Лявата ръка на мрака

10. РАЗГОВОРИ В МИШНОРИ

На другата сутрин, след късната закуска, сервирана в апартамента ми в къщата на Шусгис, домашният телефон издаде учтив писък. Когато го включих, обаждащият се заговори на кархидейски.

— Тук е Терем Харт. Може ли да дойда?

— Моля заповядайте.

Исках обяснението да стане веднага. Очевидно не можеха да съществуват поносими отношения между Естравен и мен. Макар че изпадането му в немилост и изгонването му се дължаха поне формално на мене, аз не можех да поема никаква отговорност за тях, не се чувствувах морално виновен; той не бе ми изяснявал в Ерхенранг нито постъпките си, нито подбудите си, тъй че не можех да имам доверие в този човек. Не исках да поддържа връзки с тия орготейци, които фактически ме бяха осиновили. Присъствието му усложняваше положението ми и ме затрудняваше.

Въведе го в стаята ми един от многото домашни слуги. Поканих го да седне на едно от големите меки кресла и му предложих бира от закуската си. Той отказа. Държането му не беше сковано — оставил бе стеснителността далеч зад себе си, ако изобщо някога бе притежавал стеснителност, — но то беше сдържано: колебливо, резервирано.

— Първият истински сняг — каза той, а като видя, че хвър лям поглед към прозореца, закрит с тежка завеса: — Не сте ли надничали още навън?

Надникнах и видях сняг, който лекият вятър въртеше на гъста вихрушка по улицата, над побелелите покриви; през нощта се бе образувала два-три инча дебела покривка. Беше Одархад Гор, седемнайсетият ден от първия месец на есента.

— Рано е — казах, обладан за момент от очарованието на снега.

— Тази година предричат сурова зима.

Оставих завесите дръпнати. Бледата, равномерна светлина отвън падаше върху мургавото му лице. Той изглеждаше състарен. Бе прекарал доста изпитания, откакто го бях видял за последен път до огнището му в Червената ъглова сграда на двореца в Ерхенранг.

— Тук имам нещо, което ме помолиха да ви предам — казах аз и му подадох увития с кожа пакет пари, който бях извадил на масата след обаждането му. Взе го и ми благодари навъсено. Аз стоях прав. След малко, все още държейки пакета, той стана.

Съвестта ми малко ме гризеше, но не я успокоих. Исках да убия желанието му да идва при мен. Жалко, че по този начин го обиждах.

Той ме гледаше право в лицето. Беше по-нисък от мен, разбира се, късокрак и набит, по ръст дори не достигаше много жени от моята раса. И все пак, когато ме гледаше, като че ли не гледаше мен. Аз не срещах очите му. Разглеждах радиото на масата с привидно разсеян интерес.

— Не може да се вярва на всичко, което се чува по това радио — каза той весело. — Все пак ми се струва, че тук, в Мишнори, ще имате известна нужда от сведения и съвети.

— Изглежда, че има много хора, готови с охота да ми дават и едното, и другото.

— А по-добре е да бъдат много, нали? Десет са по-надеждни отколкото един. Извинявайте, забравих, че не трябва да си служа с кархидейски. — Той продължи на орготейски: — Изгнаниците не бива никога да говорят на родния си език; той звучи горчиво в устата им. А този език, мисля, по подхожда за предател: капе от зъбите като захарен сироп. Господин Ай, аз имам право да ви благодаря. Вие направихте услуга както на мен, така и на моя стар приятел и кемърин Аш Форет, и от негово и мое име настоявам за това право. Признателността ми ще бъде във формата на съвет. — Естравен помълча; аз не казвах нищо. Никога не бях го чувал да си служи с такава груба, надута учтивост и нямах представа какво значеше тя. Той продължи: — В Мишнори вие сте такъв, какъвто не бяхте в Ерхенранг. Там казваха, че сте; тук ще кажат, че не сте. Вие действувате като оръдие на една клика. Съветвам ви да внимавате, когато се оставяте да ви използуват. Съветвам ви да разберете какво представлява вражеската клика и кои са те и никога да не им позволявате да ви използуват, защото няма да ви използуват за добро.

