Любов

„Беше така любезна, любима Ела, да ме помолиш да ти разкажа още. Ако трябва да съм откровен, не ми е лесно да пиша за този период от живота си, понеже той пробужда нежелани спомени. Но въпреки това продължавам:

След смъртта на Марго животът ми се промени до неузнаваемост. Хванах се с наркомани, не пропусках купоните, които продължаваха до сутринта, ходех редовно по нощните клубове на Амстердам, където преди не бях стъпвал, и търсех утеха и състрадание все на места, където не можех да ги получа. Превърнах се в нощна птица, сприятелявах се не с когото трябва, будех се в леглата на непознати и само за няколко месеца отслабнах над дванайсет килограма.

Първия път, когато смърках хероин, повърнах и ми прилоша, цял ден ме цепеше глава. Организмът ми беше изхвърлил дрогата. Това беше знак, но аз не бях в състояние да го видя. Още преди да се усетя, замених смъркането с инжекции. Марихуана, хашиш, ЛСД, кокаин — опитвах всичко, което ми паднеше в ръцете. Не ми трябваше много време, за да стана на парцал — душевно и физически. Каквото и да правех, бе подчинено на една цел: да се надрусам.

А щом се надрусах, измислях как по-зрелищно да сложа край на живота си. Опитах дори бучиниш, както е направил Сократ, но или отровата му не ми подейства, или онова, което купих зад един китайски ресторант, е било най-обикновено тъмно растение. Нищо чудно да са ми пробутали зелен чай и да са се посмели хубаво за моя сметка. Сутрин често се будех на непознати места с някой нов до мен, но със същата пустота, която ме ядеше отвътре. За мен се грижеха разни жени. Някои бяха по-млади, други — много по-възрастни. Живеех в къщите им, спях в леглата им, ходех по вилите им, ядях каквото ми сготвеха, носех дрехите на мъжете им, пазарувах с кредитните им карти и отказвах да им дам поне мъничко любов, която те искаха и която безспорно заслужаваха.

Животът, който бях избрал, бързо си каза думата. Останах без работа, останах без приятели, накрая изгубих и жилището, където двамата с Марго бяхме прекарали много щастливи дни. Щом се разбра, че вече не издържам на този начин на живот, отидох на квартира, където всичко беше общо. Над година и три месеца живях заедно с други в къща под наем в Ротердам. В нея нямаше врати, нито вътрешни, нито външни, нито дори в банята. Всичко беше общо. Песните, мечтите, джобните пари, дрогата, храната, леглата… Всичко, освен болката.

Години наред живях сред наркотици и разврат и накрая стигнах дъното — бях се превърнал в сянка на някогашното си «Аз». Една сутрин, докато си миех лицето, се погледнах в огледалото. Никога не бях виждал човек, който да е толкова млад и в същото време толкова тъжен и съсипан. Върнах се в леглото и се разплаках като малко дете. Същия ден седнах да ровя из кашоните, където пазех вещите на Марго. Книгите й, дрехите, грамофонните плочи, шнолите, бележниците, снимките — сбогувах се с всичко, което държах за спомен. После прибрах отново нещата по кашоните и ги дадох на децата на имигрантите, които Марго толкова бе обичала навремето. Беше 1977 година.

С помощта на пратени ми от Бога познати намерих работа като фотограф в известно туристическо списание. Така се отправих с платнен куфар и със снимка в рамка на Марго към Северна Африка, за да избягам от човека, в който се бях превърнал.

После в Атласките планини в Сахара срещнах един антрополог британец, който ми даде идея. Попита ме дали ми е минавало през ума да стана първият западен фотограф, проникнал в най-свещените ислямски градове. Не разбрах за какво ми говори. Антропологът ми обясни, че според един закон в Саудитска Арабия било строго забранено немюсюлмани да влизат в Мека и Медина. Там не можели да ходят християни и юдеи, освен ако не намерели начин да проникнат в града и да направят снимки. Ако те заловели, щели да те пратят в затвора, че и по-страшно. Бях целият слух. Тръпката да проникна в забранена територия, приливът на адреналин, мисълта да направя нещо, което не е успявал никой преди мен, да не говорим пък за славата и парите, които накрая щях да получа… идеята ме привлече така, както муха налита на мед.

Антропологът обясни, че не мога да го направя сам и ми трябват връзки. Предложи да поразпита из суфи братства наоколо. Човек не знаел, току-виж се съгласели да помогнат.

Не знаех нищо за суфизма и той изобщо не ме вълнуваше. Нямах нищо против да се срещна със суфистите, стига да ми помогнеха. За мен те не бяха нищо повече от средство за постигане на целта. Но по онова време такива бяха и всички останали.

