Ловът на „Червения октомври“

На борда на „Тъндърболт“ А-10

Това беше много по-забавно, отколкото да караш някой DC-9. Майор Анди Ричардсън беше прекарал повече от десет хиляди часа в тях и само около шестстотин в своя щурмови изтребител „Тъндърболт“ II А-10, но той определено предпочиташе по-малкия от двата двумоторни самолета. Ричардсън принадлежеше към 175-а тактическа група изтребители от ВВС на Националната гвардия в Мериленд. По принцип неговата ескадрила излиташе от малко летище източно от Балтимор. Но когато преди два дни неговото поделение беше попълнено, 175-а и още шест групи от Националната гвардия и резервни части бяха претъпкали вече оживената база за стратегическо авиационно командване при военновъздушната база Лоринг в Мейн. Бяха излетели в полунощ и бяха заредили само преди половин час във въздуха на хиляда мили над Северноатлантическия океан. Сега Ричардсън и неговата група от четири самолета се плъзгаха с четиристотин възела на тридесет метра над черните води.

На сто мили зад четирите изтребителя следваха деветдесет самолета, които летяха на девет хиляди метра, и това определено щеше да заприлича на руснаците на основното направление на удар — масирана атака на въоръжени тактически изтребители. Точно това си и беше, но в същото време и не беше. Истинската мисия щеше да изпълни нисколетящият екип от четири самолета.

Ричардсън обичаше самолета А-10. Хората, които летяха на него, го наричаха галено Африканския глиган или само Глигана. Почти всички тактически самолети имаха обтекаеми силуети, които им бяха дадени заради нуждата от скорост и маневреност при битка. Но не и на Глигана, който беше може би най-грозният самолет, създаван някога за американските ВВС. Двата турбовентилаторни мотора висяха сякаш поставени допълнително на двурулната опашка, която също бе отживелица от тридесетте години. Нейните подобни на дебели плочи крила нямаха и следа от положителна стреловидност и бяха извити в средата заради тромавия колесник. Долната страна на крилата беше осеяна с множество скоби за снаряди, а фюзелажът беше изграден около главното оръдие на самолета — GAU-8, тридесетмилиметрово ротационно оръдие, изработено специално за унищожаване на руски танкове.

За тази мисия самолетът на Ричардсън носеше пълен товар снаряди от обеднен уран за оръдията „Авенджър“, две касетъчни бомби „Рокай“ и допълнително противотанково въоръжение. Точно под фюзелажа беше контейнерът с апаратурата за полет на ниска височина и нощен инфрачервен прицел (ПНСНИП); всички останали точки за окачване на оръжие, с изключение на една, бяха заети от резервоари с гориво.

175-а беше първата ескадрила от Националната гвардия, която беше получила ПНСНИП. Това беше комплект от електронни и оптични системи, които даваха възможност на Глигана да вижда през нощта, докато търси цели от минимална височина. Правеха нощта ден и така мисията ставаше по-малко рискована. Освен това всеки ПНСНИП беше с малки размери и, за разлика от артилерийските снаряди и „Рокай“ тази вечер щеше да бъде използван.

Ричардсън нямаше нищо против, всъщност изпитваше удоволствие от хазартния момент в мисията. Двама от неговите другари бяха като него пилоти от въздушните линии, а третият от селскостопанската авиация — всички хора с опит в ниските полети. И тяхната мисия беше добра.

Брифингът, воден от морски офицер, беше продължил повече от час. Смятаха да направят посещение на съветската флота. Ричардсън беше чел във вестниците, че руснаците са се раздвижили за нещо, а когато чу на брифинга, че са изпратили флотата си толкова близо до американските брегове, беше поразен от тяхната смелост. Вбесила го беше новината, че предния ден един от техните малки скапани дневни изтребители е улучил един „Томкет“ и почти е убил един човек от екипажа му. Чудеше се защо на флотата е била дадена заповед да не се отговаря на огъня. По-голямата част от въздушната група на „Саратога“ се виждаше на бетонните площадки на Лоринг — наредени един до друг В-52, А-6Е „Интрудър“ и F-18 „Хорнет“ с техните артилерийски боеприпаси до тях. Ричардсън си помисли, че тяхната мисия е само първото действие, деликатната част. Докато руснаците следят полета на самолетите от основната ударна група на границата на обсега на техните зенитни ракети, неговата група от четири самолета ще се промъкне през радарния контрол до флагманския кораб на руската флота, ядрения крайцер „Киров“. За да връчи едно послание.

Странно беше, че с тази мисия бяха натоварени гвардейци. Почти хиляда самолета бяха мобилизирани по Източния бряг, около половината от тях бяха от военновъздушния резерв, и Ричардсън предполагаше, че това е част от посланието. Една много трудна тактическа операция се провеждаше от хора от втора линия, докато редовните ескадрили стояха готови на пистите на Лоринг, Макгиър, Доувър, Пийз и няколко други бази от Вирджиния до Мейн, заредени с гориво, с получени нареждания, готови. Почти хиляда самолета! Ричардсън се усмихна. Нямаше да има достатъчно цели за всички.

— „Лайнбекър“21, тук е „Сентри-Делта“. Целта на нула-четири-осем, разстояние петдесет мили. Курс едно-осем-пет, скорост — двадесет.

Ричардсън не потвърди съобщението по кодирания радиоканал. Полетът беше под КОНЕМ. Всеки електронен шум можеше да привлече вниманието на руснаците. Дори и радарът му за търсене на цели беше изключен и работеха само пасивните инфрачервени сензори и чувствителните телевизионни камери. Ричардсън погледна бързо наляво и надясно. От втора линия, по дяволите, каза си той. Всеки човек в ескадрилата имаше поне четири хиляди часа, повече, отколкото някои редовни пилоти въобще щяха да навъртят някога, повече от летателните часове на повечето от астронавтите. И тези птички бяха управлявани от хора, които се занимаваха със самолети, защото им харесваше. Главното беше, че неговата ескадрила беше в по-добра бойна готовност, отколкото всяка друга редовна ескадрила, и беше претърпяла по-малко злополуки от сополивците, които управляваха африканските глигани в Англия и Корея. Ще трябва да покажат на руснаците това.

Усмихна се на себе си. Това със сигурност беше по-добро, отколкото да лети със своя DC-9 от Вашингтон до Провидънс и Хартфорд и обратно за американската гражданска авиация! Ричардсън, който навремето беше пилот на изтребител, беше напуснал службата си преди осем години, защото копнееше за по-високите заплати и бляскавия живот на пилотите от гражданската авиация. Беше пропуснал Виетнам, а в гражданската авиация голяма част от неговите способности не бяха необходими, в нея липсваше треската от плъзгането по върховете на дърветата.

Доколкото знаеше, досега Глигана не беше използван за морски атаки — другата част от посланието. Не беше учудващо, че той щеше да бъде добър в тази роля. Неговите противотанкови муниции щяха да бъдат ефикасни срещу кораби. Оръдията и касетъчните му бомби „Рокай“ бяха създадени да разкъсват бронирани танкове и Ричардсън нямаше съмнения какво щяха да направят на военните кораби с техните тънки корпуси. Прекалено лошо беше, че цялата история не е несериозно. Време беше все пак някой да даде на Иван един урок.

