическо, от наша компетенция.
Геслер подвикна отдолу:
— Тя и нас не обича да й се мотаем наблизо, Калам.
— О? И защо така?
— Непрекъснато ни разбива ротата. Не знам. Бяхме на „Силанда“, нали. Минахме през стени от огън на онзи кораб.
— Всички сме имали тежки периоди, Геслер…
— От наша компетенция? — попита Бързия Бен. — Това ми харесва. Можеш да го пробваш на нея, по-късно.
— Да ги върнем.
— Геслер?
— Нас ни устройва. Вас двамата не бих ви последвал и до клозета, да ме прощавате.
Сторми добави:
— Само побързайте, магьосник. Взех да посивявам от чакане.
— Това ще да е от прахта, ефрейтор.
— Ти казваш така.
Калам помисли малко.
— Бихме могли да вземем онзи космат фаларец с нас, да речем. Навит ли си да дойдеш, ефрейтор? За ариергард?
— Ариергард? Ей, Геслер, ти си прав. Тия наистина ще влизат в клозет. Добре, стига на моя сержант тука да не му липсвам много.
— Да ми липсваш? — Геслер изсумтя. — Сега поне ще си взема жени да ми говорят.
— Брадата ги отблъсква — рече Сторми. — Но няма да си сменям фасона заради някоя си.
— Не е брадата, а това, дето живее в брадата.
— Гуглата да ни вземе дано — изпъшка Калам, — пращай ги обратно, Бързак, моля те.
На четири левги северно от Ерлитан Апсалар стоеше и гледаше морето. Носът оттатък пролива А’рат едва се виждаше, набръчкал линията на хоризонта на запад. Разливът Кансу, изпънал се в дълъг тесен ръкав западно от пристанищния град Кансу. В краката й ровеха два стегнати със сухи черва скелета, кълвяха ларви в пръстта и съскаха обезсърчено, щом разкъсаните твари, които се опитваха да глътнат, просто падаха под челюстите им.
Всяка кост и физически спомен за кост таеше сила в себе си, изглежда. Моделите на поведение на гущероподобните птици започваха да заразяват призрачните духове на Телораст и Кърдъл. Сега те гонеха змии, подскачаха във въздуха да уловят ризани и пеперуди, биеха се в двубои за надмощие, ровеха, храчеха и ритаха пясък. Апсалар беше убедена, че си губят ума.
„Не че е голяма загуба.“ Приживе трябваше да са били убийствени, зли и напълно неблагонадеждни. И бяха властвали над селение. Като узурпатори, несъмнено. Нямаше да съжали, ако се разпаднеха.
— Не-Апсалар? Защо чакаме тук? Ние не обичаме вода, открихме го това. Връзките от черва ще се разхлабят. Ще се разпаднем.
— Прехвърляме този проток, Телораст — отвърна Апсалар. — Разбира се, двете с Кърдъл може да пожелаете да останете, да оставите компанията ми.
— Да плуваш ли се каниш?
— Не. Смятам да използвам лабиринта на Сянка.
— О, това няма да е мокро.
— Няма — засмя се Кърдъл, изпъчи се важно, застана пред Апсалар и запоклаща глава. — Няма мокро, ох, това е много добре. Ще дойдем с теб, нали, Телораст?
— Обещахме! Не, не сме. Кой каза това? Просто сме готови да стоим на стража над гниещия ти труп, Не-Апсалар, това обещахме. Не разбирам защо толкова се обърквам. Рано или късно трябва да умреш. Това е очевидно. Точно това става със смъртните, а ти си смъртна, нали? Трябва да си, три дена ти тече кръв — надушваме го.
— Идиотка! — изсъска Кърдъл. — Разбира се, че е смъртна, и освен това ние някога бяхме жени, забрави ли? Кърви, защото така става. Не винаги, но понякога. Редовно. Или не. Освен малко преди да снесе яйца, което би значело, че мъж я е намерил, което би значело…
— Че е змия? — попита насмешливо Телораст.
— Само че не е. Къде ти е умът, Телораст?
Слънчевата светлина гаснеше, водите на протока бяха обагрени в пурпур. Самотно платно на търговски кораб цепеше пътека на юг към Ерлитанско море.
— Лабиринтът тук е силен — рече Апсалар.
— О, да — каза Телораст, галеше с костената си опашка левия глезен на Апсалар. — Усеща се свирепо. Това море е ново.
— Възможно е — отвърна тя, докато оглеждаше назъбените скали, очертали теснината. — Има ли развалини под вълните?
— Как да го разберем? Сигурно. Вероятно, абсолютно. Развалини. Огромни градове. Храмове на Сянка.
Апсалар се намръщи.
— Никакви храмове на Сянка не е имало във времето на Първата империя.
Кърдъл кривна глава, после бързо я вдигна.
— Дессимбелакис, проклети да са многобройните му души! Говорим за времето на Лесовете. Великите лесове, които са покривали тази земя, далеч преди Първата империя. Дори преди Т’лан Имасс…
— Шшт! — изсъска Телораст. — Лесове? Лудост! Едно дърво не се вижда, а тия, дето ги е страх от сенките, изобщо не съществуваха. Тогава защо да ги почитат? Не ги почитаха, защото изобщо не съществуваха. Тази мощ на сянката е естествена. Факт е, че първият култ беше породен от страха. Ужасното непознато…
— Още по-ужасно е — прекъсна я Кърдъл, — когато стане познато! Не би ли се съгласила, Телораст?
— Не, не бих. Не разбирам за какво говориш. Ти дрънкаш твърде много тайни, нито една от които не е вярна, впрочем. Виж! Гущер! Мой е!
— Не, мой е!
Двата скелета се затътриха по скалната издатина. Нещо дребно и сиво пробяга между тях.
Вятърът се усилваше, вълнуваше повърхността на протока, понесъл със себе си първичния морски мирис, за да полети над скалистата стръмнина, където стоеше Апсалар. Да прекосиш през ивици вода дори през лабиринт изобщо не беше приятна перспектива. Всяко разколебаване можеше да я изхвърли от селението, при което щеше да се озове на левги от сушата, сред води, гъмжащи от денрабъ. Сигурна смърт.
Можеше да избере заобикаляне по суша, разбира се. На юг от Ерлитан, до Пан’поцун, после да заобиколи на запад новото море Рараку. Но знаеше, че времето й е на привършване. Котильон и Сенкотрон бяха поискали от нея да се погрижи за доста дребни играчи, пръснати тук-там из континента, но нещо отвътре й подсказваше за ускоряващи се далечни събития, а с тях и нарастваща необходимост — отчаяна настоятелност — да е там, без забавяне. Да хвърли камата си, да повлияе, по най-добрия достъпен й начин, на цяло гъмжило съдби.
Допускаше, че Котильон ще разбере всичко това. Че ще се довери на инстинктите й, макар всъщност да не можеше да ги обясни.
Трябваше да… бърза.
Миг на съсредоточаване. И гледката пред нея се преобрази. Стръмнината вече беше склон, обкръжен от повалени дървета, ели, кедри, клоните им изтръгнати от черната пръст, стволовете налягали по склона, сякаш целият склон е бил поразен от някакъв невъобразим вятър. Под оловно небе огромна гориста долина, обгърната в мъгла, се простираше над онова, което само допреди няколко мига бяха водите на пролива.
Двата скелета изтропаха и се сбраха в краката й, изпънали главички.
— Казах ти, че ще има гора — рече Телораст.
Апсалар посочи опустошения склон точно пред тях.
— Какво се е случило тук?
— Магия — каза Кърдъл. — Дракони.
— Не са дракони.
— Да, не са дракони. Телораст е права. Не са дракони.
— Демони.
— Да, ужасни демони, чийто дъх само е портал на лабиринт, о, не скачай долу в онези гърла!
— Не е дъх, Кърдъл — рече Телораст. — Само демони. Малки. Но много. Събарят дървета едно по едно, защото са зли и склонни към безсмислени действия и разрушение.
— Като дечица.
— Точно, както каза Кърдъл, като дечица. Деца демони. Но силни. Много силни. Огромни, с мускулести мишци.
— Значи тук са се били демони — каза Апсалар.
— Да — отвърна Телораст.
— В селението на Сянка.
— Да.
— Вероятно същите дракони, които сега са затворени в каменния кръг.
— Да.
Апсалар кимна, после бавно закрачи надолу.
— Труден ще е този път. Чудя се дали ще спестя много време, ако вървя през гората.
— Гората на Тайст Едур — каза Кърдъл, заситнила напред. — Те обичат горите си.
— Всички тези естествени сенки — добави Телораст. — Сила в постоянството. Черно дърво, кръвно дърво, всякакви ужасии. Ерес с право ги е било страх.
В далечината над върховете на дърветата се хлъзгаше някакъв странен мрак. Апсалар го огледа. Търговският съд, хвърлящ призрачната си сянка в това селение. Виждаше и двата свята, нещо съвсем обичайно. И все пак… „Някой е на онзи кораб. И този някой е важен…“
Т’ролбарал Дежим Небрал, древно създание от Първата империя на Дессимбелакис, се сви в основата на едно мъртво дърво или по-скоро се хлъзна като змия около голите му изтръгнати корени — седемглав, със седем тела и зацапан с цветовете на пръстта, на леса и скалите. Прясна кръв, бавно губеща топлината си, изпълваше стомасите на д’айвърса. Тук жертви не липсваха, дори в тази пустош. Пастири, копачи на каменна сол, разбойници, пустинни вълци, Дежим Небрал непрестанно се беше хранил по пътя до мястото на засада.
Дървото, с дебел ствол, тромаво, само с няколко извити клона, оцелели през вековете, откакто беше умряло, се издигаше от една пукнатина в скалата между плоската ивица на пътеката и извисилата се кула от разяден от ветровете камък. Пътеката тук извиваше, заобикаляше ръба на стръмнината с височина от над десет човешки боя над балваните и ръбатите камъни долу.
От другата страна на пътеката се издигаха още камънаци, струпани на грамади и разхвърляни.
Д’айвърсът щеше да нанесе удара си точно там, от двете страни, като се надигне от сенките.
Дежим Небрал беше доволен. Търпение, което лесно щеше да се възнагради с прясна плът, с отекващи писъци на смърт, и сега трябваше само да изчака идването на жертвите. Онези, които Безименните бяха избрали.
Скоро.
Пространството между дърветата бе огромно, катедрала от сенки и натежал сумрак, с обливащ като вода лицето влажен въздух. Апсалар тичаше леко напред, а от двете й страни се стрелкаха Телораст и Кърдъл. За своя изненада, всъщност се справяше добре с времето. Теренът бе удивително равен. Не бе видяла досега никакъв горски живот, не се беше натъкнала на видима дивечова диря, но тук все пак бе имало поляни, закръглени, обрасли с мъх пространства, плътно обкръжени от израсли на равни интервали кедри, или ако не кедри, то нещо много подобно на тях, с груба грапава и черна като катран кора. Кръговете изглеждаха твърде съвършени, за да са естествени, макар да не се виждаха никакви други признаци за намерение или план. И в тези места мощта на сянката беше свирепа, както бе казала Телораст.
Тайст Едур, Куралд Емурлан — тяхното присъствие се бе затаило, но само като спомени, затаени в гробища, гробници и могили. Стари сънища се зъбеха и гаснеха сред тревите, в сгърченото дърво и в кристалната дантела на камъка. Изгубени шепоти във ветровете, кръстосвали някога по такива обременени със смърт места. Едур ги нямаше, ала лесът им не ги беше забравил.
Отпред — тъмнина, нещо се протяга надолу през дървесния саван, право и тънко. Въже, дебело колкото китката й… и полегнала на засипания с кафяви иглички хумус — котва.
Точно на пътя й. „Ах, значи още щом аз долових присъствието му, то също ме е усетило. Това, мисля, трябва да е покана.“
Пристъпи до въжето, стисна го с ръце и започна да се катери.
Телораст изсъска отдолу:
— Какво правиш? Недей! Опасен натрапник! Ужасен, страшен, страховит, странник с жестоко лице! Не отивай горе! О, Кърдъл, виж, тя отива.
— Не ни слуша!
— Прекалено много говорим, това е проблемът.
— Права си. Трябва да кажем нещо важно, за да започне да ни слуша отново.
— Добра идея, Кърдъл. Измисли нещо!
— Опитвам се!
Гласовете им заглъхнаха. Апсалар продължаваше да се катери. Между отрупаните с иглички клони вече се изпъваха стари гъсти паяжини, дребни лъскави телца пробягваха по тях. Кожата на ръкавиците й се бе нажежила, прасците започваха да я болят. Стигна първия от редицата възли, стъпи на него и спря да отдъхне. Погледна надолу и не видя нищо освен черни стволове, губещи се в мъгла като краката на гигантски звяр. След няколко мига продължи катеренето. Вече имаше възли, на всеки десетина протягания с ръцете. Някой беше съобразил.
Абаносовият корпус надвисна отгоре й, обрасъл с ракообразни и лъскав. Тя се пресегна, опря петите на ботушите си в черните дъски и изкатери последните два човешки боя до там, където котвеното въже се провираше през улея в планшира. Прехвърли се през борда и се озова близо до трите стъпала, водещи към кърмовата палуба. Смътни мъгливи петна, леко проблясващи, издаваха местата, където стояха или седяха смъртните: тук-там, около такелажа, при страничното кърмово гребло, един изкатерен високо сред мъглите. Една много по-материална, плътна фигура стоеше изправена пред главната мачта.
Познат. Апсалар порови в паметта си, умът й бързо се втурна от една лъжлива следа към друга. Познат… и все пак не.
С лека усмивка на гладко обръснатото чаровно лице той пристъпи към нея, вдигнал двете си ръце.
— Не съм сигурен с кое име се представяш сега. Беше почти дете преди… колко, няколко години? Трудно ми е да го повярвам.
Сърцето й биеше силно и тя се зачуди какво точно изпитва. Страх? Да, но и нещо повече. Вина. Срам. Окашля се.
— Нарекла съм се Апсалар.
Отвърна й с бързо кимване. Разбиращо. След това изражението му бавно се промени.
— Не ме помниш, нали?
— Не съм сигурна. Би трябвало да… това поне го знам.
— Трудни времена бяха — рече той и отпусна ръце, но бавно, сякаш не беше сигурен как ще бъде прието, и каза: — Гъноуз Паран.
Тя свали ръкавиците си, подтикната от необходимостта да направи нещо, и прокара опакото на дясната си ръка по челото, стъписа се, като видя, че е мокра, капчици пот студенееха по кожата й.
— Какво правиш тук?
— Бих могъл да те попитам същото. Предлагам да влезем в каютата ми. Има вино. Храна. — Отново се усмихна. — Всъщност в момента аз седя там.
Очите й се присвиха.
— Изглежда, си се върнал с голяма сила, Гъноуз Паран.
— Може да се каже.
Тя го последва в каютата. Щом затвори вратата зад нея, той се стопи, а в същото време се чу движение от другата страна на масата за карти. Тя се обърна натам и видя друг, много по-призрачен Гъноуз Паран. Наливаше вино, а когато заговори, гласът му идеше сякаш от огромно разстояние.
— Най-добре ще е вече да излезеш от своя лабиринт, Апсалар.
Послуша го и едва сега усети здравото дърво под краката си, подскачането и люшкането на кораб в море.
— Седни — прикани я с жест Паран. — Пий. Има хляб, сирене, солена риба.
— Как усети присъствието ми? — попита тя и седна на завинтения за пода стол най-близо до нея. — Вървях през гора…
— Гора на Тайст Едур, да. Апсалар, не знам откъде да започна. Съществува Господар на Драконовата колода и в момента ти делиш с него бутилка вино. Допреди седем месеца живеех в Даруджистан, в Дома Финнест, всъщност с двама вечно спящи гости и един слуга Джагът… макар че сигурно би ме убил, ако чуеше, че го описвам с тази дума. Раест не е от най-приятните същества за компания.
— Даруджистан — промълви тя, забравила чашата в ръката си. Каквато и увереност да чувстваше, че е придобила, откакто бе стъпвала там, се срутваше, връхлетяна от гъмжило несвързани, хаотични спомени. Кръв, кръв по ръцете й, отново и отново. — Все пак не разбирам…
— Ние сме във война — каза Паран. — Колко странно, една от сестрите ми веднъж ми каза нещо, докато бяхме млади и редяхме едни срещу други армиите си играчки. За да спечелиш една война, трябва да опознаеш всички играчи. Всички. Живите, които ще се изправят срещу теб на бойното поле. Мъртвите, с чиито легенди другите боравят като с оръжия или държат високо като вечно туптящи сърца. Скрити играчи, неодухотворени играчи — самата земя, или морето ако искаш. Гори, хълмове, планини, реки. Течения, видими и невидими… не, Тавори не каза всичко това; беше много по-лаконична, но ми отне много време, докато го разбера напълно. Не е „опознай врага си“. Това е опростенческо и лековато. Не, правилото е „опознай враговете си“. Тук е голямата разлика, Апсалар, защото един от твоите врагове може да се окаже лицето в сребърното огледало.
— Но все пак ти ги наричаш играчи вместо врагове — рече тя. — Това предполага известно изместване на перспективата — което става, щом станеш Господар на Драконовата колона, да?
— Хм, не бях помислил за това. Играчи. Врагове. Има ли разлика?
— Първото предполага… манипулация.
— И ти би го разбрала добре.
— Да.
— Котильон още ли те обсебва?
— Да, но не така… вътрешно.
— И сега ти си един от избраните му слуги, агент на Сянка. Убиец, точно какъвто убиец беше преди.
Тя го изгледа твърдо.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм сигурен. Просто се опитвам да стъпя на здрава основа по отношение на теб и каква мисия ти е възложена точно сега.
— Ако искаш подробности за това, най-добре е да говориш със самия Котильон.
— Обмислям го.
