Лъчът на живота

Битката и смъртта

В Москва пламтеше лудешка електрическа нощ. Светеха всички прозорци и в жилищата нямаше място, където да не сияят крушки с махнати абажури. В нито едно жилище в Москва, която наброяваше четири милиона население, не спеше нито един човек освен пеленачетата. В жилищата ядяха и пиеха на крак, в жилищата се разнасяха викове и час по час разкривени лица надничаха през прозорците от всички етажи, устремявайки погледи към небето, което беше разсечено във всички посоки от прожектори. В небето от време на време пламваха бели светлини, хвърляха разтапящи се бледи конуси над Москва и изчезваха, угасваха. Небето непрекъснато бучеше от много ниския аеропланен тътен.

Призори през съвсем безсънната Москва, незагасила нито една крушка нагоре по Тверская, помитайки всичко изпречило й се, което се притискаше към входовете и витрините и трошеше техните стъкла, премина многохилядната, чаткаща с копита по паветата змия на конната армия. Връхчетата на малиновите качулки се люшкаха на сивите гърбове и връхчетата на копията боцкаха небето. Подплашената и виеща тълпа като че ли се посъвзе, щом видя напиращите напред, разсичащи разплисканото зарево на безумието редици. От време на време, прекъсвайки редиците на конниците, с открити лица минаваха пак на коне странни фигури със странни фереджета, с тръби и стоманени бутилки, привързани на гърбовете им с ремъци. След тях пълзяха грамадни автоцистерни с много дълги ръкави и маркучи, съвсем като на пожарникарските коли, и тежки, разтрошаващи паветата, затворени отвсякъде и светещи с тесните си бойници танкове с гъсенични лапи. Прекъсваха се редиците на конниците и се занизаха автомобили, целите обковани със сиви брони, със същите щръкнали навън тръби и с бели нарисувани черепи от двете страни под надписа „Газ“ и „Доброхим“.

Институтът беше слабо осветен. До него събитията долитаха само на откъслечни, мъгляви и глухи отзвуци. Веднъж под огнения часовник близо до Манежа изтрещя като ветрило залп, бяха разстреляли на място мародерите, които се опитали да ограбят едно жилище на Волхонка. Автомобилното движение по улицата беше слабо, то се бе струпало около гарите. В кабинета на професора, където едва-едва светеше една лампа, хвърляща снопче светлина върху бюрото, Персиков седеше, подпрял главата си с ръце, и мълчеше. Около него се разнасяше слоест дим. Лъчът в сандъчето беше угаснал. Професорът не работеше, нито пък четеше. Отместен настрана, под левия му лакът лежеше вчерашният бюлетин с телеграмите, отпечатан на тясна хартиена лента, в който се съобщаваше, че Смоленск гори целият и че артилерията обстрелва можайската гора по квадрати, за да унищожи залежите от крокодилски яйца, снесени във всички влажни дерета. Съобщаваше се, че самолетната ескадрила край Вязма е действувала много успешно и е заляла с газ почти цялата околия, но че човешките жертви в тези пространства са неизчислими, защото населението, вместо да напуща околиите в рамките на една правилна евакуация, се мятало на разпокъсани групички на свой риск — кой накъдето види. Съобщаваше се, че в можайското направление самостоятелната кавказка кавалерийска дивизия блестящо е спечелила боя с щраусовите ята, изклала ги е до крак и е унищожила грамадно количество щраусови яйца.

Професорът изобщо не беше чел бюлетина, гледаше с изцъклени очи право пред себе си и пушеше. Освен него в института имаше само двама души — Панкрат и час по час започващата да плаче икономка Маря Степановна, която прекарваше вече трета безсънна нощ в кабинета на професора, защото той за нищо на света не искаше да се откъсне от своето единствено угаснало сандъче. Институтът мълчеше и всичко стана внезапно.

Откъм тротоара ненадейно се зачуха пълни с омраза звънливи викове, които накараха Маря Степановна да скочи и да изпищи. На улицата се замяркаха светлините на фенери и се чу гласът на Панкрат откъм вестибюла. Страшно се задумка по желязната входна врата на института, стените се разтресоха. След това се пръсна голямото стъкло в съседния кабинет. Издрънча и се изсипа стъклото в кабинета на професора и едно сиво паве прехвърча през прозореца и направи на сол стъклената маса. Жабите в терариумите заподскачаха и надигнаха вопъл. Защура се и запищя Маря Степановна, втурна се към професора, хвана го за ръцете и се развика:

— Бягайте, Владимир Ипатич, бягайте.

Той стана от въртящия се стол, изпъна се, сви показалеца си на кука и й отговори:

— Никъде няма да ида — изрече той, — това е просто глупост, те се мятат като луди… А щом цяла Москва е полудяла, къде да ида? И, моля ви се, престанете да викате. Какво съм виновен аз? Панкрат! — повика той и натисна бутона.

Вероятно искаше Панкрат да сложи край на цялата тая суетня, която той изобщо никога не беше обичал. Но Панкрат вече нищо не можеше да направи. Грохотът завърши с това, че двойната врата на института се разтвори и отдалеч се дочуха изстрели като от тапишник, а после целият институт закънтя от топуркане, викове и трошене на стъкла. Маря Степановна се вкопчи в ръкава на Персиков и го затегли нанякъде, той се изскубна от нея, изправи се в цял ръст и излезе в коридора както си беше по бялата престилка.

— Е? — попита той.

Вратата се разтвори и първото, което се появи в нейната рамка, беше гърбът на един военен с малинов кант и звезда на левия ръкав. Той отстъпваше заднишком откъм вратата, през която напираше да мине яростната тълпа, и стреляше с револвер. После се втурна покрай Персиков и му извика:

— Спасявайте се, професоре, нищо повече не мога да направя.

Отвърна му писъкът на Маря Степановна. Военният се шмугна край Персиков, който стоеше като бяла статуя, и изчезна в мрака на криволичещите коридори в срещуположния край. Хората нахълтваха през вратата и крещяха:

— Удрете! Убийте го…

— Световния злодей!

— Ти развъди гадовете!

Разкривени лица, разпрани дрехи заподскачаха из коридорите и някой стреля. Замяркаха се тояги. Персиков отстъпи малко назад, притвори вратата на кабинета, където в ужас бе коленичила на пода Маря Степановна, разпери ръце като разпнат… Той не искаше да пусне тълпата вътре и се развика ядосано:

— Това е феноменална лудост… вие сте същински диви зверове. Какво искате? — Зави: — Вън оттук! — И завърши фразата си с рязкото, познато на всички провикване: — Панкрат, изпъди ги!

Но Панкрат вече никого не можеше да изпъди. С премазана глава, стъпкан и разкъсан на парчета, Панкрат лежеше неподвижно във вестибюла и нови, и нови тълпи нахлуваха покрай него, без да обръщат внимание на стрелбата на милицията откъм улицата.

Един нисък човек с маймунски крака, с разпрано сако, с разкъсан нагръдник, кривнат на една страна, изпревари другите, втурна се към Персиков и със страшен удар на тоягата си му разцепи черепа. Персиков се олюля, започна да пада настрана и последната му дума беше:

— Панкрат… Панкрат.