Лявата ръка на мрака

3. ЛУДИЯТ КРАЛ

Спах до късно и прекарах до обед в четене на бележките си за дворцовия етикет и наблюденията върху гетенейската психология и обноски, направени от моите предшественици — Изследователите. Не можех да схвана прочетеното, което всъщност нямаше значение, защото го знаех наизуст, и четях просто за да заглуша вътрешния глас, който непрекъснато ми повтаряше: „Всичко удари на камък.“ Когато не успявах да го заглуша, спорех с него, твърдейки, че мога да се справя и без Естравен — може би по-добре, отколкото с него. В края на краищата работата ми тук беше само за един човек. Има само един Първи Подвижен. Първата вест от Вселенския съюз се разгласява на който и да е свят от един-единствен глас, от един-единствен човек, присъствуващ лично, присъствуващ сам. Той може да бъде убит, както станало с Пелелдж на Таурус-4, или затворен при луди, като първите трима Подвижни на Гао, един след друг; и все пак практиката се поддържа, понеже е ефикасна. Един-единствен глас, говорещ истината, представлява по-голяма сила от цели флоти и армии, стига да разполага с време, много време; а времето е нещо, което Вселенският съюз има в изобилие… А ти нямаш, каза вътрешният глас, но аз го накарах да млъкне и пристигнах в двореца за аудиенцията си с краля в два часа, изпълнен със спокойствие и решителност. Всичко това мигновено изчезна в чакалнята, преди дори да видя краля.

Дворцовите стражи и прислужници ме бяха довели до чакалнята през дългите зали и коридори на кралската резиденция. Един адютант ме помоли да почакам и ме остави сам във високата стая без прозорци. Аз стоях там, пременен като за посещение при монарх. Бях продал четвъртия си рубин (тъй като Изследователите бяха докладвали, че гетенейците подобно на земляните ценят много въглеродните камъни, дойдох до Зима с цял джоб такива скъпоценности, за да си пробивам път) и похарчил една трета от получената сума за облекло за вчерашния парад и днешната аудиенция: всичко беше ново, много дебело и добре ушито, каквото е облеклото в Кархида — бяла риза, изплетена от кожа, сив брич, дълго наметало от синьозелена кожа, подобно на дреха на херолд — хиб, нова шапка, нови ръкавици, запъхнати под подобаващ ъгъл под хлабавия колан на хиба, нови ботуши… Увереността, че съм добре облечен, засилваше чувството ми на спокойствие и решителност. Аз се оглеждах спокойно и решително.

Подобно на цялата кралска резиденция, тази стая беше висока, червена, стара, гола, с хладен дъх на плесен във въздуха, сякаш лъхаше течение не от други стаи, а от други векове. В огнището пращеше огън, но не топлеше. Огньовете в Кархида са предназначени да стоплят душата, а не плътта. Машинно-индустриалната епоха на изобретенията в Кархида датира най-малко от три хиляди години и през тия тридесет века са изнамерени чудесни, икономични уреди за централно отопление, използващи парата, електричеството и други източници, но тукашните жители не ги инсталират в къщите си. Може би ако стореха това, щяха да загубят физиологическата си защита от атмосферни влияния, като арктически птици, държани в топли палатки, чиито крака измръзват, когато ги пуснат навън. Аз обаче, тропическа птица, зъзнех; зъзнех по един начин навън и по друг начин вътре, непрекъснато и повече или по-малко осезаемо зъзнех. Крачех назад-напред, за да се стопля. В дългата чакалня нямаше почти нищо друго освен мен и огъня: табуретка и маса, на която стояха купа от белемнит и старо радио с дърворезба, инкрустирано със сребро и кост, прекрасна творба на изкуството. То свиреше тихо и аз го поусилих, като чух, че провлаченият Псалм или Химн, който предаваха, бе изместен от Дворцовия бюлетин. По правило кархидейците не четат много, предпочитат да слушат новини и литература, а не да ги виждат; книгите и телевизорите са по-малко разпространени от радиоапаратите, а вестници не съществуват. Бях пропуснал утринния бюлетин на домашния си апарат и сега слушах с половин ухо, а умът ми беше другаде, докато най-после неколкократното повтаряне на името привлече вниманието ми и ме накара да спра разходката си. Какво предаваха във връзка с Естравен? Четяха наново някаква прокламация.

