Ловът на „Червения октомври“

Москва

Кабинетът му не беше най-големият в Кремъл, но подхождаше на нуждите му. Адмирал Юри Илич Падорин се появяваше на работа в седем всяка сутрин след пътуването с кола от шестстайния му апартамент на Кутузовски проспект. Големите прозорци на кабинета гледаха отвисоко към стените на Кремъл. Тези, които му предлагаха изглед към Москва река, сега бяха напълно замръзнали. Гледката не липсваше на Падорин, въпреки че кариерата му беше започнала преди четиридесет години като командир на речен катер, превозващ провизии по Волга до Сталинград. Сега Падорин беше най-висшият политически офицер в Съветския флот. Работа му бяха хората, не корабите.

Минавайки покрай секретаря си, мъж на около четиридесет години, той кимна рязко. Волнонаемният скочи на крака и последва адмирала във вътрешния кабинет, за да му помогне да свали шинела. На синята военноморска куртка на Падорин блестяха орденски ленти и златната звезда на най-желаната награда в съветската армия — Герой на Съветския съюз. Беше я спечелил още като луничав двадесетгодишен младеж, сновящ нагоре-надолу по Волга. Това бяха добри времена, си казваше той, когато трябваше да се крие от бомбите на германските „щуки“ и от неточния артилерийски огън на фашистите, опитващи се да спрат ескадрата му. Както повечето мъже, той не помнеше смразяващия ужас от битката.

Беше вторник сутрин и на бюрото му го очакваше цяла купчина поща. Секретарят му донесе чайник и чаша — обичайната руска стъклена чаша в метална рамка, но неговата беше от чисто сребро. Падорин беше работил дълго и усърдно, докато получи привилегиите, свързани с този кабинет. Той се настани в стола си и първо прегледа разузнавателните донесения, копия от информация, която се изпращаше всяка сутрин и вечер на оперативния командващ на съветския флот. Един политически офицер трябваше да бъде държан в течение на домогванията на империалистите, така че да може да инструктира хората си как да отговорят на заплахата.

Следваше официалната вътрешна поща на Народния комисариат на флота и Министерството на отбраната. Той имаше достъп до цялата кореспонденция на комисариата, докато тази на министерството беше внимателно подбирана, тъй като съветските въоръжени сили споделяха възможно най-малко информация. Този ден нямаше много поща и от двете места. Обичайното заседание в понеделник следобед беше свършило по-голямата част от работата за тази седмица и почти всичко, към което Падорин имаше отношение, беше предоставено за изпълнение на подчинените му. Той си наля втора чаша чай и отвори нов пакет цигари без филтър — навик, който не можеше да изостави въпреки леката сърдечна криза преди няколко години. Прегледа настолния си календар — до десет нямаше никакви среши.

Почти на дъното на купчината се намираше официално изглеждащ плик от Северния флот. Кодовият номер в горния ляв ъгъл показваше, че идва от „Червения октомври“. Не беше ли току-що прочел нещо по този въпрос?

Падорин прерови паметта си. Така, Рамиус не се е явил в своя район на учението? Той сви рамене. Ракетните подводници трябваше да бъдат неуловими и старият адмирал нямаше да бъде особено изненадан, ако Рамиус в момента дърпаше нечии опашки. Синът на Александър Рамиус беше примадона, която явно гради култ към собствената си личност: задържаше някои от обучаваните от него офицери и освобождаваше други. Падорин не можеше да не признае, че отхвърлените за строева служба бяха станали отлични замполити и бяха показали повече строеви знания, отколкото беше необходимо. Но дори и така, Рамиус беше капитан, който трябваше да бъде наблюдаван. Понякога Падорин го подозираше, че е повече моряк, отколкото комунист. От друга страна, баща му беше образец на партиен член и герой от Великата отечествена война. А синът? Години на отлични изяви, както и дълги години на вярно партийно членство. Той беше известен с енергичното си участие на събранията и няколко брилянтни есета. Хората в морския отдел на ГРУ8, съветското военно разузнавателно управление, докладваха, че империалистите го считат за опасен и опитен противник. Добре, помисли Падорин, копелетата трябва да се страхуват от хората ни. Вниманието му се върна отново към плика.

„Червения октомври“, ето това беше напълно подходящо име за боен кораб. Не само заради революцията, променила завинаги световната история, но и заради тракторния завод със същото име. Много сутрини Падорин беше поглеждал на запад от Сталинград, за да види дали фабриката продължава да съществува като символ на съветските бойци, сражавали се с хитлеристките бандити. Пликът носеше клеймо „поверително“ и секретарят не го беше отварял, както правеше с останалата рутинна поща. Адмиралът извади от чекмеджето нож за отваряне на писма. Беше предмет, свързан със сантиментален спомен и служил му дълги години. Когато първият му катер бе потънал под него в една топла августовска нощ на 1942 година, той бе доплувал до брега и върху му се бе нахвърлил германски младок, който не бе очаквал съпротива от полуудавен моряк. Падорин го бе изненадал, забивайки ножа си в гърдите му, при което острието се бе счупило наполовина. По-късно един машинист го бе заострил. Това вече не беше истински нож, но Падорин не искаше да изхвърли сувенира си.

„Другарю адмирал“, започваше писмото, но машинописът беше задраскан и заменен с написаното на ръка „Чичо Юри“. Така Рамиус се обръщаше шеговито към него преди няколко години, когато Падорин беше старши политически офицер на Северния флот. „Благодаря ти за доверието и възможността, която ми даде, да командвам този чудесен кораб!“ Рамиус беше длъжен да е благодарен, помисли Падорин. Заслужил или не, такъв пост не се дава на…

Какво? Падорин спря да чете и след това започна отначало. Забравената му цигара догоря в пепелника, докато Той стигна до края на първата страница. Шега! Рамиус беше известен с шегите си, но за тази щеше да си плати. Беше отишъл твърде далеч. Падорин обърна страницата.

„Това не е шега, чичо Юри. Марко.“

Падорин спря и погледна през прозореца. Кремълската стена в тази си част беше хранилище от ниши за праха на верните партийни членове. Не, той не е прочел писмото вярно. Започна отново, а ръцете му затрепериха.

Падорин имаше пряка линия с адмирал Горшков, която не минаваше през никакви ординарци или секретари.

— Другарю адмирал, тук е Падорин.

— Добро утро, Юри — обади се Горшков любезно.

— Трябва да те видя незабавно. Тук има една работа…

— Каква работа? — попита Горшков предпазливо.

