Луциан

Двайсет и едно

Първият човек, с когото говорих след дванайсет седмици и три дена, беше малката ми сестричка.

Тъкмо бях свалила слушалките от ушите си, когато чух тихичко хленчене пред вратата. Песента от мейла на Себастиан се повтаряше безкрайно от iPod-а, а лаптопът, който баща ми ми беше подарил, стоеше отворен на бюрото. Мейлите на моите приятели бяха на екрана и гъбата на щастието от Врабеца лежеше в скута ми. Татко беше послушал нейните указанията и беше сложил коледния й подарък върху леглото ми. Това беше станало в деня, преди да ме заведе в клиниката.

Днес сутринта ме бяха изписали и прекарах седемнайсетия си рожден ден в тази стая, която за пръв път огледах съзнателно.

Беше хубава стая със светли мебели, високо просторно легло, с баня, ниша за дрехи и огромен прозорец, с изглед към морето. На една масичка пред бял диван имаше ваза със слънчогледи. Наоколо се издигаше купчина от пакетчета и пакети. През целия ден седях на бюрото, вгледана в морето или в телевизионния екран.

Междувременно морето не се виждаше вече и рожденият ми ден беше почти към края си.

Иззад вратата отново се чу проскимтяване, което този път долових съвсем ясно.

— Да?

Гласът ми ме стресна. Той скрибуцаше в гърлото ми — неприятно усещане. Аз ли бях тази, която говори? Опитах още веднъж.

— Да?

Прозорците бяха отворени и листата на дървото пред тях тихичко шумоляха. Никакъв друг шум не се носеше отвън. Къщата, към която водеше лъкатушеща, с палми от двете страни улица, беше обградена от огромен двор.

Някога баща ми ми беше казал, че това е сватбен подарък от бащата на Мишел, известен архитект. Никога не ми беше изпращал снимки. Животът му в Лос Анджелис беше останал абстракция за мен.

Плачът ставаше по-силен.

Отправих се към вратата. Натиснах дръжката и видях малката си сестричка.

Тя лежеше на пода, свита на мъничко клъбце. Беше облечена в бяла нощничка и русите и къдри бяха мокри от пот. Тя спеше и явно сънуваше. До нея имаше малък сладкиш със седемнайсет свещи, които бяха вече изгорели. Тази картина по някакъв странен начин ме развълнува повече от мейлите на моите приятели.

Вал приличаше на ангел, паднал от небето. Наведох се и лекичко раздрусах раменцата й. Но когато не се събуди от това, я вдигнах, внесох я в моята стая и я сложих на леглото.

— Хей — прошепнах тихичко, след като си поех дъх. Вал не беше много тежка, но беше минало доста време, в което не бях носила нищо, освен собственото си тяло.

— Хей. Сънуваш. Събуди се. Сънуваш…

Вал отвори очи.

— Ти можеш да говориш?

Кимнах. И не само. Явно можех и да чувам. Да чувам ясно, а не като през памук.

Вал ме гледаше невярваща.

— Кажи пак. Кажи още нещо.

— Хей. Сънуваше лош сън.

Вал се прозя, като широко отвори уста и показа редица остри бели зъбчета.

— Знам — каза тя. Гласчето й беше тъничко и напевно. — Често имам кошмари.

— Какви?

— За чудовища.

— Искат да те изядат ли?

— Не — Вал потри очи. Бяха големи и тъмносини с дълги гъсти мигли. — Аз искам да ги изям. Те са съвсем мънички чудовища. И ги е страх от мен. И когато започнат да треперят, и мен ме хваща страх. Това глупаво ли е? Да се страхуваш сама от себе си?

Поклатих глава.

— Не — отговорих.

— Е тогава всичко е наред — Вал изглеждаше доволна. — Така и така чудовищата не са вкусни. Опекох ти сладкиш.

Кимнах.

— Пред вратата е.

— Донеси го.

Напевният глас на Вал стана строг и заповеднически.

Беше шоколадов кейк с парчета банани и орехи. Вал поиска да го разрежа и всяка от нас изяде по едно малко парче. Сладкишът беше невероятно сладък и се надявах да не ме удари в стомаха.

— Сега вече оздравя ли? — попита Вал.

Разтегнах уста в усмивка и с учудване осъзнах, че и усмивката изисква физически усилия. Мускулите на ръцете и краката си ги бях поддържала с лечебна гимнастика, но мускулите на устата си — не.

— Да — опитах аз. — Оздравях.

— Аз също бях веднъж в болница — оповести Вал. — Беше, когато паднах от моята къщичка на дървото върху оградата. Туп! И после бях в безсъзнание! — Вал отново се търкулна в леглото ми и отвори очи. — И ти ли беше в безсъзнание?

— Нещо такова — казах, защото може би най-добре съответстваше на състоянието, в което бях изпаднала. Бях в несвяст от болки в продължение на три месеца. Себастиан добре се беше сетил да ми изпрати песента на „Линкин парк“, въпреки че текстът нямаше нищо общо с това, което изпитвах. Самата аз не можех да намеря думи, с които да обясня какво се беше случило с мен. Болките бяха започнали в самолета и колкото по-дълго стоях тук, толкова по-силни ставаха.

Аз не отказвах да се храня и не мълчах от инат, яд или отчаяние, както предполагаха всички. Ако отворех устата си, сигурно щях само да крещя и да не спирам, така както не спираше и болката.

Болката ме държеше в ноктите си като някакво хищно чудовище, в чиито лапи бях предадена, без да мога да се съпротивлявам, и надвиваше всички други чувства и усещания, на които бях способна.

Странно е, че именно клиниката, с която всички толкова ме заплашваха, беше моето спасение. В деня, в който татко ме заведе там, болките бяха станали толкова непоносими, че бих направила всичко, само да престанат. Може би щях и да се самоубия, ако имах тази възможност. Когато легнах, превита от болка в болничното легло, забелязах как около мен настана суетня. Каквото и да ми даваха лекарите през този ден, помагаше. Оттогава започнах да се подобрявам, макар и бавничко. В началото ме хранеха изкуствено, но по някое време започнах да се храня сама. Тялото ми, макар и трудно, започна да си припомня, че има мускули и че действително е в състояние да ги използва. Във фитнес залата и в плувния басейн възвърнах физическата си сила и когато днес татко дойде да ме вземе, лекарите казаха, че съм се възстановила физически. За психическото ми състояние те не можеха да се произнесат. Аз също, защото когато физическата болка стихна, бях изнамерила друг начин да отблъсквам опасните мисли.

В това ми помогна Врабеца. Макар че по това време изобщо да не четях нейните мейли, си спомнях съвсем точно цитата за токсичната съпротива. Тя се беше превърнала в един вид „мантра“, която си казвах всеки път, когато забранените мисли заплашваха да изплуват отново на повърхността.

— Ти пак ли онемя? — осведоми се Вал.

Тя беше коленичила пред мен на леглото и изучаваше лицето ми. Гледаше с напрегнат, критичен поглед, сякаш бях поръчана стока, за която обмисля дали да я задържи, или да я върне.

— Не — отговорих и опитах да се усмихна отново. — Благодаря за сладкиша. Наистина е много вкусен.

Вал не ме изпускаше от очи.

— И така. Намирам, че си приличате с баща ми като две капки вода — заключи тя.

Замислих се дали в нейните очи това беше преимущество или недостатък. За разлика от мен, Вал никак не приличаше на баща ни.

— Мами смята, че с мен не е така — продължи Вал. — Тя казва, че от татко съм наследила само неприемливите страни. Какво означава „неприемливи страни“?

— Може би мамчето ще може да ти обясни това по-добре — казах аз, но Вал беше заета вече със следващия въпрос.

— Ще си разопаковаш ли сега подаръците? — поиска да узнае тя със светнали очи.

Погледнах камарата от подаръци. Реших да зарадвам Вал, която с разпалено усърдие се втурна да ги разопакова. Разкъсваше се хартия, панделки летяха във въздуха и Вал тържествено ми поднасяше подарък след подарък с такава радост, сякаш самата тя беше рожденичка. Аз механично ги поемах. Дигитална камера, чек за курс по шофиране и прекрасен фотоалбум за Лос Анджелис бяха подаръците от баща ми. Себастиан ми беше изпратил една червена кутия от аптечка за първа помощ, пълна с любимите ми сладки лакомства и сбирка от собственоръчно „изпечени“ CD-та.

От Сузи имах яркочервен бански костюм и сребърна гривна с едно медальонче. Беше половин сърце с гравиран надпис: Friends for ever.

— И какво имаше вътре? — попита сестра ми, като посочи отворената кутийка с надпис: Sponglia beatificae.

— Една гъба на щастието — прошепнах тихо и погледнах към бюрото, където я бях оставила. Последният пакет беше с надпис „От мама“, но когато Вал понечи да го отвори, аз здраво хванах ръката й.

— Този недей — казах решително. — Не мислиш ли, че вече е време за сън? Много е късно!

— Не още! — каза Вал и ми подаде едно малко пакетче. — Първо ще трябва да отвориш моя подарък.

Усмихнах се на сестричката си. Този път беше по-лесно.

— Но нали ми подари сладкиша?

Вал ме изгледа учудено.

— Сладкишът не е подарък. Хайде! Отваряй!

Послушах. В плика имаше портрет на Вал. Беше нарисуван с обикновен молив, но беше приказно красив. Вал седеше при отворения прозорец с бялата си нощничка и светлите къдри падаха по раменете й, големите й очи с гъсти мигли бяха вперени в мен. Изглеждаше много сериозна, тиха и напълно вглъбена в себе си. Този, който беше нарисувал портрета, беше открил нещо в нея, което от пръв поглед не можеше да се забележи. Но не само това правеше рисунката толкова необикновена. Контурите в лявата страна бяха нарисувани с двойни линии, втората беше много тънка и фина, само загатната.

— Какво означава това? — попитах Вал.

Вал вдигна рамене.

— Идея си нямам — отговори ми тя. — Фей го нарисува така.

— Фей? — сбърчих чело.

— Моята бавачка — отговори Вал. — Тя е супер. Може да направи така, че никой да не я вижда. Харесва ли ти картината? — изгледа ме строго Вал. — Трябва да ми благодариш. Знаеш ли колко дълго трябваше да седя кротко заради твоя подарък?

— Благодаря — казах и я прегърнах. — Но сега ще спим. Утре сигурно ще трябва да отидеш на училище, нали?

Вал вирна носле. За първи път прозвуча срамежливо.

— Мога ли да остана да спя при теб?

Гледаше ме така умолително, че аз се съгласих.

Кротичко, като кученце, малката ми сестричка се вмъкна при мен под завивката. Тя мушна студените си пръстчета между краката ми и моментално заспа. Вслушах се в спокойното й, равномерно дишане, което от време на време се прекъсваше от някоя тиха въздишка, и заопитвах, както всяка нощ, да преборя съня.

Почти не мога да си спомня времето, когато сънят беше означавал за мен почивка. Всяка нощ сънувах, че умирам. Това беше същият сън, който за пръв път бях сънувала през онази нощ в срядата в Хамбург. Той дойде и тук, в Лос Анджелис, и дори в клиниката не изчезна.

Лежах в непознатото помещение с плюшения зелен килим, с цветната шарена покривка върху леглото и трептящия над главата ми кристален полилей. До мен, върху корема ми и върху ръцете бяха парчетата стъкло и метално сладникавата миризма на кръв ме удряше в носа. Нощ след нощ търсех да си поема въздух, какъвто липсваше, и умолявах със същото отчаяние за живота си: Моля. Моля. Моля не… моля… не ме оставяй…

Щастливата гъба от Врабеца беше върху ръката ми и телцето на Вал ме сгряваше. Като голяма грейка, тя се беше сгушила в корема ми. Усещах мекия пух на косичките й, усещах уханието на ягодки, който се носеше от тях, и разбрах, че няма дълго да устоя на съня. Попримигвах още няколко пъти и се унесох.

Събудих се от ярката светлина, която играеше по клепачите ми. Примигнах объркано. Небето през прозореца имаше цвят на разредено мляко. Наистина ли бях спала чак до сутринта? Изглежда да.

Вал все още беше в прегръдките ми. Пред леглото беше коленичил баща ми. Той ни гледаше, сякаш бяхме някакъв мираж. В черните му къдри проблясваха сребърни снопчета, лицето му изглеждаше изтощено, очите му бяха хлътнали. Но в момента светнаха. Тъкмо искаше да каже нещо, когато от коридора прозвуча тревожен глас.

— Намери ли я?

Татко се стресна. Той бързо скочи и се спусна към вратата.

— Тук е — чух го, че извика тихо. — Тук при моята… при Ребека. Спи.

— Тогава я събуди! Хайде, по дяволите, вече е пропуснала първия час…

Баща ми затвори вратата.

Той отново дойде при леглото, целуна ме по челото, после погали Вал по русите къдрици.

— Успахме се, малката ми — каза татко. — Трябва да станеш. Много сме закъснели.

Вал измърмори сърдито, проскърца със зъби, после се обърна към мен и зари глава в рамото ми.

Татко внимателно отметна завивката.

— Вал. Малката ми. Ставай. Трябва да тръгваш за училище.

— Не искам — запротестира Вал, все още полусънена. — Болна съм и ще си остана тук.

Татко въздъхна.

— Хайде, съкровище.

Той пъхна ръката си под телцето на Вал и я вдигна от леглото. Тя се извъртя, съскайки. Малкото юмруче удари татко по носа.

— Хей — казах, — така не се прави.

Татко ме гледаше с увиснала челюст.

— Ти… ти… каза нещо — промълви той.

Вал отвори очи. И се ухили.

— Но говори първо с мен.

Лицето на татко се промени. Той започна да плаче като малко момче. Вал го целуна.

— Недей да тъгуваш — каза тя. — Сега ще говори и с теб. Нали?

Баща ми ме гледаше така, като че не можеше още да повярва.

Някъде в къщата прозвуча пронизителният глас на Мишел.

— Алек, часът е осем и петнайсет. Ако не тръгнем до десет минути, Вал ще пропусне и втория час.

— Ще заведа Вал при Мишел и веднага се връщам — каза баща ми.

Поклатих глава.

— Не е необходимо, татко. Аз… аз, струва ми се, бих искала да остана още малко сама.

— О, естествено. Няма проблем, напълно те разбирам.

Той ми се усмихна сияещ. Изглеждаше толкова поразен, че чува да излизат думи от устата ми, та дори и да го наругаех, щеше да е доволен.

— Но ще си остана вкъщи, в случай че имаш нужда от мен.

Отново поклатих глава.

— Недей, моля те — казах с усилие. — Ще се оправя.

Баща ми видимо се бореше със себе си.

— Окей. Ще ти оставя номера на мобилния си — каза. — Ако се събудиш и ти се прииска компания, или каквото и да било друго, позвъни ми. Идвам на секундата, окей?

Кимнах.

— Окей.

Най-накрая вратата след баща ми се затвори. Поех си дълбоко въздух, но не от облекчение. Просто всяка сричка от нашия разговор ми струваше усилие. Сетивата си усещах така, сякаш някой беше вдигнал от тях предпазната обвивка. Шумовете бяха по-ясни. Контурите по-остри. Миризмите по-силни. Бях се събудила в истинския смисъл на думата и изведнъж осъзнах, че не искам да остана и секунда повече в тази стая.

Гъбата на щастието от Врабеца вече не беше достатъчна. Трябваше да изляза оттук, преди забранените мисли да започнат отново да се промъкват в съзнанието ми.

Изведнъж ми се стори, че трябва да се задействам по-бързо. Изтичах в банята, хвърлих си един душ и разтворих вратите на гардеробното помещение. Погледът ми се плъзна по рафтовете. Видях блузата със секретните копчета, която облякох за последен път!

Смъкнах я от закачалката и я набутах зад куп пуловери. После измъкнах една лилава тениска. Обух си джинсите, но те веднага се свлякоха по бедрата ми. Намерих един колан, стегнах го с три дупки по-навътре от обикновено и излетях навън. Спрях се в коридора и се ослушах за баща ми, Мишел и Вал. Но цареше тишина, явно вече бяха потеглили. Цялата къща беше на мое разположение.

Минах по всички етажи, отворих всяка врата и надникнах във всяко помещение.

Колко ли дълго съм била тук, преди да постъпя в клиниката? Пет седмици? Или може би шест? Нямах никаква представа.

Действително бях като откъсната, откъсната от всичко, което се беше случвало, и така беше добре. Всичко, което беше ново, беше хубаво. А тази къща във всяко отношение беше съвременна. Някой архитект я беше проектирал като реализация на своя мечта; модерна, от стъкло и светлина. Всички помещения бяха с огромни панорамни прозорци, които се издигаха от дървения под и достигаха до високите тавани.

Беше на три етажа. На най-горния се намираше царството на татко и Мишел, с много гардеробни, едната — само за обувки. Обиколих ги всичките, една по една. После влязох в мраморната баня и спалнята, от чиито прозорци се виждаха планините. Зелени хълмове, прорязани от малки пътечки.

Моята стая беше на втория етаж, където се намираше стаята за гости, както и владението на Вал, в което имаше шведска стена, огромен аквариум и безброй играчки.

На първия етаж беше холът. Тук имаше прозорци и от двете страни. От левия гледката беше към планините, а от десния се виждаше подобната на парк градина и морето. Мебелировката беше скъпа и безлична. Пред черни кожени кресла и дивани имаше стъклени масички с поставени върху тях дебели илюстровани томове за модерното изкуство, фотографията и вътрешната архитектура, които изглеждаха така, сякаш не бяха отваряни. В единия ъгъл имаше роял „Steinway“. В друг ъгъл пък беше поставена гигантска статуя на Буда от черен бронз. Върху висока маса, над която висеше огледало в рамка, имаше ваза от благороден метал с бели лилии. Липсваха библиотеки, затова пък имаше огромен плосък телевизор и черни рафтове, препълнени с DVD-та. Те бяха подредени по азбучен ред, от „American Beauty“ до „Zorro“.

Беше неуютно, като изблизано, и тук човек сякаш се задушаваше. Като изключим стаята на Вал, само кухнята напомняше, че тук живеят хора. В нея имаше огромни хладилници, барплот, огромна кухненска печка и столова. Върху лъскавата повърхност от благородна стомана открих полупразни чаши с кафе и една паднала кутия с корнфлейкс. Зад кухнята се простираше градината. Беше обградена с високи дървета и напомняше на идеално поддържана паркова площ. В средата й се намираше басейнът. Сузи имаше право. Струваше си наистина да си потопиш пръстите на краката в него. И изведнъж ми се прииска да го направя.

Плуването щеше ме спаси, защото бях вече разгледала къщата, а още нямах представа, къде бих могла да избягам. Единственият проблем беше, че басейнът беше празен.

В този момент разбрах, че нямаше къде да се дяна. Преди клиниката се занимавах с болките си. По време на престоя си там пък се занимавах с това, да възстановя физическите си сили. Сега болките ми ги нямаше и физически бях във форма. През последната нощ Вал успя дори да ме извади от мълчанието. И ето че сега забранените мисли напираха отново да излязат на повърхността.

Открих градинската къщичка чак накрая. Намираше се в другия край на градината, сред цъфтящи лимонови дръвчета.

Още докато натисках дръжката на вратата, разбрах, че това е убежище на татко. Беше едно помещение на две нива. Горната част, към която водеше тясна вита стълба, се състоеше от огромен, проснат на пода матрак. Намачканите върху него чаршафи даваха ясно да се разбере, че напоследък са били доста използвани.

В долната част имаше камина, а пред нея дебел мек килим с огромни възглавници, разпръснати наоколо вестници, купчини книги и татковата китара, подарена му преди години за рождения ден от Яне. Най-масивната мебел беше писалището, дълго повече от четири и широко около два метра. Върху него беше компютърът, а около него беше пълно с дузини камъни, миди и снимки в рамки. На една от тях беше Мишел. Тя седеше върху кончето на една въртележка, с развени руси коси. Беше протегнала ръка за целувка към обектива и се усмихваше. Нямаше съмнение, кой е бил фотографът.

Три от фотографиите бяха на Вал. А останалите, някъде около десет, бяха мои и на почти всички бях усмихната. Бързо отместих поглед, защото не можех да понеса радостния израз на лицето си. Навлизах в опасни води. Погледът ми се спря върху една пожълтяла гравюра, която не беше в рамка и стоеше облегната на компютъра. Изглеждаше доста стара. Лондон, 1912, беше написано в десния долен ъгъл, избледнелият автограф отдолу не се четеше. На картината се виждаха двама мъже на около четирийсет, а между тях стоеше млада, определено красива жена. Те позираха пред една градинска беседка, а фонът беше съвсем леко загатнат. Жената беше прелестна. Черната й коса беше събрана в конска опашка и големите й тъмни очи блестяха. Малко ми напомняше на младата Одри Хепбърн от филма „Закуска в Тифани“. Изглеждаше крехка и грациозна. Стойката й беше изправена. Мъжът от дясната й страна, рус и добре изглеждащ, ми се стори познат, но не можех да се сетя откъде. Беше обвил с ръка талията на жената с жест на покорител и гледаше гордо усмихнат. Мъжът от лявата страна на дамата беше тъмнокос. Имаше високо чело, будни, много сериозни очи и поглед, насочен напред.

Погледът ми се върна отново на русия мъж и сега знаех къде го бях виждала. Беше моят прадядо Уилям Ал.

— Не се стряскайте — чух ясен глас зад гърба си.

Обърнах се така рязко, че изпуснах гравюрата. В първия момент помислих, че е Мишел.

Но на вратата стоеше едно момиче. Беше нежна и бледа и в първия момент я взех за приятелка на Вал. Но като се вгледах, забелязах, че момичето е по-голямо, може би на моята възраст или малко по-малко. Облеклото й беше доста странно. Носеше черно таке и старомодна рокля, която беше с цвета на очите й, сребристосива.

— Ти коя си? — чух се да казвам, все още чудейки се, че думите сами излизат от устата ми. — Казвам се Фей — отвърна момичето и вдигна гравюрата. — Аз съм бавачката на Вал. — Гласът й имаше странен акцент, не личеше, че е американка.

Тя усмихнало ме изгледа.

— А ти си Спящата красавица?

Спяща красавица? Потръпнах и усетих в мен да припламва искрица от човека, който бях преди, който не би позволил да му говорят така.

— Ребека — изсъсках аз. — Името ми е Ребека.

Момичето, което се нарече Фей, се усмихна отново. После се приближи и ми подаде гравюрата.

— Забеляза ли това? — попита ме тя. Сочеше тъмнокосия мъж или поне така помислих аз. Но после видях това, което искаше да ми покаже. Опакото на дланта на този мъж беше допряно до дланта на младата жена, а малките им пръстчета бяха вплетени. Беше като в ребусите, в които трябва да се намерят разликите. Малкият детайл забелязва само онзи, който внимателно наблюдава. Но това естествено представяше картината в съвсем различна светлина.

Не е ли интересно да се разбере какво е станало от този момент нататък? — попита Фей.

— Какво? — вгледах се в момичето. — Какво означава това? Какви ги говориш?

Фей вдигна рамене.

— Можем да си говорим и за нещо друго — каза тя. — Чух, че си била в клиника. Как беше там? Добре? Запозна ли се и с други луди?

Тя наведе глава настрани. Най-малко изглеждаше враждебно настроена, а по-скоро любопитна, сериозно интересуваща се.

Стоях с отворена уста.

— Ти с всичкия ли си? — изстрелях. — Какво изобщо правиш тук? Ако съм разбрала правилно, си детегледачка на Вал, а не моя. Или — отстъпих недоверчиво крачка назад — да не си тук заради мен? Баща ми ли те накара да ме следиш?

— Не — отвърна тя непринудено.

— Е, тогава — изръмжах — изчезвай и ме остави на мира.

— На мира? — Фей се засмя. Този път сякаш се забавляваше. — Наистина не съм искала да те безпокоя. Исках да оставя една бележка на Мишел и после да отида на плажа, но видях вратата на къщичката отворена. Е, тогава… — тя отново се засмя — довиждане. Оставям те на „мира“.

Преди да излезе, Фей с леко движение махна черното таке от главата си. Това, което видях, ме удари като електрически ток. Дългите й до кръста къдрици бяха огненочервени.

— Почакай — заговорих. — Чакай. Искаше да ходиш… на плажа ли?

Фей отново се обърна към мен.

— Да? — каза тя.

Прозвуча като въпрос.

Последната нощ сънувах, че седим на плажа. Не знам къде се намираше този плаж. Но имаше доста хора. Във водата някои караха сърф, двойка младежи играеха волейбол и до нас седеше едно момиче. Имаше дълги огненочервени къдри и беше облечена в старомодна рокля. Сребристосива. Рисуваше малко момченце и ние я наблюдавахме.

Сетих се за подаръка на Вал. Гледачката я беше нарисувала.

Вгледах се във Фей. Енергията, която преминаваше през мен, можеше да се сравни със свръхдоза адреналин.

— Ако не е неудобно — с мъка си поемах дъх. — Бих ли могла… да дойда с теб?

Фей повдигна равнодушно рамене.

— Разбира се — отговори.

Двайсет и две

Кремавото Бентли с червени кожени седалки, с което преминахме по улицата с многото завои към булевард „Сънсет“ и оттам към Пасифик коуст хайуей, очевидно не можеше да бъде купено със заплатата на детегледачка. Може би Фей имаше богати родители или това беше една от колите на татко или Мишел.

Тя беше оставила бележки и на двамата, че ще ме поразходи малко и ще ме върне вкъщи най-късно за вечеря. Как щеше да го приеме баща ми, не можех да знам, пък и ми беше все едно.

Фей мълчеше. Караше съсредоточено, сякаш карането по аутобана изискваше голяма концентрация, и аз сметнах, че наистина този начин на кормуване беше правилен.

Ландшафтът отляво беше хълмист. Тук-там из планината се мяркаха къщички. Имаше и хотели, над чиито покриви се вееше американското знаме. Виждаха се и много, най-различни палми. От дясната страна на аутобана, също залесена с палми, се виждаше морето. То беше сребристосиньо и по повърхността му проблясваха милиони светещи точици. Високият прибой бучеше мощно срещу брега.

Почти инстинктивно си поех въздух. Той миришеше на сол, беше свеж и усетих, че изведнъж дишането ми става по-леко. Фей се обърна към мен и ми се усмихна. В този момент почувствах към нея страшно доверие, сякаш наистина вече се познавахме.

По широката крайбрежна алея, край която преминавахме, се виждаха велосипедисти, младежи с ролкови кънки и други, които просто тичаха за здраве. По едно време изникна стара въртележка, явно част от малък лунапарк. Дълга пътека, гъмжаща от хора, водеше натам. Фей намали радиото.

— Това е кеят на Санта Моника — обясни ми тя. — Едно от любимите места на Вал. Когато има лош ден, трябва да се возя с нея поне двайсет пъти поред на увеселителното влакче.

Кимнах разсеяно.

От лявата страна на улицата имаше само обширни зелени тревни площи, по които деца играеха футбол и очевидно богати американки, в скъпи спортни екипи, разхождаха кучетата си. По-нататък се появиха и първите бездомници. Те бяха опънали палатки или разгънали спални чували върху тревата. Седяха на групи или стояха пред раздрънканите си, боядисани в различни цветове каравани, по чиито покриви бяха струпани сандъци, стари кресла и най-различни други вехтории. Фей намали скоростта.

— Почти стигнахме — каза тя. — Това беше Санта Моника. Сега идва Венис бийч. Ще потърся място за паркиране и после отиваме на плажа. Нали?

Последната нощ сънувах, че сме на плажа. Не знам къде беше този плаж.

Фей паркира Бентлито в една странична уличка. Беше обществен паркинг. Двама млади сърфисти в черни неопренови костюми и със светещи сърфове под мишница взеха да ни подсвиркват. Чернокожият пазач на паркинга таксува на Фей пет долара и я нарече „Sweetheart“. После ми намигна и попита „How are you today, my love?“

— Fine, thank you — измърморих и се опитах неволно да си представя как един германски пазач ме пита: „Как си днес, мила?“

Фей взе една стара кожена чанта от задната седалка и ми махна да я последвам. Завихме вляво по уличката и минахме покрай една къща, чиято стена беше изрисувана с графити. Беше някакъв „арт комик“ — огромна момичешка глава с черни коси. Бретонът беше разпилян по челото, кожата лилава. Момичето имаше очи с форма на бадеми, а погледът му беше невероятно строг. Вляво, с големи черни букви пишеше: „Remember who you are“.

— Харесвам Венис. Там, където живеят родителите ти, не бих могла да издържа — каза Фей и се усмихна.

„И аз не издържам“, помислих си, подтичвайки до нея, докато завиваше.

— Трябва да походим още малко.

— Няма проблем — отговорих и вътрешно благодарих на строгата медицинска сестра за това, че възстанови тялото ми. Когато в клиниката за пръв път се вдигнах от леглото, краката ми се подкосиха в буквалния смисъл на думата, а в дните след това дори отиването до тоалетната ми се струваше нещо като екстремен спорт.

Крайбрежната алея, по която тръгнахме, Фей нарече „Оушън фронт уолк“ и сега вече разбрах защо в мейла си за Венис бийч Сузи я нарича „галактическа“. Това място за разходки носеше атмосферата на „Шанце“, но беше далеч по-хубаво. За разлика от района на баща ми, макар че го познавах съвсем бегло, тук кипеше истински живот. Фей ми разказа за основателя на този район, Абът Киней. Той бил милионер от тютюневия бизнес и превърнал влажното блато южно от Санта Моника в парк, напомнящ Венеция, с канали, гондоли и пристан за развлечения. През 1920 година огнена стихия унищожила по-голямата част от постройките.

— Джим Морисън — разказваше Фей — бил един от тези, които оценили чара на тази местност. Градската управа отпуснала пари за реставрирането на парка и от края на деветдесетте „Венеция“ става отново една от забележителностите на Лос Анджелис.

Последната нощ сънувах, че седяхме на плажа. Не знам. Къде беше този плаж. Но имаше много хора.

Алеята беше пълна с народ. Деца, бебета, негри, бели, хора от всички възрасти и обществени прослойки се разхождаха насам-натам и ние напредвахме с бързината на охлюв. От всеки ъгъл звучеше музика, див микс от барабани, рап, рок и електропоп, а от лявата ни страна се редяха малки крайбрежни хотелчета, вехтошарски магазинчета, кафенета, палатки на гадатели, магазини за татуировки, сергии за украшения и блузки. Улични музиканти свиреха на китари, от огромен усилвател бумтеше хип-хоп. Един рапър с дълги пуснати къдри се въртеше в див ритъм върху паважа, мъж на кокили се беше навел към малко момиченце, а един индиец с тюрбан и сива брада се плъзна покрай нас на ролкови кънки.

Фей вървеше до мен, без да говори, само от време на време погледите ни се срещаха и тя ми се усмихваше. Нещо в нея ми напомняше Врабеца.

Минахме покрай гадатели, танцьори и улични музиканти. В един огромен кафез с дълбокомислен надпис „Muscle Beach“ тренираха мускулести мъже. На дълги маси художници излагаха картините си, в по-голямата си част семпли произведения, улично изкуство, поп арт, и маса езотерични предмети. Някои от тях поздравяваха Фей, при други тя се позаседяваше, за да разменят няколко думи. Погледнах към плажа.

Във водата имаше сърфисти.

В парка стана малко по-спокойно, явно бяхме отминали оживената част. Къщите тук приличаха на произведения на изкуството. Всички имаха големи прозорци с изглед към морето, но бяха по-разчупени и приветливи от студения дом, в който живееха баща ми и Мишел.

Фей се насочи към един кей, от който можех да наблюдавам по-отблизо сърфистите и тези с водните ски. Близо до брега те очакваха перфектната вълна. Всички бяха облечени в черни неопренови костюми и приличаха на гарвани без крило, паднали във водата.

Малко преди кея, до една издигаща се на брега стена, Фей най-сетне спря.

— Пристигнахме — каза тя.

Сега слънцето беше се издигнало високо в небето, но не беше особено топло. Може би двайсетина градуса. Аз бях облякла само една тънка тениска и кожата ми настръхна.

Фей извади едно одеяло от раницата и го постла върху пясъка.

Седнахме. Тя мълчеше. Дългите й червени къдри се спускаха по раменете, чак до средата на гърба, ръцете й си играеха с края на дрехата.

До нас седеше едно момиче. Имаше дълги огненочервени къдри и беше облечена в старомодна рокля. Сребристосива.

Зад нас се чуваше шума на Венис бийч. Обърнах се надясно. Две момчета опъваха мрежа на пясъка, а до тях имаше бяла топка.

Две момчета играеха волейбол.

— Търсиш ли някой? — попита внезапно Фей. Сивите й очи ме гледаха изпитателно.

— Не… — прехапах устни. — Не познавам никого тук.

Фей се засмя.

— Вярно — каза тя. — Беше глупав въпрос.

Тя продължи още дълго да гледа морето. Раницата лежеше до краката й.

Тя рисуваше.

— Имаш ли нещо за рисуване? — изплъзна ми се.

Знаех, че този въпрос ще прозвучи доста налудничаво, но Фей го прие съвсем нормално.

— Да — отговори. — Винаги имам.

— А… имаш ли настроение да… нарисуваш нещо?

— Защо не?

Фей извади малък блок, молив и острилка от раничката си. Докато остреше молива, ми хвърли изпитателен поглед. Един мъж мина покрай нас. Носеше въдица, а до него вървеше малко момченце.

— Тук ще чакам мами — извика то на баща си.

Той кимна и се запъти към кея. Момчето седна на пясъка и започна да зарива босите си крака.

Тя рисуваше едно малко момченце.

Фей се обърна така, че да вижда момченцето. Кръстоса крака и започна да рисува.

Малкото момче вече беше заринало краката си до половината.

Една чайка кацна до него, покълва малко из пясъка наоколо и отново литна. Момчето не забелязваше нищо и никого, дори и Фей.

А тя беше навела глава над рисунката и червената й коса ми пречеше да виждам. Оглеждах се наляво, надясно, напред, назад, докато ми се зави свят.

Нямаше никой.

Накрая Фей ми подаде рисунката.

— Ето — каза. — За теб е.

Вгледах се в нея.

Фей беше нарисувала мен. Беше като да се погледнеш в огледалото, което досега не бях имала кураж да направя. Лицето ми, което преди беше кръгло, сега изглеждаше слабо и изпито. Носът и устата бяха загатнати с няколко бледи щриха. Единствено очите ми изпъкваха. Бяха големи, тъмни и толкова празни, че сама се уплаших от себе си. Не се забелязваше и искрица живот.

Тя рисуваше едно малко момченце, а ние я наблюдавахме.

Не! Не! Не ние! Впих ръцете си в пясъка и усетих как твърдите песъчинки болезнено се забиват в меката кожа под ноктите ми.

Какво бях очаквала? Беше пълна лудост да дойда тук. Защо той трябваше да е тук, след като ме беше предал по такъв начин и ме беше оставил сама? Защо…

Стоп! Не трябваше да продължавам с тези мисли, трябваше…

— Нещо липсва ли ти?

Гласът на Фей беше много тих, но изведнъж усетих, че трябва да си запуша ушите. Думите пронизваха мозъка и кънтяха във всеки ъгъл на съзнанието ми.

Превих се, обгърнах с ръце гърдите си и започнах да ридая.

Гъбите са майстори в отбраната срещу токсините, техният генетичен код показва голямо сходство с този на човека, на човека, на човека…

Вкопчих се обезумяла в своята мантра, макар да знаех, че беше твърде късно. Бях загубила. Моята, изградена с толкова мъка защитна система се беше срутила и аз не можех да направя нищо, абсолютно нищо срещу това.

Червената коса на Фей пламтеше като огън на слънцето. Тя вдигна ръка и я сложи на гърба ми.

Усетих как от докосването мястото между двете плешки се зареди с топлина. Тя премина през мен и достигна до бронята, с която беше обградена гръдта ми и която сега се разпръсна на милиарди парченца, освобождавайки всички забранени мисли.

Започнах да плача и след това изкрещях толкова силно, че момченцето пред нас изскочи от пясъчната дупка и се затича към кея.

— Мразя те — крещях аз. — Мразя те, Луциан!

Вятърът стана студен, а и слънцето вече залязваше. Ние все още бяхме на брега и Фей мълчеше, както и преди, но главата ми лежеше в скута й. Тя галеше косата ми и ме съзерцаваше все така безмълвно и някак отчуждено.

Затворих очи и постоях известно време така.

— Беше перфектна вечер — чух се да казвам накрая. — Беше сряда. Нашата Ladies’ Night. Майка ми, приятелката й Врабеца и аз седяхме на тавана. Разчиствахме. Стари вещи, които да продадем на битпазар. Смеехме се и си говорехме за стари случки. И изведнъж ме обзе това особено непонятно чувство. Беше като бодване отвътре. Беше толкова леко, та в началото помислих, че си въобразявам. Същата нощ сънувах отвратителен кошмар и след това непознатото момче се появи пред моя дом.

Фей ме гледаше, без да помръдне.

Аз й разказах цялата история. Всичко, което ме беше сполетяло през последните четири месеца, което беше обърнало живота ми с главата надолу и накрая ме беше извадило от релси. Разказах й и за сънищата на Луциан и как някои бяха се сбъднали. Обясних й също и защо настоявах непременно да дойда с нея на плажа.

Физиономията на Фей остана непроменена. Не задаваше и въпроси. Тя просто ме слушаше.

Когато стигнах до завръщането на Яне от нощния й разговор с Луциан и заповедта да си приготвя багажа, аз затворих очи.

— До този момент живеех с илюзията, че съм човек със собствена воля — прошепнах. — Нахвърлих се върху майка ми и я заудрях с юмруци. Но тя остана непоклатима. Не ми обясни какво означаваше тази идиотщина с моето, подобно на бягство евакуиране. Не ми издаде и какво й беше казал Луциан. Вместо това ме заплаши, че ако на следващата сутрин не тръгна доброволно за летището, тя щяла да намери начин да ме накара. Знаех, че става дума за медикаменти, и в този момент разбрах, че съпротивата е безсмислена. Врабеца ми приготви нещата и това беше първият път, когато я виждах да плаче.

Бавно отворих очи и забелязах, че Фей е спряла поглед върху мен.

— На следващата сутрин Яне ме заведе на летището и се качи с мен в самолета. А след това беше само тази ужасна болка. И тя ставаше все по-непоносима.

Изправих се, седнах и се загледах в морето. Вдясно, на хоризонта, виждах планините, обгърнати в мараня, а морето беше приело наситено тъмен цвят. Не ми се вярваше, че е минало толкова време, но наистина като че беше вече късен следобед.

В далечината преминаваха платноходи, а точно пред нас на един кол се мъдреше пеликан. Беше огромен. С извита човка и наведена шия, приличащ на черен лебед, той ме гледаше с едно око.

— Останалото го знаеш. И да ти отговоря на предишния въпрос: да, приятно беше в клиниката. Но не, не се запознах с други луди. Достатъчно занимания имах със себе си, та да се сприятелявам с лудите, към които вече принадлежах и аз.

Фей кимна. В очите й се четеше не само състрадание, но и разбиране. Изглежда действително разбираше какво бях преживяла.

— Но после нещата се пооправиха — каза тя накрая. — Имам предвид болките. Отзвучаха, нали? В клиниката?

Вдигнах рамена.

— Да — измърморих. — Отминаха.

