12. ЗА ВРЕМЕТО И МРАКА

Из „Словата на върховния жрец Тухулм“, книга от йомешкото свещено писание, съставена в Северен Оргорейн преди около 900 години.


Меш е Средата на Времето. Този момент от живота му, когато виждал ясно всички неща, настъпил, след като живял на земята тридесет години, а после живял на земята още тридесет години, тъй че Прозрението станало в средата на живота му. И всички векове до Прозрението били толкова дълги, колкото дълги ще бъдат след Прозрението, което се случило в Средата на Времето. А в Средата няма минало и бъдеще време. Тя е в цялото минало. Тя е в цялото бъдеще. Не е била и никога няма да бъде. Тя е сега. Тя е всичко.

Нищо не остава невидено.

Един бедняк от Шеней дошъл при Меш да се оплаче, че няма храна за детето от своята плът, нито зърно да засее, защото от дъждовете семето изгнило в земята и всички обитатели на огнището му гладували. Меш рекъл:

— Копай из каменните поля на Туереш и ще намериш там имане от сребро и скъпоценни камъни; защото виждам как един крал ги заравя там преди десет хиляди години, когато съседен крал влиза във вражда с него.

Беднякът от Шеней копал в морените на Туереш и изровил от мястото, което му посочил Меш, голямо съкровище от стари скъпоценности, и като го съзрял, се разкрещял от радост. Но Меш, който стоял наблизо, се разплакал, като го съгледал, и рекъл:

— Виждам човек, който убива своя брат по огнище заради един от тия рязани камъни. Това става след десет хиляди години и костите на убития ще лежат в този гроб, където лежи съкровището. О, човече от Шеней, зная къде е и твоят гроб: вижам те проснат в него.

Животът на всеки човек е в Средата на Времето, защото Меш вижда всички в Прозрението си и всички са в Очите му. Ние сме зениците на неговите Очи. Нашите дела са негово Прозрение, битието ни — негово Знание.

В дебрите на Орненската гора, дълга сто мили и широка още сто, има едно старо и много развито хеменово дърво със сто клона, а на всеки клон — по хиляда вейки, а на всяка вейка — по сто листа. Дървото рекло на корените си:

— Всичките ми листа се виждат, освен един, оня в сянката, хвърляна от всички останали. Този единствен лист аз крия. Кой ще го съзре в мрака на моите листа? И кой ще ги преброи?

В скитанията си Меш минавал през Орненската гора и откъснал от това дърво този единствен лист.

Нито една дъждовна капка не пада през есенните бури, след като е падала преди, а дъждът е валял, вали и ще вали през всички есени на годините. Меш виждал всяка капка там, където е падала, пада и ще пада.

В Очите на Меш са всички, звезди и мрачините между звездите: и всички са ярки.

В отговора на въпроса на Шортския велможа, в мига на Прозрението, Меш видял цялото небе като едно слънце. Над земята и под земята целият небесен свод бил ярък като повърхността на слънцето и нямало никакъв мрак. Защото виждал не което е било, не което ще бъде, а което е. Пред очите му били всички звезди, които бягат и отнасят светлината си, и всички те светели в този миг5.

Мрак има само в очите на простосмъртния, който мисли, че вижда, ала не вижда. В Погледа на Меш няма мрак.

Ето защо тия, които призовават мрака6, Меш подиграва като глупци и ги заплюва, защото наричат мрака такъв, какъвто не е — Начало и Край.

Няма нито начало, нито край, защото всички неща са в Средата на времето. Както всички звезди може да се отразят в кръгла дъждовна капка, падаща през нощта, така и всички звезди отразяват дъждовната капка. Няма нито мрак, нито смърт, защото всички неща съществуват в светлината на Момента и техният край и тяхното начало са едно.

Едно средище, един поглед, един закон, една светлина. Гледайте сега в Очите на Меш!

Загрузка...