Ловът на „Червения октомври“

„Далас“

— Лудия Иван — извика Джоунс отново, — обръща наляво.

— Добре, пълен стоп — заповяда Манкузо, държейки в ръка заповедите си, които препрочиташе от часове. Не беше доволен от тях.

— Пълен стоп, сър — отговори рулевият.

— Пълен назад.

— Пълен назад, сър. — Рулевият изпълни командата и се обърна с въпросителен израз на лицето.

Навсякъде на „Далас“ екипажът чу шум, прекалено силен шум в момента, в който тарелковият клапан се отвори и изпусна пара към витлата на задната турбина, опитвайки се да завърти перката в обратната посока. Това мигновено предизвика вибрации и кавитационни звуци в задната част.

— Рулят докрай надясно.

— Рулят докрай надясно, сър.

— Командире, тук офицерът на сонара, кавитираме — каза Джоунс по интеркома.

— Много добре, офицер на сонара! — отговори Манкузо остро. Той не разбираше новите си заповеди, а нещата, които не разбираше, го вбесяваха.

— Скоростта намалена на четири възела — докладва лейтенант Гудмън.

— Рулят в средата на кораба, пълен стоп.

— Рулят в средата на кораба, сър, пълен стоп — отговори веднага рулевият. Не искаше капитанът да му крещи. — Сър, рулят ми е в средата на кораба.

— Господи! — каза Джоунс в залата със сонарите. — Какво прави капитанът?

Манкузо беше в залата със сонарите след секунда.

— Все още завиваме ляво на борд, капитане. Той е зад нас заради завоя, който направихме — отбеляза Джоунс възможно най-безразлично. Манкузо забеляза, че това се доближаваше до обвинение.

— Подплашваме дивеча, Джоунси — каза Манкузо спокойно.

Ти си шефът, помисли си Джоунс, който беше достатъчно умен да не каже нищо друго. Капитанът изглеждаше сякаш щеше да отреже главата на някого, а Джоунс току-що се беше възползвал от толерантността, която му се полагаше за месец напред. Той включи слушалките си към контакта на буксирната антена.

— Шумовете от мотор намаляват, сър. Той намалява скоростта. — Джоунс млъкна за момент. Трябваше да докладва и остатъка. — Сър, предполагам, че ни е чул.

— Той трябваше да ни чуе — каза Манкузо.

„Червения октомври“

— Капитане, вражеска подводница — каза бързо мичманът.

— Вражеска? — попита Рамиус.

— Американска. Трябва да ни е следила и е трябвало да завие, когато и ние завихме, за да избегне сблъсък. Със сигурност е американска, с широк ляв нос, разстояние — под километър, мисля. — Той подаде слушалките на Рамиус.

— „688“ — каза Рамиус на Бородин. — По дяволите! Трябва да се е натъкнал на нас през последните два часа. Лош късмет.

„Далас“

— Добре, Джоунси, прослушай го. — Манкузо лично издаде заповедта за активно хидроакустично проучване. „Далас“ беше завила още малко, преди да спре съвсем.

Джоунс се поколеба за момент, все още разчитайки звука от реактора на пасивните си системи. Той се протегна и включи активните сонари в главната сфера на BQQ-5 на носа.

Пинг! Вълна от звукова енергия беше насочена към целта.

Понг! Вълната се отрази от твърдия стоманен корпус и се върна към „Далас“.

— Разстояние до целта 1000 метра — каза Джоунс. Връщащият се сигнал беше прекаран през компютъра ВС-10 и се появиха някои груби детайли. — Конфигурацията на целта показва ядрена подводница клас „Тайфун“. Ъгълът на носа е около седемдесет. Той е спрял. — Още шест звукови вълни потвърдиха това.

— Осигурете подслушване — каза Манкузо. Изпита известно удовлетворение, научавайки, че е бил прав в прогнозите си за подводницата. Но не много голямо.

Джоунс изключи системата. За какво, по дяволите, трябваше да правя това, чудеше се той. Беше направил всичко възможно, оставаше само да прочете номера на кърмата.

„Червения октомври“

Вече всеки човек на „Октомври“ знаеше, че са открити. Ударът от звуковите вълни беше резонирал из целия корпус — един звук, който никой подводничар не обичаше да чува. Със сигурност не и в подводница със създаващ проблеми реактор, помисли си Рамиус. Може би той можеше да използва това…

„Далас“

— Някой на повърхността — каза изведнъж Джоунс. — Откъде, по дяволите, се появиха? Капитане, преди минута нямаше нищо, нищо, а сега чувам звук от двигатели. Два, може би повече — смятам, че са два ескадрени миноносеца и нещо по-голямо. Сякаш са стояли там горе и са ни дебнели. Преди минута са били неподвижни. По дяволите! Не чух нищо.

„Инвинсибъл“

— Изчислихме времето доста добре — каза адмирал Уайт.

— Имахме късмет — отбеляза Райън.

— Късметът е част от играта, Джак.

„Бристъл“ на кралските ВМС пръв чу звука от двете подводници и от завоя, който „Червения октомври“ направи. Дори и на пет мили подводниците едва се чуваха. Маневрата „Лудия Иван“ беше свършила преди три мили и корабите на повърхността получиха възможност да заемат добра позиция, благодарение на проучвателните сигнали от сонара на „Далас“.

— Два хеликоптера на път, сър — докладва капитан Хънтър. — Ще са на позиция след минута.

— Сигнализирайте на „Бристъл“ и „Файф“ да стоят от наветрената ни страна. Искам „Инвинсибъл“ да бъде между тях и контакта.

— Слушам, сър — Хънтър предаде заповедта в радарното отделение. На хората на ескадрените миноносци от ескорта тази заповед щеше да им се стори странна — самолетоносач да прикрива миноносци.

След няколко секунди два хеликоптера „Сий Кинг“ спряха и се завъртяха на около петнадесет метра над морето. Опитвайки се да задържат позиция, пуснаха кабели с потапящи се сонари накрая. Тези сонари бяха много по-маломощни от корабните и имаха по-различни характеристики. Данните, които те събраха, бяха предадени по цифрова връзка в командния център на „Инвинсибъл“.

„Далас“

— Англичани — каза веднага Джоунс. — Това е хеликоптер, 195, мисля. Това значи, че големият кораб е някой от техните самолетоносачи, с ескорт от два миноносеца.

Манкузо кимна.

— „Инвинсибъл“ на кралските ВМС. Той беше от онази страна на гьола за маневрите „Пъргав делфин“. Там са британските светила, най-добрите им противолодъчни специалисти.

— Големият се движи насам, сър. Оборотите показват десет възела. Хеликоптерите — два са, ни засякоха и нас, и руснаците. Няма други подводници наоколо, които да чувам.

„Инвинсибъл“

— Позитивен сонарен контакт — каза гласът от говорителя. — Две подводници, на две мили от „Инвинсибъл“, курс нула-две-нула.

— А сега трудната част — каза адмирал Уайт.

