Любов

Коня, Февруари 1246 година

— Бре, бре, бре! Тежко ни и горко! Шейх Ясин! Шейх Ясин! Чу ли за скандала? — възкликна Абдула, бащата на един от учениците ми, който се приближаваше към мен по улицата. — Вчера са видели Руми в една кръчма в еврейския квартал!

— Да, чух — потвърдих аз, — но не бях изненадан. Жена му е християнка, най-добрият му приятел е еретик. Какво друго очакваш?

Абдула кимна угрижено.

— Сигурно си прав. Трябваше да го предвидим.

Около нас се струпаха неколцина минувачи, дочули разговора ни. Някой предложи да не разрешаваме занапред Руми да проповядва в Голямата джамия. Най-малкото, докато не се извини пред всички. Аз се съгласих с него. Закъснявах за часа в медресето, затова ги оставих да си говорят и забързах нататък.

Открай време подозирах, че Руми има тъмна страна, която някой ден ще избие на повърхността. Но дори аз не бях очаквал да посегне към чашката. Беше страшно отблъскващо. Разправят, че Шамс бил основна причина за падението на Руми и че ако той не бил тук, Руми щял да си остане както преди. Аз обаче съм на друго мнение. Но не защото се съмнявам, че Шамс е злодей — той си е такъв — и че не влияе добре на Руми — влияе му, и още как, — въпросът обаче е защо Шамс не отклонява от пътя други книжници като мен? В крайна сметка те двамата си приличат повече, отколкото хората искат да признаят.

Чували са Шамс да заявява: „Книжникът живее според следите, оставени от писалката. А суфистът обича следите от стъпки и живее според тях!“. И какво означава това? Шамс явно смята, че книжниците говорят и говорят, а суфистите ходят и ходят. Но и Руми е книжник, нали така? Или вече не се смята за един от нас?

Ако Шамс ми влезе в класната стая, ще го изгоня като мръсно псе и няма да допусна да дрънка в мое присъствие небивалици. Толкова ли Руми не може да стори същото? В него явно има нещо сбъркано. Като начало има за жена християнка. Чудо голямо, като е приела исляма. То й е в кръвта и в кръвта на детето й. За съжаление хората в града не гледат с подобаваща сериозност на заплахата, която представлява християнството, и си въобразяват, че можем да живеем рамо до рамо. На лековерните, които са убедени в това, казвам: „Де се е чуло и видяло вода да се съедини с масло? Същото важи и за мюсюлманите и християните!“.

С това, че има за жена християнка и се слави с мекушавостта си спрямо малцинствата, Руми вече бе за мен непредсказуем човек, но откакто подслони под покрива си Шамс от Тебриз, той съвсем се отклони от правия път. Както повтарям всекидневно на учениците си, трябва да се пазим от Шейтана. А Шамс е самото въплъщение на дявола. Сигурен съм, че именно на него му е хрумнало да прати Руми в пивницата. Един Бог знае как го е убедил. Но нима Шейтана не е най-добър точно в това да изкушава праведниците и да ги тласка към светотатство?

Още от самото начало разбрах що за стока е Шамс. Как смее да сравнява пророка Мохамед, мир на праха му, с онзи безбожник, суфиста Бистами? Та нали точно Бистами е заявил: „Вижте ме! Колко голяма е моята слава!“. Та нали пак той после е казал: „Видях как Кааба обикаля около мен“. Този тип е стигнал дотам да рече: „Аз сам съм ковач на своето «Аз».“ Ако това не е богохулство, здраве му кажи! Ето какво е равнището на човека, на когото Шамс се позовава с уважение. Защото и той като Бистами е еретик.

Единствената добра новина е, че хората в града проглеждат за истината. Най-после! От ден на ден критиците на Шамс стават все повече. И само какво говорят! Понякога дори аз се възмущавам. По бани и чайни, по пшенични ниви и овощни градини направо го разкъсват на парчета.

Отидох в медресето по-късно от обикновено, с глава, натежала от тези мисли. Още щом отворих вратата на класната стая, усетих, че става нещо. Учениците ми седяха в права редица, бледи и странно притихнали, сякаш са видели призрак.

После разбрах защо. При отворения прозорец седеше, облегнат на стената не друг, а Шамс от Тебриз — с гладко избръснато лице, което грееше от нагла усмивка.

— Селямюн алейкюм, шейх Ясин — поздрави ме той от другия край на стаята, без да сваля очи от мен.

Поколебах се дали да отговоря на поздрава и реших да не го правя. Вместо това се обърнах към учениците и ги попитах престрого:

— Какво търси тук този човек? Защо сте го пуснали?

