Любов по време на холера

При едно от първите си посещения, разговаряйки за своите кораби, Флорентино Ариса бе поканил официално Фермина Даса да направи едно пътуване за разтуха но реката. След още един ден пътуване с влак можеше да стигне до столицата на републиката, която те, както повечето карибци от тяхното поколение, продължаваха да наричат с името й до миналия век — Санта Фе. Но тя все така изпитваше неприязънта на съпруга си и не желаеше да опознава един такъв студен и мрачен град, където жените излизали от къщи само за литургия в пет сутринта и не бивало да влизат в сладкарници, нито в обществени служби, както й бяха разказвали, и където Всеки час по улиците ставало задръстване от някое погребение и непрестанно валял ситен дъжд още от времето на подкованите мулета: по-лошо и от Париж. В замяна на това реката силно я привличаше, искаше да види кайманите как се приличат на слънце по бреговете, искаше да я събуди посред нощ женският плач на морските крави, но мисълта за подобно тежко пътуване на нейната възраст, при това сама и вдовица, й се струваше нереална.

Флорентино Ариса повтори поканата си и по-късно, когато тя се реши да продължи да живее без съпруга си, и тогава й се стори по-приемливо. Но след скарването с дъщеря си, огорчена от клеветите но адрес на баща си, от озлоблението към покойния съпруг, от лицемерните увъртания на Лукресия дел Реал, която толкова години бе смятала за най-добрата си приятелка, тя самата се чувствуваше излишна в собствената си къща. Един следобед, както пиеше чая си от различни треви, тя погледна заблатения двор, където повече нямаше да пусне филизи дървото на нейното нещастие.

— Бих искала да се махна от тази къща. Да вървя направо, направо и да не се върна никога повече — каза тя.

— Тръгни с кораб — каза Флорентино Ариса.

Фермина Даса го погледна замислена.

— Знаеш ли, че би могло — каза тя.

Хрумна й само миг преди да го каже, но й стигаше да възприеме идеята, за да я осъществи. Синът и снаха й се зарадваха, като научиха. Флорентино Ариса побърза да уточни, че Фермина Даса ще бъде почетен гост на неговите кораби, ще има специална каюта, в която да се разполага като у дома си, отлично обслужване и лично капитанът ще отговаря за сигурността и удобствата й. Донесе карта на маршрута, за да я разпали още повече, донесе пощенски картички с яростни залези, стихотворения за примитивния рай по река Магдалена, писани от прославени пътешественици или прославили се именно със стихотворението си. Тя ги преглеждаше, когато имаше настроение.

— Няма нужда да ме залъгваш като някое дете — му казваше. — Ако тръгна, то ще е, защото така съм решила, а не от интерес към пейзажите.

Синът й предложи да я придружи жена му, по тя го отряза: „Много съм голяма вече, за да ме пази който и да е“ Тя сама уреди подробностите по пътуването. Изпитваше безкрайна отмора при мисълта, че осем дни нагоре по реката и пет надолу ще живее само с най-необходимото — няколко памучни рокли, тоалетните принадлежности, един чифт обувки за качването и слизането от кораба, домашните пантофи за самото пътуване и нищо повече: мечтата на живота й.

През януари 1824 година комодорът Хуан Бернардо Елберс, основател на речното корабоплаване, пусна под национален флаг първия параход, набраздил река Магдалена — примитивна черупка с четиридесет конски сили, която кръстиха „Фиделидад“41. Един век по-късно, на седми юли в шест часа следобед, доктор Урбино Даса и съпругата му изпратиха Фермина Даса до кораба, с който щеше да направи първото си пътуване по реката. Това беше първият кораб, построен в местната корабостроителница, който Флорентино Ариса кръсти в памет на славния му предшественик „Нуева Фиделидад“42. Фермина Даса никога не повярва, че това многозначително и за двамата име е наистина историческа случайност, а не поредната любезност на хроничната романтичност на Флорентино Ариса.

Във всеки случай, за разлика от другите речни кораби, стари или модерни, на „Нуева Фиделидад“ в съседство с капитанската каюта имаше още една широка и луксозна каюта е гостна, обзаведена с бамбукова мебел в празнични цветове, семейна спалня в китайски стил, баня с вана и душ, покрита наблюдателница — широка, украсена с пълзящи растения и с изглед към носа и към двете страни на кораба, имаше и безшумна климатична инсталация, която едновременно изолираше помещението от външния шум и поддържаше вътре климата на вечна пролет. Тази луксозна каюта, позната като президентския апартамент, защото в нея досега бяха пътували трима президенти на републиката, нямаше търговска цена, а се пазеше само за високопоставени лица и специални гости. Още щом го избраха за председател на Карибската речна компания, Флорентино Ариса поръча да построят луксозната каюта именно с тази цел за пред обществото, но в себе си беше напълно сигурен, че рано или късно тя щеше да стане щастливото убежище на сватбеното му пътешествие с Фермина Даса.

И ето че дойде денят, в който тя зае президентския апартамент в качеството си на стопанка и господарка. Капитанът на кораба почете доктор Урбино Даса, съпругата му и Флорентино Ариса, като ги почерпи на борда с шампанско и пушена сьомга. Казваше се Диего Самаритано, беше в бялата си ленена униформа, безупречен от върха на обувките до шапката с избродиран златен монограм на КРК и също като другите речни капитани беше снажен, як като сейба, говореше с глас, нетърпящ възражения, и с маниерите си напомняше флорентински кардинал.

В седем часа вечерта прозвуча първият сигнал за отплуване и Фермина Даса го усети да отеква с остра болка в лявото ухо. Предната нощ бе сънувала лоши сънища, които не се осмели да изтълкува. Рано сутринта нареди да я заведат до пантеона на семинарията, който вече се наричаше Гробище Ла Манта, и се помири с покойния си съпруг, застанала права срещу криптата му, произнасяйки мислено монолог, в който даде воля на всички досега сдържани упреци. После му разказа подробностите за пътуването и се прости с до скоро виждане. Не искаше да каже никому другиму, че заминава, както правеше винаги когато тръгваше за Европа, за да си спести уморителните изпращания. Въпреки многобройните си пътешествия тя изпитваше чувството, че това е първото, и безпокойството растеше с напредването на деня. Вече на борда, тя се почувствува изоставена и тъжна и искаше да остане сама, за да се наплаче.

Когато прозвуча последната предупредителна сирена, доктор Урбино Даса и съпругата му се сбогуваха с нея без сантименталности, а Флорентино Ариса ги придружи до трапа за слизане. Доктор Урбино Даса се отстрани, за да му направи път след жена си, и едва тогава разбра, че Флорентино Ариса също ще пътува.

Доктор Урбино Даса не можа да скрие смущението си.

— Но не бяхме говорили за това — каза той.