Той се спря. Исках да го помоля да бъде по-конкретен, но каза: „Сбогом, господин Ай“, обърна се и излезе. Стоях вцепенен. Този човек беше като електрически удар — за нищо не можеш да се уловиш и не знаеш какво те е ударило.

Естравен безспорно бе развалил настроението ми на спокойно самодоволство, с което бях изял закуската си. Аз се приближих до тесния прозорец и погледнах навън. Снегът бе поизтънял. Той беше красив, виейки се на бели парцали и рояци, като валеж на черешов цвят в овощните градини на моето отечество, когато пролетният вятър се спуща по зелените склонове на Борландия, гдето съм роден: на Земята, топлата Земя, където дърветата цъфтят напролет. Изведнъж почувствувах дълбока тъга и носталгия. Две години бях прекарал на тази проклета планета, а третата зима бе започнала, преди още да настъпи есента — месеци, безкрайни месеци на жесток студ, лапавица, лед, вятър, дъжд, сняг, студ, студ вътре, студ до костите и мозъка на костите. И през всичкото това време оставен сам на себе си, чужд и изолиран, без нито един, комуто да мога да се доверя. Клети Генли, да плачем ли? Видях как Естравен излезе от къщата на улицата, тъмна, смалена фигура върху еднообразната, смътна сивкава белота на снега. Той се огледа, оправи хлабавия колан на своя хиб — нямаше палто. Пое по улицата, крачейки с пъргава, видима грация, с бързина, която го правеше да изглежда в тоя момент единственото живо същество в цял Мишнори.

Обърнах се отново към топлата стая. Нейните удобства бяха старомодни и простовати, меките кресла, леглото, отрупано с кожи, килимите, драпираните завеси, калъфите, подплатите.

Облякох зимния си балтон и излязох да се разходя в неприветливо настроение, в един неприветлив свят.

Тоя ден трябваше да обядвам със сътрапезниците Обсъл и Йегей и с други, с които се бях запознал предната вечер, и да бъда представен на някои, които не познавах. Обедът се сервира обикновено от бюфет и го ядеш прав, може би за да не чувствуваш, че си прекарал целия ден седнал на маса. За този официален случай обаче до масата бяха сложени столове, а бюфетът беше огромен, осемнайсет-двайсет горещи и студени блюда, главно разновидности от яйца на субе и хлебна ябълка. Там, преди да влезе в сила забраната върху разговорите, Обсъл ми подхвърли, докато отрупваше чинията си с пържени яйца от субе: „Знаете ли, човекът на име Мерсен е шпионин от Ерхенранг, а Гаум е явен агент на Сарфа.“ Той говореше непринудено, засмя се, като че бях дал някакъв забавен отговор, и премина към солената черна риба.

Аз нямах представа какво е Сарфът.

Когато хората почнаха да сядат около масата, влезе някакъв млад човек и поговори с домакина, Йегей, който после се обърна към нас.

— Новина от Кархида — каза той. — Тази сутрин на крал Аргавен се родило дете и след един час умряло.

Настана мълчание, после — шепот, а след това красивият мъж на име Гаум се засмя и вдигна бирената си чаша.

— Дано всички крале на Кархида да живеят толкова! — провикна се той.

Някои вдигнаха чаши с него в отговор на пожеланието му, ала повечето не пиха.

— Позор на Меш, да се смееш на смъртта на дете! — промърмори един пълен старец в червено, който седна тежко до мен; той беше с гамаши, набрани около бедрата му като пола, с навъсено от възмущение лице.

Започна спор кой от кемърин-синовете си Аргавен би могъл да определи за свой наследник — защото той отдавна бе минал четиридесетте и сега сигурно нямаше да има дете от своята плът — и колко време може да остави Тайб за регент. Някои смятаха, че регентството ще бъде отменено веднага, други се съмняваха.