Райън и четиримата офицери от Кралската флота, които бяха запознати с мисията, бяха на флагманския мостик, а флотският противолодъчен офицер беше в командния център под тях, когато „Инвинсибъл“ тръгна бавно на север, леко наляво от директния курс към контактите. И петимата изучаваха контактната зона с мощни бинокли.

— Хайде, капитан Рамиус — каза тихо Райън, — смятат, че си смел мъж. Докажи го.

„Червения октомври“

Рамиус се беше върнал в контролния център и се мръщеше над картата. Блуждаеща американска „Лос Анджелис“ да се натъкне на теб е едно нещо, но да попаднеш на специално формирование е друго. При това английски кораби. Защо? Вероятно учение. Американците и англичаните често работеха заедно и чиста случайност беше довела „Октомври“ право при тях. Е, ще трябва да избяга, за да може да продължи това, което беше намислил. Беше просто. Или не беше? Преследваща ги подводница, самолетоносач и два ескадрени миноносеца след него. Какво друго? Щеше да му се наложи да разбере дали може да им се изплъзне на всичките. Това щеше да отнеме почти целия ден. Но сега трябваше да види какво има пред себе си. Освен това щеше да им покаже, че той е уверен в себе си, че той може да ги преследва, ако иска.

— Бородин, изведи подводницата на перископна дълбочина. Бойна готовност.

„Инвинсибъл“

— Хайде, покажи се Марко — примамваше го Баркли, — имаме послание за теб, стари приятелю.

— Хеликоптер три докладва, че контактът изплува — каза гласът от говорителя.

— Добре! — Райън удари с ръка по парапета.

Уайт вдигна телефона:

— Върнете единия от хеликоптерите.

Разстоянието до „Червения октомври“ беше по-малко от миля и половина. Един от хеликоптерите „Сий Кинг“ се вдигна и направи кръг, прибирайки своя сонар.

— Контактът е на дълбочина сто и петдесет метра, бавно се издига.

„Червения октомври“

Бородин бавно изпомпваше вода от балансиращите резервоари на „Октомври“. Ракетната подводница увеличи скоростта си до четири възела и по-голямата част от силата, необходима да промени дълбочината, дойде от хоризонталните плоскости. Старпомът внимаваше и я издигаше бавно, а Рамиус я насочи право срещу „Инвинсибъл“.

„Инвинсибъл“

— Хънтър, на морзовия апарат ли сте? — попита адмирал Уайт.

— Мисля, че да, адмирале — отговори Хънтър. Вълнението обземаше всички. Какъв шанс беше това!

Райън преглътна трудно. През последните няколко часа, докато „Инвинсибъл“ лежеше неподвижен сред развълнуваното море, положението със стомаха му стана много лошо. Хапчетата, които му беше дал корабният лекар, помогнаха, но сега възбудата го влошаваше. Имаше два и половина метра отвес от флагманския мостик до морето. Е, добре, помисли си той, ако ще трябва да драйфам, поне няма да има нищо на пътя. Мамка му мръсна.

„Далас“

— Шум от скърцане на корпус, сър — каза Джоунс. — Мисля, че той изплава.

— Изплава? — Манкузо се зачуди за секунда. — Да, това се връзва. Той е каубой. Иска да види какво има насреща си, преди да се опита да избяга. Това се връзва. Басирам се, че не знае къде сме били през последните няколко дни. — Капитанът отиде към бойния център.

— Изглежда, че изплава, капитане — каза Маниън, гледайки уреда за насочване на прицела. — Тъпак. — Маниън си имаше собствено мнение за капитаните на подводници, които разчитаха на перископите си. Мнозина от тях прекарваха прекалено много време в гледане на света. Чудеше се каква част от това беше характерна реакция на принудителното затваряне в подводницата, нещо като желание да се убедят, че там, горе, наистина има свят, да се убедят, че уредите са точни. Чисто човешко, мислеше си Маниън, но то може да те направи уязвим…

— Ние също ли изплуваме, капитане?

— Да, бавно и спокойно.

„Инвинсибъл“

Половината от небето беше изпълнена с бели, пухкави облаци със сиви, заплашващи с дъжд краища. Вятър със скорост двадесет възела духаше от югоизток и в морето имаше двуметрови тъмни вълни с бели гребени пяна. Райън видя „Бристъл“ и „Файф“, държащи позиция откъм наветрената страна. Капитаните, без съмнение, мърмореха някои специфични думи за това разположение. Американският ескорт, който се отдели предишния ден, сега пътуваше, за да се срещне с американския „Ню Джърси“.

Уайт отново говореше по телефона.

— Капитане, искам да знам веднага щом получим радарна връзка с района на целта. Насочете всичко на борда към тази част на океана. Искам също да знам за каквито и да било, повтарям, каквито и да било хидроакустични сигнали от тази зона… Точно така. Дълбочина на целта? Много добре. Върнете втория хеликоптер, искам ги и двата на позиция откъм наветрената страна.

Бяха се съгласили, че най-добрият начин за предаване на съобщение е да използват мигаща светлина. Само някой, който е точно на пътя на светлината, ще може да разчете съобщението. Хънтър отиде към предавателя с лист хартия, който Райън му беше дал. Радистът и мичманът, които обикновено бяха там, сега ги нямаше.

„Червения октомври“

— Тридесет метра, другарю капитан — докладва Бородин. В контролния център беше дадена бойна готовност.

— Перископ — каза спокойно Рамиус. Смазаната метална тръба изсъска нагоре под хидравличното налягане. Капитанът подаде фуражката си на младши офицера на вахтата и се наведе да погледне през уреда. — Значи имаме три империалистически кораба. „Инвинсибъл“ на Кралските ВМС. Такова име за един кораб! — пошегува се той за слушателите си. — Ескорт от два кораба, „Бристъл“ и ескадрен миноносец клас „Каунти“.

„Инвинсибъл“

— Перископ, отдясно на носа! — каза гласът от говорителя.

— Виждам го! — Баркли светкавично посочи с ръка. — Ето!

Райън се напрегна, за да го види.

— Видях го. — Беше като малка пръчка, стояща вертикално във водата на около миля от тях. Перископът проблясваше сред вълните.

— Хънтър — каза тихо Уайт. Отляво на Райън капитанът започна да трака с ръка върху лоста, който контролираше светлинните сигнали.

„Червения октомври“

Рамиус не я видя веднага, защото разглеждаше хоризонта в кръг, за да провери за други кораби или самолети. Когато завърши кръга, мигащата светлина привлече окото му. Той се опита бързо да схване сигнала. Отне му секунда да разбере, че е насочен точно към него.