„Терем Харт рем ир Естравен, велможа на Естър в Керм, с настоящата заповед загубва благородната си титла и мястото си в събранията на кралството и му се нарежда да напусне кралството и всички владения на Кархида. Ако не се оттегли от кралството и всички владения в тридневен срок или ако през живота си се върне в кралството, да бъде умъртвен от всеки срещнат човек без по-нататъшна присъда. Нито един жител на Кархида не бива да позволява на Харт рем ир Естравен да му говори или да престои в къщата му или на земите му под страх от наказание със затвор и нито един жител на Кархида не бива да дава или заема на Харт рем ир Естравен пари или вещи, нито да връща какъвто и да било дължим му дълг под страх от наказание със затвор или глоба. Нека всички жители на Кархида знаят и разгласяват, че престъплението, за което Харт рем ир Естравен се осъжда на изгнание, е предателство: под предлог, че служи вярно на краля, е призовавал тайно и открито в Събранието и в двореца, щото държавата-кралство Кархида да се откаже от своя суверенитет и от властта си, за да стане по-нискостояща и подчинена държава в някакъв си Съюз на народите, във връзка с което нека всички знаят и разгласяват, че такъв съюз не съществува, а е хитрост и безпочвена измислица на някои заговорничещи предатели, които се стремят да отслабят кралската власт в Кархида в полза на действителните настоящи врагове на страната. Одгуирни Тува, осем часът, в Ерхенрангския дворец, АРГАВЕН ХАРДЖ.“

Заповедта бе отпечатана и разлепена на няколко порти и крайпътни стълбове из града и горното е дословен превод на един такъв афиш.

Първият ми порив беше прост. Изключих радиото, сякаш да го възпра да не дава показания против мен, и се завтекох към вратата. Там, естествено, се спрях. Върнах се при масата до огнището и застанах там. Вече не бях нито спокоен, нито решителен. Исках да отворя куфарчето си, да извадя ансибъла и да предам до Хейн съобщение: „Спешно! Моля за съвет.“ Потиснах този порив, защото беше още по-глупав от първия. За щастие нямах време за други пориви. Двойната врата в отсрещния край на чакалнята се отвори, и адютантът се дръпна настрана, за да мина, съобщавайки името ми: „Генри Ай“ — аз се казвам Генли, но кархидейците не могат да произнесат „л“ — и ме остави в Червената зала с крал Аргавен XV.

Тази Червена зала в кралската резиденция е огромна, високо, продълговато помещение. Половин миля до камините. Половин миля до тавана, от чиито мертеци висят червени, прашни драпирани завеси и знамена, окъсани с течение на времето. Прозорците представляват само прорези или цепнатини в дебелите стени, светлините са малобройни, мъждиви и поставени нависоко. Новите ми ботуши правят „трак-трак-трак“, докато крача през залата към краля, шестмесечно пътуване.

Аргавен стоеше пред средната, най-голяма от трите камини, на ниска, широка естрада или платформа: дребна фигура в червеникавия полумрак, с доста обемист корем, изправен отвесно тъмен силует, чиито черти не личат, само големият пръстен с печат лъщи на палеца.

Спрях се до края на платформата и както ме бяха посъветвали, не направих и не казах нищо.

— Приближете се, господин Ай. Седнете.

Подчиних се, заемайки стола от дясната страна на средната камина. На всичко това ме бяха научили. Аргавен не седна; той стоеше прав на десет крачки от мен, гърбом към бучащите ярки пламъци, и след малко проговори:

— Кажете ми каквото имате да казвате, господин Ай. Доколкото съм осведомен, носите някакво послание.

