Ловци на кости

12.

В един миг сенките между дърветата бяха пусти, а в следващия, когато се озърна, Сеймар Дев затаи дъх, щом видя силуетите. От всички страни на огряната от слънцето поляна, обкръжена с гъст черен смърч, папрат и бръшлян, стояха диваци…

— Карса Орлонг — прошепна тя. — Имаме гости…

Теблорът, с оцапани с кръв ръце, отряза поредния къс месо от хълбока на мъртвия бедерин и вдигна очи. Изсумтя и отново се захвана с клането.

Приближаваха се бавно, излизаха от горския сумрак. Дребни, жилави, облечени в щавена кожа, с ивици рунтава козина, стегнати около ръцете над лактите, кожата им — с цвета на блатна вода, нашарена с ритуални белези по голите гърди и рамене. Сива боя от дървесна пепел покриваше челюстите им и лицата над устните като бради. Издължени кръгове ледено синьо и сиво обкръжаваха тъмните им очи. Понесли копия, бойни брадви и всевъзможни ножове на кожените пояси, накичени с украшения от студено кована мед, оформени сякаш така, че да наподобяват лунните фази; а на шията на един висеше наниз, изработен от прешлените на някаква едра риба, и от него висеше обрамчен със злато диск от черна мед, изобразяващ, предположи тя, пълния еклипсис. Този мъж, явно някакъв вожд, пристъпи напред. Три крачки, без да откъсва очи от запазилия пълно безразличие Карса Орлонг, извън слънчевия кръг, и там бавно се смъкна на колене.

Сеймар видя, че държи нещо.

— Карса, обърни му внимание. Това, което направиш сега, ще определи дали ще минем мирно през земята им, или ще ни гонят копия от сенките.

Карса завъртя в ръката си грамадния нож за дране, с който работеше, и го заби дълбоко в трупа на бедерина. После се надигна и се обърна към дивака.

— Стани.

Мъжът потрепери и наведе глава.

— Карса, той ти поднася дар.

— Тогава трябва да го направи изправен. Хората му се крият в този пущинак тука, защото не стои прав. Кажи му, че трябва да стане.

Говореха на търговската реч и нещо в реакцията на коленичилия воин накара Сеймар да заподозре, че разбира думите… и искането. А после той бавно се изправи.

— Човеко на Великите дървеса — проговори той гърлено. — Носителю на гибел, анибарите ти предлагат този дар и те молят и ти на свой ред да ни предложиш дар.

— Значи не са дарове — отвърна Карса. — Вие искате размяна.

В очите на воина пробяга страх. Другите от племето му — анибарите — стояха смълчани и неподвижни сред дърветата, но Сеймар осезаемо почувства отчаянието, което ги обзе. Вождът им плахо заговори отново:

— Да, Носителю, това е език на размяната. Отрова, която трябва да преглътнем. Не подобава на това, което желаем.

Навъсен, Карса се обърна към Сеймар Дев.

— Твърде много думи, които не водят доникъде, вещице. Обясни.

— Това племе следва древна традиция, забравена сред повечето народи на Седемте града. Традицията на даряването. Дарът сам по себе си е мярка за много неща, по някакъв сложен и често пъти объркващ начин придобива стойност. Тези анибари неизбежно са научили за търговията, но не приписват стойност така, както го правим ние, и затова обикновено губят в сделката. Подозирам, че се справят зле в спазаряването с хитрите безскрупулни търговци от цивилизованите земи. Тук съществува…

— Стига — прекъсна я Карса. Махна с ръка към вожда — който отново се присви боязливо — и рече: — Покажи ми този дар. Но първо ми кажи името си.

— Аз съм Ботфайндър. На отровния език — Търсача на лодки. — Вдигна предмета, който държеше в ръцете си. — Знакът на мъжеството. От един велик баща сред бедерините.

Сеймар Дев повдигна вежди и изгледа накриво Карса.

— Това май е срамна кост от бедерин, Теблор.

— Знам какво е — изръмжа той. — Ботфайндър, какво искаш от мен в замяна?

— Пришълци от друг свят идват в лесовете, тормозят клановете на анибарите на север оттук. Избиват всичко по пътя си, без повод. Не мрат, защото властват над самия въздух и отвръщат всяко копие, което ги подири. Така чуваме. Губим много имена.

— Имена ли? — попита Сеймар.

Очите му пробягаха към нея и той кимна.

— Близки. Осемстотин и четиридесет имена, втъкани в моето, сред северните кланове. — Посочи смълчаните воини зад себе си. — И не по-малко имена ще изгубим сред тези, всеки от тях. Страдаме от загубата на всекиго от нас, но повече за децата. Имената, които не можем да си върнем — отиват си и повече не се връщат, и така оредяваме.

— Искате от мен да избия пришълците — каза Карса и посочи дара. — В замяна на това.

— Да.

— Колко са тези пришълци?

— Идват с големи кораби със сиви криле и се спускат в леса на лов. Всеки лов — по дванадесет. Тласка ги гняв, но каквото и да правим, не можем да усмирим този гняв. Не знаем с какво толкова сме ги оскърбили.

„Най-вероятно сте им предложили в дар пак такъв проклет кокал.“ Но Сеймар Дев запази тази мисъл за себе си.

— Колко нападения?

— Двадесет досега. Но лодките им не си отиват.

Лицето на Карса беше съвсем потъмняло. Сеймар Дев никога не беше виждала у него толкова неистов гняв. Изведнъж се уплаши, че ще разкъса този дребен, разтреперан от страх човечец. Вместо това обаче той каза:

— Отърсете своя срам, всички. Отърсете го! Убийците нямат повод да убиват. Те просто го правят. Това, че съществувате, е достатъчно оскърбление за такива същества. — Пристъпи напред и дръпна костта от ръцете на Ботфайндър. — Ще ги избия всичките. Ще потопя проклетите им кораби. В това се…

— Карса! — прекъсна го Сеймар.

Той се извърна рязко към нея, с пламнали очи.

— Преди да се закълнеш в нещо толкова… крайно, би могъл да обмислиш нещо по-постижимо. — Видя яростта, изписана на лицето му, и заговори по-бързо: — Би могъл например да се задоволиш с това да ги прогониш от тази земя, да се върнат на корабите си. Да направиш леса… горчив за тях.

След дълъг, изпълнен с напрежение миг, Карса въздъхна.

— Да. Това ще е достатъчно. Макар да съм изкусен да заплувам след тях.

Ботфайндър беше зяпнал Карса — очите му бяха изпълнени с удивление и страхопочитание.

За миг Сеймар си помисли, че теблорът — съвсем нетипично за него — се опитва да прояви чувство за хумор. Но не, грамадният воин беше съвсем сериозен. И за жалост тя му вярваше, така че не намери нищо смешно или абсурдно в думите му.

— Това решение все пак може да изчака, нали?

— Да. — Той отново изгледа намръщено Ботфайндър. — Опиши ми ги тези пришълци.

— Високи са. Но не колкото тебе. Плътта им е с цвета на смъртта. Очите — студени като лед. Имат железни оръжия и с тях има шамани, чийто дъх е напаст — ужасни облаци отровна пара — всичко, което докоснат, умира в големи болки.

Сеймар Дев се обърна към Карса.

— Мисля, че използват думата „пришълци“ за всичко или всички, които не са от техния свят. Но враговете, за които говорят, идват от кораби. Едва ли са някакви духове. „Дъхът на шаманите“ напомня за магия.

— Ботфайндър — каза Карса, — щом приключа тук, ще ме отведеш при тези „пришълци“.

Мъжът пребледня.

— То е на много, много дни път, Носителю. Мисля да известя, че идваш — клановете на север…

— Не. Ти ще ни придружиш.

— Но… защо?

Карса пристъпи напред, десницата му се изпъна и стисна Ботфайндър за гушата. Придърпа го към себе си.

— Ще гледаш. И като видиш, ще станеш повече, отколкото си сега. Ще се подготвиш — за онова, което предстои, за теб и за жалкото ти племе. — Пусна го и той залитна назад, едва си поемаше дъх. — Моят народ някога вярваше, че може да се скрие — продължи озъбен Карса. — Грешаха. Това научих, а сега ще го научиш и ти. Вярваш, че пришълците са всичко, което може да ви порази? Глупак. Те са само първото.

И воинът се върна при трупа на бедерина, за да си довърши работата.

Ботфайндър го зяпна с лъснали, изпълнени с ужас очи. След това се обърна и засъска нещо на своя език. Шестима притичаха покрай вожда си, извадиха ножове и се приближиха към Карса.

— Теблор — извика предупредително Сеймар.

Ботфайндър вдигна ръце.

— Не! Не искаме да пострадаш, Носителю. Те само ще ти помогнат с рязането, нищо повече. Плячката ти ще е приготвена, за да не губим време…

— Кожите искам да се ощавят — каза Карса.

— Да.

— И бегачи да ни ги донесат, и месото от този лов, опушено.

— Да.

— Значи можем да тръгнем веднага.

Ботфайндър кимна мълчаливо, сякаш не можеше да се довери на собствения си глас в отговор на тази настойчива решителност.

Карса изръмжа, взе ножа си, отиде до близкия вир с блатна вода, наведе се и започна да мие кръвта от острието и ръцете си.

Сеймар Дев се приближи до вожда. Неколцината воини вече сечаха убития бедерин.

— Ботфайндър.

Той й хвърли боязлив поглед.

— Ти си вещица… така те нарича Носителят.

— Да. Къде са жените ви? Децата?

— Отвъд това блато, на северозапад. Земята там се издига, има езера и реки, и там намираме черното зърно и диви плодове между плоските камъни. Свършихме с големия лов в откритите полета и сега те се връщат в многобройните ни лагери със зимнина. Но — махна с ръка към воините си — ние следваме вас. Видяхме как Носителят уби бедерин. Той язди кон-белокост — не сме виждали някой да язди кон-белокост. Той носи меч от камък-самород. Железният пророк е казал на народа ни за такива воини — владетели на камък-самород. Идват.

— Не съм чувала за този Железен пророк — каза намръщено Сеймар Дев.

Ботфайндър махна с ръка на юг.

— Това е замръзналото време. — Притвори очи и тонът му изведнъж се промени. — Във Времето на Голямото избиение, което е замръзналото време на миналото, анибарите обитавали равнините и пътували почти до Източната река, където от земята се издигали големите биваци с каменни стени на угарите, а с угарите анибарите разменяли месо и кожи за железни сечива и оръжия. После Голямото избиение връхлетяло угарите и мнозина от тях побягнали и потърсили убежище при анибарите. Но убийците ги преследвали. Мезла, тъй ги наричали угарите. Последвала ужасна битка и всички, които се били подслонили при анибарите, паднали под ръцете на мезла.

— Уплашени от възмездие заради помощта, която предложили на угарите, анибарите се готвели да побегнат — навътре в Одана, — но вождът на мезла ги разкрил. Със сто черни воини дошъл, но сдържал железните им оръжия. Анибарите не са негов враг, казал им той, а после ги предупредил — други идват, и у тях милост няма да има. Те щели да унищожат анибарите. Този вожд бил Железният пророк, крал Искар Джарак, а анибарите се вслушали в думите му и затова избягали на северозапад и тези земи тук и горите и езерата по-натам станали техен дом. — Замълча, погледна Карса, който вече беше събрал вещите си и бе яхнал джагския си кон, и продължи: — Железният пророк казва, че един ден, във време на най-голяма гибел, владелците на камък-самород ще дойдат да ни защитят. И тъй, когато видяхме кой минава през нашата земя и меча в ръцете му… това време скоро ще е замръзнало време.

Сеймар Дев го изгледа, след което се обърна към Карса.

— Не мисля, че ще можеш да яздиш Хавок, Карса. Ще навлезем в много тежък терен.

— Дотогава ще яздя — отвърна теблорът. — Ти можеш да си водиш коня. Ако искаш, можеш и на гърба си да го носиш през целия терен, който ти се стори тежък.

Ядосана, тя тръгна към коня си.

— Добре, засега ще яздя зад теб, Карса Орлонг. Поне няма да се притеснявам, че ще ме удрят клони, ти нали ще събаряш всички дървета по пътя си.

Ботфайндър тръгна покрай северния край на блатистата поляна, навлезе в леса и буквално се стопи пред очите им.

Карса спря Хавок и се вторачи навъсен в буйната тъмна папрат и гъсто израслите смърчове.

Сеймар Дев се изсмя и си спечели сърдития му поглед.

После той се смъкна от гърба на жребеца.

Щом навлязоха в леса, видяха Ботфайндър. На боядисаното му в сиво лице се беше изписала извинителна физиономия.

— Малки пътеки. От дивеч, Носителю. В тези гори има сърни, мечки, вълци и елени — дори бедерините не навлизат толкова надълбоко. Рогачът и лосът са по на север. Тези дивечови пътеки, както виждате, са ниски. Дори анибарите се навеждат, за да преминат бързо. В неоткритото време намираме повече плоски камъни и пътят е по-лек.

Пътят беше заплетен, трънлив и отчайващ, все едно лесът живееше с единствената цел да затрудни минаването през него. Скалната твърд беше близо до повърхността — очукана червено-черна скала, прорязана на места с дълги жили кварцит, земята беше извита и насечена, образуваше падини с високи брегове, хлътнатини и дерета, запълнени с гъст хлъзгав смарагдовозелен мъх. Падините бяха затрупани с нападали дървета, кората на смърчовете беше груба и черна като кожа на акула, а голите гъсто сплетени клони бяха остри като чудовищни нокти.

Тук-там слънчеви лъчи пробиваха клонака и хвърляха наситени разноцветни петна сред иначе сумрачния като в пещера горски свят.

Привечер Ботфайндър ги изведе до измамно податлив сипей и изпълзя по него. За Карса и Сеймар Дев, повели конете си нагоре, изкачването се оказа опасно, всяка стъпка беше по-несигурна от предната — мъхът под краката им поддаваше като изгнила кожа и оголваше остра, ръбеста скала и дълбоки дупки, в които конете можеха да си счупят краката.

Цялата плувнала в пот, ожулена и изподраскана, Сеймар Дев най-сетне се добра до билото, обърна се и преведе коня си последните няколко стъпки. Пред очите им се разгърна относително равна скала, обрасла със сивкави лишеи. От малките падини тук-там се издигаха ниски криви пинии, по-рядко по някой чворест дъб, тук-там хвойна. И боровинки. Много. Водни кончета, големи колкото врабци, прелитаха през кръжащите облаци по-дребни насекоми в гаснещата слънчева светлина.

Ботфайндър посочи на север.

— Тази пътека води до езеро. Ще лагеруваме там.

Тръгнаха.

Възвишения не се виждаха в никоя посока, само огромни камънаци и остри канари, Сеймар Дев бързо разбра колко лесно може да се изгуби човек сред тази дива пустош. Пътеката пред тях се раздвои и Ботфайндър закрачи по източното разклонение, огледа се и реши да продължи по рида отдясно.

Сеймар Дев тръгна след него, хвърли поглед надолу и разбра какво е търсил — криволичеща линия неголеми балвани върху каменна основа малко под тях, очертаваха някакво подобие на змия с клинообразна плоска скала за глава, а в другия край последния камък на „опашката“ беше не по-голям от нокътя на палеца й. Лишей покриваше камъните, надиплен на пластове около тях, и подсказваше, че ориентирът, обозначил пътеката, е много стар. Нищо в тази каменна фигура не подсказваше явно избора на посоката, макар че змийската глава сочеше натам, накъдето вървяха.

— Ботфайндър — подвикна му тя отзад, — как разчиташ тази змия от камъни?

Той я погледна през рамо.

— Змията е извън лоното. Костенурката е по пътеката на лоното.

— Добре, тогава защо не са тук, на високото, за да не се налага да ги търсите?

— Когато черното зърно се носи на юг, сме натоварени — нито костенурката, нито змията не бива да губят форма. Бягаме по тези каменни пътища. Натоварени.

— Къде отнасяте събраното?

— В нашите по-големи лагери в равнините. Всяка група. Събираме жътвата. На едно. И делим, за да има всяка група достатъчно зърно. На езерата, реките и бреговете им не можем да разчитаме. Някои жътви са добри. Други слаби. Както водата се повдига и спада. Не е едно и също. Плоската скала се стреми да е равна, по цял свят, но не може, и затова водата се повдига и спада. Не коленичим пред неравенството, иначе губим честност и ножът намира нож.

— Древни правила за справяне с глада — каза Сеймар.

— Правила в замръзналото време.

Карса Орлонг се извърна към нея.

— Какво е това „замръзнало време“, вещице?

— Миналото, теблор.

Видя го как присви очи. След това изсумтя:

— А неоткритото време е бъдещето, което значи, че сега е течащото време…

— Да! — извика възхитен Ботфайндър. — Ти казваш самата тайна на живота!

Сеймар Дев се качи на коня си — по този рид можеха да яздят отново, макар и предпазливо. Карса Орлонг я последва и някакво странно спокойствие изпълни съществото й. „Самата тайна на живота. Това течащо време, което все още не е замръзнало и едва сега е открито от неоткритото.“

— Ботфайндър, Железният пророк е дошъл при вас преди много време — в замръзналото време, — но ви е говорил за неоткритото време.

— Да, ти разбираш, вещице. Искар Джарак говори само на една реч, но в нея е всичко. Той е Железният пророк. Кралят.

— Вашия ли крал, Ботфайндър?

— Не. Ние сме негови сенки.

— Защото съществувате само в течащото време.

Мъжът се обърна към нея с поклон, изпълнен с почтителност, и това чак я трогна.

— Мъдростта ти е висока чест за нас, вещице.

— А къде е кралството на Искар Джарак?

Очите му внезапно се напълниха със сълзи.

— Отговор, който копнеем да намерим. Изгубен е…

— В неоткритото време.

— Да.

— Искар Джарак е бил мезла.

— Да.

Сеймар Дев отвори уста за нов въпрос, но осъзна, че е ненужен. Знаеше отговора му. Вместо това каза:

— Ботфайндър, кажи ми, от замръзналото време към течащото време има ли мост?

Отвърна й с тъжна, изпълнена с копнеж усмивка.

— Има.

— Но вие не можете да минете по него.

— Не.

— Защото гори.

— Да, вещице. Мостът гори.

„Крал Искар Джарак и неоткритото кралство…“

Скалните грамади се спускаха към кипналата долу пяна и водни пръски като масивни груби стъпала. Свиреп вятър раздираше на пенести вълни морската шир до самия хоризонт, където бурни облаци летяха по небето с цвета на потъмняла броня. Зад гърбовете им, проснала се на запад покрай брега, се издигаше огъваща се от напора на вятъра гора от борове, ела и кедър, с раздърпани, изтерзани от яростта на бурята клони.

Таралак Вийд потръпна, придърпа по-плътно около себе си кожите и се извърна с гръб към побеснялото море.

— Сега продължаваме на запад — заговори високо, за да надвика бурята. — Следваме брега, докато възвие на север. После удряме направо, през вътрешността на запад, в земя на скали и езера. Трудно ще е, защото малко дивеч може да се намери там, макар че ще можем да си ловим риба. По-лошото е, че е пълно с кръвожадни диваци, твърде страхливи, за да нападат денем. Винаги нощем. Трябва да сме готови за тях. Трябва да им нанесем погром.

Икариум не отвърна нищо. Нечовешкият му поглед си остана вторачен в приближаващия се щорм.

Намръщен, Таралак се върна в заслонения им от скали бивак, присви се в благословения завет и изпъна зачервените си премръзнали длани над пламъците на огъня от плавей. И следа не беше останала от легендарната, почти митична невъзмутимост на Икариум. Сега беше мрачен и кисел. Изваян беше наново, от ръцете на самия Таралак Вийд, макар той само да следваше указанията, дадени му от Безименните. „Острието е затъняло. Ти ще си брусът, грал.“

Но брусовете бяха безчувствени, безразлични спрямо оръжието и ръката, която го държи. Трудно бе да се постигне, още по-малко да се поддържа такова равнодушие от воин, подхранван от страст. Усещаше вече бремето, как става все по-тежко и по-тежко, и знаеше, че един ден ще започне да завижда на Маппо Рънт за сполетялата го милостива смърт.

Дотук се бяха придвижвали с много добра скорост. Икариум беше неуморен. Стига да му покажеш посоката. А Таралак при цялата си сила и издръжливост се бе изтощил. „Не съм Трелл, а и това не е просто скитане. Вече не, и никога повече няма да бъде за Икариум.“

Нито за Таралак Вийд явно.

Вдигна глава, щом чу шумоленето. Икариум седна до него.

— Тези диваци, за които спомена — започна без предисловия джагът, — защо ще искат да ни предизвикват?

— Изоставеният им лес е пълен със свети места, Икариум.

— Тогава просто трябва да избягваме да ги оскверняваме.

— Не е лесно да бъдат разпознати. Може би линия, очертана от камъни по скалата, повечето — заровени под лишей и мъх. Или останки от еленови рога в чатала на някое дърво, толкова обрасли, че са станали буквално невидими. Или жила кварцит, проблясваща на златисти петънца. Или зеленият камък за сечива — кариерите са просто белезникави жлебове във вертикалната стена, зеленият камък се вади с огън и студена вода. Може да не е нищо повече от меча диря, отъпквана безброй поколения от зверовете. Всичко това — свято. Няма как да разгадаеш умовете на такива диваци.

— Явно знаеш много за тях. А ми каза, че никога не си минавал през земите им.

— Слушал съм за тях много подробно, Икариум.

Нещо изведнъж проблесна в очите на Икариум.

— А кой те е уведомил така подробно, Таралак Вийд?

— Скитал съм на длъж и шир, приятелю. Ровил съм в хиляди сказания…

— Подготвял си се. За мен.

Една лека усмивка бе съвсем уместна за момента и на Таралак не му беше трудно да я изобрази.

— Повечето от това скитане беше с теб, Икариум. Жалко, че не мога да ти даря своите спомени за споделеното време.

— Жалко — съгласи се Икариум и наведе поглед към огъня.

— Разбира се — добави Таралак, — в този дар щеше да има много мрак, много мрачни и неприятни дела. Липсата им у теб, Икариум, е и благословия, и проклятие — но ти не разбираш това, нали?

— Никаква благословия няма в тази липса. — Джагът поклати глава. — Стореното от мен не може да наложи вярната си цена. Не може да бележи душата ми. И така си оставам непроменим, вечно наивен…

— Невинен…

— Не, не невинен. Невежеството не оправдава, Таралак Вийд.

„Ето, че ме наричаш по име, не приятелю. Започна ли да те трови недоверието?“

— Тъй че моята задача, всеки път, е да ти връщам всичко, което си изгубил. Тежко е и ме уморява, уви. Слабостта ми е в желанието ми да ти спестявам най-ужасните спомени. Твърде много жалост има в сърцето ми и вече разбирам, че в стремежа си да те щадя те наранявам. — Плю в дланите си и приглади косата си, а после отново ги изпъна над пламъците. — Е, добре, приятелю. Веднъж, преди много време, ти беше тласнат от потребността да освободиш своя баща, който беше пленен в Дом на Азат. Пред лицето на ужасен провал се породи по-дълбока, по-гибелна сила — твоят гняв. Ти разби един наранен лабиринт и унищожи един Азат, с което пусна на воля в света орда демонични същества, всяко от които се стремеше единствено към господство и тирания. Някои от тях уби, но мнозина избегнаха твоя гняв и живеят и до ден-днешен, пръснати по света като зли семена.

— Най-горчивата ирония е в това: твоят баща не искаше освобождение. — Той въздъхна. — Беше избрал, по своя воля, да стане Страж на Дома на Азат, и може би е останал такъв до ден-днешен.

— След унищожението, което ти причини, Икариум, един култ, посветен от изначални времена на Азат, прецени, че е наложително те самите да създадат свои стражи. Избрани воини, които да те придружават, където и да идеш — защото твоят гняв и разрушаването на лабиринта бе откъснало от теб всякаква памет за миналото ти — тъй че ти беше обречен, за вечни времена, както изглежда, да търсиш истината за всичко, което си сторил. И по този начин вечно и вечно да изпадаш в гняв и да сееш унищожение. Този култ, култът на Безименните, измисли това, да бъдеш свързан с приятел-спътник. Такъв като мен. Да, приятелю, имало е други, много преди аз да се родя, и всеки от тях е бил пропит с магия, забавяща бремето на състаряването, преграда срещу всякаква болест и отрова дотогава, докато е предана службата му. Задачата ни е да те напътстваме в твоя гняв, да налагаме морална яснота, а над всичко — да бъдем твоят приятел. А тази последна задача се е оказвала, отново и отново, най-простата и всъщност — най-изкусителната от всички, защото лесно е да намерим у себе си дълбока и предана обич към теб. Заради твоята искреност, заради верността ти и заради неопетнената доблест в теб. — Таралак замълча за миг. — Ще ти призная, Икариум, твоето чувство за справедливост е сурово. И при все това в крайна сметка — дълбоко пропито с благородство. А ето, че сега те дебне враг. Враг, на когото само ти, мой приятелю, си способен да се противопоставиш. И тъкмо за това пътуваме, и всички, които поискат да ни се противопоставят, по каквато и да било причина, трябва да бъдат отметени от пътя ни. Заради по-висшето добро. — Отново си позволи да се усмихне, но този път изпълни усмивката с намек за огромна, но храбро сдържана болка. — Сега сигурно се чудиш дали Безименните са достойни за такава отговорност? Дали моралът им и чувството им за чест съответстват на твоите? Отговорът е в необходимостта, а над това — в примера, който ти постави. Ти насочваш Безименните, мой приятелю, с всяко свое деяние. Ако те се провалят в своя стремеж, ще е защото ти си се провалил в своите.

Доволен, че си беше спомнил до съвършенство казаните му думи, Таралак Вийд се взря във великия воин. Той седеше пред него, осветен от пламъците, скрил лицето си в шепи. Като дете, вярващо, че слепотата ще го скрие от света.

И разбра, че Икариум плаче.

„Добре. Дори той. Дори той ще се храни от собствената си мъка и ще я превърне в изкусителен нектар, в сладък опиат на самообвинение и болка.“

„И така всяко съмнение, всяко самоневерие ще изчезне.“

„Защото никаква наслада не може да се извлече от тези неща.“

Запръска студен дъжд и глухо изръмжа далечен гръм. Бурята скоро щеше да се стовари върху тях.

— Отдъхнах достатъчно — каза Таралак и се надигна. — Дълъг поход ни чака…

— Не е нужно — промълви в шепите си Икариум.

— Какво имаш предвид?

— Морето. Пълно е с кораби.

Самотният ездач се спусна от хълмовете скоро след засадата. Баратол Мекхар, с огромните му, нашарени с белези от рани и буци заздравяла плът мишци, оплискани с кръв, се изправи, след като дълго и мълчаливо беше оглеждал мъртвия демон. Надянал беше броня и шлем, а сега извади и брадвата си.

Месеци бяха минали, откак се появиха Т’лан Имасс — мислил беше, че отдавна са изчезнали, изчезнали още преди старият Кулат да затъне в новото си безумие. Не беше разбрал — никой от тях не беше го разбрал, — че тези ужасни немрящи същества изобщо не са се махали.

Групата пътници беше избита. Засадата бе извършена толкова бързо, че Баратол така и не бе разбрал за появата й — докато не се оказа много късно. Джелим и Филиад бяха нахлули в ковачницата с писъци за извършено убийство малко извън селцето. Той награби оръжието си и изтича с тях по западния път, но врагът вече си бе отишъл, а по стария път лежаха издъхващи коне и мъртви тела, сякаш бяха нападали от небето.

След като прати Филиад да доведе старицата Нулис — имаше скромни умения в знахарството, — Баратол се върна в ковачницата си, без да обръща внимание на Джелим, който се влачеше след него като объркано пале. Надяна бронята си, без да бърза. Т’лан Имасс, както подозираше, щяха да са внимателни. Нямаше да бързат и щяха да се постараят да не допуснат грешки. Нулис щеше да разбере, че нищо не може да се направи за горките им жертви.

Но щом се върна на западния път, с изненада видя, че старицата от племето семк врещи заповеди на Филиад, коленичила до едно от телата. И докато бързаше натам, на Баратол му се стори, че е бръкнала с шепи в тялото на мъжа и кокалестите й ръце извършват движения, все едно меси тесто. И докато го правеше, не откъсваше очи от лежащата наблизо жена, която беше започнала да стене, а ходилата й ровеха бразди в кървавата кал.

Нулис го зърна отдалече и го привика.

Баратол видя, че мъжът, до когото е коленичила, е изкормен. Нулис тикаше вътрешностите обратно.

— В името на Гуглата, жено — изръмжа ковачът, остави го на мира. Той е свършил. Напълнила си му корема с кал…

— Врялата вода иде — сопна се тя. — Ще го умия. — Махна с ръка към тресящата се в калта жена. — Тая там е намушкана в рамото, а сега ражда.

— Ражда? Богове подземни. Слушай, Нулис, с вряла вода няма да стане. Освен ако не си решила да му свариш черния дроб за вечеря…

— Иди си при проклетата наковалня, безмозъчна маймуно такава! Раната беше чиста — виждала съм какво могат да направят глигани с бивните си, дупките от тях са много по-лоши.

— Може да е почнало чисто, но…

— Казах, че ще го почистя! Но не можем да го отнесем и червата му да се влачат зад нас, нали?

Слисан, Баратол се огледа. Искаше му се да убие нещо. Но вече знаеше, че ще му попречат, и това го вбеси още повече. Приближи се до третото тяло. Старец, татуиран и без ръце — Т’лан Имасс го бяха насекли на парчета. „Така. Значи той е бил целта им. Другите просто са се оказали на пътя. И затова им е било все едно дали ще оживеят, или ще умрат.“ Докато горкият кучи син не можеше да е по-мъртъв, отколкото беше.

Баратол се отправи към последната жертва на пътя. От селото идваха още хора, двама носеха одеяла и парцали. Сторук, Фенар, Хайрит, Стук, всички изглеждаха някак дребни, смалени и пребледнели от страх. Нулис отново закрещя заповеди.

Пред него на земята се беше проснал някакъв демон. Двата крайника от едната страна бяха отсечени. Забеляза, че няма много кръв, но нещо странно бе поразило съществото при смъртта му. Изглеждаше… спаднало, сякаш плътта под кожата беше започнала да се разтваря, да се топи и чезне. Странните му очи вече бяха изсъхнали и напукани.

— Ковачо! Помогни ми с това!

Баратол се върна.

— На одеялото. Сторук, ти и брат ти от оная страна, всеки хваща по един край. Фенар, ти с мене отсам…

Хайрит, стара почти колкото самата Нулис, тикна в ръцете й вързоп парцали.

— А аз?

— Иди седни до жената. Натикай парцал в раната — ще я оправим после, освен ако раждането не й докара беля…

— С толкова изгубена кръв, сигурно няма да го преживее — измърмори Хайрит и присви очи.

— Може би. Засега просто седни до нея. Дръж проклетата й ръка и й говори, и…

— Добре, добре, вещице, не си единствената тука, дето ги знаеш тия неща.

— Хубаво. Иди тогава.

— Ти само го чакаше това, нали?

— Млъкни, ялова краво.

— Кралицата Нулис, Върховната жрица на Кучките!

— Ковачо — изръмжа Нулис, — ще я тупнеш по главата с тая брадва, нали?

Хайрит изръмжа и бързо се отдръпна.

— Помогни ми — подкани го Нулис. — Трябва да го вдигнем веднага.

Изглеждаше безсмислено, но той изпълни молбата й и се изненада, щом тя заяви, че младежът още е жив, след като го положиха на одеялото.

Щом Нулис и другите го понесоха към селото, Баратол се върна при разчлененото тяло на стареца с татуировките. И клекна до него. Задачата щеше да е неприятна, но сигурно щеше да разбере нещо за мъртвия от вещите му. Обърна тялото по гръб и спря, зяпнал безжизнените очи. Очи на котка. Огледа с подновен интерес шарките на татуировката, после бавно се отпусна и седна на земята.

И едва сега забеляза мъртвите мухи. Покриваха земята — повече мухи, отколкото бе виждал през живота си. Стана и се върна при мъртвия демон.

Загледа го умислено, а после някакво далечно движение и тропот на конски копита привлече вниманието му. Селяните вече се бяха върнали да приберат бременната.

Непознатият ездач караше право към тях.

Запенен кон, с цвета на избеляла от слънцето кост. Носеше кована броня, лакирана в бяло. Лицето му беше бледо под ръба на шлема и изпито от скръб. Той спря, смъкна се от седлото и без да обръща внимание на Баратол, бавно пристъпи и падна на колене.

— Кой… кой направи това?

— Т’лан Имасс. Петима. Мръсници, дори като за Т’лан Имасс. Засада. — Баратол посочи тялото на татуирания. — За него са били според мен. Жрец, от култа, посветен на Първия герой Трийч.

— Трийч вече е бог.

Баратол изсумтя равнодушно и хвърли поглед през рамо към съборетините на селцето, което бе започнал да приема за свой дом.

— Имаше още двама. Още са живи, макар че единият няма да издържи дълго. Другата е бременна и в момента ражда…

Мъжът вдигна глава.

— Двама ли? Не, трябва да са били трима. Момиче…

Баратол се намръщи.

— Бях решил, че целта им е бил жрецът — с него са се постарали, — но сега разбирам, че са го убили, защото е представлявал най-голямата заплаха. Трябва да са дошли за момичето, след като го няма.

Мъжът се изправи. Беше на ръст колкото Баратол, но не толкова плещест.

— Може би е избягала… в хълмовете.

— Възможно е. Макар че… — Посочи един от мъртвите коне. — Зачуди ме онзи резервен кон, оседлан като другите. Посеченият на пътя.

— Виждам го.

— Кой си ти? И какво ти се пада това изгубено момиче?

Скръбта все още се беше врязала дълбоко в изпитото му лице. Той примига, после кимна.

— Името ми е Л’орик. Детето беше… беше за Кралицата на сънищата. Идвах да я взема… и моя питомец. — Погледна демона и лицето му отново помръкна от мъка.

— Късметът те е оставил значи. — Изведнъж на Баратол му хрумна нещо. — Л’орик, ти сигурно имаш някакви умения в церенето?

— Какво?

— Ами нали си Върховен маг на Ша’ик, в края на краищата…

Л’орик извърна очи жегнат.

— Ша’ик е мъртва. Въстанието е разбито.

Баратол сви рамене.

— Да — промълви Л’орик. — Мога да привличам Денъл, ако потрябва.

— Нима те интересува само животът на момичето? — Махна с ръка към демона. — За питомеца си нищо не можеш да направиш — но за другите? Младежът ще умре — ако не е издъхнал вече. Какво, ще стоиш тук и ще се косиш само за това, което си изгубил?

Очите на мага блеснаха от гняв.

— По-полека — изръмжа тихо Л’орик. — Бил си войник — това поне си личи, — но си се покрил тук като жалък страхливец, докато другите се вдигнаха, обзети от блян за свобода. Няма да позволя да ме укорява такъв като тебе.

Баратол го изгледа за миг с тъмните си очи, после се обърна и тръгна към селото.

— Някой ще дойде — подхвърли през рамо, докато се отдалечаваше. — Да приготви мъртвите за погребение.

Нулис беше настанила подопечните си в някогашния хан. Измъкнали бяха нар от една от стаите за жената, а младежа с разпрания корем го бяха сложили на голямата маса в гостилницата. Над огнището вдигаше пара котел с вода, а Филиад вадеше с дълъг черпак натопени парцали и ги носеше на улисаната в работа старица семк.

Беше извадила отново вътрешностите, но засега сякаш не обръщаше внимание на пулсиращата слузеста купчина и беше заровила двете си длани дълбоко в коремната кухина.

— Мухи! — изсъска тя, щом Баратол влезе. — Тази проклета дупка е пълна с мъртви мухи!

— Няма да го спасиш — измърмори Баратол, отиде до прашасалия тезгях и сложи грамадната брадва отгоре, желязото тежко издрънча върху дървото. Почна да сваля металните ръкавици и погледна през рамо към Хайрит. — Тя роди ли?

— Да. Момиче. — Хайрит миеше ръцете си в леген, но кимна към малкото вързопче до гърдите на жената. — Вече суче. Лоша работа, ако ме питаш, ковачо. Лоша. Бебето излезе синьо. Само дето връвта не беше на възли и увита около врата му.

— И защо беше синьо?

— Беше ли? Още си е. Напанец ще да е бащата според мен.

— Майката как е?

— Ще живее. Не ми трябва Нулис. Знам как да почистя и зашия една рана. Че аз със Святата армия на Фалада на Хисар съм вървяла, видяла съм битки колкото щеш. И не малко рани съм чистила. — Изтръска водата от ръцете си и ги отри в мръсната си риза. — Ще изкара треска, разбира се, но ако я преживее, ще се оправи.

— Хайрит! — викна Нулис. — Ела тука и изплакни тия парцали! После ги хвърли пак във врялата вода — богове подземни, ще го изтърва — сърцето му спира.

Вратата се отвори рязко. Няколко глави се обърнаха и зяпнаха Л’орик, който бавно пристъпи вътре.

— Кой, в името на Гуглата, е пък тоя? — попита Хайрит.

— Върховен маг Л’орик — отвърна Баратол, докато смъкваше шлема си. — Беглец от Апокалипсиса.

Хайрит се изкиска злобно.

— Е, намерил си е най-доброто място! Добре си ни дошъл, Л’орик! Грабвай половницата с прах и чинията с пепел и сядай при нас! Фенар, стига си зяпал, иди намери Чаур ан’Урдан — убити коне има за рязане, няма защо да оставяме вълците да ги наядат.

Л’орик бавно се приближи до Нулис, която се бе навела над младежа на масата, тикаше парцали в дупката и ги вадеше — кръвта беше твърде много, нищо чудно, че сърцето спираше.

— Отдръпни се — каза Л’орик. — Не владея Висшия Денъл, но поне мога да почистя и затворя раната, и да премахна риска да забере.

— Твърде много кръв загуби — изсъска Нулис.

— Сигурно. Но поне ще дам възможност на сърцето да се оправи.

Нулис отстъпи.

— Както кажеш. Повече не мога да направя за него.

Баратол отиде зад тезгяха, наведе се пред един от дървените плотове и го дръпна рязко. Дървото се отпра и отвътре се показаха три прашасали делви. Той взе едната, изправи се и я сложи на тезгяха. Намери една половница, изтри я от прахта, после измъкна запушалката и я напълни догоре.

Всички го бяха зяпнали, освен Л’орик, който бе застанал над младежа и бе сложил ръце на гърдите му. Хайрит попита тихо, с глас, изпълнен с почитание:

— Това пък откъде се появи, ковачо?

— Старият Кулат го е скътал — отвърна Баратол. — Не мисля, че ще се върне да си го прибере.

— Какво е това, дето надушвам?

— Фаларски ром.

— Богове блажени, и долни, че и горни!

Всички тукашни изведнъж се струпаха около тезгяха. Нулис изръмжа и избута Филиад назад.

— Ти не — много си млад…

— Много млад ли? На двайсет и шест години съм!

— Ха! Двайсет и шест години! Не стигат да оцениш фаларския ром, пале дръгливо такова.

Баратол въздъхна.

— Не бъди алчна, Нулис. А и още две такива делви има долу на рафта. — Взе си чашата и се отдръпна. Филиад и Джелим се сдърлиха при тезгяха.

От среза на меча през корема на младежа беше останал само червен белег, плюс петната засъхваща кръв. Л’орик стоеше до него, отпуснал длани на гърдите му. След малко отвори очи и се отдръпна.

— Сърцето е силно… ще видим. Жената къде е?

— Ей там. Рана в рамото. Зашита е, но мога да гарантирам, че ще гнояса и сигурно ще я убие. Освен ако не направиш нещо.

Л’орик кимна.

— Името й е Сцилара. Младежа не го знам. — След това се намръщи. — Хеборик Призрачните ръце… — Потърка лицето си. — Щях да помисля, че… — После се обърна към Баратол. — Когато Трийч го избра за свой дестраянт, хм, имаше толкова… сила. Т’лан Имасс? Петима?

Баратол сви рамене.

— Самият аз не видях засадата. Имасс първо се появиха преди няколко месеца, после уж се бяха махнали. В края на краищата тук нямаше нищо, което да търсят. Дори мен.

— Слуги на Сакатия бог — каза Л’орик. — Необвързаните, от Върховен дом на Вериги. — Отиде при жената, която бе нарекъл Сцилара. — Боговете наистина са във война…

Баратол отпи на дълга глътка половината ром.

— Боговете, казваш.

— Треската вече шепти в нея — така няма да стане. — Магът затвори очи и взе да мърмори нещо шепнешком. След малко отстъпи и погледна Баратол. — Така става. Кръвта на смъртните се пролива. Невинен живот… унищожен. Дори тук, в тази прогнила дупка, жалкото ви селце, не можете да се скриете от мъката — тя ще ви споходи сама, ще споходи всички ни.

Баратол допи рома.

— Сега ще го търсиш ли момичето?

— И сам да я измъкна от Необвързаните? Не. Дори да знаех къде да търся, невъзможно е. Ходът на Кралицата на сънищата се провали — тя сигурно вече знае това. — Вдиша хрипливо и Баратол едва сега забеляза колко е изтощен. — Не — повтори той отчаяно. — Загубих питомеца си, но… — Поклати глава. — Все пак болка няма — с откъсването би трябвало да има болка, а… не разбирам…

— Върховен маг — проговори Баратол, — тук има свободни стаи. Отдъхни си. Ще пратя Хайрит да намери някаква храна, а Филиад може да се погрижи за коня ти. Изчакай тук, докато се върна.

Ковачът каза няколко думи на Хайрит, след което излезе от хана и се върна по западния път. Чаур, Фенар и Урдан сваляха седлата и такъмите от мъртвите коне.

— Чаур! Отдръпни се от оня… не, тука, насам, стой на място, проклет да си. Така. Не мърдай. — Конят на момичето. Като стигна до него, заобиколи предпазливо и заоглежда за някакви следи.

Чаур се засуети — едър мъж, но умът му беше като на малко дете. Поне да гледа кръв изобщо не се притесняваше.

Без да му обръща внимание, Баратол продължи да оглежда драскотините, браздите и разместените камъни и най-сетне намери отпечатък от малка стъпка, оставена само веднъж и странно извита на петата. От двете й страни — други отпечатъци, като от кости, но овързани тук-там с кожени каишки или парчета козина.

Така. Беше скочила от смъртоносно ранения кон, но още докато единият й крак бе докосвал земята, Т’лан Имасс я бяха хванали, бяха я повдигнали — несъмнено се беше съпротивлявала, но срещу такава нечовешка, неумолима сила се бе оказала безпомощна.

А след това Т’лан Имасс бяха изчезнали. Разпаднали се бяха на прах. Отнасяйки я по някакъв начин със себе си. Не мислеше, че това е възможно. И все пак… извън кръга не се виждаше никаква друга диря.

Отчаян, Баратол тръгна обратно към хана.

Зад него се чу протяжен вой и той се обърна.

— Всичко е наред, Чаур. Можеш да се заемеш с работата си.

Отвърна му бляскава усмивка.

Когато се върна, усети, че нещо се е променило. Селяните се бяха скупчили до стената зад тезгяха. Л’орик стоеше в средата на гостилницата с лице срещу ковача. Беше извадил меча си, с бляскаво бяло острие.

Заговори, без да откъсва от Баратол суровия си поглед:

— Току-що чух името ти.

Ковачът сви рамене.

Зла усмивка изкриви бледото лице на Л’орик.

— Сигурно целият този ром е развързал езиците им, или просто са забравили заповедта ти да пазят тези подробности в тайна.

— Никакви заповеди не съм давал — отвърна Баратол. — Тези хора не знаят нищо за външния свят и още по-малко ги интересува. Но като стана дума за рома… — Погледът му се плъзна към тълпата зад тезгяха, — Нулис, нещо остана ли?

Онемяла, тя кимна.

— Сложи го на тезгяха тогава — каза Баратол. — До брадвата ми става.

— Не съм глупак да те пусна да се доближиш до това оръжие — каза Л’орик и надигна меча.

— Зависи — отвърна Баратол. — От това дали се каниш да се биеш с мен, нали?

— Мога да се сетя за сто имена на такива, които на мое място не биха се поколебали.

Баратол повдигна вежди.

— Сто имена, казваш. И колко от тези имена все още са между живите?

Устните на Л’орик се свиха в тънка резка.

— Вярваш ли, че просто ей така съм си тръгнал от Ейрън преди толкова години, Върховен маг? — продължи Баратол. — Те ме преследваха. На косъм беше в една дълга битка в бяг от Ейрънския път до Карашимеш. Преди да оставя последния да се дави в собствената си кръв в крайпътния изкоп. Може и да знаеш името ми, може и да вярваш, че знаеш за престъплението ми… но не беше там. Онези, които бяха, са мъртви до един. Е, наистина ли държиш да поемеш тази ръкавица?

— Казват, че ти си отворил портите…

Баратол изсумтя и пристъпи към делвата, оставена от Нулис на тезгяха.

— Тъпо. На Т’лан Имасс не им трябват порти. — Вещицата семк намери празна чаша и я бутна по дървения плот. — О, да, отворих ги — когато побягнах навън, на най-бързия кон, който можах да намеря. По това време клането вече беше започнало.

— Но ти не остана, нали? Не си се бил, Баратол Мекхар! Гуглата да те вземе, човече, те въстанаха с твоето име!

— Толкова по-зле, че не помислиха първо да ме попитат — отвърна той с ръмжене, докато пълнеше чашата. — Хайде, прибери го този проклет меч, Върховен маг.

Л’орик се поколеба, после отпусна рамене и бавно прибра меча в ножницата.

— Прав си. Твърде уморен съм за това. Твърде стар съм. — Намръщи се, после отново се изправи. — Помислил си, че онези Т’лан Имасс са дошли за тебе, нали?

Баратол го изгледа над очукания ръб на чашата, без да отвърне нищо.

Л’орик прокара длан през косата си и се огледа, сякаш бе забравил къде е.

— Кълна се в костите на Гуглата, Нулис — рече с въздишка Баратол. — Намери, моля те, някой стол за тоя кучи син.

Сивата мъгла и ослепителните й сребристи петънца бавно се стопиха и изведнъж Фелисин Младша отново усети тялото си, острите камъни, жулещи коленете й, мириса на прах, на пот и на страх във въздуха. Гледки на хаос и смърт изпълваха ума й. Чувстваше се изтръпнала и единственото, което можеше да направи, беше да гледа, да запечата в ума си нещата наоколо. Пред нея мятани от слънцето островърхи копия се забиваха в скална стена, прорязана с цепнатини. Навети от ветровете купчини пясък почти скриваха някогашни широки стъпала, водещи нагоре сякаш в самата скала. По-близо — големите кокалчета на пръсти, бели под тънката набръчкана кожа на ръката, стиснала я над десния лакът, оголените изпънати сухожилия на китката издаваха звук като усукваща се стържеща кожа. Хватка, от която не можеше да се отскубне — изтощила се беше да го опитва. Близка и зловонна миризма на старо и гнило, и зримо от време на време — оплискано с кръв острие, широко близо до закривения връх и стесняващо се към увитата с кожа дръжка. Черен, лъскав като стъкло камък, изтънен и почти прозрачен по ръба.

Около нея стояха и други, още от ужасяващите Т’лан Имасс. Опръскани с кръв, някои — с липсващи или осакатени крайници, половината лице на единия беше отпрано — но това беше старо поражение, осъзна тя. Най-скорошната им битка, най-обикновена засада, не им беше струвала нищо.

Вятърът виеше скръбно по скалната стена. Фелисин бавно се надигна, отупа с длани набилите се в коленете й камъчета. „Те са мъртви. Всички са мъртви.“ Повтори си го още веднъж, и още, сякаш току-що бе открила думите — сякаш все още нищо не означаваха за нея, все още непонятен за нея език. „Всички мои приятели са мъртви.“ Какъв беше смисълът да ги изрича? Но ето, че се връщаха отново и отново, сякаш копнееха за отговор — какъвто и да е отговор.

До слуха й достигна нов звук. Стържене, идваше сякаш от стръмната скална фасада. Примига да махне щипещата пот от очите си и видя, че една от цепнатините сякаш се е разширила, с откършени като от кирка ръбове, и тъкмо оттам се появи изгърбената, превита на две фигура. Старец, облечен в жалки дрипи, целият покрит с прах. От разтворените язви по ръцете му течеше жълта слузеста гной.

Щом я видя, той падна на колене.

— Ти дойде! Те обещаха — та защо да лъжат? — Между думите му се чуваха тракащи звуци. — Ще те отведа, ето сега… ще видиш. Всичко е наред. Ти си в безопасност, дете, защото си избраницата.

— За какво говорите? — попита намръщено Фелисин и отново се опита да издърпа ръката си — този път успя, понеже ръката на немрящия я пусна, и тя залитна.

Старецът скочи да я задържи.

— Изтощена си — нищо чудно. Толкова правила бяха нарушени, за да бъдеш доведена тук…

Тя се отдръпна от него и се подпря с длан на огряната от слънцето каменна стена.

— Къде е това „тук“?

— Древен град, Избранице. Отдавна погребан, но скоро ще оживее отново. Аз съм само първият, призван тук, за да ти служи. Други ще дойдат — вече идат насам, защото и те са чули Шепотите. Виждаш ли, слабите са тези, които ги чуват, а те са, о, колко много, много са слабите. — Отново тракащите звуци — в устата му имаше камъчета.

Фелисин се извърна с гръб към стръмната стена и се загледа в каменистата пуста земя. Следи от стар път, следи от оран…

— Ние минахме през това… преди седмици! — Изгледа с гняв стареца. — Ти си ме върнал!

Той се усмихна, видяха се гнили зъби.

— Градът вече е твой, Избранице…

— Престани да ме наричаш така!

— Моля — ти беше доведена и в това довеждане беше пролята кръв — на теб се пада да придадеш смисъл на тази жертва…

— Жертва? Беше си убийство! Те убиха приятелите ми!

— Ще ти помогна да скърбиш, защото това е моята слабост, разбираш ли? Аз винаги скърбя — за самия себе си — заради пиенето, а жаждата никога не ме оставя. Слабост. Коленичи пред нея, дете. Превърни я нещо, достойно за почит. Няма смисъл да се бориш — тъгата на света е много по-могъща, отколкото можеш да се надяваш, че ти ще си някога, и точно това трябва да разбереш.

— Искам да си ида.

— Невъзможно. Необвързаните те доставиха. Къде би могла да идеш, дори да можеше? Ние сме на много и много левги от където и да било. — Засмука камъчетата в устата си, преглътна слюнката и продължи: — Сигурно нямаш храна. Нито вода. Моля те, Избранице, един храм те очаква в погребания град — толкова дълго се трудих, толкова усилно, за да го приготвя за теб. Там има храна и вода. И скоро ще има още слуги, всички ще копнеят да задоволят всяко твое желание — приемеш ли това, в което си се превърнала. — Замълча отново, усмихна се и тя видя камъчетата — черни, лъскави, бяха поне три, всяко колкото кокалче от пръст. — Скоро ще разбереш в какво си се превърнала — във водачка на най-великия култ на Седемте града и той ще се разнесе, над всяко море и всеки океан — и ще завладее света…

— Ти си луд — викна Фелисин.

— Шепотите не лъжат. — Той посегна към нея и тя се дръпна от лъскавата, покрита с гнойни пъпки ръка. — А, имаше чума, да. Полиел, самата богиня, тя се поклони пред Окования — както сме длъжни да сторим всички, дори и ти — и едва тогава ще добиеш полагащата ти се власт. Чумата. Тя взе мнозина, остави цели градове пълни с почернели трупове — но други оцеляха, заради Шепотите, и бяхме белязани — с циреи, с изкривени крайници и със слепота. При някои бяха езиците — изгниха и опадаха и те останаха неми. При други ушите закървиха и всякакъв звук си отиде от техния свят. Разбираш ли? Те имаха слабост, а Окованият — той показа как слабостта се превръща в сила. Усещам ги, защото съм първият. Твоят сенешал. Усещам ги. Те идат!