Фей кимна отново.

— И какво искаш да правиш сега? — попита тя, след като дълго мълчахме.

Казах го, преди да съм го помислила.

— Да го намеря.

— И къде?

Вдигнах рамене.

— Когато забелязах, че ти си момичето от съня му, си помислих, че ще е тук. Но разбира се, беше пълна идиотщина. Когато сънищата се случваха в действителност, аз винаги бивах сама. Както и сега. Бях винаги сама. А ти не познаваш никакъв Луциан, нали?

— Не, за съжаление — Фей ме погледна със сивите си очи. Лицето й се беше променило, а и гласът й звучеше различно. — Мога ли да ти дам един съвет? — тя не изчака отговора. — Престани да хленчиш. Престани да мислиш за това, как се чувстваш. Ако искаш да намериш Луциан, трябва да го търсиш, а ако искаш да го търсиш, първо трябва да вземеш живота си в ръце.

Сложих ръка върху медальона на татко, малкото слънце с надпис „Carpe diem“. Изведнъж той започна да пари върху кожата ми. Аз изместих погледа си от очите на Фей нагоре към небето. Ято чайки прелетя над главата ми. Сред тях имаше и няколко гарвана. Зад себе си чух барабани. Вече отново долавях и други звуци. Морският прибой, бръмченето на самолет — високо над нас, смехът на дете, кучешки лай, пеенето на жена.

Обърнах се. Къщите по брега и цялата местност бяха потънали в една мистична ясна светлина. А някъде отзад, като в мъгла, беше градът.

— Може би имаш право — казах аз на Фей.

— Може би — отвърна тя. — А може би не. Това, което е сигурно, е, че в най-скоро време трябва да се изправиш на краката си. Имам предвид психически — Фей се засмя. — Впрочем знаеш ли, че малката ти ваканция доста наруши мира в къщата?

Наведох глава. По дяволите. Да, можех да си представя. Мишел дори и при нормални обстоятелства нямаше да е във възторг от моето посещение.

Спомних си за мейлите на Сузи с професионалния убиец и изведнъж устните ми се разтегнаха в усмивка.

— Какво те забавлява? — поиска да знае Фей.

— Мащехата ми — отговорих. — Сега поне наистина има основание да не ме харесва.

Фей стана сериозна.

— Постарай се — каза тя. — Колкото повече доверие ти имат, толкова по-голяма свобода ще ти дадат. Убеди ги и че искаш да тръгнеш на училище. Най-добре колкото е възможно по-скоро. Ако се мотаеш по цял ден, само ще си блъскаш главата.

Сега аз се разсмях.

— Вече търсиха ли ти училище?

Вдигнах рамене.

— Нямам представа.

— Вал учи в частно училище — каза Фей и сбърчи нос. — Тук се ползват с по-добро име от държавните. Но за тях се чака дълго, пък и приемните тестове не са подходящи за положението, в което си. Те искат да знаят всичко за теб, за семейството, за възпитанието ти и защо си дошла в Америка.

Фей ме изгледа, сякаш искаше да разбере какво въздействие имат думите й върху мен. Това с приемните тестове и преди всичко с въпросите, засягащи личното пространство, си беше доста страшничко.

— Освен това има държавни училища, които също са не по-лоши — продължи тя. — Например „Pali High“.

Рисувах малки кръгчета по пясъка.

— Всичко това ми идва малко в повече — признах си. — Ти в кое училище учиш? — Обърнах се към Фей. — И всъщност на колко си години? Къде живееш? Аз не знам абсолютно нищо за теб.

Сама се изненадах, че изведнъж започнах да проявявам интерес. Въпросите, които току-що отправих към Фей, наистина ме вълнуваха. Искаше ми се да науча коя е и какъв живот води. Почувствах се гузна, че един напълно непознат човек за толкова кратко време измъкна от мен повече чувства, отколкото най-добрите ми приятели, които ме познаваха от години и от загриженост към мен почти се бяха побъркали.

На хоризонта небето се оцвети в недействително яркооранжево. В краищата цветовете ставаха по — меки, почти пастелни.

Фей стана.

— Хайде, — каза ми. — Време е да се връщаме.

Двайсет и три

Когато Фей паркира бентлито на площадката пред вкъщи, входната врата се отвори. Оттам изскочи Вал. Беше с бански на черни и жълти черти и със сако от смокинг, което, съдейки по размерите, по всяка вероятност беше на баща ми. Облеклото й ми напомняше на някаква кръстоска между пчеличката Мая и Ватман, докато лицето й беше покрито със сини точици, които подозрително напомняха водоустойчив маркер. Фей се изкиска.

— И аз исках да дойда — изцвърча Вал и се хвърли в прегръдките на Фей. — А ти не ме изчака!

Фей я завъртя във въздуха. Сега откъм коридора се зададе баща ми. Беше с дънки и разкопчана черна риза. Сузи постоянно ми завиждаше за добре изглеждащия ми баща, но сега от него беше останала само сянката. Лицето му беше бледо и ми се струваше, че се разкъсва между паниката и облекчението.

Той размени погледи с Фей. В колата тя беше проверила джиесема си и беше намерила пет съобщения от него.

Обади му се само за кратко, за да му каже, че се връщаме.

Не можех да видя лицето й, но очевидно баща ми беше прочел в него, че всичко е наред. Усетих, че се отпусна, и навлажнените му очи се изпълниха с дълбоко облекчение. Молех се само да не избухне отново в сълзи.

— Бяхме на плажа — казах бързо. — Фей ми показа Венис бийч.

Татко кимна към Фей.

— Хиляди благодарности, че изведе дъщеря ми. Забавлявахте ли се… поне малко? — той ми се усмихна. — Е, вълче, хареса ли ти нашия хипарски бряг?

— Хубаво е — отговорих, — но е доста пълно.

— О, почакай да видиш какво става в края на седмицата — каза татко. — Тогава Венис заприличва на истински ад. А ти как си? — обърна се той към Фей. — Ще останеш ли за вечеря? Мислех да сготвя лазаня, любимото ястие на Ребека. Каним те най-сърдечно.

Вал я загледа с умолителен поглед на предано куче, но Фей поклати глава.

— Трябва да вървя — каза. — Трябва да свърша още нещо. Утре ще взема Вал от училище.

Тя ми помаха.

— Ако има нещо, просто ми звънни. Баща ти има телефонния ми номер.

Когато татко сложи лазанята във фурната, чух да се отключва. Мишел. Тя говореше с някого и когато влезе в кухнята, беше с джиесема на ухото. Явно човекът в другия край на линията беше изпаднал в нервна криза, докато гласът на Мишел беше ясен и спокоен. В действителност почти не обръщах внимание какво говори, а използвах случая да огледам с крайчеца на окото си моята мащеха. Освен мъничка халка тя не носеше никакво друго украшение. Беше с бял панталон и с разкопчана ленена бяла блуза, под която се подаваше червена фланелка. Ноктите на краката й, обути във високи червени сандали, бяха лакирани също с червен лак, както и ноктите на ръцете. Светлорусата й коса беше вдигната с две дървени пръчици. Два перфектни кичура падаха отдясно и отляво на челото й. Тясното й запомнящо се лице изглеждаше съвсем естествено, явно беше отделила доста време за грима си. Веждите й бяха две извити нагоре фино изскубани дъгички, а по гладката кожа на лицето не се забелязваха никакви бръчки.

Вал беше влязла в стаята си. Татко подреждаше масата за вечеря. Той си подсвиркваше, искаше да изглежда весел, но нервността му беше толкова очебийна, че изглеждаше комично смешен.

Когато Мишел затвори телефона си, трепнах.

Тя разкърши рамене, после тръгна от другия край на кухнята към мен. Бях се облегнала на хладилника. Скръстила ръце пред гърдите си, се опитвах да не отбягвам погледа й.

Накрая застана пред мен, толкова близо, че можеше да докосне с ръце раменете ми. Но не го направи. Тя само ме погледна със светлозелените си сериозни очи, докато устата й се разтегна в усмивка.

— Ребека — изрече тя, сякаш току-що беше прочела името на челото ми. — Колко хубаво. Значи днес за пръв път ще ядем заедно.

Кимнах.

— Да. Аз също се радвам. И… съжалявам, че в последните седмици вгорчих живота ви.

Баща ми се обърна към нас. Беше подредил масата и запалил свещи. Изглеждаше почти абсурдно как всичко това приличаше на сцена от филм, за която никой от нас не се беше готвил.

Татко се приближи към Мишел, някак недодялано сложи ръце на раменете й и ми се усмихна сияещ.

— Няма за какво да се извиняваш, съкровище. Радваме се, че си по-добре. А сега да вечеряме, иначе лазанята ще прегори. Ще доведеш ли Вал, скъпа?

Мишел се изплъзна през вратата.

Лазанята наистина беше вече почерняла отгоре, затова пък в средата почти не се беше изпекла, но никой от нас не го изкоментира, а Вал, която седеше до мен, изглежда изобщо и не забеляза. Тя си гъргореше с портокаловия сок и след като хапна три хапки, припълзя върху скута на татко. Явно защото оттам ме виждаше по-добре.

Баща ми я накара да разкаже за партито по случай един рожден ден, на което беше ходила след училище. Той я беше закарал там, връщайки се от работа. Но Вал мълчеше, сякаш се беше нагълтала с хапчета за мълчание. Тя си лапна палеца и го засмука, като ме гледаше втренчено.

Тогава татко разказа за деня си в студиото. Снимали рекламен спот за козметичен препарат. Манекенката била грипава и недоспала, но гримьорката, която Мишел препоръчала, изглежда извършила истинско чудо. Докато говореше, аз гледах малките бръчици по лицето му и за първи път имах усещането, че татко остарява.

— Какво става със Сузи? Все така ли е решена да изучи тази професия?

— Така мисля — отвърнах аз и се опитах да прогоня появилата се картина от маскения бал.

Баща ми разказа на Мишел за това, че Фей ме е завела на Венис бийч и ме попита още веднъж дали ми е харесало там. Почувствах се като на разпит и замълчах изнервена. Татко остави тази тема и се обърна към Мишел.

— Как мина твоя ден, скъпа?

Тя седеше до него, така че от мястото си можех да наблюдавам своето американско семейство.

— Шели напусна — въздъхна Мишел. — Тази нощ Памела звъннала на вратата й и я вдигнала от леглото, защото си била загубила джиесема. След като Шели претърсила с нея Хайд Лодж, минала по целия „Сънсет стрип“, разпитала сума ти дежурни полицаи, тя закарала Памела вкъщи и намерила телефона в джоба на хавлията й. След което Памела решила, че Шели би могла да остане при нея, за да оправят договорите. И Шели си подала оставката.

Татко сбърчи чело, после ми намигна весело.

— Ах, бедничката ми — обърна се той към Мишел. — Значи си си навлякла гнева на Шели?

Мишел вдигна високо едната си вежда.

— Не нейния. А на Памела. Разкрещя се, че не можела да разбере що за некадърница съм й била препоръчала. О, скъпи, да оставим това!

Мишел дръпна ръката на Вал. Малката ми сестра беше извадила палеца си от устата и тъкмо се опитваше да го завре в носа на татко.

— Остави баща си да се храни на спокойствие, чуваш ли? Днес толкова ми липсваше. После ще ми покажеш ли какво правихте в училище? Ела при мен, сладката ми!

Тя придърпа сестра ми върху коленете си и зарови нос в русите й къдри.

— Веднага ще трябва да те вкараме във ваната. Може би ще успея да измия точиците на Самс13 от лицето ти. Татко не ти ли е казвал, че тези бои са отровни? С тях не бива да се рисува по кожата.

Баща ми прехапа устни, а Вал се нацупи.

Тонът на Мишел се промени. Приличаше, сякаш в студен чай слагаш мед. Лицето й също стана благо.

Опитах се да намеря приликата между майка и дъщеря. Двете имаха светлоруси коси, но това беше всичко.

— Утре на училище трябва да ме заведе Ребека — наруши Вал тишината.

Покашлях се и се обърнах към татко.

— Добре, че стана дума за това — казах. — Фей ме попита какво ще правя с училището. Аз помислих и реших, че с удоволствие бих учила в „Пали хай“.

Баща ми спря да дъвче, а Мишел ме гледаше така, сякаш току-що бях обявила, че от утре ще ставам проститутка.

Татко се поизкашля.

— Ребека — започна той несигурно. — Радвам се, че подхващаш тази тема, и то още отсега, но в Америка нещата с училищата са малко по-различни. Не знам дали Яне ти е обяснила, че държавните училища тук са под твоето ниво. Но частните наистина са много добри, вече разгледахме някои. Мишел има солидни връзки, а колкото до парите…

Не исках да слушам повече.

Не знаех дали заради това, че чух да споменават майка ми, или пък от отвращението, което се изписа по лицето на Мишел, или просто, че в края на краищата ми се прииска отново да взимам сама решения.

— Искам в държавно училище — казах аз спокойно и погледнах татко в очите. — Чух, че „Пали хай“ е добро училище.

Татко направи безпомощна физиономия, а Мишел остави вилицата си.

— Защо пък не? — попита тя. — Ако Ребека иска така, не е нужно да хвърляме парите си на вятъра. В „Пали“ не е лошо. Може утре да я запишеш и може би веднага ще може да започне.

Татко въздъхна.

— Не искаш ли наистина първо да видиш другите училища, Ребека? Или просто да поостанеш още малко вкъщи?

Преди да успея да отговоря, Мишел се надигна от масата заедно с Вал.

— Време е за баня, съкровище. Да оставим малко сами татко и Ребека, съгласна ли си?

Виждаше се, че Вал изобщо не беше съгласна, но не се възпротиви. Когато двете си тръгнаха, татко отново отвори уста, за да продължи да ме убеждава, но аз го прекъснах.

— Защо съм тук, татко?

Баща ми примигна несигурно.

— Какво имаш предвид? Аз…

— Имам предвид, че не знам защо съм тук. Какво ти каза Яне? Каква беше причината, каква беше тази нощна акция със заточението ми тук?

При думата заточение баща ми трепна, сякаш го бях ударила.

— Не знам нищо повече от теб — отговори той и усетих, че казва истината. — Знам само, че Яне каза нещо за този младеж, този Лу…

— Достатъчно — казах. Ръцете ми излетяха нагоре. Не исках да чувам името му от устата на баща си. Татко ме погледна изплашено.

— Не се притеснявай — успокоих го аз. — Няма пак да откача. Само исках да знам дали Яне ти е казала нещо повече, отколкото на мен.

Баща ми поклати глава.

— Е, всичко е ясно — казах.

Разбирах, че причинявам болка на баща си, че звуча сурово, и почти го съжалих. Той се стараеше толкова да направи така, сякаш не е имало нищо или сякаш по чудо всичко се е наредило. Но да го оставя да вярва в това беше прекалено. Фактът, че отново имах чувства и ги допусках, не означаваше, че тези чувства бяха положителни.

— А що се отнася до училището, решението ми е твърдо. Можеш ли да ме събудиш утре, за да ме запишеш? Или трябва да отидеш на работа?

— Не — отговори татко. — Имам предвид, че не е необходимо да отида на работа. Ще те събудя, Вълче. Ще отидем в училището и ще те запиша. И ето — той извади портмонето от джоба си и ми подаде една кредитна карта. — Това също е за теб, за рождения ти ден открих сметка на твое име. Нали знаеш? — той се усмихна криво. — В Америка без кредитна карта си нищо.

— Благодаря — казах и погледнах името си върху пластмасовата карта. — Благодаря и за вечерята, беше много вкусна. Но, татко, направи ми тази услуга, не ме наричай „вълче“. Вече съм на седемнайсет и си имам име.

Станах и поисках да събера чиниите, но татко махна с ръка.

— Остави, аз ще оправя — каза уморено той.

Прибрах се в стаята си и останах под душа половин час. Събитията от днешния ден, който беше толкова пълен, така недействителен и същевременно толкова реален, продължаваха като вихър да се въртят в главата ми. Но разговорът с Фей ми вдъхна увереност и аз се хванах за това.

Вечерята беше минала добре, далеч по-добре, отколкото предполагах. Виждаше се, че Мишел явно се стараеше, може би тя си беше съвсем наред. Решението, което взех за училище, го отстоях.

А що се отнасяше до следващата стъпка, да взема живота си в ръце, бях абсолютно сигурна, че ще го направя. Изведнъж пламнах от желание да го направя. Облякох един суичър и долнище на анцуг, седнах на дивана и взех телефона. Беше десет вечерта. В Хамбург сега започваха часовете, но ако имах късмет, можеше да не съм закъсняла.

Набрах номера, затаих дъх и веднага след второто позвъняване вдигнаха.

— Ало?

Преглътнах.

— Хай.

Тишина в другия край.

След това:

— Ребека? Беки? Моята Беки? Ти ли си? Наистина ли си ти?

Сузи се разплака и изведнъж аз също започнах да се боря със сълзите. Гласът й, който ми беше толкова познат, толкова близък, ме притегли, сякаш бях бумеранг, който искаше да се насочи в старата посока.

— Хей, Клара — казах и се закашлях. — Престани да ревеш, иначе и аз ще започна, и така пак няма да можем да си кажем нито дума.

— Идиотка такава — Сузи се кискаше и квичеше с цяло гърло. — Разказвай! Казвай как си?

— Добре — казах твърдо. — Добре съм. Благодаря ти, благодаря ви. Мейлите ти бяха галактически. И беше права. Венис бийч е суперкрасив.

— Ходила си там? Кога? С кого?

Поколебах се.

— С Фей — казах. — Детегледачката на Вал. Днес се запознах с нея. Супер е!

— Наистина? Ах, Беки… това… — Сузи млъкна.

За няколко секунди се чуваше неприятно тракане по линията. Усетих колко беше несигурна. Толкова беше добре да си говоря с нея и същевременно… някак различно.

— Разказвай ми — помолих я. — Какво се случва с теб? Какво става с родителите ти? Зле ли се чувстваше по време на развода?

Чух я да въздиша.

— Да, зле. Но пък имаше и нещо добро в цялата тази работа. Когато разводът мина, баща ми ме взе от училище и отидохме да ядем заедно. Беше наистина шик, бяхме на пристанището. В началото се бях подрискала от страх, че трябва да го утешавам или знам ли, но беше точно обратното. Той изцяло се отдаде на мен. Разговаряхме с часове и накрая аз… — Сузи преглътна — дори му разказах историята с Димо̀. Е, не чак с такива подробности, както на теб, но в основни линии. Беше толкова мил, Беки. — Тя се изкиска. — Взе вилицата и я размахваше във въздуха като разгневен Нептун. Хората от съседната маса се пулеха втрещени. Той непрекъснато ме уверяваше, че съм толкова идеална, колкото е възможно да бъде един човек, и после ми каза същото, каквото и ти. Че такива типове като Димо̀ са изключение.

— Той ми прати мейл — казах аз.

— Кой? — попита учудено. — Баща ми ли?

— Не. Димо̀. Написа ми, че ти се е извинил.

— Уау — Сузи си пое въздух. — Не си го бях помисляла. Но е вярно. На Нова Година изведнъж се изправи на вратата ми. Тъкмо излизахме със Себастиан, когато позвъни.

Като чух името Себастиан, потръпнах по начин, който ме изненада. Беше като кратко прескачане в гърдите.

— Ти как реагира?

Сузи прозвуча, сякаш клатеше глава.

— Странно, Беки, сега като питаш… като че ли не беше нещо кой знае какво. „Минало свършено“, така и му казах в отговор на неговото „да останем приятели“, и не се занимавах повече. За щастие Себастиан ме чакаше в стаята ми, така че имах добро оправдание.

Отново сърцето ми прескочи.

— Как е той? — попитах.

— Много е добре… надявам се. — Сега гласът на Сузи прозвуча сдържано. Чух я как си поема дъх.

— Беки, той е доста зле. Слушай, не знам, не знам какво мога да кажа и какво не, но тази история с теб доста ни разстрои. Ти си така ужасно далеч, ние сме толкова ужасно далеч и всичко това направи нещата още по-лоши. Преди всичко, че нищо не се чуваше за теб. Понякога си въобразявах, че сънувам всичко това и че по някое време ще се събудя, и ти ще седиш до мен на холивудската люлка. А понякога имах усещането, като че ли ти… като…

Гласът на Сузи секна.

Ръката ми се впи в слушалката и трябваше да се овладея, за да не затворя. По дяволите, явно още не бях толкова напреднала, колкото се надявах.

— Много съжалявам — казах и думите ми прозвучаха като изписукване. — Толкова съжалявам, че ви уплаших така. Просто не можех да…

Ръцете ми още по-здраво се вкопчиха в слушалката. Усетих, че няма да започна да разказвам на Сузи какво се беше случило с мен. Беше толкова странно. Да говоря с Фей за това ми беше сравнително лесно, може би точно защото ми беше непозната и нямаше нищо общо с тази история. Сузи беше най-добрата ми приятелка и до моето излитане беше изживявала всичко с мен „live“. И изведнъж осъзнах, че не мога да издържа дори да си представя какво са преживели Сузи и Себастиан през цялото това време. Три дълги месеца не бяха чули нито думичка от мен.

— Всичко е наред, Беки — гласът на Сузи отново прозвуча уверено. — Просто съм ужасно щастлива, че се обаждаш. Че това е твоят глас. Чувала ли си нещо за…

— Не — прекъснах я аз, още преди да завърши изречението. — Не, нищо не съм чула. А и от майка ми не научавам повече, отколкото вие.

— Мамка му — каза Сузи. — Бях готова да я убия.

Да, помислих си. И аз.

— Ей — изведнъж Сузи се разкиска. — Шейла Хамени скоро се появи по телевизията. Отгатни в кое предаване.

Усмихнах се облекчено. Обикновено бях много компетентна по смяна на темите, а тази тук беше най-добрата.

— Germany’ s Next Topmodel?

— Грешка.

— Мюзик айдъл?

— Пак грешка. — тя изпръхтя. — „Скрита камера“. Шейла Хамени целуна едно шимпанзе.

— Направи какво? Хайде бе, занасяш се.

— Неее — крещеше Сузи. — Това е самата истина. Завели нея и още около десетина момичета и жени, които хванали на улицата, в една парфюмерия с мото „Търговско проучване — тест на гланц за устни“. На една табуретка седял мъж манекен, когото мадамите трябвало да целунат, но с превързани очи, уж за да могат да преценят по-обективно различните продукти. Като им завързали очите, сменили манекена с дресирано шимпанзе И Шейла го… по устата. — Сузи не можеше да продължи.

— Не го вярвам — изпъшках и осъзнах, че от три месеца за пръв път се смея истински.

— Ама тя запази хладнокръвие, това трябва да й се признае — каза Сузи, като продължаваше да се киска. — Повечето останали момичета се разкрещяха глупашки, след като си свалиха превръзките. Шейла само кратко изквича и после каза, че разликата между шимпанзето и повечето типове всъщност не е чак толкова голяма.

Аз отново се засмях.

— Е, това го е казала почти интелигентно.

После Сузи разказа още малко за училището. За това, че госпожа Донер е бременна в шестия месец, че от една седмица имат друг учител по английски, който замества Тайгър, и че с курса по френски ще ходят през април за една седмица в Париж.

— Как мислиш? — попита накрая Сузи. — Дали мога да дойда през пролетната ваканция при теб? Татко ще ми плати пътя.

Казах й, че искам да поговоря с баща си по този въпрос и че утре ще се запиша в „Pali High“, същото училище, за което ми беше писала Сузи в мейла си.

Приятелката ми въздъхна.

— Това е… това наистина е супер, Беки. — Смехът й звучеше тъжно, но тя се постара. — Хващам се на бас, че сега вече ще получаваш по английски супер бележки. — Тя се изкашля. — Беки, ще се обадиш ли и на Себастиан? След мейла ти е малко по-добре от преди.

Прехапах устни.

— Аз… не мога — отвърнах безпомощно. И беше истина. Колебливо добавих: — Ти нищо не си му…

— Нито думица — прекъсна ме Сузи убедително и ми се поиска да я разцелувам за това, че прояви разбиране.

— Прегърни Себастиан от мен, окей? — помолих я аз. — Кажи му, че ще му се обадя в… най-скоро време. И ще ми направиш ли още една услуга?

— Каквато искаш.

— Да се обадиш на Врабеца от мое име и да й предадеш, че я обичам. Не ми се иска да се обаждам вкъщи…

— Ясно — отговори Сузи.

— Благодаря — отвърнах. — Благодаря и за подаръците. За всичко. Ти си най супер, Сузи. Скоро ще ти се обадя пак.

— Беки?

— Да?

— На добър час утре в училище!

Двайсет и четири

На следващата сутрин отидохме с татко в училището. След разговора със Сузи веднага си легнах и за малко мисълта ми беше заета с историята за шимпанзето, но по някое време тя се смеси с други мисли и всички те се завихриха в мен, докато накрая се унесох. Но поне вече втора нощ се бях спасила от своя кошмар.

Училището беше на десет минути с кола от нас. Още от огромната площадка за паркиране ми стана ясно с какви превозни средства учениците идваха на училище.

Татко предложи в най-скоро време да си изкарам шофьорска книжка.

— Ще се учудиш колко бързо става това тук — каза той. — Щом си вземеш изпита, трябва да се погрижим да ти вземем кола, за да се почувстваш малко по-независима.

Сетих се за Бентлито, с което вчера Фей ме закара до Венис бийч, и попитах татко дали колата е негова или на Мишел.

— Не — отговори той със смях. — Нямам представа, откъде се е сдобила с нея. Може би има богати родители и гледа Вал само за удоволствие. Тя е съвсем окей, нали?

Кимнах.

— Как я намерихте?

— Всъщност тя ни намери — каза татко и изключи мотора. — В началото на декември застана пред вратата и каза, че е чула, че търсим детегледачка. Което не беше вярно. Вал си имаше бавачка. Но без съмнение изобщо не се разбираше с нея. — Татко ми се усмихна. — Ти не си единствената, която в последно време се погрижи да ни създаде емоции. Два дена преди Фей да се появи пред вратата, Вал беше заключила бавачката си в тоалетната. Бедничката, беше прекарала там половин следобед. В това време Вал си плувала в басейна. Мишел беше се изнервила ужасно. Така че Фей се появи тъкмо навреме, а Вал я обикна още от първия момент. Напоследък и на нея не й беше много лесно. Беше доста объркана и уплашена, че голямата й сестра изведнъж се е озовала тук и не иска да говори с никого.

Избегнах погледа му и се съсредоточих върху крайчеца на пуловера си. Всички тези събития бях минали покрай мен, без да ги забележа.

— Готова ли си? — попита татко.

Кимнах и го последвах към входа. „Palisades Charter High School. Home of the Dolphins“. Вляво от надписа имаше пъстра картина с делфини, а на зида отсреща с ярки бои беше нарисувана девствена гора с огромни стари дървета, между които се промъкваше тигър: It can be a jungle out there… keep your Life Alcohol and Drug free.

Площта, която заемаше училището, беше огромна. Приличаше на колежите от американските игрални филми и наистина, както ми беше разказал баща ми, беше използвано за снимачна площадка на многобройни филми. Наред с филмите за Хелоуин тук беше сниман старият филм „Брилянтин“, а също и „Диви/ Красиви“ с Кирстен Дънст. Изглежда всички резерви, които татко имаше относно държавните училища, се бяха изпарили. Той ме хвана под ръка и ме поведе през двора. Хвърлих един поглед на кафенето, видях поддържани тревни площи, дълги коридори със заключени шкафчета, пасажа към открития басейн и униформените пазачи, които патрулираха с колички за голф. Те ни спряха и учтиво, но недвусмислено ни помолиха да се отправим директно към секретариата на училището. Трябваше да имаме разрешение, за да пребиваваме на училищната територия.

— Така е в страната на неограничените възможности — каза татко и на лицето му се появи весела усмивчица. — За всяко нещо е нужно да имаш разрешение. Дори да поискаш да се изпикаеш, ти е необходимо разрешението на учителите ти. Но не се притеснявай, бързо ще свикнеш с това.

Преминахме по един коридор, в който имаше безброй кабинети: здравен кабинет, заседателна зала „човешки ресурси“, директорски кабинет, новинарски кабинет, в който един ученик оповестяваше по високоговорител събитията на днешния ден, и накрая главния офис секретариат. Беше голямо правоъгълно помещение, от чието обзавеждане можеше да се заключи за интензивния живот, който кипеше в него. Върху позахабените маси зад високи гишета се мъдреха поостарели компютри, от мазилката се подаваха краища на кабели, а по полиците бяха струпани папки. По стените висяха снимки на учители, а зад стъклена витрина бяха наредени трофеи и грамоти. Брошури за профилактика на пристрастяване, програми за антидрога и горещи линии в помощ на тийнейджърите бяха пръснати по плотовете. Но като цяло цареше атмосфера на изключително приятелски, предразполагащ хаос.

Ученици бързо щъкаха насам-натам, някои от тях ме оглеждаха любопитно с крайчетата на очите си, а от масата се надигна здрава, почти два метра висока афроамериканка с ярко розово червило на устните и дълбоки трапчинки на пълничките бузи.

— Ти трябва да си Ребека Волф — поздрави ме тя гръмогласно и ми протегна огромната си ръка. — Колко е хубаво, че си решила да учиш в нашето училище. Отдавна не сме имали ученичка от Германия. Обичам тази страна. Била съм там на почивка. В Хеделберг? Ходелберг…? — тя сама се надсмиваше над произношението си. — Във всеки случай беше прекрасно. Наистина имате страхотна бира. И кафе!

Великанката плесна с ръце пред гърдите си и после веднага ги събра като за молитва.

— А германският хляб! Обичам германския хляб. Умирам си за него! Как го наричате? Шварценброад?

Тя произнесе думата така, сякаш искаше да каже Арнолд Шварценегер със седемнайсет дъвки в устата, и отново ни заля с гръмогласен смях. Докато в смущението си намеря отговор, вратата на задната стая се отвори. Оттам излезе висок слаб мъж с рядка коса. Той се представи като мистър Щромберг и ни помоли да го последваме в кабинета му.

Татко и аз се настанихме в две удобни кожени кресла. Докато мистър Щромберг преглеждаше свидетелствата ми и паспорта с ваксинациите (които най-вероятно беше изпратила или донесла Яне), погледът ми се заразхожда по високите лавици с книги, които покриваха стените. За мое учудване имаше и най-разнообразна европейска литература. Произведенията на Кафка, Гьоте и Томас Ман изпълваха половин рафт, а и тези на Агата Кристи и Чарлз Дикенс изглежда бяха любимо четиво на моя нов училищен директор.

Накрая мистър Щромберг ме разпита за хобитата и любимите ми предмети. След като татко му обясни, че съм пораснала, говорейки двата езика, той предложи да не правя входящ тест, а веднага да се запиша в единайсети клас.

— Ако имаш някакви затруднения, можеш да дойдеш при мен или при училищния си настойник по всяко време. Той ще ти помогне да си съставиш и учебната програма. — Училищният директор ме погледна. — Имаш ли някакви въпроси?

Нямах абсолютно никакви. Напротив. Самата дума учебна програма ми звучеше толкова досадно нормално, че веднага ми стана ясно колко права е била Фей. Поне за момента това училище беше единственото правилно нещо.

Няколко минути по-късно седях в приемната на своя тютор, дребно дебело човече с мустаци. Казваше се мистър Стоун и аз за рекордно кратко време си избрах предметите. Като задължителни предмети влизаха: английски, американска история и математика, а от избираемите написах: керамика, испански и плуване.

— Искаш ли да разгледаш училището? — попита мистър Стоун. — И да се запознаеш с някои ученици и учители?

Поклатих глава.

— Е, тогава денят ти утре започва в 7:00 с плуване.

И ми връчи купчина листове.

— Това са нещата, които ще ти трябват за училище. Сърдечно „добре дошла“ в „Пали хай“. Надяваме се да ти хареса при нас.

Списъкът с покупки, който подготвихме с татко вкъщи, беше доста дълъг. Специални папки и тетрадки, разноцветни моливи, книги и бански с цип.

Точно се качвахме в колата, когато се появи Мишел.

— Ей — поздрави я татко. — Вече се прибираш?

Мишел кимна.

— Днес нямаше много работа. Всеки момент и Фей би трябвало да се върне с Вал. Можеш ли да я поупражниш в четенето?

— Имах намерение да отидем с Ребека да купим някои неща — каза татко. — Всичко се уреди чудесно, утре може да започне училище. И разбира се, й трябват сума ти неща.

— Вал пък има нужда от баща, който да е понякога с нея — каза Мишел със студена усмивка. — Какво ще кажеш ти да останеш тук, пък аз да отида да пазарувам с Ребека?

Татко ми хвърли колеблив поглед, после се обърна към Мишел.

— Разбира се… стига Ребека да няма нищо против?

Мишел ме погледна.

— Имаш ли нещо против, Ребека?

— Ами… не.

— Добре — Мишел сложи ръка на рамото ми. Беше първият път, в който ме докосна. — Тогава да тръгваме.

Мишел ме закара с малката си спортна кола в Санта Моника. Вчера видях само кея. Днес тя ме заведе на 3-та улица, една лъскава улица за шопинг с шикозни кафенета, скъпи фирмени магазини и огромен мол „Санта Моника плейс“.

Мишел беше отзивчива и изключително дейна и без да искам си помислих, че в това отношение прилича на майка ми. Точно за половин час бяхме накупили необходимите канцеларски принадлежности. Книгите поръчахме в голяма книжарница, в която Мишел поздрави продавачката с „Хай, суити“ и целувка отдясно, и целувка отляво, а мен представи като голямата дъщеря на Алек. После отговори най-подробно на въпроса и за малкото ангелче Валънтайн.

— Тя е прекрасна. Толкова бързо свикна с училището. Обича да рисува и пише. Ние с Алек смятаме да я запишем в частно рисувално училище. Просто е невероятно и толкова вълнуващо, че малкото ни бебче расте така бързо. А ето че сега и сестра й от Германия е при нея.

Продавачката, която приличаше на модел, ми показа блестящо белите си зъби.

— Харесва ли ти Америка?

— Харесва ми — измърморих и се зарадвах, че веднага след това Мишел се сбогува отново с целувка отдясно, целувка отляво.

После купихме банския. Мишел ми показа различни модели, като ми разказа, че и тя по-рано е била плувкиня, че уроците по плуване й доставяли удоволствие, че състезанията били напрегнати и интересни, и изчака търпеливо, докато напуснах пробната с подходящия бански. Причина да се забавя толкова в кабината фактически не беше банският, а шокът, който получих, когато се видях в огледалото. Бях толкова отслабнала, че спокойно можех да вляза и в панталоните на Шейла.

Накрая Мишел ме покани на по чаша лате макиато в едно кафене — „Urth Caffé“. Беше претъпкано и повечето от гостите бяха елегантни, с подчертано небрежен стил. На масата до нас двама млади мъже дискутираха оживено първия епизод от нов сериал. Те поздравиха Мишел с усмивка.

Докато си пиехме латето, вниманието на мащехата ми беше изцяло насочено към мен. Тя прояви интерес, как е минало записването ми в училище, дали ми се иска да си купя още няколко дрешки, кога и къде ще искам да си взема шофьорската книжка и дали имам нужда от още нещо.

Отговорих, че нямам.

Когато Мишел паркира пред вкъщи, беше малко преди седем. Тя изключи мотора.

— И още нещо — проговори тя, като гласът й внезапно стана много тих и рязък; тръпки ме побиха. — Ако се осмелиш да продължаваш да ни съсипваш живота и да упражняваш отрицателно влияние върху Вал, ще се запознаеш с мен. Разбра ли ме?

Тя се обърна към мен и ми се усмихна.

Стомахът ми се сви, сякаш някой боксьор ме беше ударил нарочно с юмрук.

Кимнах.

Двайсет и пет

Учителката ни по плуване мисис Стратън имаше къса почти до бяло руса коса, грубо лице и широки рамене. Кожата й беше загрубяла, ощавена от слънцето.

Откритият басейн, който се намираше в задната част на училищния двор, беше почти толкова голям, колкото и халето на Алстер. Плочките в тюркоазен цвят правеха водата още по-ярка и ослепителна, на дъното се виждаха тъмносините Т-образни маркировки на коридорите, а окосената трева, която обграждаше басейна, имаше великолепен, светлозелен цвят.

Докато съученичките ми ме оглеждаха любопитно, учителката само кратко ме поздрави и после ни раздели в четири групи по пет, като ни каза да се подредим в редица на ръба на басейна. Бях в първата група, водата беше съвсем спокойна, гладка като огледало, тя се простираше пред мен и ме очакваше.

Нощта ми беше отвратителна. Когато за последен път погледнах часовника, беше малко след три и половина и когато най-накрая заспах, моментално ме нападна моят кошмар.

Сутринта Мишел беше станала и сервирала закуска за мен и Вал. Не можах да преглътна нито залък. Вал си ядеше корнфлейкса върху коленете на Мишел. Тя имаше мляко около устата и се гушеше като коте в майка си. Босите й крачета бяха върху плота на масата. Мишел я щипна по големия пръст и ми предложи с приветлива усмивка да ме остави в училище. Гимназията ми беше по пътя към началното училище на Вал. По радиото в колата бодър говорител съобщаваше, че денят ще е хубав и слънчев. Градушка или леден дъжд щяха да съответстват повече на настроението ми; най-малкото щяха да подхождат на краката ми, които изведнъж изстинаха. Питах се как вчера съм могла да бъда така изпълнена с упование и надежда.

Но сега бях тук и студеният натиск върху слепоочията ми, който усетих, когато се гмурнах под водата, накара света над мен да изчезне за няколко секунди и ми подейства добре. Щеше да бъде хубаво никога вече да не изплувам, но тялото ми работеше като отделено от мен и ме връщаше на повърхността.

Все още хубавият слънчев ден се криеше зад завеса от мараня, но за плуването беше тъкмо каквото трябва. Студената вода ме караше да усещам, че още съществувам, почти я чувах как ми шепнеше: у дома, у дома, тук, при мен си у дома…

Гласът на мисис Стратън ме уплаши. С малко думи тя излайваше наставленията си за загрявката: две обиколки бруст, после по гръб, после делфин, после кроул. Бяха правила, които владеех и които тялото ми по странен начин беше запаметило.

След нас редица след редица се гмуркаха останалите. Съученичките ми бяха в доста добра форма и невероятно амбициозни. Всяка от тях щеше да надмине с мили моите предишни съотборнички в Германия. Всичко тук ставаше на принципа на състезанието и точно това много ми харесваше.

Докато спокойната допреди малко вода се превръщаше в клокочеща, развълнувана маса, аз се борех с мислите си. С всяко движение ги оттласквах от себе си като водораслите по водната повърхност, лигави и гадни, които се опитват да ме хванат и да се увият около мен. Загребване, оттласкване, загребване, оттласкване, поемане на въздух, издишване, загребване, оттласкване.

Сега плувах, за да си възвърна част от старата Ребека, исках отново да бъда своето Аз — на всяка цена и с всички сили.

Борех се срещу мислите си за Луциан.

Междувременно се разделихме на нови групи и всяка група се концентрираше върху някоя дисциплина. Бях с кроулистките, бяхме по шест и тренирахме спринтови разстояния, първо петдесет метра, после сто, после сто и петдесет метра кроул. Напредвах, с разтворени широко ръце загребвах водата и на последното разстояние излязох втора. Когато с последни сили се качих на бордюра на басейна, бях така изтощена, че се почувствах истински добре.