Сензорната лампичка на радара на неговия приемник за заплаха мигна. Това беше радар в обхват S, най-вероятно предназначен за търсене на надводни цели и все още недостатъчно мощен, за да се отрази и върне. Руснаците нямаха въздушнопреносими радари, а техните корабни системи имаха ограничен обхват поради кръглата форма на Земята. Лъчът беше точно над главата му и той улавяше неясния му край. Щеше да бъде по-лесно да се прикрият, ако летяха вместо на тридесет на петнадесет метра, но заповедите им забраняваха.

— „Лайнбекър“, тук „Сентри-Делта“. Разпръснете се и се насочвайте към целта — дойде заповед от АУАКС.

Самолетите А-10 нарушиха плътния си строй с дистанция от по няколко метра и се разпръснаха в строй за атака, при който между самолетите имаше по няколко мили. Заповедите бяха да се разпръснат на разстояние от тридесет мили. За около четири минути. Ричардсън погледна своя електронен часовник. Мисия „Лайнбекър“ се движеше точно навреме. Зад тях „Фантом“ и „Корсар“ от основната ударна група щяха да завият към руснаците само за да привлекат вниманието им. Скоро трябваше да ги види…

Виждаше малки точици на хоризонта — външната стена от ескадрени миноносци „Удалой“ и „Современний“. Офицерът, водещ брифинга, им беше показал силуети и снимки на военните кораби.

Приемникът за заплаха изписука. Лъч от радар за насочване на ракети с обхват X току-що се беше плъзнал по самолета, беше го загубил и сега отново се опитваше да установи контакт. Ричардсън включи своите ЕП (електронно противодействие) системи за заглушаване. Ескадрените миноносци сега бяха само на пет мили. Четиридесет секунди. Останете си слепи, другари, помисли си той.

Започна да прави резки маневри със самолета, като лъкатушеше нагоре, надолу, наляво, надясно, без да следва определен модел. Беше само игра, но нямаше смисъл да улеснява Иван. Ако всичко това беше истинско, неговите Глигани щяха да се стрелкат зад ято от антирадарни ракети и щяха да са придружени от самолетите „Уайлд Уизъл“, които щяха да се опитват да унищожат съветските системи за ракетен контрол. Сега нещата се развиваха много бързо. Един ескадрен миноносец се надигна на екрана точно на пътя на самолета и Ричардсън бутна руля, за да може да се размине безопасно с него на около четвърт миля. Две мили до „Киров“ — осемнадесет секунди.

Радарите на Ричардсън показваха увеличен образ. Екранът се изпълваше от пирамидалната мачта радар на „Киров“. Виждаше мигащите сигнални светлини навсякъде около бойния кръстосвач. Ричардсън зави още надясно. Трябваше да преминат точно на сто метра от кораба, нито повече, нито по-малко. Неговият Глиган щеше да профучи над носа, а другите — над кърмата и по дължината от двете страни на кораба. Не искаше да минава прекалено близо. За всеки случай майорът провери дали системите за контрол на огъня поддържат прицела. Нямаше смисъл да пропуска целта си. По това време при истинска атака той щеше да натисне спусъка и поток метални късове щеше да прониже леката броня на ракетните складове на носа на „Киров“ и ракетите повърхност-въздух и крилатите ракети щяха да избухнат в огромно огнено кълбо, пробивайки надстройките сякаш бяха от хартия.

На петстотин метра пилотът зареди осветителните ракети, които бяха прикрепени към ПНСНИП.

Сега! Той натисна ключа и от самолета излетяха шест мощни магнезиеви осветителни ракети с парашут. След секунди го последваха и останалите три изтребителя от полета „Лайнбекър“. Изведнъж „Киров“ се оказа в огромна рамка от синьо-бяла магнезиева светлина. Ричардсън дръпна лоста назад и влезе в изкачващ се завой зад крайцера. Ярката светлина го заслепи, но той успя да види грациозните линии на цепещия развълнуваното море съветски боен кораб с хората, тичащи като мравки по палубата му.

Ако това беше насериозно, всички вече щяхте да сте мъртви. Схващате ли посланието?

Ричардсън включи радиото си.

— Командир на „Лайнбекър“ вика „Сентри-Делта“ — каза той в ефира. — Робин Худ, повтарям, Робин Худ. Полет „Лайнбекър“, говори командирът, следвайте ме. Прибираме се вкъщи.

— Полет „Лайнбекър“, тук „Сентри-Делта“. Изключително! — отговори контролиращият полета. — Имайте предвид, че два „Форджър“ от „Киев“ са във въздуха, на тридесет мили източно, и се насочват към вас. Ще трябва доста зор да си дадат, за да ви настигнат. Ще ви информираме. Край.

Ричардсън направи няколко бързи сметки. Те вероятно няма да успеят да ги настигнат, а дори и да го направят, дванадесет „Фантома“ от 107-а изтребителна група бяха готови да ги посрещнат.

— По дяволите, командире! — „Лайнбекър“ четири, човекът от селскостопанската, внимателно зае мястото си в строя. — Видяхте ли тези пуйки, които са се насочили към нас? Мамка му, раздрусахме клетката им!

— Внимавайте за „Форджър“ — предупреди ги Ричардсън, хилейки се до уши в своята кислородна маска. Пилоти от втора линия, айде де!

— Нека дойдат — отговори „Лайнбекър“ четири. — Ако някой от тези копеленца се приближи до мен и моите тридесет ракети, това ще е последната грешка в живота му! — Четири беше малко прекалено агресивен за вкуса на Ричардсън, но пък знаеше как да се справя със своя Глиган.

— Полет „Лайнбекър“, тук „Сентри-Делта“. „Форджърите“ се върнаха. Около вас е чисто. Край.

— Прието. Край. Добре. „Лайнбекър“, успокояваме се и се насочваме към дома. Мисля, че изработихме заплатите си за месеца. — Ричардсън погледна, за да се увери, че е на отворена честота. — Дами и господа, говори капитан Бари Приятелски — каза той, използвайки шегата от въздушните линии на Щатите, която беше станала традиционна в 175-а. — Надявам се, че полетът ви е бил приятен и ви благодаря, че летяхте с компанията Африкански глиган.

„Киров“

На „Киров“ адмирал Стралбо изтича от командния информационен център на флагманския мостик, но прекалено късно. Бяха уловили нисколетящите самолети само минута преди да ги видят с очите си. Рамката от осветителни ракети вече беше зад крайцера, като някои още горяха във водата. Той виждаше как моряците на мостика тичат напред-назад.

— Шестдесет до седемдесет секунди, преди да ни атакуват, другарю адмирал, — докладва капитанът на флагманския кораб, — ние следяхме ударната група самолети, която летеше в кръг около нас и тези четири — така мислим, че са четири — се промъкнаха под радарите ни. Но въпреки тяхното заглушаване имахме ракетен прицел върху два от тях.