Тя не откъсваше очи от ужасната му ръка. След миг той я дръпна и цъкна с език.

— Моля, последвай ме. Нека ти покажа всичко, което съм направил.

Фелисин вдигна ръце към лицето си. Не разбираше. Всичко това беше безсмислено. Лудост някаква.

— Как се казваш? — попита тихо.

— Кулат.

— А моето име… какво е?

Той се поклони.

— Те не разбраха. Никой не го разбра. Апокалипсисът… той не е просто война, не е просто въстание. Той е опустошение. Не просто на земята — това е само последствие, разбираш ли? Апокалипсисът е на духа. На сломения, прекършен дух, роб на собствената си слабост. Само такава изтерзана душа може да нанесе разруха и гибел на земята и на всичко, което живее по нея. Трябва да умрем отвътре, за да убием всичко, което е отвън. Едва тогава, едва след като смъртта вземе всинца ни, едва тогава ще намерим спасение. — Поклони се по-ниско. — Ти си Ша’ик Преродената, Избраната за Ръка на Апокалипсиса.

— Промяна на плановете — измърмори Искарал Пъст, докато ситнеше привидно без ясна цел и посока ту към светлината на огъня, ту навън. — Виж! — изсъска. — Махна се, мръсната му крава! Няколко си там чудовищни сенки в нощта и — пуф! Само паяци, изпокриха се във всяка дупчица и пролука. Жалка страхливка. Мисля си, Трелл, че трябва да бягаме. Да бягаме, да. Ти натам, а аз — насам — в смисъл, точно зад тебе ще съм, разбира се, защо да те оставям тепърва? Дори и с тези неща на пътя… — Замълча, поскубна нервно косата си и отново заситни напред-назад. — Но защо пък да се тревожа? Не бях ли верен? Полезен? Гениален, както винаги? Тогава защо все пак са тук?

Маппо извади от торбата си боздуган.

— Не виждам нищо. И чувам само теб, Върховни жрецо. Кой е дошъл?

— Да съм казал, че е дошло нещо?

— Каза, да.

— Какво да направя, ако си си изгубил ума? Но защо, това искам да разбера, защо? Не ни трябва компания. Пък и човек би си помислил, че това ще е последното място, където искат да са, ако това, което надушвам, е същото, което надушвам, а нямаше да надушвам това, което надушвам, ако нямаше нещо, което да мирише, нали? — Замълча и кривна глава. — Каква е тая миризма? Все едно, докъде бях стигнал? А, да, да си представиш непредставимото, а непредставимото е представата, че Сенкотрон всъщност си е съвсем с ума. Абсурд, знам. Все едно, ако е това, то тогава той знае какво прави. Има си причини — разумни причини.

— Искарал Пъст — каза Маппо. — В опасност ли сме?

— Гуглата да е имал някога по-добри дни? Естествено, че сме в опасност, тъп глупако — о, такива мнения трябва да пазя за себе си. Я да видим! Опасност ли? Ха! Ха-ха, приятелю, не, естествено. Ха-ха. Ха. О, ето ги…

От тъмното изникнаха огромни туловища. Червени като въглени очи от едната страна, злокобно зелени от другата, после — още два чифта, единият златист, другият — тъмномеден. Смълчани, изгърбени и смъртно опасни.

Хрътките на Сянка.

Някъде далече в пустинята самотен вълк или койот нададе вой, сякаш беше подушил воня от самата Бездна. Дори щурците се бяха смълчали.

Треллът настръхна. Вече и той можеше да надуши миризмата на ужасните същества. Кисела, отровна. Връхлетяха го болезнени спомени.

— Какво искат те от нас, Върховни жрецо?

— Млъкни… трябва да помисля.

— Няма нужда да се тормозиш — чу се нов глас от тъмното. Маппо се обърна и видя как някакъв мъж пристъпи в кръга от светлината на огъня. Загърнат в сиво наметало, висок, иначе невзрачен. — Те просто… си минават оттук.

Лицето на Искарал грейна от фалшива радост, макар в същото време той да потръпна.

— А, Котильон… нима не виждаш? Постигнах всичко, което Сенкотрон поиска от мен…

— Със сблъсъка с Дежим Небрал — отвърна Котильон — ти далеч надмина очакванията. Признавам, представа си нямах, че притежаваш толкова кураж, Искарал Пъст. Сенкотрон добре е избрал своя маг.

— Да, пълен е с изненади той, нали? — Върховният жрец заситни заднишком към огъня, клекна и кривна глава. — Е, а сега какво иска? Да ме остави да отдъхна? Никога не ме оставя да отдъхна. Да поведа Хрътките по дирята на някой глупак? Не задълго, надявам се. За този глупак. Не, нито едно от тези неща. Тук е, за да ме обърка, но аз съм Върховен жрец на Сянка, в края на краищата, тъй че не, не може да ме объркат. Защо? Защото служа на най-объркващия бог, който съществува, затова. Е, трябва ли да се тревожа? Разбира се, но той така и няма да разбере, нали? Не, трябва само да се усмихна на тоя бог убиец, и да река: „Искаш ли чайче от кактус, Котильон?“

— Благодаря — отвърна Котильон. — С удоволствие.

Маппо остави боздугана на земята и седна край огъня. Искарал вече наливаше чая. Треллът се помъчи да надвие нарастващото в душата му отчаяние. Някъде на север Икариум седеше край пламъци сигурно не по-различни от тези, изтерзан както винаги от онова, което не можеше да си спомни. Не беше сам, да. „Да, друг е заел мястото ми.“ Това сигурно трябваше да е повод за облекчение, но Маппо не можеше да изпита нищо друго освен страх. „Не мога да се доверя на Безименните — това го научих отдавна.“ Да, Икариум сега беше с някой, на който му беше все едно за джага…

— Радвам се, че си добре, Маппо Рънт — каза Котильон.

— Хрътките на Сянка някога се сражаваха на наша страна — промълви Маппо. — На пътя на Ръцете.

Котильон кимна и отпи от чая.

— Да. Двамата с Икариум едва се отървахте тогава.

— Едва? Какво имаш предвид?

Дълго време богът покровител на убийците не отговори. Около тях, извън малкия бивак, огромните Хрътки сякаш се бяха затаили за нощен отдих.

— Не е толкова проклятие — най-сетне проговори Котильон, — колкото… утайка. Смъртта на един Дом на Азат освобождава всевъзможни сили, енергии — не само тези на обитателите на гробниците им. В душата на Икариум е жигосано нещо като зараза или — може би — паразит. Естеството му е хаос, а ефектът му — липса на цялост. Този паразит се опълчва на движението напред, на мисълта, на духа, на самия живот. Маппо, тази зараза трябва да бъде премахната, ако искаш да спасиш Икариум.

Треллът едва успя да си поеме дъх. През всичките тези столетия до джага и от всички думи, казани му от Безименните, от учени и мъдреци по целия свят, никога не беше чувал нещо такова.

— Ти… сигурен ли си?

Котильон кимна замислено.

— Доколкото е възможно. Двамата със Сенкотрон… — Извърна очи замислено, после сви леко рамене и продължи: — Нашият път към възнесението беше през Домовете на Азат. Имаше години — много години, — през които нито аз, нито мъжът, когото знаеха тогава като император Келанвед, не можехме да бъдем открити никъде из Малазанската империя. Защото бяхме започнали друго търсене, много по-дръзка игра. — Пламъците на огъня грейнаха в тъмните му очи. — Почнахме да картираме Азатите. Всеки Дом, по целия този свят. За да овладеем силата им…

— Но това е невъзможно — прекъсна го Маппо. — Провалили сте се, другояче не е и могло да бъде — иначе и двамата щяхте да сте много повече от богове…

— Съвсем вярно, точно така е. — Загледа се мълчаливо в чая в глинената паница в ръцете си. — Осъзнахме някои неща обаче. Неща, спечелени с труден опит и донякъде неумолимо усърдие. Първото беше следното: нашето търсене би отнело много повече от един смъртен живот. Другите неща, които осъзнахме… е, може би ще е най-добре да ги оставя за друга нощ, за друго време. Все едно, след като разбрахме, че този ход би наложил над нас изисквания, на които не можем да издържим — не и като император и старши убиец, — се оказа необходимо да използваме онова, което вече бяхме научили.

— За да станете богове.

— Да. И с това разбрахме, че Азатите са много повече от Домове, създадени за затвори на същности на силата. Те освен това са и портали. И още нещо, със сигурност: те са хранилища на Изгубените стихии.

Маппо се намръщи.

— Не съм чувал за Изгубени стихии?

— Учените обикновено признават само четири, общо взето: вода, огън, земя и въздух; но съществуват и други. И тъкмо от тези други произлиза необятната сила на Домовете на Азат. Маппо, човек е в крайно неизгодна позиция в усилието си да различи модел, когато разполага само с четири отправни точки, при условие, че съществуват неизвестен брой други, само че невидими, непредвидени в схемата.

— Котильон, тези Изгубени стихии… може би са свързани с аспектите на магията? Лабиринтите и Драконовата колода? Или по-скоро древните Крепости?

— Живот, смърт, мрак, светлина, сянка… възможно е, но дори и това като че ли е много сбит подбор. Какво да кажем например за времето? Минало, настояще, бъдеще? Какво да кажем за порива и делото? Звука, тишината? Или последните две са само по-дребни аспекти въздух? Времето принадлежи ли на светлината? Или е само една точка, някъде между светлина и мрак, но все пак различима от сянка? Какво да кажем за вяра и отрицание? Разбираш ли вече потенциалната сложност на отношенията, Маппо?

— Стига изобщо да съществуват извън идеята в понятията.

— Вярно. И все пак може би са нужни единствено понятията, ако предназначението на елементите е да придадат форма и смисъл на всичко, което ни обкръжава отвън, и всичко, което ни насочва отвътре.

Маппо се отпусна на лакът.

— И значи вие сте се опитали да овладеете такава сила? — Зяпна Котильон, зачуден дали дори един бог е способен на такава самозаблуда, на такава амбиция. „А са започнали търсенето си много преди да станат богове…“ — Признавам, че се надявам двамата със Сенкотрон да се провалите — това, което описваш, не бива да попада в ничии ръце, нито на бог, нито на смъртен. Оставете го на Азат…

— Така щяхме и да направим, ако не бяхме разбрали, че контролът на Азат поддава. Безименните, подозирам, са осъзнали същото и затова са отчаяни. Уви, убеден съм, че последното им решение, ако не друго, още повече ще наклони Азатите към хаос и разруха. — Кимна към Искарал Пъст, който клечеше наблизо и си мърмореше нещо. — Оттук и нашето решение да се… намесим. Твърде късно, за жалост, за да предотвратим освобождаването на Дежим Небрал и самата засада. Но… ти си жив, Трелл.

„И тъй, Котильон, в стремежа си да станете господари на Азат накрая сте се оказали техни слуги. Поривът срещу делото…“

— Да се вдигне проклятието над Икариум. — Маппо поклати глава. — Необичайно предложение, Котильон. Чувствам се разкъсан между съмнение и надежда. — Кисела усмивка. — А, започвам да разбирам как само понятията са достатъчни.

— Икариум е заслужил края на това изтезание каза богът. — Нали?

— Какво трябва да направя?

— Засега прави това, което правиш — следвай приятеля си. Дръж тази диря, Маппо. Предстои сливане, от такава величина, че ще е невъобразимо за чийто и да било ум. Боговете, изглежда, не съзнават стръмната пропаст, към чийто ръб се приближават, и да, понякога и аз се оказвам един от тях.

— Не изглеждаш такъв.

— Е, добре, може би безпомощен е по-точно. Тъй или иначе, двамата с теб ще поговорим пак. Засега не се съмнявай, че си необходим. За нас, за всички смъртни и над всичко — за Икариум. — Остави чая на земята и се изправи.

Маппо чу как и Хрътките се надигат в тъмното.

— Зная, че не е нужно да казвам това — рече богът, — но все едно, ще го кажа. Не губи надеждата си, Маппо. За това нещо отчаянието е най-големият ти враг. Когато дойде часът да застанеш между Икариум и всичко, към което се стремят Безименните… е, вярвам, че няма да се провалиш.

Котильон закрачи в тъмното, Хрътките застъпваха безшумно след него. Маппо се обърна към Искарал Пъст. И срещна две втренчени в него очи.

— Върховни жрецо — промълви Маппо, — смяташ ли да ме придружиш в моя път?

— Уви, не мога. — Далхониецът извърна поглед. — Треллът се е побъркал! Ще се провали! Разбира се, че ще се провали! Пиши го умрял, ах, не мога да понеса да го погледна дори. Всичкото церене на Могора — за нищо! Пълна загуба! — Искарал Пъст се почеса по челото, после скочи. — Твърде много не по-маловажни задачи ме чакат, Маппо Рънт. Не, засега пътищата ни с тебе ще се разделят, но все пак редом един до друг, към славата! Както каза Котильон, ти няма да се провалиш. Аз също. Победата ще е наша! — Вдигна кокалест пръст и го размаха към нощното небе. После се присви. — Богове подземни, обречени сме.

Последва кикот. Могора се беше появила, с наръч дърва, нарязани и насечени като от майстор дървар. Хвърли ги до огъня.

— Я разбъркай малко жарта, скъпи ми жалък съпруже.

— Не можеш да ме командваш, вещице дърта! Разбъркай си я сама! Точно сега ме чакат много по-съдбовни дела!

— Например!

— Ъъъ, като за начало… отивам да пикая.

13.

Макар и с четири нови колелета, каляската на Тригали си беше разнебитена жалка развалина. Два от конете бяха умрели при падането. Трима от съдружниците бяха премазани, а четвъртият си беше прекършил врата. Карполан Демесанд седеше на сгъваемо походно столче, с увита с оцапани с кръв парцали глава, отпиваше от билковия чай и потръпваше.

Бяха напуснали лабиринта на Омтоуз Феллак на Ганат и сега ги заобикаляше познатата пустиня, камънаците и голите хълмове на Седемте града. Слънцето наближаваше зенита зад облачния саван. Миризма на дъжд лъхаше в необичайно влажния въздух. Насекоми кръжаха на гъсти рояци над главите им.

— Това идва с раждането на вътрешното море — каза Ганат.

Паран я погледна през рамо и отново се залови със стягането на подпругата — животното се беше научило да задържа дъха си, да издува гръдния си кош в усилието си да я държи хлабава, сигурно се надяваше Паран да се смъкне от гърба му в някой съвършено неподходящ момент. Конете бяха неохотни спътници на човека във всички негови палави приключения и бедствени авантюри — Паран чувстваше, че не може да му се сърди за оправдано придобитата войнственост.

— Ганат, знаеш ли къде точно се намираме?

— Тази долина води към морето Рараку, отвъд вътрешния хребет. А на изток, през един рядко използван проход — към град Г’данисбан. — Тя се поколеба за миг, след което добави: — Отдавна не съм стигала толкова далече на изток… толкова близо до градовете на вашата раса.

— Г’данисбан. Е, ще ми трябва продоволствие.

Тя се обърна към него.

— Ти изпълни задачата си, Господарю на Колодата. Дераготите са пуснати, д’айвърсът Дежим Небрал, ловецът, вече е жертвата. Връщаш ли се вече в Даруджистан?

— Не, уви — отвърна той.

— Сигурно има още сили, които искаш да пуснеш на света?

Остротата в тона й го накара да се обърне.

— Не, стига да мога да го избегна, Ганат. А ти накъде ще тръгнеш сега?

— На запад.

— А, да. Да поправиш щетата, нанесена на онзи твой ритуал. Всъщност какво затваря той?

— Една небесна цитадела на К’Чаин Че’Малле. И… други неща.

„Небесна цитадела? Богове подземни!“

— Откъде е дошла тя?

— Лабиринт, предполагам.

Знаеше много повече, заподозря Паран, но реши да не настоява. Донамести седлото и рече:

— Благодаря ти, че ни придружи, Ганат. Нямаше да оцелеем без тебе.

— Може някой ден да те помоля за услуга в отплата.

— Съгласен. — Издърпа нещо дълго, увито в плат, закачено на седлото, и го занесе на Карполан Демесанд. — Върховен маг.

Дебелият мъж вдигна очи.

— А, възнаграждението ни.

— За оказаните услуги. Искаш ли да го развия?

— В името на Гуглата, не, Гъноуз Паран — магията е единственото, което още държи черепа ми цял. Дори в ножницата и увит, както е сега този меч, усещам ентропията в него.

— Да, неприятно оръжие.

— Все едно, остава да се свърши още нещо. — Карполан махна с ръка и една от съдружничките парду се приближи и взе грижливо увития меч отатарал, принадлежал някога на адюнкта Лорн. Отнесе го малко встрани, сложи то внимателно на земята и се отдалечи. След нея дойде друг съдружник, носеше огромен боздуган. Застана над увитото оръжие и замахна с боздугана. Още веднъж и още веднъж. Всеки удар разбиваше острието отатарал на все по-малки и по-малки късове. Тежко задъхан, мъжът се отдръпна и погледна Карполан Демесанд.

А той отново се обърна към Паран.

— Вземи своя къс, Господарю на Колодата.

— Благодаря — отвърна малазанецът и се приближи. Наведе се, дръпна накъсаната кожа, зяпна натрошените парчета ръждив метал, после си избра късче, дълго колкото показалеца му и не много по-дебело. Уви го грижливо в парче кожа, след което го пъхна в кесията на колана си. Изправи се и се върна при Върховния маг.

Карполан Демесанд въздъхна и бавно стана от столчето.

— Е, време е да се прибираме у дома.

— Желая ви лек и безопасен път, Върховен маг — каза Паран и се поклони.

Дебелият мъж понечи да се усмихне, но беше толкова изнемощял, че не успя. Подкрепян от един от съдружниците, бавно закрачи към впряга.

— Моли се да не срещне неприятни противници из лабиринтите — тихо промълви Ганат.

Паран отиде при коня си, отпусна ръце на седлото и се обърна към нея.

— Това е война. Древни сили ще се намесят. Вече са намесени. Т’лан Имасс може и да вярват, че са унищожили расата на Джагът, но явно не е така. Ето, ти си тук, а има и други, нали?

Тя сви рамене.

Зад тях отекна разкъсващият звук на разтварящ се лабиринт. Изплющяха поводи, после — тропот на колелета.

— Ганат…

— Джагът не се интересуват от война.

Паран я гледа няколко мига замислено, после кимна. Пъхна стъпало в стремето, качи се на седлото и хвана юздите.

— Също като теб, чувствам се много далече от дома. Сбогом и лек път, Ганат.

— И на теб, Господарю на Колодата.

Паран пое на изток, покрай долината. Реката, прорязвала някога тази земя, отдавна беше пресъхнала, макар лъкатушещият път на руслото й да личеше добре, с купчините храсти и кривите изсъхнали дървета, струпани там, където са били последните вирове, стари бродове и плитчини, запълнени с наносен пясък покрай речните запои. След около левга долината се разшири — разядени скали на север и дълги полегати сипеи на юг. Право напред личеше тясна пътека, изкачваща се между дълбоки и тесни дерета, изровени от порои.

Щом стигна до нея, Паран слезе от коня и го поведе нагоре. Следобедният зной се усилваше, още по-душен заради необичайната влага. Далече на запад, сигурно над морето Рараку, се трупаха тежки облаци. Докато стигне билото, облаците вече бяха погълнали слънцето и ветрецът, лъхащ в гърба му, носеше сладкото обещание за дъжд.

Пред очите му се откри гледка далече на изток, над полегати хълмове с била, осеяни със стада домашни кози. Пътеката водеше към път, който цепеше на север и на юг покрай равнината; на юг възвиваше леко на изток към далечно петно пушек и прах, което трябваше да е Г’данисбан.

Той яхна коня и го подкара в лек галоп.

Скоро стигна до първата пастирска колиба, изгорена и изтърбушена, козите вече се сбираха около нея, доведени единствено от навика в края на деня. Не забеляза явни следи от гробове, а не изпитваше охота да рови из развалините. Чумата, тихият, невидим лъх на Сивата богиня. Сигурно и градът напред по пътя му издъхваше в хватката на този ужас.

Първите капки дъжд заудряха по гърба му и след миг пороят връхлетя с шумен плясък. Каменистата пътека стана измамно хлъзгава и го принуди да забави коня в предпазлив тръс. Смален до десетина крачки във всички посоки, светът сякаш се стопи зад сребриста стена. Топла вода потече под дрехите му. Паран придърпа над главата си качулката на опърпаната войнишка пелерина и се присви под камшиците на дъжда.

Скоро пътеката се превърна в поток, кална вода се разля по камънаците. Конят забави, но продължиха упорито напред. Между два ниски хълма пътеката се разля в плитко езеро, а пред Паран се изправиха двама войници.

Ръка в метална ръкавица се пресегна да хване юздите на коня.

— В грешна посока си тръгнал, странниче — изръмжа първият на малазански.

Другият държеше арбалет — но не беше зареден. И се обади изпод качулката си:

— Тази пелерина плячка ли е? Смъкнал си я от трупа на малазански войник, а?

— Не — отвърна Паран. — Зачислена ми е, както вашите пелерини, войник. — По-напред, както успя да зърне през затихналия за малко порой, имаше лагер. Два, може би три легиона, палатките бяха накацали по склоновете под ниския свод от дим от гаснещите в дъжда готварски огньове. А още по-нататък се издигаха крепостните стени на Г’данисбан. — Кой командва тази армия?

Този с арбалета отвърна:

— Какво ще кажеш първо ти да отговориш на няколко въпроса?

Дезертьор ли си?

„Хм, формално погледнато, да. Но пък, от друга страна, уж съм умрял.“

— Искам да говоря с командващия ви офицер.

— Нямаш голям избор засега. Слизай от коня. Арестуваме те по подозрение в дезертьорство.

Паран се смъкна от седлото.

— Добре. Сега ще ми кажете ли чия е тази армия?

— Момчето да те бутне дано. Пленник си на Воинството на Едноръкия.

Въпреки всички външни белези Паран бавно осъзна, че това не е обсада. Няколко роти държаха пътищата, водещи към Г’данисбан, а самият лагер образуваше полукръгов кордон покрай северната и западната му страни, нямаше постове на по-близо от четиристотин крачки от неохраняваните градски стени.

Единият войник поведе коня му към временните конюшни, а другият подкара Паран по пътеките между подгизналите войнишки палатки. Наоколо се движеха хора, загърнати в наметала, но никой не носеше бойно снаряжение.

Влязоха в една офицерска палатка.

— Капитане — каза войникът и смъкна качулката си. — Хванахме този, опитваше се да влезе в Г’данисбан по пътя за Рараку. Носи малазанска военна пелерина. Смятаме, че е дезертьор, вероятно от Четиринадесета на адюнктата.

Жената, към която се обърна, лежеше на гръб на походно легло, изпънато успоредно на задната стена. Беше светлокожа, с дребничко лице, обкръжено от буйна дълга рижа коса. Изви глава да погледне войника и Паран, помълча, после отново заби поглед в капещото платно над себе си.

— Отведи го в склада — имаме склад, нали? А, и му вземи данните — коя част, кой легион и прочие. За да го отбележат някъде, преди да го екзекутират. Разкарайте се и двамата, всичко накапахте.

— Един момент, капитане — обади се Паран. — Искам да говоря с Върховния юмрук.

— Невъзможно, а и не помня да съм ти давала разрешение да говориш. Изтръгни му ноктите заради това, Футгар, ясно? Като му дойде времето, разбира се.

Преди години Паран щеше да… нищо нямаше да направи. Подчиняваше се на правилниците, писани, както и неписани. Щеше просто да изчака момента. Но целият беше прогизнал и имаше ужасна нужда от гореща баня. Беше уморен. А и веднъж беше минал през нещо подобно — отдавна, на един далечен континент. Онова тогава беше със сержант, разбира се — същата рижа коса, но мустаци под носа — все пак приликата беше налице, като мушването на нож на убиец.

Войникът, Футгар, стоеше вляво от него, на половин крачка по-назад. Паран просто отстъпи вдясно и натресе левия си лакът в лицето му. Счупи му носа. Мъжът се смъкна на пода като чувал с дини.

Капитанът скочи и дори успя да се изправи, когато Паран пристъпи крачка напред и я удари здраво, кокалчетата на пръстите му изпукаха в челюстта й. Тя подбели очи, срина се на леглото и дървените му крака изпращяха.

Паран разтри изтръпналата си ръка и се огледа. Футгар лежеше неподвижно, капитанката също. Проливният дъжд отвън трябваше да е заглушил всякакъв шум от краткия бой.

Пристъпи до походния куфар на капитана. Беше отключен. Вдигна капака и зарови из дрехите. Бързо събра достатъчно подходящ материал, за да им запуши устата и да ги върже. Издърпа Футгар по-навътре от входа, прибра ножа му за ядене, отличителния му знак и един нож за кормене кетра, с широко острие, след това смъкна оръжейния му колан. Смачка един парцал да му запуши устата, после се наведе да провери дали през счупения нос влиза достатъчно въздух. „Не стига.“ Остави това за момент, стегна здраво китките и глезените му и с един дълъг ремък ги върза на гърба му. След това стегна с друг ремък главата му през устата, като остави достатъчно място за дишане, но недостатъчно, за да може езикът да се движи. Щеше да може да ръмжи, но нищо повече.

По същия начин върза капитана, като този път натика топката плат и я върза с ивица, отпрана от една от чистите й ризи. Накрая върза и двамата от двете страни на леглото, а него — за централния стълб на палатката, за да не се чува много скимтенето им отвън — надяваше се, че това ще му даде достатъчно време. Доволен се огледа за последно и излезе.

Намери главната улица и тръгна към голямата командна шатра в центъра на лагера. Подминаваха го войници, без да му обръщат внимание. Това беше Воинството на Едноръкия, но все още не беше зърнал нито едно познато лице, което не беше особено изненадващо — беше командвал Подпалвачите на мостове, а Мостоваците вече ги нямаше. Повечето от тези войници бяха новодошли в армията, привлечени от гарнизоните в Пейл, Дженабарис и Натилог. След Панионската война. Все пак очакваше да намери поне някой от първоначалната сила, минала в марш по целия път до Корал, някой, който да е участвал в онази опустошителна битка.

Пред командната шатра на Дужек стояха на пост четирима войници. Наблизо се виждаше пети, държеше юздите на оплискан с кал кон.

Паран се приближи, приковал очи в конника. Познат — намерил беше онова, което търсеше. Конен съгледвач… но като че ли беше служил в армията на Каладън Бруд „Макар че може и да греша. А как се казваше?“

Войникът го изгледа съсредоточено със светлокафявите си очи. Изпод сянката на качулката лицето за миг светна, щом го позна, след това усмивката се замени с объркване. Съгледвачът изправи гръб и отдаде чест.

Паран поклати глава, но вече бе късно. Четиримата на пост също застанаха мирно. Той отвърна на поздрава с вяло махване с ръка и пристъпи пред конника.

— Войник, познаваш ли ме? Отговори ми тихо, моля те.

Отсечено кимване.

— Капитан Гъноуз Паран. Не забравям лица и имена, сър, но чухме, че сте…

— Да, точно така е. Името ти?

— Хърлочъл.

— Сега си спомних. Действаше като хроникьор по едно време, нали?

Той сви рамене.

— Записвам си разни неща, да, сър. Какво търсите тук?

— Трябва да говоря с Дужек.

Хърлочъл хвърли поглед към стражите, после се намръщи.

— Елате с мен, сър. Не им обръщайте внимание, съвсем нови са и не познават всички офицери.

Хърлочъл поведе коня и Паран тръгна с него по близката страничка улица. Спряха.

— Хърлочъл, защо шатрата на Дужек се пази от новобранци? Това е пълна глупост. Какво се е случило тук и защо сте на лагер извън Г’данисбан?

— Зле си изпатихме, сър. От чумата, нали разбирате — лечителите на легиона я задържат от нас, но какво причини на Седемте града… богове, капитане, труповете са десетки хиляди. Може би стотици хиляди. Всеки град. Всяко село. Придружаваше ни Златен морант, разбирате ли, ренегат някакъв. Все едно, в Г’данисбан има един храм. Великият храм на Полиел, и мръсният вятър идва точно оттам, и става все по-силен. — Хърлочъл замълча и отри дъжда от очите си.

— И Дужек реши да удари право в ядрото, така ли?

— Да, сър.

— Продължавай, Хърлочъл.

— Пристигнахме преди месец и Върховният юмрук сформира роти от ветераните си, със Златния морант. Планираха щурм срещу проклетия храм. Очакваха най-малкото някоя Върховна жрица или нещо такова, но бяха готови за това. Това, което никой не предвиди обаче, беше самата Сива богиня.

Очите на Паран се разшириха.

— И тя отвърна на удара?

— Повечето, сър, освен Златния морант. Но… всички са болни, сър. Чумата ги е хванала и все още са живи само благодарение на лечителите… само че те губят битката. Та ето ни тук. Затънали в това скапано място и нито един истински шибан офицер, който наистина да поеме командването и да вземе решение. — Хърлочъл помълча за миг, след което добави колебливо: — Освен ако не сте дошли за това, капитане. Искрено се надявам да е така.

Паран извърна очи.

— Аз официално съм мъртъв, съгледвач. Дужек ни изхвърли от армията, мен самия и още няколко други…

— Подпалвачите на мостове.

— Да.

— Е, сър, ако някой си е заслужил дните под сладкото слънце…

Паран се намръщи.

— Да, сигурен съм, че има слънце някъде наоколо. Все едно, трудно мога да поема командването — освен това съм само капитан…

— С абсолютно старшинство, сър. Дужек отведе офицерите си с него — те бяха ветераните в края на краищата. Тъй че тук имаме близо десет хиляди войници в лагера, а най-близкото нещо до командир е капитан Суиткрийк, която е фаларийска принцеса, ако можете да го повярвате.

— С рижа коса?

— Буйна и рижа, да, и хубаво личице…

— С подута челюст. Срещнахме се.

— Подута челюст?

— Срещата не беше много учтива. — Паран все пак се поколеба, после изруга и кимна. — Добре. Ще запазя ранга капитан… със старшинство. Но ми трябва ново име…

— Капитан Кайндли, сър.

— Кайндли?

— Старите кучета говорят за него, както бабите говорят за чудовища на хлапетата, за да слушат, сър. Никой тук не го е срещал — поне никой, който да не е с треска и почти обезумял.

— Е, и къде беше назначен последно Кайндли?

— Четиринайсета, сър. Армията на адюнктата, западно от Рараку. Вие от коя посока дойдохте?

— От запад.

— Чакайте да помисля. Ще се направя, че съм ви познал. Никой нищо не знае за мен, знаят само, че Върховният юмрук ме използва за вестоносец.

— Но защо съм позволил двама войници да ме арестуват, щом е трябвало да поема командването?

— Така ли? Ами… може би сте искали да проверите как поддържаме дисциплината.

— Добре. Още един въпрос, Хърлочъл. Защо не си вече с Каладън Бруд на Дженабакъз?

— Съюзът се разпадна, сър, скоро след като Тайст Андий се настаниха в Черен Корал. Ривите се върнаха в равнините, баргастите — по хълмовете си. Пурпурната гвардия тръгна на север и просто изчезна — никой не знае къде са отишли. Когато Едноръкия тръгна, хм, изглеждаше, че просто са заминали някъде на по-интересно.

— Съжаления?

— С всеки удар на сърцето, сър. — Хърлочъл се намръщи. — Капитан Суиткрийк е с подута челюст, тъй ли?

— Аз я ударих. И още един войник, Футгар. Вързани са в палатката на капитана. Може да са се освободили вече.

Мъжът се ухили, но усмивката му не беше много приятна.

— Капитане, вие сте приспали с удар фаларийска принцеса — идеално. Напълно съвпада с онова, което са чували за Кайндли. Гениално!

Паран примига и се потърка по брадичката. „Богове подземни, защо все така ми върви с царствени особи?“

Бавно се измъкна от скрития храм и видя тътрещата се по пътя колона окаяни фигури. Спусна се по прашния каменист склон и стигна на петнадесетина крачки, преди някой да я забележи. Нещо странно имаше в този миг на срещата, взиращите се един в друг оцелели, разпознаването, примесено с тъга. Не размениха много думи.

Лостара Юил продължи с войниците в похода им. Скоро крачеше до капитан Фарадан Сорт, която й разказа едно друго за Ю’Гатан.

— Вашият Юмрук, Тене Баралта, беше на ръба на смъртта — ако не в плът, то духом. Беше изгубил едната си ръка — изгоряла невъзвратимо — имаше и други щети… на лицето. Мисля, че беше суетен мъж.

— Че как иначе с тая проклета мазна брада! — изсумтя Лостара. Замисли се за Тене Баралта. Никога не го беше харесвала особено. Не просто суетен. Честно казано, може би и малко страхливец, въпреки цялата си войнственост и надутост. Спомни си как беше повел изтеглянето, след като тя уби старата Ша’ик, и жаждата му да се възползва от всеки успех, докато танцуваха на ръба на поражението. Някаква садистична жилка имаше у този човек и Лостара се боеше, че тя тепърва ще се разрасне, щом Тене Баралта потърсеше с какво да утоли всичко, което бе поразено в душата му. — Защо ви е изоставила армията?

Фарадан Сорт сви рамене.

— Решиха, че никой заклещен в града не би могъл да преживее огнения ад. — Помълча и добави: — Предположението беше логично. Само че Синн не мислеше така и нещо ми подсказа, че трябва да се доверя на момичето. Затова продължихме да търсим.

— Всички са в дрипи… и без оръжие.

— Да. Точно затова трябва да настигнем армията колкото може по-скоро.

— Синн не може ли да се свърже магически с Четиринадесета? Или с Бързия Бен?

— Не съм я питала. Не знам колко от дарбата й е неоформен талант — такива същества се появяват случайно и без дисциплината на обучение като чираци обикновено се превръщат в аватари на хаоса. Има сила, да, но неуправляема, дива. И въпреки това успя да надвие огнената стена и спаси ротите на Юмрук Кенеб… е, части от тях.

Лостара погледна през рамо капитана, после огледа точещата се след тях войнишка колона.

— Ти си корелри, нали?

— Да.

— И си стояла на Вала?

Кратка усмивка, която след миг се стопи.

— Никому не е позволено да напусне тази служба.

— Казват, че Буреносците боравят с ужасяваща магия в непрекъснатия си щурм срещу Вала.

— Всяка магия е ужасна — да убиваш безразборно, често от голямо разстояние… нищо по-увреждащо не може да има за един смъртен, който владее такава сила, все едно дали е човешко същество, или нещо друго.

— По-добре ли е да гледаш врага си в очите, докато му отнемаш живота?

— Поне им даваш шанс да се защитят — отвърна Фарадан. — А накрая решава Опонн. Решава в чии очи да угасне светлината.

— Опонн… мислех, че е умението.

— Още сте млада, капитан Лостара Юил.

— Нима?

Фарадан Сорт се усмихна.

— С всяка битка, в която се озова, вярата ми в умението намалява. Не, всеки път, винаги е бутването на Бога и дръпването на Богинята.

Лостара не отвърна. Не можеше да се съгласи с тази преценка, дори да пренебрегнеше раздразнението си от снизхождението на другата жена. Умният, опитният войник оживяваше, а тромавите, непохватни войници със замъглени умове загиваха. Тъкмо умението купуваше благоволението на Опонн — нима можеше да е другояче?

— Преживяла си Ю’Гатан — каза Фарадан Сорт. — Колко от това е дръпването на Богинята?

Лостара помисли за миг и отвърна:

— Нищо.

Веднъж, преди години, няколко десетки войници се бяха измъкнали от огромно блато. Окървавени, полуобезумели, подпухнали след седмиците влачене през тиня и черна вода. Калам Мекхар беше сред тях, с тримата, с които крачеше сега, и като че ли в края на краищата само подробностите се бяха променили.

Лесът на Черното псе брутално беше шкартирал Подпалвачите на мостове — проточила се кошмарна война, водена в гори от черен смърч, в лагуни и тресавища, сблъсъци с Нередовните на Мот, с Първа Натийска армия и с Пурпурната гвардия. Оцелелите бяха вцепенени вътрешно — да се измъкнеш от ужаса означаваше да отхвърлиш отчаянието, но онова, което трябваше да го замени, се пробуждаше бавно. Оставаше… много малко. „Виж ни — помнеше думите на Хедж, — не сме нищо повече от прогнили дънери. Отвътре сме изгнили, като всяко друго проклето нещо в това скапано блато.“ Е, Хедж едва ли можеше да се нарече оптимист.

— Замислен ми се виждаш — подхвърли Бързия Бен.

Калам изсумтя и го изгледа.

— Чудех се, Бързак. Ти уморявал ли си се някога от спомените си?

— Това е тъпо — отвърна магьосникът.

— Знам. Аз не просто остарявам, Бързак. Чувствам се стар. Гледам всички тези войници зад нас… богове подземни, те са млади. Освен в собствените си очи. Предполагам, че и ние сме били такива, някога. Само че… Оттогава, Бързак, какво сме направили? Адски малко, което да е било важно.

— Признавам ти, че и аз съм се чудил на някои неща — отвърна Бързия Бен. — Онзи Нокът, Перла, например.

— Оня, дето ме намушка в гърба ли? Какво?

— Защо още не си го убил, Калам? В смисъл, не е нещо, което би го оставил току-така, нали? Освен, разбира се, ако не си сигурен, че можеш да го свалиш.

Фидлър се обади зад двамата:

— Перла ли беше оная нощ в град Малаз? Дъх на Гуглата, Калам, тоя кучи син се върти около Четиринадесета от Рараку насам, нищо чудно, че се подсмихва гадно всеки път, щом те види.

— Хич не ми пука за Перла, нито дали да го убивам, между другото — измърмори Калам. — Имаме си по-големи грижи. Какво се върти в ума на адюнктата? Какво планира?

— А кой казва, че планира нещо? — сопна се Фидлър. Носеше едно от децата в ръцете си, момиченце, дълбоко заспало с палец в устата. — Тя тръгна след Леоман, а сега бяга от чумата и се опитва да се свърже с транспортния флот. А след това? Предполагам, че се връщаме в Дженабакъз или на полуостров Корел. Общо взето е все едно, щот’ войниците така живеят.

— Мисля, че грешиш — каза Калам. — Всичко се оплете.

— В смисъл?

— Перла е ключът, сапьор — отвърна убиецът. — Защо още се върти тук? Какъв е смисълът да шпионира адюнктата? Защо трябва да дебне Четиринадесета? Казвам ти, Фид, какво ще направи по-нататък адюнктата зависи от императрица Ласийн. От нея и никой друг.

— Няма да ни похарчи — каза Фидлър. — Не и адюнктата, не и Четиринадесета. Ние сме единствената мобилна армия, заслужаваща името си. Други командири вече няма — е, има, но единственият поздрав, който бих им дал, е с юмрука напред. Кърваво или не, Тавори все пак сложи край на въстанието тук, а това все пак значи нещо.

— Фид — обади се Бързия Бен, — войната е много по-голяма, отколкото можеш да си представиш, и тепърва започва. Не може да се разбере на чия страна е императрицата.

— За какво говориш, в името на Гуглата?

Апсалар отвърна вместо него:

— Война между боговете, сержант. Капитан Паран говореше за такава война, надълго и…

При тези думи Калам и Бързия Бен се извърнаха рязко.

— Гъноуз Паран? — попита убиецът. — Бързака каза, че го оставил в Даруджистан. Какво общо има пък той с всичко това? И кога си говорила с него?

Тя водеше коня си за юздите на три крачки зад Фидлър, в седлото седяха три деца е помътени от жегата погледи. На въпроса на Калам сви рамене и отвърна:

— Той е Господар на Драконовата колода. В това си качество е дошъл тук, на Седемте града. Бяхме на север от Рараку, когато пътищата ни се разделиха. Калам Мекхар, не се съмнявам, че двамата с Бързия Бен сте въвлечени и в друга схема. Най-сериозно бих ви посъветвала да внимавате. Твърде много неизвестни сили са замесени в тази игра и сред тях ще се намерят и Древни богове, както и древни раси. Сигурно вярвате, че разбирате какъв е крайният залог, но ви съветвам да не…

— А ти разбираш ли го? — попита намръщено Бързия Бен.

— Не напълно, но пък аз съм ограничила своите… цели… Стремя се само към постижимото.

— Ей, наистина ми разпали любопитството — каза Фидлър. — Ето те тук, Апсалар, крачиш отново с нас, след като си въобразявах, че ще седиш кротко в някое крайморско селце в Итко Кан и ще кърпиш вмирисаните пуловери на татенцето си. Може и да си зарязала Крокъс, но ми се струва, че не си забравила нищо.

— Просто вървим по един и същи път — отвърна тя. — Засега. Сержант, няма защо да се боиш от мен.

— А ние останалите? — попита Бързия Бен.

Тя не отвърна.

Внезапна тревога обзе Калам. Той се спогледа за миг с Бързака и отново се обърна напред.

— Давайте първо да я догоним тази проклета армия.

— Ще ми се да видя Перла премахнат — каза Бързия Бен.

Дълго никой не проговори. Не беше често явление магьосникът да изрази желанието си толкова… рязко и смразен, Калам осъзна, че работата става лоша. Може би отчайващо лоша. Но не беше толкова лесно. „Като на онзи покрив в Даруджистан — с невидимите врагове отвсякъде, — взираш се и се взираш, а нищо не виждаш.“

„Перла, някогашният Салк Елан. Лабиринт Мокра… и нож, врязващ се като огън в гърба му. Всички си мислят, че Топър е старшият в Нокътя, но се чудя… можеш ли да го свалиш, Калам? Бързака си има своите съмнения — току-що ти предложи помощ. Богове подземни, май наистина остарявам.“

— Така и не отговори на въпроса ми, Бързак.

— Какъв беше?

— Уморявал ли си се някога от спомените си?

— А, този въпрос ли?

— Е?

— Калам, представа си нямаш.

На Фидлър този разговор не му харесваше. Всъщност го мразеше и изпита облекчение, че всички замълчаха. Вървяха по прашния път, всяка стъпка изтласкваше все по-назад проклетия град развалина. Знаеше, че трябва да е назад в колоната, с отделението си или може би в челото, да се опита да измъкне нещата от ръцете на Фарадан Сорт — тая капитанка беше пълна с изненади, нямаше спор. Беше спасила живота им, несъмнено, но това все още не означаваше, че е длъжен да й вярва. Все още не, въпреки истината, че го искаше, по някаква тайнствена причина, която навярно тепърва щеше да разбере.

Момиченцето със сополивото носле помръдна в съня си, малката му ръчица се вкопчи в лявото му рамо. Другата му ръка беше на устата, то посмукваше палеца си и току подсмърчаше. Беше леко като перце.

Отделението му се беше измъкнало невредимо. Само Балм или може би Хелиан можеха да кажат същото. Тъй че три отделения, от… колко? Единайсет? Трийсет? Войниците на Моук бяха изцяло пометени — Единадесето отделение не съществуваше и този номер никога повече нямаше да бъде възстановен в Четиринадесета. Капитанката беше уточнила номерата, като бе прибавила Тринадесето за сержант Урб, и се получаваше, че това на Фидлър, Четвърто, е с най-малкия номер в списъка. Тази част от Девета рота беше понесла удар и Фидлър не хранеше големи надежди за останалите, тези, които не бяха успели да се доберат до Великия храм. Нещо по-лошо, бяха загубили твърде много сержанти. Бордюк, Мозел, Моук, Соублоун, Тъг.

„Е, добре, изядохме боя, но сме живи.“

Изостана няколко крачки и продължи редом с Коураб Билан Тену’алас. Последният оцелял от бунтовническата армия на Леоман — освен самия Леоман — не говореше много, макар навъсената му физиономия да подсказваше, че мислите, които го глождят, съвсем не са спокойни. Едно дръгливо хлапе беше яхнало раменете му, дремеше и главата му леко се полюшваше.

— Мислех си — заговори му Фидлър — да те привлека в моето отделение. Винаги сме в недостиг.

— Толкова ли е просто, сержант? — попита Коураб. — Вие малазанците сте странни. Все още не мога да бъда войник в армията ви, защото все още не съм нанизвал бебе на копие.

— Коураб, „хлъзгащото се ложе“ е изобретение на Седемте града, не малазанско.

— Какво общо има това?

— Искам да кажа, малазанците не нанизват бебета на копия.

— Не е ли това вашият ритуал на преход?

— Кой ти е разправял тази глупост? Леоман ли?

Коураб се намръщи.

— Не. Но следовниците на Апокалипсиса вярваха в такива неща.

— Леоман не е ли от тях?

— Не мисля. Не, изобщо. Той беше сляп за това. Леоман вярваше в себе си и в никой друг. Преди да се събере с онази кучка мезла, която намери в Ю’Гатан.

— Намерил си е жена, тъй ли? Нищо чудно, че е заминал на юг.

— Не замина на юг, сержант. Избяга в лабиринт.

— Образно казано.

— Замина с нея. Тя ще го унищожи, сигурен съм, а и вече смятам, че Леоман заслужава само това. Нека да го съсипе тая Дънспароу, нека!

— Чакай, чакай — прекъсна го Фидлър, пронизан от някакво странно безпокойство. — Дънспароу ли каза?

— Да, тя самата се нарече така.

— Малазанка?

— Да, висока и гадна. Подиграваше ми се. На мен, Коураб Билан Тену’алас, Втория на Леоман, докато не станах Третия, онзи, когото бе готов да остави. Да умра с другите.

Фидлър едва го чу. Само повтори тихо:

— Дънспароу.

— Познаваш ли я тая пачавра? Вещицата? Изкусителката и развратницата?

„Богове, някога я друсах на коляното си.“ Внезапно се усети, че е вкопчил ръка в жалките останки от опърлената си рехава коса, безчувствен за болката, безразличен към сълзите, потекли от очите му. Момиченцето в ръцете му изхленчи. Той зяпна Коураб като сляп, после забърза напред като замаян… изтръпнал от ужас. „Дънспароу… Трябва да е на двайсет и няколко сега. Там някъде. Какво търси в Ю’Гатан?“

Провря се с лакти между Бързия Бен и Калам, толкова грубо, че те се стреснаха.

— Какво има, Фид?

— Ще му скубя змията на Качулатия, докато заврещи — заръмжа сапьорът. — Проклетата Кралица на сънищата ще удавя в проклетото й езеро. Приятели, няма да повярвате кой е отишъл с Леоман в оня лабиринт. Няма да повярвате кой е делил постелята на Леоман в Ю’Гатан. Не, няма да повярвате на нищо от това, което имам да ви кажа.

— Бездната да те вземе дано, Фид — изсумтя Калам. — За какво говориш?

— Дънспароу. Тя е с Леоман. Дънспароу. Малката сестричка на Уискиджак и не знам — не знам нищо, не знам какво да мисля, искам само да крещя и не знам дори защо… не, нищо не знам вече. Богове, Бързак… Калам… какво означава това? Какво изобщо означава всичко това?

— Успокой се — каза Бързия Бен, но гласът му изведнъж прозвуча високо, рязко. — За нас… искам да кажа, за нас това едва ли трябва да означава каквото и да било. Проклето съвпадение, а дори и да не е, едва ли трябва да означава нещо. Не. Просто е… странно, нищо повече. Знаем, че беше опърничава, малко диво демонче, това го знаехме още тогава — а ти го знаеше по-добре и от нас, от мен и от Калам, ние я срещнахме само веднъж, в град Малаз. Но ти й беше като роден чичо, което значи, че трябва да дадеш някои обяснения!

Фидлър го зяпна.

— Аз? Загубил си си ума, Бързак. Само се чуй! Ще ме обвиняваш заради нея? Нищо общо няма с мен!

— Млъкнете и двамата — намеси се Калам. — Плашите войниците. Вижте, в момента всички сме прекалено изнервени, от какво ли не, за да можем да извлечем някакъв смисъл от това, ако изобщо може да се извлече смисъл. Хората сами си избират живота — какво да правят, на чия страна да се окажат, това не означава, че някакъв бог непременно си играе играта. Тъй. Значи сестричката на Уискиджак сега е любовница на Леоман и двамата се крият в лабиринта на Кралицата на сънищата. Хубаво. По-добре това, отколкото трошащи се кокали в пепелищата на Ю’Гатан, нали? Е?

— Може би. А може би — не — отвърна Фидлър.

— Какво в името на Гуглата означава пък това?

Фидлър си пое дъх, дълбоко и треперливо.

— Трябва да сме ти го казвали, не че е някаква тайна или нещо такова, и винаги го използвахме като повод, да обясним защо е такава и прочие. Никога така, че да ни чуе, разбира се, и го казвахме, за да прогоним силата…

— Фидлър!

Сапьорът потръпна.

— Сега кой плаши всички?

— Ти! И не ме интересуват другите — мен плашиш, проклет да си!

— Добре. Тя беше родена от мъртва жена — мащехата на Уискиджак, тя значи умря, а бебето — Дънспароу — хм, излизаше бавно, трябваше да е умряла в нея, ако ме разбираш. Затова градските старейшини я дадоха на храма, на Качулатия. Бащата вече беше мъртъв, убит край Кюон, а Уискиджак… хм, той още беше чирак. Млади бяхме. Тъй че двамата с него трябваше да влезем и да я откраднем, но тя вече беше посветена, благословена в името на Гуглата — затова отнемахме силата на посвещението, като приказвахме за него, ха-ха, правехме го да звучи лековато и несериозно, и тя отрасна съвсем нормално. Повече или по-малко. Донякъде… — Млъкна, после се почеса по опърленото лице. — Трябва ни Драконова колода, мисля…

Апсалар, на четири крачки зад тримата, леко се усмихна, щом магьосникът и убиецът се сдърлиха със сержант Фидлър. Усмивка, която не трая дълго. Уискиджак винаги беше повече от мълчалив за произхода си, за живота си, преди да стане войник. Загадки, потулени също като руини под пясъците. Бил зидар някога, каменоделец. Това поне го знаеше. Тежък, мъчителен занаят сред тайнствата на пророчества и символизъм. Строител на могили, този, който може да придаде здравина на историята, величие на всеки паметник, всеки долмен — издигнат във вечните жестове на преклонение. „Зидари“ имаше в много от Домовете на Драконовата колода, олицетворители както на устойчивостта, така и на нейната илюзорност. „Уискиджак, зидар, който е оставил инструментите си, за да приеме клането. Дали самата ръка на Гуглата не го е повела?“

Мнозина вярваха, че Ласийн е уредила смъртта на Дасем Ълтър, а Дасем беше Смъртният меч на Гуглата — реално, ако не и по звание — и центърът на бързо разрастващ се култ сред редиците на малазанските армии. Империята не искаше да има свой покровител сред боговете, колкото и изкусителна да беше поканата, и в това отношение Ласийн беше действала с изключителна мъдрост и най-вероятно — по заповед на императора. Дали Уискиджак беше изповядвал култа към Дасем? Вероятно — но все пак тя не разполагаше с нищо, което да намеква, че е било така. Ако не друго, той беше човек напълно лишен от вяра.

Нито пък изглеждаше възможно Кралицата на сънищата съзнателно да приеме присъствието на аватар на Гуглата в своето царство. „Освен ако двете божества вече не са се съюзили в тази война.“ Самата представа за война я потискаше, защото боговете бяха също толкова жестоки и безмилостни, колкото и смъртните. „Сестрата на Уискиджак може да е също толкова неволен играч във всичко това, колкото и ние.“ Не беше готова да я вини, но и все още не бе готова да я смята за съюзник.

Отново се зачуди какво ли кроят Калам и Бързия Бен. И двамата, всеки посвоему, притежаваха страховита мощ, но особеното в поведението им беше да остават незабележими. Явното — онова, което лежеше на повърхността — неизбежно се оказваше илюзия, заблуда. Дойдеше ли време да се избира страна, открито, те сигурно щяха да изненадат всички.