[∗∗∗ ∗∗∗ ∗∗∗ ЧЕРВЕНИЯ ОКТОМВРИ ∗ ЧЕРВЕНИЯ ОКТОМВРИ ∗ РАЗБИРАТЕ ЛИ ∗ РАЗБИРАТЕ ЛИ РАЗБИРАТЕ ЛИ МОЛЯ ОТГОВОРЕТЕ С ЕДНА ЗВУКОВА ВЪЛНА ОТ ВАШИЯ АКТИВЕН СОНАР АКО НИ РАЗБИРАТЕ МОЛЯ ОТГОВОРЕТЕ С ЕДНА ЗВУКОВА ВЪЛНА ОТ ВАШИЯ АКТИВЕН СОНАР АКО НИ РАЗБИРАТЕ ∗∗∗ ∗∗∗ ∗∗∗ ЧЕРВЕНИЯ ОКТОМВРИ ∗ ЧЕРВЕНИЯ ОКТОМВРИ РАЗБИРАТЕ ЛИ РАЗБИРАТЕ ЛИ…]

Съобщението продължаваше да се повтаря. Сигналът беше нестабилен и недодялан. Рамиус не забеляза това. Той преведе английския сигнал в главата си, като за секунда си помисли, че е сигнал към американската подводница. Когато схвана съобщението, кокалчетата на пръстите му върху дръжките на перископа побеляха.

— Бородин — каза той накрая, след като изчака съобщението за четвърти път, — взимаме на прицел „Инвинсибъл“. По дяволите, далекомерът на перископа не работи. Една звукова вълна от сонара, другарю. Само една за определяне на разстоянието.

Пинг!

„Инвинсибъл“

— Една вълна от активен сонар от контактната зона, сър, изглежда съветска — докладва гласът от говорителя.

Уайт вдигна телефона.

— Благодаря. Дръжте ни в течение. — Затвори телефона. — Е, господа…

— Той го направи! — извика Райън. — Изпратете останалото, за бога!

— Веднага — Хънтър се ухили като луд.

„Червения октомври“

— Какво е разстоянието до целта, Бородин? — попита Рамиус, като му се щеше да има повече време, докато посланието се повтаряше отново, и отново.

— Две хиляди метра, другарю капитан. Хубава дебела цел, ако ние… — Старпомът не довърши изречението, когато видя изражението на лицето на командира си.

Те знаят името ни, мислеше си Рамиус. Те знаят нашето име! Как е възможно? Те знаят къде да ни открият — точно! Как? Какво могат да имат американците? Колко време ни е преследвал „Лос Анджелис“? Решавай — ти трябва да решиш!

— Другарю, още една звукова вълна към целта, само една.

„Инвинсибъл“

— Още една звукова вълна, адмирале.

— Благодаря ви, — Уайт погледна Райън. — Е, Джак, изглежда твоята преценка наистина беше правилна. Много добре.

— Наистина много добре, по дяволите, приятелю лорд Ърл. Бях прав за кучия син! — Райън размаха ръце във въздуха, забравил за морската си болест. После се успокои. Случаят изискваше повече благоприличие. — Извинете ме, адмирале. Трябва да свършим някои неща.

„Далас“

„Цяла флота ви търси… Продължете към 33N 75W.“ Какво, по дяволите, става? — чудеше се Манкузо, хващайки края на второто съобщение.

— Тук сонарът. От целта се чува скърцане на корпус. Дълбочината му се променя. Шумовете на двигателите се увеличават.

— Потапяне. — Манкузо вдигна телефона. — Сонарът — много добре. Нещо друго, Джоунс?

— Не, сър. Хеликоптерите ги няма, няма и никакви излъчвания от корабите. Какво става, сър?

— Убий ме, ако знам. — Манкузо поклати глава, докато Маниън подкара „Далас“ отново по петите на „Червения октомври“. Какво, по дяволите, ставаше тук, чудеше се капитанът. Защо британски самолетоносач сигнализираше на руска подводница и защо я изпращаха на среща срещу брега на Каролина. Чии подводници й препречват пътя? Не можеше да бъде. По никакъв начин. Просто не можеше да бъде…

„Инвинсибъл“

Райън беше в радарния център на „Инвинсибъл“. „ВЛЪХВИ КЪМ ОЛИМП“, написа Райън, използвайки специалния код, който ЦРУ му беше изпратило. „ДНЕС СВИРИХ НА МОЯТА МАНДОЛИНА. ЗВУЧЕШЕ МНОГО ДОБРЕ. ПЛАНИРАМ МАЛЪК КОНЦЕРТ, НА ОБИКНОВЕНОТО МЯСТО. ОЧАКВАМ ДОБРИ ОТЗИВИ ОТ КРИТИКАТА. ОЧАКВАМ ИНСТРУКЦИИ.“ Преди Райън се беше смял на кодовите думи, които трябваше да използва, и сега се смееше, но по друга причина.

Белия дом

— Е — отбеляза Пелт, — Райън очаква, че мисията ще е успешна. Всичко върви според плана, но той не е използвал групата от кодови думи за сигурен успех.

Президентът се облегна назад.

— Той е честен. Нещата винаги могат да се объркат. Трябва да признаеш обаче, че изгледите са добри.

— Планът, който предложиха генералите, е безумен, сър.

— Възможно е, но ти се опитваш да му намериш кусур вече от няколко дни и не си успял. Всичко скоро ще си дойде на мястото.

Президентът се прави на остроумен, забеляза Пелт. Той обичаше да се прави на остроумен.

„Инвинсибъл“

„ОЛИМП КЪМ ВЛЪХВИ. ОБИЧАМ СТАРОМОДНА МУЗИКА НА МАНДОЛИНА. КОНЦЕРТЪТ ОДОБРЕН“, казваше посланието.

Райън се облегна удобно назад, отпивайки от своето бренди.

— Е, това е добре. Чудя се каква ще бъде следващата част от плана.

— Очаквам, че от Вашингтон ще ни уведомят. За момента — каза адмирал Уайт — ще трябва да тръгнем обратно на запад, за да се настаним между „Октомври“ и съветската флота.

„Авалон“

Лейтенант Еймс разглеждаше околността през малък илюминатор на носа на „Авалон“. „Алфата“ лежеше на лявата си страна. Тя явно се беше ударила първо с кърмата, и то силно. Едното ребро беше откъснато от витлото, а долният вертикален стабилизатор беше смачкан. Цялата кърма може би беше откъсната. Трудно беше да се каже поради ниската видимост.

— Бавно напред — каза той, настройвайки лостовете. Зад него мичман втори ранг и един главен старшина преглеждаха инструментите и се подготвяха да използват апаратурата, прикрепена преди да отплават, която включваше телевизионна камера и прожектори. С тях видимостта ставаше малко по-голяма, отколкото беше от навигационните илюминатори. DSRV се придвижи бавно напред с един възел. Видимостта беше под двадесет метра въпреки милионите свещи на прожекторите на носа.

Морското дъно в този момент представляваше коварен наклон от алувиални наноси, из които бяха разпръснати каменни блокове. Като че ли единственото нещо, което беше попречило на „Алфата“ да се плъзне още по-надолу, беше хоризонталната плоскост, забила се като клин в дъното.

— Господи! — Главният старшина пръв го забеляза. В корпуса на „Алфата“ имаше пукнатина — или може би нямаше?

— Авария на реактора — каза Еймс с хладнокръвието на лекар. — Нещо е прогорило стените на подводницата. Господи, това е титан! Прогорил е дупка отвътре. Има и още една, още две дупки. Тази е по-голяма, изглежда, диаметърът й е около метър. Не е загадка какво я е извадило от строя, приятели. В две от отделенията й нахлува вода. — Еймс погледна датчика за дълбочина — 564 метра. — Записвате ли всичко?