— Трябва да я обсъдим на четири очи. Идвам веднага. — Той по никакъв начин не би обсъждал създалото се положение по телефона, защото знаеше, че е подслушван.

Американската подводница „Далас“

Операторът втори клас на сонар Роналд Джоунс беше изпаднал в обичайния си унес, както забеляза дивизионният му командир. Младият, прекъснал образованието си колежанин, се беше прегърбил над изпитателния си стенд с отпуснато тяло, затворени очи и лице, скрито зад празния израз, който придобиваше, когато слушаше на скъпия си личен касетофон някоя от многобройните си касети с музика на Бах. Джоунс беше човек, който категоризираше касетите си по техните дефекти — накъсано темпо на пиано, нескопосана флейта, неуверена валдхорна. Той слушаше звуците на морето със същото разграничаващо напрежение. Във всички флоти по света подводничарите бяха считани за странна порода, а те от своя страна гледаха на хидроакустиците като на чудаци. Въпреки това странностите им бяха сред най-толерираните в армията. Заместник-командирът обичаше да разказва истории за един старши сонарен оператор, с когото служил две години — мъж, който патрулирал с ракетни подводници в един и същи район през цялата си кариера. Той опознал така добре гърбавите китове, които прекарвали лятото в района, че започнал да ги вика по име. След уволнението си постъпил на работа в океанографския институт в Уудс Хоул, където се отнасяли към странностите му по-скоро със страхопочитание, отколкото с насмешка.

Преди три години Джоунс бил помолен да напусне Калифорнийския технически институт по средата на първата година. Той си направил една от остроумните шегички, с които студентите на този институт били известни, само че тя не намерила почва. Сега служеше във флота, за да осигури средства за завръщането си. Намерението му беше да защити докторат по кибернетика и обработка на сигнали. След получаване на степента щеше да постъпи на работа във военноморската изследователска лаборатория. Лейтенант Томпсън вярваше в това. При постъпването си на „Далас“ шест месеца по-рано той беше прочел досиетата на всичките си подчинени. Коефициентът на интелигентност на Джоунс беше 158 — най-високият на лодката. Той имаше невъзмутим израз на лицето и тъжни кафяви очи, които жените намираха за неустоими. На брега Джоунс бе имал толкова похождения, че биха могли да съсипят цяло отделение морски пехотинци. Лейтенантът не можеше да го разбере. Самият той бе футболен герой в Анаполис, а Джоунс — кокалесто момченце, което слуша Бах. Не, не му беше ясно.

Ударната подводница на САЩ „Далас“ от клас 688 се намираше на четиридесет мили от брега на Исландия и приближаваше към пункта си за патрулиране под кодовото име „Тол Буут“. Беше закъсняла с два дни. Една седмица преди това подводницата бе участвала във военните маневри на НАТО „Пъргав делфин“, отложена с няколко дни, защото най-лошото време в Северния Атлантик от двадесет години насам беше забавило другите кораби. В това учение „Далас“ беше използвала отвратителното време, за да се промъкне и разгроми условната вражеска формация. Това беше още една превъзходна изява на „Далас“ и на нейния капитан — капитан II ранг Барт Манкузо, един от най-младите подводни командири във флота на САЩ. Изпълнението на задачата бе последвано от вежлива покана в базата „Суифтшуъ“ на Британските военноморски сили в Шотландия и американските моряци още не можеха да се преборят с махмурлука след празненството. Сега им бе поставена друга задача — продължение на подводната игра в Атлантика. В продължение на три седмици „Далас“ трябваше да следи движението по „червения маршрут номер едно“.

През последните четиринадесет месеца съветските подводници бяха използвали странна, но ефективна тактика за откъсване от следящите ги американци и англичани. На югозапад от Исландия руските подводници се втурваха към Рейкджейнс Ридж — верига от подводни възвишения, насочена към дълбините на Атлантическия басейн. Пръснати на разстояния от половин до пет мили, тези планини с острите си като нож била от вулканичен произход съперничеха по размер на Алпите. Върховете им се намираха на около триста метра под бурната повърхност на Северния Атлантик. До края на шестдесетте години подводниците почти избягваха да се доближават до тези върхове и още по-малко да се промушват до безчислените долини. През седемдесетте години съветските лодки бяха забелязани да патрулират около веригата през всички сезони и във всякакво време, обикаляйки района надлъж и нашир. След това, четиринадесет месеца преди сегашното патрулиране на „Далас“, американската „Лос Анджелис“ бе преследвала съветска ударна подводница клас „Виктор II“. „Виктор“ заобиколила исландския бряг и се спуснала в дълбокото, наближавайки веригата. „Лос Анджелис“ я последвала. „Виктор“ се движила с осем възела, докато преминала през първата двойка подводни върхове, позната като „Близнаците на Тор“. Неочаквано развила максималната си скорост и поела на югозапад. Шкиперът на „Лос Анджелис“ направил опит да тръгне по следите на „Виктор“, но се провалил. Въпреки че подводниците от класа 688 бяха по-бързи от старите „Виктор“, руската подводница просто не намалила скоростта си в продължение на петнадесет часа, както се установило по-късно.

На пръв поглед опасността не изглеждаше чак толкова голяма. Подводниците разполагаха с прецизни инерционни навигационни системи, способни да определят местоположението с точност до няколкостотин метра всяка секунда. Но „Виктор“ заобикаляла канарите, сякаш капитанът й ги виждал, както изтребител се върти из каньон, за да избегне ракетен противовъздушен огън. „Лос Анджелис“ не могла да продължи преследването между скалите. При всяка скорост над двадесет възела пасивните и активните й сонари, включително дълбокомерът, ставали безполезни. По тази причина „Лос Анджелис“ плавала почти сляпа. По думите на командира й по-късно, това било като да управляваш лек автомобил с изцяло боядисани стъкла, въртейки волана по карта и хронометър. Теоретически било възможно, но капитанът бързо разбрал, че инерционната навигационна система прави грешки от неколкостотин метра и положението се усложнявало от гравитационни смущения. За капак на всичко картите му били направени за надводни кораби. Знаело се, че предмети на по-големи дълбочини от няколкостотин метра са изместени на мили разстояние, но това дотогава не интересувало никого. Промеждутъците между планините станали по-малки, отколкото кумулативната му навигационна грешка и рано или късно той щял да се забие в някой планински скат с повече от тридесет възела в час. Капитанът дал заден ход и „Виктор“ се изплъзнала.