Животът е странно нещо, Ела. Накрая така и не стигнах в Мека или Медина. Нито тогава, нито по-късно. Дори и след като приех исляма. Съдбата ме тласна по съвсем друг път с неочаквани превратности и перипетии, всяка от които ме промени толкова дълбоко и необратимо, че не след дълго първоначалната цел изгуби всякакво значение. Въпреки че отпърво се ръководех от чисто материални подбуди, в края на пътуването бях нов човек.

Колкото до суфистите, кой да знае, че онова, което бях възприемал като средство за постигане на целта, накрая ще се превърне в цел сама за себе си? Наричам тази част от живота си своята среща с буквата «у» в думата «суфи».

С любов, Азис“

Коня, февруари 1246 година

Беше мрачно и мразовито, когато напуснах бордея: най-студеният ден от четирийсет години насам. Тесните криволичещи улици блестяха от току-що навалелия сняг, от покривите на къщите и минаретата на джамиите висяха с опасна красота остри ледени висулки. В ранния следобед вече бе сковал такъв студ, че по улиците имаше замръзнали котки с мустаци, превърнали се в тънки ледени нишки, а няколко паянтови къщи се срутиха под тежестта на снега. След уличните котки най-много страдаха бездомните в Коня. Откриха пет-шест замръзнали тела, всички свити като зародиши, с блажени усмивки върху лицата, сякаш очакваха да се преродят за по-добър и по-топъл живот.

В късния следобед, когато всички бяха легнали да подремнат преди вечерната суетня, аз излязох крадешком от стаята си. Взех само няколко обикновени дрехи и оставих всички копринени рокли и труфила, които слагах в по-особени случаи. Каквото беше спечелено в бордея, щеше да си остане там.

Когато слязох до средата на стълбището, видях, че Магнолия стои на входната врата и дъвче кафявите листа, към които беше пристрастена. Беше по-възрастна от всички други момичета в бордея и напоследък се оплакваше, че получавала горещи вълни. Нощем я чувах да се мята и върти в леглото. Не беше тайна, че жената в нея си отива. По-младите момичета се шегуваха, че завиждали на Магнолия, понеже вече нямало да се притеснява от менструации, бременности и аборти и щяла да спи всяка нощ с мъж, но всички знаехме, че една възрастна блудница едва ли ще оцелее.

Веднага щом видях Магнолия, осъзнах, че мога да направя само две неща: или да се върна в стаята си и да забравя, че съм искала да бягам, или да мина през вратата и да си понеса последиците. Сърцето ми избра второто.

— Ей, Магнолия, по-добре ли се чувстваш? — попитах с надеждата, че гласът ми е прозвучал ведро и нехайно.

Лицето на Магнолия светна, но после тя пак се начумери — беше забелязала чантата в ръката ми. Нямаше смисъл да лъжа. Магнолия знаеше, че съдържателката ми е забранила да напускам стаята си, камо ли пък бордея.

— Тръгваш ли си? — ахна тя, сякаш дори въпросът я плашеше.

Не казах нищо. Сега беше неин ред да избира. Можеше или да ме спре и да предупреди всички какво съм намислила, или просто да ме остави да изляза. Магнолия се взря угрижено и огорчено в мен.

— Прибирай се в стаята си, Пустинна роза — рече ми. — Съдържателката ще прати Чакаловата глава да те догони. Толкова ли не знаеш как постъпи той с…

Но не довърши изречението. Това беше едно от неписаните правила в бордея: не отваряхме дума за нещастници, които бяха работили тук преди нас и си бяха отишли преждевременно, а в редките случаи, когато ги споменавахме, внимавахме да не изричаме имената им. За какво да ги тревожим в гроба? Те вече бяха приключили с живота и беше най-добре да ги оставим да почиват в мир.

— И да избягаш, как ще си вадиш хляба? — продължи да упорства Магнолия. — Ще умреш от глад.

Онова, което виждах в очите й, беше страх: не че ще се проваля и ще бъда наказана от съдържателката, а че може и да успея. Канех се да извърша онова, за което тя винаги бе мечтала, ала не бе дръзвала да опита, и сега ме уважаваше, но и ме мразеше за смелостта. За миг се разколебах и сигурно щях да се върна, ако в главата ми не продължаваше да ехти гласът на Шамс от Тебриз.

— Пусни ме да мина, Магнолия — рекох. — Няма да стоя тук и ден повече.

Чувствах, след побоя, който ми нанесе Байбарс, и след като видях смъртта в лицето, че нещо в мен се е променило необратимо. Сякаш бях изгубила всякакъв страх. При всички положения нехаех. Бях решена да посветя остатъка на живота си на Бога. За мен беше все едно колко ми остава, дали един-единствен ден или дълги години. Шамс от Тебриз беше казал, че вярата и любовта превръщат хората в герои, защото заличават в сърцата им страха и тревогите. Започвах да разбирам какво е имал предвид.

И най-странното бе, че Магнолия също го разбираше. Тя ме изгледа дълго и измъчено и бавно се отдръпна встрани, за да ми стори път.