— Затова ли си прекосил цял океан, Гъноуз Паран?
— Не. Както казах, ние сме във война. Не съм си губил напразно времето в Даруджистан, нито седмиците преди Корал. Откривах играчите… и между тях — истинските врагове.
— На тебе?
— На мира.
— Вярвам, че си ги убил всички.
Той сякаш трепна, наведе очи към чашата в ръцете си.
— За кратко време, Апсалар, ти беше невинна. Наивна дори.
— Между обсебването ми от бог и пробуждането ми с определени спомени.
— Чудя се кой е вдъхнал у теб такъв цинизъм.
— Цинизъм? Ти говориш за мир, но на два пъти ми каза, че сме във война. Подозирам, че дори ти не осъзнаваш величината на предстоящия конфликт, на конфликта, в който вече сме въвлечени.
— Права си. И точно затова исках да поговоря с тебе.
— Може би сме на различни страни в него, Гъноуз Паран.
— Може би. Но не мисля.
Тя не отвърна нищо.
Паран доля чашите.
— Пантеонът се разцепва. Сакатият бог си намира съюзници.
— Защо?
— Какво? Ааа… всъщност не знам. Състрадание?
— И Сакатият бог си го е спечелил?
— И това не знам.
— Месеци проучване? — Апсалар повдигна вежда.
Той се засмя — отговор, който много я облекчи.
— Вероятно си прав. Не сме врагове.
— С това „сме“ приемам, че включваш Сенкотрон и Котильон.
— Доколкото е възможно, макар да не е толкова много, колкото бих искала. Никой не може да отгатне ума на Сенкотрон. Дори Котильон, подозирам. Аз — определено не мога. Но той проявява досега… сдържаност.
— Да. Доста изненадващо, като си помислиш.
— На Сенкотрон размишленията за битката му отнемат години, може би десетилетия.
Той изсумтя кисело.
— Съвсем вярно.
— Ти каква роля имаш, Паран? Каква роля се стремиш да играеш?
— Аз узаконих Сакатия бог. Място в Драконовата колода. Дом на Вериги.
Тя помисли малко и кимна.
— Мога да разбера основанието за това. Добре, какво те доведе в Седемте града?
Той я зяпна и поклати глава.
— Решение, което предъвквах като че ли цяла вечност, а ти схвана мотивите ми моментално. Чудесно. Тук съм, за да се противопоставя на един враг. Да премахна заплаха. Само дето се боя, че няма да успея да стигна навреме, в който случай ще разчистя поразиите колкото мога, преди да продължа към…
— Към Кюон Тали.
— Как… как разбра това?
Тя се пресегна за буцата сирене, извади нож от ръкава си и си отряза парче.
— Гъноуз Паран, явно ни предстои много дълъг разговор. Но най-напред, къде смяташ да акостираш?
— В Кансу.
— Добре, това ще съкрати пътуването ми. В момента двама мои малки спътници изтрополиха на палубата, след като са се изкатерили по дърветата. Всеки момент ще започнат да ловят плъхове и други гадини, което ще ги ангажира доста време. Колкото до теб и мен, да се задоволим с тази храна.
Той бавно се отпусна в стола.
— Ще стигнем в пристанището след два дни. Нещо ми подсказва, че тези два дни ще отлетят като чайка в морска буря.
„За мен също, Гъноуз Паран.“
Древни спомени шепнеха в Дежим Небрал, стари каменни стени, огрени в червено от отразен огън, вълни пушек по улици, пълни с мъртъвци и издъхващи, примамливите потоци кръв в канавките. О, имаше величие в онази Първа империя, в онова първо, сурово разцъфване на човешкото. Т’ролбарал бяха за Дежим кулминацията на истинските човешки черти, споени с мощта на зверове. Варварство, склонност към зла жестокост, хитростта на хищника, не чертаещ граници и готов по-скоро да унищожи същество от своя вид, нежели от друг. Подхранването на духа с разкъсана детска плът. Замайващото напрягане на разума, способно да оправдае всяко деяние, колкото и отвратително да е.
Снаряжени с остри нокти, с дълги като ками зъби и с дара на д’айвърс да се превръщаш в много от едно… „трябваше да оцелеем, трябваше да властваме. Бяхме родени за господари и всички хора с право бяха наши роби. Само Дессимбелакис да не беше ни предал. Собствените си чеда.“
Е, дори сред Т’ролбарал Дежим Небрал имаше превъзходство. Творение, надвишаващо и най-ужасния кошмар на Първия император. Власт, покоряване, възходът на нова империя, това очакваше Дежим, и, о, как щеше да се храни. Издут, подгизнал от човешка кръв. Щеше да принуди новите, новооперени богове да коленичат пред него.
Осъществеше ли задачата си, светът го очакваше. Въпреки цялото му невежествено, сляпо пренебрежение. Това щеше да се промени, ужасно да се промени.
Плячката на Дежим се приближаваше, все тъй коварно привличана по гибелната пътека. Скоро. Много скоро.
Ризницата от раковини блестеше бяла на утринната светлина. Карса Орлонг я беше извадил от пътната торба, за да смени дрипавите останки от подплатената кожена, която бе носил досега. Седеше на високия си строен кон с опръсканото от кръв бяло кожено наметало, спускащо се от широките му рамене. Гологлав, с едната дебела плитка, увиснала от дясната страна на гърдите му; тъмната му коса бе овързана с фетиши: кости от пръсти, ивици златоткана коприна, кучешки зъби от зверове. Наниз съсухрени човешки уши беше пришит на колана му. Огромният кремъчен меч бе пристегнат косо на гърба му. Камите с костени дръжки, всяка дълга и с широко острие като къс меч, бяха затъкнати във високите мокасини, стигащи малко под коленете му.
Очите на Сеймар Дев се спряха на татуираното му лице. Воинът се бе обърнал с лице на запад, изражението му беше неразгадаемо. Тя се обърна да провери отново поводите на товарните коне, после изправи гръб в седлото си. Намести носовете на ботушите си в стремената и сбра юздите в ръка.
— Изобретения, които не искат нито храна, нито вода, които не се уморяват, нито стават сакати, представи си свободата в един такъв свят, Карса Орлонг.
Очите, които прикова в нея, бяха очи на варварин, издаващи подозрителност и някаква животинска тревога.
— Хората ще могат да вървят навсякъде. Що за свобода в един по-малък свят, вещице?
„По-малък?“
— Ти не разбираш…
— Шумът на този град оскърбява покоя — рече Карса Орлонг. — Тръгваме. Веднага.
Тя се обърна към дворцовата порта, затворена и с тридесет войници на стража пред нея. С ръце, отпуснати на оръжията.
— Фаладът явно не е склонен на официално сбогуване. Така да бъде.
Всички в града им правеха път и стигнаха западната порта на крепостната стена още преди десетата утринна камбана. Първоначално притеснена от вниманието, с което ги удостояваше буквално всеки гражданин, на улицата, както и от прозорците на околните сгради, Сеймар Дев вече започваше да разбира съблазънта на това да си известен и докато подминаваха смълчаните стражи на портата, дори дари един от войниците с широка усмивка и махване за сбогом с облечената си в ръкавица ръка.
Пътят, на който излязоха, не беше от впечатляващите малазански инженерни подвизи, свързващи главните градове, тъй като избраната посока не водеше… никъде. На запад, към Джаг Одан, древните равнини, неподвластни на селския плуг, митичен заговор на духове на земя, дъжд и вятър, търпящи единствено дълбоко вкоренените естествени треви, готови да съсухрят всяко посадено растение на почернели стръкове с почвата, издухана в небето. Човек можеше да опитоми такава земя за поколение-две, ала накрая Одан пак щеше да възвърне дивия си облик, годен единствено за бедерини, земни плъхове, вълци и антилопи.
И тъй — на запад, за пет или шест дни. И щяха да стигнат до отдавна пресъхнало речно корито, лъкатушещо на северозапад; бреговете на долината бяха нарязани и проядени от сезонни порои отпреди безброй столетия, а сега осеяни с тръни, кактуси и сив дъб. Тъмни хълмове на хоризонта, където гаснеше слънцето, свято място, отбелязваха най-старите карти, на някакво племе, изчезнало толкова отдавна, че името му не значеше нищо.
И тъй — напред по разнебитения път, а градът се стапяше зад тях. След малко Карса Орлонг я изгледа през рамо и оголи зъби в усмивка.
— Слушай. Така е по-добре, нали?
— Чувам само вятъра.
— По-добре от десет хиляди неуморни машинарии.
Обърна й гръб и я остави да размишлява над думите му. Изобретенията хвърляха морални сенки, това тя го знаеше добре, по-добре от повечето хора всъщност. Но все пак… възможно ли бе едно простичко удобство да представлява толкова вредно зло? Действието около създаването на неща, сложни неща, повтарящи се неща, такива действия предполагаха ритуал, а с ритуала идваше смисъл, надвишаващ постигането на самото дело. От такъв ритуал изникваше самоидентичност, а с нея — и самоценност. Все пак, за да направиш живота по-лесен, трябва да притежаваш някаква вътрешна ценност, нали?
„По-лесен. Нищо спечелено, езикът на отплатата се стапя, докато се изгуби като драгоценната реч на онова древно племе. Стойността се смалява, ценността се превръща в условност, о, богове подземни, а аз бях толкова дръзка, че да говоря за свобода!“ Сръга коня си напред, докато се изравни с тоблакая.
— Но това ли е всичко? Карса Орлонг! Питам те, това ли е всичко?
— Сред моя народ денят е пълен, както и нощта.
— С какво? Плетене на кошове, лов на риба, точене на мечове, обучаване на коне, готвене, ядене, сеене, чукане…
— Разказване на приказки, подигравки с глупци, които вършат и казват глупави неща, да, всичко това. Трябва да си гостувала там значи?
— Не съм.
Лека усмивка, която бързо изчезна.
— Има много неща за вършене. И винаги има начини да ги измамиш, вещице. Но никой верен в живота си не е наивен.
— Верен в живота си?
— Мигновеното тържество, вещице, не налага дивашки танц.
— И тъй, без тези ритуали…
— Младите воини тръгват да търсят война.
— Както сигурно си направил и ти.
Минаха още двеста крачки, преди да отвърне:
— Трима от нас. Дойдохме да носим смърт и да леем кръв. Като волове бяхме впрегнати в ярема, към слава. Към великите дела и тежките окови на клетви. Тръгнахме да избиваме деца, Сеймар Дев.
— Деца?
Лицето му се сгърчи в гримаса.
— Вашия вид. Дребните същества, които се въдят като червеи в гниещо месо. Искахме — не, аз го исках — да прочистим света от вас и от вашия вид. Вас, секачите на гори, ровещите пръстта, оковаващите свободата. Бях млад воин и търсех война.
Тя огледа татуировката на избягал роб на лицето му.
— Намерил си повече, отколкото си търсил.
— Зная всичко за малките светове. Родих се в един такъв.
— Е, значи опитът е обуздал рвението ти. — Тя кимна. — Скитанията ти вече не са за да прочистиш света от хората.
Той я изгледа отгоре.
— Не съм казал това.
— О. Трудно е за постигане, предполагам. За един самотен воин, дори да е воин тоблакай. Какво стана с приятелите ти?
— Мъртви са. Да, така е, както казваш. Самотен воин не може да избие сто хиляди врагове, дори да са деца.
— Сто хиляди? О, Карса, та това е едва населението на два Свещени града. Твоят враг не наброява стотици хиляди, четта му е в десетки милиони.
— Толкова много?
— Какво, да не би да премисляш?
Той бавно поклати глава, явно развеселен.
— Сеймар Дев, дори десетки милиони могат да измрат, град по град.
— Ще ти трябва армия.
— Имам армия. Чака завръщането ми.
„Тоблакаи. Армия тоблакаи. Виж, пред такава гледка и императрицата ще се попикае.“
— Едва ли е нужно да ти казвам, Карса Орлонг, надявам се никога да не успееш да се върнеш у дома си.
— Надявай се колкото искаш, Сеймар Дев. Ще направя това, което е нужно да направя в живота си. Никой не може да ме спре.
Беше заявление, а не хвалба. Въпреки горещината вещицата потръпна.
Приближиха верига стръмнини, очертала хребета на Турул — стръмната варовикова фасада бе проядена от безброй пещери. Хеборик Призрачните ръце подкара коня си в галоп напред, после рязко дръпна юздите, те се врязаха в китките му и на мястото на дланите изригна ярък зеленикав пламък.
— Сега какво? — попита тихо младият дару.
Сивожаб скочи рязко напред и спря до стареца.
— Усещат нещо — каза Фелисин Младшата зад Кътър. — Сивожаб казва, че дестраянтът изведнъж пламнал от треска. Връщане на нефритовата отрова.
— На какво?
— Нефритова отрова, според демона. Не знам.
Кътър погледна Сцилара, която яздеше навела глава, почти заспала в седлото. „Тя дебелее. Богове, от храната, която готвим? Невероятно!“
— Лудостта му се връща — продължи с уплашен глас Фелисин. — Кътър, не ми харесва това…
— Пътят се врязва, ето там — посочи той. — Ей я цепнатината до онова дърво. Ще спрем на бивак малко по-нагоре, в подножието, изкачването ще го направим утре.
Продължиха напред и стигнаха до Хеборик Призрачните ръце. Дестраянтът се взираше навъсено в извисилата се пред тях стръмнина, мърмореше и клатеше глава.
— Хеборик? — повика го Кътър.
Старецът го погледна, бързо и трескаво.
— Това е войната. — По влакънцата на призрачните му ръце пробягаха зелени пламъци. — Старите са отдадени на кръвта. Новите провъзгласят своето правосъдие. — Жабешкото му лице се изкриви в грозна гримаса. — Двете не могат — не могат — да се помирят. Толкова е просто, разбираш ли? Толкова просто.
— Не — отвърна намръщено Кътър. — Не разбирам. За каква война говориш? Малазанците ли?
— Окования, той вероятно някога е бил от стария вид. Вероятно, да, такъв е бил. Но сега, сега е санкциониран. От пантеона е. Нов е. Но пък ние какво сме? От кръвта ли сме? Или се кланяме на правосъдието на крале, кралици, императори и императрици? Кажи ми, дару, с кръв ли е написано правосъдието?
Сцилара попита:
— Ще вдигаме ли бивак, или не?
Кътър я изгледа и видя как натиква ръждивец в лулата си. После чатна с огнивото.
— Могат да приказват колкото си щат — рече Хеборик. — Всеки бог трябва да избере. В предстоящата война. Кръвта, дару, гори с пламък, нали? И все пак… все пак, приятелю, вкусът й е на хладно желязо. Трябва да ме разбереш. Говоря за това, което не може да бъде помирено. Тази война — толкова много изгубен живот само за да се погребат Древните богове веднъж и завинаги. Това, приятели мои, е ядрото на тази война. Самото ядро, и всичките им спорове нищо не значат. Приключих с тях. Приключих с всички ви. Трийч е избрал. Избрал е. И вие трябва да изберете.
— Не обичам избирането — каза Сцилара зад облака дим. — Колкото до кръвта, старче, това е правосъдие, което никога не можеш да приспиш. А сега — да си намерим най-после място за бивак. Гладна съм, уморена съм и съм натъртена от седлото.
Хеборик се смъкна от коня си, хвана юздите и ги поведе по една странична пътека.
— Има дупки в стената — каза им през рамо. — Хора са лагерували в тях хилядолетия наред, защо не и ние? Някой ден — добави той вървешком — нефритовият затвор ще се срути и глупците ще се затътрят навън, задавени в пепелищата на убежденията си. И в този ден ще разберат, че е много късно. Много късно, за да се направи и едно проклето нещо.
Ново чаткане. Кътър се обърна и видя, че Фелисин Младшата пали своята лула. Младият дару прокара длан през сплъстената си коса, погледна примижал към жарката слънчева светлина, отразила се от скалните стръмнини. Слезе и той от коня си.
— Добре — отвърна и поведе коня. — Да вдигнем бивака.
Сивожаб скочи след Хеборик и залази по скалата като тлъст ояден гущер.
— Какво имаше предвид той? — попита Фелисин, щом поеха по тясната пътека. — Кръв и Древни богове — какви са Древните богове?
— Стари, забравени общо взето. В Даруджистан има храм, посветен на един от тях, сигурно се издига от хиляда години. Богът се казвал К’рул. Но това сигурно е без значение.
Сцилара задърпа коня си след тях и престана да слуша Кътър. Древни богове, нови богове, кръв и войни — всичко това нищо не значеше за нея. Искаше само краката й да отпочинат, да позаглъхнат болежките в кръста и да изяде всичко, което още имаха в дисагите.
Хеборик Призрачните ръце я беше спасил, върнал я беше в живота и това вдъхваше нещо като милост в сърцето й, приглушаваше желанието й напълно да презре този луд старец. Той беше обсебен не на шега, а такива неща можеха да повлекат в хаоса и най-здравия разсъдък. Но що за ценност можеше да се намери във всичко, което говореше?
Боговете, стари или нови, не й принадлежаха. Нито тя им принадлежеше. Играеха си своите игри на възвисяване, сякаш резултатът бе толкова важен, сякаш можеха да променят цвета на слънцето, гласа на вятъра, сякаш можеха да накарат гори да израснат в пустини и смъртните да заобичат децата си толкова, че да ги задържат. Само правилата на тленната плът бяха важни, нуждата да дишаш, да ядеш, пиеш, да намериш топло в студената нощ. А след всички тези борби, щом вдишаше сетния си дъх — какво пък, нямаше да е в състояние да се интересува от каквото и да било, какво щяло да стане след това, кой умрял, кой се родил, плачовете на умиращи от глад деца и ръмженето на злите тирани, довели ги до гладна смърт — тези неща, разбираше тя, бяха простите завети на безразличието, следствията на целесъобразността и това щеше да продължи в света на смъртните, докато не угасне и последната искра, с богове или без богове.