Флорентино Ариса съвсем недвусмислено му показа ключа от своята каюта: обикновена каюта на общата палуба. Но за доктор Урбино Даса това не беше достатъчно доказателство за невинност. Отправи към съпругата си корабокрушенски поглед, търсейки подкрепа за възмущението си, но срещна само едни ледени очи. Тя му каза тихо със суров глас: „И ти ли?“ Да, и той като сестра си Офелия смяташе, че от известна възраст любовта е вече неприлична. Но успя да се овладее и се сбогува с Флорентино Ариса, като стисна ръката му по-скоро с примирение, отколкото с благодарност.

Застанал до перилата пред салона, Флорентино Ариса ги видя как слязоха от кораба. Както очакваше и искаше, доктор Урбино Даса и съпругата му се обърнаха да го погледнат, преди да влязат в автомобила си, и той им помаха с ръка. Отвърнаха му и двамата. Той остана до перилата, докато автомобилът се изгуби сред облак прах зад складовете, после се прибра в каютата си, за да облече подходящ костюм за първата вечеря на борда, която щеше да се състои в частната каюта на капитана.

Вечерята беше разкошна и капитан Диего Самаритано чудесно я подправяше с любопитни разкази от четиридесетгодишния си опит по реката, но Фермина Даса трябваше да полага големи усилия, за да изглежда весела. Въпреки че последният предупредителен сигнал прозвуча в осем часа и накараха всички изпращачи да напуснат кораба и вдигнаха трапа, корабът не потегли, докато капитанът не свърши вечерята и не се качи на командния мостик, за да ръководи лично маневрата. Флорентино Ариса и Фермина Даса останаха до парапета на общия салон, смесени с шумните пътници, които се забавляваха да разпознават светлините на града, докато корабът излезе от залива и се запромъква по каналите между плитчини и блата, осеяни с люшкащите се светлинки на рибарите, и най-сетне задиша на воля чистия въздух на река Магдалена. В този миг оркестърът засвири една модна мелодия, приветствувана с възторг от пътниците, и започна шумно веселие с музика и танци.

Фермина Даса предпочете да се прибере в каютата. Не бе продумала нито дума през цялата вечер и Флорентино Ариса я бе оставил да се лута из лабиринтите на колебанията си. Прекъсна я само за да се сбогуват пред вратата на каютата, но на нея не й се спеше, само й беше малко хладно, и предложи да погледат един миг реката от частната наблюдателница. Флорентино Ариса донесе две плетени кресла до перилата, загаси лампите, наметна раменете й с вълнено одеяло и седна до нея. Тя извади тютюн от кутийката, която той й беше подарил, сви цигара с учудваща сръчност и я изпуши бавно, без да проговаря, после сви още две една след друга и ги изпуши на един дъх. Флорентино Ариса изпи глътка по глътка два термоса черно кафе.

Светлините на града бяха изчезнали зад хоризонта. Гледани от тъмното, гладката, смълчана река и пасбищата по двата й бряга под ярката лунна светлина се превърнаха в излъчваща сияние равнина. От време на време се виждаше по някоя сламена колиба до голяма клада, с която съобщаваха, че там се продават дърва за котлите на корабите. Флорентино Ариса пазеше смътни спомени от младежкото си пътуване и гледката на реката ги възкресяваше мълниеносно, сякаш вчера са били. Разказа няколко на Фермина Даса, опитвайки се да я ободри, но тя пушеше, преселила се в друг свят. Флорентино Ариса се отказа от спомените си и остави Фермина Даса сама с нейните, а той се залови да й свива цигари и й ги подаваше запалени една след друга, докато свърши тютюнът. След полунощ музиката спря, врявата на пътниците се разпръсна и се уталожи в заспиващ шепот, а двете сърца останаха сами в тъмната наблюдателница, пулсирайки в такт с пухтенето на кораба.

След доста време Флорентино Ариса погледна Фермина Даса в отблясъка на реката, с профила й на статуя, омекотен от леко синкаво сияние, и разбра, че тя мълчаливо плаче. Но вместо да започне да я утешава или да изчака, докато се изчерпят сълзите й, както тя искаше, той изпадна в паника.

— Искаш ли да останеш сама? — попита той.

— Ако исках, нямаше да ти кажа да влезеш — каза тя.

Тогава той протегна ледените си пръсти в тъмнината, потърси пипнешком другата ръка и откри, че тя го очаква. Двамата бяха с достатъчно ясен разсъдък, за да установят мигновено, че нито една от двете ръце не е каквато си я бяха представяли преди докосването — бяха две ръце със стари кости. Но в следващия миг вече не бяха. Тя заговори за покойния си съпруг в сегашно време, сякаш беше жив, и Флорентино Ариса прозря, че сега и на нея й беше дошъл часът да се запита — с гордост, с величие, с неудържимо желание да живее — какво да прави с любовта, останала без стопанин.

Фермина Даса престана да пуши, за да не отдръпне ръката, която той държеше в своята. Луташе се в мъчителното желание да проумее. Не можеше да си представи по-добър съпруг от своя и все пак в спомените за живота му откриваше повече недоразумения, отколкото приятни изживявания, прекалено много неразбирателство, напразни спорове, зле преодолявана злоба. Ненадейно въздъхна: „Невероятно е как може да си бил щастлив толкова години сред такива свади и неприятности, дявол да го вземе, без да знаеш в действителност дали това е любов, или не.“ Когато изповедта й свърши, някой бе загасил луната. Корабът напредваше с отмерен ход, пристъпвайки с единия крак, преди да премести другия — като огромно дебнещо животно. Фермина Даса се бе завърнала от мъката.

— Сега си върви — каза тя.

Флорентино Ариса й стисна ръката, наведе се към нея и понечи да я целуне по бузата. Но тя го възпря с дрезгавия си нежен глас.

— Вече не — каза му, — мириша на старост.

Чу го как излезе в тъмното, чу стъпките му по стълбите, чу го как престана да съществува до следващия ден. Фермина Даса запали нова цигара и докато пушеше, видя доктор Хувенал Урбино в безупречния му ленен костюм, с професионалната му строгост, с чара му, с церемониалната му любов. Той й махна с бялата си шапка за сбогом от някакъв друг кораб от миналото. „Ние мъжете сме жалки роби на предразсъдъците — беше й казал той веднъж. — В замяна на това, реши ли една жена да спи с някой мъж, няма непреодолима бариера за нея, няма непревземаема крепост, нито каквато и да било морална задръжка, която да не е готова да премахне от корен — няма бог за нея.“ Фермина Даса остана неподвижна до разсъмване, мислейки за Флорентино Ариса не като за печалния часовой от Евангелската градина, споменът за когото вече не съживяваше у нея никаква носталгия, ами за сегашния — грохнал и куц, но реален: мъжът, който винаги е бил достижим за нея, но тя не го е съзнавала. Корабът я носеше, пухтейки, към пламъците на първите рози на утрото и тя молеше бог само за едно — Флорентино Ариса отново да знае откъде да започне на следващия ден.