— Какво мислите вие, господин Ай? — запита ме човекът на име Мерсен, когото Обсъл бе посочил като кархидейски агент и следователно по всяка вероятност един от хората на Тайб. — Вие току-що сте дошли от Ерхенранг, какво се говори там за тия слухове, че Аргавен фактически е абдикирал без официално съобщение, предал шейната на своя братовчед?

— Ами чух такъв слух, да.

— Смятате ли, че е основателен?

— Нямам представа — отговорих аз и в тоя момент домакинът се намеси, като подхвърли нещо за времето; защото гостите бяха започнали да ядат.

След като слугите разчистиха чиниите и огромния куп останки от печени и солени неща от бюфета, всички насядахме около дългата маса; поднесоха ни малки чашки със силна напитка, викат й жива вода, и взеха да ме отрупват с въпроси.

Откакто ме бяха разпитвали лекарите и учените от Ерхенранг, не ми се беше случвало да заставам лице срещу лице с група хора, които да искат да отговарям на въпросите им. Малцина кархидейци, дори рибарите и земеделците, с които бях прекарал първите си месеци, бяха пожелали да задоволят любопитството си — което често биваше силно, — като просто ме разпитват. Тия тук говореха заплетено, високомерно, със заобикалки; не обичаха въпроси и отговори. Спомних си за крепостта Отерхорд, какво бе казал Факс Тъкача за това… Дори специалистите бяха ограничавали въпросите си до чисто физиологически теми, като функционирането на жлезите и кръвоносната система, по което се различавах най-много от нормалните гетенейци. Никога не бяха ме разпитвали например как неизменната половост на моята раса влияе на нейните социални отношения, как се справяме с нашия „непрекъснат кемър“. Те слушаха, когато им разказвах; психолозите слушаха, когато им разправях за мисловната реч; но никой от тях не бе се осмелил да зададе достатъчно общи въпроси, за да си състави задоволителна представа за земното или вселенското общество — с изключение може би на Естравен.

Тук не бяха толкова ограничени от съображения за престиж и гордост, а въпросите явно не бяха обидни нито за питащия, нито за отговарящия. Обаче скоро забелязах, че някои от задаващите ги се стремяха да ме поставят натясно, да докажат, че съм измамник. За момент това ме смути. Разбира се, в Кархида се бях сблъсквал с недоверчивост, но тя рядко беше умишлена. В деня на парада в Ерхенранг Тайб хитро се бе престорил, че се поддава на измамата, но сега вече знаех, че това е част от играта, която той бе скроил, за да злепостави Естравен, и се досещах, че всъщност Тайб ми вярваше. В края на краищата той бе видял кораба ми, малкия десантен кораб, който ме бе свалил на планетата; заедно с всички други имаше свободен достъп до докладите на инженерите за кораба и ансибъла. Никой от тия орготейци не бе видял кораба. Аз не можех да им покажа ансибъла, но пък и той не представляваше твърде убедително чуждоземно изделие, тъй като беше толкова неразбираем, че можеше да се вземе и за измама, и за действителност. Старият Закон за културното ембарго забраняваше внасянето на разбираеми, подражаеми изделия в тоя етап, затова нямах със себе си нищо, освен кораба и ансибъла, кутията си със снимки, несъмнената особеност на тялото си и недоказуемата странност на душата си. Снимките обиколиха масата и бяха разгледани с равнодушното изражение, което забелязвате върху лицата на хора, разглеждащи снимки на нечие чуждо семейство. Разпитът продължаваше. Какво, питаше Обсъл, е Вселенският съюз — свят, сдружение на светове, място, правителство?