И тъй — двама мъже, на които никой не можеше искрено да се довери. Двама мъже, на които и боговете дори не можеха да се доверят, впрочем.

И тя осъзна, че като се е включила в тази колона, като се е сляла с тези войници, се е оплела в поредната паяжина, а никаква гаранция нямаше, че ще успее да се измъкне от нея навреме.

Това заплитане я тревожеше. Не можеше да е сигурна, че се е отдръпнала от възможната схватка с Калам. „Не и открита схватка, разбира се.“ А той сега беше вдигнал гарда. Всъщност тя го беше предизвикала. Отчасти от ненужна дързост, отчасти — за да прецени реакцията му. „И съвсем малко… отклонение.“

Е, такива неща ставаха често.

Двата немрящи гущера, Кърдъл и Телораст, се държаха на известно разстояние от войнишката група, макар Апсалар да долавяше, че не изостават, че са някъде там, в каменистата земя на юг от пътя. Каквито и да бяха скритите им мотиви да я придружат, засега се задоволяваха само с това — да я следват. Това, че имат тайни и някаква скрита цел, бе очевидно, както и възможността тази цел, на някакво ниво, да включва измяна. „А това също е нещо, което всички ще споделим.“

Докато крачеха по каменистия път, сержант Балм ръсеше ругатни зад Ботъл. С опърлени ботуши, отпрани подметки, с жалките дрипи, покриващи раменете му под знойното като пещ слънце, Балм даваше израз на мъките, поразили всеки, изпълзял изпод развалините на Ю’Гатан. Вървежът им се беше забавил, защото стъпалата им се покриха с мехури и острите камъни се врязваха в нежната кожа, а слънцето вдигаше несъкрушима стена от заслепяващ зной пред тях. Усилието да изпълзят през нея се беше превърнало в жестока изнервяща борба.

Докато другите носеха деца, Ботъл в един момент се усети, че е понесъл плъхове — майка с цялото й котило, тя — клекнала на рамото му, а малките — увити в парцали, в свивката на едната му ръка. Повече гадно, отколкото комично, дори той можеше да го разбере това, но нямаше да изостави новите си… съюзници.

До Ботъл крачеше полукръвният сети Корик. Накичен с кости от човешки пръсти и без почти нищо друго по себе си. Беше ги навързал за опърлените кичури на косата си и с всяка стъпка се чуваше леко подрънкване, гадна музика поне за ушите на Ботъл.

Корик си носеше още, в едно глинено гърне с напукан ръб, което беше намерил в ямата на ограбен гроб. Несъмнено се канеше да ги раздаде на останалите войници. „Веднага щом си намерим дрехи да се облечем.“

Чу шумолене встрани от пътя, сред сухите храсталаци вляво. „Проклетите гущерски скелети. Гонят съгледвачите ми.“ Зачуди се чии ли са. Разумно беше да се предположи, че носят аспекта на смърт, което ги правеше слуги на Гуглата. Не знаеше за нито един маг в отделенията, който да използва лабиринта на Гуглата — но пък тези, които го правеха, рядко се хвалеха с това. Може би онзи лечител, Детсмел, само че защо щяха да му трябват чираци тепърва? Със сигурност ги нямаше долу в тунела. Освен това човек трябваше да е доста могъщ маг или жрец, за да успее да обвърже двама чираци. Не, не беше Детсмел. Но кой тогава?

Бързия Бен. Твърде много лабиринти се вихреха около тоя чародей. Фидлър се беше заклел да го замъкне при него, но Ботъл никак не държеше на такова запознанство. За щастие, сержантът май беше забравил за отделението си, увлечен в това свое жалко събиране със старата служба.

— Огладня ли вече? — попита Корик.

Сепнат, Ботъл го изгледа през рамо.

— В смисъл?

— Розови кутрета на шиш за начало, после задушено плъше — затова си ги понесъл, нали?

— Ти не си добре.

Смайлс, която вървеше пред тях, се обърна и се изсмя гадно.

— Това беше добро. Вече можеш да спреш, Корик — стигна си квотата за година. Ботъл няма да ги яде тия плъхове. Той е женен за мамчето, а плъхчетата ги осинови — ти пропусна церемонията, Корик, докато си събираше кокалите. Беше затрогващо, всички плакахме.

— Пропуснахме си шанса — измърмори Корик. — Можеше да я пребием и да я оставим в несвяст долу в тунелите.

„Добър знак. Нещата се връщат към нормалното. Всичко освен изтерзания поглед в очите им.“ Беше си там, у всеки войник, минал през погребаните кости на Ю’Гатан. Знаеше, че някои култури използват символичното погребване и възкръсване за ритуал на прехода. Но ако това представляваше прераждане, беше мрачно. Не се бяха възродили невинни, нито пречистени. Ако не друго, бремето им сякаш беше станало още по-тежко. Възторгът от това, че са изпълзели от сянката на Портите на Гуглата, се бе оказал удивително краткотраен.

Чувството трябваше да е… друго. Нещо липсваше тук. Подпалвачите на мостове ги беше изковала Святата пустиня Рараку — „Тогава за нас Ю’Гатан не беше ли достатъчен?“ Като че ли за тези войници тук закаляването бе стигнало твърде далече, бе създало нещо очукано и трошливо, сякаш още един удар щеше да ги разтроши на парчета.

Някъде напред капитанът извика да спрат, гласът й предизвика хор от ругатни и облекчени стонове. Макар никъде наоколо да не се мяркаше сянка, вървенето през тази пещ бе много по-лошо, отколкото седенето край пътя, за да отпочинат изгорелите и покрити с мехури стъпала. Ботъл се смъкна в крайпътната канавка и седна на някакъв камък. Загледа, докато бършеше щипещата пот от очите си, как Детсмел и Лютс тръгнаха сред войниците да направят каквото могат, за да облекчат раните им.

— Видяхте ли я оная капитанка от Червените мечове? — попита Смайлс — Изглежда все едно току-що е излязла от парадния плац.

— Не изглежда — отвърна й ефрейтор Тар. — Опушена е и е опърлена, точно както може да се очаква.

— Само дето си е запазила цялата коса.

— Това значи те прави толкова зла — отбеляза Корик. — Горката Смайлс. Знаеш, че твоята няма да порасте отново, нали? Никога. Вече си плешива до края на живота си…

— Лъжец.

Доловил нотката на съмнение в гласа й, Ботъл каза:

— Лъже, да.

— Знаех си. А оная чернокосата на коня? Някой да знае коя е?

— Фидлър я познава — отвърна Тар. — От Подпалвачите на мостове е, предполагам.

— Изнервя ме — каза Смайлс. — Тя е като оня убиец, Калам. Жадна да убие някого.

„Подозирам, че си права. И Фидлър не беше особено възхитен, като я видя.“

— Корик, тия твои кости от пръсти, дето ги събра, няма ли да ги раздаваш вече? — обади се Тар.

— Искаш ли?

— Искам, да.

С напукано гърло и плувнала в пот, тръпките я пронизваха отвътре, Хелиан стоеше насред пътя. Твърде уморена, за да върви, и твърде замаяна от гаденето, за да може да седне — боеше се, че няма да може да стане, просто щеше да се свие на малка трепереща топка, докато мравките под кожата й си свършат работата и цялата тази кожа просто не се обели, мравките не отпрашат с нея по пътя, запели триумфални лесни с тънките си писукащи гласчета.

От пиенето беше, знаеше си. Или по-скоро — от липсата му. Светът беше станал твърде рязък, прекалено ясен; нищо не изглеждаше както трябва, всичко беше сбъркано. Лицата разкриваха твърде много подробности, всичките им недостатъци и бръчки за пръв път се бяха оголили пред очите й. Стъписа се, като разбра, че съвсем не е най-старият войник, освен онова огре Кътъл. Е, това беше едно от добрите неща, дошли с принудителната трезвост. Сега само тези проклети лица да можеха да изчезнат, също като бръчките по тях, щеше да е още по-щастлива. Не, чакай, обратното беше, нали? Нищо чудно, че не беше щастлива.

Грозни хора в грозен свят. Това се получава, като през цялото време го виждаш такъв, какъвто е наистина. По-добре да си е замъглен — всичко изглежда по-отдалечено тогава, толкова отдалечено, че не беше забелязвала миризмите, петната, космите, израснали къде ли не, жалките мнения и подозрителните изражения, шепненето зад гърба й.

Изгледа свирепо двамата си ефрейтори.

— Мислите си, че не чувам ли? Млъкнете или ще си откъсна едното ухо и да видим колко зле ще ви е.

Тъчи и Бретлес се спогледаха, после Тъчи измърмори:

— Ама нищо не сме казали, сержант.

— Да бе.

Проблемът беше, че светът се оказа много по-голям, отколкото си беше представяла. Повече цепнатини за паяци, отколкото човек можеше да изброи за хиляда живота. Просто бе достатъчно да се огледаш. И не бяха вече само паяците. Не, тук бяха и мухите, които хапеха и в ухапаното снасяха яйце под кожата. И гигантските сиви пеперуди, които пърхаха в нощта и ръфаха корички от струпеите, докато спиш. И се будиш от тихо пукане, много близо. Скорпионите, дето се цепеха на две, щом ги настъпиш. Бълхите, навявани от вятъра. Червеи, дето се прокрадват в ъглите на очите ти и правят червени шарки през клепачите ти, а като станат достатъчно големи, изпълзяват от ноздрите ти. Пясъчни кърлежи и кожни личинки, летящи гущери и бръмбари, живеещи в тор.

Цялото й тяло гъмжеше от паразити — усещаше ги. Дребни мравки и слузести червеи под кожата й, ровеха в плътта й, ядяха мозъка й. И след като го нямаше вече сладкия вкус на алкохол, всички искаха да се измъкнат навън. Очакваше всеки момент изведнъж да изригнат, всички тези ужасни същества, да изпълзят от тялото й и да го оставят да се спихне като пукнат мехур. Десет хиляди гърчещи се твари, всички прежаднели за глътка пиене.

— Ще го намеря — закани се тя. — Някой ден.

— Кой? — попита Тъчи.

— Оня жрец, дето избяга. Ще го намеря, ще го вържа и ще му напълня тялото с червеи. Ще му ги натикам в устата, в носа, в ушите, очите и в други места също.

Не, нямаше да си позволи да се пръсне. Още не. Тази торба кожа щеше да остане непокътната. Щеше да се спазари с всичките тези червеи и мравки, нещо като сделка. Договор. Кой казва, че човек не може да се разбере с буболечки?

— Ама че е горещо — каза Тъчи.

Всички го изгледаха. Много тъпо.

Геслер огледа войниците, насядали или излегнали се покрай пътя. Онова, което не беше изгорил огънят, вече го беше доопърлило слънцето. Войниците в поход носеха дрехите си като кожа и за тези, чиято кожа не беше тъмна, тъмният бронз на дланите, лицата и вратовете контрастираше рязко с белите мишци, крака и торсове. Но онова, което доскоро беше бяло, сега бе яркочервено. Сред всички тези светлокожи войници, преживели Ю’Гатан, самият Геслер беше единственото изключение. Златистият цвят на кожата му сякаш бе останал незасегнат от изпепеляващото пустинно слънце.

— Богове, на тия хора им трябват дрехи — рече той.

Сторми изсумтя. Напоследък словоохотливостта му стигаше общо взето дотук, откакто чу за смъртта на Трут.

— Скоро ще се покрият с мехури — продължи Геслер — и Детсмел и Лютс нищо няма да могат да направят. Трябва да настигнем Четиринайсета. — Завъртя глава и примижа към челото на колоната. После се надигна. — Тук май никой не мисли с главата си, дори капитанката.

Тръгна по пътя. Приближи се до струпалите се Подпалвачи на мостове и спря.

— Пропускаме очевидното.

— Нищо ново — отвърна Фидлър.

Геслер кимна към Апсалар.

— Тя трябва да препусне напред и да спре армията. Трябва да ги накара да ни докарат коне и дрехи, броня и оръжие. И вода, и храна. Иначе няма дори да можем да ги догоним.

Апсалар бавно се изправи и отупа прахта от гамашите си.

— Мога да го направя — каза тихо.

Калам се надигна и се обърна към капитан Фарадан Сорт, която бе застанала наблизо.

— Сержантът е прав. Пропуснали сме очевидното.

— Само дето няма гаранция, че някой ще й повярва — отвърна капитанът. — Виж, ако някой от нас отиде с коня й…

Апсалар се намръщи, после сви рамене.

— Както искате.

— Кой е най-добрият ни ездач? — попита Калам.

— Масан Гилани — отвърна Фидлър. — Вярно, тежка пехота е, но все пак…

Фарадан Сорт примижа.

— Кое отделение?

— На Урб, Тринайсето. — Фидлър посочи. — Онази там, правата. Високата, далхонийката.

Издължените като бадеми очи на Масан Гилани се присвиха, като видя двамата приближаващи се войници.

— Загазила си — каза Скант. — Направила си нещо, Гилани, и сега искат кръвта ти.

Определено изглеждаше така, тъй че Масан не отвърна на думите на Скант. Премисли набързо всички неща, които беше направила напоследък. Много имаше за премисляне, но не й хрумна нищо, за което можеше да са разбрали, не и след толкова време.

— Ей, Скант — подвикна тя.

— Какво?

— Знаеш ли го онзи кривия меч, големия, дето го държа в багажа си?

Очите му светнаха.

— Да?

— Не можеш да го имаш. Солтлик може да го вземе.

— Благодаря, Масан — рече Солтлик.

— Винаги съм го знаел, имаш си планове за Солтлик — подхвърли Хано. — Усеща се то.

— Нищо нямам. Просто не харесвам Скант.

— Защо не ме харесваш?

— Просто не те харесвам, и толкова.

Замълчаха, щом ветераните дойдоха. Очите на сержант Геслер се спряха на Масан.

— Трябваш ни, войник.

— Много хубаво. — Забеляза как се плъзнаха очите му по почти голата й фигура, позадържаха се малко повече на гърдите с големите им тъмни зърна, преди да примига рязко и отново да срещне погледа й.

— Искаме да вземеш коня на Апсалар и да настигнеш Четиринайсета. — Каза го сержант Стрингс, или Фидлър, или каквото там му беше името напоследък. Геслер сякаш си беше глътнал езика.

— Само това ли?

— Да.

— Добре. Конят е хубав.

— Трябва да убедиш адюнктата, че сме живи — продължи Фидлър. — И да я накараш да ни прати коне и продоволствие.

— Добре.

Жената, дето я наричаха Апсалар, доведе коня си и й връчи юздите.

Масан Гилани се метна в седлото и попита:

— Някой да има резервен нож?

Апсалар извади един изпод наметалото си и й го подаде.

Тънките вежди на Масан се вдигнаха.

— Кетра. Ще свърши работа. Ще ти го върна, като се видим.

Апсалар кимна.

Далхонийката препусна по пътя.

— Вярвам, че бързо ще ги стигне — каза Геслер.

— Тъкмо ще поотдъхнем малко повече тук — каза Фарадан Сорт. — После продължаваме похода.

— Можем просто да изчакаме — подхвърли Фидлър.

Капитан Сорт само поклати глава.

Слънцето се спусна на хоризонта и разля червенина по ръбовете като кръв под съдрана кожа. Небето бе зашумяло от звук и движение от хиляди птици, запърхали с криле на юг. Летяха високо, малки петънца, без строй, но гракът им стигаше долу в хор на ужас.

На север, отвъд веригата накъсани безжизнени хълмове и степта, прошарена от сезонни оттоци, равнината се снишаваше в очертано с бяла кора солено блато, отвъд което се простираше морето. Блатото някога бе ниско плато, хлътнало през хилядолетията, след като подземните потоци и извори бяха прорязали варовика. Пещерите, някога високи и просторни, се бяха сринали и рухналите останки бяха наводнени и затлачени от наносите, запечатали в мрак отрупаните с рисунки стени и тавани, приютяващи до ден-днешен вкаменените кости на Имасс.

Тук беше имало защитено със стена поселище, малко и скромно, хаотично разхвърляни жилища, които можеха да прислонят може би двайсетина семейства във времето на най-големия му разцвет. Защитните стени бяха яки, без порти, а за обитателите вътре единственият вход и изход бе през покривите и дървените едноколови стълби.

Ядет Гарат, първият човешки град, сега не беше нищо повече от покрити със сол развалини, погълнати от наноси, дълбоко заровени и невидими под тресавището. Никаква история не беше останала освен безбройните разклонения от името му, а от живота, смъртта и разказите за всички живели някога тук — абсолютно нищо.

Дежим Небрал си спомни за простодушния рибарски народ, който бе обитавал над руините му — живееха в бедняшките си наколни колиби, плуваха с кръглите си обшити с кожа лодки и вървяха по дървените платформи, пресичащи естествените канали, лъкатушещи през блатото. Те не бяха потомци на Ядет Гарат. Нищо не знаеха за онова, което гъмжеше долу под черната тиня, а това само по себе си бе неопровержима истина — че паметта изсъхва и накрая умира. Нито едно дърво на живот нямаше, колкото и първичен и уникален да беше този Ядет Гарат — не, имаше гора, и от време на време, тук-там, изгнил дънер се катурваше, за да се скрие под мръсния жабуняк.

Дежим Небрал си спомни за тези рибари, за кръвта им — с вкуса на риба и миди, тъмна, гъста, замъглена от глупост. Щом един мъж или жена не можеха — не искаха — да помнят, значи заслужаваха всичко, което им бе причинено. Смърт, разруха, опустошение. Това не беше божия присъда — беше присъдата на света, на самата природа. Присъда, изпълнена в онзи заговор на безразличието, който толкова ужасяваше и слисваше човечеството.

Земите поддават. Реките нахлуват. Дъждовете идват, после — така и не идват изобщо. Гори умират, израстват отново, и отново загиват. Мъже и жени се свиват с челядта си в тъмни стаи с цялото свое така закъсняло просене за милост и очите им се пълнят с нямо поражение, и ето, че вече са разсипани прашинки от сиво и бяло в черна тиня, неподвижни като спомена за звезди в отдавна мъртво нощно небе.

Да изпълнява присъдата на самата природа — това беше предназначението на Дежим Небрал. За забравящите — собствените им сенки ги дебнат вечно. За забравящите смъртта винаги идва ненадейно.

Разумът в д’айвърс беше отстъпил на вътрешния подтик, на ужасния обет, който го тласкаше напред по пътя на стари спомени за места, където се беше хранил някога, където гореща кръв се бе изливала в гърлата му.

Канарбар Белид, вече само прах. Витан Таур, великият град, всечен в скалната стръмнина — вече и скала не беше останала. Петно натрошени чирепи беше всичко, останало от Миникенар, процъфтяващ някога град на бреговете на река, вече отдавна пресъхнала. Селцата на север от Миникенар не бяха оставили и следа, че изобщо са съществували. Дежим Небрал започваше да се съмнява в собствените си спомени.

Вървеше през проядените хълмове и мръсното блато и търсеше някое село или рибарско поселище. Но беше проявил прекалено усърдие последния път, преди всички онези столетия, и никой не беше дошъл, за да заеме мястото на избитите. Навярно някакъв мрачен спомен все пак се бе съхранил, бе хвърлил злокобен плащ над блатото. Може би кипящите мехури на блатните газове още изпускаха древни писъци и лодкарите от островите, минаващи наблизо, правеха жестове против зло и рязко обръщаха назад.

Трескав, останал без сили, Дежим Небрал бродеше.

А после някаква смътна миризма стигна до сетивата му.

Животно. И човек. Изпълнени с енергия, живи. И близо.

Т’ролбаралите, пет обгърнати в сянка кошмарни същества, надигнаха глави и се взряха на юг, присвили очи. Там, малко зад хълмовете, по ронливата пътека, някогашния равен път, водещ към Миникенар.

Д’айвърс тръгна натам. Здрачът загръщаше земята.

Щом сенките се сгъстиха с обещание за нощ, Масан Гилани забави коня. Пътят беше коварен, разкъртени камъни и тесни оврази, образувани от пороите. Години бяха минали, откакто беше яздила, облечена толкова оскъдно — всъщност само превръзка около бедрата — и мислите й се отнесоха назад към живота й в далхонийските равнини. Не беше толкова тежка по онова време. Висока, жилава, с гладка кожа и прелестна с невинността си. Тежината на пълните й гърди, издутия корем и бедрата бе дошла по-късно, след двете деца, които беше оставила да ги отгледа майка й, лелите и вуйчовците. В правото беше на всеки отраснал, било то мъж или жена, да поеме пътя на странстването; преди Империята да завладее далхонийците, това беше голяма рядкост и децата живееха с родителите си, а не сред шамани, гледачки и вещици.

Малазанската империя бе променила всичко това, разбира се. Макар мнозина възрастни да си оставаха по родните места, все повече и повече мъже и жени се отправяха да опознаят света, и то на много по-млада възраст от нея. По-малко деца се раждаха; потомците със смесена кръв бяха все по-обичайни, а щом воините се върнеха с нови съпрузи или съпруги, нови обичаи се просмукваха в живота на далхонийците. Защото единствено това не се променяше с времето „Винаги се връщаме у дома. Щом скиталчеството ни свърши.“

Липсваха й тучните степи и свежите им ветрове. Натежалите облаци с идващите дъждове, тътенът по земята, щом дивите стада тръгнеха в ежегодните си преселения. И ездата й, винаги на силните полудиви коне на Дал Хон, бледите черти от кръвта на зебра, едва доловими по кожите им, като игра на слънцето по тръстики. Животни, които летят в стремглав галоп, жадни да те захапят, с чиста злоба в кървясалите очи. О, как обичаше тези коне!

Конят на Апсалар беше много по-фина порода, разбира се, дългокрак и изящен, и Масан Гилани не можеше да устои да не се възхити на играта на гъвкавите мускули под себе си и на разумността в тъмните му лъскави очи.

Изведнъж конят изцвили уплашено и вирна глава. Сепната, Масан Гилани посегна към ножа си кетра, който беше пъхнала в една от гънките на седлото.

Сенките около нея придобиха очертания и връхлетяха. Конят се изправи рязко на задните си крака и изцвили; плисна кръв.

Масан Гилани се превъртя назад, излетя от задницата на залитащото животно и се приземи леко, полуприсвита. Замахна надясно с тежкия нож срещу скочилото й четирикрако катраненочерно чудовище. Усети как острието се вряза дълбоко, как посече двата протегнати напред крайника. Последва зверски, изпълнен с агония рев и съществото залитна назад, падна на четири крака и се олюля, щом двата посечени предни се огънаха.

Тя извъртя ножа надолу, скочи срещу привидението и го заби здраво в люспестия, гъвкав като на котка врат. Звярът рухна в краката й:

Чу тежко изтупване вляво — конят падна на една страна, повален от други четири демона, които вече го разкъсваха. Краката му заритаха безпомощно. Ужасно ръмжене придружи свирепото кормене.

Масан Гилани прескочи мъртвия демон и побягна в тъмното.

Друг демон я подгони.

Беше невероятно бърз. Стъпките му затупаха бясно зад гърба й, после спряха.

Тя се хвърли напред и се затъркаля тежко по склона, зърна за миг като в мъгла дългото, изхвърчало над нея тяло на демона. Посече с ножа рязко нагоре и острието се впи в сухожилието на десния заден крак.

Чудовището нададе вой, превъртя се във въздуха, посеченият крак се сгъна назад, докато то падаше тежко на земята.

Масан Гилани замахна и хвърли ножа. Тежкото острие порази чудовището в рамото, преряза мускула, задра по лопатката и се отплесна някъде в нощта.

Далхонийката прескочи скимтящия от болка звяр, трябваше да си намери ножа.

Остри нокти се впиха в лявото й бедро и тя за миг залитна, загубила равновесие. Падна тромаво на каменистия склон, лявото й рамо изтръпна от удара.

Нещо остро се вряза в опакото на лявата й длан, чак до костта — ножът кетра, паднал на склона. Тя стисна дръжката в лепкавите си пръсти и отчаяно запълзя.

Нов скок и демонът почти се добра до нея, но се хлъзна надолу, захрачи и засъска в безсилна злоба, щом ронливият бряг поддаде и порой от камъни и пръст се изсипа надолу.

Масан стигна билото, изправи се и затича в тъмницата. Чу как демонът зад гърба й направи още едно усилие, последвано от нов дъжд сипещи се камъни и чакъл. Успя да различи някакъв овраг напред, тесен и със стръмни брегове. Две крачки към него — и се хвърли на земята, защото оглушителен вой разцепи нощта.

Отвърна му друг вой, отекнал над деретата и овразите, звук като от хиляди души, полетели в Бездната. Леден ужас я смрази, изцеди всичката й сила и цялата й воля. Лежеше на каменистата пръст, забързаният й дъх вдигаше облачета прах пред лицето й, лежеше с широко отворени очи, без да вижда нищо освен камънаците, очертали дъгата на оврага.

Някъде отвъд склона, където беше умрял конят й, се чуваше съсък като от три, може би четири гърла. Нещо в тези злокобни, почти човешки гласове нашепваше ужас и паника.

Трети вой изпълни нощния мрак, идеше този път някъде от юг, толкова отблизо, че разтърси разума й. Ръцете й неволно се изпънаха напред, дясната заора бразди в сипея, лявата, плувнала в лепкава кръв, все още стискаше здраво ножа кетра.

„Не са вълци. Богове подземни, гърлата, от които се изтръгва този вой…“

Последва внезапно тежко вввуфф — вдясно от нея, много близо. Тя извърна глава натам и студ прониза изтръпналото й тяло като корени, впиващи се в корава пръст. Вълк, но не вълк, пристъпи тежко по стръмния склон и тупна безшумно на широката издатина, на която лежеше тя — вълк, но огромен, голям колкото далхонийски кон, тъмносив или черен — нямаше как да се разбере. Спря, остана неподвижно за миг в пълен профил, явно насочил цялото си внимание към нещо напред, долу на пътя.

След това огромната глава на звяра се изви и Масан Гилани зяпна в две грейнали кехлибарени очи, зейнали като ями в безумието.

Сърцето и спря. Не можеше да вдиша, не можеше да откъсне очи от убийствения поглед на това същество.

После бавно — много, много бавно — очите се притвориха до съвсем тънки резки — и главата отново се изви.

Звярът застъпва нагоре към билото. Погледна за миг надолу, после се прехвърли през ръба. Изчезна от погледа й.

Прашен въздух изведнъж нахлу в дробовете й. Тя се закашля — невъзможно бе да се сдържи, — сви се на кълбо полузадавена, кашляше и плюеше лепкави храчки. Безпомощна, готова да се предаде — да предаде всичко. Разтърсвана от кашлицата, зачака примирено звярът да се върне, да я вдигне в огромните си челюсти, да я разтърси веднъж, силно, толкова силно, че да прекърши врата й, гръбнака й, да прекърши със зъби гърдите й и да премаже всичко вътре.

Много бавно възвърна дъха си. Лежеше в подгизналата от потта й земя и трепереше.

Някъде много високо в тъмното небе чу грак на птици. Хиляди, десетки хиляди. Небесни гласове, полетели на юг толкова бързо, колкото можеха да ги отнесат крилете им.

Наблизо… нито звук.

Масан Гилани се превъртя по гръб и зяпна невиждащо нагоре. Усещаше кръвта, стичаща се по раздраното й бедро. „Само като го разкажа това на Солтлик и другите…“

Дежим Небрал тичаше в тъмното — три звяра в пълен бяг, четвърти куцукаше по петите им, вече останал далеч назад. Изтощен, обезумял от глад, лишен от всякаква ловкост и бързина — а още един от събратята д’айвърс беше мъртъв. Толкова лесно убит от някакъв жалък смъртен, който след това бе осакатил още един от тях с едно тъпо мятане на същия нож.

Т’ролбаралите трябваше да ядат. Конската кръв едва бе започнала да засища бездънната жажда, но с нея бе дошъл шепот на сила, възвръщане на разум.

Дежим Небрал се беше превърнал в подгонен от ловци дивеч. Безчинство — самият факт, че това е възможно. Вонята на съществата, които го гонеха, се носеше във въздуха, лъхаше сякаш от всички посоки, освен право напред. Свиреп, древен живот и убийствена страст, горчива за сетивата на Т’ролбарал. Що за същества бяха?

Четвъртият им събрат, който се тътреше вече на половин левга зад тях, усещаше близостта на преследвачите. Тичаха незрими, с дълги подскоци, доволни сякаш от това да не изостанат и почти безразлични пред възможността да обкръжат и довършат ранения д’айвърс. Възвестили бяха появата си с воя си, но оттогава — нищо освен безмълвие… и осезаемата им близост.

Те просто си играеха с Дежим Небрал. Истина, която изпълваше с гняв т’ролбаралите, пареше като киселина в разтуптените им сърца. Да бяха напълно здрави и отново седмина, вместо трима и малко повече, тези същества щяха да познаят ужаса и болката. Дори и сега Дежим Небрал премисляше дали да не направи засада, като остави ранения събрат за примамка. Но рисковете бяха твърде големи — нямаше как да се разбере колцина са ловците там, в тъмното.

Тъй че нямаше много избор. Освен да бягат отчаяно като подгонени сърни, безпомощни в тази нелепа игра.

За първите трима събратя миризмата на преследвачите бе започнала да избледнява. Вярно беше — малко същества можеха да тичат дълго толкова бързо като Дежим Небрал. И онези като че ли щяха да се задоволят с осакатения и да дадат на д’айвърс възможност да ги види, да ги бележи за другите за мига, в който да нанесат възмездието си.

Но… загадъчните зверове не изникнаха пред очите му, не се хвърлиха да разкъсат четвъртия брат. И дори за него миризмата заглъхваше.

Беше безсмислено.

Дежим Небрал забави — удивен, обзет от любопитство. И изобщо не подозираше, че…

От прохладна облекчаваща въздишка — към смразяващ студ. Нощта се спусна над бавно тътрещите се войници. Със заспалото дете в прегръдката му, Фидлър вървеше на две крачки зад Калам и Бързия Бен, а зад него, съвсем едва чуто, пристъпваше Апсалар.

По-добре беше от жарещото слънце и жегата… но не много по-добре. Изгорялата и покрита с мехури кожа по раменете сега излъчваше цялата топлина, което можеше да сътвори плътта. Сред най-пострадалите треската се събуждаше като изгубено сред горите дете, изпълваше сенките с привидения. На два пъти за последните двеста крачки един от войниците извика от страх — бил видял огромни движещи се зверове в нощта. Тичали, очите им били като горящи въглени, с цвят на тъмна кръв. Или така поне ги описа Мейфлай — изненада всички с поетичния си език.

Но също като чудовищата, сътворени от въображението на уплашени бебета, зверовете така и не се приближиха, така и не се показаха. Мейфлай, и Галт също, се кълняха, че били видели… нещо. Нещо, движещо се успоредно на колоната, но по-бързо, и бързо ги подминало. Обзети от треска умове, за стотен път си каза Фидлър. Нищо повече.

И все пак усещаше нарастващо безпокойство. Все едно че наистина си имаха спътници покрай този разбит път, там някъде в тъмното, в рововете, деретата и сипеите. Преди малко му се беше сторило, че чува гласове, далечни, спускащи се сякаш от нощното небе, но след това бяха заглъхнали. Все едно, нервите му все повече се изпъваха — сигурно от умората, или от треската, опитваща се да обземе и неговия ум.

Пред него Бързия Бен внезапно завъртя глава, вгледа се в нощта.

— Какво? — тихо попита Фидлър.

Магьосникът го изгледа през рамо, после отново се обърна, без да отговори.

След десет крачки Фидлър видя как Калам разхлаби дългите ножове в каниите им. „Мамка му!“

Забави ход, докато се изравни с Апсалар, и тъкмо да отвори уста, тя го сряза:

— Отваряй си очите, сапьор. Няма от какво да се боим… но не мога да съм сигурна.

— Какво има там? — настоя той.

— Част от сделка.

— Какво пък означава това?

Тя изведнъж вдигна глава, все едно душеше във въздуха, и извика:

— Всички извън пътя — само вляво — веднага.

Невъоръжени, без броня — това бе най-големият кошмар за войниците. Присвити в сенките, ококорили очи и затаили дъх, малазанците се напрегнаха към едва доловимите звуци в тъмното.

Фидлър запълзя напред към отделението си. Ако нещо наистина ги нападаше, по-добре да умре с войниците си. Усети някого зад себе си, обърна се и видя Коураб Билан Тену’алас. Воинът държеше здраво, подобно на боен кривак дърво, само че не клон, по-скоро беше издялан дебел корен от древна гулдинда.

— Откъде го намери това? — изсъска Фидлър.

В отговор — мълчаливо свиване на рамене.

Сержантът стигна до отделението и спря.

— Демони — зашепна Ботъл. — Ей там… — Кимна към другата страна на пътя. — Отначало го помислих за злокобната плащаница от брега, дето подплаши птиците от солените блата оттатък залива…

— Каква плащаница?

— Но не е това. Нещо много по-близо е. Един от ризаните ми кръжеше там… доближи се до звяра. Адски голям звяр, сержант. Между вълк и мечка, само че голямо колкото мъжки бедерин. Вървеше на запад…

— Още ли си свързан с тоя ризан, Ботъл?

— Не. Много отчаяно искаше да се измъкне… Още не мога да се съвзема, сержант…

— Нищо ти няма. Значи мечката-вълк или вълко-бедеринът отиваше на запад…

— Да, няма и на петдесет крачки от нас — няма начин да не е усетил, че сме тук — отвърна Ботъл. — Не е като да сме се прикривали, нали?

— Значи не се интересува от нас.

— Може би само засега, сержант.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, пуснах напред по пътя една нощна пеперуда, да подуши въздуха — могат да усетят разни неща, като летят, раздвижват въздуха, отделят топлина в нощта — тая топлина понякога се вижда отдалече, особено когато нощта стане по-студена. На пеперудите това им трябва, да избягват ризаните, макар че не винаги успяват…

— Ботъл, не съм учен естественик — прекъсна го той. — Какво видя, усети или чу, или каквото е там, от проклетата пеперуда?

— Ами, някакви същества отпред, приближават се бързо…

— О, благодаря ти за тази дребна подробност, Ботъл! Радвам се, че я изплю най-после!

— Шшшт. Ъъъ… сержант. Мисля, че трябва само да се снишим… каквото и да става тук, няма нищо общо с нас.

Коураб Билан Тену’алас се обади отзад:

— Сигурен ли си?

— Е, не, но изглежда логично…

— Освен ако не действат заедно и не ни затварят в капан…

— Не сме толкова важни, сержант.

— Ти сигурно не. Но с нас са Калам и Бързия Бен, Синн и Апсалар…

— Не знам много за тях, сержант — отвърна Ботъл, — но може би ще е добре да ги предупредиш какво иде насам, освен ако вече не го знаят.

„Ако Бързака е надушил всичко това, заслужава да му откъсна главичката.“

— Остави ги. — Фидлър се извъртя и примижа към тъмното на юг. — Някаква възможност да се придвижим до по-добро укритие? Тая канавка не струва пукната пара.

— Сержант — изсъска Ботъл, — нямаме време!

На десет крачки един от друг и успоредно по платното на стария път, с единия в центъра и двамата на фланговете, до грубите канавки от двете страни, Дежим Небрал се плъзгаше ниско над земята, с изпънати напред уши и с очи, оглеждащи всичко напред.

Нещо не беше както трябва. На половин левга зад тримата четвъртият брат едва се тътреше, изтощен от загубата на кръв и изнурен от страх, а ловците, ако изобщо бяха наблизо, дебнеха в абсолютна тишина. Братът спря, присви се, завъртя глава и затърси с очи в нощта. Нищо, никакво движение, освен пърхането на ризани и нощни пеперуди.

Тримата на пътя доловиха миризмата на хора — недалече — и свирепият глад погълна всички други мисли. Миришеха на ужас — щеше да е зацапал кръвта им, щом запиеше дълбоко, с металния кисел привкус, аромат, който Дежим Небрал беше започнал да обожава.

Нещо скочи на пътя, на трийсетина крачки напред.

Огромно. Черно. Познато.

Дерагот! Невъзможно — те вече не съществуваха, погълнати бяха от кошмар, сътворен от самите тях. Всичко тук беше сбъркано.

Внезапен вой, някъде далече на юг, много зад четвъртия брат, който рязко се завъртя и изръмжа към звука.

Първите трима д’айвърс се развърнаха, впили очи в самотния звяр, пристъпващ към тях. „Ако е само една, обречена е…“

Звярът се хвърли в атака с оглушителен рев.

Дежим Небрал затича бясно напред да го пресрещне.

Двамата д’айвърс отстрани се извъртяха навън, щом нозете на други огромни туловища затътнаха по коравата земя към тях, по две от всяка страна. С широко разтворени челюсти, изпънали устни назад, дераготите доближиха Дежим Небрал и ревът им раздра нощта като гръм. Грамадни кучешки зъби се впиха дълбоко в братята, врязаха се в мускул, закършиха кости. Запращяха крайници, ребра запукаха и се пръснаха през раздраната плът и кожа.

Болка… каква болка… Д’айвърс в средата скочи високо във въздуха, за да посрещне атаката на дерагота пред себе си. И огромните челюсти захапаха десния му крак, заковаха във въздуха летящия Дежим Небрал. Изпукаха стави и костите на крака се пръснаха.

Дежим рухна тежко на земята, успя да се превърти, замахна свирепо с нокти към широката глава на нападателя си. Докачи едното око, изтръгна го и го отпрати с вой в тъмното.

Дераготът се присви и изскимтя в предсмъртна болка.

После втори челюсти се впиха в тила на събрата. Кръв швирна, щом зъбите изскърцаха и се врязаха, разкъсвайки гръклян и кост.

Кръв изпълни гърлото на Дежим Небрал.

„Не, не може да свърши така…“

Другите двама братя също издъхваха, дераготите ги деряха на късове.

Далече на запад единственият оцелял се присви, трепереше.

Хрътките нападнаха — три се появиха пред последния д’айвърс. Миг преди да се нахвърлят, и трите се извърнаха настрани — лъжлив ход, — което означаваше…

Яки челюсти се забиха във врата на Дежим Небрал и вдигнаха д’айвърса над земята.

Т’ролбаралът зачака да стиснат, зачака смъртта, но тя така и не дойде. Вместо това звярът, който го държеше, затича бързо, със събратята си от двете му страни. На запад и север, после, по някое време, на юг, към пустините.

Неуморни, все напред и напред в студената нощ.

Безпомощен в хватката на челюстите, последният д’айвърс на Дежим Небрал престана да се съпротивлява — съпротивата беше безсмислена. Нямаше да има бърза смърт, защото тези същества бяха наумили нещо друго за него. Някаква друга цел. За разлика от дераготите, осъзна той, тези Хрътки имаха господар.

Господар, който имаше причина да запази Дежим Небрал жив.

Странно, отчаяно спасение… „Но все пак съм жив и това стига. Все пак съм жив.“

Свирепата битка беше приключила. Калам, залегнал до Бързия Бен, присви очи и се вгледа. Огромните демони се отдалечаваха на запад по пътя, без да поглеждат назад.

— Ловът им май още не е свършил — измърмори убиецът.

— Богове подземни — прошепна Бързия Бен.

— Чу го тоя вой, нали? — Калам бавно се надигна. — Хрътките на Сянка — прав съм, Бързак, нали? Така… Имаме гущери-котки, гигантски мечки-песове като оня, дето тоблакаят го уби в Рараку, и Хрътките… Магьосник, не искам да вървя повече по този път.

— Богове подземни — само повтори Бързия Бен.

Радушната прегръдка на лейтенант Поурс с Господарката се вгорчи при една засада на патрул, който водеше навътре в сушата, на три дни западно от Ю’Гатан. Жалки прегладнели разбойници при това. Бяха ги разбили, но стрела от арбалет прониза лявата му ръка над лакътя и освен това получи рана от меч над дясното коляно, достатъчно дълбока, че да разкъса мускула до кокала. Лечителите го бяха пооправили, но болката беше изтощителна. Възстановяваше се в един претоварен фургон, когато се появи капитан Кайндли.

Без нищо да каже, Кайндли се качи във фургона, награби го за здравата ръка и го измъкна от постелята. Смъкна го през задницата на фургона и лейтенантът едва не се срина, щом болният му крак поддаде, след това залитна и се затътри, повлечен от капитана.

Изохка и попита:

— Какво толкова спешно става, капитане? Не чух никаква тревога…

— Значи не си слушал — отвърна Кайндли.

Поурс се огледа малко в паника, но не видя нито войниците да са се разтичали, нито чу някакъв сигнал за сбор — лагерът беше затихнал, пушеха готварски огньове, войниците клечаха, загърнати в наметалата си заради студа, навяван от морския бриз.

— Капитане…

— Моите офицери не се излежават и не си чоплят носовете, лейтенант. В тия фургони има наистина ранени войници, а ти само им пречиш. Лечителите приключиха с теб. Време е да си го поразтъпчеш тоя крак. Време е да бъдеш отново войник — престани да куцаш, проклет да си — жалък пример даваш с това, лейтенант.

— Съжалявам, сър. — Плувнал в пот, Поурс се помъчи да не изостане от капитана. — Може ли да попитам къде отиваме?

— Да видим морето — отвърна Кайндли. — После поемаш командването на сухопътните постове, първа смяна, и твърдо те съветвам да направиш преглед на оръжието и снаряжението, лейтенант, тъй като има вероятност да наобиколя тези постове.

— Слушам, сър.

Горе пред тях, на едно възвишение с изглед към сивото, набраздено с бели гребени море, стоеше командването на Четиринадесета. Адюнктата, Нил и Недер, Юмруци Блистиг, Темъл и Кенеб, и малко встрани от тях, загърната в дълго кожено наметало, Т’амбър. Точно зад тях стояха Бойният главатар Гал и старият му адютант Имрал, с капитаните Рудан Гуд и Мадан’Тул Рада. Липсваше само Юмрук Тене Баралта, но Поурс беше чул, че още е много зле, с една ръка и едноок, лицето му било обезобразено от горящия зехтин, а и Кайндли не беше останал да го наглежда, което значеше, че са го оставили да се изцерява на мира.

Рудан Гуд говореше тихо, слушаха го Мадан’Тул Рада и двама воини хундрил.

— … просто пропаднала в морето — онези скали там, онзи въртоп в средата на залива, точно там се издигала цитаделата. Обкръжавала я тераса издигната земя — самият остров — и имало провлак, който я свързвал с този бряг — нищо не е останало от това освен онези каменни стълбове, дето едва се показват над пясъците над линията на прилива. Казват, че разтърсването на джагътски анклав далече на север е виновно за…

— Как може това да е потопило цял остров? — попита намръщено Гал. — Говориш глупости, капитане.

— Т’лан Имасс са развалили магията на Джагът — ледът е изгубил силата си, стопил се е в морето и нивото на водата се е вдигнало. Достатъчно, за да прояде острова, да залее терасата и да погълне основата на самата цитадела. Все едно, това е било преди хиляди години…

— Ти май си не само войник, а и историк? — попита Бойният главатар. Нашареното му с татуировки лице бе окъпано в червено като маска под огнените лъчи на залязващото слънце.

Капитанът сви рамене.

— Първата карта на Седемте града, която видях, беше фаларийска, карта на морските течения, с отбелязани опасни райони по това крайбрежие — и всяко друго крайбрежие, чак до Немил. Беше прерисувана безброй пъти, но оригиналната била от времето, когато единствените разменяни метали били калай, мед, олово и злато. Фаларийската търговия със Седемте града датира от много отдавна, Боен главатар. Което е логично, след като Фалар е по средата между Кюон Тали и Седемте града.

— Странно, Рудан Гуд, не приличаш на фалариец — отбеляза капитан Кайндли. — А и името ти не е фаларийско.

— Аз съм от остров Страйк, Кайндли, той е срещу Външни дълбоки разливи. Страйк е най-изолираният от всички острови във веригата и според нашите легенди ние сме единствените остатъци от първоначалните обитатели на Фалар — червенокосият и златокос народ, който вие мислите за фаларийци, всъщност са нашественици от източния океан, от другата страна на Дълбините на Търсача или от някои непознати острови много извън картираните маршрути през океана. Те самите дори не си спомнят родните си земи и много от тях вярват, че винаги са живели във Фалар. Но нашите стари карти показват различни имена, имена Страйк, за всички острови и кралства, и народи, и думата „Фалар“ не се среща между тях.

И да си говореха адюнктата и свитата й, Поурс не можеше да чуе нищо. Думите на Рудан Гуд и отривистият вятър заглушаваха всичко останало. Кракът на лейтенанта пулсираше от болка; ръката също го болеше ужасно. А вече беше и премръзнал, потта бе полепнала като лед по кожата му, за нищо друго не можеше да мисли освен за топлите одеяла, от които го бяха измъкнали.

Имаше моменти, в които му се искаше да убие капитан Кайндли.

Кенеб се беше загледал над развълнуваните води на море Кокакал. Четиринадесета беше заобиколила Сотка и сега се намираха на тринадесет левги западно от града. Долавяше смътно откъслеци от разговора на офицерите зад него, но вятърът отвяваше повечето думи, тъй че беше трудно да долови смисъла, а и едва ли си струваше. От доста време никой от старшите офицери и магове не беше проговорил.

Умора, и може би — краят на тази ужасна, жалка глава от историята на Четиринадесета.

Бяха се придвижвали първо на запад, после — на север. Някъде там, в открито море, беше транспортният флот, с неговия ескорт от дромони. Богове, срещата трябваше да е възможна, а след нея разбитите легиони можеха да се махнат от съсипания от чумата континент.

„Да отплаваме… но къде?“

У дома, надяваше се. В Кюон Тали, временно поне. Да се прегрупират, да получат попълнения. Да изплюят последните зърна пясък от тази обладана от Гуглата земя. Можеше да се върне при жена си и децата си, с цялото объркване и тревога, които носеше едно такова събиране. Твърде много грешки бе имало в общия им живот и дори редките моменти на изкупление бяха пълни с горчивина. „Майнала.“ Сестрата на жена му, направила онова, което правят толкова много жертви, скрила раните си, намерила нормалност в едно жестоко насилие и успяла да се убеди, че вината е у самата нея, а не в лудия, за когото се беше омъжила.

Убиването на кучия му син не беше достатъчно, ако питаха него. Онова, което все още трябваше да се изтръгне, бе проникналото по-надълбоко гнило, възлите и нишките, заплетени в хаотичната паяжина на времето, преживяно в онзи отвратителен гарнизон. Един живот, обвързан с всеки друг от невидими потръпващи нишки, несподелени рани и неотвърнати очаквания, постоянните лъжи и заблуди — цял континент трябваше да се разтърси от въстание, за да се разкъса всичко това. „А все още не сме изцерени.“

Не беше нужно да се пресяга надалече, за да види, че адюнктата и тази проклета армия са обвързани в същата заплетена мрежа, последиците от предателство, почти непоносимата истина, че на някои неща не може да се отвърне.

Издутите делви по пазарищата — изящно изрисувани на рояци жълти пеперуди, гъмжилото от едва видими фигури, сипещи се над течението на затлачена река. Ножници, украсени с черни пера. Нарисуваната колона от псета по градската стена, всяко животно — свързано със следващото с верига от кости. Търговците, продаващи реликварии, съхранили уж свещени останки от великите герои на Седма армия. Бълт, Лъл, Ченед и Дюйкър. И от самия Колтейн, разбира се.

Когато врагът ти прегърне героите на твоята страна, се чувстваш странно… измамен, сякаш кражбата на живот е била само началото, а сега и самите легенди са заграбени, преобразени до неузнаваемост. „Но Колтейн принадлежи на нас. Как смеете да правите това?“ В подобни чувства, избликнали от тъмния възел на душата му, нямаше особен смисъл. Неловко, нелепо се чувстваше дори да ги изрече на глас. Мъртвите винаги се оказваха преобразени, тъй като нямаха никаква защита срещу онези, които пожелаят да ги използват или да злоупотребят с тях — кои са били, какъв е бил смисълът на делата им. И точно това беше мъката… в тази… несправедливост.

Тези нови култове с техните отвратителни светини, те с нищо не отдаваха почит на Кучешката верига. А и целта им изобщо не беше тази. Според Кенеб бяха по-скоро жалко усилие да бъде наложена връзка с отминало величие, с време и място на изключителна значимост. Не се и съмняваше, че Обсадата на Ю’Гатан скоро ще придобие подобен митичен статут, и тази мисъл го изпълваше с омерзение, искаше му се да е колкото може по-далече от земята, раждаща и подхранваща такава скверност.

Блистиг заговори:

— Тези води тук не са добри за закотвяне на флота, адюнкта. Може би ще е по-добре да се изместим на няколко левги…

— Не — отвърна тя.

Блистиг се обърна към Кенеб.

— Времето ще се обърне — обади се Нил.

„Дете, с бръчки по лицето. Това е наследството от Кучешката верига. Бръчки по лицето и окървавени ръце.“

И Темъл, младият уикец, начело на негодуващи вгорчени старци, които все още мечтаеха за възмездие над убийците на Колтейн. Яздеше коня на Дюйкър, стройна кобила с очи, за които Кенеб бе готов да се закълне, че са пълни със скръб. Темъл носеше свитъци, уж съдържащи писанията на самия историк, макар да не искаше да ги покаже на никого. Този още несъзрял воин, понесъл бремето на спомена, понесъл последните месеци живот на един старец, някогашен войник от Старата гвардия, който по някакъв необясним начин бе успял да го затрогне. Само това, подозираше Кенеб, заслужаваше разказ, но завинаги щеше да си остане неразказано, защото го разбираше само Темъл, съхранил в себе си всяка подробност, а Темъл не беше от тези, които ще обяснят, не беше разказвач. „Той само ги изживява. Това е, за което копнеят онези поклонници на култа, да го изтръгнат за себе си, и това няма да притежават никога.“

Не можеше да чуе нищо от огромния лагер зад себе си. Но една шатра там, сред издигнатия набързо град, властваше в ума му. Мъжът в нея не беше проговарял от дни. Единственото му око сякаш се взираше в нищото. Онова, което бе останало от Тене Баралта, беше изцерено, поне що се отнася до плътта и костите. Духът, уви, бе нещо съвсем друго. Родната земя на Червения меч не се беше оказала добра към своя син. Кенеб се зачуди дали и той жадува да напусне Седемте града като него.

— Чумата става все по-опасна — каза Недер. — Сивата богиня ни преследва.

При тези думи адюнктата извърна глава.

Блистиг изруга.

— Откога Полиел стана толкова жадна да е на страната на някакви проклети бунтовници — тя вече ги изби повечето, нали?

— Не разбирам тази потребност — отвърна Недер и поклати глава.

— Но изглежда, е спряла гибелните си очи на малазанците. Преследва ни и се приближава.

Кенеб затвори очи. „Не сме ли изстрадали достатъчно?“

На мъртвия кон се натъкнаха скоро след разсъмване. Сред рояците пеперуди, ръфащи разпрания труп, имаше и два скелета-гущери, стояха на задните си крака, забили надолу глави, мачкаха и пъдеха големите колкото птици насекоми.

— Дъх на Гуглата — измърмори Лостара, — какви са тези същества?

— Телораст и Кърдъл — каза Апсалар. — Призраци, обвързали се с тези малки тела. Мои спътници, от доста време.

Калам се доближи и клекна до коня.

— Ония котки-влечуги. Дошли са от всички страни. — Изправи се и огледа скалите. — Не мога да си представя, че Масан Гилани е оцеляла в тази засада.

— Грешиш — отвърна му глас откъм склона вдясно от тях.

Седеше, изпънала крака на склона. Единият беше станал морав от горната част на бедрото до разпрания кожен ботуш. Тъмната й кожа беше пепелява, очите й — помръкнали.

— Не мога да спра кървенето, но свалих едно от копелетата и раних друго. После дойдоха Хрътките…

Капитан Фарадан Сорт се извърна към колоната.

— Детсмел! Бегом напред!

— Благодаря ти за ножа — каза Масан Гилани на Апсалар.