Лицето, което се извърна към мен, зачервено и набраздено от сенките и светлината на огъня, беше плоско и жестоко като луната. Мътната, ръждива луна на Зима. Аргавен не изглеждаше нито така царствен, нито толкова мъжествен, както когато го гледаш от разстояние, сред придворните му. Гласът му беше тънък, а свирепата си, безумна глава държеше под ъгъл, изразяващ особено високомерие.

— Ваше величество, каквото имам да кажа, изхвръкна отглавата ми, току-що научих за изпадането на велможата Естравен в немилост.

При тези думи Аргавен се усмихна с широко разтегната уста и втренчен поглед. Той се засмя пискливо, като ядосана жена, която се преструва, че й е весело.

— Проклет да бъде — каза той — тоя надут, превзет, вероломен предател! Снощи вие сте вечеряли с него, а? И ви е разправял какъв властен човек е той, как разиграва краля и колколесно ще се спогодите с мен, след като ми е говорил за вас, нали? Това ли ви е говорил, господин Ай?

Колебаех се.

— Ще ви кажа какво ми говори за вас, ако любопитствувате да узнаете — продължи кралят. — Той ме съветваше да ви откажа аудиенция, да ви карам да чакате, може би да ви експедирам в Оргорейн или на Островите. От половин месец ме увещава, отвратителна безочливост! А него експедирам сега в Оргорейн, ха-ха-ха!…

Отново пискливият фалшив смях и докато се смееше, пляскаше с ръце. Между завесите в края на платформата се показа незабавно един безмълвен телохранител. Аргавен му изръмжа и той изчезна. Продължавайки да се кикоти и да ръмжи, Аргавен се приближи и се вторачи право в мен. Тъмните ириси на очите му пламтяха с леко оранжев огън. Аз се уплаших от него много повече, отколкото очаквах.

Не виждах друг изход от тия несъобразности освен откровеността. Казах:

— Искам само да запитам, ваше величество, смятате ли ме за замесен в престъплението на Естравен.

— Вас ли? Не. — Той ме гледаше още по-вторачено. — Не зная що за дявол сте, господин Ай, сексуален особняк, изкуствено чудовище или посетител от Царствата на Празното пространство, ала вие не сте предател, само чуждо оръдие. Аз не наказвам оръдия. Те причиняват вреда само в ръцете на лош работник. Позволете ми да ви дам един съвет. — Аргавен произнесе това със странно наблягане и задоволство и в тоя момент си помислих, че никой друг от две години не бе ми давал съвет. Отговаряха на въпросите ми, но никога открито не ми даваха съвет, дори Естравен по времето, когато беше най-услужлив. Трябва да е свързано с шифгретора. — Не се оставяйте да ви използуват други, господин Ай — говореше кралят. — Стойте настрана от всякакви партии. Лъжете сам, вършете работата си сам. И не се доверявайте никому. Разбирате ли? Не се доверявайте никому. Проклет да бъде тоя безочлив лъжец и предател, дето му се доверявах. Аз поставих сребърната верижка на гнусната му шия. По-добре да бях го обесил с нея. Никога не съм му имал доверие. Никога. Човек не бива никому да се доверява. Остави го да умре от глад на Мишнорийското бунище, да му изгният червата, ала никога… — Крал Аргавен се тресеше, давеше се, мъчеше се да си поеме дъх с хълцане, обърнат гърбом към мен. Риташе цепениците в големия огън, докато гъст облак искри обви лицето му, посипа се по косата и черната му туника, а той ги ловеше с разперени ръце.

Без да се обръща, говореше с писклив неприятен глас:

— Кажете каквото имате да казвате, господин Ай.

— Може ли да задам на ваше величество един въпрос?

— Да. — Застанал с лице към огъня, той се полюляваше от крак на крак. Трябваше да говоря на гърба му.

— Вярвате ли, че съм такъв, за какъвто се представям?

— Естравен караше лекарите да ми пращат безкрайни записи за вас, а също и инженерите в Работилниците, които пазят колата ви, и тъй нататък. Невъзможно е всички да бъдат лъжци, а всички казват, че не сте човек? А какъв сте тогава?