— Е, всичко това, взето заедно, и все пак никое от тях. Вселенският съюз е нашият Земен свят; на общия език той се нарича Домът; на кархидейски би се наричал Огнището. Не съм сигурен как би било на орготейски, не зная още достатъчно добре езика ви. Във всеки случай, мисля, не Сътрапезничество, макар че несъмнено има сходства между Сътрапезническото правителство и Вселенския съюз. Но Вселенският съюз по принцип съвсем не е правителство. Той представлява опит да се съедини наново мистичното с политическото и като такъв е, разбира се, в много отношения несполука; но неуспехът му е принесъл досега на човечеството повече полза, отколкото успехите на неговите предшественици. Той е общество и притежава, поне потенциално, култура. Той е форма на просвета; в известно отношение е нещо като много голяма школа — много голяма наистина. Общуването и сътрудничеството са основните му подбуди, тъй че в друг смисъл е сдружение или съюз на светове, притежаващ известна обща централизирана организация. Именно в този му смисъл — Сдружение — го представлявам сега. Вселенският съюз като политическа общност функционира чрез координация, не чрез управление. Той не налага закони; решения се вземат чрез съвещание и съгласие, а не чрез единодушие или разпореждане. Като икономическа общност той е извънредно деен, стремейки се към връзка между световете, поддържайки равновесието на търговията между осемдесетте свята. По-точно осемдесет и четири, ако Гетен влезе във Вселенския съюз…

— Какво значи това, че не налагал свои закони? — попита Слоз.

— Просто няма закони. Държавите-членки се придържат към собствените си закони; когато възникне спор, Вселенският съюз посредничи, опитва се да постигне юридическо или етическо нагаждане, съпоставяне или избор. Ако обаче Вселенският съюз като опит за свръхорганизация на края се провали, той ще трябва да се превърне в сила за поддържане на мира, да си създаде полиция и тъй нататък. Но в тоя момент няма нужда от това. Всички основни светове все още се съвземат от една катастрофална ера от преди два века, възкресяват забравените умения и забравените идеи, учат се наново да разговарят… — Как да обясня Епохата на Врага и нейните последици на хора, които нямаха дума за „война“?

— Това е много интересно, господин Ай — каза домакинът, сътрапезникът Йегей, слаб, спретнат, говорещ провлачено човек с проницателни очи. — Но не мога да разбера какво биха искали от нас. Сиреч каква особена полза биха имали от един осемдесет и четвърти свят? И то, мисля, не много способен свят, защото нямаме звездни кораби и други неща, каквито имат всички останали.

— Никой от нас не ги е имал до пристигането на хейнианците и сетийците. А и на някои светове още не било позволено да ги имат в течение на векове, докато Вселенският съюз не определил правилата за това, което вие тук, мисля, наричате търговия.

Тези думи предизвикаха всеобщ смях, защото така се наричаше партията или фракцията на Йегей в Сътрапезничеството. — Всъщност аз именно затова съм тук: да се опитам да установя Свободна търговия. Търговия не само със стоки, разбира се, но и със знания, технологии, идеи, философии, изкуства, медицина, наука, теория… Съмнявам се дали Гетен би създал някога значителна материална връзка с другите светове. Тук сме на седемнайсет светлинни години от най-близкия свят на Вселенския съюз, Олул, планета на звездата, която вие наричате Асиомс; най-далечният е на двеста и петдесет светлинни години и не можете дори да видите звездата му. С ансибъла, апарата за свръзка, бихте могли да разговаряте с този свят, както бихте разговаряли по радиото с най-близкия град. Но се съмнявам дали някога ще се срещнете с хора от него… Търговията, която имам пред вид, може да бъде извънредно изгодна, но тя се свежда по-скоро до създаване на обикновена връзка, отколкото до превоз. Задачата ми тук е всъщност да разбера съгласни ли сте вие да установите връзка с останалото човечество.

— „Вие“ — повтори Слоз, като се наведе напрегнато напред. — Оргорейн ли значи това? Или Гетен като цяло?

Поколебах се за миг, защото не бях очаквал такъв въпрос.

— Тук и сега значи Оргорейн. Но споразумението няма да бъде ограничено. Ако Сит, Островните народи или Кархида решат да влязат във Вселенския съюз, ще имат тази възможност. Във всички случаи това е въпрос на личен избор. После, както става обикновено на такава високоразвита планета като Гетен, различните човешки раси, области или нации на края си създават орган от свои представители, който действува като координатор на планетата или с другите планети — местен Стабилитет според нашата терминология. Доста време се печели, ако се започне по този начин, и средства, ако се делят разходите. Например в случай, че решите да създадете свой звезден кораб.