— Задръж го — отвърна тя.

— Съжалявам за коня ти.

— И аз. Но не си виновна.

— Е, май все пак ни чака дълъг път — въздъхна Калам.

Ботъл се добра до челото на колоната след Детсмел, достатъчно близо, за да огледа съсредоточено двата птицеподобни скелета-влечуги, покатерили се върху конския труп и улисани в избиването на пеперуди. Загледа се мълчаливо в резките махове, в поклащащите се кокалести опашки, в чернилката на душите им — струеше като пушек от пукнат комин.

Някой се приближи до него и той се обърна. Фидлър — сините му очи се бяха вторачили в двете немрящи същества.

— Какво виждаш, Ботъл?

— Сержант?

Фидлър го хвана под мишницата и го дръпна настрана.

— Казвай.

— Призраци. Вселили са се в тия скелети.

— Това Апсалар вече го каза. Що за призраци?

Ботъл се поколеба.

Фидлър изруга.

— Ами, предполагах, че тя го знае, но си има някакви причини да не го спомене, тъй че си мислех, едва ли ще е учтиво да…

— Войник…

— Искам да кажа, нали ти е била подчинена и…

— Подчинена и между другото — самата тя обсебена, не от кого да е, а от Въжето, повечето време, докато я познавах. Тъй че ако не говори, не е изненада. Казвай, Ботъл, що за плът са наричали свой дом някога онези души?

— Искате да кажете, че й нямате вяра?

— Аз и на теб нямам много вяра.

Намръщен, Ботъл извърна глава, загледа се в Детсмел, който се беше заел с Масан Гилани горе на склона, долови шепота на магията Денъл… и нещо като дъха на самия онзи, Качулатия. „Кучият му син е некромант, проклет да е!“

— Ботъл.

— Сержант? О, прощавай. Тъкмо се чудех…

— Какво се чудеше?

— Ами… защо Апсалар води два дракона подире си.

— Не са дракони. Това са малки гущери…

— Не, сержант. Дракони са.

Фидлър се опули.

Ботъл си знаеше, че няма да му хареса.

14.

Чаур вдигна бебето, сякаш се канеше да го подруса на коляно, но Баратол се пресегна, положи кротко ръка на китката на грамадния мъж и поклати глава.

— Не е достатъчно голяма за това. Дръж я внимателно, Чаур, да не й счупиш нещо.

Чаур му отвърна с широка усмивка и залюшка до гърдите си повитото отроче.

Баратол Мекхар се отпусна в стола, изпъна крака и за малко притвори очи, мъчеше се да не слуша кавгата в съседната стая, където жената, Сцилара, се съпротивляваше на общите усилия на Л’орик, Нулис, Филиад и Урдан, които до един и гръмогласно настояваха да приеме бебето, както повелявала майчинската отговорност, майчиният дълг и още цяло гъмжило натоварени с вина изрази, които хвърляха по нея като камъни. Баратол не можеше да си спомни кога за последен път бяха проявили такава пламенна ревност за каквото и да било. Разбира се, в този случай добродетелността им идваше лесно, тъй като не им струваше нищо.

Признаваше си, че изпитва известно възхищение към жената. Децата наистина бяха бреме, а след като точно това явно не беше плод на любов, липсата на привързаност у Сцилара изглеждаше съвсем разбираема. От друга страна, яростта на селяните пораждаше у него отвращение и смътно гадене.

Хайрит, допреди малко мълчалива свидетелка на тирадата в стаичката, където бяха нагласили леглото на Сцилара, влезе при него и поклати глава.

— Идиоти! Надути бъбриви тъпаци! Само чуй цялата тази благочестивост, Баратол! Човек да си помисли, че това бебе е прероденият император!

— Боговете да не дават дано — измърмори ковачът.

— Джеса от последната къща, с едногодишния изтърсак с болнавите крака, дето няма да се оправят. Няма да откаже детето и всички тука го знаят.

Баратол кимна малко вяло, умът му беше зает с други неща.

— И другата Джеса от стария чифлик, макар че тя няма мляко от петнайсет години. Все пак ще е добра майка, а и на това село ще му дойде добре едно ревливо бебе, да заглуши реването на големите. Да доведем тука двете Джеси да се разберат, и всичко е наред.

— Л’орик е — каза Баратол.

— Кое това?

— Л’орик. Той е толкова благочестив, че гори, като го пипнеш. Или по-скоро гори всичко, което пипне.

— Е, ама не му е работа, нали?

— Хора като него правят всяко нещо своя работа, Хайрит.

Тя седна срещу него и го изгледа с присвити очи.

— Колко още ще чакаш?

— Само докато младокът, Кътър, се оправи за път — въздъхна Баратол. — Слава на боговете, че всичкият ром се изпи. Бях забравил какво ти прави на червата.

— Заради Л’орик, нали?

Той вдигна вежди.

— Появата му тук не просто те изгори — тя те овъгли, Баратол. Май си направил доста лоши неща навремето. — Изсумтя. — Е, не си по-различен от всички тук. Но си мислел, че ще можеш да се скриеш тука завинаги, а сега знаеш, че няма да стане. Освен, разбира се… — Хайрит присви очи още повече, — … ако не убиеш Л’орик.

Ковачът погледна Чаур, който правеше муцки на бебето и му гукаше, а то на свой ред като че ли му отвръщаше с гуу, все още в блажено неведение за ужасната грозота на надвисналото над него чудовищно лице, и пак въздъхна.

— Никого не искам да убивам, Хайрит.

— Значи заминаваш?

— До брега, да.

— Махне ли се Л’орик оттук, ще почнат да те търсят пак. Стигнеш ли до брега, Баратол, намираш го бързия кораб и се махаш от тоя проклет континент, това правиш. Е, ще ми липсваш де — единственият човек с повече от половин мозък в цялото това село. Но Гуглата знае, нищо не трае вечно.

Л’орик влезе и двамата се обърнаха. Върховният маг се беше зачервил, на лицето му се четеше изумление и неверие.

— Просто не го разбирам това!

— Няма и да го разбереш — изсумтя Баратол.

— Дотук значи стигна цивилизацията — каза магът, скръсти ръце и изгледа ядно ковача.

— В това си прав. — Баратол стана. — Не мисля обаче, че Сцилара те е канила в живота си.

— Грижата ми е за детето.

Ковачът тръгна към страничната стаичка.

— Не е. Обсебен си от благоприличието. От твоята версия за него, пред която всички трябва да падат на колене. Само че Сцилара не е впечатлена. Твърде умна е, за да се впечатли. Влезе в стаичката и сграбчи Нулис за яката.

— Ти — изръмжа й. — И всички останали! Марш навън. — Дръпна запенената, ръсеща проклятия жена семк, избута я през прага, после изчака и другите да се изнижат.

После се обърна към Сцилара.

— Как е раната?

Тя се намръщи.

— Тая, от която ръката ми ще изсъхне, или тая, дето не мога да стана заради нея?

— Рамото. Другото изобщо не е рана.

— Ти пък откъде знаеш?

Той сви рамене.

— Всяка жена дори в това селце е изтръскала по едно-две бебета и всичките си ходят съвсем нормално.

Тя го изгледа подозрително.

— Ти си Баратол, нали? Ковачът.

— Да.

— Кметът на тая дупка, дето я наричате село.

— Кмет? Не мисля, че заслужаваме кмет. Не, просто съм най-якият и най-злият, дето живее тук, което за повечето мозъци значи твърде много.

— Л’орик казва, че си предал Ейрън. Че си виновен за смъртта на хиляди, когато Т’лан Имасс са дошли да смажат въстанието.

— Точно в това не съм съгласен с него.

Тя се изсмя. Много гаден смях.

— Е, благодаря ти, че ги изгони ония глупаци. Освен ако не се каниш да подхванеш оттам, откъдето свършиха те.

Той поклати глава.

— Имам някои въпроси за приятелите ти. Т’лан Имасс са ви причакали явно с намерението да отвлекат момичето, Фелисин Младшата.

— Л’орик го казва това — отвърна Сцилара, надигна се с усилие и изохка. — Тя не беше важна за никого. Това е безсмислено. Според мен те дойдоха по-скоро да убият Хеборик, отколкото да отвлекат нея.

— Била е осиновената дъщеря на Ша’ик.

Тя сви рамене, изохка отново.

— Много бездомни деца бяха осиновени.

— Този Кътър, той откъде е?

— От Даруджистан.

— Натам ли се бяхте запътили?

Сцилара затвори очи.

— Вече е без значение, нали?

— Сега поспи, Сцилара. Харесва ли ти, или не, ти си единствената тук, която може да нахрани малката ти дъщеря. Освен ако не успеем да убедим една Джеса, живее в последната къща.

И излезе.

Върховният маг беше взел бебето от ръцете на Чаур. Грамадният селски идиот седеше и по пъпчивото му лице се стичаха сълзи, подробност, незабелязана от Л’орик, който крачеше напред-назад с шаващото в прегръдката му бебе.

— Един въпрос — обърна се Баратол към него. — Колко трябва да пораснат, преди да изгубиш всякакво съчувствие към тях?

Върховният маг се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Ковачът махна пренебрежително и си приближи до Чаур.

— Двамата с теб. Имаме да заровим един труп. Още копане, Чаур. Ти обичаш да копаеш, нали?

Чаур кимна и се усмихна през сълзи. Носът му течеше.

Баратол го отведе до ковачницата, взеха кирка и лопата и тръгнаха към каменистата равнина на запад от селцето. Предната нощ беше пръснал дъжд, рано за сезона, но никаква следа не беше останала след слънчевото жарко утро. Гробът беше до полузапълнена яма с останките от конете, след като Урдан беше привършил с насичането им. Бяха му казали да ги изгори, но явно беше забравил. Вълци, койоти и лешояди се бяха докопали до костите и вътрешностите, а ямата вече гъмжеше от мухи и личинки. На двайсетина крачки по на запад вече подпухналият безформен труп на жабата-демон лежеше недокоснат от налитащите на леш твари.

Чаур се изгърби да зарови увитото тяло на Хеборик, а Баратол погледна трупа на странното същество. Подулата се вече кожа беше прорязана от бели резки, сякаш беше започнала да се пука. От това разстояние не можеше да е сигурен, но като че ли черно петно по земята обкръжаваше трупа, все едно че беше изтекло нещо.

— Ей сега ще дойда, Чаур.

Селският идиот се усмихна.

Ковачът се приближи към мъртвия демон, намръщи се и присви очи. Черното петно бяха мухи. Мъртви, хиляди и хиляди. Демонът явно бе толкова неедлив, колкото и безръкият. Забави стъпките си и спря на пет разтега от ужасното туловище. Защото видя, че то се движи — ето, пак, нещо буташе отвътре, под подпухналата кожа.

А след това някакъв глас проговори в главата му.

„Нетърпение. Моля, бъдете така добър, нож лекичко срязва, много внимателно, тази проклета кожа.“

Ковачът извади ножа си и пристъпи. Стигна до демона, наведе се и прокара наточеното острие през една от пукнатините в дебелата жилава кожа. Тя изведнъж се разцепи и Баратол отскочи, щом от прореза плисна жълтеникава слуз.

Нещо като ръка, после лакът се измъкнаха навън, разшириха среза и след няколко мига целият звяр се изхлузи на земята, четири очи примигаха на ярката светлина. На мястото на липсващите два крайника имаше нови, по-малки и по-бледи, но съвсем здрави на вид.

„Глад. Имаш ли ядене, странниче? Ти ядене ли си?“

Баратол прибра ножа, поклати глава и тръгна към Чаур. Демонът заситни след него.

Ковачът стигна до кирката, която беше оставил до гробната яма, взе я, обърна се и я размаха.

— Нещо ми подсказва, че май няма да ти порасте нов мозък, като забия тая кирка в черепа ти — каза на демона.

„Преувеличение. Треса се от страх, непознати. Смешно. Сивожаб само се шегувал, окуражен от израз на ужас на твое лице.“

— Не е ужас. Отвращение е.

Странните очи на демона се завъртяха в кухините си и той изви глава, за да погледне над рамото на Баратол.

„Мой брат дошъл. Той е тук, усещам го.“

— По-добре побързай — отвърна Баратол. — Току-виж си осиновил нов питомник. — Отпусна кирката и погледна към Чаур.

Грамадният мъж стоеше над увитото тяло на Хеборик, зяпнал опулено демона.

— Всичко е наред, Чаур. Хайде да отнесем мъртвия зад ковачницата.

Селският глупак се усмихна и метна тялото на Хеборик на рамо. Вонята на гниеща плът удари ковача в носа.

Баратол сви рамене и вдигна и лопатата.

Сивожаб заподскача към селцето.

Сцилара се сепна и отвори очи, възбуден глас изпълни ума й:

„Радост! Прескъпа Сцилара, време на бдение свършило! Силен и храбър Сивожаб защитил твоя святост и потомство вече скимти в прегръдка на брат Л’орик!“

— Сивожаб! Но те казаха, че си умрял! Защо ми говориш така? Ти никога не си ми говорил!

„Женска с потомство трябва бъде загърната с мълчание. Всички късчета и стрелички на раздразнение отбивани от благороден Сивожаб. А сега, о, щастие, мога да влея в твоя душа моя немряща любов!“

— Богове подземни, това ли е трябвало да търпят другите? — Тя посегна за лулата си и кесийката с ръждивец.

След миг демонът се шмугна през вратата, последван от Л’орик с бебето на ръце.

Намръщена, Сцилара щракна искра с огнивото да разпали лулата.

— Детето е гладно — каза Л’орик.

— Чувала съм, че са вечно гладни. Хайде, дай ми го това червейче.

Върховният маг й подаде детето и каза:

— Трябва да го признаеш за свое, Сцилара.

— О, моя е тя, и още как. Виждам го по алчния поглед в очите й. В името на целия свят, моли се, Л’орик, да е взела от баща си само синята кожа.

— Знаеш значи кой е той?

— Корболо Дом.

— Аха. Мисля, че все още е жив. Гост на императрицата.

— Мислиш ли, че ме интересува, Л’орик? Аз се давех в дъранг. Ако не беше Хеборик, щях да съм една от закланите послушници на Бидитал. Хеборик… — Погледна бебето, засмукало лявата й гръд, и примижа от дима от лулата. После вдигна глава и изгледа с яд Л’орик. — А проклетите Т’лан Имасс го убиха — защо?

— Той беше слуга на Трийч. Сцилара, сега има война на боговете. И ние, смъртните, ще плащаме цената за това. Опасно време е да си верен поклонник — на който и на каквото и да било. Освен, може би, на самия хаос, защото ако някоя сила се възнася в този модерен век, то със сигурност е той.

Сивожаб усърдно се облизваше, явно съсредоточен над новите си крайници. Изглеждаше някак… по-малък. Сцилара отвърна:

— Е, значи се събра отново със своя любимец, Л’орик. Което означава, че вече можеш да си тръгваш. И се махни колкото може по-далече оттук. Аз ще изчакам Кътър да се събуди. Той ми харесва. Мисля, че ще замина там, накъдето замине той. Това голямо приключение свърши. Тъй че изчезвай.

— Не и преди да се уверя, че няма да предадеш детето си на неизвестно бъдеще, Сцилара.

— Не е неизвестно. Или поне не е по-неизвестно от което и да е бъдеще. Тук има две жени, и двете се казват Джеса, и те ще се погрижат за него. Ще го отгледат съвсем добре, след като явно го обичат това. Браво на тях, ако питаш мен. И съм щедра освен това — не го продавам, нали? Не, като проклета глупачка им го давам.

— Колкото повече и по-често държиш това момиченце — каза Л’орик, — толкова по-малко вероятно е да направиш това, което се каниш. Майчинството е духовно състояние — много скоро ще го разбереш.

— Явно вече съм обречена на робство, колкото и да негодувам.

— Духовното прозрение не е робство.

— Личи си колко много знаеш, Върховен маг.

— Длъжен съм да ти кажа, че думите ти съкрушиха Сивожаб.

— Ще го преживее — явно може да преживява всичко. Е, мисля да сменя ненките. Много ли държиш да гледаш?

Л’орик се обърна и излезе.

Големите лъчисти очи на Сивожаб примигаха към Сцилара.

„Аз не съкрушен. Мой брат разбира погрешно. Потомство пълзи свободно и трябва пази се само, съхранява свой живот. Спомен. Много опасности. Преходна мисъл. Тъга. Сега трябва придружавам мой злочест брат, защото той много отчаян от толкова неща на света. Топлина. Ще тая свое обожание към теб, защото чиста добродетел е да сме си вечно недостижими, съвършенството от това. Което, трябва да признаеш, би било мъчително, наистина.“

— Мъчително не е първата дума, която ми хрумва, Сивожаб. Но ти благодаря за чувството, колкото и болезнено и извратено да е. Слушай, опитай се да го научиш Л’орик, нали? Само на няколко неща, на смирение например. И цялата тази ужасна увереност — избий я, избий я от него. Тя го прави противен.

„Родителско наследство, уви. Родителите на Л’орик… о, все едно. Сбогом, Сцилара. Сладки фантазии, бавно разбулвани в тъмни блатисти води на мое въображение. Само това ще ме пази в цветист дух.“

Демонът се заклати тежко към вратата и излезе.

Две корави устенца се вкопчиха в дясната й гърда. „Болка и удоволствие, богове, какъв ужасен, объркващ съюз.“

От външната стая се чуха гласове, но тя не си направи труда да се вслуша.

Бяха отвлекли Фелисин. Това беше най-жестокото. За Хеборик поне вече имаше някакъв мир, край на онова, което го беше измъчвало, а и той все пак беше стар човек. Достатъчно бяха искали от него. Но Фелисин…

Сцилара загледа малкото същество на гърдите си, махащите във въздуха ръчички, после отпусна глава на стената и започна да пълни лулата си.

Нещо безформено и сякаш безвременно беше изпълвало ума му и едва в последните няколко мига, с няколкото вдишвания, съзнанието се върна, пренесе го от един миг към следващия. В който отвори очи. Стари сиви греди на тавана, цепнатините между тях — запълнени с паяжина, заплетена около сухите трупове на пеперуди и мухи. Два фенера висяха на куки, с почти догорели фитили. Помъчи се да си спомни как се е озовал тук, в тази непозната стая.

„Даруджистан… една подскачаща монета. Убийци…“

Не, това беше отдавна. „Треморлор, Домът на Азат, и Моби… онова обсебено от бог момиче — Апсалар, о, обич моя…“ Тежки думи, разменени с Котильон, бога, който беше гледал някога през нейните очи. Беше в Седемте града; беше пътувал с Хеборик Призрачните ръце и Фелисин Младшата, със Сцилара и демона Сивожаб. Беше се превърнал в мъжа с ножовете, убиеца при възможност.

Мухи…

Кътър простена и предпазливо посегна към корема си под опърпаните одеяла. От раната беше останал само тънък белег. Беше видял… да, вътрешностите му се изсипаха. Изпитал беше внезапна липса на тежест, дръпването, което го смъкна на земята. Студено, толкова студено…

Другите бяха мъртви. Трябваше да са мъртви. Но пък… нали и той трябваше да е мъртъв. Бяха го разпрали. Бавно извърна глава, огледа стаята, в която се бе озовал. Някакъв склад, килер за храна може би. Рафтовете бяха почти празни. Беше сам.

Движението го изтощи — нямаше сили да вдигне ръката си от корема си.

Затвори очи.

Няколко бавни вдишвания и… изведнъж се усети, че стои прав, някъде другаде. Градина в палат, неподдържана и изсъхнала като след години суша. Небето беше бяло, безлико. Пред него имаше малко езеро с каменен перваз, гладка спокойна вода. Въздухът — душен и непоносимо горещ.

Кътър се напрегна да пристъпи напред, но разбра, че не може да помръдне. Стоеше като вкоренен в земята.

Вляво от него запращяха дървета и храсти, заогъваха се назад, а във въздуха се очерта раздран процеп. След миг две човешки фигури се провряха през портала. Жена, след нея мъж. Порталът се затръшна и остави само завихрена пепел и кръг опърлени растения.

Кътър се опита да проговори, но нямаше глас, а много скоро разбра, че те не могат да го видят. Беше като призрак, като невидим свидетел.

Жената беше висока колкото мъжа, малазанка, докато той със сигурност не беше малазанец. Красива, но с някаква твърда, неподатлива красота. Тя бавно се обърна.

На ръба на езерото вече седеше друга жена. Светлокожа, с нежни черти, дългата й златиста коса бе прибрана на изкусно сплетени многобройни плитки. Едната й ръка бе топната в езерото, но вълни не браздяха водата. Тя гледаше гладката й повърхност и не вдигна очи, когато малазанката заговори.

— Сега какво?

Мъжът — две грамадни млатила за вършеене бяха затъкнати в колана му — имаше вид на пустинен воин, с тъмно плоско лице, с очи, присвити зад паяжина от бръчки. Беше снаряжен като за битка. На въпроса на спътничката си прикова поглед в седналата жена и рече:

— Така и не го обясни ясно, Кралице на сънищата. Единствената част от сделката, която ме притеснява.

— Твърде късно е за съжаления — промълви седящата.

Кътър се взря в нея отново. Кралицата на сънищата. Богиня. Сякаш и тя не подозираше, че Кътър по някакъв начин присъства тук, свидетел е на сцената. Но това беше нейното царство. Как беше възможно?

Мъжът се намръщи на насмешливите думи на Кралицата.

— Искаш да ти служа. За да направя какво? Омръзна ми да водя армии, до гуша са ми дошли пророчествата. Дай ми задача, ако трябва, но я кажи открито. Да убия някого, да браня някого — не, второто не — и от бранене ми писна.

— Тъкмо твоя… скептицизъм… най-много ценя, Леоман от Вършачите. Признавам обаче, че съм малко разочарована. Спътникът ти не е онзи, когото очаквах.

Мъжът, наречен Леоман, погледна малазанката, но не отвърна нищо. Обърна се отново към богинята и очите му бавно се разшириха.

— Коураб?

— Избраник на Опонн — каза Кралицата на сънищата. — Възлюблен от Господарката. Неговото присъствие щеше да е полезно… — Леко се намръщи, после въздъхна и продължи: — А вместо него трябва да се примиря със смъртна, но която и друг бог е хвърлил око. За какво ли, питам се? Дали този бог най-сетне ще я използва? Така, както използват всички богове? — Отново се намръщи. — Не отхвърлям този… съюз. Вярвам, Гуглата разбира това достатъчно добре. И все пак виждам, че нещо неочаквано се раздвижва… в дълбините на тези води. Дънспароу, знаеше ли, че си белязана? Не, допускам, че не си — била си новородена, когато са те посветили, в края на краищата. А след това отвлечена, от храма, от брат ти. Гуглата така и не му прости за това и накрая получи най-удовлетворителното отмъщение, като отхвърли докосването на лечител, след като нищо друго не беше нужно, след като това докосване можеше да промени света, можеше да разбие едно древно проклятие. — Замълча за миг, все така загледана в езерото. — Вярвам, че сега Гуглата съжалява за решението си — липсата на смирение у него все още го жили. Дънспароу, подозирам, че с теб той може да потърси обезщетение…

Малазанката беше пребледняла.

— Чух за смъртта на брат ми — каза тя. — Но всяка смърт идва от ръката на Гуглата. Не виждам нужда от възмездие.

— От ръката на Гуглата. Съвсем вярно, и също тъй Гуглата избира времето и начина. Но само в най-редките случаи той открито се намесва в нечия тленна смърт. Погледни на обичайното му… съучастие… като на не повече от сбръчкани пръсти, бдящи над гладкото изтъкаване на тъканта на живота, поне докато се появи възелът.

Леоман проговори:

— Защо не си разсъждавате за тънкостите на догмата някой друг път? На мен това място вече ми дотяга. Прати ни някъде, Кралице, но първо ни кажи какви услуги искаш от нас.

Най-сетне тя вдигна очи, изгледа за няколко мига пустинния воин и отвърна:

— Засега от вас… не искам нищо.

И се възцари тишина. По някое време Кътър осъзна, че двамата не се движат. Издигането и отпускането на гърдите с дишането дори не се виждаше. „Замръзнали… точно като мен.“

Кралицата на сънищата бавно извърна глава, погледна Кътър и се усмихна.

Внезапно, вихрено завръщане… събуди се сепнат под изтъркани завивки и гредореден таван, напластен с трупчета изсмукани, сухи насекоми. Но усмивката се задържа, потече през него като вряла кръв. Беше знаела, разбира се, че беше знаела, тя самата го беше завела там, в онзи миг, за да бъде свидетел. Но защо? Леоман от Вършачите… пълководецът ренегат от армията на Ша’ик, преследваният от армията на адюнкта Тавори. „Явно е намерил начин да се измъкне, но срещу цена. Може би това беше урок — никога не се пазари с богове.“

До ума му достигна смътен звук. Бебешки плач — настойчив, искащ.

След това — по-близък шум, ситнещи стъпки, и Кътър извърна глава и видя, че завеската на входа се дръпна и нечие младо, непознато лице се вторачи в него. Лицето бързо се отдръпна. Гласове, тежки стъпки, после завесата рязко се издърпа встрани. Вътре нахлу огромен мъж с черна като катран кожа.

Кътър го зяпна. Изглеждаше… познат, но знаеше, че никога не го е срещал.

— Сцилара пита за теб — каза непознатият.

— Бебето, дето плаче… нейното ли е?

— Да, засега. Как се чувстваш?

— Слаб, но не толкова слаб, колкото преди. Гладен, жаден. Кой си ти?

— Местният ковач. Баратол Мекхар.

„Мекхар.“

— Калам…

Гримаса.

— Братовчед, далечен. Мекхар е за цялото племе — няма го вече, изби го Фалад Енезгура от Ейрън по време на едно от завоеванията си на запад. Повечето оцелели се пръснахме кой накъде види. — Сви рамене и изгледа Кътър. — Ще ти донеса храна и пиене. Ако дойде тука една вещица семк и се опита да те спечели за каузата си, кажи й да се разкара.

— Кауза ли? Каква кауза?

— Приятелката ти Сцилара иска да остави детето тук.

— О!

— Това изненадва ли те?

Той помисли.

— Всъщност не. Тя и преди не беше на себе си, доколкото разбрах. Още от Рараку. Предполагам, че иска да се отърве от всички спомени.

Баратол изсумтя и се обърна към вратата.

— А бе, какво им става наистина на всички тия бежанци от Рараку? Ей сега ще се върна, Кътър.

„Мекхар.“ Даруджистанецът се усмихна. Тоя тук изглеждаше достатъчно як, за да вдигне Калам и да го запокити през стаята. И, доколкото Кътър бе успял да разгадае изражението му в онзи кратък миг, в който спомена името му, сигурно щеше да направи точно това, ако му паднеше случай.

„Слава на боговете, че нямам братя и сестри… както и братовчеди, впрочем.“

Усмивката му изведнъж повехна. Ковачът беше споменал Сцилара, но никой друг. Едва ли беше от небрежност. Баратол не приличаше на човек, който не може да си мери приказките. „Беру да пази…“

Л’орик гледаше запустялата улица — сграда до сграда, порутени останки от някогашна процъфтяваща общност. Залисана в самоунищожението си още тогава, макар че безспорно никой не го беше мислил така по онова време. Гората сигурно бе изглеждала безкрайна, или поне безсмъртна, и те бяха секли и събирали добива с трескаво увлечение. Но ето, че дърветата бяха свършили и всичките трупани от прихода монети се бяха изсипали между пръстите им, и шепите бяха останали пълни с пясък. Повечето плячкаджии сигурно се бяха преместили по други места, намерили бяха други парчета древна гора, все така подвластни на съблазънта за бърза печалба. „И са правили пустиня след пустиня… докато пустините не са се събрали.“

Отърка лицето си, усети песъчинките, дращеха като натрошено стъкло по бузите му. Добре поне, че имаше и някои награди. Дете се беше родило, Сивожаб отново беше до него, беше успял да спаси живота на Кътър. „И Баратол Мекхар, име, повтаряно в десетки хиляди проклятия…“ Е, предвид престъпленията му, Баратол изобщо не беше онова, което Л’орик си беше представял. Хора като Корболо Дом повече подхождаха на представите му за изменник, или извратената лудост на някой като Бидитал. И все пак Баратол; офицер в Червените мечове, беше убил Юмрука на Ейрън. Беше арестуван и хвърлен в тъмница, разжалван и пребит безмилостно от другарите си Червени мечове — първото и най-дълбоко петно върху тяхната чест, подклаждащо изключителните им прояви на фанатична служба оттам насетне.

Баратол трябваше да бъде разпънат на Ейрънския път. Ала вместо това градът се беше вдигнал на бунт, бе избил малазанския гарнизон, бе прогонил Червените мечове.

И тогава бяха дошли Т’лан Имасс, за да нанесат суровия, брутален урок на имперско възмездие. И Баратол Мекхар беше видян, от десетки свидетели, да отваря северната порта.

„Но е истина. На Т’лан Имасс не им трябват отворени порти…“

Въпросът, който никой не беше задал, беше: защо един офицер на Червените мечове ще убива градския Юмрук?

Л’орик подозираше, че Баратол няма да му даде задоволителен отговор. Не беше от тези, които ще започнат да се защитават, поне с думи. Дотолкова Върховният маг можеше и сам да разгадае в тъмните очи на едрия мъж — отдавна се беше отказал от човешкото. И от оценката за мястото си в него. Нищо не го подтикваше да оправдава това, което е сторил; никакво чувство за приличие или за чест не принуждаваше този човек да защитава каузата си. Само една напълно предала се душа се отказва от представата за изкупление. Нещо се беше случило някога, нещо, което бе съкрушило вярата на Баратол и бе отворило пътищата към измяната.

И все пак тези местни хорица бяха стигнали почти до преклонение в отношението си към Баратол Мекхар, и тъкмо това Л’орик не можеше да разбере. Дори и сега, след като знаеха истината, след като разбраха какво е извършил техният ковач преди години, те опровергаваха очакванията на Върховния маг. Беше слисан от това, то го караше да се чувства странно безпомощен.

„Но пък признай си, Л’орик, ти никога не си бил способен да събереш последователи, колкото и благородна да е каузата ти.“ О, тук имаше съюзници, добавили бяха своите гласове към собствения му гняв заради ужасяващото безразличие на Сцилара към детето й, но разбираше много добре, че такова единство в края на краищата е преходно и ефимерно. Всички те можеха да осъждат позицията на Сцилара, но нищо нямаше да предприемат; всъщност всички освен Нулис вече бяха готови да приемат факта, че детето ще бъде дадено в ръцете на две техни жени, и двете с името Джеса. „Ето, проблемът е решен. Но всъщност не е нищо повече от приспособяване към едно престъпление.“

Демонът Сивожаб го подмина бавно и се отпусна лениво по корем в уличната прах. Примига лениво с четирите си очи, без нищо да му предложи от мислите си, но безпогрешният състрадателен шепот успокои вътрешния смут на Л’орик.

Върховният маг въздъхна.

— Знам, приятелю. Ако можех да се науча просто да преминавам от място на място, съзнателно да си затварям очите и ума за всички оскърбления срещу естеството, и големи, и малки. Това идва, подозирам, от целия този низ от провали. В Рараку, в Куралд Лиосан, с Фелисин Младша, богове подземни, какъв потискащ списък. И ти, Сивожаб, и теб провалих…

„Скромна връзка — заговори демонът. — Ще ти разкажа нещо, братко. Рано в историята на клана, преди много столетия, се извисил като дъх на газ от дълбините един нов култ. Избран, защото богът, който го олицетворявал, бил най-отчужденият, най-отдалеченият от всички богове в пантеона. Бог, който всъщност бил безразличен към клановете на моя вид. Бог, който не говорел нищо на никой смъртен, който никога не се намесвал в смъртни дела. Мрачен. Водачите на култа се провъзгласили за гласа на този бог. Написали закони, възбрани, предписания, изкупления, богохулства, наказания за отклонения, за ереси. Това било само мълва, всички тези подробности останали в смътна сянка, докато култът не постигнал господство и с него — абсолютна власт.“

„Жестоко налагане, жестоки престъпления, извършени в името на мълчаливия бог. Водачи идвали и си отивали и всеки следващ изкривявал все повече думи, вече изопачени от суетна амбиция и стремеж към единство. Цели езера били отровени. Други били пресушени и тинята засята със сол. Яйца били строшени. Майки били разчленени. И народът ни се гмурнал в рай на страх, законите се прилагали и пролятата кръв довела до неизбежни сълзи. Лъжливо съжаление с леден блясък в средно око. Облекчение не идвало и всяко поколение страдало повече от предишното.“

Л’орик се вгледа в демона.

— И какво станало след това?

„Седем велики воина от седем клана се отправили да потърсят Мълчаливия бог, тръгнали да видят сами дали този бог наистина е благословил всичко, преживяно в негово име.“

— И намерили ли мълчаливия бог?

„Да, и също тъй намерили причината за неговото мълчание. Богът бил мъртъв. Умрял с първата капка кръв, пролята в негово име.“

— Разбирам. И каква е връзката на тази твоя история, колкото и скромна да е?

„Може би тази. Съществуването на много богове придава истинска сложност на смъртния живот. Обратно, налагането само на един бог води до отричане на сложността и окуражава необходимостта светът да бъде направен прост. Не вина на бога, а престъпление, извършено от вярващите в него.“

— Ако един бог не харесва онова, което е направено в негово име, той би трябвало да действа.

„Но ако всяко престъпление, извършено в негово име, го отслабва… много скоро на него не му остава сила и той не може действа, и накрая умира.“

— От странен свят идваш, Сивожаб. А и днес говориш… странно.

„Да.“

— Намирам разказа ти за много смущаващ.

„Да.“

— Трябва да предприемем дълго пътуване, Сивожаб.

„Готов съм, братко.“

— В света, който познавам, много богове се хранят с кръв — каза Л’орик.

„Както и много смъртни.“

Върховният маг кимна.

— Взе ли си довиждане, Сивожаб?

„Да.“

— Тогава да се махаме от това място.

Филиад се появи на входа на ковачницата и Баратол натисна още два пъти лостовете на меховете, разгарящи пещта, смъкна дебелите кожени ръкавици и му махна да влезе.

— Върховният маг си тръгна — каза Филиад. — С оная гигантска жаба. Видях го, една дупка се отвори във въздуха. От нея се изля ослепително жълта светлина и те просто изчезнаха в нея, а после дупката я нямаше!

Баратол зарови из купчината черни железни пръти и взе един, подходящ за задачата, която си бе наумил. Сложи го на наковалнята.

— Остави ли си коня?

— Какво? Не, водеше го за юздите.

— Лошо.

— Сега какво ще правим? — попита Филиад.

— С кое?

— Ами, с всичко, такова…

— Иди си вкъщи, Филиад.

— А? О. Добре. Такова. Е, ще се видим после.

— Несъмнено. — Баратол отново надяна ръкавиците.

Щом Филиад излезе, ковачът вдигна железния прът с клещите, натика метала в пещта и запомпа меховете с крак. Преди четири месеца, с последния си запас откраднати от Ейрън монети, беше купил голям чувал въглища; бяха останали точно колкото за тази му последна задача.

Т’лан Имасс. Само кости и сбръчкана кожа. Бързи и смъртно опасни, майстори в засадата. Баратол беше мислил дни наред за проблема, който представляваха, за някакво средство да се справи с тях. Защото подозираше, че отново ще срещне кучите синове.

Брадвата му беше достатъчно тежка, за да им нанесе поражения, стига да удареше достатъчно здраво. Каменните мечове обаче бяха дълги и ако влезеше в обсега им…

За всичко това беше намерил решение.

Запомпа още малко, докато не остана доволен от нажежените до бяло въглища в пещта, и загледа как железният прът доби бледорозов блясък.

— Сега следваме змията, която ни води до сборен лагер на бреговете на езеро с черно зърно, отвъд което прехвърляме плоска скала за два дни, до друг сборен лагер, най-северния, защото всичко, което е отвъд него, е течащо и неоткрито.

Сеймар Дев огледа дългата крива линия камъни по дъното вляво от тях. Кожа от сив и зеленикав лишей, купчини засъхнал зелен мъх, обрасли с червени цветя около всеки камък, а отвъд това — по-пищната зеленина на друг мъх, мек и влажен. Пътеката, по която вървяха, беше гладко изстъргана, гранитът розов и груб, пластовете му се къртеха от ръбовете на големи плоски плочи. Тук-там — черен лишей, с тъкан като на кожа на акула, разпръснат от жили и цепнатини. Видя еленови рога, откършени от някой сезон на разгонване, върховете им бяха проядени от гризачи, и това й напомни как в естествения свят нищо не отива на сметището.

Падините бяха обрасли с черен смърч, половината изсъхнал, а в по-оголените участъци нискорастяща хвойна оформяше високи до коленете островчета, разпрострели се над камъка, всяко — обкръжено от боровинки. Високи борове се издигаха като самотни стражи в странно нагънатата аморфна скала.

Сурова и отблъскваща, тази земя никога нямаше да се покори на човешко господство. Внушаваше древност по начин, несравним с никое друго място, което Сеймар Дев беше виждала, нито дори с пустините на Джаг Одан. Казваха, че под всяка повърхност на този свят, било то пясък или море, заливана от води равнина или гора, има здрава скала, крива и нагъната от невидими налягания. Но тук всички други възможни повърхности бяха изстъргани, за да остане оголен самият нашарен с жили мускул.

Тази земя подхождаше на Карса Орлонг. Воин, изстърган до голо от всякакви повърхностни украшения на цивилизованост, същество, съставено само от мускул, воля и вътрешен напор. Докато в някакъв странен контраст анибарът, Ботфайндър, изглеждаше тук натрапник, почти паразит, самите му движения бяха някак плахи и като че ли обременени с чувство за вина. От това неравно, с оголена скала място с дървета и чисти езера Ботфайндър и сънародниците му взимаха черно зърно и животински кожи; взимаха брезова кора и тръстики, за да правят кошове и мрежи. Недостатъчно, за да оставят белег на този пейзаж, недостатъчно, за да заявят, че е тяхно владение.

Колкото до нея самата, тя неволно се улови, че гледа на заобикалящото с мисълта за несъбрани дърва, за богати с риба езера, за по-ефикасни начини да се събират дългите зърна с калния цвят от тръстиките в плитчините — тъй нареченото черно зърно, което трябваше да се избуха от стръковете, да се събере в кухините на дългите тесни лодки, които използваха анибарите, да се бие с пръчки сред паяжините, кръжащите паяци и бръмченето на тигровите мухи. Можеше да мисли само за източници на приход и как се експлоатират. Все по-малко и по-малко го чувстваше като качество с всеки ден.

Ботфайндър водеше, следван от Карса, който теглеше коня си за юздите, а Сеймар Дев крачеше отзад и гледаше конската задница и махащата се опашка. Стъпалата я боляха, всяка стъпка по коравия камък отекваше по гръбнака й — трябваше да има някакъв начин да се омекотят тези тласъци, каза си, може би някаква многопластова технология за подметките на ботушите — трябваше да помисли над това. И тези хапещи мухи — Ботфайндър си беше отрязал клони от хвойна, нанизал ги беше по шала около главата си, тъй че зелените иглички се поклащаха пред челото и над тила му. Сигурно действаше, въпреки че изглеждаше нелепо. Помисли дали да не се откаже от суетността си и да последва примера му, но реши да го поотложи още малко.

Карса Орлонг вече се беше увлякъл в това пътуване, все едно се бе превърнало в приятно приключение. Тласкан от потребността да въздава правосъдие на когото му падне и независимо от обстоятелствата. Беше започнала да разбира колко плашещ може да е този дивак и как това подхранва усилващото се възхищение у нея. Вече почти вярваше, че този човек е в състояние да изсече просека през цял пантеон от богове.

Пътеката ги изведе на обрасъл с мъх терен, откършени клони се подаваха като сиви пръсти. Вдясно се издигаше крив и дебел вековен дъб, прорязан от ударите на мълнии; всички покарали около него млади дръвчета бяха мъртви, сякаш разбитият страж ветеран излъчваше някаква зла отрова. Вляво се издигаше стена от пръст, от коренището на паднал бор, вертикална и висока колкото Карса, над широка локва черна вода.

Хавок изведнъж спря и Сеймар Дев чу как Карса Орлонг изръмжа. Заобиколи напред покрай джагския кон и видя стената от сплетени криви корени. В тях беше впримчен изсъхнал труп, с набръчкана почерняла плът, с изпънати крайници, оголен врат, но от главата се виждаше само очертанието на челюстта. Гръдният кош като че ли се беше пръснал навътре и кухината продължаваше в сърцевината на огромното дърво. Ботфайндър правеше някакви заклинателни жестове във въздуха.

— Дървото е паднало съвсем наскоро — промълви Карса Орлонг. — Но това тяло, то е било тук от дълго време, виж как черната вода, събрала се около корените, е зацапала кожата му. Сеймар Дев… — Той се обърна към нея. — Виж дупката в гърдите му… как е могло да се появи това?

Тя поклати глава.

— Аз дори не мога да определя що за същество е това.

— Джагът — отвърна тоблакаят. — Виждал съм такива неща преди. Плътта става на дърво, но духът вътре остава жив…

— Твърдиш, че това нещо все още е живо?

— Не знам — дървото е паднало все пак, тъй че и то умира…

— Смъртта не е сигурна — намеси се Ботфайндър с разширени от суеверен ужас очи. — Често дървото отново се възправя към небето. Но този негов обитател, така ужасно окован, не може да е жив. Няма сърце. Няма глава.

Сеймар Дев се приближи да огледа отблизо хлътналите гърди на тялото. И бързо се отдръпна, обезпокоена от нещо, което не можеше да определи.

— Костите под плътта са продължили да растат — промълви тя. — Но не като кост. Дърво. Магията е на Д’рисс, мисля. Ботфайндър, колко старо е дървото според тебе?

— Замръзнало време, може би трийсет поколения. Откакто е паднало — седем дни, не повече. И е съборено.

— Надушвам нещо — каза Карса Орлонг и подаде юздите на Ботфайндър.

Гигантският воин се заизкачва по отсрещния склон на падината, горе спря и бавно свали каменния си меч.

И тя също долови смътна горчилка във въздуха, миризмата на смърт. Тръгна нагоре и спря при Карса.

Пътеката се виеше надолу и стигаше до блатясало езеро. От едната страна, на малка скална издатина над брега, имаше поляна, по която личаха останки от бивак — три кръгли постройки с дървено скеле и стени от кожа. Две бяха полуизгорени, третата — съборена на грамада от натрошено дърво и разкъсани кожи. Тя преброи шест тела, разпръснати из бивака и около него, едното бе паднало по очи във водата, дългата светла коса плуваше като водорасли. Три канута стояха в редица от другата страна на пътеката, корпусите им от дървесна кора бяха изтърбушени.

Ботфайндър дойде при тях, погледна надолу и от гърдите му се изтръгна тънък жаловит вой.

Карса поведе надолу по пътеката. Сеймар Дев го последва.

— Не стъпвай в лагера — каза Карса. — Трябва да разчета дирите.

Тръгна от един труп към друг, очите му зашариха по разровената земя, там, където влажният хумус беше изритан настрана. Отиде до огнището и пръстите му заопипваха пепелта и въглените, опушената пръст под тухлите. Някъде откъм езерото извика гмуркач — скръбен, потискащ звук. Светлината бе станала стоманеносива, слънцето вече се бе скрило зад дърветата на запад. Над тях воят на Ботфайндър стана пронизителен.

— Кажи му да млъкне — изръмжа Карса.

— Не мисля, че ще ме послуша — отвърна тя. — Остави го да поскърби.

— Скръбта му скоро ще стане и наша.

— Боиш ли се от този невидим враг, Карса Орлонг?

Той свърши огледа на пробитите канута и се изправи.

— Четирикрак звяр е минал оттук наскоро. Голям. Взел е един от труповете… но не мисля, че е стигнал далече.

— Значи вече ни е чул — каза Сеймар Дев. — Какво е, мечка ли?

Ботфайндър беше казал, че черните мечки често използват пътеките на анибарите, и им беше посочил изпражнения по пътя. Обяснил беше, че обикновено не са опасни. Все пак дивите същества винаги са непредсказуеми и ако някое от тях се беше натъкнало на тези трупове, като нищо можеше да гледа на тях като на свои.

— Мечка ли? Може би, Сеймар Дев. Като онези в родната ми земя. Те живеят в пещери и изправени са ръст и половина колкото теблор. Но това тук е нещо друго, лапите му са покрити с люспи.

— Люспи?

— И според мен тежи повече от четирима воини теблор. — Изгледа я. — Доста внушителен звяр.

— Ботфайндър не ни каза за такива зверове из тази гора.

— Не е звярът обаче — каза теблорът. — Тези анибари са убити с копия и извити мечове. Взети са им всички украшения, оръжия и сечива. С тях е имало и дете, но е отвлечено. Убийците са дошли от езерото, на плоскодънни лодки. Поне десетима. Двама са били с нещо като ботуши, формата на петата не ми е позната. Другите са носили мокасини от съшити ивици кожа, застъпват се от едната страна.

— Застъпват? С ръб — това би улеснило преследването, нали?

— Сеймар Дев, знам кои са били нападателите.

— Стари твои приятели?

— Сега не говорим за приятелство. Извикай Ботфайндър, искам да го питам дали…

И спря, втренчен в дърветата зад трите канута. Сеймар Дев се обърна натам и видя масивно изгърбено туловище, газеше през огъващите се млади дръвчета. Огромна покрита с люспи глава се надигна над острите рамене и очите се приковаха в тоблакая.

А той вдигна каменния меч с две ръце и се втурна напред.

Ревът на гигантския звяр завърши с тънък пронизителен писък и той скочи… назад, в гъсталака. Пращене на счупени клони, тежко тупане по земята и…

Карса го подгони.

Сеймар Дев се усети, че е извадила камата си.

Трясъкът заглъхна, паническите крясъци на люспестия мечок също.

Тя чу шумолене откъм склона и се обърна. Ботфайндър се смъкна долу и се сви до нея. Устните му помръдваха в безмълвна молитва, очите му не се откъсваха от тунела, току-що прокаран в гъстия храсталак.

Сеймар прибра камата и скръсти ръце.

— Какво му става, като види чудовища?

Ботфайндър седеше в мократа шума и клатеше мълчаливо глава.

Карса Орлонг се върна тъкмо когато Сеймар Дев беше привършила с второто погребение. Отиде до огъня, който тя бе напалила и до който Ботфайндър седеше изгърбен и стенеше протяжно и жалостиво, обзет от неудържима скръб. Тоблакаят остави меча си на земята.

— Уби ли го? — попита тя. — Отряза ли му лапите, одра ли го живо, върза ли ушите му на колана си, скърши ли гърдите му в прегръдката си?

— Избяга — изсумтя той.

— Сигурно вече е на половината път до Ерлитан.

— Не, гладно е. Ще се върне, но чак след като ние се махнем. — Махна вяло към останалите непогребани тела. — Няма смисъл — ще ги изрови.

— Гладно е, казваш.

— Примира от глад. Не е от този свят. А и тази земя тук предлага малко — на звяра щеше да му е по-добре в равнините на юг.

— Според картата това е планината Олфара. Отбелязани са много езера и според мен малкото пред нас е свързано с други, по на север, от река.

— Това не е планина.

— Било е, преди хилядолетия. Смъкнала се е с времето. Тук сме много по-високо, отколкото на юг.

— Нищо не може да изгризе една планина до кокала, вещице.

— Щом казваш. Трябва да видим дали не можем да поправим тези канута — много по-лесно ще е…

— Няма да оставя Хавок.

— Така никога няма да догоним плячката си, Карса Орлонг.

— Те не бягат. Проучват. Търсят.

— Какво?

Тоблакаят не отвърна.

Сеймар Дев изтри пръстта от дланите си.

— Мисля, че този лов, на който тръгнахме, е грешка. Анибарите трябва просто да избягат, да оставят тази земя, поне докато натрапниците не се махнат.

— Ти си странна жена — заяви Карса. — Искаше да проучиш тази земя, а се оказваш безпомощна.

Тя се сепна.

— Защо ми казваш това?

— Тук трябва да си като животно. Да преминаваш безшумно, защото това място ти разкрива малко и говори с мълчание. На три пъти в пътуването ни бяхме проследени от мечка, безшумна като призрак по тази скала. Пресичаше дирята ни. Може да си мислиш, че толкова голям звяр е лесно да се види, но не е. Тук има знамения, Сеймар Дев, много повече, отколкото съм виждал досега където и да било, дори в родната ми земя. Соколи кръжат в небето. Бухали ни гледат от хралупи на мъртви дървета. Кажи ми, вещице, какво става с луната?

Тя заби поглед в огъня.

— Не знам. Сякаш се чупи. Разпада се. Няма записки нещо такова да се е случвало преди, нито как е пораснала, нито за странната корона около нея. — Поклати глава. — Ако това е знамение, целият свят може да го види.

— Пустинният народ вярва, че там обитават богове. Може би водят война помежду си.

— Суеверна глупост — отвърна тя. — Луната е дете на този свят, последното дете, защото някога е имало и други. — Замълча. — Възможно е две да са се сблъскали, но е трудно да се разбере със сигурност — другите никога не са били много видими, дори и в най-добри времена. Тъмни, замъглени, далечни, винаги в сянката, хвърляна от този свят, или на най-голямата луна — тази, която виждаме най-ясно. Напоследък има много прах във въздуха.

— Повече огнени мечове има в небето — каза Карса. — Малко преди разсъмване можеш да видиш десет само за три дъха, всеки сече в тъмното. Всяка нощ.

— Можем да научим повече, като стигнем до брега, защото потоците ще са се променили.

— Променили? Как?

— От дъха на самата луна — отвърна тя. — Можем да измерим този дъх… по отливите и приливите. Такива са законите на съществуването.

Тоблакаят изсумтя.

— Законите са нарушени. Съществуването не се придържа към закони. Съществуването е това, което устоява, а да устояваш значи да се бориш. Накрая борбата свършва. — Вадеше късове опушен бедерин от торбата си. — Това е единственият закон, заслужаващ името си.

Сеймар го изгледа.

— В това ли вярват Теблор?

Той се озъби.

— Един ден ще се върна при моя народ. И ще разбия всичко, в което вярват. И ще кажа на моя баща: „Прости ми. Беше прав, че не вярваше. Беше прав, че презираше законите, които ни оковаваха.“ А на дядо ми няма нищо да кажа.

— Имаш ли жена в племето?

— Имам жертви, не жени.

Жестоко признание, помисли си тя.

— Смяташ ли да търсиш разплата, Карса Орлонг?

— Би се приело като слабост.

— Значи все още те стягат веригите.

— Имаше едно натийско селище, до езерото, където натийците бяха превърнали мои съплеменници в роби. Всяка нощ, след като извлечаха мрежите от езерото, ги оковаваха за една верига. Нито един теблор сам не можеше да разкъса тази верига. Заедно, съчетаят ли в едно силата и волята си, никоя верига не може да ги задържи.

— Значи въпреки всичките ти твърдения, че ще се върнеш при своя народ и ще разбиеш онова, в което вярват, ти всъщност ще се нуждаеш от помощта им, за да го постигнеш. Изглежда, не само бащината прошка ще ти е нужна, Карса Орлонг.

— Това, което ми е нужно, ще си го взема сам, вещице.

— Ти беше ли един от онези роби в натийското рибарско селище?

— За известно време.

— И за да се освободиш — а явно си се освободил — все пак ти е била нужна помощта на съплеменниците ти. — Кимна. — Разбирам как това може да гризе душата ти, Карса.

Той я изгледа накриво.

— Наистина си умна, Сеймар Дев. Колко лесно откриваш как всички неща се наместват хубаво.

— Дълго съм изучавала човешката природа. Мотивите, които ни водят, истините, които ни терзаят. Не мисля, че вие, теблор, сте много по-различни от нас в тези неща.

— Освен, разбира се, ако не започваш с илюзия — такава, която удовлетворява заключението, което си търсила от самото начало.