А тя можеше да се примири с това. Да постъпи другояче означаваше да се гневи на неизбежното. Да постъпи другояче означаваше да постъпи като Хеборик Призрачните ръце, а виж докъде го бе довело това. До безумие. Истината за безсилието бе най-тежката истина от всички и за онези, които имаха достатъчно ясен взор да я видят, спасение нямаше.
Тя бе потънала в забвението, в края на краищата, и се беше завърнала, тъй че знаеше, че няма нищо, от което да се бои в онова полепнало от сънища място.
Думите на Хеборик се оказаха верни — в скалния заслон личаха следи от безброй поколения обитаване. Огнища покрай скалите, рисунки с червена охра по избелелите стени, купища счупени грънци и нацепени от огън овъглени кости. Глиненият под на кухината беше отъпкан като камък от хилядолетно тъпчене. Някъде наблизо се чуваше капеща вода и Сцилара видя, че Хеборик се е навел над малко езерце, изпънал блестящите си длани над кротката като черно огледало повърхност, сякаш се колебаеше дали да ги натопи в хладината. Пеперуди с бели крилца танцуваха из въздуха около него.
Пътуваше по света, понесъл със себе си дара на спасението. Сигурно имаше нещо общо със зеления блясък на ръцете му и с призраците, които го терзаеха. Нещо общо с миналото му и с онова, което виждаше от бъдещето. Но вече принадлежеше на Трийч, Тигъра на лятото. „Няма помирение.“
Зърна една плоска скала, отиде при нея и седна, изпъна уморени крака и забеляза издутината на корема си, щом отпусна гръб и се подпря на ръце. Зяпна тази грозна издутина на стройното си доскоро тяло, мъчеше се да надвие отвращението си.
— Дете ли носиш?
Тя вдигна очи и изгледа Кътър. Развесели я озарението му, щом ококори изпълнени с ужас очи.
— Просто късмет — отвърна му. И добави: — Обвинявам боговете.
Начертай линия с кръв и като застанеш над нея, изтръскай добре и силно отгоре гнездо на паяци. Те падат от едната страна на чертата. Падат и от другата страна на чертата. Тъй падат боговете, стегнали крака и готови, щом се разтреперят небесата и в спиращия дъжд се понесе из въздуха паяжина — всички тези накъсани нишки на гибелни коварства, зареяни надолу — ето че кръжат във ветровете, изведнъж завили, оживели и жадни за мъст, държащи да възвестят с езиците на гръмовете, че боговете воюват.
Присвил очи в сянката на изпъкналия над челото му ръб на шлема, Коураб Билан Тену’алас гледаше жената.
Припрени адютанти и офицери хвърчаха покрай нея и Леоман като листа, понесени от бурен вятър. „А те двамата стоят като камъни. Канари. Като неща… вкоренени, да, вкоренени в скалната основа.“ Капитан Дънспароу, сега Трети Дънспароу. Малазанка.
Жена. И Леоман… Какво пък, Леоман обичаше жените.
Тъй че стояха там и, о, да, обсъждаха подробности, доуточняваха последните приготовления за предстоящата обсада. Миризмата на секс, замайваща и самодоволна, ги обгръщаше като отровна мъгла. Той, Коураб Билан Тену’алас, който бе яздил редом до Леоман в толкова битки, който неведнъж бе спасявал живота на Леоман, който бе правил всичко, за което го бяха молили, беше верен. „Но тя, тя е желана.“
Каза си, че няма значение. Имало беше други жени. Сам той бе имал по някоя от време на време, макар да не бяха същите, които бе познал Леоман, разбира се. И всички до една не бяха нищо пред верността, свиваха се до незначителност пред лицето на суровата необходимост. Гласът на Дрижна на Апокалипсиса надмогваше всичко с глъхнещия си вой на разруха. Така, както трябваше да бъде.
Дънспароу. Малазанка, жена, отвличане и възможен извор на поквара. Защото Леоман от Вършачите криеше нещо от Коураб, а това не се беше случвало никога досега. Тя беше виновната. Трябваше да направи нещо, но какво?
Стана от стария трон на Фалада, който Леоман с толкова презрение беше отхвърлил, и отиде до широкия сводест прозорец с изглед към двора на вътрешната цитадела. Още по-голяма суматоха долу, прахта се виеше на гъсти валма в прорязания от лъчите на слънцето въздух. Отвъд дворцовата стена — избелелите покриви на Ю’Гатан, съхнещо на слънцето пране, развени от вятъра чергила, куполи и цилиндрични складове с плоски покриви — наричаха ги метгара, пълни с бурета зехтин, с който градът и обкръжаващите го маслинови горички бяха прочути. В самия център на града се издигаше осмостранният, с чудовищни контрафорси Храм на Скалисара, с вътрешния си купол — пъстра издутина от златен варак и медни плочи, волно нашарени с птича тор.
Скалисара, Матроната — богиня на маслините, единствената тачена някога закрилница на града, вече низвергната и презряна. На твърде много завоевания не бе успяла да устои, твърде много порти бяха разбивани и твърде много стени срутвани. Докато самият град сякаш успяваше винаги да се въздигне отново от прах и разруха, Скалисара бе проявила далеч по-ограничена способност за възкресение. А след последното завоевание така и не върна превъзходството си. Всъщност — изобщо не се върна.
Храмът сега принадлежеше на Кралицата на сънищата.
Чужда богиня. Коураб се намръщи. Е, може би не съвсем чужда, но все пак…
Великите статуи на Скалисара, които някога се издигаха от ъглите на външните градски укрепления, мраморните ръце, дебели и здрави, вдигнати нагоре, изтръгнатото от корен маслиново дърво в едната, новороденото бебе в другата, с пъпната връв, увита като змия по ръката до лакътя, през гърдите и надолу в утробата й — статуите ги нямаше. Унищожени в последния пожар. Сега на три от ъглите бяха останали само пиедесталите, с босите стъпала, отрязани равно над глезените, а на четвъртия и това го нямаше.
Във времената на нейното върховенство всяко подхвърлено дете го наричаха на нея, ако е женско, а мъжко или женско — щом е изоставено, го взимаха в храма да го хранят, да отрасне и усвои тайнствата на Хладния сън, загадъчен ритуал, ознаменуващ някаква раздвоеност на духа или нещо такова — тайнствата на култовете не бяха най-голямата интелектуална сила на Коураб, но Леоман бил такова намерено дете и един-два пъти бе говорил за тези неща, когато виното и дърангът развържеха езика му. Копнеж и необходимост, войната между тях в смъртния дух, това бе в сърцевината на Хладния сън. Коураб не го разбираше много. Леоман бе преживял само няколко години под наставничеството на храмовите жрици, преди дивашката му пакостливост да го прогони на улиците. А от улиците — навън в Оданите, да заживее сред пустинните племена и така да се закали под слънцето и духащите пясъци на Рараку в най-великия воин, който Седемте града бяха виждали. Поне откакто беше жив Коураб. Фаладаните на Свещените градове бяха имали своите велики поборници навремето, разбира се, но те не бяха водачи, нямаха нужната воля, за да командват. Освен това Дасем Ълтър и неговият Първи юмрук ги бяха посекли до един, и толкова.
Леоман беше запечатал Ю’Гатан, бе затворил зад новите му стени императорски откуп в зехтин. Метгарите бяха пълни до пръсване, а търговците и гилдиите им врещяха от безсилен гняв, макар и не толкова публично, след като Леоман, в пристъп на раздразнение, удави седем представители във Великия Мет до двореца. Удави ги в собствения им зехтин. Сега жреци и жрици се молеха за по стъкленица от тази мазна кехлибарена течност.
На Дънспароу бе дадено командването на градския гарнизон, сган от пияни мързеливи катили. Първата обиколка из казармите разкри, че военната база се е превърнала в разюздан харем, опушен и пълен с ококорени недорасли момченца и момиченца, тътрещи се в кошмар от болезнени насилия и робия. Тридесет офицери бяха екзекутирани в този първи ден, най-старшият от ръката на самия Леоман. Децата бяха събрани и разведени из градските храмове със заповед да бъдат изцерени раните им и да се прочисти каквото е възможно от спомените им. На гарнизонните войници бе възложено да остържат и лъснат до блясък всяка тухла и плочка в казармите, а след това Дънспароу ги подложи на упражнения за отблъскване на малазанската обсадна тактика, с която, изглежда, беше подозрително добре запозната.
Коураб не й вярваше. Не й вярваше — и толкова. Защо ще избере да воюва срещу собствения си народ? Само престъпник, беззаконник щеше да направи това, а колко благонадежден можеше да е един беззаконник? Не, черното й минало със сигурност гъмжеше от ужасни убийства и предателства, а ето, че сега беше тук, разчекваше си краката под Фалад Леоман от Вършачите, най-страховития воин в познатия свят. Трябваше да я следи внимателно, с ръка на дръжката на новия си ятаган, готов на мига да я посече на две, от главата до слабините, после напряко, косо, два пъти — храсс, храсс! — от дясно рамо до ляво бедро, от ляво рамо до дясно бедро, и да я гледа как издъхва. Обвързана с дълг екзекуция, да. При първия намек за измяна.
— Какво така огря лицето ви, Коураб Билан Тену’алас?
Той се стресна и се обърна. Беше Дънспароу.
— Трета — измънка като за поздрав. — Мислех си, ъъъ, за предстоящата кръв и смърт.
— Леоман твърди, че сте най-разумният от всички. Вече се боя от по-близки запознанства с другите му офицери.
— А боите ли се от предстоящата обсада?
— Разбира се. Зная на какво са способни имперските армии. Казват, че между тях имало и Върховен маг, а това е най-тревожната новина от всички.
— Жената, която ги командва, е простодушна — каза Коураб. — Никакво въображение, или поне нещо, което да си е направила труда да покаже.
— Точно това е проблемът за мен, Коураб Билан Тену’алас.
Той се намръщи.
— В смисъл?
— Все още не й се е налагало да покаже мащаба на въображението си. Дотук за нея беше лесно. Нищо повече от това да върви безкрайни левги в поход и да диша праха на Леоман.
— Не й отстъпваме и сме по-добри — отвърна Коураб и изпъчи гърди. — Нашите копия и мечове вече са проливали мръсната им малазанска кръв и ще го сторят отново. Повече този път, много повече.
— Тази кръв — каза тя след кратко мълчание — е толкова червена, колкото и вашата.
— Нима? Струва ми се — продължи той, отново загледан над града, — че тази измяна е тъмно петно на нея… толкова лесно да се изметнеш от своето и да вземеш другата страна.
— Както например Червените мечове?
— Покварени глупци!
— Разбира се… Но все пак родом от Седемте града, нали?
— Те отсякоха собствените си корени и сега ги носи малазанската вълна.
— Хубав образ, Коураб. Често се натъкваш на такива, нали?
— Ще се удивиш на какви неща се натъквам, жено. И ще ти кажа едно — аз пазя гърба на Леоман, както съм го правил винаги. Нищо не е променило това. Нито ти, нито твоите… твоите…
— Чарове?
— Хитрини. Набелязал съм те, Трета, и ще е добре да не го забравяш.
— Леоман е постъпил добре, че си е спечелил такъв верен приятел.
— Той ще предвожда Апокалипсиса…
— О, разбира се.
— … защото никой освен него не е годен за такова нещо. Ю’Гатан ще бъде прокълнато име в Малазанската империя за вечни времена…
— Вече е.
— Ще стане още по-прокълнато.
— Какво толкова има в този град, чудя се, че заби толкова дълбоко нож в империята? Защо тук Нокътят действа срещу Дасем Ълтър? Защо не някъде другаде? Някъде по-малко публично, не толкова рисковано? О, да, направиха го да изглежда нещастен случай по време на бой, но никой не се излъга. Признавам всъщност, че изпитвам възхищение към този град. Това преди всичко ме доведе тук.
— Ти си извън закона. Императрицата е обявила цена за главата ти.
— Така ли? Или просто предполагаш?
— Сигурен съм. Ти се биеш срещу собствения си народ.
— Собствения ми народ. Кои са те, Коураб Билан Тену’алас? Малазанската империя е погълнала много народи, също както направи с тези на Седемте града. След като въстанието вече свърши, вие роднини ли сте на малазанците? Не, тази мисъл е невъзприемлива за теб, нали? Аз съм родена в Кюон Тали, но Малазанската империя е родена на остров Малаз. Моят народ също бе завладян, точно като твоя.
Коураб не отвърна нищо, твърде объркан беше от думите й, Малазанците бяха… малазанци, проклятие. Едно и също, независимо от цвета на кожата им, извивката на очите им, независимо от всички разновидности в проклетата им от Гуглата империя. Малазанци!
— Няма да спечелиш симпатията ми, Трета.
— Не съм молила за това.
— Добре.
— Сега ще ни придружиш ли?
„Нас?“ Коураб бавно се обърна. Леоман стоеше на няколко крачки зад тях, скръстил ръце, облегнат на масата с карти. Очите му гледаха хитро, насмешливо.
— Отиваме в града — каза той. — Желая да посетя един определен храм.
Коураб отвърна с поклон.
— Ще те придружа с меч в готовност, Бойни главатарю.
Веждите на Леоман леко се вдигнаха.
— Боен главатар? Нямат ли край титлите, с които ме удостояваш, Коураб?
— Не, Ръка на Апокалипсиса.
Леоман потръпна от титлата, после се обърна към неколцината офицери, които стояха мирно в единия край на дългата маса, и рече:
— Започнете евакуацията. И без ненужно насилие! Убивате всеки плячкаджия, когото заловите, разбира се, но кротко. Осигурете закрила за семействата и вещите им, включително добитъка…
Един от офицерите възрази:
— Но, командире, ще ни трябват…
— Няма да ни трябват. Имаме всичко, което ни трябва. Освен това тези животни са единственият имот, който повечето бежанци ще могат да вземат със себе си. Искам ескорти на западния път. — Обърна се към Дънспароу. — Вестоносците върнаха ли се от Лотал?
— Да, с възторжени поздрави от Фалада.
— Възторжени затова, че не продължавам към неговия град, искаш да кажеш.
Дънспароу сви рамене.
— И изкарва войска да пази пътя?
— Да, Леоман.
„Ах! Тя вече е отвъд титлите!“ Коураб с усилие сдържа ръмженето си.
— За теб той е Боен главатар, Трета. Или командир, или Фалад…
— Достатъчно — прекъсна го Леоман. — Напълно ще съм доволен, ако чувам собственото си име. Отсега нататък, приятелю Коураб, ще премахнем всякакви титли, когато присъстват само офицери.
„Точно както си мислех, покварата е започнала.“ Изгледа с яд Дънспароу, но тя не му обърна внимание. Очите й се бяха спрели собственически на Леоман от Вършачите. Коураб присви своите. „Леоман Падналия.“
Нито една пътечка, уличка или улица в Ю’Гатан не вървеше права повече от трийсет крачки. Бяха положени върху многобройни пластове основи, издигнали се сигурно от обърканото гъмжило на най-първия укрепен град, построен тук преди десет хиляди години или повече, и планът им наподобяваше на могила на термити с всичките си извиващи се проходи, открити под небето, макар в много случаи това небе да беше само една светла резка, не повече от една ръка широка.
Да гледаш Ю’Гатан или да вървиш из тесните му криви проходи бе като да навлезеш в древността. Градовете, казал беше веднъж Леоман на Коураб, се бяха породили не заради удобство, нито заради власт или заради пазарите и техните бъбриви търговци. Не бяха се родили дори от високи добиви и излишъци. Не, казал беше Леоман, градовете се бяха родили от нуждата за защита. Крепости, нищо повече, а всичко, което беше последвало, бе точно това: следствие. И така, градовете винаги бяха оградени със стени, и всъщност стените бяха единственото, което оставаше от най-древните.
И това беше така, защото, обяснил му беше Леоман, един град винаги се гради върху костите на своите предшественици, защото това вдига стените му още по-нависоко и превръща мястото в още по-могъщо укрепление. Тъкмо разбойническите набези на племената, казал бе той със смях, наложили раждането на градовете, на същите тези градове, годни да им устоят и в крайна сметка да ги завладеят. Така цивилизацията се въздигаше от дивачеството.
Всичко това добре, размишляваше Коураб, докато вървяха към сърцевината на този град, и може би дори беше вярно, но самият той вече копнееше за откритите простори на Одан, за сладкия шепот на пустинния вятър, знойния пек, който можеше да свари мозъка на човек под шлема му, докато той сънува замаян, че го гонят стада от дебели стринки и сбръчкани баби, обичащи да те щипят по бузките.
Тръсна глава да разсее спомена и всички съпътстващи го ужаси. Крачеше отляво на Леоман, с изваден ятаган, войнствено навъсен и готов да скочи срещу всеки подозрителен на вид гражданин. Трета Дънспароу беше вдясно от Леоман, двамата от време на време си докосваха ръцете и си разменяха тихи думи, натежали сигурно от любов — Коураб бе доволен, че не може да ги чуе. Или пък си говореха как могат да се отърват от него.
— Опонн да ме дръпне, избутай я — промърмори той под носа си.
Леоман извърна глава.
— Каза ли нещо, Коураб?
— Кълна тая проклета плъша пътека, Отмъстителю.
— Почти стигнахме — каза Леоман с нехарактерно за него добродушие, което още повече влоши мрачното настроение на Коураб. — С Дънспароу обсъждахме какво да правим с жречеството.
— Така ли? Това е хубаво. В какъв смисъл какво да правим?
— Съпротивляват се на идеята да напуснат града.
— Не съм изненадан.
— И аз, но ще напуснат.
— Всичко е заради богатството — каза Коураб. — И техните реликварии, икони и изби с вино — страх ги е, че ще ги нападнат на пътя, ще ги насилят, ще ги окрадат и ще им острижат косите.
