Любов по време на холера

За щастие непредвидените обстоятелства, заедно с разбирането на съпруга, разрешиха безболезнено първите три пощи. Беше ръката на провидението. Корабът на Главната презокеанска компания беше нарушил разписанието си поради лошото време в Карибско море и съобщи само три дни предварително, че отплаването ще стане двадесет и четири часа по-рано, така че щяха да потеглят към Ла Рошел не на другия ден след сватбата, както беше предвидено отпреди шест месеца, а още същата нощ. Никой не повярва, че тази промяна не е поредната изискана изненада на сватбата, защото тържеството завърши след полунощ на борда на осветения презокеански кораб с виенски оркестър, който в това пътуване представи за първи път новите валсове на Йохан Щраус. Така че свидетелите на сватбата, подгизнали от шампанско, бяха извлечени на сушата от огорчените си съпруги тъкмо когато разпитваха камериерите дали няма свободни каюти, че да продължат веселието до Париж. Последните гости, които напуснаха кораба, видяха Лоренсо Даса пред лавките на пристанището, седнал посред улицата, а официалният му костюм — станал на дрипи. Плачеше и пищеше, както арабите оплакват покойниците си, посред локва мръсна вода, която спокойно можеше да бъде локва от сълзи.

Нито през първата нощ в разбунтуваното море, нито през следващите нощи на спокойно плаване, пито когато и да било през твърде дългия брачен живот се разразиха варварските действия, от които се страхуваше Фермина Даса. Първата нощ, въпреки размера на кораба и луксозната каюта, бе едно ужасно повторение на платнохода от Риоача и съпругът й се прояви като услужлив лекар — цяла нощ не мигна, за да я успокоява — единственото, което един прекалено виден лекар умееше да направи против морската болест. Бурята стихна на третия ден, след пристанището на Гуайра, а през това време двамата бяха прекарали заедно толкова дълго и бяха разговаряли толкова много, че се чувствуваха като стари приятели. На четвъртата нощ, когато и двамата се заеха с привичките си преди лягане, доктор Хувенал Урбино се учуди, че младата му съпруга не се моли, преди да заспи. Тя му отвърна искрено, че лицемерието на монахините е изработило у нея съпротива срещу молитвите, но вярата й е непокътната и се е научила да я поддържа безмълвно. Каза: „Предпочитам да общувам направо с, бога.“ Той разбра мотивите й и оттогава всеки по свой начин изповядваше същата религия. Бяха имали кратко годеничество, и то доста извън нормите за времето си, защото доктор Урбино я посещаваше всеки следобед в дома и, без никой да я пази. Тя не би му разрешила да докосне и крайчеца на пръстите й без благословията на епископа, но той не се бе и опитал да го стори. Едва в първата нощ на вече успокоилото се море, в леглото, но още облечени, той за първи път я погали, и то тъй внимателно, че й се стори съвсем естествено предложението му да си сложи нощницата. Отиде да се преоблече в банята, като преди това загаси светлините в каютата, и като се появи по нощница, подпъхна дрехи в пролуките на вратата, за да се върне до леглото в пълна тъмнина. През това време развеселена каза:

— Какво искаш, докторе. За първи път спя с непознат.

Доктор Хувенал Урбино я усети да се плъзга до него като уплашено животинче, стараейки се да остане колкото може по-далеч от него в леглото, в което трудно можеха да спят двама души, без да се докосват. Взе ръката й, влажна и сгърчена от страх, преплете пръстите си в нейните и шепнешком започна да й разказва спомени от други свои морски пътувания. Тя отново бе напрегната, защото, връщайки се в леглото, разбра, че докато е била в банята, той се е разсъблякъл напълно — и това отново й вдъхна страх от следващата стъпка. Но следващата стъпка се забави няколко часа, защото доктор Урбино продължи да говори бавно, докато милиметър по милиметър спечелваше доверието на тялото й. Разказваше й за Париж, за любовта в Париж, за влюбените на Париж, които се целуваха по улиците, в автобуса, по терасите с цветя на откритите кафенета и под нежните звуци на акордеоните в лятната жега, любеха се на крак по кейовете на Сена, без никой да им пречи. Говорейки в мрака, той галеше с върха на пръстите си извивката на врата й, после копринения мъх по ръцете й и като усети, че напрежението й е спаднало, направи опит да повдигне нощницата й, но тя му попречи с поривисто движение, типично за характера й. Каза: „Мога и сама.“ Тя действително свали нощницата, но остана тъй неподвижна, че доктор Урбино би помислил, че я няма, ако не усещаше зноя на тялото й в мрака.