— Не се опитвам да постигна правдивост.

— Сигурно. — Подаде й парче месо.

Тя не го взе, а скръсти ръце.

— Намекваш, че съм направила допускане, погрешно допускане, и следователно макар да твърдя, че те разбирам, всъщност не разбирам нищо. Удобен аргумент, но не много убедителен. Освен ако не си направиш труда да бъдеш изричен.

— Аз съм Карса Орлонг. Знам мярката на всяка стъпка, която съм направил, откакто станах воин. Самодоволството ти не ме обижда, вещице.

— Ето, че дивакът е снизходителен към мен! Богове подземни!

Той отново й подаде месото.

— Яж, Сеймар Дев, да не вземеш много да се изтощиш в гнева си.

Тя го изгледа ядосано, но взе месото.

— Карса Орлонг, твоят народ живее в простосърдечие подобно на анибарите тук. Ясно е, че някога гражданите на великите цивилизации на Седемте града са живели в същото състояние на простосърдечие и непоклатимо невежество, терзано от знамения и избягващо невъобразимото. И несъмнено ние също сме сътворили сложни системи на вяра, странни и нелепи, за да оправдаем всички онези нужди и ограничения, наложени ни от борбата за оцеляване. За щастие обаче сме оставили всичко това зад гърба си. Открили сме блясъка на цивилизацията… а вие, теблор, все още се придържате към своята неуместна гордост, придържате си към невежеството си за това, че този блясък е ценност. И така, вие все още не разбирате великия дар на цивилизацията…

— Разбирам го чудесно — отвърна Карса Орлонг с уста, пълна с месо. — Дивакът стига до цивилизацията чрез подобрения…

— Да!

— Подобрения в начина и ефикасността в убийството на хора.

— Почакай…

— Подобрения в ненарушимите правила на деградация и мизерия.

— Карса…

— Подобрения в начините да унижаваш, да налагаш страдание и да оправдаваш избиването на онези диваци, които са твърде глупави и твърде доверчиви, за да се опълчат на онова, което според теб е неизбежно. А именно — тяхното унищожение. От нас двамата, Сеймар Дев — добави той, след като преглътна, — от кого анибарите би трябвало да се боят повече?

— Не знам — отвърна тя, стиснала зъби. — Защо не попитаме него?

Ботфайндър вдигна глава и изгледа Сеймар Дев с мътни очи.

— В замръзналото време — промълви той — Искар Джарак е говорил за Неоткритото.

— Искар Джарак не е бил бог, Ботфайндър. Бил е смъртен, а с няколко засукани думи е лесно да изречеш предупреждения. Виж, да останеш и да помогнеш да се подготвят за опасностите, за които си предупредил, е съвсем друго нещо.

— Искар Джарак ни даде тайните, Сеймар Дев, и така бяхме подготвени в замръзналото време, подготвяме се и сега, и ще се готвим в Неоткритото.

Карса се изсмя.

— Жалко, че не пътувах сега с този Искар Джарак. Мисля, че нямаше да имаме много теми за спор.

— Ето какво получавам от компания на варвари — измърмори Сеймар Дев.

Тонът на тоблакая изведнъж се промени.

— Натрапниците, дошли тук, вярват, че са цивилизовани, вещице. И избиват анибарите. Защо? Защото го могат. Не им трябва друга причина. На тях, Сеймар Дев, Карса Орлонг ще даде отговор. Този дивак не е глупав, нито лековерен, и кълна се в душите в моя меч, ще дам отговор.

Нощта бе дошла внезапно и в смълчаната гора се възцари студ.

Някъде далече от запад се надигна вълчи вой и Сеймар Дев видя как Карса Орлонг се усмихна.

Веднъж, преди много време, Маппо Рънт беше стоял с други хиляда воини Трелл. Стояли бяха по хребета на Останц, над долината Байен Екар, наречена на името на плитката камениста река, течаща на север към едно далечно митично море — митично поне за Трелл, след като никой от тях не бе пътувал толкова надалече от родните им степи и равнини. Срещу тях, на западния бряг на реката, на хиляда и петстотин разтега, беше бойният строй на армията на Немил, командвана в онези дни от страховития пълководец Сайлан’матас.

Толкова много от расата на Трелл вече бяха паднали — не в бой, а от изнежения живот по становете около тържища, укрепления и поселения, вече превърнали някогашните погранични земи в нищо повече от бледа, ефимерна представа. Самият Маппо беше избягал от едно такова поселение и беше намерил убежище сред все още войнствените планински кланове.

Хиляда воини Трелл, изправени срещу осем пъти надвишаваща ги по численост армия. Боздуган, брадва и отсечени удари с меч по обкова на шлема, песен на смъртна закана, изригваща от гърлата им, звук като земен тътен, ечащ из долината, където ниско летяха птици, обзети от странна възбуда, сякаш в ужаса си бяха забравили високото убежище на небесата, а се гмуркаха и кръжаха покрай дървета със сиви листа, струпани нагъсто по двата речни бряга, клоните и храстите гъмжаха от многобройните им подплашени ята.

По отсрещния склон на долината войнишките части се придвижваха в непрестанно променящи се формации и родове войска по фронта: части стрелци, прашкари, взводове копиеносци и страховитите катафракти на Немил — в тежка броня, върху огромни коне, с вдигнати кръгли щитове, макар пиките им да стояха в гнездата на стремената, докато се престрояваха в тръс по двете крила и даваха ясно да се разбере намерението им да нападнат във фланг, щом пехотинските части и воините на Трелл се вкопчат в решителен бой в коритото на долината.

Байен Екар бе дълбока едва до колене и не представляваше преграда. Катафрактите щяха да я прехвърлят без затруднение. Сайлан’матас се открояваше отдалече, на кон, обхождаше хребета със свитата си. Над вдъхващия ужас пълководец се вееха знамена, дълги като змии, от обшита със злато черна коприна, като сечове на Бездна, разцепващи въздуха. Строят го посрещаше на хребета с вдигнати за почест оръжия, но към небето не се извиси вик, не беше в обичая на лично избраната му рат. И тази тишина беше злокобна, убийствена, всяваща страх.

Долу, от степите на Трелл, за да поведе това дръзко воинство, бе дошъл старейшината Тринигар, това беше първата му битка. Старейшина, чийто сан бе опетнен с подигравки, защото бе старейшина, чийто извор на разум и мъдрост отдавна бе пресъхнал; старец, който почти не говореше. „Мълчалив и зорък е Тринигар, като ястреб.“ Наблюдение, последвано от сдържана усмивка или горчив смях.

Предвождаше ги сега единствено заради своята трезвост, защото другите трима старейшини преди пет нощи бяха вкусили от кактуса на Плачещия Джегура, всяка капка натежала на върха на бодлив трън след три дни топене в смес от вода и Осемте подправки, шаманска отвара, която уж таяла в себе си гласа и прозорливостта на земните богове; но този път отварата се бе оказала замърсена — в изкопания около ствола на кактуса ров бе паднал отровен паяк, наричан антилопата, и отровните му сокове бяха хвърлили старейшините в дълбока кома. Кома, от която, както се бе оказало, никога повече нямаше да се събудят.

Десетки и десетки млади, но вече пуснали кръв воини копнееха да поемат командването, ала старите обичаи не можеше да бъдат изоставени. Всъщност старите обичаи на Трелл бяха в сърцевината на самата тази война. И тъй, командването се беше паднало на Тринигар, „толкова мъдър, че няма какво повече да каже“.

Сега старецът стоеше пред своите воини, спокойно и мълчаливо оглеждаше врага, представящ по фронта си един вид войска след друг, докато конницата по фланговете — на три хиляди или повече разтега на север и юг — най-сетне не възви и не започна да се спуска към реката. Пет ескадрона на всеки фланг, всеки ескадрон от по сто изключително дисциплинирани тежко въоръжени войници, всички — от благородно потекло, братя, бащи и синове, диви дъщери и свирепи жени; до един привързани към жаждата за кръв, която бе същината на живота за Немил. Това, че в тези ескадрони имаше цели семейства, че всеки от тях бе съставен главно от родове и че се предвождаха от началници, избрани измежду тях с вишегласие, ги правеше най-страховитата конница на запад от Джаг Одан.

Докато Тринигар наблюдаваше врага, Маппо Рънт наблюдаваше него. Старейшината не предприемаше нищо.

Катафрактите прекосиха реката, заеха позиции с фронт навътре и зачакаха. На склона точно отсреща пехотинците тръгнаха в марш. Предните леки отряди прехвърляха реката, следвани от средната и тежка пехота, укрепваха предмостието от тази страна.

Воините на Трелл все още ревяха прегракнало и нещо като страх набираше сила с все по-дългите интервали между всеки поет дъх и паузите между ударите на оръжията по щитовете. Бойната им ярост гаснеше и всичко, което бе успяла да изтласка — всички тленни страхове и съмнения, че разумно същество в този миг би могло да се чувства на гребена на битката, вече се връщаха.

Първите врагове, видели, че не срещат съпротива, се развърнаха, за да улеснят настъплението на главното ядро на войската си. Докато се придвижваха, от прикритието на леса изскочи стадо кози и затича в паника между двете армии.

Столетие след столетие Трелл се бяха сражавали с дива ярост. Битка след битка, в обстоятелства не много по-различни от това, вече щяха да са атакували, да наберат скорост по склона, всеки воин жаден да изпревари другите и с това да си извоюва фаталната обикновено слава, че пръв се е сразил с омразния враг. Множеството щеше да се изсипе като лавина, Трелл щяха изцяло да се възползват от по-едрия си ръст и да разбият първите редици, да разбият фалангата и касапницата да започне.

Понякога тази тактика успяваше. По-често се беше проваляла — първият сблъсък често беше събарял редици и редици вражески войници, неведнъж вражески тела бяха хвърчали из въздуха, а веднъж, преди близо триста години, един такъв щурм беше съборил цялата фаланга на противника по задник. Но Немил се бяха научили и сега частите им настъпваха със снишени пики. Една атака на Трелл щеше да се наниже на тези смъртоносни железни остриета; вражеското каре, обучено на по-голяма мобилност и привикнало да отстъпва толкова лесно, колкото и да настъпва, щеше просто да омекоти сблъсъка. И строят на Трелл щеше да се разкъса — или щяха да загинат на място, набучени на немилските пики.

И тъй, докато Трелл не предприемаха нищо, все така заковани на местата си като помитани от вятъра плашила по хребета, Сайлан’матас отново се появи на бойния си кон, вече отсам реката, вдигнал поглед нагоре, сякаш искаше да прониже заспалия ум на Тринигар, докато яздеше пред бойците си. Явно не беше доволен: за да се сблъска тепърва с Трелл, трябваше да отпрати пехотата си нагоре но склона, а това ги поставяше в неизгодна позиция спрямо контраатаката, която неизбежно щеше да последва. Недоволен, забеляза Маппо, но не и особено притеснен. Фалангите бяха превъзходно обучени; можеха да се раздвояват и да отварят пътеки надолу, в които пиките им щяха да обкръжат Трелл, докато воините са увлечени в стремглавото си нападение. Конницата му по фланговете пък щеше да изгуби ефективността си, ако я оставеше на сегашните й позиции, и ето, че Маппо видя вестоносците, препускащи от свитата на пълководеца покрай речното русло. Катафрактите щяха да продължат нагоре и да излязат на рида, на който чакаха Трелл. Двойната атака щеше да принуди Трелл да обърнат фланговете си. Не че такъв ход щеше да помогне много, след като воините не познаваха тактика, с която да посрещат конна атака.

Щом катафрактите подкараха нагоре, Тринигар подаде сигнал с двете ръце, с изпънати навън длани. Сигналът беше предаден по редиците, надолу по задния склон, след това навън, на север и на юг, до скритите предни маси треллски воини, всяка поставена буквално срещу неподозиращата нищо конница на фланговете. Тези воини сега поеха нагоре към билото — щяха да го достигнат много преди катафрактите и тежко бронираните им бойни коне, но нямаше да спрат, а щяха да затичат надолу по склона, срещу конниците. Трелл не можеха да спрат конна атака, но можеха да връхлитат срещу конница, стига инерцията да е на тяхна страна — както щеше да стане в този ден.

А оттатък реката се вдигна прах и отекнаха далечни звуци на битка, откъм обоза на запад от реката, щом хиляда и петстотинте Трелл, които Тринигар бе изпратил през Байен Екар преди три дни, връхлетяха върху слабо охранявания снабдителен лагер.

Долу из долината препускаха вестоносци и Маппо видя как свитата на пълководеца спря, конете се заобръщаха във всички посоки, и те сякаш поддали се на объркването, обзело офицерите на Сайлан’матас. На фланговете Трелл вече прехвърляха билото и започваха смъртоносния си щурм отгоре срещу стъписаното, кипнало множество конници.

Сайлан’матас, само допреди няколко мига настроен за атака, се оказа в колеблива позиция; вече отхвърляше всякаква мисъл за нанасяне на разгром и разбираше, че му остава само да се брани. Раздвои пешаците си и те се развърнаха във ветрило и затичаха към прекалено разтеглените флангове, рогове засвириха пронизително да дадат сигнал на пехотата, че вече има път за отстъпление. Части на леката конница, които бяха останали на отсрещния бряг, готови да се спуснат в преследване на бягащите Трелл, прати в галоп назад към невидимия лагер на обоза, но конете им първо трябваше да изкачат стръмен склон и преди да стигнат до средата, на билото се появиха осемстотин воини Трелл, насочили пиките си, почти двойно по-дълги от тези на Немил. Леката конница спря пред тази настръхнала редица, запенените коне се занадигаха на задните си крака и заобръщаха надолу, блъскаха се в конете под тях. Войниците падаха от седлата, атаката спря… а треллската редица тръгна напред и надолу, за да убива.

Пълководецът вече беше спрял атаката към склона и престрояваше бойците си за четиристранна отбрана, с пиките — лъскава развълнувана гора, бавно надигаща се, като настръхваща кожа на приклещен звяр.

И ето, че спокойно загледан напред, Тринигар, Мълчаливия мъдрец, леко извърна глава, махна отсечено с дясната си ръка и хилядата воини Трелл зад него се строиха в блъскащи се редици и отвориха помежду си пътеки, през които да минат колоните на треллските стрелци.

„Стрелци“ беше слабо определение. Вярно, някои от воините носеха двойно извити дълги лъкове, толкова твърди, че никое човешко същество не беше в състояние да ги изпъне, с дълги стрели с тежината почти колкото на метателни копия, с дълги пера, стегнати с твърда насмолена кожа. Други обаче държаха истински копия за хвърляне и атлатл5, а имаше и прашкари, включително от онези с дългите чатали и двуколките зад всеки воин, натоварени с големите тънки кожени торби, които щяха да полетят сред вражеските редици с плясък и съскане.

Шестстотин стрелци, много от тях жени, които след това щяха да се шегуват, че са опразнили юртите си заради тази битка. Придвижваха се по склона, а първоначално строените на хребета воини тръгнаха с тях, престроени в колони.

Надолу, към ядрото на армията на Немил.

Тринигар крачеше сред тях, станал изведнъж неразличим от множеството, освен с преклонната си възраст. Приключил беше с водачеството засега. Всяка част от сложния му план вече беше приведена в действие, изходът вече зависеше единствено от храбростта и яростта на младите воини и на вождовете на клановете. Този жест на Тринигар всъщност бе най-великолепният възможен израз на увереност и сигурност. Битката беше тук, в ръцете им, измерена с вдигането и падането на оръжията. Старейшината бе направил всичко възможно, за да окуражи вродените сили на Трелл, като в същото време осакати тези на Немил и прословутия им пълководец. И под грака на птиците, с обезумелите кози, бягащи по склоновете на долината, денят на битката засия с пурпура на пролятата кръв.

На западния бряг немилските стрелци, строени във фронт на изток и запад, замятаха залпове смъртоносни стрели, крещяха и удряха по дървените щитове, а предните воини, вече посекли останалото от леката конница, се престроиха под дъжда от метателни оръжия, настъпиха в бяг и с първия сблъсък разбиха стрелците и жалката им отбрана от лека пехота. Последва безмилостна касапница.

Стрелите на Трелл западаха сред фалангата, тежките пръти пронизваха броня и щитове. С приближаването на Трелл последваха копията и строят на Немил се пропука. Последваха ги треллските метателни брадви, а накрая, когато двете сили бяха вече на по-малко от двайсет крачки, огромните прашки засвистяха над гъстия строй на Трелл и торбите западаха над върховете на пиките по фронта на Немил, пръскаха се и с всяко пронизало ги острие се заизсипваха стотици черни скорпиони — „И се смееха жените как са опразнили юртите си за този дар за омразните Немил.“

Малка подробност в общата схема, но в този ден, в този миг точно това камъче обърна колата. Последваха писъци, паника, всякаква дисциплина се изпари. Твърдите студени щипци на скорпионите — по врата, под нагръдника и ръкавиците, по ръката, затъкната зад ремъка на щита… а след това непоносимата болка, плъзгаща се като огън — и това беше краят. Фалангата се взриви пред очите на Маппо, враговете се разбягаха с писъци, падаха и се гърчеха, хвърляха оръжията и щитовете си, смъкваха бронята си и мятаха шлемовете настрани.

Стрели и копия заразкъсваха обезумялото гъмжило, а успелите да побегнат се натъкнаха на чакащите ги боздугани, брадви и мечове. Маппо, рамо до рамо с приятелите си воини, изцеден от всякаква ярост, убиваше хладнокръвно.

Великият пълководец Сайлан’матас загина сред тази гмеж, стъпкан от собствените си войници. Никой не можа да обясни защо беше слязъл от коня, за да срещне щурма на Трелл; намериха коня му невредим, върнал се сам в лагера на обоза, с грижливо увити на рога на седлото юзди и преметнати върху седлото стремена.

Катафрактите, страховитите воини с чистата знатна кръв, бяха избити до крак, както и пехотата, дошла твърде късно, за да може да направи нещо, освен да издъхне сред падащите ритащи коне и рева на смъртно ранени благородници.

Немилите бяха видели хиляда воини на Трелл и бяха помислили, че са само те на бойното поле. Шпионите им ги бяха подвели на два пъти, първо сред планинските племена, когато преднамерено беше пуснат да се разнесе с шепота на ветровете слухът за разтрогнатия съюз, след това — в дните и нощите преди битката при Байен Екар, когато Тринигар бе изпратил напред клановете си, всеки с отделна задача и всичко съобразно мястото на предстоящата битка, защото Трелл познаваха тази земя, можеха безпогрешно да се придвижат в безлунните нощи, да се скрият и да останат буквално невидими сред овразите денем.

Тринигар, старейшината, повел тогава първата си битка, щеше да се сражава още шест пъти и всеки път — да отблъсква нашествениците Немил, докато не бе подписан мирът. И старецът, който тъй рядко говореше, след няколко години щеше да умре пиян в някаква задна уличка, след като се бе предал и последният клан, стиснат в жестоката прегръдка на глада, дошъл след методичното избиване на стадата бедерини от Немил и техните съгледвачи полутрелл.

През онези последни години, разправяли бяха на Маппо, Тринигар, чийто език се развързал от пиенето, говорел често, пълнел въздуха с безсмислени думи и откъслечни спомени. Безброй думи, и нито една мъдра, да запълни някогашното премъдро мълчание.

На три крачки зад Маппо Рънт Искарал Пъст, Върховният жрец и всепризнат Маг на дома Сянка, водеше злобното си муле и не млъкваше. Думите му изпълваха въздуха като подети от вятъра сухи листа, също толкова смислени и важни, накъсани от хлипа на мокасините и мулешките копита, шляпащи в тинята, от ръката, изпердашила някое хапещо насекомо, и от подсмърчането на вечно капещия нос на Пъст.

За Маппо беше ясно, че това, което слуша, са мислите на Искарал Пъст, несвързаният и безпосочен вътрешен монолог на един луд, произнасян напосоки и без причина. И всякакъв намек за разум беше само химера, диря толкова лъжлива, колкото и тази, по която вървяха — тази уж пряка пътека, която вече заплашваше да ги погълне, да ги засмуче в бездушния торф, безразлична и безчувствена за слепите им очи.

Беше повярвал, че Искарал Пъст е решил да се сбогува, да се върне с Могора — стига тя наистина да се беше върнала и да не се спотайваше наблизо сред зловонните дървета и пелените от мъх — в скритото им убежище сред скалите. Но нещо необяснимо бе променило намеренията на Искарал Пъст и тъкмо тази подробност повече от всичко тревожеше ума на Маппо.

Искал беше в тази гонитба да е сам. Беше отговорен за Икариум, каквото и да твърдяха Безименните. Никаква справедливост нямаше в решението им — жреците го бяха предавали неведнъж. Бяха си спечелили вечната омраза на Маппо и може би някой ден той щеше да излее гнева си върху тях.

Жестоко използван и душевно оскърбен, Маппо беше намерил в тях средоточие за омразата си. Беше закрилник на Икариум. Негов приятел. И също така ясно беше, че новият спътник на джага с трескавата припряност на беглец, човек, знаещ много добре, че го гонят, съзнава, че е станал съзаклятник в едно огромно предателство. Така че Маппо нямаше да прояви милост.

Нито пък му беше нужна помощта на Искарал Пъст — всъщност Маппо бе започнал да подозира, че „помощта“ на Върховния жрец не е толкова доблестна, колкото изглеждаше. Обикалянето из това тресавище например, пътуване, което уж трябваше да продължи само два дни, както твърдеше Пъст, което трябваше да ги отведе до морския бряг дни по-рано, отколкото ако бяха вървели по високия път. Двата дни вече бяха станали пет и краят не се виждаше. Това, което треллът не можеше да си обясни обаче, бе възможната мотивация на Искарал и оттам — на Дома Сянка — за да го бавят.

Икариум бе оръжие, каквото никой смъртен, нито бог не можеше да рискува да използва. Това, че Безименните вярваха в обратното, бе показателно както за безумието им, така и за пълната им глупост. Не много отдавна те бяха пратили Маппо и Икариум на път към Треморлор, Дом на Азат, който можеше да затвори Икариум за цяла вечност. Този плен влизаше в плановете им и въпреки че Маппо възрази и накрая дори им се противопостави, беше разбрал, дори тогава, че е разумно. Този рязък, необясним обрат бе укрепил убеждението на трелла, че древният култ е изгубил посоката си или е завладян от някоя враждебна фракция.

Искарал Пъст изведнъж изскимтя — огромна сянка се хлъзна между двамата спътници и се стопи още докато Маппо вдигаше очи. Затърси с поглед през обраслите с тежък мъх дървеса — без нищо да види, но усети все пак лъхналия студен вятър, понесъл се след… нещо. Извърна се към Върховния жрец.

— Искарал Пъст, енкар’ал живеят ли из това блато?

Дребният мъж се беше опулил. Облиза устни, езикът му загреба смазаните останки от комар и ги вкара в устата му.

— Представа нямам — отвърна и отри носа си с ръка, с физиономията на дете, хванато в някакво ужасно прегрешение. — Трябва да се върнем, Маппо Рънт. Това беше грешка. — Кривна глава на една страна. — Вярва ли ми? А как не? Пет дена минаха! Не сме прекосили тоя ръкав на блатото, това пипало на север, не, по дължината му вървяхме! Енкар’ал ли? Богове подземни, те ядат хора! Енкар’ал ли беше това? Дано. Но не. Побързай, гениалност благословена, измисли да кажеш нещо друго! — Почеса се по бялата четина на брадичката и изведнъж лицето му засия. — Могора е виновна! Нейна беше идеята! Всичко това!

Маппо се огледа объркано. Северен ръкав на блатото? Бяха отцепили на запад, за да го разберат, първият намек, че нещо не е наред, но тогава Маппо все още не мислеше ясно. Дори не беше сигурен, че оттогава мъглата в духа му се е вдигнала. Но ето, че започна да изпитва нещо, и в душата му, като пукаща жарава, заблещука гняв. Той се обърна надясно и закрачи.

— Къде тръгна? — попита сърдито зад него Пъст и побърза да го догони, мърмореше недоволно.

Треллът не си направи труд да отвръща. Мъчеше се да надмогне желанието да откъсне мършавия врат на дребосъка.

Скоро след това теренът осезаемо се заиздига, стана по-сух и отпред се появиха огрени от слънцето поляни, обкръжени с брези.

И на поляната точно пред него на огромна плоска скала се бе излегнала жена. Висока, с кожа с цвета на ситна пепел, с дълга черна коса, невързана и права. Носеше плетена ризница, лъскаво сребриста, над сива риза с качулка и гамаши от мека бяла кожа. Високи ботуши, направени от някакво животно с черна люспеста кожа, стигаха до коленете й. В колана й бяха затъкнати две рапири с кръгли ефеси.

Ядеше ябълка с кора с цвета на тъмна кръв.

Очите й бяха големи, черни, дръпнати — и се бяха приковали в Маппо с някакво апатично презрение и лека насмешка.

— О — промърмори тя. — Ръката на Ардата е намесена тук, разбирам. Изцерен от Кралицата на паяците — опасни съюзи поддържаш, Страж. — Вдигна ръка пред устните си и възкликна престорено: — Колко грубо от моя страна! Вече не си Страж. Как трябва да те наричаме сега, Маппо Рънт? Низвергнатия? — Хвърли ябълката и се изправи. — Доста имаме да си поговорим двамата с теб.

— Не те познавам — отвърна треллът.

— Аз съм Спайт6.

— О — каза Искарал Пъст отзад. — Е, отива ти, след като вече те мразя.

— Съюзниците не са длъжни да бъдат приятели — отвърна тя и погледът й пробяга с презрение по Върховния жрец. Присви за миг очи към мулето и добави: — Нямам приятели и не търся приятели.

— С това име изобщо не е чудно.

— Искарал Пъст, Хрътките се справиха добре с премахването на Дежим Небрал. Или по-точно, започвам да схващам хитрата игра, която изиграха, предвид приликата с Дерагот. Господарят ти е умен. Признавам му го.

— На господаря ми не му трябва признание от теб — изсъска Искарал Пъст.

Тя се усмихна и Маппо реши, че усмивката й е изключително красива.

— Върховни жрецо, от теб и от твоя господар не търся нищо. — Погледът й отново се спря на трелла. — Ти, Низвергнати, си ми нужен. Заедно ще пътуваме двамата с теб. Услугите на Мага на Сянка вече не са нужни.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен — каза Искарал Пъст с внезапна усмивка, която трябваше уж да е мазна, но за жалост бе зацапана от размазаното трупче на комара, лепнало се на един от кривите му предни зъби. — О, не, аз ще съм като личинка, скрита под гънките на дрехата ти, алчно лапаща кръвчицата ти. Ще съм като зъбато прилепче, виснало под ненката ти, и лап-лап-лап сладкото ти сокче. Ще съм като муха, бръмнала право в ушето ти, да си свие там долапчето с благинки, винаги да й е подръка. Ще съм като комарче…

— Смазано от бъбривата ти уста, Върховни жрецо — прекъсна го отегчено Спайт и махна пренебрежително с ръка. — Низвергнати, брегът е само на половин левга оттук. Има едно рибарско село, за жалост обезлюдено сега, но това няма да е пречка за нас.

Маппо не помръдна.

— Каква причина имам да се съюзявам с тебе?

— Ще ти трябва знанието, което притежавам, Маппо Рънт. Защото аз бях онази от Безименните, която освободи Дежим Небрал с цел ти да бъдеш убит, за да заеме друг Бранител мястото ти до Икариум. Сигурно ще те изненада — продължи тя, — че съм доволна от това, че Т’ролбаралът се провали в споменатата задача. Аз съм прогонена от Безименните, факт, който ми носи немалко задоволство, ако не и удоволствие. Не искаш ли да знаеш какво кроят Безименните? Не искаш ли да научиш съдбата на Икариум?

Той я зяпна. После попита:

— Какво ни чака в селото?

— Кораб. Натоварен с провизии и с екипаж, така да се каже. За да догоним целта си, трябва да прекосим половината свят, Маппо Рънт.

— Не я слушай!

— Млъкни, Искарал Пъст — изръмжа Маппо. — Или се махни.

— Глупак! Добре, вече ми е ясно, че присъствието ми във вашата мръсна компания не само е необходимо, но съществено! Но ти, Спайт, ти се пази! Няма да позволя измяна срещу този храбър, доблестен воин! И си мери приказките, че да не го побъркаш, както си ги отприщила!

— Щом е изтърпял толкова дълго, жрецо, значи е неуязвим на лудост.

— Ти, жено, ще е по-умно да мълчиш.

Тя се усмихна.

Маппо въздъхна. „Ех, Пъст, да можеше да се вслушаш в собствените си съвети…“

Момчето беше деветгодишно. По някое време беше болно, дни и нощи се бяха слели ведно, неотмерени, помнеше ги само в замъглени видения, изпълнените с болка очи на родителите му, странната пресметливост в очите на двете му по-малки сестри, все едно размисляха как ще заживеят без по-големия си брат, живот, лишен от мъчения, досади и — щом потрябваше — от здравата му опора пред лицето на другите, също толкова жестоки деца в селото.

А после беше имало второ време, време, което можеше да си представи съвсем отчетливо, оградено от всички страни, заслонено с покрив в черна нощ, в която звезди плуваха като водомерки по кладенчова вода. В това време, в тази стая, момчето беше съвсем само, будеше се само от повика на жаждата, намираше до леглото си ведро, пълно със застояла вода, и черпака от дърво и рог, който майка му използваше само в празнични дни. Будеше се, събираше колкото сила има, за да се пресегне и да вдигне черпака, гребваше, бореше се с тежестта на водата и отпиваше с напуканите си устни, за да навлажни устата, суха и гореща като пещ.

Един ден се събуди и се озова в третото време. Макар и отслабнал, успя да изпълзи от леглото, да вдигне ведрото и да изпие до дъно последната вода, закашля се от гъстата мътилка и вкуси утаилата се кал. Гнездото на глада в корема му вече бе пълно със строшени яйца, малки нокти и клюнове го щипеха отвътре.

Дълъг, изнурителен път го изведе навън и той примига на ярката слънчева светлина — толкова ярка и жестока, че не можеше да гледа. Гласове имаше наоколо, изпълваха улицата, лееха се от покривите кресливи и на език, който никога не беше чувал. Смях, възбуда — и все пак тези звуци го смразиха.

Искаше още вода. Искаше да се заслони от тази яркост, за да може отново да вижда. Да открие източника на тези карнавални звуци — керван ли беше пристигнал в селото? Пътуващи артисти, певци и музиканти?

Никой ли не го виждаше? Тук, на ръце и колене, с преминалата треска, с върналия се у него живот?

Протегнатата му ръка зашари във въздуха и докопа някакво куче. Влажният нос на животното се плъзна нагоре по ръката му. Беше охранено, прецени той, докато опипваше дебелия пласт тлъстина и издутия корем. Ето, че чу и други кучета, събираха се около него, скимтяха от радост при допира на ръцете му. Всичките бяха дебели. Пиршество ли беше имало? Изклано стадо?

Взорът му се върна — с яснота, каквато не беше изпитвал никога. Вдигна глава и се огледа.

Хорът беше птичи. Врани, свраки, лешояди прелитаха ниско над прашната улица, грачеха на ръмжащите псета, останали да пазят останките от трупове, повечето — вече само кокали и почернели от слънцето сухожилия, счупени черепи, оглозгани и облизани до блясък.

Момчето се изправи и залитна — замаята нямаше дълго още да мине. Най-сетне успя да се обърне и погледна към родната си къща, мъчеше се да си спомни какво бе видял, докато лазеше из стаите. Нищо. Никого.

Псетата кръжаха около него, жадни до едно да го направят своя господар, въртяха опашки, поклащаха се и извиваха гръбнаци, мърдаха уши при всеки негов жест и душеха в ръцете му. Бяха дебели, защото бяха изяли всички, разбра момчето.

Защото всички бяха измрели. Майка му, баща му, сестрите му — всички в селото. Кучетата, собственост на всички и ничии, живеещи в непрестанно страдание, глад и съперничества, се бяха наяли до втръсване. Радостта им идеше от пълните кореми, всякакво съперничество бяха забравили вече. И момчето разбра нещо дълбоко в това. Смъкнал от себе си всякакви детски заблуди, разкрил истини за света.

И тръгна.

Малко по-късно стигна кръстопътя отвъд последния двор и спря сред осиновените си току-що любимци. В самия център на сливащите се пътища бе вдигната грамада от камъни.

Гладът му беше преминал. Погледна се, видя колко е отслабнал, видя странните морави възли, издули се по ставите, лактите, китките, коленете и глезените — изобщо не го боляха. Склад сякаш за някаква друга сила.

Посланието на грамадата му беше ясно, защото бе вдигната от овчар, а той беше пасъл достатъчно стада. Казваше му да тръгне на север, през хълмовете. Казваше му, че там го чака убежище. Имало беше оцелели значи. Това, че го бяха изоставили, беше разбираемо срещу треската на синия език нищо не можеше да се направи. Една душа оставаше жива или умираше от своята си решимост — или от липсата й.

Видя, че по склоновете не са останали стада. Вълци сигурно бяха слезли, без никой да ги спре, или пък другите селяни бяха отвели животните. Та нали всяко убежище има нужда от храна и вода, мляко и сирене.

Тръгна на север, кучетата тръгнаха след него.

Щастливи. Доволни, че ги е повел.

А слънцето, допреди малко ослепително, вече не го заслепяваше. Момчето беше стигнало до един праг и го беше прекрачило, беше влязло в четвъртото и последното време. Не знаеше кога ще свърши.

Фелисин Младша лениво огледа мършавия младок, който й бяха довели послушниците Кастрати. Поредният объркан оцелял, дошъл да потърси от нея смисъл, напътствие, нещо, в което да може да вярва и което да не бъде съкрушено и пометено от зли ветрове.

Беше Носител — издутините по ставите му й го показваха. Сигурно беше заразил всички останали в селото си. Пъпките бяха гноясали, разпукали се бяха, отровили бяха въздуха и всички други бяха измрели. Беше пристигнал тази сутрин при градските порти с дванайсет почти подивели псета. Носител, но тук, на това място, това не беше повод да го изпъдят. Тъкмо напротив всъщност. Кулат щеше да вземе момчето под крилото си и да го учи на поклонничеството, защото ново призвание щеше да има той сега — да разнася мора по света и с това, сред оцелелите, да събира още посветени в новата религия. Вяра в Прекършеното, в Белязаното, в Кастрираното — всякакви секти възникваха според поражението, което морът бе нанесъл на всеки от оцелелите. Най-редки и ценни бяха Носителите.

Всичко, което бе предсказал Кулат, се сбъдваше. Оцелелите идеха, тънка струя отначало, после стотици, привлечени насам, тласнати от божията ръка. Започнали бяха да разкопават отдавна погребания град, да си правят домове сред призраците на отдавна мъртвите му обитатели, които все още витаеха из стаи, коридори и улици, духове мълчаливи и затаени, свидетели на това прераждане, с отчаяние или ужас, изписани на смътните им замъглени лица.

Идеха пастири с огромни стада: овце и кози, и дългокракия добитък, наричан ерага, за който повечето хора вярваха, че е изчезнал преди хиляда години — Кулат каза, че сред хълмовете се намирали диви стада — и псетата тук си спомняха за какво са ги гледали и вече пазеха животните от вълци и от сивите орли, които можеха да вдигнат в ноктите си новородено теле.

Майстори бяха дошли и бяха започнали да правят изваяния, породени в треската на болестта: Бога във веригите, множествата на Прекършените, Белязаните и Кастратите. Образи на глина, по стени, боядисани с древната смес от кръв на егара и червена охра, каменни статуи за Носителите. Тъкани, изтъкани на едри възли от вълна, да изобразят гнойните пъпки, трескави шарки, сцени и цветове, обкръжаващи централните ликове на самата Фелисин, Ша’ик Преродената, носителката на истинския Апокалипсис.

Не знаеше какво да мисли за всичко това. Слисваше се всеки път от онова, което виждаше, от всеки жест на преклонение и обожание. Ужасът на физическото разчленяване я връхлиташе отвсякъде и накрая тя претръпна. Страданието се бе превърнало в собствения си език, животът се бе самоопределил като наказание и затвор. „И това е моето паство.“

Последователите й, поне дотук, се отзоваваха на всяка нейна нужда, освен една, а тя бе нарастващото желание за съвкупление, отразило промените в тялото й, формата на утробата й, започналата да изтича кръв между краката й, и този нов глад подхранваше сънищата й за ласки. Не можеше да копнее за допира на роби, защото робството бе това, което тези хора прегръщаха драговолно, тук и сега, в това място, което наричаха Ханар Ейра, Града на падналите.

Кулат изфъфли с камъчетата в устата си:

— И това е проблемът, ваше височество.

Тя примигна. Не го беше слушала.

— Какво? Какъв е проблемът?

— Този Носител, дето пристигна тази сутрин от източния път. С кучетата, дето слушат само него.

Тя изгледа Кулат — старият мръсник изповядваше похотливите си сънища за вино все едно самото изричане бе невероятно, неописуемо удоволствие, сякаш изповедта го опиваше.

— Обясни.

Кулат засмука камъчетата в устата си, преглътна слюнка и посочи.

— Вижте пъпките, ваше височество, пъпките на болестта, многото уста на Синия език. Те се свиват. Изсъхват. Той сам го каза. Смаляват се. Той е Носител, който един ден ще престане да е Носител. Това дете ще стане безполезно.

Безполезно. Тя го погледна отново, по-внимателно този път, и видя кораво начумерено лице, по-възрастно за годините на момчето, ясни очи, фигура, на която й трябваше повечко плът и която сигурно скоро щеше да си я набави, след като имаше какво да яде. Още младо момче, което щеше да израсне як мъж.

— Ще се настани в двореца ми.

Кулат се ококори.

— Ваше височество…

— Казах. Откритото крило, с двора и конюшните, където да може да си държи кучетата…

— Ваше височество, има планове Откритото крило да се превърне във вашата лична градина…

— Не спори, Кулат. Казах.

„Моята лична градина.“ Мисълта я развесели и тя посегна към бокала с вино. „Да, и ще видим как расте.“

Унесена в неизречените си мисли, Фелисин изобщо не забеляза мрачния поглед на Кулат в мига, преди да се поклони и да се обърне.

Момчето си имаше име, но тя щеше да му даде ново име. По-пригодно за представата й за бъдещето. След миг се усмихна. Да, щеше да го нарече Крокъс.

15.

Сред миризма, напомняща за крипта, Ното Бойл, ротен хирург, картуулианец по род и някогашен жрец на Солиел, с дълга рехава коса, разрошена като паяжина от вятъра, с тен с цвета на щавена козя кожа, стоеше изгърбен като огънато от буря дърво и чоплеше с рибешки гръбнак зеленясалите си зъби. Беше му толкова отдавнашен навик, че бе изровил кръгли дупки във венците си и те се бяха свили, така че усмихнеше ли се, приличаше на скелет.

Досега се беше усмихнал само веднъж, като за поздрав един вид, но за Гъноуз Паран това беше повече от достатъчно.

В момента лечителят изглеждаше в най-добрия случай умислен, а в най-лошия — разсеян от скука.

— Не мога да кажа със сигурност, капитан Кайндли — най-сетне рече той.

— За кое?

Смътен блясък в очите — сиво, плувнало в жълта мъгла.

— Ами… за това, което ме попитахте.

— Не — отвърна Паран. — Не ви попитах. Заповядах.

— Да, разбира се, точно това имах предвид.

— Заповядах да се отдръпнете.

— Върховният юмрук е много болен, капитане. Нищо няма да помогне, ако го безпокоим в смъртния му час. А по-важното — може да прихванете смъртоносна зараза.

— Няма да прихвана. И точно по въпроса със смъртния му час смятам да направя нещо. Засега обаче искам да го видя. Нищо повече.

— Капитан Суиткрийк е…

— Капитан Суиткрийк вече не командва, лечител. Командвам аз. Отстранете се от пътя ми, преди да съм ви пратил да промивате конски черва и да ви дават от лошокачествената храна, с която снабдяват напоследък…

Ното Бойл заоглежда рибешкия гръбнак в ръката си.

— Ще го отбележа това в ротния дневник, капитан Кайндли. Понеже съм старши лечител на Воинството, възниква въпросът за старшинството в момента. В края на краищата при нормални обстоятелства рангът ми е много над капитанския…

— Това не са нормални обстоятелства. Не ме карайте да губя търпение.

Отвърна му физиономия на умерено отвращение.

— Да, зная от първа ръка какво става, когато изгубите търпение, колкото и несправедлива да е ситуацията. Напомням ви, че на мен се падна да лекувам фрактурата на скулата на капитан Суиткрийк. — Най-сетне отстъпи встрани от входа. — Заповядайте, капитане, добре сте дошли.

Паран въздъхна, мина покрай хирурга, дръпна платнището и влезе в палатката.

Сумрак. Въздухът беше горещ и натежал от ароматен дим, който едва успяваше да прикрие мръсната воня на болна плът. В първия отсек имаше четири нара, на всеки лежеше по един ротен командир — само двама му бяха познати. Всички спяха или лежаха в безсъзнание в плувналите в пот завивки, с подути от заразата вратове, дъхът им излизаше на тънък хрип, като някакъв зловещ хор. Потресен, капитанът ги подмина и влезе в задния отсек, зает само от един болник.

Взря се в тялото в постелята. Първата му мисъл беше, че Дужек Едноръкия вече е мъртъв. Състарено бледо лице, нашарено с тъмнопурпурни петна, очи, залепнали от засъхнала слуз. Езикът му, с цвета на ейрънска стомана, беше толкова подут, че го беше изплезил, устните му бяха напукани. Някой лечител — сигурно самият Ното Бойл — беше намазал врата на Дужек със смес от пръст, пепел и глина, вече бе изсъхнала и приличаше на робски нашийник.

Чу как Дужек вдиша накъсано, видя как гърдите му се надигаха конвулсивно.

„Богове подземни, този човек няма да преживее тази нощ.“

Беше му трудно да се съсредоточи. „Тоя дим… това е д’баянг.“ Постоя още няколко мига, загледан в съсухрената крехка фигура на най-великия жив пълководец на Малазанската империя, после се обърна и излезе.

Две крачки във външното помещение — и го спря дрезгав глас.

— Кой си ти, в името на Гуглата?

Паран се обърна към заговорилата го. Беше се надигнала в леглото и го гледаше навъсено. Тъмнокожа, с ненабръчкана от пустинен живот фигура, с големи и много тъмни очи. Къдрава сплъстена от пот коса, късо подрязана, обкръжаваше облото й лице, изпито от болестта, от което очите й изглеждаха по-дълбоки и хлътнали.

— Капитан Кайндли.

— Кайндли — друг път. Служила съм под командването на Кайндли в Натилог.

— Е, това е обезкуражаваща новина. А вие сте?

— Юмрук Рит Бюд.

— Едно от последните повишения на Дужек значи. Изобщо не бях чувал за теб. Нито ми е ясно откъде си.

— От Шал-Морзин.

Паран се намръщи.

— Западно от Немил?

— Югозападно.

— И как сте се оказали в Натилог, Юмрук?

— Кълна се в Тримата, дай ми вода, проклет да си!

Паран се огледа, видя един мях и й го подаде.

— Ти си глупак — изсумтя тя. — Да влизаш тука. Сега ще умреш с всички нас. Ще трябва да ми я сипеш в устата.

Той махна запушалката и се доближи.

Рит изви глава назад и отвори уста. Язвите по шията й бяха напукани, сълзеше гъста прозрачна течност. Той стисна меха и загледа как водата се излива в устата й.

Тя гълташе жадно, после изохка и се закашля.

Той дръпна меха.

— Стига ли?

Тя кимна отпаднало, закашля се отново и изруга на някакъв непознат език.

— Проклетият дим — добави на малазански. — Гърлото ти толкова изтръпва, че не можеш да разбереш кога преглъщаш. Щом затворя очи, сънищата на д’баянг ме налитат като Червените ветрове.

Той се изправи, без да откъсва поглед от нея.

— Напуснах Шал-Морзин… набързо. Със Сините Морант. Парите за пътя свършиха в град Зифт, на брега на Дженабарис. Оттам стигнах до Натилог. Коремът ми беше толкова празен, че не можех да мисля ясно, и подписах.

— Къде се канеше да идеш?

Тя се намръщи.

— Докъдето ми стигнат парите, глупако. Да се скараш с Тримата не е рецепта за дълголетие. Благословена да е целувката на Опонн, че не тръгнаха да ме гонят.

— Тримата? Кои са те?

— Владетелите на Шал-Морзин… през последните хиляда години. Ти май поне знаеш името на земята ни, за разлика от повечето.

— Нищо не знам освен името. Има го на някои малазански карти.

Тя се изсмя хрипливо.

— Малазанци. Достатъчно разумни, че първото им гостуване да си остане последното.

— Не знаех, че изобщо са гостували — каза Паран.

— Императорът. И Танцьора. Имперският флагмански кораб. Богове, само той беше достатъчен, за да стресне Тримата. Обикновено унищожават външните, без да се замислят — не търгуваме с никого, дори с Немил. Тримата презират външните. Ако бяха склонни, вече щяхме да сме завладели целия континент, включително Седемте града.

— Не ламтят за разширяване значи. Нищо чудно, че никой не е чувал за тях.

— Дай ми още вода.

Той пак вдигна меха.

Щом спря да кашля, тя го погледна в очите.

— Така и не ми каза — кой си всъщност?

— Капитан Гъноуз Паран.

— Той е мъртъв.

— Очевидно още не е.

— Добре. Тогава защо е тази лъжа?

— Дужек ме разжалва. Официално съм без ранг.

— Тогава какво правиш тук, в името на Гуглата?

Той се усмихна.

— Дълга история. В момента трябва да направя само едно нещо — да си върна един дълг. Това поне му го дължа на Дужек. А и не е добре богиня да се вихри в света на смъртните, особено такава, която се наслаждава на нещастието.

— Те всичките му се наслаждават.

— Е, да.

Жената оголи два реда бели зъби, зацапани от болестта.

— Капитане, мислиш ли, че ако знаехме, че Полиел е в храма, щяхме изобщо да влезем? Ти обаче нямаш такова извинение. Което ме навежда на мисълта, че си си изгубил ума.

— Капитан Суиткрийк определено е съгласна с вас, Юмрук — отвърна Паран и остави меха на пода. — Е, трябва да тръгвам. Ще съм ви благодарен, Юмрук Рит Бюд, ако се обръщате към мен с „капитан Кайндли“. — Тръгна към изхода.

— Гъноуз Паран.

Нещо в тона й го накара да се спре тъкмо когато посягаше да дръпне платнището.

— Изгорете трупа ми. Най-добре ще е да напълните дробовете ми с масло, та гърдите ми да се пръснат и изтерзаната ми душа да може да излети. Така го правим в Шал-Морзин.

Той се поколеба, после кимна.

Ното Бойл беше там, където го беше оставил. Огледа накървавения връх на рибешкия гръбнак, преди отново да го напъха в устата си, и каза:

— Капитан Кайндли. Съгледвач Хърлочъл беше тук преди малко, търсеше ви. От него разбрах, че възнамерявате да направите нещо… безразсъдно.

— Лечител, когато алтернативата е просто да чакаме да умрат, ще поема риска да направя нещо безразсъдно.

— Разбирам. Как тогава смятате да извършите този свой щурм? След като се каните да се опълчите на самата Сива богиня. Съмнявам се, че дори вашата репутация ще е достатъчна, за да принуди войниците да атакуват Великия храм на Полиел. Всъщност се съмнявам, че ще ги убедите дори да влязат в Г’данисбан.

— Никакви войници няма да взимам, лечител.

Мършавият старец кимна замислено.

— Аха, армия от един значи? Вярно… — добави и изгледа скептично Паран, — слушал съм разкази за необичайната ви… свирепост. Вярно ли е, че сте хвърлили един Фалад от балкона на дворцовата му кула? Въпреки че е бил съюзник на Империята в това време. Какво му беше престъплението, впрочем? О, да, несъвместимост на цветовете в облеклото му на първия ден на Императорския празник. Какви впрочем бяха тези цветове, които е имал нахалството да облече?

Паран го изгледа мълчаливо за миг и се усмихна.

— Синьо и зелено.

— Но тези цветове не са несъвместими, капитане.

— Никога не съм претендирал за добра естетическа преценка, лечител. Та за какво говорехме? А, да, моята армия от един войник. Наистина. Смятам да поведа само един. Двамата заедно ще атакуваме Сивата богиня с цел да я прогоним от този свят.

— Изборът ви е разумен — рече Ното Бойл. — Хърлочъл прояви впечатляващо спокойствие преди малко, предвид това, което го чака.

— И би трябвало — отвърна Паран. — Защото не той идва с мен. Вие идвате.

Рибешкият гръбнак щръкна от горната устна на хирурга, болката смени неверието, изписало се на лицето му. Той хвърли гадната костица и притисна устата си с шепи, очите му сякаш щяха да изскочат.

Паран мило го потупа по рамото.

— Ще сте готов навреме, нали? Тръгваме след половин камбана.

Седна на един походен сандък, облегна се — платнената стена зад гърба му се изпъна — и изпружи крака.

— Сигурно съм се побъркал.

На Хърлочъл като че ли не му достигнаха сили да докара усмивка.

— Моля ви, капитане. Трябва да вдигнем лагера и да се махаме. Да отпишем загубите. Съветвам ви да се откажете. Това до нищо няма да доведе, освен до смъртта на още един добър войник, да не говорим за един досаден, но компетентен лечител.

— А, да. Ното Бойл. Бивш жрец на Солиел, богиня посестрима на Полиел.

— Вече не е жрец, капитане. Отказалите се от клетвата нямат особена тежест пред един така изоставен асцендент.

— Солиел. Господарката на лечителството, на благотворителността, „Богинята, плачеща с целебни сълзи“. Трябва цял океан да е изляла вече, не мислиш ли?

— Разумно ли е да й се подигравате точно сега, капитане?

— Защо не? С какво позорната й скръб за съдбата на смъртните им е донесла добро, Хърлочъл? Лесно е да плачеш, докато стоиш настрана, без нищо да правиш. Докато си приписваш заслуга за всеки оцелял — за живота на онези, чийто собствен дух е извоювал битката, чийто собствен дух не се е предал на прегръдката на Гуглата. — Изсумтя към покрива на палатката. — Тъкмо тъй наречените дружелюбни, състрадателни богове най-много трябва да отговарят. — Изгледа с гняв стоящия пред него мъж. — Гуглата знае, другите поне са праволинейни, адски ясни в безчестните си деяния — трябва да им се признае. Но да предлагаш съчувствие, спасение и всичко останало и в същото време да оставяш съдбата на шанса и само на шанса — проклет да съм, Хърлочъл, ще отговарят за това!

Съгледвачът се беше ококорил, не мигаше.

Паран извърна глава.

— Извинявай. Някои мисли по-добре да си ги пазя за себе си. Стар мой недостатък, уви.

— Капитане. За миг преди малко… очите ви… те… лумнаха! Като на звяр.

Паран го изгледа.

— Сериозно?

— Кълна се в оная работа на Гуглата, капитане.

Гъноуз Паран се изправи.

— Предай на офицерите следните заповеди. Тази армия тръгва на поход след четири дни. До три дни ги искам в пълно снаряжение, с извадени за преглед оръжия, строени по пладне. И когато тръгнем, искам да оставим този лагер чист, всеки нужник да е запълнен, боклукът — изгорен. — Изгледа Хърлочъл твърдо. — Дайте работа на войниците — те гният отвътре. Запомни ли всичко, Хърлочъл?

Съгледвачът се усмихна и повтори заповедите му дума по дума.

— Добре. Гледай да набиеш в главите на офицерите, че времето на размотаване и мрънкане свърши. Кажи им, че редът на похода ще постави в челото най-представителната част — всички останали ще им гълтат прахта.

— Накъде тръгваме, капитане?

— Представа нямам. Това ще го мислим после.