— Значи, ваше величество, има други като мен. Сиреч, аз съм представител…

— На тоя съюз, на тая власт, да, много добре. За какво са ви пратили тук, това ли искате да ви запитам?

При все че Аргавен може би не беше нито уравновесен, нито умен, той отдавна бе усвоил увъртанията, предизвикателствата и риторичните тънкости, използувани в разговор от ония, чиято главна цел в живота е да постигнат и поддържат отношения на шифгретор на високо равнище. Цели сфери от тия отношения още ми бяха неизвестни, но аз знаех нещичко за тяхната конкурентна, целяща извоюване на престиж страна и за вечния словесен двубой, който може да избухне при това. Че не се бях вкопчил в двубой с Аргавен, а се опитвах да установя връзка с него, беше само по себе си необяснимо.

— Аз никога не съм го крил, ваше величество, Вселенският съюз желае съюз с народите на Гетен.

— С каква цел?

— Материална изгода. Разширяване на знанията. Увеличаване на разнообразието и силата на сферата на разумния живот. Обогатяване на хармонията и по-голяма прослава на бога. Любопитство. Приключение. Наслада.

Аз не говорех на езика на ония, които управляват хората — крале, завоеватели, диктатори, пълководци; на тоя език нямаше отговор на въпроса му. Мрачен и разсеян, Аргавен гледаше втренчено огъня, пристъпяйки от крак на крак.

— Колко голямо е това кралство от Нийде, този Вселенски съюз?

— В сферата на Вселенския съюз влизат осемдесет и три обитаеми планети, а на тях има около три хиляди народа или антротипични групи…

— Три хиляди? Разбирам. А кажете ми сега, защо е нужно ние, един срещу три хиляди, да се свързваме с всички тия народи от чудовища, живеещи в Празното пространство? — В тоя момент той се обърна да ме погледне, защото продължаваше двубоя, задавайки един реторичен въпрос почти като шега. Но шегата беше плитка. Той — както ме бе предупредил Естравен — беше неспокоен, разтревожен.

— Три хиляди народа на осемдесет и три свята, ваше величество; ала най-близкият до Гетен е на седемнайсет години път с кораби, движещи се почти със скоростта на светлината. Ако мислите, че Гетен може да очаква грабежи и тревоги от такива съседи, имайте пред вид разстоянието, на което живеят те. Никой в космоса не вижда смисъл да се занимава с грабежи. — Аз не споменавах за война, и то по основателна причина, тъй като няма такава дума в кархидейския език. — В търговията обаче има смисъл. Обмяна на идеи и технически методи, предавани с ансибъл; на стоки и предмети, пращани с пилотирани или непилотирани кораби. Посланици, учени и търговци, някои от тях биха могли да идват тук, докато пък ваши биха могли да идват при нас. Вселенският съюз не е кралство, а координатор, център за търговия и знания; без него връзката между човешките светове би била случайна, а търговията — много рискована, както можете сами да се убедите. Човешкият живот е твърде къс, за да преодолява скоковете във времето между световете, ако няма организация и централизиране, контрол, последователност в работата; ето защо тези светове стават членове на Вселенския съюз… Както знае ваше величество, всички ние сме човеци. Всички ние. Всички човешки светове са заселени преди векове от един свят — Хейн. Ние сме различни, но всички сме синове на едно Огнище…

Нищо от това не възбуди любопитството на краля, нито го успокои. Аз продължих още известно време, мъчейки се да му втълпя, че неговият шифгретор и тоя на Кархида ще бъде засилен, а не застрашен от присъствието на Вселенския съюз, но напразно, Аргавен стоеше на мястото си мрачен като стара видра в клетка, поклащайки се назад-напред, от крак на крак, назад-напред, оголвайки зъбите си в мъчителна усмивка. Аз млъкнах.

— Всички ли са черни като вас?