Когато влязох със съученичките си под душа, се опитах вътрешно да се подготвя за следващите часове.

— Откъде идваш? — попита ме едно момиче с дълга червеникаворуса коса, която за мой ужас се представи като „Сюзън-но-приятелите-ме-наричат-Сузи“. От Източния бряг ли си?

Поколебах се за момент дали да не излъжа, но после смънках, че съм от Германия. Така или иначе, щеше да се разбере.

— О, божичко, от Германия ли? — Сузи Сюзън ме гледаше със светлозелени котешки очи. Хубавичкото й тясно лице и тренираното й тяло бяха обсипани с множество лунички. — Какво те довя в Лос Анджелис?

— Баща ми живее тук — отвърнах кратко.

— Той американец ли е?

Аз кимнах, изтрих се с пешкира, който миришеше на парфюма на Мишел, и тръгнах към шкафчето в съблекалнята, следвана плътно от Сузи, която изглежда ме смяташе за свое лично завоевание. Останалите съученички бяха останали назад, но ми беше кристално ясно, че съм станала център на внимание.

Надянах си тениската през глава и с мъка обух дънките на още влажните си крака. Бях измъкнала от гардероба най-ненатрапващите се дрехи, за да изглеждам колкото е възможно по-незабележима.

— Моят баща е ирландец — каза Сузи, която също като мен носеше тениска и джинси. Нейната фланелка обаче беше по-тясна. Беше опъната върху еднакво големите и гърди и имаше надпис на ученическия отбор. — Но е израснал тук — продължи тя. — Ние още не сме ходили в Ирландия. А ти? Харесва ли ти Лос Анджелис?

— Да — отговорих, натъртвайки колкото е възможно на думата. И ожесточено добавих: — Обичам го.

— Кажи нещо на немски.

Сузи наклони глава и ме загледа с такова любопитство, сякаш бях джубокс, в който беше пуснала монета и беше натиснала случайно, без да избира.

— Аз мразя майка си — казах.

Сузи се изкиска.

— Звучи смешно. Какво значи? Какво значи „майка“?

Силен звън ми спести отговора.

— Сега имам керамика — каза Сузи. — А ти?

— Също.

Съжалих, че не записах курса по рисуване. Може би можех да се прехвърля. Но тогава пък друго момиче щеше да ми задава същите въпроси.

Сузи натика мокрите си неща в сака и взе ученическата си чанта.

— Супер! Ела, ще ти покажа къде сме. Каква музика обичаш? И изобщо каква музика слушате в Германия? Можеш ли да изпееш нещо? Имам предвид нещо немско? Ще ми изпееш ли?

Тя изпляска с ръце като малко дете и ми се усмихна в очакване. Би ми се харесала, бих могла да я хвана за ръка и да отидем на керамика, а по-късно и на обяд в почивката. Бих могла и да я попитам дали ще ме запознае с приятелите си или дали би ме завела на парти. Бих могла да й изпея „Дойдох, за да остана“ от „Ние сме герои“ или „Решението“ от Анет Луизан, или да й разкажа за немската си най-близка приятелка Сузи. Бих могла да й кажа също, че с нея по всяка вероятност щяха да се разбират.

Бих. Ако. Бях. Тук. Доброволно.

Вместо това обаче, аз сама си се бях натресла тук, за да избегна по-големия ад, луксозния затвор в Пасифик Палисейдс.

Така че няма заради това да стигам дотам, че да се напъвам и да се правя, сякаш съм съвсем нормална нова ученичка от Германия през един съвсем нормален първи учебен ден в чужда страна.

И така, отговорих на Сузи, че не мога да пея, но че следващия път ще си донеса iPod-а, с което отново пожънах едно „фантастично“. Тя ме хвана под ръка и ме ескортира през училищния двор до една от многобройните сгради.

Следващите часове бяха самият ад. По керамика трябваше да дадем свобода на фантазията си, което аз, разбира се, не направих, а прекарах времето си, опитвайки се упорито да оформя възможно най-реалистична и тотално тривиална ваза за цветя. Сузи ми говореше непрекъснато, задаваше ми въпроси, на които май и отговарях, но без да се натоварвам, защото бях превключила на автопилот и се концентрирах върху глината между пръстите си.

В часа по математика, който се провеждаше отново в друго помещение, ни дадоха да правим тест и за мое съжаление бях готова трийсет минути преди края на часа.

По програма следваше час по история на Америка. Сузи съжаляваше, че днес няма да присъства, тъй като имаше съвещание с говорителите на класовете. Затова пък ми показа учебната стая, която се намираше в другия край на училището. С тичане се стигаше за около пет минути.

Учителят, мършав човек с разрошени къдри, беше упорито игнориран от класа. Седнах в последната редица, до един тип с пънк прическа, който за пръв път през този ден успя да ме накара да се поусмихна. Върху раздърпаната му фланелка без ръкав, пишеше: „Само не ме заговаряй“. Темата на урока беше американската война за независимост. И докато съучениците ми бяха изпаднали в състояние на дълбока кома, аз с всички сили опитвах да се концентрирам върху пискливия глас на учителя, който изпадна в еуфория от проявения от мен интерес.

През обедната почивка Сузи отново ме намери и ме помъкна да ме представя на приятелките си. Заваляха въпроси:

— Кажи нещо на немски!

— Как така си се преместила тук?

— Харесва ли ти Лос Анджелис?

— Кои са ти любимите групи?

— Наистина ли на шестнайсет можете вече да пиете алкохол?

— Пушиш ли?

— Имате ли клубове? А диско?

— Имаш ли си приятел?

— Ще донесеш ли утре няколко снимки от Германия?

Не, мислех си. Защото от утре няма да идвам повече. Свалям знамето. Ще свърши последният час и после: Гуд бай, Пали хай.

Последния час имахме английски. Провеждаше се в светло спретнато помещение. Стените бяха прясно боядисани, а дървените маси блестяха, сякаш бяха купени току-що.

Сузи ме придърпа до себе си на мястото при прозореца и ми забърбори за концерта на Мандо Диао, който щял да се състои в боулинга на Холивуд, и за възможността да докопа още един билет за мен, когато откъм катедрата се разнесе тихо покашляне. Объркано шушукане, после в класната стая настъпи тишина.

Сякаш някой с дистанционно управление беше намалил музикалната уредба. Сузи спря по средата на изречението и както и всички останали, отправи поглед към катедрата, към която насочих поглед и аз. Дъхът ми секна.

— Какво значи това? — прошепна объркана Сузи. — Кой е този?

Можех да й отговоря на този въпрос. Ако бях в състояние да говоря.

Високият мъж в сивия ленен костюм, който сложи върху катедрата чаша димящ чай, беше Мортън Тайгър.

Двайсет и шест

Моят учител по английски от Хамбург стоеше пред класа като лисица в кокошарник, която се наслаждава на последните секунди преди големия си удар. Не се съмнявах дори и за секунда, че Тайгър е забелязал шокираната ми физиономия, но изглежда съучениците ми не го бяха забелязали. От общото объркване заключих, че и те като мен не са го очаквали ни най-малко.

Като хипнотизирана следвах погледа на Тайгър, който минаваше от лице на лице, докато не се спря някъде при последната редица. Седях с гръб към прозореца и видях, че е взел на мушка съседа ми от часа по история с щампованата фланелка. Лявата му вежда се повдигна нагоре и на устните му се появи усмивчица.

— Каква интересен призив — изкоментира той надписа върху фланелата на младежа. — „Само не ме заговаряй“. С удоволствие бих се отзовал на това желание. Но мога ли вместо това да ти разказвам? Да ти съобщя нещо? Да те информирам? Да ти пошепна? Или да ти ИЗКРЕЩЯ?

Последната дума изтрещя като изстрел през класната стая. Пънкарят се стресна, сякаш Тайгър наистина го беше улучил с тежък предмет. Но същият отново го гледаше с учтива усмивка на лицето.

— Как се казваш? — попита меко Тайгър.

— Ами… — Пънкарят изглеждаше така, сякаш искаше да потъне вдън земя. — I’ m Randy.

— О… really?

Усмивчицата на Тайгър се превърна в лъчезарна усмивка и в следващия миг ми стана ясно защо.

— Ето че току-що дойдохме на любимата ми тема — каза той възхитено. — Малката, тънка разлика между американския и британския английски. Във вашата страна Ренди е едно популярно име. Но ако в Англия някой ви се представи като „Hi, Randy“, той ви оповестява не нещо различно от „Хай, аз съм пич!“

Тайгър изчака, докато стихнат обърканите смехове на учениците, после кимна приятелски на Пънкарят и избълбука:

— Хай, аз съм Мортън Тайгър, вашият нов учител по английски за този семестър. И ти съобщавам Ренди, че решението, дали в бъдеще ще бъдеш заговарян от мен, или не, ще зависи от това, дали ще внимаваш в часа ми. Ясно ли се изразих?

Пънкарят кимна. Класът беше като вкаменен, в безмълвно удивление.

Тайгър все още ме игнорираше или по-точно казано, държеше се, сякаш и аз съм една съвсем обикновена американска тийнейджърка, както всички останали, която вижда за пръв път. А какво отношение имаше към американските тийнейджъри, той недвусмислено ми беше дал да разбера още в Германия.

Но това какъв вятър го беше довял в Америка, по-точно в Лос Анджелис, още по-точно в Пасифик Палисейдс хайскул, и най-точно в моя клас, той запази за себе си. А поне засега и аз не бях в състояние да го попитам за това.

Тайгър отпи от чашата си, седна зад катедрата и покани едно момиче от третата редица да бъде така любезно да го осведоми коя е темата, която бяха разгледали последния час.

Момичето беше толкова изнервено, че скочи от стола. Може би го беше страх, че Тайгър ще я попита за името й, но той не го направи. Разбъркваше чая си и гледаше с блестящосините си очи.

— Ре… — запъна се момичето, — ние точно правихме ре… рец… рецесии. — Тя въздъхна с облекчение и отново се пльосна на мястото си.

— Колко невероятно интересно. — Лицето му отново доби израз на възхищение. — Разкажете ми повече за това, госпожице… как е името ти?

Тайгър наклони глава. Сузи запръхтя уплашено, но пръхтенето моментално секна, щом погледът на Тайгър се насочи към нея. После той отново се обърна към момичето с конската опашка, което се колебаеше дали да не скочи отново.

— Анджи — изшептя тя.

— Анджи — Тайгър се подсмихна. — Не е ли сладко? Е, Анджи, целият съм в слух. Какво сте учили за икономическите кризи?

— Аз… Ние… Мисля… ние.

Анджи замлъкна.

Един слаб младеж, който седеше вляво от нея, безстрашно поиска думата:

— Анджи се обърка. Тя имаше предвид не рецесии, а рецензии. Последно се занимавахме с рецензии.

— Рецензии! — Тайгър наведе глава напред, сякаш беше чул погрешно. После се облегна назад и кръстоса ръце на гърдите си.

— Е, това разбира се, коренно променя нещата. Моля те тогава, заедно с името си да ми кажеш какво сте учили за рецензиите. Какво точно е рецензия? Какво се разбира под тази дума?

Слабият младеж гледаше дръзко Тайгър в очите.

— Името ми е Джеймс и под рецензия…

Младежът разтвори тетрадката си и прочете: … се разбира оценката на едно произведение на изкуството от един, така наречен критик. В областта на литературата тези хора се наричат литературни критици. Те оценяват стойността на едно писмено произведение и се произнасят защо то е хубаво или лошо. Една положителна рецензия може да вдигне цената или популярността на една книга. Една лоша рецензия пък може много да навреди. Затова отрицателната критика се окачествява като унищожителна.

— Амин!

Сините очи на Тайгър хвърляха искри.

Мършавият хитрец, без да знае, беше уцелил право в целта.

За пръв път Тайгър се обърна към мен. Усмивката му стана направо жестока.

— Госпожице Волф — каза той, — както дочух, ти също си нова в това училище. Но може би въпреки това си събрала известен опит по отношение на тази тема? Или може би случайно си прочела някоя рецензия, или по-скоро унищожителна рецензия οт някой литературен критик?

Не знам какво се случи с мен. Изобщо не се напрегнах. Думите ми идваха от само себе си.

— Да, съвсем случайно — отговорих учтиво. — По време на урока на моя стар учител по английски също беше споменал един литературен критик. Неговото име беше Уилям Алек Рийд. Той бил известен като мъжа със смъртоносното перо, защото рецензиите му били изключително остри. Някои от тях съм чела. А един писател, когото Рийд нападал, се самоубил.

Опитах да се абстрахирам от шушукането на съученици те си и да издържа на погледа на Тайгър.

— Някои хора — продължих аз — приписват вината за това самоубийство на литературния критик. Лично аз намирам това малко преувеличено. Сигурно една унищожителна критика може да съсипе даден писател. Но ако човек реши да се самоубива, в крайна сметка отговорността пада върху него. Затова се нарича и самоубийство, нали?

Лявото око на Тайгър потрепна, докато съучениците ми отново ме оглеждаха внимателно. Дали забелязваха, че тук се води скрит двубой? Дали изобщо предполагаха, че моят стар учител, когото споменах, фактически беше Мортън Тайгър, който като зъл дух, излязъл от бутилка, внезапно се беше появил в новото ми училище в Америка?

Беше ми напълно безразлично. Пък и Тайгър също не желаеше яснота по този въпрос.

— Много благодаря за твоите философски разсъждения по темата „самоубийство“ — отвърна кратко той. — Но как — той отмести погледа си от мен и отново се обърна към класа — един литературен критик изобщо може да разбере дали едно произведение на изкуството е добро или слабо?

Сузи вдигна ръка.

— Той разбира, защото е следвал литература — каза тя. — Той има опит. Той е… както се казва — обективен.

Веждата на Тайгър се вдигна толкова високо, почти до края на челото.

— Обективен. Тъй, тъй…

Той отново отпи от чая си и когато остави чашата, погледът му ме прободе като с нож.

— Добре. Тогава нека да поразширим малко това разсъждение. Да си представим, че в тази класна стая… — Тайгър направи жест с ръка — … има трийсет и пет литературни критици. Учени, опитни, обективни професионалисти. — Тайгър отново насочи погледа си към мен. — Сега ще ви прочета откъс от незавършения роман на един писател. Името му е Амброз Ловел и заглавието на книгата е „Последният посетител“.

Тайгър извади куп листове от кожената си чанта.

— Няма да ви говоря много за съдържанието — каза той. — Просто ще ви прочета няколко реда и вие ще дадете оценка. Така ще можете да се запознаете с едно от най-важните умения на литературния критик. Тези обективни професионалисти в повечето случаи изобщо не смятат за необходимо да прочетат цялото произведение на писателя. Едно кратко повърхностно прелитане над текста им е напълно достатъчно, за да оценят цялостното произведение. И така, просто слушайте, а после… — Отново погледът му се насочи към мен. — После станете богове. Вашата оценка ще реши възхода или падението на писателя. Съгласни ли сте?

Неуверено шушукане се разнесе из стаята.

— Този нещо не е съвсем в ред — прошепна Сузи и се наведе под погледа на Тайгър.

Тайгър извади от джоба на жилетката си златния часовник. Отвори го. Лявото му око потрепна. После разлисти купчината, изкашля се и започна да чете.

Училищният звънец иззвъня тъкмо в момента, когато Тайгър остави ръкописа.

Никой не помръдна. За съучениците ми причина може би беше авторитетът, който излъчваше този мъж. Аз обаче имах друга причина. Бях парализирана.

— Е — каза Тайгър весело. — Изглежда ще трябва да отложим задачката. Предлагам да я изпълните вкъщи. Онези, на които този малък откъс е достатъчен за обективна преценка на това произведение, да не се притесняват. За останалите — Тайгър тупна цялата купчина върху масата — съм ксерокопирал последното недовършено произведение на Амброуз Ловел. И така. Желая на дамите и господата приятен след обед.

Той почука с кокалчетата на пръстите си по масата, поприведе се леко и се отправи към вратата.

Едва тогава излязох от вцепенението си. Скочих с такава сила от стола, че той падна назад, и се втурнах след Тайгър, но когато излязох в коридора, него вече го нямаше. И въпреки че го търсих из цялото училище, той сякаш бе потънал вдън земя.

Двайсет и седем

Откъм градината, в стаята ми долетя смехът на Вал. Когато след обяда се върнах от училище вкъщи, те с Фей седяха на кухненската маса и рисуваха. Фей ме изгледа сбърчила чело, но не ми зададе никакви въпроси, за което й бях твърде благодарна. Вал обаче, която носеше огромна шапка с цветя и червена копринена нощница, стигаща й до босите крачета, се хвърли отгоре ми и ме задърпа към масата, но аз се освободих от нея и си влязох в стаята. Намерих бележка от баща си, че ще се върне привечер.

Затворих прозореца и гласът на Вал заглъхна. Ято птици се вдигнаха отнякъде в небето. Те образуваха фигури като от заучена хореография, първо едно „V“, после една права линия. Подредени в редица, една след друга те изчезнаха в хоризонта.

Седнах до масата и се загледах в купчината листове пред мен: недовършеният роман от Амброуз Ловел. Негов главен герой беше четирийсет и седем годишният писател Алън и първото изречение гласеше:

След кратко, почти делово описание на скромното помещение, в което Алън е писал, Ловел се пренасяше в нощта в театъра, където се беше състояла премиерата на Алън и писателят беше усетил лекото убождане в гърдите си. Малко след това в живота му се появил един непознат, към когото Алън усещал странно привличане. Този мъж нямал никакви спомени за произхода си, нямал линии по дланите си, затова пък сънувал и винаги сънищата му били свързани с Алън. Някои били маловажни, други — много драматични. Той сънувал как издателят на Алън се отказва от него и как след това в продължение на дълги години произведенията му щели да потънат в забрава. Той сънувал също как Алън е коленичил пред смъртния одър на малко момченце. В друг негов сън Алън държал на ръце окървавена жена. Сънувал и как Алън се обесва в стаята си, където творял, защото не искал да живее повече.

И всички сънища на непознатия ставали реалност.

Пиесите на Алън не се играли повече. Синът му починал вследствие на усложнения при белодробно заболяване. Съпругата му Емма, танцьорка, била прегазена от автомобил. Тя издъхнала в ръцете на Алън и точно година по-късно той се самоубил.

Разлистих обратно, прочетох още веднъж отделни изречения и пасажи и имах усещането, че думите ме нападаха върху мен като живи.

Последните редове на недовършения манускрипт ги знаех вече. Себастиан ги беше цитирал в реферата си за Ловел. Беше казал, че няма никакво съмнение този роман да има отчасти биографичен характер.

Чувах ехото от изкрякването на Шейла: „Ауу, гадост“, когато Себастиан заговори за това, как съпругата на Ловел издъхнала в ръцете на писателя, и виждах Тайгър да седи на Себастиановия стол и да тропа с длан по ръба на масата.

Почувствах пръстите си изтръпнали и когато ги погледнах, цялата кръв от връхчетата им се беше отдръпнала. Те изглеждаха восъчно бледи. Това обикновено ми се случваше само през зимата, в големите студове. Наричаха този феномен „мъртвешки пръсти“.

Помислих дали да не се обадя на Себастиан, но не успях да го направя. Вместо това се опитах да звънна на Сузи, но там не вдигна никой. Седнах отново на бюрото и разлистих ръкописа, но редовете се размазваха пред очите ми.

Отново станах, за да набера номера на Сузи. Оставих да звъни поне двайсет пъти, но никой не вдигна. А пръстите ми изглеждаха безжизнени, така ги и чувствах. Отидох в банята и пуснах горещата вода да тече отгоре им, разтрих ги, но те останаха сковани.

Върнах се обратно при бюрото, отново заразгръщах манускрипта и чак сега забелязах, че последните страници се бяха слепили. Разделих ги.

На последната страница намерих биографията на Довел. Под нея имаше снимка. От копирането качеството беше се влошило, но лицето се виждаше ясно.

Мъжът имаше будни, сериозни очи и високо чело, по което падаха тъмни къдрици.

Под снимката беше написано с курсив: Амброуз Ловел, роден на 3 март 1881г. в Съфолк, починал на 17 октомври 1928г. в Лондон.

Оставих листа. Познавах това лице и веднага се сетих къде го бях виждала: старата гравюра в татковата градинска къщичка, която бях държала в ръце преди два дена, малко преди Фей да се яви.

Нужни ми бяха само няколко секунди, за да се намеря в градината. При басейна имаше двама мъже. Те го пълнеха с вода, чувах шуртенето на маркучите. Двамата ме поздравиха приятелски. Без да им обръщам внимание, аз изтичах край тях и влязох в къщичката. Гравюрата си стоеше на мястото.

Права бях. Тъмнокосият мъж със сериозното лице, чиито тънки пръсти се вплитаха с тези на красивата жена, беше Амброуз Ловел. Погледът ми се премести от него към хубавицата и от нея към русия мъж от другата й страна, прадядо ми.

Объркана, започнах панически да издърпвам едно след друго чекмеджетата от бюрото на татко. Трябваше ми информация. Трябваше да знам какво, по дяволите, означава всичко това. Бях като в амок. Това беше някакъв заговор. Татко знаеше. Той предварително беше нагласил всичко. Или Мишел, или Яне. Някой искаше да ме довърши, някой искаше да полудея. Най-невероятни мисли минаваха през главата ми, докато все по-трескаво ровех из чекмеджетата. Навсякъде летяха сметки, моливи, острилки, кламери, пощенски картички, визитки и снимки. Когато видях снимката на Яне да пада на пода, стъпих отгоре и още по-яростно продължих да издърпвам чекмедже след чекмедже, докато един сърдит крясък ме спря.

На вратата стоеше Мишел.

— Полудя ли? Какво по дяволите те прихвана? Какво правиш тук?

Погледнах първо нея, после хаоса около мен. Дотук с намерението ми да взема живота си в ръце. Мишел се приближи, хвана ме за китката и ме откъсна от бюрото.

— Изчезвай! — нареди тя.

Гласът й беше леденостуден.

Озъбих се.

— Не! — креснах й в лицето. — Ще остана тук, колкото си искам. А тебе изобщо не те засяга какво правя в стаята на баща си. Разбра ли? Защото той е мой баща. Ако изобщо това засяга някого, засяга него, а не теб. Не теб!

Мишел се гипсира. Усещах по ръката, която все още държеше китката ми. „Ако сега й извия пръстите, ще се счупят“, помислих си.

— Какво става тук?

Сега баща ми се беше изправил на вратата и държеше Вал за ръка. Тя гледаше като омагьосана хаоса по пода. Мишел се затича и я взе от ръцете на баща ми.

— Искам да знам кой е този — обърнах се към баща си.

Поднесох му гравюрата.

— Кой е този тъмнокос мъж? Какво знаеш за него?

Баща ми погледна гравюрата, после мен. Изглеждаше напълно объркан.

— Защо? — попита той. — Защо те интересува тази стара рисунка?

— Защото искам да разбера какво, по дяволите, става тук — изкрещях аз. — Искам…

— Достатъчно! — Мишел беше застанала между нас. — Това е вече прекалено, Алек — каза тя, — не искам да се крещи в тази къща. Искам това да… — Мишел ме посочи, сякаш бях някаква зараза или проклятие — … това да свърши най-после. Защо ние? Защо ние трябва да се грижим за това? Какво ни засяга? Кажи ми. Кажи ми защо проклетата й майка…

Тя не продължи, защото сега баща ми се развика, толкова силно и високо, че си помислих, че стъклата на прозорците ще се счупят на хиляди парчета.

Мишел притисна главата на Вал към гърдите си и издаде някакъв успокояващ звук. Заговори на Вал, сякаш беше бебе.

— Всичко е наред, малката ми. Така съжалявам. Всичко е наред. Мамчето е при теб. Ела, ще излезем. Ще видим докъде чичковците са напълнили басейна. Как мислиш, да отидем ли да поплуваме?

Беше вече при вратата. Там отново се обърна към мен.

— Мисли за това, което ти казах в колата — изсъска тя. — Говоря сериозно.

Баща ми затвори вратата. Той пристъпи към мен, разтворил ръце.

— Вълченце, какво става с теб, ти…

— Ребека, казвам се Ребека! — изфучах аз. — И искам да знам кой е този мъж до твоя дядо.

Баща ми вдигна рамене. Това, че не знаеше, изглеждаше правдоподобно, той изглежда наистина не разбираше какво ме беше прихванало.

— Не знам — отвърна той безпомощно. — Намерих тази картина, след като ти ми беше изпратила онзи мейл за дядо Уил. Хареса ми и затова я поставих тук. Не познавам мъжа. Знам само, че жената на картината е била годеница на прадядо ти. Името й беше табу в семейството ни. Трябва да се е погрижила навремето за някакъв грандиозен скандал. Доколкото знам, е била танцьорка и е напуснала прадядо ти пред олтара. Заради…

Баща ми се загледа в гравюрата. Изглежда и на него започна да му се изяснява връзката.

— … Мисля, че заради него.

Замислих се за биографията на прадядо си. Запознал се с млада англичанка, която го напуснала в нощта преди сватбата. За пръв път трябваше да преживея какво означава да искаш да умреш от любов.

— И още какво? — попитах татко. — Не знаеш ли нещо повече. Баща ми поклати глава.

— Бях много малък — каза той. — Знам само това, което току-що ти разказах. Но защо те интересува толкова? Защо точно сега си се захванала с това?

Прехапах устни. За малко щях да се изпокарам с Тайгър, с абсурдната увереност, че във внезапното появяване на учителя ми по английски са имали пръст Яне или баща ми. Но това тук не беше никакъв заговор, бях попаднала в задънена улица. За появата на Тайгър явно имаше други причини и баща ми не можеше да ми помогне с нищо повече.

— Просто исках да знам — казах. — Това е всичко.

Погледнах към вратата, после отново към баща си.

— Иска ми се да разбера и още нещо. Мишел. Защо ме мрази толкова?

Татко направи крачка към мен. Потрепна, после погледът му падна върху вещите, които бях измъкнала от шкафа му. Когато откри снимката на Яне, която аз буквално бях изпотъпкала с крака, той си пое въздух. Вдигна я и прокара ръка по бузите на Яне.

— Напоследък направи доста черен живота на Мишел — промърмори той.

— Причината не е в това и ти го знаеш много добре — отговорих рязко. — Винаги е било така. Аз не бях много по-голяма от Вал, когато ти замина с Мишел за Америка. Бях само едно малко момиченце, а не такова превъртяло куко, каквото съм сега. Защо, татко? Заради Яне ли? Какво съм виновна аз? Какво съм направила на Мишел?

— Ти си моя дъщеря — татко ме гледаше в очите. — Ти си моя плът и кръв.

Това не бях го очаквала. Втренчих се в него.

— Но това не е никаква причина. Вие си имате Вал. Тя е… — повторих старомодния израз на татко. — … Тя е ваша плът и кръв.

Баща ми поклати глава.

— Не, не е — каза той. — Мишел не може да има деца. Осиновихме Вал.

Той постави снимката на Яне върху бюрото, после се обърна и напусна къщичката.

Вал лудуваше в басейна. Носеше въздушни възглавнички на ръцете и пръскаше Мишел, която седеше на ръба и клатеше крака. Като ме видя, Вал ми замаха.

— Ела в басейна — извика тя. — Влизай!

Поклатих глава. Татко беше хлътнал в къщата и не можех да остана тук дори и секунда. Просто ми дойде много.

Пред вратата, облегната на бентлито, стоеше Фей. Тя обиколи колата, отвори я и ме подкани да вляза.

— Качвай се! И кажи на баща си, че ще направим едно кръгче.

Поклатих отново отрицателно глава, но тя бутна джиесема пред носа ми.

— Ако продължаваш да се държиш така, пак ще те затворят. Хайде, обади му се.

Изпратих SMS-и татко отговори с „ОК“.

По всяка вероятност е почувствал облекчение, че някой е поел неадекватната му дъщеря.

Фей подкара из околността. Известно време радиото свиреше, а аз седях мълчалива до нея. Слънцето беше залязло, ние се носехме по Пасифик коуст хайуей, все покрай морето, в посока, обратна на Венис бийч. Планините ставаха по-високи, морето по-бурно, небето по-тъмно.

Разказах на Фей за появата на Тайгър в новото ми училище. Тя реагира както вчера, когато бяхме на плажа. Просто слушаше, без да коментира. Едва когато й разказах за романа на Ловел, лицето й изрази някакво чувство.

Тя изглеждаше зла, наранена, като че ли държането на Тайгър я беше засегнало лично. За момент ми се стори, че иска да спре колата. Но тя отново натисна педала на газта.

— Това граничи с мъчение — каза, като не отместваше поглед от шосето.

— Само се питам защо — измърморих аз. — Какво иска той от мен?

Фей извърна лице към мен.

— Трябва сама да разбереш — отговори ми тя. — И ако не успееш да си изясниш, ще ми се обадиш. По всяко време — обещаваш, нали?

Кимнах и си помислих, че Фей е дар божи.

Четвъртият час, точно преди почивката за обяд, беше по английски. Когато Тайгър влезе в класната стая, той веднага мина на темата и се осведоми, усмихнат самодоволно, как сме се справили с нашите критики.

Вдигнах ръка.

— Да? — Тайгър ми се усмихваше с високо вдигната вежда.

— Какво ще каже бъдещата литературна критичка за произведението? Добро? Лошо? Какво ще чуя?

Станах от мястото си и тръгнах към катедрата на Тайгър. Бях наясно, че моите съученици ме зяпат, но изобщо не ми пукаше.

— Лично аз намирам това литературно произведение изключително интригуващо — изсъсках. — С голямо удоволствие ще поговоря с Вас за него. А що се отнася до литературния критик… — извадих литографията от чантата си и я сложих върху катедрата, — … може би е имало друга причина да напада писателя? Възможно е Уилям Алек Рийд да е искал да си отмъсти за нещо?

Тайгър изобщо не изглеждаше изненадан. Той повдигна рамене и ми се усмихна с ироничната си усмивка.

— Защо не продължим този разговор на четири очи? — попита той. — Ела след часа в кабинета ми. А сега, ако обичаш, се върни на мястото си.

Двайсет и осем

Кабинетът на Тайгър беше малко, старомодно обзаведено помещение с библиотека, едно тапицирано кресло и писалище от тъмно дърво, зад което се настани учителят ми по английски. Миришеше на тютюн.

Тайгър си сипа чаша чай, запали цигара и се облегна назад. Поех си въздух, за да потисна проклетото хълцане. Започна се, когато последвах Тайгър сред шушукането на съучениците си, и явно се дължеше на това, че белият ми дроб се беше заел само с вдишване, докато издишването ставаше на кратки болезнени порции.

Сложих листа с гравюрата върху масата.

— Какво правите тук? — попитах сподавено. — Какво означава този ръкопис? Защо четохте от него? Защо точно този пасаж? Какво знаете…

Поех въздух. Сега отново се разхълцах, така че последните думи успях само да ги прошепна.

— Какво знаете за мен?

Тайгър отпи от чая си, като ме погледна развеселен как скръствам ръце на гърдите си.

— Да започнем поред — каза той. — Искаш да знаеш защо съм тук. Е, да го кажем простичко: ролята на твоята скромна личност не е без значение. Що се отнася до ръкописа… — Тайгър се поусмихна, — намерих, че мястото и поводът са подходящи. Какво знам за теб… — той отново отпи от чая си, — … за това ще поговорим по-късно. Но както виждам, си направила домашното. Освен това си намерила и едно хубаво произведение на изкуството — Тайгър извъртя литографията така, че сега я виждаше на обратно. — Откъде я имаш?

Потиснах ново изхълцване и почуках с пръст върху русия мъж.

— Вие знаете кой е той — отвърнах. — Вие знаете историята, която се е разиграла между тези двама мъже.

— О, да — отвърна Тайгър. — Знам я. Русият „Сънибой“ е Уилям, а тъмнокосият — Амброуз. Двамата биха били добри приятели. И дори бяха в началото. Амброуз обичаше да пише хубави разкази, а Уилям пък обичаше да ги чете.

Тайгър замислено прокара пръст по горната си устна.

— Твоят прадядо беше изключително запленен от разказите на Амброуз и имаше значителен дял за известността му. Защото неговите първи отзиви бяха химни на възхвала, с които направи произведенията на Амброуз популярни и достъпни за широката публика. Докато накрая друг вид любов не се изпречи на пътя им.

Тайгър посочи жената.

— Амброуз се влюби в годеницата на Уилям. Годеницата на Уилям се влюби в Амброуз. — Тайгър посочи сплетените пръсти на двамата, почти незабележим детайл, който в началото изобщо не бях забелязала. — По това време беше още тайна — каза той. — Пο скоро след това те не можеха да крият повече. Бяха сигурни, че са създадени един за друг. Направиха единствено правилното. Отидоха при Уилям и му казаха истината. Емили развали годежа си с него и се омъжи за Амброуз. — Тайгър ми се усмихна. — Както хубаво го казва немският поет Хайне: „Това е една стара история, но тя си остава завинаги нова. И когато се случи някому, сърцето му бива разбито.“

— Значи е вярно — казах аз. Хълцането спря и можех отново да говоря. — Моят прадядо за отмъщение е провалил творчеството на Амброуз Довел.

— Отмъщение — сега Тайгър шумно пое въздух и си помислих, че това беше първата спонтанна реакция, която изобщо забелязвах у него. — Отмъщение за какво? Амброуз не му я отне. Уилям я беше загубил отдавна. Хората не са притежание. Амброуз и Емили бяха последвали чувствата си. Но това, което направи твоят прадядо, беше престъпление. Той провали творчеството на Амброуз по една-единствена причина — да го унищожи. Твоят прадядо беше лъжец, измамник и един изключително страхлив убиец.

Сините очи на Тайгър бяха студени като ледени кристали.

Сърцето ми силно затуптя.

— Откъде знаете всичко това? — попитах. — И преди всичко: защо това… ви вълнува толкова много? Да не сте… роднина на Амброуз Ловел?

Тайгър изпусна кълбо дим. Лицето му не изразяваше никакво вълнение, но веничките по челото му пулсираха. Имах чувството, че студенината му се пропуква. Изглежда нещо в него пламна, но това не беше омраза, а нещо друго, което го изгаряше и го глождеше дотолкова, че го подтикваше да ми каже истината, против волята си.

— Роднина — повтори Тайгър — не е точната дума. Би могло по-скоро да се каже, че бях свързан с Амброуз Ловел. Да, струва ми се, това е по-вярно. Амброуз Ловел и аз бяхме много тясно свързани.

— Какво имате предвид? Какво означава това? Приятел ли бяхте на Ловел? — питах аз и в същото време осъзнах колко глупаво беше това. Трудно можеше да се прецени на каква възраст е Тайгър, посребрените му коси заблуждаваха. В средата на четиридесетте? Или в края на шейсетте? Всякаква възраст между тези години беше възможна според мен. Но Амброуз се беше самоубил през 1928 на четирийсет и седем, ако си спомнях правилно.

— Бяхме повече от приятели — отвърна Тайгър. — Амброуз Ловел беше моят човек.

Не разбрах какво имаше предвид.

Но после срещнах погледа му и видях, че ироничният блясък в очите му беше угаснал. Тайгър показваше ново лице, от което бяха изчезнали иронията, арогантността и надменността. Бяха избледнели като цветовете на снимка.

Физиономията му беше толкова бледа, празна и гладка, както вътрешната страна на неговите длани, които той бавно ми протегна през масата. Това бяха длани без линии, длани без следи, длани без собствена история.

Бяха като дланите на Луциан.

Над покрива на училищната сграда прелетя хеликоптер. Силното му тътнещо бучене премина през главата ми и завъртя мислите ми като горещ прах по улицата през лятото. Буботенето поутихна, прахът се разстла бавно и безшумно и когато всичко утихна, аз можах да проговоря.

— Кой сте вие? — прошепнах. — Какво сте?

Съвсем бавно лицето на Тайгър започна отново да се оживява. Бузите му добиха цвят, вените по челото му запулсираха и студеният блясък в очите му се появи отново.

Той отдръпна ръцете си от масата, запали цигарата, която също беше угаснала, всмукна няколко пъти и отново се облегна на стола си.

— Да направим малък експеримент — каза той. Взе телефона и набра. От слушалката прозвуча гласът на жена. Тайгър й нареди да дойде в кабинета му. Сложи обратно слушалката, взе си чашата, облегна се в креслото си и започна да си разбърква чая.

Когато вратата се отвори, лицето на Тайгър замръзна. Той беше обърнал поглед към мен, но личеше, че по-скоро гледа през мен. Имаше същия израз, какъвто се беше появил и на лицето на Луциан на влизане в бара през онзи следобед, когато там седяхме с Врабеца и Яне — като на дете, което държи ръце пред очите си, твърдо убедено, че така ще се скрие от другите.

Една пълничка жена се вмъкна в стаята.

— Да, моля?

Тя погледна към креслото, в което седеше Тайгър. После сбърчи чело и погледна към мен. Изражението й ставаше все по-объркано. Оглеждаше ме и виждах как се опитва да свърже моята личност с гласа от телефона, което не й се удаде. Тя поклати глава.

— Мистър Тайгър беше ли тук? Той ме повика.

Думите ми заседнаха в гърлото.

Секретарката се усмихна.

— Ще дойда по-късно — каза тя и се изнесе от стаята.

Тайгър изчака вратата да се затвори.

— Приятно, нали? А и толкова практично.

— Кой сте вие? — попитах отново.

Този път той ми отговори:

— Сега — каза и усмивката му стана тъжна — съм нещо като провалил се спътник. Придружител, който не е успял.

— Какво не е успял?

Внезапно пред мен се появи следната картина: Тайгър на погребението на хамбургската артистка, който стои под дървото и аплодира.

— Да спаси своя човек — довърши той изречението. — Не успях да спася моя човек. И така, на Амброуз Ловел беше съдено да получи вечен покой, а на мен — вечен живот. И да отговоря на предишния ти въпрос: аз съм нещо като Дориан Грей от романа на Оскар Уайлд. — За момент тираничната му усмивка се появи отново, когато допълни: — Може би не така добре изглеждащ.

Не го изпусках от очи.

— Разкажете ми вашата история — казах и в гласа ми прозвуча нещо чуждо, което аз самата не разбирах. Представих си наточен нож с тънко острие. Преди малко беше в ръката на Тайгър, а сега го държах аз.

— Разкажете ми историята си — казах аз. — От началото до края.

Тайгър ме прониза с поглед чак до мозъка, но аз не отместих очи.

— В началото — започна той — човек се ражда. Но не сам. С всеки човек на този свят се появява второ същество, което го съпътства. От раждането… до смъртта. — Тайгър изпусна ново кълбо дим и проследи безмълвния му танц във въздуха, докато се стопи. Остана само горчивият мирис в стаята.

— Искате да кажете нещо като… ангел?

Въпросът излезе от устата ми, но прозвуча така, като че не аз го бях задала.

Тайгър направи гримаса, сякаш го бях обидила.

— За съжаление ще трябва да те разочаровам, душичко — отговори той. — Съществата, за които говоря, не размахват мощни криле в безкрайните простори. Ако трябва да съм искрен, те изобщо не летят. Не носят нито бели божествени одежди, нито заслепяват земните със сияещ лик. Те дори не се реят наоколо, за да вдигат с невидими ръце паднали от дърветата сополанковци, нито пък изпращат осеняващи послания на езотерични чудаци, с които да подхранват ежедневните си фантасмагории. Ако се интересуваш от такива същества, по-добре ще е да се запишеш на някой семинар по ангелология.