Леоман и Дънспароу извърнаха очи към него и го изгледаха странно.
— Коураб — рече Леоман, — мисля, че ще е най-добре да го свалиш този твой шлем.
— Да — добави Дънспароу. — Вади пот са потекли по лицето ти.
— Нищо ми няма — изръмжа Коураб. — Това е шлемът на Поборника. Но Леоман не пожела да го вземе. А трябваше. Всъщност аз само го нося заради него. Ще дойде ден, в който ще разбере колко му е нужен, ще го смъкне от главата ми и ще си го надене, и светът ще се изправи отново, слава на всички жълти и сини богове.
— Коураб…
— Нищо ми няма, макар че май трябва да направим нещо с ония бабички, дето ни преследват. По-скоро ще се изплюя на ятагана си, отколкото да се оставя да ме хванат. Ооо, какво сладко, хубаво момченце! Писнало ми е от това, стига.
— Дай ми го този шлем — настоя Леоман.
— Време е да осъзнаеш предопределението си, Убиецо на адюнктата.
Когато най-сетне стигнаха до храма на Скалисара, главата на Коураб кънтеше. Леоман беше решил да не носи големия шлем, дори с махнатите му, подгизнали от пот кожени подплънки, без които бездруго щеше да му е много хлабав. Добре поне, че стариците бяха изчезнали; всъщност улицата беше почти пуста, макар да чуваха хаотичния шум на тълпите по главните улици — подкарваха ги извън града по западния път, който водеше към Лотал на крайбрежието. Паника лъхаше в знойния въздух, но беше ясно, че четирите хиляди войници, вече под командата на Леоман, са излезли на улиците и поддържат реда.
Седем по-малки храма, всеки посветен на по един от Седемте Свети, обкръжаваха осмоъгълната сграда, осветена вече на името на Кралицата на сънищата. Официалният подстъп към нея бе спирала, виеща се през по-малките куполни постройки. Фасадите на дворните стени на два пъти бяха обезобразявани, веднъж заради преосвещаването им на малазанските богове скоро след завоеванието; после наново при въстанието, когато храмовете и новите им жречества бяха щурмувани, светилищата опустошени и стотици бяха избити. Фризове и метопи, кариатиди и фрески, всичко това бе разрушено, цели пантеони бяха заличени и станали непонятни.
Всички освен храма на Кралицата на сънищата, чиито внушителни укрепления го правеха буквално неуязвим. Във всеки случай, мистерии обкръжаваха Кралицата, знаеше Коураб, и повечето хора бяха убедени, че култът й не е възникнал в Малазанската империя. Богинята на Провиденията хвърляше хиляда отражения над хиляда народа и нито една цивилизация не можеше да претендира, че е изключително нейна. Тъй че, след като напразно бяха удряли по храмовите стени в продължение на шест дни, бунтовниците бяха решили, че Кралицата в края на краищата не им е съвсем враг, и оттогава я бяха оставили на мира. Желание и необходимост, беше казал със смях Леоман, когато чу историята.
Въпреки това за Коураб богинята беше… чужда.
— Каква работа имаме да посещаваме този храм? — попита той.
Леоман отвърна на въпроса с въпрос:
— Помниш ли, приятелю, клетвата си да ме следваш, с каквато и лудост да се залавям привидно?
— Помня, Бойни главатарю.
— Добре, Коураб Билан Тену’алас, обещанието ти скоро ще бъде подложено на тежко изпитание. Защото съм решил да говоря с Кралицата на сънищата.
— Върховната жрица…
— Не, Коураб — прекъсна го Леоман. — Със самата богиня.
— Трудна работа, да убиваш дракони.
Кръв с цвета на лъжлива зора продължаваше да се разлива по разместените каменни плочи. Маппо и Икариум стояха настрана от обсега й — лошо щеше да е, ако докоснеха тъмната й закана. Джагът седеше на каменен блок, някогашен олтар навярно, но избутан до стената вляво от входа. Воинът се беше хванал за главата и от дълго време не казваше нищо.
Маппо въртеше очи ту към приятеля си, ту към извисилия се над тях огромен драконов труп. И двете гледки го влудяваха. Твърде много неща достойни за скръб имаше в тази пещера, в ужасното ритуално убийство, разиграло се тук, и в отчайващия порой от спомени, залял душата на Икариум при това откритие.
— Сега остава само Оссерк — каза Маппо. — А падне ли и той, лабиринтът на Серк ще остане без владетел. Убеден съм, Икариум, че започвам да виждам шаблон.
— Светотатство — прошепна Икариум, без да вдига очи.
— Пантеонът е станал уязвим. Финир, привлечен в този свят, а сега и Оссерк — самият източник на силата му е под атака. Колко ли още богове и богини са под обсада, чудя се? Твърде дълго сме били далече от нещата, приятелю.
— Далече ли, Маппо? Няма далече.
Треллът отново огледа мъртвия дракон.
— Може би си прав. Кой би могъл да постигне такова нещо? В дракона е сърцето на самия лабиринт, изворът на силата му. Но… някой е надвил Соррит, привлякъл я е долу в земята, в тази пещера в недрата на небесна цитадела, и я е приковал на Черното дърво — преди колко време според теб? Не трябваше ли да усетим смъртта й? — След като Икариум не отвърна, Маппо пристъпи по-близо до локвата кръв и погледна съсредоточено нагоре към огромния железен ръждясал шип. — Не — промълви той след миг, — това не е ръжда. Отатарал. Окована е била с отатарал. Но все пак тя беше Древна — би трябвало да може да надмогне тази алчна ентропия. Не разбирам това…
— Стара и нова — отвърна Икариум, а от тона му думите прозвучаха като проклятие. Изведнъж стана и впи очи в него, с опустошено от скръб лице. — Говори ми, Маппо. Кажи ми какво знаеш за пролята кръв.
Свел поглед към синьо-зеления под, треллът мълчеше. Чувствата се бореха в него. После въздъхна.
— Кои първи са натопили ръце в тази мръсна локва? Кой е пил дълбоко и с това се е преобразил, и как е въздействал отатаралът на този шип върху това превъплъщение? Икариум, тази кръв е омърсена…
— Маппо.
— Добре. Всяка пролята кръв, приятелю, притежава сила. Зверове, хора, най-малката птица, кръвта е жизнената сила, потокът на самата душа. В нея е заключено времето на живота, от начало до край. Тя е най-святата сила в съществуванието. Убийците, с кръвта на техните жертви, опетнила ръцете им, се хранят от тази сила, все едно дали го искат, или не. Мнозина се поболяват, други откриват нова жажда у себе си и така стават роби на насилието да убиваш. Рискът е ето в това: кръвта и силата й се омърсяват от неща като страх и болка. Потокът, усетил собствената си смърт, се стъписва, а шокът е като отрова.
— А за съдбата? — с натежал глас попита Икариум.
Маппо потръпна и без да откъсва очи от локвата, изшепна:
— Да. Режеш в самото сърце на проблема. Какво поемат всички върху себе си, щом такава кръв попие, просмуче се в душите им? Трябва ли на свой ред и над самите тях да бъде нанесена жестока смърт? Съществува ли някакъв всевластен закон, винаги стремящ се да изправи равновесието? Ако кръвта ни храни, какво на свой ред храни самата нея, обвързана ли е с неотменими правила, или е също толкова непостоянна като нас? Единствените същества ли сме на тази земя, свободни да злоупотребим с притежанията си?
— К’Чаин Че’Малле не са убили Соррит — каза Икариум. — Те нищо не са знаели за това.
— Но все пак това същество тук беше замръзнало, значи трябва да е било обкръжено от джагътския ритуал на Омтоуз Феллак — как биха могли К’Чаин Че’Малле да не са знаят за това? Трябва да са знаели, дори самите те да не са убили Соррит.
— Не, те са невинни, Маппо. Сигурен съм в това.
— Тогава… как?
— Разпятието. То е Черно дърво. От селението на Тайст Едур. От селението на Сянка, Маппо. В онова селение, както знаеш, нещата могат да са на две места едновременно, или нещо да започне на едно място, а да се прояви съвсем другаде. Сянката странства и не признава никакви граници.
— А, значи… това… е било пленено тук, привлечено от Сянка…
— Примамено от ледената магия на Джагът — но пролятата кръв, а навярно и отатарал, са се оказали твърде жарки за Омтоуз Феллак и така са разбили джагътското заклинание.
— Соррит е била убита в селението на Сянка. Да. Сега шаблонът, Икариум, става все по-ясен.
Блесналите, трескави очи на Икариум се приковаха в трелла.
— Готов си да обвиниш Тайст Едур?
— Кой друг в такава степен властва над Сянка? Не и малазанският претендент, който седи сега на трона!
Джагският воин не отвърна нищо. Тръгна покрай ръба на кървавата локва, сякаш търсеше следи по разкъртения под.
— Познавам тази Джагът. Разпознавам работата й. Безгрижието й в развихрянето на Омтоуз Феллак. Била е… обезумяла. Нетърпелива, гневна, уморена от безкрайните пътеки, които К’Чаин Че’Малле са използвали в усилията си да покоряват, да създадат колонии на всеки континент. Изобщо не се е интересувала от гражданската война, засегнала К’Чаин Че’Малле. Тези Късоопашати са бягали от собствените си ближни, за да потърсят убежище. Съмнявам се, че си е направила труда да задава въпроси.
— Мислиш ли, че тя знае какво се е случило тук? — попита Маппо.
— Не, иначе щеше да се е върнала. Възможно е да е мъртва. Толкова много вече са…
„Ох, Икариум, дано не преоткриеш никога това знание.“
Джагът спря и извърна глава.
— Аз съм прокълнат. Това е тайната, която вечно пазиш от мен, нали? Останали са… спомени. Фрагменти. — Вдигна ръка, като да обърше челото си, после я отпусна. — Изпитвам… ужасни неща…
— Да. Но те не са свързани с теб, Икариум. Нито с приятеля, който стои сега пред мен.
Все по-намръщеният поглед на Икариум разкъсваше сърцето на Маппо, но той нямаше да извърне очи, нямаше да изостави приятеля си в този ужасен миг.
— Ти си моят пазител — промълви Икариум. — Но тази защита не е каквото изглежда. Ти си на моя страна, Маппо, за да пазиш света. От мен.
— Не е толкова просто.
— Не е ли?
— Не. Тук съм, за да пазя приятеля, когото гледам сега, от… другия Икариум…
— Това трябва да свърши, Маппо.
— Не.
Икариум отново се обърна към дракона.
— Лед — промълви той. — Омтоуз Феллак. — Извърна се към Маппо. — Сега ще си тръгнем оттук. Тръгваме към Джаг Одан. Трябва да потърся родствениците си, Маппо. Своята кръв.
„Да ги помолиш за плен. Вечен лед, да те запечата завинаги, от всякакъв живот. Но те няма да се доверят на това. Не, те ще поискат да те убият. Гуглата да се разправя с теб. И този път ще са прави. Защото техните сърца не се боят от присъда и тяхната кръв… тяхната кръв е студена като лед.“
Шестнадесет гробни могили бяха издигнати на половин левга южно от Ю’Гатан, всяка сто разтега дълга и тридесет широка, и висока три човешки боя. Грубо издялани варовикови блокове и вътрешни колони, да крепят сводестите покриви, шестнадесет потънали във вечен мрак обиталища, приют за малазански кости. Наскоро прокопани, покрити с каменни плочи изкопи достигаха до тях от далечния град, понесли сметта на Ю’Гатан на гъсти, гъмжащи от рояци тлъсти мухи потоци. Чувствата едва ли можеше да се изразят по-ясно, помисли кисело Юмрук Кенеб.
Като се мъчеше да не обръща внимание на вонята, доколкото беше възможно, Кенеб подкара коня си към централната могила, увенчана преди с каменен монумент в чест на падналите за Империята. Статуята беше съборена, останал беше само широкият пиедестал. Сега на него стояха двама мъже и две кучета, всички извърнали лица към неравните, окъпани в бяло крепостни стени на Ю’Гатан.
Могилата на Дасем Ълтър и неговия Първи юмрук, която не държеше тленните останки нито на Дасем, нито на никой от охраната му, хора, паднали извън града преди толкова години. Повечето войници знаеха истината за това. Смъртно опасните за враговете легендарни бойци на Първия меч бяха погребани в небелязани гробове, за да бъдат опазени от оскверняване, а гробът на самия Дасем се смяташе, че трябва да е някъде извън Унта, на Кюон Тали.
„Сигурно празен.“
Кучето браничар, Бент, завъртя грамадната си глава и загледа Кенеб, който подкарваше коня си нагоре по стръмния склон. Кървясали очи, дълбоко хлътнали в плетеница от белези. Погледът им смрази малазанеца и за хиляден път му напомни, че само си е въобразявал, че се е сдружил с този звяр. Той трябваше да е умрял с Колтейн. Животното изглеждаше като скърпено от разнородни, неопределими части, едва смътно наподобяващи кучешка фигура. Изгърбени криви раменни мускули, врат, дебел колкото бедрото на възрастен мъж, безформена задница с буцеста плът и гръден кош, широк като на пустинен лъв. Под празните очи съществото беше само огромна челюст, с разкривена муцуна, трите останали кучешки зъба се виждаха дори когато свирепата уста на Бент беше затворена, понеже повечето кожа, която ги бе покривала, беше отпрана по време на Падането и нищо не я беше заместило. Едно откъснато ухо, другото зараснало сплескано на едната скула.
От опашката на Бент беше останало само чуканче и то не се заклати, щом Кенеб се смъкна от коня. Ако беше, Кенеб не изключваше възможността да се смае до смърт.
Краставото, приличащо на плъх хенджийско псе Роуч изприпка да подуши левия ботуш на Кенеб, след което клекна по дамски и се изпика обилно върху кожата. Малазанецът изруга, отстъпи и понечи да го изрита, но го спря дълбокото ръмжене на Бент.
При тази гледка Бойният главатар Гал се изсмя грубо.
— Роуч само претендира за правата си над тази купчина камъни, Юмрук. Гуглата знае, никой няма долу, за да бъде оскърбен.
— Жалко, че не можем да кажем същото за другите могили — отвърна Кенеб, докато сваляше ръкавиците си за езда.
— Е, това оскърбление е в нозете на гражданите на Ю’Гатан.
— Значи Роуч трябваше да прояви повече търпение, Боен главатар.
— Гуглата да ни вземе, човече, това е само едно проклето псе. Освен това, мислиш ли, че пикнята й скоро ще свърши?
„От мен ако зависеше, много повече неща щяха да й свършат.“
— Едва ли, признавам. У този плъх има повече гнусни течности, отколкото у бесен бик бедерин.
— Лоша диета.
Кенеб се обърна към другия мъж:
— Юмрук Темъл, адюнктата иска да разбере дали уикските съгледвачи са обиколили около града.
Младият воин вече не беше дете. Беше пораснал с цели две педи от Ейрън насам. Слаб, с остро като на сокол лице, с твърде много загуби, изпълнили като езера черните му очи. Воините от клана на Враната, които толкова бяха негодували срещу назначаването му за техен командващ, напоследък мълчаха. Приковал погледа си към Ю’Гатан, той не показа, че е чул думите на Кенеб.
„Все повече и повече заприличва на Колтейн според Гал.“ Кенеб благоразумно изчака.
Гал се окашля.
— По западния път се виждат следи от изселване, не повече от ден-два, преди да пристигнем. Половин дузина конни ветерани на Враната настояха да подгонят и избият бежанците.
— И къде са те сега? — попита Кенеб.
— Обоза пазят, ха!
Темъл проговори:
— Уведомете адюнктата, че всички порти са барикадирани. Прокопан е ров в основата на хълма, пресича пътните рампи от всички страни на дълбочина близо един човешки бой. Ширината на рова обаче е само два разтега — на врага явно не му е достигнало време.
Не му е достигнало време. Кенеб се учуди. С натиск над работниците Леоман можеше да изкопае много по-широк ров само за ден.
— Добре. Съгледвачите ви донесоха ли за някакви големи оръжия, качени по стените или на покривите на ъгловите кули?
— Направени от малазанците балисти, цяла дузина — отвърна Темъл, — поставени на равни интервали. Няма признаци за съсредоточаване.
— Ясно — изсумтя Кенеб. — Глупаво е да допускаме, че Леоман ще издаде слабите си според него участъци. И по стените има бойци?
— Да. Цели тълпи, всички реват закани към воините ми.
— И си показват голите задници — добави Гал и се обърна да се изплюе.
Роуч притича, подуши лъскавата храчка и я облиза.
Отвратен, Кенеб извърна очи и разхлаби каишката на шлема си.
— Юмрук Темъл, имате ли преценка къде може да е най-сигурният ни подстъп?
Темъл се извърна и го погледна безизразно.
— Имам.
— И?
— И какво, Юмрук? Адюнктата изобщо не се интересува от нашите мнения.
— Може би. Но аз поне държа да знам какво мислите.
— Забравяме портите. С помощта на морантски муниции правим пробив право в стената между кула и порта. От която и да е страна. Две страни ще е още по-добре.
— А как ще оцелеят сапьорите на лагер в подножието на стената?
— Щурмуваме през нощта.
— Доста е рисковано.
Темъл се намръщи, но не отговори.
Гал се обърна и изгледа Кенеб. На татуираното му на сълзи лице се изписа леко невярващо изражение.
— Започваме обсада, човече, не някакъв проклет от Гуглата танц на пеперуди.
— Знам. Но Леоман сигурно разполага с магове, а нощта няма да прикрие сапьорите от тях.
— Може да бъдат контрирани. От нашите магове. Но само си хабим приказките с тези неща. Адюнктата ще направи каквото тя реши.