Той знаеше. Фермина Даса нареди на камериера да я остави да се наспи и когато се събуди, на нощното шкафче имаше ваза с една бяла роза, свежа и още росна, а до нея писмо от Флорентино Ариса в толкова страници, колкото беше успял да изпише, откакто се бе разделил с нея. Беше едно спокойно писмо, което се опитваше само да обясни душевното състояние, обзело го предната вечер: лирично колкото другите писма, риторично като всички, но опиращо се на действителността. Фермина Даса го прочете с известно чувство на срам от самата себе си заради необузданото сърцебиене, което получи. Завършваше с молбата да съобщи на камериера, когато се приготви, защото капитанът ги чака на командния мостик, за да ги разведе из кораба.

Тя беше готова в единадесет часа — изкъпана и с дъх на сапун от цветя, облечена в скромна вдовишка рокля от сив етамин и напълно възстановена от нощните си терзания. Поръча лека закуска на камериера в безупречно бяло, който обслужваше лично капитана, но не изпрати съобщение да дойдат да я вземат. Качи се сама, заслепена от безоблачното небе, и завари Флорентино Ариса да разговаря с капитана на командния мостик. Стори й се различен не само защото го гледаше с други очи, но защото наистина се бе променил. Вместо вечното си траурно облекло носеше удобни бели обувки, трикотажен панталон и риза с отворена яка, с къси ръкави и монограм, избродиран на джобчето. Освен това си бе сложил шотландска шапка, също бяла, и приспособление от тъмни очила, сложено върху вечните му очила за късогледство. Ясно личеше, че всичко е облечено за първи път и купено специално за пътуването, с изключение на кафявия кожен колан, доста износен, който Фермина Даса забеляза моментално като муха в супата. Като го видя така облечен явно заради нея, тя не можа да възпре огненото изчервяване, което заля лицето й. Смути се, като го поздравяваше, а той се смути от нейното смущение. Съзнанието, че се държат като годеници, ги накара да се смутят още повече, а съзнанието, че и двамата се смутиха, ги смути до такава степен, че накрая капитан Самаритано забеляза състоянието им и трепна от съчувствие. Извади ги от неудобството, като се зае да им обяснява управлението и общия механизъм на кораба, което продължи два часа. Плаваха много бавно по река без брегове, разляла се сред пустинни плажове чак до хоризонта. Но за разлика от мътните води при устието тук те бяха бистри и бавни, с метален блясък под безмилостното слънце. Фермина Даса имаше чувството, че това е делта, осеяна с пясъчни острови.

— Това е малкото, което ни остава от реката — каза й капитанът.

Флорентино Ариса беше смаян колко се е изменило всичко, а на следващия ден се смая още повече, когато плаването се затрудни и той осъзна, че реката майка Магдалена, една от най-големите на света, вече е само илюзия на паметта. Капитан Самаритано им обясни, че безразсъдното изсичане на горите за петдесет години е унищожило реката, а котлите на корабите са погълнали селвата от колосални дървета, които бяха потискали Флорентино Ариса по време на първото му пътуване. Фермина Даса нямаше да види животните, за които мечтаеше — ловците на кожи за фабриките в Ню Орлиънс бяха изтребили кайманите, които по бреговете се правеха на умрели по цели часове, дебнейки с разтворена паст пеперуди, а шумните папагали и маймуните, кряскащи като луди, бяха измрели с изчезването на дърветата, морските крави с огромни майчински гърди, от които кърмеха малките си и плачеха с неутешими женски гласове по бреговете, бяха вид, изтребен от бронебойните куршуми на ловците любители.

Капитан Самаритано изпитваше почти майчинска обич към морските крави, защото му приличаха на госпожи, осъдени за любовно прегрешение, и вярваше на легендата, че са единствените женски без мъжки в животинския свят. Винаги забраняваше да се стреля по тях от борда, както пътниците обичаха да правят, въпреки че и законът го забраняваше. Един ловец от Северна Каролина с редовни документи престъпил забраната му и разбил с точен изстрел на пушката си главата на една морска крава майка, а малкото й, полудяло от мъка, плакало със страшни вопли над проснатото й тяло. Капитанът взел на борда сирачето, за да се погрижи за него, а ловеца оставил сам на пустинния бряг до трупа на убитата майка. Лежал шест месеца в затвор вследствие на дипломатически протести и за малко не му отнели плавателните правомощия, но когато излязъл от затвора, бил готов да повтори постъпката си колкото пъти се наложи. Този случай обаче станал исторически: морската крава сираче, която пораснала и години наред живяла в зоопарка за редки животни в Сан Николас де лас Баранкас, била последният екземпляр по реката.

— Всеки път като минавам — каза той, — моля бога оня гринго пак да се качи на кораба, за да го сваля отново.

Фермина Даса отначало не изпита симпатия към нежния гигант, но бе така потресена от разказа му, че от тази сутрин му отреди специално място в сърцето си. И добре направи: пътуването едва започваше, а щеше да има предостатъчно случаи да се увери, че не се е излъгала.

Фермина Даса и Флорентино Ариса останаха на командния мостик до обяда, малко след като минаха покрай село Каламар. Само допреди няколко години то живееше в безкраен празник, а сега беше пристанище в развалини с безлюдни улици. Единственото човешко същество, което видяха от кораба, беше една жена, облечена в бяло, която правеше знаци с кърпичка. Фермина Даса не разбра защо не я взеха, след като изглеждаше тъй печална, но капитанът й обясни, че това е духът на една удавница, която прави подмамващи знаци, за да отклони корабите към опасните водовъртежи на другия бряг. Минаха толкова близо край нея, че Фермина Даса я видя в най-големи подробности, съвсем ясно под слънцето и не се усъмни, че в действителност не съществува, но лицето й се стори познато.

Денят беше дълъг и горещ. След обяда Фермина Даса се прибра в каютата за неизбежната почивка, но не спа добре поради болката в ухото, която се засили при размяната на задължителните поздрави с друг кораб от КРК, срещнат малко по-нагоре от Баранка Виеха. Флорентино Ариса придремна, клюмайки, в главния салон, където повечето пътници без каюти бяха потънали в тежък сън. Той сънува Росалба близо до мястото, където бе слязла от кораба. Пътуваше сама, в одеждите си на момпоксчанка от миналия век, и не детето, а тя спеше в ракитовата клетка, закачена на навеса. Сънят беше едновременно тъй загадъчен и забавен, че той усещаше вкуса му през целия следобед, докато играеше домино с капитана и още двама пътници.

Горещината намаляваше след залез слънце и корабът оживяваше. Пътниците излизаха сякаш от летаргия, току-що окъпани, с чисти дрехи, и заемаха плетените кресла в салона, очаквайки вечерята, която един сервитьор обявяваше точно в пет часа, като обхождаше от край до край палубата и биеше камбанка на клисар сред развеселените аплодисменти на пътниците. По време на вечерята оркестърът почваше да свири фанданго и танците продължаваха след полунощ.