Учениците бяха замаяни и притеснени и никой не дръзна да отговори. Тишината бе нарушена от самия Шамс от Тебриз.

С нагъл тон и с нетрепкащ поглед той ми заяви:

— Не им се карай, шейх Ясин. На мен самия ми хрумна да дойда. Бях наблизо и си рекох: „Защо да не се отбия до медресето и да посетя човека, който ме мрази най-много в града?“.

Коня, февруари 1246 година

Бледи, с блеснали очи и настръхнали от нетърпение, всички седяхме на пода в класната стая, когато вратата се отвори и вътре влезе Шамс от Тебриз. Бяхме се наслушали главно от учителя си на какви ли не лоши и странни неща за него, затова и аз не се сдържах и трепнах, щом го видях от плът и кръв в класната ни стая. Той обаче изглеждаше спокоен, в дружелюбно настроение. След като ни поздрави всички, каза, че е дошъл да поговори с шейх Ясин.

— Учителят ни не обича в класната стая да влизат непознати. Дали да не поговорите с него друг път? — попитах с надеждата да предотвратя грозната среща.

— Благодаря за загрижеността, млади момко, ала понякога грозните срещи са не само неизбежни, но и необходими — отвърна Шамс, сякаш разчел мислите ми. — Ти обаче не се притеснявай. Няма да отнеме много време.

Иршад, който седеше до мен, изсъска през зъби:

— Виж го ти него колко е нагъл! Самото въплъщение на дявола. Кимнах, макар и да не бях сигурен, че Шамс ми прилича на дявол.

Както седях точно срещу него, не можех да не го харесам за прямотата и смелостта.

След няколко минути влезе и шейх Ясин, беше се свъсил умислено. Направи само няколко крачки, после спря и примига като обезумял срещу неканения гостенин.

— Какво търси тук този човек? Защо сте го пуснали?

Ние с приятелите ми се спогледахме стъписано и уплашени, си зашушнахме, но още преди някой да е събрал смелост да каже нещо, Шамс заяви, че е бил наблизо и е решил да посети човека, който го мрази най-много в Коня!

Чух, че няколко ученици кашлят изумени, а Иршад си поема рязко дъх. Напрежението между двамата мъже беше толкова силно, че въздухът в класната стая можеше да се разреже и с нож.

— Не знам какво търсиш тук, но не ми е до празни приказки с теб — укори го шейх Ясин. — Я се сбогувай, а ние ще си продължим часа.

— Заявяваш, че няма да разговаряш с мен, затова пък непрекъснато говориш за мен — отвърна Шамс. — Не спираш да злословиш за нас с Руми, а също за всички мистици, поели по пътя на суфизма.

Шейх Ясин подсмръкна с големия си костелив нос и стисна устни, сякаш беше усетил върху езика си нещо кисело.

— Както вече казах, нямам за какво да говоря с теб. Вече знам каквото трябва да знам. Имам си мнение.

Шамс се извърна към нас и ни погледна бързо и ехидно.

— Човек с много мнения, но без въпроси! Тук има нещо гнило.

— Виж ти! — отвърна развеселен и оживен шейх Ясин. — Защо тогава не попитаме учениците какви предпочитат да бъдат: дали мъдреци, които знаят отговорите, или озадачени хора, които не разполагат с друго, освен с въпроси?

Всичките ми приятели застанаха на страната на шейх Ясин, аз обаче усетих, че мнозина са го сторили не защото наистина са съгласни с него, а за да се подмажат на учителя си. Предпочетох да си замълча.

— Най-невеж е онзи, които си мисли, че разполага с всички отговори — сви пренебрежително рамене Шамс и се извърна към учителя ни. — Но щом си толкова добър с отговорите, мога ли да ти задам един въпрос?

Точно тогава се притесних накъде върви разговорът. Ала не можех да сторя нищо, за да разсея трупащото се напрежение.

— След като твърдиш, че съм слуга на дявола, ще бъдеш ли така любезен да ни обясниш как точно си представяш Шейтана? — подкани Шамс.

— Разбира се — отвърна шейх Ясин, който не пропускаше възможност да проповядва. — Според нашата вяра, последната и най-добрата от Авраамовите религии, именно заради Шейтана Адам и Ева са били изгонени от рая. И като чада на греховни родители всички ние трябва да сме нащрек, защото Шейтанът приема най-различен облик. Понякога идва като комарджия, който ни прилъгва да залагаме, друг път като красива млада жена, която се опитва да ни прелъсти… Шейтанът може да дойде във вид, какъвто най-малко очакваме, например като странстващ дервиш.