Кенеб се обърна надясно и огледа огромния лагер на Четиринадесета армия, подреден така, че да отбие излаз, в случай че Леоман се окаже толкова глупав. Обкръжението трябваше да е предпазливо, добре премерено във времето начинание, проведено в течение на два или три дни. Обхватът на малазанските балисти на стените беше добре известен, тъй че там изненади нямаше да има. При все това развръщането в кръг около града щеше опасно да изтъни линиите им. Щяха да са им нужни предни постове, които да държат портите под око, и уикците на Темъл и сетите, както и хундрилските конни воини на Гал, разделени на отряди и на позиции така, че да реагират в случай, че Леоман ги изненада.
Юмрукът поклати глава.
— Ето това не разбирам. Флотът на адмирал Нок в момента плава към Лотал с пет хиляди морски пехотинци на борда, а щом Дужек принуди и последния град да капитулира, ще предприеме бърз марш, за да се присъедини към нас. Леоман не може да не разбира, че позицията му е безнадеждна. Не може да спечели, дори да ни измъчи. Все пак ще можем да задържим този клуп здраво стегнат около Ю’Гатан, докато чакаме подкрепления. С него е свършено. Защо тогава продължава да упорства?
— Да — отвърна Гал. — Трябваше да продължи да препуска на запад, чак до одана. Там никога нямаше да можем да го догоним и можеше да започне да гради отново, да привлича воини за каузата си.
Кенеб го погледна през рамо.
— Значи и теб те изнервя това, Главатарю.
— Решил е да ни пусне кръв, Кенеб. Преди да падне, иска да ни пусне кръв. — Махна рязко с ръка. — Още могили да обкръжат този прокълнат град. А той ще умре в бой и така ще се превърне в поредния мъченик.
— И тъй, избиването на малазанци е достатъчна кауза, за която да се сражават. Какво сме направили, че да заслужим това?
— Ранена гордост — отвърна Темъл. — Едно е да понесеш поражение на бойното поле, съвсем друго — да бъдеш съкрушен, когато на врага не му се е наложило дори да извади меч.
— Унизени бяха в Рараку — каза Гал. — Това е растящият рак в душите им. Не може да се изцери. Малазанците трябва да бъдат принудени да познаят болката.
— Това е нелепо — каза Кенеб. — Нима Кучешката верига не донесе достатъчно слава за кучите синове?
— Първата жертва на победените напомня за собствения им списък престъпления, Юмрук — отвърна Темъл.
Кенеб изгледа замислено младия мъж. Осиновеният от войската Гръб често беше в компанията на Темъл, а между странните си и несвързани хлапашки прозрения Гръб беше намекнал за слава, или може би за позор в бъдещето на Темъл. „Това бъдеще, разбира се, може да е утре. Освен това Гръб може да не е нищо повече от едно безпризорно дете с разстроен ум… добре, това не го вярвам, той като че ли знае твърде много. Ох, ако поне в половината от нещата, които казва, да имаше смисъл…“ Все едно, във всеки случай Темъл все пак успяваше да го стъписва с изявления, по-подходящи за ветеран.
— Добре, Юмрук Темъл. Вие какво бихте направили, ако бяхте на мястото на Леоман?
Мълчание, последвано от бърз поглед към Кенеб, подобие на изненада, изписано на скулестото лице. След миг безизразната маска се върна и Темъл сви рамене.
— Колтейн върви в сянката ти, Темъл — каза Гал и пръстите му пробягаха надолу по лицето му, сякаш в подобие на татуираните сълзи. — Виждам го непрекъснато…
— Не, Гал. Казвал съм ти го преди. Нищо не виждаш освен уикските нрави; всичко друго е плод на въображението ти. Колтейн ме отпрати, няма да се върне при мен.
„Все още те обсебва, Темъл. Колтейн те прати с Дюйкър, за да те опази жив, не за да те накаже или опозори. Защо не искаш да го приемеш?“
— Виждал съм много уикци — изръмжа в отговор Гал.
Това звучеше като стар спор. Кенеб въздъхна и тръгна към коня си.
— Някакви последни думи за адюнктата? Който и да е от вас? Няма? Добре. — Метна се на седлото и хвана юздите.
Браничарят Бент го гледаше с пясъчножълтите си мъртви очи. До него палето Роуч беше намерило кокал и се беше проснало по корем, изпънало крака, и го дъвчеше с безсмислената съсредоточеност, присъща на псетата.
Някъде по средата надолу по склона Кенеб изведнъж се досети откъде може да е този кокал. „Ритник, да, толкова здрав, че да отпрати тоя плъх право през портата на Гуглата.“
Ефрейтор Детсмел, Троутслитър и Уидършинс3 седяха около играта „Нощви“, черните камъчета се въртяха в чашите и подскачаха по дъската. Ботъл спря при тях и попита:
— Къде ви е сержантът?
Детсмел вдигна очи и пак ги наведе към играта.
— Разбърква си боя.
— Каква боя?
— Далхонийците го правят — обясни Уидършинс. — Боя за смъртна маска.
— Преди обсада?
Троутслитър изсъска — трябваше да минава за смях, предположи Ботъл — и отвърна:
— Чухте ли го? Преди обсада. Много умно, Ботъл, много.
— Смъртна маска, идиот — рече Уидършинс. — Боядисва си я на лицето, когато мисли, че му предстои да умре.
— Страхотно поведение за сержант — изсумтя Ботъл и хвърли поглед наоколо. Другите двама войници от Девето отделение, Галт и Лоб, се дърлеха какво да пуснат в едно котле с вряща вода. И двамата държаха шепи билки и щом единият посегнеше да ги пусне вътре, другият му избутваше ръката и се опитваше да хвърли своите. Без да говорят. Над врящата вода. — Добре, Балсама откъде я намира тая боя?
— Има едно местно гробище, северно от пътя — рече Детсмел. — Оттам трябва да е според мен.
— Ако не го намеря, капитанът иска съвещание с всички сержанти в ротата. Привечер.
— Къде?
— Кошарата зад фермата южно от пътя, с хлътналия покрив.
Водата в котлето явно беше почти извряла, защото Галт и Лоб вече се дърлеха кой да налее още.
Ботъл продължи към следващия бивак. Завари сержант Моук — лежеше по гръб върху купчина походни одеяла. Фалариецът, с бронзова коса и брадат, чистеше едрите си зъби с рибешки гръбнак. Войниците му не се виждаха никакви.
— Сержант. Капитан Фарадан Сорт свиква съвещание…
— Чух. Не съм глух.
— Къде ти е отделението?
— Отидоха да клечат.
— Всички?
— Аз им готвих снощи. Имат слаби стомаси, нищо повече. — Оригна се и Ботъл го лъхна нещо, приличащо на гнили рибешки вътрешности.
— Гуглата да ме вземе! Къде си намерил да ловиш риба по тоя път?
— Не съм. Носех си я. Малко се беше поосмърдяла, верно, но нищо, с което да не се оправи един истински войник. Остана един черпак в котлето, да ти сипя ли?
— Не.
— Нищо чудно, че адюнктата е в беда, с цялата тая проклета армия от бъзливи ревльовци.
Ботъл го остави и продължи напред.
— Ей — подвикна зад гърба му Моук, — кажи на Фид, че басът ни си стои от мене.
— Какъв бас?
— Между него и мен, само това трябва да знаеш.
— Ясно.
Завари сержант Мозел да разглобява с отделението си един разнебитен фургон в канавката. Дървото го бяха струпали на една страна, Флашуит и Мейфлай вадеха пирони, нитове и клинове от протритите дъски, а Тафо и Уру Хела се бореха с една ос под бдителното око на сержанта.
Мозел погледна през рамо.
— А, Ботъл. Четвърто отделение на Фид, а? Ако търсиш Нефариас Бред, току-що го изтърва. Мъж исполин, феннска кръв трябва да има у него.
— Не за него, сержант. Ти видя ли го Бред?
— Е, аз не, току-що се върнах, но Флашуит…
Като чу името си, грубоватата жена вдигна глава.
— Чух, че преди малко бил тук. Ей, Мейфлай, с кой казаха, че минал тука преди малко?
— Кой?
— Нефариас Бред, дебела краво такава, за кой друг ще говорим?
— Не знам кой какво е казал. Слушах с половин ухо. Май беше Смайлс, Смайлс ли беше? Може и тя да е била. Все едно, би ми харесало да се повъргалям под одеялата малко с този мъж…
— Смайлс не е мъж…
— Не тя. За Бред говоря.
— Искаш ли да спиш с Бред?
Мозел пристъпи към него, присвил очи.
— Майтап ли си правиш с войниците ми, Ботъл?
— Никога, сержант. Само дойдох да кажа, че има съвещание…
— А, да, чух.
— От кого?
Мършавият мъж сви рамене.
— Не помня. Не ли все едно?
— Не е, ако означава, че само си губя времето.
— Нямаш време за губене? Ха, че какво те прави толкова изключителен?
— Тази ос не прилича на счупена.
— Кой е казал, че е счупена?
— Тогава защо разглобявате фургона?
— Толкова дълго му ядохме прахта, че просто си отмъстихме.
— А фургонджията къде е? Товарачите?
Флашуит се изсмя гадно.
Мозел отново сви рамене и посочи по-надолу в канавката. Четирима души, вързани и със запушени уста, лежаха в жълтата трева.
Двете отделения на сержанти Соублоун и Тъг се бяха събрали на среща по борба между Солтлик и Шортноус, видя Ботъл, след като си проби път с лакти за по-добра гледка. Хвърляха монети и те пухваха в прахта на пътя, докато двамата тежки пехотинци се напъваха и пъшкаха във възел от сплетени ръце и крака. Кръглото червендалесто лице на Солтлик би потно и изцапано с прах, с неизменната кравешка, безразлична и неразбираща физиономия. Той примигваше бавно и като че ли се беше съсредоточил в дъвченето на нещо.
Ботъл сръга Толс, войника вдясно от него.
— За какво се бият?
Толс го изгледа отвисоко, тънкото му бледо лице потръпна в гримаса.
— Елементарно. Две отделения, маршируващи в крак едно зад друго, после другото пред онова, което е било отпред преди, доказващи, че митичното бойно другарство не е нищо повече от епичен подбудител за лоша поезия и кръчмарски песни, съчинени, за да радват индивиди с два пръста чело, накратко — лъжа. Кулминираща накрая в тази жалка проява на животински инстинкти…
— Солтлик отхапа ухото на Шортноус — прекъсна го ефрейтор Рийм, застанал отляво на Ботъл.
— О! Това ли дъвче?
— Аха. И не бърза много при това.
— Тъг и Соублоун знаят ли за капитанското заседание?
— М-да.
— Значи Шортноус се остави да му отрежат носа, а вече е и с едно ухо.
— Аха. На всичко е готов, само да си навреди на лицето.
— Той ли е дето се оженил миналата седмица?
— Аха. За оная Хамо, ей там. Залага срещу него. Все едно, както чух, не лицето му обожава, ако ме разбираш.
Ботъл погледна ниския хълм от северната страна на пътя, на който стърчаха двайсетина ниски криви дървета гулдинда, и попита:
— Това там ли е старото гробище?
— На такова прилича. Що?
Без да отговори, Ботъл се провря обратно през тълпата и тръгна към гробището. Намери сержант Балм — Балсама — в една яма на гробищни крадци. Беше намазал лицето си с пепел, издаваше някакъв странен монотонен носов звук и подскачаше в кръг.
— Сержант, капитанът свиква съвещание…
— Млък! Зает съм.
— По залез-слънце, в кошарата…
— Прекъснеш ли далхонийска погребална песен, и ще познаеш проклятия за вечни времена, над цялото ти потомство. Космати старици ще ти краднат децата и децата на децата ти, и ще ги секат, и ще ги варят със зеленчуци и грудки, и с няколко драгоценни щипки шафран…
— Приключих, сержант. Заповедта е предадена. Довиждане.
— … и далхонийски магьосници със змийски гирлянди ще лягат с жена ти, и ще ражда отровни чървища, покрити с кървава черна коса…
— Продължавай така, сержант, и ще направя кукла от…
Балсама изскочи от дупката, опулил очи.
— Зъл човек! Махни се от мен! Нищо не съм ти направил! — Завъртя се и хукна, кожите от газела заплющяха зад него.
Ботъл се обърна и почна дългия си път обратно към лагера.
Завари Стрингс да сглобява арбалета си, Кътъл го наблюдаваше с жаден интерес. От едната им страна имаше сандък морантски муниции, отворен. Гранатите лежаха вътре като костенурчи яйца, загърнати в меки парцали. Другите от отделението стояха по-настрана и ги попоглеждаха изнервено.
Сержантът вдигна очи.
— Ботъл, намери ли ги всички?
— Аха.
— Добре. Е, как се държат другите отделения?
— Просто страхотно — отвърна Ботъл. Погледна другите, оттатък огнището. — Какъв е проблемът? Ако тоя сандък гръмне, ще срине стената на Ю’Гатан оттук, да не говорим какво ще остане от цялата Четиринадесета.
Смутени физиономии. Корик изсумтя и се надигна, преднамерено небрежно.
— Аз вече си седях тука. После Тар и Смайлс допълзяха да се скрият в сянката ми.
— Лъже — обади се Смайлс. — Освен това, Ботъл, ти защо пожела доброволно да разнесеш заповедта на капитана?
— Защото не съм глупав.
— Виж ти? — рече Тар. — Да, ама вече се върна, нали?
— Мислех, че вече ще са привършили. — Пропъди с ръка една забръмчала пред лицето му муха, после отиде и седна край огнището, отсам вятъра. — Е, сержант, какво мислиш, че ще каже капитанът?
— Сапьори и щитове — изръмжа Кътъл.
— Щитове ли?
— Аха. Ние ситним ниско приведени, а останалите ни покривате с щитове от всички стрели и камъни, докато зареждаме мините, после, който е останал, тича обратно колкото може по-бързо, и пак няма да е достатъчно бързо.
— Еднопосочна разходка, викаш.
Кътъл се ухили.
— По-сложно ще е от това — рече Стрингс. — Надявам се.
— Тя я кара без заобикалки.
— Може би, Кътъл. Може би не. Ще й се повечето й армия още да диша, преди да е улегнала прахта.
— Минус няколкостотин сапьори. То пък голямата работа.
— Бездруго доста сме оредели — отвърна Стрингс. — Няма да иска да ни харчи.
— Това ще е първото за Малазанската империя.
Сержантът го изгледа.
— Знаеш ли какво, Кътъл, защо не вземеш да се убиеш още сега и да се свърши?
— Забрави. Искам да ви отведа с мен до един, жалки натегачи.
Сержант Геслер и отделението му си вдигаха бивака наблизо. Ефрейтор Сторми не беше с тях, забеляза Ботъл. Геслер се приближи и подметна:
— Как е, Фид?
— Калам и Бързака върнаха ли се?
— Не. Продължиха. Със Сторми.
— Продължиха? Къде?
Геслер клекна срещу Стрингс.
— Да речем просто, че наистина се радвам да видя грозното ти лице, Фид. Може да успеят да се върнат, може да не успеят. Ще ти кажа по-късно. Прекарах сутринта с адюнктата. Имаше много въпроси.
— За какво?
— За онова, дето ще ти го кажа по-късно. Значи си имаме нов капитан, а?
— Фарадан Сорт.
— Корелри?
Стрингс кимна.
— Стояла е на Вала, така смятаме.
— Значи може да понесе шамар.
— И после да шамароса, да.
— Е, ами страхотно.
— Иска всички сержанти на заседание довечера.
— Мисля да се върна да отговоря на още няколко въпроса на адюнктата.
— Не можеш вечно да отбягваш срещите с нея, Геслер.
— Тъй ли? Само гледай. И къде са преместили капитан Кайндли?
Стрингс сви рамене.
— В някоя рота, където имат нужда да ги приведат във форма, предполагам.
— Ние нямаме ли?
— По-трудно е да ни стреснат от повечето в тази армия, Геслер. Все едно, мисля, че вече е вдигнал ръце от нас. Не съжалявам, че жалкото копеле се махна. Заседанието довечера сигурно ще е за това, което ще правим в обсадата. Освен ако не иска само да ни губи времето с някоя вдъхновяваща тирада.
— За славата на Империята — каза с гримаса Геслер.
— За възмездие — подхвърли Корик, докато навързваше фетиши по широкия колан за меча.
— Възмездието е славно, стига ние да го нанасяме, войник.
— Не е — каза Стрингс. — Гадна работа е, както и да го погледнеш.
— Отпусни, Фид. Казах го на шега. Почти де. Толкова си се стегнал, че човек да помисли, че сме тръгнали на обсада или нещо такова. Впрочем, защо няма тука няколко Ръце на Нокътя да свършат мръсната работа? Знаеш там, проникват в града и двореца, забият ножа на Леоман и се свършва. Защо трябва да ни забъркват в истински бой? Що за империя сме станали напоследък?
Дълго никой не проговори. Ботъл гледаше сержанта си. Стрингс уж проверяваше обтягането на арбалета, но не беше трудно да се види, че мисли.
— Ласийн им е стегнала юздите — каза Кътъл. — Много здраво.
Геслер изгледа намръщено сапьора.
— Такъв ли е слухът, Кътъл?
— Един от многото. Какво знам аз? Може да е надушила нещо.
— Ти със сигурност си надушил — измърмори Стрингс, докато оглеждаше пълнителя за стрелите.
— Само, че на няколкото роти ветерани, дето още са в Кюон Тали, им е заповядано да заминат в Унта и град Малаз.
Най-сетне Стрингс вдигна глава.
— Град Малаз ли? Че защо там?
— Слухът не беше чак толкова подробен, сержант. Само къде, не защо. Все едно, явно става нещо.
— И откъде го научи всичко това? — попита го Геслер.
— От оная, новата сержантка, Хелиан, от Картуул.
— Пияната?
— Същата.
— Изненадан съм, че изобщо е забелязала нещо — отбеляза Стрингс. — Какво я е докарало тука?