След миг стисна отново ръката й, която сега бе топла и отпусната, но още овлажнена от нежна роса. Останаха известно време мълчаливи и неподвижни — той дебнеше сгоден момент за следващата стъпка, а тя го очакваше, без да знае откъде, а в това време тъмнината се сгъстяваше от все по-напрегнатото й дишане. Той внезапно я пусна и реши да рискува: наплюнчи с език върха на средния си пръст и лекичко докосна неподготвеното зърно на гърдите й, от което я разтърси светкавица, сякаш й бяха докоснали жив нерв. Зарадва се, че е тъмно и той не може да види горещата червенина, която я заля до корена на косата. „Спокойно — каза й той тихо. — Не забравяй, че ги познавам.“ Усети, че тя се усмихва, а гласът й в тъмното беше нов и нежен:

— Много добре помня и още не ми е минал ядът.

Тогава той разбра, че са стигнали до нос Добра Надежда, и отново хвана едрата й, омекнала ръка и я покри със сирашки целувчици — първо дългите й пръсти на ясновидка с прозирни нокти, после йероглифите на съдбата й по изпотената длан. Тя не усети кога ръката й се озова на гърдите му и напипа нещо, което не можа да разпознае. Той й каза: „Това е талисман.“ Тя погали космите по гърдите му, после вкопчи пръсти в гъсталака сякаш за да го изтръгне от корен. „По-силно“, каза той. Тя опита доколкото смяташе, че не му причинява болка, а после потърси ръката му, изгубена в мрака. Той не я остави да сплетат пръсти, а хвана китката й и я поведе по тялото си с невидима, но добре управлявана сила, докато тя усети изгарящия лъх на голо животно, без определена форма на тялото, по напрегнато и жадно. Противно на неговите, а дори и на нейните очаквания, тя не отдръпна ръка, нито я остави неподвижна там, където я бе довел той, ами призова на помощ света Богородица, стисна зъби, за да не се разсмее на собствената си лудост, и започна пипнешком да опознава изопналия се праг, установяваше размера му, силата на кълна му, размаха на крилете, уплаши се от решителността му, но го съжали за самотата и си го присвои с обстойно любопитство, което човек по-малко опитен от мъжа й би взел за ласки. Той призова последните си сили, за да издържи зашеметяването от това убийствено изследване, докато тя го пусна с детинско изящество, сякаш захвърли играчка.

— Никога не съм си представяла какъв точно е този апарат — каза тя.

Тогава той й го обясни като добър учител, водейки ръката й по споменаваните места, а тя се подчиняваше като прилежна ученичка. Внезапно той каза, че всичко това е по-лесно на светло. Понечи да запали, по тя го спря с думите: „Аз виждам по-добре с ръцете.“ Всъщност тя искаше светлина, но държеше сама да я запали, без никой да й заповядва. И така направи. Под плисналата внезапна светлина той я видя свита като зародиш и покрита с чаршафа. Но тя без преструвки отново хвана животното, предизвикващо любопитството й, завъртя го направо и наопаки, заразглежда го с интерес, който вече не изглеждаше научен, и заключи: „Толкова е грозен, че е по-грозен от това на жените.“ Той се съгласи и изтъкна други неудобства, по-тежки от грозотата. Каза: „Той е като първородния син, за когото човек цял живот се грижи, всичко жертвува заради него, а в часа на истината той пак си прави каквото му хрумне.“ Тя продължи да го изследва, разпитвайки за какво служи това и за какво онова, и когато счете, че е добре запозната, го задържа в длани, за да установи, че даже и теглото му е нищо и никакво, и го пусна с пренебрежителен жест.

— Освен това мисля, че много неща са му излишни — каза тя.

Той остана смаян. Темата за дипломната му работа бе доста оригинална: „Съобразността да се опрости човешкият организъм“. Смяташе го остарял, с множество безполезни или повтарящи се функции, които може да са били крайно необходими в друга епоха от развитието на човешкия род, но не и за днешната. Да, човешкият организъм можеше да бъде по-прост и вследствие на това по-малко уязвим. Тогава заключи: „Това е нещо, което само бог може да стори, разбира се, по все пак не е зле да го определим с теоретични понятия.“ Тя се разсмя развеселена и тъй естествено, че той използува разположението й, за да я прегърне и я целуна за първи път в устата. Тя му отвърна и той продължи да обсипва с нежни целувки бузите, носа й, клепките, като плъзгаше ръка под чаршафа и погали заоблената й гладка срамна кост: също като на японка. Тя не отстрани ръката му, но държеше своята нащрек, в случай че напредне с още една стъпка.

— Няма да продължаваме урока по медицина — каза тя.

— Не — отвърна той. — Този ще бъде по любов.