Подарих му удоволствието от една кратка пауза. После отново минах в нападение.

— Напълно разбрах какво тези същества не правят — казах бавно. — Остава да попитам: какво правят?

— Просто сме тук — отговори Тайгър. Изглежда моята реакция му допадна. Съвсем непринудено той промени личното местоимение. — Ние сме в близост до човека, с когото сме дошли на този свят. Където отива той, ние го следваме. Това е. Нищо повече. Поне доколкото си спомням.

Тайгър си наля още чай.

— Сигурна ли си, че не искаш и ти? — осведоми се той приятелски. — „Ърл грей“, истински английски, макар и нежните плодове бергамот да се внасят от Калабрия. Къде спряхме?

— На вашите спомени — отговорих.

Тайгър кимна.

— Да, това със спомените е странна работа. Поне за нас.

Гласът му звучеше още непринудено, но тонът му се промени отново. Сянка премина по опънатото му лице — израз, който не му подхождаше. Той се изкашля.

— Та какво правите вие? — попитах за втори път.

— Както казах, ние сме тук — подхвана отново той. — Придружаваме хората си от раждането до смъртта. След това си разменяме ролите. Когато смъртта настъпи, ние започваме да водим, а нашият човек ни съпътства.

— Вие водите? Накъде?

Гласът ми беше твърд, но ръцете ми започнаха да треперят, а лицето на Тайгър отново доби циничен израз.

— Вас, смъртните, този въпрос ви е занимавал винаги — отговори той. — И доколкото знам, никой не е намерил отговора. Голямото Отвъдно? Прераждането? Раят и адът? — Тайгър изпръхтя. — Това са все картини, създадени тук, на земята. Но накъде всъщност продължава пътуването, никой не знае. Ние също. Знаем само, че ние поемаме кормилото, когато сърцето ви спре да бие. И единственото, което не трябва да правим през краткото време, докато нашият човек се бори със смъртта, е — да се колебаем. Инак…

Тайгър млъкна. Надигна се от стола си, тръгна към прозореца и се загледа в двора на училището. Раменете му закриваха почти цялата гледка. Виждах само късче синьо небе и една палма, чиито листа се полюшваха от вятъра. Те ту се приближаваха, ту се отдалечаваха от бузата на Тайгър и тези две неща изобщо не си прилягаха; листата на палмата и бузата на Тайгър.

Мълчанието се проточи мъчително дълго.

Част от мен искаше да се втурне навън, далеч от непонятното. Другата, явно по-силната, се прилепваше към Тайгър като към някакъв гигантски магнит.

— Инак какво? — изкрещях му аз.

Тайгър се обърна и погледът му се плъзна по полиците с книги, после се отмести и накрая се спря върху джоба на жилетката му с часовника. Издърпа верижката, докато той се озова в ръката му.

За пръв път Тайгър заговори за себе си.

— Когато в работната си стая Амброуз поиска да се обеси — започна той с неочаквано тънък глас, — в мен се пробуди колебанието. Обзе ме страх, смъртен страх, ако трябва да съм точен. И това слабо колебание събуди други… човешки чувства в мен. Усетих, че обичам своя човек, че обожавам разказите му и че не бих могъл да понеса животът му да свърши по този начин. Беше твърде рано. Ето това си помислих. Исках да го спася, да го предпазя. Но един спътник не може да спаси никого, нито да го предпази. Това може да направи само човек.

Тайгър спря. Той пусна часовника обратно в джоба на жилетката си. Мълчанието стана пронизително.

— И после? — прошепнах едвам. — Какво стана после? Какво направихте?

Тайгър се отправи към полицата с книги. Той се спря на метър от нея и заговори с гръб към мен, сякаш не аз, а наредените книги бяха негови слушатели.

— Всъщност, беше просто. — промълви той тихо. — една обикновена, човешка мисъл: какво би било, ако…?

Тайгър си пое въздух, видях как плешките му се разтварят.

— Какво би било, ако станех човек? Какво би се случило, ако времето се върнеше? Ако Ловел и аз получехме втори шанс? Какво би се случило?

Този път замълчахме и двамата. Стори ми се, че очаквах заедно с него невъзможния отговор.

Тайгър се обърна.

— Всички тези писатели — той посочи с ръка книгите на рафта — можеха да си направят живота по-лек, ако пишеха истории за пътуване във времето. Никакви хапчета. Никакви машини. Никакви скокове от покривите, никакви падания по майката земя нямаше да са нужни. — Той отпусна ръце и щракна с пръсти. — Просто се случи. Времето се върна назад и аз станах човек.

Той наведе глава и изглежда очакваше да види ефекта от думите си върху мен.

„Времето се върна назад“, мислех си. „Той се превърна в човек“, мислех си. „Времето се върна и той… Луциан… стана човек?“

Не. О, не. Това, че Тайгър ме мразеше и за какво ме мразеше, го бях разбрала. Но това, че сега искаше да ме забаламоса, беше прекалено. Този човек не беше в ред, а сега искаше да побърка и мен. Искаше да ми внуши, че този налудничав недовършен роман от Амброуз Ловел се базира на действителна случка. Беше подбудил дори секретарката да вземе участие в евтината му игра. И почти беше успял да ме накара да му вярвам. Но аз ще му покажа, че няма да се хвана на болните му брътвежи.

Погледнах го твърдо в очите.

— Щом наистина е толкова… просто, както твърдите — казах, — защо тогава не го прави всеки? С целия си респект към вас, но има много по-лоши, много по-страшни случаи на смърт от тази на Лове… от тази на вашия човек. Как беше, когато Емили кървеше в ръцете му? Как беше и със сина на Ловел, който трябваше да умре още съвсем малък? Защо техните спътници не се усъмниха. Защо не решиха да спасят своите хора?

Тайгър се усмихна състрадателно.

— На този въпрос има прост отговор: не го прави всеки. Или по-точно, не го прави почти никой от нас. Дори по простата причина, че ние, спътниците, дори не знаем, че въобще можем да изпитаме такива човешки чувства. В живота на Ловел имаше безброй случаи, които биха могли да събудят у мен желанието да го предпазя от съдбата му. Присъствах, когато баща му го беше го беше бил така, че беше изпаднал в безсъзнание. Бях и когато Ловел беше намерил своя брат, който, в страх от баща им, се беше хвърлил от прозореца. Бях с него и когато напусна дома си и се опитваше да преживява практически с нищо. Бях при него и когато пишеше, когато изграждаше своите истории като къщи, които понякога се срутваха, защото основите им не бяха достатъчно здрави, но той отново ги издигаше. Четях всяка негова дума, дори и тези, които задраскваше, за да създава други.

Тайгър се върна обратно при бюрото. Той подпря ръце върху облегалката на стола и ме погледна в очите.

— С две думи, споделях неговите радости и скърби. Но аз нямах чувствата, които изпитват хората. Аз не мислех, както мислят те. И никога не се усъмних и най-малко в призванието си. Бях около него невидим и безмълвен — и така трябваше. Но когато поиска да се самоубие, изведнъж се случи — чувствах като човек. И поисках да съм човек, за да мога да го спася.

Лицето на Тайгър се проясни.

— Не мога да говоря за други спътници. Говоря само за това, което ми даде тласък в тези няколко секунди. Въпреки че знаех цената, която трябва да се плати.

Усещането ми за триумф се стопи.

— Каква цена? — попитах беззвучно. — С какво трябваше да заплатите?

— С паметта си — отговори ми той. — Когато дойдох на себе си, бях един човек без минало, без дрехи, без линии на дланите. И усещах болка в гърдите си, която не можех да си обясня. Тя ме напускаше единствено когато бях в близост до един човек — Амброуз Ловел. Беше като невидима връзка.

Тайгър разтри дългите си добре поддържани пръсти. Забелязах, че полумесеците на ноктите му бяха добили синкав блясък, като че ли беше премръзнал.

— Ловел се появяваше в живота ми — продължи той — отново и отново. В началото си мислехме, че е съвпадение, но по някое време тази илюзия се разби. Където беше той, там бях и аз. Където бях аз, там беше и той. Заедно ни беше добре. Разделени се чувствахме зле. При нас… — Тайгър ми хвърли един страничен поглед — нямаше страст, и това донякъде правеше нещата по-лесни. И въпреки това ние не можехме един без друг. Не разбирахме това привличане. То се обясняваше само подсъзнателно.

Още преди да продължи, аз вече знаех какво има предвид.

Той каза:

— Във всички възможни и невъзможни ситуации Амброуз се явяваше в сънищата ми. Но това винаги бяха само фрагменти, откъслеци. Загадки от миналото и бъдещето. — Тайгър взе гравюрата, повъртя я в ръцете си, после я остави отново. — По едно време сънувах смъртта на Амброуз. Видях го да виси на корниза.

Нещо ме бодна в гърдите, сърцето ми се разтуптяваше все по-бързо. Едновременно мозъкът ми възпроизвеждаше картини. Всеки удар извикваше нова картина.

Туп — моят кошмар за смъртта ми. Туп — Луциан под прозореца ми. Туп — Луциан в магазина за осветителни тела, туп — Луциан на битака, туп — Луциан пред маяка на фалкенщайнския бряг. Туп — Луциан на маскения бал. Туп — Луциан в жилището, в Хамбург. Туп — целувката му, туп-туп-туп…

Стиснах здраво ръце и впих пръсти един в друг.

— Оттогава се заредиха удар след удар — продължи Тайгър. — Умря синът на Ловел. Малко след това и жена му. Бях сънувал тези събития, но не можехме да ги предотвратим. Те се превръщаха в реалност, някои с малки промени, но се случваха. Амброуз, който междувременно беше започнал много да пие и да се бори с първите помисли за самоубийство, ме заклеваше да остана твърд, докато открихме кой бях аз. До този момент все още не бях го разбрал. Не го разбрах и когато след седмици прочетох във вестника, че издателят му се отказал от него. Междувременно Амброуз се беше барикадирал в стаята си. Той ме пусна един-единствен път при себе си. Беше пиян, почти до несвяст. Нарече ме своята смърт, своя последен посетител, но и ми обясни, че нямал нужда от мен и че без мен щял да се оправи. След това грубо ме изхвърли.

Тайгър се отдалечи от стола. Сега изглеждаше много стар, сякаш някой беше свалил маска от лицето му.

— Успях да намеря помощ, — каза той. — Разбрах кой съм и че съм единственият, който би могъл да спаси Ловел. Втурнах се обратно към стаята му. Но стигнах твърде късно.

Тайгър отново извади златния си часовник от джоба на жилетката. Този път го отвори и лявото му око запримига много силно.

— На 17 октомври 1928 година в 23:45 разбих вратата на Ловеловата стая. Бях закъснял само с минута. Ловел беше мъртъв. Часовникът му лежеше на пода. Беше спрял.

Тайгър ми подаде часовника. Стрелките му сочеха 23:44.

— На бюрото му лежеше недовършеният роман. Не се беше стигнало до истински край нито за Амброуз, нито за мен.

Седях на стола си, без да помръдна. Имах усещането, че никога вече няма да мога да го направя.

Тайгър затвори часовника и отново седна на бюрото си.

— Е, да приключваме вече с този кратък частен урок — каза той. Лицето му отново беше опънато, изглеждаше както винаги и емоциите бяха изчезнали в гласа му. — Връзката беше прекъсната. Знаех кой съм, знаех също, че се бях провалил. Моят човек беше мъртъв, а аз живеех. Разбрах, че отсега нататък никога няма да остарея и никога няма да умра. Аз…

— Стоп! — изкрещях. — Стоп. Как разбрахте това?

— От една страна, защото опитах да се самоубия — отвърна ми сухо той. — От друга, намери се някой, който ми го изясни. За щастие или нещастие, не бях единственият спътник на този свят, който се беше провалил. Когато някой нов член постъпи в клуба — Тайгър се засмя горчиво, — старите правят всичко възможно да му помогнат да преодолее най-страшната болка. — Той махна с ръка, сякаш искаше да отпъди муха. — Не можех да се примиря със загубата, но се научих да живея с нея. И забогатях. Някои сънища носят и нещо хубаво. Борсата е чудесно откритие, когато разполагаш с определена предварителна информация, не е ли така? Фирмата ми Етериал фопде наистина е много успешна.

Втренчих се в Тайгър, но той отбягна погледа ми.

— Не — изграчих.

— Да — Тайгър кимна. — Безкористният хазаин на Луциан в Хамбург бях аз.

— Къде? — изкрещях аз. — Къде? — фучах. — Къде е Луциан? Къде е той? Къде е той сега?

Тайгър ме гледаше в очите. Лицето и поведението му бяха спокойни, но зад това спокойствие нещо се беше срутило, нещо, което изглежда го беше крепяло досега. Тайгър, тази самодоволна лисица, за секунди се беше превърнал в пребито куче. В очите му се четеше ясно и несъмнено някаква гузна съвест. Чувстваше се виновен.

— Не знам къде е Луциан — каза тихо. — Не съм го виждал от заминаването ти за Лос Анджелис.

Стана и се запъти към вратата. Когато мина покрай мен, спря. За частица от секундата той сложи ръка върху рамото ми. Беше жест на безпомощност.

Освободих се от ръката му. Докосването изгаряше кожата ми и усещах как в мен се надига дива ярост. Чувствах се като диво животно, което е било затворено твърде дълго и вратата на клетката внезапно се е отворила. Накъде? Накъде трябваше да вървя сега? Какво трябваше да правя?

— Обърни се към Фей — каза Тайгър, сякаш бях задала въпросите си на глас. — Обърни се към бавачката на сестра си.

След минута той беше вече изчезнал.

Двайсет и девет

Беше просто невъзможно да уловиш Фей сама дори за една-единствена минута. Вал я беше обсадила както млад дракон своята принцеса. Когато се върнах от училище, те бяха превърнали хола в арена за приключения. Не можах да позная строгото, сякаш стерилно помещение. Възглавници се мъдреха във вид на клатещи се кули, диваните бяха покрити с шарени кърпи. Пред рояла „Стейнуей“ явно се беше изсипала градушка от пуканки. Подът беше засипан с лепкащи трохи. Сигурно Вал ги беше настъпвала и разнесла.

Фей се беше свила под масата. Ръцете й бяха увити с копринен, доста скъп шал, завързан за един от краката на масата, докато Вал беснееше наоколо, изпълнявайки някакъв боен танц. Тя държеше една тенджера и удряше по нея с метална лъжица. Оглушителното дрънчене кънтеше из цялата къща, докато Вал пееше и крещеше, а Фей с престорен страх въртеше очи и клатеше глава. Червените й коси падаха по раменете й като завеса. И днес носеше една от своите момичешки роклички, твърде широка, твърде дълга и въпреки това възхитително красива.

— Ти си моят рицар — извика ми Вал. — Хайде, идвай. Ти трябва да си рицарят. Освободи я, воювай с мен! Гърррррррр!

Тя ми изфуча, продължи да удря с лъжицата по тенджерата и ми се изплъзна като хлъзгава риба, когато поисках да й хвана ръцете.

Аз се загледах след нея и в началото не забелязах изобщо какво точно търся. После изведнъж разбрах.

В началото, човек се ражда. Но не сам. С всеки човек на този свят се появява второ същество, което го съпътства. От раждането… до смъртта.

Изгледах Вал, която явно притежаваше нещо, което бях загубила. Търсех с поглед знак, някакво видимо доказателство за това, че Тайгър ми беше казал истината. Но виждах само развените й във въздуха коси, малкото й кипящо от живот телце, което кръжеше като вихър из стаята.

В главата ми също кръжеше вихър. И не искаше да спре, а въпросът за Луциан барабанеше с ритъма на ударите на Вал в гърдите ми. Къде беше той? Какво се беше случило с него?

Какво би било, ако станех човек? Какво би се случило, ако времето се върнеше? Ако Ловел и аз получехме втори шанс? Какво би се случило?

— Гъррр. Гъррр.

Вал крещеше все по-високо и по-силно, ставаше все еуфорична, вживявайки се в своята драконска игра, докато Фей съвсем беше притихнала под масата. Тя ме гледаше, не ме изпускаше от очи. Само когато Вал се обръщаше към нея, започваше да клати глава, но явно вече не беше на тази вълна.

— Ще ти откъсна главата, банк, банк, ще те изям, гъррр, гъррр. Банг, банг.

Веднъж сънувах смъртта му. Видях го да виси на корниза.

Ами ако беше така и с Луциан? Ако Луциан е сънувал моята смърт и е виждал може би същото като мен, нощ след нощ? Парчетата стъкло, многото кръв, мен, молеща се за живота си… Била ли е тази смърт реалност? Била ли е нашата смърт? Дали Луциан ме е спасил? Дали е искал да ме предпази? Дали и той си е задавал същия въпрос? Какво би се случило, ако?

Опитах се да задържа тази мисъл, но тя ми се изплъзна, както Вал се беше изплъзнала от ръцете ми.

Луциан беше отишъл при Яне. Луциан беше говорил с Яне и Яне ме беше заточила тук, далеч от него. Ако Тайгър действително ми беше казал истината, защо тогава Луциан ме беше предал?

— Гъррр. Гърр… Бенг, бенг.

— Престани! — хванах Вал за китката и я стиснах така здраво, че да не може да се отскубне. — Престани! Изнервяш ме!

Вал ме погледна. В сините й очи проблесна разочарование. Долната й устна потрепна, тя стисна устни, после се наведе и захапа ръката ми с малките си остри зъбки. В болката имаше нещо облекчаващо. Отпечатъците от ухапването на Вал останаха върху кожата ми, на едно място дори потече кръв.

— Получи си го — каза Вал с престорен глас на възрастна. — Като си глупачка. Точно. Глупачка. Глупава глупачка. Гърррр.

— Е-хей, какво…

Обърнах поглед. В хола беше влязла Мишел. Погледът й падна първо на мен, но когато видя Фей сгъната под масата, изглежда й стана ясно кой беше предизвикал хаоса. Тя въздъхна, с престорено възмущение сложи ръце на бедрата си и каза на Вал:

— Моят малък разбойник пак ли имаше своя голям боен ден?

— Не съм разбойник, глупачке! — изкрещя Вал. — Гъррррр. А съм дракон. И ще те изям, гъррр…

Тя се втурна към Мишел, която засмяна разтвори ръце и я хвана.

Когато Вал обви малките си ръчички около нея и я ухапа по носа, този път нежно като котенце, Мишел отново се разсмя.

— Ти лудо малко хапливо драконче — каза тя.

Двете се сляха пред очите ми и когато ги погледнах през воала на сълзите си, изведнъж като че ли пред себе си видях Яне.

— Не искаш ли да освободиш бедната си жертва? — попита Мишел и посочи масата. Вал тръсна русите си къдрици, а аз използвах момента.

Пропълзях под масата и развързах възлите по шала на Фей.

— Трябва да говоря с теб — прошепнах. — Непременно.

Фей завъртя очи и ми протегна вързаните си ръце.

Вал се сви в прегръдката на Мишел и започна да наблюдава моята спасителна акция от високия си пост.

— Пфу — каза тя надуто. — Сега е лесно. Ама при мен нямаше да мине.

Развих копринения шал от ръцете на Фей. Вал добре се беше постарала. Китките бяха толкова здраво стегнати, че пръстите й наистина изглеждаха безкръвни. По тях имаше червени следи.

— Кога — прошепнах, когато издърпах и края на шала от китките й, — кога мога да говоря с теб?

Фей не отговори. Само ме гледаше с големите си сиви очи. После разпери пръсти и вдигна високо ръцете си във въздуха, като с това даде знак на Вал, че се предава.

Вал и Мишел бяха все още на няколко метра от нас, така че не можеха да видят какво ми казват ръцете на Фей.

Тя беше една от тях.

Изобщо не бях изненадана. Напротив. За пръв път от пристигането си в Лос Анджелис се почувствах сигурна и закриляна. Фей изпълзя изпод масата покрай мен с вдигнати ръце.

— Могъщи драконе Валентина — прозвуча умолително тънкият й глас. — Ще ми отстъпиш ли милия рицар Ребекус, за да мога да го взема с мен в двореца си? Ще проявиш ли към мен безкрайната доброта на твоето сърце?

Мишел се смееше, а Вал, която изглежда за днес беше се оттеглила от бойната арена, каза покровителствено:

— Е, добре. Вземи тогава своя глупак и го води. Но тя не е никакъв рицар. Тя е разрушител на игри.

И малката ми сестра ми се изплези.

— Благодаря, Фей — каза Мишел. — Аз поемам командата по подреждането. — Значи Вал ще те види в понеделник? — Тя щипна Вал по нослето. — Кажи „чао“, мишленце.

— Чао, глупи — каза Вал.

Тя се откъсна от прегръдката на Мишел и изтича от стаята.

Когато и Фей тръгна към вратата, ме обзе паника. Но тя спря и се обърна към Мишел.

— Майка ми попита дали мога да поканя днес Ребека на вечеря. — Тя се засмя. — Искаше да направи „Беден рицар“, това е единствената немска гозба, която знае. Обещах й да не я разочаровам. — И погледна през мащехата ми към мен. — Ти как мислиш? Ще понесеш ли да я опиташ? Майка ми наистина страшно ще се зарадва.

Трябваше да се сдържа да не хукна веднага след нея. Положих огромно усилие, за да повдигна равнодушно рамене, и погледнах въпросително към Мишел. Тя също повдигна рамене.

— Да, разбира се — каза тя и се зае с подреждането. — Обади се, когато поискаш да те вземем — извика ми тя.

Фей ми се усмихна.

— Хайде — каза. — Ще те заведа у нас.

Трийсет

Когато бях на възрастта на Вал, опитах веднъж да потопя едно топче за тенис на маса във водата. Първоначално учудена, после все по-ядосана го натисках, само за да установя, че малкото топче отново и отново с голяма бързина се връща на повърхността. Тогава Врабеца ми обясни, че това се дължи на обработката и теглото на материала, но аз така и не разбрах какво точно имаше предвид.

Когато се качих в Бентлито на Фей и потеглихме по крайбрежната магистрала за Венис, тази картина изведнъж изплува в съзнанието ми. Аз бях тенджерата с вода, а изскачащите на повърхността топчета бяха въпросите ми към Фей.

„Откъде познаваш Тайгър? Какво знаеш за мен? Каква е твоята история? Ти също ли си съпътстваща, която се е провалила? Кой е бил твоят човек? На колко си години?“

Единственият въпрос, който остана да тежи като воденичен камък, беше този за Луциан. Сякаш чувствах, че на този въпрос няма да получа отговор. И исках да се предпазя от това.

Фей не живееше във Венис бийч, а при каналите, за които ми разказа във вторник. Когато тръгнах след нея по малкото боядисано в бяло мостче, чиито талпи скърцаха под краката ни, осъзнах колко много тази местност й подхождаше. В нея имаше нещо откъснато от света, нещо идилично, също като самата Фей. Малките къщички бяха обраснали с бръшлян, навсякъде цъфтяха цветя. Градините се гушеха плътно до водата и на брега се поклащаха няколко лодки. Повърхността на водата беше набраздена като голямо сбърчено чело. Въздухът беше омайващ и малко тежък, въпреки че беше хладно.

В светлосивата къщичка с остър покрив, в която влязохме, изглежда не живееше никой друг, освен Фей. Помещението с високи тавани и дървени греди обединяваше кухня, хол и спалня в едно. Обиколих с бегъл поглед старите мебели, малката камина, разхвърляното легло и пръснатите дрехи. Вниманието ми привлякоха картините. Стените бяха изпълнени с тях. Бълващи огън дракони, многоглави змии, огромни костенурки, яхнати от джуджета, еднорози, русалки, гоблини, гномове, хилещи се коболди. И феи. Много феи. Всички с лицето на Фей.

— Фин можеше да рисува още преди да започне да говори и да ходи — каза Фей.

Тя си наля чаша вода от чешмата, изпи я на малки глътки като жадна птичка и облиза устни с език.

Веднага ми стана ясно за кого говореше.

— Фин е бил твоят човек — пророних тихо.

Фей кимна. Свали си сандалите и седна върху една възглавница на земята. Беше единствената, върху която нямаше захвърлени дрехи. Не ми предложи място за сядане и след като постоях няколко секунди нерешително, махнах дрехите от друга възглавница и седнах до нея.

— Още тригодишен Фин нарисува първите си приказни животни — каза Фей. — Първо започна да рисува дракони, после еднооки великани, по-късно русалки, феи и елфи. Нямам представа, откъде идваха тези фантастични видения. В къщата нямаше книги. Всички тези същества се раждаха в главата на Фин. Родихме се в Когшал, малко английско градче в близост на Ипсуич, и живеехме в дървена колиба в края на града. Там щяхме може би и да умрем. Искаш ли? — тя ми поднесе чаша вода.

Поклатих глава, стресната от този съвсем страничен въпрос.

— Не беше валяло от седмици. Въздухът беше толкова прашен, че Фин започваше да кашля, щом излезеше от вкъщи. В нощта на неговата смърт беше толкова горещо, че Фин легна да спи върху каменния под на колибата. Майка му не беше вкъщи, тя работеше в предачницата наблизо. Когато…

— Почакай — прекъснах я аз. — През коя година Фин, имам предвид вие… се родихте?

Постоянно трябваше да осъзнавам, че това, което щях да чуя, не е приказка, а истинска история. И отговорът на Фей го потвърди.

— 1806? — Фей сбърчи чело. — Или 1807? — тя поклати глава. — Никак не мога да помня числа — каза малко нетърпеливо. — Но сигурно е, че през тази нощ избухна пожар. Къщата беше мъничка и дървото пламна като кибрит. По всяка вероятност Фин не се беше дори събудил. Беше се задушил в съня си от отровния дим.

Фей стана. Тя тръгна покрай стената с рисунките. Двеста и две, помислих. Или двеста и три. Момичето, което изглеждаше по-младо и от мен, беше на над двеста години и със сто години по-възрастно от Тайгър, който би могъл да бъде неин баща. Фей спря пред един дракон, от чиито издути ноздри излизаше огнен дим.

— Тази картина Фин нарисува вечерта, преди да си легне — каза тя и се обърна към мен.

Слънцето беше залязло и в къщичката ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Червените коси на Фей сякаш се съпротивляваха на тъмнината, те светеха, а сивите й очи заблестяха.

— В мен се появи желание да рисувам — заговори тя. — Не ставаше дума за Фин. Това, което ме накара да се усъмня в смъртта ни, беше една потребност, която внезапно почувствах у себе си. Поисках да разбера как се чувства човек, когато от точици, линии и щрихи се получават прекрасни творения. Исках да разбера какво е, когато ти сам ги създаваш.

Лицето на Фей пламтеше и тя отново ми напомни Врабеца. Врабеца беше човек, тя беше към четиридесетте, живееше един нормален човешки живот и нейният вид изкуство не можеше да бъде сравнен с това на Фей или Фин. Но и тя по свой начин беше сякаш откъсната от действителността, както Фей, и може би по-добре от мен щеше да разбере желанието й да бъде човек.

— Какво ли ще е, ако стана човек и се опитам да рисувам? — продължи Фей. — И колкото повече Фин се мъчеше да поема въздух в съня си, толкова по-силно тази идея напираше у мен.

Фей погали картината с дракона.

— Когато дойдох на себе си, се видях гола. Лежах в една гора. Бях сама. Не знаех коя съм, не знаех как съм се озовала на това място. Не си спомнях нито за майка си, нито за баща си. Не чувствах страх, не бях ранена. Единственото, което ме обезпокои, беше едно леко убождане в мен.

Фей сложи ръка на гърдите си. Аз направих същото. Беше неволно движение. Болката отново се появи. Не толкова силна, както през последните седмици, но я усетих.

Сега в стаята беше толкова тъмно, че контурите се размазаха. Картини, мебели, Фей. Всичко беше неясно като в сън.

Фей отиде при камината в ъгъла на стаята. Тя натрупа една върху друга няколко цепеници, пъхна между тях разкъсана кутия от корнфлейкс и приближи запалена клечка кибрит. Малкото пламъче близна парченцата хартия и мирисът на дим изпълни въздуха. Фей се наведе, раздуха огъня и цепениците се разгоряха с пращене в камината. Фей седна на пода пред нея.

— Още същата нощ срещнах Фин — продължи тя. — Той ме намери в гората, беше сънувал лош сън и беше излязъл от къщичката. Когато го срещнах, се почувствах по-добре. Изглежда, че и той се почувства така. Майка му ме прие най-естествено и когато разбрахме, че никой не ме търси, останах при тях. Тя ме нарече Фей и каза, че съм добрата фея на дома.

— Но как разбрахте? — попитах аз. — Как се сетихте коя си ти всъщност? И на теб ли също… — затърсих думите, които употреби Тайгър — някой ти обясни?

Фей поклати глава.

— Ние сами разбрахме. Липсата на линии по ръцете ми, моите необикновени способности, сънищата ми за Фин, които се превръщаха в реалност или вече бяха се случили, макар и малко променени. Така в един момент ние разбрахме какво означаваше всичко това. За нас стана като някаква игра, като приключение, в което изобщо не се съмнявахме. Фин също сънуваше отново и отново нощта, в която пожарът обхваща къщата, и когато в съня си започнал борбата със смъртта, той ме видял.

Гореща вълна премина през гърдите ми.

— И как… си изглеждала тогава? — прошепнах. — Когато си била спътница на Фин?

Фей повдигна неопределено рамене.

— Фин не можеше да ме опише. Той опита няколко пъти да ме нарисува, както ме е възприемал, но не му се удаде. Нямах нито лице, нито тяло, нито ръце, нито… крила.

Фей се разсмя, не цинично, както Тайгър в приемния си час, а по-скоро весело.

— Веднъж Фин каза, че може би съм нещо като мъгла или като бледа сянка, — продължи тя. — Но и това сякаш не било съвсем така. Казваше, че просто знаел, че присъствам покрай него. В съня си дори разговарял с мен. Той…

— Не — извиках аз. — Чакай!

Притиснах с ръце устата си. Затворих очи. Но не бяха кадрите от моя кошмар, които сега се появиха в съзнанието ми. Бяха картините от болницата след падането ми от люлката. До днес тази случка ми беше известна само от разказите. Но сега внезапно самата аз се видях в носилката. Видях лекарите, приведени над мен, видях трескаво сновящите из болничната стая, апаратите, инструментите, маркучите. Но всичко това не ме интересуваше. Привлече ме именно това, което човекът на Фей беше видял в съня си. Съществото, което изведнъж разбрах, че беше… край мен. Както Фин беше разказал за Фей. Това, което възприемах, не можех да го опиша — но то съществуваше и аз го бях извикала.

От пукащите дърва в камината се отдели искра, издигна се безшумно във въздуха и угасна. Видях Луциан и себе си да седим край огъня на фалкенщайнския бряг и камъкът ми натежа още повече. Дишането ми стана повърхностно и учестено.

— Може би е по-добре да спра? — попита Фей.

Изведнъж стана несигурна.

— Не — отроних. — Продължавай!

Фей остави празната чаша в скута си.

— Аз също постоянно сънувах смъртта на Фин — каза тя. — Всъщност не можехме да направим друго, освен да стоим будни нощем и да спим през деня. Когато настъпиха горещите дни, ние знаехме, че ще се случи, и когато пожарът избухна, избягахме от къщата и видяхме как пламъците я поглъщат.

Струпаните в камината дърва горяха буйно и из помещението бавно и несигурно затанцуваха сенки.

— Но в такъв случай… — опитах се да разбера какво означаваше това. — В такъв случай ти си успяла. Не си загубила своя човек, а си го спасила.

Фей уви червената си коса около врата, сякаш беше шал или въже. Тя кимна.

— Спасих Фин и ето че можех да стана отново негова спътница. Щеше да бъде съвсем просто. — Тя ме погледна. — За да го направя, беше достатъчна една обикновена мисъл. Но трябваше да го поискаме и двамата.

Фей съзерцаваше крайчетата на косите си. После потрепна с тесните си раменца.

— Ние не го направихме. Фин не искаше да ме остави да си тръгна и аз исках същото. Харесваше ми да съм човек. Обичах Фин като брат, ние бяхме неразделни. Винаги бяхме заедно и споделяхме една и съща страст. Междувременно бях разбрала как се чувства човек, когато рисува. — Фей се усмихна. — Аз не рисувах вълшебни същества, не рисувах дракони, чудовища или елфи — каза тя, — рисувах хора. Това бяха съществата, които най-много ме привличаха.

Наблюдавах Фей, която беше пуснала косата си. Тя падаше върху старомодната й дреха и блестеше в светлината на пламъците като втори огън.

После си спомних отново за подаръка от Вал — портрета със сенките, и после за моя портрет, който Фей беше нарисувала на плажа. Неволно започнах да търся по стените на стаята й други нейни произведения.

— Окачвам само картини на Фин — обясни Фей, която изглежда разбра какво мисля. — С тях поне една част от него остава при мен. Да завърша някоя от моите картини не е кой знае какво. Повече ме интересува самото рисуване. Това, което можеш да откриеш в лицето, поведението или същността на човека, докато го рисуваш. И това, което можеш да добавиш — Фей отново се усмихна, — както при Амброуз, Емили и твоя прадядо.

Поех си въздух.

— Литографията си я нарисувала ти? Но как… кога…?

Опитах се да намеря нещо общо между литографията и портретите, които Фей беше нарисувала на мен и Вал, но по стил те бяха коренно различни. Портретът на Вал беше нарисуван с въглен, с меки, преливащи щрихи. Литографията, която бях намерила върху бюрото на татко, беше нарисувана с много по-отсечени, строги линии и по-точна. Всяко движение по лицето, всяка най-малка бръчица беше пресъздадена детайлно.

— Връщам се отново към литографията — започна Фей. — Ние с Фин бяхме прекарали вече десет щастливи години. Все по рядко си поставяхме въпроса, дали може би нямаше да е по-добре, ако аз бях станала отново негова спътница. И по едно време изобщо престанахме да говорим за това. Само се стараехме просто да останем заедно.

Фей сложи още две цепеници в огъня. Тя разрови жарта с машата, докато огънят отново се разгоря и запращя. В стаята беше станало топло, дори горещо. Бузите ми пламтяха и аз обърнах лице към прозореца, през който влизаше хладен въздух.

— Фин умря от грип, когато бяхме на деветнайсет — каза Фей. — Бяхме подценили температурата и после изведнъж всичко се разви много бързо. По това време майка му вече страдаше от остър ревматизъм, така че помоли мен да извикам лекар. Разкъсвах се между две възможности: да остана при Фин и отново да се превърна в негова спътница, за да не умре сам, или да доведа лекаря, за да го спаси. Фин беше този, който реши. Той поиска да извикам лекар. Когато се върнах, беше вече късно. Той беше мъртъв.

Фей се вглеждаше в мен, сякаш се грижеше повече за моето спокойствие, отколкото за своето. Навън беше вече тъмно като в рог. Аз стоях на тъмно, докато тя беше осветена от огъня като от сценични прожектори.

Впих ръце една в друга.

— После? — изшептях.

— Следващите няколко години бяха за мен ад — продължи Фей. — Напуснах майката на Фин, бродех насам-натам из околността, крадях, за да оцелея. Накрая попаднах на други като мен. Те бяха преживели същото и можаха да ми обяснят защо опитите ми за самоубийство са излишни. Бях скачала от покрива на една църква. Бях пробождала гърдите си с нож, бях погълнала отрова. Нищо не помогна. И узнах, че няма да умра никога, нито пък ще остарея.

Лицето й стана сериозно.

— Нашият живот е свързан с този на човека, с когото сме се родили — продължи тя. — Ако в смъртния му час сме при него като спътници, ние си отиваме с него, или, казано по-точно, той си отива с нас. Но ако човекът ни умре сам, ние оставаме. В този момент преставаме и да стареем. Оставаме завинаги на възрастта, на която е бил нашият човек, когато е умрял. Връзката между нас се прекъсва.

Фей отново сложи ръка на гърдите си.

— Това вътрешно усещане, което бях изпитвала в малкото моменти, когато с Фин бяхме разделени, не се появи повече след смъртта му. Вместо това тук остана нещо като дупка.

Фей се изправи. Отиде при чешмата, напълни своята чаша и извади втора от бюфета. Този път протегнах ръка, когато се върна при мен. Чувствах гърлото си пресъхнало.

— Точно седемдесет и пет години по-късно се преместих в Лондон — продължи разказа си Фей. — Беше ми станало навик да излизам със статива на улицата, за да търся обекти за картините си. Тъкмо рисувах една продавачка на риба, когато към мен се приближи мъж и ме попита дали приемам поръчки.

— Моят прадядо? — попитах.

Фей поклати отрицателно глава.

— Беше издателят на Амброуз. Той беше се сприятелил с Амброуз и много искаше да му нарисувам портрет, заедно с твоя прадядо, който в началото на неговата кариера го беше поощрявал много.

Спомних си за това, което разказа Тайгър. Той е бил там, помислих си и още не можех да го приема.

— Съгласих се — продължи Фей. — Бяха ми нужни цели два дена за този портрет. Двамата позираха в градинската беседка на прадядо ти. По желание на Рийд там беше и неговата годеница. Аз веднага разбрах за връзката между Амброуз и Емили.

Този път в усмивката на Фей се появи нещо лукаво.

— Пръстите им всъщност не бяха преплетени — каза тя. — Но беше ясно на кого принадлежи сърцето на Емили. Явни бяха и чувствата, които разкъсваха жестоко Амброуз. Той обичаше годеницата на своя приятел и покровител. И така, аз вмъкнах този мъничък детайл в картината. Дори не зная дали прадядо ти го беше забелязал. Във всеки случай той стана причината Амброуз и Емили да му разкрият истината.

Фей отпи глътка вода.

— Шест-седем години след това срещнах Амброуз на улицата. Беше чиста случайност. Изглеждаше ужасно и аз веднага забелязах, че той вече няма спътник. Тръгнах да търся и скоро след това намерих Мортън. Обясних му, но беше вече късно. Амброуз умря сам, а Мортън остана.

Минаха няколко секунди, докато осъзная, че споменавайки името Мортън, Фей имаше предвид моя учител по английски, когото познаваше почти от сто години.

— Мортън се върна при мен, след като го беше открил — продължи тя. — В началото се грижех за него, но после пътищата ни се разделиха. Мортън се превърна в странник, не го свърташе дълго на едно място. С мен беше почти същото. След като бях странствала почти из целия свят, се установих тук. С Мортън обаче винаги бяхме във връзка.

Фей се спря. Зад гърба й огънят пламтеше. Останалата стая тънеше в дълбок мрак.

— Когато ти пристигна тук през ноември, той ми се обади и ми разказа, че си негова ученичка. — В гласа на Фей се прокрадна лек смях. — Една специална ученичка, както той се изрази. Разказа ми, че си правнучка на Уилям и че един ден… си дошла сама в училище.

Веднага разбрах какво имаше предвид Фей.

— Той го е забелязал — прошепнах.

Сега и това доби смисъл. Постоянните погледи на Тайгър след онази нощ през октомври, когато започна всичко, неговите загадъчни забележки, изборът на лекциите, които стесняваха кръга около моята тема. Откъсът от книгата на Сартр за втория шанс, последвалият разказ на Ловел и домашната работа, която Тайгър ни беше възложил малко преди моето отпътуване: спорният диалог върху изречението „Винаги се умира твърде рано“. Когато сега си помислих за това, изстинах от ужас.