— Виж, за това не иска да говори. На неподходящото място, в неподходящия момент, предполагам, ако се съди по това колко кисела й става физиономията, щом се повдигне въпросът. Все едно, отишла в Малаз, после тръгнала с транспортните в Нап, оттам — в Унта. И никога не изглежда толкова пияна, че да не може да държи очите си отворени.
— Опитваш ли се да й пуснеш ръка, Кътъл?
— Доста е млада за мен, Фид, но човек може да направи и по-лошо.
— Жена със замъглен поглед — изсумтя Смайлс. — Това май е най-доброто, на което можеш да се надяваш, Кътъл.
— Когато бях още хлапе — каза сапьорът, пресегна се и взе една граната — „острилка“, забеляза с тревога Ботъл, щом Кътъл почна да я подхвърля във въздуха и да я хваща с една ръка — всеки път, щом кажех нещо неуважително за по-добрите от мен, баща ми ме водеше зад къщата и ме пердашеше до несвяст. Нещо ми подсказва, Смайлс, че татенцето ти е било твърде снизходително към дъщеричката си.
— Само се опитай, Кътъл, и ще ти забия ножа в окото.
— Ако бях татенцето ти, Смайлс, отдавна щях да съм се самоубил.
Тя пребледня, макар че никой друг като че ли не го забеляза, тъй като всички следяха гранатата.
— Остави го това — каза Стрингс.
Кътъл вдигна иронично вежди, усмихна се и върна острилката в сандъка.
— Както и да е, Хелиан май си е намерила способен ефрейтор, което ми говори, че преценява добре, нищо че брендито го пие като вода.
Ботъл се надигна.
— Виж, за нея забравих. Къде им е бивакът, Кътъл?
— Близо до фургона с рома. Но тя вече знае за заседанието.
Ботъл хвърли поглед към сандъка с мунициите.
— Тъй ли? Е, аз ще се поразходя малко из пустинята.
— Не се отдалечавай много — каза сержантът. — Някои от воините на Леоман може да дебнат.
— Добре.
Скоро се озова при мястото, определено за срещата. Точно зад срутената постройка имаше обрасло с трева сметище — туфи жилава пожълтяла трева покриваха голямото колкото гробна могила изкуствено хълмче. Наоколо не се виждаше никой. Ботъл тръгна бавно натам, звуците от войнишкия лагер заглъхнаха зад него. Беше късно следобед, но вятърът си оставаше зноен като дъх от пещ.
Останки от зид и темели, строшени идоли, прогнили греди, животински кости и счупени грънци. Ботъл се заизкачва по ниския склон. Най-пресният пласт изхвърлени парчетии не убягна от погледа му — керамика в малазански стил, груба, с черна глазура, фрагменти с най-обичайните мотиви: смъртта на Дасем Ълтър пред Ю’Гатан, императрицата на трона й, Първите герои и кюонският пантеон. Местният стил, беше го виждал в селата, през които бяха минали, бе много по-изящен, издължен, с кремава или бяла глазура по шийките и ръбовете и бледочервено по тялото, украсен с пълноцветни, реалистични образи. Ботъл спря, щом видя един такъв фрагмент, счупена делва, на която бе нарисувана Кучешката верига. Вдигна я и изтри прахта. Виждаше се част от Колтейн, прикован на дървения кръст, с кръжащия отгоре рояк черни врани. Под него — мъртви уикци и малазанци, и куче браничар, пронизано с копие. Мраз полази по гръбнака му и той пусна чирепа.
На върха на могилата постоя дълго, загледан в проточилия се по пътя и от двете му страни лагер на малазанската армия. Ездач, бавно подкарал по пътя да отнесе поредните съобщения и донесения; лешояди, хищни черни пеперуди и ризани, кръжащи като орляци мухи над трупове.
Ужасно мразеше поличбите.
Развърза шлема си, смъкна го и избърса потта от челото си, после се обърна към одана на юг. Някога плодородна земя навярно, но отдавна превърнала се в пустош. Струваше ли си да се воюва и да се умира за нея? Не, но пък едва ли имаше много неща, за които да си струва да умреш. За войника до теб може би — неведнъж му го бяха казвали стари ветерани, за които не беше останало нищо освен това съмнително другарство. Такива връзки можеше да се породят само от отчаяние, от затварянето на духа само в онова едва удържимо и жалко пространство, запълнено с неща и хора, които могат да са важни за теб. За всичко друго — чисто безразличие, изкривено понякога до злост и омраза.
„Богове, какво правя тук?“
Май не си струваше да се лута по обърканите пътеки на живота. Ако не се брояха Кътъл и сержантът, отделението беше съставено от хора не по-различни от него. Млад, жаден да намери място, на което да стъпи, което да не изглежда така изолирано и самотно, или да се изпълни с фалшива гордост, която да прикрие крехкото и ранимо „аз“ отвътре. Но всичко това не бе изненада. Младостта е стремглава дори когато ти се струва мудна, бездейна, задушаваща. Обичаше чувствата да са крайни, да се опива с най-огнените подправки, толкова, че гърлото да пламне и пламъкът да стигне до сърцето. Бъдещето не беше нещо, в което да нахлуеш съзнателно — беше просто мястото, където накрая се озоваваш ненадейно, пребит, изтощен и учуден как, в името на Гуглата, си стигнал там. Добре. Това можеше сам да го разбере. Нямаше нужда ехото от безкрайните съвети на баба му да шепне из мислите му.
Стига, разбира се, този глас наистина да беше бабиният. Започнал бе да подозира, че не е.
Спусна се откъм южната страна на сметището. Съсухрената земя тук в основата беше разровена, открил се беше много по-стар пласт изхвърлен боклук — чирепи с червена глазура, с избелели изображения на колесници и сковани фигури, с пищни прически и боравещи със странни оръжия със закривени остриета. Огромните делви за зехтин, обичайни за този район, бяха съхранили тези стари форми, вкопчени в почти забравена древна традиция, сякаш изгубеният вече златен век е бил нещо по-различно от днешния.
Това, виж, бяха наблюдения на баба му. Тя нищо добро не можеше да каже за Малазанската империя, но още по-малко — за Унтската конфедерация, за Лигата на Ли Хенг и за всички други деспотични управници от предимперските времена на Кюон Тали. Преживяла беше като дете всички войни между Итко Кан и Каун Пор, после Сетската вълна, Уикските преселения, опита за Кюонска хегемония. „Само кръв и глупост — казваше обикновено. — Само бутат и дърпат. Старите, с техните амбиции, и младите, с техния жаден, безумен фанатизъм. Императорът поне сложи край на всичко това — ножа в гърба на ония побелели тирани и далечни войни за младите фанатици. Не е право, но кога ли нещо е било право. Не е право, казвам, но е по-добре от най-лошото, а аз най-лошото го помня.“
И ето го него сега, в разгара на една от онези далечни войни. Но никакъв фанатизъм не беше имало в мотивите му. Не, нещо много по-жалко. Отегчението е жалко оправдание за каквото и да било. По-добре да вдигнеш високо някой ярко пламтящ факел на праведността, колкото и да е подвеждащо и елементарно.
„Кътъл говори за възмездие. Но просто се опитва да ни пробута нещо твърде очевидно, а ние не се изпълваме със справедлива ярост, както се очаква.“ Не можеше да е сигурен, но тази армия му се струваше объркана и отчаяна. Самото й ядро сякаш беше празно, очакваше да бъде запълнено, а Ботъл се боеше, че няма да чака вечно.
Седна и подхвана безмълвните си призовавания. Много скоро няколко гущерчета запълзяха към него по прашната земя. Два ризана се настаниха на дясното му бедро, отпуснали криле. Паяк, голям колкото конско копито и с цвета на зелено стъкло, скочи от един камък наблизо и кацна, лек като перце, на коляното му. Той огледа разноликата си компания и реши, че ще свърши работа. Няколко жеста, погалване с пръсти, мълчаливи заповеди и слугите бързо се пръснаха, запътени всички към кошарата, където капитанът щеше да се обърне към сержантите си.
Добре беше да знае човек колко широко ще се разтвори портата на Гуглата при първия щурм.
И в този момент се появи нещо друго.
Внезапна пот изби по кожата на Ботъл.
Появи се от знойната омара над равнината. Движеше се като животно — плячка, не хищник, с всяка нейна предпазлива, бдителна стъпка — гладка тъмнокафява козина, лице много повече човешко, отколкото маймунско, изразително, или поне с намек за изразителност, защото погледът, който прикова в него, бе изпълнен с неописуемо любопитство. Висока бе колкото Ботъл, тънка, но с натежала гръд, с издут корем. Боязливо пристъпи още по-близо.
„Тя не е истинска. Дух, привидение. Спомен, изникнал от прахта на тази земя.“
Видя я как се наведе, гребна шепа пясък и я хвърли по него със силен нечленоразделен лай. Пясъкът не го достигна, няколко камъчета отскочиха от ботушите му.
„А може би аз съм привидението, не тя. В очите й се чете удивлението от това да се изправиш лице в лице срещу бог или демон.“ Вдигна очи над рамото й и видя зад нея савана, обрасла с гъсти треви, с горички и дим от горски пожар някъде в далечината. Нищо от онова, което трябваше да е. Само каквото е било някога, преди много време. „О, духове, защо не ме оставите на мира?“
Беше го преследвала. Преследвала ги беше всички. Цялата армия. Беше могла да я подуши, да види следите от преминаването й, навярно дори да чуе далечното дрънчене на метал и скърцането на дървени колелета, търкалящи се по огладените ръбове на камъните по пътя. Тласната от страха и удивлението, без да разбира как бъдещето може да отекне назад до нейния свят, в нейното време. Без да разбира? Какво пък, той също не можеше да го разбере. „Все едно че всичко е настояще, все едно че всички мигове съществуват ведно. И ето ни нас, двамата, лице в лице, и двамата твърде невежи, за да можем да отделим своята вяра, своя начин да виждаме света — и затова ти виждаме всички, наведнъж, и ако не внимаваме, това ще ни подлуди.“
Но нямаше връщане назад. Просто защото назад не съществуваше.
Остана седнал, когато тя се доближи: бъбреше вече на някакъв странен, гърлен език, изпълнен с цъкания и паузи. Посочи корема си, прокара показалеца по него, все едно рисуваше фигура по мъхестата, малко по-светла козина.
Ботъл кимна. „Да, носиш дете. Това поне го разбирам. Но все пак какво общо има това с мен?“
Тя отново хвърли пясък по него, повечето го удари под гърдите. Той махна с ръка да разпръсне облака пред очите си.
Изненадващо бърз скок напред, и тя го стисна за китката, придърпа ръката му и притисна дланта му към корема си.
Той срещна очите й и това, което видя в тях, го разтърси до дъно. Това същество не беше лишено от разум. Ерес’ал. Копнежът в тези тъмни, изумително красиви очи го замая.
— Добре — прошепна й и бавно отпрати сетивата си да търсят в утробата, в духа, който растеше в нея.
„За всяка трябва да се появи отговор. Нейният враг, нейният противобаланс. Тук, в утробата на тази Ерес’ал, има такъв отговор. На една далечна мерзост, на покварата на невинен някога дух. Невинността трябва да се прероди. И все пак… толкова малко успявам да видя… не е човешки, дори не е от този свят, освен онова, което самата Ерес’ал е привнесла в брачния съюз. Значи натрапник. От друго селение. Селение, лишено от невинност. За да ги направи част от този свят, един от техния вид трябва да бъде роден… по този начин. Кръвта им трябва да бъде привлечена в кръвния поток на този свят.“
Но защо Ерес’ал? „Защото… богове подземни… защото тя е последното невинно същество, последният невинен предтеча на нашия род. След нея… започва деградацията на духа. Изместването на перспективата, отделянето от всичко друго, очертаването на граници… в земята, начинът, по който умът гледа. След нея има само… след нея сме само ние.“
Това осъзнаване — това разпознаване — беше опустошително. Ботъл отдръпна ръката си. Но беше много късно. Знаеше вече твърде много неща. Бащата… Тайст Едур. Детето, което щеше да се роди… единственият чист кандидат за нов Трон на Сянка — трон, властващ над изцерено селение.
И щеше да има толкова много врагове. „Толкова много…“
— Не — промълви той на съществото и поклати глава. — Не можеш да се молиш на мен. Не трябва. Аз не съм бог. Аз съм само…
„И все пак… за нея трябва да изглеждам точно това. Видение. Тя е търсачка на духове и едва го съзнава. Лута се, също както се лутаме всички ние, но вътре в нея има някаква… увереност. Надежда. Богове… вяра.“
Унизен неизразимо, изпълнен със срам, Ботъл се отдръпна, запълзя по склона на могилата, сред отломките на цивилизация, сред чирепи и парчета хоросан, сред ръждясали парчета метал. Не, не го искаше това. Не можеше да побере в себе си тази… тази потребност у нея. Не можеше да бъде нейната… нейната вяра.
Тя се приближи, ръцете й го стиснаха за врата, повлече го назад, оголи зъби и го разтърси.
Неспособен да си поеме дъх, Ботъл се замята безпомощно в ръцете й.
Тя го пусна, възседна го и вдигна свитите си в юмруци ръце, готова сякаш да го пребие.
— Искаш да бъда твоят бог? — изхриптя задъхано той. — Добре тогава! Нека бъде по твоему! — Взря се в очите й; вдигнатите високо юмруци бяха обрамчени от ярка, ослепителна слънчева светлина.
„Нима така се чувства един бог?“
Свиреп блясък, като от излязъл от ножницата меч, жаден съсък на желязо изпълни главата му. Пламенен зов и…
И той примига, зяпнал в пустото небе, легнал на голия сипей. Беше изчезнала, но той още усещаше ехото от тежестта й върху бедрата си — и ужасната си ерекция, разбира се.
Юмрук Кенеб влезе в шатрата на адюнктата. Масата за карти беше сглобена и на нея бяха разгънали картата на Ю’Гатан, доставена преди седмица от конник от Воинството на Едноръкия. Версия на схолар, нарисувана скоро след падането на Дасем. От едната страна на Тавори стоеше Тене Баралта, скицираше бързо по пергамента и говореше:
— … преукрепени тук и тук, в малазанския стил, с подводни колони и укрепващи скоби. Инженерите са открили, че под тези улици има лабиринт от кухини, стари помещения, полузаровени улици, кладенци и коридори в стената. Всичко би трябвало да е заравнено, но повече от един век строителство в мащаби, съперничещи на възможното в днешно време. Очевидно това им е създало проблеми, поради което са вдигнали ръце при четвъртия бастион.
— Разбирам — каза адюнктата. — Но както вече заявих, Юмрук Баралта, възможността да се щурмува Четвърти бастион не ме интересува.
Разочарованието му не убягна на Кенеб, но той задържа езика си зад зъбите, само пусна парчето креда и отстъпи от масата.
В единия ъгъл седеше Юмрук Блистиг, изпружил крака в поза, граничеща с неподчинението.
— Юмрук Кенеб — каза хладно Тавори, без да откъсва очи от картата, — срещнахте ли се с Темъл и с Боен главатар Гал?
— Темъл докладва, че градът е евакуиран — изход за гражданите по пътя към Лотал. Явно Леоман се готви за дълга обсада и не държи да храни никого освен войниците си и поддържащия персонал.
— Иска да си осигури пространство за маневриране — заговори Блистиг от мястото си. — Паниката по улиците би му попречила. Това е съвсем ясно, Кенеб.
— Подозирам, че много не ни е достатъчно ясно — каза Тене Баралта. — Изнервен съм, адюнкта. От цялата тази проклета ситуация. Леоман не дойде тук, за да защити последния бунтовнически град. Не дойде, за да защити последните вярващи — в името на Седемте Свети, той ги е прогонил от собствените им домове, от собствения им град! Не, Ю’Гатан му трябва тактически и точно това ме тревожи, защото не виждам никаква логика.
— Темъл каза ли нещо друго, Кенеб? — попита невъзмутимо адюнктата.
— Имаше идеи за нощна атака. Със сапьори, да съборят сектор от стената. Предполага се, че след това трябва да нахлуем със сила в този пролом, да ударим дълбоко в сърцето на Ю’Гатан. Да се врежем достатъчно навътре, за да можем да изолираме Леоман в двореца на Фалада…
— Твърде рисковано — изсумтя Тене Баралта. — Тъмнината няма да прикрие сапьорите от маговете му. Ще ги избият…
— Рисковете са неизбежни — каза Тавори.
Кенеб повдигна вежди.
— Темъл каза същото, адюнкта, когато обсъждахме опасността.
— Тене Баралта — продължи след малко Тавори, — вие получихте указания за разположението на частите ви. Най-добре е да започнете приготовленията. Говорих пряко с капитан Фарадан Сорт какво ще се иска от нея и отделенията й. Няма да губим време за това. Ще се задействаме тази нощ. Юмрук Кенеб, вие останете, моля. Останалите сте свободни.
Кенеб изгледа Блистиг и Баралта, докато напускаха. Многото дребни знаци — стойката, отпуснатите рамене, скованата им походка — говореха недвусмислено за дълбочината на деморализацията им.
— Командването не произтича от консенсус — заговори адюнктата с твърд тон. — Аз давам заповедите, а офицерите ми трябва да им се подчинят. Би трябвало да изпитат облекчение, че е така, защото цялата отговорност пада върху мен и само върху мен. Никой друг няма да е длъжен да отговаря пред императрицата.
Кенеб кимна.
— Както кажете, адюнкта. Но вашите офицери все пак се чувстват отговорни. За войниците си…
— Много от които ще умрат рано или късно на някое бойно поле. Може би дори тук, в Ю’Гатан. Това е обсада, а обсадите са кървави. Не разполагам с лукса да ги уморя от глад. Колкото по-дълго се съпротивлява Леоман, толкова по-голям е рискът Седемте града да пламнат отново. Двамата с Върховен юмрук Дужек сме напълно съгласни за това.