В началото бяха развивани теории, че руснаците по някакъв начин са маркирали един определен маршрут, който подводниците им следваха с висока скорост. Руските капитани бяха известни с лудите си акробатични номера, но може би разчитаха и на някаква комбинация от инерционни системи, магнитни или жирокомпаси, настроени да следват определен маршрут. Тази теория остана недоразвита, защото през следващите седмици се установи, че руските подводници препускаха през планинската верига по различни маршрути. Единственото нещо, което американските и английските подводници можеха да направят, бе да спират периодично и да определят със сонари местоположението си и след това да побързат да ги настигнат. Но руските подводници никога не намаляваха скоростта и подводниците от класовете 688 и „Трафалгар“ продължаваха да изостават.

„Далас“ се намираше в пункт Тол Буут, за да наблюдава преминаващите руски подводници, да следи входа към коридора, който в американския флот се наричаше „червения маршрут номер едно“, и да слухти за всяко външно доказателство за нововъдението, позволяващо на руснаците да преминават през веригата така безгрижно. Преди да са го прекопирали, за американците съществуваха три непривлекателни варианта: можеха да продължават да губят контакт с руснаците, можеха да посрещат ударните подводници на познатите изходи на маршрута или да разположат цяла нова система за хидроакустично разузнаване.

Унесът на Джоунс продължи десет минути — по-дълго от друг път. Той обикновено определяше контакта за далеч по-кратко време. Сега морякът се облегна назад и запали цигара.

— Май се докопах до нещо, господин Томпсън.

— Какво е то? — приведе се Томпсън към преградата.

— Не зная. — Джоунс взе резервните слушалки и ги подаде на офицера. — Чуйте, сър.

Самият Томпсън беше кандидат за магистър по електроника и специалист по конструиране на сонарни системи. Очите му се затвориха плътно, докато се съсредоточаваше върху звука, който наподобяваше неясно нискочестотно ръмжене или може би свистене. Той не можеше да определи с точност. Послуша няколко минути, преди да остави слушалките, и поклати глава.

— Долових го преди половин час на страничната антена — каза Джоунс. Имаше предвид подсистема на многофункционалната хидроакустична станция BQQ-5 на подводницата. Основният й компонент се състоеше от купол с диаметър пет метра и половина, разположен при вълнореза. Куполът се използваше едновременно за активни и пасивни операции. Новост в системата беше комплектът от пасивни сензори, които бяха монтирани по протежение на шестдесет метра от двете страни на корпуса. Това беше механичен аналог на сетивните органи по тялото на акула. — Загубих го, пак го хванах, отново го загубих и пак го засякох — продължи Джоунс. — Това не е звук от витло, нито от кит или риба. Повече прилича на вода, течаща по тръба, като се изключи това, че този забавен шум се появява и изчезва. Както и да е, пеленгът е приблизително две-пет-нула. Това означава, че източникът се намира между нас и Исландия, тоест не много далеч.

— Дай да видим на какво прилича. Може би това ще ни подскаже нещо.

Джоунс свали от една кука кабел с два щепсела. Вкара единия в контакта на хидроакустичния си пулт, а другия — в жака на близкия осцилоскоп. Двамата мъже загубиха няколко минути в работа върху хидроакустичните прибори, за да изолират сигнала. Достигнаха до непостоянна синусоидална крива, която всеки път успяваха да задържат едва за няколко секунди.

— Непостоянна — промърмори Томпсън.

— Да, странно е. Чува се постоянна, но не изглежда постоянна. Разбирате ли какво искам да кажа, Томпсън?

— Не, ти имаш по-добър слух.

— Това е, защото слушам по-добра музика, сър. Рокбоклукът е смърт за слуха.

Томпсън знаеше, че е прав, но за един дипломант на Анаполис не беше необходимо да го чува от редник. Старите ленти със записи на Джанис Джоплин си бяха лично негова работа.

— Давай нататък.

— Да, сър. — Джоунс издърпа щепсела от осцилоскопа и го вкара в панел отляво на хидроакустичното табло непосредствено до компютърния терминал.

По време на последния основен ремонт „Далас“ беше получила и една много специална играчка заедно с хидроакустичната станция BQQ-5. Наречена ВС-10, тя представляваше най-мощният компютър, монтиран някога на подводница. Макар размерите му да бяха приблизително колкото на канцеларско бюро, цената надхвърляше пет милиона долара и извършваше по осемдесет милиона операции в секунда. В компютъра бяха използвани новоразработени 64-битови процесори и най-съвременни обработващи програми. Обемната му памет можеше с лекота да поеме компютърните нужди на цяла ескадра от подводници. Предвиждаше се до пет години всяка ударна подводница да бъде оборудвана с такъв компютър. Задачата му, доста сходна на тази на значително по-голямата система за хидроакустично разузнаване, беше да обработва и анализира хидроакустични сигнали. ВС-10 отделяше околния шум и другите естествени морски звуци, класифицирайки и идентифицирайки само произвежданите от човек. Той можеше да идентифицира името на кораба само по индивидуалната му акустична характеристика подобно на установяването на самоличността по пръстов отпечатък или гласов тембър.

Програмното му осигуряване беше също толкова важно, колкото и самият компютър. Четири години по-рано един доктор на науките по геофизика, работещ в геофизическата лаборатория на Калифорнийския технически университет, бе създал програма от шестстотин хиляди операции, предназначена за предсказване на земетресения. Проблемът, към който програмата беше насочена, се състоеше в отделяне на сигнал от шум. Тя се справи със затрудненията на сеизмолозите, като разграничи случайните шумове, постоянно отчитани от сеизмографите, от действително необичайните сигнали, предшестващи сеизмично събитие.

Министерството на отбраната предостави за пръв път програмата на Командването за техническо оборудване на Военновъздушните сили, което я намери напълно задоволителна за задачите си при контролиране на ядрените взривове из целия свят в съответствие с договорите за ограничаване на въоръженията. Научноизследователската военноморска лаборатория също я преработи за свои собствени цели. Макар и не напълно подходяща за сеизмични предвиждания, програмата се оказа изключително добра за анализиране на хидроакустични сигнали. Програмата беше известна във флота като система-алгоритъм за обработка на сигнали (САОС).

ВЪВЕЖДАНЕ СИГНАЛ САОС, изписа Джоунс на монитора.

ГОТОВ, незабавно отговори компютърът.

ИЗПЪЛНЯВАЙ.

ИЗПЪЛНЯВАМ.

Въпреки фантастичната скорост на ВС-10, шестстотинте хиляди операции на програмата, накъсани от безбройни преходи, се нуждаеха от време, в което машината да отдели естествените звуци чрез критериите си за случайни профили и след това да се съсредоточи върху аномалните сигнали. Бяха необходими двадесет секунди — цяла вечност при компютрите. Отговорът се изписа на монитора. Джоунс натисна клавиш, за да направи копие на матричния принтер.