— А Върховният юмрук и другите?

— Вероятно няма да са във форма още доста време. Междувременно…

— Междувременно вие командвате Воинството, сър.

— Да, аз.

Хърлочъл отдаде чест рязко и отсечено, завъртя се кръгом и излезе от палатката.

„Чудесно, поне един е скапано доволен от всичко това.“

След малко двамата с Ното Бойл, вече яхнали конете, гледаха надолу към мъртвата зона около градските стени, белезникавия варовик, отрупан с драсканици, изрисувани символи, отпечатъци на ръце и скелети. От толкова близо трябваше да се разнасят звуци иззад тези стени, да се вдига прах и пушилка, а грамадната порта трябваше да е широко разтворена за потока търговци, говедари и работници. Войници трябваше да се мяркат по прозорците на четвъртитите кули от двете страни на портите.

Само ята гълъби излитаха и се спускаха треперливо надолу като армади плашила, отхвърлени от бурни ветрове; а от обагрената в синьо пустиня скорци и грачещи врани се трупаха като кошмарна рат по бойниците.

— Капитане — изфъфли лечителят, между зъбите му отново бе щръкнал рибешки гръбнак — дупката, която си беше пробил в горната устна, беше зараснала, запушена с издута кървясала пъпка — вярвате, че съм в състояние да се опълча на всичко, което е анатема за мен?

— Мислех, че си се отрекъл — каза Паран.

— Точно това имам предвид. Аз дори не мога да призова Солиел за великодушната й закрила. Очите ви навярно са слепи за истината, но ви казвам, капитане, виждам въздуха, кипнал зад тези стени това е дъхът на хаоса. Вихрят се течения, надвисват — само като ги погледна, както правя сега, ми призлява. Ще загинем и двамата още на десет крачки от портата.

Паран опипа дръжката на меча на колана си и затегна каишката на шлема.

— Не съм толкова сляп, колкото си мислиш, лечител. — Огледа за миг града и стисна юздите. — Карай плътно до мен, Ното Бойл.

— Капитане, портата изглежда затворена, здраво залостена — не сме добре дошли.

— Проклетата порта я забрави — отвърна Паран. — Готов ли си?

Ното Бойл го изгледа облещено и извика:

— Не. Не съм!

— Давай тогава да го свършваме — каза Паран и смуши коня си.

Ното Бойл за кой ли път хвърли поглед през рамо към загледаните в тях войнишки редици, стотици и стотици.

— Богове — прошепна, — защо не съм между тях сега?

И подкара напред да догони капитан Кайндли, който веднъж беше хвърлил невинен човек от висока кула. „А сега го прави отново — този път с мен!“

Веднъж я бяха пратили да хване по-малкия си брат, да го проследи из половината град — о, той беше разбрал, че тя е по дирите му, знаеше, че са пратили точно нея, единствената, която можеше да го спипа за кльощавия врат и да го довлече обратно, и да го тръска, докато мозъкът му не се разбърка в черепа. Водил я беше по объркваща диря тогава. Десетгодишен, вече съвсем изтърван, с очи, блеснали като излъскан със слюнка мрамор, с белозъбата усмивка, по-зла и от озъбена вълча паст, с пъргавите дългурести крака — и бясната детинска злоба.

Беше започнал да събира… разни неща. Тайно. Кичури коса, изрязани нокти, изгнил зъб. По нещо, както се оказа, от всеки от цялата голяма фамилия. Четиридесет и двама, ако се броеше и мъничката четиримесечна Майнарала — а той и нея беше броил, копеленцето. Нечия лудост с по-бедно въображение щеше да се задоволи с една камара грозни куклички, над които да може да нанася дребни, но постоянни изтезания, за да утолява неутолимата си злоба, но не и нейният брат, който явно си беше повярвал, че е предопределен за огромно издевателство. Недоволен от куклите, направени като подобия, беше направил от конци, пръчки, слама, вълна и рог мъничко стадо с четиридесет и две овце. Оградени в кошара от пръчки на пода на таванското в чифлика. След това, от един от млечните си зъби, току-що изваден, си беше направил свое подобие на вълчи зъб и след него, с парчета козина — самия вълк, на който е зъбът, с размери достатъчни, за да може да погълне една овца-кукличка на една хапка.

В заплетени чилета от безумна магия беше пуснал своя вълк сред стадото.

Писъци и вой в нощта, дом след дом, обзети от ужасяващи кошмари, плувнали във вонята на паника и вълна, на тропащи копитца и отчаян, безнадежден бяг. Хапане и блъскане на огромен ревящ вълк, звярът си играеше с всички тях… о, тя щеше дълго, дълго да помни това мъчение.

На следващия ден, когато чичовци, стринки, племенници и разни други се сбраха, всички пребледнели и разтреперани, и се разкри, че всички до един са преживели ужасна нощ, почти не се намери човек, който да не осъзна извора на кошмарите им — той, разбира се, вече беше избягал в някой от безбройните коптори из града. Където щеше да се крие, докато не отшумят гневът и яростта.

При престъпленията, извършени от деца, импулсите след време заглъхваха и на тяхно място идваха притесненията. За повечето деца, за нормалните деца — не и за Бен Адефон Делат, който беше стигнал прекалено далече. За пореден път.

И тъй, Торахавал Делат я пратиха да намери брат си и да го накаже подобаващо. Например, както смяташе в началото, да го одере жив. Овци били, така ли? Е, тя носеше в торбата си куклата-вълк и с нея смяташе да му причини най-жестоко мъчение. Макар да не беше толкова надарена като по-малкия си брат и да беше с много по-бедно въображение, беше успяла да измайстори нещо като каишка за съществото и сега накъдето и да тръгнеше брат й, щеше да може да го проследи.

Той успя да се задържи далече от нея през по-голямата част от деня и на следващата нощ, докато най-сетне, когато преди разсъмване се чу камбанен звън, на един покрив в квартал Прелид на Ейрън, тя го настигна, с куклата-вълк в ръце — и стисна задните крака, и ги разчекна.

Момчето — тичаха по един плосък покрив — падна. Изпищя, но и се смееше и този смях я жегна толкова, че тя изви още по-силно краката на куклата.

И с писък падна на покрива, бедрата й се изпълниха с нечовешка болка.

Брат й също изпищя, но не можеше да спре смеха си.

Не беше огледала внимателно куклата и сега, задъхана и разтреперана от болката, се опита да го направи. Сумракът отстъпваше с неохота, но все пак успя да различи стегнатото телце на звяра под ивиците козина — долните й гащички, онези, които бяха изчезнали от простора с прането преди седмица — бяха увити и овързани стегнато около нещо твърдо вътре, нещо, за чийто произход предпочете да не мисли.

Знаел беше, че точно тя ще тръгне след него. Досетил се беше, че ще намери кукличките му на тавана. Досетил се беше, че ще реши да използва куклата-вълк, неговата собствена анима, която уж толкова нехайно беше оставил. Досетил се беше за… всичко.

В онази нощ, в мрака преди разсъмване, Торахавал реши, че ще го мрази, много и дълго. Ще го мрази страстно, с омраза, достатъчна да изжули в своята неутолимост цялата земя, от край до край.

Лесно е да мразиш по-умните, дори да се окажат най-близките ти. Може би особено тогава.

От онзи спомен до живота й сега, в този миг, нямаше ясна пътека, освен усещането, че е пленена в някакъв кошмар — кошмар, от който, за разлика от всички други кошмари през годините, никога нямаше да се събуди.

Брат й се смееше задъхан, после най-сетне освободи магията в куклата. Болката си отиде. Брат й, жив или мъртъв — вече сигурно мъртъв — бе някъде много далече. А тя не искаше да е така.

Бридток, седнал пред гранитната маса вдясно от нея, мърмореше като пиян просяк; дългите му ноктести пръсти подбутваха странната сбирщина златни и сребърни монети: мъчеше се да ги каталогизира, задача, с която засега явно се проваляше. Огромните сандъци със скъпоценности в храма на Полиел бяха бездънни — не образно, а буквално, както бяха открили. И бръкнеше ли човек в ледения мрак, означаваше да напълни шепите си със заскрежено злато и сребро от всевъзможни източници. Кюлчета и метални пръчки, украшения за дрехи, кухи кълбета, торкви и пръстени, рула коприна със златен вътък, толкова тънки, че се побираха в шепа, и всевъзможни монети: квадратни, триъгълни, на полумесец, с дупки, на тръбички, наред с драгоценни кутийки за бижута със сложни затварящи се механизми, верижки, мъниста, ролки, гребени и слитъци. И нищо от това не беше познато на никой от събралите се тук — заклещени тук — в храма на Г’данисбан с неговата безумна страховита богиня. Торахавал изобщо не си бе представяла, че на света са съществували толкова езици, каквито виждаше изписани на повечето пари. Букви като малки образи, букви, нижещи се диагонално или вертикално, или на спирали, някои — просто линии накъсани точки.

От други светове били, настояваше Бридток. По-обикновените монети можеше да се намерят в източната стая зад олтара, цялото помещение беше пълно до тавана с тях. Цяла имперска съкровищница само в тази стая, твърдеше той и навярно беше прав. Още с първите слухове за мора хазната на Полиел се беше напълнила до пръсване. Но тъкмо драгоценностите от други светове най-много интригуваха стареца. Оттогава Бридток беше обсебен от това „каталогизиране на световете“, за което твърдеше, че било върхът на славата му като учен.

Странен беше този академичен порив у човек, за когото амбицията и жаждата за власт като че ли бяха всичко, самата причина да диша, клетката, из която крачеше жестокото му сърце.

Пускал беше повече слухове за своята смърт от всеки друг, когото бе познавала, по един нов почти всяка година, за да подушат дирята му онези, които го гонят, както твърдеше. Тя подозираше, че просто намира удоволствие в предизвикателството. Между глупците — нейните съзаклятници, — събрани тук, Бридток беше може би най-обаятелният. Нито Септун Анабин, нито Срадал Пурту будеха у нея особено доверие или респект. А колкото до Срибин — е, Срибин вече беше просто неузнаваем.

Такава бе съдбата, изглежда, на онези, които Сивата богиня взимаше за свои смъртни любовници. И щом й омръзнеше загнилото стенещо същество, доскорошният Срибин, кучката щеше да си избере друг. От стапящите се запаси изпаднали в ужас пленници. Мъж, жена, старец, дете — все едно беше за Полиел.

Бридток настояваше, че култът на Ша’ик се е преродил, избуял е — много, много повече — от всичко, което е било преди. Някъде далече бил Градът на падналите и имало нова Ша’ик, а Сивата богиня сбирала за нея легион безумци, за които тленността е само страдание и скръб, двете издънки от утробата на Полиел. А някъде, в сива зловонна миазма и хаос, замъглен и далечен, дебнел Сакатият бог, гърчел се и се кикотел във веригите си, и все по-здраво затягал този гнусен съюз.

Какво разбираше Торахавал от войни между богове? Те дори не я интересуваха, ако не се броеше гибелният им отзвук в собствения й свят, в собствения й живот.

По-малкият й брат отдавна бе поел по един път; тя по друг, и вече всякаква надежда за избавление бе свършила.

Бридток изведнъж спря да ломоти, подскочи в стола и вдигна глава, опулил очи.

Торахавал неволно потръпна.

— Какво има?

— Тя ни зове.

„Аз също сигурно съм луда — какво е останало за обич в този свят? Защо все още съм се вкопчила в ръба, щом Бездната ми поднася всичко, за което вече копнея? Забрава. Край. Богове… край.“

— Не е само това, Бридток. Изглеждаш… втрещен.

Без да й отвърне и без да срещне погледа й, той тръгна към коридора. Торахавал изруга тихо и го последва.

Някога, много отдавна, брат й — едва ли беше на повече от четири, може би най-много на пет по онова време, много преди злото в него да беше напълно избуяло — се беше събудил с писъци в нощта и тя бе притичала до леглото му да го утеши. С детски думи той бе описал кошмара си. Бил умрял, но въпреки това вървял по света, защото бил забравил нещо. И не можел да си спомни какво. И скитал, и скитал по целия свят, с все един и същ въпрос, въпрос, задаван на всеки прокълнат да пресече пътя му. „Какво? Какво съм забравил?“

Трудно беше да примири разтрепереното ококорено дете, сгушено в прегръдката й в онази нощ, със злото и коварно хлапе няколко години по-късно.

Може би, помисли си сега, докато вървеше след Бридток и развяващите се зад гърба му дрипави роби, може би в интервала на онези няколко години Адефон Делат си беше припомнил какво е забравил. Може би беше онова, което един все още крачещ по света труп не може да не забрави.

Как се живее.

— Мислех, че денят уж трябва да е за спане — измърмори Ботъл, щом сержантът му го дръпна за ръката. Сянката на канарата, до която се беше свил, бе единствената причина все още да е жив. По-горещ ден от този не беше имало досега. Насекомите, изпълзели по каменните плочи, все едно се бяха опекли, корубите им пукаха като семена. Никой не помръдваше, всички мълчаха. Жажда и миражи с вода бяха обсебили цялата войска. По някое време Ботъл се беше унесъл в сън, който все още го дърпаше с изтръпнали, натежали ръце.

Само проклетият Фидлър да можеше да го остави на мира.

— Идвай с мен, Ботъл. Ставай. Веднага.

— Ако си намерил манерка с прясна вода, сержант, твой съм. Иначе…

Фидлър го надигна и го помъкна след себе си. Ботъл залиташе, усещаше езика си като сплетени ремъци, и едва забелязваше пътеката под краката си. Водеше встрани от пътя, между изваяни от вятъра скали, виеше се. Полузаслепен от жаркия блясък на слънцето, той не осъзна веднага, че са спрели и стоят на равно пространство гол пясък между високи камънаци. Чакаха ги двама души.

Сърцето му се стегна. Единият, седнал кръстато срещу тях, беше Бързия Бен. Вдясно от него клечеше убиецът Калам, с лъснало от пот тъмно лице. Изтърканите черни ръкавици бяха на ръцете му, дръжките на двата му дължи ножа стърчаха изпод мишниците му. Изглеждаше готов да убие някого, макар Ботъл да подозираше, че това си му е обичайното изражение.

Очите на Бързия Бен се бяха спрели върху него, вяли, но въпреки това смъртно опасни, като на леопард, играещ си с окуцял заек. Но и още нещо имаше в този поглед, помисли Ботъл. Нещо не съвсем прикрито. „Страх?“

А после вниманието му бе привлечено от куклите, наредени по пясъка пред чародея. Професионалният интерес му помогна да потисне страха си, поне за момента. Наведе се над тях.

— Старо изкуство е — рече Бързия Бен. — Но ти е познато, нали, войник?

— В безизходица си — отвърна му Ботъл.

Чародеят повдигна вежди, хвърли неразгадаем поглед на Калам и се окашля.

— М-да. Как го разбра това? И как… толкова бързо?

Ботъл сви рамене.

Бързия Бен се навъси на насмешливото сумтене на Фидлър.

— Добре, дявол проклет, някакви предложения какво да направя по въпроса?

Ботъл прокара ръка по мазната четина на темето си.

— Първо ми кажи какво се опитваш да направиш.

— Не е твоя скапана работа какво се опитвам да направя, войник!

Ботъл въздъхна и се настани върху пясъка в същата поза като Бързия Бен. Огледа фигурите и посочи една.

— Коя е тя?

Бързия Бен се сепна.

— Не знаех, че е „тя“.

— Първата, която си поставил, обзалагам се. Вероятно си се събудил от лош сън, съвсем объркан, но си разбрал, че нещо не е наред, нещо някъде, и тази — тази жена — тя е връзката ти с това. Семейство, бих се обзаложил. Майка? Дъщеря? Сестра? Сестра, да. Тя е мислила за теб. Много, напоследък. Виж заплетените линии от сенки около нея, все едно стои сред туфа трева, само че наоколо няма трева, тъй че тази плетеница е от някъде другаде.

— Гуглата да ме стисне за топките дано — изсъска Бързия Бен и очите му зашариха между фигурките по пясъка. Като че ли беше забравил войнствеността си. — Торахавал? В какво се е забъркала пък сега, в името на Бездната? И как никой от другите не може и една сянка да хвърли към нея?

Ботъл се зачеса по брадата, ноктите му докопаха гнида. Дръпна я и я хвърли.

Калам се сепна и изруга.

— Внимавай!

— Съжалявам. — Ботъл посочи куклата, увита в черна коприна. Сянката, която хвърляше, сякаш очертаваше две оси, като врани, кацнали на двете й рамене. — Това е Апсалар, нали? Добре, тя е замесена в това, макар и не за момента. Мисля, че пътят й е трябвало да пресече този на сестра ти, само че така и не е станало. Тъй че намерение е имало, но е неизпълнено и се радвай за това. Онзи там е Котильон и да, той танцува пъкления си танц, но единствената му роля е била в това да пусне камъчето надолу по склона — как ще се затъркаля то и какво ще повлече със себе си, го е оставил на съдбата. Все пак си прав, че си избрал Дома на Сянка. Инстинкт ли беше? Все едно. Ето го твоя проблем. — Посочи друга кукла, със скрита под качулка глава и загърната плътно в тънък като мъгла черен лен.

Бързия Бен примига и се намръщи.

— Едва ли. Това е Сенкотрон, той е централната фигура тук. Всичко това е свързано с него и проклет да си, Ботъл, това е повече от инстинкт!

— О, централен, разбира се, но виждаш ли как сянката му не се протяга?

— Знам, че не се протяга! Но мястото му е точно тук, проклет да си!

Ботъл се пресегна и взе куклата.

Бързия Бен се надигна с ръмжене, но ръката на Фидлър го върна долу.

— Махни тая лапа от мен, сапьор — каза тихо и много студено магьосникът.

— Предупредих те, нали? — Сержантът отдръпна ръката си и Бързия Бен се отпусна на пясъка, сякаш нещо много по-тежко се беше стоварило току-що на раменете му.

Междувременно ръцете на Ботъл бързо заработиха с куклата. Заогъваха теловете в ръце и крака. За своите начинания той рядко използваше тел — много скъпо излизаше, — но пък в този случай пренагласянето на куклата се оказа лесно. Доволен, той я намести на същото място като преди.

Всички мълчаха, приковали погледи в куклата на Сенкотрон — вече на четири крака, дясната ръка и левият крак бяха вдигнати, цялата фигурка сякаш бе залитнала напред и замръзнала в невероятно равновесие. Изпъналата се сянка стигаше само на един пръст от фигурката на Торахавал Делат.

„Сенкотрон… сега още нещо…“

— Още не я стига… — прошепна Калам.

Ботъл се отпусна върху пясъка и скръсти ръце.

— Почакай.

Затвори очи и след миг сънят отново го обзе.

Свит до Бързия Бен, Фидлър въздъхна тежко.

Магьосникът откъсна погледа си от пренастроения Сенкотрон и светлите му очи блеснаха към сапьора.

— Той беше полузаспал, Фид.

Сержантът сви рамене.

— Не — заговори магьосникът трескаво, — ти не разбираш. Някой е с него. Беше с него, искам да кажа. Имаш ли си представа докъде достига назад тази съпричастна магия? До самото начало. До онзи първи блясък, Фид. До раждането на съзнанието. Разбираш ли ме?

— Толкова ясно, колкото е луната напоследък — отвърна Фидлър намръщено.

— Ерес’ал, Високите — много преди първият човек да е стъпил на този свят. Преди Имасс, преди К’Чаин Че’Малле дори. Фидлър, Ерес беше тук. Току-що. Самата тя. С него.

Сапьорът погледна отново куклата на Сенкотрон. Вече на четири крака, замръзнала в устремен бяг… а сянката, която хвърляше, не беше нейна, нищо общо нямаше с нея. Защото главата беше широка, зурлата — издадена, челюстите стиснаха нещо. И каквото и да беше това нещо, то се гърчеше и съскаше като хваната в капан змия.

„Какво, в името на Гуглата? О! О, чакай, чакай…“

Апсалар лежеше по корем на скалата и наблюдаваше ставащото на двайсетина разтега под нея. Обезпокоително беше онова, което говореха долу, особено последната част, за Ерес’ал. „Поредната древна, която по-добре да се остави на мира.“ Тоя Ботъл трябваше да се държи изкъсо.

Торахавал Делат… едно от имената в списъка на шпиони. Сестра на Бързия Бен. Е, това наистина беше неприятно, след като и Котильон, и Сенкотрон желаеха смъртта й, а те обикновено постигаха желанията си. „Благодарение на мен… и на хора като мен. Боговете слагат ножовете в ръцете на смъртните и не им трябва нищо повече.“

Изгледа продължително Бързия Бен, оцени нарастващото му вълнение и започна да подозира, че магьосникът знае нещо за крайното състояние, в което се бе озовала сестра му. Знаеше и със силата на кръвта, обвързваща родствените души, колкото и отчуждени да са, глупакът бе решил да направи нещо по въпроса.

Апсалар реши да не чака повече — хлъзна се надолу по плоския камък, леко се приземи в навяния от вятъра пясък, скрита дълбоко в сенки, невидима за никого. Оправи дрехите си, огледа равния терен и извади от гънките на дрехите си две ками.

В смъртта има музика. Артистите и музикантите знаят, че това е истина. В този момент го съзнаваше и Апсалар.

Под песента на скръбен хор, който никой друг не можеше да чуе, жената в черно заигра Танца на Сянката.

Телораст и Кърдъл, които се бяха крили в една цепнатина недалече от скалата, изпълзяха навън.

— Тя се пренесе в своя свят — каза Кърдъл, но шепнешком все пак и леко поклати костената си глава; опашката й помръдна притеснено. Апсалар танцуваше, толкова потопена в сенки, че едва видима. Едва-едва в този свят.

— Да не си й излязла на пътя на тая, Кърдъл — изсъска Телораст. — Никога!

— Не съм си го и помисляла. За разлика от теб.

— И аз не съм. Освен това съдбата е надвиснала над нас — какво ще правим?

— Не знам.

— Викам да направим беля, Кърдъл.

Две малки челюсти тракнаха.

— Това ми харесва.

Бързия Бен изведнъж се надигна.

— Нямам избор.

Калам изръмжа:

— Мразя, когато кажеш това, Бързак.

Магьосникът извади друга кукла, с провиснали от нея дълги нишки. Постави я на един лакът встрани от останалите, обърна се и кимна на Калам.

Намръщен, убиецът извади единия си нож и го заби в пясъка.

— Не отатаралският, идиот.

— Извинявай. — Калам прибра оръжието и го прибра в канията, след това извади другия нож. Втора забивка в пясъка.

Бързия Бен клекна, събра внимателно нишките и ги опъна към дръжката на дългия нож; върза ги така, че оръжието да се свърже с куклата.

— Видиш ли да се изпънат…

— Хващам ножа и те издърпвам обратно. Знам, Бързак, не ни е за първи път, нали?

— Да. Извинявай.

Магьосникът отново седна кръстато на пясъка и се отпусна.

— Чакай малко — изръмжа Фидлър. — Какво става тука? Не си намислил нещо глупаво, нали? Проклет да си, Бързак!

— Млъкни — рече магьосникът и притвори очи. — Двамата със Сенкотрон сме стари приятели — добави тихо и се усмихна.

Калам прикова погледа си в куклата, вече единствената връзка между Бързия Бен и душата му.

— Той замина, Фид. Не казвай нищо, трябва да се съсредоточа. Тези конци могат да се опънат по всяко време, бавно, толкова бавно, че да не ги видиш, но изведнъж…

— Трябваше да изчака — рече Фидлър. — Не бях свършил с това, което се канех да кажа, а той просто ей така — тръгва. Лошо предчувствие имам, Кал. Кажи ми, че Бързака и Сенкотрон наистина са стари приятели. Калам? Кажи ми, че Бързака не беше саркастичен.

Убиецът хвърли бегъл поглед към сапьора, облиза устни и отново се взря в нишките. Бяха ли се раздвижили? Не. Поне не много.

— Не беше саркастичен, Фид.

— Добре.

— По-скоро сардоничен, мисля.

— Лошо. Чуй, не можем ли да го издърпаме веднага? Мисля, че трябва да…

— Млъкни, проклет да си! Трябва да наблюдавам. Трябва да се съсредоточа.

„Фид има лошо предчувствие. Мамка му!“

Паран и Ното Бойл спряха в сянката на градската стена. Капитанът слезе от коня и с камата си изчегърта широка извита линия, започваща отляво, при основата на стената, после нагоре, на дъга — отмести се две крачки встрани — и отново надолу. Линията свърши пак при основата, вдясно. Паран изсече в центъра знак, после отстъпи назад и прибра ножа в канията.

Качи се отново на коня, хвана юздите и рече:

— Следвай ме.

И подкара напред. Конят му замята глава и зарита във въздуха с предните си крака, преди да скочи в и през стената.

След миг се озоваха на осеяна със смет улица. Празни безжизнени сгради, избити прозорци. Място на разруха, място, където цивилизацията беше рухнала, разкрила най-сетне ужасяващо слабите си основи. Тук-там се виждаха оглозгани бели кости. Преял плъх се поклащаше бавно покрай уличната канавка.

След дълга пауза се появи и лечителят, водеше коня си за юздите.

— Моят кон не е толкова глупав като вашия, капитане. Уви.

— Просто не е толкова опитен — отвърна Паран. — Яхвай го. Засега може да сме сами, но няма да трае дълго.

— Богове подземни — изсъска Ното Бойл. — Какво е станало тук?

— Не си ли бил с първата група?

Подкараха бавно по централната улица към центъра на Г’данисбан.

— Набегът на Дужек? Не, разбира се. Страшно съжалявам, че Върховният юмрук не си е още командващ.

„И аз.“

— Великият храм е близо до централния площад… а храмът на Солиел къде е?

— Солиел? Капитан Кайндли, не мога да вляза там — никога вече.

— Как стана така, че те лишиха от жречество, Бойл?

— Ното Бойл, сър. Получи се неразбирателство… от политически характер. Може би нечестивото, порочно, кръвосмесително, похотливо тресавище на жреческия живот устройва добре повечето му привърженици. За жалост аз твърде късно разбрах, че не мога да се приспособя към такова съществувание. Трябва да разберете, същинската служба на култа съвсем не беше между ежедневните приоритети. Направих грешката да се опълча на този неестествен и нечестив обрат.

— Много благородно от твоя страна — отбеляза Паран. — Колко странно, аз пък чух съвсем друга версия. По-точно, загубил си някаква борба за власт в храма в Картуул. Нещо свързано с ползването на съкровищницата.

— Такива събития са предмет на интерпретация, това е естествено. Кажете ми, капитане, след като можете да минавате през стени, дебели повече от един човешки бой, притежавате ли и магическа сетивност също така? Можете ли да усетите мръсния глад във въздуха? Отвратителен е. Той ни иска, иска плътта ни, за да се вкорени в нея и да изсмуче от нас цялата същност на здравето. Това е дъхът на Полиел и вече се домогва до нас.

— Не сме сами, лечител.

— Щях да се изненадам, ако бяхме. Тя ще пощади следовниците си, своите носители. Ще…

— Тихо — прекъсна го Паран и дръпна юздите. — Имах предвид, че не сме сами в момента.

Ното Бойл боязливо зашари с очи наоколо.

— Там — прошепна и посочи някаква уличка.

Млада жена излезе от сенките. Беше гола, ужасяващо слаба, с тъмни очи, големи и блеснали. Устните й бяха напукани, косата — сплъстена, рошава и мръсна. Оцеляло от мора улично същество, несретница, и все пак…

— Не е носителка — промълви Паран. — Виждам в нея… най-чисто здраве.

Ното Бойл кимна.

— Да. Въпреки състоянието й. Капитан Кайндли, това дете е било избрано от… Солиел.

— Доколкото схващам, не си го смятал за възможно, докато си бил жрец.

Лечителят само поклати глава.

Момичето се приближи.

— Малазанци — каза с хриплив глас, сякаш не беше говорила от много време. — Веднъж. Години… година? Веднъж… имаше други малазанци. Един от тях се преструваше на грал, но видях бронята под халата му, видях знака на Подпалвачите на мостове, както се криех под фургона. Малка бях, но не чак толкова. Те ме спасиха, малазанците. Прогониха ловците. Спасиха ме.

Паран се окашля.

— А сега Солиел те избира… за да помогнеш на нас.

— Защото тя винаги е благославяла онези, които отвръщат на добротата — каза Ното Бойл. Гласът му трепереше от вълнение. — Солиел… прости ми — прошепна той.

— Има ловци — каза момичето. — Идват. Знаят, че сте тук. Чужденци, врагове на богинята. Водачът им таи голяма омраза, към всичко. Лицето му е ужасно… Подхранва се с болката, която нанася. Наричат го Дъвкания. Елате с мен…

— Не, благодаря — прекъсна я Паран. — Благодаря за предупреждението, но смятам да ги видя тези ловци. Смятам те да ме отведат до Сивата богиня.

— Дъвкания няма да позволи това. Ще те убие — и коня ти. Първо коня ти, защото мрази конете.

Ното Бойл възкликна:

— Капитане, моля ви… това е предложение от Солиел…

— Предложението, което очаквам от Солиел, ще дойде по-късно — отвърна твърдо Паран. — Много богини ще ми се съберат наведнъж. — Подръпна юздите, после се поколеба и погледна лечителя през рамо. — Върви с нея. Ще се срещнем на входа на Великия храм.

— Капитане, какво всъщност очаквате от мен?

— Аз? Нищо. От Солиел очаквам да те използва, но не като това дете тук. Очаквам много повече от това. — Смуши коня и подхвърли: — И няма да приема „не“ за отговор.

Ното Бойл загледа как лудият се отдалечава по главната улица, после обърна коня към момичето. Извади рибешкия гръбнак от устата си и го затъкна зад ухото си. После се окашля.

— Богиньо… дете. Никак не ми се ще да умра, но трябва да изтъкна, че този човек не говори от мое име. Ако решиш да го смажеш заради непочтителността му, уверявам те, че няма да видя в това нищо несправедливо или незаслужено. Дори…

— Замълчи, смъртни — прекъсна го момичето, този път с глас на много по-възрастна. — У този мъж се крепи равновесието на целия свят и няма аз да съм тази, която да запомнят за вечни времена, че е виновна за промяната на това положение. По какъвто и да било начин. Хайде, приготви се за езда — ще водя аз, но изгубиш ли се по пътя, няма да чакам.

— Мислех, че предложи да ме напътстваш…

— Вече е по-маловажно. — Тя се подсмихна. — Нещата се обърнаха по най-отвратителния начин, може да се каже. Не, сега искам да бъдеш свидетел. Разбираш ли? Свидетел! — И се обърна рязко и тръгна.

Лечителят изруга, заби здраво пети в хълбоците на коня и подкара след нея.

Паран — яздеше в лек галоп по главната улица, — видя пред себе си тълпа, предшествана от самотен мъж — държеше коса, на която се полюшваше оцапана с кръв конска опашка. Пъстрото воинство — може би трийсет или четирийсет души — изглеждаше все едно са го събрали от бедняшка погребална яма. Покрити с язви и белези, с изкривени ръце и крака, с изпити лица, с блеснали от лудост очи. Някои носеха мечове, други — сатъри и ножове, и копия, овчарски геги и дебели пръти. Повечето едва можеха да стоят на краката си.

Не точно така стояха нещата с техния водач, онзи, когото момичето бе нарекло Дъвкания. Лицето му наистина беше ужасно, плът и кости — сгънати при долната челюст и през лицето диагонално — до дясната скула. Капитанът разбра, че го е хапал кон.

„… мрази конете…“

Очите му обаче блеснаха, щом ги прикова в Паран. Някакво подобие на усмивка се появи на разкривената кухина на мястото на устата.

— Дъхът й не е ли достатъчно сладък за теб? Силен си, да й устоиш толкова. Тя ще иска първо да разбере кой си. Преди… — усмивката му се изкриви още повече — преди да те убием.

— Сивата богиня не знае кой съм точно по тази причина — отвърна Паран. — Обърнал съм й гръб. От мен тя нищо не може да вземе.

Дъвкания трепна.

— Звяр има… в очите ти. Разкрий се, малазанецо. Ти не си като другите.

— Кажи й, че съм дошъл да й поднеса дар.

Дъвкания кривна глава.

— Търсиш помирение със Сивата богиня?

— Да речем. Но съм длъжен да те предупредя — времето ни е много малко.

— Много малко? Защо?

— Отведи ме при нея и ще обясня. Но бързо.

— Тя не се бои от тебе.

— Добре.

Мъжът изгледа мълчаливо Паран, след което махна с косата.

— Давай след нас тогава.

Пред много олтари беше коленичила Торахавал Делат през живота си и беше открила нещо, в чиято истинност вече бе убедена. Че всеки култ е само отражение на изповядващия го. Един бог, колкото и добронамерен да е, се изтезава в многото маски, всяка оформена от съкровените страсти, страхове и радости на всеки отделен смъртен, който само играе игра на угодническо одобрение.

Вярващите се гмуркат във вярата си. Верните се давят във верността си.

А съществуваше и друга истина — истина, която привидно противоречеше на първата. Колкото по-добър и великодушен е богът, толкова по-сурови и жестоки са поклонниците му, защото се придържат към своята вяра с непоклатима убеденост, трескава в своята крайност, и не могат да понесат несъгласните. Ще убиват, ще изтезават в името на същия този бог. И няма да видят конфликт в себе си, колкото и оцапани с кръв да са ръцете им.

Ръцете на Торахавал бяха оцапани с кръв — сега образно казано, но някога — съвсем буквално. Тласната да запълни някаква огромна пустош в душата си, тя се беше гмурнала, беше се удавила; търсила беше някоя външна ръка за спасение — нещо, което не можеше да намери в себе си. И независимо дали беше добронамерено и пропито от любов, или пък жестоко и болезнено, всякое божие докосване беше за нея едно и също — едва усетено през сковаващата обсебеност на онова, от което се нуждаеше.

Натъкнала се беше залутана на тази пътека по същия начин, по който се беше натъквала и на толкова много други, но този път като че ли връщане нямаше. Всяка друга възможност, всякакъв избор като че ли беше изчезнал пред очите й. Първите нишки на тази паяжина бяха изпредени преди повече от четиринадесет месеца, в града Карашимеш, който бе избрала за свой дом, на бреговете на вътрешното море Караш — паяжина, която бе оставила да я стегне още по-здраво.

Сладкото изкушение на Сивата богиня, духовно вече вгорчената любовница на Окования — съблазънта на грешното се бе оказала толкова примамлива. И гибелна. „И за двете ни.“ Това, осъзна тя, докато следваше Бридток по Коридора на възхвалата, водещ към напречния наос, не беше нещо повече, отколкото да разтвориш крака пред неизбежно и почти жадувано изнасилване. Съжалението щеше да дойде по-късно. Ако изобщо дойдеше.

А значи — може би най-уместният край.

„За тази глупава жена, която така и не се научи как да живее.“

Мощта на Сивата богиня се вихреше на гъсти снопове през разбития праг, бе толкова силна, че можеше и камък да пробие.

На прага ги чакаха останалите слуги на тази ужасна вяра. Септун Анабин от Омари и Срадал Пурту, избягал от Ю’Гатан преди година след проваления опит да убие онази малазанска кучка Дънспароу. Сега и двамата изглеждаха смалени, някаква същина от душите им сякаш се бе изцедила, стопена в зловонния лъх от вътрешността на храма като сол във вода. Извърнаха страдалчески очи и загледаха идващите към тях Бридток и Торахавал.

— Срибин е мъртъв — прошепна Септун. — Сега тя ще избере друг.

И тя го направи.

Невидима, огромна и ноктеста ръка — с повече пръсти, отколкото може да си въобрази здравият разум — се стегна около гърдите на Торахавал, остриета непоносима болка се впиха дълбоко. От гърлото й се изтръгна задавен вик и тя залитна напред, избута всички и ги подмина, и всички се свиха и се отдръпнаха, погледите им бяха замаяни от облекчение и жалост — облекчението надделяваше над жалостта. Прониза я омраза към тях, докато залиташе в амвона. С очи, пламнали в киселата мъгла на мора, тя вдигна глава и се взря в Полиел.

И видя неутолимия глад.

Болката се усили, изпълни цялото й тяло, а после заглъхна, щом ръката се разтвори и кривите нокти я пуснаха.

Торахавал падна на колене, хлъзна се безпомощно в собствената си пот, закапала по мозаечния под.

„Внимавай какво ще поискаш. Внимавай какво ще подириш.“

И… тропот на конски копита отвън, от Коридора на възхвалата, все по-силен, по-близък.

„Идва конник. Конник? Какво… кой е посмял това… богове подземни, благодаря ти, който и да си. Благодаря ти!“

Още се държеше. Още няколко дъха, още…

Дъвкания разбута свилите се в паника жреци. Паран изгледа трите съсухрени разтреперани фигури и се навъси, щом коленичиха и сведоха глава.

— Какво ги боли?

Смехът на Дъвкания проехтя в прашния въздух.

— Добре казано, странниче. Хладно желязо имаш в гръбнака си, ще ти го призная.

„Идиот. Не се опитвах да се шегувам.“

— Слизай от тоя проклет кон — каза Дъвкания, беше застанал на входа. Облиза осакатените си устни и вдигна косата.

— А, не — отвърна Паран. — Знам те как се грижиш за конете.

— Не можеш да влезеш на кон в храма!

— Разкарай ми се от пътя — каза Паран. — Тоя кон не хапе — предпочита да рита и да тъпче. Обича звука на трошащи се кости всъщност.

Конят пристъпи към прага и Дъвкания се сви и отстъпи. После оголи кривите си зъби и изсъска:

— Нима не усещаш гнева й? Яростта й! О, глупецо!

— А тя усеща ли моите?

Паран се присви на седлото и конят мина през прага. Някаква жена се гърчеше на пода вляво от него, тъмната й кожа бе плувнала в пот, дългите й ръце и крака трепереха в зловонния въздух.

А зад жената се издигаше подиум над три широки стъпала и на подиума лежаха останки от каменен олтар. Насред подиума, на мястото на някогашния олтар, се издигаше трон от човешки кости. И на този трон седеше фигура, излъчваща такава мощ, че контурите й едва се долавяха. Дълги гноясали крайници, гола съсухрена андрогинна гръд; изпънатите напред крака сякаш бяха с невероятно много стави, а стъпалата бяха трипръсти и ноктести като на хищна птица и в същото време широки като на енкар’ал. Очите на Полиел смътно искряха, замъглени и влажни, плувнали сякаш в две черни купи. Устата й, широка и с напукани гноясали устни, се изкриви в усмивка.

— Соултейкън — заговори тя пискливо, — не ме плашиш. Помислих си за миг… но не, ти не си нищо за мен.

— Богиньо — каза Паран, след като спря коня пред нея. — Аз не съм ти подвластен. Изборът е мой, не твой, тъй че виждаш само онова, което аз искам да видиш.

— Кой си ти? Какво си?

— При нормални обстоятелства съм само арбитър, Полиел. Дошъл съм да ти предложа дар.

— Значи разбираш истината под булото — каза Сивата богиня. — Кръвта е техният път. Затова решихме да я отровим.

Паран се намръщи, после сви рамене и бръкна в гънките на ризата си.

— Ето го моя дар. — Поколеба се за миг. — Съжалявам, Полиел, че тези обстоятелства… не са нормални.

— Не разбирам…

— Дръж!

От ръката му излетя малък лъскав предмет.

Тя вдигна ръце да се предпази.

Чу се странен съсък. Остро парче метал прониза едната й длан. Отатарал.

Богинята се сгърчи, от гърлото й изригна ужасен, животински вик. Хаотична сила избликна, завихри се на вълни от сив пламък, връхлитащи като побеснели зверове. Мозаечните плочи започнаха да се пукат в пътя им.

Стиснал здраво юздите на подплашения кон, Паран се взря в забушувалия пред него неустоим пожар от болка. И за миг се зачуди дали не е допуснал грешка.

Погледна смъртната жена, свита на кълбо на пода. После — накъсаната й сянка, прошарена от… нищо. „Е, това поне го знаех. Времето почти изтече.“

Друг трон. Толкова смътен, че сякаш не бе нищо повече от едва различими накъсани сенки, надраскани по плочи мръсен лед. И странно променен от последния път, когато го беше видял, реши Бързия Бен.

Променен също като призрачния бог, отпуснат на трона. О, гуглата си беше същата, все тъй криеше лицето, а възлестата черна ръка все така си стоеше кацнала на кривата чвореста тояга. Сенкотрон приличаше на еднокрак лешояд и излъчваше сладникав, пресягащ се да докосне сетивата на чародея душен, вбесяващ аромат на… самодоволство. Виж, в това нямаше нищо необичайно. И все пак имаше… нещо…

— Делат — промълви богът, сякаш вкусваше всеки звук на името със сладко задоволство.

— Ние не сме врагове — каза Бързия Бен. — Вече не сме врагове, Сенкотрон. Не може да си сляп за това.

— Но ти искаш да съм сляп, Делат! Да, да, да, искаш го. Сляп за миналото — за всяка измяна, за всяка лъжа, за всяко злостно оскърбление, което си ми нанасял, мръсно като храчка в нозете ми!

— Обстоятелствата се променят.

— Това го знам!

Магьосникът усещаше лепкавата пот, стичаща се под дрехите му. Нещо тук беше… какво?

„Много сбъркано.“

— Знаеш ли защо съм тук? — попита Бързия Бен.

— Тя не е заслужила милост, магьоснико. Дори от теб.

— Аз съм й брат.

— Има ритуали, които прекъсват такива връзки, и сестра ти ги е извършила всичките!

— Всичките? Не, опитала е всички. Има нишки, които такива ритуали не могат да разкъсат. Убедих се в това. Иначе нямаше да съм тук.

Сенкотрон изсумтя.

— Нишки. Като тези ли, които ти самият с такова огромно удоволствие заплиташ, Адефон Делат? Разбира се. Това е най-големият ти талант, заплитането на невъзможни кълбета. — Закачулената глава сякаш се залюля наляво-надясно и Сенкотрон зареди монотонно: — Мрежи и клопки, капани, въдици, куки и стръв, мрежи и клопки… — Млъкна и се наведе напред. — Кажи ми, защо сестра ти трябва да бъде пощадена? И как — наистина как — си представяш, че ще имам власт да я спася? Не е моя, нали? Не е тук, в Замъка на Сянка, нали? — Кривна глава. — Проклятие. Та тя в този миг вдишва сетните си няколко дъха… като смъртната любовница на Сивата богиня… кажи, моля те, какво очакваш аз да направя?

Бързия Бен зяпна. Сивата богиня? Полиел? „О, Торахавал…“

— Чакай. Ботъл го потвърди! Ти си замесен. Точно сега, където и да си, това има нещо общо с теб!

Сенкотрон се разтресе в пристъп на кикот — толкова силен, че призрачните му крака за миг сякаш неудържимо се сгърчиха.

— Длъжник си ми, Адефон Делат! Признай това и ще те пратя при нея! Тутакси! Приеми дълга!

„Проклятие. Първо Калам, сега и аз. Голяма гад си, Сенкотрон…“

— Добре! Дължа ти! Признавам си дълга!

Богът на Сянка махна лениво с ръка.

И Бързия Бен изчезна.

Останал отново сам, Сенкотрон се отпусна в трона си и прошепна:

— Толкова угрижен. И така… безгрижен, несъзиращ… несъзнаващ тази огромна, отекваща, почти празна зала. Бедният. Горкичкият. Ах, но какво виждам в ръката си? — И се взря в косата с късата дръжка, която бе стиснал. Присви очи и се огледа в сумрака. — О, я ги виж тия! Нишки! По-гъсти от паяжини! Плъзнали навсякъде… тъй показателни за нехайно… домакинство. Не, няма да ги бъде, изобщо. — Замаха с острието на косата през магическите пипала, а те се загърчиха и се стопиха в нищото. — Да, така — усмихна се той. — Вече е по-чисто.

Събуди се полузадушен от стисналите го за гърлото метални ръкавици и се замята. Вдигнаха го на колене. Лицето на Калам се беше забило в неговото — и в това лице Ботъл видя неприкрит ужас.

— Нишките! — изръмжа убиецът.

Ботъл избута ръцете му, огледа пясъчния кръг и изсумтя:

— Срязани са според мен.

— Иди го намери, Ботъл! — изсъска Фидлър. — Намери го — и го върни тук!

Младият войник ги зяпна.

— Какво?! И как да го направя? Първо, той изобщо не трябваше да ходи там! — Обърна се бавно и зяпна замръзналото лице на магьосника. — Отишъл е! Право в леговището на Сенкотрон — какво си въобразява той?

— Ботъл!

— О — добави войникът, понеже нещо друго привлече погледа му. — Я вижте… тя пък какви ги крои, интересно?

Калам избута Ботъл настрана, клекна и се втренчи ядосано в куклите. После рязко се изправи.

— Апсалар? Къде е тя?

— О, не пак — простена Фидлър.

Убиецът вече стискаше двата си дълги ножа.

— Гуглата да я вземе дано… къде е тази кучка?

Ботъл само сви рамене с насмешка, щом двамата се отправиха в противоположни посоки. „Идиоти. Но това им се пада, нали? Като нищо на никого не казват! За нищо!“ Отново погледна куклите. „Проклятие… това вече ще е интересно…“

— Глупакът е отишъл и се е самоубил — каза капитан Суиткрийк. — И взе със себе си най-добрия ни лечител — направо през проклетата порта на Гуглата!

Хърлочъл стоеше, скръстил ръце.

— Не мисля…

— Чуйте ме — отсече Суиткрийк, а ефрейторът Футгар до нея кимна важно, преди капитанът да продължи: — Сега аз съм командващият и няма нито едно скапано нещо в целия скапан свят, което може да промени това…

Така и не довърши изречението си, щом от северната страна на лагера прокънтя писък, а след това въздухът се разцепи от оглушителен вой — толкова отблизо и толкова силен, че Хърлочъл имаше чувството, че черепът му ще се пръсне. Залегна моментално, превъртя се и видя как един войник изхвърча във въздуха над покривите на палатките, а мечът изфуча от ръката му; заплющяха скъсани въжета, земята се разтресе и…

Появи се чудовищна черна замъглена фигура, летеше като мълния над земята — право към тях.

Въздушната вълна шибна тримата като таран миг преди звярът да ги достигне. Останал без дъх, Хърлочъл излетя във въздуха, падна тежко на едно рамо, превъртя се и зърна за миг отхвърлената на една страна капитан Суиткрийк, отпусната като парцалена кукла, а Футгар сякаш се стопи на прах, щом катраненочерното чудовище го прегази…

„Очите на Хрътката…“

Още зверове профучаха в бесен бяг през лагера — конете цвилеха, войниците крещяха от ужас, фургоните се разлетяха пред вълните от сила… и Хърлочъл видя едно от съществата… „Не. Невъзможно…“

Светът тревожно помръкна. Той лежеше свит на кълбо, изтръпнал, неспособен да си поеме дъх. Спазъмът, стегнал гърдите му, изведнъж се отпусна и прашният въздух отново изпълни дробовете му с чиста наслада.

Капитанът клечеше наблизо, кашляше и храчеше кръв. Откъм Футгар — само жален стон.

Хърлочъл с усилие се изправи, обърна се — видя, че Хрътките вече достигат крепостната стена на Г’данисбан… и зяпна, опулил очи, щом един огромен сектор на тази непоклатима преграда избухна — камъни и тухли се разхвърчаха към небето над гъстите облаци прах… после взривната вълна се понесе към тях…

Кон профуча в галоп покрай него, забелил очи от ужас…

— Не е за нас! — изохка Суиткрийк. — Слава на боговете… само минаваха оттук, само… — Закашля се отново.

Краката на Хърлочъл изведнъж омекнаха и той рухна на колене. Заклати глава — сградите в града се разтърсваха и избухваха — и зашепна:

— Не виждам смисъл… защо…

— Какво?

Той погледна мълчаливо Суиткрийк. „Не разбираш… аз погледнах в онези черни очи, жено!“

— Видях… видях…

— Какво видя?

„Видях неподправен ужас…“

Земята затътна отново. Нови писъци… той се обърна и видя пет нови привидения: раздираха широки безмилостни пътеки през лагера — големи, по-големи от… „О, богове подземни…“

— Той каза да чакаме и да… — Ното Бойл не довърши, а изрева, защото конят му се дръпна толкова силно, че по-късно той щеше да се кълне, че е чул пращене на кости. А след това го хвърли.

Ното Бойл падна тежко, чу и усети как изпращяха ребра, но болката се стопи пред по-непосредствената беда — рибешкият гръбнак заседна в гърлото му.

Той се задави, причерня му, опули очи…

Момичето се беше навело над него. Гледаше го сякаш цяла вечност, намръщено.

„Глупаво, глупаво, глупаво…“

А после бръкна в зяпналата му уста и извади костта.

Ното Бойл стисна очи и проплака при първата благодатна глътка въздух — и усети, че вдишването пронизва гърдите му с непоносима болка. Отвори плувналите си в сълзи очи.

Тя все така стоеше над него, но вниманието й сякаш бе насочено другаде. Не дори към входа на храма — към главната улица.

А там някой биеше адски тъпани, от грохота каменните плочи се тресяха и подскачаха под него, и болката ставаше още по-силна…

„А денят започна толкова добре…“

— Не соултейкън — каза Паран на богинята, която се гърчеше на трона си с пронизана от отатарал длан, прикована тук, в това селение, към тази ужасна агония. — Изобщо не съм соултейкън, макар че може и така да изглежда отначало. Уви, Полиел, много по-сложно е. Думите на съгледвача ми преди малко, за очите ми — е, това бе достатъчно, а по този вой, който чуваме сега, излиза, че разчетът ни на времето е почти точен.

Капитанът я погледна пак. В безсъзнание, може би дори мъртва. Не мислеше, че Хрътките ще се занимават с нея. Подръпна юздите и изправи гръб в седлото.

— За жалост не мога да остана. Но позволи ми да се сбогувам с това: ти направи ужасна грешка. За щастие, няма да имаш много време да съжаляваш за нея.

Градът се тресеше, взривовете идваха все по-близо.

— Забъркаш ли се със смъртни, ще плащаш, Полиел — каза Паран през рамо, докато обръщаше коня.

Дъвкания — имал си беше някога друго име и друг живот — се бе присвил до входа към амвона. Тримата жреци бяха избягали по коридора. Сега беше сам. „Толкова сам. Отново.“ Беден войник на въстанието, млад и толкова горд тогава — и разбит в един-единствен миг.

Гралският кон, с тежкия дъх на мокри треви и зъби като длета, забили се през плът и кости, му отне всичко. Превърнал се беше в огледало на грозотата, защото всякое лице, извърнало се към неговото, се изкривяваше от отвращение или още по-лошо — зяпваше в нездрава възхита. И нови страхове бяха пуснали дълбоки, жадни корени в душата му, всяващи тръпки страхове, които все го тласкаха напред, към стремежа да вижда болка и страдание у други, да превърне своето нещастие в легион, воини на нова кауза, всеки от тях — също толкова разбит като него.

Полиел бе дошла като дар… а ето, че кучият син я беше убил, убиваше я в същия този миг — и му отнемаше всичко. Отново.

Конски копита изчаткаха по мраморния под и той се присви още повече, щом ездачът мина през входа и, подкара в галоп по широкия коридор.

Дъвкания зяпна след тях с омраза.

„Изгубено. Всичко е изгубено.“

Надникна в амвона…

Бързия Бен се приземи като котка; след това, под водопад от зловонна отрова и болка, леещ се от прикованата богиня на по-малко от три крачки вдясно от него, се просна по корем, с ръце над главата. „О, много смешно, Сенкотрон.“ Завъртя глава и видя Торахавал — лежеше неподвижно на ръка разстояние вляво.

„Горкото момиче… не биваше да я мъча толкова. Но пък… покажете ми едно милостиво дете и искрено ще се посветя на вяра в чудеса и всичко, което имам, ще вложа в нея. Това, което я уби, е нейната свръхчувствителност. Но пък… какво е животът без няколко хиляди съжаления?“

В това помещение имаше отатарал. Трябваше да я вземе и да я извлече навън. Нямаше да е толкова трудно след това, само да се измъкнеше от тази лудница. Оказа се — за негово изумление, — че Сенкотрон все пак играе честно.