— Кълна се в млякото на Меш! — възкликна дебелият Хюмери до мен. — Значи, искате от нас да се юрнем в Празното пространство? Пфу! — От възмущение и напиращ смях гласът му беше писклив като високите ноти на акордеон.

Обади се Гаум:

— Къде е вашият кораб, господин Ай?

Той зададе въпроса кротко, полуусмихнато, сякаш бе толкова тънък, че искаше тънкостта му да се забележи. Гаум беше необикновено красив човек от всякаква гледна точка и независимо от пола, и когато отговарях, не можех да откъсна очи от него и да не се запитам отново какво ли значи това Сарф.

— Е, тук няма тайна; доста се говори за него по кархидейското радио. Ракетата, която ме свали на остров Хорден, сега се намира в Кралската леярна при Занаятчийското училище; поне по-голямата й част; мисля, че различни специалисти са взели различни части от нея, след като са я разгледали.

— Ракета ли? — запита Хюмери, защото си бях послужил с орготейската дума, означаваща „фишек“.

— Тази дума обобщава начина на движение на десантния кораб, господине.

Хюмери пак издаде няколко пискливи звуци. Гаум само се усмихна, като каза:

— Значи, искате средство да се върнете в … Е, там, отдето сте дошли?

— О, имам. Бих могъл да говоря по ансибъла с Олул и да помоля да пратят кораб НАФАЛ да ме вземе. Той ще стигне дотук за седемнайсет години. Или бих могъл да се свържа по радиото със звездния кораб, който ме докара във вашата слънчева система. Сега той се намира в орбита около вашето слънце. Ще пристигне тук за няколко дни.

Предизвиканата от това сензация се виждаше и чуваше, дори Гаум не можа да скрие изненадата си. Тук имаше известно несъответствие. Това беше единственият важен факт, който бях скрил в Кархида, дори от Естравен. Ако, както ми бе дадено да разбера, орготейците знаеха за мен само каквото кархидейците бяха благоволили да им кажат, тогава това разкритие щеше да бъде просто една от многото изненади. Но не беше. То беше голямата изненада.

— Къде е тоя кораб, господине? — запита Йегей.

— Обикаля около слънцето някъде между Гетен и Кухурн.

— Как стигнахте от него дотук?

— С фишека — обади се старият Хюмери.

— Точно така. Ние не слизаме на населена планета с междузвезден кораб, докато не установим открита връзка или съюз. Затова дойдох с малък кораб-ракета и слязох на остров Хорден.

— А можете ли да влезете във връзка с… с големия кораб чрез обикновено радио, господин Ай? — Говореше Обсъл.

— Да. — Пропусках да споменавам засега за малкия си релеен спътник, изстрелян в орбита от ракетата; не исках да създавам впечатление, че небето им е задръстено от машинариите ми. — Ще бъде нужен доста мощен предавател, но вие имате много такива.

— Значи можете да се свържете по радиото с кораба си?

— Да, ако се използува подходящ сигнал. Хората на борда се намират в състояние, което наричаме стаза, зимен сън бихте могли да го назовете по вашему, тъй че няма да загубят от живота си годините, които прекарат, докато ме чакат да свърша работата си тук. Подходящият сигнал на подходящата дължина на вълната ще задействува механизма, който ще ги извади от стазата; след това ще се посъветват с мен по радиото или по ансибъла, като използуват Олул за релейна станция.

Някой запита тревожно:

— Колко души са?

— Единайсет.

Това предизвика лека въздишка на облекчение, смях. Напрежението поотслабна.

— А какво ще стане, ако изобщо не сигнализирате? — запита Обсъл.

— След около четири години ще излязат автоматично от стазата.

— Ще дойдат ли тогава тук да ви търсят?