— Хм — откъсна той листа. — „Аномален сигнал, оценен като разместване на магма“. Това е начинът, по който САОС иска да каже „вземи две аспиринчета и си гледай работата“.

Томпсън се разсмя. Въпреки всичкия шум, който бе съпровождал новата система, популярността й във флота беше незначителна.

— Помниш ли докладите в Англия? Нещо за сеизмична дейност около Исландия, както през шестдесетте години, когато островът изригна.

Джоунс запали нова цигара. Той познаваше студента, който първоначално бе съставил това недоносче, наречено САОС. Единият от проблемите беше, че то имаше гадния навик да анализира погрешни сигнали, което не можеше да се разбере от резултатите. Освен това, тъй като програмата е била създадена основно за наблюдение на сеизмични явления, Джоунс подозираше, че тя е склонна да тълкува аномалиите именно като сеизмични. Той не харесваше тази вродена склонност и допускаше, че научно-изследователската лаборатория не я бе отстранила напълно. Едно нещо беше да се използват компютрите като средство и съвсем друго да им се позволи да мислят вместо човека. И като капак на всичко те винаги откриваха нови морски звуци, които никой и никога не бе долавял и още по-малко класифицирал.

— Сър, честотата е напълно погрешна поради една причинна — никъде не е достатъчно ниска. Дали да не опитам да хвана този сигнал с R-15? — Джоунс имаше предвид буксирната антена от пасивни сензори, която „Далас“ влачеше след себе си на малка скорост.

В този момент влезе капитан Манкузо с неизменната чаша кафе в ръка. Ако имаше нещо плашещо в капитана, помисли Томпсън, това е талантът му да се появява винаги, когато става нещо. Да не би да е опасъл целия кораб с микрофони?

— Просто минавах оттук — обясни той небрежно. — Какво става в този прекрасен ден? — облегна се капитанът на преградата. Той беше дребен мъж, едва метър и петдесет и пет сантиметра висок, който през целия си живот се беше борил за линията си, но вече губеше поради добрата храна на подводницата и липсата на физически упражнения. Тъмните му очи бяха оградени с присмехулни бръчици, които ставаха по-дълбоки винаги когато се готвеше да извърти номер на някой друг кораб.

Ден ли беше, запита се Томпсън. Шестчасовите дежурства на подводницата бяха предназначени за удобство в работата, но след няколко смени трябваше да се натиска бутона на ръчния часовник, за да се определи дали е ден или нощ — в противен случай дневниците можеха да бъдат попълнени погрешно.

— Шкипер, Джоунс попадна на странен сигнал на страничната антена. Компютърът твърди, че е магмено разместване.

— И Джоунси не е съгласен с него — за Манкузо не беше необходимо да пита.

— Не, сър, капитане. Не съм. Не зная какво е, но съм сигурен, че не е това.

— Отново ти срещу машината.

— Шкипер, САОС работи добре през повечето време, но понякога се държи като идиот. — Епитетът, използван от Джоунс, беше най-силната ругатня на електрониците. — Първо, честотата е изцяло погрешна.

— Добре, ти какво мислиш?

— Не зная, капитане. Не е шум от витло, нито пък някой от естествените звуци, които съм чувал. Освен това… — Джоунс беше поразен от непринудеността на разговора с командващия офицер дори и след три години на ядрената подводница. Екипажът на „Далас“ беше като едно голямо семейство, защото всички се трудеха изключително усърдно. Капитанът беше бащата. Помощник-капитанът, съгласяваха се всички с готовност, беше майката. Офицерите бяха юношите, а редниците и сержантите бяха децата. Най-важно от всичко беше, че ако имаше да се каже нещо, капитанът го изслушваше. За Джоунс това означаваше много.

Манкузо кимна замислено.

— Добре, продължавай да се занимаваш. Няма смисъл да се оставя цялата тая скъпа машинария да бездейства.

Джоунс се ухили. Някога беше разказал на капитана с пълни подробности как от това оборудване би могъл да направи най-добрата в света стереоуредба. Манкузо бе изтъкнал, че това няма да е голямо постижение, тъй като само хидроакустичното оборудване в тази стая струва над двадесет милиона долара.

— Господи! — изпъна се младши операторът в стола си. — Някой стъпи на газта.

Джоунс беше ръководител на хидроакустичната смяна. Другите двама дежурни отбелязаха новия сигнал. Джоунс превключи слушалките си към жака на буксирната антена, а двамата офицери се отдръпнаха, за да не му пречат. Той извади бележник и записа времето, преди да се заеме с контролните прибори. BQR-15 беше най-чувствителната хидроакустична уредба на подводницата, но чувствителността й не беше необходима за този контакт.

— По дяволите — промърмори тихо Джоунс.

— „Чарли“ — обади се младшият оператор.

Джоунс поклати глава.

— „Виктор“. Със сигурност е клас „Виктор“. Движи се с тридесет възела — страшни избухвания от кавитационен шум, — копае страхотни дупки във водата и не му пука кой го чува. Пеленг нула-пет-нула. Шкипер, около нас е чисто, а сигналът е едва доловим. Не е близо. — Това беше най-приблизителната оценка за разстояние, която Джоунс можеше да даде. „Не е близо“ означаваше всичко, което се намираше на повече от десет мили. Той се върна към контролните си прибори. — Мисля, че познавам този приятел. Това е този с огънатата лопатка на витлото — звучи, сякаш около него се е усукала верига.

— Прехвърли го на високоговорителя — нареди Манкузо на Томпсън. Не искаше да притеснява операторите. Лейтенантът вече беше започнал да въвежда сигнала във ВС-10.

Високоговорителят, монтиран на преградната стена, можеше да държи четирицифрена цена във всеки магазин за стереоуредби заради чистотата на звука и съвършената си динамика и, както всичко друго в подводницата клас 688, беше най-доброто, което можеше да се купи с пари. Докато Джоунс работеше със звуковите прибори, те чуха виещото цвърчене от кавитацията на витло, пронизителния писък, отдаван на огънатата лопатка, и дълбокото ръмжене от работещия на пълни обороти реактор. Следващото нещо, което Манкузо чу, бе принтерът.

— Клас „Виктор I“, номер шест — заяви Томпсън.

— Точно така — кимна Джоунс. — „Вик“ — шест, пеленг все още нула-пет-нула. — Той мушна мундщука в слушалките си. — Контакт, сонар, имаме контакт. Клас „Виктор“, пеленг нула-пет-нула, измерена скорост на целта тридесет възела.