Шамс сякаш беше очаквал тези думи и се усмихна разбиращо.

— Схващам какво имаш предвид. Сигурно е огромно облекчение и лесен изход да си мислим, че дяволът винаги е извън нас.

— В смисъл? — попита шейх Ясин.

— Е, ако Шейтанът наистина е чак толкова несломим и лукав, както твърдиш, излиза, че ние, хората, нямаме причини да виним себе си за своите злодеяния. Случи ли се нещо добро, го приписваме на Бога, а всички лоши неща в живота отдаваме просто на Шейтана. И в двата случая сме освободени от всякакви критики и самонаблюдение. Колко е лесно така! — без да спира да говори, Шамс тръгна да снове напред-назад из стаята, като с всяка дума повишаваше глас. — Но я да си представим за миг, че няма Шейтан. Че няма бесове, които само чакат да ни хвърлят в нажежените казани. Всички тези образи, от които ни се смразява кръвта, са измислени, за да ни покажат нещо, ала после са се превърнали в клишета и са изгубили първоначалния си смисъл.

— А какъв е първоначалният смисъл? — попита предпазливо шейх Ясин, като кръстоса ръце върху гърдите си.

— А, значи все пак имаш въпроси — подметна Шамс. — Смисълът е, че изтезанията, на които човек може да се подложи сам, нямат край. Адът е вътре в нас, раят също. В Корана се казва, че най-високо стоят човеците. Ние стоим по-високо и от най-високите, но сме и паднали по-ниско и от най-ниските. Схванем ли докрай смисъла на това, ще спрем да търсим Шейтана извън себе си и вместо това ще насочим вниманието към душите си. Онова, от което имаме нужда, е да се взрем искрено в себе си. А не да дебнем какви грешки допускат другите.

— Взираш се в себе си и иншаллах някой ден ще се изкупиш — отвърна шейх Ясин, — но един книжник на място е длъжен да държи под око и хората около себе си.

— В такъв случай ми разреши да разкажа нещо — помоли Шамс толкова благо, че така и не разбрахме дали го е казал чистосърдечно, или се присмива. И ни разправи ето какво:

„В една джамия имало четирима търговци, които се молели, когато видели, че при тях влиза мюезинът. Първият търговец спрял да се моли и попитал: «Мюезине! Свърши ли молитвата? Или още има време?» Вторият търговец също спрял да се моли и се извърнал към приятеля си: «Ей, ти заговори, докато се молеше. Сега вече молитвата ти се обезсилва. Трябва да започнеш наново!». Щом чул това, третият търговец го упрекнал: «Защо го обвиняваш, глупак такъв? Трябваше да си гледаш молитвата. Сега и твоята се обезсилва!». Четвъртият търговец се усмихнал и заявил на всеослушание: Вижте ги, моля ви се! И тримата объркаха всичко. Хвала на Бога, че не съм сред заблудените.“

След като ни разказа това, Шамс застана с лице към класа и попита:

— Как мислите? Кои от молитвите на търговците са се обезсилили?

Всички в класната стая се размърдахме и започнахме да обсъждаме помежду си отговора. Накрая някой каза от дъното:

— Обезсилили са се молитвите на втория, на третия и на четвъртия търговец. Но първият търговец е невинен, защото не е искал друго, освен да се допита до мюезина.

— Да, но и той не е трябвало да прекъсва молитвата си — възрази Иршад. — Ясно е, че всички търговци са сгрешили, без четвъртия, който просто е говорел на себе си.

Извърнах очи: не бях съгласен и с двата отговора, но бях решил да си мълча. Имах чувството, че възгледът ми едва ли ще бъде приет добре.

Но още щом ми хрумна това, Шамс от Тебриз ме посочи и попита:

— А ти там! Ти как мислиш?

Преглътнах, за да си върна дар словото.

— Дори тези търговци да са допуснали грешка, то не е защото са заговорили по време на молитва — рекох аз, — а защото вместо да си гледат работата и да общуват с Бога, са се интересували повече какво става около тях. Но се опасявам, че тръгнем ли да ги съдим, и ние ще допуснем същата пагубна грешка.

— Е, какъв е отговорът ти? — попита шейх Ясин, който изведнъж бе започнал да проявява интерес към разговора.

— Отговорът ми е, че и четиримата търговци са сгрешили по една и съща причина, но не можем да кажем, че никой от тях не е бил прав, понеже в крайна сметка не ни е работа да ги съдим.