Фермина Даса не пожела да вечеря заради болката в ухото и остана да гледа първото товарене на дърва за котлите, когато спряха в един оголен дол, където имаше само купчина трупи и един много стар човек, който ги продаваше. На много левги наоколо, изглежда, нямаше жива душа. За Фермина Даса това беше един дълъг и досаден престой, немислим за презокеанските европейски кораби, а нетърпимата жега се усещаше дори в охладената наблюдателница. Но щом корабът потегли, отново лъхна прохладен вятър с дъх на селва, а музиката стана по-весела. В село Ситио Нуево имаше само една светлинка в един-единствен прозорец на една-единствена къща, а от пристанищната служба не дадоха уговорения сигнал, че има товар или пътници за кораба, така че той отмина, без да поздрави.

През целия следобед Фермина Даса се бе питала какво ли ще измисли Флорентино Ариса, за да я види, без да почука в каютата, но към осем вечерта не издържа на желанието да бъде с него. Излезе в коридора с надеждата да се срещнат някак случайно и не се наложи да върви дълго: Флорентино Ариса седеше на една пейка в коридора, мълчалив и тъжен като в Евангелската градина, и вече два часа се питаше какво да стори, за да я види. Двамата направиха един и същ жест на изненада, като и двамата знаеха, че е престорен, и заедно обиколиха палубата на първа класа, претъпкана с млади хора, повечето шумни и весели студенти, които се отдаваха до изнемога на последните ваканционни веселби. В барчето, седнали пред тезгяха като студенти, Флорентино Ариса и Фермина Даса пиха по една разхладителна напитка от бутилките и тя внезапно изпита непонятен страх. Каза: „Какъв ужас!“ Флорентино Ариса я попита какви мисли й навяваха подобно усещане.

— Мислех за бедните старчета — отвърна тя. — Ония, дето ги убили с весло в лодката.

Когато музиката спря, двамата се прибраха да спят след дълъг непринуден разговор в тъмната наблюдателница. Нямаше луна, небето беше забулено, а на хоризонта избухваха светкавици без гръм и го озаряваха за миг. Флорентино Ариса й свиваше цигари, но тя изпуши само четири, измъчвана от болката, която на моменти стихваше и пак се засилваше от сирената на кораба, когато се срещаше с друг или минаваше край някое заспало село или когато почнеше да плава бавно, за да проучва речното дъно. Той й разказа с какъв мъчителен копнеж я гледал на литературните конкурси, при излитането на въздушния балон, на акробатическия велосипед и с колко нетърпение чакал обществените прояви през годината само за да я види. Тя също го бе виждала много пъти, но никога не си бе представяла, че е там само за да я види. Но когато преди една година прочела писмата му, се почудила как е възможно да не е участвувал никога в литературните конкурси — той несъмнено би ги спечелил. Флорентино Ариса я излъга: пишел само за нея, стихове за нея и само той си ги четял. Този път тя потърси ръката му в тъмното, но не я намери очакваща, както тя бе очаквала неговата ръка предишната вечер, ами го изненада. Сърцето на Флорентино Ариса се вледени.

— Колко странни са жените — каза.

Тя се разсмя е дълбок смях на млада гълъбица и отново се сети за старците от лодката. Така й било писано: тяхното видение винаги щеше да я преследва. Но тази вечер беше поносима, защото тя се чувствуваше добре и спокойна, както рядко през живот и си — освободена от всякакво чувство за вина. Би останала така до разсъмване, смълчана, държейки ръката му, плувнала в студена пот, но не можеше да търпи болката в ухото. И когато музиката спря и заглъхна суетнята на пътниците, които окачваха хамаците си в общия салон, тя разбра, че болката й е по-силна от желанието да бъде с него. Знаеше, че само като му го каже, ще й поолекне, но не го направи, защото не искаше да го тревожи. Имаше чувство, че го познава така, сякаш цял живот е живяла с него, и вярваше, че той е в състояние да нареди корабът да се върне в пристанището, ако това можеше да облекчи страданието й.

Флорентино Ариса беше предвидил, че нещата тази нощ ще се развият така, и се оттегли. На вратата опита да се сбогува с целувка, но тя му поднесе лявата си буза. Той настоя, вече с развълнувано дишане, а тя му поднесе и другата си буза с кокетство, което той не познаваше от ученическите й години. Настоя пак и тя го допусна до устните си, прие го с дълбок трепет, който се помъчи да потисне със забравения си смях от първата брачна нощ.

— Господи — каза тя, — съвсем полудявам на корабите!

Флорентино Ариса потрепери — наистина, както му бе казала, тя имаше тръпчивия дъх на възрастта. Но докато си проправяше път между окачените хамаци към каютата си, той се утешаваше, че и неговият дъх трябва да е същият, при това четири години по-стар, и че тя сигурно го е доловила със същото чувство. Беше мирисът на човешки ферменти, който той бе долавял у най-старите си любовници, а и те бяха усещали у него. Вдовицата на Назарет, която не си подбираше думите, му го бе казала доста по-грубо: „Вече миришем на лешояди.“ Двамата взаимно се понасяха, защото бяха на един хал — моят мирис срещу твоя. В замяна на това много се пазеше от Америка Викуня, чийто мирис на пелени пробуждаше у него бащински инстинкти, но все пак се притесняваше, че тя няма да понася неговия мирис на безсрамен старец. Но всичко това принадлежеше на миналото. Важното бе, че за първи път от онзи следобед, когато леля Есколастика бе оставила молитвеника на гишето в телеграфната станция, Флорентино Ариса изпитваше такова щастие: толкова силно, че го дострашаваше.

Заспиваше вече, когато служител от кораба го разбуди в пет сутринта, за да му предаде спешна телеграма, получена в пристанището Самбрано. Беше подписана от Леона Касиани с дата от предишния ден и целият й ужас бе побран в един ред: „Америка Викуня мъртва вчера необясними причини“. В единадесет сутринта научи подробности чрез телеграфен разговор с Леона Касиани, при който той сам оперираше с апарата, както в младежките си години. Америка Викуня била изпаднала в дълбока депресия, задето я скъсали на матурата, и изпила цял флакон лаудан, който откраднала от лекарския кабинет в училището. В дъното на душата си Флорентино Ариса знаеше, че сведенията са непълни. Но не: Америка Викуня не била оставила никаква обяснителна бележка, която да позволи някой да бъде обвинен за решението й. Точно сега семейството й пристигало от Пуерто Падре, известено от Леона Касиани, а погребението щяло да бъде следобед в пет часа. Флорентино Ариса въздъхна. Единственото, което можеше да направи, за да продължи да живее, беше да не си позволява терзанието на спомена. Изличи го от паметта си, въпреки че от време на време, до края на живота си, щеше да го чувствува как внезапно оживява подобно на мигновен бодеж от стара рана.