— Тогава защо не приехте предложението му за повече войска, адюнкта?
Тя помълча няколко мига, след което отвърна:
— Наясно съм с чувствата, ширещи се из тази армия. Никой, изглежда, не съзнава истинското състояние на Воинството на Едноръкия.
— Истинското състояние?
Тя пристъпи към него.
— Не е останало почти нищо, Кенеб. Ядрото — самото сърце — на Воинството на Едноръкия — не съществува.
— Но… Адюнкта, той получи попълнения, нали?
— Загубеното не може да се замени. Новобранци: дженабарийци, натийци, половината гарнизон на Пейл, о, ако съдиш по ботушите им, са непокътнати, окомплектовани са напълно, но, Кенеб, разбери следното: Дужек е прекършен. Както и Воинството му.
Потресен, Кенеб развърза шлема си, смъкна го от главата си и прокара ръка през сплъстената си потна коса.
— Гуглата да ни вземе, последната велика имперска армия…
— Вече е Четиринадесета, Юмрук.
Той я зяпна.
Тавори закрачи покрай масата.
— Разбира се, Дужек предложи, защото той е… ами, Дужек. Освен това рангът на Върховен юмрук го задължава. Но той — те — са пострадали достатъчно. Задачата им сега е да направят така, че имперското присъствие да се почувства — и ние всички трябва да се молим на боговете духът им да не бъде подложен на изпитание, от никого.
— Значи затова бързате толкова.
— Леоман трябва да бъде свален. Ю’Гатан трябва да падне. Тази нощ.
Кенеб помълча дълго, после попита:
— Адюнкта, защо ми го казвате това?
— Защото Гамът е мъртъв.
„Гамът? О, разбирам.“
— А Т’амбър тук никой не я уважава. Докато… — погледна го със странно изражение — вас — да.
— Искате от мен да уведомя другите Юмруци?
— За Дужек ли? Това го решете сам, но ви съветвам, Юмрук, наистина помислете добре, преди да стигнете до такова решение.
— Но те трябва да го чуят! Така поне ще разберат…
— Мен? Ще разберат мен? Може би. Но това не е най-важното в случая.
Не я разбра. Не веднага. После го осъзна, постепенно.
— Вярата им. Вярата, че зад вас, зад Четиринадесета, е Дужек Едноръкия. Докато вярват, че той стои зад нас и е готов да тръгне в марш на помощ, ще правят каквото заповядате. Не искате да им го отнемете, но с мълчанието си обричате самата себе си, обричате почитта, която би трябвало да хранят към вас…
— При условие, че такава почит ще ми бъде оказана, Юмрук, а не съм убедена в това. — Върна се при масата с картата. — Решението е ваше, Юмрук.
И заоглежда картата. Кенеб заключи, че са го освободили, и напусна шатрата.
Усети, че му прилошава. Воинството… прекършено? Само нейна преценка ли беше това? Може би Дужек просто беше уморен… все пак кой можеше да знае? Бързия Бен, но той не беше тук. Нито онзи убиец, Калам Мекхар. Оставаше само… добре, един човек. Спря пред шатрата, погледна къде е слънцето. Може би все още имаше време, преди Сорт да заговори на всички, стига да побързаше.
Забърза към лагера на морските пехотинци.
— Какво искате да кажа, Юмрук?
Сержантът беше подредил пред себе си половин дузина тежки метални стрели. Вече беше затегнал „острилки“ на две от тях и се залавяше с третата.
Кенеб зяпна глинената топка — гранатата — в ръцете на Стрингс.
— Не знам. Но бъди откровен.
Стрингс остави работата си и погледна през рамо към отделението си, присвил очи.
— Адюнктата не се надява на подкрепления, ако нещата тръгнат зле? — Каза го тихо.
— Точно това е, сержант. Не ги очаква.
— Значи смята, че Дужек е изчерпан — каза Стрингс. — Както и Воинството. Това ли смята?
— Да. Познаваш Бързия Бен, а Върховният маг в края на краищата беше там. При Корал. Няма го тук, за да го попитам, затова питам теб. Права ли е адюнктата?
Той пак почна да пристяга гранатата към върха на стрелата.
Кенеб зачака.
— Май грешно съм преценил адюнктата — промърмори сержантът.
— В какъв смисъл?
— По-добре разчита знаците, отколкото си мислех.
„Кълна се в ташаците на Гуглата, не исках да чуя точно това.“
— Добре изглеждаш, Гъноуз Паран.
— Дължи се на новия ми спокоен живот, Апсалар — отвърна той с кисела усмивка.
Моряците по палубата се развикаха, щом търговския кораб свърна към залива на Кансу, приглушените крясъци на чайки придружаваха скърцането на въжета и дърво. Хладен бриз се понесе в соления въздух и лъхна от кръглия прозорец на каютата от левия борд с мирис на бряг.
Апсалар изгледа седящия срещу нея мъж и отново затърка с пемза дръжката на един от ножовете си за близък бой. Лъскавото дърво изглеждаше добре, но беше много хлъзгаво в потна длан. Тя обикновено използваше кожени ръкавици, но никога не вреди човек да предвиди по-малко съвършени ситуации. За един убиец идеалната ситуация е да избере кога и къде да стане боят, но подобни луксове не са гарантирани.
— Виждам, че си методична както винаги, Апсалар — каза Паран. — Макар че сега поне лицето ти е по-одухотворено. Очите ти…
— Твърде много си бил в морето, капитане.
— Вероятно. Все едно, вече не съм капитан. Войнишкият ми срок изтече.
— Съжаления?
Той сви рамене.
— Доста. Така и не бях с тях там, където исках да бъда. До самия край, а тогава… е, тогава вече беше много късно.
— Може и да е било за добро — каза Апсалар. — По-малко си… опетнен.
— Странно, как Подпалвачите на мостове означават различни неща за нас. Спомени и перспективи. Съвсем добре ме приеха оцелелите…
— Оцелелите. Да, винаги има оцелели.
— Пикър, Анци, Бленд, Малът, някои други. Сега са съдържатели на „Кръчмата на К’рул“, така се казва вече.
— „Кръчмата на К’рул“?
— Старият храм, посветен някога на този Древен бог, да. Обитаван е от духове, разбира се.
— Повече, отколкото си даваш сметка, Паран.
— Съмнявам се. Доста научих, Апсалар, за много неща.
На левия борд отекнаха тежки стъпки — пристанищният патрул беше дошъл за таксата за акостиране. Изплющяха въжета. Разнесоха се още гласове.
— К’рул изигра много активна роля срещу Панион Домин — продължи Паран. — Оттогава присъствието ме притеснява все повече — Старите богове са се върнали в играта…
— Да, вече каза нещо в тази връзка. Противопоставят се на Сакатия бог и не виждам нищо лошо в това.
— Дали? Понякога съм убеден… друг път… — Поклати глава и стана. — Спираме. Трябва да уредя някои неща.
— Какви неща?
— Коне.
— Паран.
— Да?
— Ти сега… възнесъл ли си се?
Очите му се разшириха.
— Не знам. Всичко го чувствам като преди. Признавам, дори не съм сигурен какво е възнесението.
— Означава, че е по-трудно да бъдеш убит.
— Защо?
— Натъкнал си се на сила, от лично естество, а с това и… хм, силата привлича сила. Винаги. Не от обичайното естество, а природна сила, сливане на енергии. Започваш да виждаш нещата различно, да мислиш различно. А останалите те забелязват — това обикновено е лошо, между другото. — Тя въздъхна, изгледа го и продължи: — Може би не е нужно да те предупреждавам, но ще го направя. Внимавай, Паран: от всички земи в този свят има две, по-опасни от всички други…
— Твое знание ли е това, или на Котильон?
— На Котильон — за едната, мое — за другата. Все едно, предстои ти да стъпиш и на двете. Седемте града, Паран, не е здравословно място за пребиваване. Особено за асцендент.
— Знам. Усещам го… онова, което витае там, с което трябва да се справя.
— Намери някой друг, който да се бие заради теб, ако е възможно.
Той присви очи.
— Е, това вече си е чисто неверие.
— Аз те убих някога…
— И беше обсебена от бог, от самия Покровител на убийците, Апсалар.
— Който играеше по правилата. Има неща, които не играят според тях.
— Ще помисля за това, Апсалар. Благодаря ти.
— И запомни: пазари се от позицията на силата или изобщо не се пазари.
Той й отвърна със странна усмивка и тръгна нагоре по стълбите. От близкия ъгъл се чу топуркане и Телораст и Кърдъл изникнаха пред очите й, заситнили с кокалестите си ходилца по дъсчения под.
— Той е опасен, Не-Апсалар! Стой настрана, о, твърде дълго прекара с него!
— Не се тревожете за мен, Телораст.
— Да се тревожим? О, имаме си грижи ние колкото щеш, нали, Кърдъл?
— Безкрайни грижи, Телораст. Какво исках да кажа? А, не се притесняваме.
— Господарят на Колодата знае за вас двете — каза Апсалар. — И за въпросните притеснения, несъмнено.
— Но той нищо не ти каза!
— Сигурна ли си в това?
— Разбира се! — Птичият скелет заподскача и заситни на зигзаг около приятелката си. — Помисли само, Кърдъл! Ако тя знаеше, щеше да ни стъпче! Нали?
— Освен ако не е замислила по-коварна измяна, Телораст! Мислила ли си за това? Не си, нали? Само аз трябва да мисля за всичко!
— Ти изобщо не мислиш! Никога!
Апсалар стана.
— Пуснаха мостчето. Трябва да тръгвам.
— Скрий ни под наметалото си. Трябва! Навън по улиците има кучета!
Тя прибра ножа си в канията.
— Добре, но никакво шаване.
Бедно пристанище. Четири от шестте му кея бяха разнебитени от флотата на Нок преди месец и бяха опасни за достъп. Кансу не беше забележителен с нищо и Апсалар изпита облекчение, щом продължиха покрай последните съборетини по пътя навътре в сушата и видяха пред себе си пръснатите схлупени каменни постройки с пастири, кошари и кози с демонски очи, струпани под дървета гулдинда. Зад всичко това се простираха градини с тарок — сребристата им, белеща се на нишки кора високо се ценеше за плетене на въжета. Бяха се проточили в неравни редове, призрачните им на вид стволове блещукаха.
Нещо непривично беше имало в града зад тях, тълпите бяха по-малки от обичайното, гласовете — по-приглушени. Много дюкяни бяха затворени, и то в разгара на пазарния ден. Скромният гарнизон малазански войници присъстваше само при портите и на кейовете, където бяха отказали пристан поне на четири търговски кораба. И никой като че ли не беше склонен да дава обяснения на новодошлите в града.
Паран явно беше платил много за конете.
Щом стигнаха кръстопътя, той дръпна юздите на коня си.
— Паран, не забеляза ли нещо странно в Кансу? — попита Апсалар.
Той се намръщи.
— Не мисля, че имаме повод за тревоги. Ти си била обсебена от бог, в края на краищата, а колкото до мен, хм, както вече казах, нямам толкова сериозен повод за притеснение.
— За какво говориш?
— Чума. Едва ли е изненадващо при толкова много непогребани трупове след въстанието. Започна преди седмица, някъде на изток от Ерлитан. Всички кораби, които са спирали или са тръгвали оттам, ги връщат.
— Значи Полиел — каза Апсалар.
— Да.
— И не са останали достатъчно лечители да я предотвратят.
— Конетърговецът каза, че градски служители отишли в храма на Д’рек, в Кансу. Най-добрите знахари могат да се намерят там, разбира се. Намерили всички вътре избити.
Тя го погледна изненадано.
— Аз съм на юг — каза Паран и подръпна юздите да озапти опърничавия си кон.
„Да, няма какво да си кажем повече. Боговете наистина са във война.“
— Западът е за нас — отвърна Апсалар.
Вече се чувстваше неудобно на седлото в стила на Седемте града. Нито тя, нито Котильон бяха имали кой знае какъв успех с конете, но кобилата под нея поне изглеждаше кротко животно. Разтвори наметалото си, извади най-напред Телораст, а после и Кърдъл, пусна ги на земята и те заприпкаха напред, като въртяха дългите си опашки.
— Толкова кратко. — Паран я погледна в очите.
Тя кимна.
— И по-добре според мен.
Отговорът й не му допадна.
— Съжалявам, че трябваше да чуя това.
— Не исках да те обидя, Гъноуз Паран. Просто… започнах да преоткривам… някои неща.
— Като приятелството ли?
— Да.
— А чувстваш, че не можеш да си го позволиш.
— Води до невнимание.
— Аха. Е, добре. За добро или лошо, вярвам, че ще се видим отново.
Този път тя си позволи чувства.
— Ще го очаквам с нетърпение.
— Добре. Значи все пак има надежда за теб.
Тя го гледаше мълчаливо, докато се отдалечаваше, повел двата товарни коня. У човек може да настъпи промяна по начин, какъвто малцина биха могли да си представят. Той сякаш бе забравил толкова много неща… завиждаше му за това. И вече, осъзна тя със съжаление, вече й липсваше. „Твърде близо бяхме, опасно близо. Толкова по-добре.“
Колкото до чумата — да, навярно беше прав. Нито той, нито тя имаше от какво да се боят. „Толкова по-зле за останалите обаче.“
Пътуването по запуснатия път нагоре беше мъчително, камъни се откъртваха и се търкаляха надолу сред облаци прах. Буен порой беше прорязал прохода преди незнайно колко години или десетилетия и бе оголил безбройни пластове варовикова утайка по стръмно отсечените стени.
— Вятър и вода, Карса Орлонг, безкрай — каза Сеймар Дев. — Вечният диалог на времето със самото себе си.
Тоблакаят, на три крачки по-напред, не отвърна.
Бяха вече близо до билото, изкачваха се по коритото на някогашно дере, остри разядени камънаци се издигаха от двете им страни. Последното селце беше останало на дни зад тях. Тези земи наистина бяха диви. Заселени някога, след като този път все трябваше да води нанякъде, но нямаше никакви други признаци на цивилизация. Все едно, миналото не я интересуваше толкова. Омайваше я предстоящото, то беше източникът на всичките й изобретения и вдъхновения.
— Магията, Карса Орлонг. Това е сърцевината на проблема.
— Какъв проблем пък сега?
— Магията премахва необходимостта от изобретателност, освен за някои основни нужди, разбира се. И така оставаме вечно ограничени…
— Ликовете да я вземат твоята „ограниченост“. Нищо лошо му няма в това, където сме и как живеем, вещице. Ти плюеш на доволството и това те прави вечно неспокойна и отчаяна. Аз съм теблор — ние живеем съвсем скромно и виждаме жестокостта на вашия така наречен „прогрес“. Роби, деца във вериги, хиляда лъжи, които да изкарат някого по-добър от другия, хиляда лъжи, които ти казват, че така трябва да бъде — и това няма спиране. Лудост, наречена здравомислие, робство, наречено свобода. Омръзна ми да говоря.
— А на мен — не. Не сте по-различни, щом наричате невежеството мъдрост, а дивачеството — благородство. Без стремежа да направим нещата по-добри сме обречени да повтаряме безкрайния си низ от несправедливости…
Карса стигна до билото и се обърна към нея. Беше се намръщил.
— По-доброто никога не е това, което мислиш, че е, Сеймар Дев.
— А това пък какво трябва да означава?
Той вдигна ръка, изведнъж замръзнал.
— Тихо. Нещо тук не е наред. — Огледа се бавно, присвил очи. — Има някаква… миризма.
Тя стигна при него и издърпа коня и мулетата на равното. Високи скали от двете страни, стръмна пропаст малко по-натам — височината, на която стояха, беше част от планински хребет с остър като бръснач ръб и още разядени скали отвъд пролома. На билото беше израсло самотно разкривено дърво.
— Никаква миризма не усещам…
— Звяр е лежал тук. Хищник, убиец. И мисля, че е близо…
Сеймар Дев се ококори. Сърцето й заби силно в гърдите.
— Може би си прав. Тук няма духове…
— Избягали са — изсумтя той.
„Избягали. О!“
Като грамада от железни стружки, небето бавно се снишаваше от всички страни — тежка, суха като пясък мъгла. Не че звучеше особено смислено, призна си Калам Мекхар, но само това успяваше да роди едва сдържаният му ужас, жалкият отчаян зов на блокиралото му въображение. Беше се вкопчил с всяка част от тялото си, годна да се вкопчи, в ръбестата изпочукана долница на една небесна цитадела, вятърът или каквото беше там стенеше в ушите му, треперенето изсмукваше силата от крайниците му. Усещаше как се изцеждат и последните остатъци от магията на Бързия Бен.
Съвсем неочаквано и непредвидено се беше оказало това внезапно отблъскване на магията — не можеше да види никакъв отатарал, нищо, което да е набраздило грубия черен базалт. Кожените му ръкавици се бяха раздрали, кръв се хлъзгаше по дланите му, а имаше цяла планина за изкачване. А и сухата сребриста мъгла около него се сгъстяваше. Някъде далече долу бяха залегнали Бързия Бен и Сторми, първият се чудеше какво се е объркало и — дано — се мъчеше да измисли как да се справи с положението. Вторият най-вероятно се чешеше под мишниците и мачкаше въшки с ноктите си.
Какво пък, нямаше смисъл да чака нещо, което можеше и да не дойде, след като онова, което щеше да дойде, бе неизбежно. Калам изпъшка и се закатери.
Единствената небесна цитадела, която беше виждал, бе Лунният къс, а неговите надупчени страни се бяха превърнали в дом за хиляди Велики гарвани. За щастие тук като че ли не беше така. Още няколко човешки боя катерене и щеше да се озове на едната страна, вместо буквално обърнат надолу с главата като сега. Стигнеше ли там, щеше да може да си отдъхне.