Шамс от Тебриз направи една крачка към мен и ме погледна с такава обич и доброта, че се почувствах малко дете, обградено с безусловната любов на родител. Попита ме как се казвам и когато му отговорих, отбеляза:

— Вашият приятел Хусам има сърце на суфист.

Щом го чух, се изчервих до уши. Не се и съмнявах, че след часа шейх Ясин ще ми се накара хубаво, а приятелите ще ми се подиграват и ще ме вземат на подбив. Но всичките ми притеснения се изпариха бързо. Както седях, изправих гръб и се усмихнах на Шамс. В отговор той ми намигна и все така усмихнат, продължи да обяснява:

— Суфистът казва: „Вместо да съдя другите, ще се занимавам с духовната си среща с Бога“. Но един правоверен книжник вечно търси грешките на околните. Ала вие, ученици, не забравяйте, че през повечето време, който се оплаква от другите, сам греши.

— Стига си обърквал учениците — прекъсна го шейх Ясин. — Като книжници не можем да си позволим да не се интересуваме какво правят другите. Хората ни задават много въпроси и очакват да им отговорим надлежно, така щото да изповядват вярата си цялостно, както трябва. Питат ни, дали ако им потече кръв от носа, трябва да се очистят наново, дали могат да постят, докато пътуват, и така нататък. Няма единомислие по тези въпроси в учението на ал-Шафи и, ал-Ханафи, Ханбили и Малики24. Всяка школа в тълкуването на закона предлага свой набор най-подробни отговори, които трябва да се изучават и усвояват.

— Това е добре, но не се пристрастявай толкова към разликите, които съществуват само на хартия — Шамс въздъхна. — Божието слово е пълно и цялостно. Не търси подробности за сметка на цялото.

— Подробности ли? — повтори невярващо шейх Ясин. — Вярващите гледат сериозно на правилата. И ние, книжниците, ги направляваме в техния път.

— Продължавай да направляваш, стига да не забравяш, че твоите напътствия са ограничени и няма слово, което да стои над Божието — рече Шамс и после добави: — Не се опитвай обаче да проповядваш на онези, които са достигнали просветление. Те извличат от Корана друга наслада, затова не се нуждаят от напътствията на един шейх.

След като чу това, Ясин се вбеси толкова, че съсухрените му бузи пламнаха до мораво, а адамовата му ябълка изхвръкна напред.

— В напътствията, които даваме, няма нищо временно — отсече той. — Шариатът се състои от правилата и предписанията, до които всеки мюсюлманин трябва да се допитва от люлката чак до гроба.

— Шариатът не е нищо повече от лодка, която плава в океана на Истината. Който истински търси Бога, рано или късно ще напусне плавателния съд и ще се гмурне в морето.

— За да го изядат акулите — подметна през смях шейх Ясин. — Ето какво се случва с всеки, отказал да бъде напътстван.

Някои от учениците също се засмяха, но останалите продължихме да седим притихнали — чувствахме се все по-неловко. Часът свършваше и аз не виждах как този разговор може да завърши с добро.

Шамс от Тебриз явно също бе потиснат, защото изглеждаше умислен, едва ли не отчаян. Затвори очи, сякаш изведнъж бе повален от умора, движение, толкова леко, че бе почти неуловимо.

— По време на многото си пътешествия съм опознал не един и двама шейхове — рече той. — Някои бяха искрени хора, други обаче се отнасяха снизходително и не знаеха нищо за исляма. Не бих заменил за главите на днешните шейхове и прахта по старите обуща на човек, който истински обича Бога. По-добри от тях са дори актьорите в театъра на сенките, които играят роли зад завеса, понеже ако не друго, те поне признават, че онова, което изобразяват, си е чиста заблуда.

— Стига! Наслушахме се на брътвежите на раздвоения ти език — оповести шейх Ясин. — А сега се махай от класната ми стая!

— Не се притеснявай, тъкмо се канех да си тръгвам — увери го закачливо Шамс, после се извърна към нас. — Днес станахте свидетели на един отколешен спор, който води началото си още от времето на пророка Мохамед, мир на праха му — отбеляза дервишът. — Той обаче се отнася не само за историята на исляма. Ще го откриете в сърцевината на всяка от Авраамовите религии. Това е сблъсъкът между книжника и мистика, между разума и сърцето. Сами избирайте!

Шамс замълча за кратко, за да имаме време да осмислим докрай думите му. Усетих, че погледът му пада върху мен, и все едно узнах тайна: влязох в едно негласно неписано братство.