— Да, капитане — отговори експертът електротехник. — Гадно е да излезеш от строя така. Горките момчета.

— Да, зависи какво са правили. — Еймс направляваше „Авалон“ около носа на „Алфата“, като внимателно управляваше перката и променяше диферента, за да премине от другата страна, всъщност тавана на мъртвата подводница. — Забелязваш ли някакви следи от пукнатини по корпуса?

— Не — отговори мичманът. — Само двете прогорявания. Чудя се какво е станало.

— Сериозен случай на китайски синдром. Най-накрая се случи на някого. — Еймс поклати глава. Ако във флотата се държеше на нещо, свързано с реакторите, това беше тяхната безопасност. — Долепете датчика до стените на корпуса. Ще видим дали е останал някой жив вътре.

— Да, капитане. — Електротехникът настрои уредите, докато Еймс се опитваше да държи подводницата абсолютно неподвижна. И двете задачи не бяха лесни. DSRV се въртеше, като почти се опираше до кулата на потъналата подводница. Ако имаше оцелели, те трябваше да са в контролната зала или в предната част. Отзад не можеше да има останали живи хора.

— Добре, установих контакт.

И тримата мъже се заслушаха внимателно, надявайки се да чуят нещо. Тяхната професия беше да издирват и спасяват и тъй като самите те бяха подводничари, гледаха на работата си сериозно.

— Може би са заспали. — Мичманът включи хидроакустичния локатор. Вълните с висока честота резонираха и през двата съда. Този звук беше достатъчен да събуди и мъртвите, но отговор нямаше. В „Политовский“ кислородът беше свършил преди един ден.

— Това е положението — каза тихо Еймс. Той подкара нагоре, докато електротехникът изключи прожекторите, търсейки място, където да пусне импулсния сонарен приемо-предавател. Те щяха да се върнат, когато времето на повърхността се оправеше. Флотата не би пропуснала този шанс да разгледа „Алфата“, а „Гломар Експлорър“ стоеше неизползваем някъде около Западното крайбрежие. Щяха ли да я активират? Еймс би се обзаложил в това.

— „Авалон“, „Авалон“, тук е „Скамп“… — Гласът по радиостанцията се чуваше трудно, но все пак се разбираше. — … Върнете се веднага. Потвърдете.

— „Скамп“, тук е „Авалон“. Тръгваме.

„Скамп“ току-що беше получила ELF съобщение и се беше изкачила до перископна дълбочина за операционна заповед FLASH. „ПРИДВИЖЕТЕ СЕ ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЪРЗО КЪМ 33N 75W“. Съобщението не казваше защо.

Главна квартира на ЦРУ

— КАРДИНАЛА все още е жив — каза Мур на Ритър.

— Слава богу. — Ритър седна.

— Има сигнал от него. Този път не е правил опит за самоубийство, за да ни го изпрати. Може би престоят в болницата го е поизплашил. Отново ще му направя предложение да го изтеглим.

— Отново?

— Боб, трябва да му предложим.

— Знам. Аз самият му направих едно предложение преди няколко години. Старото копеле не ще да се оттегли. Нали знаеш как е, някои хора живеят от тръпката. Или може би още не си е изкарал яростта. Току-що ми се обади сенатор Доналдсън.

Доналдсън беше председател на Висшата комисия по разузнаването.

— Така ли?

— Иска да знае какво знаем за това, което става. Не вярва на версията за спасителна операция и мисли, че ние знаем нещо друго.

Съдията Мур се облегна назад.

— Чудя се кой му е набил тази идея в главата.

— Да. Имам една идея, която можем да опитаме. Предполагам, че сега е времето, и този случай е много подходящ.

Двамата обсъждаха въпроса в продължение на час и преди Ритър да напусне Хълма, го съгласуваха с президента.

Вашингтон, окръг Колумбия

Доналдсън остави Ритър да чака във външния му кабинет петнадесет минути, докато прочете вестника. Искаше Ритър да си знае мястото. Някои от забележките му за изтичане на информация бяха уцелили слабото място на сенатора от Кънетикът, а беше важно назначени на служба цивилни служители да знаят разликата между себе си и избраните представители на народа.

— Съжалявам, че трябваше да почакате, господин Ритър. — Доналдсън не стана и не подаде ръка да се здрависат.

— Няма нищо, сър. Възползвах се от случая да разгледам списанията. Това не се случва често при натоварената ми програма. — За първи път кръстосваха шпаги.

— Е, какво са намислили руснаците?

— Сенаторе, преди да подхвана тази тема, искам да кажа следното: трябваше да обсъдя това посещение с президента. Тази информация е само за вас и тя не трябва да стига до никой друг, сър. До никого. Това е нареждане на Белия дом.

— В моята комисия има и други хора, господин Ритър.

— Сър, ако не ми дадете своята дума на джентълмен — добави Ритър с усмивка, — няма да ви дам тази информация. Така ми беше наредено. Аз работя за изпълнителната власт, сенаторе. Получавам нарежданията си от президента. — Ритър се надяваше, че подслушвателните устройства записват всичко.

— Съгласен съм — каза Доналдсън неохотно. Ядосваше се на глупавите ограничения, но беше доволен, че ще получи информацията. — Казвайте.

— Честно казано, сър, не сме съвсем сигурни какво точно става — каза Ритър.

— Значи вие ме накарахте да се закълна, че няма да казвам на никого, че ЦРУ пак не знае какво, по дяволите, става, така ли?

— Казах, че не знаем какво точно става. Но някои неща знаем. Информацията ни идва предимно от израелците и отчасти от французите. И от двата канала научихме, че в съветската флота е станал някакъв много голям гаф.

— Предположих, че е така. Загубили са подводница.

— Поне една, но не това е важното. Мислим, че някой е изиграл номер на управлението на Северния съветски флот. Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че са поляците.

— Защо поляците?

— Не знам със сигурност, но както французите, така и израелците имат връзки с поляците. Знам, или поне мисля, че знам, че каквото и да е това, то не е дело на западно разузнаване.

— Добре, какво става? — попита Доналдсън.

— Предполагаме, че някой е извъртял най-малко един номер, възможно е дори три, като целта на всички е била да се вдигне шум в съветската флота, но каквото и да е това, нещата отдавна са излезли от контрол. Израелците твърдят, че много хора са се хванали здраво на работа, за да спасят задниците си. Предполагам, че са успели да променят оперативните заповеди на подводницата и след това са фалшифицирали писмо от капитана й, в което той заплашва, че ще изстреля ракетите си. Удивителното е, че руснаците са се хванали. — Ритър се намръщи. — Обаче може и съвсем да не е така. Единственото, което знаем със сигурност, е, че някой, най-вероятно поляците, е изиграл фантастично мръсен номер на руснаците.

— А не ние? — попита многозначително Доналдсън.

— Не, сър, със сигурност не! Ако ние опитаме да направим нещо такова, дори и да успеем, което е малко вероятно, те могат да опитат да ни скроят същото. Така може да се започне война и вие знаете, че президентът никога не би одобрил такова нещо.