Отхвърли чаршафа и тя изобщо не се възпротиви, ами го изрита далеч от койката, защото вече се задушаваше от горещина. Тялото й беше вълнообразно и гъвкаво, много по-строго, отколкото изглеждаше в дрехи, и притежаваше собствен мирис на планинско животинче, по който човек можеше да я познае измежду всички жени на света. Останала беззащитна под светлината, усети как вълна кипнала кръв нахлу в главата й и единственото, което й хрумна, за да я скрие, бе да се хвърли на врата на мъжа си и да го целуне силно и толкова дълго, докато и на двамата им секна дъхът.

Той съзнаваше, че не е влюбен. Ожени се, защото му допадаше нейната гордост, сериозност и сила, а също и поради някаква своя суета, но докато тя го целуваше за първи път, той се увери, че нищо не им пречеше да сътворят една хубава любов. Не говориха за това в тази първа нощ, през която приказваха за всичко до разсъмване, а и никога нямаше да заговорят на тази тема. Но с течение на годините разбраха, че никой от двамата не се бе излъгал.

На разсъмване, когато заспаха, тя все още беше девствена, но не за дълго. Вечерта, след като я научи да танцува виенски валсове под звездното карибско небе, той отиде в банята след нея и когато се върна в каютата, я завари да го чака гола в леглото. Сега тя пое инициативата и му се отдаде без страх и без болка, с радостта от едно приключение в открито море, като единствената следа от кървавата церемония беше розата на честта върху чаршафа. И двамата се оправиха добре, просто чудесно. Продължиха да го правят добре и нощем, и денем, и все по-добре до края на пътуването, а когато стигнаха в Ла Рошел, вече се разбираха като стари любовници.

Останаха в Европа шестнадесет месеца, предимно в Париж, като оттук правеха кратки пътешествия до съседните страни. През това време се любеха всеки ден и дори по няколко пъти в зимните неделни дни, когато оставаха в леглото да лудуват до обяда. Той беше поривист и добре подготвен мъж, а и тя по природа не бе човек, който се оставя да го водят, така че трябваше да се примирят със споделена власт в леглото. След три месеца трескава любов той разбра, че един от двамата е стерилен, и се подложиха на обстойни изследвания в болницата „Салпетриер“, където бе карал стажа си. Старанията се оказаха безрезултатни. Но когато най-малко очакваха и без никаква лекарска намеса, чудото стана. В края на следващата година, завръщайки се у дома, Фермина Даса беше бременна в шестия месец и се чувствуваше най-щастливата жена на земята. Синът, тъй желан и от драмата, се роди без никакви усложнения под знака Водолей и го кръстиха с името на дядото, починал от холерата.

Не можеше да се каже кое ги промени: дали Европа или любовта, защото двете неща се бяха случили едновременно. Но и тя, и той се върнаха коренно различни, не само един към друг, но и към целия свят, както забеляза Флорентино Ариса две седмици след завръщането им в онази злощастна неделя, на излизане от литургията. Върнаха се с ново отношение към живота, заредени с всичко модерно в света и готови да разпореждат. Той донесе последните новости в литературата, музиката и главно в неговата наука. Бе се абонирал за „Фигаро“, за да не губи връзка с действителността, а също и за списание „Два свята“, за да не губи връзка с поезията. Освен това се бе уговорил със своя книжар в Париж да му изпраща произведенията на най-четените писатели, сред които Анатол Франс и Пиер Лоти, както и на любимите му Реми дьо Гурмон и Пол Бурже, но в никакъв случай Емил Зола, който му се струваше нетърпим, въпреки смелата му намеса в аферата Драйфус. Книжарят пое задължението да му изпраща по пощата и най-съблазнителните партитури от каталога на Рикорди, особено на камерна музика, с което докторът достойно щеше да поддържа извоюваното от баща му име на инициатор на концертите в града.