Стралбо се намръщи. Тяхното представяне съвсем не беше на висота. Ако ударът беше истински, „Киров“ в най-добрия случай щеше да има тежки повреди. Американците с удоволствие ще жертват двойка изтребители за атомен крайцер. Ако всички американски самолети атакуваха така…

— Нахалството на американците е невероятно! — замполитът на кораба изпсува.

— Глупаво беше да ги провокираме — отбеляза кисело Стралбо. — Знаех, че нещо такова ще се случи, но го очаквах от „Кенеди“.

— Това беше грешка, пилотска грешка — отвърна политическият офицер.

— Наистина, Василий. А това не беше грешка! Те току-що ни изпратиха послание, напомняйки ни, че сме на хиляда и петстотин километра от техния бряг без ефективна въздушна защита и че те имат повече от петстотин изтребителя, готови да се спуснат над нас от запад. А междувременно „Кенеди“ като вълк ни дебне от изток. Положението ни не е никак привлекателно.

— Американците няма да бъдат толкова нагли.

— Сигурен ли си в това, другарю политически офицер? Сигурен ли си? Какво ще стане, ако някой от техните пилоти извърши „пилотска грешка“? И потопи някой от нашите ескадрени миноносци? А ако американският президент се свърже директно с Москва, за да се извини, преди още ние да сме успели да докладваме? Те се кълнат, че е било случайност, и обещават да накажат тъпия пилот — тогава какво? Мислиш, че действията на империалистите са толкова лесно предсказуеми в такава близост до собственото им крайбрежие? Аз не мисля така. Според мен те търсят най-малкото оправдание, за да налетят върху нас. Ела в моята кабина. Трябва да обсъдим това.

Двамата мъже тръгнаха към задната част на кораба. Кабината на Стралбо беше спартанска. Единствената украса на стените беше щампа на Ленин, говорещ пред червеноармейци.

— Каква е нашата цел, Василий? — попита Стралбо.

— Да подкрепяме нашите подводници, да им помагаме в търсенето…

— Точно така. Нашата цел е да подкрепяме, а не да провеждаме нападателни операции. Американците не ни искат тук. И аз обективно ги разбирам. С всичките си ракети ние представляваме заплаха за тях.

— Но нашите заповеди са да не ги заплашваме — протестира замполитът. — Защо ни е да нападаме тяхната родина?

— И разбира се, империалистите знаят, че ние сме просто желаещи мир социалисти! Хайде, Василий, те са нашите врагове! Разбира се, че не ни вярват. Разбира се, че искат да ни нападнат и при най-малкия повод. Те вече се намесиха в нашето търсене, преструвайки се, че ни помагат. Те не ни искат тук — и оставяйки се да бъдем провокирани от агресивните им действия, сами падаме в капана им. — Адмиралът погледна надолу към бюрото си. — Е, добре, ние ще променим това. Ще заповядам флотата да спре всяко действие, което по някакъв начин може да се тълкува като агресивно. Ще спрем всички въздушни операции извън нормалното патрулиране. Няма да дразним намиращите се в близост техни флотски единици. Ще използваме само нормални навигационни радари.

— И?

— И ще преглътнем гордостта си, ще бъдем кротки като агънца. Каквато и провокация да направят, ние няма да реагираме на нея.

— Някои ще нарекат това страхливост, другарю адмирал — предупреди го замполитът.

Стралбо беше очаквал това.

— Василий, нима не виждаш? С лъжливото си нападение те вече ни изиграха. Те ни карат да използваме най-новите си и най-секретни отбранителни системи, за да могат да съберат сведения за нашите радари и системи за огневи контрол. Те наблюдават действията на нашите изтребители и хеликоптери, маневреността на нашите кораби и преди всичко нашите действия в такива ситуации. Ще сложим край на това. Нашата основна цел е изключително важна. Ако те продължат да ни провокират, ние ще действаме сякаш нашата мисия е наистина мирна — каквато наистина е, поне що се отнася до тях — и така ще докажем нашата невинност. А агресорите ще станат те. Ако продължат да ни провокират, ние ще наблюдаваме тяхната тактика и няма да им дадем нищо в замяна. Или би предпочел да ни попречат да изпълним мисията си?

Замполитът измънка съгласието си. Наистина, ако те се проваляха в тяхната мисия, обвинението в страхливост щеше да е от съвсем малко значение. А ако откриеха подводницата ренегат, щяха да са герои, независимо от всичко друго, което се е случило.

„Далас“

От колко време е на дежурство, чудеше се Джоунс. Съвсем лесно можеше да провери, като натиснеше копчето на електронния си часовник, но човекът на сонара не искаше да го прави. Щеше да е прекалено потискащо. Аз и голямата ми уста — „обзалагам се, командире“, — по дяволите! — изпсува той на себе си. Беше открил подводницата на разстояние може би от около двадесет мили, едва я беше усетил, а шибаният Атлантически океан беше три хиляди мили широк. Щеше да му е нужно нещо повече от късмет.

Е, поне намаза един холивудски душ от цялата работа. Обикновено душът на беден на чиста вода плавателен съд означаваше няколко секунди намокряне, около минута сапунисване и още няколко секунди за отмиване на пяната. Ставаш чист, но не си доволен. И това е подобрение в сравнение с едно време, казваха старите пушки. Но едно време, често отговаряше Джоунс, моряците е трябвало да натискат греблата или да карат на дизел или акумулатор, а това беше горе-долу същото. Холивудският душ е нещо, за което морякът започва да си мисли след няколко дни в морето. Оставяш водата да тече, дълъг, щедър поток от блажено топла вода. Капитан I ранг Манкузо беше превърнал това сетивно удоволствие в награда за работа, свършена над средното ниво. Това даваше на хората някаква реална цел на работата им. На една подводница не можеха да се похарчат допълнителни пари, а и нямаше нито бира, нито жени.

Стари филми — правеха усилия в тази насока. Видеотеката на подводницата не беше лоша, ако имаш време да се ровиш в бъркотията. Освен това „Далас“ имаше и два компютъра „Епъл“ и няколко десетки програми с игри за развлечение. Джоунс беше шампион на борда по „Чоплифтър“ и „Зорк“. Разбира се, през по-голяма част от времето компютрите се използваха с тренировъчна цел — за практически изпити и програмирани учебни тестове.

„Далас“ претърсваше район на изток от Гранд Банкс. Всяка подводница, преминаваща по маршрут едно, беше най-вероятно да мине оттук. Те се движеха с пет възела, влачейки след себе си хидроакустичната станция BQR-15 с буксирна антена. Бяха уловили всякакви сигнали. Първо половината подводници на руската флота бяха профучали с висока скорост, много от тях следвани от американски. Една „Алфа“ се беше стрелнала покрай тях на разстояние по-малко от деветстотин метра със скорост над четиридесет възела. Ще бъде толкова лесно, си беше мислил Джоунс преди време. „Алфата“ беше вдигнала толкова много шум, че човек можеше да я чуе с чаша, долепена до стената на подводницата, и той трябваше да намали до минимум своите увеличители, за да не позволи на шума да увреди слуха му. Жалко, че не можеха да стрелят по нея. Толкова просто щеше да бъде да се настроят уредите, толкова лесно да се открие огън, че дори едно дете със старомодна линия щеше да го направи. Тази „Алфа“ им беше просто поднесена на тепсия. След това минаха „Виктор“, после „Чарли“, „Новембър“ бяха последни. Джоунс беше слушал звуците и от преминаващите на повърхността кораби, пътуващи на запад, повечето от тях със скорост около двадесет възела, вдигащи всякакви шумове, докато цепеха вълните. Но те бяха много далеч и не го вълнуваха.