— Да — потвърди Фей, — той е разбрал какво ти липсва или по-точно — кой ти липсва. После целенасочено започна да търси. След което намери Луциан и го взе при себе си. — Фей замълча. Челото и се смръщи и погледът и изведнъж стана ядовит. — Мортън знаеше, че е негова задача да помогне на теб и Луциан. Но същевременно той изведнъж видя и възможност да си отмъсти — Фей поклати глава. — Никога няма да мога да разбера това — каза тя. — Дори и да живея безкрайно, което навярно ще е така, никога няма да разбера защо вината се унаследява, защо продължава да живее в поколенията, които не са виновни за нищо.

Тя прогони тази мисъл като противно насекомо и отново се върна на Тайгър.

— И така да се каже той направи възможно най-малкото, защото му беше по-лесно да се погрижи за Луциан, отколкото за теб. Осигури му квартира и така Луциан получи възможност да започне някакъв живот и да е близо до теб. Но Мортън не му обясни нищо. Неговата жажда за мъст го караше да продължи да отлага и когато Луциан изчезна, беше вече твърде късно.

Опитвах се да дишам, но това ми се удаваше с мъка. Беше отговорено на всичките ми въпроси. С изключение на последния.

Затворих очи.

— Ти също не знаеш къде е Луциан, нали?

Когато Фей не отговори, аз отново бавно отворих очи. За първи път в очите на Фей се четеше дълбоко съчувствие. Изражението на бледото й лице съвсем омекна. Болезнено беше да я гледаш такава. Внезапно всичко ме заболя.

— Не — отговори Фей. — Нито Мортън, нито аз знаем къде е той. Това беше една от причините, поради които тогава на плажа не ти разказах всичко. Ти беше толкова съсипана и ме хвана страх, че няма да го понесеш.

Една от причините?

— Това не е истина, нали?

Гласът ми беше заглъхнал. Как е могла да ме гледа така съсипана и да не направи нищо? Та нали тъкмо това неведение ме подлудяваше.

— Съжалявам — каза тя простичко. И го мислеше, но разбрах, че приятелството й с Мортън Тайгър беше много по-дълбоко, отколкото някога бих могла да си го представя.

Тя погледна надолу към ръцете си и събра длани.

— След като Луциан изчезна, Мортън разбра колко ужасно беше постъпил. — подхвана отново Фей. — Оттогава съвестта го гризе. Той започна трескаво да търси Луциан, но не го намери. И ме помоли да внимавам за теб, докато се натъкне на някаква следа. И така, аз кандидатствах за бавачка на Вал при родителите ти.

Лицето й омекна отново.

— Аз си я обичам много. Изобщо не ми беше трудно да се грижа за нея. А едновременно с това бях и в близост до теб.

— Освен в клиниката — казах аз.

Фей поклати глава.

— Ти не ме усети, но аз бях там. Разбрах, че си по-добре. — Фей ме погледна изучаващо. — Ти знаеш на какво се дължеше това, нали?

Сбърчих чело.

— Да — отговорих. — Не — замълчах объркана. — Те ми дадоха нещо и оттогава се почувствах по-добре.

Фей се разсмя и тръсна глава.

— В нощта, когато тръгнах да извикам лекар за Фин — смени внезапно темата тя, — трябваше да измина доста голямо разстояние. Взех коня и започнах да го пришпорвам като луда в нощта, за да мога да се върна колкото е възможно по-бързо. С всяка миля, която ме отдалечаваше от Фин, бодежът в гърдите ми се усилваше. Но тогава разстоянието беше съвсем малко в сравнение с това, което разделяше вас. Ти беше загубила почва под краката си, Ребека. За няколко часа се беше отдалечила на хиляди мили от Луциан.

В очите на Фей прочетох истински ужас.

— Дори не мога да си представя през какъв ад си преминала — меко каза тя. — Но знам едно. Това, което те спаси от болките, не бяха лекарствата.

Усетих как по гърба ми полазиха тръпки. Те се превърнаха в треперене, което първо обхвана раменете ми, после тила ми и накрая цялата ми глава.

— Смяташ, че… той е тук? — прошепнах аз.

Фей кимна.

— Няма никакво съмнение — отговори. — Луциан трябва да е тук, някъде близо до теб. Само така може да се обясни изчезването на болката в гърдите ти. Затова и Мортън е пристигнал тук. Искаше да ти го каже. Може би това е и единственият шанс за него да поправи грешката си.

Поклатих глава. Шансовете на Тайгър бяха последното, което ме интересуваше в този момент. Всичко ми беше безразлично, освен едно.

И все пак.

— Той не може да е тук — казах безпомощно и се опитвах да се придържам към действителността или към тази действителност, която познавах от седемнайсет години. — Луциан няма паспорт — запелтечих аз. — Той няма линии на ръцете, няма пръстови отпечатъци. Как би могъл…

Фей пропъди моите съмнения само с едно-единствено махване на ръка.

— И защо… — мозъкът ми упорито отпъждаше всякакви проблясъци на надежда. — Защо Луциан ще ме следва, след като сам той се беше погрижил да бъда заточена? Той нямаше никого, който да му обясни.

Сега се сетих за Тайгър, за това, как през всички тези месеци си беше мълчал, и яростта кипна в мен. Да върви по дяволите с неговия скапан шанс.

— Ребека, моля те, изслушай ме! — Фей ме гледаше настойчиво. — Това, което си чувствала ти, го е чувствал и Луциан. Разбираш ли? Дори само тези ужасни болки биха били достатъчен повод той да те последва. Но не тази беше причината. — Фей си пое въздух. — Когато станах човек, аз и Фин се обичахме като брат и сестра. Амброуз и Мортън се обичаха като най-добри приятели. Но любовта между Луциан и теб е по-дълбока, затова и вашият копнеж един за друг също е по-силен. Права ли съм?

Нямах сили дори да кимна. Мозъкът ми отказа и изведнъж в гърдите ми се появи споменът за тези ужасяващи болки, които още не бяха съвсем утихнали. „Копнеж“ е странна дума, но толкова точна в случая. Като всяка друга зависимост и копнежът може да бъде овладян с воля, но никога не може да бъде излекуван.

Не можех да опиша колко много ми липсваше Луциан.

Вгледах се безпомощно в бледото нежно лице на Фей.

— Отсега нататък всичко е в твоите ръце, Ребека — прошепна тя. — Ти можеш да намериш Луциан. Ти трябва само да го искаш, защото това… е вашият последен шанс.

Трийсет и едно

Вкъщи ме чакаше татко. Седеше в хола и четеше вестник. По телевизията вървеше репортаж за Барак Обама. Мишел и Вал сигурно вече спяха.

— Добре ли прекара? — попита баща ми. — Вкусни ли бяха „Бедните рицари“?

Той ми се усмихваше и в първия момент не схванах какво имаше предвид. После измърморих, че било много вкусно, но че съм уморена.

Беше десет и половина. После стана единайсет и половина, дванайсет и половина, един и половина. В два часа продължавах да се разхождам из стаята като тигър в клетка и да си блъскам главата. Отново и отново се връщах към мисълта, че Луциан ме търси. Беше единствената сламка в морето на възможностите, за която можех да се хвана. Какво би било, ако Луциан разбереше кой е той в действителност? Какво щеше да е, ако той наистина беше тук, за да ме търси?

Но къде ти! Изпъшках.

Нямаше опорна точка. Не бях му казала в кой град живее баща ми, той не знаеше адреса. Не знаеше дори името и презимето на татко. Баща ми не се казваше Волф както аз и Яне, а Рийд.

И надали Луциан е попитал някого за адреса на баща ми. Това, че неговият щедър домакин от Хамбург ме познава, той изобщо не можеше и да предположи, а че Сузи е на моя страна, най-много бегло да е разбрал. Освен това, тя ми беше писала в мейл, че не го е намерила. Пък Яне щеше да е последната, която Луциан би потърсил след онази нощ, това поне ми беше ясно.

Мозъкът ми трескаво търсеше други възможности.

Какво знаеше той за мен? Дали му бях казвала някакви имена, които биха могли някак да му помогнат? Нищо такова не ми идваше на ум. Или? Бях споменала Мишел. В пристъп на еуфория, написах в Гугъл името. Броят на появилите се резултати ми подейства като шамар. Името Мишел излезе 220000000 пъти, като най-познато беше на съпругата на Обама.

По дяволите! Мисли, Ребека, мисли! Дали му бях казвала за професията на баща си? Не. За професията на Мишел? Със сигурност не.

Изключих компютъра и отново започнах да се разхождам из стаята. Легло, бюро, прозорец, врата. Легло, бюро, прозорец, врата. Гардеробна. Преглеждах рафтове, отварях чекмеджета, сякаш отговорът на моя въпрос можеше да се крие между чорапите и гащите. По едно време погледнах дори и в куфара.

Мамка му! Ударих с юмрук по стената. Имах усещането, че пропускам нещо, нещо ме глождеше, трябваше само да си спомня. Но какво?

Изведнъж се сетих какво може да е направил Луциан. Всичко, с което е разполагал, а по всяка вероятност разполага и сега, бяха откъсите от неговите сънища. Стоп! Това е! Изтичах до шкафчето на бюрото ми и извадих рисунката на Фей, която ми беше нарисувала на плажа във Венис. Сънят на Луциан за плажа. Със сигурност е предположил, че Яне ме е изпратила при баща ми в Калифорния, беше близко до ума. Затова и ще трябва да търси по брега, както и аз! Спуснах се към телефона и набрах мобилния на Фей, занареждах колко сме били глупави — докато сънливият й глас не ме прекъсна.

— Само в Лос Анджелис плажната ивица е над сто километра — каза тя.

След което аз още веднъж й обрисувах детайлите от съня на Луциан.

— Пък да не говорим за всички останали щати. И по всички плажове има сума ти народ. Волейболисти и сърфисти има навсякъде. Дори Луциан да се опита да те намери на плажа, ще е като да търси игла в купа сено.

— Но Тайгър в Хамбург, също го е…?

— В Хамбург Луциан се е превърнал в човек — прекъсна ме Фей. — Той е трябвало да бъде близо до теб. Не е било никакво фокусничество да го намери. Също като Амброуз и Мортън.

— Точно! — извиках. — Но значи това може да се случи и тук! Защо не ме намира тогава?

— Защото Луциан е прекъснал връзката между вас. Този път той се е погрижил да бъдеш заточена на другия край на света. Тук може да те намери само по чиста случайност. Би могло да се случи, ако ти дойде нещо на ум, което може би си му разказала.

Но нищо не ми идваше на ум. В пълно отчаяние започнах да уговарям Фей да предизвикаме случайността и да отидем в събота по обяд на плажа, та най-малкото да имам чувството, че съм предприела нещо.

Опитахме първо на Санта Моника бийч, където из увеселителния парк се разхождаха семейства с малки деца. Оттам тръгнахме покрай колоездачи и играчи на скат към Малибу бийч, рая за сърфистите, с прекрасните крайбрежни къщи, в които богатите и красивите прекарваха своите уикенди.

— Какво виждаш? — попитах аз Фей, когато минахме покрай едно момиче на моята възраст, което вървеше по брега по къси панталонки, вглъбено в мислите си. — Как разбираш, че има спътник?

— То е като в портрета на Вал — отговори ми Фей. — Виждам нещо подобно на сянка. Някои хора твърдят, че могат да виждат аурата на други хора. Общо взето това не е нищо по-различно. Нищо особено. Това е просто нещо, което ги обгражда.

Отправихме се към Манхатън бийч, където сърфистите чакаха идеалната вълна, после продължихме към Хермоуса бийч, където през цялата година се провеждаха волейболни турнири. Накрая стигнахме и до Кабрило бийч, където разноцветните платна на сърфовете трептяха като огромни пеперуди над морето. Слънцето блестеше, беше горещо като през лятото и всички хора, които срещахме по пътя, бяха в прекрасно настроение. Но с всеки изминал час аз ставах все по-нетърпелива и неспокойна. Вечерта вкъщи избухнах в сълзи и плаках, докато се изтощих толкова, че заспах.

И отново се появи същият кошмар. Бяха същите картини, които бях сънувала сто пъти, но този път ефектът беше много по-страшен от всякога, защото знаех, че те не изплуваха от подсъзнанието ми. Моят сън отразяваше бъдещето и с всеки ден, всеки час и всяка минута, в които бяхме разделени с Луциан, този момент наближаваше.

Но не осъзнаването, че трябваше да умра, беше това, което ме изпълваше с неизразим ужас. А възможността, че бих могла да умра сама. Защото тогава Луциан трябваше да остане сам. Както Фей. Както Тайгър.

За да издържа нощта, оставих лампата да свети, впих ръце в гъбата на щастието от Врабеца и изпях всички детски песни, които помнех, само за да мога да се опазя от страховете си. Когато дойде време за ставане, отново се впуснах в активно действие. Действай, Ребека, не мисли, такъв беше девизът ми. На закуска попитах баща си дали е в настроение да ми покаже града. Мишел, която всъщност имаше други планове, стисна устни, а Вал беше разочарована. Имаха ден на отворените врати в училище и Вал играеше малка роля в една театрална пиеса. Но баща ми беше толкова щастлив, че пожелах да предприема нещо заедно с него, че отправи недвусмислен поглед към Мишел.

А Вал утеши с обещанието, че непременно ще присъства на следващото представление. Слънцето светеше като огромен прожектор над града, по чиито улици ме развеждаше баща ми. Къде искам да отида, какво искам да видя, попита той, защото можело да се открият твърде много неща в тази четиримилионна огромна фабрика за мечти. Помолих го да ме закара, където и да е.

Палмите хвърляха дълги сенки. Улиците бяха пълни с коли, но никой не нервничеше, никой не бипкаше. Изглеждаше, сякаш никой не бърза. Различни от тези в Хамбург бяха алеите и булевардите — по-широки, по-красиви, по-прави. Татко ми разказа, че най-дългата улица в Лос Анджелис е сто километра.

Всичко беше дълго. Всичко беше голямо. Супермаркетите, паркингите, лъчезарните модели по рекламите. Сравнен с този град, Хамбург беше като селце — играчка.

Докато баща ми сочеше отделните сгради и ми обясняваше разни неща, които преминаваха край ушите ми като неясни шумове, аз се опитвах да си представя, че в колата не сме двама, а трима. Аз, баща ми и неговият спътник. Но къде беше моят? Къде беше Луциан?

Градът сякаш ставаше все по-голям, а надеждата ми да го намеря — все по-малка. Върху един огромен светещ плакат за дамско бельо се мъдреше надпис: Ние превръщаме мечтите ви в реалност. Моделът, дългокрака брюнетка, показваше снежнобелите си зъби. Усмивката й ми заприлича на подигравателна гримаса.

Тръгнахме към Уестууд, където гигантски сгради се издигаха в небето, пресякохме Бевърли хилс, където туристически автобуси предлагаха обиколки до къщите на звездите. Завихме по „Сънсет стрип“, прочутата улица за развлечения в Холивуд, която по всяка вероятност Сузи щеше да обяви за също така „галактическа“, както и крайбрежната алея на Венис бийч. После минахме булевард „Холивуд“, където на „Walk of fame“ се беше родила филмовата индустрия. Елвис, Ласи и още над две хиляди други величия бяха увековечени с мраморни звезди. Тъкмо се бяхме спрели пред статуята на Чарли Чаплин, когато видях един младеж с протрито кожено яке и тъмна коса, който палеше цигара. Хвърлих се върху него. Междувременно ми беше обърнал гръб и го завъртях за раменете.

— Виж ти — младежът се разсмя. Зелените му очи ме изгледаха изненадано. — Познаваме ли се?

— Не, извинете.

Въздъхнах дълбоко и отпуснала рамене, се върнах при баща си.

— Искам да си ходим вкъщи — казах аз.

Акцията донесе само едно: стана ми ясно, че можех да погреба надеждата да намеря Луциан в този огромен град.

И сега, когато всичките ми опити се бяха провалили и стените на стаята ми заплашваха да ме смажат, страхът ми стана неудържим.

Направих го, без да се замислям, беше нещо съвсем естествено и почти не можех да схвана защо не го бях направила много по-рано.

Обади се след третото позвъняване и звучеше сънено.

— Твоя домат — казах аз, — принтирах го и той много ми помогна. Не знаех, че можеш да рисуваш толкова добре.

От другия край на линията цареше тишина. Беше по-различна от мълчанието на Сузи и аз имах неприятното усещане, че трябва да добавя нещо, но изведнъж увереността ми ме напусна.

— Себастиан? Там ли си още? Аз съм… Бекс.

— Да, чувам.

— Хай.

— Хай.

— Хай.

— Хай.

— И така… — изкисках се престорено. — Слушай, лети една кукувица над морето и среща акула. Акулата казва: Куку. Кукувицата отговаря: Хай, хай14.

Тази тишина на другия край не беше хубава.

— Извинявай, Бекс, но тъкмо сега наистина никак не съм в шеговито настроение — отговори Себастиан с потиснат глас. Пое си въздух. После го изпусна. Зададе ми грешния въпрос:

— А ти как си, Бекс?

— Добре — отговорих бързо и с твърде висок глас. — Вече отново съм добре. Сузи не ти ли предаде поздрави от мен?

— Да. Предаде ми. Миналата седмица. Миналата седмица в сряда. Каза ми, че сте се смели. Каза, че си звучала почти както по-рано — Себастиан си пое въздух, после го изпусна. — Но аз не й повярвах. Ти не звучиш както обикновено. Не знам как да ти го кажа, Ребека, но последните четири дена бяха за мен, в сравнение с времето преди това, като четири години. Или като четири вечности. Във всеки случай малко… твърде дълги. Аз… един момент. Окей?

— Ясно. Разбира се. Окей.

Впих се в слушалката и се огледах из стаята, чиито стени отново се бяха надвесили опасно над мен.

По едно време не издържах.

— Себастиан — прошепнах. — Моля те! Моля те, кажи нещо. Нещичко!

А едновременно си мислех: „Помогни ми. Погрижи се, да изчезне, този ужасен страх.“

— Разтревожен съм, Ребека. Усещам, че не си окей. Как си наистина?

— Ами, добре. Добре съм! — процедих. — Може ли да говорим за нещо друго, ако обичаш?

— Тайгър вече не е в нашето училище — каза Себастиан. — В началото на месеца се сбогува с мен. Нямам представа къде е отишъл, може би обратно в Англия. След часа ме повика при себе си. Каза ми нещо, което изобщо не можах да разбера, но от няколко дена думите му не ми излизат от ума.

— Какво ти каза? — пошепнах. А ръцете ми се изпотиха.

— Че в живота има неща, за които трябва да се бориш, защото времето, което остава, понякога е много по-кратко, отколкото предполагаме — бавно изрече Себастиан. — Първоначално си помислих, че има предвид успехите ми в час, или може би желанието ми да пиша. Но после внезапно осъзнах, че е имал нещо съвсем друго предвид. Или по-точно: някой друг. Възможно ли е?

— Не знам — изшептях. Беше грешка да се обадя на Себастиан, страхотна грешка, породена от чист егоизъм, и затова си платих прескъпо. — Моля те, може ли да говорим за нещо друго? За патладжани или… — гласът ми секна.

— Не, Ребека! — сега Себастиан също повиши глас. — Цяла нощ лежах буден и мислех за теб. И ставаше все по-зле. Изминалите месеци, в сравнение с тези дни, бяха нещо като шегичка и че се обаждаш точно сега, за мен е като… като… — той не довърши изречението. — Във всеки случай не желая сега да говорим за патладжани и домати — натъртено каза той. — Искам да знам как си. Искам да ти помогна и…

— По дяволите! — изкрещях. — Защо мислиш ти се обаждам? Надявах се, че ще ми помогнеш да не откача, мислех, че ще ме разсееш, а вместо това…

— Да те разсея ли? От какво? — Себастиан човъркаше безпощадно. — На Яне Волф ли ми се правиш? И тя не ми казва и дума, защо те заточи посред нощ в мъглата на другия край на света. Цялата акция е свързана с Луциан, нали? Дори Сузи мълчи по тази тема. Смята, че трябва да попитам теб и сега правя точно това. Какво става, Ребека? Защо не почувствах облекчение след твоя мейл, а напротив, угрижих се още повече? Да не съм откачил? Моля те, Бекс. Говори с мен!

Уау. Тук нещо изглеждаше така сбъркано, че чак звучеше смешно. Започнах да се кискам истерично.

— Е, добре, както искаш. Ще ти кажа какво става. Тралала, тралала, не знам какво да правя, защото ще умра. И тралала, тралала, и дори знам как, защото всяка нощ сънувам смъртта си. Ще умра в стая с краставично зелен килим и цветно одеяло. Само не знам кога, но ще го разбера, като се стигне дотам. Е, как ти харесва тази история? Не е ли страшно смешна? Чак ще се задавя от смях. А, и знаеш ли какво? Вземи я напиши, преди да е станало късно. Може би това наистина е чудесен материал за кратък разказ. После можеш и да ми го посветиш.

С тези думи треснах слушалката.

Поех си въздух, после го изпуснах и беше много странно. Разговорът протече напълно различно от това, което си мислех, но имаше същия ефект. Изведнъж се почувствах празна и изтощена до смърт. Легнах си и веднага заспах.

Когато сутринта отворих очи, първата ми мисъл беше за Тайгър. Не го бях виждала след разговора си с Фей и наистина нямах намерение да отида на училище, но сега осъзнах, че това е единственото решение.

И ако Тайгър нямаше някакво предложение, умишлено щях да го фрасна по муцуната, което беше по-добре, отколкото да не правя нищо. Никога не бях мразила друг човек колкото него. Но ако трябва да съм точна, той не беше човек.

Първите два часа имахме плуване. Сузи и още две момичета, които бяха с мен в часа по английски, ме зазяпаха още по-настойчиво, отколкото през първия ден. Вероятно в края на седмицата бяха обсъждали много моето непристойно държане в часа.

— Какво беше това? — попита ме Сузи веднага след като се преоблякохме за плуване в съблекалнята. — Какво остави на този Тайгър в петък върху масата? И защо си шепнехте? Не мога да повярвам, че ще трябва да го търпим през цялата учебна година. Що за задник! Иска ми се да знам дали всички англичани са такива.

— Със сигурност не — отговорих кратко, набързо си оправих дрехите и изтичах при басейна.

Днес определено беше по-хладно и цялото ми тяло беше настръхнало, което се дължеше и на недоспиването. Когато скочих във водата и започнах да плувам кроул, следвайки указанията на мис Стратън, вложих цялата си ярост към Тайгър в движението. Цепех водата като побесняла, сякаш беше въпрос на живот и смърт. И внезапно той наистина се появи, смъртният страх, студен и близък като водата. По време на разговора си със Себастиан се бях смяла истерично, беше като нервно избухване, като изгърмял бушон. Но сега картините от съня ме нападаха при всеки замах, при всяко изплуване и гмурване във водата. Те просветваха в съзнанието ми. Непознатото помещение, зеленият килим, цветната постилка. Парчетата стъкло, кръвта, полилеят. Моята отчаяна молба: Моля, моля те, не ме…

Кого? Кого умолявах? Луциан? Той ли беше този, когото молех да не ме оставя да умра? Все по-отчаяно плувах с кроул напред, започнах да се боря, борех се срещу смъртта, борех се срещу тези картини, от които исках да се отърва, от които исках да избягам. Плувах, сякаш след мен беше дяволът, но не бях готова да се предам, исках да се боря.

Пронизителното изсвирване ме възпря.

Хванах се здраво за ръба на басейна, до който тъкмо бях стигнала. Гърдите ми за малко не експлодираха, едвам си поемах въздух.

Погледнах нагоре и видях слисаните лица на съученичките си. Те седяха на ръба на басейна. Единствено аз бях още във водата. До блокчето за стартиране, стоеше мис Стратън.

— О-хоо! — каза тя истински смаяна — да не би да се готвиш за световно?

Не обръщах внимание на трептящите точки пред очите си. Взирах се в треньорката, докато думите й не се смесиха с ехото.

Видях те в басейна. Да не се готвиш за световно?

Как съм излязла от басейна, изобщо не разбрах.

Изведнъж се намерих пред треньорката, мокра като кокошка, и изпелтечих:

— Аз трябва, аз трябва…

После хукнах.

В съблекалнята отворих шкафа си, измъкнах джинсите и тениската си, нахлузих ги върху мокрия бански и се спуснах към секретариата.

— Мистър Тайгър — едва издумах. — Трябва да отида при мистър Тайгър. Веднага.

Секретарката, която при записването ме беше приела с баща ми, ме изгледа загрижено.

— Добре ли си, момичето ми?

Не, не бях добре.

Тайгър имаше час в седми клас. Не разбрах съвсем посоката, към която слисаната секретарка се опита да ме упъти, но все пак успях да го намеря. Една ученичка, която седеше пред вратата на класната стая със зачервени бузи и уплашени очи, ме погледна така, сякаш бях ангел, дошъл да я спаси. Зад катедрата седеше Тайгър и разбъркваше чая си. Обърна се към мен и веднага разбра.

— Знам къде е — изстрелях аз, когато той излезе при мен в коридора. — Луциан е на езерото Насименто.

— При езерото Насименто? — Тайгър сбърчи чело. — Какво може да прави там?

— Търси мен! — сълзи обляха лицето ми. — Баща ми има къща там. Бях разказвала на Луциан за това езеро, но никога за Лос Анджелис. Бях разказвала само за Калифорния и за езерото Насименто, което някога исках да преплувам.

От косите ми се стичаше вода, която миришеше на хлор, както и цялото ми тяло.

Между стъпалата ми се беше образувала локва. Един учител мина по коридора и ни изгледа въпросително.

Тайгър хвана ръката ми.

— Ще те закарам — каза той.

Трийсет и две

Улици, светофари, коли. Твърде много коли, които пълзят, твърде много коли, които спират и продължават да пълзят, и отново спират.

Червени светофари, червени кожени седалки. Бледи ръце, тесни и дълги пръсти върху кормилото. Кокалчетата бели, кормилото — кафяво, кормилото отдясно. Тайгър на дясната, аз на лявата седалка. Между нас мълчание. Под нас моторът на Тайгъровия стар Морис мини, ръмжащ. И ето, най-накрая тръгваме по-бързо.

Пред нас Санта Моника бийч, пред нас Малибу бийч. До Тайгър улицата, до мен — морето. До мен — брегът, до Тайгър — планините. Пред нас — улицата, по-празна; градът, Лос Анджелис — най-сетне зад нас.

Улиците със завои, вият се, нататък, далеч от града, далеч от колите, далеч от хората, далеч от небостъргачите, от палмите, от примамливите обещания, по-нататък, давай по Хайуей! Планините стават по-остри, морето, вече под нас, по-дълбоко.

На брега — исполински моржове, апатични, сиви, и безформени; далеч навътре в морето, в синевата — платноходките, бели и изпълнени с достойнство като лебеди. Слънцето зад нас, слънцето над нас, жарещо, пръскащо искри, Бетовен сега, Бетовен по радиото — „Ода на радостта“, красиви божествени звуци, силни удари на тимпани, приглушени цигулки, кратка пауза, от нея флейта, извивките все по-високи, нагоре, нагоре, цигулките — по-бързи, планините — насечени, обрулени от бури. Морето — цял океан, никакви къщи и никакви хора. Цигулките стават тихи, кратка пауза, гледка, от която ти спира дъхът. Санта Барбара, Голита, Гавиота, една бензиностанция. Тайгър излиза, Тайгър отново в колата, нататък, нататък. Сега улиците стават по-тесни, все по-тесни, с все повече завои, по-стръмни нагоре, отдалечаваме се от брега. Ломпок, Гуадалупе, Океано, за последен път — океана.

А после само планини, Сан Луис Оубиспоу, Атаскадеро, Темпълтън, Пасо Роблес. Очите ми — затворени, ръцете — на гърдите. Нищо не виждам повече, само още чувствам. Бодването в мен, нежно, прекрасно нежно, само едно шептене, убедително шептене: той ще е там, аз ще съм при него, ще го намеря. Тишина, най-накрая — тишина.

— Пристигнахме — каза Тайгър. — Знаеш ли къде е къщата на баща ти?

Излязох от колата и се отправих към малката полянка с прекрасен изглед, пред която Тайгър беше спрял колата си. Краката ми, които не бях раздвижвала през последните пет часа, ги усещах изтръпнали и безчувствени. Но ето че започнаха да претръпват. И когато погледнах надолу към езерото, цялото ми тяло се разкърши.

Познавах всичко! Може би от мириса, може би от сенките, които дъбовете хвърляха, или от начина, по който въздухът трептеше сега, когато слънцето беше ниско над Драконовото езеро. Трябваше да се намираме в горния край, върху гърдите на езерото — дракон. Познах стръмните скали, от които татко скачаше във водата, и множеството заливчета, и малките плажове, закътани от високите дървета. После видях и дъсчената пътечка. Нейният червен цвят се противопоставяше на здрача. Тя лежеше от лявата ни страна, приблизително на половин миля от един завой, и водеше като дълга стрела във водата.

Оттук всичко изглеждаше съвсем малко. Обърнах се към Тайгър, който беше слязъл от колата.

— Къщата не е на баща ми — казах аз. — Била е на прадядо ми. Тук е прекарал последните си години. А може би и е умрял тук. Баща ми я е наследил. Веднъж били заедно на риболов. Татко си спомня това и тогава прадядо ми му обяснил, че има много начини да убиваш. Риболова той смятал за честен, почтен начин. Казал на баща ми, че няма никакво основание да изпитва срам от това.

Погледнах към пристана. Тогава баща ми е бил горе-долу на годините на Вал. Тайгър се беше приближил до мен.

— Не съм се запознавала с прадядо си — казах. — Но вярвам, че се е срамувал за това, което е причинил на Амброуз.

Тайгър дълго мълча. Той стоеше и съзерцаваше водата. Всичко беше притихнало. Само повърхността на езерото, което се простираше между зелените хълмове и дърветата, леко се къдреше.

— Да, това е хубаво място за умиране — каза накрая Тайгър. Той ме погледна. — Но не и за теб. — По устните на моя учител се появи тъжна усмивка, която не бях виждала никога на лицето му. — А сега върви. Ще те чакам тук, докато се уверя, че си на сигурно място.

После се обърна и влезе в колата.

Аз се затичах надолу по тясната пътечка към брега и после по пясъка през високия шелф. Бях съвсем спокойна, толкова спокойна, колкото някой, който спи и сънува прекрасен сън.

Трийсет и три

Той беше там.

Луциан стоеше на пристана пред къщата на прадядо ми.

Гледаше към езерото.

Но аз знаех, че ме чувства.

И когато стъпих на пристана, той се обърна към мен.

Трийсет и четири

Не си спомнях как сме стигнали до къщата. Може би Луциан ме беше хванал за ръка, може би така, един до друг, бяхме притичали през меката трева, във всеки случай бяхме тук и се прегръщахме. Покритата веранда беше като защитено помещение, отворено само към езерото. Един люлеещ се стол, една маса, два стола, един отворен прозорец и в средата на верандата — ние.

Луциан вдигна ръка и започна да ме гали с върховете на пръстите си по лицето, по устните, по ноздрите, по носа, по слепоочията и оттам отново към бузата ми, положена върху дланта му, която я топлеше, докато вече не осъзнавах къде свършва лицето ми и къде започват ръцете му.

Бавно и безшумно парчето небе пред верандата започна — сякаш някой отгоре разливаше в здрача боя — да се оцветява в тъмносиньо, дълбоко сиво, гъсто черно.

И колкото по-малко виждах Луциан, толкова повече го чувствах, сякаш изведнъж се намерих будна в своя собствен сън или сякаш гледах със затворени очи.

С него се случваше същото, знаех това. И колкото повече мълчахме, колкото по-бавно се движехме, толкова по-действителен ставаше сънят и ние в него.

Вдигнах ръката си, попипах лицето му и го видях, както виждат слепите. Лицето на Луциан се очертаваше под пръстите ми. Ето го високото чело с фините черти, дотам, където започваше косата, където кръвта течеше по вените, в пулсиращ ритъм, все по-бърз, все по-топъл, докато връхчетата на пръстите ми започнаха да горят. Те се спуснаха надолу към изпъкналата скула. Докато усетих фините косъмчета по бузата му. Пръстът ми продължи надолу по меката извивка на горната устна към сърцевидната вдлъбнатинка, после надолу към ъгълчетата на устата му и оттам по по-пълната извита долна устна.

Затворих очи, пълна тъмнина. Беше толкова тихо, че нищо вече не чувах, само кръвта си, която шумеше в мен.

Целунах го.

После ме целуна той.

Целунахме се.

И целувката стопи съня, и всичко стана истинско. Внезапно топлината се разля навсякъде — по ръцете ми, по гърдите ми, по корема ми, по краката, дори по пръстите на краката. Топлината се превърна в нега, ръцете на Луциан пламтяха и изгаряха кожата ми, когато внезапно се чу тихо изскимтяване. Потрепнахме уплашено, двамата едновременно.

Лунната светлина озаряваше верандата, сребристо светла танцуваше по дървения под. Тих ветрец повя и едва сега забелязах, че в къщата има отворен прозорец. Белите завеси се издуха и под мен прозвуча тихо измяукване, точно до краката ни.

Когато видях как черната котешка опашка се мърда из въздуха, нямаше как да не прихна. Луциан също се засмя тихичко.

Черната котка, за която баща ми ми беше писал тогава, стоеше пред нас и ни гледаше със святкащите си очи: първо Луциан, после мен, после отново Луциан, сякаш искаше да го попита: „Кого си домъкнал тук?“

Отново се разсмяхме и това бяха първите звуци, които излязоха от устите ни и които като че ли ни изплашиха повече от котката, която оскърбена се обърна и също така безшумно, както се беше появила, гордо се отправи към градината.

Луциан взе лицето ми в дланите си, леко ме отдалечи от себе си и този път го погледнах с отворени очи.

И отново лицето му се очерта пред мен. Бледата му кожа блестеше на лунната светлина, косите му бяха катраненочерни и очите му гледаха големи и тъмни. Усещах погледа му върху себе си, мек като милувка беше той.

Казах:

— Обичам те.

Думите останаха във въздуха, докато се стопиха и после излязоха още веднъж от неговата уста.

Той ме целуна нежно. Първо по слепоочията, после по врата, после по устата. Накрая сложи глава на гърдите ми.

— Ти си тук — прошепна. — Ти наистина си тук.

— Да — отговорих. — Сега съм тук и сега вече няма отново да ме отпратиш. Сега най-сетне сме заедно.

Трийсет и пет

Луната се беше попреместила малко. Стоеше между дърветата и сребристата й светлина падаше през тъмните листа върху поляната. Седнахме на стъпалата на верандата един до друг. Коленете ни се докосваха, беше почти както там на брега Фалкенщайн. Само че сега Луциан ме беше обгърнал с ръка и аз силно се притиснах в него.

Котката се беше върнала с мъртва мишка между зъбите. Тя я постави на тревата пред верандата и се разположи до нея с гордо вдигната глава. Като черен сфинкс седеше пред нас и ни гледаше. Ветрецът тихо повяваше по върховете на дърветата. Беше нежно шумолене, тук-таме се подаваше по някой бурен и на едно дърво беше облегната лопатка за пясък.

Беше странно. Преди за мен съществуваше само верандата, може би не тя, може би само човекът на нея. И сега също за мен оставаше само и единствено Луциан, но вече и светът наоколо принадлежеше към нас, сливаше се с нас и с падащата нощ.

Котката се надигна, покачи се с меките си лапи на стълбата и се промъкна между краката на Луциан. Запитах се дали животните усещат това, което ние не можем да изразим с думи. Когато ръката на Луциан започна да я гали по черната козина, тя замърка, после се плъзна покрай нас. Обърнахме се, видяхме как котката скочи върху люлеещия се стол, завъртя се няколко пъти в кръг и после се сви на кълбо с глава, обърната към нас. Тя затвори едното си око, а другото остана отворено.

Отделихме се, така че вече седяхме един срещу друг. Луциан хвана ръцете ми.

— Трябва да ти кажа нещо.

Беше едно изречение, което и двамата изговорихме едновременно, сякаш бяхме един човек.

Поисках да продължа, но Луциан здраво стисна ръцете ми.

— Трябва да изслушаш първо мен — помоли той настоятелно.

Лицето му се изкриви. Челюстта и вените по челото му пулсираха и аз забелязах каква борба водеше със себе си.

И осъзнах, че трябва да го оставя до говори пръв, за да мога предпазливо да му съобщя истината. Защото нямаше никакво съмнение, че все още не знае кой е.

— Хайде — казах аз и му се усмихнах. — Опитай. Аз имам време.

Луциан си пое въздух.

— Спомняш ли си още — попита тихо той — как ми каза, че трябва да се опитам да сънувам кога съм те видял за последен път?

Кимнах и погледнах към поляната. Лунната светлина сега падаше точно върху лопатката за пясък. Тя просветваше червена в тъмнозелената трева.

— Опитах — каза Луциан. — Още същата нощ, след като ви бях срещнал в бара с майка ти и нейната приятелка. В началото не ми се удаде, но после започнах да следвам указанията от книгата на майка ти. Отново и отново си пожелавах този сън, все повече се концентрирах върху това, докато…

Луциан затвори очи.

— … накрая го сънувах.

Вятърът донесе хладния въздух откъм езерото.

— Стояхме пред една врата — продължи Луциан. — Ти натисна дръжката и после ние влязохме в тази стая.

— Зелен килим? Полилей? — попитах беззвучно.

Луциан ме погледна объркан. После продължи. Гласът му звучеше прегракнал, сякаш нещо го душеше.

— Килимът беше зелен — повтори той, — плюшен и отвратително крещящо зелен. Стените бяха облицовани с дърво. От тавана висеше кристален полилей, огромен, тежък полилей. Някъде явно е имало отворен прозорец, защото от течението при отварянето на вратата стъклените капчици по него се раздвижиха и зазвъняха тихо.

Несъзнателно се извърнах и се взрях в отворения прозорец, зад който пердетата се издуваха.

Луциан поклати глава мрачно усмихнат.

— Не знам кое беше това помещение — каза той. — Поне не съм сигурен. В средата имаше легло с цветна покривка. Над леглото висеше кичозна картина. Снимка на зелени планини и ливади. И ти… — Луциан поглади с пръсти дървения парапет на стълбата, — ти беше единственото хубаво нещо в тази стая. Както винаги контакт между нас нямаше. Но ти изглеждаше щастлива. Поопъна с ръка завивката, взе да се кискаш и после се случи.

Луциан спря.

— Какво? — сега аз затаих дъх. Изглежда, че сънят на Луциан е започнал няколко минути по-рано от моя. — Какво се случи?

— Ти започна да пееш — каза ми той. — Една кратка глуповата песничка. „Хайди, Хайди…“ Беше толкова безгрижна. Започна да се въртиш, смееше се. А аз… — той ме погледна тъжно… — Аз изведнъж почувствах, че те обичам. Беше първият път, когато почувствах нещо и реагирах. После у мен се събудиха и други чувства. Поиска ми се да те докосна. Поисках да говоря с теб. Да се смея с теб. Да те целуна. А ти…

Луциан поклати глава.