— Но на някого в ЦРУ може да не му пука какво мисли президентът.

— Не и в моя отдел! Това ще ми коства главата. Мислите ли, че можем да проведем такава операция и после успешно да я прикрием? По дяволите, сенаторе, иска ми се да можехме.

— Защо точно поляците и как така те могат?

— От известно време получаваме сведения за дисидентска фракция в тяхното разузнаване, фракция, която не обича много руснаците. Причините могат да бъдат много. Имат огромна историческа вражда и руснаците явно забравят, че поляците са първо поляци, а после комунисти. Аз предполагам, че това по-скоро е свързано с папата, отколкото с военното положение. Знаем, че нашият стар приятел Андропов е организирал повторение на оная работа — Хенри II — Бекет. Папата даде на Полша голям престиж и направи много неща за страната, които дори и членовете на Партията одобряват. А Иван се изплю върху цялата им страна, когато направи това — и се чудите защо са побеснели? А колкото до техните способности, хората явно не забелязват на какво високо ниво винаги е било тяхното разузнаване. Те бяха тези, които направиха пробива „Енигма“ през тридесет и девета, а не англичаните. Те са много способни и причината е същата като при израелците — имат врагове и от изток, и от запад. При това положение израстват добри агенти. Със сигурност знаем, че те имат доста хора в Русия, временни работници, плащащи на Нармонов за икономическата подкрепа, давана на страната им. Знаем също, че много полски инженери работят в съветските корабостроителници. Признавам, че е странно, тъй като и двете страни нямат големи морски традиции, но поляците строят голяма част от съветските плавателни съдове. Техните корабостроителници са по-добри от руските и напоследък дават техническа помощ, главно в качествения контрол, на руските военни корабостроителници.

— Значи полските разузнавателни служби са изиграли номер на руснаците — обобщи Доналдсън. — Горшков е един от хардлайнерите, които искаха интервенция, нали?

— Да, но най-вероятно той е цел между другото. Истинската задача на това е да се подразни Москва. Фактът, че тази операция е насочена към съветския военен флот, сам по себе си няма значение. Целта е да се предизвика хаос в техните главни военни канали, а те всички се събират в Москва. Господи, иска ми се да знаех какво всъщност става! От петте процента, които знаем, се разбира, че тази операция трябва да е истински шедьовър, от онези, за които се създават легенди. Работим върху нея, опитваме се да разберем. Също и британците, французите, израелците — Бени Херцог от Мосад трябва да е бесен. Израелците правят такива номера на съседите си редовно. Официално твърдят, че не знаят нищо повече от това, което са ни казали. Може и да е така. Или може да са дали на поляците известна техническа помощ. Трудно е да се каже. Сигурното е, че съветският военноморски флот е стратегическа заплаха за Израел. Но ни трябва още време за това. Засега израелската връзка изглежда малко прекалено очевидна.

— Но вие не знаете какво става, а само как и защо.

— Сенаторе, не е толкова просто. Дайте ни малко време. За момента ние дори можем и да не искаме да знаем. За да обобщим — някой е пробутал огромна дезинформация в съветския флот. Целта вероятно е била просто да ги пораздруса, но нещата явно са излезли извън контрол. Как и защо е станало не знаем. Все пак можете да се обзаложите, че който и да е започнал тази операция, работи усилено по прикриването на следите си. — Ритър искаше сенаторът да разбере това напълно. — Ако руснаците открият кой го е направил, реакцията им ще е доста гадна, бъдете сигурен. След няколко седмици може да знаем повече. Израелците са ни длъжници за някои неща и може в края на краищата да ни просветят в тая работа.

— За няколко F-15 повече и рота танкове — отбеляза Доналдсън.

— Евтина цена.

— Щом не сме забъркани в тая работа, защо тогава трябва да се пази тайна?

— Вие ми дадохте думата си, сенаторе — напомни му Ритър. — Първо, ако изтече информация, мислите ли, че руснаците ще повярват, че не сме замесени? Малко вероятно. Опитваме се да цивилизоваме правилата на играта в разузнаването. Искам да кажа, ние продължаваме да сме врагове, но такива конфликти между различни разузнавателни ведомства въвличат прекалено много сили и са опасни и за двете страни. И второ. Е, ако някога открием как всичко това е станало, ще можем да го използваме и ние.

— Тези причини си противоречат.

Ритър се усмихна.

— Играта в разузнаването е такава. Ако открием кой е направил това, можем да използваме тази информация за свои нужди. Както и да е, сенаторе, вие ми дадохте думата си и аз ще докладвам това на президента при завръщането си в Ленгли.

— Много добре. — Доналдсън стана. Разговорът приключваше. — Вярвам, че ще ни информирате при бъдещо развитие на нещата.

— Това ми е работата, сър. — Ритър се изправи.

— Наистина. Благодаря ви, че дойдохте. — Те и сега не си стиснаха ръцете.

Ритър излезе в коридора, без да минава през преддверието. Спря се да погледне вътрешния двор на сградата „Харт“. Напомняше му за местния „Хайът“. Вместо да вземе асансьора слезе пеша по стълбите до първия етаж, нещо необичайно. Ако имаше късмет, значи току-що беше направил голям удар. Колата му го чакаше навън и той каза на шофьора да кара към сградата на ФБР.

— Това не е операция на ЦРУ? — попита Питър Хендерсън, главният секретар на сенатора.

— Не, аз му вярвам — каза Доналдсън. — Той не е достатъчно умен, за да измисли нещо такова.

— Не знам защо президентът не го изхвърли — коментира Хендерсън. — Разбира се, като се вземе предвид какъв човек е, може би е по-добре, че е некомпетентен. — Сенаторът се съгласи.

Когато се върна в кабинета си, Хендерсън нагласи венецианските щори на прозореца си, въпреки че слънцето беше от другата страна на сградата. Един час по-късно шофьорът на минаващо „Блек & Уайт“ такси погледна към прозореца и отбеляза нещо наум.

Хендерсън работи до късно тази нощ. Сградата „Харт“ беше почти празна, тъй като повечето сенатори бяха по домовете си. Доналдсън беше там по лична работа и за да държи нещата под око. Като председател на Висшата комисия по разузнаването, по това време на годината той имаше повече задължения, отколкото би искал. Хендерсън взе асансьора до главното фоайе и напусна сградата. От всеки сантиметър си личеше, че е висш сенатор — сив костюм с жилетка, скъпо кожено куфарче, косата му нищо особено, походката му наперена. Едно такси „Блек & Уайт“ излезе иззад ъгъла и спря, за да остави пътник. Хендерсън се качи.

— „Уотъргейт“ — каза той. Не проговори отново, преди таксито да измине няколко пресечки.

Хендерсън държеше скромен апартамент с една спалня в комплекса „Уотъргейт“ и в това имаше известна ирония, за която той самият много пъти се беше замислял. Когато стигна до целта си, той не даде бакшиш на шофьора. Една жена влезе в таксито, докато той вървеше към главния вход. Такситата във Вашингтон бяха много заети в ранната вечер.