Фермина Даса, без да понася деспотизма на модата, донесе шест сандъка с дрехи от различни времена, защото не се доверяваше изпяло на големите фирми. Присъствува посред зима в Тюйлери на представянето на колекцията на Уърт, неизбежния диктатор на висшата мода, ала си достави единствено силен бронхит, който я държа пет дни на легло. Лафериер й се стори не толкова претенциозен и алчен, но взе мъдрото решение да отнесе всичко, което й допадне от магазините за разпродажба, въпреки че мъжът й ужасен твърдеше, че това са дрехи за покойници. Донесе огромно количество италиански обувки без марка, които предпочете пред прочутите и екстравагантни обувки на „Фери“, донесе и чадърче „Дюпюн“, червено като пламъците в ада, дало повод за сума ти писания на нашите плашливи социални хроникьори. Купи само една шапка „Мадам Рьобу“, но затова пък напълни цял сандък с гроздове изкуствени череши, букетчета от всевъзможни филцови цветя, щраусови пера, шлемове от паунови пера, опашки от азиатски петли, цели фазани, колибри и невероятно разнообразие от екзотични птици, препарирани посред полет, посред крясък или агония: всичко, което през последните двадесет години преобразяваше шапките в други неща. Донесе колекция от ветрила от различни страни, по едно за всеки възможен случай. Донесе една зашеметяваща есенция, подбрана измежду многото в парфюмерията на „Базар дьо ла Шарите“, преди пролетните ветрове да разнесат пепелта му, но я употреби само веднъж, защото сама не можа да се познае със сменен парфюм. Донесе и кутия с всякакви козметични средства — последна новост на пазара на съблазънта, и бе първата жена, която си я носеше на празниците, когато и най-незначителното поправяне на грима пред хора се смяташе за неприлично.

Пазеха освен това три незабравими спомена: безпрецедентната премиера на „Хофманови приказки“ в Париж, страхотния пожар на почти всички гондоли във Венеция пред площад Сан Марко, който те наблюдаваха със свити сърца от прозореца на хотела си, и беглата среща с Оскар Уайлд в първия януарски сняг. Заедно с тези и още много други спомени доктор Хувенал Урбино тачеше един и винаги съжаляваше, че съпругата му не бе присъствувала, тъй като беше от годините му на студент и ерген в Париж. Това беше споменът за Виктор Юго, който в нашата страна се ползуваше е вълнуваща популярност, извън книгите му, защото някой каза, че той бил казал, макар никой да не го бе чул в действителност, че нашата конституция24 била не за страна на хора, ами на ангели. Оттогава той бе въздигнат в култ и повечето от немалкото съотечественици, които пътуваха във Франция, даваха мило и драго, за да го видят. Половин дузина студенти, между тях и Хувенал Урбино, известно време дежуреха пред дома му на булевард Ело и в кафенетата, където казваха, че непременно ще дойде, но той никога не идваше, и накрая поискаха частна аудиенция с писмо от името на ангелите от конституцията в Рио Негро. Отговор не получиха. Един ден Хувенал Урбино минаваше случайно край Люксембургската градина и видя Виктор Юго да излиза от Сената под ръка с млада жена. Стори му се доста стар, движеше се с усилие, брадата и косата му не бяха така блестящи, както на портретите, а палтото му сякаш беше за по-едър човек. Не искаше да си разваля спомена с натрапнически поздрав: този почти нереален образ му стигаше за цял живот. Когато дойде отново в Париж, вече женен и с възможност да поиска официална среща, Виктор Юго бе починал.

За утеха Хувенал и Фермина сега носеха споделения спомен за един снежен ден, когато ги заинтригува група хора — въпреки виелицата те се тълпяха пред малка книжарница на Булеварда на капуцините — оказа се, че в момента вътре е Оскар Уайлд. Най-сетне той излезе, наистина много елегантен, но може би прекалено съзнаващ това, и хората го наобиколиха, за да, му поискат автограф върху неговите книги. Доктор Урбино поспря, колкото да го види, но въодушевената му съпруга поиска да пресече булеварда, за да й се подпише на едничкото, което й се стори подходящо по липса на книга: красивата й дълга, гладка и мекичка ръкавица от кожа на газела в същия цвят като нейната кожа на младоженка. Беше уверена, че един толкова изискан мъж ще оцени жеста. Обаче съпругът й твърдо се противопостави и когато тя, въпреки възраженията му, понечи да го стори, той почувствува, че не е в състояние да преживее този срам.

— Само ако прекосиш тази улица — й каза, — като се върнеш, ще ме завариш мъртъв.

Беше нещо съвсем естествено за нея. Нямаше още и година от брака й, а тя обикаляше света така непринудено, както го бе правила като момиче из Сан Хуан де ла Сиенага — сякаш се бе родила научена, и с такава лекота общуваше с непознати и се разбираше на испански с всеки и навсякъде, че смайваше съпруга си. „Езици трябва да знаеш, когато продаваш нещо — казваше тя със закачлив смях. — Но когато купуваш, всеки ще те разбере.“ Едва ли можеше да се намери друг човек, който така бързо и радостно да възприеме делничния живот на Париж и да го обикне в спомените си въпреки вечните му дъждове. Но когато се завърна, зашеметена от натрупания опит, уморена от пътешествия и полуунесена от бременността, първото, което я попитаха на пристанището, бе как й се струват чудесата на Европа, а тя резюмира шестнадесетте месеца щастие само с четири думи:

— Много шум за нищо.