Манкузо се приведе към галерията и се обърна към лейтенант Пат Маниън, дежурен по кораб.

— Пат, попълни състава на групата за съпровождане и управление на огъня.

— Тъй вярно, капитане.

— Чакай малко! — вдигна ръка Джоунс. — Хванах още една — завъртя той няколко ръчки. — Тази е клас „Чарли“. Дяволите да ме вземат, ако и тя не прави дупка. Малко по на изток, пеленг нула-седем-три, скорост около двадесет и осем възела. Познаваме и този приятел. Да, „Чарли II“, номер единадесет. — Джоунс отдръпна слушалката от едното си ухо и погледна Манкузо. — Шкипер, руснаците да не правят днес състезание на подводници?

— Не са ме предупреждавали. Разбира се, ние тук не получаваме спортни вестници — разсмя се тихо Манкузо, разклащайки кафето в чашата си и криейки истинските си мисли. Какво, по дяволите, ставаше? — Предполагам, че трябва да отида отпред и да видя каква е тая работа. Спорна работа, момчета.

Той измина няколкото крачки напред към щурмовия център. Маниън бе поел управлението заедно с един младши дежурен по кораб и седем старшини. Оператор първи клас по управление на огъня въвеждаше данни от анализатора за движението на целта в компютъра Марк 117. Друг офицер въвеждаше корекции, за да поеме контрола върху следенето на целите. В това нямаше нищо необичайно. Цялата смяна вършеше работата си бързо, но без напрежение, което се постигаше с години на обучение и тренировки. Докато подразделенията на другите родове войски обикновено се упражняваха срещу съюзници или срещу самите себе си в съперничество с тактиката на Източния блок, ударните подводници на флота играеха с истински противник и без прекъсване. Подводниците действаха в реална бойна обстановка.

— Имаме си компания — забеляза Маниън.

— Не са много близо — обади се лейтенант Чарлз Гудмън. — Пеленгите не са се променили дори с косъм.

— Контакт, сонар. — Гласът беше на Джоунс и Манкузо отговори.

— Контакт. Какво има, Джоунси?

— Хванахме още една, сър. „Алфа 3“, пеленг нула-пет-пет. Чува се като земетресение, сър, но съвсем неясно.

— „Алфа 3“? Старата ни приятелка „Политовский“. Скоро не сме се натъквали на нея. Нещо друго да ми кажеш?

— Предположение, сър. Първо избълбука и след това утихна, като че ли прави завой. Мисля, че се отправя насам. Малко съмнително, сър. Долавяме и още един шум на североизток. Много е объркващо, за да го разберем веднага. Работим по въпроса.

— Добре, чудесно, Джоунси. Продължавай.

— Разбира се, капитане.

Манкузо се усмихна, остави телефонната слушалка и вдигна поглед към Маниън.

— Знаеш ли, Пат, понякога се питам дали Джоунси не е отчасти магьосник.

Маниън погледна към схемите, които Гудмън чертаеше върху хартия, за да поддържа компютърната обработка на данните за определяне на целта.

— Той е доста добър. Проблемът е, че вярва, че ние работим за него.

— В този момент го правим. — Джоунс беше техните очи и уши и Манкузо беше доволен, че го има.

— Чък? — обърна се Манкузо към лейтенант Гудмън.

— Пеленг постоянен и при трите контакта, сър. — Което означаваше, че целите се отправят към „Далас“. Също така означаваше, че не могат да обработят данните за дистанция, необходими за вземане на решение за стрелба. Не че всички искаха да стрелят, но това беше целта на учението.

— Пат, я да излезем малко на простор. Придвижи ни на около десет мили източно — заповяда Манкузо небрежно. Имаше две причини за тази заповед. Първо, щяха да установят базова линия, от която да изчислят с компютъра евентуалното разстояние до целта. Второ, по-дълбоките води щяха да създадат по-добри акустични условия, откривайки за тях отдалечената полоса на хидроакустична конвергенция. Капитанът огледа внимателно схемата, преценявайки тактическата ситуация, докато навигаторът даваше необходимите команди.

Бартоломео Манкузо беше син на бръснар, който затваряше всяка есен бръснарницата си в Сисеро, щата Илинойс, за да ходи на лов за елени в Мичиган. Барт придружавал баща си при тези ловувания, застрелял първия си елен още ненавършил дванайсет и продължил да го прави всяка следваща година, докато влязъл във военноморската академия. Никога след това ловът не му липсвал. Откакто станал офицер на ядрена подводница, се научил на много по-развлекателна игра. Сега ходеше на лов за хора.

Два часа по-късно иззвъня алармен звънец на ELF-радиото в свързочния пункт на подводницата. Както всички ядрени подводници, „Далас“ също влачеше дълга антена, настроена на изключително ниската честота на предавател, разположен в централната част на САЩ. Каналът покриваше досадно тясна информационна лента. За разлика от телевизионните канали, които предаваха хиляди, хиляди частици информация в един кадър, ELF-радиото подаваше данните бавно — приблизително един знак на всеки трийсет секунди. Дежурният радиооператор изчака търпеливо информацията да се запише на лентата. Когато съобщението свърши, той пусна лентата на висока скорост и преписа съобщението, подавайки го на свързочния офицер, който го очакваше с кодовата си книжка.

В действителност сигналът не беше код, а „еднократен“ шифър. Всеки шест месеца се издаваше книжка за ползване на подводниците, която беше попълнена с произволни транспозиции за всяка буква от сигнала. Всяка трибуквена група в тази книжка отговаряше на предварително определена дума или фраза от друга книжка. Дешифрирането на съобщението на ръка отне по-малко от три минути и когато завърши, то бе отнесено на капитана в щурмовия пункт.

Командващ подводните сили в района на Атлантика беше големият шеф на Манкузо вицеадмирал Винсент Галъри. Очевидно възрастният мъж възнамеряваше да прегрупира цялата си войска. Следващият сигнал за тревога, AAA — разбира се, шифрован, — щеше да ги подгони да слязат до дълбочината на перископната антена, за да получат по-подробни инструкции чрез SSIX — станцията на подводницата за сателитна информация — от геосинхронния комуникационен спътник, използван изключително от подводниците.