Гетенейците са обикновено жълтокафяви или червенока-фяви, но бях виждал мнозина тъмнокожи като мен.

— Някои са и по-черни — отговорих; — имаме от всички цветове — и отворих куфарчето си (вежливо прегледано от охраната на двореца през четирите етапа от приближаването ми до Червената зала), в което се намираха ансибълът ми и няколко снимки. Снимките — филми, фотографии, картини, активи и няколко кубчета — представляваха малка галерия наЧовека: жители на Хейн, Чифеуар и Сета; на Ес, Тера и Алтера; на Най-далечните, на Каптейн, ОлуЛ, Таурус-4, Роканан, Енсбо, Сайм, Где и Шеашелско пристанище… Кралят погледна две-три бегло, без интерес.

— Какво е това?

— Човек от Сайм, жена. — Трябваше да си послужа с думата, която гетенейците прилагат само спрямо личност във връхната фаза на кемъра, тъй като с дублета обозначават животно от женски пол.

— Постоянно?

— Да.

Той пусна кубчето и се заклати от крак на крак, като ме гледаше вторачено или по-право погледът му минаваше малко покрай мен, а светлината на огъня играеше по лицето му.

— Всички ли са такива… като вас?

Не можех да ги избавя от това препятствие. Трябваше на края да се научат сами да го преодолеят.

— Да. Гетенейската полова физиология, доколкото знаем, е уникална сред човешките същества.

— Значи всички те, от тия други планети, са в постоянен кемър? Общество на извратени? Така казваше велможата Тайб; мислех, че се шегува. Е, може да е истина, но е отвратително, господин Ай, и не мога да проумея защо човешки същества тук, на нашата земя, трябва да желаят или да търпят отношения със същества, които толкова чудовищно се различават от тях. Но в края на краищата вие сте тук може би за да ми кажете, че нямам избор по тоя въпрос.

— Изборът на Кархида зависи от ваше величество.

— А ако изгоня и вас?

— Е, ще си отида. Може да опитам пак с друго поколение…

Това го жегна. Той избухна:

— Да не сте безсмъртен?

— Не, съвсем не, ваше величество. Но скоковете във времето са полезни. Ако тръгна сега от Гетен за най-близкия свят, Олул, ще ми бъдат нужни седемнайсет години планетно време, за да стигна дотам. Скачането във времето е функция на пътуването почти със скоростта на светлината. Ако просто завия и поема обратно, няколкото часа, които ще прекарам на кораба, ще се равняват тук на трийсет и четири години; и бих могъл да почна всичко отначало.

Но мисълта за скачане във времето, която с измамния си намек за безсмъртие бе обайвала всеки, който ме слушаше, от рибаря на остров Хорден до министър-председателя, го оставяше равнодушен. Сочейки ансибъла, той запита с пискливия си, рязък глас:

— Какво е това?

— Ансибъл, апарат за свръзка, ваше величество.

— Радио ли?

— Той не използува радиовълни или каквато и да е форма на енергия. Принципът, върху който работи, константата на едновременността, е сходен в някои отношения с гравитацията… — Пак бях забравил, че не говоря на Естравен, който бе чел всички доклади за мен и слушал внимателно и схватливо всички мои обяснения, а на един отегчен крал. — Той, ваше величество, може да предава съобщение едновременно до две каквито и да било точки. Където и да са те. Едната точка трябва да е неподвижна, на планета с определена маса, а другият край да бъде преносим. Ето това е краят. Насочил съм координатите към Първичния свят, Хейн. На кораб НАФАЛ са му нужни 67 години, за да измине разстоянието между Гетен и Хейн, но ако напиша съобщение на тази клавиатура, то ще бъде получено на Хейн в същия момент, в който го пиша. Желае ли ваше величество да съобщи нещо на Неподвижните на Хейн?

— Аз не говоря космическия език — отвърна кралят с тъпата си, злобна усмивка.

— Ще поставят дежурен помощник — аз ги предупредих, — който може да си служи с кархидейски.

— Какво имате пред вид? Как?