— … ти спря да пееш. Огледа се учудено наоколо. И отново започна да се въртиш из помещението. Съвсем ясно беше, че търсиш някого.

Луциан обърна глава към люлеещия се стол. Проследих погледа му. Сега котката беше затворила и двете си очи и изглежда спеше. Много беше странно, но тя сякаш разбираше всяка дума, която изричахме.

— Струва ми се, че търсеше мен, Ребека — каза Луциан. — Но не ме виждаше. Беше объркана, а после се натъжи. Не можех да кажа нищо, но в главата ми се въртеше постоянно само тази единствена мисъл; исках да ти покажа, че съм там. Исках да те докосна. Внезапно почувствах, че бих дал всичко, за да мога да те докосна един-единствен път. И после…

Луциан млъкна измъчен. Котката потрепна с уши. Част от завесата излетя от прозореца, бял, тънък воал.

— Какво се случи после?

— Лентата се скъса — каза Луциан. — Сънят се превърна в кошмар, съвсем рязко, като че ли сцената се смени. Имаше парчета стъкло. Имаше кръв. Ти ме погледна право в очите. И после започна да ме умоляваш да те оставя жива.

Луциан зари лице в ръцете си.

— О, господи, Ребека, какво съм направил? — шепнеше той. — Толкова ме е страх, че ще се случи отново. Че ще се случи в действителност, както всички други сънища. Че аз имам вина. Затова отидох при майка ти. Тя трябваше да те изпрати колкото е възможно по-далеч от мен.

Луциан наведе глава и така ние седяхме и мълчахме известно време.

— Какво стана по-нататък? — попитах. — Какво се случи след нощта, в която разговаря с Яне?

Луциан вдигна един лист от пода. Изглади го с пръсти.

— Имах болки — отговори той. — Неописуеми болки, които не стихваха.

Луциан смачка листа с ръце.

— Щях може би да издържа на тях — каза той с упорит тон. — Но ми стана ясно, че и ти изпитваш същото.

Нямаше нужда дори да кимна.

— Затова — допълни — само затова те последвах.

Засмях се.

— Значи и ти си си припомнил?

Луциан кимна.

— Когато самолетът се приземи в Сан Франциско, болките престанаха.

Той разтвори длан и пусна смачканото листо на ливадата. Луната изчезна зад дърветата и изведнъж всичко около нас потъна в мрак.

Луциан стана от стъпалото и се сля с тъмнината. Проблесна пламък от запалка и видях как Луциан запали един свещник, който стоеше върху масата на верандата. Котката измяучи.

Когато Луциан се върна със свещника в ръка и отново седна срещу мен на стъпалото, половината му лице беше осветено, другата половина беше в сянка.

— Защо не те е страх от мен, Ребека? — попита той тихо, като сложи свещника върху стъпалото между нас. — Защо не бягаш ужасена оттук? Бих могъл да бъда твоя убиец.

„Не, не си — помислих си аз. — Ти си моят ангел.“

Сега нашите сенки затанцуваха по дървения под на верандата.

Мислех за Фей, която с помощта на Фин беше научила коя е. Мислех си за Тайгър, който го разбрал от Фей. Замислих се и за това, как те двамата — Фей и Тайгър, всеки по свой начин, ми бяха обяснили кой е Луциан.

Е, трябваше да го направя.

Не бях помислила как да започна. Казах просто това, което ми дойде на ума:

— Спомняш ли си твоя сън за момичето на брега? Момичето с червените коси и сребристата рокля?

— Да — Луциан кимна объркано. — Защо ме питаш?

— Запознах се с нея — отговорих.

Луциан се облегна на горното стъпало. В далечината се чу шум от мотоциклет.

— Името й е Фей — продължих аз. — Бавачка е на малката ми сестра. Тя ме закара на плажа. Седяхме точно на мястото, което ти си я видял в съня си. И тя ми каза, че причината болките ми да спрат внезапно си ти. И че си ме следвал.

— Момент — Луциан тръсна глава. — Откъде това момиче може да знае какво съм направил? Коя е тя? Откъде ме познава?

— Не те познава — отговорих аз. — Но тя го знаеше, защото и тя също като теб…

Поколебах се.

— Тя също като теб няма линии по дланите. Тя може да става невидима, тя не може да умре и тя някога е била човек без минало. А спомняш ли си своя хазяин в Хамбург?

Луциан кимна и сбърчи объркано чело.

— Той също е като теб. Затова те е намерил в Хамбург. Не е било случайност, Луциан. Мортън Тайгър те е взел при себе си, защото си различен. И той го е разбрал.

Луциан потрепна и примигна с очи.

— Откъде знаеш това? — попита той недоверчиво. — И как изведнъж научи името му?

— Не е изведнъж — въздъхнах. — Познавах Тайгър много преди теб. Беше мой учител по английски в Хамбург. Но тогава не знаех, че той те е взел да живееш при него.

— Какво? — Луциан беше напълно слисан. Той едва забележимо се отдръпна от мен. — Но защо… как така не ми е разказал всичко това?

Поклатих глава. Подбудите на Тайгър съвсем нямаха място тук в момента, най-малкото не исках да си спомням за тях сега.

— Когато ти изчезна в онази нощ, след разговора си с Яне, беше вече твърде късно — продължих аз. — Той те беше търсил навсякъде и накрая разбрал от Фей, че трябва да си близо до мен. И така отлетял за Лос Анджелис. Всичко, което знам за нас, го научих от Фей.

Луциан вдигна ръка.

— Съжалявам — каза. — Но вече съвсем се обърках.

Той ме фиксираше с поглед и гласът му прозвуча крайно подозрително.

Прехапах устни. Не знаех дали бях започнала правилно, но вече нямаше връщане назад. Полека-лека трябваше да стигна до същността. Но как?

Коленичих върху стъпалото пред Луциан, така че се гледахме очи в очи. Бледото му лице беше осветено от пламъка на свещта.

— Представи си, че на този свят не се появяваме сами? — зашепнах. — Какво би било, ако с всеки човек се раждаше и един ангел, който да го съпътства от рождението до смъртта. И какво ли… — сложих ръка върху ръката на Луциан — … би станало, ако този ангел се влюби?

Луциан внезапно потрепери. Изглежда все още не беше разбрал. Точно така реагирах и аз, когато Тайгър ми го обясни. Луциан стисна устни. Той поклати глава. Но не ми възрази. Само ме гледаше с празен поглед.

— Всички твои сънища, които сънуваше за мен през последните месеци — шептях. — „Никакъв контакт“, ми каза. Никога не си бил в контакт с мен. Освен един-единствен път. Тогава в болницата, когато съм била малко момиченце. Бях паднала от люлката и лежах в интензивното. Почти бях умряла. Аз те видях, Луциан. Ти влезе в контакт с мен, защото в този момент те видях за пръв път. Ти беше Лу, но после лекарите спасиха живота ми и ти отново стана невидим.

Прокарах пръсти по дланта на Луциан.

— Какво би станало? — попитах. — Какво би станало, ако за няколко секунди в това помещение със зеления килим отново усетех, че си там? Ако те потърсех? Ако твоето желание да си до мен изведнъж станеше и мое?

Тъмните вежди на Луциан се събраха. Той отвори уста, но аз сложих ръка на устните му.

— Каквото и да е довело до смъртта ми, заради желанието ти да ме докоснеш, трябва да е било ужасно съвпадение — казах аз. — Но ти си нямал вина. Аз молех за своя живот, а ти си искал да ме спасиш. Но не си можел. Защото си бил ангел, а ангелите не могат да направят нищо. Те могат само да съпътстват.

Застанах по-близо до Луциан и продължих.

— Може би в този момент си пожелал да станеш човек и желанието ти се е изпълнило — продължих тихичко. — И после си стоял под прозореца ми вече като човек, но без линии по дланите, без спомен за предишното си съществуване, без нищо друго, освен сънищата си. Можеш ли да си го представиш?

Луциан мълчеше.

Слабата му фигура хвърляше дълга сянка върху верандата и върху тази сянка сега безшумно скочи котката, така че за миг остана невидима. После се мярна в светлината на свещника, тихо се плъзна под прозореца, скочи и изчезна във вътрешността на къщата.

— В нощта, когато останах при теб — шепнех аз и сега лицето ми беше толкова близо до лицето на Луциан, че усещах дишането му върху кожата си, — ти ме погледна и ми каза как ти се струва, че сякаш ми липсва нещо, което другите имат. Това си бил ти, Луциан. Ти си ми липсвал, защото не си бил до мен като ангел, а като човек.

Луциан вдигна ръце, виждах как зад лицето му един свят се разбива на парчета и от тях се сътворява нов.

Той разбра. Луциан разбра кой е.

— Вярваш ли ми? — прошепнах.

Последвахме котката и малката стая, в която влязохме, беше същата, в която спях, когато бях малка. Луциан беше прекарал последната си нощ тук. Как беше дошъл, още не можех да си обясня, но това сега нямаше значение. Чаршафът, върху който легнахме, миришеше на него, а свещникът стоеше на малката масичка пред прозореца. Небето беше придобило тъмносин цвят и малката светлинка караше сенките ни да танцуват из стаята. Котката беше изчезнала някъде.

— Вярвам ти — прошепна Луциан.

Съблече пуловера ми, после банския, накрая дънките и ризата.

Усетих излъчващата се от него живителна топлина.

Тази близост беше по-реална от всякога и не можех да си спомня да съм се чувствала някога така. Лицето му излъчваше съвсем човешка светлина. С нежно движение той ме привлече към себе си и ръцете му започнаха да изучават тялото ми. Аз също исках да го усетя изцяло: ръцете му, раменете, гръбнака по гладкия му жилав гръб, плешките, които потръпнаха под пръстите ми.

Макар и да не говорехме, не останахме тихи. Дъхът на Луциан, моят дъх, те се сливаха в едно и този дъх изпълни стаята. Неговото тяло се плъзна по моето и това, което последва, беше като гмуркане дълбоко във вода, само че безкрайно по-прекрасно.

Когато главата на Луциан клюмна върху гърдите ми, свещта отдавна беше угаснала и небето през прозореца беше избледняло.

— Ще спиш ли с мен? — мърмореше той, докато пръстите ми галеха влажните му коси. — Ще спиш ли с мен, Снежанке?

Аз кимнах и се усмихнах, и се чувствах така сладко уморена, както отдавна не се бях чувствала.

Трийсет и шест

Събуди ме ярка слънчева светлина. В първия момент не можах да осъзная къде се намирам. Примигвайки, огледах стаята. При прозореца имаше кафява дървена маса, до стената — боядисан в синьо селски бюфет, в ъгъла стоеше бяло платнено кресло. По пода бяха разхвърляни дрехи — тъмносиня фланелена риза, износени кецове, моят пуловер с качулка, два чифта дънки, чиито крачоли бяха се преплетели.

Усмивката ми стана по-широка. Докоснах ръката, която лежеше тежко отпусната върху гърдите ми, внимателно се обърнах и видях Луциан.

Лежеше по корем, а лицето му беше извърнато към мен. Черната му коса беше паднала върху челото, а устните му, полуотворени, бяха почти недействително червени. Миглите му хвърляха къси сенки, а клепачите — не трепваха. Той дишаше дълбоко и спокойно и изглеждаше щастлив, каквато се чувствах и аз.

Целунах го по бузата. Той измърмори нещо в съня си, после предпазливо се измъкнах от прегръдката му, взех неговата риза и вдишвайки миризмата на тялото му, тръгнах по коридора, където отляво беше банята, отдясно спалнята и някъде отпред — голям хол с кухненски бокс.

Макар и да не можех да си спомня нищо, веднага се почувствах като у дома. Навсякъде беше боядисано в светли тонове и мебелите излъчваха далеч по-голям уют, отколкото студено обзаведената къща в Лос Анджелис. Ръждивочервените кресла бяха меки, на пода — пухкав килим, отворен селски долап със стереоуредба и полици, пълни с книги и игри. В една голяма глинена саксия на пода имаше оцветени камъни, върху малък скрин бяха наредени фотографии в рамки.

Влязох в кухнята. Във въображението ми ни виждах двамата в леглото с огромна табла със запечен шпек, яйца на очи и тост, намазан с масло. Но действителността бързо ме приземи. От хладилника ми се пулеха стрък увехнал праз, бутилка лимонов сок и туба кетчуп.

— Ей, смяната на дрехи не е честна.

Обърнах се и се засмях.

Луциан стоеше в рамката на вратата. Беше обул своите дънки, а от кръста нагоре беше омотал голото си тяло с тесния ми черен пуловер с качулката.

Той се усмихна и посочи с глава към хладилника.

— Лимонов праз с кетчуп. Вчера се замислих дали това може да стане национално американско ястие.

— Във всеки случай не и такова, каквото бих искала да опитам — отвърнах усмихнато и погледнах през прозореца, през който струяха слънчевите лъчи. — Хайде да отидем да закусим.

Луциан измъкна пуловера ми през главата си и застана пред мен с разрошени коси. Протегна ми ръка.

— Първо душ — каза, като ми се усмихна.

Не тръгнахме, а отпътувахме за закуска. И то с кола, която се оказа крадена. Едва когато излязохме от къщата и погледнах въпросително Луциан, разбрах какво не ми беше разказал вчера през нощта. (Например, че беше летял в първа класа за Америка — естествено, без да плаща, и че сам се беше научил да кара кола, шофирайки по улиците на Сан Франциско.)

Колата беше стар Шеви, син металик, който изглеждаше съвсем раздрънкан. На предното стъкло се мъдреше жълта лепенка, върху която човече с черна качулка размахваше някакво оръжие. Отгоре с черни букви беше написано: „Еюлдеморт избира републиканците“.

— Добър избор, братко — казах и заех мястото до шофьора. Въздухът беше доста хладен, но ухаеше прекрасно; на езеро, планини и слънце.

— И как намери къщата? — попитах аз, когато потеглихме. Тази страна на езерото, където се намираше къщата на прадядо ми, беше сравнително уединена и заобиколена от голяма гора. Не видях друга къща наоколо. След няколкостотин метра минахме покрай голям къмпинг и чак сега открих селища с малки двуетажни вилички. Но повечето от тях изглеждаха празни. Само тук-таме имаше паркирани отпред коли. Повечето от пристаните с лодки под наем, покрай които минахме, бяха затворени.

— Първите дни изобщо не можах да я намеря — отвърна Луциан. Беше добър шофьор. Управляваше колата с една ръка, докато другата лежеше върху бедрото ми. — Обикалях безцелно наоколо. Това езеро е ужасно голямо. Сто и шейсет мили бряг. Никакви селища, но безброй къщи из околността. Ти тук наистина добре си се скатала.

— Баща ми и Мишел живеят в Лос Анджелис — промърморих аз засрамено. — Тази къща е лятната вила на баща ми.

— Всъщност си беше чиста случайност — каза Луциан. — Аз не бях единственият скитник из околността. Изведнъж се появи черната котка. Тя дойде откъм гората и веднага се отправи към вашата къща. Аз я последвах. Не ме питай защо.

Езерото беше от дясната ни страна. Няколко лодки плуваха из него. Открих и няколко сърфисти. Къщите от тази страна, построени в планините, бяха по-големи и по-скъпи от виличките, покрай които бяхме минали преди малко. Из ливадите, зелени и сочни, пасяха коне.

— Котката ме заведе право пред задната врата в градината — продължи разказа си Луциан. — Тя изчезна във вратичката за котки, а аз видях през прозореца твоята снимка.

Поклатих глава. Знаех, също както и той, че това не е било случайност. Както не беше случайна и нашата любов.

Луциан изглежда беше разбрал какво мисля и ме потупа по крака.

— Хей, Снежанке — каза. — Мисля си, че всъщност ти беше джуджето. Защото този път аз ядох от твоята паничка. И аз спах в твоето креватче.

Засмях се, а Луциан посочи вляво.

— Какво ще кажеш за това? — попита той и намали скоростта.

Зад един паркинг, на който бяха спрели три леки коли и един камион, видях старомодна закусвалня. Навесът беше на бели и червени райета и на табелата под покрива беше написано: Чичо Том.

— Идеално — отговорих.

Когато влязохме хванати ръка за ръка, си помислих за „Дорис дайнър“ в Хамбург, където бях прекарала безброй обедни почивки, но това тук беше много по-автентично.

Подът беше на черни и бели квадрати, седалките от яркочервена кожа и на всяка маса, зад туба с горчица и шише кетчуп, имаше малък джубокс със стари песни. По стените висяха снимки на Елвис Пресли, Джеймс Дийн и Мерилин Монро. Беше спокойно, само няколко мъже седяха на една от масите и пиеха кафе.

Седнахме на маса за двама до прозореца, първо един срещу друг, а после се закискахме, защото дори и малката масичка между нас ни отдалечаваше прекалено.

— Аз при теб или ти при мен? — попита Луциан и повдигна вежда.

Хванах здраво ръката му и го придърпах до себе си. Той обви ръка около мен и аз се сгуших в него. Сервитьорката дойде при нас и попита какво желаем. Косата й беше боядисана в черно, беше силно тупирана и усмивката на начервените й устни, която ни отправи, беше дружелюбна.

Аз също се усмихнах. Желания? Нямах никакви. Мислех върху думите на Луциан за брега Фалкенщайн. Всичко, от което имах нужда, беше тук. Е, стомахът ми беше на друго мнение и привлече вниманието ми, като започна да курка. Поръчахме прясно изцеден портокалов сок, яйца на очи с шпек, пържени картофки, багета и топено сирене.

Докато чакахме, се целувахме, ухилихме се на старите мъже, които ни наблюдаваха тайничко, и дори докато се хранехме, не пуснахме ръцете си. В джубокса намерих старата песен на АББА „Lovelight“, която бандата беше пяла в магазина за осветителни тела. Луциан измъкна от джоба на панталона си четвърт долар, за да мога да я пусна. Когато момичетата от АББА запяха „I wan t let you out of my sight“, аз смушках Луциан.

— Трябваше да видиш лицето на плешивеца, когато го хвана за врата.

— Добре, че не го хванах и на друго място — изръмжа Луциан и ето че отново се разсмяхме.

Луциан потопи един пържен картоф в кетчупа и ми го подаде. И когато опитах да го лапна, той ми го лепна на носа.

— Ей, малката, тук имаш нещо — каза и целуна кетчупа на носа ми. После сервитьорката дойде, за да напълни чашите ни с прясна вода.

— Откъде идвате, гургулички? — попита тя.

Поколебах се.

— От дранголника — изрече Луциан и отново ме прегърна. — И двамата бяхме осъдени на доживотен, но ни освободиха за добро поведение.

— О! — намигна ни жената. — Наслаждавайте се на свободата си.

Точно това смятахме да направим. Подадох новата си кредитна карта и след като платихме, Луциан ме вдигна от стола.

— Ела — подкани ме той. — Искам да ти покажа нещо.

Хванати ръка за ръка, се върнахме към Шевролета, целунахме се, посмяхме се на малкото кученце, което седеше пред закусвалнята и изджавка срещу една стара дама, която от страх за малко не изпусна чантата си, и отпрашихме.

Изглежда, че докато ме беше търсил край езерото, Луциан добре беше опознал местността. Той зави от улицата по една неравна горска пътечка, която лъкатушеше към планината през кичеста горичка. На едно павирано място край полянка спря. Когато слязохме от автомобила, на няколко метра от нас размаха криле един орел и нещо голямо се шмугна бързо през храстите в гъсталака. Видях само една кафява задница и бясно бързи крака, които в следващия миг се изпариха във въздуха.

— Къде ме водиш? — попитах.

Но Луциан само взе ръката ми и ние тръгнахме през гората. Беше смесена гора, тясна лъкатушеща пътечка се виеше нагоре. Отново ми направи впечатление, как Луциан се движеше като котка. Отделни слънчеви лъчи рисуваха петна върху земята между дърветата, високите им корони шумяха и внезапно в мен се появи усещането, че ние бяхме единствените хора в цялата околност. След малко пътечката просветля и Луциан ме поведе вдясно, докато спряхме върху широко скалисто плато. Останала без дъх, едва пазех равновесие, но когато Луциан ме заведе при пропастта, забравих за мъченията.

Дълбоко долу под нас се простираше опашката на Драконското езеро.

Кристалночиста, зелената вода на реката се точеше през местността в тясно зигзагообразно корито. Големи и могъщи, планините се извисяваха, а между тях се виждаха буйни зелени ливади. Над нас беше само небето. То беше безоблачно, ясно и лазурносиньо. Ято птици се рееха във въздуха.

— Тук идвах да поседя няколко пъти — каза Луциан. — И ако не знаех, че това няма да ме доведе доникъде, сигурно щях да се хвърля долу.

— Какво искаш да кажеш? — попитах уплашено. — Какво би ти донесло това, освен… смърт?

Луциан се засмя сухо.

— Не точно смърт. Това го разбрах в Германия.

Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми.

— Опитвал си се да се самоубиеш?

Луциан кимна.

— Кога? — прошепнах. — Как?

— Преди да те последвам — отговори ми той. — Пих хапчета. Скочих от моста. Прерязах с бръснач… — Луциан се запъна и тръсна решително глава. — Накратко казано, опитах всичко. Но не подейства.

Той ми протегна китката си. Гледах гладката ненабраздена кожа върху пулсиращите вени и си помислих за Фей и Тайгър, които също бяха опитали да се самоубият. Но те вече са били сами, докато аз бях още жива.

— Ребека, все още не мога да повярвам — промълви тихо Луциан и добави, ръмжейки: — Не мога да повярвам, че Мортън е премълчал, че не ми е казал кой съм.

— Къде всъщност срещна Тайгър? — попитах.

Луциан приклекна и вдигна един камък.

— Някъде в квартала — отговори ми той. — Беше в нощта, когато твоите хора те изловиха на Фолкенщайн. Бях се запил в някакъв долнопробен бар, когато изведнъж на бара се появи Мортън, седна до мен и ме попита дали не искам да се напия на някакво по-приятно място. В началото си помислих, че този тип иска да ме отмъкне нанякъде, но вече бях толкова зле с нервите, че почти всичко ми беше все едно. Тайгър ме закара до дома си и ми предложи стаята за гости. На другата сутрин на масата ме чакаха пресни хлебчета, а вечерта Тайгър ми беше издействал работа в „Макс и Консортен“. Заведението е негово. Говореше, че го е купил преди седемдесет години, което естествено сметнах за тъпа шега.

Луциан ме погледна:

— Той на колко е години?

Клекнах до Луциан и заклатих глава.

— Ами около сто и петдесет.

— И неговият човек се е казвал Амброуз?

— Да. Амброуз Ловел. Бил е писател. Влюбил се в годеницата на моя прадядо и се оженил за нея. Затова и прадядо ми го съсипал. Ловел се самоубил. Тайгър закъснял една минута. Той не можел вече да му помогне, а така не могъл да помогне и на себе си.

Погалих Луциан, който замислено претегляше камъка в ръцете си. Кожата му беше много мека, а от слънцето беше добила лек златистокафяв загар.

— А сега можеш ли да си спомниш за нещо? — попитах аз тихо. — Имам предвид… за това, какво си бил?

Луциан мълчеше. Гледаше надолу към мъничките дръвчета и хълмове, през които се извиваше рекичката откъм езерото. Водата беше толкова зелена, че приличаше на изкуствена, сякаш я гледахме през оцветените стъкла на слънчеви очила.

— Не точно — каза накрая. — Поне не с разума си. Сега знам със сигурност, че това, което ми каза вчера, е истина. Аз успях… успях да го почувствам. Но нямам представа за себе си. Виждам винаги единствено теб — той затвори очи. — Този ужасен сън.

Луциан запокити камъка в пропастта. Той прелетя, увисна за миг в небесната синева и се спусна отвесно надолу в дълбините.

— Когато открих снимката ти в къщата на твоя баща, се втурнах като полудял в стаята и затърсих полилея и зеления килим.

Обърнах се с гръб към него и се вгледах в горската пътечка. По дяволите! Така ми беше писнало да мисля за всичко това. Решително смених темата и обвих ръце около врата на Луциан.

— Искам да плувам с теб в езерото!

Луциан се усмихна. Моментално схвана. Целуна ме, после нежно ме хапна по носа.

— Не зная дали ще мога.

— Какво значи това? — засмях се аз. — Аз мога да плувам. Значи ти също трябва да можеш.

— Е, добре тогава — Луциан отново ме повлече към автомобила. — Ще опитам. Но само ако ти караш.

— Но аз не мога да шофирам!

— Какво значи това? — Луциан повдигна вежда. — Аз мога. Следователно можеш и ти.

Целунах го. Можех всичко, докато той беше при мен.

Когато се върнахме при колата, Луциан ми отвори вратата откъм шофьора и аз хванах кормилото.

Взех ключа.

— А сега? — попитах несигурно.

— Пали! — Луциан беше седнал до мен. Направи строга физиономия.

Засмях се.

— Благодаря за указанието, господин инструктор. Как? Откъде да запаля?

— Тук, глупаче — Луциан посочи стартера. — Трябва да завъртиш ключа надясно.

Направих го. Моторът забръмча, но не се случи нищо.

— Не става, глупчо.

— О, да. Спирачката. Трябва да натиснеш спирачката.

— Натиснах спирачката и завъртях ключа надясно. Колата запали.

Изкрещях.

Успях. Мога. Ха! Мога да паля кола.

— Чудесно — Луциан се засмя сухо. — Сега покажи, че можеш и да я подкараш. Тук — той посочи съединителя. — Трябва да включиш на „С“. И после да дадеш газ.

Включих на „С“ и дадох газ. Колата се понесе напред. Натиснах уплашено спирачката и отново се разсмях.

— Така — каза Луциан — нищо няма да стане. Бих помолил за малко повече концентрация.

— Не мога — нацупих се аз. — Изтощих се. Имам нужда от целувка. Или от две. Или от десет.

Луциан въздъхна престорено.

— Е, ако се налага.

Той се усмихна с прекрасната си крива усмивка, придърпа ме и прилепи устни към моите. Ръцете му се плъзнаха под фланелата ми и сърцето ми започна лудо да бие. Отскочихме един от друг — и двамата изплашени от силата на нашите чувства. Толкова силни? Толкова силни?

Изкашлях се. После дадох бавно газ и опитах да удържа контрола над колата, която заподскача по чакълестия път. Шеметно чувство.

— Аз карам — закрещях. — Аз карам кола. О, боже, о, божичко Господи!

Поведох колата по неравния горски път. И въпреки че карах с не повече от десетина километра, струваше ми се, че скоростта е ужасяващо голяма. Когато излязохме на шосето, дадох газ. Колата се отклони и в същия миг на пътя срещу нас се появи автомобил. Направих завой и с писък натиснах спирачката. Ние полетяхме напред и автомобилът спря в канавката.

Коланът болезнено се вряза в гърдите ми. Подскачайки, другият автомобил мина покрай нас и шофьорът възмутено показа юмрука си през прозореца. Но аз не преставах да се смея.

— Хей! Искаш да ни… — Луциан се запъна. — Мисля си, че е по-добре аз да хвана кормилото — бързо добави той. — Надявам се да не се проваля така глупаво в плуването, както ти в шофирането.

Изкисках се, но не толкова непринудено, както последния път.

— Ще видим.

— Отправихме се към едно малко пясъчно заливче, обградено от високи скали. Луциан взе от задната седалка хавлиена кърпа. Тя беше крещящо жълта и с големи букви беше написано „Мечо Пух“.

— Красиво — казах.

— Нали? — Луциан се усмихна. — Получих я гратис с Шевролета. Надявам се да не липсва болезнено на притежателя. Тръгваме ли?

Заливчето беше безлюдно. Сиво-кафявите скали го обграждаха като черупка. По брега растяха няколко храстчета, а отсреща се издигаха планините. Междувременно беше станало почти толкова топло, колкото през лятото става в Германия, а че нямаше никой, може би се дължеше на това, че сезонът още не беше настъпил.

За момент се замислих дали да си оставя фланелата, но после я съблякох. Исках да усещам водата с тялото си. Затичах се по мекия пясък и се хвърлих в езерото, което беше толкова студено, че изписках.

— Ела вътре — извиках на Луциан. — Хайде, идвай, страхливецо!

Луциан колебливо навлезе във водата. Коленете му изчезнаха, после бедрата, после хълбоците. Накрая само главата му остана над водата. Той направи още една крачка, запляска с ръце и потъна.

— По дяволите!

Заплувах към мястото, където изчезна, глътнах вода и завиках името му.

Ужасена се гмурнах надолу, но стъклената повърхност мамеше. Ръцете ми под водата изглеждаха бледи и зеленикави и през вихрено въртящия се пясък можех да виждам едва само на няколко метра. Само падащата отгоре слънчева светлина придаваше на водата неестествен гланц.

Когато се гмурнах отново и панически затърсих по водната повърхност, изведнъж усетих, че нещо ме хвана за крака и ме повлече надолу. Изпищях и видях под водата Луциан. Той беше точно пред мен и цялото му лице грееше в усмивка. Мехурчета излизаха от устата му, после се плъзна като риба, обърна се и се изгуби.

Заплувах нагоре, пръхтях, давех се, а ето че Луциан отново се появи на повърхността. На около пет метра от мен протегна ръка и ми махна.

— Е, госпожо треньор, какво ще кажеш сега? — подразни ме той. — Хайде, хвани ме, тромава медузке!

И заплува, сякаш никога не беше правил нищо друго.

Спуснах се след него, но след малко спрях и започнах да го наблюдавам. Беше спрял да плува кроул и започна бътерфлай с такава лекота, каквато не бях виждала досега при нито един плувец.

В неговите плавни гъвкави движения се криеше някаква сила, която просто ме учудваше. Горната част на тялото му отскачаше над водата, разтваряше ръце и се оттласкваше напред като с криле на пеперуда. После отново се гмурваше, извивайки гръбнак. Всичко изглеждаше така хармонично, сякаш водата беше естествената му среда.

Къде беше се научил? Колко често е бил до мен във водата, колко често ме е придружавал? Невидим, безшумен…

Междувременно Луциан беше направил голям завой по езерото и сега плуваше към една от скалите на десния бряг, във вътрешността, на която беше издълбано нещо като каменна стълба. С леки движения той се изкатери по нея. Водата блестеше по кожата му и когато беше вече горе, се обърна към мен, разтвори ръце, смеейки се, и аз заплувах към него.

Сега той, клекнал върху скалата, ме наблюдаваше от около три метра височина. Когато излязох от водата, цялото ми тяло настръхна. Устоях на импулса да обвия гърдите си с ръце. Вместо това бавно се приближих към скалата. Знаех, че ме гледа. Погледите му ме пробождаха като малки стрелички и аз се наслаждавах на това. От вчера се чувствах преобразена, по-голяма, по-силна, по-женствена.

Хванах се за един издатък и се изкачих при Луциан. За момент слънцето се скри зад един облак, духна вятър, но в следващия миг Луциан вече ме държеше в прегръдката си. Кожата му беше хладна и гладка. Чух как тупти сърцето му, когато ме целуна.

— Ела — каза ми той и ме хвана за ръката. — Ще скочим заедно. Доверяваш ли ми се?

Кимнах. После поех въздух, задържах го и на три скочихме в глъбините. Заедно се намерихме в езерото и се гмурнахме надолу. Разплисканата вода се опита да ни раздели, но ние се държахме здраво един за друг. Когато излязохме на повърхността, обвих ръце около врата на Луциан и се притиснах към хлъзгавото му тяло. Така известно време се въртяхме из водата, в бавни кръгове около себе си.

На брега Луциан ме загърна в хавлията „Мечо Пух“ и ме разтриваше, докато изсъхна. После седнахме на пясъка и той уви кърпата около нас.

Слънцето беше започнало да залязва и вятърът поклащаше тревичките по брега. Някъде в далечината се обади птица, иначе цареше тишина.

— Ти не искаше да излезеш — промълви тихо и съвсем ненадейно Луциан.

— Какво? — погледнах го объркана.

— Не искаше да излезеш от водата — той ми се усмихна. — Майка ти стоеше на брега и те викаше. Ти се противеше: „Аз пък няма да изляза“. Но тя влезе и те измъкна. Устните ти бяха сини и зъбите ти тракаха. После се хвана за раменете й и тя заедно с теб доплува до брега. Баща ти събираше дърва и по-късно тримата запалихте огън. Родителите ти те сложиха помежду си, а ти все още цялата трепереше.

— Но ти си бил с мен — прошепнах.

— Да. — Луциан взе ръката ми и я целуна. — Аз винаги бях с теб.

Той ме прегърна и останахме да седим така на брега, докато застудя. После си намъкнахме дрехите и се върнахме при колата.

Вкъщи измъкнахме няколко готварски книги. След като единодушно решихме да готвим, спорихме половин час върху избора на рецепта. Междувременно Луциан беше изнамерил куп неща, които му харесваха или не му харесваха. И установихме слисани, че вкусовете ни почти напълно се различават.

— Аз не ям животни бебета — казах, когато Луциан посочи рецепта за агнешко с маслини и орехи.

Прелистих няколко страници нататък.

— Какво ще кажеш за свински медальон в сметанов сос?

— Свиня? — Луциан изгрухтя. — Гадост. Но пълнени чушки звучи добре.

— Чушката е единственият зеленчук, към който съм алергична. Кокошка с банани?

Луциан се хвана за гърлото и изплези език.

— Лазаня — каза той.

— Не ме вдъхновява. Ризото?

— Скука.

— О, не. — изпъшках аз и го избоксирах. — Тогава направи някакво по-интересно предложение.

— С удоволствие.

Очите на Луциан светнаха, той взе книгата от ръката ми. После ме хвана за раменете, привлече ме към себе си и започна да ме целува. Отначало нежно, после все по-настойчиво.

Усещах връхчето на езика му върху врата си, ръцете ми се заровиха в косите му. Слепешком разкопчавах ризата му, той изхлузваше пуловера през главата ми, после се хвърлихме върху дивана здраво прегърнати и Луциан ме привлече върху себе си.

— Това — зашепна той и взе лицето ми в двете си шепи, докато гръдният му кош се повдигаше и спускаше под мен, — това не може да се сънува, нали?

Засмях се и поклатих глава, после затворих очи и въздъхнах дълбоко.

Този път не останахме при езерото, а тръгнахме да пазаруваме в Пасо Роблес, града, през който минахме, когато идвахме насам с Тайгър. След като се споразумяхме, че готварските ни умения са ограничени, стигнахме до решението да приготвим спагети по неаполитански със салата и сладолед с горещ шоколадов сос за десерт.

Навън вече се беше посмрачило и околността край езерото ми се стори още по-уединена от днес предобед. Водата блестеше в сребро и когато слънцето изчезна зад планините, то се оцвети в бляскави тонове: от виолетово до яркооранжево.

Местността, през която минаваше магистралата, беше прекрасна. Очевидно тази местност беше известна предимно с вината си. Отдясно чак до хоризонта се ширеха зелени лозя, които на места бяха прекъсвани от гористи хълмове. Отпред се издигаха огромни дъбове като самотни стражи във все по-тъмното небе. Ято птици прелетя покрай нас, а по пътя почти не преминаваха коли.

Малко преди Пасо Роблес минахме покрай табела с надпис: Тук умря Джеймс Дийн.

Видяхме я и двамата, Луциан увеличи скоростта и тя остана зад нас.

Паркирахме в центъра на Пасо Роблес. Тук имаше красив исторически град с малка черквица, бял павилион, в който свиреше малък оркестър, безброй ресторанти и винарни на открито, които ни приканваха да опитаме вината. Малките магазинчета бяха туристически, с всевъзможни накити и сувенири, а калдъръмените улички бяха толкова чисти, сякаш ги бяха изчистили само преди няколко часа.

Луциан и аз вървяхме из улиците ръка за ръка и това изглеждаше съвсем естествено. Хората, минаващи край нас, ни се усмихваха. Някои ни поздравяваха с „Хай“, или с „How are you“, а една възрастна дама, която стоеше до нас пред витрината на една сладкарница, ни нарече „прекрасна двойка“.

В малък парк намерих детска площадка. Само една пързалка, една катерушка и една люлка. Ние се усмихнахме и се затичахме натам, без да кажем дума. Луциан седна на люлката, а аз се покатерих на коленете му, така че лицата ни бяха обърнати едно срещу друго. После се засилихме, летяхме все по-нависоко, смеехме се, отметнали глави назад в един безкраен миг.

— Е, кой ще готви тази вечер? — попита ни касиерката в супермаркета, след като платихме покупките си.

Готвихме заедно.

Когато се върнахме в къщата, беше малко след десет. Бях намерила свещи в чекмеджето, които подредих в свещници върху малки чинийки подложки, а Луциан беше открил CD с Бетовен.

Той наду музиката докрай и приготви салатата, докато аз режех на ситно доматите за соса. Докато се занимавах с лука и размислях дали да го нарежа на лентички или на кубчета, прозвучаха първите звуци на „Лунната соната“.

— Слушах тази музика в онази нощ, когато се случи — казах аз.

Луциан сбърчи чело.

— В срядата, когато през нощта те видях да стоиш под прозореца ми, за пръв път изпитах това чувство в гърдите си. Бях с Яне и Врабеца на тавана. Подбирахме стари вещи за битпазар. Същата вечер намерих и малкото мече.

„И за пръв път сънувах кошмара“, допълних мислено. От лука ми потекоха сълзи. Луциан взе ножа от ръката ми и ме притегли в прегръдката си.

— Аз също го усетих — каза той и сложи ръката ми върху гърдите си. — Като леко пробождане тук, вътре. Знаех, че съм откъснат от нещо, но не знаех от какво.

Той махна кичур коса от челото си.

— Когато през онази нощ стоях под прозореца ти, всичко беше потънало в мрак. После изведнъж отидох под светлината, а ти ме гледаше отгоре в бялата си нощница. Смешно, нали? В този момент ти беше моят ангел.

Той се усмихна криво.

— Но като готвачка наистина си много зле.

— Как така?

Той ми навря парче домат под носа.

— Никой ли не ти е споменавал, че за да стане хубав доматен сос, доматите трябва да се обелят. Това дори аз го знам.

— Сигурно с удоволствие би заминал за Хамбург, за да те поглези главната готвачка? — заплаших го аз.

— Не, благодаря. Струва ми се, че обичам да има люспи в соса — отвърна Луциан със своя тих дрезгав смях.

Вечеряхме на верандата. Луциан беше сложил постелка и няколко възглавници върху дървения под и беше запалил няколко свещи, които бе намерил в къщата. Котката също се завърна от разходката си и мъркайки, се галеше в краката ни. Бях й купила от супера няколко котешки лакомства и сега й ги изсипах в една купичка. Тя ги нападна с настървение, после с един скок се покачи върху люлеещия се стол, прозина се широко, облиза се и се сви на черно кълбо.

Сложихме тенджерата със спагетите и купата със салатата върху една табла и започнахме да се тъпчем взаимно, като през повечето време се кискахме, защото бяхме толкова заети да се поглъщаме жадно с очи, че постоянно се цапахме. Както и в нощта на покрива у Тайгър, пихме шампанско, което открихме в избата, и доста бързо се понапихме.

Ваниловия сладолед го ядохме направо от кутията. Изсипахме шоколадовия сос отгоре и по едно време Луциан ми заповяда да си затворя очите.

— Отвори уста — каза той. — Една лъжичка за теб!

Изплезих език и се отдръпнах, когато вместо сладоледов крем, усетих вкуса на доматен сос.