После дервишът допълни:

— В крайна сметка и вашият учител, и аз не знаем повече, отколкото ни позволява Бог. Всички играем своите роли. Ала е важно само едно. Светлината на слънцето да не бъде затъмнена от слепотата в очите на онзи, който отрича, който отказва да види.

При теми думи Шамс от Тебриз положи дясна ръка върху сърцето си и се сбогува с нас, включително с шейх Ясин, който стоеше встрани мрачен, без да откликва. Дервишът излезе и затвори след себе си вратата, оставяйки ни потънали в мълчание, толкова напрегнато, че известно време не можехме нито да изречем нещо, нито да се помръднем.

От унеса ме извади Иршад. Забелязах, че ме гледа с нещо като неодобрение. Чак тогава си дадох сметка, че дясната ми ръка е върху сърцето — поздрав към една истина, за която то бе прогледнало.

Коня, май 1246 година

Безочлив, но несломен. Направо не повярвах на ушите си, когато чух, че Шамс е имал наглостта да се опълчи срещу чичо направо пред учениците му. Този човек нямаше ли срам? Жалко, че не съм бил в медресето, когато е отишъл там. Щях да го изритам още преди да е имал възможност да отвори скверната си уста. Аз обаче не съм бил там и доколкото разбрах, чичо е провел с него дълъг разговор, за който учениците не спираха да говорят. Но аз си имам едно наум за разказите им, защото те са несвързани и описват в прекалено благовидна светлина онзи негодник, дервиша.

Днес вечерта съм много изнервен. И то заради блудницата Пустинна роза. Не мога да си я избия от главата. Тя ми прилича на кутийка за накити с тайни отделения. Мислиш си, че я притежаваш, но ако ключовете от нея не са у теб, тя пак е заключена и недостъпна, дори и да я държиш в ръце.

Ако има нещо, което ме притеснява най-много, то е, че онази никаквица се остави да правя с нея каквото искам. Все се питам: Защо не започна да се защитава, когато изпаднах в пристъп. Защо просто лежеше на пода под краката ми, безжизнена като мръсен стар парцал? Ако и тя ме беше ударила или се беше разпищяла за помощ, щях да спра да я бия. Тя обаче се беше проснала неподвижно, с изскочили очи, със затворена уста, сякаш решена да не пада духом, каквото и да става. Наистина ли й беше все едно дали ще я убия? Хвърлих доста усилия да не ходя отново в бордея, днес обаче не издържах, толкова ми се искаше да я видя. Докато вървях натам, се питах какво ли ще направи, щом ме види. В случай, че се оплачеше от мен и нещата загрубееха, щях да подкупя или да сплаша онази дебелана, съдържателката. Бях обмислил и най-малките подробности и бях готов за всичко, само не и за това тя да е избягала.

— Как така Пустинна роза я няма? — избухнах аз. — Къде е?

— Забрави я тази блудница — заяви съдържателката, а после лапна един локум и избърса сиропа по пръстите си. Но след като видя колко съм разстроен, добави вече по-меко: — Защо не видиш другите момичета, Байбарс?

— Не ми трябват долнопробните ти пачаври, тлъста вещице. Искам да видя Пустинна роза, и то още сега.

При тези думи хермафродитът вдигна тъмните си остри вежди, ала не посмя да спори с мен. Сниши глас, сякаш се срамуваше от онова, което щеше да ми каже.

— Изчезнала е. Явно е избягала, докато всички сме спали.

Беше толкова нелепо, че чак ме напуши смях.

— Откога блудниците си тръгват от бордеите? — попитах аз. — Намери я незабавно!

Съдържателката ме погледна така, все едно ме виждаше, виждаше ме истински за пръв път.

— Кой си ти, че да ми се разпореждаш? — изсъска и впи в мен нагли малки очички, толкова различни от очите на Пустинна роза.

— Аз съм пазвантин, а вуйчо ми е големец. Мога да затворя тази дупка тук и да те изхвърля на улицата — заявих, после се пресегнах към купичката върху скута й и си взех от локума.

Беше мек и се дъвчеше лесно. Избърсах лепкавите си пръсти в копринения шал на съдържателката. От гняв лицето й стана мораво, но тя не дръзна да роптае.

— Какво съм виновна аз? — възкликна. — Виновен е онзи дервиш. Точно той убеди Пустинна роза да се махне от бордея и да намери Бога.

За миг не разбрах за кого ми говори, после обаче схванах, че това не може да е друг, освен Шамс от Тебриз.

Първо се бе държал непочтително с чичо направо пред учениците му, а сега това. Този еретик се беше самозабравил.