— Университета „Джорджтаун“, моля — каза тя, хубава млада жена с кестенява коса и купчина книги в ръце.

— Вечерно училище? — попита шофьорът, поглеждайки в огледалото.

— Изпити — каза момичето, гласът й едва доловимо неспокоен. — Психология.

— При изпити най-хубаво е човек да се отпусне — посъветва я шофьорът.

Специален агент Хейзъл Лумис се зачете нещо в книгите си. Изпусна портмонето си на пода.

— О, по дяволите! — Наведе се да го вдигне и докато правеше това, прибра миниатюрен касетофон, който друг агент беше оставил под шофьорската седалка.

Отне им петнадесет минути да стигнат до университета. Струваше три долара и осемдесет и пет пенса. Лумис му даде пет долара и му каза да задържи рестото. Тя прекоси двора и се качи в един форд, който я закара право в сградата „Джон Едгар Хувър“. Много усилия бяха хвърлени в подготовката на това, а всичко беше станало толкова лесно.

— Винаги е така, когато мечката се появи — инспекторът, който се занимаваше със случая, зави наляво по „Пенсилвания авеню“. — Проблемът е първо да се намери скапаната мечка.

Пентагонът

— Господа, бяхте повикани тук, защото всеки от вас е разузнавач от кариерата с познания в областта на подводниците и руснаците — каза Дейвънпорт на четиримата офицери, които седяха в неговия кабинет. — Имам нужда от офицери с вашите знания. Това е доброволческа задача. Може да има и значителен риск — на този етап не можем да бъдем сигурни. Единственото друго, което мога да ви кажа, е, че това е работа-мечта за офицер от разузнаването. Но мечта която няма да можете да разкажете на никого. Ние сме свикнали с това, нали? — Дейвънпорт пусна една от редките си усмивки. — Както казват във филмите, ако искате да се включите — добре, ако не, можете да се откажете сега и нищо никога повече няма да бъде казано. Много е да се очаква от хората да се втурнат в потенциално опасна задача с главата напред.

Разбира се, никой не напусна; хората, които бяха събрани не бяха от онези, които се предават. Освен това нещо щеше да бъде казано, а Дейвънпорт имаше добра памет. Това бяха професионалисти. Една от компенсациите за носене на униформа и изкарване на по-малко пари, отколкото хора със същите способности могат да изкарат в цивилния свят, беше твърде малката вероятност да бъдат убити.

— Благодаря ви, господа. Мисля, че ще откриете, че това си заслужава. — Дейвънпорт стана и раздаде на всеки по един кафяв пощенски плик. — Скоро ще имате възможността да разгледате една съветска ядрена подводница отвътре. — Четири чифта очи мигнаха едновременно.

33° северна ширина, 75° западна дължина

Американската подводница „Етън Алън“ беше на позиция вече повече от тридесет часа. Тя обикаляше в кръг от пет мили на дълбочина шестдесет метра. Нямаше нужда да се бърза. Подводницата развиваше само толкова скорост, че да може да се върти, като реакторът й произвеждаше само десет процента от номиналната си мощност. Главният старшина кормчия помагаше в камбуза.

— За първи път правя това на подводница — отбеляза един от офицерите на „Етън Алън“, който действаше като готвач на подводницата, разбърквайки омлета.

Старшината въздъхна едва доловимо. Трябваше да отплават с истински готвач, но техният беше момче, а всеки от хората взети на борда, сега имаше над двадесет години служба. Всички старшини имаха технически специалности, с изключение на кормчията, който можеше да се оправи с тостер, ако има добър ден.

— Много ли готвите вкъщи, сър?

— Горе-долу. Родителите ми имаха ресторант в Пас Крисчън. Това е специалитетът на мама — омлет кейджън. Жалко, че няма костур, мога да правя някои хубави неща с костур и малко лимон. Ходите ли често на риба, старшина?

— Не, сър. — Малкият екипаж от офицери и старшини работеше в неформална атмосфера, а кормчията беше човек свикнал на дисциплина и уважаване на пагона. — Капитане, мога ли да ви попитам какво, по дяволите, правим?

— И аз бих искал да знам, старшина. Главно чакаме нещо.

— Но какво, сър?

— Проклет да съм, ако знам. Бихте ли ми подали резенчетата шунка. И бихте ли проверили хляба в пещта. Трябва вече да е готов.

„Ню Джърси“

Капитан I ранг Ийтън беше объркан. Неговата бойна група се намираше на двадесет мили южно от руснаците. Ако не беше тъмно, щеше да може да види от своя флагмански мостик надвесващите се надстройки на „Киров“ на хоризонта. Неговите ескортиращи кораби бяха подредени в една-единствена широка линия пред бойния кръстосвач и, изпращайки звукови вълни, търсеха подводница.

След лъжливата атака на въздушните сили руснаците бяха кротки като агънца. Това беше, меко казано, необичайно. „Ню Джърси“ и нейните ескортиращи кораби държаха руското формирование под непрекъснато наблюдение, а и двойка „Сентри“ наблюдаваше руснаците за всеки случай. При това прегрупиране на руските сили Ийтън беше станал отговорен за групата „Киров“. Това го устройваше. По-голямата част от корабната артилерия беше насочена навътре, но оръдията бяха заредени с осеминчови управляеми снаряди, а в центровете за огневи контрол всеки беше на поста си. „Тарауа“ се намираше тридесет мили на юг и неговата ударна група от самолети „Хариър“ беше готова и за пет минути можеше да се включи в акция. Руснаците трябваше да знаят това, въпреки че техните противолодъчни хеликоптери не бяха наближавали американски кораб на повече от пет мили. Бомбардировачите „Беър“ и „Бекфайър“, които минаваха над главите им при полетите си до Куба, бяха съвсем малко, а онези, които се връщаха в Съветския съюз възможно най-бързо, не можеше да не са докладвали какво са видели. Американските съдове бяха във формирование на разтегната атака, като ракетите на „Ню Джърси“ и на ескортиращите кораби непрекъснато получаваха информация от сензорните устройства на корабите. А руснаците не им обръщаха внимание. Единствените електронни емисии бяха рутинна навигационна радарна информация. Странно.

Самолетоносачът „Нимиц“, след като беше преминал разстоянието от пет хиляди мили от Южния Атлантически океан, вече беше в обхвата на самолетите; самолетоносачът и неговите ескортиращи съдове с ядрен реактор — „Калифорния“, „Бейнбридж“ и „Тръкстън“, бяха само на четиристотин мили на юг, а бойното формирование „Америка“ — на половин ден зад тях. „Кенеди“ беше на петстотин мили на изток. Руснаците трябваше да обърнат внимание на опасността от трите въздушни крила със самолетоносачи зад гърбовете си и стотиците самолети с наземни бази, които постепенно се придвижваха на юг от една база на друга. Може би това обясняваше тяхната пасивност.