— Не, докато не получат вест от мен. Ще се съвещават по ансибъла с Неподвижните на Олул и Хейн. По всяка вероятност ще решат да опитат пак — да пратят друг човек. На Вто рия пратеник обикновено му е по-лесно от Първия. По-малко обяснения трябва да дава, а и по-вероятно е да му повярват…

Обсъл се усмихна. Повечето от останалите все още изглеждаха замислени и сдържани. Гаум ми кимна леко и някак весело, сякаш ме поздравяваше за бързината на отговора: заговорническо кимване. Слоз се взираше със светнали очи и напрегнато в някакво вътрешно видение, от което се откъсна и се обърна рязко към мен.

— Е — каза той, — господин Пратеник, говорили ли сте за този друг кораб по време на двегодишния си престой в Кархида?

— Отде да знаем дали не е говорил? — вметна Гаум с усмивка.

— Много добре знаем, че не е, господин Гаум — обади се Йегей, като също се усмихна.

— Не съм — казах аз. — И то по следната причина. Мисъла за този кораб, чакащ там, можеше да разтревожи някого. Смятам, че и някои от вас са на същото мнение. В Кархида никога не съм вярвал толкова на хората, с които поддържах отношения, че да се осмеля да говоря за кораба. Тук вие разполагахте с повече време да ме прецените; готови сте да ме изслушате открито, публично; не се ръководите до такава степен от страх. Поех риска, защото смятам, че е дошло време да го поема и че Оргорейн е подходящото място.

— Прав сте, господин Ай, прав сте! — възкликна Слоз пламенно. — До един месец ще повикате тоя кораб и той ще бъде посрещнат добре в Оргорейн като очебиен знак и печат на новата епоха. Ще се отворят очите дори на ония, които не искат да гледат сега!

И продължи да говори така чак докато ни бе сервирано по местата, където седяхме. Ядохме, пихме и се разотидохме, аз — уморен, но, общо взето, доволен от развоя на нещата. Разбира се, имаше и лоши предзнаменования и неизвестности. Слоз искаше да ме превърне в култ. Гаум искаше да ме изкара шарлатанин. Мерсен, изглежда, искаше да докаже, че не е кархидейски агент, като докаже, че такъв съм аз. Ала Обсъл, Йегей и някои други действуваха на по-високо равнище. Те желаеха да се свържат с Неподвижните и да докарат кораба НАФАЛ на орготейска земя, за да убедят или принудят Сътрапезничеството Оргорейн да се присъедини към Вселенкия съюз. Смятаха, че по този начин Оргорейн ще извоюва голяма и трайна победа на престиж над Кархида и че сътрапезниците, които подготвят тази победа, ще спечелят съответен престиж и влияние в правителството. Тяхната Партия на свободната търговия, която имаше малцинство в съвета на тридесет и тримата, беше против продължаването на спора за Синотската долина и въобще се обявяваше за консервативна, неагресивна, ненационалистическа политика. Тя отдавна бе отстранена от властта и разчиташе, че ще може да се върне на власт, при известни рискове, по пътя, посочен от мен. Нямаше особена вреда от това, че тия хора не виждаха по-далеч, че мисията ми представляваше за тях средство, а не цел. Тръгнехме ли веднъж по този път, вероятно щяха да започнат да разбират докъде може да ги заведе той. А междувременно, макар и късогледи, поне бяха реалисти.

За да убеди другите, Обсъл бе казал: — Или Кархида ще се страхува от силата, която ще ни придаде тоя съюз — а не забравяйте, че Кархида винаги се бои от нови пътища и нови идеи — и така ще тъпче на едно място и ще изостане, или правителството в Ерхенранг ще събере смелост и ще дойде да моли да се присъедини, след нас, на второ място. И в единия, и в другия случай шифгреторът на Кархида ще спадне; и в единия, и в другия случай ние ще управляваме шейната. Ако сме достатъчно умни, за да се възползуваме от това предимство сега, то ще се окаже постоянно и сигурно предимство! — После, обръщайки се към мен: — Но Вселенският съюз трябва да бъде готов да ни помогне, господин Ай. Трябва да имаме да покажем на народа си нещо повече, а не само вас, един-единствен човек, вече известен в Ерхенранг.