„Да бе.“
Проклетият му магьосник. Проклетата адюнкта. Проклети всички, след като нито един го нямаше тук, а ги нямаше, разбира се, защото това беше пълна лудост и никой от тях не беше чак толкова глупав. Богове, мишците му бяха пламнали, бедрата му отвътре се бяха схванали, още малко и съвсем щяха да изтръпнат. „А това никак няма да е добре, нали?“
Много, много стар беше вече за това. Хората на неговата възраст не стигаха до неговата възраст, особено ако паднат заради някакъв глупав план като този. Да не би да се размекваше? „Мозъкът ми се размеква.“
Издърпа се покрай една ръбата издатина, застърга със стъпала, после се изпъна напред, издърпа се пак и намери издатини, които можеха да понесат тежестта му. От устата му се изтръгна скимтене — прозвуча жалко дори в собствените му уши. Най-сетне се отпусна на камъка.
След малко вдигна глава и започна да се оглежда, търсеше някоя удобна изпъкналост, на която да може да закачи клупа на въжето си.
„Въжето на Бързия Бен, сътворено с магия от нищото. Дали изобщо ще действа тук, или просто ще изчезне? Дъх на Гуглата, почти нищо не знам за магията, а и за Бързака даже не знам достатъчно, макар да познавам кучия му син от цяла проклета вечност. Защо той не е тука горе сега?“
Защото ако Късоопашатите забележеха мушицата в козината си, Бързака беше по-добър за подкрепление, макар и там долу, отколкото Калам изобщо можеше да бъде. Дори стрела на арбалет щеше да загуби силата си, докато стигне толкова високо — можеш просто да я хванеш във въздуха. Колкото до Сторми — „Той е сто пъти по-заменим от мене, ако ме питат“ — той се закле, че не можел да се катери, кълнеше се, че като бебе дори не излизал от кошчето си без помощ.
Трудно беше да си представиш този космат звяр наврян в бебешко кошче, между другото.
Калам надникна надолу.
И видя, че Бързия Бен и Сторми ги няма никакви. „Богове подземни, сега какво?“ Голата пепелявосива равнина долу не предлагаше нищо за прикритие, особено от тази височина. Но колкото и да оглеждаше, не виждаше никого. Дирите им се виждаха смътно, водеха до мястото, където ги беше оставил, а там имаше… нещо черно, като цепнатина в земята. Трудно беше да се определи мащабът, но може би… „Може би е достатъчно голяма, за да глътне и двамата кучи синове.“
Продължи да търси с очи изпъкналости за въжето. И не намери нищо подходящо.
— Добре, мисля, че е време. Котильон, приеми го като много рязко дръпване на въжето ти. Никакви извинения, проклет бог такъв, трябва ми помощта ти тук.
И зачака. Сред стенещия вятър, сред хлъзгавия мраз на мъглата.
— Не ми харесва този лабиринт.
Извърна глава и видя, че Котильон е до него, крепеше се с една ръка и един крак. В другата си ръка държеше ябълка. Отхапа.
— Мислиш, че е смешно ли? — сопна му се Калам.
Котильон сдъвка и преглътна.
— Донякъде.
— Ако случайно не си забелязал, вкопчили сме се в небесна цитадела и тя си има пътници, цяла проклета пасмина.
— Ако ти е трябвал превоз, по-добре щеше да е с фургон или с кон — отвърна богът.
— Тя не се движи. Спряла е. Опитвам се да проникна вътре. Бързия Бен и един от морската пехота чакаха долу, но преди малко изчезнаха.
Котильон огледа ябълката и отхапа още веднъж.
— Ръцете ми се уморяват.
Сдъвка. Преглътна.
— Не съм изненадан, Калам. Но все пак ще трябва да си търпелив, защото имам няколко въпроса. Ще започна с най-натрапващия се. Защо се опитваш да проникнеш в крепост, пълна с К’Чаин Че’Малле?
— Пълна? Сигурен ли си?
— Почти.
— Какво търсят тук?
— Изчакват, като че ли. Все едно, аз съм този, който задава въпросите.
— Добре. Давай, имам цял ден свободен.
— Всъщност това май беше единственият ми въпрос. А, чакай, има още един. Какво ще кажеш да те върна на твърда земя, за да можем да си продължим беседата при повече удобство?
— Твърде много те забавлява това, Котильон.
— Поводите за забавление напоследък стават все по-редки. За щастие сме един вид в сянката на тази цитадела, тъй че спускането ни ще е сравнително лесно.
— Щом казваш.
Котильон хвърли ябълката настрана и хвана Калам над лакътя.
— Само се пусни. Останалото го остави на мен.
— Задръж малко. Заклинанието на Бързия Бен се разпиля — затова останах залепен тука…
— Вероятно защото е в безсъзнание.
— Нима?
— Или мъртъв. Все едно, ще разберем едното или другото долу, нали?
„О, ти, лицемерен, кръволочещ, смучещ пот…“
— Рисковано е да се мъчиш ругатните ти да звучат като молитва — прекъсна го Котильон. Дръпна рязко и Калам изрева, щом се отлепи от скалата. Котильон го задържа във въздуха. — Отпусни се, тъпак проклет, „лесно“ е относително понятие.
След трийсетина мига ходилата им се опряха в земята. Калам издърпа ръката си и се запъти към пукнатината, зейнала на мястото, където бяха чакали Бързия Бен и Сторми. Приближи се предпазливо до ръба и подвикна надолу в тъмното:
— Бързак! Сторми!
Никакъв отговор.
Котильон застана до него.
— Сторми ли? Това ще да е адютант Сторми, нали? Един космат навъсен тип със свински очички…
— Сега е ефрейтор — отвърна Калам. — А Геслер е сержант.
Богът само изсумтя.
Убиецът се отдръпна и изгледа Котильон.
— Честно казано, не вярвах, че ще се отзовеш на молитвата ми.
— Аз съм бог, който гъмжи от изненади.
Калам присви очи.
— Дойде адски бързо при това. Все едно си бил… наблизо.
— Нагло предположение — отвърна Котильон. — Но точно, колкото и да е странно.
Убиецът смъкна намотката въже от рамото си, огледа се и изруга.
Котильон въздъхна и протегна ръката си.
Калам му подаде единия край на въжето.
— Дръж здраво — рече му и пусна намотката през ръба на цепнатината. След малко се чу глухо тупване.
— Не се безпокой за това — отвърна Котильон. — Ще държа, колкото ти трябва.
„Проклети от Гуглата богове.“ Калам се прехвърли през ръба и бавно започна да се спуска в сумрака. „Много катерене ми се събра днес. А може би напълнявам.“ Най-сетне мокасините му опряха на камък.
Отгоре се понесе малко кълбо светлина и огря стената — вертикална, изсечена от човешка ръка и покрита с големи рисувани панели. Образите сякаш затанцуваха. За миг Калам зяпна стъписано. Украсата беше истинско произведение на изкуството, ръка на майстор, надарен с истинско въображение, личеше във всеки детайл. Облечени в тежки одежди, повече или по-малко с човешки облик, фигурите стояха в поза на превъзходство, вдигнали нагоре ръце като за поздрав или в божествено ликуване, с изпълнени с радост лица. А в нозете им бяха нарисувани разчленени тела, оплискани с кръв, с бръмчащи над тях рояци мухи. Касапницата продължаваше до пода на залата и по него — Калам се огледа — всъщност кървавата сцена покриваше целия под, докъдето стигаше погледът му.
Тук-там се виждаха пръснати отломки, а на пет-шест крачки от него — две неподвижни тела.
И двамата бяха живи, видя той с облекчение, макар да беше трудно да се определи доколко сериозно са пострадали, извън очевидното. Сторми беше със счупени крака, единия над коляното, другия — двете кости под коляното. Задната част на шлема му беше почти сплескана, но той дишаше равномерно, което беше добър знак. Бързия Бен изглеждаше външно непокътнат — нито нещо явно счупено, нито кръв. Виж, и за двамата вътрешните рани бяха друг въпрос. Калам огледа за миг лицето на магьосника, след което го плесна по бузата.
Очите на Бързия рязко се отвориха. Той примига, закашля се, после седна.
— Половината ми лице е изтръпнало… Какво стана?
— Представа нямам — отвърна Калам. — Двамата със Сторми сте паднали в тая дупка. Фалариецът е зле. Но ти по някакъв начин си се отървал без драскотина — как го направи?
— Без драскотина? Мисля, че челюстта ми е пукната.
— Не е. Сигурно си се ударил в пода — изглежда леко подпухнала, но нямаше да говориш, ако беше пукната.
— Хм, прав си. — Бързия Бен се наведе над Сторми. — Ох-ох, лоша работа. Трябва да му наместим краката, преди да мога да приложа лечение.
— Лечение? Проклятие, Бързак, ти никога не си церил в отделението.
— Не съм. Беше задача на Малът. Аз бях мозъкът, забрави ли?
— Е, доколкото помня, това не ти отнемаше много време.
— Така си мислиш ти. — Магьосникът замълча и се огледа. — Къде сме? И откъде идва тази светлина?
— Поздрави от Котильон. Той е горе, на другия край на това въже.
— Е, значи той може да се заеме с лечението. Доведи го.
— Тогава кой ще държи въжето?
— Не ни трябва. Ей, ти не се ли катереше по Лунния къс? Аха, за това богът ти е тука. Ясно.
— Изречеш ли името на демона, все едно си го призовал — рече Калам, загледан нагоре към бавно, едва ли не мързеливо спускащия се Котильон.
Богът стъпи на пода, кимна отсечено на магьосника и се наведе над морския пехотинец.
— Адютант Сторми, какво е станало с теб?
— Би трябвало да е очевидно — измърмори Калам. — Счупил си е краката.
Богът го обърна по гръб, дръпна краката един по един, намести костите и се изправи.
— Това стига според мен.
— Едва ли.
— Адютант Сторми не е толкова смъртен, колкото изглежда — каза Котильон. — Закален е в огньовете на Тирлан. Или в Куралд Лиосан. Или Телланн. Или и трите. Все едно, както виждате, вече заздравява. Счупените ребра са изцерени напълно, както й разкъсаният черен дроб и бедрото. И пукнатият череп. Уви, нищо не може да се направи за мозъка вътре.
— Изгубил си е ума?
— Съмнявам се, че изобщо е имал много — отвърна богът. — По-зле е и от Урко. Урко поне има интереси, колкото и странни и безсмислени да са.
Сторми простена.
Котильон се доближи до стената.
— Любопитно. Това е храм на Древен бог. Не съм сигурен кой точно. Килмандарос може би. Или Гриззин Фарл. Може и да е на К’рул.
— Доста кървав култ — измърмори Калам.
— От най-добрия тип — подхвърли небрежно Бързия Бен, изтупваше прахта от дрехите си.
Калам забеляза как Котильон изгледа мага накриво и се замисли над това. „Бен Адефон Делат, Котильон знае нещо за теб, нали? Твърде много тайни криеш, чародеецо.“ После убиецът забеляза въжето, което още се поклащаше горе от дупката.
— Котильон, за какво си вързал въжето?
Богът ги погледна през рамо и се усмихна.
— Изненада. Трябва да вървя. Господа… — Стопи се и изчезна.
— Твоят бог ме изнервя, Калам — рече Бързия Бен, а Сторми отново простена, този път по-силно.
„Ти мен — не по-малко. А сега и…“ Погледна Сторми. Само разкъсаните гамаши свидетелстваха за ужасните счупвания.
„Адютант Сторми. Закален в свещени пламъци. Още пълзи.“
Стъпалчати разядени пластове варовик обкръжаваха бивака им, с едно старо криво дърво от едната страна. Кътър седеше до малкия огън от суха тор и гледаше обикалящия все по-възбудено в кръг Сивожаб. Хеборик Призрачните ръце като че ли беше задрямал, смътнозеленикавите издатъци от чуканите на китките му глухо потръпваха. Сцилара и Фелисин Младшата пълнеха лулите си за поредния ритуал сред храната. Погледът на Кътър се върна на демона.
„Сивожаб, какво те мъчи?“
„Изнервен. Предчувствия за трагедия, бързо идваща насам. Нещо… тревожно и колебливо. Във въздуха, в тези пясъци. Внезапна паника. Трябва да се махнем оттук. Да се върнем. Да бягаме.“
Кътър усети как по кожата му избива хладна пот. Никога не беше чувал демона толкова… уплашен.
— Трябва ли да слезем от този рид?
Изрече думите на глас и двете жени го изгледаха. Фелисин Младшата погледна към Сивожаб, намръщи се, пребледня и бързо се надигна.
— В беда сме.
Сцилара се изправи и сръга Хеборик с ботуша.
— Събуди се.
Дестраянтът на Трийч примига и отвори очи, подуши въздуха и се надигна с плавно движение.
Кътър изгледа всичко това с нарастваща тревога. „Проклятие!“ Бързо нарита пясък върху огъня.
— Вдигайте си такъмите, всички.
Сивожаб спря да кръжи и ги загледа. „Толкова застрашително? Колебание, Безпокойство, да. Трябва ли паника? Промяна на план? Глупост? Колебание.“
— Защо да рискуваме? — сопна се Кътър. — Достатъчно е светло — ще видим дали можем да си намерим някое по-защитено място за бивак.
„Уместен компромис. Нерви отпускат натегната чувствителност. Избегнато? Неизвестно.“
— Обикновено… — заговори хрипливо Хеборик, млъкна и се изплю. — Обикновено бягането от едно нещо само те хвърля на пътя на друго.
— Е, благодаря за успокоението, старче.
Хеборик му се усмихна гадно.
— Моля, моля.
Стената на стръмнината беше нашарена с пещери, използвани през столетията за убежища, като крипти за последно обиталище на мъртвите, като складове или заслонени плоскости за рисунки. Каменни отломки бяха осеяли тесните издатини, използвани някога като пътеки; тук-там черни петна от сажди бяха зацапали изпъкналости и кухини, където бяха палени огньове, но за окото на Маппо нищо не изглеждаше отскорошно, а погребалната керамика очевидно беше от епохата на Първата империя.
Приближаваха билото на възвишението, Икариум се катереше към открилата се цепнатина, врязана в скалата от стари пороища. Снишаващото се слънце вляво от тях бе почервеняло зад пелената надвиснала във въздуха прах, вдигната от някоя далечна буря. Мухи кръвници бръмчаха из въздуха, възбудени от настръхналия, наситен с енергия дъх на бурята.
Поривът на Икариум бе придобил обсебваща, едва сдържана ярост. Той искаше справедливост, искаше истината за миналото му да се разкрие, а дойдеше ли веднъж тази присъда, колкото и сурова да се окажеше, щеше да се изправи пред нея, без да вдигне ръка в своя защита.
А Маппо не можеше да измисли нищо, с което да предотврати това, освен ако не успееше някак да обездвижи приятеля си или да го пребие до несвяст. Навярно щеше да се стигне до това. Но един такъв опит криеше рискове. Провалеше ли се, гневът на Икариум отново щеше да избухне и всичко щеше да е изгубено.
Джагът се добра до цепнатината, провря се вътре и се скри от погледа му. Маппо бързо го последва. Щом стигна до билото, спря и отри пясъка от дланите си. Старият дренажен канал беше издълбал корито през следващите тераси варовик — тясна крива пътека между стръмни стени. Малко по-натам Маппо успя да зърне ръба на нов пропад. Тъкмо към него се беше запътил Икариум.
Каналът бе загърнат в гъсти сенки; в малкото слънчеви лъчи около едно старо чворесто дърво кръжаха насекоми. Три крачки, преди да се добере до Икариум, и сумракът сякаш избухна. Треллът зърна само за миг как нещо връхлетя върху Икариум от една каменна издатина вдясно.
Замахна, усети как юмрукът му се удари в месо и кост вляво от него, нещо изпука. Плисна кръв и слуз.
Нечия кафеникава ръка се стрелна иззад него като змия, обви врата му, изви главата му назад; лъскавата кожа на крайника се хлъзна като смазана и ръката се стегна. Друга фигура скочи отпреде му, изпъна ръце с криви ноктести пръсти и те се забиха в корема на Маппо. Той изрева от неистова болка, щом ноктите задраха косо, за да разпорят плътта.
Не успяха — кожата на трелла беше по-здрава от кожената броня отгоре й. Но все пак плисна кръв. Съществото зад него затегна хватката си. Той успя да усети донякъде неимоверната му тежест и големина. Неспособен да извади оръжие, Маппо рязко се завъртя, после се хвърли назад към скалната стена. Пращене на кост и череп зад него, звярът изрева от болка, ревът се извиси до писък.
Съществото, забило ноктите си в корема на Маппо, се беше повлякло напред при скока му. Той стегна ръце около тежкия кокалест череп, натисна и дивашки изви главата на една страна. Вратът изпука. Нов писък, този път проехтял сякаш от всички посоки.
С рев, Маппо се хвърли напред, вкопчил се в ръката, стегнала шията му. Тежестта на звяра се стовари в гърба му и го отпрати със залитане още крачка напред.
Успя да зърне Икариум, рухнал под гъмжило от тъмни гърчещи се същества.
Твърде късно усети как предното му стъпало се хлъзна от ронливия ръб на стръмнината, надолу… във въздуха. Тежестта на съществото го тласна още напред, а после, щом видя пропастта, в която и двамата щяха да полетят, хватката му се отпусна.
Но Маппо задържа здраво, изви и повлече звяра със себе си.
Нов крясък, и той най-сетне успя да го зърне цялото. Демонско, с широко зейнала паст, остри като игли зъби, дълги колкото палеца му, лъскави черни очи с вертикални зеници с цвета на прясна кръв.
Т’ролбарал.
Как?
Видя в тези очи гнева, ужаса му, докато двамата политаха от ръба на пропастта.
И падаха.
Падаха.
Богове, това беше…