Бомбардировачите „Бекфайър“ бяха ескортирани на смени по целия им път от Исландия, първо от военноморски „Томкет“ от въздушните сили на „Саратога“, после от „Фантом“ на военновъздушните сили в Мейн, които прехвърляха съветските самолети на „Ийгъл“ и „Файтинг Фалкон“, докато облитаха крайбрежието на юг почти до Куба. Нямаше съмнение, че Съединените щати са взели работата насериозно, въпреки че американските съединения вече не дразнеха руснаците. Ийтън беше доволен, че не го правеха. Нямаше какво повече да се спечели от дразненето, но все пак, ако се наложеше, неговото бойно формирование можеше да премине към военни действия за около две минути.

Апартаментите в „Уотъргейт“

— Извинете ме. Току-що се нанесох в апартамента надолу по коридора и още не са ми прокарали телефон. Имате ли нещо против да използвам вашия?

Хендерсън бързо реши. Около двадесет и три години, кестенява коса, сиви очи, хубава фигура, зашеметяваща усмивка и модерни дрехи.

— Разбира се, добре дошли в „Уотъргейт“. Заповядайте.

— Благодаря Ви. Аз съм Хейзъл Лумис. Приятелите ми ме наричат Сиси. — Тя му подаде ръка.

— Питър Хендерсън. Телефонът е в кухнята. Ще ви покажа къде. — Нещата изглеждаха добре. Той тъкмо беше приключил дълга връзка с една от секретарките на сенатора. И на двамата им беше трудно.

— Не ви притеснявам, нали? Сам сте, нали?

— Да, сам с телевизора. От Вашингтон ли сте? Нощният живот изобщо не е това, което трябва да бъде. Или поне не, когато трябва да ходиш на работа на следващия ден. За кого работите — предполагам, че не сте омъжена?

— Точно така. Работя за DARPA като компютърен програмист. Страхувам се, че не мога да говоря много за това.

Всякакви добри новини, помисли си Хендерсън.

— Телефонът е там.

Лумис бързо се огледа, сякаш преценяваше как си е свършил работата специалистът по обзавеждането. Тя бръкна в портмонето си, извади една монета и я подаде на Хендерсън. Той се засмя.

— Първият разговор е безплатен и, повярвайте ми, можете да използвате телефона ми винаги, когато пожелаете.

— Знаех си — каза тя, натискайки копчетата, — че тук ще е по-добре, отколкото в „Лорел“. Ало, Кати? Сиси. Току-що се нанесох, дори не са ми прокарали телефон още… О, един приятел от съседния апартамент беше така добър да ми позволи да използвам неговия… Добре, ще се видим утре на обяд. Чао, Кати.

Лумис се огледа наоколо. — Кой Ви е правил ремонта?

— Сам го правих. Следвах изкуство в Харвард, а и знам някои хубави магазини в Джорджтаун. Човек може да намери доста хубави неща, ако знае къде да търси.

— О, толкова бих се радвала, ако апартаментът ми можеше да изглежда така! Бихте ли могли да ме разведете да го разгледам.

— Разбира се, първо спалнята ли? — Хендерсън се засмя, за да покаже, че няма никакви задни мисли — каквито, разбира се, имаше, въпреки че в такива случаи беше търпелив човек. При обиколката, която продължи няколко минути, Лумис се увери, че апартаментът наистина е празен. След минута се почука на вратата. Хендерсън измърмори, когато отиде да отвори.

— Пийт Хендерсън? — Човекът, който питаше, беше облечен в работен костюм. Хендерсън беше с джинси и тениска.

— Да? — Хендерсън се отдръпна, досещайки се какво става. И все пак това, което стана после, го изненада.

— Вие сте арестуван, господин Хендерсън — каза Сиси Лумис, показвайки картата си за идентификация. — По обвинение в шпионаж. Имате право да не отговаряте на въпроси и да говорите с адвокат. Ако не се възползвате от правото си да мълчите, всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас. Ако нямате адвокат или не можете да си позволите, ще се погрижим да бъде назначен адвокат, който да ви представя. Разбирате ли правата си, господин Хендерсън? — Това беше първият случай по шпионаж на Сиси Лумис. В продължение на пет години тя беше специализирала банкови обири, като често трябваше да работи като касиерка с револвер „Магнум 357“ в касата си. — Желаете ли да се откажете от тези права?

— Не, не желая — гласът на Хендерсън беше дрезгав.

— Е, ще се откажете — отбеляза инспекторът, — ще се откажете. — Той се обърна към тримата агенти, които го придружаваха. — Претърсете това място. Внимателно, господа, и тихо. Не искаме да будим никого. Вие, господин Хендерсън, ще дойдете с нас. Първо ще се преоблечете. Можем да направим това по приятния или по неприятния начин. Ако обещаете да ни съдействате, няма да има белезници. Но ако се опитате да избягате — вие сам не искате да правите това, повярвайте ми. — Инспекторът беше във ФБР от двадесет години и нито веднъж не беше извадил служебния си револвер ядосан, докато Лумис вече беше застреляла двама души. Той беше от старото поколение агенти на ФБР и не можеше да не се зачуди, какво би помислил господин Хувър за това, да не говорим за новия им шеф, който беше евреин.

„Червения октомври“

Рамиус и Камаров си говориха над картата няколко минути, проследявайки различни пътища, преди да изберат един. Екипажът не им обръщаше внимание. Хората никога не бяха насърчавани да разбират от карти. Капитанът отиде до задната преградка и вдигна телефона.

— Другаря Мелехин — каза той и изчака няколко секунди. Тук е капитанът. Някакви други проблеми със системите на реактора?

— Не, другарю капитан.

— Отлично. Задръжте нещата още два дни. — Рамиус затвори. Оставаха тридесет минути до следващата вахта.

Мелехин и Кирил Сурзпой, помощник инженерът, бяха на смяна в реакторното отделение. Мелехин следеше турбините, а Сурзпой се занимаваше със системите на реактора. Всеки от тях имаше един мичман и трима моряци на разположение. Инженерите бяха много заети през това плаване. Сякаш всеки датчик и монитор в реакторните отделения беше инспектиран, а много бяха изцяло ремонтирани от двамата старши офицери. Помагаше им Валентин Бугаев, офицерът по електрониката, геният на подводницата, който също водеше и часовете по политподготовка на екипажа. Хората около реактора бяха най-недоволните от целия екипаж. Всички знаеха за предполагаемото заразяване — на борда на подводница една тайна не издържаше дълго. За да облекчат натоварването им, обикновените моряци запълваха част от вахтите в реакторното отделение. Капитанът смяташе, че това е добър шанс за всестранната подготовка, в която той вярваше. Екипажът смяташе, че това е добър начин да се заразиш. Поддържаше се дисциплина, разбира се. Това отчасти се дължеше на вярата, която хората имаха в своя командир, отчасти на тяхната подготовка, но главно на тяхното съзнание — какво щеше да стане, ако те откажеха да изпълнят заповедите незабавно и с ентусиазъм.

— Другарю Мелехин — каза Сурзпой, — колебание на налягането в главния цикъл, датчик шест.