Бяха се опитвали да намерят целта повече от два дни и Джоунс беше спал само по някой и друг час от време на време. Е, за това ми плащат, размишляваше той мрачно. Това не беше прецедент, беше го правил и преди, но щеше да е щастлив, когато цялата работа свършеше.

Буксирната антена с голяма апертура се намираше накрая на дълъг триста метра кабел. Джоунс обичаше да нарича използването й „ловене на китове“. Освен че беше техният най-чувствителен хидроакустичен уред, той защитаваше „Далас“ от вражески преследвачи. Обикновено хидроакустичните устройства на една подводница работят във всяка посока освен назад — област, наречена „конуса на тишината“ или „ахилесовата пета“. С BQR-15 положението се промени. Джоунс беше чувал всякакви различни шумове по нея, непрекъснато улавяше подводници и кораби, които си движеха на повърхността, понякога и нисколетящи самолети. Веднъж по време на упражнение около Флорида не беше могъл да разпознае шума от гмуркащи се пеликани, докато капитанът не беше издигнал перископ, за да огледа положението. След това близо до Бермудските острови се натъкнаха на чифтосващи се китове и шумът беше много впечатляващ. Джоунс си имаше лично копие от записа за употреба на брега — някои жени бяха проявили извратен интерес към него. Той се усмихна на себе си.

От повърхността идваха значително количество шумове. Сигналните процесори филтрираха по-голяма част от тях и за да се увери, че не изхвърлят прекалено много шумове, на всеки няколко минути Джоунс изключваше процесорите от канала си и слушаше оригиналния поток. Машините бяха тъпи и Джоунс се чудеше дали беше възможно сигналните процесори (SAPS) да оставят част от онзи странен сигнал да се изгуби из чиповете на компютъра. Това им беше лошото на компютрите, или по-точно на програмирането — накараш машината да направи нещо, а тя го прави погрешно. Джоунс често се забавляваше, като правеше програми. Той познаваше от университета някои хора, които изработваха програми с игри за персонални компютри, един от тях правеше добри пари от онлайн системите „Сиера“…

Пак се замечта, Джоунси, скара се той на себе си. Не беше лесно да слушаш безрезултатно с часове. Щеше да е добра идея да се позволи на хората на сонарите да могат да четат по време на работа. Но той имаше достатъчно здрав разум да не направи такова предложение. Господин Томпсън може и да склони, но командирът и всички висши офицери преди бяха служили на ядрена подводница и имаха желязно правило: да се следи всеки уред с максимална концентрация през цялото време. Джоунс не мислеше, че това е много умно. При хората на сонарите беше различно. Те много лесно се изтощаваха. За да се бори с това, Джоунс използваше музиката и игрите. Отморяваше се с различни забавления, особено с „Чоплифтър“. Човек трябваше да има нещо, с което да си отвлича вниманието поне веднъж дневно, мислеше си той. А в някои случаи и по време на дежурство. Дори и шофьорите на камиони, определено не най-интелигентната социална прослойка, използваха радио и касетофони, за да не се унасят. Но моряците на ядрена подводница, струваща милиони…

Джоунс се наведе напред, притискайки слушалките до ушите си. Откъсна надраскания горен лист от бележника си и отбеляза времето на следващия чист. След това настрои усилвателя, чиято стрелка вече беше почти до края на скалата, и отново изключи процесорите. Главата му едва не се пръсна от какофонията на повърхността. Джоунс търпя това една минута, като ръчно се опитваше да отстрани шумовете с най-висока честота. Аха, каза си той. Може би SAPS ме обърква малко — прекалено рано е да се каже със сигурност.

Когато Джоунс за пръв път се запозна с тези уреди в школата за оператори на сонари, изпита изгарящо желание да ги покаже на брат си, който имаше магистърска степен по електроника и работеше като консултант в звукозаписната индустрия. Имаше единадесет патента на свое име. Апаратурата на „Далас“ щеше да му събере очите. Военните системи за дигитализиране на звука бяха години напред пред каквато и да е комерсиална техника. Жалко, че заедно с машинариите на ядрения реактор и всичко това беше секретно…

— Господин Томпсън — каза тихо Джоунс, без да се оглежда — бихте ли помолили капитана, ако можем, да извием малко по на изток и да намалим с някой и друг възел.

— Капитане! — Томпсън излезе в коридора, за да предаде молбата. След петнадесет секунди бяха заповядани нов курс и скорост. Десет секунди след това Манкузо беше при сонара.

Командирът се беше потил много над това. Преди два дни беше ясно, че обектът, с който бяха установили контакт по-рано, беше действал противно на очакванията и не се беше движил по маршрута или изобщо не беше намалил скоростта. Капитан I ранг Манкузо беше объркал нещо — възможно ли беше да не е познал и маршрута на техния посетител? И какво означаваше това, че техният приятел не се беше движил по маршрута? Джоунс отдавна беше разбрал — това означаваше, че обектът е ядрена подводница. А командирите на ядрени подводници никога не вдигаха висока скорост.

Джоунс стоеше, както обикновено, прегърбен над масата си и с лявата си ръка помоли за тишина, докато буксирната антена на края на кабела застана точно в азимутен ъгъл изток-запад. Цигарата му догоря незабелязано в пепелника. Един магнетофон работеше непрекъснато в стаята със сонара и лентите се сменяха на всеки час и се пазеха за по-късен анализ на брега. До него стоеше друг магнетофон, записите от който се използваха на борда на „Далас“ за повторно изследване на установени контакти. Джоунс се протегна и го включи, след което се обърна и видя, че капитанът го гледа. По лицето на Джоунс се плъзна лека уморена усмивка.

— Да — прошепна той. Манкузо посочи високоговорителя. Джоунс поклати глава.

— Прекалено слабо е, капитане. Едва го хващам в момента. Горе-долу на север, мисля, но ми трябва време. — Манкузо погледна игличката на интензивността, върху която Джоунс почукваше. Тя беше почти на нула. На всеки петдесет секунди подскачаше слабо. Джоунс пишеше бясно. — Тъпите филтри SAPS изтриват част от звука!!! Имаме нужда от по-добри филтри и по-добър ръчен контрол за филтрите! — написа той.