— Ах, ти гадино! — извиках и се опитах да измъкна лъжицата от Луциан, но той я вдигна високо във въздуха и аз започнах да го гъделичкам, докато той се обърна като бръмбар по гръб и кискайки се помоли за милост.

Изтегнах се до него. Луната още не се виждаше, но небето беше обсипано със звезди. Безброй трепкащи светлинки проблясваха в дълбокия мрак. Полежахме мълчаливо един до друг, загледани в небето. Върху люлеещия се стол котката измяукваше в съня си, а в листата на дърветата шумолеше вятърът.

— Ребека, мога ли да те попитам нещо? — прозвуча в тишината гласът на Луциан. Беше толкова сериозен, че потръпнах.

— Да — отговорих и се подпрях на лакът. — Какво искаш да знаеш?

— Как се играе на „Spitz, pass auf“15?

— Какво? — закашлях се. — Как ти дойде на ум?

— Както винаги — Луциан ме боцна по носа. Усмихваше се само с крайчетата на устните си и също както тогава на битака, по бузите му се появиха трапчинки. — Сънувах. Ти искаше да играеш, но баща ти нямаше настроение. Каза, че през последните дни сте играли близо седемстотин пъти. И когато дойдох тук, намерих играта върху полицата.

Засмях се. Помнех много добре колко често бях печелила срещу баща си. Всъщност винаги.

— Мога да ти покажа — казах на Луциан. — Но те предупреждавам. Непобедима съм на тази игра.

— Почакай — Луциан стана и малко след това се върна с играта. Решихме, че победителят ще има право на едно желание.

— И така, човече — казах, след като разпределих по седем чипа за всеки от нас и сложих моята фигурка върху кръглата поставка. Конеца, прикрепен към нея, държах здраво между палеца и показалеца. Бутнах чашката към Луциан.

— Сега взимаш чашката в ръка, държиш я с отвора надолу и аз хвърлям. При шестица ти опитваш да захлупиш фигурката ми с чашката. Ако аз успея да издърпам фигурката преди това, получавам един от твоите чипове. Ако ти я захлупиш, ти получаваш от моите чипове. Губи този, който пръв остане без чипове. Разбра ли?

— Хвърляй — каза Луциан.

Изкисках се, поех голяма глътка шампанско и започнах да хвърлям. Четири. Три. Едно, още веднъж едно. Захихиках още по-високо. Луциан държеше чашката в ръката си и през цялото време ме гледаше в очите. Опитах се да издържа на погледа му и само бегло поглеждах към зара. Мускулите ми се напрегнаха, сърцето ми туптеше, започнах да дишам шумно. Хвърлих петица. Четворка. Едно. Шестица. Бързо дръпнах конците, но Луциан беше още по-бърз. Чашата му изсвистя и падна върху фигурката ми, от която сега се виждаше само конецът.

Луциан издуха кичур коса от челото си и протегна ръка към чипа с подигравателна усмивка на победител.

— Е — изръмжах аз, — само не си въобразявай кой знае какво! Беше чист късмет, като за начало.

И бутнах един от чиповете си към него.

Луциан се усмихна и аз продължих да хвърлям: три, пет, четири, шест. Светкавично дръпнах конеца, но отново закъснях. Луциан вдигна чашката и хвърли състрадателен поглед към зара ми.

— Не се натъжавай, бабче! Следващия чип, моля.

Ръмжейки, го хлъзнах към него и хвърлих шестица.

Луциан се засмя:

— Следващия чип.

Хвърлих двойка, тройка, единица, тройка, шестица. Дръпнах конеца и погледнах възмутено обърнатата чашка.

— Това не важи — изпъшках.

— О, да. Важи и още как.

Бутнах петия си чип и ядосана му се изплезих. Твърдо реших, че вече е крайно време да поема кормилото. Стиснах конеца между палеца и показалеца, хвърлих една четворка, после шестица. Чашката тропна върху поставката и аз изругах:

— Да те вземат дяволите!

— Моля, моля, без обиди! — Луциан вдигна едната си вежда и прибра предпоследния ми чип.

Хвърлих една тройка, отново тройка, и пак тройка, шестица — и изгубих и последния си чип.

— Не мога да повярвам — изфучах аз.

Котката скочи от люлеещия се стол, запъти се към нас, спря се за миг, вирна опашка, гордо и леко презрително ни обърна гръб и се изгуби в мрака.

— Сега си ти — наредих борбено аз.

Подадох зара на Луциан и протегнах ръка за чашката.

Луциан постави фигурката върху подложката, опъна конеца и хвърли зара. Фиксирах го с поглед и изръмжах тихо. После преглътнах и се разсмях. Луциан остана безизразен и аз се концентрирах. Той хвърли пет и после шест. Дръпна конеца и в същия момент чашката ми изсвистя.

— Аха! — триумфираща протегнах ръка към първия чип.

Малко след това поисках и втория и десет минути по-късно Луциан трябваше да ми отстъпи своите седем чипа.

Облегнах се доволна назад.

— Знаеш защо го можем, нали?

Кимнах и изведнъж ми се зави свят. Луциан чувстваше това, което чувствах аз. Аз чувствах това, което чувстваше той.

Бяхме в същия унисон, както винаги досега, и действаше точно, до частица от секундата.

Гледахме се със светнали очи.

— Наравно — казах. — А сега какво?

— Струва ми, че ще трябва да се договорим за това, кой какви желания има. — Луциан наклони глава. — Какво беше твоето?

Посочих езерото.

— Да отидем да плуваме.

Той се засмя тихичко.

— Е, добре. По една случайност и аз исках тъкмо това.

Съблякохме се, увихме се с две одеяла и се затичахме към кея.

Беше хладно, бяха се появили облаци, не се виждаше и луната. Нямаше дори звезди. Вятърът духаше в косите ми, галеше кожата ми и изведнъж във въздуха замириса на дъжд.

— Пак на три ли? — Попита Луциан, когато застанахме на ръба на кея.

Кимнах. Пуснахме ръцете си, изпънахме ги напред и се хвърлихме с главите надолу във водата.

Обви ни мрак. Но Луциан беше непосредствено до мен. Усещах го, дори по-силно от студената вода, която ме беше обвила като втора кожа. Със силни махове се стрелнахме в дълбините, в пълна хармония, докато почти не ми остана въздух в дробовете, а исках да отида още по-надълбоко. Топли и студени, водните пластове се сменяха и против волята си се оставих да ме изтласкат нагоре. Луциан също се появи, ние едновременно се оказахме на повърхността и започнахме да плуваме кроул. Един до друг цепехме водите на нощното езеро със спокойни, силни движения, без да говорим, без да мислим, просто бяхме тук заедно, на това омайно място.

Сега вятърът шумеше по върховете на дърветата, къдреше езерната повърхност и когато стигнахме в средата на езерото, тежко и колебливо започнаха да падат първите капки дъжд. С лек плясък те срещаха повърхността, където оставяха малки кръгчета, докато накрая цялата вода се раздвижи. Капките станаха по-големи, те плющяха по кожата ни, по главите ми, по голите ни рамене и ръце. Усещах вода навсякъде; над нас, под нас, около нас. Тя ни обгръщаше с все по-силни барабанни звуци и докато стояхме в средата на всички тези мънички фонтанчета, които капките оставяха по повърхността, аз си спомних за нощта в Хамбург, в която сънувах тъкмо този момент.

Дъждът взе да намалява съвсем бавно, както висок глас преминава първо в шушукане, сетне в тих шепот, докато накрая спря. Езерото сякаш въздъхна с една-единствена дълбока въздишка. Спусна се мъгла; тя сякаш изпълзя от горите и започна да витае над водата. На едно място облаците се разкъсаха и оттам проблесна една-единствена звезда.

Капките, които сега се стичаха по бузите ми, бяха горещи и солени.

— Какво има? — попита ме Луциан уплашен. — Защо плачеш?

— Защото съм щастлива — прошепнах през сълзи и се разсмях.

След като взехме горещ душ, се сгушихме под топлата завивка.

— Обичам те, Ребека — прошепна Луциан. — Обичам те повече от живота си.

Притиснах главата му към гърдите си и казах:

— Аз също те обичам, Луциан.

Заспахме здраво прегърнати.

Трийсет и седем

Чух звъна като в сън. Идваше отдалеч, после постепенно взе да се чува все по-близо и по-близо, ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая ми запищя в ушите.

Отворих очи. Навън беше вече съмнало, в стаята беше хладно и аз зъзнех.

Луциан беше буден. Държеше ръката ми, но не помръдваше, аз също не мърдах.

Звънеше телефонът. Беше най-ужасният, най-чуждият и едновременно с това най-реален звук, който бях чувала някога. Продължи безкрайно. Когато спря, ние все още мълчахме.

Котката лежеше при краката ни в края на леглото. Тя се прозина и отвори едното си око, сякаш искаше да се убеди дали още сме там.

— Ще се случи отново.

Луциан беше този, който наруши мълчанието.

— Какво имаш предвид? — шепнех, макар да нямаше причина за това.

— Сънят — каза Луциан.

Той лежеше на една страна и ме гледаше втренчено. Никога досега очите му не бяха изглеждали толкова светли и никога сенките под тях — толкова дълбоки. Изведнъж кожата му ми се стори съвсем нежна, почти прозрачна.

— Сънят, който бяхме сънували и двамата. Отново ще се случи.

Тръснах глава. Беше първото движение, което направих, откакто се събудих, и то беше много рязко.

— Не — отговорих и гласът ми прозвуча толкова остро в стаята, че котката скочи уплашена от кревата и изчезна през вратата. — Не, защото ние ще му попречим.

— Ние не можем да му попречим, Ребека.

Гласът на Луциан остана спокоен.

— Какви ги говориш? — седнах. — Разбира се, че можем да го спрем. Ще останем тук. Тук няма полилей. Няма и зелен килим. Ти сам каза. Тук сме на сигурно място.

— Ще се случи — повтори Луциан беззвучно.

— Откъде можеш да знаеш? — сега вече крещях. По дяволите, как можеше просто да лежи тук и да ми говори такива неща? Свих юмруци. С удоволствие щях да го заудрям по гърдите. — Откъде?

Луциан сложи ръка на рамото ми и ме привлече към себе си.

— Ребека — зашепна той в косите ми. — Ребека, хайде, изслушай ме! Моля те. Чуй ме.

Не успях да си надвия на ината и да кимна.

— Вчера, когато бяхме на онази планина и гледахме опашката на дракона — продължи шепнешком Луциан, — ти ме попита дали мога да си спомня какво съм бил. Отговорих ти, че не си спомням с разума, но бих могъл да го усетя. И това наистина е така. Усещам откъде идвам, Ребека. И чувствам, че това, което се е случило, ще се случи отново. Само че не намирам думи, за да ти го обясня.

Той се поотдалечи малко от мен, за да може да ме гледа в лицето. Скулите му изпъкваха повече от друг път.

— Не мога да го изразя с думи. Но чувствам, че се е случило. Не мога да ти обясня.

Издърпах края на постелката и я заусуквах в тясна спирала, докато кожата на пръстите ми не започна да гори.

— Опитай се — казах. — Моля те, поне опитай!

Сега и Луциан седна в леглото и облегна главата си на стената. Изглеждаше изтощен.

— Вчера ти ми разказа за това момиче — отвърна той. — Момичето на плажа с червената коса, бавачката на твоята сестричка.

— Фей — промърморих.

— Тази нощ я сънувах отново.

Ръцете на Луциан лежаха върху скута му с длани, обърнати към тавана. Гледаше ги замислен.

— Седяхме с нея на плажа, но този път имаше и още някой с нас. Малко момиченце с руси къдрици.

— Вал — казах. — Тя е сестричката ми.

Луциан кимна едва забележимо. Гледаше втренчено дланите си.

— Тя седеше в скута на Фей и дърпаше червените й коси. Внезапно я попита:

— Ако умра, сама ли ще остана?

Фей се усмихна на сестра ти и каза:

— Не, няма.

После погледна към теб, към теб и мен. Каза:

— Ти никога не си сама. Винаги има някой при теб.

Погледите ни се срещнаха, впиха се един в друг и се опитаха да се задържат.

— Когато Фей вдигна ръка, за да махне кичур коса от лицето си — продължи Луциан, — аз погледнах повърхността на дланите й и те бяха точно както ти ми разказа снощи. Фей нямаше линии по ръцете и аз разбрах, че тя не е човек, а е… като мен. Но тя нямаше никого до себе си.

Луциан взе ръката ми и прокара крайчетата на пръстите си по линиите на дланите ми.

— Какво се е случило с човека на Фей? — попита той тихо.

Простенах измъчено. Не исках това. Исках всичко да си остане така, както си беше.

Въпреки това му разказах. Разказах му как Фей и Фин бяха избягали от къщата, преди да я обхванат пламъците. Те останали живи. Натъртих предизвикателно на това. Луциан нежно ме погали по бузата.

— И после? — попита той меко.

— После останали заедно — отговорих аз.

— Колко дълго? — попита Луциан.

Прехапах устни.

— Десет години — измънках.

Стори ми се, сякаш казах десет минути.

— И какво станало после?

Затворих очи.

— Фин се разболял — прошепнах. — Фей поискала да доведе лекар. Когато се върнала, Фин бил мъртъв.

— И Фей останала сама.

Луциан не каза това изречение като въпрос.

— Да — потвърдих.

Беше ми гадно. Не исках да мисля за Фей и Фин. Не исках да мисля за смъртта. Изобщо не исках да мисля. Исках да дръпна завивката върху нас и да си пожелая да изчезнем отдолу завинаги.

— Какво ще стане сега с теб? — попитах аз Луциан. — Какво ще стане сега с нас?

Болеше ме, когато го казвах, беше истинска физическа болка, но различна от тази, която беше причинила раздялата ни. Но подобно на нея непоносима.

— Можеш ли… искаш ли… да се върнеш?

Спомних си за думите на Фей. „Трябва и двамата да го искат“, беше казала тя. Вкопчих се в Луциан и той обви ръка около мен, но този път и той ме държеше здраво, така както го държах и аз.

— Не — прошепна той във врата ми. — Не, не искам да се върна. Няма да те оставя сама. Станах човек, защото те обичам. Станах човек, защото исках да спася живота ти. А ангелите не могат да спасяват, нали така?

Той взе лицето ми в шепите си.

— Трябва да се опитаме да останем заедно, докато се случи. Трябва да внимаваме да не се разделяме. Това е единственият ни шанс.

— Какво значи да се опитаме? — извиках ужасена. — Престани най-накрая да говориш, че това ще се случи. Не трябва да се случва! При Фин къщата е била изгоряла. Ловел се е самоубил. Пожарът не може да бъде предотвратен, а аз не планирам самоубийство. При нас е различно, Луциан. При нас става въпрос за някакво помещение, което ние изобщо не сме виждали, което няма нищо общо с моя живот! Кой е казал, че трябва да се озова в него отново?

— Ребека — Луциан ме галеше по косата. — Току-що ме попита за това. И аз ти казах, че ще се случи.

— Откъде знаеш?

Не можех и не исках да се задоволя с неговите обяснения, а такива и нямаше!

Луциан погледна през прозореца. Навън беше вече светло.

— Откъде знаеш, че животът ти има край? — попита той, вместо да ми отговори. — Откъде знаеш, че един ден неизбежно ще умреш?

— Какви ги говориш? — изфучах. — Не може да има сравнение. Всеки… човек знае, че някога ще умре.

— Правилно — каза Луциан. — Но откъде знае?

— Ами, защото всеки някога умира.

— А ти откъде знаеш, че и с теб ще е така? Че ти няма да си изключение?

— Защото… защото… ах, дявол да го вземе! — изпъшках аз, притисната в ъгъла. — Все ми е тая дали някога ще умра, изобщо да не говорим за това. Става дума за сега. Става дума за нас. Ако вярвах в това, че нищо не може да се промени, нямаше да бъда тук. Щях да си остана в Лос Анджелис и щях да се примиря със скапаната си съдба. Но не го направих, няма да го направя и сега!

Мълчах упорито, докато Луциан кротко ме галеше по косите. Той мълчеше различно от мен, по-меко, но с мълчанието си ми казваше всичко. Моите думи не бяха достигнали до него.

В стаята сякаш ставаше по-студено.

Когато посегнах към пуловера си, изведнъж си спомних съня на Луциан за маймуната от папиемашето и съда с боя.

Окей, това беше най-доброто доказателство!

Разказах на Луциан за ателието в Хамбург и за мръсната кухня.

— Не се случи така, както ти беше сънувал. Бях подготвена. И предотвратих съдът да падне върху мен. Значи…

Погледнах триумфиращо Луциан.

— … значи не се случи. Ние знаем съвсем точно как изглежда помещението от съня. При нас не може да се стигне дотам, докъдето се е стигнало с Фей и Фин. Дори и да съществува такова помещение, ние просто трябва да внимаваме да не влезем в него!

Отново се изпълних с енергия. Сложих длан върху ръката на Луциан.

— Ще се върнем при татко и ще говорим с него — казах твърдо аз. — Той не е като Яне. Той също иска да ме закриля, но ще ме изслуша. Той ще ни изслуша и после ще се опита да ни помогне.

— Той знае ли изобщо къде си? — попита Луциан.

— Не — отговорих и за пръв път, откакто бях тук, осъзнах напълно, че баща ми не знаеше нищо за мен от два дена и две нощи.

— Ние можем да говорим с него — повторих аз вироглаво. — Той ще ни помогне. Той ще се погрижи ние двамата да останем заедно!

— Откъде знаеш? — попита Луциан.

Навън запя птичка. Аз погледнах Луциан.

— Просто знам — отговорих. — Също като теб.

Изражението на Луциан се промени. По лицето му отново се появи руменина, в очите му отново се върна блясъкът, а сенките изсветляха. Лявото ъгълче на устата му потрепна и премина в онази кротка усмивка, която толкова обичах в него.

Поех дълбоко въздух.

— Искам втори шанс, Луциан! Искам шанс с теб!

Луциан отново легна и се загледа в тавана.

— Добре — каза, без да ме погледне.

Той седна.

— Хайде да тръгваме!

Трийсет и осем

Пристигнахме в Лос Анджелис следобед. Въздухът беше тежък и потискащ, небето — мръсносиво, а морето — оловна маса, почти неразличаваща се от асфалта по улицата. Луциан и аз бяхме мълчали през цялото време, докато пътувахме, а и сега, когато завихме по улицата към татковата къща, продължавахме да мълчим. Без да продумам, посочих входната врата.

Луциан се колебаеше. После натисна спирачката, даде заден ход и обърна.

— Смятам, че не бива да пристигнем с крадена кола — каза той. — Още повече с такава — той се усмихна криво. — Наистина не пасва на този квартал.

Той паркира колата в един закътан ъгъл на тясна горска пътечка, която водеше към планината. После слязохме и тръгнахме към къщата хванати ръка за ръка. Краката ми тежаха като олово.

Колата на татко беше паркирана пред входната врата. В открития гараж видях спортната кола на Мишел, отпред беше паркирано Бентлито на Фей.

Луциан ме погледна.

— Готова ли си? — попита той.

Помислих си, че не съм, но после поех дълбоко въздух и кимнах. Пред вратата се впих в ръката на Луциан и позвъних. Звънът беше също толкова отвратителен, колкото и позвъняването на телефона, което ни беше изплашило на разсъмване край езерото. И двамата отскочихме назад, когато следващия момент вратата се отвори.

Пред нас стоеше Мишел, с бледо лице и без грим, свила тънките си устни. Докато погледът й се спря за съвсем кратко върху Луциан, то мен тя изгледа така, сякаш би искала да ми тресне вратата под носа и да не ме вижда никога повече. Но може би изглеждаше така, защото аз самата исках това в момента. В следващия миг вратата се отвори широко, а на мен внезапно ми се прииска да се обърна и избягам.

Но Луциан ме тласна напред и изведнъж се почувствах като избягала затворничка, която се предава доброволно на полицията.

Баща ми седеше в кухнята, която вонеше на пот и цигарен дим. Върху масата имаше половин бутилка водка, а отпред, в една чинийка, имаше дузина смачкани фасове. Баща ми беше отказал пушенето преди седем години. Самата аз бях тази, която го накара да обещае.

До хладилника, в другия край на кухнята, стоеше Фей. Червената й коса беше разрошена, бледосинята рокля — измачкана. Изглеждаше, сякаш току-що я бяха измъкнали от леглото. Зад нея беше клекнала Вал. Малката ми сестричка се беше хванала за прасците на Фей и кръглото й личице се подаваше между краката като между решетки.

Възприех всички тези детайли за секунди.

Беше като театрална пиеса, в която режисьорът беше заповядал на актьорите да замръзнат на сцената.

Единственото нещо, което се движеше, беше семейство Симпсън на телевизионния екран, които явно седяха в своята студена стая, защото тракаха със зъби.

— Татко, замръзвам — цвърчеше Барт Симпсън с гласа си от комикса.

— Не се тревожи, дете — отговори баща му Хоумър и му подаде чифт вълнени чорапи и суичър с качулка. — Тези вълнени чорапи и този суичър ще те сгреят.

Врещенето на съпругата на Хоумър беше заглушено от високото гласче на моята малка сестра.

— Татко, този ли е убиецът? — попита Вал, като посочи с пръст Луциан измежду краката на Фей.

От телевизионния екран Хоумър Симпсън отговори:

— Смятах, че глобалното затопляне ще се занимае с това. Точно сега Ал Тор не може да направи нищо.

— Фей, моля те — чух Мишел да вика с пронизителен глас, — заведи Вал горе, чуваш ли?

Фей моментално се обърна и взе Вал на ръце, която се съпротивляваше, мятайки се и пищейки, и излезе с нея от кухнята.

Погледнах безпомощно подире й.

Баща ми изключи телевизора с дистанционното. Фамилия Симпсън изчезна. Настъпи необикновена тишина.

— Татко, трябва да говоря с теб.

Това мое изшептяване прокънтя в ушите ми.

Баща ми се повдигна толкова бавно, че ми се стори, че никога няма да спре. Ризата му беше закопчана накриво. Ненадейно си спомних, че тази риза му я бяхме купили с Яне преди години от Шанцата, в Хамбург.

„Толкова му отива — беше казала тя. — Засилва блясъка на очите му.“

Сега очите му бяха кръвясали. Той постави длан върху масата, после помете с един-единствен замах бутилката водка, чашата и паничката с фасове. Пепелта се разнесе из въздуха. Угарките паднаха на пода, където се разпръснаха, образувайки неправилна фигура. Чашата се строши на хиляди парченца. Част от тях полетяха към полицата, а другите се плъзнаха като ледени кристали по пода. Пепелникът се разцепи на две големи части. Звукът беше различен от този на счупено. Беше по-ясен и по-кънтящ.

Единствено бутилката водка остана цяла. Тя се изтъркаля по гладкия кухненски под и се спря на няколко метра от краката ни.

Усетих Мишел зад гърба си. От нея се излъчваше студенина и когато се вгледах в лицето на баща си, осъзнах каква ужасна грешка съм направила, като съм се появила тук с Луциан.

— Татко, моля те, изслушай ме — започнах отново аз.

Езикът ми беше като парализиран. Баща ми ме отряза, преди да кажа и дума повече.

— Не, Ребека — каза той. Звучеше толкова спокойно, че ме обзе паника. — Не желая да чуя нищо от теб. Нито една дума.

Той пристъпи към Луциан, който все още стоеше като закован до мен.

— Остави я — изсъска той и сви ръката си в юмрук. — Долу ръцете от дъщеря ми, веднага!

— Не, сър — гласът на Луциан прозвуча още по-спокойно от този на баща ми. — И ако не желаете да изслушате дъщеря си, то ще изслушате мен.

— Струва ми се, че не сме се разбрали добре.

Юмрукът на баща ми излетя напред, но вместо да удари Луциан в лицето, се заби в яката на якето му. Той го разтърси и едновременно разтърси и мен. Чувствах как цялото ми тяло вибрира. Ледените пръсти на Луциан държаха здраво ръката ми. Сякаш се беше концентрирал единствено върху това, да не ме пусне.

Погледът ми се стрелна встрани. Фей отново се беше появила в кухнята. Тя остана изправена до баща ми със спокоен, съсредоточен израз на лицето. Мишел се беше облегнала на един кухненски шкаф недалеч от нея. Но изглежда нито Мишел, нито баща ми я забелязваха.

Фей гледаше Луциан, гледаше го право в очите, а погледът на Луциан мина покрай баща ми и срещна нейния. После отново се обърна към татко.

— Каквото и да сте решил, ние с Ребека ще останем заедно — каза той.

От очите на баща ми летяха искри. Той бръкна с ръка в джоба на панталона си и аз издадох сподавен вик. За момент наистина реших, че баща ми ще извади оръжие, и той донякъде го направи. Той тикна джиесема си под носа на Луциан.

— Уведомил съм полицията — каза. — Те знаят, че дъщеря ми е изчезнала безследно и вероятно се намира в ръцете на един психопат. Трябва само да натисна това копче и ще пристигнат.

Баща ми отвори телефона.

— Не го прави! — извиках извън себе си. Разтърсих ръката му, но той ме отърси, сякаш бях прашинка, докато с другата ръка продължаваше да държи здраво Луциан.

— Татко, моля те! — разридах се аз. — Остави ме да ти кажа. Всичко ще ти обясня. Луциан не е убиец, той е… той… той е…

— Знам кой е — прекъсна ме баща ми. — Нямам нужда от обяснения. Говоря сериозно, Ребека. Затвори си устата. Една дума от някой от вас — и ще извикам полицията.

Отдръпнах се. Погледнах умолително към Фей, но тя само поклати глава, съвсем лекичко, без да изпуска от очи Луциан, който ме държеше в желязна хватка.

Сега и Мишел ме приближи. Тя сложи ръка върху рамото на татко и погледна Луциан, сетне мен.

— Майка ти пътува към нас, Ребека — каза тя. — Вчера й се обадих, вече лети и ще кацне всеки момент.

— Не — обърнах се към татко. — Не, Мишел не може да е направила това.

— Да, Ребека — баща ми беше много спокоен. — Направи го. С пълното ми съгласие. Яне ни разказа всичко.

— Мама се заблуждава — продумах. — Тя не знае цялата история. Моля те, татко, изслушай ме поне за момент…

Баща ми натисна бутона на джиесема си.

— Тук е Алек Рийд — чух аз секунда по-късно. — Моля, изпратете веднага кола на „Деламор стрийт“, номер 11. Дъщеря ми се завърна. И младежът е с нея… да, точно… да… благодаря… до скоро.

Баща ми прибра телефона в джоба си и пусна яката на Луциан.

— Играта свърши — каза той. — Каквото и да се върти в болния ти мозък, както и да си успял да последваш Ребека дотук, няма да позволя косъм да падне от главата й.

— Единственото нещо, което се върти в мозъка ми — спокойно отвърна Луциан, — е желанието да спася живота на Ребека. Затова трябва да останем заедно. Ако сега вие отделите Ребека от мен, сър, не аз, а вие ще станете нейният убиец.

Сега баща ми замахна да го удари, но ръката му увисна във въздуха. Лицето му доби объркано изражение. Той отпусна ръка, погледна към Луциан, после ме погледна с недоумение, сякаш току-що бях направила някакъв фокус. Опитах с неимоверни усилия да остана спокойна. Знаех какво се беше случило.

Сега баща ми гледаше право към Луциан, но не го виждаше. Погледът му се луташе наоколо, сякаш беше загубил сетивата си и явно беше станало така, защото също както и Фей, Луциан беше в кухнята, до мен. Усещах топлината на тялото му и ръката му, която здраво обвиваше пръстите ми, усещах дори дъха му.

Мишел също беше напълно объркана, а откъм вратата се чуваше гласчето на Вал.

— Къде изчезна той? — писукаше уплашено тя. — Как го направи?

— Вал! — Мишел се спусна към дъщеря си. — Какво търсиш пак тук долу? Къде е Фей?

— И къде…? — заекна баща ми.

На вратата се позвъни. Два, три, четири пронизителни иззвънявания едно след друго. Баща ми изскочи от кухнята, Мишел го последва.

Вал беше пропълзяла под масата. Докато Фей беше обърнала леко глава към вратата. Почувствах как Луциан ме пуска. Опитах се отчаяно да го възпра. Но Луциан се измъкна. После се обърна към мен.

Погледът му беше спокоен и в този миг усетих как ми върна вярата, че всичко ще свърши благополучно. Че той по някакъв начин ще оправи нещата. Със своята усмивка отново ми вдъхна кураж, а после се отправи към кухненската врата. Фей го последва.

По коридора отекнаха стъпки. Чух непознат мъжки глас, после гласовете на баща ми и на Мишел.

— Току-що беше още…

— Изчезна безследно…

— Преди секунда…

В кухнята, след баща ми и Мишел, влезе един полицай, набит мъж с рижа коса. На лявото му рамо, точно до значката, се мъдреше размазано петно, май от дрискавица на чайка.

Със събрани вежди той премести погледа си от мен върху баща ми.

— Аз не мога… — каза със запъване баща ми. — Не мога да си обясня, господин полицай. Допреди малко младежът беше още тук.

— Какво, по дяволите, става? — просъска Мишел. — Къде е този тип?

„Тъкмо излиза от кухнята“, отговорих мислено.

— Не знам — казах на глас, като при това се опитвах да не гледам в посока Фей, която също напускаше в момента кухнята. — Нямам представа къде е.

Трийсет и девет

Баща ми ме мъкнеше из цялата къща. Повече от час; нагоре, надолу. Беше почти като в деня след рождения ми ден, когато като луда препусках сама из къщата, за да разгледам всички стаи. Успях да избягам от мислите си, докато баща ми продължаваше упорито претърсването.

Въпроса, какво е станало с Луциан, ми го зададе почти дузина пъти и аз повтарях като дресиран папагал: „не знам, не знам, не знам“, докато думите не започнаха да звучат като монотонно опяване.

Разбира се, баща ми не възприемаше нито една от моите думи, също както и Мишел. Докато полицаят се колебаеше относно тяхната вменяемост.

— Не мога да съставя протокол за младеж, изпарил се във въздуха — заяви той и повдигна безпомощно рамене. После ме попита къде съм била.

— Просто офейках — отговорих на полицая и след като баща ми отчаяно описа още веднъж Луциан — слаб, блед, остри черти, черна коса, черни очи, блуждаещ поглед, полицаят си тръгна.

Тъй като Фей не се появи повече, а Мишел се беше оттеглила с Вал в детската стая, аз направих за последен път опит да говоря с баща си. Какво би станало, ако Луциан не е моят убиец, а моя единствено възможен спасител? И какво би станало, ако изпаднех в смъртна беда, защото никой не бе поискал да ни повярва? И ако трябваше да умра, само защото са ни разделили?

Изразът по лицето на баща ми омекваше след всеки от тези мои въпроси, докато накрая разбрах, че ме смята за откачила. После погледна часовника си и каза, че самолетът на майка ми е кацнал преди час.

Когато чух тези думи, аз се предадох. Не можех да си представя дори в мечтите си, че при тези обстоятелства Яне ще се съгласи да разговаря с мен. А разума си бях загубила единствено в момента, в който си въобразих, че бих могла да обясня цялата тази история.

Баща ми не ми повярва. Яне пък съвсем нямаше да го направи. Дори и да й станеше ясно, че Луциан има свръхестествени способности — тя никога нямаше възприеме тази история с ангела.

Той е моят ангел. Ако го загубя, ще умра.

Защо тези думи, превърнали се в клише, звучаха толкова ужасно недостоверно? Никога не бях размишлявала върху това.

Дори и ако Тайгър — където и да се намираше сега, направеше опит да се намеси, моята майка психоложка щеше да го обяви за луд, също както и мен.

С една-единствена разлика, че не можех да ставам невидима.

— Бих искала да си отида в стаята — казах аз.

Баща ми ме изгледа тъжно.

— Смятам, че е по-добре да останеш при мен, докато пристигне Яне.

— Ако искаш, ме заключи.

Излязох спокойно. Баща ми ме последва. Аз мълчах дори когато мина край мен, влезе в стаята, хвърли поглед в гардеробната, а после огледа и банята. Накрая надникна и под леглото.

Минута по-късно чух ключът да се завърта в ключалката.

Баща ми беше огледал много основно под леглото. А кой седеше върху него, не беше видял.

Луциан и Фей бяха приклекнали в гънката на одеялото. Чакаха ме.

Изгледах ги мълчаливо и за пръв път осъзнах колко различни бяха.

Досега бях виждала Тайгър, Фей и Луциан поотделно. Но сега разбрах, че нещо свързваше Луциан и Фей, нещо, което не знаех, което никога не бях преживяла и което никога не бих могла да разбера.

Колкото и през последните два дена и две нощи да изглеждаше човешки и реален; колкото и да беше от плът и кръв, със сърце и чувствени устни, Луциан не беше като мен. Той приличаше на Фей. Това е имал предвид днес сутринта. Той, както и Фей, принадлежеше към друга действителност, част от която аз нямаше да бъда никога.

— Какво ще правим сега? — наруших най-накрая тишината, шепнейки.

Фей и Луциан се спогледаха.

— Трябва да останете заедно — каза Фей. — Няма значение къде. Без значение как… докато се случи.

Преглътнах. Но не възразих. Пък и този път нямах план, нямах решение, нямах никаква идея. Репертоарът ми се беше изчерпал.

— Ти какво предлагаш? — попитах аз Луциан.

Той беше се втренчил в разтворените си ръце, сякаш там можеше да прочете отговора.

— Ще се опитаме да намерим помещението. Поне ще влезем в него. И там ще можем да разберем какво ни очаква.

Той колебливо обърна лице към мен. Сърцето ми се разтуптя, сякаш Луциан току-що беше предложил да търсим скала, от която да се хвърлим в бездната. Прозвуча като подготовка за самоубийство. Но същевременно знаех, че има някакъв смисъл в това предложение. Майка ми не беше още тук. Все още имахме шанс заедно да оживеем. Или да умрем заедно.

Отидох при прозореца. Той гледаше към западната част на двора. Навън вече се стъмваше. Морето беше като сребърна ивица, а градината под нас беше потънала в тишина. Вгледах се в дървото пред моя прозорец, после нататък към храстите, които заслоняваха пътя към улицата. На един клон, между дебелите свежозелени листа беше кацнала птичка, един малък врабец. Той изцвърча нахално, после разпери крилца. Когато литна във въздуха, ме обзе чувство, подобно на това, което изпитах на Сузиното парти за рождения й ден край Елба. Там то се беше проявило като déjà vu. Днес се убедих, че вече съм била тук, че точно този момент вече го бях изживявала. Бил е щастлив миг и аз го чувствах. Вътрешно се смеех и този смях беше като ехо от изминали дни.

Обърнах се бавно към Луциан.

— Окей — казах. — Ще се измъкнем оттук и ще потърсим това помещение.

Луциан беше станал от леглото. Той се приближи към мен, сложи ръка на кръста ми и аз отпуснах глава на неговото рамо. Поседяхме още малко мълчаливо, после Луциан посочи дървото. Беше липа с големи светлозелени листа. Един от клоните беше доста близо до прозореца, но за да се стигне до ствола, трябваше да се измине едно доста голямо разстояние, висейки на ръце.

— Ще се справиш ли? — попита Луциан.

Кимнах.

Фей отиде при вратата и заслухтя. Но в коридора беше тихо.

— Има ли нещо, което ти се иска да вземеш? — попита Луциан.

— Теб — отвърнах и обвих ръце около врата му.

Иззад раменете му виждах Фей. Тя ми се усмихваше и тази усмивка изразяваше толкова много: скръб, копнеж, желания.

Погледът ми падна върху гъбата на щастието от Врабеца. Лежеше върху възглавницата ми и аз се запътих, за да я взема. Пъхнах я в чантата си.

— Хайде — казах.

Луциан нежно ме целуна.

— Първо аз — каза той и се усмихна лекичко. — Аз — Тарзан, ти — Джейн.

После скочи пъргаво върху перваза на прозореца, с един скок се хвана за клона, увисна на него и с плавни движения на ръцете стигна до дънера, по който заслиза безшумно като котка.

Моето спускане не беше чак толкова елегантно. Когато се качих на перваза, сърцето ми затуптя чак в ушите. За да мога да хвана клона, трябваше да се наведа силно напред, и ако не го хванех, щях да тупна долу.

— Не мисли — извика Луциан отдолу. — Просто скачай!

Поех си въздух, после протегнах ръце, направих скок и се вкопчих в клона. Той беше точно толкова дебел, че да мога да го обхвана с ръце, но когато изпука, изпищях тихичко. Краката ми се залюляха във въздуха, тялото си усещах сякаш разкъсано на две. Със стиснати зъби успях да се добера до стеблото.

Клонът устоя. Ръцете ми бяха толкова потни, че едва се задържах. Треперейки, затърсих с крак по-долния клон, опитвах се да се захвана с длани за кората и последните метри ги изминах, плъзгайки се като мокър чувал. Краката ми се огънаха и аз паднах като бръмбар по гръб. Луциан ме хвана под мишниците и ме вдигна от земята.

Зад нас се чу шумолене.

Стоях все още полуседнала, здраво хваната от Луциан, който ме теглеше и дърпаше, когато откъм храстите някой тръгна към нас.

Не беше татко.

Не беше и Яне.

В градината на баща ми, на по-малко от метър, стоеше Себастиан.

Четиридесет

— Ти?

И двамата изпъхтяха едновременно, Луциан и Себастиан. Надигнах се, а Луциан застана като щит пред мен.

— Какво правиш тук? — избълва Себастиан. — Какво искаш от нея?

— Да спася живота и — отвърна Луциан. — И заради това сега ще ни пуснеш да вървим.

— Не — каза Себастиан. — Случайно аз също имам намерение да направя това. Ребека ми се обади. Каза ми, че ще умре. Тя ми каза също и къде, само не каза как, но сега научих и това.

Луциан ме заобиколи. Черните му вежди бяха събрани, в погледа му се четеше дълбоко недоверие.

— Какво каза той? — промълви напрегнато.

Наведох глава.

— Истината. Но не е, както мислиш ти. Аз му разказах само за това помещение, за кошмара, бях съвсем откачила, аз…

Млъкнах. Господи, какво бях направила? Бях извикала в ухото на Себастиан тези думи, без дори да ги обясня, и в следващия момент бях вече забравила за истеричното си избухване. Бях помислила също толкова малко за него, колкото и за всички други. Изобщо не осъзнавах какво бях забъркала с думите си.

Тръснах глава. Всичко това беше голяма грешка, беше излязло извън контрол, не трябваше да се случва.

Направих крачка към Себастиан. Лицето му изглеждаше толкова наскърбено, така объркано.

— Себастиан, ти трябва да ни оставиш да вървим — умолявах го паникьосана. — Луциан е прав. Всичко ще ти обясня по-късно, но сега трябва да се махаме оттук, веднага! Майка ми…

— … може да пристигне всеки момент — довърши изречението ми Себастиан. — Тя ми се обади вчера и ме попита дали имам някаква вест от теб. Някакъв признак на живот, както се изрази. И за него — той стрелна Луциан с поглед — също ми говори.

— Не! — изкрещях. — Не! — погледнах ужасена Себастиан. — Разказал си й за телефонния ни разговор?

— Нямах време за това — отвърна ми той. — Отправих се към летището, също като майка ти. Бяхме в различни класи, но в същия самолет. Тя не ме видя.

Той протегна ръка.