— Идвам. — Мелехин изтича и избута мичмана от пътя си, когато стигна до главното контролно табло. — Още един развален уред! Другите показват нормални данни. Нищо важно — каза със спокоен глас главният инженер, стремейки се всички да го чуят. Цялата вахта в отделението видя как главният инженер шепти нещо на помощника си. Младият човек клатеше бавно глава, докато двата чифта ръце работеха по контролните лостове.

Изведнъж се задействаха въртящата се червена алармена лампа и силен двуфазов звуков сигнал.

— Реакторът — SCRAM!22 — заповяда Мелехин.

— SCRAM! — Сурзпой натисна рязко с пръст главния изключващ бутон.

— Вие изчезвайте! — заповяда след това Мелехин. Нямаше никакво туткане. — Не, вие, превключете „гъсеницата“ към батериите, бързо!

Старшината изтича, за да го изпълни, псувайки промяната в заповедите. Отне му четиридесет секунди.

— Готово, другарю.

— Бягайте!

Старшината последен излезе от отделението. Преди да изтича към контролната зала, се увери, че люковете са здраво спуснати.

— Какъв е проблемът? — попита спокойно Рамиус.

— В топлообменника има радиационна тревога!

— Много добре, отидете и вземете един душ заедно с останалите моряци от вашата смяна. Успокойте се. — Рамиус потупа мичмана по ръката. — И преди сме имали такива проблеми. Вие сте човек с опит. Екипажът гледа на вас като на водач.

Рамиус вдигна телефона. Телефонът от другата страна беше вдигнат веднага.

— Какво е станало, другарю?

Моряците в контролната зала гледаха как капитанът им слуша отговора. Не можеха да не се възхитят на спокойствието му. Радиационната тревога беше прозвучала в цялата подводница.

— Много добре. Не ни остават много часове мощност в батериите, другарю. Трябва да се вдигнем до шнорхелна дълбочина. Бъдете в готовност да активирате дизела. Да. — Той затвори.

— Другари, слушайте ме. — Рамиус владееше гласа си. — В контролните системи на реактора има дребна авария. Тревогата, която чухте, не е предупреждавала за голяма утечка, а за авария в механизмите на управление на реакторните системи. Другарят Мелехин и другарят Сурзпой успешно извършиха аварийно затваряне на реактора, но ние не можем да управляваме реактора добре без главното контролно табло. Затова и ще завършим плаването си на дизел. За да сме сигурни срещу всяко възможно радиационно заразяване, реакторното отделение е изолирано, а всички помещения, първо инженерните, ще бъдат проветрени с въздух от повърхността, когато излезем на шнорхелна дълбочина. Камаров, вие ще отидете в задната част и ще се заемете с уредите за контрол на средата. Аз ще поема управлението.

— Слушам, другарю капитан. — Камаров тръгна към задната част на подводницата.

Рамиус взе микрофона, за да съобщи новината на екипажа. Всеки очакваше да чуе нещо. В предната част няколко моряци от екипажа си мърмореха, че „дребна“ беше прекалено често употребявана дума, че ядрените подводници не се движеха на дизел и не се проветряваха с въздух от повърхността, по дяволите.

След като свърши с краткото си съобщение, Рамиус заповяда подводницата да наближи повърхността.

„Далас“

— Да пукна, ако разбирам, капитане. — Джоунс поклати глава. — Шумовете от реактора спряха, помпите са изключени, но той продължава да се движи със същата скорост като преди, на батерии предполагам.

— Трябва да има страхотна система от батерии, за да може да кара нещо толкова голямо, толкова бързо.

— Преди няколко часа направих няколко сметки за това — Джоунс вдигна бележника си. — Тя е базирана на корпуса на „Тайфун“, но коефициентът на триене е добър, значи най-вероятно оценката ми е консервативна.

— Къде си се научил да правиш това, Джоунси?

— Господин Томпсън наглеждаше сонара вместо мен. Електрическата страна е много проста. Той може би има нещо странно — горивни камери може би. Ако не, значи кара на обикновени батерии — той има достатъчна груба електрическа сила, за да подкара всяка кола в Лос Анджелис.

Манкузо поклати глава.

— Това не може да продължава вечно.

Джоунс вдигна ръка.

— Корпусът скърца… звучи сякаш се издига леко нагоре.

„Червения октомври“

— Вдигнете шнорхела — каза Рамиус. Поглеждайки през перископа, той се увери, че шнорхелът е вдигнат. — Е, никакъв друг кораб не се вижда. Това е добре. Мисля, че се изплъзнахме на нашите империалистически преследвачи. Вдигнете РЕП антената. Да бъдем сигурни, че никой вражески самолет не ни дебне със своите радари.

— Ясно, другарю капитан. — Бугаев работеше с РЕП уредите. — Съвсем нищо, другарю капитан, нито дори граждански самолети.

— Е, значи наистина сме се изплъзнали на глутницата хиени. — Рамиус отново вдигна телефона. — Мелехин, може да включите главната система за всмукване и да проветрите машинните отделения. След това задействайте дизела.

Минута по-късно всеки на борда усети вибрациите, докато масивният дизелов двигател на „Октомври“ се задействаше от батериите. При това целият въздух от реакторните пространства беше изсмукан и заменен с въздух, всмукан от шнорхела, а „заразеният“ беше издухан в морето. Двигателят продължи да работи две минути и хората из цялата подводница очакваха пукота, който би означавал, че моторът е запалил и може да генерира мощност за електрическите мотори. Той не запали. След още тридесет секунди шумът от запалването спря. Телефонът в контролната зала иззвъня. Рамиус го вдигна.

— Какъв е проблемът с дизела, другарю главен инженер? — попита остро капитанът. — Разбирам. Ще върна обратно хората, о, бъдете в готовност. — Рамиус се огледа, устата му в тънка безкръвна усмивка. Инженер Свядов стоеше в задната част на отделението. — Някой, който разбира от дизелови двигатели, трябва да помогне на другаря Мелехин.

— Израснал съм в совхоз — каза Бугаев. — Започнах да си играя с мотори на трактори още като момче.

— Има и допълнителен проблем…

Бугаев кимна с разбиране.

— Така и предположих, другарю капитан, но ние се нуждаем от дизела, нали?

— Няма да забравя това, другарю — каза Рамиус тихо.

— Тогава може да ме почерпите един ром в Куба, другарю. — Бугаев се усмихна смело. — Ще ми се да срещна някоя кубинска другарка, за предпочитане с дълга коса.

— Мога ли да ви придружа, другарю — попита Свядов разтревожено. Той отиваше на вахта и се приближаваше към люка на реакторната зала, когато бягащите моряци го бяха изблъскали.

— Нека първо да преценим естеството на проблема — каза Бугаев, поглеждайки Рамиус за потвърждение.

— Да, има много време. Бугаев, докладвайте ми лично до десет минути.

— Да, другарю капитан.

— Свядов, заемете мястото на лейтенанта. — Рамиус посочи РЕП таблото. — Използвайте възможността да усвоите нови умения.

Лейтенантът направи каквото му беше заповядано. Капитанът изглеждаше много зает. Свядов никога не го беше виждал такъв преди.