— Разбирам, сътрапезнико. Вие искате хубаво, внушително доказателство, и аз с готовност бих ви го дал. Но не мога да накарам кораба да слезе, докато неговата безопасност и ваша та защита не бъдат задоволително осигурени. Аз трябва да получа съгласието и гаранцията на правителството ви, което според мен значи целият съвет на сътрапезниците — официално обявени.

Обсъл изглеждаше кисел, но отговори:

— Разбира се.

На път към къщи с Шусгис, който не бе допринесъл с нищо за следобедната работа, освен с добродушния си смях, запитах:

— Господин Шусгис, какво е Сарф?

— Едно от постоянните учреждения на Вътрешната администрация. Следи за лъжливите регистрации, неразрешените пътувания, незаконните замествания на работа, фалшификациите и други неща от тоя род — все мръсна работа. Това именно значи сарф на уличния орготейски жаргон — мръсна работа, това е прякор.

— Значи инспекторите са агенти на Сарфа?

— Да, някои.

— А полицията, предполагам, им е до известна степен подчинена? — Зададох въпроса предпазливо и ми бе отговорено по същия начин:

— Предполагам. Аз съм във Външната администрация и, разбира се, не мога да следя всички служби на Вътрешната.

— Наистина човек се обърква; какво е например Управлението на водите? — Така се отдръпнах колкото е възможно повече от темата за Сарфа. Това, което Шусгис бе премълчал по въпроса, може да нямаше никакво значение например за човек от Хейн или от щастливия Чифеуар; но аз бях роден на Земята. Изобщо не е лошо да имаш престъпни предци. От дядо подпалвач може да наследиш нос, чувствителен към пушек.

Забавно и интересно ми беше да открия тук, на Гетен, форми на управление, толкова сходни с тия от древната история на Земята: монархия и истинска, напълно развита бюрокрация. Това ново обстоятелство също беше интересно, но не толкова забавно. Странно, че в по-развитото общество звучеше по-зловеща нотка.

Значи Гаум, който искаше да ме изкара лъжец, беше агент на тайната полиция на Оргорейн. Знаеше ли той, че това е известно на Обсъл? Несъмнено знаеше. Дали тогава не беше агент-провокатор? Дали не работеше формално с или против партията на Обсъл? Коя от фракциите в правителството на тридесет и тримата се контролираше от Сарфа или беше под контрола на Сарфа? Не беше зле да си изясня тия въпроси, но това може би нямаше да бъде така лесно. Пътят ми, който известно време изглеждаше толкова ясен и обнадеждаващ, май щеше да стане криволичещ и осеян с тайни като в Ерхенранг. Всичко вървеше добре, мислех си аз, до снощи, когато Естравен се появи като сянка до мен.

— Какво е положението на велможата Естравен тук, в Мишнори? — запитах Шусгис, който се бе излегнал като полузаспал в ъгъла на плавно движещата се кола.

— Естравен ли? Знаете ли, тук му викат Харт. В Оргорейн нямаме титли, всичко това е изоставено през Новата епоха. Хм, както подразбрах, той е под покровителството на сътрапезника Йегей.

— Там ли живее?

— Мисля, че да.

Исках да изкажа учудването си, че беше снощи у Слоз, а днес не е у Йегей, ала съобразих, че в светлината на краткия ни утринен разговор това не беше толкова чудно. Все пак дори мисълта, че умишлено се държеше настрана, ме караше да се чувствувам неловко.

— Намерили го — заразправя Шусгис, намествайки широките си бутове на меката седалка — в Южния район, в някаква фабрика за лепило или за консервиране на риба, или някакво подобно място, и му помогнали да се измъкне от мизерията. Става дума за някои от партията на Свободната търговия. Разбира се, той им беше полезен, когато бе в киоремията и министър-председател, затова сега го подкрепят. Вършат това най-вече, за да направят напук на Мерсен, предполагам. Ха-ха! Мерсен е шпионин на Тайб и, разбира се, мисли, че никой не знае това, ала всички го знаят, и не може да търпи да гледа Харт — смята, че е или предател, или двоен агент, а не знае точно какво, пък не иска да рискува шифгретора си, като се рови в тоя въпрос. Ха-ха!