Следващите дни бяха горещи и безкрайни. Реката отново стана мътна и още по-тясна, а вместо непроходимостта от гигантски дървета, която бе смаяла Флорентино Ариса през първото му пътуване, сега се ширеха напукани от пек равнини, останки от лесове, погълнати от котлите на корабите; развалини от села, изоставени от бога, чиито улици оставаха заблатени и в най-жестоката суша. Нощем не ги будеха морските крави с песента си на сирени по бреговете, а отвратителната воня на трупове, които се носеха към морето. Вече нямаше войни, нито холера, обаче продължаваха да минават подпухнали трупове. Капитанът мрачно каза:

„Имаме заповед да казваме на пътниците, че това са случайни удавници.“ На мястото на врявата на папагалите и свадите на невидимите маймуни, които в онези времена подсилваха задухата на деня, сега бе останала само безкрайната тишина на опустошената земя.

Бяха останали толкова малко места за зареждане с дърва и толкова отдалечени едно от друго, че на четвъртия ден „Нуева Фиделидад“ остана без гориво. Трябваше да чака почти цяла седмица, докато екипажът навлезе далеч в блатата от пепел да търси последните оцелели тук-там дървета. Други нямаше — секачите бяха изоставили пътеките си, подгонени от жестокостта на земевладелците, подгонени от невидимата холера, от подмолните войни, които правителствата се мъчеха да прикрият с декрети и увеселения. Докато чакаха, отегчените пътници организираха състезания по плуване, ловни експедиции, от които се връщаха с живи игуани, които разпаряха надлъж, за да извадят гроздовете меки, прозирни яйца, а после ги зашиваха и закачаха на нанизи да се сушат по перилата на кораба. Окаяни проститутки от околните села тръгнаха по следите на експедициите, вдигнаха походни палатки по брега, домъкнаха музика и пиене и устроиха цялото това веселие срещу закотвения кораб.

Много отпреди да стане председател на КРК, Флорентино Ариса бе получавал тревожни сведения за състоянието на реката, но почти не ги четеше. Успокояваше съдружниците си: „Не се притеснявайте, когато свършват дървата, корабите вече ще бъдат с петрол.“ Погълнат от страстта си по Фермина Даса, никога не се беше замислял сериозно, а когато осъзна истинското положение, вече не можеше да се направи нищо, освен да се докара нова река. Нощем, в по-добрите времена на водите, корабът трябваше да спира за преспиване и тогава ставаше нетърпимо да се живее. Повечето пътници, особено европейците, напускаха вонящите каюти и прекарваха нощта в разходки по палубата, пропъждайки всякакви насекоми с пешкирите, с които после попиваха неспирната пот, и осъмваха омаломощени и подпухнали от ужилвания. Един английски пътешественик от началото на XIX век бе писал за пътуването си с кану и мулета, което можеше да продължи до петдесет денонощия: „Това е едно от най-тежките и неудобни пътешествия, които човек може да направи.“ Определението бе престанало да е вярно през първите осемдесет години на парното корабоплаване, но по-късно отново се превърна в истина, и то завинаги, след като кайманите изядоха и последната пеперуда, след като се погубиха морските крави, погубиха се папагалите, маймуните, селата, погуби се всичко.

— Няма страшно — смееше се капитанът, — след някоя и друга година ще пътуваме по пресъхналото корито в луксозни автомобили.

През първите три дни Фермина Даса и Флорентино Ариса бяха защитени в меката пролет на затворената наблюдателница, но като наложиха режим на дървата и климатичната инсталация почна да издиша, президентският апартамент се превърна в парна кафеварка. Тя преживяваше нощите благодарение на речния вятър, който нахлуваше през отворените прозорци, и гонеше комарите с пешкир, защото помпата срещу насекоми не работеше, когато корабът стоеше на място. Болката в ухото бе станала нетърпима, но една сутрин, като се събуди, тя престана внезапно и напълно като песента на смачкан щурец. Но чак вечерта, когато Флорентино Ариса и заговори от тази страна и тя трябваше да обърне глава, за да го чуе, Фермина Даса разбра, че е загубила безвъзвратно слуха на лявото си ухо. Не каза на никого, примирена, че това е един от многото неизлечими недъзи на възрастта.

Въпреки всичко престоят на кораба за тях се оказа добре дошъл. Флорентино Ариса бе чел някъде: „Любовта се възвисява и облагородява в изпитанията.“ Влажният задух в президентския апартамент ги потопи в някаква нереална летаргия, в която можеха да се обичат по-лесно без въпроси. Изживяваха приказни часове, хванати за ръце в креслата до парапета, целуваха се бавно, наслаждаваха се на опиянението от ласките, несмущавани от отчаянието. В третата вечер на унеса им тя го чакаше с бутилка мастика, каквато бе пила скришом с тайфата на братовчедката Илдебранда, а по-късно — омъжена и вече е деца, — затваряйки се с приятелките си от своя нов свят. Имаше нужда от леко замайване, за да не мисли прекалено трезво за съдбата си, обаче Флорентино Ариса реши, че е, за да набере смелост за последната стъпка. Насърчен от тази илюзия, той се осмели да погали с върха на пръстите повехналата й шия, гръдта, бронирана в метални банели, бедрата с проядени кости, нозете й на стара сърна. Тя го прие доволна със затворени очи, но без да трепне, като пушеше и отпиваше бавни глътки. Накрая, когато ласките пропълзяха до корема й, тя вече бе набрала достатъчно мастика в сърцето.

— Ако ще правим глупости, да ги нравим като възрастни хора — каза.

Заведе го в спалнята и почна да се съблича на светло, без престорена свенливост.

Флорентино Ариса се излета по гръб в леглото, опитвайки да се овладее, защото отново се чудеше какво да прави е кожата на тигъра, който бе убил. Тя му каза: „Не гледай.“ Той попита защо, без да отделя поглед от тавана.

— Защото няма да ти хареса — каза тя.

Тогава той я погледна и я видя гола до кръста такава, каквато си я представяше. Раменете й бяха сбръчкани, гърдите увиснали, а ребрата покрити с бледа, студена кожа като на жаба. Тя се прикри с блузата, която току-що бе съблякла, и угаси светлината. Той стана и почна да се съблича в тъмното, като хвърляше дрехите една след друга по нея, а тя със смях му ги връщаше.