Манкузо си каза, че това е леко абсурдно. Той гледаше Джоунс, както беше гледал жена си, когато тя раждаше Доменик, и броеше трептенията на иглата, както беше броил контракциите й. Но никаква тръпка не можеше да се сравни с това. Беше се опитал да го обясни на баща си с тръпката, която получаваш, когато в първия ден на ловния сезон чуеш шумолене на листа и знаеш, че това не е човек. Но това сега беше по-вълнуващо. Той преследваше хора, подобни на него самия, на съд, подобен на неговия.

— Става по-силен, капитане. — Джоунс се наведе и запали цигара. — Насочил се е към нас. Мисля, че е на три-пет-нула, може би по-вероятно на три-пет-три. Все още е много слабо, но това е нашето момче. Хванахме го. — Джоунс реши да рискува и да бъде малко нагъл. Заслужил беше малко толерантност. — Ще чакаме или ще преследваме, сър?

— Ще чакаме. Няма смисъл да рискуваме да го загубим. Ще го оставим да дойде спокойно, докато ние правим известната си имитация на дупка във водата, после се залепяме след него, точно на опашката му. Искам още един запис на тези сигнали и искам ВС-10 отново да ги сканира със SAPS. Използвайте инструкциите за съкращаване на алгоритмите за обработка на данните. Искам контактът да бъде анализиран, а не интерпретиран. Пускайте го на всеки две минути. Искам почерка му записан, дигитализиран, смачкан, изтеглен, изстискан. Искам да знам всичко за него, шумовете от движението му, почерка на двигателите му, тяхното функциониране. Искам да знам точно кой е той.

— Той е руснак, сър — отбеляза Джоунс.

— Но кой руснак? — усмихна се Манкузо.

— Ясно, капитане. — каза Джоунс. Щеше да бъде дежурен още няколко часа, но краят вече се виждаше. Почти. Манкузо седна и открадвайки една от цигарите на Джоунс, взе едни свободни слушалки. Беше се опитвал да се пребори с този навик от един месец. Щеше да има по-добри шансове на брега.

На борда на „Инвинсибъл“ от Кралските ВМС

Сега Райън носеше униформата на Кралските ВМС. Това беше временно. Друг белег за това, колко набързо беше извършена тази работа, беше фактът, че той имаше само една униформа и две ризи. Целият му гардероб в момента се почистваше и в промеждутъка той беше облечен с чифт английски панталони и пуловер. Колко типично, помисли си той, никой и не знае, че съм тук. Бяха го забравили. Нямаше съобщения от президента — не че той беше очаквал да получи, — а Пейнтър и Дейвънпорт бяха много щастливи да забравят, че той въобще някога е бил на „Кенеди“. Гриър и съдията вероятно се занимаваха с някоя и друга проклета глупотевина, може би злорадствайки, че Джак Райън е на приятно пътешествие на държавни разноски.

Това определено не беше приятно пътешествие. Джак отново откри податливостта си на морска болест. „Инвинсибъл“ беше около брега на Масачузетс, чакащ руските кораби и яростно дебнещ червените подводници в района. Правеха кръгове в постоянно развълнувания океан. Всички имаха работа с изключение на него. Пилотите излитаха по два и повече пъти дневно и правеха тренировки със своите съюзници от американските ВВС и ВМС, действащи от бази на брега. Корабите упражняваха тактиката за водене на бой на повърхността на океана. Както адмирал Уайт беше казал на закуска, това се превърна в чудно продължение на „Пъргав делфин“. Джак не обичаше да бъде излишен. Всички бяха вежливи, разбира се. Всъщност дори преливаха от гостоприемство. Той имаше достъп до командния център и когато беше поискал да види как британците следят подводниците, всичко му беше обяснено в толкова много детайли, че той в края на краищата разбра около половината.

В момента четеше сам в кабината на Уайт, която беше станала постоянният му дом на борда. Ритър предвидливо беше сложил едно изследване на ЦРУ в раницата му. Озаглавено „Блудните деца: Психологически профил на бегълците от Източния блок“, изследването от триста страници беше изработено от екип психолози и психиатри, които работеха за ЦРУ и други разузнавателни агенции, помагайки на бегълците да намерят място в американското общество и — в това беше сигурен — помагайки да се установят пропуските на ЦРУ в сигурността. Не че те бяха много, но всичко, което Управлението правеше, си имаше две страни.

Райън призна на себе си, че това беше доста интересна материя. Той никога не се беше замислял какво подтиква бегълците, смятайки, че оттатък Желязната завеса има достатъчно неща, които биха накарали всеки разумен човек да използва всеки шанс да избяга на Запад. Но това не беше така просто, прочете той, въобще не беше така просто. Всеки, който бягаше, беше напълно уникална личност. Докато един може да схваща неравенството на хората при комунизма и да жадува за справедливост, религиозна свобода, шанс да се развие като личност, на друг просто може да му се е приискало да забогатее, след като е прочел колко хищно капиталистите експлоатират масите и решил, че да си експлоататор си има и добри страни. Райън намери, че това е интересно, макар и да е цинично.

Друг тип беше фалшивият беглец, измамникът, човек, пробутан на ЦРУ като жива дезинформация. Но този тип можеше да се развие и по двата начина. Накрая можеше да стане истински беглец. Америка, усмихна се Райън, може да бъде доста съблазнителна за човек, свикнал със сивия живот в Съветския съюз. Все пак повечето от тези имплантирани хора бяха опасни врагове. Поради тази причина на един беглец никога не се вярваше. Никога. Човек, сменил лагера един път, можеше да го направи отново. Дори и идеалистите имаха съмнения, големи угризения на съвестта за това, че са изоставили своята родина. В бележка под линия един лекар пишеше, че именно изгнанието било най-голямото наказание за Александър Солженицин. За един патриот да е далеч от отечеството беше по-голямо мъчение, отколкото да е в ГУЛАГ. На Райън това му се стори странно, но все пак вероятно.

Останалата част от изследването се занимаваше с проблемите по интегрирането на бегълците в обществото. Немалко съветски бегълци се самоубиваха след няколко години на Запад. Някои просто не можеха да се приспособят към свободата по същия начин, по който хората, стояли дълго време в затвора, често не успяват да свикнат с живот, който не е под строг контрол, и извършват нови престъпления, за да се върнат в „сигурната“ си среда. През годините ЦРУ беше изработило модел за справяне с този проблем и една от диаграмите в приложенията показваше рязкото спадане на случаите на лошо приспособяване към новия живот. Райън четеше бавно и внимателно. Докато правеше доктората си по история в университета в Джорджтаун, през малкото си свободно време той беше посетил няколко лекции по психология. Беше си тръгнал с оформящо се подозрение, че психолозите всъщност не знаят нищо, че се събират и се сплотяват около произволни идеи, които всички могат да използват… Той поклати глава. И жена му от време на време казваше същото. Практикуващ преподавател по очна хирургия в болницата „Сейнт Гай“ в Лондон по програма за размяна на специалисти, Керълайн Райън разглеждаше всичко в черно и бяло. Ако някой има проблем с очите, тя или щеше да го оправи, или нямаше да може да го оправи. Съзнанието беше нещо друго, заключи Джак, след като прегледа изследването за втори път, и към всеки беглец трябва да се подхожда като към отделна личност, с него трябва внимателно да се занимава отзивчив служител, който има и време, и желание. Райън се зачуди дали би бил добър на тази длъжност.