Тактическата обстановка се изясняваше, въпреки че стратегически изводи на този етап не бяха възможни. Придвижването им с десет мили на изток позволи да се получи достатъчна информация за дистанцията до първоначалните три контакта и до друга „Алфа“, която се бе появила няколко минути по-късно. Първият от контактите, с „Вик 6“, вече беше в обсега на торпедата. Едно от тях, „Марк 48“, беше вече насочено към нея и капитанът й но никакъв начин не би могъл да знае за присъствието на „Далас“. „Вик 6“ беше елен в очите на Манкузо, но сезонът за лов още не беше настъпил.

Макар и не бързи като „Виктор“ и „Чарли“ и с десет възела по-бавни от по-малките „Алфа“, „Далас“ и другите подводници от нейния клас можеха да се движат почти безшумно с около двадесет възела. Това беше триумф на технологичната и конструктивната мисъл, продукт на десетилетия труд. Но движението без да те засекат е полезно за ловеца само ако вижда плячката. Сонарите губят ефективността си, ако носещата ги платформа увеличи скоростта си. BQQ-5 на „Далас“ запазваше двайсетпроцентова ефективност при двайсет възела в час, което не беше много весело. Подводниците, придвижващи се с висока скорост от една точка в друга, бяха слепи и неспособни да навредят на никого. В резултат оперативната схема на ударните подводници приличаше твърде много на тази на пехотата. При пехотинците тя се наричаше „прибежка и прикриване“, а при подводниците — „спринтиране и дрейфване“. След като открие целта, подводницата се втурва към по-изгодна позиция, спира, за да захване отново жертвата си, след това се хвърля пак напред, докато овладее стрелкова позиция. Плячката на подводницата също се движи и ако подводницата успее да заеме позиция пред нея, не й остава нищо друго, освен да спре и да чака момента за решителен удар.

Подводничарският занаят изисква не само умение, а и усет, и артистичен подход, мономаниакална самоувереност и агресивността на професионален боксьор. Манкузо притежаваше всички тези качества. Той бе прекарал петнайсет години в изучаване на занаята и цяло поколение командири бяха служили при него като младши офицери, бяха го слушали внимателно при честите дискусии на маса, което правеше подводничарството съвсем човешка професия. Времето на брега бе запълвано с изучаване на различни компютъризирани моделиращи устройства, посещения на семинари, сравняване на записки и идеи с колегите. На борда на надводни кораби и противолодъчни самолети той се бе научил как „врагът“ — моряците на надводни кораби — играеше своята собствена ловна игра.

Подводничарите имаха едно мото: „Съществуват два вида кораби — подводници и цели.“ Какво ще преследва „Далас“, запита се Манкузо. Руски подводници? Е, ако това беше играта и руснаците препускаха наоколо по този начин, тя щеше да бъде съвсем лесна. Той и „Суифтшуъ“ току-що бяха надхитрили цял отбор от противолодъчни специалисти на НАТО — мъже, чиито страни зависеха от способността им да запазят морските пътища свободни. Подводницата и екипажът му бяха проявили качества, каквито всеки мъж би искал да притежава. Джоунс беше един от десетте най-добри оператори на хидроакустични системи във флота. Присъствието му позволяваше на Манкузо да бъде подготвен за всякаква игра. Както и при откриване на ловния сезон, всички странични съображения изчезваха. Той се превръщаше в оръжие.

Главна квартира на ЦРУ

Беше четири и четирийсет и пет сутринта и Райън се бе отпуснал удобно върху задната седалка на шевролета на ЦРУ, взел го от „Мариът“, за да го закара в Ленгли. От колко време вече беше тук? Двадесет часа? Или почти толкова, но достатъчно, за да успее да се срещне с шефа си, да види Скип, да купи подаръци за Сали и да се отбие в къщата, която му се стори в добро състояние. Той я бе дал под наем на преподавател във Военноморската академия. Би могъл да вземе пет пъти повече, ако я бе дал на друг, но не искаше в къщата му да се разпорежда някоя необуздана компания. Офицерът беше канзасец и приемлив наемател.

Едва пет часа и половина сън през последните… тридесет? Горе-долу толкова. Той беше прекалено изморен, за да погледне часовника си. Не беше честно. „Безсънието е смърт за мисълта“, но нямаше почти никакъв смисъл да го казва на себе си, а на адмирала още по-малко.

Влезе в кабинета на Гриър пет минути по-късно.

— Съжалявам, че трябваше да те събудя, Джак.

— О, няма нищо, сър — върна лъжата Райън. — Какво има?

— Ела тук и си сипи кафе. Денят ще бъде дълъг.

Райън пусна палтото си върху канапето и отиде да си налее чаша от морската запарка. Отказа се от захар. По-добре беше да го пие чисто и да поеме кофеина изцяло.

— Има ли къде да се обръсна, сър?

— Тоалетната е зад вратата в ъгъла. — Гриър му подаде жълт лист хартия, който откъсна от телексната машина. — Погледни това.

Райън погледна часовника си.

— Бързо работят момчета в АНС, а и нашите дежурни са много бързи, когато трябва да събудят някого. — Той изпи чашата си до дъно и отиде да я напълно отново. — Какво показва анализът на обмена на сигнали?

— Ето — подаде му Гриър втори лист от телекса.

Райън го прегледа бегло.

— Това са много кораби. Трябва да са всичките, които те имат извън базите. Но обменът с тези в пристанищата е малък.

— Брегова ивица — отбеляза Гриър. — Тези в пристанищата могат да телефонират във флотските щабове. Между другото, това наистина са всичките им кораби, които имат в западното полукълбо. Всички до един. Да ти идва нещо на ум?

— Да помислим. Имаме повишена активност в Баренцово море. Прилича на средноголямо противолодъчно учение. Може би го разширяват. Но не обяснява повишената активност в Балтийско и Средиземно море. Да са започнали някаква военна игра?

— Не. „Червена буря“ завърши едва преди месец.

Райън поклати глава.

— Н-да. Обикновено им трябват няколко месеца, докато преценят толкова много информация, а и кой ли ще иска да си играе по това време на годината? Очаква се кучешки студ. Те разигравали ли са някога генерално учение през декември?

— Не, но повечето потвърждения са от подводници, синко, а на подводниците не им пука от времето.

— Е, при някои други условия това може да изглежда зловещо. Никаква идея какво означава сигналът, а?

— Не. Те използват компютърни шифри като нас. Дори да ги разчетат, ония призраци в АНС няма да ми кажат. — Агенцията за национална сигурност теоретически се водеше под титулярното ръководство на директора на ЦРУ. На практика то само си беше господар. — Ето за какво служи анализът на обмена, Джак. Опитваш се да отгатнеш намерения по това, кой с кого говори.

— Да, сър, но когато всеки говори с всеки…

— Така е.

