Лъчът на живота

Катастрофата

В нощната редакция на „Известия“ ярко светеха глобусите и дежурният редактор връзваше на оловната маса втора страница с телеграмите „Из съюза на републиките“. Една шпалта му се мярна, той се загледа в нея през пенснето си и се закиска, събра около себе си коректорите от коректорското и метранпажа и показа на всички тази шпалта. На тясната ивица влажна хартия беше отпечатано:

„Грачовка, Смоленска губерния. В околията се е появила птица, голяма колкото кон и рита като кон. Вместо опашка има буржоазни дамски пера.“

Словослагателите се разсмяха.

— По мое време — заговори дежурният редактор, като се кикотеше мазно, — когато работех при Ваня Ситин в „Русское слово“, някои така се напиваха, че започваха да им се привиждат слонове. Право ви казвам. А сега, изглежда, щраусите са на мода.

Словослагателите пак се разсмяха.

— Какво, ще я вкарваме ли в броя, Иван Бонифатиевич? — попита метранпажът.

— Ти луд ли си?! — отговори му дежурният редактор. — Чудя се секретарят как я е пуснал. Това би е най-обикновена пиянска телеграма.

Затова излезлият на другия ден брой на „Известия“ както обикновено съдържаше сума интересни материали, но в него липсваха каквито и да било намеци за грачовския щраус. В кабинета си приват-доцент Иванов, редовен читател на „Известия“, сгъна вестника, прозина се, каза: „Нищо интересно“ — и започна да си облича бялата престилка. А в кабинета на професор Персиков беше лудница. Уплашеният Панкрат стоеше мирно по войнишки.

— Разбрах… слушам — казваше той.

Персиков му връчи запечатан е червен восък плик и рече:

— Отиваш право в отдел „Животновъдство“ при тоя завеждащ Пил цев и му казваш направо, че е свиня. Кажи му, че аз, професор Персиков, съм го казал. И му дай плика. Персиков бушуваше.

— Това е дявол знае какво — скимтеше той, като крачеше из кабинета и потриваше ръце през гумените ръкавици, — това е нечувана подигравка с мен и със зоологията. Докарват ми с камари от тия проклети кокоши яйца, а аз от два месеца не мога да си издействувам това, което ми е необходимо. Сякаш Америка е далеч!

Нахвърли се яростно върху телефона и се залови да звъни на някого. В кабинета му всичко беше готово за някакви тайнствени и крайно опасни опити, хартията за облепяне на вратите беше нарязана на ленти, донесени бяха водолазни шлемове с отвеждащи тръби и няколко лъскави като живак метални бутилки с етикети „Доброхим“, „Не пипай“ и с рисунка на череп и кръстосани кости.

Трябваше да минат поне три часа, преди професорът да се успокои и да се заеме с някои дребни работи. Тъкмо така постъпи той. Работи в института до единайсет часа вечерта и затова не знаеше какво става извън кремавите му стени. Нито разнеслият се из Москва глупав слух за някакви змии, нито странната телеграма, поместена във вечерния вестник, не му станаха известни.

Цяла Москва стана от сън и белите листове на вестниците я изпонакацаха като птици. Листовете се сипеха и шумоляха в ръцете на всички и към единайсет часа предобед вестникарчетата вече нямаше какво да продават, макар че през този месец „Известия“ излизаше в тираж един милион и петстотин хиляди броя. Професор Персиков взе автобуса на Пречистенка и пристигна в института. Там го чакаше новина. Във вестибюла той видя грижливо обковани с метални ленти дървени сандъци, общо три броя, изпъстрени с чуждестранни етикети на немски език, и над тях царуваше един руски тебеширен надпис: „Внимателно — яйца“.

Бурна радост обзе професора.

— Най-сетне — провикна се той. — Панкрат, отваряй сандъците незабавно и внимателно, за да не ги изпотрошиш. При мен в кабинета.

Панкрат незабавно изпълни нареждането и след четвърт час в осеяния със стърготини и парчета хартия кабинет на професора забушува неговият глас.