Влезе адмирал Уайт.

— Скучно ли ти е, Джак?

— Не точно, адмирале. Кога ще се свържем с руснаците?

— Тази вечер. Твоите приятели са им дали да разберат след оня инцидент с „Томкет“.

— Това е добре. Може би хората ще се събудят, преди да е станало нещо наистина лошо.

— Мислиш ли? — Уайт седна.

— Е, адмирале, ако те наистина търсят изчезнала подводница, да. Ако не, значи са тук поради напълно различна причина и аз съм сбъркал. По-лошо, аз ще трябва да живея с тази грешка… или да умра с нея.

Военноморски медицински център в Норфолк

Тейт се чувстваше по-добре. Доктор Джеймсън го беше отменил и му беше позволил да се свие в лекарското канапе за пет часа. Това беше най-дългият сън, който той беше проспал наведнъж, но беше достатъчен, за да изглежда ненормално активен за останалата част от персонала на етажа. Направи бързо телефонно обаждане и му изпратиха малко мляко. Като мормон Тейт избягваше всичко, в което имаше кофеин — кафе, чай, дори и кола-питиетата, и въпреки че този вид вътрешна дисциплина беше необичайна за един лекар, да не говорим за човек с униформа, той почти не мислеше за нея, с изключение на редките случаи, когато показваше нейния принос за дълголетието пред своите колеги. Тейт изпи млякото си, обръсна се в банята и се появи готов да посрещне още един ден.

— Нещо за радиационното облъчване, Джейми?

Рентгенологичната лаборатория беше започнала да работи по въпроса.

— Доведоха офицер, специалист по атомна физика, от една база за подводници и той прегледа дрехите на скенер. Имаше заразяване вероятно от двадесет рада, недостатъчни за явен физиологичен ефект. Аз мисля, че всичко може да е следствие на това, че сестрата вероятно е взела пробата от опакото на ръката му. Крайниците може би все още страдат от недостиг на кръв. Това може да обясни и ниското ниво на белите кръвни телца. Може би.

— Как е той иначе?

— По-добре. Не много, но по-добре. Мисля, че кефлинът е подействал. — Докторът отвори диаграмата. — Нивото на белите кръвни телца се нормализира. Преляхме му една доза кръв преди два часа. Кръвната картина приближава нормалното ниво. Кръвното му налягане е сто на шестдесет и пет, пулсът му — деветдесет и четири. Температурата му преди десет минути беше 37,8°, колебаеше са за последните няколко часа.

— Сърцето му изглежда доста добре. Всъщност мисля, че ще оцелее, ако не изникне нещо неочаквано. — Джеймсън си припомни, че при тежките случаи на хипотермия, неочакваното можеше да изчака и месец, преди да се появи.

Тейт проучи диаграмата, спомняйки си какъв беше преди години. Умен млад доктор, точно като Джейми, уверен, че може да излекува света. Беше приятно чувство. Жалко, че навлизането в практиката — в неговия случай двете години в Дананг — го унищожава. Въпреки това Джейми беше прав. Имаше достатъчно подобрение, за да станат шансовете на пациента в значителна степен по-добри.

— Какво правят руснаците? — попита Тейт.

— Печкин е на пост в момента. Когато дойде неговият ред, и той се преоблече… Знаете ли, той накара оня капитан Смирнов да пази дрехите му, сякаш очакваше, че някой ще му ги открадне или нещо такова!

Тейт му обясни, че Печкин е агент на КГБ.

— Без майтап? Може би има скрит пистолет. — Джеймсън се засмя. — Ако е така, по-добре е да внимава. Имаме трима морски пехотинци тука.

— Морски пехотинци? Защо?

— Забравих да ти кажа. Някакъв репортер откри, че тук имаме руснак и се опита с някакви лъжи да достигне до етажа. Една сестра го спря. Адмирал Блекбърн научи за това и направо побесня. Целият етаж е затворен за външни лица. Каква е голямата тайна между другото?

— Да пукна, ако знам, но това е положението. Какво мислиш за тоя Печкин?

— Не знам. Никога досега не съм срещал руснаци. Те не се усмихват много. Начинът, по който стоят на пост, наблюдават пациента… Човек може да си помисли, че очакват, че ще го откраднем.

— Или че очакват той да каже нещо, което те не искат да чуем? — предположи Тейт. — Нямаш ли чувството, че те може и да не искат той да оцелее. Имам предвид, когато не искаха да ни кажат на каква подводница е бил.

Джеймсън се замисли за това.

— Не. Руснаците правят тайни от всичко, нали? Все пак Смирнов ни каза.

— Иди да поспиш малко, Джейми.

— Слушам, капитане. — Джеймсън тръгна към канапето.

Питахме ги на каква подводница е бил, мислеше си капитанът, като имахме предвид дали е била ядрена, или не. Ами ако те са си помислили, че ги питаме дали е била с ракети, или без? В това има смисъл, нали? Да. Подводница с ракети точно до нашия бряг и цялата тази активност в Северния Атлантик. Коледа. О, боже! Ако щяха да го правят, щяха да го направят точно сега, нали? Той тръгна надолу по коридора. Една сестра излезе от стаята с кръвна проба и тръгна към лабораторията. Това се правеше на всеки час и така за няколко минути Печкин оставаше сам при пациента.

Тейт зави на ъгъла и през стъклото видя как Печкин седи в един стол до леглото и гледа своя сънародник, все още в безсъзнание. Беше облякъл зелен халат. Направен за бързо обличане, той беше с две лица, с джобове и от двете страни, така че лекарят да не губи време да гледа дали не го облича обратно. Докато Тейт гледаше, Печкин посегна за нещо под халата.

— О, боже! — Тейт се затича покрай ъгъла и влетя в стаята през двукрилната врата. Изражението на изненада на лицето на Печкин се смени със слисване, когато докторът изби цигарата и запалката от ръката му, после с ярост, когато Тейт го вдигна от стола и го хвърли към вратата. Тейт беше по-дребен, но избликът му на енергия беше достатъчен, за да изхвърли мъжа от стаята.

— Охрана! — изкрещя Тейт.

— Какво означава това? — попита Печкин. Тейт го държеше в мечешка прегръдка. Веднага се чу тропот на крака, тичащи по коридора откъм фоайето.

— Какво има, сър? — Един задъхан младши капрал от морската пехота с четиридесет и пет калибров колт в ръка се плъзна, за да спре на покрития с плочки под.

— Този човек се опита да убие пациента ми!

— Какво? — лицето на Печкин беше мораво.

— Капрал, вашият пост вече е пред тази врата. Ако този мъж се опита да влезе в стаята, вие ще го спрете с всички средства. Ясно ли е?

— Да, сър! — Капралът погледна към руснака. — Сър, бихте ли се отдалечили от вратата.

— Какво означава това насилие?

— Сър, бихте ли се отдалечили от вратата веднага. — Морският пехотинец прибра пистолета си в кобура.

