Лъчът на живота

Пъстрата завъртулка

Професорът светна глобуса и се огледа. Светна рефлектора над дългата експериментална маса, облече си бялата престилка, подрънка с някакви инструменти по масата… Глъчката на пролетна Москва ни най-малко не занимаваше професор Персиков. Той седеше на въртящото се трикрако столче и движеше с пожълтелите си от тютюна пръсти кремалиерата на великолепния цайсов микроскоп, в който беше вложен обикновен непигментиран препарат от пресни амеби. В момента, когато Персиков променяше увеличението от 5 на 10 хиляди, вратата се открехна, подаде се заострена брадичка, кожен нагръдник и асистентът му го повика:

— Владимир Ипатич, нагласих перитония, няма ли да го погледнете?

Персиков пъргаво се смъкна от столчето, остави кремалиерата в междинно положение и въртейки бавно цигара между пръстите си, отиде в кабинета на асистента. Там, на стъклената маса, една полузадушена и примряла от страх и болка жаба беше разпната на корковия статив, а прозрачните й слюдени вътрешности бяха издърпани от окървавения корем в микроскопа.

— Много добре — каза Персиков и долепи око до окуляра на микроскопа.

Явно много интересни неща можеха да се забележат в перитония на жабата, където като на длан се виждаше как по реките на кръвоносните съдове чевръсто се гонят живи кръвни топчета. Персиков забрави за амебите си и в продължение на близо час и половина ту той, ту Иванов се надвесваха над стъклото на микроскопа.

Разтъпквайки изтръпналите си крака, Персиков се изправи, върна се в кабинета си, прозина се, разтърка е пръсти вечно възпалените си клепачи, след това седна на столчето, погледна в микроскопа, сложи пръсти на кремалиерата и понечи да завърти винта, но не го завъртя. С дясното си око Персиков бе видял възмътен бял диск и в него размазани бледи амеби, а насред диска имаше една пъстра завъртулка, приличаща на женска къдрица. Тази завъртулка и самият Персиков, и стотиците му ученици бяха я виждали безброй пъти и никой не се интересуваше от нея, пък и нямаше защо. Цветното снопче светлина само пречеше на наблюдението и показваше, че препаратът не е на фокус. Затова безмилостно го изтриваха с едно завъртане на винта, осветявайки предметната масичка с гладка бяла светлина. Дългите пръсти на зоолога вече стискаха набраздената глава на винта, но изведнъж трепнаха и се отпуснаха. Причина за това беше дясното око на Персиков; то изведнъж се напрегна, изуми се и дори се наля с тревога. За голямо нещастие на републиката на микроскопа седеше не някой посредствен некадърник. Не, седеше професор Персиков! Целият му живот, всичките му помисли се бяха съсредоточили в неговото дясно око. Близо пет минути в каменно мълчание висшето същество наблюдава низшето, измъчвайки и напрягайки окото си над нефокусирания препарат. Всичко наоколо мълчеше.

Закъснял камион мина по улица Херцен и раздруса старите стени ма института. Плоската стъклена паничка с пинцетите издрънча на масата. Професорът пребледня и протегна ръце над мискроскопа като майка над застрашена от опасност рожба. Сега и дума не можеше да става, че Персиков ще завърти винта, о, не, той вече се плашеше да не би някоя отвъдна сила да изтика от полезрението му онова, което бе видял.

Беше пълно бяло утро със златна ивица, прерязала кремавия главен вход на института, когато професорът изостави мискроскопа и отиде с изтръпнали крака до прозореца. Натисна с разтреперени ръце бутона и черните непропускащи светлина щори затулиха утрото, в кабинета се съживи мъдрата научна нощ. Прежълтял и вдъхновен, Персиков застана разкрачен и заговори, вперил сълзящите си очи в паркета:

— Ама как така? Но това е чудовищно!… Чудовищно е — повтори той, адресирайки се до жабите в терариума, но жабите спяха й нищо не му отговориха.

Той помълча малко, после отиде при’ ключа, вдигна щорите, загаси всички лампи и надникна в микроскопа. Лицето му; стана напрегнато, той сключи рошавите си жълти вежди.

— Ами да, ами да — измърмори той, — изчезна. Разбирам. Разбира-ам — проточи, лудешки и вдъхновено загледан в угасналия глобус над главата си. — Това е съвсем просто.

И пак спусна съскащите щори, и пак включи глобуса. Надникна в микроскопа и се озъби радостно, дори сякаш хищно.

— Ще го хвана — тържествено и важно каза той, вдигайки пръст нагоре, — ще го хвана. Може би е от слънцето.

Щорите пак изхвърчаха нагоре. Сега слънцето беше налице. Ето че заля стените на института и падна полегато върху паважа на улица Херцен. Професорът гледаше през прозореца и си правеше сметка къде ще е слънцето през деня. Ту се дръпваше, ту се приближаваше с танцови стъпки и най-сетне се отпусна по корем на перваза.

Пристъпи към важна и тайнствена работа. Сложи микроскопа под стъклен похлупак. На синкавия пламък на спиртника разтопи парче червен восък и залепи ръбовете на похлупака за масата, а на петната червен восък отпечата палеца си. Угаси спиртника, излезе и заключи секретната брава на кабинета.

— Каква чудовищна случайност е, че той ме повика — каза ученият. — Инак изобщо нямаше да го забележа. Но какви могат да са последиците от това?… Последиците може да са страхотни!…