— Ама тия хора подиграват ли се с мен? — виеше професорът, размахваше юмруци и въртеше яйцата из ръцете си. — Тоя Пилев трябва да се казва не Пилев, а Говедов. Не позволявам да ме правят за смях. Какво е това, Панкрат?

— Яйца — скромно отговори Панкрат.

— Кокоши, разбираш ли, кокоши, дяволите да ги вземат! За какво са ми? Да ги изпратят на онзи негодник в неговия совхоз!

Персиков се втурна към телефона в ъгъла, но не сколаса да се обади.

— Владимир Ипатич! Владимир Ипатич! — заехтя в коридора на института гласът на Иванов.

Персиков остави слушалката и Панкрат се стрелна настрана, за да стори път на приват-доцента. Той нахълта в кабинета, без да свали, в разрез с джентълменските си маниери, килнатата на тила му мека шапка и с вестник в ръцете.

— Знаете ли какво е станало, Владимир Ипатич? — крещеше той и размахваше пред лицето на Персиков листа с надпис „Извънредно издание“, насред който се кипреше ярка цветна рисунка.

— Не, чакайте аз да ви кажа какво са направили ония — развика се в отговор Персиков, без да го слуша. — Решили са да ме смаят с кокоши яйца. Тоя Пилев е пълен идиот, погледнете!

Иванов съвсем се побърка. Вторачи се ужасѐн в отворените сандъци, после в листа, след това очите му, кажи-речи, изскочиха от лицето.

— Ето какво било — замънка той задъхано, — сега разбирам… Не, Владимир Ипатич, само погледнете. — Той мигновено разгърна листа и посочи с разтреперани пръсти на Персиков цветното изображение. На него като страховит пожарникарски маркуч се гънеше маслинена змия на жълти петна сред някаква странна размазана зеленина. Тя беше фотографирана от птичи полет, от лека летателна машина, плъзнала се предпазливо над земята. — Какво е това според вас, Владимир Ипатич?

Персиков вдигна очилата на челото си, после ги премести пред очите, вгледа се в рисунката и каза крайно учудено:

— Ама че работа. Това… ами това е анаконда, водна боа.

Иванов захвърли шапката си, отпусна се на един стол и като изчукваше всяка дума с юмрук по масата, рече:

— Владимир Ипатич, тая анаконда е от Смоленска губерния. Нещо чудовищно. Разбирате ли, тоя негодник е измътил змии вместо кокошки и само си помислете: те имат същата невероятна носливост като жабите…

— Какво значи това? — отговори Персиков и лицето му стана мораво… — Шегувате се, Пьотър Степанович… Откъде ще се вземат?

Иванов бе онемял за миг, после получи дар-слово и сочейки с пръст отворения сандък, където сред жълтите стърготини лъщяха белите главички, каза:

— Ето откъде.

— Каквоо?! — изпищя Персиков, започвайки да разбира.

Иванов, съвсем сигурен, махна с двата си свити юмрука и се провикна:

— Бъдете спокоен. По погрешка са закарали вашата пратка със змийски и щраусови яйца в совхоза, а кокошите — на вас.

— Боже мой… боже мой — повтори Персиков, позеленя и се отпусна на въртящото се столче.

Панкрат съвсем се сащиса до вратата, пребледня и онемя. Иванов скочи, грабна листа и подчертавайки с острия си нокът един ред, викна право в ухото на професора:

— Е, сега им предстои голяма веселба!… Изобщо не си представям какво ще стане сега, Владимир Ипатич, само погледнете. — И той закрещя, четейки на глас първото попаднало му място от смачкания лист: — Змиите се движат на стада към Можайск… снасяйки невероятни количества яйца. Яйца са били забелязани в Духовска околия… Появили са се крокодили и щрауси. Частите с особено предназначение… и отредите на ГПУ са прекратили паниката във Вязма, като запалили крайградската гора и спрели по този начин движението на гадините.

Персиков, разноцветен, синкавоблед, с лудешки очи се вдигна от столчето и се развика задъхан:

— Анаконда… анаконда… водна боа! — Той с един замах смъкна вратовръзката си, откъсвайки копчетата на ризата, поморавя със страшен паралитичен цвят и олюлявайки се, с абсолютно тъпи стъклени очи хукна нанякъде.