— Какво става тук? — Беше Иванов, който беше достатъчно благоразумен да зададе този въпрос със спокоен тон и от три метра разстояние.

— Докторе, вие искате ли вашият моряк да оцелее, или не? — попита го Тейт, опитвайки се да се успокои.

— Какво… разбира се, че се надяваме да оцелее. Как можете да задавате такъв въпрос!

— Тогава защо другарят Печкин току-що се опита да го убие?

— Не съм правил такова нещо! — изкрещя Печкин.

— Какво точно направи той? — попита Иванов.

Преди Тейт да успее да отговори, Печкин започна да говори бързо на руски, после премина на английски.

— Посягах да си взема цигара, това е всичко. Нямам оръжие. Нямам намерение да убивам никого. Исках просто да запаля цигара.

— На целия етаж, с изключение на фоайето, има табели, че пушенето е забранено, и вие не сте ги видели? Вие сте в интензивно отделение, с пациент на сто процента кислород, въздухът и чаршафите на леглото са пропити с кислород, а вие щяхте да запалите шибаната си запалка! — Докторът рядко псуваше. — О, наистина и вие щяхте да сте поизгорен малко и всичко щеше да изглежда като нещастен случай, а момчето щеше да бъде мъртво. Знам кой сте, Печкин, и не мисля, че сте толкова глупав. Махайте се от етажа ми.

Сестрата, която гледаше това, влезе в стаята на пациента. Върна се с пластмасова запалка с бутан, пакет цигари, две изпаднали цигари и странен израз на лицето си.

Лицето на Печкин беше станало пепеляво.

— Доктор Тейт, уверявам ви, че не съм имал такова намерение. Какво казвате, че щеше да стане?

— Другарю Печкин — каза бавно на английски Иванов, — щеше да има експлозия и пожар. Не трябва да се предизвиква пламък в близост до кислород.

— Ничего! — Печкин накрая осъзна какво беше направил. Той беше изчакал сестрата да излезе — медицинските работници никога не ти позволяват да пушиш, когато попиташ. Той не знаеше най-елементарни неща за болниците, а като агент на КГБ беше свикнал да прави всичко, каквото му се иска. Той започна да говори на Иванов на руски. Съветският доктор изглеждаше като родител, който изслушва обяснението на детето си за счупеното стъкло. Отговорът му беше доста енергичен.

От своя страна Тейт започна да се чуди дали не беше прекалил — по принцип всеки, който пушеше, беше идиот.

— Доктор Тейт — каза накрая Печкин, — кълна се, че нямах и представа за това с кислорода. Сигурно съм глупак.

— Сестра — обърна се Тейт, — по никое време няма да оставяме този пациент без наблюдение от персонала — никога. Вземете санитар за кръвните проби и други такива неща. Ако ви се наложи да отидете до тоалетната, първо ще повикате смяна.

— Да, докторе.

— Не се мотайте повече наоколо, господин Печкин. Ако отново нарушите правилата, ще напуснете етажа. Ясен ли съм?

— Ще бъде както вие кажете, докторе, и позволете ми да се извиня.

— Вие оставате тук — каза Тейт на морския пехотинец. После се отдалечи, като гневно клатеше глава, вбесен от руснаците, смутен от самия себе си. Искаше му се да бъде обратно в Бетесда, където му беше мястото, и да може да псува свързано. Слезе със служебния асансьор на първия етаж и пет минути търси офицера от разузнаването, който беше долетял с него. Накрая го намери да играе „Пакман“ в една игрална зала. Влязоха да поговорят в празния офис на управителя на болницата.

— Вие наистина ли помислихте, че той се опитва да убие момчето? — попита невярващо капитанът.

— Какво можех да си помисля? — попита Тейт. — Вие какво мислите?

— Мисля, че просто той без да иска е оплескал нещата. Те искат момчето живо… не, първо искат то да проговори… повече, отколкото искаш ти.

— Откъде знаете това?

— Печкин се обажда в тяхното посолство на всеки час. Подслушваме телефонните разговори, разбира се. Какво ще кажете?

— Ами ако е трик?

— Ако е толкова добър актьор, мястото му е в киното. Вие дръжте това момче живо, докторе, и оставете останалото на нас. Въпреки това идеята с морските пехотинци е добра. Това ще ги стресне малко. Никога не пропускай шанс да ги стреснеш. И така, кога ще дойде в съзнание?

— Не мога да ви кажа. Все още има треска и е много слаб. Защо те искат той да говори? — попита Тейт.

— За да разберат на коя подводница е бил. КГБ връзката на Печкин изтърва това по телефона — немарливо! Много немарливо! Трябва да са доста възбудени от тая работа.

— Ние знаем ли на коя подводница е бил?

— Разбира се — каза весело офицерът от разузнаването.

— Тогава какво става, за бога?

— Не мога да ви кажа, докторе — капитанът се усмихна, сякаш знаеше, въпреки че знаеше толкова малко, колкото и всички останали.

Военноморска корабостроителница в Норфолк

Подводницата от военноморските сили на САЩ „Скамп“ стоеше в дока и един голям мостов кран сложи „Авалон“ на нейната поддържаща стойка. Капитанът гледаше нетърпеливо от мостика си. Той и подводницата му бяха повикани, докато преследваха двойка „Виктор“, и на него това никак не му харесваше. Командирът на щурмовата подводница беше правил упражнение за ЕМДП само преди няколко седмици, а сега си имаше по-добри неща да прави, отколкото да играе ролята на кит-майка за тая проклета безполезна играчка. Освен това с тая миниподводница, закачена на задната част на съда, максималната му скорост щеше да падне с десет възела. А и трябваше да се намери подслон и храна за четирима допълнителни мъже. „Скамп“ въобще не беше толкова широка.

Поне щяха да изкарат добра храна от тая работа. „Скамп“ беше в морето пет седмици, когато дойде заповедта за връщане. Запасът им от пресни зеленчуци беше свършил и докато бяха в дока, те използваха възможността да се наядат с прясна храна. На човек бързо му омръзва салата от три грахчета. Довечера щяха да ядат не консервирани, а истински марули, домати, прясна царевица. Но това не компенсираше факта, че там бяха руснаците, с които трябваше да се занимават.

— Всичко наред ли е? — извика капитанът надолу към извитата задна палуба.

— Да, капитане. Готови сме, когато кажеш — отговори лейтенант Еймс.

— Машинното отделение — каза капитанът по интеркома, — искам да сте готови за тръгване след десет минути.

— Готови сме сега, капитане.

Един пристанищен влекач беше готов да им помогне при излизането от дока. Еймс държеше заповедите — още нещо, което също не се харесваше на капитана. Със сигурност нямаше да следят вече руски подводници, не и с тази проклета „Авалон“.

„Червения октомври“

— Виж, Свядов — показа Мелехин, — ще ти покажа как мисли един саботьор.

Лейтенантът дойде и погледна. Главният инженер сочеше един клапан на топлообменника. Преди да даде обяснение, Мелехин отиде до телефона на стената.