Лежаха дълго време по гръб. Той — обхващан от все по-голям ужас, колкото повече изтрезняваше, а тя — спокойна, почти безволева, но се мелеше богу да не изпадне в оня безсмислен смях, който я обземаше винаги щом прекалеше с мастиката. Заприказваха, за да минава времето. Говориха за себе си, за различния живот на двамата, за невероятната случайност да се намират съблечени в една тъмна каюта на един закотвен кораб, когато по вървеше да си мислят, че времето, което им остава, не е за нищо друго, освен да чакат смъртта. Тя никога не беше чувала да е имал връзка с жена, с ни една през всичките тези години, и то в град, където всичко се знаеше дори още преди да се е случило. Каза му го сякаш между другото и той отговори моментално, без да му трепне гласът:

— Пазих се девствен за теб.

Тя, така или иначе, нямаше да повярва, дори да беше истина, но любовните му писма бяха изпълнени с подобни фрази, които имаха стойност не заради смисъла си, а заради силата си на прозрение. Но й хареса дързостта, с която й го заяви. Флорентино Ариса от своя страна внезапно се запита нещо, което никога не се бе осмелявал да се запита: какъв ли таен живот бе водила тя извън брака. Нищо нямаше да го учуди, защото знаеше, че и жените са като мъжете в тайните си авантюри: същите стратегически хитрости, същите внезапни вдъхновения, същите предателства без угризения. Но направи добре, като не я попита. В един период, когато отношенията й с църквата бяха доста влошени, изповедникът я бе попитал без никакъв повод дали някога е изневерявала на съпруга си, а тя се изправи, без да му отговори, без да довърши изповедта си, без да се сбогува, и повече никога не отиде да се изповяда нито при този, нито при който и да било друг изповедник. В замяна на това благоразумието на Флорентино Ариса получи неочаквано възнаграждение: тя протегна ръка в тъмното и го погали. Каза: „Имаш кожа на бебе.“ После направи решителната стъпка — потърси го, където хич го нямаше, и го откри безжизнен.

— Мъртъв е — каза той.

Случваше му се винаги първия път с всяка жена, така че бе свикнал да съжителствува с този призрак — всеки път трябваше да се учи наново като в началото. Той взе ръката й и я сложи на гърдите си: Фермина Даса усети почти на повърхността на кожата как старото неуморно сърце бие със силата, забързаността и безредието на юноша. Той каза: „Прекалено много любов е толкова лошо, колкото и пълната липса на любов.“ Но го каза неубедително: беше засрамен, ядосан на себе си и търсеше причина да прехвърли върху нея вината за провала си. Тя знаеше и продължи да предизвиква беззащитното тяло със закачливи ласки като нежна котка, умилкваща се в своята жестокост. Накрая той не издържа на изтезанието, стана и се прибра в каютата си. Тя продължи да мисли за него до разсъмване, уверила се най-сетне в любовта му, и докато мастиката се оттегляше на бавни вълни, тя все повече се изпълваше със страх, че той й се е разсърдил и няма да се върне повече.

Върна се обаче още същия ден в необичайното време единадесет часа сутринта, свеж и възстановен, и се съблече пред нея с явно самохвалство. Тя с удоволствие го разглеждаше на дневната светлина такъв, какъвто си го бе представяла в тъмното: мъж без възраст, с тъмна кожа, опната и лъскава като отворен чадър. Беше в бойна готовност и тя разбра, че не случайно той показва оръжието си като трофей от войната: искаше да си придаде повече смелост. Не я остави дори да си свали нощницата, която тя бе облякла, когато подухна утринният бриз, а неговата припряност на начинаещ извика у нея съжаление. Но не се подразни, защото не можеше лесно да разграничи чувството на съжаление от любовта. Въпреки това накрая изпита пустота.

За първи път се любеше след повече от двадесет години и го направи от любопитство какво ли ще е на нейната възраст след толкова дълго прекъсване. Но той не й остави време да разбере дали нейното тяло го иска. Беше бързо и печално и тя си помисли: „Сега развалихме всичко.“ Но сбърка: въпреки взаимното разочарование, въпреки неговото съжаление за собствената му несръчност и нейните угризения заради изпитата мастика, те не се разделиха нито за миг през следващите дни. Излизаха от каютата само за да се хранят. Капитан Самаритано, който по инстинкт надушваше всяка тайна, която искаше да се скрие на кораба му, им изпращаше всяка сутрин по една свежа бяла роза, устрои им серенада с валсове от тяхното време, нареди да им се приготвя засилваща храна. Те дълго не направиха нов любовен опит, докато вдъхновението не ги споходи само̀, без да са го търсили. Достатъчно им беше щастието да бъдат винаги заедно.

Така и не биха помислили да излязат от каютата, ако капитанът не беше пратил да им съобщят, че след обяда пристигат в Ла Дорада43, крайното пристанище, след единадесетдневно пътуване. Фермина Даса и Флорентино Ариса наблюдаваха от каютата вдадения във водата бряг с огрените от бледото слънце къщи и си представиха откъде води името си, но престана да им се струва толкова подходящо, когато усетиха жегата, лъхаща сякаш от парни котли, и видяха разтопения от слънцето катран по улиците. Освен това корабът не спря там, а на отсрещния бряг, където се намираше крайната гара на железницата за Санта Фе.

Напуснаха убежището си чак когато пътниците слязоха от кораба. Фермина Даса вдъхна свободния въздух на празния салон и двамата загледаха от борда как суетящата се навалица разтоварва багажа си от вагоните на един влак като играчка. Човек би помислил, че пристигат от Европа, особено жените със северните им палта и шапки от миналия век, които бяха в пълен контраст с прашната жега. Някои жени бяха закичили косите си с красиви цветове от картофи, които вехнеха под палещото слънце. Току-що пристигаха от андинското плато след едно денонощие път с влака през цялата приказна савана и още не бяха се преоблекли подходящо за Карибието.

Сред тази врява на тържище един грохнал старец с безутешен вид вадеше пиленца от джобовете на просяшкото си палто. Беше изникнал внезапно, проправяйки си път през тълпата, в парцаливото си палто, явно принадлежало на някой много по-снажен и висок мъж. Свали си шапката и я сложи на земята, ако някой рече да му пусне някоя монета, и почна да вади от джобовете си новоизлюпените нежни и безцветни пиленца, сякаш се размножаваха между пръстите му. В един миг като че ли целият кей се покри от пърхащи пиленца — писукаха и се щураха на всички страни сред припрените пътници, които ги настъпваха, без да усетят. Захласната във вълшебното зрелище, изпълнявано като че ли в нейна чест, защото само тя го наблюдаваше, Фермина Даса не усети как в един миг корабът бе почнал да се изпълва с пътниците за обратния рейс. Празникът свърши — сред качващите се зърна множество познати лица, дори някои приятели, които доскоро й бяха правили компания в траура й, и тя побърза да се скрие отново в каютата. Флорентино Ариса я завари отчаяна: предпочиташе да умре, отколкото хора от нейния свят да я видят тръгнала на пътешествие за развлечение така скоро след смъртта на съпруга й. Флорентино Ариса толкова се разстрои от мъката й, че обеща да изнамери някакъв начин да я предпази, без да е принудена да стои като затворничка в каютата.