— Още нещо в бойна тревога? Армията им? Силите на ПВО? — Райън имаше предвид мрежата за въздушна защита.

— Тц. Единствено флотът. Подводници, кораби и военноморска авиация.

Райън се протегна.

— Това говори за учение, сър. Все пак ще ни трябва още малко информация за това, което правят. Говорили ли сте с адмирал Дейвънпорт?

— Това е следващата стъпка. Не ми остана време. Успях само да се обръсна и да включа кафето, преди да дойдеш. — Гриър седна и превключи телефонната слушалка към говорителя на бюрото си, преди да набере номера.

— Вицеадмирал Дейвънпорт — дочу се лаконичен глас.

— Добро утро, Чарли. Обажда се Джеймс. Получи ли 976 на АНС?

— Разбира се, но не то ме събуди. Преди няколко часа SOSUS мрежата ни направо обезумя.

— Ами? — Гриър погледна телефона и след това Райън.

— Да, почти всяка от подводниците им в открито море натисна педала до дупка и всички по едно и също време.

— Какво точно правят, Чарли? — пришпори го Гриър.

— Опитваме се да разберем. Изглежда, че куп подводници се отправят към Северния Атлантик. Бойните им единици в Норвежко море препускат на югозапад. Три от тези в западното Средиземноморие тръгнаха в същата посока, но все още не сме получили ясна картина. Ще са ни необходими още няколко часа.

— С какво разполагат около бреговете ни, сър? — попита Райън.

— Събуди ли се, Райън? Добре. Две стари „Ноември“. Едното се върти като гарван и се занимава с електронно разузнаване на известно разстояние от носа. Другото клечи около Кингс Бей и дяволски ни досажда.

Райън се засмя вътрешно. Американски или съюзнически кораб беше „тя“, руснаците използваха мъжко местоимение за кораб, а разузнаването обикновено говореше за руски кораб като „то“.

— Една подводница „Янки“ — продължи Дейвънпорт — се намира на хиляда мили от Исландия и първоначалните сведения са, че се отправя на север. Вероятно е грешка. Реципрочен пеленг, грешка при преписването или нещо такова. Проверяваме. Трябва да е глупак, защото преди това се бе упътила на юг.

Райън вдигна очи.

— Какво става с другите им ракетни подводници?

— Делтите и тайфуните им са в Баренцово море и в Охотско море, както обикновено. Нямаме новини от тях. А, там имаме ударни подводници, разбира се, но Галъри не иска те да нарушават радиомълчанието и е прав. Така че всичко, което имаме до този момент, е докладът за блуждаещата „Янки“.

— Какво ще правим, Чарли? — попита Гриър.

— Галъри е обявил обща тревога на корабите си. Те са в готовност, ако решим да се прегрупираме. Съобщиха ми, че NORAD е в леко повишена бойна готовност — Дейвънпорт имаше предвид Командването на ПВО за Северна Америка. — Флотите на CINCLANT и CINCPAC10 са нащрек и обикалят, както можеше и да се очаква. Това е всичко за момента. Преди всичко трябва да разберем намеренията им.

— Добре, дръжте ме в течение.

— Роджър, ако чуем нещо, ще ти съобщя, а вярвам…

— Ще го направим — затвори телефона Гриър и се закани с пръст на Райън. — Не се опитвай да заспиш пред мен, Джак.

— С това нещо тук? — посочи с чашата Райън.

— Както виждам, не те безпокои.

— Сър, все още няма за какво да се безпокоим. Сега там е един след обяд. Вероятно някой адмирал, може би самият стар Сергей, е решил да потренира момчетата си. Сигурно изобщо не е доволен от „Червена буря“ и е решил да ги пораздруса, включително и нас. По дяволите, армията и военновъздушните им сили са спокойни и ако беше сигурно, че планират нещо гадно, другите ни служби щяха да знаят. Ще трябва да ги наблюдаваме, но засега не виждам нещо, заради което да се потим. — Райън за малко щеше да каже „да си губим съня“.

— На колко години беше при Пърл Харбър?

— Баща ми е бил на деветнайсет, сър. Оженил се след войната и аз бях първият малък Райън — усмихна се Джак, защото беше уверен, че Гриър го знае. — Доколкото си спомням, вие също не сте бил много по-стар.

— Бях втори матрос на стария „Тексас“. — Гриър никога не беше участвал в тази война. Малко след като започнала, той бил приет във Военноморската академия. Докато се дипломира и завърши обучението си в подводничарското училище, войната била почти приключила. Слязъл на японския бряг един ден след края й. — Но все пак разбираш какво искам да кажа.

— Точно така, сър, и затова, освен всичко, останало имаме и ЦРУ, РУМО11 и АНС. Ако руснаците могат да направят всички ни на глупаци, ще трябва да се молим на собствения си бог.

— Всички тези подводници, запътили се към Атлантика…

— Чувствам се по-добре при мисълта, че „Янки“ се е отправила на север. Те са разполагали с достатъчно време, за да скрият тази информация. Дейвънпорт вероятно не иска да повярва без потвърждение. Ако Иван има намерение да играе мръсно, тази „Янки“ щеше да хукне на юг. Ракетите на тези вехти подводници не летят надалеч. Такааа, остава ни да чакаме. За щастие, сър, правите свястно кафе.

— Какво ще кажеш за закуска?

— Може. Ако свършим с Афганистан, може би ще отлетя ут… нощес.

— Би могъл. Дано така се научиш да спиш в самолета.

Закуската им пристигна двайсет минути по-късно. Двамата мъже бяха свикнали да се хранят добре, а храната беше изненадващо вкусна. Обикновено храната в кафетериите на ЦРУ не се отличаваше от правителствената и Райън се питаше дали нощната смяна с намаления си състав успява да се справи със задълженията си. Или може би са изпратили да я купят. Двамата мъже бездействаха до седем без петнайсет, когато позвъня Дейвънпорт.

— Обстановката се изясни. Всички щурмоваци се отправят към пристанищата. Хванахме дирите на две „Янки“, три „Делта“ и една „Тайфун“. „Мемфис“ докладва, че нейната „Делта“ тръгнала за вкъщи с двайсет възела, след като е била на позиция в продължение на пет дни, и след това Галъри запита „Куйнфиш“. Същата работа — изглежда, всички се прибират в обора. Току-що получихме няколко фотоса от едно „голямо птиче“, прелитащо над фиорда, като никога безоблачен, и вече имаме група надводни кораби с ярка инфрачервена сигнатура, като че ли вдигат пара.

— Нещо за „Червения октомври“? — попита Райън.