И точно в този миг чу воя на Хрътките, отекна откъм коридора.

Паран изхвърча от входа и мигновено свърна наляво: едва отбягна Шан — огромният черен звяр нахълта във Великия храм. Последва го Руд, след нея беше Баран — в грамадната му зейнала паст се гърчеше влечуго-пантера, мъчеше се да го забави, като дращеше с нокти по каменните плочи, ала без полза. Веднага след тях — Блайнд и Джиър.

Щом и Джиър нахлу в храма, Хрътките нададоха вой — звук, изпълнен с яростно ликуване, като от дълго чакано възмездие.

Паран зяпна за миг след тях, после видя лежащия Ното Бойл и безименното момиче над него.

— В името на Гуглата, няма време за това! Вдигай го на крака! Солиел, сега отиваме в твоя храм. Бойл, къде в името на Бездната е конят ти?

Момичето бавно се изправи, хвърли поглед към улицата и каза:

— Смъртта на сестра ми наближава.

Капитанът проследи погледа й. И видя първия Дерагот.

„О, аз започнах всичко това, нали?“

Зад тях храмът се разтърси в ужасен, кършещ стените грохот.

— Да се махаме оттук!

Бързия Бен сграбчи сестра си за качулката на халата и я задърпа към дъното на помещението, макар да разбираше, че е безсмислено. Хрътките бяха дошли за него, а се намираше в стая, нагнетена с отатарал.

Сенкотрон никога не играеше честно и магьосникът трябваше да признае, че този път е надигран. „И този път май ще е последният ми…“

Чу нокти, стържещи по коридора още по-близо, и вдигна очи…

Дъвкания зяпна връхлитащия звяр. Демон. Същество на красота, на невинна чистота. А за него нищо друго вече нямаше, нищо не бе останало. „Да, нека красотата ме убие.“

Изпречи се на пътя на съществото…

И то го блъсна встрани толкова силно, че главата му изпращя в стената. Той се олюля и падна на гръб… тъмнина, трупащи се, вихрещи се сенки…

И щом демонът надвисна над него, той видя друга фигура — гъвкава, облечена от глава до пети в черно, видя посичащите остриета на ножове, врязващи се дълбоко в дясното рамо на звяра.

Демонът зави от болка и гняв, залитна и се извъртя към нападателката.

Но нея вече я нямаше там, озовала се беше някак от другата му страна, всичките й движения бяха странно замъглени… Ножовете блеснаха отново. Демонът уплашено се дръпна, опря гръб в стената, очите му пламтяха като жарава.

От коридора идеха още демони, но забавяха бесния си бяг, дращеха с нокти по пода.

А жената изведнъж се озова между тях. Блясъкът на остриетата, вече червени, сякаш затанцува из въздуха, жената се въртеше в плавен кръг, ръцете й се виеха като змии, със сила и изящество; той я видя как замахна с крак и изрита един от зверовете в главата — голяма като на кон, само че по-широка — и главата се завъртя от удара, последваха я раменете, торсът, завъртяха се в странна елегантност и демонът излетя във въздуха, преобърна се с главата надолу и се блъсна в страничната стена.

Пръснаха се тухли, стената се огъна, рухна в някаква стая отзад, а тялото на демона я последва сред облак прах.

Объркано, дивашко гъмжило в коридора… и изведнъж жената се озова до Дъвкания. От ножовете и капеше кръв.

Беше чернокоса.

Стържене на нокти по мраморните плочи… той погледна натам и видя два малки скелета. Устите им бяха отворени и съсък излизаше от празните гърла. Опашките — голи прешлени — се мятаха насам-натам. Едното същество се хвърли напред, скок във въздуха, сниши глава и…

Струпалите се демони се дръпнаха ужасено.

Нов змийски съсък, този път по-силен — от съществото, стиснато в челюстите на един от демоните. Дъвкания видя смъртен страх в ужасните му очи, страх, стигащ до паника…

Жената заговори кротко, явно на него:

— Тръгни след магьосника и сестра му — намериха път за бягство зад подиума. Мисля, че имат достатъчно време да избягат. Ти също, ако тръгнеш веднага.

— Не искам — отвърна той, не можеше да спре сълзите си. — Искам само да умра.

Погледът й отново се върна на демоните.

А той се взря в нея. Прелестни очи, черни като абанос. И нямаше огледало на това лице, нямаше отвращение. Нищо освен погледа и след него… може би… жалост.

— Иди в храма на Солиел — каза тя.

— Тя завинаги е обърнала гръб…

— Не, днес не е. Не и както я е спипал за врата Гъноуз Паран. Върви. Изцери се!

Беше невъзможно, но как можеше да й откаже?

— Побързай. Не знам как се оправят Кърдъл и Телораст със заплахата, а и не е ясно колко ще продължи…

И още докато изричаше тези думи, в коридора изригна грозен рев. Демоните заскимтяха в паника.

— Иде — каза тя и вдигна ножовете.

Дъвкания скочи и побягна.

Неверие. Бързия Бен не можеше да разбере какво беше задържало Хрътките — доловил беше звуци от битка, свирепо ръмжене, скимтене от болка, а при един поглед през рамо, няколко мига преди да понесе Торахавал към задния коридор, си помисли, че вижда… нещо. Загърнато в призрачни сенки, овладяло входа.

Какъвто и да беше този случаен сблъсък, беше му спасил живота. И на сестра му. Подарък, който Бързия Бен нямаше да пропилее току-така.

Метна Торахавал на рамо и затича колкото може по-бързо по тесния коридор.

След малко чу, че някой го гони. Изруга и се извъртя рязко. Главата на Торахавал се блъсна в стената и тя простена.

Мъж с обгорено лице — не, ухапано от кон, осъзна мигом магьосникът — тичаше да го догони.

— Ще ви помогна! — извика той. — Бързо! Самата Орис влиза в този храм!

Той ли се беше опълчил на Хрътките? Все едно.

— Хвани я за краката тогава, приятел. Само да се измъкнем от тоя осветен терен, можем и при Гуглата да вървим…

Щом Хрътките се струпаха да връхлетят върху Апсалар, тя бързо прибра ножовете и викна:

— Кърдъл, Телораст, стига сте съскали. Време е да се махаме!

— Никак не си забавна, Не-Апсалар! — извика Кърдъл.

— Не е, нали? — Телораст заклати глава в напразна закана, която явно действаше все по-слабо.

— Къде е тя? — попита сърдито Кърдъл.

— Изчезна!

— Без нас!

— След нея!

Полиел, Сивата богиня на мора, на болестта и страданието, беше заклещена в собствения си мъчителен кошмар. Останала беше без капка сила, всичко бе изцедено. С острото парче гибелен отатарал, пронизало ръката й, седеше на трона и се разтърсваше от гърчове.

Предателства, толкова предателства — Силата на Сакатия бог беше избягала, изоставила я беше — и онзи незнаен смъртен, онзи убиец с хладен поглед, който не беше разбрал нищо. В чие име? Заради чие освобождение се водеше тази война? Проклет глупак.

Що за проклятие бе това? Да види накрая разбулени всички пороци, да види извратената злоба на смъртните, извлечена на повърхността, оголена на дневна светлина? Кой сред тези следовници не жадуваше, волно или неволно, за чистотата на самоунищожението? Обсебени от лудостта, поемаха смъртта в себе си, но това бе само бледо отражение на смъртта, която нанасяха на земята, на водата, на самия въздух. Самоунищожение, превръщащо в жертва целия свят.

Апокалипсисът рядко биваше внезапен; не, сред тези смъртни той се прокрадваше бавно и все пак бе неизбежен, неумолим в пълното заличаване на живот, на здраве, на красота.

Болни умове и омърсени души я бяха привлекли в този свят; заради земята, заради възможността тя да се изцери без своите най-жестоки причинители на болка и развала; тя жадуваше да ги заличи с дъха на мора — по-заслужена съдба за тях беше невъобразима — и заради всичко това, сега щеше да умре.

Кипеше от гняв. Измяна!

Пет Хрътки на Сянка нахлуха в залата.

Нейната смърт. „Сенкотрон, глупако!“

Една от Хрътките пусна на пода нещо от устата си, нещо, което изпълзя — храчеше жлъч и се гърчеше — до първото стъпало на подиума.

Макар и в предсмъртна агония, Полиел все още мислеше ясно. Погледна надолу, зачудена какво е — а Хрътките вече бягаха от стаята, заобиколиха подиума и се измъкнаха през жреческия вход — каква е тази свита от страх, покрита с люспи пантера, с единия крайник отекъл от зараза, с потрошени черни крака — не можеше да избяга. Хрътките я бяха оставили тук — защо?

„За да сподели съдбата ми.“

Сетна мисъл, не много утешителна, щом влязоха Дерагот, настръхнали от гняв и глад, по-древни от който и да било бог, лишени от една плячка, но с утехата, че ще убият каквото е останало.

Т’ролбаралът пищеше от ужас и ярост.

Богинята, жадувала да изцери Бърн, не пищеше. Знаеше какво е същинското предназначение на мора, безпристрастния съдия, болестта. Само хората, напомни си тя — последната й мисъл — само хората поставят в центъра на спасението единствено себе си.

И тогава Дерагот, първите поробители на човеците, се нахвърлиха върху нея.

— Тя вече е преносител — каза Дъвкания. — Лишена е от закрилата и чумата вече бушува в нея, каквото и да стане с Полиел. Започнат ли, тези неща потичат по своето русло. Моля ви — добави, докато непознатият се мъчеше да събуди Торахавал, — елате с мен.

Мъжът го погледна.

— Къде?

— В храма на Солиел.

— Онази равнодушна кучка…

— Моля ви — настоя Дъвкания. — Ще видите. Не мога да не вярвам на думите й.

— Чии думи?

— Близо е. Тя трябва да бъде изцерена. — Наведе се и вдигна краката на жената. — Като преди. Не е далече.

Мъжът кимна.

От храма зад тях се извиси самотен писък, толкова ужасен, че пропука дебелите стени и от цепнатините изригна прах. Основите се заогъваха със стон.

— По-бързо!

Повлякъл с една ръка залитащия задъхан Ното Бойл, Паран изрита портите на храма на Солиел — скромен, но съвсем задоволителен изблик на сила, достатъчен, за да извести Милата богиня, че не му е до шеги.

По стените на коридора се редяха фрески: коленичили човешки фигури, навели глави в преклонение, молитва или отчаяние — най-вероятно последното, с тази проклета богиня, реши той. От сводестия таван висяха погребални савани, несъмнено за да подготвят поклонниците за най-лошото.

Влязоха в централната зала точно когато подът се разтърси — Великият храм рухваше. Паран дръпна Ното Бойл към себе си, после го блъсна с все сила напред и той залитна към олтара. „С малко късмет, ще погребе проклетите Дерагот.“

Извади карта и я хвърли на пода пред олтара.

— Солиел, призована си.

Момичето, което стоеше вдясно от олтара, изведнъж се присви, после вдигна очи и примига глуповато. Усмивката му се разшири.

А Паран се закле, че ще се помъчи да запомни всяка подробност от богинята в принудената й поява, толкова прелестен беше обузданият й гняв. Стоеше зад олтара, безполова като мъртвата си вече сестра, дългите й изящни пръсти се свиха в юмруци и тя каза отпаднало:

— Ти направи ужасна грешка.

— Не съм свършил още — отвърна той. — Освободи силата си, Солиел. Започни изцеряването. Можеш да започнеш с Ното Бойл, вложи в него от своята мощ, достатъчно, за да изцери поразените във войсковия лагер край града. Щом свършиш с него, ще дойдат и други, отхвърлените от Полиел. Изцери ги и тях и ги разпрати… — Гласът му се втвърди. — Тази страна страда достатъчно, Солиел.

Тя го изгледа, после сви рамене.

— Добре. Колкото до страданието, оставям го на теб, и не по свой избор.

Паран се намръщи. И се обърна, стреснат от изумения вик зад гърба си.

Примига и се ухили.

— Бързак!

Магьосникът и Дъвкания мъкнеха жена — същата, която бе видял във Великия храм — и Паран изведнъж разбра. А после, миг след това, осъзна, че… не е разбрал нищо.

Бързия Бен погледна към олтара и присви очи.

— Това ли е тя? Дъх на Гуглата, изобщо не мислех, че… все едно. Гъноуз Паран, всичко това ти ли го свърши? Знаеше ли, че Хрътките ме гонят?

— Не съвсем, макар да разбирам, че в твоите очи може да изглежда и така. Спазарил си се със Сенкотрон, нали? За нея. — Посочи жената в несвяст на пода.

Магьосникът се намръщи.

— Това е сестра ми.

— Той пусна Дерагот! — викна обвинително Солиел. — Те я разкъсаха!

Сестрата на Бързия Бен простена и се размърда.

— Проклятие — измърмори магьосникът. — По-добре да се махам, преди да се е свестила.

Паран въздъхна и скръсти ръце.

— Стига, Бързак…

— Ти повече от всеки друг би трябвало да знаеш какво е сестрински гняв! — сопна се магът и се отдръпна към входа. Погледна Дъвкания, замръзнал на място и зяпнал Солиел. — Давай. Прав беше. Иди при нея.

Дъвкания изскимтя жално и залитна напред.

Бързия Бен разтвори лабиринт. Поколеба се за миг, после се обърна към капитана.

— Гъноуз, кажи ми нещо.

— Какво?

— Тавори. Можем ли да й се доверим?

Въпросът го удари като шамар — жилещ и внезапен. Той примига и отвърна:

— Тавори ще направи каквото трябва, магьосник.

— За себе си или за войниците си?

— За нея, приятел, няма разлика.

Погледите им се задържаха вкопчени още за миг, после магьосникът въздъхна.

— Дължа ти една халба ейл, като свърши това.

— Ще ти го напомня, Бързак.

Зъбите на мага блеснаха във вечната му зла усмивка и той изчезна в портала.

Щом той се затвори с тих съсък зад него, сестра му се надигна на ръце и колене. Косата й бе провиснала и скриваше лицето, но Паран ясно я чу как каза:

— Имаше вълк.

— Хрътка на Сянка — каза капитанът.

— Вълк — повтори тя. — Най-миличкият, най-сладкият вълк на този свят.

Бързия Бен отвори очи и се огледа.

Ботъл седеше срещу него, само той бе останал на голия пясък. Някъде недалече отекваха сърдити, все по-гневни викове на започваща свада.

— Страхотно го изигра. Сенкотрон те хвърли право на пътя им, толкова, че ако Хрътките те бяха спипали, сега щях да погребвам жалкия ти труп. Върна се през неговия лабиринт. Много хитро — някаква нишка трябва да е оцеляла, магьосник, и самият Сенкотрон не я е видял.

— Какво става?

Войникът сви рамене.

— Някакъв стар спор според мен. Калам и Фидлър намериха Апсалар — с кръв по ножовете й. Мислят, че си умрял, нали, макар че защо…

Бързия Бен вече беше скочил. И тичаше.

Сцената, на която се натъкна само след няколко мига, бе на ръба на пълното бедствие. Калам настъпваше към Апсалар, извадил двата дълги ножа, с ножа отатарал напред. Фидлър стоеше по-настрана, едновременно ядосан и безпомощен.

А Апсалар… просто гледаше убиеца. Без никакви ножове в ръцете и с нещо като примирение, изписано на лицето.

— Калам!

Мъжът рязко се обърна, с него и Фидлър.

— Бързак! — извика сапьорът. — Намерихме я! С кръв по ножовете — а ти…

— Стига вече! Остави я на мира, Калам.

Убиецът сви рамене и прибра оръжията, после каза:

— Не ще да говори. Както винаги де. И бих се заклел, Бързак, тя го искаше това…

— Какво е искала? Извади ли си ножовете? В бойна поза ли е, Калам? Не е ли Танцьор на Сянката? Проклет идиот такъв! — Изгледа ядосано Апсалар и добави по-тихо: — Това, което иска… не ние ще й го дадем…

Зад гърба му по камъните изтропаха ботуши, той се обърна и видя Ботъл, а до него капитан Фарадан Сорт.

— Тук сте били значи — рече капитанът. — Скоро тръгваме. С малко късмет, тази нощ ще настигнем Четиринадесета. Синн поне смята така.

— Добра новина. Идваме, капитане.

Но Бързия Бен все пак се задържа, докато Апсалар го подмине, посегна и я хвана за ръкава.

Тя го погледна през рамо.

— Знаех, че си ти, Апсалар. Благодаря ти.

— Представа нямам за какво говориш, магьосник.

Той я пусна.

„Не. Това, което иска, не ние ще й го дадем. Тя иска да умре.“

Целият в прах, пребледнял и капнал от умора, Котильон влезе в тронната зала. И спря.

Хрътките се бяха струпали около трона на Сянката, две лежаха на пода, дишаха задъхано, увесили езици. Шан крачеше в кръг и трепереше, хълбоците му бяха насечени и от тях капеше кръв. По другите също имаше рани.

На престола седеше Сенкотрон, едва различим, загърнат сякаш в буреносен облак.

— Виж ги — изръмжа той тихо и заплашително. — Погледни ги добре, Котильон.

— Дерагот?

— Не са те.

— И аз всъщност мисля така. Това май са рани от нож.

— Държах го. И го изтървах.

— Кого?

— Онзи ужасен магьосник с хилядата лица, кого! — Призрачна ръка се вдигна, свиха се дълги пръсти. — Държах го, ей в тая ръка, като топящо се парче лед. — Богът изръмжа и се наведе от трона си. — Ти си виновен за всичко!

Котильон примига.

— Чакай малко, не съм нападнал Хрътките!

— Така си мислиш!

— Какво означава това? — попита намръщен Котильон.

Другата ръка също се вдигна, сви се във въздуха, разтреперана от гняв. Ново, отчаяно ръмжене… и богът изчезна. Котильон погледна объркано Баран, посегна…

Звярът се озъби, той дръпна ръката си и извика:

— Не съм!

Хрътките го гледаха; не изглеждаха убедени.

Здрач вече слягаше прахоляка във въздуха. Капитан Гъноуз Паран — повел коня си за юздите, — лечителят Ното Бойл и момичето — казваше се Навал Д’ната — се изкачиха по склона и минаха през първите постове.

Целият лагер изглеждаше като пометен от внезапна буря. Войници се мъчеха да вдигнат палатките, стягаха въжета, мъкнеха носилки с болни и ранени. Коне обикаляха наоколо, твърде уплашени, за да се оставят на някого да хване поводите им.

— Хрътките — каза Паран. — Минали са оттук. Както и Дерагот, подозирам. Ужасно неприятно. Дано пораженията да не са много.

Ното Бойл го изгледа накриво и изръмжа:

— Капитан Кайндли, а? Ти ни подведе. Гъноуз Паран. Името ти го има в Списъците на падналите в личните дневници на Дужек.

— Име с твърде много висящи въпроси по него, лечител.

— Разбирате ли, капитане, че двете останали в Седемте града малазански армии се командват от брат и сестра? Поне засега. Само Дужек да се вдигне на крака и…

— Момент — прекъсна го Паран.

Хърлочъл и Суиткрийк стояха пред командната шатра. И двамата вече ги бяха видели.

Нещо на лицето на съгледвача…

Спряха при тях.

— Хърлочъл? — попита Паран.

Мъжът сведе глава.

Суиткрийк се окашля.

— Върховен Юмрук Дужек Едноръкия умря преди две камбани, капитан Паран.

„Колкото до страданието, оставям го на теб, и не по свой избор.“

Беше знаела. Солиел вече беше знаела.

Суиткрийк още говореше:

— … треската спря преди малко. Те са в съзнание, каза им се кой си — Гъноуз Паран, слушаш ли ме? Чели са дневниците на Дужек — всеки офицер тук ги е чел. Беше заповядано. Разбирате ли? Гласуването беше единодушно. Провъзгласихме ви за Върховен юмрук. Тази армия вече е ваша.

Беше знаела.

Всичко, което бе направил тук… много късно.

„Дужек Едноръкия е мъртъв.“

16.

Самотна ивица черен пясък, дълга четиристотин разтега, и монотонната базалтова грамада на брега. Сега ивицата беше затрупана под рампи, снаряжение, коне и войници, а широките товарни салове се поклащаха из плитчините на тежките си въжета до закотвените търговски съдове, изпълнили залива. Вече от три дни Четиринадесета армия се товареше, за да избяга от тази поразена от мор земя.

Погледът на Юмрук Кенеб се задържа още за миг над привидния хаос долу. После той придърпа по-плътно наметалото си против свирепия вятър на северното море, обърна се и заслиза към оглозганите останки на лагера.

Имаше проблеми — навярно повече, отколкото бе възможно да се обмислят хладнокръвно. Настроението сред войниците представляваше смесица от облекчение, горчивина, яд и униние. Кенеб сериозно бе започнал да се опасява от бунт, докато чакаха флотата — въглените на безизходност само се разгаряха от стапящите се запаси храна и вода. Може би липсата на какъвто и да е друг избор беше държала войската сговорчива, макар и настръхнала — от всеки град, градче и село на запад, изток и юг беше дошла вестта за мора. Синият език, жесток в гибелната си злост, не щадеше никого. Единственото спасение беше с флотата.

Кенеб можеше да разбере донякъде чувствата на войниците. Сърцето на Четиринадесета беше изтръгнато при Ю’Гатан. Струваше му се необяснимо как само някаква жалка шепа ветерани се бяха оказали жизнената кръв за хиляди души, особено след като, поне в неговите очи, не бяха направили нищо, с което да си спечелят такава почит.

Навярно самото оцеляване беше нещо достатъчно героично. Оцеляването — до Ю’Гатан. Тъй или иначе, заразата в армията се чувстваше осезаемо, празнота в самото й ядро, която бавно гризеше пътя си навън.

Потиснато от всичко това, командването все повече се разцепваше. „Защото и в нашето ядро има гнило. Тене Баралта. Червеният меч… който жадува за собствената си смърт.“ В Четиринадесета нямаше достатъчно опитни лечители, които да заличат ужасните поражения по лицето на Баралта; за да се възстанови изгубеното око и ръката му бе нужен Висш Денъл, талант, който ставаше все по-рядък — поне в Малазанската империя. „Поне да беше загубил и дар словото си Тене.“ Всяка дума от устата му бе горчива отрова, избуяваща омраза към всичко, най-напред — към него самия.

На път за командната шатра на адюнктата видя Недер. Лицето й бе помръкнало, изопнато. Отнякъде се появи кучето браничар Бент и затича към нея — след това, усетил настроението й, грамадният звяр спря и се почеса; след малко хенджийското пале Роуч отвлече вниманието му. Двете псета подвиха опашки и се изнизаха.

Кенеб си пое дъх и се приближи към младата вещица.

— Виждам, че адюнктата не е останала доволна от доклада ти.

Тя го изгледа ядосано.

— Не е по наша вина, Юмрук. Тази чума се просмуква през лабиринтите. Изгубихме всякаква връзка с Дужек и Воинството. Колкото до Перла… — Тя скръсти ръце. — Не можем да го проследим — изчезна, и толкова. Освен това, ако тоя глупак е дръзнал да минава през лабиринтите, не ни е по силите да му върнем кокалите.

Единственото по-лошо нещо от Нокът във военен лагер беше внезапното, необяснимо изчезване на същия този Нокът. Не че нещо можеше да се направи по въпроса. Кенеб попита:

— И колко дни минаха, откакто можахте да говорите с Върховен юмрук Дужек?

Младата жена извърна глава, все така скръстила ръце.

— Отпреди Ю’Гатан.

Кенеб повдигна вежди. „Толкова дълго? Колко малко неща ни казваш, адюнкта.“

— А адмирал Нок? Неговите магове не извадиха ли повече късмет?

— Още по-зле — рязко отвърна тя. — Ние поне сме на сушата.

— Засега. — Изгледа я продължително.

Недер се намръщи.

— Какво има?

— Нищо, само… това мръщене може да ти стане навик — твърде млада си за тези бръчки…

Вещицата изръмжа и си тръгна.

Кенеб я погледа за миг, сви рамене, обърна се и продължи към командната шатра.

Платнените стени още воняха на пушек — горчив спомен от Ю’Гатан. Голямата маса още не беше натоварена на кораба и около нея, въпреки че беше празна, стояха адюнктата, Блистиг и адмирал Нок.

— Юмрук Кенеб — каза Тавори.

— Още два дни според мен — отвърна той и разкопча наметалото си.

Адмиралът явно беше говорил, защото се окашля и продължи:

— Все още съм убеден, адюнкта, че в заповедта няма нищо неуместно. Императрицата не вижда повече необходимост от присъствието на Четиринадесета тук. Налице е проблемът и с епидемията — вярно, че дотук сте успели да предпазите армията, но това няма да продължи. Особено след като запасите ви привършат.

Блистиг изсумтя кисело:

— Нямаше жътва тази година. Тук-там има изоставен добитък, обаче нямаме друг избор, освен да влезем в някой град.

— Точно така — съгласи се адмиралът.

— Простете, адюнкта… — почна Кенеб.

— След като ви пратих да инспектирате товаренето на войската, проблемът с командната структура беше решен, за удовлетворение на всички ни. — В думите й се долавяше известна сухост и Блистиг изсумтя. Тавори продължи: — Адмирал Нок най-после ни предаде заповедта на императрицата и тя е да се върнем в Унта. Трудността пред нас сега е да изберем маршрута за връщане.

Кенеб примига.

— Ами, на изток и после на юг, разбира се. Другият път би отнел…

— Много повече време, да — прекъсна го Нок. — И все пак по това време на годината ще бъдем улеснени от теченията и преобладаващите ветрове. Вярно, курсът ни не е толкова добре картиран и повечето ни карти за западния бряг на този континент се основават на чужди източници, поради което достоверността им е спорна. — Замълча и отри с длан грубоватото си набръчкано лице. — Всичко това, уви, е несъществено. Проблемът е чумата. Адюнкта, проучихме всички пристанища и нито едно не се оказа безопасно за влизане. Нашите запаси също са изтънели опасно.

— Тогава къде според вас бихме могли да ги попълним на запад оттук, адмирале? — попита Блистиг.

— Сепик, най-напред. Островът е отдалечен достатъчно, за да вярвам, че още не е засегнат от епидемията. На юг от него са Немил и още няколко по-малки кралства чак до Шал-Морзин. От южния връх на континента пътят ни до северозападния бряг на Кюон Тали всъщност е по-къс, отколкото фаларийските морски пътища. Избегнем ли риска с Дрифт Авалий, ще се озовем в проливите Джении, с брега на Дал Хон северно от нас. По това време теченията отново ще са благоприятни.

— Всичко това много добре — провлече Блистиг, — но какво става, ако Немил и другите там „по-малки кралства“ решат, че не искат да ни продадат храна и прясна вода?

— Ще се наложи да ги убедим — каза адюнктата. — С всички необходими средства.

— Дано само да не е с меч.

Още щом го каза, Блистиг не можа да скрие съжалението си — съображението трябваше да прозвучи логично, но само издаде неубедеността му в армията на адюнктата.

Тя изгледа безизразно своя Юмрук. Някакъв мраз се прокрадна в помещението и изпълни възцарилата се тишина.

На лицето на адмирал Нок — разочарование. Той се пресегна за наметалото си от тюленова кожа.

— Трябва да се върна на флагманския кораб. На три пъти, по време на плаването ни насам, предният ни ескорт забеляза непозната флота на север. Нас несъмнено също са ни видели, но по-близък контакт не последва, тъй че, вярвам, не са заплаха за нас.

— Флот — повтори Кенеб. — Немил?

— Вероятно. Говореше се за град на Мекрос, на запад от морето Сепик — донесението е отпреди няколко години. Но пък… — той хвърли поглед към адюнктата, докато посягаше към входното платнище, — колко бързо може да се придвижи един плаващ град? Във всеки случай мекросите не само търгуват, но правят и набези, и е твърде възможно Немил да е пратил кораби, за да ги държат далече от брега им.

Адмиралът напусна пред смълчаните им погледи.

— Моля за извинение, адюнкта… — почна Блистиг.

— Спестете си извинението — прекъсна го тя и му обърна гръб. — Един ден ще ви призова, Блистиг, да го повторите. Но не пред мен, по-скоро пред собствените ви войници. А сега, моля, посетете Юмрук Тене Баралта и му предайте същината на решенията на този съвет.

— Той не се интересува…

— Интересите му не ме засягат, Юмрук Блистиг.

Стиснал устни, той отдаде чест и излезе.

— Един момент — Каза адюнктата, щом Кенеб понечи да го последва. — Как са войниците, Юмрук?

Той се поколеба.

— Общо взето, изпитват облекчение, адюнкта.

— Не съм изненадана.

— Да ги уведомя ли, че се връщаме у дома?

Отвърна му с полуусмивка.

— Не се съмнявам, че слухът вече е плъзнал. Непременно, Юмрук. Няма причина това да се пази в тайна.

— Унта — промълви замислено Кенеб. — Жена ми и децата вероятно са там. Разбира се, няма да е логично Четиринадесета да се задържи дълго в Унта.

— Вярно. Съставът ни ще бъде попълнен.

— А след това?

Тя сви рамене.

— Корел, предполагам. Нок смята, че атаката на Тефт ще бъде подновена.

Едва след миг Кенеб осъзна, че тя не вярва и на една дума от това, което му казва. „Защо не Корел? Какво може да е предвидила за нас Ласийн, ако не нова кампания? Какво подозира Тавори?“ Прикри объркването си, като зашари с пръсти по закопчалките на наметалото.

Когато отново вдигна очи, адюнктата се беше втренчила в една от зацапаните стени на шатрата.

Изправила гръб, права, винаги права — не помнеше да я е виждал някога седнала, освен на кон.

— Адюнкта?

Тя се сепна, после каза:

— Свободен сте, Кенеб.

Почувства се като страхливец, докато излизаше навън, ядосан на облекчението, което изпита. Въпреки това го загложди ново безпокойство. Унта. Жена му. „Което беше, вече го няма. Достатъчно стар съм, за да разбера тази истина. Нещата се променят. Ние се променяме…“

— Нека да е три дни.

Кенеб примигна, обърна се и видя Гръб, с Бент и Роуч от двете му страни. Грамадният браничар се беше зазяпал някъде настрани — на югоизток, — а палето душеше опърпаната мокасина на Гръб: от дупката в горния шев се показваше босият палец на момчето.

— Кое да е три дни, Гръб?

— Докато тръгнем. Три дни. — Момчето отри нослето си.

— Порови в някой от резервните сандъци и си намери по-топли дрехи, Гръб. Това море е студено, а ще става още по-студено.

— Добре съм. Носът ми тече, но и на Бент му тече, и на Роуч. Добре сме. Три дни.

— Ще тръгнем след два.

— Не. Трябва да е три дни, иначе няма да стигнем никъде. Ще умрем в морето два дни след като напуснем остров Сепик.

Мраз прониза Юмрука.

— Как разбра, че тръгваме на запад, Гръб?

Момчето наведе глава и загледа как Роуч ближе палеца му.

— Сепик, но това ще е лошо. Немил ще е добре. После лошо. А след това ще намерим приятели, два пъти. И накрая ще стигнем там, откъдето започна, и това ще е много лошо. Но тогава тя ще разбере всичко, почти всичко, искам да кажа, достатъчно за всичко. И големият мъж с отрязаните ръце казва „да“. — Вдигна глава, очите му светнаха. — Намерих костена свирка и я пазя за него, защото той ще си я поиска. Отиваме да събираме раковини!

И с тези думи затича с кучетата към пясъчната ивица.

„Три дни, не два. Или всички ще умрем.“

— Не бой се, Гръб — прошепна. — Не всички възрастни са глупаци.

Лейтенант Поурс погледна събраното и попита:

— Какво е това, в името на Гуглата?

— Кости, сър — отвърна жената. — Птичи кости. Излизаха от скалата — вижте, твърди са като камък — ще ги добавим към колекцията си, тежката пехота имам предвид. Ханфено им пробива дупки — на нас, другите де, имаме стотици. Искате ли и вие, сър?

— Дай малко — отвърна той и се пресегна.

Тя пусна в шепата му две крачни кости, дълги колкото палеца му, и още една, която приличаше на става от пръст, малко по-широка от неговите.

— Идиотка. Това не е от птица.

— Е, не знам, сър. Може да е череп.

— Плътно е.

— Кълвач?

— Върни се при отделението си, Сени. Кога сте на рампата?

— Май ще е утре, сър. Войниците на Юмрук Кенеб се забавиха, той изтегли половината, беше пълен хаос! Не останаха свестни офицери, ъъъ, сър.

Придошлата вълна я накара да се дръпне. Лейтенант Поурс сви пръсти около костите в шепата си и бавно тръгна към капитан Кайндли, който стоеше до четирите сандъка, побрали походните му вещи. Двама ординарци усърдно пренареждаха единия и Поурс видя подредени на одеяло от камилска вълна гребени — две дузини, ако не и повече, един с друг не си приличаха. Кост, раковина, еленов рог, коруба от костенурка, бивни, дърво, черна шиста, сребро, злато и кървавочервена мед. Явно Кайндли ги беше събирал през годините на различни места по света — спомен от култури, племена и народи, с които се беше сприятелявал или които беше избивал до крак. Все пак… Поурс се намръщи. „Гребени?“

Кайндли беше почти плешив.

Капитанът даваше указания на ординарците как да ги опаковат.

— Значи памук и козя вълна. Всеки поотделно и много внимателно — една драскотина да намеря, щръбка или счупен зъб, няма да имам друг избор, освен да ви убия и двамата. А, лейтенант, вярвам, че напълно сте се съвзели от раните си? Добре. Какво ти става бе? Задави ли се?

Затиснал уста, с изчервено лице, Поурс изчака Кайндли да се приближи до него и избухна в силна, неудържима кашлица, а от дясната му ръка изхвърчаха трите кокала и изтропаха на камъните. Поурс си пое дъх, поклати глава и изхриптя:

— Извинете, капитане. Някакви счупени кости, предполагам. Напираха от доста време да излязат навън.

— Е, свърши ли?

— Да, сър.

Двамата ординарци бяха зяпнали кокалите. Единият се пресегна и взе ставата от пръст.

Поурс отри въображаемата пот от челото си.

— Много лоша кашлица, а? Някой все едно ме шибна в корема, заклевам се.

Ординарецът му подаде кокала.

— Оставил ви е това, капитане.

— А, благодаря, войник.

— Ако смяташ, че това е забавно, грешиш, лейтенант — каза Кайндли. — Хайде, обясни ми защо е това проклето бавене.

— Не мога, капитане. Войниците на Юмрук Кенеб, някакъв отбой. Като че ли няма разумно обяснение.

— Типично. Армиите ги командват глупаци. Аз ако имах армия, по-другояче щеше да е. Не понасям мързеливи войници. Лично съм убил повече мързеливи войници, отколкото врагове на империята. Ако тази армия беше моя, лейтенант, щяхме да сме на корабите точно за два дни и всички, които още са на брега, щяха да останат голи и само с комат хляб в ръката, и със заповед за поход до Кюон Тали.

— През морето.

— Радвам се, че се разбрахме. Сега стой тук и ми пази багажа, лейтенант. Трябва да си намеря колегите капитани Мадан’Тул Рада и Рутан Гуд — те са завършени идиоти, но мисля да го оправя това.

Поурс изчака, докато капитанът се отдалечи, след което се обърна към двамата войници и се усмихна.

— Това ще е голяма работа, а? Върховен юмрук Кайндли, командващ малазанските армии.

— Поне ще знаем винаги какво си е наумил — рече единият.

Лейтенантът присви очи.

— Искате Кайндли да мисли вместо вас?

— Аз съм войник, нали?

— А ако ви кажа, че капитан Кайндли не е с ума си?

— Изпитвате ли ни? Все едно дали е, или не е, стига да знае какво прави и да ни казва какво очаква да правим ние. — Сръга с лакът приятеля си. — Прав ли съм, Тикбърд?

— Абсолютно — измърмори другият, оглеждаше един от гребените.

— Малазанският войник е обучен да мисли — каза Поурс. — Тази традиция е с нас още от Келанвед и Дасем Ълтър. Забравили ли сте това?

— Не сме, сър. Обаче има мислене и мислене, нали. Войниците мислят едни работи, офицерите — други. Не е добре двете да се бъркат.

— Прави живота ви по-лесен.

— Точно така, сър.

— Ако приятелят ти одраска тоя гребен, дето толкова му се възхищава, капитан Кайндли ще ви убие и двамата.

— Тикбърд! Остави го това!

— Много е красив!

— Зъбите ти също, ама искаш да си ги запазиш, нали?

„И с войници като тези създадохме империя!“

Конете не бяха в първа младост, но щяха да свършат работа. Едно муле щеше да носи багажа и увития труп на Хеборик Призрачните ръце. Животните чакаха, готови за път, в източния край на главната улица, махаха опашки да прогонят мухите, вече бяха изнервени от горещината, макар да беше все още едва късна утрин.

Баратол Мекхар намести за последно оръжейния си колан, изсумтя недоволно колко е натежал коремът му, а после примижа, щом Кътър и Сцилара излязоха от хана и се запътиха към конете.

Разговорът на жената с двете Джеси беше минал възхитително кратко, без излишни съвети, и приключи със съвсем формални благодарности. И тъй, бебето вече беше най-младият жител на това забравено селце. Щеше да отрасне в игри със скорпиони, ризани и мийр-рати, с привидно безкрайни хоризонти и със суровото слънце в небето, ослепително като жестоко лице на бог. Но, общо взето, щеше да е в безопасност и обичано.

И четвърти човек имаше — приклекнал в сянката на един вход. „Е, поне на едного ще липсваме.“ Баратол тръгна към Кътър и Сцилара, обзет от странна тъга.

— Конят ти ще се срине под теб — каза Кътър. — Много е стар, а ти си много тежък, Баратол. Тази брадва и на муле ще огъне коленете.

— Кой е онзи, дето клечи там? — попита Сцилара.

— Чаур. — Ковачът се метна на коня и животното наистина залитна, докато той намести тежестта си в седлото. — Сигурно е дошъл да се сбогува. Хайде, тръгваме.

— Все в най-голямата жега — рече Кътър. — Тази проклета земя май наистина ни мрази.

— Привечер ще стигнем един извор, точно когато най ще ни трябва. Там почиваме до утре вечер. Следващата част от пътя е дълга.

Тръгнаха. И след малко Сцилара се обади:

— Имаме си спътник, Баратол.

Той се обърна и видя Чаур, беше притиснал някакъв вързоп до гърдите си. Потното му лице беше смръщено. Ковачът въздъхна и спря коня си.

— Можеш ли да го убедиш да се върне? — попита Сцилара.

— Едва ли — призна Баратол. — Тъп и упорит — много неприятно съчетание. — Слезе от коня и отиде до грамадния мъж. — Чаур, дай да ти вържем багажа на гърба на мулето.

Чаур се ухили и му го подаде.

— Дълъг път ни чака, Чаур. А поне следващите няколко дни ще трябва да ходиш пеш — разбираш ли? Я да видим какво си обул поне… Дъх на Гуглата…

— Той е бос! — възкликна Кътър невярващо.

— Чаур — почна Баратол, — тази пътека е само остри камъни и горещ пясък.

— Има една дебела кожа от бедерин в багажа ни — каза Сцилара, палеше лулата си. — Довечера мога да му направя сандали. Освен ако не искаш да спрем сега.

Ковачът клекна и почна да смъква ботушите си.

— Аз бездруго ще яздя, може да носи моите до довечера.

Кътър замислено гледаше как селският глупак се мъчи да нахлузи ботушите на Баратол. Знаеше, че повечето хора щяха да оставят Чаур на съдбата му. Беше само дете във великанско тяло в края на краищата, глупав и общо взето безполезен, бреме. Всъщност повечето хора щяха да го подпукат тоя глупак, докато не побегне обратно към селото — бой за доброто на самия Чаур, пък и справедлив донякъде. Но този ковач… нещо не приличаше на масов убиец, за какъвто го изкарваха. Човекът, предал Ейрън, човекът, убил Юмрук. А сега — техен спътник до морския бряг.

Изпита странна утеха при тази мисъл. Братовчед на Калам… „Убийствата може да са им семеен занаят.“ Грамадната двуостра брадва обаче не приличаше на оръжие на убиец. Помисли дали да не попита Баратол — да измъкне неговата версия за случилото се в Ейрън преди толкова години, — но ковачът не беше много словоохотлив, а и ако си имаше тайни, имаше си и право да ги таи за себе си. „Както аз тая своите.“

Тръгнаха отново. Чаур току залиташе — явно не беше свикнал да носи каквото и да било на краката си. Но се усмихваше.

— Проклети цици, само текат — измърмори Сцилара.

Кътър я погледна зяпнал, не знаеше какво да отговори точно на такова оплакване.

— А и ръждивецът ми свършва.

— Лошо — каза той.

— И то много.

— И на мен ми беше много лошо.

— Кътър, червата ти се бяха усукали до глезените — как се чувстваш, между другото?

— Неудобно, но пък и никога не съм бил добър в ездата. В град съм отраснал все пак. Улички, покриви, таверни, балкони на имения, такъв ми беше светът. Богове подземни, колко ми липсва Даруджистан! Ти би го обикнала, Сцилара…

— Ти си луд бе. Аз градове не помня. Моето е само пустиня и сухи хълмове. Шатри и коптори от кал.

— Има едни пещерни кухини под Даруджистан, газът от тях се изкарва по тръби, за да осветява улиците с красивия си син пламък. Най-великолепният град на света, Сцилара…

— Тогава защо си го напуснал?

Кътър замълча.

— Добре — подхвана тя след малко, — какво ще кажеш за това? Отнасяме тялото на Хеборик… къде всъщност?

— На остров Отатарал.

— Това е голям остров, Кътър. По-конкретно място?

— Хеборик говореше за пустинята, на четири или пет дни северозападно от Доусин Пали. Казваше, че там имало гигантски храм или най-малкото статуя от храм.

— Значи си слушал все пак.

— Понякога говореше ясно, да. Нещо, което наричаше Нефрита, сила, която била и дар, и проклятие… и искаше да я върне. Някак.

— След като вече е мъртъв, как очакваш да върне сила на някаква си статуя? — попита Сцилара. — Кътър, как ще намерим статуя насред пустиня? Не разбираш ли, че каквото и да е искал Хеборик, вече няма никакво значение. Т’лан Имасс го убиха и Трийч трябва да си намери нов дестраянт, а Хеборик и да е имал някаква друга сила, тя трябва вече да се е стопила или да е отишла с него през Портата на Гуглата — тъй или иначе, ние нищо не можем да направим по въпроса.

— Ръцете му вече са твърди, Сцилара.

Тя се сепна.

— Какво?!

— Твърд нефрит — не чист, пълен е с… несъвършенства. Примеси, частички, дълбоко заровени. Все едно ръцете му са напръскани с пепел или пръст.

— Огледал си трупа му?

Кътър кимна.

— Защо?

— Сивожаб се съживи…

— И си помислил, че старецът може да направи същото.

— Беше възможност, но явно едва ли ще стане. Той се мумифицира… и то бързо.

Баратол Мекхар заговори:

— Погребалният му саван беше натопен в солена вода и след това затрупан с още сол, Кътър. Предпазва от личинките. Натикаха парцалена топка колкото юмрук в гърлото му и още няколко по други места. Старата практика е била да се вадят вътрешностите, но местните са станали мързеливи. Имало е много изкуства и умения, повечето забравени. Сега само изсушават тялото колкото може по-бързо.

Кътър погледна Сцилара, сви рамене и каза:

— Хеборик беше избран от бог.

— Но провали този бог.

— Те бяха Т’лан Имасс!

Сцилара издуха облак дим и отвърна:

— Следващия път като ни нападнат мухи, поне ще знаем какво ни чака. — Погледна го в очите. — Виж, Кътър, вече сме само ние. Ти и аз, и Баратол. Като искаш да хвърлим тялото на Хеборик на острова, добре. Ако нефритовите ръце още са живи, сами могат да си изпълзят до господаря си. Ние просто заравяме тялото над линията на прилива, и толкова.

— А после?

— Даруджистан. Искам да го видя този твой великолепен град. Спомена за улички и покриви — какъв си бил там? Крадец? Това трябва да е. Кой друг познава улички и покриви? Тъй че можеш да ме научиш на занаята на крадците, Кътър. Ще те следвам в сянката. Гуглата знае, да откраднеш каквото можеш от този безумен свят е по-смислено от всичко друго.

— Не е добре да следваш нечия сянка. Там има по-добри хора… с които да се сдружиш. Мурильо, да речем, дори Кол.

— Дали ще разбера някой ден, че просто си ме обидил? — попита тя.

— Не! Разбира се, че не. Мурильо го харесвам! А Кол е Съветник. Има си имение и всичко останало.

— Виждал ли си някога животно, поведено на клане, Кътър? — каза Баратол Мекхар.

— Какво имаш предвид?

Но едрият мъж само поклати глава.

Сцилара си прибра лулата, отпусна се в седлото и замълча. Малкото милост я накара, поне засега, да престане да мъчи Кътър. Милост и, призна си тя, скритото предупреждение на Баратол да остави младока на мира.

Умен беше тоя стар убиец.

Не че имаше нещо против Кътър. Тъкмо напротив всъщност. Малкият проблясък на ентусиазъм — когато заговори за Даруджистан — я изненада. Кътър се домогваше до утехата на стари спомени, което й подсказваше, че страда от самота. „Онази жена, която го е оставила. Същата, заради която преди всичко е напуснал Даруджистан, подозирам.“ Значи — самота, и загуба на цел, след като Хеборик беше мъртъв, а Фелисин Младша — отвлечена. Тук сигурно бе замесено и чувство за вина — нали все пак не беше успял да защити Фелисин, не беше успял да защити и нея, впрочем — не че щеше да го вини за това. Та те бяха Т’лан Имасс, в името на Качулатия!

Но Кътър, нали си беше млад и мъж, гледаше на това с други очи. Би скочил с радост срещу множество мечове, стига да го тласне не който трябва. „И който означава много за него.“ По-добре беше да го държи настрана от подобни мисли. И малко флирт от нейна страна, малко чаровна свенлива отстъпчивост пред неговото ухажване — щеше да свърши работа.

Надяваше се да помисли над съвета й за погребването на Хеборик. До гуша й бе дошло от пустини. Мисълта за град, огрян от син пламък, за място, пълно с хора, и никой от тях нищо да не очаква от нея, и възможността за нови приятелства — с Кътър до нея — всъщност беше доста изкусителна. Ново приключение, цивилизовано при това. Екзотични храни, изобилие от ръждивец…

Зачуди се дали липсата на съжаление или тъга у нея при даването на детето, което беше носила през всички тези месеци, е наистина показателна за някаква съществена липса на морал в душата й, за някакъв недостатък, който щеше да събуди ужас в очите на майки, на баби и дори на малки момичета, щом я погледнат. Но подобни мисли никога не се задържаха дълго. Всъщност тя изобщо не се интересуваше какво мислят другите, а ако повечето виждаха в това заплаха за… каквото и да било… „за представата им как трябва да са нещата…“ — ами, много лошо в такъв случай, нали? Сякаш самото й съществуване можеше да тласне други да вършат в живота си неща без последствия.

„Това ако не е смешно. Най-опасните съблазнители са тези, които насърчават конформизма. Ако можеш да се чувстваш в безопасност само когато всички други чувстват, мислят и гледат на нещата по същия начин като теб, значи си проклет от Гуглата страхливец… и жесток тиранин на всичко отгоре.“

— Е, Баратол Мекхар, а теб какво те очаква на брега?

— Чума вероятно.

— Много приятна мисъл, няма що. А ако я преживееш?

Той сви равнодушно рамене.

— Кораб, за някъде другаде. Никога не съм бил в Дженабакъз. Нито във Фалар.

— Ако отидеш във Фалар или в имперския Дженабакъз, старите ти престъпления може да те догонят.

— И друг път са ме догонвали.

— Значи или си безразличен към смъртта, Баратол, или самоувереността ти е върховна и ненакърнима. Кое от двете?

— Избери си.

„Хитър. Тоя няма да клъвне на въдицата ми, няма смисъл да опитвам.“

— Как ще е според теб това прекосяване на океана?

— Като пустиня — каза Кътър. — Само че по-мокро.

Може би трябваше да го среже с поглед, но беше длъжна да признае, че отговорът е добър. „Добре, може би и двамата са хитри, всеки по свой начин. Това пътуване май ще ми хареса.“

Яздеха по тясната пътека, горещината и слънчевият пек се усилваха в пожар. След тях набиваше крак Чаур.

Ганат се взираше в пропастта. Магическия сплит, с който беше запушила този… пробив, се беше разкъсал. Нямаше нужда да слиза в огромния разлом или да влиза в самата погребана небесна цитадела, за да разбере причината за това разкъсване. Драконова кръв се беше проляла, макар че това само по себе си не бе достатъчно. Хаосът между лабиринтите също се беше развихрил и беше погълнал Омтоуз Феллак, както вряла вода поглъща лед.

Все пак усетът й за последователността на събитията, необходими, за да се случи такова нещо, си оставаше замъглен, сякаш самото време се беше изкривило в тази реела се във въздуха крепост. Гневно безразсъдство имаше затаено в самата скална твърд, а сега — и толкова необичайно наложен… ред.

Съжаляваше, че спътниците й не са тук, до нея. Кинигиг особено. И Фирлис. Сама се чувстваше странно уязвима.

„Може би най-много съжалявам, че с мен не е Гъноуз Паран, Господарят на Колодата.“ Изненадващо възхитителен човек. Но някак прекалено склонен да поема рискове, а тук имаше нещо, което налагаше поне малко предпазливост. Трябваше да го изцери, нямаше съмнение в това. И все пак…

Измести нечовешкия си поглед от черния пролом… и видя гъмжило от сенки, понесли се над плоската скала от двете й страни и зад нея… сляха се в огромни влечугоподобни фигури, прииждаха към нея от всички страни.

Извика, Омтоуз Феллак обзе цялото й същество в отговор на паниката. Нямаше изход за бягство… нямаше време…

Заудряха тежки нокти, засякоха плът и кости. Ударите я смъкнаха на земята сред бликналата кръв. Видя пред себе си ръба на пропастта, опита се да изпълзи натам, да се прехвърли и да пропадне… по-добра смърт…

Чудовищни ноктести крака, покрити с люспи и ивици дебела козина, заритаха прах в лицето й. Вцепенена, с изцеждаща се от нея жизнена сила, тя гледаше как прахта полепва на тънка патина върху локвата кръв. Твърде много прах, кръвта й нямаше да хареса това, щеше да се поболее.

Трябваше да я прочисти. Трябваше да я събере, да я влее по някакъв начин отново в тялото си през всички тези зейнали рани и да се надява, че сърцето й ще прочисти всяка капка.

Но ето, че и сърцето поддаваше, а кръвта се лееше пенеста от носа и устата й.

Изведнъж разбра онова странно усещане за ред. К’Чаин Че’Малле, спомен, съживен наново след толкова време. Бяха се върнали. Но не истинските носители на хаоса. Не, тези не бяха Дългоопашатите. Бяха други, слуги на машини, на реда — в цялата му жестокост. „Нах’Рук.“

Бяха се завърнали. Защо?

Локвата кръв попиваше в бялата варовита прах и изровените от чудовищни нокти бразди, и в тези бразди се отцеждаха последните струи кръв. „Неумолимите закони на ерозията, изписани ситно, но… още по-категорично.“

Измръзваше — и това беше добре. Носеше утеха. Все пак тя беше Джагът.

„И си отивам.“

Жената гледаше към сушата, странно настръхнала. Маппо Рънт избърса чело, изтощен от безумната тирада на Искарал Пъст към екипажа на широката каравела — щъкаха насам-натам без никаква видима причина, катереха се по такелажа, увисваха опасно и скачаха обратно на палубата с дивашки крясъци. И при все това малкият, но добре стъкмен търговски съд пореше морската шир на пълен ход пред вятъра в правия си курс на североизток.