Идеята му хрумна неочаквано, когато вечеряха в частната трапезария. Капитанът се безпокоеше от един въпрос, който отдавна искаше да обсъди с Флорентино Ариса, но той винаги го бе избягвал с обичайния си довод: „Тия работи Леона Касиани ги оправя по-добре от мен.“ Този път обаче го изслуша. Въпросът беше, че корабите возеха товар нагоре по реката, а по течението се връщаха празни, а с пътниците беше обратното. „А товарът има преимуществото, че се изплаща по-добре и освен това не яде“ — каза той. Фермина Даса се хранеше неохотно, отегчена от оживените разисквания на двамата мъже за това доколко е изгодно да се въведат различни тарифи. Но Флорентино Ариса стигна до края и едва тогава зададе въпрос, който прозвуча на капитана като спасителна идея.

— Ако говорим теоретично — каза той, — възможно ли е да се извърши директен рейс без товар, без пътници и без да се спира на никое пристанище?

Капитанът отвърна, че е възможно само теоретично. Карибската речна компания имала сключени договори, които Флорентино Ариса познавал по-добре от всеки друг, договори за товар, за пътници, за поща и много други, повечето неотменими. Само в случай на холера на борда можело да се пренебрегне всичко. Корабът обявяваше карантина, вдигаше жълтото знаме и плаваше в извънредно положение. Капитан Самаритано го бе правил няколко пъти поради случаите на холера по реката, макар че после санитарните власти заставяха лекарите да издават свидетелства за обикновена дизентерия. Освен това неведнъж в историята на реката бяха вдигали жълтия флаг на холерата, за да избегнат данъците, за да не взимат някой нежелан пътник, за да предотвратят ненавременни инспекции. Флорентино Ариса стисна ръката на Фермина Даса под масата.

— Ами добре — каза той, — точно така ще направим.

Капитанът се изненада, но веднага с инстинкта си на стара лисица схвана всичко.

— Тук на кораба аз командувам, но вие командувате нас — каза той. — Така че, ако говорите сериозно, издайте ми писмена заповед, и потегляме още сега.

Сериозно беше, разбира се, и Флорентино Ариса подписа заповедта. В края на краищата всеки знаеше, че времето на холерата не беше свършило, въпреки радостните статистики на санитарните власти. Колкото до кораба, нямаше никакви затруднения. Прехвърлиха на друг кораб неголемия товар, а на пътниците бе казано, че има повреда в машините, и ти отпратиха рано сутринта с кораб на друга компания. След като тези неща се правеха по други неморални и дори възмутителни причини, Флорентино Ариса не виждаше защо да не е разрешено да се правят заради любовта. Единственото, за което капитанът помоли, бе за кратко спиране в Пуерто Наре, за да вземат някои, който да му прави компания в пътуването — и той си имаше сърдечна тайна.

Така че „Нуева Фиделидад“ отплава на другия ден по съмнало без товар и пътници, с жълтото знаме на холерата, което се развяваше ликуващо на най-високата мачта. Привечер взеха от Пуерто Наре една жена, по-висока и снажна от капитана, необикновено красива, на която й липсваше само брада, за да бъде наета в някой цирк. Казваше се Сенанда Невес, по капитанът я наричаше „моята бесовица“ — стара негова приятелка, която той обикновено взимаше от едно пристанище и оставяше на друго и която се качи на борда, следвана от урагана на щастието. На онова тъжно място, където Флорентино Ариса отново изпита носталгия по Росалба, като видя как влакът за Енвигадо с последни сили пълзи по някогашния мулетарски път, рукна проливен амазонски дъжд, който с много малки прекъсвания щеше да ги придружава до края на пътуването. Но никой не му обръщаше внимание — плаващият празник си имаше свой покрив. Вечерта, като личен принос към веселието, Фермина Даса слезе в кухнята сред овациите на екипажа и приготви за всички едно измислено ястие, което Флорентино Ариса кръсти за себе си: патладжани по любов.

Денем играеха карти, ядяха до пръсване, спяха гранитен следобеден сън, от който се събуждаха омаломощени, и щом залезеше слънцето, оркестърът почваше да свири, а те сядаха да пият мастика със сьомга до пренасита. Пътуваха бързо с олекналия кораб и по спокойна река, надигнала се от забързаните пълноводни притоци, прииждащи от планината, където през цялата седмица беше валяло. От някои села ги изпращаха с топовни изстрели, за да пропъдят холерата, а те им благодаряха с печално мучене на сирената. Корабите на другите компании, с които се разминаваха, им изпращаха сигнали на съболезнования. В село Маганге, където е родена Мерседес, натовариха дърва за остатъка от пътуването.

Фермина Даса се уплаши, като почна да усеща остро сирената на кораба и в здравото си ухо, но на втория ден след мастиката взе да чува по-добре и с двете. Откри, че розите ухаят по-силно отпреди, че на разсъмване птиците пеят много по-хубаво отпреди и че бог бе направил една морска крава и я бе сложил на брега край Тамаламеке специално за да я събуди. Капитанът я чу, нареди да отклонят кораба и най-сетне можаха да погледат огромната матрона как кърми отрочето си в своите обятия. Нито Флорентино, нито Фермина забелязаха колко много са се сближили: тя му помагаше за промивките, ставаше преди него, за да измие с четка изкуствените му ченета, които той оставяше в една чаша, докато спеше, и разреши проблема със загубените очила, защото неговите й служеха чудесно да чете и кърпи. Една сутрин, като се събуди, тя го видя в сумрака да си зашива копче на ризата и побърза да го направи тя, преди той да повтори ритуалната фраза, че на човек му били необходими две съпруги. В замяна на това единственото, за което тя го помоли, беше да й сложи вендуза за болката на гърба.

От своя страна Флорентино Ариса се залови да събужда носталгии с цигулката на оркестъра и по пладне вече бе в състояние да изсвири за нея валса „Коронованата богиня“ и го свири часове наред, докато не го накараха да спре. Една нощ, за първи път в живота си, Фермина Даса се събуди внезапно, задавена от един плач, който не беше от гняв, а от мъка, спомнила си за двамата старци в лодката, убити с весло от лодкаря. В замяна на това непрестанният дъжд не я потискаше и си помисли, макар и късно, че Париж може би не е бил толкова мрачен, колкото тя го бе възприемала, нито пък по улиците на Санта Фе има толкова много погребения. Мечтата за други бъдещи пътувания с Флорентино Ариса се издигна на хоризонта — луди пътешествия, без толкова багажи и светски задължения — пътешествия на любовта.