— Нищо. Може би информацията ни е била лоша и тя не е отплувала. Няма да е за първи път.

— Не вярвате да са я загубили? — запита се Райън на глас.

Дейвънпорт вече бе помислил за този вариант.

— Това би обяснило активността на север, но защо е тази в Балтийско и Средиземно море?

— Преди две години бяхме пак така паникьосани с „Тълибий“ — изтъкна Райън. — И началник-щаба на морските операции така се подмокри, че обяви всеобща спасителна готовност в двата океана.

— Възможно е — съгласи се неохотно Дейвънпорт. След този провал в Норфолк се изляха реки от кръв. На американската подводница „Тълибий“, малка, единствена по типа си подводница, дълго се бе носила славата, че е с лош късмет. В онзи случай той бе настигнал и много други.

— Както и да е. Вече не изглежда така страшно, както преди два часа. Те нямаше да прибират щурмоваците си, ако имаха някакви планове срещу нас, нали? — попита Райън.

— Както виждам, Райън продължава да носи магическата ти кристална топка за гадаене, Джеймс.

— Затова му плащам, Чарли.

— Странно е все пак — отбеляза Райън. — Защо ще отзовават всичките си ракетни подводници? Правили ли са го преди? А тези в Пасифика?

— Още нямаме сведения за тях — отговори Дейвънпорт. — Поисках информация от CINCPAC, но още не съм я получил. По другия въпрос — не, никога не са отзовавали вкупом всичките си щурмоваци, но понякога разместват позициите им едновременно. Вероятно и сега е така. Казах, че се отправят към пристанищата, а не че влизат в тях. Ще разберем след няколко дни.

— Ами ако се страхуват, че са загубили някой? — налучка Райън.

— Де късмет? — присмя се Дейвънпорт. — Не са губили щурмовак от онзи „Голф“, който гепихме при Хаваите, когато ти беше още в университета, Райън. Рамиус е твърде добър капитан, за да позволи това да се случи.

Като капитан Смит на „Титаник“, помисли Райън.

— Благодаря за информацията, Чарли — постави слушалката Гриър. — Изглежда си прав, Джак. Все още няма за какво да се тревожим. Дай да се заемем със сведенията за Афганистан и като свършим, ще погледнем за всеки случай тези снимки на Чарли от Северния им флот.

Десет минути по-късно пристигна пратеник от централния архив с количка. Гриър беше човек, който обичаше сам да се запознае с необработените данни. Това беше удобно и за Райън. Той познаваше някои анализатори, чиито доклади се основаха на подбрана информация и по тази причина бяха изритани от мъжа пред него. Сведенията върху количката бяха от различни източници, но най-интересни за Райън бяха тези от тактическите радиоподслушватели, разположени по пакистанската граница и, както се досети, вътре в самия Афганистан. Естеството, и темпът на съветските операции не говореше за изтегляне, както се внушаваше от няколко скорошни статии в „Красная звезда“ и от някои разузнавателни източници вътре в Съветския съюз. Преглеждането на информацията им отне три часа.

— Мисля, че сър Базил отделя твърде много внимание на политическото разузнаване и твърде малко на сведенията от подслушвателните ни постове на място. Не за пръв път руснаците не дават възможност на полевите си командири да научат какво става в Москва, но като цяло не мога да получа ясна картина — заключи Райън.

Адмиралът го изгледа.

— Плащам ти за отговори, Райън.

— Сър, истината е, че Москва влезе там по грешка. Знаем го и от военни, и от политически разузнавателни доклади. Смисълът на сведенията е много ясен. От моя гледна точка те не знаят какво искат да направят. В случай като този бюрократичното мислене намира за най-лесно да не се прави нищо. И така, на полевите им командири е наредено да продължават да изпълняват задачата, докато висшите партийни шефове тъпчат на едно място в търсене на решение и пазят задниците си от прекалено ангажиране в тая каша.

— Добре, сега знаем, че не знаем.

— Да, сър. На мен също не ми харесва, но ако кажа друго, ще бъде лъжа.

Адмиралът изсумтя. Ленгли беше пълен с шпиони, които отговаряха, без дори да са чули въпроса. Райън беше все още нов в играта и когато не знаеше нещо, си признаваше. Гриър се запита дали това ще се промени с течение на времето. Надяваше се на обратното.

Бяха обядвали, когато от Националното разузнавателно управление пристигна пратеник с пакет. Той съдържаше снимки, направени същата сутрин при две последователни прелитания на спътник КН-11. Това щяха да бъдат последните такива снимки за известно време поради ограниченията, наложени от орбиталните характеристики и от лошото време над целия Колски полуостров. Първият комплект снимки на видима светлина беше направен един час след като Москва бе изпратила сигнал „светкавица“ и показваше корабите на котва или привързани на доковете. На инфрачервените кадри много от тях грееха ярко, което говореше, че котлите или газо-турбинните им двигатели работеха. Вторият комплект снимки беше правен при второто орбитално прелитане от много малък ъгъл.

Райън внимателно разгледа увеличените копия.

— Ау! „Киров“, „Москва“, „Киев“, три „Кара“, пет „Крест“, четири „Кривак“, осем „Удалов“ и пет „Современний“.

— Спасително учение, а? — Гриър погледна Райън навъсено. — Виж тук, в дъното. Всички бързи танкери, които имат, също излизат. Това е по-голямата част от ударната сила на Северния флот и щом ще им трябва гориво, сигурно няма да се прибират доста време.

— Дейвънпорт би могъл да бъде по-точен. Но все пак щурмоваците им се връщат. На тези снимки няма амфибийни кораби, само бойни. И само нови, с далечен обсег и голяма скорост.

— И с най-добрите оръжия.

— Аха — кимна Райън. — И всички изхвърчаха за няколко часа. Сър, ако това е било предварително планирано, щяхме да научим. Изглежда се е наложило едва днес. Интересно.

— Придобил си английския навик да омаловажаваш нещата, Джак. — Гриър се изправи и се протегна. — Искам да останеш още един ден.

— Слушам, сър. — Райън погледна часовника си. — Ще имате ли нещо против, ако телефонирам на жена си? Не ми се ще да чака самолет, на който ме няма.

— Разбира се. И след като свършиш с разговора, искам да отидеш и да се срещнеш с един човек от РУМО, който работеше за мен. Провери колко оперативни данни са получили за това внезапно излизане. Ако е учение, ще разберем съвсем скоро и ще успееш още утре да занесеш своята сърфинг-Барби вкъщи.

Беше Барби-скиорка, но Райън премълча.