— Аз ще те отведа оттук. На сигурно място, където майка ти няма да те намери. Хайде, ела. Ела с мен, Бекс — гласът му секна. Беше толкова отчаян, че чак усетих физическа болка.

За секунда импулсивно ми се прииска да погаля ръката му, която той все още държеше протегната към мен. Уплашена от самата себе си, се отдръпнах назад и се вкопчих в Луциан.

— Ребека, идвай с мен — изплю думите Луциан. — А ти ще изчезнеш оттук, и то веднага.

— Това определено няма да го направя — лицето на Себастиан пламтеше от омраза. — Твърде дълго я оставих сама.

Затворих очи. Спомних си думите, които Тайгър беше казал на Себастиан. Че има неща, за които трябва да се бориш, защото понякога животът е по-кратък, отколкото си мислим.

— Откъде знаеш, че не е бил той?

Луциан се обърна към мен и посочи с глава Себастиан. В първия момент не разбрах какво имаше предвид, но когато се сетих, сложих ръце пред устата си. Помещението, многото парчета, аз на пода, кръвта…

— Не — изпъшках аз, не… не… това е невъзможно! Себастиан не е…

Себастиан направи скок към Луциан.

— Ти, проклета свиньо! — кресна му той.

После замахна. Едно изстенване се изтръгна от него и малко след това чух как юмрукът му се стоварва върху скулата на Луциан.

Луциан се хвана за бузата и се вгледа замислено, почти учудено в кръвта по пръста си, която веднага изчезна. Себастиан беше направо извън себе си, така че не обърна никакво внимание на това.

Този път Луциан не са направи на невидим. Той отвърна на удара. Хвана здраво Себастиан за рамото и заби юмрук в корема му. Себастиан се сви, залитна назад, но после бързо се засили и започна да налага Луциан с юмруци. Ударите му бяха диви и неконтролирани, но уцелваха раменете, главата и стомаха на Луциан.

Сега в очите на Себастиан се четеше нещо повече от омраза и аз с ужас разбрах, че това, което го подтикваше да действа, съвсем не беше само страха за мен. Себастиан беше побеснял от ревност. Изглежда изкарваше така всички чувства, които се бяха натрупали през последните месеци в него.

— Престани — умолявах го аз. — Правиш грешка, не разбираш, трябва да го пуснеш! Луциан е тук, за да ми помогне. Той е единственият, който може, той е…

Но Себастиан изглежда не ме забелязваше. Когато поисках да го хвана за раменете, той ме отблъсна от себе си и отново се нахвърли върху Луциан, който се сниши под юмрука му. После Луциан се стрелна като див звяр върху Себастиан. Започна да сипе точни удари в лицето му, между ребрата, докато Себастиан едва си поемаше въздух.

— Полудяхте ли? — изкрещях. — Трябва да се махаме оттук!

Вдигнах поглед към прозореца, но той беше вече затворен.

Фей ли го беше затворила? Дали беше още в стаята? Или баща ми беше отключил вратата. Дали щеше да се появи на прозореца?

Себастиан нападна отново и свали Луциан на земята. Пъшкайки, те започнаха да се борят, търкаляха се по тревата, докато Себастиан не взе надмощие. Той седна върху гръдния кош на Луциан, натисна лактите му с колена и здраво хвана китките му.

— Къде е тя? Къде е дъщеря ми?

Сърцето ми спря. Гласът на Яне. Идваше от улицата, звучеше панически и веднага след това чух баща си.

— Оттук!

Поисках да се нахвърля върху Себастиан, да измъкна изпод тялото му Луциан, но просто не можех да контролирам мускулите си. Всичко изглеждаше като на забавен кадър. Не усещах как стъпвам. Сякаш плувах във въздуха.

Луциан все още лежеше на земята. От гърлото му излезе дълбок хрип и той се нахвърли с всичка сила върху Себастиан. Но Себастиан беше по-силен.

В ухото ми отекнаха риданията на Яне. Бяха съвсем близо. Легнах в тревата пред Себастиан и Луциан.

— Трябва да повярваш в това, което ще ти кажа сега — хванах аз Себастиан за ръката. — Погледни ме. Погледни ме!

Себастиан колебливо обърна очи към мен, докато тялото му все още лежеше върху Луциан. Поех дълбоко въздух и казах:

— През лятото на 1963-та се влюбих и баща ми се удави.

— Какво? — Себастиан беше абсолютно объркан.

— „Солена вода“ — отвърнах. — Това беше първото изречение от романа, което ти тогава беше изнамерил във връзка с домашното, което ни беше дал Тайгър. Прочете ми го. И ми обясни как с това изречение авторът отваря една врата. Знае се какво ще се случи, не се знае само как.

Себастиан се втренчи в мен.

— Аз също знам какво ще се случи с мен — заговорих. — И знам единствената възможност да го предотвратя — стиснах ръката на Себастиан. — Ето моето първо изречение: „Луциан не е човек, а моят ангел, и ако той не ме спаси, аз ще умра.“

Себастиан продължаваше да ме гледа.

— Трябва да ми вярваш! — продължих аз. — Не мога да измисля друго.

Дали Себастиан повярва, или не, не мога да кажа, защото в този момент Луциан се надигна. И отхвърли Себастиан с такъв замах, че той излетя в тревата. С един скок Луциан се изправи на крака.

Но вече беше късно.

Майка ми беше тук.

Баща ми я беше прегърнал, а тя притискаше с ръце устата си. Гледаше ту Луциан, ту мен. Косите й бяха разрошени, лицето й пламтеше като в треска, а в очите й се четеше такава паника, каквато никога преди не бях виждала у никого.

Погледът й срещна татковия поглед и докато Луциан успее да ме хване за ръка, те се намериха при мен, в пълен синхрон, сякаш бяха две части от едно цяло.

Майка ми отляво, баща ми отдясно. Те ми хванаха ръцете и ме задърпаха към улицата. Ритах с крака във въздуха, но не можех да се съпротивлявам. Обувките се изхлузиха от краката ми, а от джоба на дънките гъбата на щастието изпадна в тревата. Чух Яне да изхлипва, но двамата с баща ми продължиха да ме влачат. И докато улицата се виждаше все по-близко и по-близко, моят поглед се впи в Луциан. Той ме следваше стъпка по стъпка.

Когато се приближи плътно до мен и се опита да ми протегне ръка, майка ми и баща ми едновременно спряха. Докато ръцете на Яне се стегнаха като менгемета около китката ми, аз я чух да казва:

— Само ако падне косъм от косата на дъщеря ми, ще те убия.

Луциан издържа на погледа й.

— Вие не можете да ме убиете — каза той. — Но можете да убиете дъщеря си. И ако нещо такова се случи, аз ще остана, за да ви напомням цял живот за това. Сега знам кой съм, госпожо Волф. Погледнете. Погледнете, ето тук.

Луциан обърна ръцете си и ги вдигна нагоре. Те трепереха.

Спомняте ли си стиха, който бяхте избрали за раждането на дъщеря си? — попита Луциан.

Майка ми мълчеше. Себастиан, Мишел, Фей, Вал, които бяха изтичали от къщата и ни бяха наобиколили, мълчаха. В градината цареше мъртва тишина:

— Живот, така мистериозно изтъкан — започна Луциан — от хора като мен и вещества незнайни…

Погледът му се плъзна край мен към майка ми.

— Аз бях едно от тези непознати вещества, госпожо Волф. Когато родихте Ребека, аз също се появих на този свят. Спомних си, знам всичко и вашата дъщеря ми помогна да си припомня. Винаги съм бил около нея, от първото й изплакване. Бях около нея и в болницата, когато за малко не умря. Тя ме наричаше Лу. Сега вече знам и за това помещение, за което ви разказах. Знам какво съм правил там. Не съм искал да убивам дъщеря ви. Опитвах се да спася живота й. И точно това искам да направя и сега. Отново ще се случи, госпожо Волф. Затова трябва да бъда при нея. Моля ви. Умолявам ви. Ако обичате дъщеря си, оставете ме да бъда с нея.

Дланта на Яне върху ръката ми започна да трепери. Татковата ръка също се разтрепери. Гъбата на щастието сияеше в тревата като звезда.

Помогна. Луциан успя. Те му повярваха. Най-сетне имахме сигурност.

Започнах да се задушавам, когато дланите на моите родители отново се впиха в ръцете ми. Този път още по-силно от преди.

— Имате право — твърдо заяви майка ми. — Аз обичам дъщеря си. Обичам я повече от всичко на света. И ако не ставаше въпрос за живота на Ребека, щях да се опитам да ви помогна. Вие сте болен, Луциан. Опасно болен и застрашавате живота на дъщеря ми. Ребека ви вярва. Тя ви обича и би дошла с вас навсякъде. Но аз няма да допусна да й се случи нещо. Алек също. Не се и съмнявайте, че ние ще направим всичко, за да държим детето си далеч от вас.

С тези думи Яне и баща ми ме повлякоха към колата, все по-бързо и по-бързо.

Луциан тичаше след нас. Виждах лицето му, виждах отчаяното му усилие да стане невидим и видях, че не му се удаде. Цялото му тяло трепереше, колкото повече се напрягаше и се опитваше да се контролира, толкова по-малко успяваше.

Яне и баща ми ме набутаха в колата. Беше червен миниван. Върху вратата от другата страна на шофьорската се мъдреше жълто слънце с надпис: „Sunnycars“.

Баща ми затръшна вратата. После се извърна и хвана Луциан за врата. Яне запали колата.

Виждах Луциан да се гърчи в ръцете на баща ми. Виждах Мишел, която държеше за ръка Вал и гледаше занемяла Луциан. Видях и Фей, която отвори уста и извика нещо, което не можах да разбера.

Видях лицето на Луциан. Баща ми все още го държеше здраво за врата. Погледът на Луциан беше впит в мен. Той плачеше.

После Яне натисна педала за газта и потегли със свистящи гуми.

Четиридесет и едно

Хотелът се намираше в Бевърли хилс. Беше висок горе-долу колкото хотел „Атлантик“ в Хамбург. Но не беше боядисан в бяло, а в розово, и имаше кули, еркери и зидове, които го правеха да прилича на кичозен замък. Спокойно можеше да се извисява и в Дисниленд. Тъмнокафява дървена табела приветстваше гостите с: Добре дошли, в хотел Старият свят, изписано със златни заврънкулки.

Минахме по една алея с палми и цъфтящи храсти покрай рампата за коли и спряхме пред входа. Портиер в тъмносиня униформа излезе и отвори вратата на колата откъм майка ми. Тя слезе и изтича от моята страна, за да ми помогне да сляза.

Колко дълго бяхме пътували, не знаех. Може би половин час. Не ни бяха забавили задръствания, нито пък червени светофари. Само плачът ми накара майка по някое време да намали скоростта. Трябва да е било уморително за нея. Беше уморително и за мен.

Малко след като потеглихме се започна. И не престана. Не можех да движа краката си, плачът ми взе и последните сили. Майка ми трябваше да сложи ръката ми на раменете си, за да ме измъкне от колата. Парфюмът й преобладаваше над миризмата на пот. Тялото й беше топло. Облегната на нея, се заклатушках из фоайето.

В камината пращеше огън. По тежките кресла седяха възрастни дами и пиеха чай. На рецепцията имаше голяма стъклена ваза с лилии. Въздухът беше сладникав и тежък.

Яне ме заведе до един диван, тапициран с червено кадифе. Грижовно свали ръката ми от рамото си и ми помогна да седна. Отне й няколко секунди.

Плачът ме разтърси като земетресение, но не можех да се съпротивявам.

На една стена висяха маслени платна в тежки златни рамки. Подрънкваха чаени чаши. Прозвуча иззвъняване. Беше приветлив, топъл звук.

— Добър вечер, госпожо, с какво мога да ви помогна?

— Моят… моят съпруг е резервирал двойна стая. На името на Волф. Една нощувка за двама.

— Един момент, госпожо Волф.

Дочух стъпки. Беше ситнещо потропване, което приближаваше. Някой седна до мен. Усетих как меката тапицерия се раздвижи. Замириса ми на спрей за коса и лавандула. Усетих как една длан ме гали по ръката. Гласът, старчески и хрипкав, заглушаваше гласа на Яне, въпреки че беше много по-тих.

— Казват, че всичко ще бъде добре — прозвуча в ухото ми. — Но те нямат никаква представа за какво говорят, нали? Пък и откъде можеха да знаят? Те изобщо не можеха да си представят, че Джим не е бил в Бункера.

Видях една сбръчкана ръка, с лакирани в розово нокти и обсипана с пръстени. Те блестяха като очите на старата жена, които ме гледаха от сбръчканото лице. Тя извади една носна кърпичка и ми я подаде. Беше светлозелена на малки червени точици. Не, не бяха точици. Бяха рози. Истински червени малки рози.

— Какво значи това? — гласът на мама отново прониза съзнанието ми. Тя възбудено протестираше. — Стаята е резервирана вчера и аз настоявам вие да ни…

— Разбира се, мадам, разбира се. Дайте ми само още една секунда.

Сега отново прозвуча треперливият глас на старата жена.

— Можеш да задържиш носната кърпичка, мила. Не помниш ли какво казваше винаги баба Бети? „Понякога в този живот може да ни потрябва носна кърпичка“. Така казваше. И е вярно, нали? — Старата жена ме погледна. Внезапно придоби объркано изражение. — Ти Мей ли си? — попита. — Миличка, не бива да плачеш така. Това няма ди ти върне твоя Джим. — И тя отново помилва ръката ми.

Една по-млада жена се наведе над нея.

— Не, мамо, това не е Мей — каза меко тя и хвана ръката на старата жена. — Хайде, ела сега. Ще те заведа в твоята стая. — И й помогна да стане.

— Моля, извинете за безпокойството. — каза тя. — Майка ми е още замаяна от дългото пътуване.

Стисках носната кърпичка, гледайки след тях. Дори не можех да я повдигна. Плачът беше толкова изтощителен.

Мъжкият глас прозвуча отново, спокоен и професионално учтив.

— Безкрайно съжалявам, мис Волф, явно има някакво недоразумение относно резервацията. Няма никаква регистрация на ваше име. Ние обаче бихме могли да ви предложим апартамент-„Парижки теменужки“ или „Стара Англия“. Естествено разликата в заплащането ще е за наша сметка. Така че ако сте съгласна…

— Няма проблем.

В такъв случай кой предпочита дамата, „Парижки теменужки“ или „Стара Англия“?

— Абсолютно ми е все едно! Просто искам да отида в някоя стая, независимо коя, главното е да стане веднага. На дъщеря ми не й е добре, така че бихте ли побързали, моля?

— Разбира се, мадам. Ето ви ключа и тук отпред е асансьорът. Апартаментът ви е на седмия етаж.

Майка ми дойде при мен.

— Хайде, вълченце. Ела. Аз ще ти помогна. Хайде, ще те заведа до асансьора, той е само на няколко крачки.

Килимът беше оранжев със зелени кленови листа, а плачът толкова изтощителен.

Чу се кратък звън, две врати се отвориха. Около мен имаше огледала, встрани — копчета. Нещо издрънча. Вратите на асансьора се затвориха. Майка ми ме обгърна с двете си ръце. Сега миризмата на пот беше по-силна от парфюма.

Асансьорът потегли. Ние се издигахме. Започна да ми се вие свят, усещах, че ми става зле. Аз трябваше, трябваше… Наведох се напред и заповръщах.

— Милата ми, съкровище мое, всичко е наред. Не се тревожи. Някой ще почисти. Ела, стигнахме. Опри се на мен. Така, така е добре, още една крачка.

Отново прозвуча звън. След мен вратите на асансьора се затвориха.

Краката ми отказаха и аз се свлякох на пода. Килимът беше дебел, мек и син. Майка ми коленичи до мен. После почувствах ръцете й под гърба и свивките на коленете си. Тя изпъшка. После ме вдигна.

— Всичко ще е наред, милинка! Ще те нося. Хвани ме с две ръце за врата.

Косите й ме гъделичкаха по бузата. Обвих здраво ръце около врата й.

Усещах мирис на почистващ препарат… Миришеше и на печен шпек… Чувах музика… Чувах гласове. На жена. На мъж. Той попита:

— Имате ли нужда от помощ?

Чувах майка ми да стене:

— Да, ако обичате, да отключите. Ето… ключа… благодаря. Номер 714. Благодаря. Много благодаря.

Чух да се затваря врата. Чух майка ми да казва:

— Пристигнахме, милинка. Хайде, ще те сложа в леглото. Веднага ще ти стане по-добре. Направи последни крачки, препъвайки се, политна напред и аз паднах върху леглото. Майка ми се строполи до мен, като дишаше тежко. Изтърколих се настрани. Покривката върху леглото беше щампована с ездачи на коне върху червен фон.

Яне се посъвзе. Махна косата ми от челото. Аз също поисках да седна. Не бях спряла да плача, но не беше вече така изтощително.

Стаята беше много голяма. Срещу леглото имаше диван. Беше тапициран с грапава кожа в крещящ червен цвят. Над него висеше портрет на кралицата. На отсрещната страна имаше тъмнокафяв скрин с табла, кофичка с шампанско и много чаши. Стените бяха облицовани с тухли в канелено кафяв цвят.

Извърнах се. Над леглото висеше картина, на която се виждаше Лондон бридж. Лампите на тавана бяха фенери от зелено и жълто стъкло. Килимът сякаш светеше в наситено розово. Този цвят беше в дисонанс с червеното на кожения диван.

Погледнах към майка си, която се беше вторачила в мен. Долната й устна трепереше, очите й — сякаш не беше спала дни наред. Тя ме галеше по косата, без да спира.

— Вълченце, мило. Всичко ще се оправи. Обещавам ти. Всичко ще се нареди.

— Да — отвърнах и гласът ми прозвуча някак чужд. — Може би имаш право.

Лицето на Яне потрепна. В началото лекичко, после се усили. Тя притисна устата си с ръце и започна да върти глава като полудяла. Изглеждаше така, сякаш се мъчеше с всички сили да не изпадне в нервна криза.

Затворих очи за миг. Не трябваше да се разплаква. Не исках да я гледам как плаче.

— Мамо — сложих длан върху ръката й, — моля те… би ли ме оставила за момент да полежа тук сама?

По същия начин, по който майка ми въртеше глава, сега започна да кима.

— Да — промълви. — Разбира се, съкровище.

Тя стана от леглото и излетя в банята. На вратата се обърна още веднъж към мен.

— Ребека?

— Да, мамо?

— Обичам те. Обичам те повече от всичко на света.

Опитах да се усмихна.

— Знам, мамо. Знам това.

Отпих глътка вода от шишето, поставено върху нощното шкафче. После махнах покривката от леглото, свалих обувките от краката си, пъхнах се под одеялото и затворих очи.

Чух вратата на банята да се затваря.

Останах да лежа със затворени очи.

Шумът на водата откъм банята действаше успокояващо. Шумеше като водопад и заглушаваше това, което в момента изобщо не исках да чувам, обладаващия, потискащия звук, от който ме боляха ушите. Исках да чувам само ромолящата вода.

Концентрирах се твърдо върху това.

Дишах съвсем спокойно, докато накрая всичко се успокои под ромоленето на водата в банята.

Аз също бях тиха. Стъпките ми не вдигаха шум по килима, когато се отправих към вратата на стаята. Тя се отвори безшумно. Оставих я отворена и продължих да вървя спокойно и енергично, с поглед, отправен само напред.

Асансьорът не дойде. Светеше само лампичката, но той не потегляше.

Направих крачка назад. На стената имаше табелка с нарисувана стълба и стрелка, която сочеше наляво. Нашата стая беше вдясно.

Тръгнах наляво и минах покрай около осем врати. Пред една имаше количка за сервиране с остатъци от храна. Миришеше на пържени картофи и печено месо. Коридорът беше доста тесен. Завиваше надясно. Още много врати отдясно и отляво, но пред мен, в края му, се появи изходът за стълбището. Над него имаше зелена табела с бягащи човечета. Стълбата се виеше кръгообразно надолу като спирала. Стъпалата бяха застлани с плетени конопени килимчета. Стъпките ми отекваха тъпо, нищо друго не помръдваше.

Шести етаж. Пети етаж. Четвърти етаж. Трети етаж.

Спрях се. Погледнах през рамо нагоре. Ослушах се. Нямаше никой.

Но тогава защо започнах да треперя? Защо това треперене се усещаше толкова странно, толкова чуждо и едновременно така познато? Защо идваше отвътре, макар да знаех, че едновременно ще дойде и отвън, като ехо. Или може би това, което усещах отвътре, беше ехо?

Погледнах нагоре. Всичко беше спокойно. Погледнах надолу. Поклатих глава. Тръгнах надясно. Минах през вратата на стълбището и се намерих на третия етаж. Килимът беше с цвят на люляк. Пред мен се редяха врати. Четири отдясно, четири отляво. Третата врата вляво беше отворена.

Четиридесет и две

Помещението. Беше тук. Добрах се. Бях в „Суис бел суит“, в „Олд уърлд хотел“ в Лос Анджелис.

И щеше да се случи. Щеше да се случи ей сега.

Движех се като насън, макар че бях будна, съвсем будна.

Стоях на тъмнозеления килим. Огледах стените. Бяха облицовани с дърво. От тавана висеше полилей. Видях леглото с пъстрата покривка. Ето и картината с планинския пейзаж. Тъмни ели, поляна, осветена от слънцето. Можех да се чуя. Можех да чуя самата себе си, как си тананикам песента за Хайди. Можех и да се видя.

Седях в тази стая и се виждах сама в нея. Видях това, което веднъж се беше случило. Чувах смеха си, бях сама, бях щастлива.

Можех да чувствам това, което бях чувствала. Можех да мисля това, което бях мислила: майка ми беше долу на рецепцията и чакаше багажа, който портиерът трябваше да донесе от колата. Веднага щеше да се качи горе. Тази вечер щях да спя при нея, за да не прекара сама нощта сред „Швейцарското блаженство а ла Лос Анджелис“ с намигващите поздрави от баща ми. Яне и той винаги са имали еднакво чувство за хумор. Баща ми знаеше, че ще й стане смешно. Както и на мен.

На сутринта искахме да отидем при него. Искахме да го вземем, него и малката ми сестричка Вал, и да отпътуваме за къщата на езерото Насименто.

Мишел беше в командировка. Баща ми беше загубил месеци да я убеждава да приеме нашето посещение.

Щяхме да останем три седмици, а последната седмица щяха да дойдат Сузи и Себастиан. Така го бяхме планирали.

Виждах отсега радостта по усмихнатото си лице. Обикалях из помещението и си тананиках песента на Хайди. Въртях се насам-натам и после се видях да спирам, защото бях усетила някого.

Някого, когото познавах, бях го срещнала преди много време, още когато бях малко момиченце. Усетих този силен копнеж в себе си, това изгарящо желание да го видя отново, да го видя наистина. Да го докосна. Но той не беше тук. Видях по лицето си дълбокото разочарование. Приближих се към огледалото, огледалото на стената, пред което сега стоях отново. То започна да трепери.

Случи се, стана, превърна се в действителност. Треперенето отново започна, точно под краката ми, които се приковаха върху пода, като че ли се бяха сраснали с него. Не можех да се движа, не можех да избягам, не можех — както можеха да направят другите хора от стаите — да извикам за помощ.

Можех само да стоя тук и да чакам да се случи.

Сега.

Огледалото се строши. Видях лицето си в хиляди парченца и то шеметно полетя към мен. Паднах напред върху пода, проснах се по корем, с разтворени ръце върху парчетата стъкло. Остра болка прониза китката ми. Случваше се и ставаше бавно.

Погледнах към вратата, която се беше затръшнала. Погледнах към нощната масичка до леглото, към телефона, който още висеше на стената. Само слушалката беше паднала и се люлееше безшумно във въздуха. Телефонът беше на разстояние от мен — около четири, може би пет метра. Но това не бяха метри, това бяха вечности.

Допълзях на колене дотам. И сега вече мислех само за него. За Луциан, който не беше при мен. За Луциан, който беше останал сам. За Луциан, който беше неуспял ангел и трябваше да живее вечно. Дали и той го чувстваше?

Чувстваше ли Луциан какво се случва?

Кръвта беше толкова топла. Течеше от ръката ми и капеше върху зеления килим, все повече, все повече кръв. И това ме уморяваше, правеше ме да се чувствам ту тежка, ту лека и така бавно, толкова… бавно.

Рухнах. Първа се отпусна китката ми. Беше глупаво да се облягам върху нея, много глупаво. От това кръвта започна да блика по-бързо, раната запулсира по-силно. Паднах върху лакътя си, тялото ми бавно го последва. Сега лежах обърната на една страна. Изтъркалях се на гръб. Всичко беше мокро и топло.

Видях тавана на стаята. Беше небесносин. Полилеят над главата ми се клатеше във въздуха, люшкаше се бавно насам-натам.

Хайди, Хайди…

Ела у дома…

намери щастието си…

върни си го…

Твоята Клара…

Рисувам ти домат…

Толкова кръв…

Луциан… Луциан… Луциан…

Моля…

Моля те, недей…

Луциан…

Не искам да бъдеш сам…

Моля те, недей, моля те, моля те, не…

Не искам ти да…

Лу…

Четиридесет и три

Аз съм тук…

Ребека, аз съм тук…

Чуваш ли ме?

Върни се…

Ребека, обичам те…

Отвори очи…

Погледни ме…

Ребека, моля те, недей… Моля те… моля те…

Не ме оставяй…

… сам…

Четиридесет и четири

Беше някакъв глас.

Много далечен, после заглъхна.

Не исках да заглъхне, исках да го чуя отново. Опитах се да отворя очи.

Всичко се въртеше наоколо, всичко беше разлято, размазано. И ето, над мен едно лице. То също се въртеше, бързо, много бързо. Исках да престане да се върти.

— Къде съм? — попитах прегракнало и затворих очи, за да спре въртенето.

— Аз съм при теб. Ти си в хотела. Ти си в помещението, което бяхме сънували. И аз съм при теб.

Да, това беше гласът, който бях чула преди. Сега го чувах съвсем близо, до ухото си. Познавах този глас. Обичах този глас. Не можех да повярвам, че е истински.

— Аз съм, Луциан. Всичко мина, Ребека. Ние успяхме. Отвори очи!

Но аз не можех.

— Какво тупти? Какво тупка така?

— Раната на китката ти. Превързах я. Не кърви вече. Ти си в безопасност, Ребека. Отвори очи. Погледни ме.

Опитах.

Световъртежът беше спрял.

Той наистина беше тук. Луциан лежеше до мен на килима. Лицето и ръцете му бяха изцапани с моята кръв, но той се усмихваше и ме държеше в прегръдката си. Целуна ме по слепоочията. Целуна ме по бузите. Целуна устните ми.

После внимателно повдигна ранената ми ръка и целуна превръзката на китката. Тя беше дебела и мека, видях пакетче кърпички „Темпо“ и платнена носна кърпа, завързана около тях. Носната кърпичка беше светлозелена, с щамповани червени рози.

Чух стъпки в коридора. Отвън се носеше вой на сирена.

Целунах Луциан по слепоочията. Целунах бузите, устните. После целунах дланите му.

— Как успя? — прошепнах.

Луциан ми се усмихна.

— Помогна ми Себастиан. Той крещеше като луд на баща ти. Не измъкна нищо от него, но поне отвлече вниманието му от мен дотолкова, че отново да мога да започна да се контролирам.

Въздъхнах.

— Но как намери хотела?

Отново ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Мишел ми каза.

— Мишел? Нима именно Мишел?

— Съвсем неочаквано тя ми тикна една бележчица в ръката. Струва ми се, че беше усетила по някакъв начин, че говорим истината, също както и Себастиан. А струва ми се още, че беше разбрала колко много те обича майка ти.

В коридора се хлопна врата. Отново чух гласове. Някой викаше.

— Мамо, мамо! Тук съм! Добре съм!

Опитах да си поема въздух.

— Мама беше във ваната, когато избягах от стаята. Оставих я сама. О, божичко, какво, ако тя…

— Шшшт… — Луциан сложи пръсти върху устните ми. — Тя е добре, Ребека. Видях я във фоайето. Беше страшно възбудена и непрекъснато те викаше. Но не е ранена. Мисля, че никой не е сериозно ранен.

Опитах да повдигна глава, но не ми се удаде. Всичко ме болеше.

— Тя видя ли те? — прошепнах.

Луциан поклати глава.

Прехапах устни. Китката ми запулсира още по-силно. Той ме гледаше. И аз си припомних всички тези негови погледи; иронични, яростни, бодри, невъзмутими, учудени, объркани, спокойни, възбудени, тъжни, нежни.

Но толкова щастлив не го бях виждала никога.

И никога толкова отчаян.

— Не ни остава още много време, Ребека — зашептя той.

Затворих очи.

— Звучи ми като сбогуване, Луциан.

— Да — отвърна тихо той. — Време е да тръгвам.

Усетих ръцете му върху лицето си и си помислих: Не. Не. Не.

Луциан ме погали по лицето. Само с пръст. Не каза нищо. Аз знаех, разбира се. Знаех, че бяхме в началото, че това начало беше край.

— Как? — прошепнах, когато мълчанието натежа.

— Как ще се случи ли?

Луциан ми се усмихна тъжно.

— С една проста човешка мисъл. Какво би станало, Ребека? Какво би станало, ако аз отново стана твой ангел? Можеш ли да си го представиш? Би ли могла да си го пожелаеш?

Погледнах го. Гледах вените по челото му, в които течеше кръв, топла, човешка кръв. Галех кожата, която беше мека, и сложих ръка върху гърдите му, за да усещам ударите на сърцето. Спокойно и равномерно то туптеше под нея.

— Тогава ти ще си тръгнеш — прошепнах. — И аз ще остана сама.

Луциан погали косите ми.

— Спомняш ли си какво ти казах при езерото? — попита ме нежно. — Че те обичам повече от живота си? Ако искам да се превърна отново в това, в което съм бил, то е само по една-единствена причина. Искам да бъда до теб завинаги, Ребека. Но това може да стане само по един-единствен начин. Разбираш ли?

Мълчах. Кимнах. Да, бях разбрала.

Луциан отпусна глава върху гърдите ми и за момент останахме така. В коридора беше настъпило спокойствие. Дъхът на Луциан галеше врата ми.

— Какво би станало — чух гласа му в ухото си. — Какво би станало, ако се гмурнем заедно още веднъж?

Залепих устни на бузата му.

— Къде? — попитах. — Къде да го направим?

— В Драконското езеро.

— Но ние сме тук, тук в хотела.

— Тогава да опъваме платната — каза Луциан, вдигна глава и ми се усмихна. — Както в книжката с картинки за Макс и диваците.

Кимнах, този път през сълзи. Прошепнах:

— Вечерта, когато Макс навлече вълчата кожа и в главата му закръжаха само лудории, майка му му викна: „Дивак!“

Сега и очите на Луциан светнаха.

— И тогава трябваше да си легне гладен — допълни тихо той. — И тъкмо в тази нощ в стаята му поникна гора, която растеше и растеше, докато покривът обрасна със зеленина и стените се разшириха колкото целия свят…

— … И изведнъж се появи един кораб — продължих аз шепнешком. — Само за Макс, и той отплува…

Луциан кимна:

— Така ще направим и ние, Ребека. Ще отплаваме към езерото. Но преди това трябва да свършим още нещо.

Той внимателно се откъсна от мен и тръгна към телефонната слушалка, която все още се поклащаше във въздуха.

Затворих очи. Чувах как направи това, което можеше да направи само като човек. Повика помощ.

После усетих ръцете му. Той ме вдигна от пода и ме занесе на леглото. Внимателно легна до мен и ме привлече в прегръдката си. Чувах сърцето му да бие и гласа му в косите си.

— Ребека?

— Да?

— Ще дойдеш ли с мен?

Кимнах. Съвсем бавно, докато дишането ми ставаше по-дълбоко и по-спокойно.

— Да — отвърнах, — ще дойда.

Вдигнах глава и ние се погледнахме. Очите на Луциан бяха станали по-светли, а лицето му ми се стори по-бледо от всякога.

— Целуни ме — прошепнах.

Той ме целуна. После и двамата затворихме очи.

Помещението се разшири, стана широко колкото света. И изведнъж се появи кораб, за мен и за Луциан, и ние отплавахме. Плавахме ден и нощ, седмици наред, почти цяла година, до мястото, където трябваше да се сбогуваме.

Беше тъмно, но на небето светеше луната.

Гмурнахме се заедно във водата. Един до друг навлизахме навътре, все по-надълбоко и по-надълбоко, докато всичко утихна. Докато не съществуваше вече нищо и никой, освен нас. Нито светът, нито небето, нито луната; само ние двамата.

Беше тъмно, но се виждахме.

Хванахме се за ръце и се засмяхме.

Още веднъж Луциан ме привлече към гърдите си. Целунахме се още веднъж и още веднъж дъхът му се сля с моя и моят с неговия. После натискът на устните му отслабна. Ръцете му бавно се отпуснаха и аз го оставих да отплува.

Погледнах надолу и после се заиздигах нагоре, леко, без усилие, носена само от водата.

Луциан се отдалечаваше. Оставаше все по-назад, докато тялото ми изплуваше нагоре към повърхността.

После заплувах обратно, пътувах почти цяла година и още много седмици, и още цял ден до помещението, в което цареше тъмна нощ, и ето че чух гласа на майка си.

Яне седеше върху леглото ми. Бузите й бяха мокри. Носеше тъмнозелена хавлия, която се беше смъкнала от раменете й. Зад нея видях баща си. Беше сложил ръка върху рамото й. В края на леглото стоеше Себастиан.

Той ме гледаше и се усмихваше.

Прозорецът беше отворен и навън тихичко ръмеше дъждът.

— Беше Луциан, нали? — пошепна майка ми. — Той ти спаси живота. Бях несправедлива. Къде е той? Защо си тръгна? Трябва да му кажа, че…

— Той не си е тръгнал — прекъснах я тихичко. — Луциан е тук. Той е тук при мен.

Благодаря!

Какво ли щеше да излезе, ако трябваше да напиша сама този роман?

Отговорът е прост: нямаше да се получи такъв какъвто е сега.

Благодаря на художничката Сибил Мейр, която ми предостави своите художествени произведения за романа. Художничката Шпац16 е измислена героиня в романа, но нейните серии „Преждата на моряка“, „Органични обекти“, както и серията „Гъби на щастието“ в действителност принадлежат на Сибил Мейр, която всъщност е и виновник за историята с „Гъбите на щастието“. Мога да потвърдя прекрасните размисли на Сибил: в присъствието на нейните Sponglia beatificae моите страхове при писането на романа нямаха никакъв шанс да оцелеят!

Благодаря и на художника от „Хайката“, който не може да бъде объркан с измисления художник от романа. Той ми даде възможност да хвърля поглед върху ателието му.

Благодаря и на отзивчивата чиновничка от хотел „Атлантик“ в Хамбург, с която се качихме на покрива на хотела, за да мога да наблюдавам града отгоре.

Благодарност и на моята приятелка Биргит Пермантиер, която ми помогна с умни съвети, наведе ме на идеята, че на ангелите не е позволено да се колебаят, и направи с мен едно приказно пътуване, което няма да забравя.

Благодаря и на своята приятелка и колежка Силвия Енглерт, която от самото начало беше винаги готова със съвет и много безценни идеи, окуражаваше ме и преди всичко се оказа прекрасен спаринг-партньор по време на развитието на фабулата в романа.

Благодарности и към д-р Михаел Дюринг и д-р Александра Шулце-Рор, които оказаха първа помощ по въпроса „кръв и парчета“, така че „обезпечиха“ в края Ребека да бъде обгрижена реално.

Благодаря на Рене Кок, на когото можех да изпращам по всяко време мейли с въпроси за Лос Анджелис и който по-късно на място ми даде многобройни указания и ми препоръча езерото Насименто.

Благодарност към Кедра Кок, която отговаряше изчерпателно на дългия ми списък с въпроси и ми показа Пасифик Палисейдс чартър хайскул, както и района Пасифик палисейдс.

Благодаря на Корнелия, Анна Лена, Оливър, Паула, Анджи, Рокс Анн, Ролф Каир и Надя, които направиха времето, в което писах в Лос Анджелис, още по-хубаво. Те се погрижиха от време на време да ставам от писалището и ме лекуваха с много разговори, и откъсвайки ме за кратко от писането, ме отвличаха от моите съмнения.

Също и на Андреа Хенце за неговото присъствие и коментарите му зад кулисите.

На Иоки Маурит-Мориц, вълшебния лечител на моя компютър, за готовността му да работи с мен и за помощта му.

Благодаря на Мария Регина Хайниц за многото беседи, за нейното търпение, за готовността й да ме изслушва винаги и за това, че е моята най-добра приятелка.

Благодарности към агентката ми Тамара Щег, която стоеше като буфер пред мен и ми осигуряваше необходимото спокойствие за писане, а също и за това, че й се доверявах сляпо, защото се грижеше за всички останали неща, с които по това време не можех да се занимавам.

Благодарности и към персонала на кафене „Матилде“, които с храна и напитки се грижеха да не умра от глад и на които дължа моя писателски остров с кафето и литературата.

Благодаря на майка си Барбара Абеди, която и този път беше до мен „live“, четеше всяка глава, даваше ми попътен вятър и кураж, като ме уверяваше, че ще се справя!

Благодаря на дъщеря си София за подарените думи, умни мисли и за огромната и порция търпение към нейната пишеща майка.

Благодаря и на дъщеря си Инай за конструктивната критика и подкрепа.

Благодаря на съпруга си Едуардо Мацедо, че и този път беше зад гърба ми и се грижеше да не мутирам в „риеща къртица“. И помагаше да бъдат отстранявани навреме различните спънки и прегради. И беше винаги до мен, когато се нуждаех.

Благодаря и:

На Мори Сендак за картинната книжка „Където живеят диваците“.

На Моника Трап за луната и магическите думи, изказани в точното време.

На графичката Фраукс Шнайдер за прекрасната корица.

На научните сътруднички към издателството Катрин Велер и Йохана Предигер за тяхната намеса и важни коментари на точните места, за един по-добър финал.

Благодарност към издателя ми Албрехт Олденбург за доверието към мен, за това, което продължи дълго, но все пак накрая свърши благополучно.

Благодарност към целия колектив на издателство „Арена“: Регине Брунс от пресата; на ръководителя на отдел „Пласмент“ Михаел Бьоме и целия му колектив; на работещите в отдел „Реклама и производство“, които с безценната си работа допринесоха от многото листа хартия да се получи истинска готова книга, която сега поема своя път из книжарниците; и накрая на търговците, които ще я предадат в ръцете на читателите.

Най-дълбока благодарност и към Христиане Дюринг, моята сътрудничка и ръководител на проекта в издателство „Арена“. Тя беше моя най-близка спътница от началото до края. И аз не зная къде ще започна и къде ще трябва да завърша, без да напиша тук още някой роман. Тя беше тази, която най-добре разбра за какво пишех всъщност в тази книга, тя беше и тази, която ми помогна да го изразя. И да го кажа с думите на Тайгър: Тя четеше и думите, които никой друг няма да прочете, защото ги отхвърляхме, за да създадем нови, и на местата, където разказът ми се проваляше като къща, която се срутва, защото основите не бяха добри, тя участваше в построяването й отново. И с всичко това тя беше тази, която, докато пишех, ми даваше увереността, че не съм сама.