В навечерието на пристигането организираха голямо празненство с книжни гирлянди и разноцветни фенери. Следобед бе престанало да вали. Капитанът и Сенанда танцуваха плътно притиснати първите болера, които по онова време почваха да раздират сърцата. Флорентино Ариса се осмели да намекне на Фермина Даса да изтанцуват техния доверителен валс, но тя отказа. Обаче цялата вечер си тактуваше с глава и токчета, като в един момент дори затанцува седнала, без да се усети, докато капитанът се сплиташе в полумрака със своята нежна бесовица. Изпи толкова много мастика, че се наложи да й помогнат да изкачи стълбите, после изпадна в такъв пристъп от смях със сълзи, че всички се разтревожиха. Но когато успя да се овладее в ароматния покой на каютата, двамата се любиха спокойно и чисто като повехнали баба и дядо, което щеше да остане като най-хубавия им спомен от това сомнамбулно пътешествие. Вече не се чувствуваха като скорошни годеници, както предполагаха капитанът и Сенанда, и още по-малко като закъснели любовници. Те сякаш бяха прескочили трънливата голгота на съпружеския живот и бяха стигнали направо до същината на любовта. Живееха тихо като двама стари съпрузи, помъдрели от живота, прескочили капаните на страстта, отвъд бруталните подигравки на илюзиите и безплодните разочарования — бяха стигнали отвъд любовта. Бяха живели заедно достатъчно, за да разберат, че любовта е любов във всяко време и навсякъде, но става толкова по-силна, колкото повече се приближава до смъртта.

Събудиха се в шест сутринта. Тя с главобол от мастиката и с примряло сърце от чувството, че доктор Хувенал Урбино се е върнал, по-пълен и по-млад от деня, когато падна от дървото, седнал е в люлеещия се стол и я чака на вратата на къщата. Но съзнанието й бе достатъчно ясно, за да разбере, че това не беше от въздействието на мастиката, а от неизбежността на завръщането.

— Все едно, че ще умра — каза тя.

Флорентино Ариса се удиви, защото бе отгатнала мисълта, която не му даваше мира от началото на завръщането. Нито той, нито тя можеха да си представят друг дом освен каютата, да се хранят другаде освен на кораба, да живеят един живот, който винаги щеше да им бъде чужд. Наистина сякаш трябваше да умрат. Той не можа да заспи повече. Остана да лежи по гръб в леглото, кръстосал ръце под тила си. В един миг мисълта за Америка Викуня го накара да се присвие от болка и не можа повече да отлага истината: затвори се в банята и се наплака на воля, без да бърза, до последната сълза. Едва тогава намери смелост да си признае колко много я бе обичал.

Когато се облякоха за слизане, бяха вече минали каналите и блатата по стария испански път и плаваха между отломки от кораби и умъртвените от масла води на залива. Над позлатените куполи на града на вицекралете се надигаше един сияен четвъртък, но Фермина Даса, застанала на перилата, се отвращаваше от вонята на неговата слава и високомерието на крепостите му, осквернени от игуани — от ужаса на реалния живот. И тя, и той, без да са се наговаряли, съзнаваха, че не искат да се предадат така лесно.

Откриха капитана в трапезарията — състоянието му бе несвойствено за обичайната му изрядност: небръснат, с подпухнали от безсъние очи, с дрехи в пот от изминалата нощ, а говорът му прекъсван от хълцане след мастиката. Сенанда спеше. Почнаха да закусват мълчаливо. В това време една моторна лодка от санитарната служба на пристанището нареди на кораба да спре.

Капитанът, викайки, отговаряше от командния мостик на въпросите на въоръжения патрул. Разпитваха какъв вид холера има на борда, колко са пътниците, колко болните, доколко има опасност от разпространяване на заразата. Капитанът отговори, че возят само трима пътници, като и тримата са болни от холера, но са строго изолирани. Нито пътниците, които трябвало да се качат от Ла Дорада, нито екипажът били влизали в контакт с тях. Но комендантът на патрула не се задоволи с това и им нареди да излязат от залива и да изчакат в малкия залив Лас Мерседес до два часа следобед, докато подготвят мерките за карантина на кораба. Капитанът пусна една каруцарска ругатня и заповяда на кормчията да направи пълен завой, за да се върнат в другия залив.

Фермина Даса и Флорентино Ариса чуха всичко от масата, но капитанът, изглежда, съвсем не се разтревожи. Продължи да яде мълчаливо, лошото му настроение личеше дори от начина, по който престъпи законите на изискаността, на която се основаваше легендарната репутация на речните капитани. Разбърка е върха на ножа четирите пържени яйца, смеси ги с кръгчетата зелен банан и почна да лапа с дивашка наслада. Фермина Даса и Флорентино Ариса го гледаха, без да продумат, очаквайки като ученици на чин да чуят бележките от годишните изпити. Не бяха разменили нито дума, докато се водеше диалогът със санитарния патрул, нито пък имаха и най-малка представа какво ще става с живота им, но и двамата знаеха, че капитанът мисли за тях: познаваше се по пулсирането на слепоочието му.

Докато той поглъщаше порцията яйца, зелените банани и кафето с мляко, корабът излезе от залива на бавен ход, проправяйки си път през зеленясали води, речни лотоси с морави цветя и големи листа с форма на сърце, и Се върна в заблатения залив. Водата лъщеше от безброй риби, които се носеха обърнати на една страна, избити с динамит от рибарите бракониери, а над тях кръжаха с металически писък водни и земни птици. През прозореца нахлу карибският вятър, смесен с птичата врява, и Фермина Даса усети как кръвта й се разтуптя от чувство на волност и свобода. Отдясно устието на река Магдалена мътно и бавно се простираше чак до другия край на света.

Когато в чиниите не остана нищо, капитанът избърса уста с края на покривката и заговори на нагъл жаргон, който из един път унищожи престижа на изискания речник, с който се славеха речните капитани. Защото той не говореше на тях двамата, нито на който и да било, ами за да укроти собствения си гняв. На края, след варварски ругатни, той заключи, че изобщо няма представа как да се измъкне от кашата, в която се бе забъркал със знамето на холерата.

Флорентино Ариса го изслуша, без да мигне. После огледа през прозореца посоките на ветровете, описващи пълен кръг върху залива, по-нататък ясния хоризонт, ведрото декемврийско небе без ни едно облаче, водите — плавателни до вечността, и каза:

— Продължаваме направо, направо, направо, отново до Ла Дорада.

Фермина Даса потръпна, защото позна някогашния глас, осенен от Светия дух, и погледна капитана — той беше съдбата. Но капитанът не я видя, защото беше потресен от страхотната мощ на вдъхновение у Флорентино Ариса.

— Сериозно ли го казвате? — попита.

— Откакто съм се родил, не съм казвал нищо несериозно — отвърна Флорентино Ариса.

Капитанът се обърна към Фермина Даса и видя по клепките й първите искрици зимен скреж. После погледна Флорентино Ариса, усети непоклатимото му самообладание, неустрашимата му любов и го заля закъснялото прозрение, че животът е по-безкраен от смъртта.

— И докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? — попита той.

Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.

— Цял живот — отвърна той.