— Другарю капитан, тук е Мелехин. Открих го. Трябва да бъде спрян реакторът за един час. „Гъсеницата“ може да работи и на акумулатор, нали?

— Разбира се, другарю главен инженер — каза Рамиус, — действайте.

Мелехин се обърна към офицера помощник-механик.

— Ти ще спреш реактора и ще свържеш акумулаторите с моторите на „гъсеницата“.

— Веднага, другарю. — Офицерът започна да се занимава с управляващите лостове.

Времето, докато открият утечката, беше тежко за всички. След като откриха, че гайгеровите броячи са саботирани и Мелехин и Бородин ги поправиха, беше започнала пълна проверка на реакторното отделение, дяволски сложна задача. Въобще не беше и ставало дума за голяма утечка, иначе при търсенето й Свядов щеше да облече предпазен костюм — дори и малка утечка лесно можеше да отреже ръка на човек. Те смятаха, че би трябвало да бъде малка утечка в частта от системата с ниско налягане. Така ли беше наистина? Именно неизвестността притесняваше всички.

Проверката, направена от главния инженер и заместник-командира, беше продължила не по-малко от осем часа, през които реакторът беше спрян. Това прекъсна електричеството в целия кораб с изключение на лампите за тревога и моторите на „гъсеницата“. Дори и дейността на системите за поддържане на въздуха беше намалена. Това предизвика тихо недоволство у екипажа.

Проблемът беше, че Мелехин все още не можеше да открие утечката, а когато значките бяха проверени преди един ден, те не показваха нищо! Възможно ли беше?

— Хайде, Свядов, кажи ми какво виждаш. — Мелехин се върна и посочи.

— Клапанът за проверка на водата. — Отварян само в пристанище, когато реакторът беше студен, той се използваше, за да се залее с вода изстудяващата се система и да се провери за странни примеси във водата. Клапанът беше съвсем обикновен, незабележим — голям клапан с голямо колело. Тръбата под него беше по-скоро завинтена, отколкото заварена.

— Голям гаечен ключ, ако може, лейтенант. — Мелехин протакаше урока, помисли си Свядов. Той беше от най-бавните учители, когато се опитваше да каже нещо важно. Свядов се върна с дългия един метър тръбен ключ. Главният механик изчака да изключат съоръжението и след това повторно провери датчика, за да се увери, че тръбите вече не са под налягане. Той беше много внимателен човек. Постави ключа на винта и го завъртя. Той лесно се поддаде.

— Виждате, другарю лейтенант, резбата по тръбата всъщност продължава и по облицовката на клапана. Защо е позволено това?

— Улеите са от външната страна на тръбата, другарю. Самият клапан поема налягането. Приспособлението, което е завито върху него, е просто свързващ елемент. Видът на връзката не прави мястото рисковано, когато системата е под налягане.

— Правилно. Един съединителен винт не е достатъчно силен да издържи цялото налягане на системата. — Мелехин зави винта докрай с ръце. Беше идеално изработен, резбата все още блестеше от машинната обработка. — А ето това е саботаж.

— Не разбирам.

— Някой е измислил това много внимателно, другарю лейтенант. — Гласът на Мелехин беше смесица от възхищение и гняв. — В нормален работен режим, т.е. средна скорост, налягането в системата е осем килограма на квадратен сантиметър, прав ли съм?

— Да, другарю, а при пълна мощност налягането е с девет десети по-високо. — Свядов знаеше всичко това наизуст.

— Но ние рядко използваме пълна мощност. Това тук е плътно прикрепен към отвора за скачване на парните тръби участък. Сега тук е пробита малка дупчица, няма дори и милиметър. Виж. — Мелехин се наведе сам да разгледа по-добре. Свядов беше доволен, че стои по-далече. — Няма дори и милиметър. Саботьорът е махнал винта, пробил е дупката и е поставил винта обратно. Малката дупчица позволява на съвсем малко количество пара да изтича, и то съвсем бавно. Парата не може да се издигне, защото винтът лежи на този ръб. Погледнете как е обработено! Съвършено, както виждате, съвършено! Парата съответно не може да излезе отгоре. Тя може само да си пробие път надолу по улеите, описвайки кръгове, докато най-накрая стигне до тръбата. Това е съвсем достатъчно. Съвсем достатъчно да зарази цялото отделение със съвсем малко количество. — Мелехин вдигна поглед. — Има някой много умен човек. Достатъчно умен да знае как точно работи тази система. Когато намалихме налягането, за да проверим за утечка, в мястото на скачване не е имало достатъчно високо остатъчно налягане, за да може да изтласка парата надолу по улеите, и ние не можахме да намерим утечката. Налягането е достатъчно само при нормално ниво на мощността, но ако човек подозира, че има утечка, той намалява мощността в системата. А ако бяхме увеличили мощността до максимум, кой знае какво можеше да се случи. — Мелехин поклати глава с възхищение. — Има някой, който е много, много умен. Надявам се да се запозная с него. О, надявам се да се запозная с този умен човек. Защото, когато това стане, ще взема едни огромни стоманени клещи… — гласът на Мелехин премина в шепот — …и ще му смачкам топките! Донесете ми малкия комплект за електрозаваряване, другарю. Мога да оправя това сам за няколко минути.

Капитан първи ранг Мелехин държеше на думата си. Той не би позволил на никой да свърши тази работа. Това беше неговото съоръжение и той носеше отговорност за него. Свядов беше много доволен от това. Към мястото на аварията беше заварено малко парченце неръждаема стомана и Мелехин го изпили с фини инструменти, за да не повреди улеите. След това натри с уплътнителен материал на основата на гума улеите и зави винта обратно. Цялата процедура отне двадесет и осем минути по часовника на Свядов. Както му бяха казали в Ленинград, Мелехин беше най-добрият механик на подводници.

— Проверка на статичното напрежение, осем килограма — заповяда той на помощник-механика.

Реакторът беше активиран наново. Пет минути по-късно налягането достигна нивото при нормална мощност. Мелехин държа брояч под тръбата в продължение на десет минути — и не отчете нищо, дори на втора настройка. Той отиде до телефона да съобщи на капитана, че утечката е заварена.

Мелехин пусна хората на вахта обратно в отделението, за да върнат инструментите обратно по местата им.

— Виждате ли как се прави, лейтенант?

— Да, другарю. Тази единствена утечка достатъчна ли беше да ни зарази всичките?

— Явно.

Свядов се чудеше дали е така. Пространството около реактора не беше нищо друго освен сбор от тръби и винтове и този акт на саботаж не можеше да е отнел много време. Ами ако и други такива бомби бяха скрити из системата?

— Може би се притеснявате прекалено много, другарю — каза Мелехин. — Да, обмислил съм това. Когато пристигнем в Куба, ще направя статична проверка при пълна мощност на цялата система, но не мисля, че това е добра идея за момента. Ще продължим двучасовия режим на наблюдение. Възможно е саботьорът да е някой от екипажа. Ако това е така, няма да позволя тук да остават хора достатъчно дълго, че да правят повече бели. Наблюдавайте внимателно екипажа.