— Е, както знаете, ваше величество, аз не съм първият чуждоземен, дошъл на Гетен. Преди мен е имало група Изследователи, които не разгласили присъствието си, а се стараели по възможност да минат за гетенейци и цяла година обикаляли Кархида, Оргорейн и Архипелага. После си заминали и докладвали на Вселенския съюз; това било преди повече от четиридесет години, при царуването на вашия дядо. Докладът им бил извънредно благоприятен. Така че аз проучих събраните от тях сведения и записаните от тях езици и дойдох. Желае ли ваше величество да види как работи апаратът?

— Не обичам фокуси, господин Ай.

— Това не е фокус, ваше величество. Някои от вашите учени са го проучили…

— Аз не съм учен.

— Вие сте монарх, ваше величество. Равните вам в Първичния свят на Вселенския съюз чакат да чуят думата ви.

Той ме изгледа свирепо. В усилията си да го полаская и заинтригувам аз го бях подмамил в капана на престижа. Ала всичко удряше на камък.

— Много добре. Попитайте вашата машина, защо човек става предател?

Зачуках полека по клавишите, които бяха настроени на кархидейската азбука: „Крал Аргавен Кархидейски пита Неподвижните на Хейн защо човек става предател.“ Буквите светваха по малкия екран и изчезваха. Аргавен наблюдаваше, прекратил за минута неспокойното си въртене.

Настъпи пауза, дълга пауза. Някой на седемдесет и две светлинни години далеч сигурно трескаво перфорираше въпроси на езиковия компютер за кархидейски, ако не и на философски компютер-хранилище. Най-после на екрана светнаха ярки букви, задържаха се известно време и бавно избледняха:

Когато лентата се изписа, аз я откъснах и я подадох на Аргавен. Той я захвърли на масата, приближи се пак до средната камина, едва не се завря в нея, зарита пламтящите цепеници и замаха искрите с ръце.

— Полезен отговор, доколкото може да се очаква от всеки Гадател. Отговорите не са достатъчни, господин Ай. Нито вашата кутия, вашата машина там. Нито вашата кола, корабът ви. Торба с фокуси и фокусник. Вие искате да ви повярвам, да повярвам на вашите приказки и послания. Но защо е нужно да вярвам или да слушам? Дори някъде далеч сред звездите да има осем хиляди свята, пълни с чудовища, какво от това? Ние не искаме нищо от тях. Избрали сме си начина на живот и го следваме от дълго време. Кархида е на прага на нова епоха, нова велика ера. Ние ще си вървим по нашия път. — Той се поколеба, сякаш бе загубил нишката на своя аргумент — може би не собствения си аргумент преди всичко. Щом Естравен не беше вече Ухото на краля, трябва да е някой друг. — И ако има нещо, което тия вселенци искат от нас, нямаше да ви пратят сам. Това е подигравка, измама. Сега да бяха надошли тук хиляди чуждоземци.

— Но не са нужни хиляда души, за да отворят една врата, ваше величество.

— Може би са нужни, за да я държат отворена.

— Вселенският съюз ще почака, докато я отворите, ваше величество. Той нищо няма да ви натрапва насила. Аз съм пратен сам и ще остана тук сам, за да не се страхувате от мен.

— Да се страхувам от вас ли? — възкликна кралят високо и пискливо, обръщайки с усмивка насеченото си от сенки лице. — Но аз наистина се страхувам от вас, Пратенико. Страхувам се от ония, които са ви пратили. Страхувам се от лъжци и от фокусници, а най ме е страх от горчивата истина. Затова управлявам страната си добре. Понеже само със страх се управляват хората. Нищо друго не е резултатно. Нищо друго не трае достатъчно дълго. Вие сте такъв, какъвто заявявате, че сте, и все пак виждам във вас подигравка, измама. Няма нищо между звездите, освен празно пространство, ужас и мрак, а вие идвате от всичко това сам и се опитвате да ме плашите. Мен вече ме е страх, а аз съм кралят. Страхът е крал! А сега си събирайте капаните и фокусите и се махайте, повече приказки са излишни. Наредих да ви оставят да се движите свободно из Кархида.