Екипаж — цял екипаж! — бок’арала. Невъзможно. И със сигурност — нелепо. И все пак тези същества ги чакаха на явно откраднатия съд, хвърлили котва край брега, когато Маппо, Искарал, мулето му и жената, която се бе нарекла Спайт, се измъкнаха от последните храсталаци и излязоха при разломените крайбрежни скали.

И не бяха просто някаква случайна сбирщина маймуноподобни животинки с щръкнали уши, а — както възвести гневният вик на самия Искарал — собствената менажерия на Върховния жрец, доскорошните обитатели на скалната му твърдина на много левги на юг, на брега на далечното море Рараку. Как бяха стигнали тук с тази каравела си оставаше загадка, която едва ли щеше скоро да се разреши.

Средната палуба беше отрупана с плодове и стриди и бок’арала се засуетиха нервно да ги поднасят като жертвени дарове, след като тримата пътници вързаха малката лодка, докарана на брега от посрещачите, половин дузина бок’арала, и се качиха — за да разберат, за ново удивление на Маппо, че мулето на Искарал Пъст някак ги е изпреварило.

Оттогава бъркотията беше пълна.

Ако бок’арала изповядваха някаква вяра в бог, то техният бог току-що бе пристигнал в лицето на побъркания Искарал Пъст, а нескончаемото врещене, писукане и подскачане явно го правеше още по-луд.

Спайт беше погледала всичко това с насмешка, без да обръща внимание на въпросите на Маппо: „Как се е озовало това тук? Къде ще ни водят сега? Наистина ли вървим след Икариум?“ Никакъв отговор.

А сега, докато брегът бавно се отдалечаваше, поклащаше се и пълзеше назад вдясно от тях, високата жена стоеше и се взираше с присвити очи на юг.

— Какво става? — попита Маппо. Не очакваше отговор.

Тя го изненада.

— Убийство. Безбожни твари отново са тръгнали по пясъците на Седемте града. Мисля, че разбирам естеството на този съюз. Разбира се, нещата тук са много сложни, а ти си само един Трелл, прост пастир.

— Който нищо не разбира от сложности, да. Все пак обясни. Какъв съюз? Кои са безбожните?

— Това едва ли е важно и едва ли има голяма полза от обяснения. Всичко се свежда до природата на боговете, Маппо Рънт. И на вярата.

— Слушам те.

— Ако настояваш за разграничаване между даровете от един бог и смъртния, ежедневния свят, в който съществува вярващият, то това отваря врата към истинската безбожност. Или към религията на неверието, ако предпочиташ. — Погледна го през рамо. — А, вече виждам, че се мръщиш объркано.

— Мръщя се на последствията от това разграничаване, Спайт.

— Наистина? Е, изненадана съм. Приятно при това. Много добре. В такъв случай трябва да разбереш следното. Да говорим за война между боговете не е просто, да речем, тази богиня тук избожда очите на онзи бог там. Не е дори армия поклонници от този храм да тръгне срещу армия от храма оттатък улицата. Войната между боговете не се води с мълнии и земетръси, макар, разбира се, да е възможно. Но е невероятно да се стигне до това. Въпросната война е мръсна, фронтовите й линии са зацапани, неясни, и дори главните участници в нея трудно разбират какво представлява едно оръжие, кое ранява и кое е безвредно. А още по-лошото е, че боравенето с такова оръжие често се оказва толкова вредно за боравещия, колкото и за противника му.

— Фанатизмът ражда фанатизъм, да — кимна Маппо. — В прокламацията за война определяш своя враг за свой враг.

Тя се усмихна омайващо.

— Цитат ли? От кого?

— Келанвед, основателят на Малазанската империя.

— Наистина схващаш същината на мисълта ми. Значи, естеството на фанатизма може да се оприличи на дърво — много клони, но един главен ствол.

— Несправедливост.

— Или поне разбирането за и вярата в нея, все едно дали тази несправедливост е въображаема, или наистина съществува. В повечето случаи, разбира се, такава несправедливост съществува и тя е отровата, раждаща най-черния плод. Светското богатство обикновено се гради върху грамада от кости, здраво отъпкани. Притежателите на това богатство погрешно разбират естеството на изгодата си и затова често с безразсъдно безразличие го излагат на показ. Грешката е в това, че всички непритежаващи богатство копнеят за него и търсят подобието му, а този копнеж замъглява всякакви чувства на негодувание, за злоупотреба и най-важното — за несправедливост. Донякъде те са прави, но като цяло ужасно грешат. Когато богатството се извиси до степен, при която мнозинството бедни най-сетне проумеят, че за всекиго от тях то е недостижимо, тогава цялата цивилизованост рухва и се възцарява анархията. Всъщност аз говорех за война между боговете. Схващаш ли връзката, Маппо Рънт?

— Не съвсем.

— Оценявам скромността ти. Помисли над следното: когато несправедливостта избуи в непреодолим пожар, самите богове се оказват безпомощни. Боговете престават да водят — могат само да следват, теглени от волята на своите поклонници. А сега да допуснем, че боговете по същество са смъртни — в смисъл притежават и всъщност символизират определен етос — ами, тогава подобни морални съображения се оказват първата жертва на войната. Освен ако божеството не реши да се брани от собствените си вярващи. Съюзи, врагове? Толкова ли са важни тези примитивни, опростенчески представи в един такъв сценарий, Маппо Рънт?

Треллът зарея поглед над издуващите се вълни, безкрайния низ, породен от далечни конвулсии, накъсаното теглене на приливи, жестоките и хапливи пориви на ветрове, всичко онова, което се движеше на света. И все пак… взрян дълго и мълчаливо така, и това простичко полюшване под нозете му, така… омагьосващо.

— Ние сме като земята и морето — промълви той.

— Поредният цитат?

Той сви рамене.

— Тласкани от невидими сили, вечно в движение, дори когато стоим на място. — С усилие надви порива на отчаяние. — Колкото и да провъзгласяват воюващите, че са само войници на своя бог…

— Всичко, което вършат в името на този бог, в сърцевината си е дълбоко безбожно.

— А истинските безбожни — онези, за които спомена преди малко — не може да не гледат на тези богохулници като на свои съюзници.

Тя го загледа, докато не се почувства неловко, и го попита:

— Какво тласка Икариум да се бие?

— Когато е под контрол, е… несправедливостта.

— А когато не е?

— Тогава… нищо.

— А разликата между двете е във важността.

Той отново извърна очи.

— И в мотивите.

— Сигурен ли си? Дори ако несправедливостта, предизвикала неговата жестокост, след това се извиси, прехвърляйки невидимия праг към всеунищожителната погибел? Маппо Трелл, убедена съм, че в крайна сметка мотивите се оказват маловажни. Клането си е клане. Тъпото, безцеремонно лице, хилещо се от двете страни на бойното поле, докато пушеци изпълват небето от хоризонт до хоризонт, докато житото съхне и мре, докато тучната земя се превръща в солено блато. Несправедливостта, Трелл, свършва, когато не остане прав никой и нищо. Може би това е същинската цел на Икариум, може би тъкмо затова Безименните искат той да се развихри. Това, в края на краищата, е един сигурен начин да се сложи край на тази война.

— Следващия път, когато заговорим така, Спайт, можеш да ми кажеш причините си да се противопоставиш на Безименните. Да решиш да ми помагаш.

Тя се усмихна.

— А, започваш да се съмняваш в нашия съюз?

— А как не?

— Такава е войната между боговете, Трелл.

— Ние не сме богове.

— Ние сме техните ръце и крака, капризни и опърничави. Бием се заради причини, които по същество са безсмислени дори когато основанието изглежда ясно и категорично. Две кралства, едното в горното течение на реката, другото — в долното. Долното кралство вижда, че водата идва мръсна и болестотворна, с тиня и смет. Горното кралство, след като е на по-висока земя, вижда как усилията му за напояване се провалят, защото почвата се отмива всеки път, щом завалят дъждовете в планините още по-нагоре. Двете кралства се скарват и възниква война. Долното кралство тръгва на бран, водят се ужасни битки, градове се изравняват със земята, нивите се засяват със сол, за да станат безплодни. Каналите и дигите се разрушават. Накрая остава само долното кралство. Но ерозията не спира. Всъщност, след като вече няма напояване по горното течение, водите се стичат на порой, необуздани и диви, и носят варовик и сол, които се утаяват по нивите и отравят останалата почва. Следват глад, епидемии и пустинята настъпва от всички страни. Победоносните някога водачи са свалени. Именията са плячкосани. Разбойници вилнеят безнаказано и след едно поколение вече няма кралства — нито горе, нито долу по реката. Валидно ли беше основанието? Разбира се. Защити ли тази валидност победителите срещу собственото им унищожение? Не, разбира се. Една цивилизация във война избира само най-явния си враг и също тъй онзи, когото смята, в началото, за най-лесен за побеждаване. Но този враг не е истинският враг, нито е най-опасната заплаха за тази цивилизация. Тъй че една цивилизация във война често избира погрешния враг. Кажи ми, Маппо Рънт, за тези мои хипотетични кралства, къде се криеше най-истинската заплаха?

Той поклати глава.

— Да, трудно е да се отговори, защото заплахите бяха много, привидно несвързани, и се появяваха, изчезваха и се появяваха отново през дълъг период. Дивечът, избиван до пълното му изчезване, изсечените гори, козите, пуснати на воля по хълмовете, напоителните канали, изкопани безогледно. Но и нещо повече: излишъкът от храна, разрастващото се население и сметта, която трупа то. А после епидемиите, отвятата или отмита почва; и кралете — един след друг, — които не са могли или не са пожелали да направят каквото и да било; или не са виждали нищо нередно, ако не броим фанатичното им взиране в онези, които са искали да обвинят.

— Уви — продължи тя, облегната на парапета, с лице срещу вятъра, — никак не е просто да се опиташ да се опълчиш на толкова много заплахи. Първо, човек трябва да ги разпознае, а за да се постигне това, трябва да мисли дългосрочно; след това трябва да различи заплетените връзки, които съществуват между всички неща, как един проблем поражда друг. После трябва да измисли решения и най-сетне — да мотивира населението за всеобщо усилие, и не само собственото си население, а и на съседните кралства, след като всички те съучастват в бавното самоунищожение. Кажи ми, можеш ли да си представиш подобен водач изобщо да дойде на власт? Или да се задържи дълго на власт? И аз не мога. Трупащите богатство ще се съюзят, за да премахнат такъв мъж или жена. Освен това много по-лесно е да си създадеш враг и да водиш война, макар че за мен си остава непонятно защо трупащите богатство изобщо вярват, че ще преживеят такава война. Но ето, че го правят непрекъснато. Всъщност като че ли вярват, че ще надживеят самата цивилизация.

— Не храниш големи надежди по отношение на цивилизацията, Спайт.

— О, песимизмът ми се простира далеч извън цивилизацията. Трелл бяхте пастирски народ, нали? Гледахте полудивите бедерини в равнините Масал. Всъщност доста успешен начин на живот, общо взето.

— Докато не дойдоха търговците и заселниците.

— Да, онези, които ламтяха за земята ви, тласкани от алчност или прокудени, след като са изтощили своите земи, или от глада в градовете. Всички те търсеха нов източник на богатство. За да го придобият, уви, първо трябваше да унищожат вашия народ.

Искарал Пъст изникна до трелла.

— Я чуйте, вие двамата! Поети и философи! Какво знаете вие? Плещите си тук, а мен са ме погнали и оплезих език от умора, писна ми от тия ужасни скимтящи неща!

— Те са твоите поклонници, Върховен жрец — каза Спайт. — Ти си техният бог. Което е показателно поне за два вида нелепици, бих добавила.

— Не можеш да ме впечатлиш, жено. Ако съм техният бог, защо изобщо не слушат какво им казвам?

— Може би просто чакат да им кажеш правилното нещо — отвърна Маппо.

— Нима? И какво ще да е то, тъпако дебел?

— Ами онова, което искат да чуят, разбира се.

— Тя те е отровила! — Върховният жрец заотстъпва заднешката, опулен. Хващаше и дърпаше каквото му бе останало от косата по темето, после се завъртя рязко и хукна към каютата. Три бок’арала — постоянните му придружвачи — драснаха след него с дивашки врясъци.

Маппо отново се обърна към Спайт.

— А къде отиваме, между другото?

Тя се усмихна.

— В Отатаралско море, за начало.

— Защо?

— Този вятър не е ли освежаващ?

— Адски студен е.

— Да. Чудесно е, нали?

Огромната правоъгълна яма беше облицована с плочи варовик, а над тях — тухлени стени, които се издигаха и оформяха купола. До входа се стигаше по рампа, а на трегера беше всечен имперският символ над името „Дужек Едноръкия“ и неговата титла, „Върховен юмрук“. В могилата бяха поставени фенери, за да подсушат току-що варосаните стени.

Точно пред входа в една разлата купа, пълна с талог, се наслаждаваше на слънчевия топлик голям крастав жабок, примигваше със сънените си очи и гледаше как спътникът му, имперският живописец Ормулогун, смесва боите си. Десетки и десетки бои, всяка със специфични качества. И оцветители, извлечени от стрити минерали, патешки яйца, сушени мастила от морски същества, листа, корени и плодчета; и колби с други материали: белтък от яйца на костенурки, змии, лешояди; сдъвкани ларви, мозък от гларус, котешка пикня, кучешка лигня, своднически сопол…

Добре де, разсъди жабокът, може би не точно своднически сопол, но при тази объркваща художническа тайнственост така и не можеш да си сигурен. Стига ти да знаеш, че хората, ровещи се в подобни материали, са предимно луди — ако не в началото, то неизбежно след годините боравене с такива токсини.

И все пак този тъпак Ормулогун някак оцеляваше, с оцапаните му длани, оцапаните устни от заостряне на четките, оцапаната брада от шантавата техника на пръскане, при която пигментите ги сдъвкваш в шепа слюнка и Гуглата знае още какво, оцапания нос, чесан от оцапаните с боя пръсти, които все бърникаха, ровичкаха, проучваха, оцапания му клин…

— Знам какво си мислиш, Гъмбъл — измърмори Ормулогун.

— Нима? В такъв случай продължете с описанието на настоящите ми мисли, моля.

— Курвенската ушна кал и оцапаното това, оцапаното онова, коментарът бързо пропада в абсурда, подобаващ на негодността ти да мислиш без преувеличение и хиперболи. Хайде, както си стъписан несъмнено, размърдай си жалкото предсказуемо мозъче и ми кажи на свой ред аз какво си мисля. Можеш ли? Ха, знаех си, че не!

— Уверявам те, дъвкачо на ларви, мислите ми ни най-малко не бяха такива, каквито ги описа в тази жалка оскъдност на пастиш, която смееш да наричаш комуникация, който провал е доста изненадващ, след като съм лингвистичен виртуоз, докато ти не си нищо повече от вечно провалящ се студент по портретура, лишен както от елементарно занаятчийско умение, така и, уви, от талант.

— Ще ти се да комуникираш с интелектуално глухия, така ли?

— Докато ти живописваш, за да просветлиш слепия. М-да, да — въздъхна Гъмбъл, усилие, при което се сви притеснително — притеснително дори за него самия. Бързо си пое дъх. — Непрестанна война водим двамата с теб. Какво ще украси стените на гробницата на великия мъж? Хе, какво да очакваме от теб освен обичайното. Пропагандна грандиозност, политически съобразените преутвърждавания на статуквото. Героични дела в служба на Империята и още по-героична смърт, защото в този век, както и във всеки друг, са ни нужни нашите герои — мъртви тоест. В края на краищата ние не вярваме в живите, благодарение на теб…

— На мен? На мен?

— Силен си в изобразяването на слабостите, Ормулогун. О, прецени само тази фраза! Впечатлен съм от самия себе си с тази съвършено отекваща ирония. Все едно, подобни слабости в темата са като отровни стрелички, забити в героизма. Алчното ти внимание го унищожава, както винаги трябва да…

— О, не, глупако, не винаги. А при мен, при Ормулогун Великия — никога. Защо ли? Ами просто е, макар и не чак толкова просто, че да си в състояние да го схванеш — все пак е това: великото изкуство не е просто изобразяване. Великото изкуство е преобразяване. Великото изкуство е възвисяване, а възвисяването е духовно в най-чистия, най-духовния смисъл…

— Както бе отбелязано и преди, изчерпателната ерудиция и краткост се изплъзват на нещастника — провлече Гъмбъл. — А и освен това съм убеден, че вече съм чувал тази дефиниция за великото изкуство. В някакъв друг контекст, придружен вероятно от блъскане с юмрук по маса или по нечие теме, или най-малкото с коляно в чатала. Все едно, всичко това звучи много добре. Толкова по-зле, че така последователно не успяваш да го преведеш в действителността.

— Ей с това млатило знаеш ли как ще те преведа в действителността, Гъмбъл.

— И ще счупиш тази прелестна купа.

— Да, и ще пророня няколко сълзи за това. Но после ще ми е по-добре.

— Дужек Едноръкия, застанал пред разбитите порти на Черен Корал. Дужек Едноръкия на преговорите с Каладън Бруд и Аномандър Рейк. Дужек Едноръкия и Тайсхрен пред Пейл, на разсъмване преди атаката. Три основни стени, три панела, три образа.

— Надничал си в наброските ми! Богове, колко те мразя!

— Не беше нужно да върша нещо толкова глупаво, а и безгранично потискащо, като това да ти гледам наброските — върна топката Гъмбъл.

Ормулогун сбра набързо избраните си бои, стилоси и четки и заслиза към гробницата.

Гъмбъл си остана където си беше, с мисъл за ядене на мухи.

Гъноуз Паран погледна снаряжението, подредено на походното легло. Снаряжение на Върховен юмрук, с добавения наскоро ръкав на ризницата. Наследството остави горчив вкус в устата му. Прокламация, нали? Сякаш беше извършил нещо като войник, което да оправдае това. Всеки Юмрук в тази армия беше по-подготвен да поеме командването. Какво ли толкова имаше в тези дневници на Дужек, че толкова дълбоко да изкривят, дори да фалшифицират действията му като капитан и командир на Подпалвачите на мостове? Помисли дали сам да не го разбере, но знаеше, че не би го направил. Вече в достатъчна степен се чувстваше натрапник, за да види доказателство за двойствеността пред собствените си очи. Дужек несъмнено си беше имал причини, най-вероятно свързани със защитата, ако не и издигането на репутацията на дома Паран, а с това — и подкрепата на сестра му Тавори като командващ Четиринадесета.

Политиката диктуваше подобни официални дневници, разбира се. „Както ще диктува и моите записки, предполагам. Или пък не. Какво ме интересува. По дяволите идните поколения. Щом това е моята армия, така да бъде. Императрицата винаги може да ме свали, както и ще направи несъмнено, щом чуе за това полево повишение.“ Междувременно щеше да действа както намери за добре.

Хърлочъл зад него се окашля.

— Върховен юмрук, старшите офицери може и вече да са на крака, но още са изтощени.

— Искаш да кажеш, че стоят мирно отвън?

— Да, сър.

— Тъпо. Зарежи снаряжението тогава.

Пристъпиха до входа и Хърлочъл дръпна платнището. Паран излезе навън и примига на слънчевата светлина. Цялата армия стоеше в параден строй, с вдигнати знамена и лъскава броня. Точно пред него бяха Юмруците, с Рит Бюд на половин стъпка пред тях. Беше изпита и едва се държеше на крака, снаряжението й изглеждаше прекалено голямо за фигурата й. Отдаде му чест и докладва:

— Върховен юмрук Гъноуз Паран, армията е строена и готова за преглед.

— Благодаря, Юмрук. След колко време ще са готови за поход?

— До утре призори, Върховен юмрук.

Паран огледа редиците. Нито звук не идваше откъм тях, дори подрънкване на броня. Стояха мирно, като прашни статуи.

— И как точно се очаква да оправдая това? — прошепна той.

— Върховен юмрук — заговори тихо Хърлочъл до него, — вие влязохте с един лечител в Г’данисбан и с един удар поразихте богиня. Прогонихте я от този свят. След това принудихте сестрата на тази богиня да дари дузина смъртни със силата да церят…

— Тази сила няма да се задържи дълго.

— И все пак. Върховен юмрук, вие убихте мора. Нещо, което и Дужек Едноръкия не би могъл да постигне. Тези войници са ваши, Гъноуз Паран. Каквото и да реши императрицата.

„Но аз не искам цяла проклета армия!“

Юмрук Рит Бюд заговори:

— Предвид загубите от болестта, Върховен юмрук, продоволствието ще ни стигне за шест, може би седемдневен поход при положение, че събираме провизии по пътя. Разбира се, налице са и зърнените силози в Г’данисбан, и след като населението практически не съществува…

— Да — прекъсна я Паран. — Практически не съществува. Това не ви ли се струва странно, Юмрук?

— Самата богиня…

— Хърлочъл ми докладва, че съгледвачите му виждат хора — оцелели, тръгнали на североизток. Поклонничество.

— Да, Върховен юмрук.

И се олюля. Едва се държеше на крака.

— Ще тръгнем след тези поклонници, Юмрук. Ще се задържим още два дни, през които ще се попълнят запасите от складовете в Г’данисбан — но след като бъде оставено достатъчно за населението, което все още е в града. Секвестирайте фургони и коли, ако е необходимо. Гражданите, на които войниците се натъкнат, да бъдат поканени да се включат в колоната ни. Най-малкото ще намерят средство за препитание, ако ни придружат, и храна, вода и закрила. Сега уведомете капитаните, че ще се обърна със слово към войската на заранта на тръгването ни — по време на освещаването и запечатването на гробницата. Свободни сте.

Юмрукът отдаде чест. Виковете на младшите офицери раздвижиха войнишките редици и те започнаха да се разпръсват.

„Май трябваше да им кажа нещо още сега. Да ги предупредя да не очакват много. Не, това не върви. Какво казва един нов командир? Особено след смъртта на велик пълководец, на истински герой? Проклятие, Гъноуз, по-добре да не казваш нищо. Не сега, и не много, щом запечатаме гробницата и оставим стареца да почива в мир. Ще вървим след поклонници. Защо? Защото искам да разбера къде отиват, затова.“ Паран махна с ръка и тръгна. Последва го Хърлочъл и на десетина крачки по-назад — младата жена от Г’данисбан, Навал Д’ната, която явно вече беше част от свитата му.

— Върховен юмрук?

— Кажи, Хърлочъл.

— Къде отиваме?

— Да навестим имперския художник.

— О, него значи. Може ли да попитам защо?

— Защо тези мъки, имаш предвид. Искам да го помоля за нещо.

— Върховен юмрук?

„Нова Драконова колода ми трябва.“

— Добър ли е, как мислиш?

— Въпрос на постоянен дебат, Върховен юмрук.

— Нима? Сред кого? Войниците? Трудно ми е да го повярвам.

— Ормулогун си има критик, придружава го навсякъде.

„О, горкият.“

Тялото лежеше на пътеката с разкъсани крайници, щавената кожена ризница се бе втвърдила и почерняла от засъхналата кръв. Ботфайндър клекна до него и каза:

— Стоунфайндър. Вече е в замръзналото време. Споделяхме си приказки.

— Някой е отрязал един от пръстите му — каза Карса Орлонг. — Другите рани са от мъчение, освен забитото копие под лявата плешка. Вижте следите — убиецът е пристъпил от укритие, когато човекът е минал — не е бягал, но е залитал. Само са си поиграли с него.

Сеймар Дев отпусна ръка на рамото на Ботфайндър. Анибарът трепереше от скръб.

— Преди колко време? — попита тя тихо.

Теблорът сви рамене.

— Все едно. Близо са.

— Колко близо?

— Направили са бивак и са небрежни с боклука си. — Извади кремъчния си меч. — Имат и други пленници.

— Как го разбра?

— Надушвам страданието им.

„Невъзможно. Възможно ли е такова нещо?“ Сеймар огледа за по-явни следи за онова, което тоблакаят твърдеше, че е разбрал. Вдясно от тях имаше падина, запълнена с торф, малко по-ниско от скалистата пътека, на която стояха. От нея се издигаха черни смърчове, разкривени, с голи клони. Между тях проблясваха нишки паяжина — като драскотини по прозрачно стъкло. Вляво равните ивици хвойна бяха обхванали гънката в скалната твърд, минаваща успоредно на пътеката. Сеймар се намръщи.

— Какво укритие? Каза, че убиецът е излязъл от укритие, за да забие копието в гърба на анибара. Но тук няма никакво укритие, Карса.

— Не е останало.

Тя се намръщи още повече.

— Да не са се увили в клони и листа тогава?

— Има и други начини да се скриеш.

— Например?

Карса смъкна коженото наметало.

— Магия. Изчакай тук.

„Гуглата да ме вземе, как ли пък не!“ Тръгна след Карса, който вдигна с две ръце меча пред себе си. Само след четири крачки трябваше да затича, за да го догони.

Той също затича. Мълниеносно бързо.

Задъхана, тя залиташе след грамадния воин, но той скоро се изгуби от погледа й.

Чу внезапен писък вляво и се закова на място — Карса беше изоставил пътеката, беше нахлул в гората през разхвърляните, покрити с мъх балвани и нападали дървета, през гъста плетеница сухи клонаци — без да остави следа след себе си. Нови писъци.

С разтуптяно сърце, Сеймар Дев се хвърли напред, запровира се през гъстите храсти и клони, паяжини я задърпаха, прах и люспи суха кора се посипаха отгоре…

… а някъде напред касапницата се вихреше.

Дрънчаха оръжия, желязо в камък. Трясък на разцепено дърво — мълниеносно движение сред дърветата напред, бягащи силуети — тяло, премятащо се на кълбо сред пурпурна мъгла — стигна до края на бивака и…

И видя Карса Орлонг… и петдесетима, а може би и повече високи сивокожи воини, размахали копия, извити мечове, дълги ножове и брадви — и всички връхлитаха срещу тоблакая.

Пътят на Карса през тях бе прорязан кървав коридор, осеян с трупове и смъртно ранени врагове.

Но бяха твърде много…

Огромният кремъчен меч блесна пред погледа й, във въздуха полетяха парчета кости и швирнаха гъсти струи кръв. Двама души залитнаха назад, трети отхвърча назад и се набоде на копията на други двама воини… и тоблакаят се хвърли напред в тази пролука, като отбягна други няколко забивания и замахвания, повечето вече зад него, тъй като скоростта на великана беше необичайна… беше изумителна.

Двамата с копията се помъчиха да се отдръпнат, но бясно замахналият меч порази единия във врата отляво — главата отхвърча от тялото, — след това острието се изви надолу и посече през дясното рамо на другия воин и отсече ръката му от рамото.

Лявата ръка на Карса пусна дръжката на меча и сграбчи едно почти забило се в него копие, след което придърпа и оръжието, и воина, пусна копието и стисна противника за врата. Кръв и слуз изхвърчаха от очите, носа и устата на жертвата, щом тоблакаят прекърши врата й като клечка. Избута рязко настрана тръпнещото още тяло в напиращата гмеж и пак размаха меча…

Сеймар Дев едва успяваше да проследи с ума си онова, което виждаха очите й. Още докато лявата ръка на Карса пускаше дръжката на меча, острието само сякаш посече надясно, отбиваше вражески оръжия, после се извъртя в кръг нагоре и навън и докато гърлото на воина се кършеше в жестоката хватка, мечът посече през замахнал отдолу ятаган и се заби в плът и кости, трошеше ключица и ребра…

Гръдният кош на посечения се пръсна и Сеймар зяпна, щом видя сърцето, още туптящо, как се изсипа от гнездото си и за миг увисна от разкъсаните артерии и вени, преди воинът да рухне.

Някой крещеше — извън полето на битката, далече вляво, където се виждаше скалист бряг. Зад скалите, в някакво езеро, се виждаха ниски широки дървени лодки и до тях дребна русокоса жена — човек — хвърляше заклинания.

Но каквато и магия да владееше, като че ли не можеше да постигне нищо. По някакъв невероятен начин Карса Орлонг си беше пробил път чак до другата страна на гъстата гмеж и там се обърна рязко с гръб към един огромен бор, кремъчният му меч с вяло равнодушие заотбива връхлитащите атаки… и теблорът подпря гръб на ствола, за да отдъхне.

Сеймар не можеше да повярва на очите си.

Разнесоха се нови викове, самотен воин, застанал много зад напиращата тълпа, зарева команди на спътниците си и те се заоттегляха.

Щом видя, че тоблакаят си пое дълбоко дъх и пак вдигна нагоре меча, Сеймар Дев извика:

— Карса! Почакай! Не нападай, проклет да си!

Хладният гняв, който срещна погледа й, я накара да потръпне.

Великанът посочи с меча.

— Виждаш ли какво е останало от анибарите, жено? — Гласът му прозвуча дълбоко, думите изтътнаха като боен барабан.

Тя кимна, мъчеше се да не гледа редицата пленници, вързани с главите надолу и с разчекнати крака за дървени рамки. Голите им тела бяха зацапани с кръв и под всяка жертва — купчини разгорена жарава, изпълващи въздуха с вонята на опърлена коса и месо. Карса Орлонг, разбра тя, бе тласнат от гнева, но този гняв бе студен, мечът не трепваше, изпънат напред в готовност; самата застиналост на оръжието във въздуха бе като клетва за нова гибелна вълна.

— Зная — отвърна тя. — Но чуй ме, Карса. Ако ги избиеш всички — а виждам, че искаш точно това — но чуй! Ако го сториш, ще дойдат още, за да потърсят ближните си. Още ще дойдат, тоблакай, и това никога няма да свърши — докато не направиш грешка, докато не станат толкова много, че дори и ти да не можеш да се надяваш да ги надвиеш. Нито можеш да си навсякъде, тъй че ще загинат още анибари.

— Какво предлагаш тогава?

Тя закрачи напред, без да обръща внимание на сивокожите воини и русокосата вещица.

— Те вече се боят от теб, Карса, и ти трябва да използваш този страх… — Замълча, привлечена от някакво вълнение откъм шатрите, до вързаните канута. Двама воини извлякоха някого и го помъкнаха напред. Също човек. Лицето му беше подуто от бой, но иначе изглеждаше непокътнат. Сеймар Дев го изгледа с присвити очи, бързо се доближи до Карса и зашепна дрезгаво: — Вече си имат преводач, Карса. Татуировките по ръцете. Таксилианец. Чуй ме. Бързо. Използвай този страх. Кажи им, че има още от расата ти, съюзници на анибарите, и че ти си само първият от ордата, идваща в отговор на молбата им за помощ. Кажи им, в името на Гуглата, да се махнат от тази земя, Карса!

— Ако се махнат, не мога да убия още от тях.

Сред нападателите бе започнал спор. Воинът, издал командите, явно отхвърляше настойчивите призиви на русокосата жена. Таксилианецът, когото държаха за ръцете, явно следеше спора, но от подутото му лице не можеше да се разбере нищо. Сеймар видя как очите му пробягаха към нея и към Карса, а после той бавно и преднамерено намигна.

„Богове подземни. Добре.“ Тя съвсем лекичко кимна, извърна очи, за да му спести наказанието, и погледът й неволно обходи сцената на ужасното клане. По оплисканата с кръв земя лежаха трупове и стенещи тела. Поляната бе осеяна с натрошени копия, като дърва за огрев от обърнала се кола. Но най-много бяха неподвижните трупове — отсечени крайници, оголени кости и изсипани вътрешности.

А Карса Орлонг почти не се беше задъхал.

Толкова лоши бойци ли бяха тези високи нечовешки същества, дошли неведомо откъде? Не можеше да го повярва. Ако се съдеше по облеклото, бяха воинско общество. Но много подобни общества, щом останеха задълго в застой — или изолация, — свеждаха бойните си умения до ритуални форми и техники. Щяха да владеят само един начин на бой, може би с няколко варианта, и трудно щяха да се приспособят към неочакваното… например един тоблакай с несъкрушим кремъчен меч, дълъг колкото боя му — тоблакай, притежаващ зашеметяваща бързина и хладната, отчуждена прецизност на роден убиец.

А Карса беше казал, че вече се е сражавал веднъж с този враг.

Водачът на сивокожите нападатели се приближаваше, влачеха таксилианеца след него, а русокосата вещица подтичваше да не изостане от вожда… той изпъна назад ръка да я спре.

Сеймар зърна за миг необузданата омраза, с която очите на дребната жена пронизаха командира. Нещо се полюшваше на шията й, почерняло и издължено… „Отрязан пръст. Вещица, и още каква, на древния занаят, забравената духовна магия… е, не напълно забравена, щом и аз, атавистичната кучка, съм я превърнала в своя специалност.“ Косата и сърцевидното лице — и сините очи — й напомниха за дребничките народи, повечето покорени, които все още можеха да се срещнат в центъра на субконтинента, в древни градове като Халаф, Гуран и Карашимеш, а и на запад чак до Омари. Останки от древно население навярно. И все пак думите, които бе изрекла преди малко, бяха на непознат за Сеймар език.

Командирът заговори на русокосата вещица, а тя преведе думите му на таксилианеца. Този път очите на Сеймар Дев се разшириха, след като разпозна отделни думи — макар никога да не беше ги чувала изричани, само ги беше чела в най-древните томове. Останки от Първата империя.

Щом вещицата спря, таксилианецът кимна, погледна първо Карса, после Сеймар и най-сетне проговори:

— На кого от вас трябва да предам думите на Преда?

— Защо не и на двама ни? — отвърна Сеймар. — И двамата те разбираме, таксилианецо.

— Добре. Преда пита каква е причината за неочакваната атака на този Тартенал срещу неговите воини Меруд.

„Тартенал?“

— Възмездие — бързо заговори Сеймар Дев, преди Карса Орлонг да е предизвикал ново кръвопролитие. Посочи овесените по дървените рамки тела в края на бивака. — Тези анибари, които понасят вашата жестокост, призоваха своите стари съюзници, тоблакаите…

При тази дума русокосата вещица се сепна, а дръпнатите очи на Преда леко се разшириха.

— … и този воин, само един скромен ловец от двадесетхилядното войнство на тоблакаите, съвсем случайно се оказа наблизо, така че видяхте само началото на онова, което, опасявам се, ще се окаже сурово наказание. Стига, разбира се, Преда да е толкова глупав, че да дочака идването им.

Очите на таксилианеца за миг блеснаха весело, но той го прикри, щом се обърна да предаде думите й на русокосата вещица. Онова, което тя заговори на свой ред, беше два пъти по-дълго от версията му.

„Преда. Дали това няма да е вариант на «Предал’атр», интересно? Командир на част в легион на Първата империя, Среден период. Но… звучи безсмислено. Тези воини не са човешки същества все пак.“

Преводът на вещицата бе прекъснат с рязък жест на Преда, който заговори отново.

Когато таксилианецът най-сетне преведе, в тона му се долавяше възхищение.

— Преда желае да изрази почитта си към забележителните умения на този воин. Освен това пита дали желанието на воина за мъст вече е уталожено.

— Не е — отвърна Карса Орлонг.

Тонът се оказа достатъчно красноречив за Преда, който заговори отново. Лицето на русокосата вещица изведнъж се стегна, но тя предаде думите му със странно спокоен тон.

„Прикрива ликуването си.“

В душата на Сеймар Дев се събуди подозрение. „А сега какво?“

Таксилианецът заговори:

— Преда добре разбира… положението на тоблакая. Всъщност Преда подчертава, че лично той изпитва отвращение към това, което е заповядал да се извърши тук, по цялото това чуждоземно крайбрежие. Но е длъжен да следва повелята на своя император. Все пак Преда ще се разпореди за пълно изтегляне на своите сили на Тайст Едур при флотата. Тоблакаят удовлетворен ли е от това?

— Не.

Таксилианецът кимна на резкия отговор на Карса, а Преда заговори отново.

„Сега какво?“

— Преда отново няма никакъв друг избор, освен да изпълни заповедите на своя император, устав, ако предпочитате. Императорът е най-великият воин, който този свят е виждал, и винаги отстоява това право в единичен двубой. Изправял се е срещу над хиляда воини, докарани от коя ли не земя, и все пак е жив, победоносен и несъкрушим. Императорският указ е неговите войници, независимо къде са, независимо с кого говорят, да предават предизвикателството на императора. Всъщност императорът кани всеки воин на дуел, винаги до смърт — дуел, в който никой не може да се намеси, при каквито и да било обстоятелства, и всички права на Госта са гарантирани за онзи, който му се опълчи. Освен това на войниците на императора е заповядано да осигурят транспорт и да удовлетворят всички потребности и желания на воините, пожелали да се изправят срещу императора в дуел.

Преда заговори отново. След превода на русокоската таксилианецът продължи:

— И тъй, ако този тоблакай ловец желае да нанесе най-сладкото възмездие, трябва да се възправи срещу оногова, който е заповядал на своите войници да нанасят злини на всички чуждоземци, на които се натъкнат. Преда съответно кани тоблакая — и неговата спътница, ако пожелае — да бъде Гост на Тайст Едур в тяхното завръщане в империята на Ледер. Приемате ли?

Карса примига и изгледа отвисоко Сеймар Дев.

— Канят ме да убия императора им?

— Така изглежда. Но, Карса, тук има…

— Кажи на Преда, че приемам.

Видя усмивката на командира. Таксилианецът каза:

— Преда Ханради Халаг ви приветства сред Тайст Едур.

Сеймар Дев се извърна и погледна телата, проснати из лагера. „А тези ваши паднали събратя изобщо ли не те интересуват, Преда Ханради Халаг? Не, богове подземни, тук нещо ужасно е сбъркано…“

— Сеймар Дев — каза Карса, — ще останеш ли тук?

Тя поклати глава.

— Добре — изръмжа той. — Иди да ми доведеш Хавок.

— Доведи си го сам, тоблакай.

Великанът се ухили.

— Струваше си да опитам.

— И престани да си толкова адски доволен, Карса Орлонг. Мисля, че си нямаш представа с какво се обвърза току-що. Нима не чуваш щракащите вече пранги? Които те приковават към това… това нелепо предизвикателство и тези проклети безкръвни Тайст Едур?

Лицето на Карса помръкна.

— Вериги мен не могат да ме удържат, вещице.

„Глупак. Вече те държат.“

Извърна се и видя алчния поглед, с който русокосата вещица поглъщаше Карса Орлонг.

„А това какво означава… и защо толкова ме плаши?“

— Юмрук Темъл. Какво изпитвате от това, че се връщате у дома? — попита Кенеб.

Младият висок уикец — сдобил се наскоро със синята пълна татуировка в стила на клана на Враната, сложен геометричен рисунък, от който лицето му приличаше на мозаичен портрет — наблюдаваше как войниците му подвеждат конете си на рампите долу на брега. На въпроса на Кенеб само сви рамене.

— Сред моя народ ще преживея отново това, което преживях тук.

— Но вече няма да сте сам — изтъкна Кенеб. — Тези воини долу вече са ваши.

— Нима?

— Така поне разбрах. Вече не оспорват заповедите ви, нито правото ви да ги командвате, нали?

— Убеден съм, че повечето уикци ще предпочетат да напуснат армията, щом стъпим в Унта — отвърна Темъл. — Ще се върнат при семействата си и когато ги помолят да разкажат за приключенията си в Седемте града, ще мълчат. Мисля си, че войниците ми изпитват срам, Юмрук Кенеб. Не заради това, че са проявили малко уважение към мен. Не, изпитват срам от списъка на пораженията на тази армия. — Обърна се и тъмните му очи се приковаха в Кенеб. — Те са твърде стари или твърде млади. И едните, и другите ги привличаше славата, като недостъпна любов.

Темъл не беше от много разговорливите и Кенеб не помнеше да е успявал друг път да измъкне толкова думи от измъчения младеж.

— Смъртта са търсили значи.

— Да. Жадуваха да се присъединят към Колтейн, Бълт и останалите — по единствения възможен начин. Да загинат в сражение, срещу същия враг. Заради това прекосиха океана, заради това напуснаха селата си. Те не очакваха да се върнат у дома и това последно пътуване до Кюон Тали ще ги прекърши.

— Проклети глупаци. Простете…

Темъл се усмихна горчиво и поклати глава.

— Не е нужно. Глупаци са, но и да притежавах мъдрост, трудно щях да мога да я споделя.

От останките на лагера зад тях завиха браничари. Двамата се обърнаха изненадано.

— Какво е това? — попита Кенеб. — Защо…

Тръгнаха обратно към лагера.

Бент профуча по пътеката покрай лейтенант Поурс във вихрушка от прах и той успя да зърне за миг обезумелите му очи. „Чак сега разбрахме, че изпитват ужас от водата. Е, толкова по-добре. Можем да ги зарежем тук тия гадни същества.“ Погледна примижал редицата уикци и сети, които товареха измършавелите си коне — малко от животните щяха да преживеят това пътуване, което ги превръщаше в ценен източник на месо. „Само ще поразнообрази боклука, който моряците наричат храна.“ О, конните воини щяха да мърморят, но никой нямаше да пропусне да се нареди с купата на опашката, щом удари камбаната.

Кайндли се бе погрижил адюнктата да разбере в най-жлъчни подробности негодуванието му от некадърността на Юмрук Кенеб. Куражът, или най-малкото яростната мегаломания на Кайндли бяха неоспорими. Но този път старият кучи син беше прав. Цял ден и половин нощ бяха пропилени от Кенеб. Проклет от Гуглата преглед на снаряжението, отделение по отделение — и точно по средата на военния съвет — богове, какъв хаос се беше развихрил. „Кенеб ума ли си е загубил?“ О, да, първият въпрос на Кайндли към адюнктата и нещо в намръщения й поглед бяха подсказали на Поурс, че нищо не знае и че явно не може да разбере защо Кенеб е трябвало да заповяда такова нещо.

Е, това пък изобщо не беше изненада, след като по цял ден се мотаеше в проклетата си шатра и кой знае какви ги вършеше с онази студена красавица Т’амбър. Дори отчаянието на адмирала беше очевидно. Сред воинските редици вървеше слух, че Тавори най-вероятно ще бъде разжалвана — щурмуването на Ю’Гатан можеше да се проведе и по-добре. Всеки проклет войник се беше оказал тактически гений, щом станеше дума за това, и неведнъж Поурс беше наказвал жестоко за изменнически подхвърляния. Какво от това, че Нок и Тавори скрито враждуваха; какво от това, че Тене Баралта беше като врящ котел и сееше раздор сред войниците; какво от това, че на самия Поурс му беше трудно да реши дали адюнктата можеше по-добре да се справи при Ю’Гатан — слуховете сами по себе си бяха не по-малко отровни от всякаква напаст, която можеше да изплюе Сивата богиня.

Едновременно гореше от нетърпение и изпитваше страх от качването на корабите и от предстоящото дълго отегчително плаване. Отегчените войници бяха като дървесен червей в кила — така твърдяха моряците, като поглеждаха уморено прашните и ругаещи мъже и жени, които бавно се качваха по рампите, за да се смълчат, свити като стригани овци в тесните като килери каюти под тежко поклащащите се над вълните палуби. Нещо повече, моретата и океаните си бяха гадни неща. Войниците можеха да посрещнат смъртта, без окото им да мигне, стига да знаят, че могат да отвърнат с бой, може би дори да си пробият с бой път и да оцелеят. Но морето беше безразлично към ударите на мечовете, свистенето на стрелите и стената от щитове. „А и Гуглата ми е свидетел, достатъчно вече сме го преглъщали това.“

Проклетите псета браничари съвсем побесняха.

„Сега пък какво?“ Без сам да знае защо, Поурс закрачи натам, накъдето беше драснал Бент. На изток от пътя, покрай командната шатра, после покрай вътрешния кръг постове и навън, към отходните ями… и видя десетината тичащи браничари, пъстрите им жълто-кафяви тела се сляха в едно, след това закръжиха с дивашки вой… а там, далече по пътя — поводът за възбудата им. Бавно приближаващ се пеши отряд.

„Кои, в името на Кралицата на сънищата, пък са тия?“ Всички конни съгледвачи бяха тук, сигурен беше в това — беше видял сетите да се упражняват в повръщане по рампите — хващаха морската болест щом само стъпеха в локва. А уикците вече бяха предали конете си на измъчените екипажи на транспортните кораби.

Огледа се, видя един войник, повел три коня към брега, и викна:

— Стой. Дай ми един от тия коне.

— Не са оседлани, сър.

— Сериозно? Как разбра? Войникът посочи гърба на коня…

— Идиот. Подай ми тия юзди. Не, другите.

— Този е на адюнктата…

— Видях.

Дръпна животното и се метна на гърба му. Безпризорното дете, Гръб, идваше насам от лагера, с онова скимтящо пале до глезена му, дето приличаше на нещо, което крава ще повърне, ако изяде кече от козя вълна. Без да им обръща внимание, Поурс смуши коня в галоп.

Вече можеше да види водача. Капитан Фарадан Сорт. И с тях беше онзи, Върховният маг, Бързия Бен, и онзи грозният с белезите, убиецът, Калам и — „Богове подземни, но те всички са… — Не, не бяха. — Десантчиците! Проклетите морски пехотинци!“

Чу викове откъм лагера зад себе си, после сигнал за тревога.

Не можеше да повярва на очите си. Оцелели… от огнения ад… беше невъзможно. „Вярно, изглеждат ужасно, полумъртви всъщност. Все едно Гуглата си е чистил косматите уши с тях. Ето я и Лостара Юил… е, тя не е толкова зле като другите…“

Лейтенант Поурс дръпна рязко юздите пред Фарадан Сорт.

— Капитане…

— Вода… — Думата едва излезе от напуканите й подпухнали устни.

„Богове, изглеждат ужасно.“ Поурс обърна коня — за малко да се изхлузи от гърба му — и препусна обратно към лагера.

Щом Кенеб и Темъл стигнаха главната пътека, на трийсет крачки от командната шатра, от нея излезе адюнктата, а след нея Блистиг и Т’амбър. Откъм източния край на лагера войници крещяха нещо неразбрано. Приближиха се и адюнктата се обърна към тях:

— Коня ми, изглежда, го няма.

Кенеб я изгледа учудено.

— Затова ли беше тревогата? Адюнкта…

— Не, Кенеб. Видели са отряд на източния път.

— Отряд? Някой ни напада?

— Едва ли. Е, придружете ме, моля. Явно ще се наложи да походим. А това ще ти позволи, Кенеб, да обясниш провала с товаренето.

— Адюнкта?

— Смятам внезапната ти проява на некадърност за неубедителна.

Погледна я косо. На изпитото й лице се долавяше леко вълнение. Само намек, недостатъчен, за да може да разгадае мислите й.

— Гръб — каза той.

Адюнктата повдигна вежди.

— Мисля, че се налага да уточните, Кенеб.

— Каза, че трябва да забавим товаренето с един ден, адюнкта.

— И този детски съвет, при това от слабо образовано, почти диво дете, е достатъчно оправдание да нарушите заповедта на своята адюнкта?

— Обикновено — не — отвърна Кенеб. — Трудно е да се обясни… но той знае някои неща. В смисъл неща, които не би трябвало да знае. Знаеше, че ще плаваме на запад, например. Знаеше и пристанищата, на които се каним да спрем.

— Крил се е зад командната шатра — подхвърли Блистиг.

— Виждал ли си това момче да се крие, Блистиг? Когато и да било?

Мъжът се намръщи.

— Значи просто е добър в криенето.

— Адюнкта, Гръб каза, че трябва на всяка цена да се задържим един ден — иначе всички ще умрем. В морето. Започвам да вярвам, че…

Тя вдигна ръката си в металната ръкавица — достатъчно рязък жест, за да го накара да замълчи, и той видя как очите и се присвиха, приковани в нещо напред…

Конник, на кон без седло. Приближаваше се в галоп.

— Това е лейтенантът на Кайндли — каза Блистиг.

Когато се видя, че мъжът няма никакво намерение да забавя, нито да промени посоката, всички бързо се отдръпнаха встрани.

Лейтенантът махна припряно да отдаде чест, профуча покрай тях в прахоляка и извика:

— Вода им трябва!

— Конят е вашият, адюнкта — добави Блистиг, щом тръгнаха отново.

Кенеб се загледа напред. По пътя почти се влачеха хора. Още неразличими, но… отпред беше Фарадан Сорт… нали?

— Вашата дезертьорка се връща — каза Блистиг. — Глупаво от нейна страна. Би трябвало да знае, че дезертьорството се наказва с екзекуция. Но кои са тези зад нея? И какво носят?

Адюнктата изведнъж спря, почти залитна.

Бързия Бен. Калам. Още и още лица, покрити с прах и толкова бели, че приличаха на призраци… „И са. Какво друго може да са?“ Фидлър. Геслер, Лостара Юил, Сторми… Кенеб разпознаваше лица, едно след друго. Изсушени от слънцето, едва кретащи, олюляваха се, все едно вървяха насън. А в прегръдките им… деца, с помръкнали очи, свити…

„Момчето знае някои неща… Гръб…“

И ето, че видя и него, с двете пощурели кучета от двете му страни, май говореше със Синн.

„Синн… Мислехме, че е полудяла от скръб — брат си изгуби все пак… и го е намерила отново.“

Но Фарадан Сорт беше заподозряла, и с право, че нещо друго е обсебило Синн. Достатъчно силно подозрение, за да я тласне към дезертьорство.

„Богове, толкова лесно се примирихме — но не — градът, огненият вихър — чакахме дни, чакахме, докато не изстинаха всички проклети развалини. Ровихме из пепелищата. Никой не може да е преживял това.“

Отрядът спря пред адюнктата.

Капитан Фарадан Сорт изправи гръб, съвсем леко се олюля и отдаде чест с юмрук на гърдите. Заговори хрипливо:

— Адюнкта… Позволих си волността да прегрупирам отделенията… моля за одобрение…

— Одобрението е в прерогативите на Юмрук Кенеб — отвърна със странно равнодушен тон адюнктата. — Капитане, не очаквах да ви видя отново.

— Разбирам необходимостта да се поддържа военна дисциплина, адюнкта. Ето защо се предавам на волята ви. Моля обаче Синн да бъде оправдана — младостта й, състоянието й в онзи момент…

Зад тях отекнаха конски копита. Лейтенант Поурс се връщаше — с още ездачи. Мехове, пълни с вода, се поклащаха като огромни вимета. Другите ездачи бяха лечители, до един, с тях бяха и Нил и Недер. Кенеб видя неверието, изписало се на лицата им, докато приближаваха.

Фидлър пристъпи напред. Малко мършаво дете се бе свило в прегръдката му, заспало или в несвяст. Думите заизлизаха хрипливо през напуканите му устни:

— Адюнкта… без капитана, която разкопа с голи ръце, никой от нас, заклещени под проклетия град, изобщо нямаше да се измъкне. Сега костите ни щяха да гният долу. — Пристъпи още крачка, но усилието му да продължи шепнешком пропадна и Кенеб ясно чу думите:

— Адюнкта, ако обесите капитана за дезертьорство, по-добре пригответе още въжета, защото ще напуснем този жалък свят, щом и тя го напусне.

— Сержант — отвърна адюнктата с привидно равнодушие, — да разбирам ли, че вие с отделенията зад вас сте се заровили под Ю’Гатан посред огнената стихия, като междувременно сте успели да не се опечете и след това сте си изровили пътя навън?

Фидлър извърна глава, изплю кървава храчка и устата му зейна в ледена грозна усмивка, зад която лъснаха два реда червени цепнатини.

— Тъй де. Слязохме на лов… през кокалите на проклетия град. Пък после с помощта на капитана изпълзяхме от гроба.

Погледът на адюнктата се откъсна от него и бавно обходи колоната — изпитите лица, зяпналите през прага на смъртта очи, голата, покрита с прах и опърлена кожа.

— Ловци на кости, наистина. — Замълча, щом Поурс поведе знахарите с меховете с вода, и добави: — Добре дошли отново в строя, войници.