— Какъв е Харт според вас, господин Шусгис?

— Предател, господин Ай. Чисто и просто предател. Предал претенциите на страната си за Синотската долина, за да попречи на Тайб да се издигне на власт, но не е изпипал тази работа достатъчно ловко. Тук щеше да получи по-сурово наказание от изгнание. Кълна се в гърдите на Меш! Ако играеш против своите, ще загубиш цялата игра. Това именно не могат да проумеят тия хора, лишени от патриотизъм, подтиквани единствено от самолюбие. Макар че според мен на Харт му е, кажи-речи, все едно къде се намира, щом може да интригантствува, за да се добере до някаква власт. Пък и както виждате, от пет месеца е тук и не му е толкова зле.

— Не му е толкова зле.

— И вие му нямате доверие, нали?

— Да, нямам.

— Радвам се, че чувам това, господин Ай. Не мога да проумея защо Йегей и Обсъл държат толкова на тоя човек. Доказано е, че той е предател, който работи за собствена изгода и се мъчи да се задържи на вашата шейна, господин Ай, докато може. Така виждам аз нещата. Хм, не зная дали бих го возил безплатно, ако дойде да ме моли!

Шусгис подкрепяше мнението си с енергично пъхтене и кимане, като ми се усмихваше, усмивка на добродетелен човек към друг също такъв. Колата се носеше леко по широките, добре осветени улици. Сутрешният сняг се бе разтопил, само край канавките бяха останали мръсни купчинки; сега валеше дъжд, студен, ситен дъжд.

Големите сгради в центъра на Мишнори, държавните учреждения, училищата, йомешките храмове, бяха така замъглени от дъжда под ярката светлина на високите улични лампи, че сякаш се топяха. Ъглите им бяха неясни, фасадите — нашарени на ивици, покрити с капчици роса, замърсени. Имаше нещо призрачно, невеществено в самата тежест на този град, строен от монолити, това монолитно състояние, което даваше име и на частите, и на цялото. И Шусгис, моят добродушен домакин, тромав, солиден човек, също беше някак неясен по ръбовете и краищата, малко, съвсем мъничко невеществен.

Откакто преди четири дни бях поел с колата си през просторните златни поля на Оргорейн, за да започна успешния си поход към съкровените светилища на Мишнори, все ми липсваше нещо. Но какво? Чувствувах се изолиран. Напоследък не усещах студа. Тук поддържаха в стаите сносна топлина. В последно време не ядях с удоволствие. Орготейците готвеха блудкаво; това не ми вредеше. Но защо хората, с които се срещах, независимо дали бяха добре или зле разположени към мен, също изглеждаха блудкави? Между тях имаше ярки личности — Обсъл, Слоз, красивият и противен Гаум — и все пак на всеки от тях му липсваше някакво качество, някакво измерение; и не бяха убедителни. Не бяха твърде солидни.

Като че ли, мислех си аз, не хвърляха сенки.

Това твърде претенциозно гадаене е съществена част от работата ми. Ако не бях способен да го върша поне донякъде, нямаше да отговарям на изискванията на Подвижен; получил съм официална подготовка за тази работа на Хейн, където я величаят със званието Задълбаване. То може да се охарактеризира като интуитивно долавяне на една етична цялост, следователно се стреми да намери изражение не в смислени символи, а в метафори. Аз никога не съм бивал блестящ Задълбател и понеже тази нощ бях уморен, се доверявах само на своята интуиция. Когато се прибрах в апартамента си, потърсих убежище под горещия душ. Но дори там изпитвах смътна тревога, като че горещата вода не беше съвсем реална и надеждна и не можеше да се разчита на нея.