Така се разделих с краля — „трак-трак-трак“ по дългия червен под в червения полумрак на залата, докато най-сетне двойната врата се затвори и ме лиши от неговото присъствие.

Бях се провалил. Провалил се във всички отношения. Когато обаче излязох от кралската резиденция и тръгнах през двора на палата, безпокоеше ме не провалът ми, а ролята на Естравен в него. Защо кралят го бе осъдил на изгнание, загдето се бе застъпвал за каузата на Вселенския съюз (което, изглежда, беше смисълът на прокламацията), щом (според самия крал) той е вършил обратното? Кога е започнал да съветва краля да се пази от мен и поради какво? Защо той е осъден на изгнание, а мен ме оставят да си ходя свободно? Кой от тях лъже повече и за какъв дявол лъжат?

Естравен — за да спаси кожата си, реших аз, а кралят — за да спаси престижа си. Обяснението беше просто. Но действително ли Естравен ме е лъгал някога? Убедих се, че не зная.

Минавах край Червената ъглова сграда. Вратите на градината стояха отворени. Погледнах белите серемови дървета, надвесени над тъмния басейн, пътеките от розови тухли, които лежаха пусти под спокойната сивкава светлина на следобеда. Под сянката на скалите до басейна все още имаше малко сняг. Представих си как Естравен ме чакаше тук снощи, докато снегът валеше, и ме прониза искрено съжаление за този човек, когото бях видял на вчерашния парад облян в пот, великолепен под тежестта на своите доспехи и власт, човек във върха на кариерата си, могъщ и величествен — сега пропаднал, повален, съсипан. Бягащ към границата, смъртта е на три дена зад него и никой не му говори. Смъртната присъда е рядкост в Кархида. Животът на Зима е труден и обикновено хората там предоставят смъртта на природата или на гнева, а не на закона. Чудех се как ще пътува Естравен, преследван от тая присъда. Не с кола, защото всички коли тук са дворцова собственост; ще го вземе ли кораб или сухопътна лодка? Или ще поеме пеш по пътя, носейки каквото може да носи със себе си? Кархидейците ходят предимно пеш; нямат товарни животни, летящи превозни средства, времето през по-голямата част от годината пречи на скоростния моторен транспорт, а и са хора, които не бързат. Представях си как този горд човек отива стъпка по стъпка в изгнание, дребна фигура, крачеща тежко по дългия път на запад към Залива. Всичко това ми мина и излезе от главата, когато минавах през портата на Червената ъглова сграда, а с него отлитнаха и обърканите ми догадки за постъпките и подбудите на Естравен и краля. Аз бях скъсал с тях. Бях се провалил. А по-нататък?

Трябваше да отида в Оргорейн, съседа и съперника на Кархида. Но щом се озовях там, сигурно щеше да ми бъде трудно да се върна в Кархида, а тук имах още недовършена работа. Не биваше да се изпуска предвид, че целият ми живот можеше да мине в изпълнение на мисията, възложена ми от Вселенския съюз. Излишно бе да бързам. Нямаше нужда да търча към Оргорейн, преди да съм научил нещо повече за Кархида, особено за Крепостите. Две години бях отговарял на въпроси, сега исках аз да ги задавам. Но не в Ерхенранг. Най-после бях разбрал, че Естравен ме е предупреждавал и при все че можех да не вярвам на предупрежденията му, не биваше да ги пренебрегвам. Той ми бе казвал, макар и със заобикалки, да се махна от града и двореца. Кой знае защо си спомних зъбите на велможата Тайб… Кралят ми бе разрешил да се движа свободно из страната; ще се възползувам от това. Както казват във Вселенското училище, когато дейността не принася полза, събирай сведения; когато и сведенията не принасят полза, спи. Ала още не ми се спеше. Ще замина иа изток, към Крепостите, и може би ще събера сведения от Гадателите.